Робинята на викинга

ДЕВЕТА ГЛАВА

— Никога, кълна се! — отговори с обидено достойнство Рианон. — Всичко, което ще получите от мен, са горещи молитви за скорошната ви смърт.

— Защото ме мразите ли, мадам? — ухили се отново Ерик. — Или защото ви доставям дяволско удоволствие?

Тя изруга нещо под носа си и понечи да му обърне гръб, но той сграбчи раменете й и я закова на място с ледените сини очи.

— Тогава се молете да загина в бой. Това ще бъде най-доброто за вас. Защото ако оцелея, ще се наложи да се молите за собствената си душа. Имам намерение да ви я поискам за награда. Ще искам всичко и ще го получа — даже ако се наложи да извадя на показ варварската си същност. Знайте, че винаги получавам онова, което ми се полага.

Рианон най-после успя да се освободи. Уви се в тънките чаршафи и му обърна гръб.

— Както виждам, вече започнахте да се молите да загина с геройска смърт.

Когато тя не отговори, Ерик меко я побутна по рамото. Рианон потрепери и се обърна към него. Нима наистина искаше да я люби още веднъж? Невъзможно! Но той точно това искаше. И щеше да го направи. Това беше първата им брачна нощ.

При мисълта за нова близост в тялото й отново лумнаха буйни пламъци. Дали наистина го мразеше заради онова, което беше… или още повече го мразеше заради онова, което бе съумял да изтръгне от нея? И за това, че напълно съзнаваше този горчив факт?

Нямаше да му даде нищо повече. Очите й се разтвориха широко, защото вече бе научила един много важен урок — той беше по-силен от нея и умееше да я подчини на волята си само с едно единствено докосване.

Но Ерик не я докосна.

— Заспивайте — проговори спокойно той. Светлината на догарящия огън падаше върху лицето му, върху тайнствената синя мощ на очите му, гордите черти на лицето и грижливо подрязаните брада и мустаци, върху силните рамене. Рианон беше запленена. Този мъж беше по-силен от всички, които беше познавала досега. Побиха я тръпки. Ерик я погледа още миг, после отметна завивките и стана от леглото. Както си беше гол, извади меча си от ножницата. Рианон го наблюдаваше с нарастваща паника. Видя го да вдига острието и да го оглежда едва ли не с обич. После плъзна палец по наточената стомана, обърна се и закрачи към леглото.

В гърдите й се надигна смъртен страх. Той я беше излъгал! Ей сега щеше да я прониже!

Лицето й побеля като платно. От гърлото й се изтръгна писък:

— Не можете да направите това!

Той спря и вдигна въпросително едната си вежда. После избухна в смях.

— Ако продължавате да се държите така, нищо чудно много скоро да си заслужите един добър пердах. Но да ви прережа гърлото… не. Със сигурност няма да го направя.

Той се върна в леглото и сложи меча до главата си.

— В една чужда страна човек никога не е сигурен — промърмори като на себе си той, обърна й гръб и придърпа одеялото над раменете си.

Рианон остана безмълвна. Изпитваше такова силно облекчение, че не беше способна да разсъждава разумно. Искаше да скочи от леглото и да загаси свещите, защото имаше нужда от тъмнина, за да добие отново власт над тялото и мислите си. Но не смееше да се помръдне, само лежеше тихо и се вслушваше в равномерното му дишане.

Не искаше да бъде негова съпруга; с цялото си сърце желаеше смъртта му. Тя обичаше само Роуан.

Не, никога вече не можеше да обича Роуан. Не и след като викингът я беше направил своя. Тя се отвращаваше от него, но той я караше да тръпне, да тръпне и да гори…

Тя преглътна, защото не можеше да понесе гледката на широките, бронзови рамене. Най-после събра смелост, надигна се и изтича до сандъка в края на леглото, където все още горяха двете свещи. Приведе се, духна пламъчетата и спря като закована, устремила поглед в меча.

Можеше да го грабне и да прониже сърцето на натрапника. Така той никога вече нямаше да я наранява и унижава. Никога вече нямаше да бъде негова жена…

Не… Тя се усмихна съжалително, разгневена на самата себе си, защото знаеше, че не може да направи това. Не можеше да вдигне оръжие срещу един спящ човек, все едно колко го мразеше.

— Кучка! — процеди през стиснати зъби викингът и само треперенето на гласа му издаваше обзелия го бесен гняв. Рианон не бе чула движението му, не бе усетила дори дъха му! Но той вече бе скочил от леглото, застана пред нея и я притисна до гърдите си. Беше побеснял от гняв, а тя изплака от страх, защото крехките й кости ей сега щяха да се строшат в силната му прегръдка.

— Наистина искате да ме убиете! Стрелите ви не улучиха целта, затова решихте да ме разпорите, както си спях! Та аз съм ваш съпруг!

— Против волята ми! — изкрещя тя, за да се защити. Не можеше да му признае, че не е била в състояние да извърши това предателско дело. Трепереше с цялото си тяло, но въпреки това успя да го погледне с обидено достойнство.

Ерик я стисна още по-силно и тя усети пулсиращото му голо тяло. Хвърли я отново на леглото, но този път не й обърна гръб. Ръката му се уви около талията й и я придърпа съвсем близо до него. Толкова близо, че гърдите и хълбоците му се опряха в гърба й и той можеше да усеща и най-малкото й движение.

А тя усещаше с всяка фибра на кожата си могъщото мъжко тяло. Топло, силно, живо…

— Спете най-после! — нареди строго Ерик. — Ако още веднъж се раздвижите, ви обещавам още тази нощ да ви науча на послушание с двайсет удара с камшик. А по-късно ще ви покажа, че мога да бъда и истински варварин — жесток и безмилостен.

В очите й се появиха сълзи, но тя не се помръдна. Не смееше дори да диша, толкова мразеше интимния допир на телата им.

Рианон не затвори очи. Прекара следващите часове будна и нащрек. Не се обърна, не се раздвижи, не помръдна дори пръст — не смееше даже да примигне. Когато очите й най-после се затвориха и заспа, изобщо не осъзна, че се е сгушила плътно до топлото му тяло.

Не разбра и че Ерик лежа буден много по-дълго от нея.

Той бе излъгал не само нея, но и себе си.

Тази жена беше прекрасна. Кожата й беше нежна като листенцата на роза. Гърдите й се надигаха и спускаха, твърди и разкошни, увенчани с възбуждащи розови връхчета, които веднага се втвърдяваха под милувката му. Гърбът й беше силен и гъвкав, хълбоците изкусително закръглени, а талията й можеше да се обхване с една ръка. Ерик все още кипеше от гняв. Въпреки яростта, която изпълваше сърцето му, бе проявил деликатност и внимание. Бе разпалил огъня в очите и тялото й и много добре знаеше, че първото любене й е доставило истинско удоволствие. И въпреки това тя се държеше, като че я беше набил. Продължаваше да се бори с него.

И още обичаше другия мъж.

Животът се състои от факти, каза си той, и те често са жестоки. Един ден тя щеше да го приеме. Беше негова жена, докато смъртта ги раздели.

В сърцето му бушуваше и друг гняв. За да я засрами, бе избрал подигравателен тон, но беше казал истината. Те бяха врагове, ожесточени врагове, тя щеше да се бори с него и при всеки удобен случай да му показва отвращението си. Това беше факт, който не можеше да се отрече, и в него имаше ирония, защото в мига на екстаза той си бе припомнил и другата страна на любовта, нежностите и веселия смях.

В тази нова страст нямаше нежност. Имаше само толкова силно желание, че трябваше да се пребори с дивия звяр във вътрешността си, с вълка, който виеше от желание за тази жена. Не искаше нежност, искаше да я вземе, а после да я отблъсне и да запази в спомена си истинската любов и образа на Йемения.

Ерик стисна здраво зъби. Тя не искаше да признае ирландската му кръв. Виждаше само дивака. Тогава да върви по дяволите, изруга ядно той. Щеше да загаси огъня в тялото си и да бъде само онова, което тя виждаше в него.

Той затвори очи. Усети меката пълнота на гърдите й и тялото му пламна като в треска. Стисна ръце в юмруци. Беше й заповядал да заспи, но той не можеше.

Устните му започнаха да я милват. Ръцете му се плъзнаха към гърдите й. Знаеше, че ще носи образа й в сърцето си, че той ще го придружава дори в огъня на битката и ще подслажда самотните му нощи. Притисна устни до кожата й и усети сладката сол на първото им сливане. Рианон се раздвижи насън. Тялото й инстинктивно се нагоди към неговото.

Ерик завладя устните й и намести краката си между бедрата й. Когато проникна устремно в утробата й, тя уплашено отвори очи. Но вече беше късно да протестира. От гърлото й се изтръгна задавен вик, ръцете й заблъскаха гърдите му, но само след миг пръстите й се сключиха около раменете му, ноктите й се забиха в твърдите мускули.

Ерик се отдели от устните й и я погледна. Очите й бяха затворени, дъхът идваше на тласъци между полуотворените устни. Дали пък не искаше да го измами? По-скоро мамеше себе си. Не, тя беше благословена с красота и чувственост и ако съумееше да я държи в подчинение, скоро щеше да се научи да отговаря на желанията на тялото си.

— Ти си моя — пошепна в ухото й той. — Моя жена. Помни това. Никога не ме забравяй.

И започна да се движи в нея.

Този път даде воля на страстта си и я увлече със себе си в големия порой. Яздеше я диво и горещо и когато достигна върха, сякаш със семенната течност в тялото й се изляха и последните остатъци от гнева и напрежението му. Тя му принадлежеше и от днес нататък щеше да го знае.

Усети тръпките на тялото й, усети как се отпусна под него. До края на нощта лежа върху нея, докато накрая тя изплака от болка и ядно се опита да се отърси от тежестта му.

Най-после я освободи и тя му обърна гръб и се сви на кълбо. Мина доста време, преди раменете й да се отпуснат. Все пак успя да заспи отново.

Никога не беше виждал такава красавица. Не можеше да откъсне поглед от голия й гръб и с мъка се сдържаше да не я люби отново. Опита се да си припомни как трескаво бе събличала дрехите си за онзи млад глупак, как едва не беше поругала честта му. Но си припомни само съвършената линия на гърба й и сиянието на белите бедра.

Ерик легна по гръб, затвори очи и се опита да мисли за предстоящия двубой с Роуан. Беше твърдо решен да остави младия мъж жив. Затова щеше да има нужда от цялата си воля. Скоро след двубоя войската щеше да потегли към Рочестър, за да прогони Гунтрум от земите на Алфред. Походът щеше да бъде дълъг и изискваше много усилия и съсредоточаване, затова имаше нужда да даде почивка на духа и ръцете си.

Ала не можа да заспи.

Най-после чу пронизителния вик на петел, на небето се показаха първите червени ивици. Беше време да се срещне с Роуан.

Надигна се, облече се бързо, запаса колана и намести верния Венгеанс в ножницата.

Спря насред стаята и загледа спящата Рианон. Огряна от първите утринни лъчи, тя изглеждаше още по-невинна, още по-красива. Смъртоносно красива, каза си неволно Ерик и усети, че гневът му отново се разгаря. Безумието й можеше да струва живота на един млад мъж. Ерик знаеше много добре, че боят с меч често завършва със смърт.

Роло го чакаше пред прага на сватбените покои. Беше довел огромния бял жребец и носеше ризницата и шлема на приятеля си. Двамата не размениха нито една дума; не направиха дори жест. Ерик облече ризницата, нахлупи шлема си и спусна наличника. После възседна Александър.

— Готов ли е кралят?

— Кралят и младият Роуан ни очакват на полето.

Ерик кимна.

— Какво възнамерявате да правите?

— Ако се наложи, ще го убия.

— Никога ли не помисляте, че жертвата може да сте вие? — ухили се с обич грамадният викинг.

— Не, никога, защото да мислиш за смъртта означава да привлечеш вниманието й. Освен това днес съм твърдо убеден, че предимството е на моя страна, защото момчето няма моя дългогодишен опит в битките.

— Точно там е най-крещящата разлика между саксонците и нас — промърмори под носа си Роло.

— Прав си — съгласи се замислено Ерик. — Но нищо не може да се направи.

Двамата стигнаха полето, където вчера се бяха състояли военните маневри, мястото, където предизвикателството беше произнесено и прието. Кралят препусна насреща им, следван от Роуан. Алфред гледаше мрачно и очевидно беше в лошо настроение. Ерик не можеше да не забележи, че лицето му е бледо и тъжно.

Двубоят трябваше да се състои, нямаше друго решение. Но кралят още отсега тъгуваше за загубата на своя млад воин. Нито за миг не се беше усъмнил, че победата ще бъде за Ерик.

Конниците спряха едни срещу други. Кралят вдигна ръка:

— Само мечове. Двубоят ще се проведе от гърба на коня и ще продължи на земята само когато единият от двамата противници бъде хвърлен от седлото.

Ерик кимна. Роуан, блед, но решителен, също кимна. Ерик спусна наличника на шлема си. Сега зад сребърната маска се виждаха само очите му, както винаги огнени и ледени едновременно. Белият жребец затропа с копита и се вдигна на задните си крака, придружителите се отдръпнаха и двамата противници препуснаха към стартовата линия. Прозвуча боен рог; Ерик и Роуан се приготвиха за бой.

Рогът прозвуча повторно и Ерик заби пети в хълбоците на Александър. Земята се разтрепери, разхвърчаха се големи парчета кал. Викингът се понесе като светкавица към противника си. Роуан също яздеше едър боен кон. Двете животни се втурнаха едно срещу друго, дъхът им излизаше на тласъци и се кълбеше на бели облаци в хладния утринен въздух. Конете приличаха на страшни змейове от отдавна минали времена. Копитата им отекваха гръмовно в твърдата земя.

След миг ездачите се сблъскаха.

Стомана се удари в стомана. Ерик размаха Венгеанс и нададе див боен вик, от който всички присъстващи настръхнаха. Мечовете се удариха със звън. Сблъсъкът беше страшен.

Устните на викинга бяха здраво стиснати. Още с първия удар разбра, че англичанинът е добре обучен, но силите му не достигат. Освен това размахваше меча вяло и бавно. Ерик вдигна отново оръжието си, стовари го върху меча на Роуан и младият мъж се олюля. В следващия миг вече стоеше на земята.

Ерик веднага скочи от седлото и се възползва от моментното си предимство. Роуан се закри с щита си, но политна назад и се подхлъзна в една локва. Все пак успя да се надигне, но тялото му трепереше. Ерик замахна с меча си и оръжието на противника му отлетя надалеч. Само след миг го последва и щитът. Роуан падна на земята, изпъшка и устреми поглед в сините очи на противника си, които пареха безмилостно през процепите на наличника.

Ерик спокойно отпусна Венгеанс и опря острието му в гърлото на младия мъж. За миг остана неподвижен, после повдигна меча и разряза бузата на Роуан. Младежът инстинктивно попипа раненото място и изненадано устреми поглед в противника си.

Ерик се обърна към краля:

— Честта ми е възстановена. Този мъж е смел и ако му е съдено да умре от меч, нека това стане в битката срещу датчаните.

Без да чака отговор, той се обърна и се запъти към белия жребец.

Ала чу зад себе си шум от движение и се обърна рязко, учуден, но и неприятно изненадан, защото помисли, че противникът му е решил да го нападне в гръб. Тези англичани, мина през ума му пренебрежителна мисъл, бързи са с меча, но само когато неприятелят им обърне гръб!

Само че Роуан беше без оръжие и когато Ерик се обърна, младият мъж падна на едно коляно и сложи ръка на сърцето си:

— Благодаря ви, че пощадихте живота ми, принце на Дъблин. От днес нататък съм ваш верен човек. — Той вдигна плах поглед към Ерик, после бързо сведе глава. — Освен това вече знаете, че в действителност никога не съм лягал със… съпругата ви. — Последните думи бяха само неясен шепот.

Ерик го погледна одобрително.

— Станете — проговори с достойнство той. — Скоро всички ще застанем лице в лице със смъртта.

После се обърна и възседна Александър. Поздрави краля и препусна обратно към отредения му дом. Беше време да се приготви за похода към Рочестър.

Рианон се събуди бавно. Първата й мисъл беше, че никога не е спала толкова дълбоко. Хладните завивки милваха голото й тяло, главата й почиваше върху мека възглавница. Толкова й се искаше да остане още малко в този прекрасен свят на сънищата…

Но изведнъж се стресна и скочи. Отвори очи и огледа празното легло.

Ерик беше изчезнал. Беше я оставил сама.

Въпреки това споменът я накара да потръпне. Споменът за изминалата нощ, за подигравката в очите му, за милувките и обещанията му… не, за заплахите, които беше произнесъл!

Споменът за него я накара да простене задавено. Дълбоко в тялото й веднага се надигна онова странно парене, което бе изпитала през нощта. Гърдите й набъбнаха, връхчетата им се втвърдиха, лицето й пламна.

— Не, не! — проплака отчаяно тя и зарови лице във възглавницата.

После се сети, че е гола, и реши да стане и да се облече, преди мъжът й да се е върнал. Още беше ранно утро, твърде рано, за да приеме, че армията вече е тръгнала.

— Лейди!

На вратата се почука. Появи се Магдалена, една от прислужниците на кралицата. Носеше вода за миене и погледна Рианон с плаха усмивка.

— Вашият лорд излезе, затова дойдох да ви помогна в обличането.

Рианон кимна и се опита да се усмихне. Магдалена беше една от най-добрите камериерки. Едра, стройна, с посивели коси, винаги любезна. Никога не се беше омъжвала. Алсвита я беше изпратила, защото знаеше, че няма да смущава младата булка със смехове или глупави забележки.

— Благодаря — прошепна Рианон и захапа долната си устна. — Да, време е да се облека.

Магдалена влезе и постави кофата с вода на сандъка.

— Сигурна съм, че ще искате да отидете на полето, където скоро ще има двубой с мечове.

— Какво? — прошепна изумено Рианон. Седна в леглото и придърпа един чаршаф над раменете си. После смръщи чело и попита: — Какъв двубой може да има днес?

— Ами нали Роуан предизвика съпруга ви! О, лейди, толкова е хубаво двама мъже да се сражават заради една жена и да умрат заради нея… — въздъхна замечтано Магдалена и скръсти ръце на гърдите си.

— Да умрат… заради мен — повтори невярващо Рианон, но след миг я обзе паника. Роуан беше решил да се бие за нея. А тя все още го обичаше, макар че миналата нощ я беше променила завинаги.

Той не беше противник за Ерик. Нямаше нито опита, нито силата му. Не беше изкован от стомана, не притежаваше нито могъщата воля, нито студеното самочувствие на викинга.

— Не! О, не! — изплака отчаяно тя и скочи от леглото. Напълно забрави, че е увита само в един ленен чаршаф, толкова бързаше да спре двубоя, преди още да е започнал.

— Лейди! — извика подире й Магдалена.

Рианон не я чу. Хукна навън като подгонена сърна и хладният утринен въздух изпълни сърцето й с мъка. Забърза по тясната пътека, която водеше към кралския дом, но внезапно застина на мястото си и сърцето й спря да бие.

Ерик беше сам. Мечът му беше в ножницата. Двубоят не беше започнал. От острието не капеше кръв.

— Милорд! — изкрещя тя.

Лицето му беше скрито зад наличника на шлема и тя виждаше само очите му — син огън, син лед. Той скочи от коня и се запъти с бързи крачки към нея. Тя преглътна и сведе глава. Още преди да е наближил, прегъна колене и падна в калта.

— Моля ви! — Развълнуваният й глас звучеше гърлено и дълбоко. — Моля ви, не отивайте там! Не убивайте Роуан! Той не е виновен в нищо, кълна се! Вие… — Тя млъкна и бузите й се оцветиха в тъмночервено. Толкова й беше трудно да се моли. — Знаете, че никога не сме били любовници!

Ерик се наведе, улови я за лактите и я принуди да се изправи. Рианон вдигна поглед към лицето му и видя само две безмилостно святкащи сини очи.

— Какъв е този отвратителен навик да се мотаете необлечена? — попита дрезгаво той.

Стресната, Рианон се уви по-плътно в чаршафа.

— Говоря за живота на един мъж! — проплака отчаяно тя.

— За живота на любовника ви?

— Никога не ми е бил…

— Това е вярно. Не успяхте да осъществите любовния акт, но той е получил от вас много повече, отколкото биха могли да очакват повечето законни съпрузи. Припомнете си само нежната сцена в гората…

— Моля ви… — Тя отвори уста, за да възрази, но Ерик я обърна с гръб към себе си и тежката му ръка в желязна ръкавица я побутна обратно към сватбените покои. Тя хвърли бърз поглед назад и се запрепъва към къщата. Ерик я последва. Магдалена беше застанала на вратата. Мъжът я удостои само с кратък поглед, след като вдигна наличника си, но това беше достатъчно. Жената потръпна от ужас и хукна като подгонена към палата.

Ерик затвори вратата след себе си и постоя известно време с гръб към Рианон. След малко се обърна и заговори делово:

— Разбирам, че животът на този мъж е много ценен за вас.

— Всеки човешки живот е ценен за мен — отговори тихо Рианон и преглътна с мъка.

— Освен моя, нали? — попита подигравателно той и хвърли ръкавиците си на леглото.

— Моля ви, умолявам ви! Не го убивайте!

— Колко е вълнуващо да чуя от устата ви такива думи.

— Защо се наслаждавате на положението? — упрекна го горчиво тя.

— Права сте, мадам, наслаждавам ви се от все сърце. Продължавайте да се молите.

Той млъкна и застана заплашително пред нея, опрял ръце на хълбоците. Рианон преглътна отново и стисна здраво устни. После нерешително вдигна глава към него. Видя непоколебимата извивка на устата му и отново коленичи. Тънкият ленен чаршаф и разпиляната огнена коса я загърнаха като в кралска мантия. Очите й се напълниха със сълзи и станаха още по-прекрасни.

— Ако не вземете участие в този злокобен двубой, ако не го убиете, аз се кълна, че когато се върнете от битката… че ще ви дам всичко, което искате.

Ерик се облегна на вратата, скръсти ръце пред гърдите си и я изгледа развеселено.

— Вие сте моя жена — възрази меко той. — Винаги мога да взема онова, което искам.

— Така е — прошепна плахо Рианон и се изчерви, — но нали казахте, че искате повече от тялото ми. Исках да кажа, че няма повече да се съпротивлявам.

— Все ми е едно ще се съпротивлявате ли или не, лейди. Знаете, че когато се върна, нещата между нас ще продължат.

В сърцето й се надигна луд гняв, но тя стисна здраво зъби, сведе очи и започна отначало:

— Не, сър, има неща, които не се вземат насила, и такива, които не всеки съпруг може да получи. — Упоритостта надделя и тя вдигна към лицето му изпълнен с непоколебима твърдост поглед. — Пощадете го, моля ви… заради мен. А аз ще ви възнаградя за добротата ви.

Ерик се приведе към нея и тя усети силата на тялото му, вдъхна едва доловимия му мъжествен аромат. Потръпна от сладост, гърдите й набъбнаха, в слабините й пламна огън.

Ерик посегна към нея, вдигна брадичката й и очите му се приковаха в нейните.

— Какво ще направите, Рианон? Как ще ме възнаградите, ако проявя великодушие?

— Ако той остане жив, заклевам се, че ще дойда при вас като най-добрата уличница. Ще изпълня всяко ваше желание. Ще се любя с вас с цялата си отдаденост.

— И всичко това за да го оставя жив? — попита иронично Ерик.

— Да!

— Заклевате ли се, че ще ме обезщетите по този приятен начин?

— Да, заклевам се!

Мъжът пусна брадичката й и тя сведе глава, но не можа да издържи дълго. Очите му не изразяваха нищо и стомахът й се сви от нов пристъп на страх. Той не приемаше предложението й!

— Споразумяхме се — проговори спокойно Ерик и вълна на облекчение заля Рианон. Но само след миг челото й се смръщи, защото беше сигурна, че по устните му е пробягала коварна усмивка. — Приемам любезното ви предложение, лейди. Вече горя от нетърпение походът да свърши по-скоро и да се върна при вас, за да получа възнаграждението си. И се кълна в Бога, скъпа моя съпруго, че ще поискам от вас да спазите и най-дребното условие на договора.

— Ще го направя — отговори решително Рианон.

Ерик направи крачка към нея и тя се надигна бавно. На вратата се почука и тя побърза да се увие по-плътно в чаршафа.

Влезе Роло и напомни на Ерик, че е време за тръгване. Кралят искал да го види незабавно.

Ерик грабна ръкавиците си, извади от сандъка походното одеяло и пътните чанти, които се прикрепяха за седлото, и ги метна през рамо. После мина покрай Рианон, без да й обърне внимание. Тя го наблюдаваше неотстъпно, изненадана от бързината, с която се бе съгласил с предложението й. Тя беше заложила на карта цялата си гордост и само Бог знаеше какво й струваше това, а той се ограничи с кратко съгласие и веднага забрави за присъствието й!

— Лейди?

В стаята влезе Магдалена и веднага се запъти към сандъка на Рианон, за да извади някоя всекидневна рокля. Устата й непрестанно бъбреха, но в началото Рианон не чуваше почти нищо.

— Нашите хора са изпълнени със страхопочитание! Такава благородна борба! Вие сте щастлива жена, лейди.

Рианон я погледна изумено и направи крачка към нея.

— Каква борба?

— Нали ви казах, че вашият принц беше предизвикан на двубой от Роуан! Младият мъж почти веднага изпуснал меча си, но както ми казаха, Ерик от Дъблин само порязал бузата му, а после му заповядал да стане и му подарил живота, защото сега най-важното било да победят датчаните.

Устата на Рианон пресъхна.

— Кога… кога е станало всичко това?

— Ами на разсъмване. Целият двор говори само за това, лейди!

За втори път тази сутрин Рианон се обърна и като вихър се понесе навън. Блъсна вратата и изскочи на пътеката, все още увита само в тънкия чаршаф.

Мъжете тъкмо възсядаха конете си. Всички бяха готови за път. Рианон забеляза Ерик и хукна към него. Наличникът му вече беше спуснат, но очите му святкаха от гняв.

— Проклятие, жено! Вървете и се облечете прилично!

— Копеле! — изкрещя ядно тя.

Загубил търпение, мъжът скочи от коня. Грабна я на ръце и я понесе към сватбените покои. Рианон го заудря като побесняла, но единственият резултат беше, че одраска нежните си ръце в желязната ризница.

— Копеле! Направихте ме на глупачка! Използвахте ме! Надсмяхте ми се! Проклет да сте! Син на плъх и курва!

Ерик блъсна вратата с крак, без да обръща внимание на Магдалена, която беше зяпнала от почуда. Отнесе Рианон до леглото и я тръшна върху възглавниците.

— Ругайте ме, колкото си искате, лейди, но ви предупреждавам, че ако чуя само още една пренебрежителна дума по адрес на родителите ми, наказанието ще бъде страшно! А сега най-после се облечете прилично, защото ще ме разгневите още повече!

Рианон отметна назад буйната си коса и го изгледа с цялата смелост, на която беше способна в момента, защото вътрешно трепереше от страх. Не очакваше такъв бесен гняв, такава пареща заплаха в сините очи зад стоманения наличник.

Никога няма да му позволя да разбере, че се боя от него! — закле се решително тя.

— Това ли е всичко? — Успя да произнесе думите със смесица от гняв и досада.

Ерик отстъпи назад и в очите му проблесна подигравка. Рианон беше сигурна, че се е усмихнал под шлема си.

— Не, лейди, не е всичко. Вашият скъп Роуан е жив — аз спазих своята част от уговорката, макар че го направих малко преди възхитителното ви предложение. Чакайте ме да се върна, лейди, и знайте, че непременно ще поискам онова, което ми обещахте. Възнаграждение за великодушието!

Той се поклони учтиво, обърна се и тръгна с дълги крачки към изхода. Вратата се затвори зад гърба му.

Рианон чу звука на бойните рогове, които призоваваха за път. Отговори им тропотът на безброй конски копита. Скочи, забравила за нареждането на съпруга си, отвори вратата и се загледа след ездачите, все още увита в тънкия чаршаф.

Видя Ерик, гордо изправен на гърба на Александър. Беше в пълно бойно снаряжение, наличникът на шлема скриваше лицето му. Само очите му святкаха в тесния прорез, а наметката с емблемата на вълка се развяваше от утринния вятър.

Той не поглеждаше назад. Строени в редици, воините го следваха. Ерик даваше заповеди с остър глас и мъжете бързаха да ги изпълнят. Земята трепереше под равномерните удари на конските копита. След малко викингът нададе бойния си вик и препусна в галоп към мястото, където го очакваше кралят на Англия.

Ерик от Дъблин, Господарят на вълците.

Съпругът на Рианон от Есекс.