Робинята на викинга

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Макар че кралят бе напуснал Уорхем, градът гъмжеше от воини, които се подготвяха за предстоящия поход.

През целия ден се чуваха какви ли не шумове. Викове, команди, постоянно дрънчене на метал.

Рианон беше убедена, че никога вече няма да може да слуша тези шумове, без пред очите й да се появи кръвопролитието и смъртта. Не можеше да преодолее страха си и трепереше при всяко издрънчаване и скърцане.

Прекара целия ден при децата на краля. Алфред много държеше всичките му потомци да получат добро образование. Беше наел учители да им преподават латински, математика и всички останали науки. Рианон говореше уелски, смятан от Алфред за един от най-важните езици, тъй като от уелските крале зависеше дали ще има съюз срещу общия враг, датчаните, или междуособиците ще продължат.

Три дни след битката Рианон седеше с по-малките кралски деца и им преподаваше уелски. Ала не можеше да съсредоточи вниманието си върху урока, прекъсвана от постоянния шум на военните упражнения. Затова реши да излезе с децата на полянката зад къщата, която беше в границите на крепостните стени. Всеки в кралския дом имаше свои задължения и задачата на малките беше да хранят гъските.

Едмънд, най-голямото от децата, хукна напред с шепа овес, братята и сестрите му го последваха със смях. Рианон ги остави да тичат на воля, отпусна се на меката трева, изпъстрена с пролетни нарциси, и замислено задъвка едно стръкче.

Все още не можеше да повярва, че кралят се е обърнал към чужденците с молба да го подкрепят срещу датчаните. Викинги срещу викинги — това изглеждаше немислимо! Също толкова невероятно бе, че нашествениците бяха завладели дома й, където се бе родила, където беше живяла с обичните си родители.

Алфред със сигурност ще се погрижи да ги изгони, опитваше се да се убеди тя.

Ала сърцето й беше пълно с лоши предчувствия. Мъчеха я неразгадаеми съмнения. Никога не беше виждала краля толкова гневен, колкото в онзи злокобен ден, когато пристигна тук. Дали беше повярвал в твърденията й, че не е знаела за поканата?

Той я уверяваше, че е повикал на помощ ирландски принц, но тя бе видяла само банда кръвожадни варвари. Нима Алфред имаше нужда от такива хора? Цяла Англия го обичаше и уважаваше. Смелите му войски винаги бяха отблъсквали врага, а мъжете се биеха помежду си, за да бъдат приети в армията му. Скоро щеше да потегли за Рочестър и да освободи обсадения град. Рианон беше сигурна в това.

Децата се смееха весело. Пролетта беше дошла и малките празнуваха с бурна радост появата на новия живот. Рианон се обърна към тях и страхът и съмненията постепенно изчезнаха. На лицето й изгря усмивка. Толкова обичаше малкия Едмънд! Момчето имаше сериозните очи на баща си и тъмната му коса, но чертите на лицето му бяха наследени от майката. Прекрасно дете…

Неволно Рианон се запита как ли ще изглеждат нейните собствени деца, дали ще приличат повече на Роуан или на нея. Роуан много приличаше на краля: блестяща червеникавокафява коса, грижливо подрязани мустаци, гъста тъмна брада и изразителни лешникови очи. Беше по-едър от краля, строен и мускулест. Рианон беше убедена, че той е най-прекрасният мъж на света.

Тя легна във високата трева и за момент затвори очи. Роуан беше при Алфред и тя се молеше по-скоро да се завърне. Щом я вземеше в обятията си, всичко щеше да се оправи. Тя щеше да забрави преживения кошмар и страхът й от чужденеца с ледените сини очи щеше да изчезне.

А когато кралят прегазеше веднъж завинаги датските нашественици, щеше да се състои сватбата й с Роуан. Досега Алфред беше твърде зает с подготовката на военните действия, за да даде благословията си за този брак, но щом се върнеше, тя щеше да го помоли да обяви венчавката в църквата. Рианон знаеше, че Алфред се гордее с Роуан. Сигурно нямаше да има нищо против да му даде кръщелницата си. Винаги беше гледал с благоразположение на любовта им.

Прекрасно беше да лежи в тревата и да мечтае. Кралят щеше да я предаде на жениха, а Алсвита щеше да я дразни с шегите си и предупрежденията да се пази от първата брачна нощ. Но тя беше влюбена и не се боеше от брачното легло. Дългите, томителни целувки, които си бяха разменяли с Роуан, бяха много приятни, а останалото сигурно щеше да бъде още по-хубаво.

Мечтанията й бяха рязко прекъснати, когато земята се разтрепери под нея. Тя скочи на крака и видя широко отворените градски порти. Кралят се връщаше.

Рианон погледна към господарския дом и забеляза втурналата се навън Алсвита. Тя не се затича да посрещне мъжа си, а го изчака на входа. Алфред насочи коня си към къщата. Слезе, подаде юздите на притичалия коняр и поздрави жена си. Рианон не можеше да откъсне очи от кралската двойка, зарадвана от любовта им. След малко огледа внимателно редиците на завръщащите се воини, докато най-после откри Роуан. Любимият й изглеждаше уморен и нещастен и Рианон стреснато се запита какво ли се е случило на морския бряг, та видът му е толкова жалък. Подобно на Алфред и свитата му — Алън, Едуард от Съсекс, Уилям от Нортъмбриън и Йон от Уинчестър, — Роуан тръгна към господарския дом. Рианон предположи, че предстои някаква важна среща. Но може би Алфред щеше да й позволи да поздрави набързо любимия си, преди да е влязъл в залата.

— Елате, деца! — извика на малките тя. — Баща ви се върна!

Нямаше нужда да казва повече, децата вече тичаха към къщата. Рианон ги последва, отначало тичайки, но после тръгна по-бавно, както подобаваше на положението й. Ала когато стигна до къщата, се втурна през вратата не по-малко устремно от децата.

Слугите вече тичаха с пълни кани ейл за краля и гостите му. Алсвита поздравяваше сърдечно мъжете. Децата наобиколиха баща си и обсебиха вниманието му. Алфред хвърли кратък поглед към Рианон и бързо отмести очи. Девойката се смая, защото кралят винаги гледаше хората право в очите, все едно мъже ли бяха или жени. Едмънд тъкмо го поздравяваше и кралят прегърна сина си, при което окончателно обърна гръб на Рианон. Тя замръзна на мястото си. Още ли се гневеше? Та тя не беше виновна за нищо.

Опита се да си внуши, че й е все едно, но не успя. Тя обичаше Алфред с цялото си сърце не защото беше крал, а защото беше човек, заслужаващ доверие и обич. Обичаше острия му ум и шеговитите му забележки, слушаше с огромно удоволствие разказите му за бъдещето на Англия. Алфред много обичаше да си представя как един ден в кралството му отново ще разцъфтят науката и културата.

Рианон склони глава и поздрави учтиво Алън, Едуард, Уилям и Йон. Обичаше от сърце Йон и Едуард, който й бяха връстници, постоянно се шегуваха, имаха цветист език и винаги я защитаваха. Алън й се струваше твърде мрачен, а Уилям направо я плашеше. Ето и сега я наблюдаваше неотстъпно, при това навиваше на пръстите си дългите си тъмни мустаци и Рианон неволно се запита какво ли коварство е намислил пак. Този мъж винаги я караше да се чувства несигурна, затова и днес му кимна с хладна учтивост. Едва сега осъзна, че всички я гледат втренчено и че по лицата им се чете сериозна замисленост, съчувствие и неловкост. Нямаше представа с какво е предизвикала тези чувства. Кралските хора се връщаха в пълен състав, следователно ирландският принц се бе съгласил на преговори. Слава Богу, че бяха избегнали още една излишна и кръвопролитна битка.

Кралят все още държеше н прегръдките си малкия Едмънд и Рианон сметна, че й е позволено да изтича при Роуан. Втурна се към него и се хвърли в обятията му.

— Рианон! — прошепна с болка младежът.

Тук нещо не беше наред, Рианон веднага го разбра. Погледна Роуан в очите и се стресна — те бяха пълни със сълзи. Освен това не беше протегнал ръце да я прегърне. Дори улови ръцете й и я отдалечи от себе си. Това напълно я обърка.

— Какво е станало, Роуан?

— Аз… вече нямам право да те прегръщам — проговори меко той. Рианон се обърна и видя, че всички в залата са устремили поглед към нея — кралят студено и гневно, Алсвита объркано, останалите мъже загрижено и с неудобство.

Всички знаеха нещо, което тя не знаеше.

— Какво се е случило? — попита тихо тя.

Каквото и да беше, очакваше я нещо ужасно и тя го разбираше. Обърна се отново към Роуан. Чертите на лицето му бяха разкривени от болка. Ръцете му все още я държаха, но на почетно разстояние от тялото му. В сърцето й се надигна леден страх.

— Роуан…

— Кралят трябва да ти го каже — прошепна младежът, пусна я и се обърна с пресекващ глас към Алфред: — Бих желал да се оттегля, сир.

Кралят кимна. Рианон изгледа въпросително кръстника си и потрепери от студа в очите му.

— Какво се е случило? — повтори тя. Опита се гласът й да звучи овладяно, но не се справи много добре. Стори й се, че разбира. Алфред и хората му не бяха успели да прогонят викинга от земята й. Викинга ли? Не, ирландеца, поправи се горчиво Рианон. Кралят й беше обяснил, че нападателите са ирландци.

— Домът ми е изгубен, нали? — прошепна едва чуто тя.

— Излезте навън — заповяда рязко кралят. — Оставете ни сами.

— Алфред… — прошепна умолително Алсвита.

— Оставете ни сами! — повтори заповеднически кралят.

Рианон чу как мъжете се надигнаха и се запътиха към вратата, но не видя нищо. Погледът й беше устремен в лицето на краля. Сякаш някъде много отдалеч дойде гласът на Алсвита, която повика децата и най-после двамата останаха сами. В сърцето й нахлу паника.

— Говори най-сетне, Алфред! — помоли дрезгаво тя.

За момент повярва, че кралят ще се смили над мъката й, че ще заговори нежно и внимателно, за да смекчи жестокостта на следващите думи.

Гласът му прозвуча глухо, с тон, който не бе чувала никога.

— Ще те омъжа.

Да я омъжи? Та тя само до преди малко мечтаеше за сватбата си! Но ако трябваше да се омъжи за Роуан, в залата нямаше да цари тази потискаща атмосфера.

— Искаш да ме омъжиш? — попита тихо тя и гласът й прозвуча също така безизразно като неговия.

— И то веднага.

— За кого, ако ми е разрешено да попитам, благородни кралю? — Саркастичният тон на гласа й постигна желаното въздействие.

— Съжалявам, че трябва да те нараня, Рианон, но не мога да постъпя другояче. Сгодих те за Ерик от Дъблин. Сватбата ще се състои след две седмици.

Рианон не повярва. Думите минаха покрай ушите й и паднаха като студени дъждовни капки по раменете й. Тя поклати глава.

— Не си прави глупави шеги.

— Това не е шега, Рианон.

Прониза я режеща болка. Той наистина я беше обещал на чуждия принц. На един ирландец, на чужденец с норманска кръв. Беше я използвал като обикновена шахматна фигурка, за да възнагради натрапника за това, че беше нападнал града й.

— Алфред, ти не говориш сериозно. Не можеш да ми причиниш това. Аз обичам Роуан и той ме обича.

— Рианон, любовта е лукс, който в момента не мога да ти позволя. Роуан разбра, че нямам друг избор. Ти също трябва да ме разбереш.

Секундите минаваха. Рианон беше отчаяна. За първи път в живота си не знаеше как да се защити.

Ще го моля! Мисълта профуча като светкавица през главата й. Трябваше да падне на колене и да моли за милост.

— Не! Моля те! — изплака тя и се хвърли в краката му. — Може би наистина съм те засегнала тежко, Алфред, но те моля за прошка! Умолявам те, имай поне малко милост към мен! Моля те…

— Престани! Чуваш ли, млъкни! — изкрещя кралят. — Стани! Не си ме обидила с нищо. Това не е наказание. Ще направиш това, което ти се казва, защото аз реших така. Не съм те опозорил! Давам те на кралски син, на внук на ирландския Ард-Рий! И ти няма да ми създадеш нови трудности, като се изправиш срещу решението ми. — Той вдигна ръка и се отвърна от нея. — Стани.

Рианон го гледаше като упоена. Не можеше да повярва, че Алфред ще се отвърне така равнодушно от нея.

Тя се надигна бавно, втренчила поглед в гърба му. Отметна глава назад и заговори с треперещ глас:

— Не мога. Не искам. Твоят принц не е никакъв ирландец, защото норманският му лакей разруши града ми и изби хората ми. Няма да се омъжа за такъв човек.

— Ще го направиш! — изфуча гневно Алфред и отново се обърна към нея.

— Не — възрази меко, но уверено Рианон. Стана й студено, крайниците й се вдървиха. Кралят не се гневеше. Той не искаше отмъщение, затова нямаше смисъл да го умолява. Той беше завладян от една единствена идея — да отвоюва страната си от датчаните. Беше взел решение и дал съответната заповед. Той беше кралят и имаше право да го стори.

— Нямаш друг избор — продължи безизразно Алфред. — Ако продължаваш да се съпротивляваш, ще те затворя в стаята ти до деня на сватбата.

— Прави, каквото искаш! Но аз няма да се омъжа за онзи варварин, бъди сигурен в това! — изсъска разярено тя.

— Принуждаваш ме да извърша нещо, което няма да ти е приятно, Рианон!

Девойката не отговори.

— Алън! — извика остро кралят.

— Какво ще правиш? — проплака отчаяно тя. Не искаше да губи самообладание, искаше да запази достойнството си. А той бе повикал именно онзи от хората си, когото Рианон не можеше да понася… и щеше да му заповяда да направи нещо с нея.

По дяволите достойнството! Той беше неин роднина, неин настойник. Сълзи избликнаха от очите й и надвиснаха по дългите, копринени ресници. Бойкият й дух се събуди, достойнството й се изпари във въздуха и тя се хвърли към него. Побесняла от гняв, заудря с юмруци по гърдите му. Алфред я сграбчи за китките и ръцете й се отпуснаха безсилно. Рианон погледна краля в очите и разбра, че той се радва на гневния изблик, защото по този начин намира някакво оправдание за злото, което й беше сторил.

— Алфред, когото англичаните възвеличават като Велики! — изсъска подигравателно тя. — Никога няма да забравя какво направи с мен. И няма да се омъжа за викинга, да го знаеш.

За миг й се стори, че Алфред ще отстъпи. Устните му се отвориха, за да кажат нещо, ръцете му се вдигнаха да помилват косата й. Но не го направи. Блъсна я настрана и отново извика:

— Алън!

Верният му човек се появи при второто повикване. Рианон не откъсваше очи от краля. Алън посегна към ръката й, но тя се дръпна и направи крачка към Алфред.

— Няма да го направя! Не можеш да ме принудиш! Ще отида при монахините, ще избягам в Париж, ако потрябва, ще се скрия даже при датчаните!

Последните думи привлякоха вниманието му. Той се обърна и също пристъпи към нея.

— Не, лейди, няма да избягаш. Ще те държа зад заключена врата, докато минеш под венчило. И ако продължаваш да упорстваш, ще се моля бъдещият ти съпруг да е повече викинг, отколкото ирландец, и да предприеме всичко необходимо, за да те опитоми! Алън! — изрева гневно той. — Махнете я от очите ми!

Алън я сграбчи грубо за рамото. Рианон го погледна в лицето и видя в очите му злобни искри, сякаш се наслаждаваше на нещастието й.

— Пуснете ме, Алън! — проговори хладно тя. — Ще ви последвам, без да се противя. Само махнете мръсните си ръце от мен!

Усмивката му стана по-широка, погледът му се замъгли.

— На ваше място бих си държал езика зад зъбите, лейди — проговори подигравателно той.

— Нямам такова намерение — отвърна решително тя. Откъсна се и забърза към вратата. Само след секунда Алън я настигна и отново я сграбчи за рамото. В този момент се приближи Едуард.

— Моля ви, нека аз я отведа в стаята й — произнесе умолително той.

Рианон не поглеждаше към Алън. Не искаше врагът да забележи бликналите в очите й сълзи. Слава Богу, той се съгласи и Едуард я поведе по коридора. Тя се запрепъва напред, учудена, че слънцето все още грее, че отвън долита обичайният шум на оръжията.

Но този път кралската къща беше пуста.

— Много съжалявам, Рианон — прошепна Едуард. — Само ако знаеш колко ми е мъчно…

— Къде ме водиш?

— В къщата при извора.

Това беше малка, немебелирана постройка, използвана обикновено като склад. В момента беше празна. Един-единствен прозорец пропускаше светлина.

— Не ме заключвай! Пусни ме да избягам! — пророни умолително тя.

— Знаеш, че не мога да го направя — отговори тъжно той.

Все пак Рианон успя да изпъне крехките си рамене и да влезе сама в къщичката. Блъсна вратата на затвора си и се свлече на мръсния под.

Най-после можеше да изплаче насъбралите се сълзи. Ала се постара да заглуши хълцанията си, за да не я чуят постовете, които кралят без съмнение беше поставил наоколо. Плака така, докато падна нощта. Никой не дойде да я види. Никой не й донесе дори чаша вода. Цялата тъмна, тиха нощ тя седя свита на пода, обляна в сълзи, продължавайки да упорства в решението си.

По някое време задряма, но сънищата й бяха пълни с ужас. Ирландският принц я продаде на русия си нормански лакей и мъжът тайно се промъкна в стаята й. Стрелата й прониза бедрото му, по крака му потече кръв, от гърлото му се изтръгна вик: „Молете се, лейди, да не се срещнем никога вече!“

На следващата сутрин дойде кралицата. Рианон беше бледа, изтощена, ожесточена.

Единственото, което каза на Алсвита, беше, че иска да види краля.

Алфред я беше измамил. Кралят я беше предал в ръцете на врага, но тя нямаше да изпълни една несправедлива заповед. На измамата щеше да отговори с измама. И щеше да действа така, че никой да не заподозре нищо.

Алсвита я отведе при Алфред. Рианон коленичи пред краката му и пошепна, че се подчинява на волята му.

Не посмя да го погледне в лицето при тази лъжа, но знаеше, че тя е единственият път към свободата.

Алфред я прегърна сърдечно и в погледа му се върна старата нежност. Пошепна в ухото й, че се радва на решението й и й благодари, че я обича и винаги ще я защитава.

Мразя те! — изкрещя на ум Рианон.

Не, тя не можеше да го мрази. Помнеше баща си и знаеше, че Алфред всеки момент може да загине в битка като него. Прегърна го сърдечно; не можеше да му се покори, но го обичаше.

Ако не се престореше, че се е подчинила на волята му, шансът да избегне жестоката съдба ставаше нищожен. По този начин бе успяла поне да се освободи от къщата при извора.

На следващата сутрин Рианон отиде в обора. Много й се искаше да скочи на гърба на коня, с който беше дошла, и да избяга с него. Но знаеше, че трябва да бъде търпелива, силна и хитра. Със закъсняло разкаяние си каза, че не беше нужно да напада така гневно краля, защото сега трябваше стъпка по стъпка да завоюва отново доверието му. Днес просто щеше да прекара утрото тук и да милва меките муцуни на животните. Щеше да разговаря с тях и да избере най-бързия жребец. Имаше нужда от силен бегач, за да се изплъзне от кралските преследвачи.

Тя се усмихна и спря пред бокса на мършавия червен жребец, който беше намерила в гората. Помилва го и внезапно чу името си, прошепнато с тих, разкъсващ сърцето глас.

— Рианон!

Тя се обърна зарадвано; познаваше този глас. Роуан застана пред нея, едър и красив в ленената си риза, късата кожена туника и дебелите вълнени чорапи. На хълбока му висеше меч, очите му бяха мътни, лицето посивяло от мъка. Рианон разбра, че му е струвало големи усилия да се противопостави на заповедта на краля.

Тя пошепна името му и се втурна към него. Ръцете му се сключиха нежно около нея. Той я вдигна и я понесе към купата сено в ъгъла. Рианон вдигна ръка и докосна дългите му къдрици, падащи по тила. После помилва гъстата му брада.

— Роуан! — пошепна с любов тя. Сърцето й се късаше от болка.

Мъжът видя сълзите в очите й. Пръстите му нежно докоснаха устните й. Тя го обичаше толкова много и защото той беше един от мъжете, донесли мъртвото тяло на баща й у дома. Тогава я беше утешил и й беше вдъхнал нови сили. Беше й разказал много неща за Гарт и дори само за това Рианон щеше да го обожава винаги.

Роуан помилва страните й и втренчи поглед в лицето й, сякаш искаше да запечата образа й в сърцето си. Заля я нова вълна страх, защото разбра, че любимият й се е подчинил напълно на полята на краля и тя не може да очаква помощ от него.

— Трябваше да се оженим много по-рано — прошепна тъжно Роуан. — Ако го бяхме сторили, кралят нямаше да може да предприеме нищо…

— Още не съм станала жена на викинга — възрази укорително Рианон.

— О, мила… — Роуан я положи меко върху сеното и се отпусна върху нея. Изведнъж Рианон се напрегна като струна. Ароматът на сено я удари право в носа, потрепването на конските копита забуча в ушите й, тя усети търсещите му ръце. Денят навън беше прекрасен. А тя обичаше мъжа до себе си.

Ако ги завареха в тази поза, щяха да ги обвинят в неподчинение на кралската воля. Не, щеше да бъде още по-лошо, защото Рианон знаеше, че на карта е заложена не само волята на Алфред, а и неговата чест.

Честта на Алфред — и може би животът на Роуан.

Тя се изправи като ужилена.

— Роуан! Ако някой те е видял да влизаш… Страх ме е, Роуан!

— Тихо! Никой не ме видя. Нима смяташ, че бих рискувал живота ти?

— Моят живот! — Тя протегна ръка. Трябваше да го докосне. И друг път я беше прегръщал и целувал. Познаваше милувките му и изпитваше удоволствие от тях. Не се самозабравяше, но все пак изпитваше любов и сигурност в прегръдката му.

Внезапно си пожела с цялото си сърце да му се е отдала още преди месеци. Вчера я бяха продали на един езичник и добродетелта й надали щеше да има някакво значение за него. Поне щеше да отиде при него със сладкия спомен, че е била обичана. Усмихна се нежно и зашепна:

— Не мисли за моята чест, любими, тя вече няма значение. Страхувам се единствено за теб, Роуан! Кралят обяви волята си!

— Да, кралят каза думата си — съгласи се беззвучно мъжът. — Ограби ме и ме направи глупак в очите на хората.

— Няма да се омъжа за ирландския принц — закле се Рианон. После се надигна на колене и Роуан притисна лице в гърдите й.

— Господи, аз можех да бъда твой съпруг! — изхълца той.

— Няма да се омъжа за принца. Ще избягам. Роуан, любими… — пошепна задъхано Рианон. Не усещаше страстта му, усещаше само болката и тъгата му и изгаряше от желание да се отпусне с него на сеното и да се опълчи срещу целия свят. Внезапно чу мъжки смехове, които наближаваха обора. Някой идваше да вземе коне.

— Роуан! — прошепна изплашено.

— Няма да бягам, сякаш се срамувам от любовта си…

— Трябва! — прекъсна го Рианон и решително го отблъсна. — Заклинам те в Божията любов, Роуан! Не искам животът ти да стане жертва на любовта ни!

И тъй като Роуан не се помръдна, Рианон скочи на крака, за да избяга от обора. Ала видя отчаяния израз в очите му и отново се притисна до него.

— Пак ще бъдем заедно — увери го тя. — Няма да се омъжа за натрапника! — После изскочи навън като светкавица.

Слънцето беше високо на хоризонта. Новородени агънца подскачаха по зелените поля. Целият Есекс ухаеше на пролет. Ще избягам, закле се Рианон. Когато ирландците дойдат, кралят и целият двор ще бъдат заети с тях и тогава ще избягам.

През следващите дни Алфред и Рианон водеха война без думи и без оръжия. Рианон не каза нищо, когато дойдоха да й премерят великолепната булчинска рокля: дълга туника от лен, бяла в знак на девствеността й, обшита с черно-бял хермелин; долната риза беше от най-тънка коприна, донесена чак от Персия. Корсажът трябваше да бъде украсен с перли, освен това кралят й беше предоставил корона от аметист, с която да увенчае главата си. Рианон не пророни дори една дума на благодарност. Мисълта за бягство не напускаше съзнанието й нито за миг.

Когато останаха само три дни до сватбата, Алфред влезе в стаята на жените, където прислужниците пришиваха последните бисери към корсажа на роклята и довършваха меките чорапи, които Рианон щеше да носи под роклята. Кралят я измери с поглед, тя отговори само с хладно кимане. Сърцето й биеше като лудо. Как мразеше възцарилото се помежду им напрежение!

Алфред прескочи прага и даде знак на жените да излязат. Защо ли искаше да остане насаме с нея? Дамите се оттеглиха с дълбоки поклони. Рианон остана на мястото си, красива и горда и твърде крехка в бялата булчинска рокля.

— Наистина ли си разбрала, че е необходимо да се омъжиш? — попита тихо кралят.

Рианон не посмя да го погледне в очите. Смути се за миг и сведе глава. След малко обезкуражено махна с ръка.

— Подчиних се на заповедта ти.

— Наистина ли се подчиняваш?

— Винаги съм го правила.

— Това не е вярно. И не ми прощаваш.

Рианон вдигна глава. В очите й светеше страст.

— Не, не мога да ти простя.

Кралят стисна ръце в юмруци и заговори нетърпеливо:

— Рианон, и за мен не беше просто да взема това решение.

— О, сир, ти обичаш калта повече от хората, които стъпват по нея.

— Така е! — съгласи се гневно Алфред. — Обичам тази кал, тази Англия! — Той взе ръцете й и я повлече към прозореца, който гледаше на изток. Безкрайни хълмове, зелени и плодородни, покрити с жълти нарциси и нежни виолетки. — Да, лейди, аз обичам тази страна и ти също я обичаш! Твоят баща се би и загина за нея. Може и да отричаш, но ти също я обичаш. Ти споделяше мечтите ми — мечти за мир и културен разцвет! Не разбираш ли, че първо трябва да прогоня датчаните, да ги махна завинаги от страната си? За Бога, Рианон! — В гласа му звучеше трудно удържана страст. — Ти си израснала в благороднически дом и много добре знаеш, че женитбата много често е само договор и няма нищо общо с любовта. Възпитана си да изпълняваш задълженията си и да почиташ своя крал. Трябва да разбереш, че от брака ти с ирландския принц зависи съюзът, че цялото бъдеще на Англия е заложено на карта.

Рианон не се помръдна. Устреми сериозен поглед в краля и след малко отговори:

— А ти трябва да разбереш, че земята се състои от хора. Споделях мечтите ти, но имах и мои собствени мечти. А сега ти, моят крал, стъпка с един замах мечтите, надеждите и щастието ми. Как можа да бъдеш толкова жесток!

— Не съм те предложил на някой старик, а на млад и красив принц от благороден дом!

— Той е викинг.

В продължение на един дълъг миг кралят остана безмълвен. Рианон проследи как юмруците му се свиха и после отново се отпуснаха.

— Той е ирландец, Рианон. Но знай, че при необходимост бих те омъжил за самия сатана. Съжалявам за теб и Роуан, но за нещастие жената е част от страната си и ти, лейди, си важна част от твоята. Вече допуснах да ме нарекат предател, защото твоите хора се вдигнаха с оръжие срещу гостите, които бях поканил с молба за помощ…

— Алфред! Нали ти казах…

Кралят вдигна ръка, за да я накара да замълчи.

— И аз ти повярвах. Въпреки това те съветвам да проявиш предпазливост, защото мъжът, който ще те вземе, знае за ролята ти в онази злощастна битка.

— Как можех да помисля, че идват с мирни намерения! Драконови кораби…

— Нека не говорим повече за това. Надявам се, че няма да влошиш положението си или да ни изложиш пред очите на целия свят с поведението си. Обещах те на този мъж и ти ще спазиш обещанието ми. Нямам ти доверие, Рианон. Боя се да не откажеш, когато застанеш пред Господа. Обичах те като своите собствени деца. Но ако ме засрамиш сега, ако ме обезчестиш и предизвикаш нови кръвопролития, ще се отрека от теб и ще те прокълна от дъното на душата си. — Той спря за миг, за да види какво въздействие имат думите му. — Желая ти добър ден, Рианон. — После се поклони сковано и я остави. В очите й запариха сълзи и тя едва не хукна да го догони. Беше изгубила всичко, а сега щеше да загуби и него.

Тази нощ Рианон не можа да заспи. Лежеше будна и непрестанно си повтаряше последните думи на краля. Мъчеха я кошмари за викингски кораби, покрили морето, за бълващи огън дракони, които я нападаха и се виеха като змии. На няколко пъти се стресна с писък и се закле, че никога няма да се омъжи за викинга.

Но не можеше да позволи по нейна вина да се пролее още човешка кръв.

Мислите й бяха объркани. На сутринта отиде с Алсвита на изповед и за последен път се опита да се убеди, че не може да се подчини на краля си. Но не можа да каже нито дума на свещеника; избяга от църквата без опрощение.

Трябваше да види Роуан. Насаме. За последен път. Трябваше да усети отново любовта, от която отсега нататък щеше да бъде лишена. Вече не беше сигурна, че трябва да избяга. Ако го направеше, воините на ирландеца щяха да тръгнат на бой, за да спасят честта му, и кралят също щеше да се бие, защото не му оставаше друга възможност.

Рианон помнеше баща си, помнеше любовта му към майка й, помнеше разказите им. Татко й толкова обичал майка й, че просто я отвлякъл. Но й беше ясно, че Роуан не може да се опълчи срещу краля. Ала колкото повече наближаваше датата на сватбата, толкова по-голяма щеше да става мъката и на двамата. Всяка вечер се виждаха на масата, погледите им се срещаха отдалеч, а тя усещаше, че кралят непрестанно ги наблюдава.

Господи, колко й се искаше да извика на Роуан: „Вземи ме и ме отведи далече оттук, любими! Качи ме на най-бързия кон в кралството и ме отвлечи, за да живеем щастливо в планините на Уелс!“ Тя не чуваше и не виждаше нищо от музикантите и разказвачите на истории, които забавляваха събралите се на вечеря. Виждаше само Роуан и мечтаеше за кон, който може да лети.

Роуан не дойде, за да я отвлече. Обикновено избягваше дори да се приближава до нея по време на вечерята. Ала една вечер, когато до сватбата оставаха само два дни, се наведе над нея, преструвайки се, че иска да вдигне паднал на пода нож за разрязване на месо.

— Трябва да те видя! — пошепна в ухото й той. Сърцето й направи огромен скок.

— Излез на разсъмване. Ще те чакам при стария дъб край потока.

Рианон кимна. Не можа да издържи до края на вечерята и побърза да се оттегли в стаята си. Цяла нощ се мята неспокойно в мекото легло. Сърцето й беше пълно със съмнения. Можеше да спаси любовта си и да поругае честта на краля. Или да се подчини на повелите на честта и на своя дълг и да разруши завинаги душевния си мир.

За кой ли път сънува, че драконите от корабите оживяват. Пропадна в пропаст, пълна е бълващи огън змии, и изпищя отчаяно. На ръба на пропастта бяха застанали кралят и свитата му. Алън, Уилям, Йон — и дори Роуан. Никой не помръдваше. Тя протегна ръка за помощ и една силна десница я улови. Дълги, тънки, мазолести пръсти я сграбчиха, тя видя две блестящи сини очи и почувства как се издига нагоре. Чу гръмогласен смях и се озова право в обятията на викинга със златноруса коса, бронзова, мускулеста гръд и внушителна фигура.

„Молете се, лейди…“ — пошепна в ухото й той и тя отново изпищя. Най-после се събуди.

Дочака края на нощта, разтърсвана от силни тръпки, и стана, все още възбудена от страшните сънища.

Който и да беше този ирландски принц, все пак си оставаше наполовина езичник. Алфред искаше твърде много от нея. Тя не правеше разлика между норвежци и датчани. В очите й всички те бяха викинги. И сега трябваше да зависи изцяло от милостта на един варварски принц? Никога, гордостта й не го допускаше! Нямаше да понесе такъв живот!

Когато се огледа в стаята, в която бе прекарала толкова хубави часове с Алсвита и децата, Рианон усети, че уютното помещение е изгубило топлината си за нея.