Робинята на викинга

СЕДМА ГЛАВА

Залата потъна в полумрак. Рианон хвърли някакво прахче в огъня и в пламъците затанцуваха странни сияния. Музиката продължи — прозрачна и хипнотизираща. Невероятните цветове на пламъците обгръщаха отвсякъде крехката фигура, косата й приличаше на сребърен ореол около гордата глава. Тялото беше гъвкаво и омайно, тя сякаш не стъпваше по земята, а се носеше във въздуха, подобно на Саломе, танцуваща за главата на Кръстителя.

— Линдесфарн! — Тя повтори името няколко пъти, после описа монасите, живели в този стар, известен в целия християнски свят манастир. Разказа за живота им и танцът й стана плавен, за да представи царящия в това уединено място мир. Ала скоро повиши глас, лютнята промени мелодията и в залата надвисна предчувствие за беда.

Светкавици пронизвали небето, за да ги предупредят. Дъжд се леел, духали бурни ветрове. Хората се уплашили и все се питали какво са сторили, та Бог им изпраща това нещастие. Защото тази църква и този манастир, беззащитни на малкия остров край брега на Нортъмбриън, били свято място, привлекателно за всички поклонници от Англия. Свети Кътбърт живял там преди повече от век и проповядвал Божието слово… Годината била 793. Бурите ставали все по-страховити.

Рианон продължаваше да се върти в кръг, подобна на красавиците от далечните екзотични страни с огнената си коса, святкащите като скъпоценни камъни очи и чувствената, сякаш безтегловна крехкост на младото тяло. Тя застина на мястото си, после се свлече на пода и тоновете на лютнята се издигнаха към високия свод. Музиката отекна като гръм, после внезапно замря…

След минута разказвачката продължи историята си. Описа как Линдесфарн бил нападнат от дива орда. Как нападателите убивали с голите си брадви, как полята се напоили с кръв и скъпоценните книги били хвърлени във вечния адски огън, запален от езичниците, дошли да опустошат святото място. За да бъде ефектът още по-силен, Рианон направи умела пауза.

— Викинги, милорди. Не датчани. Норвежци!

Тя разпери грациозно белите си ръце. После бавно се надигна и застина неподвижна. В залата цареше мъртвешка тишина. Ерик също не се помръдна, макар да беше разгадал намерението й. С последните си думи тя се опитваше да го очерни в очите на английските му домакини. Очите й потърсиха неговите в затъмненото помещение и той разбра. Тя никога нямаше да му прости, че е нахлул в живота й и го е променил из основи.

Много му се искаше да скочи на крака и да я зашлеви с все сила. Не вярваше, че годеницата му жадува за кръв, не, тя просто искаше да го накара да страда заради онова, което беше. Защото той беше викинг. Изглежда, тя не му признаваше нито капка ирландска кръв, но сега това нямаше значение. Той наистина беше викинг и стрелата й го улучи право в сърцето. Рианон вероятно беше наясно, че годеникът й не може да предприеме нищо. Ако се обърнеше към нея с гняв, щеше да предизвика кървава баня, защото хората му веднага щяха да го последват. Разказаната от нея история беше толкова потресаваща, че всеки от присъстващите в залата англичани трябваше само да си припомни отдавнашното минало, за да се изпълни с омраза и жажда за отмъщение.

Рианон бе поела огромен риск. Ерик ясно виждаше как брадичката на краля трепери от гняв.

Засега нямаше от какво да се страхуват. Залата беше все така смълчана; всички погледи бяха приковани в замрялата на пода танцьорка. Косата й блестеше в златночервени пламъци и тъй като отново беше направила пауза, за да засили драматичния ефект от думите си, красотата й бе станала почти болезнена. Колко ли мъже бяха готови да идат на смърт за такава жена…

По дяволите, каза си мрачно Ерик, тя изгаря от желание да ме види мъртъв, но аз нямам намерение да осъществя мечтите й.

След малко Рианон отново се раздвижи и гласът й прозвуча изненадващо меко. Ерик, който я наблюдаваше с присвити очи от мястото си до краля, отново се запита как тази жена бе посмяла повторно да унижи Алфред, след като беше изстрадала достатъчно много за неподчинението си. Но въпреки бесния си гняв, Алфред щеше да изчака. Кралят много добре знаеше, че и най-малкото му движение може да предизвика бунт сред хората му. Рианон беше умна. Опасно умна, защото докато мъжете седяха и слушаха омагьосани разказа на тази неземна красавица с невинно мек глас, тя продължи историята си. Разказа за дядото на Алфред, за баща му и братята му. С умело подбрани красиви думи описа най-голямото предизвикателство на живота му, сблъсъка с датчанина Гунтрум в лето Господне 878. Пред слушателите оживя битката при Етандюн и не саксонците бяха тези, които се обърнаха в бягство, а датските натрапници. Гунтрум бе принуден да се закълне, че ще напусне Есекс и ще си остане в Дейнлоу на север. Датчанинът прие християнската вяра, но както беше всеобщо известно, викингите бързо нарушаваха думата си и ето че днес Гунтрум отново заплашваше саксонците.

Най-сетне Рианон млъкна. Вдигна бавно ръце и ги простря към небето, после се надигна на пръсти и сякаш цялата се устреми към висините.

Постоя така и бавно се свлече на земята. Сведе глава и застина неподвижна. После вдигна брадичка, острите й очи обходиха присъстващите и от гърлото й се изтръгна пронизителен вик:

— Слава на теб, Алфред, кралю на Есекс!

Огънят пламна ярко и освети притихналата зала. В първата минута никой не посмя да наруши мълчанието, но после се разрази същинска буря. Всички изразяваха одобрението си, десетки чаши се вдигнаха за здравето на краля. Само след минута отново се възцари тишина. Представлението, изнесено от Рианон, беше толкова скандално, че докато я слушаха, присъстващите забравиха не само причината, поради която се бяха събрали тук, но и факта, че разказът й дълбоко унижаваше нормалите. Всички воини на Ерик, ирландците, норвежците и потомците на смесени бракове, всички се вдигнаха на крака и приветстваха обаятелната разказвачка.

Ала когато дойдоха отново на себе си, мъжете се спогледаха смутено, млъкнаха и насядаха по местата си с оскърбени лица. Ерик, който не беше помръднал от високия си стол, знаеше, че скоро всички погледи ще се устремят към него.

Той трябваше да защити честта им, трябваше да посрещне предизвикателството, да накаже дръзката смутителка, да противопостави нещо на гнева им. Но ако набиеше жената, която само до преди миг беше възславила така красноречиво краля на Есекс, мъжете, които допреди няколко часа я бяха проклинали заради неподчинението й, щяха да наскачат като един в нейна защита. Тази малка вещица бе съумяла да го постави в извънредно опасно положение и той ядно се закле, че един ден ще я накара да си плати за днешното коварство.

Рианон не помръдваше. Синята роба падаше на вълни около нея. Очите й бяха приковани в него и той виждаше ясно сребърното им блещукане. Очи на дива котка. Тази жена напълно съзнаваше какво е сторила и се наслаждаваше на триумфа си.

Ерик остана на мястото си още няколко минути, после величествено се надигна. Червената наметка с избродираните знаци на вълка привлече възхитените погледи на всички присъстващи.

Той стана от масата и тръгна към годеницата си. Никой не смееше да се помръдне. Когато го видя да се приближава, Рианон потръпна и в очите й се появи бдителност. Тя се надигна бързо и грациозно, но Ерик веднага забеляза, че не е толкова спокойна, колкото искаше да изглежда. Кръвта пулсираше във вените й, гърдите й се вдигаха и спускаха неравномерно.

Ерик спря пред нея, усмихна се и направи дълбок поклон.

Рианон не беше очаквала това. Беше сигурна, че викингът ще загуби самообладание и ще поиска възмездие, което в този случай кралят не можеше да му даде, защото разказът й изцяло отговаряше на истината. Норвежците бяха нападнали Линдесфарн и бяха поругали святото място. Никой не можеше да го оспори. При този спомен всички трябваше да проумеят, че новият съюз няма да им донесе нищо добро.

Усмивката на Ерик стана още по-широка, но Рианон виждаше обтегнатите мускули на челюстта и здраво стиснатите зъби. Очите му бяха приковани в нейните и не й позволяваха да се извърне. Този път никой не хвърли магически прах в огъня и въпреки това помещението отново потъна в полумрак. Само те двамата останаха обгърнати в златно сияние. Въздухът беше зареден с напрежение и от време на време сякаш прескачаха искри. Секундите минаваха, но Рианон не можеше да откъсне поглед от смъртоносната синя магия на очите му. Главата й остана гордо вдигната и тя се закле, че никога няма да отстъпи пред този мъж. Тишината започна да става непоносима; само огънят пращеше и трепкащите му светлинки танцуваха по стените. Рианон усети нервно треперене в стомаха. Не огънят го бе предизвикал, а могъщата сила, която се излъчваше от викинга срещу нея. Ръцете под наметката бяха голи и блестяха бронзови, а мускулите под кожата играеха при всяко движение, да, при всеки дъх. От цялото му същество се излъчваше воинска смелост, огромна увереност в собствените сили. Но Рианон усети и една друга сила, тази на духа му. В тези няколко секунди тя осъзна, че има насреща си не самоуверен глупак, а мъж, който обмисля внимателно всяко свое решение, преценява и претегля, преди да го приеме или отхвърли. Ако сметнеше, че е правилно да потърси отплата, щеше да го стори. А щом веднъж беше решил, нямаше да промени мнението си и всеки път щеше да отблъсква решително нападенията й.

Без да я изпуска от очи, Ерик се обърна към краля:

— Благодаря ви, Алфред, че ми предложихте този най-прекрасен бисер на родината си. Тя засрами сенешалите от страната на майка ми и превърна норвежките бардове в недодялани глупаци. Никой мъж не е в състояние да разкаже една история с толкова музикален глас и да я придружи с толкова грациозни и прелестни движения.

Той посегна към ръката й. Рианон понечи да се възпротиви, но пръстите й вече бяха стиснати в желязната му хватка. Докато я държеше, Ерик обърна ръката й и меко плъзна палец по дланта. Очите й все така бяха приковани в неговите.

С ъгълчето на окото си Рианон забеляза, че кралят се е надигнал. Възцарилото се в залата напрежение се усещаше почти физически, като бродеща мъгла, като парещата горещина от докосването му.

— Тя е наистина възхитителна — продължи Ерик. — Бях готов да скоча и да се втурна на бой срещу собствените си прадеди, но навреме се сетих, че те отдавна са само духове, които волно препускат с вятъра. Казвам ви, Алфред от Есекс, бях омагьосан. Прекрасната лейди до мен, чиято хубост ме посрещна с добре дошъл на английския бряг, ме покори завинаги.

Внезапно пръстите му се сключиха с такава сила около нейните, че Рианон едва не изпищя. Очите му засвяткаха с леден огън, с цялата буреносна студенина и буйност на севера, после той се обърна гъвкаво към краля, без да пуска ръката й.

— Драги ми Алфред, аз съм толкова влюбен, че не желая да чакам нито миг повече, докато я направя своя съпруга. Нека забравим различията, които са ни разделяли в миналото. Нека забравим онова, което е било, и подпечатаме съюза си тук и сега. Не бих желал да бъда непочтителен, но не искам да прекарам нито ден повече без нея. Искам я непрекъснато до себе си — ден и нощ.

Кръвта на Рианон се вледени. Тя не можеше дори да диша, камо ли да проговори. Какво стана с триумфа й! В продължение на няколко мига се наслади на победата, но той й я отне и я обърна срещу нея.

Алфред смръщи чело. На трапезата се надигна вик. Викингите избухнаха в смях, англичаните гръмогласно изразиха одобрението си.

— Не! — пошепна беззвучно Рианон.

Не можеха да й сторят това; не беше нито почтено, нито правилно. Вече беше късно, луната беше високо в небето; във въздуха беше надвиснало предчувствие за буря. А утре сутринта мъжете щяха да тръгнат на бой и сватбата щеше да се отложи.

Алфред наблюдаваше двойката със смръщено чело. Алсвита шепнеше нещо в ухото му и Рианон беше сигурна, че го съветва да не се поддава на езическото влияние. Християнският крал не можеше да подкрепи една северна церемония и да пренебрегне църковната венчавка.

— Не! — пошепна отново тя и внимателно се опита да освободи ръката си от желязната му хватка. Невъзможно. Ерик продължаваше да стиска китката й, неумолим и непреклонен. Рианон затрепери от страх. Толкова пъти го беше наранявала и много добре знаеше, че всеки мъж би я презрял заради положението, в което я беше изненадал. Не, той беше истински викинг и не го беше грижа нито за приличието, нито за морала, той си проправяше със сила път към онова, което беше пожелал, вземаше го брутално — а после го захвърляше.

Кралят се колебаеше.

— Това е невъзможно! — надигна се отец Пол. — Не можем да направим сватбата тук и в такъв късен час!

— Но бихме могли да отидем в църквата, където Бог присъства винаги, не е ли така, отче? — попита меко Ерик. — Разгласяването е направено, годежът е в сила. Помолих да отложим венчавката, но сега настоявам за правото си. — Той удари с юмрук по гърдите си и драматично се отпусна на коляно, без нито за миг да изпуска ръката на Рианон. Сведе глава пред годеницата си, но тя видя очите му и разбра, че в този жест няма покорство, а само студен гняв.

— Кълна се в Бога, че ще сторя всичко за великия и благороден саксонски крал Алфред! Готов съм да погледна смело смъртта в лицето, за да защитя честта му, но откакто видях несравнимата хубост на кралската родственица, нямам мира и бих желал да я направя своя жена, преди да тръгна на бой!

Норвежците затропаха като луди по масата с чаши и юмруци. Много от тях бяха пияни, както и ирландските им другари.

Повечето саксонци също са пияни, каза си с мъка Рианон.

Съдбата й беше решена. Когато крясъците се засилиха, тя погледна лицето на краля и разбра, че той преценява какво да стори. Утре щяха да тръгнат на път, за да прогонят Гунтрум от Рочестър. В този последен ден владетелят не можеше да си позволи да рискува дружбата и доброто разбирателство между войниците си. Сватбата беше отложена по желание на ирландския принц, но кралят не можеше да не разбере, че Ерик е тръгнал по единствения възможен път, за да запази мира между воините.

Шумът в залата стана оглушителен и никой не чуваше думите си. Най-после кралят проговори:

— Така да бъде! Сватбата ще се състои веднага!

Отговори му гръмогласен рев. Роло скочи на крака и вдигна високо чашата с ейл.

— Да пием за сватбата! Ще ядем и ще пием, ще празнуваме, докато приготвят булката!

По лицето на краля танцуваха огнени отблясъци. Той не се радваше на прибързаната венчавка, но нямаше друг избор.

Рианон усещаше такъв натиск върху пръстите си, че не смееше дори да диша. Имаше чувството, че крехките й стави ей сега ще се прекършат. Обърна се и видя, че викингът я наблюдава предупредително. Без да се тревожи от оглушителния шум в залата, той пошепна в ухото й и тя чу ясно всяка дума:

— Не ми създавайте повече ядове, лейди. Не се противете. Толкова ли малко цените човешкия живот, че искате да предизвикате кървава баня?

— Не!

Той вдигна ръка и посочи залата:

— Мъжете са готови за война. Ирландците, англичаните, норманите. Ала настроенията се променят бързо, както знаете, освен това в общество като нашето за всяка обида се отмъщава веднага. Направих онова, което беше нужно. Сега ще изиграем последното действие от драмата, която започна по ваша вина.

Рианон отчаяно задърпа ръцете му, но не можа да се освободи. Няколко жени вече се бяха запътили към нея, за да я приготвят за сватбата. Това беше съдбата й и тя трябваше да я приеме, въпреки начина, по който бе посрещнала Ерик от Дъблин с добре дошъл в Уорхем.

Ръката му отново я притисна предупредително и съпротивата й отслабна. Този мъж беше издялан от бронз и стомана; надали имаше воин, който би могъл да го победи в битка, да не говорим за една слаба жена. Омразата му към нея беше голяма, гневът — още по-страшен.

— Та вие не искате да стана ваша жена! — зашепна настойчиво тя. — Знам, че не ме искате! Не е възможно, след всичко, което се случи! Спрете този дяволски театър — знам, че можете! — Челюстта му беше опъната, очите му почиваха студени и корави върху лицето й и тя се разтрепери от ужас: — А какво ще кажете… какво ще стане със съмненията ви, че нося в утробата си плода на друг мъж? Лекарите понякога грешат. Може би съм ви измамила. Отложете венчавката, за да отида в манастира и да…

— И да се молите ден и нощ да загина в битката, знам това, лейди. Няма смисъл да се противите. Не съм забравил нищо. По отношение на вас не храня никакви опасения.

— Но нали ме видяхте в гората!

— А вие сте глупачка, че ми напомняте за това именно в този миг — уведоми я той с такава хладност и самообладание, че по гърба й пролазиха студени тръпки. — Вече ви казах, че в моя дом аз съм законът, милейди. За мен е много просто да открия онова, което лекарят търси с усилия. И в случай, че сте измамили есекския кралски дом и носите под сърцето си дете, ще го износите докрай. — Очите му пламтяха като в треска, гласът му се понижи драматично: — Тази вечер се опитахте да ме уверите, че познавате в дълбочина историята на норвежкия народ. Нима наистина смятате, че сте разбрали викингите? Всъщност, все едно, защото само след миг ще научите нещо много важно за хората, които носят името викинга. Знам, че не ви е грижа за ирландската ми кръв. Да, лейди, вие не ме смятате дори за християнин. Следователно в отношенията си с вас винаги ще се проявявам като езичник, като викинг. Когато на север се роди нежелано дете, работата се урежда бързо и просто. Детето се оставя на снега и студа, боговете от Хел идват и си го вземат.

— Нима ще убиете едно невинно дете?

— Казах ви само как постъпват северняците в такъв случай, скъпа. Надявам се да се възползвате от тези сведения при следващото си приказно представление.

— Но… — Тя се раздвижи неспокойно и впи очи в неговите. Огънят зад гърба й гореше буйно, коленете й омекнаха и тя усети отново горещината на мъжественото му тяло. Искаше да го удари, да го нарани. Но се страхуваше, че ако го докосне, огънят ще я сграбчи, а това чувство беше неразбираемо и опасно. Нямаше друг мъж, когото да мрази така силно, и в същото време той оказваше невероятно въздействие върху сетивата й. Сърцето й биеше като лудо, не можеше да си поеме дъх. Боеше се от гнева му и го мразеше от дълбините на сърцето си. Но от нищо друго не се боеше така, както от предстоящата нощ.

— Ще ви мразя до края на дните си — изсъска ядно тя.

Мъжът се усмихна и сковано се поклони.

— Имате моето позволение, лейди, чак до чертозите на Валхала. Но това няма да ми попречи да се оженя за вас… нито ще ви помогне да избегнете брачното легло тази нощ.

И той се обърна да си върви.

— Почакайте! — извика след него Рианон и отчаяно затърси правилните думи. Ерик се обърна и я погледна въпросително. — Наистина ли… наистина ли бихте изоставили сина си на снега и студа? Та вие никога няма да знаете! — изплака тя. — Ако… ако вие…

— Ако тази нощ спя с вас, искате да кажете? — осведоми се хладно той. — Изглежда, думите ви създават много повече трудности, лейди, отколкото интимните действия. Това ли е, което искахте да кажете?

— Да! — изфуча разярено тя. — Ако тази нощ спите с мен, никога няма да узнаете чие дете нося в утробата си.

— Все пак аз съм и викинг — обясни любезно той. — Насилието, опозоряването и убийството са в кръвта ми. Не се бойте, лейди, всичко ще бъде както трябва. Вече взех решение и ще го изпълня.

— Но ако…

— Няма „ако“, милейди. Каквато и да е истината, аз ще я узная много скоро.

— Не! Почакайте, чуйте ме! Аз не съм годеница, която ви е по сърце. Имала съм не само Роуан, но и безброй други любовници! — Паниката й беше толкова голяма, че не съзнаваше какви глупости излизат от устата й.

Когато Ерик внезапно я привлече към себе си, от гърлото й се изтръгна уплашен писък. Той дръпна главата й назад и тя усети лудото биене на сърцето му.

— По-спокойно, лейди, по-спокойно. Това е нашата сватбена нощ. И не смейте да кажете „не“ в църквата и да посрамите още веднъж всички ни! Най-сериозно ви заявявам, че търпението ми е на изчерпване. Ако наистина искате да узнаете как си отмъщават викингите, трябва да направите още само една крачка!

Рианон престана да диша. Стомахът й се присвиваше от нервни тръпки. Внезапно осъзна, че съдбата й, животът й, цялото й съществувание е в ръцете му, че до края на дните си ще принадлежи на този безсъвестен златен великан.

— Моля ви! — проплака отчаяно тя. — Защо не размислите! Не правете това! Годините, които ни предстоят…

— Вярно е, лейди, предстоят ни още много години съвместен живот. И те започват тази нощ!

Той я пусна небрежно, обърна се и се отдалечи. Саксонските слугини, които страхливо чакаха наблизо, пристъпиха към булката, за да я отведат в женските покои.

Докато я къпеха и обличаха, имаше мигове, в които много й се искаше да падне на колене, да заудря с юмруци по гърдите си и да си оскубе косата. Представи си една такава сцена и си каза, че викингът въпреки всичко няма да допусне церемонията да пропадне.

Алсвита четкаше косата й, докато останалите жени подреждаха диплите на роклята. За да я успокои, кралицата й донесе кана вино и Рианон установи много скоро, че са сложили нещо в питието й. В състоянието, в което беше изпаднала, дори се зарадва на упойката, защото поне престана да трепери и в тялото й се разля някакво странно спокойствие. Все още мечтаеше за бягство, но външно приемаше участта си със завидно равнодушие. Така щеше да спечели няколко часа мир.

Да влезе в църквата и да каже „не“. Можеше да изчака, докато я отведат пред олтара — и да откаже да го вземе за съпруг.

И въпреки това Ерик щеше да доведе церемонията докрай, Рианон беше сигурна в това. А присъстващите просто нямаше да обърнат внимание на отказа й. Повечето женитби ставаха по този начин, защо нейната трябваше да прави изключение? Знаеше, че не може да очаква съчувствие от никого, даже от Алсвита, защото кралицата произхождаше от кралския дом на Мерсия и женитбата й с Алфред беше сключена също по политически причини. Вярно е, че в течение на годините между двамата беше възникнала истинска любов, но това беше само щастлива случайност. Рианон знаеше, че двамата бяха преживели трудни времена, че кралицата дълго време бе смятала съпруга си по-скоро за самомнителен, отколкото за добър или набожен, а веднъж дори го бе проклела от дън душа за коравосърдечието му.

Колкото по-дълго продължаваха приготовленията, толкова по-равнодушна ставаше Рианон. След един час вече беше съвсем спокойна и овладяна. Изглеждаше ослепително красива в ушитата специално за този случай туника, косата й блестеше като излъскана мед, кожата й ухаеше на розова юда. Без да се противи, тя се остави да я поведат към църквата. Видът й беше тържествен, сякаш най-после бе осъзнала сериозността на положението.

Каквото и да беше упойващото средство, дадено й от кралицата, то беше дар от Бога, защото й позволяваше да върви с високо вдигната глава и гордо достойнство. Знаеше, че мрази краля, но не се възпротиви, когато той улови ръката й. Знаеше, че се отвращава от викинга — не, той нямаше право да се загръща с наметка на ирландец! — който я очакваше пред олтара и беше облечен също така празнично като нея. Когато я видя, устните му се присвиха и в очите му светна весело любопитство.

Рианон не можеше да не признае, че Ерик изглежда много изискано, макар че бе започнала да вижда всичко около себе си като в мъгла. Бъдещият й съпруг беше по-висок от всички останали мъже, главата му блестеше златна над събраното множество. Прекрасен жених, наистина прекрасен.

Златен е, защото е викинг, опита се да си припомни тя. И е силен и могъщ, защото е кален в безброй битки. Свикнал е да раздава смъртоносни удари.

Отец Пол заговори. Рианон усети натиска в ръката на краля, когато я предаде на викинга. Уплаши се, защото годеникът й беше горещ като огън. Огледа се и видя горящите факли и лицата на сънародниците си, и всичко се завъртя пред очите й… Лицето на Алсвита, лицата на краля, Алън, Уилям… Викингът и неговите ирландци в странни одеяния. Едно лице събуди любопитството й и тя се усмихна, защото то принадлежеше на прастар мъж. Кожата му беше сбръчкана и надиплена, брадата му стигаше до пода. Той я наблюдаваше с учтиво любопитство, тя отговори на погледа му и сърцето й направи огромен скок. Остана безкрайно учудена, когато устните й се усмихнаха. Мъжът отговори на усмивката й и й кимна, сякаш искаше да я убеди в нещо много важно.

Отец Пол се покашля нервно. После заговори за християнската вяра и важността на брачните клетви. Сигурно беше говорил много дълго, защото викингът внезапно го прекъсна:

— Продължавайте, човече!

Дойде мигът, в който й заръчаха да уважава съпруга си и да му се подчинява.

— Уважение? Подчинение? Към един викинг? Разбира се, че няма да го направя — отговори с изискано достойнство Рианон.

В църквата се възцари неловко мълчание. Само след миг Рианон бе обърната с лице към жениха си и притисната с все сила да яркочервената наметка, извезана с емблемата на вълка. Мъжът докосна небрежно брадичката й и макар че милувката му не изразяваше нежност, тя не беше и болезнена. Кобалтово-сините очи се впиха в нейните.

— Разбира се, че ще ме уважавате, лейди, а ви обещавам, че и ще ми се подчинявате — прошепна той и се обърна към отец Пол: — Продължавайте!

Бяха казани още много неща. Но вече никой не чакаше отговорите й. Просто я обявиха за законна съпруга на Ерик.

Макар че бяха венчани с християнска церемония, тя завърши с хор от езически викове и крясъци. Рианон бе предадена в ръцете на мъжа си. За момент усети върху себе си коравия му поглед — а после устните му се впиха в нейните.

Трябваше да го отблъсне. Притисна ръце към гърдите му, но те бяха само леки перца, носени от вятъра. Поиска да отвърне глава, но не можа, защото пръстите му бяха заровени дълбоко в косата й. Ерик я стискаше безмилостно и се наслаждаваше на целувката. Устата му се сля с нейната, настойчивата му целувка разби на пух и прах съпротивата й. Езикът му се втурна към устните й и ги принуди да се разтворят. Проникна до най-интимните дълбини на устата й с дълго удържана страст. Безсилна да се съпротивлява, Рианон разтвори докрай устните си и се остави на горещата милувка на езика му. Когато най-после си пое дъх, усети аромата му — чист, но мъжествен, заплашително мъжествен. Отново се опита да се освободи. Но ръцете му бяха много силни, целувката — властна. Той бе завладял устата й и изискваше отговор. Това я уплаши и окуражи едновременно. В тялото й се разля гореща вълна, слабините й се присвиха от неизпитвана досега сладост. Не й достигаше въздух и тя едва не загуби съзнание, но остана пленница на шокиращата сила и интимност на целувката, дори когато Ерик отдръпна устните си.

Рианон се олюля и едва не падна, но мъжът й я подкрепи. Тя погледна в странния син огън на очите му и вдигна треперещи пръсти към подутите си устни. Мъжете продължаваха да надават ликуващи викове, езически крясъци, които се извисиха в безкрайно кресчендо. Стълпиха се около Ерик, тупаха го по гърба и изказваха благопожелания. После дойдоха Алсвита и съпругите на английските благородници, за да целунат Рианон по бузата. Младата съпруга не съзнаваше какво става около нея. Все още я владееше една сладка омая, в тялото й се разгаряше плашеща горещина.

Не, тя се отвращаваше от докосванията му. Припомни си позора, с който я беше покрил, припомни си и какъв е по рождение — и по собствен избор, както изглеждаше. Но в края на сватбената церемония тя бе установила и нещо друго — че щом викингът я докосне, в тялото й се разгарят буйни пламъци. Почувства се като зверче в клетка, което отчаяно търси изход между гъсто разположените решетки.

Скоро той изчезна от очите й. Жените тържествено я поведоха навън. Воините по пътя им ги спираха, целуваха я по бузата и се усмихваха. Гръмогласните им поздрави минаваха покрай ушите й. Повечето бяха на градус, защото виното и бирата се лееха в изобилие, а и самите събития през тази паметна нощ бяха опияняващи.

Рианон излезе от църквата и свежият пролетен въздух охлади пламналото й лице. Чу смехове, някой засвири на лютия, разнесоха се бавни, упойващи удари на барабан. Някой започна да танцува под лунната светлина и внезапно Рианон се озова в средата на кръга. Виното отново се лееше, този път от роговете на викингите, и когато й подадоха пълен рог, Рианон го надигна с готовност и пи на големи глътки.

Най-после я отведоха в една от пристройките, разположени на известно разстояние от главната сграда. Когато влезе, булката установи, че пристройката се състои от едно единствено помещение, насред което беше поставено огромно легло с чисти ленени чаршафи, пухени възглавници и балдахин с прозрачни завеси. При вида на леглото Рианон пребледня и се разтрепери, но жените бяха до нея. Разнесе се весел смях и всички започнаха да разказват една през друга за собствените си сватби. Чуха се няколко дръзки подмятания колко ли добре изглежда блестящият викингски воин от талията надолу и дамите започнаха да хихикат с ръка на устата.

Съблякоха сватбената й рокля и в продължение на няколко секунди я оставиха съвсем гола. После нахлузиха през главата й прозрачна копринена нощница. Рианон затвори очи и се почувства по-разголена и уязвима отколкото когато и да било преди. Нощницата не скриваше нищо, дори подчертаваше линиите и извивките на тялото й. Милостивата замаяност, която й бе помогнала да изтърпи сватбата, лека-полека отшумяваше. Кралицата беше изчезнала. А толкова й се искаше да я помоли за още една доза наркотик, която да й помогне да преживее предстоящия ужас.

Изведнъж в спалнята се възцари мълчание. Жените замръзнаха по местата си и Рианон се обърна като ужилена в тънката си нощница. На вратата стоеше Ерик, принцът на Дъблин.

Трябваше да се наведе, за да влезе. Дузина мъже останаха до вратата, подвиквайки грубички окуражителни думи на новоизпечения съпруг. И, както преди час до огъня в залата, Рианон усети, че светът излиза от равновесие, че безжизненото й тяло се плъзга към чужд, непознат свят, владян от магьосници, друиди или чужди богове. Звуковете се размиха и станаха съвсем неясни. Ясен остана единствено мъжът, а тя се боеше от него. Ала сърцето й биеше до пръсване и тя се чувстваше по-жива отвсякога, изгаряна от син огън. Беше я страх от него, но той стоеше пред нея като бог, царствен, неумолим. Откакто го бе видяла за първи път, не можеше да го прогони от мислите си. А сега беше негова жена. Но не за да бъде обичана. Той искаше само да я притежава.

Ерик я погледна и тя усети как по кожата й плъзнаха пламъци и проникнаха в най-интимната й същност. Съпругът й я огледа от глава до пети и мъжете зад него се умълчаха.

— Вървете! — заповяда хладно той и влезе в покоите си. Една жена нададе кратък вик и всички се спуснаха към вратата. Мъжете също бързаха да се оттеглят.

Вратата се затвори. Още известно време се чуваха смехове и непристойни забележки, но постепенно настъпи мълчание. Светът потъна в мрак.

Остана само викингът.

Сложил ръце на хълбоците, Ерик се усмихна. Целият беше студен като сините си очи.

Дълбоко в себе си Рианон се закле да не губи самообладание, все едно какво щеше да дойде.

Ала усмивката му веднага я извади от равновесие.

Ерик не я изпусна от очи нито за миг, макар че беше зает с брошката на наметката си. Захвърли я върху един стол и въпреки твърдото си намерение Рианон се разтрепери. Отчаяно си пожела да беше пила повече от подправеното вино на Алсвита.

— Лейди… жено! — прошепна настойчиво викингът. После откопча колана с меча и небрежно го пусна на земята.

Куражът я напусна, стопи се като лед под пролетното слънце. Рианон изгаряше под погледа му, изпълнен с горчива ирония. Когато вдигна очи, златната, гола сила на гърдите му я заслепи.

Тогава Ерик направи първата крачка към нея и тя видя, че усмивката му е мрачна и челюстта със здраво стиснати зъби образува студена, вцепенена линия.

От гърлото й се изтръгна въздишка. В кръвта й не остана и следа от сладката омая. Обзе я див страх. Късно осъзна, че е отишла твърде далеч. Беше се била срещу него, бе го ранила, а после го измами и направи всичко възможно да настрои сънародниците си срещу него. Да, наистина бе отишла твърде далеч.

Проклетата ми смелост, каза си ядно тя. Проклети да бъдат гордостта и честта и дори Есекс!

Той направи още една крачка към нея, тя изпищя и се хвърли напред, за да се мушне покрай него и да потърси убежище в нощния мрак. Но не успя да избяга. Пръстите му уловиха развяващата се коса и той я дръпна към себе си като кукла на конец. Сблъсъкът с тялото му беше като удар в корпус от жива стомана. Горещият му дъх опари тила й.

— О, лейди! Наистина ли смятате, че тази нощ ще ми се изплъзнете? Толкова дълго чаках, за да получа жадуваната отплата! — Ръката му се уви около талията й и без усилия я вдигна във въздуха. Очите му се впиха в нейните като ледени острия.

И я хвърли като чувал върху белия лен на сватбеното ложе.