Роботите и империята

1

Гладиа прокара ръка по градинския шезлонг, проверявайки дали не е много влажен, и седна. С едно докосване до копчетата за управление тя го нагласи в полулегнало положение, с още едно активира диамагнитното поле и както винаги, то я изпълни с усещането за пълно отпускане. И защо не? На практика тя се полюшваше на сантиметър над тъканта.

Нощта беше топла и приятна, една от онези нощи, които правеха планетата Аврора толкова красива — изпълнена с аромати и обляна в звездна светлина.

С остра тъга Гладиа изучаваше с поглед безбройните искрици, изпъстрили небето; искри, които блестяха още по-ярко от обикновено, защото тя беше наредила да намалят светлините в имението.

Чудеше се как ли за всичките тридесет и две десетилетия на своя живот така и никога не успя да научи имената на звездите, нито можеше да ги различава. Една от тях беше звездата, около която се въртеше родната й планета Солария, звездата, която през първите три десетилетия от живота й беше за нея просто „слънцето“.

Някога бяха наричали Гладиа с името Гладиа Солария. Това беше преди двадесет десетилетия — двеста стандартни галактически години, — по времето, когато тя дойде на Аврора, и отразяваше не твърде дружелюбния начин, по който се подчертаваше чуждият й произход. Само преди месец се навърши двувековната годишнина от нейното пристигане, която тя не пожела да отпразнува, защото не обичаше да си спомня за онези дни. А още по-рано, на Солария, я наричаха Гладиа… Делмар.

Смутена, Гладиа потрепери. Почти беше забравила това фамилно име. Може би защото оттогава измина толкова много време? Или може би тя просто умишлено се стараеше да не си спомня?

През всичките тези години Гладиа не беше съжалявала за Солария, никога не беше изпитвала липсата й.

И сега изведнъж?

Може би защото сега съвсем ненадейно си даде сметка, че е надживяла родната си планета? Със Солария беше свършено — един исторически спомен, — докато Гладиа продължаваше да живее. Може би сега Солария й липсваше именно поради това.

Гладиа свъси вежди. Не, не й липсваше, категорично реши тя. Нито пък изпитваше копнеж по нея, нито желание да се върне там. Усещаше само онази особена болка по нещо, което е представлявало неразделна, макар и толкова разрушителна част от нея, но с което вече беше свършено.

Солария! Последният от Външните светове, който човечеството засели и превърна в свой дом. И може би по някакъв загадъчен закон на симетрията — първият, който впоследствие трябваше да умре.

Първият? Означаваше ли това, че ще има втори, трети и така нататък?

Гладиа се натъжи още повече. Имаше хора, които наистина смятаха така. Тогава по силата на същия този закон Аврора, станала отдавна неин втори роден дом, би трябвало като първа от петдесетте Външни свята да загине последна. При това положение, дори в най-лошия случай, на планетата вероятно й оставаше повече време, отколкото на Гладиа, с нейния удължен човешки живот. И ако нещата стояха така, това би било напълно достатъчно.

Гладиа затърси отново сред звездите. Беше безнадеждно. Нямаше никакъв шанс да открие коя от всички тези неразличими точици светлина е слънцето на Солария. Допускаше, че трябва да е някоя от по-ярките, но дори и те бяха хиляди.

Гладиа вдигна ръка и направи жеста „Данил“, мислено го наричаше. Фактът, че беше тъмно, нямаше никакво значение.

Роботът Данил Оливо се появи до нея почти мигновено. У него не се забелязваше никаква видима промяна — за човек, който го е познавал отпреди малко повече от двадесет десетилетия, когато Данил беше създаден първоначално от Хан Фастълф. Откритото му лице с широки скули, с късата бронзова коса, сресана назад; сините му очи; високото, добре сложено и съвършено хуманоидно тяло изглеждаха все така млади и невъзмутимо сдържани.

— Мога ли да ви помогна с нещо, мадам? — попита той с равен глас.

— Да, Данил. Коя от тези звезди е слънцето на Солария?

Данил не погледна нагоре.

— Нито една, мадам Гладиа — отвърна той. — По това време на годината слънцето на Солария не изгрява преди 0320.

— О! — Гладиа се смути. Кой знае защо, тя беше приела, че в момента, в който реши да потърси някоя звезда, ще може тутакси да я види. Но, разбира се, те изгряваха и залязваха по различно време. Поне толкова знаеше и самата тя.

— Значи съм гледала напразно.

— Доколкото мога да съдя по реакциите на хората — каза Данил, сякаш се опитваше да я успокои, — звездите са красиви, независимо дали някоя определена от тях се вижда, или не.

— Смея да твърдя — отвърна с досада Гладиа и шумно нагласи шезлонга в изправено положение. После стана. — И все пак, аз исках да видя слънцето на Солария… но не чак толкова, че да стоя тук до 0320.

— Дори да бяхте решила така — отбеляза Данил, — щяхте да имате нужда от магнитни лещи.

— Магнитни лещи?

— Звездата не се вижда добре с невъоръжено око, мадам Гладиа.

— От трън та на глог! — тя приглади с ръце панталоните си. — Първо трябваше да се посъветвам с теб, Данил.

В нея имаше промяна — за човек, който я е познавал отпреди двадесет десетилетия, когато Гладиа пристигна първоначално на Аврора. За разлика от Данил тя беше просто човек. Все още беше висока 155 сантиметра — почти 10 сантиметра под идеалния ръст за жена-космолит. Беше се постарала да запази своята стройна фигура, а тялото й не носеше нито следа от слабост или скованост. Но косата й беше леко посребрена, кожата едва доловимо загрубяла, а около очите се виждаха ситни бръчици. Гладиа можеше като нищо да живее още десет или дванадесет десетилетия, но нямаше никакво съмнение, че тя не е вече млада. Това не я безпокоеше ни най-малко.

— Можеш ли да разпознаеш всички звезди, Данил? — попита тя.

— Познавам онези, които се виждат с невъоръжено око, мадам Гладиа.

— А знаеш ли кога изгряват и залязват през всеки един ден от годината?

— Да, мадам Гладиа.

— И всичко останало за тях?

— Да, мадам Гладиа. Веднъж д-р Фастълф поиска да събера астрономически данни, за да са му под ръка, без да му се налага да използва компютъра. Казваше, че било по-непринудено, когато ги получавал от мен, а не от него. — После, сякаш отгатнал следващия въпрос, добави: — Не ми обясни защо.

Гладиа вдигна лявата си ръка и направи съответния жест. Къщата й моментално се освети. На фона на меката светлина, която стигаше до нея, Гладиа подсъзнателно долови призрачните очертания на няколко робота, но не им обърна внимание. Във всяко едно добре уредено имение човешките същества никога не оставаха без роботи около себе си — както за охрана, така и за прислуга.

Гладиа хвърли един последен поглед към небето, където звездите бяха избледнели в разсеяната светлина. Тя присви леко рамене. Това беше донкихотовщина. Какво значение имаше дори да беше успяла да види слънцето на този вече изчезнал свят — една бледа точица сред безброй други? Със същия успех би могла да си избере наслуки някоя от тях, да си каже, че това е слънцето на Солария, и да я съзерцава.

Тя се обърна към Р. Данил. Той търпеливо изчакваше, лицето му беше почти изцяло скрито в сенките.

Гладиа се замисли отново колко малко се беше променил той откакто тя го видя при своето пристигане в къщата на д-р Фастълф преди толкова много години. Бяха го ремонтирали неведнъж естествено. Тя беше съвсем наясно с този факт, но съзнанието й го отбягваше.

Отчасти това се дължеше на всеобщата свръхчувствителност на хората по въпроса. Космолитите наистина се гордееха с желязното си здраве и с дългия си тридесет до четиридесет десетилетия живот, но те не бяха напълно имунизирани против разрухата на възрастта. Една от бедрените кости на Гладиа завърваше с титаново-силиконова пластина в тазобедрената става. Левият й палец беше напълно изкуствен, макар че никой не би могъл да го забележи, освен след обстоен ултрасонографски преглед. Дори някои от нервите й бяха свързвани наново. Такива неща можеха да бъдат открити и у всеки един друг космолит на подобна възраст на който и да било от петдесетте Външни свята (не, четиридесет и деветте, защото Солария вече не се броеше).

Но дори споменаването на тези неща представляваше проява на крайно неприличие. Медицинската документация, която се налагаше да бъде поддържана поради вероятността от по-нататъшно лечение, никога не ставаше публично достояние по какъвто и да е повод. Хирурзите, чиито приходи бяха значително по-големи дори от приходите на самия Председател, дължаха отчасти високото си заплащане на факта, че на практика бяха изключени от кръга на изисканото общество. В края на краищата те знаеха.

Зад всичко това се криеше фикс-идеята на космолитите за дълъг живот, тяхното нежелание да признаят, че старостта съществува, но Гладиа никога не се беше задълбочавала в анализ на причините. Обземаше я тревога и безпокойство, когато се замисляше за себе си в подобен контекст. Колко ли щеше да розовее отдалеч образът й върху една триизмерна карта, ако всички протези и корекции бяха нанесени върху нея в червено на сивия фон на естествената й плът. Или поне така си въобразяваше тя.

Мозъкът й обаче беше все още цял и непокътнат и докато това си оставаше така, тя беше цяла и непокътната каквото и да се случеше с останалата част от нейното тяло.

С това мислите й се върнаха отново към Данил. Макар че го познаваше от двадесет десетилетия, само от една година той беше неин. Когато Фастълф умря (дните му бяха скъсени може би от отчаяние), той завеща всичко на град Еос, което си беше нещо съвсем обичайно. Две неща обаче той даде на Гладиа (освен че й прехвърли собствеността върху имението с всичките му роботи и останалото движимо имущество заедно с прилежащите земи).

Едно от тези неща беше Данил.

— Данил, помниш ли всичко, което е въведено в паметта ти за двадесет десетилетия? — попита Гладиа.

— Така ми се струва, мадам Гладиа — сериозно отвърна Данил. — Във всеки случай дори и да съм забравил нещо, нямаше да знам, защото то щеше да е забравено, и тогава аз нямаше да си спомням, че някога съм го знаел.

— Не е речено — възрази Гладиа. — Спокойно можеш да си спомняш, че си знаел нещо, но да не си в състояние да се сетиш за него в момента. Често ми се е случвало нещо да е, така да се каже, на върха на езика ми, но да не мога да си го припомня.

— Не разбирам, мадам — каза Данил. — След като знам нещо, то определено мога да го използвам, когато ми потрябва.

— Безотказна памет? — те вървяха бавно към къщата.

— Просто памет, мадам. Така съм устроен.

— И за още колко време?

— Не разбирам, мадам.

— Искам да кажа, колко ще издържи твоят мозък? Колко време ще продължава да работи със събраните за двадесет десетилетия спомени?

— Не зная, мадам. Засега не усещам никакви проблеми.

— Вероятно… докато внезапно не откриеш, че повече не можеш да запаметяваш.

За миг Данил сякаш се замисли.

— Може би е така, мадам.

— Знаеш ли, Данил, не всичките ти спомени са еднакво важни.

— Не мога да ги преценявам, мадам.

— Другите могат. Напълно възможно е да изчистим мозъка ти, Данил, а после да го запълним отново само със съществената част от съдържанието на паметта — да речем, с десет процента от всичко. Тогава би могъл да просъществуваш векове наред повече, отколкото в противен случай. Ако процедурата се повтаря, можеш да изкараш до безкрайност. Разбира се, процедурата е скъпа, но аз не бих му придиряла. Ще си струва.

— Ще бъде ли зачетено моето мнение по въпроса, мадам? Ще поискате ли съгласието ми за такава обработка?

— Разбира се. Не бих ти заповядвала подобно нещо. Би било предателство спрямо доверието на д-р Фастълф.

— Благодаря ви, мадам. В такъв случай трябва да ви кажа, че никога не бих се подложил доброволно на такава обработка, освен ако не открия, че функционирането на паметта ми действително е нарушено.

Бяха стигнали до вратата и Гладиа спря.

— Защо никога, Данил? — попита тя, искрено озадачена.

— Имам спомени, които не мога да рискувам да изгубя, мадам — тихо рече Данил, — било поради небрежност или поради лоша преценка от страна на онези, които биха извършили процедурата.

— Като например кога изгряват и залязват звездите… Извинявай, Данил, не исках да прозвучи подигравателно. Какви спомени имаш предвид?

— Мадам — още по-тихо отвърна Данил, — имам предвид спомените за моя някогашен колега, землянина Илайджа Бейли.

Гладиа остана като ударена от гръм, така че в крайна сметка Данил трябваше да поеме инициативата в свои ръце и да сигнализира да отворят вратата.

2

Роботът Жискар Ревентлов чакаше в дневната и Гладиа го поздрави с онова усещане за мъчителна неловкост, което я обземаше винаги при вида му.

В сравнение с Данил Жискар беше примитивен. Очевидно беше робот: метален, с лице, в чието изражение нямаше нищо човешко, с червеникавия блясък в очите си, който можеше да се види, стига да беше достатъчно тъмно. Докато Данил носеше дрехи, при Жискар имаше само илюзия за дрехи — макар и сполучлива, тъй като беше дело на Гладиа.

— Е, Жискар — обърна се тя към него.

— Добър вечер, мадам Гладиа — каза Жискар с лек поклон на главата си.

Гладиа си спомни думите на Илайджа Бейли отпреди много години, долови ги като шепот в потайните кътчета на съзнанието си:

— Данил ще се грижи за теб. Ще ти бъде приятел, както и охрана, а ти трябва да бъдеш негов приятел — заради мен. Но искам да се вслушваш в Жискар. Нека той бъде твоят съветник.

Гладиа се беше намръщила.

— Защо пък той? Не съм сигурна, че го харесвам.

— Аз не искам от теб да го харесваш. Искам да му вярваш.

И не пожела да й обясни защо.

Гладиа се опитваше да вярва на робота Жискар, но беше доволна, че не трябва да го харесва. У него имаше нещо, от което я побиваха тръпки.

И Данил, и Жискар й бяха служили добре в имението през всичките онези десетилетия, докато Фастълф беше официалният собственик. Едва на смъртния си одър Хан Фастълф й прехвърли на практика собствеността. След Данил Жискар беше второто нещо, което Фастълф остави на Гладиа.

— Данил е достатъчен, Хан — беше казала тя на стареца тогава. — Сигурна съм, че дъщеря ти Василия би искала да получи Жискар.

Фастълф лежеше притихнал в леглото, със затворени очи и така спокоен, както тя не го беше виждала от години. Не й отговори веднага и за миг Гладиа си помисли, че се е простил тихо с живота си, без тя да го забележи. Стисна конвулсивно ръката му и той отвори очи.

— Кръвните ми дъщери не ме интересуват ни най-малко, Гладиа — прошепна той. — Вече цели двадесет десетилетия имам само една истинска дъщеря и това си ти. Искам ти да вземеш Жискар. Той е много ценен.

— Защо да е толкова ценен?

— Не мога да ти кажа, но неговото присъствие винаги ми е действало утешително. Никога не го оставяй, Гладиа. Обещай ми това.

— Обещавам — съгласи се тя.

Тогава очите му се отвориха за последен път и събрал сетни сили, той изрече с почти нормален глас:

— Обичам те, Гладиа, дъще моя.

— Обичам те, Хан, татко мой — отвърна му Гладиа.

Това бяха последните думи, които той каза и чу. Гладиа разбра, че държи ръката на мъртвец и известно време не можеше да помръдне.

И така Жискар стана неин. Но въпреки всичко неизвестно защо той я караше да се чувства неловко.

— Е, Жискар — каза тя. — Опитвах се да намеря Солария сред звездите в небето, но според Данил тя няма да се вижда преди 0320, а дори и тогава ще са ми нужни магнитни лещи. Ти щеше ли да го знаеш?

— Не, мадам.

— Да чакам ли дотогава? Как мислиш?

— Смятам, мадам Гладиа, че ще е по-добре да си легнете.

— Наистина ли? — Гладиа се наежи. — А ако реша да остана?

— Това е само моето мнение, мадам, но утре ви чака тежък ден и без съмнение ще съжалявате за пропуснатия сън.

Гладиа се намръщи.

— Защо да ме чака тежък ден, Жискар? Доколкото знам, не се задават проблеми.

— Имате среща, мадам, с някой си Левюлър Мандамъс — отвърна Жискар.

— Така ли? Кога стана това?

— Преди час. Той се обади по фотофона и аз си позволих…

— Ти си позволи? Кой е той?

— Член на Института по роботика, мадам.

— Значи е подчинен на Келдън Амадиро.

— Да, мадам.

— Разбери, Жискар, че изобщо не желая да се виждам с този Мандамъс или с когото и да било друг, свързан по някакъв начин с онази отровна гадина Амадиро. И щом си си позволил да уредиш с него среща от мое име, позволи си също така да му се обадиш веднага и да я отмениш.

— Ако потвърдите това под формата на заповед и я отправите възможно най-строго и определено, ще се опитам да се подчиня. Може да не съм в състояние. Разбирате ли, по моя преценка вие ще си навредите, ако отмените срещата, а аз не трябва да позволявам да ви се случи нещо лошо вследствие на някакво мое действие.

— Преценката ти просто може да е погрешна, Жискар. Кой е този човек, че някаква пропусната среща с него да ми навреди? Това, че бил член на Института по роботика, едва ли е от значение за мен.

Гладиа съзнаваше ясно, че неоснователно излива яда си върху Жискар. Новината за изоставянето на Солария я беше разстроила, а собственото й невежество, което я докара дотам, че да търси Солария в небето, когато всъщност не можеше да я намери, я раздразни допълнително.

И, разбира се, всъщност познанията на Данил накараха да блеснат нейните пропуски, но въпреки това тя не се нахвърли върху него… Но пък Данил толкова приличаше на човек, че Гладиа машинално се държеше с него така, сякаш той наистина беше. Външният вид обясняваше всичко. Жискар изглеждаше като робот и лесно можеше да се предположи, че няма чувства, които да се наранят.

Във всеки случай Жискар въобще не реагира на заяждането на Гладиа. (Нито пък Данил би го направил, ако става въпрос.)

— Представих ви д-р Мандамъс като член на Института по роботика — каза Жискар, — но той е може би нещо повече. През последните няколко години той е бил дясната ръка на д-р Амадиро. Това го прави важна фигура и вие не бива да го пренебрегвате. Д-р Мандамъс не е подходящият човек, когото можете да си позволите да оскърбите.

— Така ли? Не ми пука за Мандамъс, а още по-малко за Амадиро. Предполагам не си забравил, че някога, когато той, аз и целият свят бяхме млади, Амадиро направи всичко възможно да докаже, че д-р Фастълф е убиец, и че само по някакво чудо машинациите му не успяха.

— Много добре си спомням, мадам.

— Чудесно. Боях се, че си забравил за двадесет десетилетия. През тези двадесет десетилетия не съм имала нищо общо с Амадиро или с когото и да било друг, свързан с него, и смятам да продължа тази линия на поведение. Не ми пука дали ще си навредя, нито какви могат да бъдат последствията. Няма да се срещна с този д-р Не-знам-си-кой и за в бъдеще не уреждай срещи от мое име, без да ме питаш. Или поне без предварително да обясниш, че подобни уговорки подлежат на потвърждение от моя страна.

— Да, мадам — каза Жискар, — но мога ли да изтъкна…

— Не, не можеш — сряза го Гладиа и се обърна.

Възцари се тишина, докато тя направи три крачки, след което я настигна спокойният глас на Жискар:

— Мадам, трябва да ви помоля да ми вярвате.

Гладиа спря. Защо беше използвал тази дума?

Тя дочу отново гласа от миналото: „Не искам от теб да го харесваш. Искам да му вярваш.“

Гладиа присви устни и се намръщи. Неохотно, насила, тя се обърна.

— Добре — неприязнено попита тя, — какво още искаш да ми кажеш, Жискар?

— Само това, че докато д-р Фастълф беше жив, мадам, политиката му доминираше на Аврора и сред Външните светове. В резултат на това хората от Земята можеха свободно да се преселват на многобройни, подходящи за целта планети в Галактиката, а Заселническите светове, както ги наричаме сега, процъфтяваха. Сега обаче д-р Фастълф е мъртъв, а приемниците му нямат неговия престиж. Доктор Амадиро запази антиземните си възгледи, които сега е твърде възможно да вземат връх. Вероятно в политиката ще се подеме мощен курс срещу Земята и Заселническите светове.

— Дори и да е така, Жискар, какво мога да направя аз?

— Можете да се срещнете с д-р Мандамъс и да разберете защо той напира да се срещне с вас, мадам. Уверявам ви, че настояваше най-категорично срещата да се проведе колкото се може по-рано. Помоли ме да я уредя за 0800.

— Жискар, аз никога не приемам преди обяд.

— Обясних му това, мадам, но той продължи да настоява да ви види на закуска, което приех като израз на отчаяние. Стори ми се важно да се разбере защо е толкова отчаян.

— Значи ти смяташ, че ако не се срещна с него, това ще ми навреди лично, така ли? Не те питам дали ще има лоши последствия за Земята или за Заселниците, или за трето, или за четвърто. Ще навреди ли на мен?

— Мадам, това може да попречи на Земята и на Заселниците да продължат колонизирането на Галактиката. Тази мечта се зароди в главата на детектива Илайджа Бейли преди повече от двадесет десетилетия. Така че да се навреди на Земята би означавало да се оскверни неговата памет. Греша ли, като смятам, че всяко накърняване на неговата памет би наранило и вас лично?

Гладиа остана изумена. За втори път от един час насам Илайджа Бейли се намесваше в разговора. Той отдавна не беше сред живите — един краткоживущ землянин, умрял преди шестнадесет десетилетия — и все пак само при споменаването на неговото име я побиваха тръпки.

— Как е възможно положението да се е влошило толкова внезапно? — попита тя.

— Не е внезапно, мадам. Двадесет десетилетия хората от Земята и хората от Външните светове следваха паралелни курсове и бяха предпазвани от конфликт благодарение на мъдрата политика на д-р Фастълф. Но винаги съществуваше и силно опозиционно движение, на което д-р Фастълф трябваше непрекъснато да оказва съпротива. Сега, когато д-р Фастълф е мъртъв, опозицията има много повече власт. Изоставянето на Солария значително засили нейното влияние и скоро тя може да се окаже доминиращата политическа сила.

— Защо?

— Случаят със Солария показва недвусмислено, мадам, че мощта на Външните светове запада, и много аврорианци сигурно са на мнение, че трябва да се предприемат решителни действия — сега или никога.

— А според теб, срещата ми с този човек е важна, защото може да предотврати всичко това, така ли?

— Точно така, мадам.

Известно време Гладиа остана потънала в мълчание. Макар с неохота, тя си напомни отново, че беше обещала на Илайджа да вярва на Жискар. Накрая каза:

— Добре, не искам да го правя и не смятам, че от срещата ми с този човек ще има полза за някого, но… много добре, ще се срещна с него.

3

Гладиа спеше и къщата беше тъмна — според човешките стандарти. В нея обаче кипеше трескава дейност, тъй като роботите имаха много работа, а те можеха да я вършат и на инфрачервена светлина.

Имението трябваше да се приведе в ред след неизбежното разхвърляне през деня. Трябваше да се набавят продукти, да се изхвърли боклукът, да се почистят или излъскат, или приберат вещите, да се изпробват уредите плюс неизменното дежурство по охраната.

Вратите нямаха ключалки — те не бяха необходими. На Аврора не се упражняваше насилие под никаква форма нито спрямо хората, нито спрямо вещите. Подобно нещо беше невъзможно, защото всяка къща и всеки човек постоянно се охраняваха от роботи. Това беше добре известно и се разбираше от само себе си.

Цената на подобно спокойствие представляваше необходимостта роботите за охрана да не напускат своя периметър. Тях никога не ги използваха, но само защото те винаги стояха на пост.

Жискар и Данил, чиито способности бяха както по-големи, така и по-всеобхватни от тези на останалите роботи в имението, нямаха някакви определени задължения. Освен ако това, че трябваше да следят как си вършат работата всички останали, не се броеше за специално задължение.

В 0300 те бяха завършили обиколката на поляната и залесената площ, при която проверяваха дали външната охрана изпълнява добре функциите си и дали няма някакви проблеми.

Срещнаха се близо до южния край на имението и известно време си поговориха малко на техния съкратен Езопов език. Разбираха се много добре, с десетилетната практика зад гърба си. За тях не съществуваше необходимост да се впускат във всички онези обстоятелствени пояснения на човешката реч.

— Облаци. Невидима — промълви Данил с едва чут шепот.

Ако Данил говореше пред хора, той би казал: „Както виждаш, приятелю Жискар, небето се заоблачи. Мадам Гладиа въобще нямаше да успее да види Солария, ако беше останала да изчака.“

А отговорът на Жискар: „Прогнозирано. По-скоро срещата“, беше еквивалент на: „Предвидиха го в прогнозата за времето, приятелю Данил, и можеше да бъде използвано като добър претекст да накараме мадам Гладиа да си легне рано. Стори ми се обаче по-важно да реша проблема без заобикалки и да я убедя да се съгласи със срещата, за която ти бях казал преди това.“

— Струва ми се, приятелю Жискар — каза Данил, — че главната причина да не можеш да я убедиш така лесно се криеше във факта, че тя беше разстроена от изоставянето на Солария. Бил съм на Солария веднъж с колегата Илайджа — по времето, когато мадам Гладиа все още беше соларианка и живееше там.

— Винаги съм смятал — заяви Жискар, — че мадам Гладиа не е била щастлива на родната си планета, че с радост я е напуснала и никога не е имала намерение да се връща. И все пак трябва да се съглася с теб, че тя изглеждаше потисната от факта, че историята на Солария е стигнала своя край.

— Не разбирам защо мадам Гладиа реагира така — рече Данил, — но човешките реакции, изглежда, често пъти не са логично следствие от събитията.

— И затова понякога е трудно да се прецени кое би навредило на дадено човешко същество и кое не. — Ако беше човек, Жискар щеше да изрече това с въздишка, дори с въздишка на раздразнение. В дадения случай той просто го изтъкна като безпристрастна оценка на проблемна ситуация. — Това е една от причините да ми се струва, че Трите закона на роботиката са непълни или недостатъчни.

— Казвал си го и преди, приятелю Жискар. Опитах се да ти повярвам, но безуспешно — отвърна Данил.

Известно време Жискар не каза нищо.

— Логически допускам, че те трябва да са непълни или недостатъчни — продължи накрая той, — но когато се опитвам да повярвам, че е така, аз също не успявам, защото съм обвързан с тях. Но съм сигурен, че ако не бях обвързан, щях да вярвам в тяхната недостатъчност.

— Това е някакъв парадокс, който не мога да разбера.

— Нито пък аз. И все пак нещо ме кара да дам израз на този парадокс. Понякога дори ми се струва, че съм само на крачка да открия в какво се състои непълнотата или недостатъчността на Трите закона на роботиката, както например при разговора ми с мадам Гладиа тази вечер. Тя ме попита как може отлагането на срещата по-скоро да й навреди лично, отколкото да предизвика някаква абстрактна вреда. На този въпрос имаше и отговор, който аз не можех да й дам, защото той излизаше извън рамките на Трите закона.

— Ти й даде идеалния отговор, приятелю Жискар. Едно оскверняване на паметта на колегата Илайджа би засегнало мадам Гладиа дълбоко.

— Това беше най-добрият отговор в рамките на Трите закона. Но не и най-добрият възможен.

— А какъв е най-добрият възможен отговор?

— Не зная, понеже не мога да го изразя с думи или дори с понятия, докато съм обвързан от Законите.

— Отвъд Законите няма нищо — отбеляза Данил.

— Ако бях човек — каза Жискар, — щях да виждам отвъд законите и мисля, приятелю Данил, че ти би могъл да го направиш по-лесно, отколкото аз.

— Аз ли?

— Да, приятелю Данил. Отдавна си мисля, че макар и да си робот, твоят начин на мислене забележително прилича на човешкия.

— Не е редно да мислиш така — бавно отвърна Данил, сякаш изпитваше болка. — Мислиш си такива неща, защото можеш да виждаш какво става в главите на хората. Това те извращава и в крайна сметка може да те унищожи. Тази мисъл ми е крайно неприятна. Опитай се, ако можеш, да не четеш чуждите мисли повече от необходимото.

Жискар се извърна.

— Не мога да го направя, приятелю Жискар. Няма да го направя. Дори съжалявам, че не мога да се възползвам пълно от тази своя способност заради Трите закона. Не мога да прониквам достатъчно дълбоко, защото се боя да не причиня вреда. Не мога да въздействам достатъчно директно — пак от страх да не причиня вреда.

— Но ти повлия на мадам Гладиа много умело, приятелю Жискар.

— Всъщност не. Можеше да променя мислите й и да я накарам да се съгласи със срещата без повече въпроси, но човешкият мозък е толкова загадъчен и сложен, че си позволявам само много малко неща. Почти всяко извиване, което прилагам, води до вторични извивания от непредвидим за мен характер, които биха могли да причинят вреда.

— Но все пак ти направи нещо с мадам Гладиа.

— Не се наложи. Думата „вярва“ винаги й въздейства и я прави по-податлива. Забелязах този факт отдавна, но го използвам много внимателно, защото прекалено честата употреба определено би отслабила ефекта. Чудя се защо ли това е така, но не мога току-тъй да се ровя за обяснение.

— Защото Трите закона не позволяват ли?

Бледите пламъчета в очите на Жискар сякаш припламнаха.

— Да. Каквото и да реша да направя, Трите закона ми се изпречват на пътя. Но не мога да ги променя — тъкмо защото те ме възпират. Чувствам обаче, че трябва да ги променя, понеже усещам, че се задава катастрофа.

— Казвал си това и по-рано, приятелю Жискар, но не си ми обяснявал естеството на тази катастрофа.

— Защото не го знам. Има някаква връзка с нарастващата враждебност между Аврора и Земята, но не мога да обясня как тя ще прерасне в истинска катастрофа.

— А не е ли възможно в крайна сметка да не последва никаква катастрофа?

— Не мисля. Долавял съм у някои представители на висшата аврорианска администрация, с които съм се сблъсквал, аурата на настъпваща катастрофа… на затаено очакване на триумфа. Не мога да дам по-точно описание, защото Трите закона не ми позволяват. Това е още една причина, поради която утрешният разговор с Мандамъс трябва да се състои. Ще имам възможност да изследвам неговия мозък.

— Ами ако не можеш да го изследваш достатъчно ефективно?

Въпреки че гласът на Жискар не беше способен да изразява чувства, отчаянието в думите му не можеше да се сбърка.

— Тогава ще бъда безпомощен. Мога само да следвам законите. Какво друго ми остава? — каза той.

— Нищо — отвърна Данил тихо и обезсърчено.

4

Гладиа влезе в дневната в 0815, решила съзнателно и не без известна доза злоба да накара Мандамъс (бе запомнила името му с голяма неохота) да я чака. Беше положила освен това изключителни старания за външния си вид и (за първи път от много години насам) умираше от яд заради посивялата си коса, дори изпита мимолетно съжаление, че не се е придържала към почти повсеместната практика на Аврора на изкуствено нюансиране. В края на краищата колкото по-млада и по-привлекателна щеше да изглежда, толкова по-неблагоприятна щеше да бъде позицията на този хрантутник на Амадиро.

Гладиа се беше настроила да не го хареса от пръв поглед, макар че с болезнена яснота си даваше сметка, че той може да се окаже млад и привлекателен, че при нейната поява едно вероятно лъчезарно лице ще се разтегли в сияйна усмивка и че тя може да остане безпомощна срещу чара му.

В резултат на това изпита огромно облекчение при вида му. Наистина, той беше млад, може би още не беше стигнал първото си петдесетилетие, но можеше да изглежда и по-добре. Беше висок — може би 185 сантиметра, прецени тя, но твърде слаб. Това му придаваше вретеновидна форма. Косата му беше с една идея по-тъмна за типичен аврорианец, очите имаха бледо лешников цвят, лицето бе прекалено издължено, устните — прекалено тънки, устата — прекалено широка, тенът му — недостатъчно светъл. Но това, което го лишаваше от младежки вид, беше прекалено сериозното и превзето изражение.

В изблик на просветление Гладиа се сети за историческите романи, които бяха същинска мода на Аврора (романи, в които неизменно ставаше дума за примитивната Земя — твърде странно за един свят, където земляните бяха обект на все по-силна омраза), и си помисли: „Ама той е самото олицетворение на пуритан!“

Почувствала облекчение, тя почти се усмихна. Обикновено изобразяваха пуританите като злосторници и независимо дали този Мандамъс наистина представляваше злосторник или не, фактът, че имаше вид на такъв, беше твърде удобен за Гладиа.

Но когато той заговори, Гладиа остана разочарована от неговия тих и определено напевен глас. (Липсваше му носовият изговор, за да покрие напълно стереотипа.)

— Мисис Гремионис? — каза той.

Тя протегна ръка с внимателно премерена снизходителна усмивка.

— Мистър Мандамъс. Моля, наричайте ме Гладиа. Всички ми казват така.

— Зная, че използвате своето малко име в професията си…

— Използвам го винаги. А бракът ми приключи мирно и тихо преди няколко десетилетия.

— Но е просъществувал дълго, струва ми се.

— Много дълго. Беше наистина сполучлив, но дори и сполуките имат своя естествен край.

— Е, да — нравоучително довърши Мандамъс, — а ако човек се опита да продължи след края, лесно може да превърне сполуката в провал.

— Колко мъдро за младеж като вас — кимна Гладиа с леко подобие на усмивка. — Но нека минем в трапезарията. Закуската е готова, а аз сигурно съм ви накарала да чакате достатъчно дълго.

Едва когато Мандамъс тръгна с нея, съобразявайки се с нейното темпо, Гладиа забеляза двата робота, които го съпровождаха. Би било съвсем немислимо аврорианец да отиде някъде без ескорт от роботи, но те не правеха никакво впечатление, докато стояха неподвижно.

Като им хвърли един бърз поглед, Гладиа забеляза, че са последен модел, очевидно скъпи. Псевдооблеклото им беше майсторски изработено и от най-висока класа, въпреки че не беше дизайн на Гладиа. Макар и неохотно, трябваше да си го признае. Нямаше да е зле някой ден да разучи чия работа беше, защото почеркът й бе непознат, а явно скоро щеше да има нов и сериозен конкурент. Възхити я това, че и двата модела бяха издържани в един стил, докато детайлите определено се различаваха. Човек не можеше да сбърка единия с другия.

Мандамъс улови бързия й поглед и с обезпокоителна точност разтълкува нейното изражение. (Интелигентен е, помисли си Гладиа разочаровано.)

— Външният дизайн на моите роботи е дело на един млад човек от Института, който още не си е създал име. Но и това ще стане, не смятате ли? — попита той.

— Определено — отвърна му тя.

Гладиа не очакваше деловите разговори да започнат преди края на закуската. Би било върховна проява на лошо възпитание по време на ядене да се обсъжда друго освен най-общи теми, а както Гладиа се досети, общите приказки не бяха най-силното място на Мандамъс. Скорошните продължителни дъждове — за щастие вече отминали — бяха включени в разговора, както и изгледите за настъпващия сух сезон. Последва почти задължителният израз на възхищение от имението на домакинята, който Гладиа прие с отработена скромност. Тя не направи нищо, с което да облекчи положението на събеседника си, а го остави да се поти сам с избора на темата.

Най-накрая погледът му попадна на Данил, който стоеше тихо и неподвижно в една ниша. Мандамъс успя да превъзмогне аврорианското си безразличие и да го забележи.

— О! — възкликна той. — Това трябва да е прочутият Р. Данил Оливо. Невъзможно е човек да го сбърка. Твърде забележителен екземпляр.

— Изключително забележителен.

— Сега е ваш, нали? Съгласно завещанието на Фастълф?

— Да, съгласно завещанието на д-р Фастълф — наблегна леко Гладиа.

— Учудва ме фактът, че производството на хуманоидни роботи в Института се провали. Не сте ли се замисляла защо стана така?

— Чух нещо такова — предпазливо отвърна Гладиа. (Възможно ли беше да е дошъл заради това?) — Струва ми се, че не съм се замисляла сериозно по въпроса.

— Социолозите все още се опитват да проумеят причините. Разбира се, ние от Института не преглътнахме разочарованието. Осъществяването на проекта изглеждаше толкова естествен процес. Някои от нас смятат, че Фа… д-р Фастълф има пръст в тази работа.

(Въздържа се да допусне грешката втори път, помисли си Гладиа. Тя присви очи и се настрои враждебно, като реши, че Мандамъс е дошъл, за да изкопчи нещо компрометиращо за горкия, добър Хан.)

— Само един глупак може да разсъждава по този начин — язвително заяви тя. — Ако и вие смятате така, няма да си взема думите обратно заради вас.

— Не съм привърженик на подобно схващане, главно защото не виждам с какво е могъл да допринесе д-р Фастълф за фиаското.

— Защо трябва някой да е допринасял с нещо? Всичко се свежда до това, че хората не ги искаха. Един робот, който изглежда като мъж, е негов съперник, а който изглежда като жена — нейна съперница, при това с толкова голяма прилика, че става неудобен. Аврорианците не желаят тази конкуренция. Не виждам защо трябва да търсим други причини.

— Сексуално съперничество ли имате предвид? — спокойно попита Мандамъс.

За миг Гладиа хладнокръвно впери поглед в него. Дали младежът знаеше за някогашната й любов към робота Джендър? Впрочем имаше ли някакво значение, дори и да беше така?

Нищо в изражението му не издаваше да е имал предвид нещо повече от буквалното значение на думите.

— Всякаква конкуренция — каза накрая тя. — Ако д-р Фастълф е допринесъл с нещо за това чувство, то е единствено с факта, че е направил роботите си твърде човекоподобни.

— Струва ми се, че все пак сте мислила по въпроса — отбеляза Мандамъс. — Проблемът е там, че социолозите намират подобно обяснение — страхът от конкуренцията на твърде човекоподобни роботи — за елементарно. Само по себе си то не би било достатъчно, а няма данни, които да говорят за друга мотивация на неприязненото обществено мнение.

— Социологията не е точна наука — отбеляза Гладиа.

— Но не е и съвсем неточна.

Гладиа повдигна рамене.

— Във всеки случай — продължи след малко Мандамъс — това ни попречи да организираме колонизаторските си експедиции както трябва. Без хуманоидни роботи, които да подготвят почвата…

Закуската още не беше приключила напълно, но Гладиа разбра, че Мандамъс не можеше повече да отбягва целта на посещението си.

— Можехме да отидем самите ние — каза тя.

Този път Мандамъс сви рамене.

— Прекалено трудно е. Освен това, благодарение на позволението на вашия д-р Фастълф, всички планети наоколо гъмжат от онези диваци-еднодневки от Земята — истинско нашествие от скакалци.

— Все още има достатъчно планети на разположение. Милиони. А щом те могат да го направят…

— Разбира се, че те ще могат — прекъсна я Мандамъс, внезапно разпален. — Това коства живота им, но какво означава един живот за тях? Загуба на едно-две десетилетия, това е всичко, а те са стотици милиони. Ако в процеса на колонизация загине някой и друг милион, какво от това, на кой ще му пука? Не и на тях.

— Убедена съм, че за тях нещата не стоят така.

— Глупости. Нашият живот е по-дълъг и следователно по-ценен. И е естествено да внимаваме повече.

— Така че си седим тук и не правим нищо друго, освен да ругаем земните заселници, понеже те са готови да рискуват живота си и понеже в резултат от това, изглежда, ще наследят Галактиката.

Гладиа не бе подозирала, че е настроена така про-заселнически. Беше провокирано само желанието й да противоречи на Мандамъс, но още докато говореше, усети, че онова, което се зароди просто като израз на желанието й да възрази, всъщност не беше лишено от смисъл и в голяма степен отразяваше нейните чувства. Пък и беше чувала обезсърчения през последните години от живота си Фастълф да прави подобни изказвания.

По знак от страна на Гладиа роботите заприбираха масата сръчно и бързо. Закуската можеше и да продължи, но разговорът и настроението бяха станали съвсем неподходящи за цивилизовано хранене.

Върнаха се в дневната. Неговите роботи го последваха, същото направиха Данил и Жискар, като всеки си намери ниша. (Мандамъс не каза нищо за Жискар, помисли си Гладиа, но пък защо ли трябваше? Жискар беше съвсем старомоден и дори примитивен, той не правеше никакво впечатление в сравнение с чудесните екземпляри на Мандамъс.)

Гладиа седна и кръстоса крака с ясното съзнание, че младежкият вид на краката й се подчертава от прозрачния панталон, плътно прилягащ в долната си част.

— Мога ли да знам причината за вашето посещение, д-р Мандамъс? — попита тя, изпълнена с нежелание да отлага повече въпроса.

— Имам неприятния навик да дъвча лечебна дъвка след ядене, за по-добро храносмилане. Ще имате ли нещо против? — попита на свой ред той.

— Намирам го за разсейващо — хладно отвърна Гладиа.

(Вероятно, като не можеше да дъвче, той щеше да се почувства притеснен. Да не говорим, мислено продължи Гладиа, че на неговата възраст не би трябвало да има нужда от нещо за подпомагане на храносмилането.)

Мандамъс беше извадил наполовина малка правоъгълна кутийка от горния джоб на туниката си, но я прибра обратно без някакъв признак на раздразнение.

— Разбира се — измърмори той.

— Попитах ви, д-р Мандамъс, за причината на вашето желание да ме видите.

— Всъщност има две причини, мадам Гладиа. Едната е лична, а другата държавна. Ще имате ли нещо против, ако започна с личната?

— Трябва открито да ви заявя, д-р Мандамъс, че ми е много трудно да си представя каква лична работа бихте могли да имате с мен. Вие работите в Института по роботика, нали така?

— Да, така е.

— И сте приближен на Амадиро, както ми казаха.

— Имам честта да работя с д-р Амадиро — леко наблегна той.

(Връща ми го, помисли си Гладиа, но няма да се хвана.)

— Преди двадесет десетилетия възникна повод — при това крайно неприятен — Амадиро и аз да се срещнем. Оттогава никога не се е налагало да се виждаме. Нито пък щях да се срещна и с вас в качеството ви на негов приближен, ако не ме бяха убедили, че разговорът може да се окаже важен. Със сигурност обаче личните въпроси ни най-малко не могат да направят разговора важен за мен. Затова нека преминем към държавната работа.

Мандамъс сведе поглед и страните му леко пламнаха — от раздразнение, както можеше да се предположи.

— Тогава нека ви се представя. Аз съм Левюлър Мандамъс, ваш потомък от пета степен и съм пра-пра-пра-правнук на Сантирикс и Гладиа Гремионис. Съответно, вие сте моята пра-пра-пра-прабаба.

Гладиа примига бързо, като се опита да не показва колко шокирана се почувства (без особен успех). Разбира се, че тя имаше потомци и какво пречеше този човек да е един от тях?

— Сигурен ли сте? — все пак попита тя.

— Напълно. Направиха ми генеалогично проучване. В края на краищата, скоро сигурно ще поискам да имам деца, а в случая подобно проучване е задължително. За ваше сведение връзката между нас е М-Ж-Ж-М.

— Вие сте син на сина на дъщерята на дъщерята на сина ми, така ли?

— Да.

Гладиа не попита за повече подробности. Имаше един син и една дъщеря. Беше изпълнявала стриктно задълженията си на майка, но когато му дойде времето, децата поеха по свой собствен път. Колкото до потомците след този син и тази дъщеря, тя никога не беше проявявала интерес към тях — в тон с нормите на благоприличие при космолитите. Срещнала един от тях, тя си оставаше истинска космолитка.

Мисълта за това й възвърна равновесието. Гладиа се облегна в стола и се отпусна.

— Много добре — каза тя. — Вие сте мой потомък от пета степен. Ако това е личният въпрос, който искате да обсъждаме, той няма никакво значение.

— Напълно ви разбирам, прародителке. Само по себе си моето родословие не е въпросът, който желая да обсъждам, но лежи в основата му. Виждате ли, д-р Амадиро знае за тази връзка. Или поне подозирам, че е така.

— Наистина ли? Как е възможно?

— Смятам, че той тайно проучва родословието на всеки, който постъпва на работа в Института.

— Но защо?

— За да разбере именно такива подробности, както в моя случай. Той не е доверчив по природа.

— Не разбирам. Ако вие сте мой потомък от пета степен, защо това да има по-голямо значение за него, отколкото за мен?

Мандамъс замислено потри брадичка с кокалчетата на дясната си ръка.

— Неговата неприязън към вас е не по-малка от вашата към него. И ако вие сте готова да откажете да разговаряте с мен заради него, той е също толкова готов да ми откаже повишение заради вас. Положението би било още по-лошо, ако бях наследник на д-р Фастълф, но не чак толкова.

Гладиа замръзна неподвижно в стола си. Ноздрите й се разшириха и тя сухо попита:

— Тогава какво очаквате от мен? Не мога да обявя, че нямаме роднинска връзка. Може би трябва да дам съобщение по хипервизията, че сте ми безразличен и че се отказвам от вас. Това ще задоволи ли вашия Амадиро? Ако е така, трябва да ви предупредя, че няма да го направя. Няма да направя нищо, което би го накарало да изпита удовлетворение. Ако това означава, че той ще ви уволни и ще ви провали кариерата заради някакво си неодобрение на вашите генетични връзки, тогава нека ви послужи за урок да не се обвързвате с такива откачени и недобронамерени хора.

— Той няма да ме уволни, мадам Гладиа. Твърде ценен съм за него — простете за нескромността. И все пак аз се надявам един ден да стана негов приемник като шеф на Института, а съм напълно сигурен, че той няма да го допусне, докато подозира, че в потеклото ми се крие нещо още по-лошо от връзката с вас.

— Да не би да смята връзката ви с бедния Сантирикс за нещо още по-лошо от мен?

— Съвсем не — Мандамъс се изчерви и преглътна, но гласът му остана равен и спокоен. — Не искам да прозвучи грубо, мадам, но съм длъжен заради себе си да узная истината.

— Каква истина?

— Аз съм ваш потомък от пета степен. Това е ясно от родословната документация. Но възможно ли е да съм също така потомък от пета степен не на Сантирикс Гремионис, а на землянина Илайджа Бейли?

Гладиа скочи на крака с такава скорост, сякаш някой кукловод я беше дръпнал с едно движение на китката си. Тя не съзнаваше, че се е изправила.

За трети път от дванадесет часа насам се споменаваше името на този отдавна живял землянин — и то от три различни личности.

— Какво искате да кажете? — попита тя с несвойствен глас.

— Струва ми се, че е съвсем ясно — отвърна Мандамъс, като на свой ред стана и се отдръпна леко назад. — Роден ли е вашият син и мой пра-пра-прадядо в резултат от сексуален контакт между вас и землянина Илайджа Бейли? Илайджа Бейли ли е бащата на вашия син? Не знам как бих могъл да се изразя по-ясно.

— Как смеете да правите подобно предположение? Или дори да си го помислите?

— Смея, защото кариерата ми зависи от това. Ако отговорът е „да“, ще бъда направо смазан в професионален план. Искам от вас „не“, но без доказателства това „не“ няма да ми помогне. Когато му дойде времето, трябва да съм в състояние да представя на д-р Амадиро някакво доказателство и да му покажа, че неговото неодобрение на моето родословие трябва да се ограничи с вас. В края на краищата за мен е ясно, че неговата неприязън към вас — и дори към д-р Фастълф — не е нищо, абсолютно нищо, в сравнение с невероятната му ненавист към землянина Илайджа Бейли. Проблемът не е само в краткотрайния му живот, макар че мисълта да съм наследил варварски гени силно ме безпокои. Мисля, че ако представя доказателство за произхода си от някой землянин, който не е Илайджа Бейли, Амадиро ще пропусне факта покрай ушите си. Мисълта единствено и само за Илайджа Бейли го докарва до лудост. Не зная защо.

Гладиа имаше чувството, че преповтарянето на името на Илайджа сякаш го съживява. Тя с мъка си поемаше дъх от вълнението, което я завладя при връщането й към най-хубавия спомен от нейния живот.

— Знам защо — каза тя. — Защото когато всичко беше против него, когато цяла Аврора застана срещу него, Илайджа успя да срине Амадиро в момента, в който този човек си беше въобразил, че успехът му е в кърпа вързан. Илайджа го направи само благодарение на своята смелост и интелигентност. В лицето на един землянин, когото пренебрежително презираше, Амадиро срещна несравнимо превъзходство. Какво друго му остава, освен да го намрази безнадеждно? Илайджа умря преди повече от шестнадесет десетилетия, а Амадиро все още не може да го забрави, не може да му прости, не може да се освободи от веригите на омразата и спомените, които го свързват с този мъртъв човек. И аз не бих го оставила да забрави — или да секне омразата му, — докато споменът не отравя всеки миг от неговото съществувание.

— Виждам, че имате причини да желаете злото на д-р Амадиро, но защо трябва да желаете и моето зло? — не отстъпваше Мандамъс. — Ако оставите д-р Амадиро с убеждението, че аз съм потомък на Илайджа Бейли, ще му доставите удоволствието да ме унищожи. Защо да му доставяте това удоволствие, ако потеклото ми не е такова? Затова докажете ми, че произхождам от вас и Сантирикс Гремионис или който и да било друг, но не и Илайджа Бейли.

— Що за глупости? Що за идиотщини? Защо търсите доказателство от мен? Обърнете се към архивите. Ще намерите точните дати, когато Илайджа Бейли е бил на Аврора. Ще намерите точния ден, в който родих сина си, Даръл. Ще видите, че Даръл е заченат повече от пет години след като Илайджа напусна Аврора. Ще видите също така, че Илайджа никога повече не се е връщал на Аврора. Е, добре, тогава, да не мислите, че съм била бременна пет години, че съм носила в утробата си зародиш пет стандартни галактически години?

— Зная официалните данни, мадам. И не смятам, че сте носили в утробата си зародиш пет години.

— Тогава защо идвате при мен?

— Защото това не е всичко. Аз знам, а предполагам, че и д-р Амадиро знае много добре, че макар, както казахте, землянинът Илайджа Бейли никога повече да не е стъпвал на Аврора, веднъж той се е намирал в един космически кораб на орбита около Аврора за около цял ден. Аз знам, а предполагам, че и д-р Амадиро знае много добре, че макар землянинът да не е напускал кораба, за да слезе на Аврора, вие сте напуснала Аврора, за да се качите на кораба; че сте останала там през по-голямата част от деня, както и че това е станало почти пет години след като землянинът е бил на Аврора — тоест горе-долу по времето, когато синът ви е бил заченат.

Докато слушаше отмерените му думи, Гладиа усети, че побелява като платно. Стаята около нея притъмня и тя се олюля.

Почувства как неочаквано нечии силни ръце внимателно я подхванаха и разбра, че това са ръцете на Данил. После усети как те бавно я отпуснаха в нейния стол.

Гласът на Мандамъс дойде до нея като изпод земята.

— Не е ли вярно, мадам? — попита той.

Разбира се, че беше вярно.

5

Спомени!

Разбира се, те неизменно присъстваха, но обикновено оставаха скрити. Но понякога, просто в резултат на подходящия тласък, ненадейно изплуваха — отчетливи, ярки, оживели в движения и цветове.

Тя беше отново млада, по-млада от този мъж пред нея. Достатъчно млада, за да усеща любовта и трагичното. Ужасното й съществувание на Солария, което не можеше да се нарече живот, бе достигнало своята кулминация в трагичната кончина на първия мъж, когото Гладиа беше възприемала като свой съпруг. (Не, даже и сега тя не можеше да изрече неговото име, дори само мислено.)

После идваха месеците на бурни емоции с втория… нечовек, когото беше възприемала по този начин. Бяха й дали хуманоидния робот Джендър и тя го бе направила свой във всяко едно отношение, докато и той, подобно на първия й съпруг, не умря внезапно.

И най-сетне, идваше ред на Илайджа Бейли, който никога не й стана съпруг и когото тя срещна само два пъти в разстояние на две години — всеки път за по няколко часа през няколко поредни дни. Илайджа, чиято буза беше докоснала веднъж без ръкавица, от което я побиха горещи тръпки; чието голо тяло беше държала по-късно в ръцете си, от което в нея се запали неугасим пламък.

След това — трети съпруг, с когото живя тихо и спокойно. Не беше нито щастлива, нито нещастна и упорито търсеше в забравата радостта, че отново живее.

Докато един ден (не беше съвсем сигурна в датата на деня, връхлетял така внезапно онези спокойни и сънливи години) Хан Фастълф, помолил за разрешение да я посети, дойде при нея от съседното си имение.

Гладиа го изгледа с известна доза безпокойство, тъй като Фастълф беше твърде зает за светски посещения. Бяха изминали едва пет години от кризата, утвърдила Хан като водещ държавник на Аврора. Той се превърна в нетитулования Председател на планетата и фактически предводител на всички Външни светове. Почти не му оставаше време да се почувства човек.

Изминалото време беше оставило видими следи върху него — така щеше да бъде до самата му кончина, когато той щеше да умре с тъжното съзнание, че е претърпял провал, въпреки че не беше губил нито една битка. Келдън Амадиро, който остана победен, продължи да живее като доказателство за това, че понякога победата изисква по-големи наказания.

Фастълф си остана до края тих и спокоен и никога не се оплакваше. Но дори Гладиа, макар че бе аполитична и не се интересуваше от безкрайните машинации на властта, знаеше, че здравият контрол над Аврора му коства непрестанни усилия и упорство, които изстискваха от него всичко, заради което си заслужаваше да се живее. Единственото нещо, което го крепеше в живота, беше неговото разбиране за доброто на… доброто на какво? На Аврора? На космолитите? Или просто смътната представа за идеализираното Добро?

Гладиа не знаеше. Избягваше да го пита.

Но тогава бяха минали едва пет години от кризата. Той все даваше вид на млад и изпълнен с надежди човек, а приятното му, грозновато лице все още не беше изгубило способността си да се усмихва.

— Имам новини за теб — каза той.

— Надявам се, че са добри — приветливо отвърна Гладиа.

Беше взел със себе си Данил. Фактът, че тя можеше да гледа Данил с искрено удоволствие, без да изпитва ни най-малка болка, въпреки че той беше същинско копие на мъртвия Джендър, означаваше, че старите й рани заздравяват. Можеше дори да разговаря с него, макар че той й отговаряше с почти същия глас като на Джендър. Петте години бяха заздравили язвата и притъпили болката.

— Надявам се — каза Фастълф с лека усмивка. — Праща ги един стар приятел.

— Чудесно е, че имам стари приятели — отбеляза тя, като се опита да не бъде язвителна.

— Праща ги Илайджа Бейли.

Петте години сякаш се стопиха и тя почувства удара и болката от завръщането на спомена.

— Добре ли е? — попита тя задавено, след като цяла минута стоя като онемяла.

— Съвсем добре. И което е по-важно, не е далеч.

— Не е далеч? Да не е на Аврора?

— В орбита около Аврора. Знае, че не може да получи разрешение да се приземи дори аз да използвам цялото си влияние, или поне допускам, че знае. Иска да те види, Гладиа. Свърза се с мен, защото предполага, че аз мога да уредя да посетиш неговия кораб. Предполагам, че наистина бих могъл… но само ако ти го желаеш. Желаеш ли да го направя?

— Н-не знам. Толкова е неочаквано, че не мога да си събера мислите.

— Неочаквано дори за импулсивна реакция? — той почака малко и после продължи. — Кажи ми откровено, Гладиа, как вървят нещата със Сантирикс?

Тя го погледна с див пламък в очите си, сякаш не разбираше защо измества въпроса. После разбра.

— Вървят добре — отвърна тя.

— Щастлива ли си?

— Не съм… нещастна.

— Това не звучи много възторжено.

— Колко може да трае един възторг, дори да го е имало?

— Възнамерявате ли да имате някога деца?

— Да.

— А предвиждате ли някаква промяна в брачния статус?

— Засега не — твърдо поклати с глава тя.

— В такъв случай, скъпа Гладиа, ако искаш съвет от един доста уморен човек, който се чувства неприятно остарял — не приемай поканата. Спомням си малкото, което ми разказа, след като Бейли напусна Аврора, и честно казано, успях да се досетя за много повече, отколкото ти вероятно предполагаш. Ако се видиш с него, може би силно ще се разочароваш, защото действителността няма да оправдае разкрасения и омекотен блясък на твоите спомени. Или ако не ти се стори така, тогава още по-лошо, защото ще се взриви твърде крехкото ти чувство за удовлетвореност, което после няма да можеш да възстановиш.

Гладиа, която смътно си мислеше точно това, разбра, че за да го отхвърли като вариант, е трябвало само някой да го изрази с точните думи.

— Не, Хан — отвърна тя, — аз трябва да го видя, но се страхувам да го направя сама. Би ли дошъл с мен?

— Аз не бях поканен, Гладиа — каза Фастълф с уморена усмивка. — А дори и да бях, щях да съм принуден да откажа. В Съвета предстои важно гласуване. Нали разбираш, държавни дела, които не мога да загърбя.

— Горкият Хан!

— Да, наистина, горкият аз! Но ти не можеш да отидеш сама. Доколкото знам, не можеш да управляваш кораб.

— О! Мислех си, че ще ме откарат с…

— Търговски носач? — Фастълф поклати глава. — Абсолютно невъзможно. За да посетиш открито земен кораб в орбита, което би било неизбежно, ако отидеш с търговски кораб, ще ти трябва специално разрешение, а това ще отнеме седмици. Ако не искаш да отидеш, Гладиа, няма нужда да се оправдаваш с нежеланието си да го видиш. Сигурен съм, че той няма да може да чака толкова дълго, ако уреждането на документите и бюрокрацията се протакат със седмици.

— Но аз искам да го видя — вече решително настоя Гладиа.

— В такъв случай можеш да вземеш моя частен космически скутер и Данил ще те закара. Той се справя с управлението наистина много добре, а освен това гори от желание да види Бейли не по-малко от теб. Просто няма да докладваме за пътуването.

— Но ти ще си навлечеш проблеми, Хан.

— Вероятно никой няма да разбере — или поне ще се престорят, че не са разбрали. А ако някой направи проблем, все някак ще се оправя.

Гладиа сведе замислено глава за момент, после каза:

— Ако нямаш нищо против, Хан, ще постъпя егоистично и ще рискувам да ти създам проблеми. Искам да отида.

— Тогава ще отидеш.

5а

Корабът беше малък — по-малък, отколкото Гладиа си представяше. От една страна, изглеждаше уютен, но от друга, плашеше. В края на краищата беше толкова малък, че като нищо можеше да не е снабден с необходимото оборудване за псевдогравитация, а усещането за безтегловност, макар винаги да я изкушаваше да се посвети на забавните физически упражнения, същевременно неизменно я подсещаше, че се намира в ненормална среда.

Тя беше космолит. На петдесет планети бяха разпръснати над пет милиарда космолити, горди с това име. Но колко от тези така наречени космолити в действителност бяха космически пътешественици? Много малко. Може би осемдесет процента от тях никога не бяха напускали родните си планети. А дори от останалите двадесет процента едва ли някой беше пътувал в космоса повече от два-три пъти.

Тя самата определено не беше космолит в истинския смисъл на думата, мрачно се замисли Гладиа. Един (един!) единствен път беше пътувала през космоса — от Солария до Аврора преди седем години. Сега тя прекрачваше за втори път в космоса на борда на малка частна яхта — за малка екскурзия само отвъд атмосферата, някакви си жалки сто хиляди километра, в компанията на един единствен човек… дори не и човек.

Тя хвърли още един поглед към Данил в малката пилотска кабина. Седнал пред таблото за управление, той не се виждаше целият.

Гладиа никога и никъде не беше оставала само с един робот под ръка. На Солария разполагаше неизменно със стотици, дори с хиляди. На Аврора обикновено бяха по няколко десетки, ако не и повече.

Сега имаше само един.

— Данил! — извика тя.

— Да, мадам Гладиа — отвърна той, без да отклонява вниманието си от таблото за управление.

— Доволен ли си, че ще видиш Илайджа Бейли отново?

— Не знам как най-добре да опиша вътрешното си състояние, мадам Гладиа. Може би то съответства на това, което човешките същества биха определили като задоволство.

— Но все пак трябва да усещаш нещо.

— Усещам, че мога да взимам решения по-бързо от обикновено; реакциите ми сякаш са улеснени; движенията ми като че ли изискват по-малко енергия. Като цяло бих могъл да кажа, че се чувствам прекрасно. Поне съм чувал хората да употребяват тази дума и ми се струва, че тя означава нещо подобно на усещанията, които изпитвам сега.

— Ами ако ти кажа, че искам да го видя насаме? — попита Гладиа.

— Тогава така и ще стане.

— Дори това да означава, че ти няма да го видиш?

— Да, мадам.

— Няма ли да се почувстваш разочарован? Искам да кажа, няма ли да изпиташ усещане, противоположно на сегашното? Няма ли да взимаш решения по-бавно, реакциите ти няма ли да се затруднят, движенията ти няма ли да изискват повече енергия и така нататък?

— Не, мадам Гладиа, защото ще се чувствам прекрасно поради това, че съм изпълнил вашите заповеди.

— Да се чувстваш добре ти самият следва от Третия закон, а да изпълняваш моите заповеди — от Втория, като Вторият закон има предимство, така ли?

— Да, мадам.

Гладиа се бореше със собственото си любопитство. Никога нямаше да й хрумне да разпитва един обикновен робот за такива неща. Роботът е машина. Но тя не можеше да мисли за Данил като за машина, точно както преди пет години не можа да мисли за Джендър като за машина. Но при Джендър всичко се изчерпваше с пламъка на страстта, който угасна заедно със самия него. С цялата си прилика с него Данил не можеше да разпали отново пепелта. При него оставаше място и за интелектуално любопитство.

— Не те ли притеснява — попита тя, — че си обвързан от Законите?

— Не мога да си представя нищо друго, мадам.

— През целия си живот съм била подвластна на притеглянето на гравитацията, дори по време на предишното ми пътуване с космически кораб, но мога да си представя, че не съм. И ето че сега наистина не съм.

— А харесва ли ви, мадам?

— В известен смисъл, да.

— Не се ли чувствате притеснена?

— В известен смисъл и това е така.

— Понякога, мадам, мисълта, че хората не са обвързани от Закони, ме притеснява.

— Защо, Данил? Опитвал ли си се някога да си обясниш защо мисълта за Беззаконието те кара да се чувстваш притеснен?

За момент Данил не каза нищо.

— Опитвал съм се, мадам, но не мисля, че бих си задавал подобни въпроси, ако не беше краткото ми познанство с колегата Илайджа. Той някак си…

— Да, зная — прекъсна го тя. — Той се замисляше над всичко. Сякаш нещо не му даваше мира и го караше непрекъснато да задава въпроси за всевъзможни неща.

— Така изглеждаше. Понякога се опитвах да бъда като него и да си задавам въпроси. Така си зададох и въпроса, какво може да представлява Беззаконието, и открих, че не мога да си представя друго, освен че то е може би същото, като да бъдеш човек, а това ме притесни. И се запитах, както вие сега ме попитахте, защо това ме притеснява.

— И как си отговори?

— След дълго време реших, че Трите закона управляват действието на позитронните ми връзки. Винаги, независимо от вида на дразнителя, Законите определят посоката и интензитета на позитронния поток по връзките, така че във всяка ситуация знам какво да направя. Но степента на увереност невинаги е една и съща. Понякога това, което трябва да направя, не е така безусловно определено, както друг път. Забелязал съм, че колкото по-нисък е позитронният потенциал на дадена мотивация, толкова по-ниска е и степента на увереност кое действие да предприема. А колкото по-далеч съм от чувството за увереност, толкова по-близо съм до усещането, че ми е зле. Ако трябва да решавам какво да направя за една милисекунда, вместо за една наносекунда, се чувствам така, че не бих искал това усещане да продължи дълго.

„Ами ако за мен нямаше Закони, помислих си тогава, мадам, както е при хората? Ами ако не можех да направя ясен избор как да реагирам при даден набор условия?“ Би било непоносимо и никак не ми се мисли за това.

— Но го правиш, Данил — отбеляза Гладиа. — В момента мислиш за това.

— Само поради познанството си с колегата Илайджа, мадам. Наблюдавах го в ситуации, когато той не беше в състояние веднага да реши какво да направи заради объркващото естество на проблемите, пред които се изправяше. В резултат на това той очевидно не се чувстваше добре, а заради него и аз, защото не можех да направя нищо, с което да облекча положението му. Възможно е да съм доловил съвсем малка част от онова, което е изпитвал тогава. Ако бях доловил повече и ако бях разбрал по-добре последствията от неспособността му да реши какво да прави, може би щях… — той се поколеба.

— Да престанеш да функционираш? Да излезеш от строя? — попита Гладиа, като за миг с болка си спомни за Джендър.

— Да, мадам. Това, че не успях да разбера нещата, вероятно представлява вграден защитен механизъм против увреждане на позитронния ми мозък. Но съм забелязал, че колкото и болезнено да беше за колегата Илайджа неговото колебание, той продължаваше да се опитва да реши проблема. Възхищавах му се силно за това.

— Значи можеш да изпиташ възхищение, така ли?

— Използвам тази дума в смисъла, в който съм чувал да я използват хората — сериозно отвърна Данил. — Не зная коя е точната дума, с която да изразя реакцията, която подобни действия на колегата Илайджа предизвикват у мене.

Гладиа кимна с глава.

— И все пак съществуват някакви правила, на които се подчиняват човешките действия — определени инстинкти, нагони, учения.

— Същото смята и моят приятел Жискар, мадам.

— Така ли било?

— Но ги намира прекалено сложни, за да ги анализира. Чуди се дали някой ден няма да може да се разработи математическа система за анализ на човешкото поведение, въз основа на която да се изведат неопровержими закони, изразяващи правилата на това поведение.

— Съмнявам се — рече Гладиа.

— Приятелят Жискар също не е много оптимистично настроен. Той смята, че такава система може да бъде разработена едва след дълго време.

— Много дълго време, бих казала.

— А сега — обърна се Данил към нея — наближаваме Земния кораб и ни предстои процедурата по скачването, която никак не е проста.

5б

На Гладиа й се стори, че скачването им отне много повече време, отколкото навлизането в орбитата на Земния кораб.

Данил запази спокойствие до края, но пък другояче не можеше и да бъде. Уверяваше я, че всички човешки кораби могат да се скачват един с друг, независимо от размера и модела си.

— Също като при хората — отбеляза Гладиа с измъчена усмивка, но Данил не отвърна нищо. Беше съсредоточил внимание върху фината настройка, която трябваше да се извърши. Сигурно скачване можеше да се осъществи винаги, но очевидно невинаги лесно.

Гладиа започна да става неспокойна. Земляните имаха кратък живот и бързо остаряваха. Бяха изминали пет години от нейната последна среща с Илайджа. Колко ли можеше да се е състарил? Дали тя щеше да успее да прикрие своя шок или ужас от промяната?

Както и да изглежда, той си оставаше все същият онзи Илайджа, към когото нейната признателност не можеше да познава граници.

Това ли беше всичко? Признателност?

Гладиа забеляза, че ръцете й са се вплели здраво една в друга, усещаше болка чак в раменете. Само с усилие на волята си успя да ги накара да се отпуснат.

Веднага разбра кога приключи скачването. Земният кораб беше достатъчно голям, за да има генератор на псевдогравитационно поле, и в момента на скачването полето обхвана и малката яхта. Появи се малък ротационен ефект, когато посоката към пода внезапно стана „надолу“, и Гладиа усети пропадането с два инча, от което на човек можеше да му прилошее. Коленете й се огънаха и изкривиха и тя падна към стената.

Изправи се малко трудно и с раздразнение си помисли, че можеше да предвиди промяната и да се подготви за нея.

— Скачихме се, мадам Гладиа — ненужно обяви Данил. — Колегата Илайджа иска разрешение да се качи на кораба.

— Нека влезе, Данил.

Чу се леко бръмчене и част от стената се нави като на руло. Някаква приведена фигура мина оттам, а зад нея стената се разви и изпъна.

Фигурата се изправи.

— Илайджа! — прошепна Гладиа, изпълнена с радост и облекчение. Стори й се, че косата му е посивяла още повече, но иначе той си беше същият. Никакви други доловими промени не се забелязваха, никакви белези на остаряване.

Той й се усмихна и известно време жадно я поглъщаше с поглед. След това вдигна показалец, сякаш искаше да каже „Почакай!“, и тръгна към Данил.

— Данил! — Бейли сграбчи робота за раменете и го разтърси. — Не си се променил. Йосафате! Ти си константата в живота на всички ни.

— Колега Илайджа. Хубаво е, че ви виждам.

— Хубаво е, че ме наричат отново колега, и ми се иска това да беше така. Виждам те за пети път, но за пръв път нямам проблем, който да разрешавам. Дори вече не съм детектив. Напуснах работа и сега емигрирам на една от новите планети. Кажи ми, Данил, защо не дойде с д-р Фастълф, когато той посети Земята преди три години?

— Така реши д-р Фастълф. Реши да вземе Жискар.

— Бях разочарован, Данил.

— Щеше да ми бъде приятно да ви видя, колега Илайджа, но след като се върна, д-р Фастълф ми каза, че пътуването е било изключително успешно, така че решението му вероятно е било правилно.

— Наистина беше успешно, Данил. Преди посещението му Земното правителство се опасяваше да сътрудничи в заселническите операции, но сега цялата планета ще се пръсне и стотици хиляди горят от нетърпение да тръгнат. Нямаме достатъчно кораби за всички тях — въпреки помощта от Аврора. Нито имаме достатъчно планети, които да ги поемат, защото всяка трябва да бъде пригаждана. Нито една не е подходяща за живот в непроменен вид. На тази, на която отивам, няма достатъчно свободен кислород и цяло едно поколение ще трябва да живее в покрити градове, докато планетата бъде обхваната от земната растителност.

Погледът му все по-често и по-често се отклоняваше към Гладиа, докато тя седеше и се усмихваше.

— Това може да се очаква — каза Данил. — Доколкото знам от историята на човечеството, Външните светове също са минали през период на тераобразуване.

— Несъмнено! И благодарение на техния опит сега процесът може да протече много по-бързо… Но се чудя, Данил, дали би изчакал малко в пилотската кабина? Трябва да поговоря с Гладиа.

— Разбира се, колега Илайджа.

Данил престъпи прага на сводестата врата, която водеше към пилотската кабина, и Бейли погледна Гладиа въпросително, докато с ръката си правеше отпращащ жест.

Отлично изтълкувала жеста, тя отиде до контакта, който с едно докосване безшумно задейства механизма на плъзгащата се врата. Те бяха сами и свободни да правят каквото си пожелаят.

Бейли протегна ръце.

— Гладиа!

Тя ги пое в своите, без нито за миг да се замисли, че не носи ръкавици.

— И да беше останал, Данил нямаше да ни пречи — отбеляза тя.

— Физически да. Но психологически щеше! — Бейли се усмихна тъжно и добави: — Прости ми, Гладиа. Трябваше да поговоря първо с него.

— Познаваш го по-отдавна — меко отвърна тя. — Той има предимство.

— Не, но… Той е толкова беззащитен. Ако те ядосам, Гладиа, можеш да си позволиш и да ме удариш. Данил не може. Аз мога да го пренебрегна, да му заповядам да се махне, да се държа с него като с робот, а той ще е принуден да ми се подчини, без да се оплаква и да си остане същият верен колега.

— Но той наистина е робот, Илайджа.

— Не и за мен, Гладиа. С разума си разбирам, че е робот и че няма чувства в човешкия смисъл на думата, но със сърцето си го смятам за човек и съм длъжен да се отнасям с него като с такъв. Щях да помоля д-р Фастълф да ми позволи да го взема с мен, но на новите Заселнически планети не се допускат роботи.

— Щеше ли да се сетиш да вземеш мен, Илайджа?

— Космолити също.

— Изглежда вие, земляните, сте същите безразсъдни шовинисти като нас, космолитите.

Бейли кимна с глава.

— Чисто безумие и от двете страни. Но дори и да бяхме с всичкия си, не бих те взел. Няма да издържиш на онзи живот, а аз никога няма да съм сигурен, че имунните ти механизми сработват както трябва. Вечно ще ме е страх, че или ще умреш бързо от някаква незначителна инфекция, или ще живееш прекалено дълго и поколенията ни ще измират пред очите ти… Прости ми, Гладиа.

— За какво, скъпи Илайджа?

— За… това — той протегна ръце с длани, обърнати нагоре. — Че пожелах да те видя.

— Но аз се радвам, че го направи. Аз самата исках да те видя.

— Зная — каза той. — Опитах се да избегна срещата, но се разкъсвах при мисълта, че ще изляза в космоса и няма да спра на Аврора. Впрочем и сега няма да стигнем до нищо добро, Гладиа. Срещата ни просто ще означава още едно сбогуване, мисълта за което също ме разкъсва. Именно затова така и никога не ти писах; никога не пробвах да се свържа с теб по хипервълновата мрежа. Сигурно си се чудила защо.

— Всъщност не. Съгласна съм, че нямаше смисъл. Само щеше да усложни безкрайно нещата. Но все пак ти писах много пъти.

— Наистина ли? Не съм получил нито едно писмо.

— Защото никога не ги изпращах. Пишех ги, после ги унищожавах.

— Но защо?

— Защото, Илайджа, всички лични писма от Аврора за Земята минават през цензура, а моите до едно не бяха такива, които бих оставила да бъдат прочетени от тях. Уверявам те, че дори и да ми беше пратил писмо, то никога нямаше да стигне до мен — колкото и невинно да би било. Мислех си, че затова не съм получила нито едно. Но сега, като знам, че не си бил наясно с положението, съм изключително доволна, че не си допуснал глупостта да се опитваш да държиш връзка с мен. Щеше да изтълкуваш погрешно мълчанието ми.

Бейли се вторачи в нея.

— Но тогава как успя да дойдеш сега?

— Не и легално, уверявам те. Използвам частния кораб на д-р Фастълф, така че минах през граничните постове, без да ме проверят. Но ако корабът не беше на д-р Фастълф, щяха да ме спрат и да ме върнат обратно. Предполагах, че знаеш и това и че по тази причина си се свързал с него, а не направо с мен.

— Нищо не знаех. Не мога да се начудя на двойното невежество, което ме е предпазило. Дори тройно, защото не знаех хипервълновия ти номер, а не можех да рискувам, като пробвам да го науча на Земята. Не можех да го направя като частно лице, а нас двамата ни обсъждаха вече достатъчно из цялата Галактика, благодарение на онази тъпа хипервълнова драматизация, която пуснаха по субетера след Солария. Можеш да бъдеш сигурна, че иначе щях да опитам. Имах обаче номера на д-р Фастълф и щом навлязох в орбита около Аврора, веднага се свързах с него.

— Както и да е, ето ни тук — Гладиа седна в края на койката и протегна ръце.

Бейли ги пое и се опита да седне на един стол, който придърпа на няколко крачки, но тя настойчиво го затегли към койката и той седна до нея.

— Как вървят нещата при теб, Гладиа? — смутено попита той.

— Доста добре. А при тебе, Илайджа?

— Остарявам. Тъкмо преди три седмици отпразнувах петдесетия си рожден ден.

— Петдесет не е … — Гладиа спря.

— За землянин е много. Ние не живеем дълго, нали знаеш.

— Дори и за землянин петдесет не е много. Не си се променил.

— Много мило от твоя страна, но аз си знам къде се е пропукало дървото. Гладиа…

— Да, Илайджа?

— Трябва да те питам. Вие със Сантирикс Гремионис…

Гладиа се усмихна и кимна.

— Той е мой съпруг. Послушах съвета ти.

— Как ти се вижда?

— Твърде задоволително. Животът е приятен.

— Добре. Надявам се да е задълго.

— Нищо не трае векове, Илайджа, но би могло да продължи години, дори може би десетилетия.

— Някакви деца?

— Още не. А какво ще кажеш за твоето семейство, женени приятелю. Как е синът ти? Жена ти?

— Бентли се премести в Заселническите колонии преди две години. Всъщност аз отивам при него. Заема важен пост на планетата, към която съм се отправил. Той е само на двадесет и четири, а вече му имат уважението — погледът на Бейли заигра. — Мисля, че ще трябва да се обръщам към него с Ваше Благородие. Поне на обществени места.

— Прекрасно. А мисис Бейли? Тя с теб ли е?

— Джеси? Не. Не иска за нищо на света да напусне Земята. Обясних й, че отначало дълго ще живеем в покрити градове, така че няма да е много по-различно от Земята. Примитивно, разбира се. Но след време може да промени решението си. Ще се устроя колкото се може по-добре и щом веднъж го направя, ще помоля Бентли да отиде до Земята и да я доведе. Дотогава може да се почувства толкова самотна, че да дойде. Ще видим.

— Но междувременно ще си сам.

— На кораба има повече от сто други емигранти, така че всъщност не съм сам.

— Но те са от другата страна на скачващата стена. А аз също съм сама.

Бейли неволно хвърли кратък поглед към пилотската кабина.

— Като изключим Данил, разбира се — добави Гладиа, уловила погледа му, — който пък е от другата страна на онази врата и който е робот, колкото и да си го представяш като човек… А предполагам, че не си искал да се видим само за да си поговорим за нашите семейства, нали?

Лицето на Бейли стана сериозно, почти разтревожено.

— Не мога да искам от теб…

— Тогава аз искам от теб. Тази койка май са я правили, без да имат предвид, че може да послужи и за сексуални занимания, но, надявам се, ще рискуваш едно евентуално падане.

— Гладиа, не мога да отрека, че… — колебливо започна Бейли.

— О, Илайджа, недей да го усукваш само за да дадеш дължимото на вашия морал на Земята. Аз ти се предлагам съгласно аврорианските обичаи. Имаш пълното право да ми откажеш, а аз нямам никакво право да те питам защо… Само че ще те питам, и то най-настоятелно. Реших, че право на отказ имат само аврорианците. Няма да приема отказ от един землянин.

Бейли въздъхна.

— Аз вече не съм землянин, Гладиа.

— Още по-малко ще го приема от един нещастен емигрант, тръгнал за варварска планета, където ще трябва да се крие в някакви си покрити градове… Илайджа, винаги сме имали толкова малко време и сега пак е така, а аз може никога повече да не те видя. Тази среща е толкова абсолютно неочаквана, че би било космическо престъпление да не се възползваме от нея.

— Гладиа, наистина ли желаеш един стар мъж?

— Илайджа, наистина ли искаш да ти падна на колене?

— Но аз се срамувам.

— Тогава си затвори очите.

— Искам да кажа от себе си… от грохналото си тяло.

— Тогава страдай. Глупашкото ти мнение за теб самия няма нищо общо с мен — и тя го обви с ръце, докато шевът на роклята й бавно се разтваряше.

5в

Гладиа си даваше сметка за няколко неща едновременно.

Съзнаваше чудесата на неизменчивостта, защото Илайджа си беше такъв, какъвто го помнеше. Изтеклите пет години не бяха променили нищо. Тя не беше живяла в светлината от блясъка на разкрасени спомени. Това беше Илайджа.

Съзнаваше също така загадката на различието. Засили се чувството й, че Сантирикс Гремионис, когото не можеше да обвини и в една-единствена съществена грешка, беше грешка като цяло. Сантирикс беше предан, нежен, разумен, умерено интелигентен и… скучен. Защо беше скучен, тя не можеше да си обясни, но нищо от нещата, които той правеше или казваше, не можеше да я предизвика така, както успяваше Бейли — дори без нищо да прави или да казва. Бейли беше по-стар на години, значително по-стар физиологично, не толкова хубав като Сантирикс и най-вече — Бейли носеше със себе си неописуемата атмосфера на разложение, дъха на бързото остаряване и краткотрайния живот, на които бяха обречени земляните. И все пак…

Съзнаваше глупостта на мъжете — как Илайджа неуверено пристъпваше към нея, без изобщо да оценява въздействието, което й оказваше.

Съзнаваше отсъствието му, защото той беше отишъл да поговори с Данил, който щеше да бъде последен, както беше и първи. Земляните се страхуваха от роботите и ги мразеха и все пак Илайджа, който прекрасно знаеше, че Данил е робот, се държеше с него винаги като с човек. Космолитите, от друга страна, които обичаха роботите и никога не се чувстваха спокойни в тяхно отсъствие, никога не биха ги смятали за нещо повече от машини.

И най-вече съзнаваше как тече времето. Тя знаеше, че откакто Илайджа се качи на малкия скутер на Хан Фастълф, бяха изминали точно три часа и двадесет и пет минути, както и че не биваше да позволи да измине повече време.

Колкото по-дълго отсъстваше от Аврора и колкото по-дълго корабът на Бейли оставаше в орбита, толкова по-вероятно беше някой да забележи. Или ако вече бяха забелязали, което изглеждаше почти сигурно, все по-вероятно ставаше някой да започне да любопитства и да проучва. А тогава Фастълф щеше да се озове оплетен в цял куп досадни неприятности.

Бейли се появи от пилотската кабина и тъжно погледна Гладиа.

— Трябва вече да тръгвам, Гладиа.

— Зная това много добре.

— Данил ще се грижи за теб — каза той. — Ще бъде твой приятел, както и охрана, а ти трябва да бъдеш негов приятел — заради мен. Но искам да се вслушваш в Жискар. Нека той бъде твоят съветник.

Гладиа се намръщи.

— Защо той? Не съм сигурна, че го харесвам.

— Аз не искам от теб да го харесваш. Искам да му вярваш.

— Но защо, Илайджа?

— Не мога да ти кажа това. Трябва просто да ми повярваш.

Те се спогледаха и не казаха нищо повече. Сякаш тишината накара времето да спре, позволи им да се вкопчат в секундите и да ги задържат.

Но това не можеше да продължи дълго.

— Нали не съжаляваш… — започна Бейли.

— Как мога да съжалявам — прошепна Гладиа, — когато може никога повече да не те видя?

Бейли понечи да й отговори, но тя докосна с присвитото си юмруче устата му.

— Безсмислено е да лъжеш — каза тя. — Може никога повече да не те видя.

И тя наистина не го видя повече. Никога!

6

Гладиа с болка усети как я изтеглят от мъртвите отломки на миналото отново в настоящето.

„Никога повече не го видях, мислено продължаваше тя. Никога!“

Толкова дълго се беше предпазвала от тази горчиво-сладка тръпка, а ето че сега потъна дълбоко в нея — повече горчива, отколкото сладка, защото се срещна с този човек, Мандамъс… защото Жискар я помоли да го направи и защото тя беше принудена да слуша Жискар. Това беше неговото последно желание.

Гладиа се съсредоточи в настоящето. (Колко ли време беше изминало?)

Мандамъс я гледаше хладно.

— Доколкото разбирам от вашата реакция, мадам Гладиа, това е вярно — каза той. — Едва ли можехте да го изразите по-ясно с думи.

— Кое е вярно? За какво говорите?

— Че сте видели землянина Илайджа Бейли пет години след посещението му на Аврора. Корабът му е бил в орбита около Аврора; вие сте се качили догоре, за да го видите и сте била с него горе-долу по времето, когато сте заченали вашия син.

— Какви доказателства имате?

— Мадам, това не е останало в пълна тайна. Земният кораб е бил забелязан в орбита. Яхтата на Фастълф е била засечена в полет. Наблюдавали са скачването. На борда на яхтата не е бил Фастълф, така че са предположили, че сте била вие. Влиянието на д-р Фастълф е било достатъчно случаят да не влезе в архивите.

— Щом не е в архивите, значи няма доказателства.

— Независимо от това д-р Амадиро е прекарал последните две трети от живота си в недоброжелателно следене на ходовете на д-р Фастълф. Винаги е имало държавни служители, които духом и телом са следвали политиката на д-р Амадиро да запази Галактиката за космолитите. Тихичко са му докладвали за всяко нещо, което са смятали, че той би желал да узнае. Д-р Амадиро е научил за вашата малка авантюра още в мига, когато това се е случило.

— Но и това не представлява доказателство. Голите думи на някакъв дребен чиновник, който се подмазва, не значат нищо. Амадиро не е предприел нищо, защото дори той е разбирал, че няма доказателства.

— Няма доказателства, с които да уличи някого дори в дребно престъпление; няма доказателства, с които да създаде неприятности на Фастълф; но има достатъчно доказателства да подозира, че съм потомък на Бейли и следователно да провали кариерата ми.

— Можете да не се притеснявате — заяви Гладиа с горчивина. — Синът ми е син на Сантирикс Гремионис и е истински аврорианец, а вие сте потомък на този син на Гремионис.

— Убедете ме, че е така, мадам. Нищо повече не искам. Убедете ме, че сте се изстреляла в орбита и че сте прекарала часове наред сама със землянина и че през това само време сте си приказвали — за политика например, припомняли сте си доброто старо време и общите приятели… разказвали сте си вицове… и не сте се докосвали с пръст. Убедете ме.

— Няма значение какво сме правили, така че ми спестете вашия сарказъм. Когато се видях с него, аз вече бях бременна от моя тогавашен съпруг. Носех в утробата си тримесечен зародиш — аврориански зародиш.

— Можете ли да го докажете?

— Защо трябва да го доказвам? Датата на раждане на сина ми е в архивите, а Амадиро трябва да знае датата на посещението ми при землянина.

— Знаел я е навремето, както казах, но оттогава са изминали почти двадесет десетилетия и той не си спомня точно. Посещението не е регистрирано в архивите и затова не може да се провери в документите. Опасявам се, че д-р Амадиро ще предпочете да вярва, че сте били със землянина девет месеца преди раждането на сина ви.

— Шест месеца.

— Докажете го.

— Давам ви честната си дума.

— Не е достатъчно.

— Добре тогава… Данил, ти беше с мен. Кога се видях с Илайджа Бейли?

— Мадам Гладиа, това стана сто седемдесет и три дни преди раждането на сина ви.

— Което прави по-малко от шест месеца преди раждането.

— Не е достатъчно — каза Мандамъс.

Гладиа вирна брадичка.

— Паметта на Данил е отлична, което лесно може да бъде показано, а показанията на роботите се приемат за доказателство във всички съдилища на Аврора.

— Това не е и няма да бъде работа за пред съд, а паметта на Данил не е меродавна за д-р Амадиро. Данил е бил създаден от Фастълф и е бил поддържан от Фастълф в продължение на почти два века. Не може да се каже какви изменения са били направени или как Данил може да е бил инструктиран да третира въпросите, свързани с д-р Амадиро.

— Тогава помислете малко, човече. Земляните са генетически твърде различни от нас. Ние представляваме буквално два различни вида. Генетически не можем да се кръстосаме.

— Не е доказано.

— Добре тогава, съществува генетическа документация. И за Даръл, и за Сантирикс. Сравнете ги. Ако бившият ми съпруг не е негов баща, генетическите различия ще го покажат.

— Генетическата документация не е достъпна за всеки. Знаете това.

— Амадиро не страда чак толкова от морални предразсъдъци. Има достатъчно влияние за легален достъп… Или може би се страхува да не опровергае своята хипотеза?

— Каквато и да е причината, мадам, той няма да поругае аврорианското право на лична неприкосновеност.

— Добре, тогава, вървете в открития космос и се пукнете във вакуума. Ако вашият Амадиро отказва да бъде убеден, това изобщо не е моя работа. Вие поне би трябвало да се убедите, а си е ваша работа да убеждавате на свой ред Амадиро. Щом не можете и щом вашата кариера не върви така, както бихте желали, бъдете така любезен да разберете, че това изобщо и никак не ме засяга.

— Не се учудвам. Нищо повече не очаквам. И като стана въпрос, аз съм убеден. Чисто и просто се надявах, че бихте ми предоставили някакво веществено доказателство, с което да убедя д-р Амадиро. Но вие не го направихте.

Гладиа презрително сви рамене.

— Тогава ще използвам други средства — заяви Мандамъс.

— Радвам се, че разполагате с такива — студено отбеляза Гладиа.

— Аз също — каза Мандамъс тихо, сякаш не забелязваше присъствието на никой около себе си. — Остават ми някои мощни средства.

— Много добре. Предлагам ви да опитате да изнудите Амадиро. Сигурно може да бъде изнудван за доста неща.

Мандамъс вдигна поглед и внезапно направи гримаса.

— Не говорете глупости — каза той.

— Можете да си вървите — отвърна Гладиа. — Мисля, че достатъчно ви търпях. Напуснете имението ми!

Мандамъс вдигна ръка.

— Почакайте!… В началото ви казах, че съществуват две причини да ви видя — една лична и една от държавно естество. Изгубих много време с първата, но трябва да ви помоля за пет минути да обсъдим втората.

— Давам ви не повече от пет минути.

— Има още един човек, който иска да ви види. Някакъв землянин — или поне жител на една от Заселническите планети, потомък на земляни.

— Кажете му — отвърна Гладиа, — че нито земляните, нито техните потомци от Заселническите планети се допускат на Аврора, и го отпратете. Защо трябва да се срещам с него?

— За нещастие, мадам, през последните два века съотношението на силите малко се промени. Тези земляни държат повече планети, отколкото ние — и винаги са имали далеч по-многобройно население. Разполагат с повече кораби, макар че те не са така усъвършенствани, както нашите, а поради кратката продължителност на живота си и своята плодовитост те очевидно са далеч по-готови да умрат, отколкото ние.

— Това, последното, не го вярвам.

Мандамъс се усмихна с присвити устни.

— Защо не? Осем десетилетия са по-малко, отколкото четиридесет. Във всеки случай, трябва да се отнасяме с тях учтиво — далеч по-учтиво, отколкото се налагаше по времето на Илайджа Бейли. За ваше успокоение, именно политическата линия на Фастълф създаде това положение.

— От чие име говорите, между другото? Да не би сега Амадиро да е принуден насила да проявява учтивост към заселниците?

— Не, всъщност става дума за Съвета.

— Вие ли сте говорителят на Съвета?

— Официално не, но ме помолиха да ви информирам за положението… неофициално.

— А ако се видя с този заселник — какво от това? Защо иска да се срещне с мен?

— Ето това не знаем, мадам. Разчитаме на вас да ни кажете. Вие трябва да се видите с него, да разберете какво иска и да ни докладвате.

— Какво значи „ни“?

— Както казах, това значи на Съвета. Заселникът ще дойде тук, в имението ви, тази вечер.

— Изглежда смятате, че нямам друг избор, освен да приема ролята на доносник?

Мандамъс се изправи на крака, очевидно приключил с мисията си.

— Няма да сте „доносник“. Не сте длъжна с нищо на този заселник. Просто докладвате на своето правителство, както един верен гражданин на Аврора с готовност — дори с желание — би направил. Предполагам не бихте искали Съветът да сметне, че вашето соларианско потекло разводнява патриотизма ви на аврорианка.

— Сър, аз съм аврорианка от над четири пъти по толкова, колкото са ви годините.

— Несъмнено, но сте родена и възпитана на Солария. Вие сте една необикновена аномалия — аврорианка с чуждо потекло, което много трудно може да се забрави. Особено след като от всички останали на Аврора заселникът е избрал да се види точно с вас — именно защото сте родена на Солария.

— Откъде знаете?

— Лесно е да се предположи. Той ви нарече „жената от Солария“. Любопитни сме да разберем какво значение има това за него — сега, когато Солария вече не съществува.

— Питайте него.

— Предпочитаме да попитаме вас — след като вие го попитате. А сега ви моля за разрешение да си тръгна и ви благодаря за гостоприемството.

Гладиа кимна сковано.

— Давам ви разрешение да си тръгнете с много повече добра воля, отколкото ви дадох своето гостоприемство.

Мандамъс се запъти към коридора, който извеждаше към главния вход, следван по петите от роботите си.

Малко преди да напусне стаята, той спря, обърна се и каза:

— За малко щях да забравя…

— Да?

— По някакво странно съвпадение името на заселника, който иска да ви види, е Бейли.

7

Данил и Жискар, с типичната за роботите вежливост, изпратиха Мандамъс и роботите му до края на имението. После, тъй като вече бяха излезли, те обиколиха цялата територия на имението, провериха дали останалите роботи са по местата си и огледаха какво е времето (облачно и малко по-хладно от обичайното за сезона).

— Доктор Мандамъс открито призна — каза Данил, — че в момента Заселническите планети са по-силни от Външните светове. Не очаквах да го направи.

— Нито пък аз — отвърна Жискар. — Сигурен бях, че в сравнение с космолитите заселниците ще увеличат своята мощ, защото Илайджа Бейли го предвиди още преди много десетилетия. Но не намирах начин, по който да определя кога Съветът ще осъзнае този факт. Струваше ми се, че социалната инерция ще продължи да крепи твърдата увереност на Съвета в превъзходството на космолитите дълго след като то се е стопило. Не можех обаче да пресметна докога ще трае самозаблудата им.

— Удивен съм как е могъл колегата Илайджа да предвиди това толкова отдавана.

— Човешките същества мислят за себеподобните по начин, по който ние не можем.

Ако Жискар беше човек, забележката му щеше да бъде отправено със съжаление или завист, но тъй като беше робот, той просто отбеляза един факт.

— Опитвал съм се да разбера — продължи той, — ако не и да се науча да мисля по този начин, като задълбочено четях историята на човечеството. Сигурно някъде в дългия наниз от събития са погребани Законите на хуманиката, които представляват еквивалент на нашите три Закона на роботиката.

— Мадам Гладиа ми каза веднъж — отбеляза Данил, — че тази надежда е неосъществима.

— Може и да е така, приятелю Данил, защото макар да ми се струва, че такива Закони на хуманиката съществуват, аз не мога да ги открия. Всяко обобщение, което се опитвам да направя — колкото и разширено или просто да е то, — има безброй много изключения. Но ако съществуват такива закони и ако аз можех да ги открия, щях да разбирам човешките същества по-добре и щях да съм по-уверен, че спазвам още по-стриктно Трите закона.

— След като колегата Илайджа умееше да разбира хората, той трябва да е имал някакви познания върху Законите на хуманиката.

— Вероятно. Но ги е имал благодарение на нещо, което човешките същества наричат интуиция — дума, която аз не разбирам и която изразява непозната за мен концепция. Вероятно интуицията стои отвъд границите на разума, а аз разполагам само с разум.

7а

С разум и с памет!

Разбира се памет, която не работеше като човешката. Липсваше й непостоянната услужливост, мъглявостта, прибавките и извадките, продиктувани от мислените пожелания и користолюбието, да не говорим за лутането, белите петна и нахлуването в миналото, които можеха да превърнат паметта в един продължителен сън наяве.

Това беше памет, типична за роботите, която отчиташе събитията по реда им точно като часовников механизъм, само че с много по-сгъстено темпо. Секундите се превръщаха в наносекунди, така че събития, продължили дни, можеха да бъдат възпроизведени толкова бързо, че при разговор да не се доловят и най-малките засечки.

Както и безброй пъти досега, Жискар отново съживи в паметта си своето отиване до Земята. Той неизменно търсеше начин, по който да обясни непринуденото умение на Илайджа Бейли да предугажда бъдещето и неизменно търпеше провал.

Земята!

Фастълф бе пристигнал на Земята в аврориански боен кораб с пълен екипаж — както хора, така и роботи. Но щом навлязоха в орбита, той се качи в капсулата за приземяване сам. Бяха стимулирали имунната му система с инжекции, а той самият си сложи задължителните ръкавици, комбинезон, контактни лещи и тампони за нос. В резултат на това се чувстваше съвсем защитен, но никой друг от аврорианците така и не склони да се присъедини към делегацията.

Фастълф беше махнал с ръка, без да настоява, тъй като (както по-късно обясни на Жискар) смяташе, че ще го посрещнат по-радушно, ако отиде сам. Една цяла делегация щеше прекалено много да напомня на земляните за отминалото тежко (за тях) време на Спейстаун, когато космолитите разполагаха с постоянна база на Земята и имаха пряк контрол върху планетата.

Впрочем Фастълф взе със себе си Жискар. Да отиде без нито един робот щеше да е немислимо дори за него. Да отиде с повече от един щеше да е предизвикателство спрямо нарастващата враждебност на земляните по отношение на роботите. В края на краищата Фастълф възнамеряваше да преговаря с тези хора.

Най-напред, разбира се, щеше да се срещне с Бейли, който щеше да е неговата свръзка със Земята и нейното население. Но това представляваше само един рационален претекст за срещата. Истинската причина се криеше в неговото искрено желание да се види отново с Бейли; Фастълф определено му дължеше много.

(А че Жискар искаше да види Бейли и че с тази цел беше засилил съвсем леко емоциите и импулсите в мозъка на Фастълф, самият Фастълф нямаше откъде да знае — нямаше как дори само да си го представи.)

Бейли ги чакаше при кацането заедно с неколцина официални представители от Земята. Неизбежно последва досадната протоколна размяна на учтивости. Изминаха часове преди Бейли и Фастълф да успеят да се измъкнат, а сигурно това щеше да стане и още по-късно, ако не беше безмълвната и неосезаема намеса на Жискар — само с едно докосване до мозъка на онези от по-важните официални лица, които очевидно се бяха отегчили до смърт. (Никога не възникваше опасност при подсилване на вече съществуваща емоция. Беше почти изключено да се стигне до причиняване на вреда.)

Бейли и Фастълф се бяха сврели в малката частна трапезария, до която обикновено имаха достъп само висши държавни служители. Имаше компютризирано меню, където се отбелязваше избраното ястие, след което го доставяха с компютризирани носачи.

Фастълф се усмихна.

— Твърде модернизирано — отбеляза той, — но тези носачи представляват просто едни специализирани роботи. Учудвам се, че Земята ги използва. Едва ли са правени на Външните светове.

— Не, не са — отвърна Бейли с важен вид. — Домашно производство, така да се каже. Предназначени са за ползване само по върховете, а аз имам тази възможност за първи път. Едва ли някога ще се повтори.

— Може някой ден да ви изберат на важна длъжност и тогава подобен род преживявания ще се превърнат за вас в ежедневие.

— Изключено — заяви Бейли.

Тъкмо сервираха яденето и носачите се оказаха дотолкова усъвършенствани, че дори пренебрегнаха присъствието на Жискар, който стоеше с безстрастен вид зад стола на Фастълф.

Известно време Бейли мълчаливо се хранеше, после донякъде срамежливо рече:

— Хубаво е, че се видяхме отново, д-р Фастълф.

— Радвам се не по-малко. Не съм забравил как преди две години, когато бяхте на Аврора, вие успяхте да свалите от мен подозренията, че съм унищожил робота Джендър, и ловко разменихте ролите ни с моя самонадеян противник, добрия стар Амадиро.

— Още ме побиват тръпки, като се сетя за това — промърмори Бейли. — Добре дошъл и ти, Жискар. Надявам се, че не си ме забравил.

— Би било съвсем невъзможно, сър — отвърна Жискар.

— Много добре! Е, докторе, надявам се, че политическото положение на Аврора продължава да е благоприятно. С такова впечатление остава човек от новините тук, но аз не се доверявам много на анализа на Земята за събитията от Аврора.

— Така и правете — поне за момента. Моята партия държи здраво в ръцете си Съвета. Амадиро продължава да води някаква мрачна опозиция, но подозирам, че ще минат години, преди неговите хора да се съвземат от удара, който им нанесохте вие. А как вървят нещата при вас, мистър Бейли — в личен план и въобще?

— Задоволително… Кажете ми, д-р Фастълф — лицето на Бейли потрепна смутено — …взехте ли Данил с вас?

Фастълф бавно отвърна:

— Съжалявам, Бейли. Взех го, но го оставих на кораба. Сметнах, че не би било твърде политично да ме придружава един робот, който прилича толкова много на човек. При положение че Земята се настрои толкова твърдо против роботите, сметнах, че присъствието на един хуманоиден робот би могло да се изтълкува като умишлена провокация.

Бейли въздъхна.

— Разбирам.

— Вярно ли е, че вашето правителство възнамерява да забрани използването на роботи в Градовете?

— Подозирам, че скоро ще се стигне дотам след известна законна отсрочка естествено, за да се сведат до минимум финансовите загуби и неудобствата. Роботи ще се използват само по полята, където са необходими в земеделието и минното дело. Но в крайна сметка постепенно ще бъдат изместени и оттам, а на новите планети се предвижда изобщо да не се използват.

— Като споменахте за новите планети — отлетя ли вече вашият син от Земята?

— Да, преди няколко месеца. Имаме новини от него — пристигнал е на една от новите планети без проблеми заедно с неколкостотин други заселници, както самите те се наричат. Планетата има някаква местна растителност и атмосфера с ниско съдържание на кислород. Явно с течение на времето ще може да заприлича на Земята. Междувременно са издигнали някакви импровизирани покрития, агитират нови заселници и усърдно са се заели с тераформирането. Писмата на Бентли и спорадичната хипервълнова връзка с него са твърде обнадеждаващи, но на майка му й е ужасно мъчно за него.

— А вие ще отидете ли там, Бейли?

— Не съм сигурен, че животът на чужда планета под някакви измислени покрития съвпада с представата ми за щастие, д-р Фастълф — не съм толкова млад и ентусиазиран като Бен, — но мисля, че след някоя и друга година ще трябва да го направя. Във всеки случай вече подадох заявление в Отдела, че възнамерявам да емигрирам.

— Предполагам, че сте ги разстроили.

— Ни най-малко. Казват, че е така, но всъщност се радват, че ще се отърват от мен. Прекалено съм се прочул.

— А как реагира земното правителство на тази експанзионистична кампания за заселване на Галактиката?

— С безпокойство. Общо взето, не я забраняват, но определено и с нищо не я поощряват. Продължават да подозират, че космолитите са настроени против и че ще направят нещо неприятно, за да я спрат.

— Социалната инерция — отбеляза Фастълф. — Съдят за нас по действията ни от миналите години. Ние определено дадохме ясно да се разбере, че вече поощряваме колонизирането на нови планети от Земята и че от своя страна смятаме да направим същото съвсем отделно.

— Тогава се надявам да обясните това на нашето правителство… Но, д-р Фастълф, имам един друг, по-маловажен въпрос. Как е… — Бейли запече.

— Гладиа? — попита Фастълф тайно развеселен. — Забравихте ли как се казва?

— О, не. Просто не смеех да… да…

— Добре е — продължи Фастълф, — не я безпокоят излишно. Помоли ме да не забравя да ви предам много поздрави от нея, но вие сам ме подсетихте.

— Надявам се, че не й създават проблеми заради соларианския й произход?

— Не, нито нейната роля в разобличаването на Амадиро. Тъкмо обратното. Уверявам ви, че се грижа за нея… Но не бих искал да се отклоняваме толкова от темата, Бейли. Какво ще стане, ако земните власти продължат да се противопоставят на емиграцията и експанзията? Процесът ще продължи ли въпреки подобно противопоставяне?

— Може би — отвърна Бейли, — но не е много сигурно. Сред земляните като цяло е налице значително противопоставяне. Много е трудно да се измъкнем на свобода от огромните подземни Градове, които в момента представляват нашият дом…

— Вашата утроба.

— Или нашата утроба, щом предпочитате. Да отидеш на нова планета, да се налага да живееш цели десетилетия в най-примитивни условия и да не можеш през целия си живот да помиришеш никакви удобства — това изобщо не е лесно. Понякога, като се замисля, направо решавам да не тръгвам — особено ако съм изкарал някоя безсънна нощ. Решавал съм да не тръгвам стотици пъти и някой ден току-виж решението ми се затвърдило. А щом аз имам съмнения, при положение че в известен смисъл съм инициаторът на цялото движение, тогава кой от останалите би тръгнал спокойно и на драго сърце? Без поощрение от страна на правителството или, направо казано — без населението да получи един хубав правителствен шут отзад, цялата идея може да пропадне.

Фастълф кимна.

— Ще се опитам да убедя вашето правителство. Но ако не успея?

— Ако не успеете — тихо отвърна Бейли — и ако поради това нашите хора не успеят, остава една единствена алтернатива. Космолитите ще трябва да заселят Галактиката сами. Тази работа не бива да се оставя.

— Нима ще останете доволен, ако космолитите пред очите ви започнат да се ширят из цялата Галактиката, докато в същото време земляните продължат да се тъпчат върху своята единствена планета?

— Никак няма да съм доволен, но би било за предпочитане пред сегашната ситуация, когато няма експанзия и от двете страни. Преди много векове земляните се устремили към звездите и се установили на някои от планетите, които сега се наричат Външните светове. После те пък колонизирали други. Много отдавна обаче нито земляните, нито космолитите не са заселили и разработили успешно някоя нова планета. Това не бива да продължава.

— Съгласен съм с вас. Но какви са вашите причини да искате експанзия, Бейли?

— Смятам, че без някакъв вид експанзия човечеството не може да върви напред. Не е задължително да бъде географска експанзия, но тя е най-сигурният начин за индуциране и на останалите видове. Щом може да се предприеме географска експанзия, която не е за сметка на други разумни същества, и щом има свободно пространство за целта, тогава защо не? Да се съпротивляваш на експанзията при тези условия означава да предизвикаш сигурен упадък.

— Значи според вас няма други алтернативи? Експанзия и напредък? Отказ от експанзия и упадък?

— Да, мисля, че е така. Затова, ако Земята се откаже от експанзия, тогава космолитите трябва да я приемат. Човечеството — било то представено от земляни или от космолити — трябва да започне експанзия. Бих искал да видя, че земляните се заемат с тази задача, но ако това не стане, тогава по-добре експанзия на космолити, отколкото никаква. Едната алтернатива или другата.

— Ами ако едните започнат експанзия, а другите не?

— Тогава обществото на тези, които я започнат, ще се заздравява, а другото — ще отслабва.

— Сигурен ли сте?

— Мисля, че би било неизбежно.

Фастълф кимна.

— Всъщност съгласен съм с вас. И затова се опитвам да убедя и земляните, и космолитите да изберат експанзията и напредъка. Това е третата и, струва ми се, най-добра алтернатива.

7б

Спомените от последвалите няколко дни бързо проблясваха — невероятното гъмжило от хора, които безспирно се разминаваха завихрени в огромни потоци; препускането по Експресните магистрали ту качвайки се, ту слизайки; безкрайните срещи с неизброими длъжностни лица; мозъците в тълпите.

Най-вече мозъците в тълпите.

Толкова гъсти тълпи, че Жискар не можеше да разграничи отделните индивиди. Мозъците в масата, които се омесваха и спояваха в една необятна пулсираща сивота, сред която можеше да се открие единствено периодичният проблясък на подозрителност и враждебност, който се изстрелваше всеки път щом някой от множеството спреше да го погледне.

И само когато Фастълф се срещаше с някои от висшите служители, Жискар можеше да се заеме с индивидуалните мозъци, а от останалото естествено нямаше полза.

Към края на техния престой на Земята, когато Жискар най-сетне успя да си извоюва известно време насаме с Бейли, спомените се занизаха по-бавно. Жискар искаше да е сигурен, че никой няма да ги прекъсва, и затова беше настроил в минимална степен умовете на няколко души.

Бейли подхвана с извинителна нотка в гласа си:

— Не съм те отбягвал, Жискар. Просто нямах възможност да остана насаме с теб. Не съм важна клечка на Земята и не мога да определям сам кога да дойда и кога да си отида.

— Естествено разбрах това, сър, но сега ще имаме известно време на разположение.

— Чудесно. Д-р Фастълф ме уверява, че Гладиа е добре. Може да ми го казва от учтивост, като знае, че точно това искам да чуя. На теб обаче заповядвам да не ме лъжеш. Тя наистина ли е добре?

— Д-р Фастълф ви е казал истината, сър.

— И надявам се, че си спомняш какво те помолих, когато те видях за последен път на Аврора — да пазиш Гладиа и да не допускаш тя да пострада.

— Двамата с приятеля ми Данил, сър, не сме забравили вашата молба. Уредих нещата така, че когато д-р Фастълф умре, и двамата с приятеля ми Данил да станем част от имението на мадам Гладиа. Тогава ще имаме възможност да я предпазваме още по-пълно от вреда.

— Това — отбеляза тъжно Бейли — ще стане, след като моето време изтече.

— Разбирам ви, сър, и съжалявам.

— Да, но нищо не може да се направи. Да не говорим, че кризата ще настъпи — или може би ще настъпи — още преди това и все пак след като мен вече няма да ме има.

— Какво имате предвид, сър? Каква криза?

— Имам предвид кризата, Жискар, която може да се зароди от факта, че д-р Фастълф е изключително убедителна личност. А може да има и нещо друго, свързано с него, което в крайна сметка ще ни доведе дотам.

— Какво искате да кажете, сър?

— Всички висши служители, с които се срещна и разговаря д-р Фастълф, сега ентусиазирано подкрепят емиграцията. По-рано не беше така или пък я подкрепяха с много големи резерви. А щом лидерите, които формират общественото мнение, са за, определено ще ги последват и другите. Ще избухне нещо като епидемия.

— Нима не са такива вашите желания, сър?

— Да, така е, но това като че ли ги надхвърля. Ще се разпрострем в цялата Галактика… Ами ако космолитите не ни последват?

— Защо да не ви последват?

— Не зная. Казвам го само като предположение, като възможност. Какво ще стане тогава?

— Според онова, което ви чух да казвате, Земята и планетите, които земляните заселят, ще станат по-силни.

— А положението на космолитите ще се отслаби. Е, известно време ще останат по-силни от Земята и нейните заселници, макар че дистанцията непрекъснато ще се скъсява. Рано или късно космолитите неизбежно ще проумеят, че земляните започват да представляват за тях една нарастваща опасност. И тогава Външните светове сигурно ще решат, че Земята и нейните заселници трябва да бъдат спрени, преди да е станало твърде късно. Ще им се стори наложително да предприемат от своя страна решителни мерки. Ще настъпи период на криза, която ще предопредели цялата бъдеща история на човешкия род.

— Виждам какво имате предвид, сър.

Бейли потъна замислено в мълчание, после почти шепнешком, сякаш се боеше някой да не ги чуе, попита:

— Знае ли някой за твоите способности?

— От човешките същества никой освен вас, а вие не можете да го споделите с другите.

— Зная много добре, че не мога. Проблемът обаче е там, че именно ти, а не Фастълф, си организирал този обрат — превърнал си всички служители, които си доближил, в привърженици на емиграцията. А за да го постигнеш, си направил така, че Фастълф да вземе със себе си на Земята именно тебе, а не Данил. Твоето присъствие е било важно, а Данил сигурно е щял да привлича вниманието върху себе си и да ги разсейва.

— Сметнах за нужно да намаля състава на делегацията до минимум, за да си облекча задачата, като избегна необходимостта от обостряне възприемчивостта на земляните. Съжалявам, сър, че Данил отсъства. Усещам съвсем пълно вашето разочарование поради факта, че не можете да го видите.

— Е… — Бейли тръсна глава. — Разбирам, че е било необходимо, и разчитам на теб, че ще обясниш на Данил колко много ми е липсвал. Както и да е, още не съм свършил. Ако Земята разгърне мощна заселническа политика и ако космолитите изостанат в надпреварата, отговорността за това ще бъде твоя — а следователно и за кризата, която неизбежно ще се зароди. Оттук произтича и следващото ти задължение — да използваш своите способности, за да защитиш Земята, когато кризата настъпи.

— Ще направя каквото мога, сър.

— А ако ти успееш, Амадиро или пък неговите последователи могат да се обърнат срещу Гладиа. Не бива да забравяш, че трябва да защитаваш и нея.

— Данил и аз няма да забравим.

— Благодаря ти, Жискар.

И така се разделиха.

Когато Жискар последва Фастълф в капсулата, за да се отправят обратно към Аврора, той видя още веднъж Бейли. Но този път нямаха възможност да разговарят.

Бейли му махна с ръка и промълви беззвучно с устни: „Не забравяй.“

Жискар долови не само думата, но и чувствата, които се спотайваха зад нея.

След това Жискар никога повече не видя Бейли. Никога.

8

За Жискар беше просто невъзможно да се пренесе през ярките образи от онова единствено посещение на Земята, без да последват и образите от ключовото посещение при Амадиро в Института по роботика.

Никак не бе лесно да се уреди тази среща. Амадиро, над когото тегнеше горчивината от поражението, за нищо на света не би засегнал още повече унизеното си достойнство, като приеме поканата на Фастълф.

— Е, добре — беше казал Фастълф на Жискар, — като победител мога да си позволя великодушие. Аз ще отида при него. Освен това наистина трябва да го видя.

Откакто с помощта на Бейли Амадиро и неговите политически амбиции бяха съкрушени, Фастълф бе станал член на Института по роботика. В замяна бе предоставил на Института цялата информация относно създаването и поддръжката на хуманоидни роботи. Произведоха няколко бройки, после проектът се провали и Фастълф се беше вбесил.

Отначало Фастълф възнамеряваше да пристигне в Института, без да го придружават никакви роботи. Щеше да застане беззащитен и (така да се каже) гол насред крепостта на вражеския лагер. Това щеше да се изтълкува като знак на смирение и доверие, но същевременно щеше да изразява и пълна самоувереност, което Амадиро веднага щеше да схване. Фастълф, сам-самичък, щеше да демонстрира своята твърда убеденост, че Амадиро с целия Институт зад гърба си не би посмял и с пръст да докосне своя самотен враг, който безгрижно и беззащитно се появява в опасна близост до него.

Но в крайна сметка Фастълф — така и сам не разбра защо — реши да вземе със себе си Жискар.

Амадиро изглеждаше малко поотслабнал от последната им среща, но все още имаше внушителен вид — висок и набит. Самоуверената усмивка, която по-рано не слизаше от лицето му, отсъстваше и когато при влизането на Фастълф се опита да я възпроизведе, резултатът наподобяваше много повече изръмжаване, което премина в унила гримаса на неудовлетвореност.

— Е, Келдън — пристъпи Фастълф, като безцеремонно се обърна към него с малкото му име, — не се виждаме често, макар че от четири години сме вече колеги.

— Хайде да не си пробутваме фалшиво добродушничене, Фастълф — раздразнено изръмжа Амадиро, — и се обръщай към мен с Амадиро. Колеги сме само формално и няма да крия — никога не съм го правил — моето твърдо убеждение, че външната ти политика е самоубийствена за нас.

Присъстваха три от роботите на Амадиро — огромни и лъщящи — и Фастълф ги изгледа с повдигнати вежди.

— Добре се охраняваш, Амадиро, срещу един сам човек, дошъл с мирни намерения и едничкия си робот.

— Те няма да ти се хвърлят, Фастълф, много добре знаеш. А ти защо си взел Жискар? Защо не твоя шедьовър, Данил?

— Няма ли да е малко опасно да излагам Данил на такава близост с теб, Амадиро?

— Приемам, че го казваш на шега. Данил не ми трябва повече. Правим си наши собствени хуманоидни роботи.

— Въз основа на моя проект.

— С подобрения.

— Но не ги използвате. Затова исках да се видим. Знам, че фигурирам в Института само по име и че дори самото ми присъствие е нежелано, да не говорим за моето мнение или препоръки. И все пак като член на Института съм длъжен да изразя своя протест от провала ви в използването на хуманоидните роботи.

— Как предлагаш да ги използвам?

— Идеята беше хуманоидите да разработят нови планети, на които в крайна сметка космолитите биха могли да се преселят — след като въпросните планети са вече тераформирани и направени напълно обитаеми, нали така?

— Но ти се противопоставяше на това, Фастълф, нали така?

— Да, така е. Исках на новите планети да се преселят самите космолити, да изкарат процеса на тераформиране както самите те сметнат за най-добре. Това обаче не стана, а сега разбирам, че май няма и занапред да стане. Нека тогава изпратим хуманоидите. Би било по-добре от нищо.

— Всичките ни алтернативи се свеждат до нищо, Фастълф, докато твоите възгледи доминират в Съвета. Космолитите няма да се отправят към необработени и неоформени планети, нито пък, изглежда, харесват хуманоидните роботи.

— Та вие не сте им дали възможност да ги харесат. Земляните започват да заселват нови планети, макар че са необработени и неоформени. И го правят без помощта на роботи.

— Много добре знаеш каква е разликата между тях и нас. Те са осем милиарда плюс един голям брой заселници.

— А космолитите са пет милиарда и половина.

— Цифрите не са единствената разлика — отбеляза Амадиро с горчивина. — Те се множат като зайци.

— Това не е вярно. Вече няколко века населението на Земята се задържа сравнително постоянно.

— Но потенциалът е налице. Ако се отдадат изцяло на преселението, без проблеми ще започнат да произвеждат сто и шестдесет милиона нови тела годишно, а тази цифра ще нараства със запълването на новите планети.

— Разполагаме с биологическата възможност да произвеждаме сто милиона тела годишно.

— Но не и със социалната. Ние живеем дълго, ние не искаме такава бърза заменяемост.

— Голяма част от новите тела можем да изпращаме на новите планети.

— Те няма да отидат. Ние ценим телата си, които са силни, здрави и способни да се съхранят в този си вид в продължение на почти четиридесет десетилетия. Земляните не могат да държат толкова на едни тела, които се износват за по-малко от десет десетилетия и които дори през този кратък период от време са разяждани от болести и разруха. За тях не е проблем да изпратят на сигурна мизерия и вероятна смърт милиони годишно. Всъщност дори и жертвите няма защо да се боят от мизерията и смъртта, защото какво друго може да им предложи Земята? Земляните, които се преселват, бягат от своя обречен свят с ясното съзнание, че всяка една промяна едва ли би била към по-лошо. Ние, от друга страна, ценим нашите добре уредени планети, пълни с всички удобства, и не бихме могли да се откажем лесно от тях.

Фастълф въздъхна и каза:

— Чувал съм всички тези доводи толкова често… Мога ли да изтъкна простия факт, Амадиро, че първоначално Аврора е била необработена и неоформена планета, която е трябвало да бъде тераформирана в приемлив вид, и че така е било и с всички останали Външни светове?

— Аз пък се наслушах на всички твои доводи до прилошаване — отвърна Амадиро, — но никога няма да ми писне да ти отвръщам. Когато са я заселвали в началото, Аврора може и да е била примитивна, но Аврора е била заселена от земляни. А в случаите, когато останалите Външни светове не са били заселвани от земляни, това са го правели космолити, които все още не са били надраснали земното си наследство. Времената вече са други. Каквото е могло да бъде направено тогава, вече не е възможно.

Амадиро повдигна крайчеца на устата си, изръмжа и продължи:

— Не, Фастълф, това, което постигна със своята политика, бе да положиш основите на една Галактика, която ще бъде населена само от земляни, докато космолитите ще трябва да увехнат и западнат. Виж какво става в момента. Твоето прословуто пътешествие до Земята преди две години беше повратната точка. Ти като че ли предаде собствения си народ, насърчавайки онези полухора да започнат преселението. Само за две години на двадесет и четири планети има вече по малко земляни, а техният брой непрекъснато расте.

— Не преувеличавай — отвърна Фастълф. — Нито една от тези планети все още не е съвсем пригодна за обитаване от човешки същества, а няма и да бъде — поне в следващите няколко десетилетия. Не всички ще оцелеят, а докато се запълват по-близките планети, шансовете да се заселят и по-далечните ще намаляват, така че първоначалната вълна ще затихне. Насърчих преселението от тяхна страна, защото разчитах да има и от наша. Ако си направим труда, все още можем да ги догоним и можем да изпълним Галактиката заедно в условията на една честна конкуренция.

— Не — отсече Амадиро. — Пропагандираш възможно най-разрушителната политика — глупашкия идеализъм. Преселението протича едностранно и така ще си остане, каквото и да правиш. Земляните са плъзнали безпрепятствено из Галактиката и ще трябва да бъдат спрени, преди да са станали твърде силни.

— Как предлагаш да го направим? Имаме договор за приятелство със Земята, където изрично се споменава, че сме съгласни да не препятстваме на тяхното преселение в космоса, при условие че те не заселват планети в радиус, по-малък от двадесет светлинни години, около всеки един от Външните светове. Те спазват условието педантично.

— Всички знаят за договора — каза Амадиро. — Но и всички знаят, че никога нито един договор не е бил спазван, щом започне да действа против националните интереси на по-мощната страна. За мен този договор няма никаква стойност.

— За мен има. И той ще бъде спазван.

Амадиро поклати глава.

— Ти си трогателно наивен. Как ще бъде спазван, когато вече не си на власт?

— Не смятам да се разделям с властта още известно време.

— Колкото повече набира сили Земята и нейните заселници, толкова повече ще расте страхът на космолитите. При това положение няма да се задържиш дълго на власт.

— Ами ако скъсаш договора и унищожиш Заселническите светове, и ако тръшнеш вратата на Земята, тогава ще тръгнат ли космолитите да се преселват и да изпълват Галактиката?

— Може би не. Но ако решим да не го правим и ако решим, че ни е добре така, както сме, какво значение ще има?

— В такъв случай Галактиката няма да стане империя на човечеството.

— И като не стане, какво от това?

— Тогава космолитите ще затъпеят и ще се изродят, макар че Земята ще бъде зад решетки и също ще затъпява и ще се изражда.

— Това са евтините ефекти, които пробутва твоята партия, Фастълф. Нямаш никакви доказателства, че ще стане така. А дори и да стане, ще сме го избрали ние. Поне няма да гледаме как някакви диваци-еднодневки стават наследници на Галактиката.

— Сериозно ли смяташ, Амадиро, че е по-добре цивилизацията на космолитите да загине, само и само да се спре преселението на Земята? — попита Фастълф.

— В моите сметки не влиза нашата смърт, Фастълф, но ако се случи най-лошото, тогава… какво пък, да, за мен нашата гибел е много по-дребна заплаха от триумфа на някаква си шайка човекоподобни, разяждани от зарази, и краткоживущи същества.

— От които ние произхождаме.

— И с които вече нямаме истинско генетично родство. Да не би да сме червеи, защото преди милиарди години червеите са били сред нашите предци?

Фастълф се изправи със стиснати устни. Пламнал от гняв, Амадиро не се опита да го спре.

9

Нямаше непосредствен начин, по който Данил да разбере, че Жискар е потънал в спомени. Преди всичко изражението на робота не се промени ни най-малко, да не говорим, че да потъне в спомени за него означаваше нещо много по-различно, отколкото това е при хората. Процесът протече почти мигновено.

От друга страна, мисловната нишка, която отведе Жискар в миналото, бе отвела и Данил към същите отминали събития, тъй като Жискар му ги беше разказал много преди това. И Жискар изобщо не се изненада.

Разговорът им продължи, без да е бил прекъсван от ненадейна пауза, но в забележимо по-различна посока, сякаш всеки си беше припомнил миналото от името на другия.

— Би могло да се предположи, приятелю Жискар — каза Данил, — че след като аврорианците вече съзнават превъзходството на Земята и нейните многобройни Заселнически планети, то кризата, която предвиди Илайджа Бейли, е била избягната.

— Би могло да е така, приятелю Данил.

— Ти се стараеше с всички сили да го постигнеш.

— Така е. Удържах Съвета в ръцете на Фастълф. Направих всичко възможно да обработя онези, които от своя страна обработваха общественото мнение.

— И въпреки това нещо ме притеснява.

— На всеки етап от процеса нещо ме притесняваше — отвърна Жискар, — макар че се стараех да не навредя никому. Не съм докосвал — умствено — нито едно човешко същество, при което намесата би надхвърлила някаква минимална степен. На Земята трябваше просто да отслабя страха от ответни мерки. Избрах в частност онези представители на властта, които без друго нямаха големи опасения. Трябваше само да разкъсам нишките, които вече така или иначе бяха протрити и на път да се скъсат. На Аврора положението беше точно обратното. Политиците тук не бяха склонни да поддържат една политика, която би довела до излизането от техния уютен свят, а аз просто затвърдих позицията им и затегнах още малко здравите връзки, които ги придържаха към нея. И през цялото време, докато правех това, нещо ме смущаваше — макар и слабо.

— Но защо? Ти насърчи разрастването на Земята и обезсърчи разрастването на космолитите. Точно така трябваше да стане.

— Точно така ли? Мислиш ли, приятелю Данил, че един землянин представлява нещо повече от един космолит, при положение, че и двамата са човешки същества?

— Има известна разлика. Илайджа Бейли би предпочел по-скоро земляните да претърпят поражение, отколкото Галактиката да остане незаселена. Д-р Амадиро би предпочел по-скоро и Земята, и космолитите да претърпят упадък, отколкото Земята да се разрасне. Единият се надява на победа от която и да било страна, докато другия го задоволява пълното поражение. Нима не би трябвало да изберем първото, приятелю Жискар?

— Да, приятелю Данил. Така изглежда. Но все пак дали не си повлиян от особеното значение, което има за теб някогашният ти колега Илайджа Бейли?

— Споменът за колегата Илайджа е ценен за мен, а народът на Земята е неговият народ — отвърна Данил.

— Виждам, че за теб това е така. От много десетилетия насам съм казвал, че си склонен да мислиш като човешко същество, приятелю Данил, но се чудя дали това е непременно комплимент. Ала въпреки че си склонен да мислиш като човешко същество, ти не си и в края на краищата си обвързан от Трите закона. Ти не можеш да навредиш на човешко същество, било то землянин или космолит.

— Има моменти, приятелю Жискар, когато трябва да се предпочете едно човешко същество пред друго. Ние получихме специални нареждания да охраняваме лейди Гладиа. Ако се наложи, мога да бъда принуден да навредя на някое човешко същество, за да я защитя, и мисля, че при равни други условия ще съм склонен да навредя малко на един космолит, за да защитя един землянин.

— Така си мислиш. Но на практика ще трябва да се ръководиш от конкретните обстоятелства. Ще откриеш, че не можеш да правиш обобщения — отбеляза Жискар. — Така е и с мен. Насърчавайки Земята и обезсърчавайки Аврора, аз всъщност направих невъзможно за д-р Фастълф да убеди правителството на Аврора да проведе една емиграционна политика и да даде тласък на две разрастващи се в Галактиката сили. Давах си напълно сметка, че тази част от неговите усилия се пропиля напразно. Това определено го изпълваше с нарастващо отчаяние и навярно ускори смъртта му. Долавях го в мислите му и за мен беше болезнено. И все пак, приятелю Данил…

Жискар не довърши и Данил попита:

— Да?

— Ако не бях го направил, Земята нямаше да има почти никаква възможност да се разрасне, докато Аврора едва ли щеше да се придвижи много в тази посока. Тогава д-р Фастълф нямаше да може да постигне нищо — и по отношение на Земята, и по отношение на Аврора. Още повече, че д-р Амадиро щеше да го измести от власт. Щеше да изпитва още по-силно чувство за провал. Докато беше жив, д-р Фастълф бе човекът, на когото съм бил най-предан. Избрах онзи начин на действие, който беше най-малко пагубен за него и който същевременно не ощетяваше чувствително останалите човешки същества. И ако д-р Фастълф се измъчваше непрестанно от неуспеха да накара аврорианците — и въобще космолитите — да тръгнат към нови планети, то го радваше поне фактът, че земляните започнаха да емигрират.

— А не можеше ли да насърчиш и земляните, и аврорианците, приятелю Жискар, като по такъв начин задоволиш д-р Фастълф напълно?

— Мислил съм, разбира се, и за това, приятелю Данил. Прецених вероятността и реших, че няма да стане. Можех да насърча емиграцията на земляните с една нищожна промяна, която не би могла да им навреди. Но за да постигна същото при аврорианците, трябваше да се намеся толкова дълбоко, че сигурно щеше да се стигне до увреждане. Първият Закон не позволяваше.

— Жалко.

— Наистина. Помисли си само какво можеше да се направи, ако бях в състояние да видоизменя коренно вътрешната нагласа на д-р Амадиро. Но как можех да променя твърдата му решимост да се противопоставя на д-р Фастълф? Щеше да е все едно да го накарам да си завърти главата на сто и осемдесет градуса. Подобно пълно завъртане, било то на самата му глава или на нейното емоционално съдържание, би било еднакво пагубно за него, струва ми се.

— Цената на моята сила, приятелю Данил — продължи след малко Жискар, — е все по-изострящата се дилема, която неизменно ме преследва. По принцип Първият закон на роботиката, който изключва увреждането на човешките същества, се отнася за видимите физически увреждания, които всички ние можем лесно да забележим и по отношение на които лесно можем да направим преценка. Единствено аз обаче усещам човешките емоции и умствената настройка, а съответно имам представа и за далеч по-неуловимите форми на увреждане, но не съм в състояние да ги разбера напълно. В много случаи съм принуден да действам без пълна увереност, а това оказва едно незатихващо напрежение върху веригите ми.

Но въпреки всичко чувствам, че съм се справил добре. Успях да тласна космолитите в такава посока, че да не се стигне до кризисната точка. Аврора съзнава нарастващата мощ на заселниците и отсега нататък ще бъде принудена да избягва евентуален конфликт. Те трябва да разберат, че е твърде късно да се намесват, така че в това отношение ние сме изпълнили онова, което обещахме на Илайджа Бейли. Накарахме Земята да поеме курс към заселване на Галактиката и към основаване на една Галактическа империя.

Вече бяха тръгнали обратно към къщата на Гладиа, но Данил внезапно спря. Лекият натиск на ръката му върху рамото на Жискар накара и другия робот да спре.

— Картината, която обрисува, е привлекателна — каза Данил. — Колегата Илайджа би се гордял с нас, ако наистина сме постигнали това, както твърдиш. „Роботите и Империята“ — щеше да каже Илайджа и сигурно щеше да ме потупа по рамото… Но, както казах, приятелю Жискар, нещо ме притеснява.

— За какво се притесняваш, приятелю Данил?

— Чудя се дали наистина сме прескочили кризата, за която преди толкова много десетилетия говореше колегата Илайджа. Дали за космолитите в действителност е твърде късно да се намесят?

— Какво те кара да се съмняваш, приятелю Данил?

— Докато разговаряха с мадам Гладиа, поведението на д-р Мандамъс ми се стори подозрително.

Известно време Жискар не отмести поглед от Данил и в настъпилата тишина се чуваше шумоленето на листата от хладния ветрец. Облаците се разкъсваха и скоро щеше да се покаже слънцето. В телеграфния стил, в който протече, разговорът не им бе отнел много време. Гладиа, бяха сигурни те, все още не беше забелязала тяхното отсъствие.

— Какво по-точно те притесни в техния разговор? — попита Жискар.

— Четири пъти при съвсем различни обстоятелства — отвърна Данил — съм имал възможност да наблюдавам как Илайджа Бейли се оправя в объркани случаи. И при всичките тези четири пъти ми правеше впечатление начинът, по който той успяваше да стигне до полезни изводи от една оскъдна, дори подвеждаща информация. Оттогава все се опитвам — доколкото мога — да мисля като него.

— Струва ми се, приятелю Данил, че имаш напредък. Казах ти вече, че твоят начин на мислене се доближава до човешкия.

— Сигурно трябва да си забелязал, че д-р Мандамъс искаше да обсъди с мадам Гладиа две неща. Сам изрично го подчерта. Едното беше въпросът за неговия произход — дали е потомък на Илайджа Бейли или не. И второ, помоли мадам Гладиа да се срещне с някакъв заселник, след което да докладва. Би могло да се приеме, че от тези две неща второто би представлявало важен въпрос за Съвета. Първото би представлявало важен въпрос единствено за него самия.

— Д-р Мандамъс представи въпроса за своя произход като въпрос важен и за д-р Амадиро — отбеляза Жискар.

— Значи пак въпрос от личен характер, приятелю Жискар, само че засягащ двама души, а не един. И пак не би могло да се каже, че въпросът ще е от значение за Съвета, а следователно и за планетата като цяло.

— Продължавай, приятелю Данил.

— Но държавният въпрос, както го нарече самият д-р Мандамъс, беше подхванат накрая, за малко не бе пропуснат и беше приключен почти моментално. Всъщност едва ли се е налагало д-р Мандамъс да идва лично заради това, след като то би могло да се уреди по видеофона от всеки един служител в Съвета. От друга страна, д-р Мандамъс разгледа първо въпроса за своя произход и го обсъди най-подробно. А това вече е нещо, което би могъл да направи единствено той и никой друг.

— Какво е твоето заключение, приятелю Данил?

— Смятам, че д-р Мандамъс е използвал въпроса със заселника като предлог, за да се види лично с мадам Гладиа — с цел да обсъди с нея насаме своя произход. Истински го интересуваха именно роднинските му връзки… Можеш ли да подкрепиш с нещо подобен извод, приятелю Жискар?

Слънцето на Аврора все още не се беше показало иззад облаците и слабият блясък от очите на Жискар ясно личеше.

— Наистина напрежението в мозъка на д-р Мандамъс беше значително по-силно по време на първата част от разговора в сравнение с втората. Вероятно това би могло да се приеме като потвърждение, приятелю Данил.

— Тогава трябва да се запитаме защо въпросът за произхода на д-р Мандамъс е толкова важен за него — продължи Данил.

— Д-р Мандамъс вече обясни — отвърна Жискар. — Той може да разчита на професионален напредък само ако покаже, че не е потомък на Илайджа Бейли. Д-р Амадиро, от чиято добронамереност зависи, би застанал решително срещу него, ако се окаже, че д-р Мандамъс е наследник на Илайджа Бейли.

— Така заяви той, приятелю Жискар, но останалата част от разговора опровергава това.

— Защо смяташ така? Моля те, продължавай да разсъждаваш като човешките същества, приятелю Данил. Може да се окаже ползотворно.

— Благодаря ти, приятелю Жискар — сериозно отвърна Данил. — Забеляза ли, че д-р Мандамъс не сметна за убедителен нито един от доводите, които мадам Гладиа изтъкна, за да му покаже, че е невъзможно Илайджа Бейли да е негов праотец? Той все повтаряше, че д-р Амадиро не би се задоволил с нейните твърдения.

— Да, но според теб какво следва от това?

— Д-р Мандамъс изглеждаше толкова убеден в непоклатимите позиции на д-р Амадиро по отношение на роднинските му връзки с Илайджа Бейли, че е чудно защо изобщо си е направил труда да разпитва мадам Гладиа по въпроса. Очевидно той от самото начало е знаел колко безсмислено е било да го прави.

— Може би, приятелю Данил, но това е само предположение. Можеш ли да мотивираш постъпката му?

— Да. Смятам, че той се интересуваше от своя произход, за да убеди не д-р Амадиро, а самия себе си.

— В такъв случай защо въобще е трябвало да споменава д-р Амадиро? Защо да не каже просто: „Бих искал да знам?“

Сянка на бегла усмивка премина през лицето на Данил — една промяна в изражението, която другият робот не бе в състояние да постигне.

— Ако беше казал „Бих искал да знам“ — отвърна той, — мадам Гладиа сигурно щеше да му каже, че не е негова работа, и той нямаше да разбере нищо. Но, от друга страна, мадам Гладиа е толкова силно настроена против д-р Амадиро, колкото пък той против Илайджа Бейли. И ако д-р Амадиро има изградено мнение по някакъв въпрос, който засяга и нея, това неминуемо би я предизвикало. Тя би побесняла от яд, дори неговото мнение да отговаря повече или по-малко на истината, а какво остава за случаите, когато то е абсолютно погрешно — както в този. Мадам Гладиа би положила всички усилия да покаже, че д-р Амадиро греши, като за целта би представила всички възможни доказателства.

В такъв случай хладната увереност на д-р Мандамъс в неубедителността на тези доказателства само би я вбесила още повече, което би довело до нови и нови разкрития. Д-р Мандамъс беше избрал такава стратегия, която да му гарантира, че ще изкопчи максималното от мадам Гладиа. А и в крайна сметка той остана убеден, че сред предците му не е имало землянин — поне не и през последните двайсет десетилетия. Мисля, че всъщност въпросът изобщо не се свеждаше до позициите на Амадиро.

— Приятелю Данил, това е много интересна гледна точка, но не изглежда добре обоснована — отбеляза Жискар. — Откъде следва, че си стигнал до нещо повече от едно просто предположение?

— Не ти ли се струва, приятелю Жискар — продължи Данил, — че д-р Мандамъс би трябвало да се чувства твърде потиснат и обезсърчен, след като приключи въпроса за своя произход, без да събере достатъчно доказателства за д-р Амадиро — или поне с такова впечатление му се искаше да останем ние. Според собствените му твърдения при това положение той не би имал никакъв шанс да се издигне и никога не би стигнал до поста директор на Института по роботика. А на мен ми се стори, че той далеч не беше потиснат, напротив — почти ликуваше. Мога да съдя само по външния му вид, но ти имаш по-големи възможности. Кажи ми, приятелю Жискар, какво беше неговото вътрешно състояние към края на тази част от разговора с мадам Гладиа?

— Сега си спомням, приятелю Данил, че той не просто ликуваше — вътрешно той изпитваше истински триумф. Имаш право. И след като ти вече изложи своите разсъждения, това тържествуващо състояние, което долових, недвусмислено потвърждава верността на твоите изводи. Всъщност ти представи толкова ясно нещата, че ми е трудно да си обясня как съм могъл да не ги забележа.

— Много пъти и аз, приятелю Жискар, съм реагирал така на изводите, които правеше Илайджа Бейли. Фактът, че сега самият аз успях да ги направя, навярно се дължи донякъде на стимулиращото действие, което оказва върху мен съществуването на настоящата криза. Чувствам се принуден да разсъждавам по-аргументирано.

— Подценяваш се, приятелю Данил. Ти отдавна разсъждаваш аргументирано. Но защо говориш за настояща криза? Почакай малко и ми обясни. Каква е връзката между триумфа, който изпита д-р Мандамъс поради факта, че не е наследник на Илайджа Бейли, и кризата, за която говориш?

— Казаното от д-р Мандамъс относно д-р Амадиро може да не съответства на истината — започна Данил, — но спокойно би могло да се предположи, че той все пак действително копнее за кариера; че има амбицията да стане шеф на Института. Не е ли така, приятелю Жискар?

Жискар помълча малко, сякаш потънал в мисли, и накрая отвърна:

— Не търсех да открия амбиции. Изучавах съзнанието му без някаква определена цел и на ниво повърхностни прояви. Но е възможно да е прозирала амбиция, когато той говореше за издигане. Нямам много основания да се съглася с теб, приятелю Данил, но пък и нямам никакви да не се съглася.

— Нека тогава да приемем, че д-р Мандамъс е амбициозен човек и да видим какво следва от това. Съгласен ли си?

— Съгласен съм.

— В такъв случай не ти ли се струва вероятно, че триумфът, който е изпитал, щом се е убедил, че не е потомък на Илайджа Бейли, идва от факта, че вече спокойно е можел да задоволи своите амбиции. Причината не би могла да се крие в спечеленото благоволение на д-р Амадиро, защото приехме, че д-р Мандамъс е използвал този мотив само за отвличане на вниманието. А може да задоволи амбициите си по съвсем други причини.

— Какви други причини?

— Нямаме безспорни доказателства за нито една от тях. Но бих изказал една като предположение. Ами ако д-р Мандамъс знае или може да направи нещо, което би му осигурило огромен успех — успех, който неизбежно би го поставил начело на Института? Спомни си, че накрая той приключи разговора за своя произход с думите: „Разполагам с мощни средства.“ Да предположим, че това е вярно, но че той може да използва тези средства само ако не е потомък на колегата Илайджа. И тогава, щом се е убедил, че наистина е така, той е ликувал поради факта, че вече може да използва тези средства, които ще му осигурят голяма кариера.

— Но какви са тези „мощни средства“, приятелю Данил?

— Нека да продължим нашите предположения — сериозно отвърна Данил. — Знаем, че няма нещо, което д-р Амадиро да желае по-силно от поражението на Земята и възвръщането на предишното й подчинено положение спрямо Външните светове. Ако д-р Мандамъс разполага с начин да го постигне, той определено би получил от д-р Амадиро всичко, което си пожелае, включително и гаранцията, че ще стане приемник на директорското място. Но е възможно д-р Мандамъс да се колебае и да не иска да предизвиква погрома и унижението на Земята, при положение че има кръвно родство с нейния народ. Връзката му със землянина Илайджа Бейли би го възпряла. Обратното му дава свобода за действие, което пък го кара да ликува.

— Искаш да кажеш, че д-р Мандамъс има съвест? — попита Жискар.

— Съвест ли?

— Една дума, която хората понякога използват. Подразбрах, че се употребява по адрес на онези, които се придържат към правила на поведение, противоречащи на техните непосредствени лични интереси. Ако д-р Мандамъс смята, че не може да си позволи да прави кариера за сметка на хората, с които го свързва далечно роднинство, тогава допускам, че той има съвест. Много съм мислил за тези неща, приятелю Данил, защото те, изглежда, предполагат наличието на Закони, на които се подчинява човешкото поведение — поне в някои случаи.

— А можеш ли да разбереш дали д-р Мандамъс наистина има съвест?

— От моите наблюдения върху неговите емоции? Не, не търсех подобни неща, но ако твоят анализ е правилен, би следвало да има съвест… Но, от друга страна, ако допуснем, че той има съвест, и започнем да разсъждаваме в обратен ред, можем да стигнем и до други изводи. На пръв поглед, ако според д-р Мандамъс в неговото родословие само отпреди деветнайсет и половина десетилетия има землянин, тогава противно на своята съвест той би оглавил един евентуален опит да се смаже Земята, за да се освободи от клеймото на своя произход. Но ако произходът му не е такъв, тогава той не би изпитвал този непреодолим стремеж да действа против Земята и с чиста съвест би я оставил на мира.

— Не, приятелю Жискар — възрази Данил. — Това противоречи на фактите. Дори да изпитва силно облекчение при мисълта, че не се налага да предприема насилствени действия спрямо Земята, той пак не би могъл да задоволи д-р Амадиро и да осигури собствената си кариера. А като се има предвид колко е амбициозен, не би изпитал триумфа, който си доловил толкова ясно.

— Разбирам. Тогава стигаме до извода, че д-р Мандамъс разполага с начин да победи Земята.

— Да. И ако е така, тогава в крайна сметка кризата, която колегата Илайджа предвиди, не е била преодоляна безпрепятствено, а тепърва започва.

— Но ключовият въпрос остана без отговор, приятелю Данил — замислено отбеляза Жискар. — В какво се състои тази криза? Каква е смъртната опасност? Можеш ли да направиш изводи и за това?

— Това вече не е по силите ми, приятелю Жискар. По-надалеч не мога да стигна. Може би колегата Илайджа би могъл да продължи, ако беше жив, но аз не мога… Оттук нататък трябва да разчитам на теб, приятелю Жискар.

— На мен? В какво по-точно?

— Ти можеш да изследваш мозъка на д-р Мандамъс по начин, по който нито аз, нито някой друг е способен да го направи. Можеш да откриеш в какво се състои кризата.

— Опасявам се, че не мога, приятелю Данил. Ако живея продължително време с дадено човешко същество — както някога с д-р Фастълф и както сега с мадам Гладиа, — бих могъл постепенно да проникна в съзнанието му, да разгърна слоевете лист след лист, да разплета заплетеното кълбо малко по малко и да науча много неща, без да навредя на нея или на него. Дори и да направя същото с д-р Мандамъс — след една или след сто кратки срещи, — няма да постигна много. Чувствата са лесни за разпознаване, но мислите — не. Ако в случай на спешност се опитам да забързам нещата и да насиля процеса, несъмнено бих му нанесъл вреда, а това не мога да направя.

— Но от това може да зависи съдбата на милиарди хора на Земята и на също толкова други, пръснати из Галактиката!

— Може да зависи. Само догадка. А вредата, нанесена на едно човешко същество, е факт. Да приемем, че само д-р Мандамъс знае естеството на кризата и само той може да я предизвика и доведе до край. Той не би могъл да използва информацията или способностите си, за да принуди д-р Амадиро да му подсигури директорското място, ако д-р Амадиро може да ги получи и от другаде.

— Да — съгласи се Данил, — може да е точно така.

— В такъв случай, приятелю Данил, не е необходимо да знаем естеството на кризата. Ако д-р Мандамъс не проговори пред д-р Амадиро — или пред който и да било друг, — кризата няма да настъпи.

— Някой друг може да открие онова, което знае д-р Мандамъс.

— Разбира се, но не се знае кога. Много е вероятно да ни остане време да проучим всичко по-добре, да открием още неща… и да станем по-подготвени за нашата роля, която ще трябва да изиграем.

— Е, така е.

— Д-р Мандамъс може да бъде спрян, ако се увреди мозъкът му до такава степен, че да не върши повече работа… или ако направо бъде унищожен физически. Да увредя по съответен начин мозъка му съм способен единствено аз, но не бих могъл да го сторя. Да го унищожим физически сме способни и двамата с теб, но аз и това не бих могъл да сторя. А ти, приятелю Данил?

Настъпи кратка пауза. Накрая Данил прошепна:

— Не мога. И ти го знаеш.

Жискар бавно попита:

— Въпреки че знаеш, че бъдещето на милиарди хора е заложено на карта?

— Нищо не може да ме накара да нараня д-р Мандамъс.

— Мен също. Значи остава сигурно едно нещо — настъпва смъртна заплаха от кризата, чието естество не познаваме, не можем да разберем и пред която следователно сме безпомощни.

Те мълчаливо се вгледаха един в друг. По лицата им не можеше да се прочете нищо, но сякаш над тях беше надвиснало отчаяние.

10

Гладиа се помъчи да се отпусне след мъчителната среща с Мандамъс, но с такова усърдие, че за отпускане и дума не можеше става. Беше затъмнила всички прозорци в спалнята и избра за фон илюзията на лек, топъл ветрец, в който се носеше слабото шумолене на листа и от време на време долиташе нежното чуруликане на птичка. После реши да я смени с шума на далечен прибой, като прибави и лекия, но непогрешим дъх на море във въздуха.

Не й помогна. В главата й неизменно се въртяха събитията от последните часове и мислите за предстоящите. Защо се беше разприказвала толкова много пред Мандамъс? Какво му влизаше в работата — на него или на Амадиро, все едно — дали тя се е срещала с Илайджа в орбита около Аврора или не, кога е било това и дали синът й е от него или от някой друг мъж.

Мандамъс я беше извадил от равновесие с приказките си за своя произход — това беше всичко. В едно общество, в което никой не се интересуваше от своя произход или роднински връзки освен в медико-генетичен план, ненадейното им натрапване в разговора нямаше как да не е потискащо. Както и непрекъснатото (но сигурно без връзка) споменаване на Илайджа.

Гладиа реши, че така само си търси оправдания, и припряно се отърси от тези мисли. Беше се държала ужасно и се бе разплямпала като хлапе — това беше всичко.

А ето че сега се очакваше и този заселник.

Не беше землянин. Беше убедена, че дори не е роден на Земята, а нищо чудно и никога да не бе ходил там. Неговите хора сигурно бяха живели поколения наред на някоя чужда планета, за която тя никога не беше и чувала.

Така че, помисли си тя, той би трябвало да е космолит. Космолитите също произхождаха от земляни — наистина отпреди много векове, но какво от това? Във всеки случай космолитите живееха дълго, а тези заселници сигурно не, но кой знае каква разлика не можеше да има. И космолитите можеха да умрат преждевременно — при някой по-необикновен нещастен случай. Даже беше чувала за един, който умрял от естествена смърт още преди да навърши шейсетте. Защо да не може тогава да си представи своя следващ посетител като един космолит с необичаен акцент?

Но нещата не бяха толкова прости. Без съмнение заселникът не се смяташе за космолит. Не е важно какъв си, а за какъв се смяташ. Така че по-добре да го мислиш за заселник, а не за космолит.

Но не бяха ли всички хора просто хора, независимо с какви имена се наричат — космолити, заселници, аврорианци, земляни. Още повече, че роботите не могат да причинят вреда на никой от тях. Данил щеше да се хвърли в защита и на най-простия землянин със същата бързина, както би го направил и заради Председателя на Съвета на Аврора, а това означаваше…

Гладиа усещаше как се отпуска и се унася в лека дрямка, когато в ума й изневиделица се вряза неспокойната мисъл.

Защо името на този заселник беше Бейли?

С избистрено съзнание тя се изтръгна от разтворените обятия на забвението, които се готвеха да я погълнат.

Защо Бейли?

Може би името беше разпространено сред заселниците. В края на краищата, ако не беше Илайджа, всичко това нямаше да е възможно, така че за тях той сигурно беше герой, както… както…

Тя не можа да се сети за подобна фигура при аврорианците. Кой ли е бил начело на първата експедиция до Аврора? Кой ли е ръководил тераформирането на суровия, почти мъртъв по онова време свят, който е представлявала планетата? Гладиа не знаеше.

Дали невежеството й не се дължеше на факта, че беше израснала на Солария, или просто аврорианците нямаха свой герой-основоположник? В края на краищата първата експедиция до Аврора се е състояла от прости земляни. Едва поколения по-късно, след постепенното удължаване на продължителността на живота и благодарение на биоинженерните постижения земляните се превърнали в космолити. След което за какво им е било на аврорианците да издигат в култ презрените си предци?

Но пък заселниците можеха и да го направят. Сигурно още не се бяха променили. Накрая вероятно щяха да се променят и тогава Илайджа щеше да потъне в забрава като неудобна подробност, но дотогава…

Нямаше как да бъде иначе. Навярно половината заселници са приели фамилията Бейли. Горкият Илайджа! Всички търсят опора и защита у него! Горкият Илайджа… скъпият Илайджа…

И тя наистина заспа.

11

Сънят й бе твърде тревожен, за да й възвърне спокойствието, да не говорим за доброто настроение. Неволно се беше смръщила и ако се бе погледнала в огледалото, щеше да се стресне от състарения си вид.

— Мадам… — обърна се към нея Данил, за когото Гладиа си оставаше просто едно човешко същество независимо от нейния външен вид, възраст или настроение.

— Заселникът тук ли е? — прекъсна го тя и потрепери. Погледна часовниковата лента на стената и направи незабележим знак с ръка, в отговор на който Данил тутакси засили отоплението. (Денят беше хладен, а вечерта се очертаваше да бъде още по-студена.)

— Да, мадам — отвърна Данил.

— Къде го поканихте?

— В главната гостна, мадам. Жискар е при него, а останалите роботи са на разположение.

— Надявам се, че ще успеят да разберат какво би искал да яде. Не познавам заселническата кухня. Надявам се също, че ще направят някакъв разумен опит да задоволят неговите изисквания.

— Сигурен съм, мадам, че Жискар ще се справи с положението.

Гладиа също бе убедена, но в отговор само изсумтя. Или поне се опита да го направи, тъй като едва ли се числеше в категорията хора, които сумтят.

— Предполагам — додаде тя, — че е минал през съответната карантина, преди да му позволят да кацне.

— Обратното би било невъзможно, мадам.

— Все едно, ще си сложа ръкавиците и филтъра за носа — заяви тя.

Излезе от спалнята — усещаше скритото присъствие на роботите от домакинството и направи знака, при който щяха да се появят нов чифт ръкавици и филтър за нос. Всяко имение си имаше свой собствен речник от знаци, а всеки негов член ги усъвършенстваше, свиквайки да ги прави бързо и незабележимо. От роботите се очакваше да изпълняват тези дискретни заповеди на човешките си повелители така, сякаш четат мислите им. Следователно роботите можеха да изпълняват заповедите на външни хора само ако са отчетливо изречени на глас.

Нямаше нищо по-унизително за един член на имението от това някой от роботите да прояви колебание при изпълнение на дадена заповед или, още по-лошо, да я изпълни неправилно. Това би означавало, че или човекът е объркал знака, или роботът.

Гладиа знаеше, че в повечето случаи грешката беше у човека, но на практика това никога не се признаваше. И тогава роботите ненужно ги изпращаха за проверка на реакциите или несправедливо ги даваха за продажба. Гладиа никога не се бе съмнявала, че би се оставила да се хване в този капан на наранено себелюбие, и все пак, ако сега не си получеше ръкавиците и филтъра за носа, щеше…

Не й се наложи да довършва мисълта. Безпогрешно и почти светкавично най-близкият робот й донесе онова, което тя беше поискала.

Гладиа си сложи филтъра и смръкна няколко пъти, за да се убеди, че го е нагласила добре (нямаше никакво намерение да се излага на риска от заразяване с някоя гнусна инфекция, преминала през старателната обработка по време на карантината).

— Как изглежда той, Данил? — попита тя.

— Има нормално телосложение и ръст, мадам — отвърна Данил.

— Имам предвид лицето.

(Глупаво беше да пита. Ако имаше прилика с Илайджа Бейли, Данил би го забелязал не по-зле от нея и нямаше да го премълчи.)

— Трудно е да се каже, мадам. Лицето му не се вижда добре.

— Какво означава това? Не вярвам да е маскиран, Данил.

— В известен смисъл е така, мадам. Лицето му е покрито с косми.

— С косми? — Гладиа неволно се засмя. — Искаш да кажеш като в историческите филми по хипервизията? Брада? — и тя показа с бегло движение кичурите коса на брадичката и под носа, които носеха мъжете от филмите.

— Доста повече, мадам. Половината му лице е покрито.

Гладиа отвори широко очи и за пръв път изпита любопитство от срещата. Как ли изглежда едно лице, покрито цялото с косми? Мъжете на Аврора — и въобще мъжете космолити — имаха много слабо окосмяване по лицето, но докъм края на двайсетте си години — на практика още в невръстна възраст — повечето го махаха веднъж завинаги.

Понякога оставяха космите над горната устна. Гладиа си спомни, че преди сватбата нейният съпруг, Сантирикс Гремионис, също имаше тънка чертичка от косми под носа си. Наричаше го мустак. Всъщност изглеждаше като деформирана вежда, пораснала не на място. Когато Гладиа най-сетне се съгласи да го приеме за свой съпруг, тя го накара да си умъртви коренчетата.

Тогава той го направи почти безропотно и едва сега Гладиа за пръв път се запита дали не бе съжалявал за мустака. Стори й се, че през онези отдавна отминали години го е забелязвала понякога да прокарва пръст над горната си устна. Мислеше, че се почесва нервно като при слаб сърбеж, но никога преди не й беше идвало наум, че може да е посягал към безвъзвратно изчезналия мустак.

Как ли ще изглежда един мъж с мустак, покриващ цялото му лице? Дали ще прилича на мечка?

Какво ли ще е усещането при допир? Ами ако и жените имаха такива косми? Гладиа си представи мъж и жена, които се опитват да се целунат, но не могат да намерят устните си. Мисълта я развесели с безобидния си цинизъм и тя се засмя високо. Лошото й настроение взе да се изпарява и тя вече с нетърпение очакваше да види чудовището.

В крайна сметка нямаше защо да се страхува от него, дори ако поведението му се окажеше също толкова животинско, колкото и видът му. С него нямаше да има роботи — заселниците би трябвало да изграждат нероботизирани общества, а тя самата щеше да е заобиколена от десетина. Чудовището би било обуздано за по-малко от секунда при първото си подозрително движение или дори само ако повишеше гневно тон.

— Заведи ме при него, Данил — каза тя с нотка на забавление в гласа си.

12

Чудовището се изправи. Каза нещо, което звучеше като: „Добар дан, мууледи.“

Тя лесно схвана „добар дан“, но й трябваше известно време, за да си преведе последната дума като „милейди“.

— Добър ден — разсеяно отвърна Гладиа. Не беше забравила колко трудности срещна при разбирането на аврорианския диалект на стандартния галактически език в онези отдавна отминали времена, когато, наплашена и млада, бе пристигнала на планетата от Солария.

Чудовището изговаряше думите чепато — или може би така й се струваше, защото не беше свикнала с произношението му. Спомни си, че при Илайджа „к“-то и „п“-то бяха малко по-звучни, но иначе той говореше съвсем добре. Оттогава обаче бяха изминали деветнайсет и половина десетилетия, пък и този заселник не беше землянин. В изолация езикът се променя.

Но само една малка част от съзнанието на Гладиа бе заета с езиковия проблем. Тя беше вторачила поглед в лицето на мъжа.

Брадата му ни най-малко не приличаше на брадите, които си слагаха артистите в историческите пиеси и които неизменно висяха на кичури, по малко тук и там, лепкави и лъщящи.

Брадата на заселника беше съвсем друга. Тя скриваше напълно целите му бузи и брадичката — гъста и пухкава. Тъмнокафява, малко по-светла и по-къдрава от косата му и поне два инча дълга — равномерно дълга, прецени тя.

Не покриваше цялото му лице, което малко я разочарова. Челото му оставаше съвсем голо (с изключение на веждите), както носът и областта около очите.

Същото важеше и за горната му устна, която обаче изглеждаше засенчена, сякаш там бяха наболи нови косми. Имаше още едно голо петно под долната устна, но там покаралите косми не биеха толкова на очи и се забелязваха главно в средата.

И понеже и двете му устни бяха съвсем оголени, очевидно не би било трудно човек да го целуне, реши Гладиа. Беше наясно, че никак не е учтиво да зяпаш хората, но не можеше да се сдържи и затова изтърси:

— Струва ми се, че бръснете космите около устните си.

— Да, милейди.

— Защо, ако ми разрешите да попитам?

— Разрешено ви е да попитате. От хигиенни съображения. Не искам в тях да се закачат парченца храна.

— Бръснете ги, нали? Виждам, че пак са поникнали.

— Използвам козметичен лазер. Отнема само петнайсет секунди след събуждане.

— Защо не ги депилирате и не се отървете от тях?

— Мога да реша да ги пусна пак.

— Защо?

— От естетически съображения, милейди.

Този път Гладиа не можа да схване думата. Звучеше като „астматически“ или „аскетически“.

— Извинете, моля?

— Може да ми омръзне сегашният вид и да поискам отново да си пусна мустака. На някои жени им харесва, нали разбирате, пък и… — заселникът се опита да си придаде свенлив вид, но не успя — …мустакът ми е много хубав, когато порасне.

— Искахте да кажете „естетически“ — проумя най-сетне Гладиа.

Заселникът се засмя и хубавите му бели зъби блеснаха.

— И вие говорите доста смешно, милейди — отбеляза той.

Гладиа понечи да го изгледа надменно, но се разтопи в усмивка. Правилното произношение беше въпрос на местна конвенция.

— Трябваше да ме чуете с моя солариански акцент — като стана въпрос. „Естетиически съображения“. „Р“-то е дълго и гърлено.

— Бил съм по някои места, където говорят горе-долу така. Звучи варварски — той накъдри безподобно и двете „р“-та.

Гладиа лекичко се изсмя.

— Правите го с върха на езика. А трябва със страните му. Само един соларианец може да го направи както трябва.

— Може би ще ме научите. Един Търговец като мен, който е бил едва ли не навсякъде, се сблъсква с какви ли не лингвистични перверзии — той пак се помъчи да накъдри „р“-тата в последната дума, позадави се и се закашля.

— Ето, виждате ли. Ще си оплетете сливиците и никога няма да се оправите — Гладиа все така не сваляше поглед от брадата му и не можа да сдържи повече любопитството си. Тя протегна ръка към нея.

Заселникът се извърна и заотстъпва, но проумял намеренията й, се усмири.

Ръката на Гладиа в почти невидима ръкавица докосна леко лявата страна на лицето му. Фината пластмаса, която покриваше пръстите й, не пречеше ни най-малко на усещането при допир. Космите бяха меки и еластични.

— Приятна е — отбеляза тя с неприкрито учудване.

— Широко ценена — добави ухилен заселникът.

— Но не мога да стоя и да ви опипвам цял ден.

И като се направи, че не е чула неговата логична реплика: „Можете, доколкото зависи от мен“, продължи:

— Казахте ли на роботите ми какво бихте желали да хапнете?

— Милейди, казах им и пак повтарям — каквото се намери. Бил съм на един куп планети през последната година и навсякъде готвят различно. Ако си Търговец, се научаваш да ядеш всичко, което не е буквално отровно. Бих предпочел нещо аврорианско пред опита ви да наподобите кухнята на Бейлиуърлд.

— Бейлиуърлд ли? — рязко попита Гладиа и лицето й се скова отново в гримаса.

— Наречена така в чест на човека, който е оглавявал първата експедиция до планетата — до всички Заселнически планети, като стана дума. Бен Бейли.

— Синът на Илайджа Бейли?

— Да — отвърна заселникът и моментално смени темата. Сведе поглед надолу и замърмори с нотка на раздразнение: — Чудя се как ги търпите тези ваши дрехи, толкова са хлъзгави и издути. Само да си ми върнат моите.

— Не се и съмнявам, че съвсем скоро ще имате тази възможност. Но сега засега заповядайте да обядваме заедно… Между другото, казаха ми, че името ви е Бейли — както на вашата планета.

— В това няма нищо чудно. Естествено, че името Бейли е най-уважаваното име на планетата. Аз съм Деже Бейли.

Бяха влезли в столовата, предвождани от Жискар и следвани от Данил, които заеха своите ниши в стената. В нишите имаше и други роботи и два от тях пристъпиха, за да сервират. Стаята бе обляна в слънце, стените съживени от декоративните светлинни илюзии, масата сложена, а яденето ухаеше съблазнително.

Заселникът вдъхна миризмата и доволно издиша.

— Мисля, че няма да имам никакви проблеми с аврорианската храна… Къде да седна, милейди?

— Бихте ли седнали тук, сър? — отзова се начаса един от роботите.

Заселникът седна, докато Гладиа го изчакваше да се възползва от привилегията си на гост, след което тя също зае своето място.

— Деже? — попита тя. — Не познавам номенклатурните особености на вашата планета, затова моля да ме извините, ако моят въпрос ви се стори обиден. Деже не е ли женско име?

— Съвсем не — отвърна заселникът малко сковано. — Във всеки случай това не е име, а просто два инициала. Петата и седмата буква от азбуката.

— Аха — досети се Гладиа, — Д. Ж. Бейли. А какво означават тези инициали — моля да ме извините за любопитството?

— Разбира се. Ето го тук „Д“-то, сигурен съм — каза той, сочейки с пръст към една от нишите, — а предполагам, че там вероятно е „Ж“-то — и той посочи с пръст друга ниша.

— Не може да бъде — промълви Гладиа.

— Напротив. Името ми е Данил Жискар Бейли. В нашия род задължително има поне един Данил или един Жискар. Аз съм последният от шест деца, но първото момче. Майка ми решила, че й стига толкова, и компенсирала липсата на повече синове, като ме нарекла с двете имена. И така, аз съм Данил Жискар Бейли, но това ми се вижда прекалено тежко. Предпочитам да ме наричат Д.Ж. и ще бъда поласкан, ако и вие ми казвате така — той се усмихна добродушно. — Аз съм първият, който носи и двете имена, а същевременно и първият, който вижда праоригиналите.

— Но защо именно тези имена?

— В историята на рода ни се казва, че идеята била на Праотеца Илайджа. Той бил удостоен с честта да кръщава внуците си и нарекъл най-големия Данил, а втория — Жискар. Държал много на тези имена, а оттам тръгнала и традицията.

— А дъщерите?

— Традиционното име, което се предава от поколение на поколение, е Джезабел — Джеси. Жената на Илайджа, нали разбирате.

— Разбирам.

— В рода нямаме… — той се усети и се зае с яденето, което бяха поставили пред него. — Ако това беше Бейлиуърлд, щях да помисля, че ми сервират парче свинско пържено във фъстъчен сос.

— Всъщност е зеленчуково ястие, Деже. Преди малко искахте да кажете, че в рода нямате нито една Гладиа.

— Нямаме — спокойно отвърна Д.Ж. — Обясняват го с това, че Джеси — първата Джеси — щяла да се възпротиви, но аз не го приемам. Жената на Илайджа, моята прабаба, така и никога не дошла на Бейлиуърлд, нали разбирате, така и никога не напуснала Земята. Как е щяла да се възпротиви? Не, за мен лично е съвършено ясно, че Праотецът не е искал да има друга Гладиа. Никакви имитации, никакви копия, никакви преструвки. Една Гладиа. Неповторима… Не е поискал да има и друг Илайджа.

Гладиа имаше неприятности с яденето.

— Мисля, че Праотецът ви е прекарал последните години от живота си в старателни опити да подражава на Данил в липсата на емоционалност. Както и да е, романтичните изблици бяха в кръвта му. Нищо не му е пречело да има други Гладии и Илайджи. Аз определено не бих се засегнала, а допускам, че не би се засегнала и жена му. — Гладиа се засмя нервно.

— Всичко това някак си не ми изглежда реално — замислено рече Д.Ж. — На практика Праотецът се е превърнал в древна история; умрял е преди сто шейсет и четири години. Аз съм негов наследник от седмо поколение, а ето че сега седя и разговарям с жената, която го е познавала като съвсем млад.

— Всъщност не го познавах — Гладиа гледаше втренчено в чинията си. — Видяхме се с него съвсем за кратко по три различни повода в разстояние на седем години.

— Зная. Бен, синът на Праотеца, е написал биография за него, която представлява едно от класическите литературни произведения на Бейлиуърлд. Дори аз съм я чел.

— Наистина ли? Не съм я чела. Дори не съм подозирала, че съществува. Какво… какво пише там за мен?

Д.Ж. изглеждаше развеселен.

— Нищо, с което не бихте се съгласила, докарал ви е много добре. Но това няма значение. Поразен съм от факта, че след седем поколения ние с вас можем да сме заедно. На колко години сте, милейди? Прилично ли е да се задават такива въпроси?

— Не знам дали е прилично, но нямам никакви възражения. На двеста трийсет и три стандартни галактически години съм. Над двайсет и три десетилетия.

— Изглеждате сякаш не сте на повече от четиридесет и осем-девет. Праотецът е умрял на седемдесет и девет, старец. Аз съм на трийсет и девет, но когато умра, вие все още ще сте жива…

— Ако не умра при някаква злополука.

— И може би ще живеете още пет десетилетия.

— Завиждате ли ми, Д.Ж.? — попита Гладиа с горчива нотка в гласа си. — Може би ми завиждате за това, че съм надживяла Илайджа с повече от шестнайсет десетилетия и че съм обречена да го надживея с може би още десет?

— Разбира се, че ви завиждам — сдържано отговори Д.Ж. — Защо не? Не бих имал нищо против да живея десетилетия наред, ако с това нямаше да послужа за лош пример на хората от Бейлиуърлд. Не бих искал те да живеят толкова дълго като цяло. Историческото и интелектуалното ни развитие биха се забавили прекалено много. А онези по върховете биха се задържали на власт твърде дълго. Бейлиуърлд би изпаднал в консерватизъм и упадък — както стана с вашия свят.

Гладиа вирна малката си брадичка.

— Аврора се оправя съвсем добре, както ще имате възможност да се убедите.

— Говоря за вашия свят. За Солария.

Гладиа нерешително млъкна, после твърдо отсече:

— Солария не е моят свят.

— Надявам се, че е. Дойдох при вас, защото смятам, че е така.

— Ако това е причината за вашето идване, млади момко, напразно си губите времето.

— Вие сте родена на Солария, нали, и сте живяла там известно време?

— Живяла съм там през първите три десетилетия след раждането ми — около една осма от целия ми живот.

— Значи достатъчно, за да сте в състояние да ми помогнете във връзка с един въпрос, който е много важен.

— Не съм соларианка въпреки този ваш така наречен важен въпрос.

— Става дума за въпрос на война или мир — ако вие смятате това за важно. Външните светове са изправени пред война със Заселническите и нещата ще се развият зле за всички нас, ако се стигне дотам. И от вас зависи, милейди, да предотвратите тази война и да запазите мира.

13

Бяха приключили с обяда (не беше кой знае какъв) и Гладиа прикова Д.Ж. с ледено-гневен поглед.

През последните двайсет десетилетия тя бе живяла тихо и мирно, успявайки да се отърве от житейските проблеми. Постепенно бе забравила нещастния си живот на Солария и трудностите на приспособяването към Аврора. Бе съумяла да зарови дълбоко в себе си агонията от две убийства и екстаза от двата пъти, когато беше обичала истински — един робот и един землянин, — и да ги превъзмогне. Последваха един проточил се спокоен брак, две деца и моделиерската работа. В края на краищата децата я напуснаха, после и мъжът й, а скоро сигурно щеше да се оттегли дори от работата си.

И тогава щеше да остане сама с роботите си, да се наслаждава или по-скоро да се примири със спокойния и еднообразен ход на живота по посока на бавно приближаващия се неизбежен край — край толкова лек, че дори можеше да не усети идването му.

Точно това искаше тя.

Но тогава… Какво всъщност ставаше?

Всичко започна предната вечер, когато тя напразно се взираше в обсипаното със звезди небе, за да намери звездата на Солария. Като че ли това глупашко посягане към миналото — минало, което не биваше да възкресява — взриви тънката обвивка от спокойствие, която Гладиа бе изтъкала около себе си.

Първо изникна името на Илайджа Бейли — най-болезненосладкия спомен от всички, които тя толкова старателно бе потулила. Изникваше отново и отново с мрачна настойчивост.

После беше принудена да се занимава с някакъв мъж, който се смяташе (абсолютно погрешно) за потомък на Илайджа от пета степен, а сега с някакъв друг, който действително бе негов правнук от седмо поколение. Накрая й тръсваха разни проблеми и отговорности от рода на онези, които често бяха измъчвали самия Илайджа.

Дали в известен смисъл тя не се превръщаше в Илайджа, само че без да притежава нито таланта му, нито настървението, с които той изцяло се отдаваше на дълга?

Но с какво бе заслужила това?

Гладиа чувстваше как ядът й преминава в самосъжаление. Чувстваше, че с нея се отнасят несправедливо. Никой нямаше право да й прехвърля разни отговорности против нейната воля.

Тя с мъка удържаше гласа си.

— Защо настоявате, че съм соларианка, след като ви казвам, че не съм? — попита тя.

Д.Ж. не изглеждаше обезпокоен от хладните нотки, които се прокрадваха в нейния тон. Той все още държеше в ръце меката салфетка, която му бяха подали в края на обеда. Когато се бе докоснал до нея, тя беше влажна и гореща и той внимателно бе изтрил устата и ръцете си, имитирайки движенията на Гладиа. После бе сгънал салфетката на две и бе отупал брадата си. Сега салфетката беше изсъхнала и се ронеше в ръцете му.

— Предполагам, че ще изчезне напълно — отбеляза той.

— Да, ще изчезне — Гладиа беше изхвърлила своята салфетка в издълбаното за целта гнездо в масата. Задържането на салфетката в ръце не беше признак на добри обноски и Д.Ж. можеше да бъде извинен единствено поради очевидното непознаване на цивилизования начин на поведение. — Според някои атмосферата се замърсявала, но всъщност разпадните продукти се отнасят от леко течение нагоре и се улавят в специални филтри. Съмнявам се, че това ще ни създаде проблеми… Но вие не отговорихте на въпроса ми, сър.

Д.Ж. смачка на топка остатъка от салфетката и я постави върху дръжката на стола. В отговор на бързия и ненатрапчив знак от страна на Гладиа един от роботите се приближи и разтреби топчето.

— Не смятам да отмина въпроса ви, милейди — обърна се към Гладиа Д.Ж. — Не се опитвам да ви натрапя, че сте соларианка. Само изтъквам факта, че сте родена на Солария и сте прекарала първите десетилетия от живота си там, а следователно с основание може да се приеме, че сте соларианка, поне в известен смисъл… Знаете ли, че са изоставили Солария?

— Чух нещо такова. Да.

— Нищо ли не изпитвате?

— Аз съм и съм била аврорианка цели двайсет десетилетия.

— Абсурдна капитулация.

— Абсурд на какво? — за миг Гладиа се обърка от акцента му.

— Няма връзка с въпроса ми.

— Искате да кажете „абсурдна капитулация“. Не изговаряте правилно думите.

Д.Ж. се усмихна.

— Много добре. Нека приключим с абсурдите. Питам ви дали изобщо изпитвате нещо по повод смъртта на Солария, а вие ми казвате, че сте аврорианка. Смятате ли, че това е отговор? Даже и един роден аврорианец би могъл да се чувства потиснат от смъртта на братската му планета. Какво изпитвате вие?

Гладиа отсече ледено:

— Това няма никакво значение. Вас какво ви интересува?

— Ще ви обясня. Интересува ни — имам предвид нас, Търговците от Заселническите светове, защото трябва да си вършим работата, защото трябва да изкарваме печалба и защото имаме възможност да спечелим цял един свят. Солария е вече тераформирана; представлява една напълно устроена планета; а вие, космолитите, изглежда, не изпитвате никаква нужда или желание да я ползвате. Защо да не я заселим ние?

— Защото не е ваша.

— Да не би да е ваша, милейди, та да имате нещо против? Да не би Аврора да претендира за нея по-силно от Бейлиуърлд? Не смятате ли, че една необитавана планета принадлежи на онези, които решат да я заселят?

— Заселихте ли я?

— Не — защото не е необитаема.

— Искате да кажете, че соларианците не са я изоставили напълно? — Гладиа едвам успя да си поеме дъх.

Усмивката се върна върху лицето на Д.Ж. и бавно се разтегли над зъбите му.

— Мисълта явно ви вълнува… Макар че сте аврорианка.

Лицето на Гладиа се изкриви моментално в гримаса.

— Отговорете ми на въпроса.

Д.Ж. присви рамене.

— Според нашите най-точни изчисления, малко преди планетата да бъде изоставена там е имало едва някакви си пет хиляди соларианци. Населението се е смалявало от години. Но дори и да са били пет хиляди… Как можем да бъдем сигурни, че са си отишли всички? Все едно, въпросът не е там. Дори наистина да са напуснали абсолютно всички соларианци, планетата няма да е необитаема. На нея има около двеста милиона, може би повече, безстопанствени роботи, някои от които представляват последна дума на техниката в цялата Галактика. Предполага се, че соларианците, които са изоставили планетата, са взели със себе си част от роботите… трудно ми е да си представя, че космолити могат да се оправят без роботи. (Той огледа с усмивка роботите в нишите на стаята.) — Но едва ли всички са могли да отнесат по четиридесет хиляди робота.

— Е, добре, но след като на вашите Заселнически светове няма роботи, нито пък вие желаете да има, тогава явно не можете да заселите Солария — отбеляза Гладиа.

— Точно така. Не и докато роботите не изчезнат — и тъкмо тук се включват в играта Търговците като мен.

— Как?

— Ние не искаме да се превърнем в роботизирано общество, но това не ни пречи да влизаме в допир с роботите и да търгуваме с тях. Не страдаме от суеверен страх пред тях. Знаем само, че едно роботизирано общество е обречено на упадък. Космолитите се постараха да ни демонстрират ясно това с примера си. Така че, макар да не искаме да се тровим с роботи, от друга страна, нямаме абсолютно нищо против да ги продаваме на космолитите на съответната цена — щом са толкова глупави, че искат да живеят в подобно общество.

— Мислите ли, че космолитите ще ги купуват?

— Сигурен съм. Ще приветстват елегантните модели, които са произвеждали соларианците. Всеизвестно е, че в областта на дизайна на роботи Солария е била водеща сила в Галактиката. Макар да казват, че покойният д-р Фастълф бил ненадминат, въпреки че е бил аврорианец… Да не говорим, че макар сумите, които ще искаме, да са твърде значителни, всъщност те ще са далеч по-ниски от истинската цена на роботите. Ще има изгода и за космолитите, и за Търговците — разковничето на успешната търговия.

— Космолитите няма да купят роботи от заселниците — заяви Гладиа с открито презрение.

Като истински Търговец Д.Ж. си беше изградил навика да не обръща внимание на такива подробности като изблиците на гняв или презрение. Бизнесът беше над всичко.

— Разбира се, че ще купят. Предложете им съвременни роботи на половин цена и ще купят. Ще останете изненадана колко малко значение имат въпросите на идеологията там, където нещата опират до бизнес.

— Мисля, че изненаданият ще бъдете вие. Опитайте се да продадете вашите роботи и ще видите.

— Де да можех, милейди. Точно там е работата — да се опитам да ги продам. Но не разполагам с нито един.

— Защо?

— Защото не можахме да се доберем до нито един. На Солария кацнаха два търговски кораба, всеки от тях с вместимост за около двайсет и пет робота. Ако бяха успели, щяха да ги последват цели флотилии. И смея да твърдя, че тогава този бизнес щеше да процъфтява десетилетия наред, след което щяхме да заселим планетата.

— Но те не са успели. Защо?

— Защото и двата кораба бяха унищожени на повърхността на планетата, а доколкото ни е известно, всички членове на екипажите са мъртви.

— Някаква техническа повреда?

— Глупости. И двата са се приземили успешно, не са се разбили. В последните им съобщения се казва, че към тях се приближавали космолити — дали соларианци или жители на някой от другите Външни светове, не става ясно. Можем само да предполагаме, че космолитите са нападнали без предупреждение.

— Това е невъзможно.

— Нима?

— Разбира се, че е невъзможно. Какви мотиви бихте им приписали?

— Например, да не ни допуснат до планетата.

— Ако са целели това — не отстъпваше Гладиа, — би трябвало просто да заявят, че планетата е заета.

— Може за развлечение да са решили да убият няколко заселници. Във всеки случай така мисли голяма част от нашето население. Настояват да разрешим въпроса с изпращането на няколко военни кораба до Солария и установяването на военна база на планетата.

— Това би било опасно.

— Естествено. Би могло да се стигне до война. Кибритлиите у нас само това и чакат. А може би също и някои от космолитите, които вероятно са унищожили двата кораба чисто и просто за да предизвикат военни действия.

Гладиа стоеше като зашеметена. По нито една от новинарските програми не се долавяше и най-слабия намек за обтягане на отношенията между космолитите и заселниците.

— Сигурно въпросът подлежи на обсъждане. Обърнахте ли се към Федерацията на космолитите?

— Тя няма никакво реално влияние, но го направихме. Обърнахме се и към Съвета на Аврора.

— Е?

— Космолитите отричат всичко. Тяхната версия е, че потенциалната печалба от търговията със солариански роботи е много голяма и Търговците, които се интересуват само от пари — като че ли те самите не са такива, са готови да се сбият помежду си. Очевидно намекват, че двата кораба са се унищожили взаимно, като всеки се е надявал да монополизира търговията от името на собствената си планета.

— Значи двата кораба са били от различни планети?

— Да.

— Тогава не смятате ли, че наистина може да се е стигнало до бой между тях?

— Не мисля, че е много вероятно, но ще се съглася, че е възможно. Досега не е имало открити конфликти между Заселническите планети, но се е стигало до доста ожесточени спорове. Те винаги са били разрешавани с арбитраж от Земята. Но не може да се отрече фактът, че в крайни случаи, когато става дума за милиарди долари, Заселническите светове биха могли да се изправят един срещу друг. И затова войната не е добър вариант за нас. Трябва да се предприеме нещо, което да охлади лудите глави. Точно тук идва наш ред.

— Наш?

— Имам предвид вас и себе си. Помолиха ме да отида на Солария и по възможност да разбера какво се е случило в действителност. Ще взема само един кораб — въоръжен, но не много.

— Могат да унищожат и вас.

— Възможно е. Но моят кораб поне няма да бъде сварен неподготвен. Освен това, аз не съм като онези герои от хипервизията и съм преценил какво мога да направя, за да намаля риска от унищожение. Хрумна ми, че едно от слабите ни места в опитите да проникнем на Солария е това, че ние изобщо не познаваме планетата. В такъв случай би било добре да вземем някой, който я познава — с две думи, някой соларианец.

— Искате да кажете, че искате да вземете мен?

— Точно така, милейди.

— Защо точно мен?

— Струва ми се, че можете да се досетите и без много обяснения, милейди. Един Господ знае къде са се дянали соларианците, които са напуснали планетата. Ако някои са останали там, най-вероятно е те да са нашите врагове. Няма космолити, които да са родени на Солария и които да живеят на друг от Външните светове — освен вас. Вие сте единственият човек от Солария, който мога да намеря — единственият в цялата Галактика. Затова сте ми нужна и затова трябва да дойдете с мен.

— Грешите, заселнико. Смятайте, че не сте намерили своя човек. Нямам никакво намерение да идвам с вас и няма начин — абсолютно никакъв начин — да ме накарате да го направя насила. Заобиколена съм от роботи. Ако направите дори само една крачка към мен, те моментално ще ви спрат, а ако се съпротивлявате, ще ви наранят.

— Не възнамерявам да прилагам сила. Вие трябва да дойдете доброволно — и би трябвало да го желаете. Трябва да предотвратим една евентуална война.

— Това е работа на правителствата от ваша и моя страна. Отказвам да имам нещо общо. Аз съм частно лице.

— Длъжна сте да го направите заради вашия свят. В случай на война ние може би ще пострадаме, но същото се отнася и за Аврора.

— Аз съм герой от хипервизията не повече от вас.

— Тогава сте длъжна заради мен.

— Вие сте луд. Не съм ви длъжна с нищо.

Д.Ж. пусна тънка усмивка.

— Не сте длъжна лично на мен. Но ми дължите много в качеството ми на наследник на Илайджа Бейли.

Гладиа замръзна на място и дълго време не свали поглед от брадатото чудовище. Как можа да забрави кой е той?

С голяма мъка успя да промърмори:

— Не.

— Да — решително я парира Д.Ж. — На два пъти Праотецът е правил за вас повече, отколкото бихте могла да му изплатите. Него вече го няма, за да си поиска обратно дълга — една малка част от него. Аз съм наследил правото да го сторя.

— Но какво бих могла да направя за вас, ако дойда? — отчаяно попита Гладиа.

— Ще видим. Ще дойдете ли?

Гладиа отчаяно търсеше начин да откаже. Нима тази беше причината, поради която през последните двайсет и четири часа Илайджа за сетен път беше станал ненадейно част от живота й? Защото щяха да отправят към нея едно невъзможно искане именно в негово име, което тя нямаше да има сили да откаже?

— Какъв смисъл има да се съгласявам? — упорстваше тя. — Така или иначе, Съветът няма да ми разреши да дойда с вас. Няма да допуснат един аврорианец да замине със заселнически кораб.

— Милейди, вие сте живяла на Аврора двайсет десетилетия и си мислите, че родените аврорианци ви смятат за аврорианка. Не е така. За тях вие си оставате соларианка. Ще ви пуснат.

— Няма — заинати се Гладиа, усещайки как сърцето й бие лудешки и как кожата й настръхва. Той беше прав. Представи си Амадиро, който определено я смяташе за соларианка и нищо повече. Ала упорито повтори „Няма“, сякаш се мъчеше да убеди в противното самата себе си.

— Ще ви пуснат — отвърна Д.Ж. — Не ви ли посети един човек от Съвета, за да ви помоли да се видите с мен?

— Помоли ме само да докладвам за този разговор. Както и ще направя — демонстративно заяви Гладиа.

— Щом искат да ме шпионирате тук, в собствения ви дом, милейди, помислете колко повече ще са склонни да ме шпионирате на Солария.

Той почака за отговор, но след като такъв не последва, продължи с нотка на отегчение:

— Милейди, ако вие откажете, няма да ви насилвам, защото просто ще бъде излишно. Те ще ви накарат. Но аз не искам да се стига дотам. Праотецът нямаше да го иска, ако беше тук. Той би желал да дойдете с мен единствено от благодарност към него… Милейди, Праотецът се е жертвал за вас в изключително трудни ситуации. Няма ли да се постараете да направите нещо в негова памет?

Сърцето на Гладиа замря. Тя разбра, че повече няма да може да устои.

— Не мога да отида никъде без роботи — рече тя.

— Друго не съм и очаквал — Д.Ж. се усмихваше отново. — Защо не вземете моите два адаша? Трябват ли ви повече?

Гладиа погледна към Данил, но той стоеше неподвижно. Погледна към Жискар — същото. И тогава й се стори, само за миг, че той съвсем лекичко поклати глава — нагоре и надолу.

Трябваше да му вярва.

— Е добре, ще дойда с вас — заяви тя. — Тези два робота са всичко, от което ще имам нужда.