Роботите и империята

29

Корабът на Д.Ж. бе отново в космоса, заобиколен от неизменния вакуум без начало и без край.

На Гладиа й се стори, че излитането им отне цяла вечност. Тя така и не успя да се пребори с напрежението, изтръпнала, че всеки миг може да се появи и втори робот с ядрен мултипликатор. Мисълта, че щеше да умре бързо и неусетно, не я утешаваше кой знае колко. Нервното напрежение развали удоволствието й от душа, наред с удоволствието от разнообразните други възможности за постигане на относителен комфорт.

Едва след като излетяха и след като се разнесе мекото, приглушено бръмчене от протонните двигатели на кораба, тя се отпусна и заспа. Колко странно, помисли си тя, докато се унасяше, че космосът може да й се струва по-безопасен от планетата на нейната младост, че сега напуска Солария за втори път с много по-силно чувство на облекчение от първия.

Но Солария вече не представляваше планетата на нейната младост. Това беше свят, лишен от хора и охраняван от някаква тяхна изопачена пародия — от хуманоидни роботи, които превърнаха в посмешища деликатния Данил и изпълнения със загриженост Жискар.

Най-сетне тя заспа и докато спеше, Данил и Жискар, които неизменно я пазеха, имаха възможност отново да си поговорят.

— Приятелю Жискар — каза Данил, — сигурен съм, че ти унищожи надзирателката.

— Очевидно нямаше друг избор, приятелю Данил. Беше чиста случайност, че пристигнах навреме, защото бях изцяло погълнат от търсенето на човешки същества, от които така и не открих следа. А нямаше да схвана какво става, ако лейди Гладиа не беше толкова разярена и отчаяна. Усетих това още отдалеч и затова се завтекох към вас — точно в последния момент. В този смисъл лейди Гладиа наистина спаси положението, поне що се отнася до живота на капитана и твоето оцеляване. Смятам, че все пак щях да успея да спася кораба, дори и да бях закъснял за вас — той помълча и добави: — Но щеше да ми се стори крайно недостатъчно, приятелю Данил, ако не бях дошъл навреме, за да те спася.

— Благодаря ти, приятелю Жискар — отвърна Данил със сериозен и тържествен вид. — Радвам се, че човешката външност на надзирателката не ти е попречила. Но пък забави моите реакции, както моята външност — нейните.

— Приятелю Данил, нейната физическа външност нямаше никакво значение за мен, защото можех да проникна в мислите й. Те бяха толкова ограничени и така коренно различни от многообразието на човешките, че изобщо не ми се наложи да я проверявам за положителен резултат. Отрицателният резултат от проверката дали е човешко същество беше толкова очевиден, че веднага пристъпих към действия. Всъщност осъзнах какво съм направил едва след като всичко вече бе свършило.

— Помислих си, че е било така, приятелю Жискар, но ми трябваше потвърждение, за да съм сигурен, че не се заблуждавам. Мога ли в такъв случай да приема, че не усещаш никакво притеснение от факта, че си убил на пръв поглед едно човешко същество?

— Никакво, защото това беше робот.

— Струва ми се, че ако бях успял да я унищожа, щях да страдам от известни затруднения в свободния позитронен поток. Независимо колко ясно щях да съзнавам, че тя е робот.

— Не е възможно, приятелю Данил, да се пренебрегне човешката външност, ако тя е единственият критерий. Зрителното възприятие е много по-непосредствено от дедуктивното. Успях да се абстрахирам от нейната физика единствено благодарение на факта, че можех да видя и да се съсредоточа върху умствените й структури.

— Как мислиш, че щеше да се почувства надзирателката, ако ни беше унищожила — съдейки по нейните умствени структури?

— Бяха й дали изключително строги нареждания, а във веригите й нямаше никакво съмнение, че съгласно нейната дефиниция ти и капитанът не сте човешки същества.

— Но тя можеше да унищожи и мадам Гладиа.

— Не можем да сме сигурни в това, приятелю Данил.

— Ако тя го беше направила, приятелю Жискар, щеше ли да оцелее? Можеш ли да прецениш по някакъв начин?

Жискар потъна в мълчание. Накрая каза:

— Нямах достатъчно време да изследвам мисловните схеми. Не знам как щеше да реагира, ако беше убила мадам Гладиа.

— Ако се поставя на нейно място — гласът на Данил трепна и леко се снижи, — ми се струва, че бих могъл да убия някой човек, за да спася живота на друг. Ако по някакви причини сметна, че това се налага. Подобно действие обаче би било трудно и пагубно. Но да убия човек само за да унищожа нещо, което съм решил, че не е човешко същество, би било направо немислимо.

— Тя само заплашваше. Не изпълни заканата си.

— Но щеше ли да го направи, приятелю Жискар?

— Откъде да знаем, след като нямаме представа какво точно са й наредили?

— Възможно ли е инструкциите да обезсилят Първия закон до такава степен?

— Сега разбирам — отвърна Жискар, — че с целия разговор си преследвал именно този въпрос. Съветвам те да спреш.

Данил упорито продължи:

— Ще се изразя условно, приятелю Жискар. Определено нещата, които не могат да се представят като факт, могат да се опишат с въображение. Ако инструкциите се подплатят с известни дефиниции и условия, ако се прецизират достатъчно категорично, щеше ли да е възможно убийството на едно човешко същество да се извърши поради по-маловажни причини в сравнение със спасяването на живота на друго човешко същество?

— Не зная — с безизразен глас отвърна Жискар, — но подозирам, че би могло.

— Но ако твоите подозрения са оправдани, излиза, че при наличието на някои специфични условия Първият закон може да бъде заобиколен. В такъв случай Първият закон, а следователно и останалите два биха могли да бъдат видоизменени до такава степен, че все едно почти да не съществуват. Тогава те няма да са абсолютни, а ще зависят от прищевките на онези, които проектират роботите.

— Достатъчно, приятелю Данил — каза Жискар. — Стига толкова.

— Остава ми още една стъпка, приятелю Жискар — не се предаваше Данил. — Колегата Илайджа би я направил.

— Той беше човешко същество. Можеше да си го позволи.

— Аз трябва да опитам. Ако законите на роботиката — дори и Първият закон — не са абсолютни и ако хората могат да ги променят, тогава евентуално, при съответните условия, ние самите бихме могли да ги про…

Той спря.

— Спри — едва чуто каза Жискар.

— Спирам — гласът на Данил прозвуча странно дрезгав.

Проточи се тягостна тишина. Смущенията в позитронните им вериги затихнаха много трудно.

Накрая Данил каза:

— Възниква и друг въпрос. Надзирателката беше опасна не само поради своя набор от специфични инструкции, но и поради външния си вид. Това потисна моите реакции, а вероятно и тези на капитана. Можеше да обърка и да излъже човешките същества като цяло, както аз несъзнателно подведох космонавта първи ранг Нис. Отначало той очевидно не съзнаваше, че съм робот.

— И какво следва от това, приятелю Данил?

— На Аврора бяха създадени хуманоидни роботи под ръководството на д-р Амадиро, след като д-р Фастълф предостави своите разработки.

— Това е добре известно.

— Какво е станало с тези хуманоидни роботи?

— Проектът се провали.

— Това е добре известно — на свой ред отвърна Данил. — Но не отговаря на въпроса. Какво е станало с тези хуманоидни роботи?

— Би могло да се предположи, че са унищожени.

— Едно такова предположение не е непременно вярно. Дали наистина са били унищожени?

— Би било най-разумното решение на въпроса. Какво друго остава в случай на провал?

— Откъде знаем, че производството на хуманоидни роботи се е провалило? Само от факта, че те изчезнаха.

— Щом са изчезнали и са унищожени, това не е ли достатъчно?

— Не съм казал, че са били „унищожени“, приятелю Жискар. Не знаем дали е така. Знаем само, че са изчезнали.

— Но защо да изчезват, освен ако не са били несполучлив опит?

— Ами ако не е имало провал, значи ли това, че не е имало други причини те да изчезнат?

— Не мога да измисля нито една такава причина, приятелю Данил.

— Помисли пак, приятелю Жискар. Не забравяй, че става дума за хуманоидни роботи, които, както вече решихме, биха могли да представляват опасност дори само заради външния си вид. В предишния си разговор стигнахме до извода, че на Аврора се подготвя план за ликвидиране на заселниците — пълно и с един удар. Решихме, че този план трябва да е насочен срещу планетата Земя. Дотук всичко е вярно, нали?

— Да, приятелю Данил.

— Не е ли възможно тогава в центъра на този план да стои д-р Амадиро? Неговата антипатия към Земята се прояви недвусмислено през последните двайсет десетилетия. А ако д-р Амадиро е конструирал хуманоидни роботи, къде може да ги е изпратил, щом са изчезнали? Не забравяй, че щом експертите по роботика на Солария могат да изопачат Трите закона, същото могат да направят и експертите на Аврора.

— Да не искаш да кажеш, приятелю Данил, че хуманоидните роботи са били изпратени на Земята?

— Точно така. За да могат да подведат земляните с хуманоидната си външност и да осъществят онова, което д-р Амадиро е замислил като удар срещу Земята.

— Нямаш никакви доказателства.

— Но е възможно. Замисли се за аргументите ми.

— Ако това е така, ще трябва да отидем на Земята. Ще трябва да сме там, за да предотвратим някак катастрофата.

— Да, така е.

— Но ние не можем да отидем, освен ако не отиде и лейди Гладиа, а това е малко вероятно.

— Ако успееш да внушиш на капитана да закара кораба на Земята, мадам Гладиа няма да има избор.

— Не мога да го направя, без да му навредя — възрази Жискар. — Той е решил твърдо да отиде на собствената си планета Бейлиуърлд. Ще трябва да го насочим към Земята — ако успеем — след като свърши каквото е намислил на Бейлиуърлд.

— После може да е твърде късно.

— Нищо не мога да направя. Не бива да причинявам вреда на едно човешко същество.

— Ако стане много късно… Приятелю Жискар, помисли си само какво ще означава това!

— Не мога да мисля какво ще означава. Знам само, че не мога да причиня вреда на едно човешко същество.

— Значи Първият закон не е достатъчен и трябва…

Той не можа да продължи и двата робота изпаднаха в безпомощно мълчание.

30

Бейлиуърлд бавно растеше пред тях. Гладиа следеше напрегнато очертанията на екрана в каютата си — за първи път в живота си виждаше Заселническа планета.

Бе направила опит да се възпротиви на тази част от пътуването в мига, в който Д.Ж. й бе казал накъде са тръгнали, но капитанът бе присвил рамене и бе избухнал в смях.

— А вие какво сте очаквала, милейди? Нали трябва да замъкна това ваше оръжие — той леко наблегна на думата „ваше“ — на моите хора. Пък и трябва да им докладвам.

Гладиа хладно отвърна:

— Получихте разрешение от Съвета на Аврора да ме вземете с вас на Солария, но при условие че ще ме върнете обратно.

— Всъщност това не е така, милейди. Може и да е имало някаква неофициална уговорка в този смисъл, но нищо не е документирано. Няма официално споразумение.

— Аз щях да се чувствам обвързана от една неофициална уговорка, Д.Ж., както и всеки друг цивилизован човек.

— Не се и съмнявам, мадам Гладиа, но ние, Търговците, се опираме на парите и подписите под юридически документи. Никога и при никакви обстоятелства не бих си позволил да наруша писмен договор или да откажа да направя нещо, за което са ми платили.

Гладиа вирна брадичка.

— Да не би това да е намек, че трябва да ви платя, за да ме върнете вкъщи?

— Мадам!

— Хайде, хайде, Д.Ж. Не си хабете фалшивите изблици на възмущение. Ако ще бъда затворник на вашата планета, по-добре ми го кажете направо и ми обяснете защо. Искам да знам какво ме чака.

— Не сте затворник и няма да бъдете. Всъщност имам намерение да спазя неофициалната уговорка. Наистина ще ви закарам вкъщи — накрая. Преди това обаче трябва да отида на Бейлиуърлд, а вие трябва да дойдете с мен.

— Защо трябва да идвам с вас?

— Хората на моята планета ще искат да ви видят. Вие сте героинята от Солария. Вие ни спасихте. Не можете да ги лишавате от възможността да си съдерат гърлата до прегракване заради вас. Да не говорим, че сте били добри приятели с Праотеца.

— Какво изобщо знаят… или си въобразяват, че знаят, за нас двамата? — рязко попита Гладиа.

Д.Ж. се ухили.

— Нищо компрометиращо, уверявам ви. Вие сте легенда, а легендите винаги надхвърлят рамките на реалността — признавам, че във вашия случай това не би било трудно — и винаги представят нещата в по-благородна светлина. По принцип не бих искал да идвате на планетата именно заради несъответствието с легендата. Не сте нито достатъчно висока, нито достатъчно красива, нито достатъчно величествена. Но когато се разчуе историята със Солария, внезапно ще се окаже, че отговаряте на всички изисквания. Дори може да не ви пуснат да си отидете. Не забравяйте, че става дума за Бейлиуърлд — планетата, на която преданията за Праотеца се възприемат много по-сериозно, отколкото навсякъде другаде. А вие сте част от тези предания.

— Няма да допусна това да послужи като претекст за задържането ми.

— Обещавам ви, че няма. И ви обещавам, че ще ви върна вкъщи… при първа възможност… при първа възможност.

Гладиа не остана толкова възмутена, колкото смяташе, че има пълното право да се почувства. Наистина й се щеше да види как изглежда една Заселническа планета, пък и в края на краищата нали това беше планетата на Илайджа Бейли. Синът му я бе основал. Той самият бе прекарал тук последните десетилетия от живота си. На Бейлиуърлд щеше да е останала някаква частица от него — името на планетата, неговите потомци, легендата за него.

Гладиа не искаше да изтърве нищо от гледката. Стоеше, гледаше… и си мислеше за Илайджа.

31

Гледката обаче не й предлагаше кой знае какво и тя се почувства разочарована. Не можеше да се види почти нищо през дебелия слой облаци, който покриваше планетата. Съдейки по своя относително малък опит в космическите пътувания, Гладиа реши, че облачната обвивка е по-плътна от нормалното за една населена планета. Оставаха броени часове до кацането и…

Сигналната лампичка светна и Гладиа припряно натисна копчето „Изчакайте“. След миг-два натисна и „Влезте“.

Д.Ж. влезе усмихнато.

— Неподходящ момент, милейди?

— Не бих казала — отвърна Гладиа. — Въпрос на време, за да си сложа ръкавиците и филтъра за носа. Предполагам, че ще ми се наложи изобщо да не ги свалям, макар че е много досадно, пък и не знам защо вече не се притеснявам толкова много от инфекции.

— Близостта поражда презрение, милейди.

— Да не го наричаме презрение — отвърна Гладиа с усмивка.

— Благодаря ви — каза Д.Ж. — Скоро ще се приземим, мадам, затова ви нося един предпазен костюм, стерилизиран и запечатан в този найлонов плик, което гарантира, че повече не е бил докосван от чужди ръце. Лесно се облича. Няма да имате никакви проблеми и ще видите, че ще ви скрие цялата, освен очите и носа.

— Само за мен ли, Д.Ж.?

— О, не, милейди. Всички се обличаме така, когато излизаме навън по това време на годината. В момента в столицата ни е зима и е студено. Живеем на доста мразовита планета — гъста облачност, обилни валежи, много сняг.

— Дори и в тропическите райони?

— Не, там обикновено е горещо и сухо. Но населението е съсредоточено в по-студените области. По ни харесва. Ободрява и стимулира. Моретата изобилстват от земни форми на живот, които са били пренесени тук в началото, така че рибите и другите морски животни имат подходяща среда и безпрепятствено се размножават. Съответно не страдаме от недостиг на храна, въпреки че земеделието е слабо развито и нямаме никакви изгледи да се превърнем в житницата на Галактиката… Летата са кратки, но доста горещи, и тогава плажовете се препълват, макар че сигурно ще ви се сторят скучни, защото нудизмът е строго забранен.

— Изглежда доста особен климат.

— Въпрос на съотношение суша-море, на малко по-ексцентрична орбита и на някои други неща. Честно казано, това не ме вълнува особено — той сви рамене. — Нямам интереси в тази област.

— Вие сте Търговец. Предполагам, че рядко се задържате на планетата.

— Наистина, ала не съм станал Търговец, за да избягам. Тук ми харесва. Но сигурно щеше да ми харесва по-малко, ако оставах за повече. В този смисъл суровите условия на планетата играят важна роля — поощряват търговията. На Бейлиуърлд мъжете претърсват моретата за храна, а между броденето по море и броденето в космоса има известна прилика. Бих казал, че най-малко една трета от всички Търговци, които кръстосват космоса, са бейлинчани.

— Звучи ми почти маниакално, Д.Ж. — подхвърли Гладиа.

— Така ли? Аз пък мисля, че просто съм в чудесно настроение. И имам защо. Вие също.

— Нима?

— Не е ли очевидно? Измъкнахме се живи от Солария. Разбрахме в какво точно се състои дебнещата там опасност. Успяхме да се доберем и до едно необикновено оръжие, което би трябвало до заинтересува нашите военни. А вие ще бъдете героинята на Бейлиуърлд. Правителствените кръгове на планетата са запознати вече в общи линии със събитията и с нетърпение очакват да ви поздравят. Като стана дума, вие сте героинята и на този кораб. Почти не остана мъж, който да не се кандидатира да ви донесе лично този костюм. Всички горят от нетърпение да ви видят отблизо и да се окъпят в аурата ви, така да се каже.

— Сериозна промяна — сухо отбеляза Гладиа.

— Определено. Нис — онзи, когото Данил наби…

— Много добре си спомням, Д.Ж.

— Няма търпение да ви се извини. И да доведе четиримата си приятели, за да се извинят и те. И да сръга пред вас онзи, който е правил непристойните забележки. Той не е лош човек, милейди.

— Не се съмнявам. Предайте му, че му прощавам и че случаят е забравен. А ако се наемате да уредите нещата, преди да слезем, аз… ще си стиснем ръцете с него и евентуално с някои от останалите. Но не им позволявайте да се тълпят около мен.

— Разбирам, но не мога да ви гарантирам, че в Бейлитаун — столицата на Бейлиуърлд — ще успеете да избягате от тълпите. Нищо не е в състояние да спре правителствените служители, които са решили да натрупат политически дивиденти, като застанат на видно място до вас — небрежно приведени и с широка усмивка към тълпата.

— Йосафате! Както би казал вашият Праотец.

— Не бива да го казвате, след като се приземим, мадам. Този израз е запазена марка за него. Смята се за проява на лош вкус, ако бъде изречен от някой друг… Ще има речи и приветствия, и всевъзможни други нищо незначещи формалности. Съжалявам, милейди.

— Мога да мина и без тях, но предполагам, че няма начин да ги спрем — замислено каза Гладиа.

— Никакъв, милейди.

— Колко време ще продължи това?

— Докато им омръзне. Няколко дни, предполагам, но ще има известно разнообразие.

— А колко време ще останем на планетата?

— Докато на мен ми омръзне. Съжалявам, милейди, но имам да свърша много работи… да навестя разни места… да се видя с някои приятели…

— Да се полюбя с някои жени…

— Нищо човешко не ми е чуждо — отвърна Д.Ж. с широка усмивка.

— Не бих казала, че сте се разчувствал.

— Това ми е слабото място. Не мога насила да се разчувствам.

— Но и не страдате от излишно благоразумие — усмихна се Гладиа.

— Никога не съм го твърдял. Както и да е, трябва да се съобразявам освен всичко друго и с такива досадни подробности като факта, че офицерите и екипажът ще искат да се видят със своите семейства и приятели, да си отспят и да се порадват на планетата… Остава още и корабът, който ще трябва да се поремонтира, поизлъска, презареди. Дребни неща от този род.

— Колко време ще отиде за тези дребни неща?

— Кой знае. Може би месеци.

— А какво ще правя аз през това време?

— Можете да разгледате планетата, да поразширите общата си култура.

— Само че вашата планета като че ли не е пъпът на Галактиката.

— Права сте, но ще се помъчим да не скучаете — Д.Ж. погледна часовника си. — И едно последно предупреждение, мадам. Не споменавайте своята възраст.

— Какъв повод бих могла да имам така или иначе?

— Може да стане случайно. От вас се очаква да кажете няколко думи, а не е изключено да започнете например така: „Никога през всичките двайсет и три десетилетия на моя живот не съм била толкова щастлива, колкото при срещата си с народа на Бейлиуърлд.“ Ако се изкушавате да започнете речта си с нещо подобно, по-добре се откажете.

— Добре. Без друго не възнамерявам да се впускам в хиперболи… Но — просто така, от чисто любопитство — защо не?

— Просто защото за тях е по-добре да не знаят на колко сте години.

— Но те много добре знаят, нали? Знаят, че съм била приятелка на вашия Праотец, и знаят колко отдавна е живял той. Или може би си мислят… — тя му хвърли един изпитателен поглед, — …че съм някоя далечна потомка на онази Гладиа?

— Не, не, те знаят коя сте и на колко сте години, но то е само в главите им — той потупа с пръст по челото си, — а малко хора използват главите си, както може би сте забелязала.

— Да, забелязала съм. Дори на Аврора.

— Чудесно. Не бих искал в това отношение заселниците да правят изключение. Е, добре, вие изглеждате на… — Д.Ж. я огледа преценяващо — четиридесет-четиридесет и пет години и инстинктивно те ще приемат, че сте на толкова. Средностатистическият човек се ограничава с инстинктивното мислене, освен ако вие не му поднесете на тепсия истинската цифра.

— Има ли изобщо някакво значение?

— Дали има? Вижте, средният заселник наистина не иска роботи. Нито ги харесва, нито желае да ги притежава. В това отношение се радваме, че не приличаме на космолитите. Дългият живот обаче е нещо съвсем друго. Четиридесет десетилетия са значително повече от десет.

— Малцина от нас достигат границата от четиридесет десетилетия.

— И малцина от нас достигат до границата от десет. Ние непрекъснато разясняваме преимуществата на краткия живот — качество вместо количество, по-ускорена еволюция, непрестанно променящ се свят. Но нищо не е в състояние да накара хората да се почувстват щастливи от факта, че живеят десет десетилетия, ако си въобразят, че биха могли да живеят и четиридесет. Така че от един момент нататък пропагандата престава да действа и най-добре да не повдигаме въпроса. Както може би се досещате, те рядко виждат космолити и съответно нямат повод за скърцане със зъби, че видите ли космолитите изглеждат млади и жизнени, дори когато са два пъти по-стари от най-стария живял някога заселник. Във ваше лице те ще го разберат и ако се замислят, това силно ще ги потисне.

— Може би ще поискате да им изнеса една реч и да им обясня какво точно значат тези четиридесет десетилетия? — попита Гладиа с горчивина. — Да им кажа ли с колко години се надживява пресъхналия извор на надеждата, да не говорим за приятелите и познатите? Да им кажа ли за обезсмислянето на децата и семейството; за безкрайното идване и заминаване на поредния съпруг; за мъглявата въртележка от неофициални връзки между и едновременно с тях? За идването на времето, когато вече си видял всичко, което си искал да видиш, и чул всичко, което си искал да чуеш; когато не можеш да измислиш нищо ново; или как постепенно забравяш какво представлява възбудата и откривателството; как с всяка изминала година разбираш, че скуката и отегчението могат да те притискат с все по-нарастващата сила?

— Бейлинчаните няма да ви повярват. Не мисля, че и аз ви вярвам. Всички космолити ли се чувстват така, или вие си го измислихте?

— Мога да бъда сигурна само какво чувствам аз, но съм наблюдавала как другите помръкват с възрастта; как се озлобяват; как амбициите им угасват, а безразличието им расте.

Д.Ж. сви устни и помръкна.

— Висок ли е процентът на самоубийствата при космолитите? Не съм чувал да е така.

— На практика е нула.

— Но това противоречи на думите ви.

— Помислете малко! Ние сме заобиколени от роботи, които са посветени на една-единствена цел — да ни опазят живи. Няма никакъв начин, по който бихме могли да се самоубием, докато сме заобиколени от тях. Съмнявам се, че някой дори би си помислил да направи опит. Аз самата не бих и сънувала за подобно нещо, дори само защото не мога да понеса мисълта какво би означавало това за моите домашни роботи, а още повече за Данил и за Жискар.

— Но нали те не са истински живи. Нямат чувства.

Гладиа поклати глава.

— Казвате го само защото никога не сте живял с тях… Както и да е, мисля, че надценявате копнежа на вашите хора за по-дълъг живот. Вие например знаете на колко съм години, виждате ме как изглеждам, но това не ви притеснява.

— Защото съм убеден, че Външните светове са обречени на упадък и гибел, че Заселническите светове са надеждата за бъдещето на човечеството и че гаранция за това е именно кратката продължителност на живота ни. Вашите думи могат само да затвърдят това мое убеждение.

— Не бъдете толкова сигурен. Вие също можете да си създадете неразрешими проблеми — ако вече не сте.

— Това несъмнено е възможно, милейди, но засега ще трябва да ви оставя. Корабът се приготвя за приземяване и ще трябва да застана умно пред управляващия компютър, иначе ще си помислят, че не съм никакъв капитан.

Той излезе, а Гладиа остана потънала в мрачен размисъл, разкъсвайки машинално с пръсти найлоновата опаковка на костюма.

На Аврора тя бе успяла да постигне някакво вътрешно равновесие, да се остави да я понесе тихото течение на живота. Хранене след хранене, ден след ден, година след година минаваха покрай нея, а спокойствието я ограждаше макар и не изцяло, от изнурителното очакване на единственото приключение, което все още й предстоеше — смъртта.

Но ето че отиването до Солария бе събудило спомените от детството, преминало отдавна на един отдавна забравен свят, и спокойствието около нея се разклати — може би непоправимо. Ето че сега тя посрещаше незащитена ужасите на продължаващия живот.

Какво можеше да замени изчезналото спокойствие?

Гладиа срещна бледите пламъчета в очите на Жискар и промълви:

— Помогни ми да се оправя с това, Жискар.

32

Беше студено. Небето бе посивяло от облаци, из въздуха проблясваха снежинки. Свежият ветрец разпиляваше преспите пухкав снежец, а отвъд площадката за кацане се виждаха цели грамади от сняг.

На места се бяха скупчили тълпи от хора, удържани от поставените бариери. Всички носеха предпазни костюми с най-разнообразни цветове и кройки и изглеждаха като надути балони. Създаваха впечатлението, че човечеството не представлява нищо друго освен просто една сбирщина от безформени същества с очи. Неколцина носеха и прозрачни козирки, които проблясваха пред лицата им.

Гладиа притисна ръка към лицето си. С изключение на носа си не усещаше никакъв студ. Костюмът не само предпазваше, но и като че ли излъчваше някаква собствена топлина.

Тя се обърна назад. Данил и Жискар стояха на една крачка от нея, облечени в същите костюми.

Отначало тя се бе възпротивила.

— Те нямат нужда от костюми. Не усещат никакъв студ.

— Не се и съмнявам — беше отвърнал Д.Ж., — но вие казахте, че няма да отидете никъде без тях, а не можем да си позволим да оставим Данил съблечен на студа. Ще изглежда неестествено. А и по-добре да не предизвикваме излишна враждебност, като натрапваме факта, че имате роботи.

— Не може да не знаят, че с мен има роботи, пък и лицето на Жискар ще го издаде, дори да носи костюм.

— Може и да знаят — не отстъпваше Д.Ж., — но има голяма вероятност да не се замислят много по въпроса, освен ако не ги принудим — така че нека не насилваме нещата.

В момента Д.Ж. й правеше знаци да тръгне към наземната кола с прозрачна каросерия.

— Всички искат да могат да ви виждат докато пътуваме, милейди — каза той с усмивка.

Гладиа седна отзад, а Д.Ж. се намести до нея.

— Аз съм съучастник в геройското представление — поясни той.

— Държите ли на това?

— О, да. Това означава премия за екипажа и евентуално повишение за мен. Не съм безразличен към тези неща.

Данил и Жискар се разположиха на местата срещу тях. Данил с лице към Гладиа, Жискар с лице към Д.Ж.

Пред тях имаше още една, непрозрачна наземна кола, а отзад се извиваше цяла колона от десетина други. Откъм тълпата се разнесоха приветствени възгласи и се издигна цяла гора от махащи ръце. Д.Ж. се усмихна и в отговор също замаха с ръка, подканяйки Гладиа да направи същото. Тя махна вяло и безучастно. Вътре в колата беше топло и носът й се беше оправил от студа.

— Прозорците блестят много неприятно — отбеляза тя. — Не може ли нещо да се направи?

— Определено, обаче няма да го направим — отвърна Д.Ж. — Това е възможно най-малко биещото на очи силово поле. Хората отвън са превъзбудени и макар че ги претърсихме, някой може все пак да е успял да скрие някакво оръжие, а не бихме искали да пострадате.

— Искате да кажете, че някой може да се опита да ме убие?

(Данил спокойно изследваше с поглед тълпата от едната страна на колата, същото правеше и Жискар от другата.)

— Много малко вероятно е, милейди, но все пак вие сте космолит, а заселниците не обичат космолитите. Възможно е някои да ги мразят с такава непреодолима сила, че във ваше лице да виждат само една от тях… Но не се притеснявайте. Дори някой да се опита, което, както ви казах, е малко вероятно, няма да успее.

Колоната от коли плавно потегли.

Гладиа почти се изправи от изумление. Отпред, зад преградата, която ги отделяше, нямаше никой.

— Кой кара? — попита тя.

— Колите са напълно компютризирани — поясни Д.Ж. — Доколкото разбирам, вашите не са?

— Нашите се управляват от роботи.

Д.Ж. продължаваше да маха и Гладиа машинално последва примера му.

— Ние нямаме роботи — добави той.

— Но компютърът не се различава съществено от робота.

— Компютърът не е хуманоиден и не бие на очи. Каквото и да е техническото сходство помежду им, в психологическо отношение ги дели цяла пропаст.

Гладиа разглеждаше пейзажа отвън. Потискаща гледка, пуста и безрадостна. Зимата не можеше да прикрие отчайващата картина на оскъдните голи шубраци и самотни дървета, чийто недорасъл, унил вид засилваше усещането за надвиснала смърт.

Д.Ж. забеляза нейното обезсърчение и го свърза с погледите, които Гладиа хвърляше през прозорците.

— Сега не изглежда кой знае какво, милейди — каза той. — През лятото обаче не е лошо. Има зелени полянки, овошки, житни поля…

— А гори?

— Нямаме девствени гори. Планетата ни е още млада. Все още се оформя. На практика тук сме само от около век и половина. В началото са били култивирани със семена от Земята само най-необходимите жизнени площи за първите заселници. После заселихме океана с риба и всички видове безгръбначни, като направихме всичко възможно да създадем самовъзпроизвеждаща се екологична единица. Това е сравнително лесно, стига химическият състав на океана да е подходящ. Ако не е, планетата не може да бъде заселена без значителни химически модификации, а това на практика никога не е било пробвано, макар че са налице всевъзможни планове за подобни процедури… В крайна сметка, сега се опитваме да накараме всичко да зацъфти, но процесът винаги протича трудно и бавно.

— Всички ли Заселнически светове са минали по този път?

— И все още го следват. Нещата никъде не са приключили. След още няколко века Заселническите светове ще се преизпълнят с живот — в моретата и на сушата, — макар че дотогава ще се появят и много нови планети, които тепърва ще си проправят пътя през началните стадии. Сигурен съм, че и Външните светове са минали през същите изпитания.

— Преди много векове — и не така мъчително, струва ми се. Помагали са ни роботите.

— Все някак ще се оправим — лаконично отвърна Д.Ж.

— Ами местните форми на живот — растенията и животните, които са се развивали на планетата, преди да дойдат хората?

Д.Ж. сви рамене.

— Слаба работа. Малки, хилави създания. Разбира се, учените се интересуват от тях, така че местните форми на живот все още съществуват в специални аквариуми, ботанически градини, зоопаркове. Има освен това някои затънтени кътчета и водни площи, които още не са преобразени и където местните форми на живот все още живеят на спокойствие.

— Но рано или късно всички диви места ще бъдат преобразени, така ли?

— Да, надяваме се.

— Нямате ли чувството, че планетата наистина принадлежи на тези слаби, хилави създания?

— Не. Не съм толкова сантиментален. Планетата и цялата Вселена принадлежат на разума. Космолитите също смятат така. Къде са местните форми на живот на Солария? Ами на Аврора?

Колоната от коли, която мудно се придвижваше от космодрума, бе стигнала до някакво равно, павирано място, застроено с около десетина ниски, покрити сгради.

— Столичният площад — каза Д.Ж. с приглушен глас. — Това е сърцето на планетата. Тук са съсредоточени правителствените сгради, тук заседава Конгресът на планетата, тук се намира Изпълнителният съвет и така нататък.

— Съжалявам, Д.Ж., но не е много впечатляващо. Просто някакви малки и безинтересни сгради.

Д.Ж. се усмихна.

— Виждате само върха на айсберга, милейди. Самите сгради са под земята и са свързани помежду си. Всъщност всичко е един цялостен комплекс, който продължава да се разраства. Като самостоятелен град, нали разбирате. Той и заобикалящите го жилищни площи представляват Бейлитаун.

— Възнамерявате ли в крайна сметка да разположите всичко под земята? Целият град? Целият свят?

— Да, болшинството от нас са за подземен свят.

— Доколкото знам, на Земята има подземни Градове.

— Да, наистина, милейди. Така наречените Стоманени пещери.

— Значи вие им подражавате?

— Не копираме буквално. Включваме някои наши собствени виждания и… Спряхме, милейди, и всеки момент ще ни поканят да излезем. На ваше място бих пристегнал закопчалките на костюма. Пронизващият вятър, който духа през зимата на Площада, е станал пословичен.

Гладиа последва съвета му с непохватни движения.

— Значи казвате, че не е буквално копиране.

— Не е. Проектираме подземните си сгради предвид климата на планетата, който като цяло е по-суров от земния. Затова се налагат някои архитектурни промени. Ако се построи всичко както трябва, не е необходима почти никаква енергия за поддържане на топлината в комплекса през зимата и за охлаждането му през лятото. И наистина в известна степен през зимата затопляме с натрупаната от предишното лято топлина, а през лятото охлаждаме с акумулирания от предишната зима студ.

— А вентилацията?

— Тя поглъща част от запасите, но не целите. Имаме напредък, милейди, и някой ден ще можем да се мерим със земните съоръжения. А, разбира се, това е нашата крайна цел — да превърнем Бейлиуърлд в огледален образ на Земята.

— Не съм подозирала, че Земята е толкова възхитително място, че да бъде желан образец за подражание — небрежно подметна Гладиа.

Д.Ж. я стрелна с поглед.

— Никога не си позволявайте подобни шеги със заселниците, милейди, дори и с мен. Със Земята шега не бива.

— Съжалявам, Д.Ж. — отвърна Гладиа. — Нищо лошо нямах предвид.

— Не сте знаела. Но сега вече знаете. Хайде, да слизаме.

Страничната врата на колата се отвори с безшумно плъзване, Д.Ж. се извърна и слезе. Обърна се, за да подаде ръка на Гладиа, и добави:

— Ще държите реч пред Конгреса на планетата, нали разбирате, а всеки правителствен служител, който успее да се промъкне, ще направи същото.

Гладиа бе протегнала ръка към Д.Ж. и вече бе почувствала болезненото бръснене на ледения вятър по лицето си, но сега изведнъж се отдръпна.

— Да държа реч?! Никой не ме предупреди!

Д.Ж. изглеждаше учуден.

— Мислех, че се разбира от само себе си.

— Изобщо не е така. И не мога да държа никакви речи. Никога не съм правила подобно нещо.

— Ще трябва. Няма нищо страшно. Въпросът е просто да кажете няколко думи след дългите и скучни приветствия.

— Но какво бих могла да кажа?

— Нищо кой знае колко особено, уверявам ви. Мир и любов, ала-бала — най-много половин минута. Ако искате, ще ви надраскам няколко реда.

Гладиа слезе от колата и роботите я последваха. В главата й цареше истински хаос.

33

Щом влязоха вътре в сградата, те свалиха костюмите си и ги подадоха на обслужващите лица, които ги чакаха. Когато се съблече и Жискар, всички погледи се приковаха към него. Един от служителите предпазливо го доближи, за да вземе и неговите дрехи.

Гладиа нервно намести своя филтър за нос. Дотогава никога не бе попадала в присъствието на огромни тълпи от краткоживущи човешки същества — краткоживущи отчасти поради факта, знаеше тя (или поне така й беше втълпявано), че телата им бяха претъпкани от хронични инфекции и рояци паразити.

— Дали после ще ми върнат точно моя костюм? — прошепна тя.

— Не се безпокойте, няма да ви дадат чужд — отвърна й Д.Ж. — Добре ги пазят, освен това ги стерилизират с облъчване.

Гладиа внимателно се огледа наоколо. Струваше й се, че дори визуалният контакт може да бъде опасен.

— Какви са тези хора? — тя посочи неколцина мъже, облечени в ярки дрехи и явно въоръжени.

— Охраната, мадам — каза Д.Ж.

— Имате охрана даже и тук? В правителствената сграда?

— Разбира се. А на трибуната ще има силово поле, което ще ни отделя от публиката.

— Нямате ли доверие в собственото си законодателство?

Д.Ж. се усмихна под мустак.

— Не съвсем. Нашият свят е още суров, играем по нашите правила. Остават ни още трески за дялане, а нямаме роботи, които да ни пазят. И после, има някои войнствено настроени партии от малцинството — и ние си имаме своите ястреби.

— Какви са тези ястреби?

Повечето хора бяха свалили вече предпазните си костюми и си взимаха по нещо за пиене. Из въздуха се носеше приглушеното бръмчене от разговорите, много хора не изпускаха Гладиа от очи, но никой не се приближаваше да я заговори. Гладиа не се самозалъгваше — нея просто я избягваха.

Д.Ж. забеляза неспокойните погледи, които тя хвърляше насам-натам, и правилно отгатна значението им.

— Обяснили са им — рече той, — че ще се чувствате много признателна, ако ви оставят повече място за дишане. Мисля, че те разбират вашите опасения от зараза.

— Надявам се, че не им се струва обидно.

— Възможно е, но вие притежавате нещо, което очевидно е робот, а повечето хора тук не желаят този вид зараза. Особено ястребите.

— Така и не ми казахте какво представляват те.

— Ако остане време, ще ви кажа. След малко ще трябва да тръгнем с останалите към трибуната… Повечето заселници смятат, че след време Галактиката ще бъде тяхна, че космолитите не могат и няма да издържат в надпреварата за експанзия. Знаем също, че това няма да стане веднага. Ние няма да го дочакаме. Децата ни вероятно също. Може да минат хиляди години, преди това да се сбъдне. Ястребите обаче не искат да чакат. Искат въпросът да се уреди без отлагане.

— Значи искат война?

— Не го твърдят открито. И самите те не се наричат ястреби. Така ги наричаме само ние, които проявяваме здрав разум. Те самите се наричат Партия на върховенството на Земята. Естествено трудно може да се противопоставиш на някой, който се обявява в защита на надмощието на Земята. Всички сме за подобна кауза, но болшинството от нас не очаква тя да се сбъдне още утре, нито пък си скубем косите от яд, че няма да стане така.

— Значи тези ястреби могат да ме нападнат, така ли? Физически?

Д.Ж. й направи знак да тръгва.

— Мисля, че трябва да се размърдаме, мадам. Подреждат ни в редичка… Не, не мисля, че наистина ще ви нападнат, но по-добре човек да е предпазлив.

Гладиа се отдръпна от мястото в редицата, което Д.Ж. й посочи да заеме.

— Не без Данил и Жискар, Д.Ж. Все още не отивам никъде без тях. Дори на трибуната. Особено след като ми казахте за ястребите.

— Искате твърде много, милейди.

— Напротив, Д.Ж. Нищо не искам. Върнете ме обратно вкъщи още сега — заедно с роботите ми.

Гладиа следеше напрегнато как Д.Ж. се приближи към малка групичка служители. Той направи лек поклон с ръце, сочещи по диагонал надолу. Гладиа реши, че на Бейлиуърлд позата представлява израз на уважение.

Не чуваше какво казва Д.Ж., но през ума й мина една болезнена и неволна мисъл. Ако направеха опит да я разделят насила от нейните роботи, Данил и Жискар несъмнено щяха да направят всичко възможно да го предотвратят. Щяха да действат много бързо и точно, за да наранят истински някого… но охраната моментално щеше да използва оръжието си.

Трябваше да предотврати това на всяка цена — да се престори, че доброволно се разделя с Данил и Жискар и да ги помоли да я изчакат тук. Но как да го направи? Никога през живота си не беше оставала без роботи. Как можеше да се чувства спокойна без тях? И все пак имаше ли някакво друго решение?

Д.Ж. се върна при нея.

— Статутът ви на герой, милейди, се оказа твърде полезен коз. И, разбира се, аз съм убедителен тип. Роботите могат да дойдат с вас. На трибуната ще седнат зад вас, но няма да са осветени от прожекторите. И в името на Праотеца, милейди, не привличайте вниманието към тях. Дори не ги поглеждайте.

Гладиа облекчено въздъхна.

— Бива си ви, Д.Ж. — каза тя с треперещ глас. — Благодаря ви.

Гладиа зае мястото си почти в началото на редицата, Д.Ж. застана от лявата й страна, Данил и Жискар — зад нея. След тях се проточи дълга опашка от служители, мъже и жени.

Някаква жена с жезъл в ръката си, който очевидно представляваше йерархичен символ, огледа внимателно цялата редица, после кимна, застана най-отпред и тръгна. Всички я последваха.

Отпред долитаха звуците на маршова музика с прост и монотонен ритъм и Гладиа се зачуди дали не трябва да марширува с някаква особена стъпка. (Обичаите могат да бъдат безкрайно различни и необясними за чужденеца, помисли си тя.)

С крайчеца на окото си забеляза, че Д.Ж. вървеше небрежно с безразличен вид. Почти се влачеше. Тя стисна устни с неодобрение и закрачи в такт с високо вирната глава и изправен гръб. След като нямаше никакви указания, щеше да марширува така, както тя намереше за добре.

Излязоха на сцената и в този миг от някакви вдлъбнатини на подиума плавно изплуваха столове. Редичката се разпръсна, при което Д.Ж. хвана Гладиа лекичко за ръкава и тя тръгна с него. Двата робота я последваха.

Тя застана пред стола, който Д.Ж. тихомълком й посочи. Музиката се засили и светлината от прожекторите понамаля. След едно почти безкрайно чакане Гладиа най-сетне усети, че Д.Ж. я подръпва леко надолу. Седна на стола и всички я последваха.

Забеляза слабото потрепване на завесата от силовото поле, зад която се бе събрала многохилядна публика. Столовете бяха подредени амфитеатрално и всички до един бяха заети. И мъже, и жени (доколкото успяваше да ги различи) носеха дрехи в убити тонове, главно кафяво и черно. На пътеките между редовете охраната изпъкваше с униформите си в зелено и червено. Без съмнение човек не можеше да ги сбърка. (Макар че, помисли си Гладиа, това ги правеше и лесни мишени.)

— Имате страхотни законодателни органи — обърна се тя тихо към Д.Ж.

Д.Ж. леко присви рамене.

— Мисля, че всички правителствени служители са тук заедно със съпругите си и разни гости. Това е показателно за вашата популярност, милейди.

Гладиа обиколи публиката с поглед, прикривайки по този начин опита си да зърне с крайчеца на окото Данил или Жискар — просто за да се убеди, че са там. После й мина бунтарската мисъл, че няма да се случи кой знае какво, ако им хвърли един бърз поглед, и хладнокръвно извърна глава. Бяха на мястото си. Долови и реакцията на Д.Ж., който за миг стисна клепачи и погледна нагоре с едва сдържано раздразнение.

Изведнъж се стресна — лъчът на един от прожекторите падна върху някакъв човек от присъстващите на сцената, докато останалите потънаха още по-надълбоко в призрачна нематериалност.

Осветената фигура се изправи и започна да говори. Гласът му не беше кой знае колко висок, но Гладиа долавяше слабото му отекване от стените в дъното на залата. Сигурно достига и най-затънтените кътчета, помисли си тя. Дали не използваха някакъв толкова незабележим усилвател, че тя не го виждаше, или залата бе построена с изключително мощна акустика? Не можеше да си отговори, но умишлено продължи с безплодните си догадки, защото така си спестяваше — поне за известно време — необходимостта да слуша говорещия.

В един момент някъде от залата долетя приглушен възглас: „Лапацало!“ Ако не беше съвършената акустика (ако изобщо я имаше), възгласът сигурно нямаше да се чуе.

Думата не й говореше нищо, но кратката вълна от сподавен смях, която премина през публиката, недвусмислено й подсказа, че беше нещо просташко. Шумотевицата секна почти моментално и Гладиа с истинско удоволствие се заслуша в настъпилата дълбока тишина.

Може би след като помещението имаше такава съвършена акустика, че се чуваше и най-слабият звук, публиката просто бе принудена да мълчи. В противен случай шумът и бъркотията щяха да са непоносими. А щом практиката да се мълчи се установи веднъж завинаги и на публиката не й остава друг избор, би било немислимо този ред да не се спазва… Освен ако не изгаряш от неудържимо желание да извикаш „Лапацало!“.

Гладиа усети как постепенно мислите й се замъгляват и клепачите се спускат над очите й. Тя рязко се изправи в стола. Хората на тази планета се опитваха да я почетат и ако тя заспеше по време на церемонията, неминуемо щеше жестоко да ги обиди. Опита да се разсъни, като се заслуша в оратора, но това като че ли още повече я приспа. Тогава задъвка бузите си отвътре и започна да диша дълбоко.

На сцената един подир друг се изредиха трима оратори, умерено милостиви с умерено дългите си речи. После изведнъж Гладиа се разбуди като попарена с вряла вода. (Дали въпреки всичките си усилия наистина не беше задрямала пред очите на многохилядната публика?) Светлината на прожектора се закова от лявата й страна и Д.Ж. стана от стола.

Със затъкнати в колана си палци, той изглеждаше абсолютно спокоен.

— Мъже и жени на Бейлиуърлд — започна той. — Правителствени лица, законодатели, уважаеми лидери и съпланетяни, вече сте чули нещо за произшествието на Солария. Знаете, че ние имахме пълен успех. Знаете също, че лейди Гладиа от Аврора допринесе много за този успех. Време е да ви запозная с някои детайли — вас и всички останали мои съпланетяни, които ни гледат по хипервизията.

Той продължи с леко преиначено описание на събитията, което предизвика у Гладиа сдържана усмивка. Спомена съвсем бегло пълната си безпомощност в ръцете на робота. За Жискар изобщо не стана дума, ролята на Данил бе сведена до минимум, а заслугата на Гладиа — дебело подчертана. Инцидентът неусетно се бе превърнал в дуел между две жени — Гладиа и Лендъри, — който бе спечелен единствено благодарение на смелостта и авторитета на Гладиа.

Д.Ж. завърши с думите:

— А сега лейди Гладиа — от Солария по рождение, от Аврора по местожителство, но по заслуги от Бейлиуърлд… — последните думи предизвикаха силни ръкопляскания — най-силните до този момент, тъй като предишните оратори бяха посрещнати твърде хладно. Д.Ж. вдигна ръце за тишина и тя незабавно настъпи. Той довърши: — …ще се обърне с няколко думи към вас.

Гладиа се озова под прицела на прожектора и панически се обърна към Д.Ж. В ушите й кънтяха ръкопляскания, самият Д.Ж. също пляскаше с ръце. В суматохата от аплодисментите, той се наведе към нея и прошепна:

— Обичате ги, искате мир, но тъй като не сте представител на властта, не сте свикнала да изнасяте дълги и безсъдържателни речи. Кажете това, после сядайте.

Тя го изгледа неразбиращо, прекалено развълнувана, за да чуе какво й казва.

Изправи се и посрещна с поглед безкрайните редици от хора.

34

Застанала на сцената, Гладиа изпита чувството, че се смалява (далеч не за първи път през живота си). Мъжете на подиума до един бяха много по-високи от нея, същото важеше и за трите други жени. Струваше й се, че макар да са седнали, те пак стърчат над нея. Колкото до хората от публиката, притихнали в зловещо очакване, Гладиа не се и съмняваше, че я превъзхождат във всички възможни измерения.

Тя пое дълбоко въздух.

— Приятели… — започна тя, но гласът й излезе тънък и писклив. Прочисти гърло (което пък прозвуча като оглушително стържене) и опита наново.

— Приятели! — този път беше налице известна прилика с нормалното звучене. — Всички вие без изключение произхождате от земляните. Аз също. Никъде, на никоя от обитаемите планети — било то на Външните светове, на Заселническите или на самата Земя, — няма човек, който да не е землянин или по рождение, или по произход. Всички останали различия бледнеят пред този колосален факт.

Тя стрелна с поглед Д.Ж. Той се усмихваше едва доловимо, едното му око трепна, сякаш се канеше да й намигне.

— Каквото й да мислим, каквото и да вършим — продължи тя, — никога не бива да забравяме този факт. Благодаря на всички, че гледате на мен като на едно сродно човешко същество. Благодаря, че ме посрещнахте без оглед на каквито и да било други класификации, които можехте да се изкушите да направите. Заради всичко това и с надеждата, че не е далеч денят, когато шестнайсет милиарда човешки същества ще живеят в мир и любов, без да се смятат за нещо повече или по-малко от хора, аз ви приемам не само като приятели, но и като сънародници.

Последва буря от аплодисменти, която връхлетя оглушително върху Гладиа и тя притвори очи с облекчение. Остана права и се потопи в звуците на този радушен признак, че е говорила добре, и — най-важното — достатъчно. Когато ръкоплясканията започнаха да утихват, тя се усмихна, поклони се наляво и надясно и понечи да седне.

И тогава от публиката долетя глас.

— Защо не говорите на солариански?

Полуседнала, Гладиа замръзна на място и с ужас погледна към Д.Ж.

Той поклати леко глава и беззвучно размърда устни:

— Пропуснете го — после направи колкото се може по-незабележим знак да сяда.

Една-две секунди тя продължи да го гледа, после си даде сметка колко ли нелепо изглежда в надупената си стойка на път да седне. Мигновено се изправи и с ослепителна усмивка обходи публиката с поглед. Едва сега забеляза в дъното блясъка на оптични лещи, които я фокусираха.

Разбира се! Д.Ж. спомена, че церемонията се предава по хипервизията. Но това едва ли имаше вече голямо значение. Тя беше говорила, бяха я аплодирали и сега стоеше изправена пред публиката без капка смущение. Какво значение можеше да има пропуснатата подробност?

Все още усмихната, тя отвърна:

— Приемам въпроса ви за добронамерен. Искате да ви покажа какво мога. Кои от вас искат да поговоря като соларианка? Не се колебайте! Вдигнете дясната си ръка!

Няколко ръце се издигнаха.

— Хуманоидният робот на Солария ме чу да говоря на солариански — продължи Гладиа. — В крайна сметка това го погуби. Хайде — нека видя всички, които биха искали демонстрация!

Появиха се нови желаещи и след миг публиката се превърна в море от размахани ръце. Гладиа усети през панталоните ущипване по крака си и светкавично се отърси.

— Много добре. Можете вече да свалите ръцете си, скъпи сънародници. Както разбирате, в момента ви говоря на стандартен галактически език, който ползвате и вие. Аз обаче говоря с аврорианско произношение, но съм убедена, че всички ме разбират. Макар че може да ви се струва забавно как произнасям някои думи, а употребата на други да ви озадачава. Забележете, че моята интонацията е напевна — сякаш следвам някаква мелодия. Това е типично за аврорианците, но на другите им изглежда странно, включително и на останалите космолити.

От друга страна, ако премина към соларианско произношение, както правя в момента, веднага ще забележите, че мелодичността изчезва и произношението става гърлено, с типичните „р“-та, които никога не се пррропускат — особено ако „ррррр“ не се среща никъде в словесната картинарррррр.

Публиката избухна в смях, който Гладиа посрещна с каменно изражение на лицето. Накрая тя вдигна ръце и с диригентски жест рязко ги отпусна надолу и встрани, при което смехът секна.

— Аз обаче — каза тя, — сигурно никога повече няма да отида на Солария и следователно едва ли ще имам повод да проговоря отново на този диалект. А капитан Бейли — Гладиа се обърна и направи лек поклон в негова посока, при което забеляза, че по челото му са избили капчици пот — беше така добър да ме осведоми, че не се знае и кога ще се върна на Аврора, тоест може би се налага да зарежа и аврорианския диалект. Не ми остава нищо друго, освен да проговоря диалекта на Бейлиуърлд, който тутакси започвам да усъвършенствам.

Тя затъкна палци във въображаем колан, изпъчи гърди, сведе надолу брадичка, разтегли устни в безцеремонната усмивка на Д.Ж. и започна сериозно с преправен баритон:

— Мъже и жени на Бейлиуърлд, правителствени лица, законодатели, уважаеми лидери и съпланетяни — което би трябвало да включва всички, освен може би неуважаемите…

Тя полагаше максимални усилия да произнася думите натъртено и чепато.

Този път смехът бе още по-гръмогласен и продължителен. Гладиа си позволи да се усмихне и зачака спокойно, докато веселбата продължаваше. В края на краищата тя ги караше да се смеят на самите себе си.

Когато всичко утихна, тя продължи с нормален глас и аврориански акцент:

— Всеки диалект звучи смешно — или странно — за онези, които не са свикнали с него, и може да стане причина за обособяване на хората в отделни и често пъти враждебно настроени една спрямо друга групи. Диалектите обаче не са нищо повече от разновидности на речта. Вместо в тях ние с вас, както и всички останали хора по целия свят, би трябвало да се вслушваме в езика на сърцето. А той няма никакви диалекти. Този език, стига да пожелаем да се вслушаме в него, отеква еднакво във всички нас.

Това беше. Гладиа се приготви да седне отново, когато от залата долетя друг нов въпрос. Този път го зададе женски глас.

— На колко години сте?

Д.Ж. изръмжа тихо през зъби.

— Сядайте, мадам! Не отговаряйте.

Гладиа се обърна към него. Той беше почти изправен. Доколкото сумракът извън обсега на прожектора позволяваше да се види, останалите присъстващи на сцената се бяха привели към нея в напрегнато очакване.

Гладиа се обърна пак с лице към публиката и звънко се провикна:

— Хората на сцената искат да седна. Кои от вас са за?… Виждам, че мълчите… А кои искат да отговоря честно на въпроса?

Последваха силни аплодисменти и викове „Отговорете! Отговорете!“.

— Глас народен! — каза Гладиа. — Съжалявам, Д.Ж., но ми е наредено да говоря.

Тя примига нагоре към светлината от прожектора и извика:

— Не зная кой отговаря за светлините, но моля ви осветете залата и изключете този прожектор. Не ме интересува какво ще стане с камерите от хипервизията. Погрижете се само звукът да се предава ясно. Няма значение дали ще ме виждат ясно, ако ме чуват добре. Права ли съм?

— Да! — проехтя отговорът от хилядите гърла, после скандирането продължи: — Свет-ли-на! Свет-ли-на!

Някой от сцената подаде смутено знак и залата се окъпа в светлина.

— Съвсем друго нещо — отбеляза Гладиа. — Сега вече ви виждам всички, скъпи мои сънародници. Бих искала да видя по-специално жената, която зададе въпроса — онази, която иска да узнае моята възраст. Бих искала да се обърна директно към нея. Недейте да се притеснявате или да се срамувате. Щом имахте смелостта да зададете въпроса, би трябвало да имате и куража да го направите открито.

Гладиа зачака и най-сетне някаква жена се изправи по средата на залата. Тъмната й коса бе пристегната назад, имаше светлокафява кожа, а дрехите в тъмнокафяви тонове прилягаха плътно по тялото и подчертаваха нейната стройна фигура.

— Не ме е страх да стана — малко рязко заяви тя. — И не ме е страх да повторя въпроса. На колко сте години?

Гладиа я изгледа спокойно и внезапно си даде сметка, че всъщност сблъсъкът й доставя удоволствие. (Как беше възможно? Цели три десетилетия от началото на живота й бяха преминали в целенасочено обучение да не търпи никакво чуждо присъствие, макар и само на един-единствен човек. А ето че сега стоеше изправена пред многохилядна тълпа, без дори да трепне. Смътното й недоумение се трансформира в истинско задоволство.)

— Моля ви, останете права, мадам — каза Гладиа, — и нека си поговорим. Как ще измерваме годините? В изминали години от дата на раждане?

— Името ми е Синдра Ламбид — отвърна жената, без да губи присъствие на духа. — Член съм на парламента и следователно спадам към „законодателите“ и „уважаемите лидери“ на капитан Бейли. Или поне се надявам да съм от „уважаемите“. (Сред залата премина лека вълна от смях, публиката изглежда ставаше все по-добронамерена.) Връщам се на въпроса ви. Струва ми се, че човешката възраст обикновено се измерва с броя стандартни галактически години, изтекли от момента на раждането. Така например аз съм на петдесет и четири години. Вие на колко сте? Какво ще кажете да споменете просто една цифра?

— Така и ще направя. От деня, в който съм се родила, са изминали двеста трийсет и три стандартни галактически години, тоест аз съм на повече от двайсет и три десетилетия — или над четири пъти по-възрастна от вас.

Гладиа се изпъна; съзнаваше много добре, че в този миг нейната дребна, тънка фигурка и неясното осветление й придаваха невероятно детински вид.

Из залата се разнесе смутен шепот и някакъв стон от лявата й страна. Един бърз поглед натам й беше достатъчен, за да види, че Д.Ж. се е хванал с ръка за челото.

Тя продължи:

— Но това е твърде пасивен начин за измерване на времето. Отчита се количеството, без да се взима предвид качеството. Животът ми премина спокойно — човек би казал дори тъпо. Носех се по течението на един установен ред. Нашата гладко функционираща система на обществения ред ме предпазваше от нещастни случаи. Моите роботи неизменно заставаха между мен и всевъзможните злополуки. Благодарение на всичко това в живота ми не остана никакво място нито за промени, нито за откривателство.

За всички тези години само два пъти съм усетила тръпката на живота и двата пъти поводът беше трагичен. Когато бях на трийсет и три — по-млада от повечето, които в момента ме слушат, над мен увисна не за дълго заплахата от обвинение в убийство. Две години по-късно — и отново не за дълго — бях въвлечена в историята на друго убийство. И в двата случая на моя страна застана детективът Илайджа Бейли. Мисля, че повечето от вас — навярно дори всички — са запознати с това от книгата, която написа синът му.

Би трябвало да прибавя и един трети случай, защото през изтеклия месец се сблъсках с ред вълнуващи събития, чийто връх бележи срещата ми с вас. Тя представлява нещо коренно различно от всичко останало, което съм вършила през целия си живот досега. И трябва да призная, че бе осъществена единствено благодарение на вашата добронамереност и гостоприемство.

Помислете, всички вие, за контраста между изброеното от мен и вашия собствен живот. Вие сте първооткриватели и живеете в един новооткрит свят. Откакто сте се родили, този свят не е преставал и ще продължи да се развива. Той може да е всичко друго, но не и прикован на място, тук всеки ден е — и трябва да бъде — премеждие. Дори климатът ви е премеждие. Първо имате студове, после жеги, после пак студове. Изобщо това е климат с много вятър, бури и внезапни промени. Вие никога няма да се отпуснете и да оставите времето да минава в бълнуване, защото живеете в един свят, който непрекъснато се променя.

Мнозина от вас са Търговци или при желание могат да станат такива, което означава, че имате възможност да прекарате половината от живота си в кръстосване на космическото пространство. А ако този свят стане някога прекалено скучен, мнозина ще имат възможността да се прехвърлят на някоя друга, по-малко развита планета. Или да се включат в някоя експедиция, чиято крайна цел е да се открият нови светове, където все още не е стъпвал човешки крак. Ще можете да принесете своя дял за тяхното преобразуване, цивилизоване и превръщане в подходящ дом за човечеството.

Ако измерим живота със събития и дела, с постигнати цели и дълбоки преживявания, аз ще се окажа най-невръстното дете сред вас. Дългите години на моя живот са ми донесли само скука и отегчение, докато вашият краткотраен живот ви е дарил с богат опит и вълнения… И така, кажете ми още веднъж, мадам Ламбид, на колко сте години?

Ламбид се усмихна.

— На петдесет и четири добре изживени години, мадам Гладиа.

Тя седна и залата отново избухна в продължителни аплодисменти. Д.Ж. се възползва от тяхното прикритие и дрезгаво прошепна:

— Лейди Гладиа, къде сте се научила да се държите така пред публика?

— Никъде — също шепнешком му отвърна тя. — Никога досега не съм пробвала.

— Свършвайте, докато положението е още в ръцете ви. Онзи, който в момента се надига, е водещата фигура при ястребите. Не е нужно да се занимавате с него. Кажете, че сте уморена и сядайте. Оставете Стареца Бистърван на нас.

— Но аз не съм уморена — каза Гладиа. — Забавно ми е.

Мъжът, който стана, се намираше недалеч от подиума, в най-десния край на залата. Правеше впечатление на енергичен човек, с рунтави бели вежди, надвиснали над очите, и оредяла бяла коса. Беше облечен в абсолютно черни дрехи, изключение правеха белите ивици по протежение на ръкавите и крачолите, които създаваха илюзията, че са притиснали тялото му в контура си.

Имаше дълбок и мелодичен глас.

— Казвам се — представи се той — Томас Бистърван, но повечето хора ме знаят като Стареца — предполагам най-вече защото им се иска да е така, та да не ме чакат дълго, за да умра. Не знам как да се обърна към вас, защото изглежда нямате фамилия, а не ви познавам толкова добре, че да използвам малкото ви име. Честно казано, този факт дори много ме радва.

Очевидно на вашата планета вие сте допринесла за спасението на един тукашен кораб от клопките и оръжията, заложени там от вашия народ, за което сме ви благодарни. В замяна вие ни пробутвате благочестивите си приказки за приятелство и сънародничество. Чисто лицемерие!

Кога ли вашият народ е чувствал сродство с нас? Кога ли космолитите са чувствали някаква привързаност към Земята и нейния народ? Без съмнение вие, космолитите, произхождате от земляните. Ние не сме го забравили. Нито пък сме забравили, че именно вие не си го спомняте. Вече повече от двайсет десетилетия космолитите управляват Галактиката и третират земляните като някакви презрени и недъгави животни-еднодневки. Сега, когато започнахме да набираме сили, внезапно решавате да ни протегнете ръка в знак на приятелство. Но тази ръка е облечена в ръкавица, подобно на вашите ръце в момента. Стараете се с всички сили да не навирите нос пред нас, но този нос си остава предпазен от филтър. Е? Прав ли съм?

Гладиа вдигна двете си ръце.

— Възможно е — каза тя, — публиката в тази зала, а още повече публиката извън нея, която ме гледа по хипервизията, да не забелязва, че нося ръкавици. Те не бият на очи, но е факт, че ги нося. Не отричам. Имам и филтър за нос, който филтрира прахта и микроорганизмите, без много да затруднява дишането. Освен това не пропускам да си напръсквам периодично гърлото. И сигурно наблягам на миенето малко повече, отколкото се налага от чисто хигиенни съображения. Дотук нищо не отричам.

Но всичко това се дължи на някои мои, а не ваши недостатъци. Имунната ми система е слаба. Животът ми е бил прекалено уреден и с твърде малко неща съм се сблъсквала. Не съм имала право на избор, но си плащам последствията. Ако бяхте на мое място, какво щяхте да правите? И в частност вие, господин Бистърван, какво щяхте да правите вие?

— Щях да постъпя като вас — мрачно отвърна Бистърван, — но щях да го смятам за признак на слабост — признак, че не съм подготвен, нито приспособен към живота и че следователно би трябвало да сторя път на по-силните. И забравете всякакви приказки за сродство. Нищо не ви свързва с мен. Вие сте от онези, които ни преследваха и се опитаха да ни унищожат, докато силата беше на тяхна срана, а сега, когато ролите се смениха, идвате да хленчите при нас.

Публиката зашумя, и то далеч не одобрително, — но Бистърван не губеше присъствие на духа.

— Помните ли злото, което сме ви причинили, когато силата беше на наша страна? — меко попита Гладиа.

— Няма опасност да го забравим — каза Бистърван. — Не минава ден, без да се сетим за него.

— Добре! Защото знаете към какво не бива да се стремите. Разбрали сте, че е грешно силният да потиска слабия. Следователно когато ролите се сменят и силни станете вие, а ние — слаби, няма да тръгнете по нашия път.

— О, да. Чувал съм вече този аргумент. Докато бяхте силни, не бяхте и чували за морал, но щом станахте слаби, започнахте яростно да го проповядвате.

— Във вашия случай обаче е тъкмо обратното — докато бяхте слаби, бяхте наясно с морала и поведението на силните ви се струваше потресаващо. Сега, когато силни станахте вие, изведнъж забравихте за всякакъв морал. Определено е по-добре, когато превратностите на живота накарат неморалния да разбере що е морал, отколкото моралният да го забрави в резултат на своето преуспяване.

— Ще си върнем всичко, което сме получили! — извика Бистърван и размаха стиснатия си юмрук.

— Би трябвало да върнете онова, което бихте искали да получите — парира го Гладиа, като разпери широко ръце. — Тъй като всеки може да открие в миналото някаква несправедливост, за която да отмъсти, вие, приятелю, всъщност твърдите, че е правилно силните да потискат слабите. А след като го твърдите, значи оправдавате космолитите в миналото и следователно сега не би трябвало да недоволствате. Аз твърдя, че е било несправедливо да ви потискаме в миналото и че би било също толкова несправедливо, ако вие го направите в бъдеще. За съжаление не можем да променим миналото, но бъдещето е все още в наши ръце.

Гладиа замълча. Бистърван не й отговори веднага и тя продължи.

— Кои от вас са за една нова Галактика, кои не искат старата история вечно да се повтаря? — извика тя.

Хората започнаха да ръкопляскат, но Бистърван вдигна високо ръце и изкрещя гръмогласно:

— Чакайте! Чакайте! Не бъдете глупави! Спрете!

Шумът бавно утихна и той на свой ред продължи:

— Нима смятате, че тази жена вярва на собствените си думи? Нима смятате, че космолитите могат да ни мислят доброто? Те все още си въобразяват, че са силни, все още ни презират и все още възнамеряват да ни унищожат — ако ние не ги изпреварим. Тази жена идва тук, а ние като глупаци я приемаме с отворени обятия и я мислим за кой знае какво. Е добре, нека изпитаме думите й на практика. Нека който и да било от вас направи постъпки да посети някой от Външните светове и да видим дали ще успее. Или пък да видим как ще се отнесат с вас, ако имате зад гърба си цял един свят и си издействате разрешение за кацане от позицията на силата, както направи капитан Бейли? Питайте капитан Бейли дали са се държали с него като със сродник.

Тази жена е лицемерка въпреки всичките си приказки — не, напротив, именно заради тях. Те представляват гласно признание на нейното лицемерие. Тя се вайка и хленчи, че имунната й система не била в ред и че трябва да се предпазва от зарази. Тя, разбира се, не го прави, защото смята, че ние сме прокажени и вмирисани. Предполагам, че подобна мисъл изобщо не й е минавала през ум.

Хленчи, че животът й бил скучен, предпазван от несполуки и нещастия благодарение на прекалено добре уреденото общество и прекалено грижовните тълпи от роботи. Колко ли трябва да ги мрази.

Но какво я заплашва тук? Какво лошо очаква да я сполети на нашата планета? И все пак е довела със себе си два робота. Събрали сме се в тази зала в нейна чест, за да я превъзнасяме, а тя е довела двата си робота дори тук. Те са на трибуната заедно с нея. Сега, когато цялото помещение е осветено, можете да ги видите. Единият е имитация на човешко същество и се казва Р. Данил Оливо. Другият е един безсрамен робот с очевидно метална конструкция и се казва Р. Жискар Ревентлов. Приветствайте ги, мили мои братя. Те са сродниците на тази жена.

— Мат! — изстена тихо Д.Ж.

— Не още — отвърна му Гладиа.

Хората започнаха да протягат вратове, сякаш изведнъж всички ги беше втресло. Думата „роботи“ прекоси залата надлъж и нашир, понесена от хилядите гърла.

— Можете спокойно да ги разгледате — отекна гласът на Гладиа. — Данил, Жискар, станете.

Двата робота мигновено се изправиха зад нея.

— Застанете хубаво от двете ми страни — добави тя, — така че тялото ми да не ви скрива… Не че тялото ми може да скрие кой знае колко.

Сега нека ви обясня някои неща. Тези два робота не са дошли с мен, за да ми прислужват. Да, те ми помагат да поддържам имението си на Аврора заедно с още петдесет и един други. Няма работа, която да не могат да свършат вместо мен. Такива са порядките на планетата, на която живея.

Роботите се различават по сложност, възможности и интелигентност, а тези двата са оценяват много високо по изброените показатели. Особено Данил, чийто интелект според мен се доближава най-много в сравнение с всички останали роботи до човешкия — в онези области, където сравнението е възможно.

Довела съм само Данил и Жискар, но не за да ми слугуват. Ако това ви интересува, аз се обличам сама, къпя се сама, държа приборите си по време на ядене сама и ходя сама, а не ме носят.

Дали ги използвам за лична охрана? Не. Разбира се, те могат да ме защитят, но в същата степен, в която при необходимост биха го сторили и за всеки един друг човек. Съвсем наскоро на Солария Данил направи всичко по силите си, за да помогне на капитан Бейли, и беше готов да загине, за да защити мен. Ако не беше той, корабът нямаше да бъде спасен.

А на тази трибуна определено не се нуждая от охрана. В крайна сметка пред сцената е спуснато силово поле, което е предостатъчно. То е там не по мое настояване, но все пак го има и друга защита не ми е необходима.

Защо тогава роботите ме придружават?

Сигурно сте запознати с историята на Илайджа Бейли, който освободи Земята от господството на космолитите, който постави началото на новата заселническа политика и чийто син основа Бейлиуърлд — нали неслучайно планетата ви се казва така? Тогава сигурно знаете, че много преди да се запознае с мен, Илайджа Бейли е работил с Данил. Работил е заедно с него на Земята, на Солария и на Аврора върху онези паметни случаи. За Данил Илайджа Бейли си остана завинаги „колегата Илайджа“. Не зная дали този факт е споменат в биографията му, но имате моята дума, че това е така. И въпреки че като землянин Илайджа Бейли се е отнасял в началото със силно недоверие към Данил, между тях постепенно се зароди приятелство. И когато преди шестнайсет десетилетия Илайджа Бейли умираше тук, на същата тази планета, която тогава се състоеше от една шепа сглобяеми къщи, заобиколени с малки градинки, не синът му стоеше до него на смъртния одър. Нито бях аз. (В един предателски миг й се стори, че гласът й изневерява.) Той изпрати да доведат Данил и не се предаде на смъртта, докато Данил не пристигна.

Да, Данил посещава вашата планета за втори път. Аз дойдох с него, но останах на орбита. (Дръж се!) Данил се приземи сам и стана единственият свидетел на последните му думи… Е, нищо ли не означава това за вас?

Гласът й мина една октава по-високо и тя размаха юмруци във въздуха.

— Трябва ли да ви казвам всичко това? Нима не го знаете? Пред вас е роботът, когото Илайджа Бейли обичаше. Да, обичаше. Исках да видя Илайджа, преди да умре, исках да се сбогувам с него, но той пожела Данил — и това тук е Данил. Същият онзи Данил.

А другият е Жискар, който познава Илайджа само от Аврора, но който успя да спаси живота му там.

Без тези два робота Илайджа Бейли нямаше да постигне своята цел. Външните светове все още щяха да господстват, Заселническите светове нямаше да съществуват изобщо, а всички вие нямаше сега да сте тук. Сигурна съм в това. Вие също. Питам се само дали мистър Томас Бистърван е наясно?

Данил и Жискар са почетни имена на тази планета. С тях наричат наследниците на Илайджа Бейли по негово изрично настояване. Аз пристигнах тук на борда на кораб, чийто капитан се казва Данил Жискар Бейли. Колко ли от присъстващите в залата и зрителите носят имената Данил или Жискар? Е, двата робота зад мен са същите онези, в чиято памет се дават тези имена. Нима те заслужават отношението на Томас Бистърван?

Шумът в залата ставаше все по-неудържим и Гладиа умолително вдигна ръце.

— Един момент. Един момент. Нека завърша. Не съм ви казала още защо доведох роботите с мен.

Мигновено се възцари тишина.

— Тези роботи — каза Гладиа — никога не са забравяли Илайджа Бейли, също както и аз. Спомените ни от онова време не са избледнели ни най-малко през изминалите десетилетия. Когато реших да се кача на кораба на капитан Бейли, когато разбрах, че е възможно да посетя и Бейлиуърлд, как можех да не взема Данил и Жискар със себе си? Те искаха да видят планетата, която съществува благодарение на Илайджа Бейли; планетата, на която той е прекарал последните години от своя живот и на която е умрял.

Да, те са роботи, но те са интелигентни роботи, които са служили предано и до край на Илайджа Бейли. Не е достатъчно да се уважават всички човешки същества; трябва да се уважават всички интелигентни същества. Затова ги доведох тук — завърши Гладиа. После пое дъх и извика високо с интонация, която автоматично изтръгна от публиката и отговор: — Грешно ли съм постъпила?

Цялата зала отекна от оглушителния вик „Не!“; всички се бяха изправили на крака, пляскаха, тропаха, викаха, крещяха — безспир и безспир.

Гладиа гледаше усмихната и сред несекващата врява си даде сметка за две неща. Първото беше, че е плувнала в пот. Второто — че е по-щастлива от когато и да било.

Сякаш цял живот бе чакала този миг. Мигът, в който тя — израснала в изолация и след двайсет и три десетилетия зад гърба си — най-сетне разбра, че може да се изправи пред цели тълпи от народ, може да им въздейства, може да ги подчини на волята си.

Тя слушаше нестихващия, бурен отклик на публиката, който продължаваше още… и още… и още…

35

Доста по-късно — тя бе изгубила представа за времето — Гладиа най-сетне дойде на себе си.

Събитията достигаха до нея като в неясен сън — първо нестихващият шум, после солидният конвой на охраната, който й проправяше път сред тълпата, гмуркането в някакви безкрайни тунели, които сякаш потъваха все по-дълбоко и по-дълбоко под земята.

Бе загубила връзка с Д.Ж. и изобщо не беше сигурна дали Данил и Жискар я следват. Искаше да попита за тях, но се оказа заобиколена от някакви безлики хора. Смътно реши, че роботите са с нея, защото в противен случай щеше да усети суматохата, която неизбежно би настъпила при опита да ги разделят.

Когато най-после се озова в някаква стая, двата робота бяха с нея. Не знаеше къде точно се намира, но стаята беше доста просторна и чиста. В сравнение с дома й на Аврора беше жалка дупка, но в сравнение с корабната каюта беше направо луксозна.

— Тук ще бъдете в безопасност, мадам — каза последният от охраната на излизане. — Ако имате нужда от нещо, достатъчно е само да ни се обадите — и той й посочи някакъв уред на малката масичка до леглото.

Гладиа погледна нататък, но докато се обърне да попита какво представлява това и как се използва, той вече си беше отишъл.

Добре де, помисли си тя, все някак ще се оправя.

— Жискар — уморено продума Гладиа, — виж коя от тези врати е за банята и разбери как работи душът. На всяка цена трябва да взема един душ.

Тя се настани върху някакъв стол, като внимаваше да не го пропие с потта си. Вече започваше да се сковава от неестествената си поза, когато Жискар се появи.

— Мадам, душът е пуснат — обяви той — и температурата е нагласена. Има някакъв твърд предмет, който предполагам, че е сапун, някаква примитивна хавлиена материя, както и разни други принадлежности, които могат да се окажат полезни.

— Благодаря ти, Жискар — отвърна Гладиа с ясното съзнание, че в момента използва Жискар тъкмо в разрез с високопарните си приказки отпреди малко. Но обстоятелствата променят нещата…

Струваше й се, че до този миг никога не бе изпитвала толкова остра нужда от един душ. И определено никога не му се бе наслаждавала толкова. Тя се къпа много по-дълго от необходимото, а когато свърши, дори и през ум не й мина да се запита дали хавлиите са дезинфекцирани. Сети се за това чак след като се изтри, но тогава вече бе късно.

Разрови нещата, които Жискар беше извадил — пудра, дезодорант, гребен, паста за зъби, сешоар, — но не можа да открие нищо, което да прилича на четка за зъби. Накрая се отказа да търси и се изми с пръст, което й се видя крайно незадоволително. Не намери и четка за коса. Насапуниса гребена преди да се среши, но така и не посмя да го използва. Откри някаква дреха, която й се стори подходяща за спане. Изглеждаше чиста, но пък висеше прекалено свободно.

— Мадам — тихо изрече Данил, — капитанът пита дали може да говори с вас.

— Да, струва ми се — разсеяно отвърна Гладиа, докато продължаваше да рови за друга нощница. — Пусни го да влезе.

Д.Ж. имаше уморен, направо измъчен вид, но щом Гладиа се обърна да го посрещне, немощно се усмихна насреща й, после отрони:

— Трудно може да повярва човек, че сте прехвърлила двайсет и три десетилетия.

— Моля? С това нещо?

— Именно с него. То прозира… Или не сте забелязала?

Гладиа хвърли към нощницата си един поглед, изпълнен със съмнение, после въздъхна:

— Добре, щом толкова се впечатлявате, но това не променя факта, че съм живяла на този свят близо два и половина века.

— Никой не би се досетил по вида ви. Сигурно на младини сте била много красива.

— Не си спомням да са ми казвали някога подобно нещо, Д.Ж. Винаги съм смятала, че дискретният чар е най-многото, на което мога да разчитам… Както и да е, я ми кажете, как се използва този уред?

— Фонобоксът ли? Просто натискате тук отдясно, при което ще ви попитат от какво имате нужда, и оттам нататък се оправяте.

— Добре. Ще ми трябват четка за зъби, четка за коса и дрехи.

— Ще се погрижа да получите четката за зъби и за коса. Колкото до дрехите, за тях вече са се погрижили. В гардероба имате окачени калъфи с дрехи. Вътре ще намерите най-доброто, което може да ви предложи модата на Бейлиуърлд, но, разбира се, това не пречи да останете разочарована. И не мога да ви гарантирам, че ще са ви по мярка. Повечето жени тук са по-високи от вас и определено по-широки и по-пълни… Но няма значение. Мисля, че поне на първо време ви чака усамотение.

— Защо?

— Е, милейди. Тази вечер вие май държахте цяла реч и ако не ме лъже паметта, не пожелахте да си седнете на мястото, въпреки че на няколко пъти ви казах да го направите.

— Останах с впечатлението, че всичко мина успешно, Д.Ж.

— Така беше. Пожънахте нечуван успех — Д.Ж. се усмихна широко и се зачеса по брадата на дясната си страна, сякаш внимателно претегляше думите. — Всеки успех обаче си има своята цена. Бих казал, че в момента вие сте най-известната личност на Бейлиуърлд — на всеки му се иска да ви види и да ви докосне. Ако се появите навън, мигновено ще предизвикате размирици. Поне докато нещата не се поуталожат. Не сме сигурни колко може да трае всичко.

И после, вие накарахте да викат за вас даже и ястребите. Но утре, когато хипнозата и истерията си отидат, те ще побеснеят. Дори Стареца Бистърван да не е възнамерявал да ви убие след вашата реч, до утре сутринта той несъмнено ще изгаря от една единствена мисъл — как да го направи възможно най-бавно и мъчително. А в неговата партия се намират и такива хора, които като нищо ще се помъчат да не останат длъжни на Стареца в малката му прищявка.

Затова сте тук, милейди. Затова тази стая, този етаж и целият този хотел е под наблюдението на не знам колко взвода от специалните части, сред които се надявам, че не са се промъкнали ястреби. И тъй като съм толкова тясно обвързан с вас в героичната ни постановка, аз също съм прикован тук и не мога да се махна.

— О! — безучастно отрони Гладиа. — Много съжалявам. Значи не можете да се видите със своето семейство.

Д.Ж. сви рамене.

— Търговците не могат да се похвалят с кой знае какви семейства.

— Тогава с приятелката си.

— Тя ще го преживее… Може би по-лесно от мен — той метна изпитателен поглед към Гладиа.

— И през ум да не ви минава, капитане — изрече Гладиа с равен тон.

Д.Ж. повдигна вежди.

— Не можете да ми попречите да си го мисля, мадам, но нищо няма да предприема.

— Колко време мислите, че ще остана тук? Питам ви сериозно.

— Зависи от Директората.

— Какъв Директорат?

— Нашият петорен изпълнителен орган, мадам. Пет човека — той разпери широко петте пръста на едната си ръка — с мандати от по пет години, които се разминават помежду си във времето с една година. Тоест всяка година има по една смяна, плюс специални избори в случай на смърт или здравословни пречки. Така си осигуряваме приемственост и намаляваме опасността от едноличен режим. Освен това, всяко решение бива обсъждано — понякога по-дълго време, отколкото можем да си позволим.

— Защо ли ми се струва — поде Гладиа, — че ако един от петимата се окаже достатъчно решителен и властен…

— …би могъл да налага възгледите си на останалите. Понякога са се случвали подобни неща, но сега моментът не е такъв — ако разбирате какво имам предвид. Старшият Директор е Дженовъс Пендъръл. Не че е лош, но е нерешителен — а понякога това е едно и също. Убедих го да разреши вашите роботи да се появят на сцената, но това се оказа много лоша идея. Един на нула срещу нас двамата.

— Но защо да е било лоша идея? Хората останаха доволни.

— Прекалено доволни, милейди. Искахме от вас да кротувате, да бъдете нашата питомна героиня от Външните светове и да ни помогнете за укротяването на страстите, за да предотвратим една преждевременна война. Справихте се чудесно с въпроса за дълголетието — накарахте ги да приветстват краткия си живот. После обаче ги накарахте да приветстват и роботите, а ние не желаем това. Като стана въпрос, изобщо не държим толкова много и на масовата екзалтация от идеята за сродство с космолитите.

— Не искате преждевременна война, но и не искате преждевременен мир, така ли?

— Много добре казано, мадам.

— Но какво искате в такъв случай?

— Искаме Галактиката, цялата Галактика. Искаме да заселим всички обитаеми планети в нея и да изградим не друго, а една Галактическа империя. И не желаем космолитите да ни се бъркат. Те могат да останат на своите светове и да си живеят мирно и тихо както намерят за добре, но не бива да ни се бъркат.

— Значи искате да ги приковете към техните петдесет планети, както направихме ние със Земята в продължение на толкова много години. Същата стара несправедливост. И вие сте същият като Бистърван.

— Ситуациите се различават. Земляните са били приковани на място, макар че са имали огромен потенциал за разрастване. Вие, космолитите, изобщо го нямате. Избрали сте пътя на дълголетието и роботите, а потенциалът се е стопил. Дори планетите ви не са вече петдесет. Солария е изоставена. След време и другите ще последват нейната съдба. Заселниците нямат интерес да тласнат космолитите по пътя към гибелния край, но защо да се месим в техния доброволен избор на този път? Вашата реч проповядваше по-скоро обратното.

— Много се радвам. Какво друго си въобразявахте, че ще кажа?

— Нали ви казах. Мир и любов, после си сядате. Щяхте да свършите за около минута.

Гладиа се вбеси:

— Не мога да повярвам, че сте очаквали подобна глупост от мен! Какво сте си въобразявали?!

— Каквото и вие — че се боите до смърт от предстоящата реч. Откъде да знаем, че сте някаква откачалка и че за половин час ще успеете да накарате Бейлиуърлд да реве с пълно гърло за нещо, което ние цял живот се мъчим да им втълпим, че трябва да освиркват? Както и да е, с приказки няма да стигнем доникъде — Д.Ж. се изправи тежко на крака. — И аз искам да взема душ, пък и по-добре да се наспя хубаво — ако успея. До утре.

— Но докога ще чакаме решението на Директорите какво да правят с мен?

— Докато те самите не го вземат, което може и да не стане скоро. Лека нощ, мадам.

36

— Направих откритие — заяви Жискар без следа от вълнение в гласа си. — Направих го благодарение на факта, че за пръв път откакто съществувам бях изправен пред хиляди човешки същества. Ако това се беше случило преди два века, щях да го направя още тогава. Ако изобщо не се беше случило, никога нямаше да стигна до него.

Помисли си само колко много жизнено важни неща бих могъл с лекота да проумея! Но не съм и никога няма да успея, просто защото необходимите за целта условия никога няма да са налице. Ще си остана пълен невежа, освен в случаите, когато обстоятелствата ми помагат. Но аз не мога да разчитам на обстоятелствата!

— Не смятах, приятелю Жискар — каза Данил, — че лейди Гладиа ще се изправи невъзмутимо пред многохилядната тълпа, след като толкова дълго е живяла по един съвсем различен начин. Мислех, че изобщо няма да може да говори. После предположих, че ти си я настроил, след като си открил, че можеш да го направиш, без да й навредиш. Това ли е твоето откритие?

— Приятелю Данил — отвърна Жискар, — всъщност посмях само да отхлабя малкото нишки, които я спираха. При това само дотолкова, че да може да каже няколко думи.

— Но тя направи много повече от това.

— След тази микроскопична настройка се обърнах към многобройните умове в публиката. И аз, както лейди Гладиа, никога по-рано не се бях сблъсквал с подобно нещо; аз също бях поразен. Отначало усетих, че не мога да направя нищо в безкрайната плетеница от мисли, която ме връхлетя. Чувствах се безпомощен.

После забелязах малки проблясъци на добронамереност, любопитство, заинтересованост — не мога да ги опиша с думи, — които бяха обагрени със симпатия към лейди Гладиа. Поиграх си с всички онези импулси, които носеха подобен оттенък, като съвсем леко ги подсилвах и затеглях. Исках да постигна благожелателен — макар и малък — отклик сред публиката, който да вдъхне увереност на лейди Гладиа, който да сложи край на изкушението ми да продължа ровенето в нейния в мозък. И това е всичко, което направих. Не знам колко нишки със съответния оттенък съм засегнал. Сигурно не са били много.

— Какво стана после, приятелю Жискар? — попита Данил.

— Открих, приятелю Данил, че съм засегнал някакъв автокаталитичен процес. Всяка нишка, която подсилвах, на свой ред подсилваше съответно съседната; двете заедно подсилваха други и така нататък. Нямаше нужда да правя нищо повече. Неуловимите трепвания, неуловимите звуци, неуловимите погледи, които издаваха одобрително отношение към лейди Гладиа, пораждаха появата на още и още като тях.

После открих и нещо още по-странно. Аз долавях всички тези малки признаци на одобрение единствено благодарение на своя достъп до човешките умове. Но по някакъв начин те стигаха и до лейди Гладиа, тъй като всички нейни останали задръжки изчезнаха, без да се докосна до тях. Тя започна да говори по-бързо и по-уверено, а публиката откликваше все по-пълно — без никаква намеса от моя страна. Накрая всичко прерасна в някаква толкова силна истерия, ураган, гръмотевична буря на емоциите, че трябваше да се изключа — в противен случай веригите ми щяха да се претоварят.

Откакто съществувам, никога досега не съм се сблъсквал с подобно нещо. При това всичко започна с не по-голяма намеса от моя страна, отколкото съм си позволявал в миналото. Само че преди съм го правил сред шепа хора, а сега сред една огромна тълпа. Дори подозирам, че ефектът се разпростря отвъд границите на публиката, която усещах с ума си — върху всички, които ни гледаха по хипервизията.

— Не виждам как би могло да стане това, приятелю Жискар — възрази Данил.

— Нито пък аз, приятелю Данил. Не съм човек. Нямам непосредствения опит на човешкото съзнание с цялата негова сложност и противоречивост, така че не мога да проумея механизмите, които определят реакциите му. Но очевидно тълпите се манипулират по-лесно от отделните индивиди. Струва ми се парадоксално. Колкото са по-тежки предметите, толкова повече сила се изисква за тяхното преместване. Колкото по-голяма е енергията, толкова по-трудно е нейното овладяване. Колкото по-голямо е разстоянието, толкова повече време е необходимо за преодоляването му. Защо тогава колкото повече са хората, толкова по-лесно е да им въздействаш? Ти мислиш като човешко същество, приятелю Данил. Можеш ли да ми обясниш?

— Ти сам каза, приятелю Жискар — отвърна Данил, — че става дума за автокаталитичен ефект — въпрос на лесна преносимост. Една-едничка искра е достатъчна, за да изгори цяла гора.

Жискар изглеждаше потънал в мисли.

— Разсъдливостта не е преносима, само емоциите — каза той след малко. — Мадам Гладиа подбра онези аргументи, които смяташе, че ще засегнат публиката емоционално. Тя не се опитваше да им обяснява нищо. А следователно сигурно може да се приеме, че колкото по-голяма е тълпата, толкова по-лесно е да бъде манипулирана посредством емоциите, а не разсъжденията.

Тъй като емоциите са сравнително малко, а разсъжденията биват най-различни, поведението на тълпата може да се предвиди по-лесно, отколкото реакцията на отделния индивид. А това от своя страна означава, че щом искаме да изведем законите, които позволяват предвиждането на историческия ход, тогава трябва да вземем предвид големите популации от хора — колкото по-големи, толкова по-добре. Само по себе си това би могло да представлява Първият закон на Психоисторията, ключът към изследването на Хуманиката. И все пак…

— Да?

— Струва ми се, че след толкова дълго време успях да стигна едва дотук, понеже не съм човешко същество. Хората сигурно инстинктивно разбират собствения си начин на мислене — поне дотолкова, че знаят как да се справят със себеподобните. Мадам Гладиа овладя умело положението, въпреки че няма абсолютно никакъв опит в говоренето пред огромни тълпи. Колко по-лесно щеше да ни бъде, ако имахме на наша страна някой като Илайджа Бейли… Приятелю Данил, не си ли мислиш за него?

— Виждаш неговия образ в мислите ми, нали? Това е удивително, приятелю Жискар — каза Данил.

— Не го виждам, приятелю Данил. Не мога да стигна до твоите мисли. Но мога да усещам чувства и настроения. В момента мозъчната ти дейност се организира така, както става винаги, когато мислиш за Илайджа Бейли. Познавам по досегашния си опит.

— Мадам Гладиа спомена факта, че съм последният, който е видял колегата Илайджа жив. Затова отново се връщам към онзи момент в спомените ми. Отново се замислих над казаното от него тогава.

— Защо, приятелю Данил?

— Търся скрития смисъл. Чувствам, че е важно.

— Как може казаното от него да означава нещо друго освен предопределеното от думите? Ако е имало някакъв скрит смисъл, Илайджа Бейли е щял да ти го разясни.

— Може би — бавно отвърна Данил — колегата Илайджа сам не е разбирал колко важно е онова, което казва.

37

Спомени!

Те присъстваха в съзнанието на Данил подобно на затворена книга с невероятни подробности, която неизменно оставаше на разположение. Някои места бяха обект на чести обръщения заради информацията, която съдържаха, но на пръсти се брояха онези, към които имаше обръщения просто защото Данил искаше да почувства тяхното съдържание. В по-голямата си част те бяха свързани с Илайджа Бейли.

Преди много десетилетия Данил беше дошъл на Бейлиуърлд, докато Илайджа Бейли бе все още жив. Мадам Гладиа пътува с него, но след като навлязоха в орбита около планетата, Бентли Бейли се изстреля с малкия си кораб да ги посрещне и се прехвърли при тях на борда. По онова време той представляваше един доста съсухрен мъж на средна възраст.

Бентли изгледа Гладиа с леко враждебен поглед и каза:

— Не можете да го видите, мадам.

— Защо? — попита Гладиа, която плачеше.

— Той не желае, мадам, а аз трябва да уважавам неговите желания.

— Не мога да повярвам, мистър Бейли.

— Нося ръкописна бележка, както и запис на неговия глас, мадам. Не знам дали ще познаете почерка или гласа му, но имате моята честна дума, че те са негови, както и че са направени без прибягването до непристоен натиск върху него.

Тя влезе в каютата си, за да прочете и изслуша всичко сама. Когато се появи отново, лицето й носеше пораженски вид. Все пак успя да овладее гласа си и твърдо изрече:

— Данил, ще слезеш да го видиш сам. Такова е неговото желание. Но ще ми докладваш за всичко, което направи и каже.

— Да, мадам — отвърна Данил.

Той слезе с кораба на Бентли.

— На тази планета не се допускат роботи, Данил — каза му Бентли, — но в твоя случай се прави изключение, защото такова е желанието на баща ми, а той е високо почитан. Не изпитвам към теб никаква лична неприязън, разбери, но твоето присъствие тук трябва да бъде абсолютно ограничено. Ще те заведат направо при баща ми. Щом свършите, моментално ще бъдеш върнат в орбита. Разбираш ли?

— Разбирам, сър. Как е баща ви?

— Той умира — натърти Бентли с преднамерена грубост.

— Разбирам също и това — отвърна Данил. Гласът му забележимо потрепваше — не от обикновено вълнение, а защото съзнанието за смъртта на едно човешко същество, макар и неизбежна, смущаваше позитронните връзки в мозъка му. — Искам да кажа, колко му остава да живее?

— Досега да е умрял. Държи се, защото не иска да си отиде, преди да те е видял.

Кацнаха. Планетата беше голяма, но заселената част — ако това представляваше всичко — беше малка и имаше запуснат вид. Денят бе облачен, скоро беше валяло. Широките, прави улици бяха пусти, сякаш обитателите — доколкото ги имаше — нямаха никакво настроение да зяпат роботи.

Наземната кола ги понесе през пустотата и ги стовари пред някаква къща, малко по-голяма и по-представителна от останалите. Влязоха заедно. Пред една от вътрешните врати Бентли спря и тъжно рече:

— Баща ми е тук, вътре. Ще влезеш сам. Той не иска да идвам с теб. Хайде, отивай. Може да не го познаеш.

Данил пристъпи в сумрака на стаята. Очите му бързо привикнаха с тъмнината и той различи едва доловимото блещукане на някакъв прозрачен пашкул, в който почиваше тялото на човек, покрит с чаршаф. Светлината в стаята леко се засили и Данил можа ясно да види лицето.

Бентли беше прав. В това лице Данил не виждаше и следа от стария си колега. Беше изпито и съсухрено. Очите бяха затворени и Данил си помисли, че пред него лежи труп. Никога не бе виждал мъртъв човек и при мисълта за това краката му се подкосиха и той се олюля.

Очите на стария човек обаче се отвориха и Данил си възвърна равновесието, въпреки че продължаваше да изпитва необичайна слабост.

Очите го погледнаха и слаба усмивка заигра върху бледите, напукани устни.

— Данил. Стари приятелю… — в прошепнатите думи се прокрадна смътна прилика с тембъра на познатия глас на Илайджа Бейли. Изпод чаршафа бавно се измъкна една ръка и на Данил му се стори, че все пак разпознава Илайджа Бейли.

— Колега Илайджа — каза той тихо.

— Благодаря ти… благодаря ти, че дойде.

— За мен беше важно да дойда, колега Илайджа.

— Боях се, че няма да го допуснат. Те… другите… дори синът ми… те мислят за робот.

— Аз наистина съм робот.

— Не и за мен, Данил. Не си се променил, нали? Не мога да те видя хубаво, но ми се струва, че си съвсем същият, какъвто те помня. Кога те видях за последен път? Преди двайсет и девет години?

— Да. И за всичкото това време, колега Илайджа, не съм се променил, така че, нали разбирате, аз съм робот.

— Аз обаче се промених, и то много. Не биваше да ме виждаш в този вид, но нямах сили да устоя на желанието си да те видя още веднъж — гласът на Бейли зазвуча по-ясно, сякаш черпеше сили от присъствието на Данил.

— Радвам се да ви видя, колега Илайджа, колкото и да сте се променил.

— А лейди Гладиа? Как е тя?

— Добре е. Дойдохме заедно.

— Нали не е… — гласът му трепна с болезнена тревога, докато той се мъчеше да огледа стаята.

— Тя не слезе на планетата, но е още в орбита. Обясниха й, че не желаете да я виждате — и тя разбра.

— Това не е вярно. Искам да я видя, но на това изкушение успях да устоя. Не се е променила, нали?

— Все още изглежда така, както при последната ви среща.

— Добре… Но не можех да допусна тя да ме види сега. Не бих искал това да бъде последният й спомен за мен. При теб е различно.

— Защото съм робот, колега Илайджа.

— Престани да го повтаряш — нацупи се старецът. — Нямаше да означаваш повече за мен, Данил, ако беше човек.

Известно време той полежа, без да каже нищо, после продължи:

— През всичките тези години никога не съм й се обаждал — нито с писмо, нито с хипервизия. Не можех да си позволя да се бъркам в живота й… Още ли е женена за Гремионис?

— Да, сър.

— И е щастлива?

— Не мога да преценя. Не се държи по начин, който да показва, че е нещастна.

— Деца?

— Позволените две.

— Не се ли е сърдила, че не поддържам връзка с нея?

— Според мен тя разбираше вашите мотиви.

— Някога… споменавала ли е за мен?

— Почти никога, но Жискар смята, че често мисли за вас.

— Как е Жискар?

— Функционира нормално — по известния ви начин.

— Значи знаеш… за неговите способности.

— Той ми каза, колега Илайджа.

Бейли отново замълча. После се размърда и каза:

— Данил, пожелах да дойдеш от чисто егоистичното си желание да те видя, да видя с очите си, че не си се променил, че частица от големите дни в моя живот още съществува, че ти ме помниш и ще продължаваш да ме помниш… Но освен това искам нещо да ти кажа.

Скоро ще умра, Данил, и знаех, че вестта ще стигне до теб. Дори да не беше дошъл тук, дори да беше на Аврора, тази вест щеше да стигне до теб. Смъртта ми ще представлява галактическа новина — гърдите му се повдигнаха от немощния, безшумен смях. — Кой би могъл да предположи навремето?

Разбира се, Гладиа също ще научи, но Гладиа знае, че смъртта ми е неизбежна, и ще приеме факта, макар и с болка. Страхувах се обаче как ще се отрази това на теб, тъй като ти — както все настояваш, а аз отричам — си робот. В името на доброто старо време може би ще сметнеш за свой дълг да ме предпазиш от смъртта, а фактът, че няма да успееш, вероятно ще ти причини трайни увреждания. Затова чуй какво ще ти кажа.

Гласът на Бейли отслабваше. Макар че иначе Данил седеше абсолютно неподвижен, лицето му бе придобило необичайна способност да отразява чувства. То изразяваше тъга и дълбока загриженост. Бейли лежеше със затворени очи и не го забеляза.

— Няма значение, Данил — продължи той, — че ще умра. Смъртта на отделния човек няма значение при хората. Когато човек умре, след него остават делата му, а те не умират напълно. Не умират напълно, докато човечеството съществува… Разбираш ли какво ти казвам?

— Да, колега Илайджа.

— Делата на всеки отделен човек допринасят за едно цяло и така се превръщат в неувяхваща част от него. Целокупността от живота на всички хора — в миналото, в настоящето и в бъдещето — изтъкава шарките в едно пано, което съществува от десетки хиляди години и става все по-сложно и в крайна сметка все по-красиво. Дори космолитите са неотменима част от тъканта и също допринасят за сложното преплитане и красотата на шарките. Отделният човешки живот представлява само една нишка в паното, а какво е една нишка в сравнение с цялото?

Данил, мисли винаги за паното. Не бива да се разстройваш от изгубването на една-единствена нишка. Има толкова много други — всички са ценни, всички допринасят…

Бейли замлъкна, но Данил търпеливо изчакваше.

Накрая старецът отвори очи и когато спря погледа си върху робота, леко се намръщи.

— Още си тук? Време е да тръгваш. Казах ти всичко, което исках.

— Не искам да тръгвам, колега Илайджа.

— Трябва. Не мога повече да задържам смъртта. Уморен съм… страшно съм уморен. Искам да умра. Време е.

— Не мога ли да почакам, докато сте още жив?

— Не бих искал. Ако умра пред очите ти, това може да ти се отрази зле въпреки всичко, което казах. А сега тръгвай! Това е… заповед. Ще те оставя да бъдеш робот, щом искаш, но в такъв случай трябва да се подчиняваш на заповедите ми. Не можеш да спасиш живота ми по никакъв начин, така че нищо не чакай да излезе от Втория закон. Тръгвай!

Бейли привдигна немощно ръка и отрони:

— Сбогом, приятелю Данил.

Данил бавно се обърна, следвайки заповедите на Бейли с небивало затруднение.

— Сбогом, колега… — млъкна той ненадейно, после продължи с дрезгав глас: — Сбогом, приятелю Илайджа.

Бентли се втурна към Данил в другата стая.

— Жив ли е още? — попита той.

— Беше жив, когато излизах.

Бентли влезе и почти моментално се върна.

— Вече не е. Видял те е и после… си е отишъл.

Данил почувства, че трябва да се облегне на стената. Мина доста време, преди да успее да се изправи.

Бентли го изчака, извърнал поглед встрани. После заедно се качиха на малкия кораб и излетяха в орбита, където ги чакаше Гладиа.

Тя също попита дали Илайджа Бейли е още жив и когато разбра, че не е, се извърна, без да пророни нито сълза, и отиде в каютата си да плаче.

37а

Данил продължи мисълта си, сякаш парливият спомен за смъртта на Бейли не го бе смутил нито за миг.

— Но сега, в светлината на речта на мадам Гладиа, като че ли откривам още нещо в думите на колегата Илайджа.

— Какво имаш предвид?

— Още не съм сигурен. Много е трудно да мисля в насоката, в която се опитвам.

— Ще почакам, колкото е необходимо — отвърна Жискар.

38

Дженовъс Пендъръл беше висок и все още не толкова стар, колкото го караше да изглежда буйният гъсталак на бялата му коса и пухкавите снежни бакенбарди, които му придаваха достолепие и неповторимост. Имаше осанката на роден предводител и това бе улеснило неговото издигане, но както самият Пендъръл ясно съзнаваше, външно той изглеждаше много по-силен, отколкото по характер.

След като го избраха в Директората, първоначалното му главозамайване премина твърде бързо. Властта, която получи, не бе лъжица за неговата уста и той си даваше сметка за това все по-ясно с всяка изминала година, докато малко по малко автоматично се придвижваше напред. В момента беше Старши директор.

Ама че време да бъдеш Старши директор!

Някога управлението на планетата е било направо шега работа. Дори по времето на Нефи Морлър преди осем десетилетия — същият онзи Морлър, когото всички до последния училищен хлапак смятаха за най-великия Директор, — дори и тогава е било шега. Какво е представлявал Бейлиуърлд в ония времена? Една малка планета, тук-там някоя и друга ферма, шепа градчета, скупчени около естествените комуникационни възли. Цялото население не е надвишавало пет милиона; износът се е състоял главно от вълна и малко титан.

Космолитите изобщо не са се интересували от тях под повече или по-малко благотворното влияние на Хан Фастълф от Аврора. Животът е бил прост. Хората са можели да пътуват до Земята когато си пожелаят — щом им се прииска да вдъхнат малко цивилизация или да се нагледат на техника — и потокът от емигранти земляни не е секвал. Огромното население на Земята бе неизчерпаемо.

И защо тогава Морлър да не стане велик Директор? Нищо не е трябвало да прави.

А за в бъдеще управлението също щеше да е лесна работа. Космолитите щяха да продължават по пътя към своя пълен упадък (всяко дете знаеше, че това е неизбежно, че накрая те ще се удавят в противоречията на своето общество — макар че понякога Пендъръл се чудеше дали наистина е така), а заселниците щяха все повече да нарастват по брой и по сила. И скоро щеше да дойде времето, когато животът щеше отново да стане спокоен. Заселниците щяха да заживеят в мир и да развият до краен предел своята технологична мощ.

С постепенното запълване на Бейлиуърлд планетата — както и всички останали като нея — щеше да придобива все повече облика на една втора Земя. Междувременно щяха да се появяват още и още нови планети, които в крайна сметка щяха да образуват великата Галактическа империя. А Бейлиуърлд, в качеството си на най-стария и най-населения от Заселническите светове, несъмнено щеше да има водещо място в тази Империя — под егидата и неизменното управление на Майката Земя.

Но Пендъръл бе Старши директор не в миналото. Нито пък в бъдещето. Той заемаше тази длъжност сега.

Сега Хан Фастълф бе мъртъв, но Келдън Амадиро продължаваше да е жив. Преди двайсет десетилетия Амадиро се бе примирил с положението, че на Земята бе разрешено да изпраща заселници в космоса, но сега от него можеше да се очакват неприятности. Космолитите все още бяха твърде силни, за да бъдат пренебрегвани; заселниците — все още не достатъчно укрепнали, за да действат уверено. Налагаше се да задържат по някакъв начин космолитите, докато съотношението на силите не се промени достатъчно.

А задачата как да се усмирят космолитите, от една страна, а от друга — заселниците да останат непреклонни, но същевременно и благоразумни, падаше изключително върху плещите на Пендъръл. Но това нито му харесваше, нито го бе искал.

Беше мрачна и студена утрин, снегът се трупаше все по-ожесточено — това поне си беше в реда на нещата, а той крачеше самотно през хотела. Мразеше кортежите.

Специалните части, разхвърляни наоколо в пълен състав, козируваха на място, когато минаваше покрай тях, а той уморено им отвръщаше. Обърна се към капитана, който се приближи да го посрещне.

— Някакви проблеми, капитане?

— Никакви, господин Директор. Всичко е спокойно.

Пендъръл кимна.

— В коя стая е Бейли?… Аха …Държите ли жената и нейните роботи под строга охрана?… Добре.

Той отмина. Общо взето, Д.Ж. се бе държал както трябва. Изоставената Солария би могла да се използва от Търговците като почти неизчерпаем източник на роботи и големи печалби. Макар че, навъсено мислеше Пендъръл, печалбите не бива да се бъркат с най-естествения еквивалент на световната сигурност. Най-добре беше да оставят Солария на спокойствие с нейните клопки. Не си струваше заради нея да избухва война. Д.Ж. бе направил добре, като се е махнал веднага.

И като е взел ядрения мултипликатор. Устройствата от подобен род бяха толкова невероятно масивни, че можеха да се използват само поместени в огромните и скъпи съоръжения, които бяха издигнати с цел да унищожават нашественически кораби. А даже и те си оставаха все още само на чертеж. Прекалено скъпи излизаха. Абсолютно задължително беше да се направят по-малки и по-евтини модели. Така че Д.Ж. с пълно право е сметнал, че докарването на един солариански мултипликатор е по-важно от всичките роботи на онази планета, взети заедно. Мултипликаторът би трябвало да улесни страхотно учените на Бейлиуърлд.

От друга страна, щом един от Външните светове разполага с портативен мултипликатор, какво остава за другите? Какво остава за Аврора? Ако размерът на тези оръжия може да се намали дотолкова, че да се поберат на бойните кораби, тогава една флотилия от космолити би била достатъчна, за да помете без никакви затруднения произволен брой заселнически кораби. Докъде ли бяха стигнали в тази насока? И щеше ли Бейлиуърлд да навакса преднината им с помощта на мултипликатора, донесен от Д.Ж.?

Пендъръл сигнализира за пристигането си на вратата на хотелската стая на Д.Ж., влезе, без изобщо да чака отговор, и седна, без да чака покана. Длъжността Старши директор криеше известни преимущества.

Д.Ж. надникна от банята и изломоти, докато триеше с кърпа косата си:

— Щях да посрещна Ваша Директорска Светлост с подобаващата тържественост, но ме хващате малко натясно, тъй като току-що излизам от банята и съм поставен в изключително неудобно положение.

— О, я млъквай — раздразнено изсумтя Пендъръл.

Неудържимата бодрост на Д.Ж. обикновено го забавляваше, но не и сега. В някои отношения той изобщо не можеше да го разбере. Д.Ж. беше от рода Бейли, пряк потомък на великия Илайджа и на Основоположника Бентли. Това му гарантираше Директорския пост, особено като се имаше предвид и неговата сърдечност, с която печелеше симпатии навсякъде. Вместо това той реши да стане Търговец, което си беше трудна, а и опасна работа. Можеше да направи човек богат, но много по-вероятно бе да погуби живота му или — още по-лошо — да го състари преждевременно.

Да не говорим, че този начин на живот го откъсваше от планетата понякога с месеци наред, а Пендъръл предпочиташе да се вслушва в съветите на Д.Ж., отколкото в съветите на болшинството от своите министри. Човек не винаги можеше да е сигурен дали Д.Ж. говори сериозно или не, но с едно наум си струваше да го изслуша.

Пендъръл тежко подхвана:

— Не мисля, че речта на оная жена се оказа най-доброто, което можеше да ни се случи.

Почти облечен, Д.Ж. присви рамене.

— Кой можеше да го предвиди?

— Ти например. Трябвало е да се поинтересуваш от нейното минало, след като си решил да я вземеш със себе си.

— Поинтересувах се, господин Директор. Прекарала е малко повече от три десетилетия на Солария. Именно на тази планета се е оформила като личност, а там е живяла заобиколена единствено от роботи. Виждала е хора само посредством холографски изображения, с изключение на съпруга си, а той не я е посещавал често. След като отишла на Аврора, трябвало да преодолее един дълъг и труден период на адаптация, но дори и там е живяла главно с роботи. За двайсет и три десетилетия тя едва ли е срещала и двайсетина човека на куп, а какво остава за четири хиляди. Мислех, че едва ли ще успее да каже и две-три думи. Откъде да знам, че била такъв подстрекател.

— Можеше да я спреш, след като го узна. Седеше точно до нея.

— Да не би да сте искали размирици? Хората я харесаха. И вие бяхте там. Знаете, че е така. Ако я бях накарал да седне, те щяха да се хвърлят към сцената. В края на краищата, господин Директор, вие също не направихте никакъв опит да я спрете.

Пендъръл прочисти гърло.

— Всъщност имах подобни намерения, но всеки път щом се обърнех назад, пред погледа ми се изпречваше нейният робот — онзи, дето изглежда като робот.

— Жискар. Да, но какво от това? Той не може нищо да ви направи.

— Знам. Но въпреки това ужасно ме притесняваше и аз все не се решавах да се намеся.

— Е, няма значение, господин Директор — каза Д.Ж. Вече се беше облякъл и побутна подноса със закуската към другия. — Кафето е още топло. Вземете си от кифличките и сладкото, ако ви се хапва… Всичко ще се оправи. Не ми се вярва хората да се преизпълнят чак толкова с любов към космолитите, че да попречат на нашата политика. Дори можем да извлечем изгоди от положението. Ако космолитите научат какво е станало тук, вероятно партията на Фастълф ще укрепи позициите си. Фастълф може и да е мъртъв, но неговата партия не е — поне не съвсем, а всяко поощряване на тяхната умерена политика е добре дошло за нас.

— Мисля си — замислено рече Пендъръл — за всеобщия Конгрес на Заселниците, който ще се проведе след пет месеца. Кой знае колко саркастични забележки ще ми се наложи да чуя по адрес на нашата примиренческа политика и любвеобилните ни отношения с космолитите… Едно ще ти кажа — добави той мрачно, — колкото по-малък е светът, толкова повече ястреби ражда.

— Ами тогава кажете го и на тях — отвърна Д.Ж. — На обществените места се дръжте като истински държавник. Но щом ги издебнете насаме, погледнете ги право в очите и — неофициално — им кажете, че на Бейлиуърлд има свобода на словото и че така смятаме да продължава и занапред. Кажете им, че Бейлиуърлд взима присърце интересите на Земята, но че ако някоя планета желае да докаже своята по-голяма преданост, като обяви война на космолитите, Бейлиуърлд ще наблюдава действията с жив интерес, но нищо повече. Това ще им запуши устата.

— О, не, не — разтревожено запротестира Пендъръл. — Реплики в тоя дух моментално ще се разчуят. Ще се вдигне невъобразим шум.

— Прав сте, за съжаление — отбеляза Д.Ж. — Но поне си го мислете и не се оставяйте на онези безмозъчни кречетала да ви притискат.

Пендъръл въздъхна.

— Предполагам, че все някак ще се оправим, но след станалото снощи плановете ни страхотно ще се объркат. Затова ме е яд.

— Какво толкова е станало?

— Когато си тръгнал от Аврора за Солария, два аврориански бойни кораба също са потеглили натам. Знаеше ли го?

— Не, но очаквах подобно нещо — отвърна Д.Ж. с безразличие. — И затова си направих труда да прибягвам до подвеждащи трикове по пътя.

— Един от аврорианските кораби се е приземил на Солария — на хиляди километри встрани от теб, така че, изглежда, не се е стремил да те следи, — а другият е останал в орбита.

— Логично. И аз щях да постъпя така, ако имах на разположение втори кораб.

— Аврорианският кораб, който се приземил, бил унищожен за броени часове. Корабът в орбита докладвал за станалото и получил заповед да се връща… Съобщението е било засечено от една Търговска наблюдателна станция, която ни го изпрати.

— Кодирано ли е било?

— Естествено, но са използвали един от кодовете, които сме дешифрирали.

Д.Ж. поклати замислено глава, после рече:

— Много интересно. Значи никой от тях не е можел да говори на солариански.

— Очевидно — важно закима Пендъръл. — Тази твойта жена е единственият човек от Солария, който можеш да намериш в цялата Галактика — освен ако някой не открие къде са се дянали самите соларианци.

— А те ме оставиха да я взема, а? Кофти за аврорианците!

— Както и да е, снощи смятах да съобщя за унищожения аврорианския кораб. Само фактите — никакво злорадство. Така или иначе, новината щеше да въодушеви и последния заселник в Галактиката. Нали ние се измъкнахме, а аврорианците — не.

— Ние имахме соларианка — отбеляза Д.Ж. — Аврорианците не са имали.

— Чудесно. Вие с жената също щяхте да се представите в добра светлина… Но нищо не стана. Пред онова, което направи тя, всичко останало бледнее — дори новината за унищожението на един аврориански кораб.

— Да не говорим — продължи Д.Ж., — че след като тъкмо си свършил да ръкопляскаш на братството и любовта, не върви тутакси да започнеш да ръкопляскаш на смъртта на неколкостотин аврориански братя.

— Да, предполагам. Така че изпуснахме шанса за страхотен психологически удар.

Д.Ж. се чумереше.

— Не мислете за това, господин Директор. За пропаганда винаги има време — в някой по-подходящ момент. Важното е какво се крие зад всичко това… Взривен е един аврориански кораб. Значи те не са очаквали, че срещу тях ще бъде използван ядрен мултипликатор. На другия кораб е било наредено да се върне, което може да означава, че той не е имал съответните защитни средства — може би те изобщо не разполагат с такива. Оттук стигам до извода, че портативният — или полупортативният, все едно — мултипликатор представлява изключително соларианско изобретение, а не на Външните светове като цяло. Това е добре дошло за нас — ако е вярно. Нека за момента престанем да оплакваме кяра от пропагандата и да насочим вниманието си върху всяко късче полезна информация, което можем да извлечем от въпросния мултипликатор. Нали искаме по възможност да изпреварим космолитите в това отношение.

Пендъръл си взе кифличка и я задъвка.

— Може би си прав — измънка той. — Но в такъв случай как ще се оправим с другата новина?

— Каква друга новина? — попита Д.Ж. — Вижте какво, господин Директор, ще ми кажете ли накрая всичко, за да мога да водя смислен разговор, или смятате да ми подхвърляте информацията късче по късче и да ме карате да я ловя във въздуха?

— Недей да се засягаш, Д.Ж. С теб няма смисъл да се говори, освен ако не подхвана разговора по-непринудено. Знаеш ли какво представляват събранията на Директората? Искаш ли да вземеш моята работа? Спокойно можеш да я получиш.

— Не, благодаря, не ми трябва. Трябва ми вашата новина.

— Имаме послание от Аврора. Истинско послание. Дори са благоволили да се обърнат направо към нас, вместо да ни го пращат с посредничеството на Земята.

— Значи посланието е важно — за тях. Какво искат?

— Искат си обратно соларианката.

— Тоест очевидно са разбрали, че нашият кораб се е измъкнал от Солария и е пристигнал на Бейлиуърлд. И те си имат наблюдателни станции, освен това сигурно подслушват нашите съобщения, както ние — техните.

— Определено — отвърна Пендъръл с явно раздразнение. — Разшифроват нашите кодове със същата бързина, с която ние техните. Аз лично смятам, че би трябвало да се споразумеем и повече да не кодираме съобщенията си. Нищо няма да се промени нито за нас, нито за тях.

— Казват ли защо искат жената обратно?

— Не, разбира се. Космолитите не дават обяснения — те дават нареждания.

— Дали са разбрали в какво точно се е състояла нейната роля на Солария? След като тя е единственият човек с неподправено соларианско произношение, може би са решили да я използват, за да прочистят планетата от всички надзиратели?

— Не виждам как може да са разбрали, Д.Ж. Едва снощи обявихме какво точно е станало. Посланието от Аврора дойде много преди това… Но всъщност няма значение защо им е потрябвала. Въпросът е какво ще правим ние? Ако не я върнем, може да настъпи криза в отношенията ни с Аврора, което не бих искал. Ако я върнем, това няма да се хареса на хората, а Старецът Бистърван ще има чудесен повод да ни натяква, че пълзим пред космолитите.

Те се спогледаха, после Д.Ж. бавно отвърна:

— Ще трябва да я върнем. В крайна сметка тя е космолит и е поданик на Аврора. Не можем да я задържаме против волята на Аврора, иначе излагаме на риск всеки един Търговец, който се осмели да навлезе в територията на Външните светове по работа. Но аз ще я върна обратно, господин Директор, а вие можете да стоварите вината върху мен. Кажете, че съм я взел на Солария при условие, че ще я върна обратно на Аврора — което всъщност си е самата истина, макар и не под формата на писмено споразумение. Кажете, че съм почтен човек и че съм решил да спазя своето обещание… И нещата може да се обърнат в наша полза.

— Но как?

— Ще трябва да помисля. Но ако решаваме така, господин Директор, тогава настоявам моят кораб да бъде ремонтиран на планетарни разноски. А хората ми ще искат да получат солидни премиални… Хайде, господин Директор, та те се лишават от своите отпуски.

39

Като се имаше предвид, че Д.Ж. не бе възнамерявал да се качва на кораба си поне още три месеца, той изглеждаше направо в страхотно настроение.

А като се имаше предвид, че Гладиа разполагаше с по-голяма и по-луксозна каюта от предния път, тя изглеждаше твърде потисната.

— Защо е всичко това? — попита тя.

— Гледате зъбите на харизан кон? — пошегува се Д.Ж.

— Просто питам. Защо?

— Преди всичко, милейди, вие сте първокласна героиня и когато оправяха кораба, спретнаха това местенце специално за вас.

— Спретнаха?

— Така се казва. Разкрасиха, щом предпочитате.

— Това пространство не е изникнало от нищото. За чия сметка е?

— Всъщност това беше салонът за екипажа, но те настояха, нали разбирате. Вие сте тяхната любимка. Нис… спомняте ли си Нис?

— Естествено.

— Та той иска да го вземете на мястото на Данил. Казва, че Данил не си харесвал работата и непрекъснато се извинявал пред жертвите си. Нис твърди, че щял да види сметката на всеки, който ви докара и най-малката неприятност, щял с удоволствие да го прави и никога нямало да се извинява.

Гладиа се усмихна.

— Кажете му, че ще имам предвид неговото предложение и че ще ми бъде приятно да се ръкуваме, ако това може да се уреди. Така и не успях да го направя преди кацането на Бейлиуърлд.

— Ще си сложите вашите ръкавици, надявам се.

— Разбира се, макар да се чудя дали наистина има смисъл. Откакто напуснах Аврора, дори не съм кихнала. Вероятно инжекциите, които си слагам, добре са подсилили имунната ми система — тя пак се огледа. — Направили сте дори ниши за Данил и Жискар. Много трогателно от ваша страна, Д.Ж.

— Мадам — отвърна Д.Ж., — не жалим сили, за да ви угодим, и сме поласкани, че останахте доволна.

— Колкото и да е странно — Гладиа изглеждаше искрено озадачена, — не съм съвсем доволна. Не съм сигурна, че искам да напусна вашата планета.

— Сериозно ли? Навсякъде само студ, сняг, скука, простащина, безкрайно ликуващи тълпи от хора. Какво толкова ви привлича тук?

Гладиа се изчерви.

— Не са ликуващите тълпи.

— Ще се престоря, че ви вярвам, госпожо.

— Наистина не са те. Нещо съвсем друго. Аз… аз никога не съм направила нещо. Забавлявала съм се по най-различни банални начини, запълвала съм си времето с оцветяване на силови полета и с екзодизайн на роботи. Любила съм се, била съм съпруга и майка и… и… никога не съм била личност. Ако внезапно бях престанала да съществувам или ако никога не се бях раждала, това нямаше да засегне абсолютно никой и нищо — с изключение може би на един-двама по-близки лични приятели. Сега положението е различно.

— Така ли? — в гласа на Д.Ж. се долавяше съвсем бегло подигравателен оттенък.

— Да, така! Мога да въздействам на хората. Мога да си избера някаква кауза и да я приема като моя. Всъщност вече съм си избрала. Искам да предотвратя войната. Искам Вселената да бъде заселена наравно от космолити и от заселници. Искам всяка общност да съхрани своите особености, но същевременно да бъде толерантна към другата. Искам да се захвана толкова сериозно с това, че след моята смърт историята да се е променила благодарение на мен и хората да казват: „Ако не беше тя, нещата нямаше да вървят така добре.“

Тя се обърна към Д.Ж. със светнало лице.

— Знаете ли какво означава, когато близо два и половина века си бил никой, а после внезапно получиш възможността да станеш някой; да откриеш, че в живота, който си смятал за празен, все пак може да има нещо — нещо чудесно; да се почувстваш щастлив дълго-дълго след като си загубил всякаква надежда за това?

— Не е необходимо да бъдете на Бейлиуърлд, милейди, за да имате всичко това — Д.Ж. изглеждаше малко объркан.

— На Аврора няма да го имам. На Аврора съм просто един емигрант от Солария. Докато на някой Заселнически свят съм космолит — нещо твърде необичайно.

— Но в редица случаи вие твърдяхте — при това доста настойчиво, — че искате да се върнете на Аврора.

— Преди известно време — да, но сега не твърдя подобно нещо, Д.Ж. Сега вече не го искам.

— И ние бихме се съобразили с вас, само че Аврора иска вие да се върнете. Така ни казаха.

Гладиа направо се стъписа.

— Те искат да се върна?

— Така твърдят в официалното послание, което получихме от Председателя на Съвета на Аврора — безгрижно подхвърли Д.Ж. — С радост бихме ви задържали, но членовете на Директората решиха, че не биха платили за вас с цената на една междузвездна криза. Не съм убеден, че съм съгласен с тях, но те са по-висшестоящите.

Гладиа се намръщи.

— За какво съм им потрябвала? Повече от двайсет десетилетия живея на Аврора и нито веднъж не са се престорили, че имат нужда от мен… Чакайте! Смятате ли, че сега вече гледат на мен като на единствената възможност да спрат надзирателите на Солария?

— Мина ми тази мисъл, милейди.

— Няма да го направя. Удържах онази надзирателка като по чудо и едва ли някога ще успея пак. Сигурна съм, че няма да стане… Пък и за какво им е да кацат на планетата? Могат да унищожат надзирателите отдалече, след като вече знаят какво представляват.

— Всъщност — отбеляза Д.Ж. — посланието, с което настояват да се върнете, е изпратено много преди да е било възможно да научат за вашия сблъсък с надзирателката. Сигурно им трябвате за нещо друго.

— О-о… — Гладиа съвсем се обърка. После отново се разпали. — Не ме интересува за какво! Не искам да се връщам. Тук ме чака работа и нямам намерение да я оставям.

Д.Ж. се изправи.

— Радвам се да го чуя, мадам Гладиа. Надявах се, че така ще се чувствате. Обещавам ви, че ще направя всичко възможно да ви взема със себе си, когато тръгнем от Аврора. Но точно сега трябва да отида на Аврора, а вие трябва да дойдете с мен.

40

Гладиа изпращаше с поглед смаляващия се Бейлиуърлд. Чувстваше се коренно различно в сравнение с предния път, когато бе наблюдавала приближаването му. Беше си все същата онази студена, сива и нещастна планета, каквато й се стори в началото, но сега усещаше топлината и живеца на хората. Те бяха съвсем истински, от плът и кръв.

Солария, Аврора и другите Външни светове, които бе посещавала, й се струваха изпълнени с нематериални… дифузни образи.

Точно това беше думата. Дифузни.

Колкото и малко да бяха хората, които обитаваха дадена планета от Външните светове, те се разпръсваха и я запълваха така, както молекулите газ се разпръсват и запълват предоставения им обем. Космолитите сякаш взаимно се отблъскваха.

И наистина е така, помисли си Гладиа мрачно. Космолитите винаги я бяха отблъсквали. Възпитанието, което получи на Солария, целеше именно това. Но дори на Аврора — в началото, докато лудешки експериментираше със секса — най-неприятното нещо си оставаше неизбежната близост в интимните отношения.

Освен… освен с Илайджа… Но той не беше космолит.

Бейлиуърлд бе съвсем различен. Вероятно и всички останали Заселнически светове. Хората се скупчваха на едно място, за което заплащаха с огромните пустеещи пространства наоколо — пустеещи, докато прирастът на населението не ги запълнеше. Заселническите светове се състояха от струпвания на хора, от камъчета и морени, а не от газови молекули.

Защо се получаваше така? Може би заради роботите! Те правеха хората по-малко зависими един от друг. Запълваха междинното пространство. Бяха като изолационен материал, който намалява естественото привличане между тях, така че цялата система се разпадаше на отделни части.

Това трябваше да е. На Солария имаше най-много роботи, а изолиращият ефект се усилваше до такава степен, че отделните газови молекули — човешките същества — придобиваха неимоверна инертност и почти никога не взаимодействаха помежду си. (Къде ли се бяха дянали соларианците, пак се запита Гладиа, и как ли живееха?)

А сигурно и голямата продължителност на живота също оказваше влияние. Как е възможно в продължение на десетилетия да се опазва една емоционална връзка от постепенното вгорчаване? Или ако единият умре, как щеше другият да се бори десетилетия наред със скръбта? И ето че хората свикваха да не се привързват емоционално, а да се държат на разстояние, вътрешно да се изолират.

От друга страна, ако живеят кратко, хората нямаше толкова лесно да погребват очарованието от живота. При бързата смяна на поколенията топката ще преминава от ръка на ръка, без изобщо да докосва земята.

Съвсем неотдавна Гладиа бе заявила на Д.Ж., че няма повече какво да прави или да научи, че е изпитала и премислила всичко, че ще трябва да изживее дните си до края в безпросветна скука… Без при това да знае, без изобщо да подозира за съществуването на тълпи от хора, на цели рояци; за възможността да говори пред стотици хиляди, докато те се разтапяха в едно море от глави; да чува техния отклик, изразен не с думи, а с безмълвни звуци; да се слее с тях, да ги почувства, да станат едно цяло.

Не само че дотогава никога не бе изпитвала подобно нещо, тя изобщо не бе допускала, че това е възможно да се случи. Колко ли още изненади я чакаха, макар и да бе живяла толкова дълго? Какви ли други невъобразими преживявания оставаха скрити за нея?

— Мадам Гладиа — тихо рече Данил, — мисля, че капитанът иска разрешение да влезе.

Гладиа се сепна.

— Нека влезе, тогава.

Д.Ж. влезе с широко отворени очи.

— Олекна ми. Помислих, че може да не сте си вкъщи.

Гладиа се усмихна.

— В известен смисъл ме нямаше. Бях потънала в мисли. Случва ми се понякога.

— Късметлия сте — каза Д.Ж. — Моите мисли са толкова плитки, че все не успявам да потъна в тях. Примирихте ли се с факта, че трябва да отидете на Аврора, мадам?

— Не. И между другите мисли ми мина и тази, че все още не разбирам защо трябва да ходите до Аврора. Едва ли само за да ме върнете. Тази работа можеше да я свърши всеки един космически товарен влекач.

— Мога ли да седна, мадам?

— Да, естествено. Няма какво да ме питате, капитане. Бих искала да престанете да се държите с мен като с някаква аристократична особа. Става досадно. Още по-зле, ако така се опитвате да иронизирате факта, че съм космолит. Всъщност бих предпочела да минем на „ти“.

— Изглежда си готова да се откажеш от своята расова принадлежност, Гладиа — отбеляза Д.Ж., докато сядаше и премяташе крак върху крак.

— По-скоро бих искала да забравя несъществените различия.

— Несъществени ли? Не и докато твоят живот е пет пъти по-дълъг от моя.

— Странно, но тъкмо си мислех, че това е един от най-неприятните недостатъци на космолитите… Колко остава до Аврора?

— Този път няма да се покриваме. След няколко дни ще се отдалечим достатъчно от нашето слънце, за да извършим скока през хиперпространството, после още няколко дни, докато стигнем Аврора — това е.

— Но защо ти трябва да отидеш на Аврора?

— Може да мине за чиста любезност, но всъщност ще се радвам, ако получа възможността да обясня на вашия Председател — или дори на някой от неговите подчинени — какво точно се случи на Солария.

— Те не знаят ли?

— В общи линии, да. Били са така добри да подслушат нашите съобщения, както бихме направили и ние в обратния случай. Но може да са направили погрешни изводи. Бих искал да ги поправя — ако е така.

— А кои са верните изводи, Д.Ж.?

— Както добре знаеш, надзирателите на Солария са програмирани така, че за тях човешко същество представлява само онзи, който говори соларианския диалект — ти например. Това означава, че не само заселниците, но и космолитите от другите Външни светове не се признават за хора. По-конкретно, ако аврорианците кацнат на Солария, те също ще бъдат унищожени.

Гладиа опули очи.

— Не може да бъде. Соларианците не биха допуснали надзирателите да третират аврорианците по същия начин, както и вас.

— Така ли? Един аврориански кораб е бил вече унищожен. Знаеше ли за това?

— Аврориански кораб! Не, не го знаех.

— Уверявам те, че е така. Приземил се е почти едновременно с нас. Ние се измъкнахме, но те — не. Изводът е — или поне би трябвало да бъде, — че Аврора не може да разчита безусловно на съюз с останалите Външни светове. В критичния момент всеки ще остане сам за себе си.

Гладиа усилено клатеше глава.

— Опасно е да се правят обобщения въз основа на един отделен случай. Соларианците трудно биха успели да програмират в надзирателите положителна реакция на петдесет акцента и отрицателна на стотици други. По-лесно е било да го направят с един-единствен. Нищо повече. Заложили са на това, че други космолити няма да се опитат да кацнат на тяхната планета, но са загубили.

— Да, сигурен съм, че точно така ще разсъждават и във върхушката на Аврора, понеже хората по принцип са много по-склонни да правят приятни изводи, отколкото неприятни. Аз обаче искам да съм сигурен, че те съзнават вероятността за неприятния извод — и че това наистина ги притеснява. Извинявай за себелюбието, но не вярвам, че някой друг ще свърши тази работа по-добре от мен, затова смятам, че аз — а не някой друг — трябва да отида на Аврора.

Гладиа се разкъсваше между два полюса. Тя не искаше да бъде космолит; искаше да бъде човешко същество и да забрави всичко, което току-що бе определила като „несъществени различия“. Но докато Д.Ж. описваше с неприкрито злорадство унизителното положение, в което щеше да се озове Аврора, тя откри, че все още се чувства космолит.

— Предполагам — раздразнено каза Гладиа, — че и Заселническите светове не са толкова единни. Дали всеки от тях не отговаря сам за себе си?

Д.Ж. поклати глава.

— Може би ти се струва, че това е неизбежно, и аз няма да се учудя, ако всички те поотделно изпитват понякога желание да поставят собствените си интереси над общото благо. Но ние притежаваме нещо, което вие, космолитите, нямате.

— И какво е то? По-голямо благородство?

— Не, разбира се. Не сме по-благородни от космолитите. Но ние имаме Земята. Тя е нашият свят. Всички заселници посещават Земята колкото се може по-често. Всички заселници знаят, че съществува един свят — голям, развит свят, с невероятно богата история и култура, със сложна екология, — който е техен и на който те принадлежат. Заселническите светове може да се карат помежду си. Но тези караници не могат да доведат до насилие или до окончателен разрив в отношенията, защото автоматично се търси посредничеството на земното правителство. А неговите решения са неоспорими и достатъчни.

Това са нашите три преимущества, Гладиа: липсата на роботи, която ни дава възможност да изграждаме новите светове с нашите собствени ръце; бързата смяна на поколенията, която осигурява непрестанна промяна; и най-вече Земята, която представлява нашето ядро.

— Но космолитите… — припряно започна Гладиа, но после спря.

Д.Ж. се усмихна с горчивина.

— Искаше да кажеш, че космолитите също произлизат от земляните и че това е и тяхна планета, нали? — попита той. — Фактически това е така, но психологически не е. Космолитите са направили всичко възможно, за да се отрекат от своето наследство. Те не се смятат за потомци на земляните — нито близки, нито далечни. Ако бях мистик, щях да кажа, че след като веднъж са се откъснали от своите корени, те няма да оцелеят дълго. Разбира се, не съм мистик и няма да се изразя така — но все едно, те няма да оцелеят дълго. Убеден съм.

После, след кратко мълчание, той продължи с малко пресилена любезност, сякаш бе осъзнал, че в своята екзалтация бе засегнал болното й място.

— Но моля те, Гладиа, чувствай се преди всичко човек, а не космолит, както и аз се чувствам преди всичко човек, а не заселник. Човечеството непременно ще оцелее независимо под каква форма — заселници, космолити, или и двете. Аз лично смятам, че ще бъде под формата на заселници, но може и да греша.

— Не — Гладиа се мъчеше да говори сдържано, — мисля, че си прав, освен ако хората успеят по някакъв начин да забравят различието космолит/заселник. Това е целта ми — да помогна на хората да го направят.

— Извинявай, но май ти попречих на вечерята — сепна се Д.Ж. и хвърли поглед към лентата, която опасваше стената. — Мога ли да похапна с теб?

— Разбира се — отвърна Гладиа.

Д.Ж. се изправи.

— Тогава ще отида да донеса яденето. Бих изпратил Данил или Жискар, но не ми се иска да свиквам да се разпореждам с роботи. Пък и колкото и да те обожава екипажът, не смятам, че обожанието им стига чак до твоите роботи.

Гладиа не хареса храната, която донесе Д.Ж. Не можеше да свикне с отсъствието на изтънчени подправки, вероятно наследено от земната кухня, където масово използваха мая. Но и не беше чак толкова отвратително. Гладиа флегматично задъвка.

— Надявам се, че храната не те притеснява? — попита Д.Ж., забелязал нейната липса на ентусиазъм.

Тя поклати глава.

— Не. Явно свиквам. Имаше някои неприятни моменти, когато се качих за пръв път на кораба, но всъщност нищо страшно.

— Радвам се да го чуя. Но, Гладиа…

— Да?

— Нямаш ли все пак някаква представа защо правителството на Аврора иска да се завърнеш толкова спешно? Не може да е заради разправията с надзирателя, нито заради речта ти. Официалното съобщение е било изпратено много преди те да са могли да научат и за едното, и за другото.

— В такъв случай, Д.Ж. — тъжно отвърна Гладиа, — не остава нищо друго, за което бих могла да им потрябвам. Никога не съм им трябвала.

— Но все нещо трябва да има. Вече ти казах, че съобщението пристигна от името на Председателя на Съвета на Аврора.

— Говори се, че въпросният Председател е марионетка.

— Така ли? Кой стои зад него? Келдън Амадиро?

— Именно. Значи знаеш за него.

— О, да — мрачно кимна Д.Ж. — Централна фигура сред фанатичните противници на Земята. Човекът, който преди двайсет десетилетия бе направо смазан политически от д-р Фастълф, е все още жив, за да се превърне отново в заплаха за нас. Ето ти един пример за изключителните права на дълголетието.

— Но точно това е странното — отбеляза Гладиа. — Амадиро е отмъстителен. Той знае, че дължи своето поражение на Илайджа Бейли, и е убеден, че аз също имам някаква вина за това. Неговата омраза — изключителна омраза — е насочена и срещу мен. След като Председателят иска аз да се върна, значи всъщност Амадиро го иска — а за какво съм му аз на Амадиро? По-скоро би предпочел да се отърве от мен. Вероятно заради това реши да ме изпрати с теб на Солария. Определено е очаквал, че корабът ще бъде унищожен — и аз заедно с него. Което нямаше да го натъжи ни най-малко.

— Нямаше да пролива сълзи, а? — замислено рече Д.Ж. — Но сигурно не са ти поднесли нещата по този начин. Никой не ти е казал: „Тръгвай с този откачен Търговец, защото твоята смърт ще ни достави удоволствие.“

— Не. Казаха ми, че ужасно ви трябва моята помощ и че в момента политическата ситуация налага да сътрудничим със Заселническите светове. А също и че ще допринеса много за благото на Аврора, ако след като се върна, докладвам подробно за всичко, което се случи на Солария.

— Да, друго няма да кажат. Дори в известен смисъл може наистина да са го имали предвид. После — след като противно на всичките им очаквания нашият кораб се е измъкнал невредим, докато техният е бил унищожен — като нищо може да са решили, че им е необходима информация от първа ръка. Съответно, понеже те откарах на Бейлиуърлд вместо обратно на Аврора, те са изпищели на умряло за теб. Възможно е да е така. Разбира се, те вече са чули цялата история, така че сигурно повече не им трябваш. Макар че — той говореше по-скоро на себе си, отколкото на Гладиа — те знаят само онова, което са научили от хипервизията на Бейлиуърлд, и естествено може да не го приемат за чиста монета. И все пак…

— И все пак какво, Д.Ж.?

— Инстинктивно усещам, че тяхното послание не може да е било продиктувано единствено от желанието им да чуят твоя доклад. Струва ми се, че категоричният тон на искането им говори за нещо много повече.

— Няма нищо друго, което биха могли да искат. Нищо — натърти Гладиа.

— Чудя се — отвърна Д.Ж.

41

— И аз се чудя — каза Данил от нишата си същата вечер.

— Какво се чудиш, приятелю Данил? — попита Жискар.

— Чудя се какъв е истинският смисъл на посланието от Аврора, с което настояват лейди Гладиа да се върне. На мен също ми се струва, че просто желанието да чуят някакъв доклад не може да представлява достатъчен мотив за изпращането на подобно послание.

— Можеш ли да предположиш нещо друго?

— Хрумна ми една мисъл, приятелю Жискар.

— Мога ли да я узная, приятелю Данил?

— Хрумна ми, че като настоява за връщането на мадам Гладиа, Съветът на Аврора всъщност иска нещо много повече, а не самата нея.

— Какво повече от мадам Гладиа ще получат?

— Приятелю Жискар, немислимо е лейди Гладиа да се върне без нас двамата.

— Да, но каква полза ще има от нас двамата Съветът на Аврора?

— Аз, приятелю Жискар, няма да им бъда от никаква полза. Ти обаче си уникален, защото можеш да проникваш в съзнанието на хората.

— Това е вярно, приятелю Данил, но те не го знаят.

— А не е ли възможно след нашето заминаване да са го разбрали по някакъв начин и сега горчиво да съжаляват, че са ти позволили да напуснеш Аврора?

Жискар не се поколеба видимо.

— Не, това е невъзможно, приятелю Данил. Как са могли да го разберат?

— Разсъждавах по въпроса — внимателно започна Данил. — По време на твоето отдавнашно посещение на Земята с д-р Фастълф ти си успял да поработиш върху няколко земни робота. Те са придобили някои много ограничени умствени способности, само колкото да могат да продължат започнатото от теб. Внушавали са на държавните служители да не се боят от заселническия процес и да го подпомагат. Така поне ми каза ти на времето. Следователно на Земята има роботи, които могат да настройват човешкото съзнание.

Освен това, както наскоро предположихме, Институтът по роботика е изпратил на Земята хуманоидни роботи. Не знаем с каква цел са го направили, но най-малкото, което може да се очаква от такива роботи е, че те ще следят събитията на Земята и ще докладват за тях.

Дори аврорианските роботи да нямат телепатични способности, от техните доклади може да става ясно, че един или друг държавен служител внезапно променя своето отношение към заселническия процес. Вероятно след като сме напуснали Аврора, някой държавник — може би самият доктор Амадиро — изведнъж се е сетил, че това може да бъде обяснено единствено със съществуването на телепатични роботи на Земята. И тогава е възможно тяхната поява да е била свързана или с д-р Фастълф, или с теб самия.

Това, от своя страна, сигурно ще послужи за обяснение на някои други събития в миналото на Аврора, които могат да се свържат по-скоро с теб, отколкото с д-р Фастълф. В резултат на всичко дотук, Аврора отчаяно ще иска да те върне обратно, но не би посмяла да го заяви направо, защото ще се издаде. Вместо това те казват, че искат лейди Гладиа — съвсем естествено искане, — защото знаят, че ако тя се върне, ще се върнеш и ти.

Жискар потъна в мълчание цяла минута, после каза:

— Разсъжденията ти са много интересни, приятелю Данил, но не са издържани. Роботите, които пригодих за моите цели, свършиха своята работа преди повече от осемнайсет десетилетия. Оттогава те са дезактивирани, поне що се отнася до телепатията. Нещо повече, преди доста време Земята изхвърли роботите от Градовете си и ограничи тяхното използване само в ненаселените извънградски области.

Тоест хуманоидните роботи, за които предполагаме, че са изпратени на Земята, не са имали възможност да срещнат моите телепатични роботи. Нито пък да забележат каквато и да било телепатична проява, тъй като роботите не се занимават повече с това. Следователно не е възможно да са разкрили моите способности по начина, който предлагаш.

— Има ли друг начин, приятелю Жискар? — попита Данил.

— Няма — твърдо заяви Жискар.

— И все пак… чудя се — каза Данил.