Роботите и империята

64

Амадиро прехапа долната си устна и стрелна с поглед Мандамъс, който изглеждаше потънал в мисли.

— Тя настоя — започна да се оправдава Амадиро. — Каза, че само тя можела да се справи с този Жискар; че само тя можела да му повлияе достатъчно силно, за да му попречи да използва неговите умствени възможности.

— Не ми споменахте нито дума за това, д-р Амадиро.

— Не бях сигурен, че има нещо за казване. Не бях сигурен, че е права.

— А сега сигурен ли сте?

— Напълно. Тя изобщо не може да си спомни какво се е случило…

— Значи и ние не знаем какво се е случило.

— Точно така — кимна Амадиро. — Освен това тя не си спомня нищо от предишните ни разговори по въпроса.

— Не се ли преструва?

— Постарах се да й направят електроенцефалограма. Има явна разлика в сравнение с предишните резултати.

— Има ли някаква вероятност да възстанови паметта си след време?

— Кой би могъл да каже? — Амадиро поклати глава с горчивина. — Аз лично се съмнявам.

Мандамъс продължаваше да гледа замислено надолу.

— Тогава има ли някакво значение? Можем да приемем за вярно онова, което ви е казала. Жискар има власт да въздейства на човешкото съзнание. Това е от решаващо значение и сега вече ни е известно… Всъщност добре, че колежката ни се провали. Ако Василия беше постигнала контрол над робота, не след дълго и вие щяхте да се озовете в ръцете й — както и аз, ако приемем, че е смятала да ме е удостои с тази чест.

Амадиро кимна.

— Предполагам, че вероятно е имала нещо подобно наум. В момента обаче е трудно да се каже какво смята. По нищо не личи да е пострадала — поне външно, — като изключим специфичната загуба на паметта. Очевидно тя си спомня всичко останало. Но кой знае какви ще бъдат последствията върху нейния начин на мислене, а съответно и върху научната й работа! Фактът, че Жискар е способен да причини подобно нещо на човек с нейната ерудиция, го прави изключително опасно явление.

— Не ви ли се струва, д-р Амадиро, че недоверието на заселниците към роботите може би е оправдано?

— Почти напълно, Мандамъс.

Мандамъс потри ръце.

— Ако съдя по потиснатия ви вид, всичко това е станало ясно едва след като те са напуснали Аврора.

— Добре мислите. Капитанът на заселническия кораб е отвел със себе си соларианката и нейните два робота. В момента те пътуват към Земята.

— Което означава?

— Не и поражение, струва ми се — бавно отвърна Амадиро. — Ако проектът ни се осъществи, победата е наша — със или без Жискар. А ние можем да го осъществим. Каквото и да е в състояние да прави Жискар с чувствата на хората, мислите не може да чете. Вероятно може да улавя емоционалните вълни в човешкото съзнание или дори да различава отделните чувства, да ги променя, да предизвиква сън и амнезия — безобидни неща от този род. Не може обаче да разбере нищо определено. Не може да засича самите думи или идеи.

— Сигурен ли сте?

— Така каза Василия.

— Възможно е да не е разбирала какво говори. Ето че не е успяла да се справи с робота, макар най-самонадеяно да е заявила обратното. Фактът не говори в полза на прецизност в нейните оценки.

— И все пак в това отношение й вярвам. За да може действително да се четат мисли, е необходимо наличието на невероятно сложна позитронна верига. Абсолютно е невъзможно някакво хлапе, и то преди двайсет десетилетия, да е постигнало подобно нещо. Всъщност задачата е непостижима дори за съвременната наука, Мандамъс. Не можете да отречете.

— Ще трябва да се съглася. Значи сега те пътуват към Земята?

— Без съмнение.

— Как тази жена, с нейното възпитание, ще тръгне за Земята?

— Тя няма избор, ако е под контрола на Жискар.

— Но защо Жискар иска да я накара да отиде там? Възможно ли е да знае за нашия план? Изглежда, вие не смятате така.

— Възможно е да не знае. Може би няма друг мотив освен стремежът да отведе соларианката и себе си по-надалеч от нас.

— Не ми се вярва да се страхува от нас, щом е успял да се справи с Василия.

— Има средства — каза Амадиро с леден глас, — с помощта на които той може да бъде унищожен от разстояние. Неговите собствени способности би трябвало да имат ограничен обхват на действие. Няма как иначе да го прави освен с електромагнитни вълни, което значи, че силата им отслабва с квадратния корен от разстоянието. И докато ние можем да излезем от неговия обхват на интензивно въздействие, той няма да е в състояние да избяга от нашите оръжия.

Мандамъс се намръщи, видът му стана неспокоен.

— Изглежда, страдате от несвойствено за един космолит пристрастие към насилието, д-р Амадиро. Но в дадения случай предполагам, че насилието е съвсем допустимо.

— В дадения случай, а? Става дума за робот, който е способен да навреди на човешки същества! Така си мисля. Трябва да измислим някакъв претекст, за да изпратим след тях един по-големичък кораб. Няма да е разумно да обясняваме истинското положение на нещата…

— В никакъв случай! — натърти Мандамъс. — Помислете си само колко хора ще поискат да притежават такъв робот!

— Което не бива да се допуска. Ето още една причина, поради която смятам, че унищожението на робота е най-уместното и най-безопасно решение.

— Вероятно сте прав — неохотно призна Мандамъс, — но мисля, че би било по-разумно да не разчитаме единствено на това. Трябва да отида на Земята — веднага. Налага се да побързаме с изпълнението на проекта, дори с цената на известно недоизпипване. Веднъж като свършим — край. Дори един телепатичен робот, независимо в чии ръце се намира, няма да е в състояние да върне нещата обратно. А каквото и друго да направи, вероятно то няма да има вече никакво значение.

— Не говорете в единствено число. И аз ще дойда.

— Вие? Земята е ужасна планета. Аз трябва да отида, но вие защо?

— Защото и аз трябва да отида. Не мога повече да стоя тук и да гадая. Не сте чакал този момент цял живот като мен, Мандамъс. Нямате сметки за уреждане като мен.

65

Гладиа отново бе в космоса и отново Аврора се превърна в далечно кълбо. Д.Ж. непрекъснато беше зает; целият кораб беше обхванат от вълна на някаква смътна, но всепроникваща тревога. Сякаш имаше бойна готовност, сякаш бягаха от преследване или пък всеки момент го очакваха.

Гладиа поклати глава. Не беше изгубила способност да разсъждава трезво. Чувстваше се добре. Но щом се замислеше за онзи момент в Института, след като Амадиро си тръгна, поглъщаше я натрапчивото усещането за някаква странна нереалност. Времето й се губеше. В един миг тя седеше сънена на канапето, в следващия в стаята вече имаше някаква жена и четири робота, които дотогава не бяха там.

Значи беше заспала, но без изобщо да усети, без изобщо да разбере как. Имаше някаква пропаст от небитие.

По-късно се бе сетила коя е жената. Василия Алиена — дъщерята, чието място Гладиа бе заела в сърцето на Хан Фастълф. Гладиа никога не я беше виждала, въпреки че няколко пъти я беше гледала по хипервизията. Винаги си беше представяла Василия като някакво свое отдалечено, враждебно его. Двете имаха смътна физическа прилика, която околните постоянно коментираха, но Гладиа неизменно отричаше да я забелязва… И странната им, диаметрално противоположна обвързаност с Фастълф.

Щом се качи на кораба и остана насаме със своите роботи, Гладиа зададе неизбежния си въпрос:

— Какво правеше Василия Алиена в стаята и защо сте ме оставили да спя, след като е дошла?

— Мадам Гладиа — рече Данил, — ще ви отвърна аз, защото приятелят ми Жискар ще се затрудни с отговора.

— Защо да се затрудни, Данил?

— Мадам Василия дойде с надеждата, че ще убеди Жискар да служи на нея.

— Значи да ме остави?! — възмути се дълбоко Гладиа. Не че харесваше много Жискар, но в случая това нямаше значение. Което си беше нейно, си беше нейно. — И сте ме оставили да спя, докато вие двамата уреждате въпроса сами?

— Сметнахме, мадам, че имате крайна нужда от сън. Освен това мадам Василия ни нареди да не ви будим. А и бяхме убедени, че Жискар в никакъв случай няма да се съгласи да й служи. Предвид на всичко това не ви събудихме.

— Искрено се надявам — възмутено каза Гладиа, — че Жискар нито за миг не би си помислил да ме напусне. Би било престъпно както по отношение на законите на Аврора, така и по отношение на Трите закона на Роботиката… Заслужава си да се върна на Аврора, за да подам жалба и да я призова в съда.

— Не би било препоръчително в момента, милейди.

— Тя с какво оправда искането си? Изобщо направи ли го?

— Когато е била дете, Жискар е бил предоставен на нея.

— Юридически?

— Не, мадам. Д-р Фастълф просто й е позволил да го ползва.

— Тогава тя няма никакво право върху Жискар.

— Изтъкнахме й това, мадам. Очевидно ставаше дума за сантиментална привързаност от страна на мадам Василия.

Гладиа изсумтя.

— След като е преживяла загубата на Жискар още преди да се върна на Аврора, спокойно е можела да се примири с положението. И да не прибягва до незаконни методи с цел да ме лиши от моята собственост.

— Трябваше да ме събудите — добави тя неспокойно.

— Мадам Василия беше довела със себе си четири робота — отвърна Данил. — Ако не спяхте и се беше стигнало до размяна на остри реплики между вас двете, роботите може би щяха да се затруднят как трябва да реагират.

— Можеш да бъдеш сигурен, че щях да се погрижа за това, Данил.

— Несъмнено, мадам. Същото щеше да направи и мадам Василия, а тя е един от най-талантливите специалисти по роботика в Галактиката.

Гладиа насочи вниманието си към Жискар.

— Няма ли какво да добавиш?

— Бих добавил само, че така стана най-добре, милейди.

Гладиа погледна замислено бледите пламъчета в очите му, толкова различни от почти човешките очи на Данил, и й се стори, че случаят в крайна сметка не е толкова важен. Дребна работа. А имаше други неща, които я занимаваха. Бяха се отправили към Земята.

Неясно как тя повече не се сети за Василия.

66

— Безпокоя се — прошепна Жискар поверително, така че звуковите вълни едва раздвижиха въздуха. Заселническият кораб плавно се отдалечаваше от Аврора и поне до момента никой не го преследваше. Заниманията на борда поеха обичайния си ход. Почти всичко беше напълно автоматизирано, настъпи тишина и Гладиа спокойно заспа.

— Безпокоя се за лейди Гладиа, приятелю Данил.

Данил разбираше прекалено добре характеристиките на позитронните вериги на Жискар, за да има нужда от повече обяснения.

— Налагаше се да настроиш лейди Гладиа, приятелю Жискар — каза той. — Ако беше продължила да ни разпитва, можеше да разбере за твоите умствени способности, а тогава настройката щеше да бъде още по-опасна. Достатъчно вреда причинихме в резултат на разкритието на лейди Василия. А не знаем с кого още може да е споделила факта.

— Въпреки това — рече Жискар — нямах желание да стигам дотам. Ако лейди Гладиа сама бе пожелала да забрави, нямаше да има никакъв риск и всичко щеше да е много просто. Тя обаче яростно настояваше да разбере колкото се може повече. Съжаляваше, че ролята й в случая не е била по-голяма. И затова се принудих да прекъсна някои връзки, които бяха здраво изградени.

— Дори и това е било необходимо, приятелю Жискар — каза Данил.

— Но вероятността за причинена вреда съвсем не беше малка. Ако мислено си представиш свързващата сила като една тънка, еластична нишка — аналогията не е много удачна, но друга не мога да измисля, защото онова, което долавям в съзнанието, няма аналогия извън него — тогава обичайните задръжки, на които въздействам, са толкова тънки в сравнение с нишката, че изчезват само с едно мое докосване. От друга страна, силните връзки при разкъсване рязко се омотават. При хаотичното омотаване краищата могат да засегнат и да прекъснат други свързващи сили, или пък ако се увият около тях, невероятно да ги подсилят. И в двата случая може да се стигне до непредвидими промени в чувствата и манталитета на човешкото същество, които почти неизбежно ще причинят вреда.

— Смяташ ли, че си причинил вреда на лейди Гладиа, приятелю Жискар? — попита Данил малко по-високо.

— Мисля, че не. Бях изключително внимателен. Работех върху проблема през цялото време, докато вие разговаряхте. Ти постъпи съвсем предвидливо, като пое главната тежест при разговора, макар че рискуваше да бъдеш притиснат между неудобната истина и лъжата. Но въпреки цялата ми предпазливост, приятелю Данил, аз рискувах. Безпокои ме фактът, че бях готов да рискувам. Бях толкова близо до нарушаването на Първия закон, че това ми костваше огромни усилия. Сигурен съм, че нямаше да мога да го направя, ако…

— Да, приятелю Жискар?

— Ако не беше развил идеята си за Нулевия закон.

— Значи го приемаш?

— Не, не мога да го приема. Ти можеш ли? Ако си изправен пред вероятността да причиниш или да допуснеш причиняването на вреда на дадено човешко същество, наистина ли би могъл да го направиш в името на абстрактното човечество? Помисли си!

— Не съм сигурен — едва доловимо отвърна Данил с треперещ глас. После с усилие продължи: — Бих могъл. Самата идея, без да е формулирана като закон, ми дава достатъчно основания — също както и на теб. Нали това ти е помогнало, за да рискуваш с настройката на съзнанието на лейди Гладиа.

— Така е — съгласи се Жискар — и колкото повече мислим върху Нулевия закон, толкова повече той ще ни поощрява. Чудя се обаче докъде бихме могли да стигнем. Дали ще се ограничим само с поемането на малко по-големи рискове от тези, които нормално можем да си позволим?

— Но аз вярвам във валидността на Нулевия закон, приятелю Жискар.

— И аз бих могъл да повярвам, ако можем да определим какво разбираме под „човечество“.

Настъпи кратко мълчание, после Данил попита:

— Ти не беше ли приел Нулевия закон, когато спря роботите на мадам Василия и заличи избирателно част от нейната памет?

— Не, приятелю Данил — отвърна Жискар. — Всъщност не. Изкуших се, но всъщност не го приех.

— И все пак твоите действия…

— Бяха продиктувани от преплитането на ред мотиви. Ти изложи концепцията си за Нулевия закон, която звучеше правдоподобно, но не чак толкова, че да преодолее Първия. Дори не и толкова, че да преодолее заповедите на мадам Василия, които произтичаха директно от Втория закон. После, когато насочи моето внимание към приложението на Нулевия закон в психоисторията, движещата сила на позитронния поток в мен нарасна значително. Обаче пак не достатъчно, за да превъзмогна Първия, та дори и Втория закон.

— И все пак — промърмори Данил, — ти нанесе удар на мадам Василия.

— Тя нареди на своите роботи да те демонтират, приятелю Данил, и демонстрира недвусмислено задоволството си от предстоящия спектакъл. Твоята безпомощност, съчетана с въздействието на концепцията за Нулевия закон, ме накара да превъзмогна Втория закон и да се противопоставя дори на Първия. Действията ми бяха продиктувани от комбинираното влияние на Нулевия закон, психоисторията, моята лоялност към лейди Гладиа и твоята безпомощност.

— Едва ли моята безпомощност е била от такова значение, приятелю Жискар. Аз съм само робот. Аз бих могъл да предприема някакви действия съгласно Третия закон, но ти не. На Солария ти унищожи надзирателката без колебание. Значи би трябвало да наблюдаваш и моето унищожение без никакъв повод за намеса.

— Да, приятелю Данил, и в общия случай сигурно щеше да стане точно така. Обаче Нулевият закон, който ти дефинира, отслаби необичайно много силата на Първия. А когато ти трябваше да бъдеш спасен, това се оказа достатъчно, за да засенчи всичко останало и аз… постъпих, както видя.

— Не, приятелю Жискар. Едва ли ти е повлияла евентуалната участ на един робот. Това не би могло да допринесе по никакъв начин за преодоляването на Първия закон, колкото и да е била отслабнала силата му.

— Много е странно, приятелю Данил. Не знам как стана така. Може би защото забелязах, че ти започваш да мислиш все повече като човешко същество, но…

— Да, приятелю Жискар?

— В момента, когато роботите на лейди Василия пристъпиха към теб, когато тя бе обзета от дивашко наслаждение, схемата на позитронните ми връзки се преобрази по ненормален начин. За миг помислих, че си… човек… и реагирах в съответствие с това.

— Съвсем погрешно.

— Знам. И все пак… и все пак си мисля, че ако ситуацията се повтори, ненормалната промяна пак ще настъпи.

— Странно, наистина — рече Данил, — но след като ми каза всичко това, започвам да смятам, че си постъпил правилно. Дори ми се струва, че на твое място и аз бих… бих направил същото… че бих те помислил за… за ч-човек.

Бавно и неуверено Данил подаде ръка, а Жискар несигурно я погледна. После много бавно направи същото. Върховете на пръстите им почти се докоснаха; малко по малко те поеха ръцете си и ги стиснаха — сякаш двамата наистина бяха онези „приятели“, както се наричаха помежду си.

67

Гладиа се огледа със сдържано любопитство. За пръв път идваше в каютата на Д.Ж. Обстановката не беше много по-луксозна от тази в новата каюта, която бяха приготвили за нея. Пултът за наблюдение бе определено по-сложен и по-голям, върху него се виждаха множество лампички и бутони. Гладиа реши, че така Д.Ж. можеше да поддържа връзка с цялата останала част от кораба дори от личните си покои.

— Почти не съм те виждала, откакто напуснахме Аврора, Д.Ж. — каза тя.

— Поласкан съм, че го забелязваш — ухили се той. — Честно казано, Гладиа, и аз си мислех същото. Доста изпъкваш сред чисто мъжкия ни състав.

— Не съм особено поласкана от подобно обяснение. Предполагам, че Данил и Жискар също доста изпъкват сред чисто човешкия ни състав. И те ли ти липсваха толкова много?

Д.Ж. се огледа.

— Всъщност липсват ми толкова малко, че едва сега забелязвам, че си без тях. Къде са?

— В каютата. Стори ми се глупаво да ги влача след себе си в скромните предели на малкия свят на кораба ти. Те май нямаха нищо против да ги оставя, което силно ме изненадва… Всъщност не — поправи се тя, — сега се сещам, че трябваше да им заповядам доста строго да не тръгват с мен.

— Доста странно, а? Аврорианците никога не остават без роботи, както ми обясниха.

— Какво от това? Преди много време, когато за пръв път дойдох на Аврора, ми се наложи да свикна с действителното присъствие на хора около себе си — нещо, за което не бях подготвена на Солария. Навярно ще се окаже много по-лесно да свикна с отсъствието на роботите, когато съм сред заселници.

— Много добре. Чудесно! Трябва да си призная, че ми е много по-приятно да бъда с теб, без да усещам пробождането от светещите очи на Жискар. Да не говорим за тънките усмивки на Данил.

— Той не се усмихва.

— На мен обаче така ми се струва — онази негова мазна, развратна усмивчица.

— Ти си луд. Данил е толкова далеч от тези неща!

— Ти го гледаш с други очи. Присъствието му действа много сковаващо. Кара ме да се държа прилично.

— Е, дано.

— Не се надявай чак толкова. Както и да е… Приеми моите извинения, че ти отделям толкова малко време, откакто сме напуснали Аврора.

— Едва ли е необходимо.

— Тъй като сама повдигна въпроса, реших, че се налага. Все пак нека ти обясня. Намираме се в бойна готовност. Сигурни бяхме, че аврорианските кораби ще тръгнат по петите ни, като се има предвид как заминахме.

— Мислех, че те с удоволствие биха се отървали от група заселници.

— Разбира се, но ти не си заселник. Може пак да те поискат. Доста категорично настояваха да се върнеш от Бейлиуърлд.

— Нали се върнах. Докладвах им и всичко свърши.

— Само за това ли са те извикали?

— Да — Гладиа помълча и за миг се намръщи, сякаш нещо слабо човъркаше паметта й. Каквото и да беше, то изчезна и тя с безразличие повтори: — Да.

Д.Ж. присви рамене.

— Нещо не се връзва. Но пък наистина, докато бяхме на Аврора, изобщо не се опитаха да ни спрат; нито по-късно, когато се качихме на кораба и се приготвихме да напуснем орбита. Няма да споря. Остава ни още съвсем малко, преди да извършим Скока, а после не би трябвало да има повод за безпокойство.

— Между другото, защо поддържате екипажите си в чисто мъжки състав? — попита Гладиа. — Нашите винаги са смесени.

— Заселническите също. Само че обикновените. Това е търговски съд.

— Каква е разликата?

— Търговията е свързана с опасности. Доста импровизиран и суров начин на живот. Жените биха създавали само проблеми на борда.

— Глупости! Какви проблеми създавам аз?

— Излишно е да спорим. Освен това е станало традиция. Мъжете не биха допуснали такова нещо.

— Откъде знаеш? — засмя се Гладиа. — Опитвал ли си някога?

— Не. Ала от друга страна, жените също не се избиват за място на моя кораб.

— Аз съм тук. Харесва ми.

— Към теб се отнасят по-специално. А ако не беше случката на Солария, можеше да има доста проблеми. Всъщност проблеми имаше. Както и да е — той натисна някакво копче на таблото и след малко започна обратното броене. — Ще направим Скока след около две минути. Никога досега не си била на Земята, нали, Гладиа?

— Не, разбира се.

— И не си виждала слънцето — не просто някакво си слънце?

— Не… Макар че съм го виждала в исторически драми по хипервизията. Но предполагам, че не са показвали истинското слънце.

— Убеден съм. Ако нямаш нищо против, ще намалим осветлението в каютата.

Стана почти тъмно и Гладиа видя част от звездното небе на екрана. Звездите бяха повече и по-ярки, отколкото в небето над Аврора.

— Това увеличение от телескопа ли е? — прошепна тя.

— Съвсем леко. През слаб обектив… Петнайсет секунди — той започна да брои в обратен ред. На екрана настъпи разместване и в центъра се появи ярка звезда. Д.Ж. докосна друго копче. — Намираме се много над плоскостта на еклиптиката. Добре! Малко рисковано. Трябваше да се отдалечим малко повече от слънцето на Аврора преди Скока, но нали бързахме… Това е слънцето.

— Имаш предвид ярката звезда?

— Да… Какво ще кажеш?

— Ярка е — колебливо рече Гладиа, докато се чудеше как ли точно се очакваше от нея да реагира.

Д.Ж. натисна друго копче и картината чувствително избледня.

— Да… И никак няма да се отрази добре на очите ти, ако се взираш дълго в нея. Но яркостта няма значение. Външно това си е просто една звезда. Но помисли си само! Това е истинското слънце — звездата, която е осветявала единствената планета, обитавана от човешки същества. Осветявала е планетата, на която хората бавно са еволюирали. Осветявала е планетата, където преди милиарди години се е зародил животът — животът, чието развитите е довело до създаването на човешкия род. В Галактиката има 300 милиарда звезди, а във Вселената — 100 милиарда галактики, но сред всички тях има една-единствена звезда, която е оглавила раждането на човечеството — именно тази тук пред нас!

Гладиа се готвеше да каже: „Е, все трябва да е била някоя“, но бързо размисли.

— Много впечатляващо — не дотам убедително рече тя.

— Не е просто впечатляващо — каза Д.Ж. В полумрака очите му не се виждаха. — Няма заселник в Галактиката, който да не смята тази звезда за своя собствена. Лъчите, които осветяват безчислените ни родни планети са, сякаш взети назаем… под аренда за ползване. Там, точно там, са истинските лъчи, които са ни дали живот. Именно тази звезда и планетата, която се върти около нея — Земята — ни свързват здраво помежду ни. Ако не споделяхме нищо друго, щеше да ни остане поне тази светлина на екрана, а това би било достатъчно… Вие, космолитите, сте я забравили и затова се цепите помежду си, затова в крайна сметка няма да оцелеете.

— Има място за всички, капитане — меко отбеляза Гладиа.

— Да, разбира се. Не бих сторил нищо, с което да предизвикам гибелта на космолитите. Просто вярвам, че именно така ще се случи. А би могло да се избегне, ако космолитите се откажат от досадната си увереност в своето върховенство, от своите роботи и от самоцелното си дълголетие.

— Така ли изглеждам в очите ти, Д.Ж.? — попита Гладиа.

— Имаше такива моменти. Но пък имаш и напредък, признавам.

— Благодаря — отвърна Гладиа с нескрита ирония. — Колкото и да не ти се вярва обаче, заселниците също проявяват надменна арогантност. Но и ти имаш напредък, признавам.

Д.Ж. се засмя.

— След всички тези признания няма как да избегнем доживотната вражда.

— Наистина — засмя се Гладиа на свой ред и с изненада откри, че Д.Ж. бе поставил кротко ръката си върху нейната… Изненадата беше още по-голяма, когато разбра, че няма намерение да отмества своята.

68

— Притеснявам се, приятелю Жискар — каза Данил, — че мадам Гладиа не е под нашето пряко наблюдение.

— На борда на този кораб това не е необходимо, приятелю Данил. Не долавям никакви опасни емоции, а и капитанът е с нея в момента… А за нас би било по-добре, ако тя открие, че не се чувства зле сама — поне докато трае престоят ни на Земята. Възможно е да ни се наложи да предприемем внезапни действия, които излишно биха се затруднили от нейното присъствие и грижите за сигурността й.

— Значи нарочно си я накарал да се отдели от нас?

— Нямаше никакъв проблем. Колкото и да е странно, открих у нея силна склонност да подражава на заселническия начин на живот в това отношение. Копнежът й за независимост се потиска главно от чувството, че би бил осъществен за сметка на космолитското начало у нея. По-ясно не бих могъл да ти го опиша. В случая се затруднявам да тълкувам усещанията и емоциите, защото досега никога не съм се сблъсквал с подобно нещо при космолитите. Аз само отслабих нейните задръжки с едно съвсем леко докосване.

— Означава ли това, че тя повече няма да се възползва от нашите услуги, приятелю Жискар? Това би ме обезпокоило.

— Не би трябвало. Ако тя реши, че иска да живее без роботи, и ако така се чувства по-щастлива, ние ще пожелаем същото. В действителност обаче съм сигурен, че все още ще й бъдем от полза. Този кораб представлява едно малко по размери и твърде особено убежище, което не крие големи опасности. Освен това в присъствието на капитана тя изпитва сигурност, което намалява необходимостта от нашето присъствие. Но на Земята тя пак ще има нужда от нас, макар че мисля не толкова, колкото на Аврора… Както ти казах, на Земята може да ни се наложи да действаме по-гъвкаво.

— Можеш ли в такъв случай да отгатнеш характера на кризата, която е надвиснала над Земята? Знаеш ли какво трябва да правим там?

— Не, приятелю Данил — отвърна Жискар. — Не знам. Ти имаш дарбата да разбираш. Нямаш ли някакви предположения?

Известно време Данил мълча. Накрая каза:

— Сетих се нещо.

— Какво се сети?

— В Института по роботика, точно преди лейди Василия да влезе в стаята, ти ми каза, че д-р Амадиро е проявил два силни изблика на безпокойство. Първият е съвпаднал със споменаването на ядрения мултипликатор, вторият — със заявлението на мадам Гладиа, че отива на Земята. Струва ми се, че двата трябва да имат някаква връзка помежду си. Смятам, че кризата, за която става въпрос, е свързана с използването на ядрен мултипликатор на Земята; че все още има време да я предотвратим и че д-р Амадиро се опасява именно от това.

— Усещам, че казаното дотук не те задоволява напълно. Защо, приятелю Данил?

— Ядреният мултипликатор ускорява вече съществуващи процеси на синтез посредством поток от W-частици. Затова се запитах дали д-р Амадиро не смята да използва един или повече ядрени мултипликатори с цел да взриви микросинтезните реактори, които произвеждат енергия на Земята. Предизвиканите по този начин ядрени експлозии биха довели до разрушения посредством отделената топлина, взривната вълна, праха и радиоактивното замърсяване на атмосферата. Дори това да не се окаже достатъчно, за да причини гибелта на Земята, то унищожението на нейната енергийна система постепенно би довело до пълен упадък на цивилизацията.

— Идеята е ужасяваща — мрачно каза Жискар — и вероятно крие точния отговор за характера на кризата, който се опитваме да открием. Но виждам, че има още нещо.

— Позволих си да използвам корабния компютър, за да получа информация за планетата Земя. Както можеше да се очаква от един компютър на заселнически кораб, той съдържа богата информация по въпроса. Изглежда, Земята е единствената планета, която не използва микросинтезни реактори за добив на енергия в големи мащаби. Захранването се осигурява изключително от директната слънчева енергия посредством станции, разположени на постоянна земна орбита. Един ядрен мултипликатор не би могъл да постигне нищо, освен да унищожи някои малки обекти, като отделни космически кораби или сгради. Щетите няма да са за пренебрегване, но пък и не биха застрашили съществуването на Земята.

— Напълно възможно е, приятелю Данил, Амадиро да разполага с устройство, което да разруши слънчевите енергийни генератори.

— Но тогава защо е реагирал при споменаването на ядрените мултипликатори? Те изобщо не са приложими спрямо слънчевите енергийни генератори.

Жискар бавно кимна.

— Уместен въпрос. Мога да добавя още един: след като д-р Амадиро се ужаси при мисълта, че отиваме на Земята, защо не направи никакъв опит да ни спре, докато все още бяхме на Аврора? Или ако е открил бягството ни едва след като сме напуснали орбита, защо не е изпратил аврориански кораб, който да ни пресрещне, преди да направим Скока? Възможно ли е да сме на съвсем погрешна следа, да сме допуснали много сериозно отклонение, което…

Из кораба се разнесе тревожен звън, който ту секваше, ту започваше отново.

— Скокът приключи успешно, приятелю Жискар — каза Данил. — Усетих го преди няколко минути. Но все още не сме стигнали до Земята и подозирам, че пресрещането, което спомена преди малко, е вече факт. Така че може и да не сме на погрешна следа.

69

Д.Ж. изпитваше някакво перверзно възхищение. Когато на аврорианците им се наложеше да действат, тяхното технологично съвършенство блесваше с пълна сила. Без съмнение бяха изпратили един от последните си модели бойни кораби. Никак не беше трудно човек да се досети, че каквото и да ги водеше насам, то далеч не им беше безразлично.

Корабът бе засякъл местоположението на заселниците в рамките на петнайсет минути след тяхното появяване в нормалното пространство, при това от значително разстояние.

Аврорианският кораб използваше хипервълнов предавател с ограничен обхват на фокусиране. Главата на говорещия се виждаше съвсем ясно, докато всичко останало тънеше в мъглива сивота. Щом говорителят отместеше глава на около дециметър от фокуса, тя също се изгубваше в мъглата. Звуковият обхват също не беше голям. В резултат човек виждаше и чуваше само съществения минимум от кораба на противника (мислено Д.Ж. вече го наричаше „корабът на противника“).

Корабът на Д.Ж. също разполагаше с хипервълнов предавател с ограничен обхват, който обаче не притежаваше съвършенството и елегантността на аврорианската версия, помисли си Д.Ж. със завист. Разбира се, неговият кораб далеч не бе последната дума на заселническата техника, но независимо от това космолитите чувствително ги изпреварваха в технологично отношение. Заселниците имаха още много да наваксват.

Фокусираната глава на аврорианеца имаше толкова ясен и реалистичен вид, че изглеждаше зловещо — сякаш бе отрязана от тялото. Д.Ж. нямаше изобщо да се изненада, ако от нея започнеше да капе кръв. Но при по-внимателно вглеждане човек можеше да забележи и врата, който се размиваше в сивотата малко под якичката на несъмнено добре скроената униформа.

С педантична учтивост главата се представи като командир Лизиформ на аврорианския кораб „Борей“. Д.Ж. се представи на свой ред, като издаде напред брадичка, за да фокусира колкото се може по-ясно брадата си. Беше твърдо убеден, че тя му придава свиреп вид, който неизбежно би обезсърчил голобрадите кьосета.

Д.Ж. започна с обичайния си непринуден тон, който вбесяваше аврорианските служители не по-малко, отколкото те самите вбесяваха него с пословичната си надменност.

— Каква е причината да ми сигнализирате, командир Лизиформ?

Аврорианският командир говореше превзето, с което вероятно смяташе, че прави не по-малко страховито впечатление, отколкото Д.Ж. с брадата си. Д.Ж. трябваше доста да се напрегне, за да свикне с произношението му и да го разбере.

— Според нас — отвърна Лизиформ — на борда на вашия кораб се намира един аврориански поданик — Гладиа Солария. Така ли е, капитан Бейли?

— Мадам Гладиа е на борда на този кораб, командире.

— Благодаря ви, капитане. Според информацията, с която разполагам, с нея трябва да са и два робота аврорианско производство — Р.Данил Оливо и Р.Жискар Ревентлов. Така ли е?

— Така е.

— В такъв случай съм длъжен да ви уведомя, че в момента Р. Жискар Ревентлов представлява опасност. Малко преди корабът ви да напусне пределите на Аврора, споменатият робот, Жискар, е причинил тежки наранявания на един аврориански поданик, нарушавайки Трите закона. Поради това роботът трябва да бъде разглобен и ремонтиран.

— Да ви разбирам ли, командире, че искате от нас да разглобим робота тук, на нашия кораб?

— Не, сър, това няма да ни задоволи. Вие нямате опит с роботите и няма да успеете да го разглобите, а дори и да го направите, няма да можете да го ремонтирате.

— Тогава бихме могли просто да го унищожим.

— Роботът е твърде ценен. Капитан Бейли, Жискар е произведен на Аврора и единствено Аврора носи отговорност за него. Не бихме искали да станем причина за нещастни случаи на вашия кораб или на планетата Земя, ако кацнете там. Ето защо настояваме да ни го предадете.

— Оценявам вашата загриженост, командире — каза Д.Ж. — Роботът обаче е законна собственост на лейди Гладиа, която е с нас. Възможно е тя да не иска да се разделя с него. Не че се опитвам да ви изнасям лекции по аврорианско право, но смятам, че според него би било незаконно да й отнемате робота насилствено. И макар че нито аз, нито екипажът ми се чувстваме обвързани от аврорианските закони, ние не бихме желали да ставаме съучастници в един акт, който вашето собствено правителство може да сметне за незаконен.

В гласа на Лизиформ се прокрадваха нотки на нетърпение.

— Няма нищо незаконно, капитане. При наличие на опасни за живота прояви в поведението на даден робот обичайните права на собственика губят приоритет. И все пак, ако възникне проблем в това отношение, моят кораб е готов да приеме на борда не само въпросния робот Жискар, но и лейди Гладиа заедно с другия неин робот, Данил. В такъв случай тя няма да се разделя със своята собственост, докато не се завърне на Аврора, след което нещата ще се уредят по законен път.

— Възможно е, командире, лейди Гладиа да не пожелае нито да напусне моя кораб, нито да се раздели със собствеността си.

— Тя няма право да постъпва така, капитане. Упълномощен съм официално от правителството на Аврора да изискам робота. Като поданик на Аврора тя трябва да се подчини.

— Но аз не съм задължен от закона да предавам по настояване на чужди сили хора или предмети, които се намират на борда на моя кораб. Какво ще стане, ако реша да не изпълня вашето искане?

— В такъв случай, капитане, няма да имам друг избор, освен да приема това като враждебно действие от ваша страна. Ще си позволя да ви обърна внимание, че се намираме в пределите на Слънчевата система, където се намира и Земята. Вие не се поколебахте да ми изнесете малка лекция на тема аврорианско право. Затова ще ми простите, ако изтъкна, че вашият народ не намира за уместно да води военни действия в рамките на тази система.

— Известно ми е, командире, и аз съм против всякакви военни действия. Не възнамерявам да проявявам враждебност. Спешно ми се налага обаче да отида на Земята. Изгубих доста време с нашия разговор и ще изгубя още повече, ако тръгна към вас или изчакам вие да се приближите, за да осъществим физическото транспортиране на лейди Гладиа и нейните роботи. Бих предпочел да продължа към Земята, като формално поема цялата отговорност за робота Жискар и неговото поведение, докато лейди Гладиа не се завърне на Аврора.

— С ваше позволение бих предложил да качите жената и двата робота на спасителна лодка и да изпратите човек от вашия екипаж, който да я пилотира. Веднага след като жената и двата робота стъпят на нашия кораб, ние ще ескортираме спасителната лодка непосредствено до земното въздушно пространство. Вие ще получите компенсация съразмерно на загубата на време и проблемите, които сме ви създали. Един Търговец не би отказал подобна оферта.

— Разбира се, командире, разбира се — усмихна се Д.Ж. — Но човекът, който бъде определен да пилотира спасителната лодка, поема голям риск, защото остава сам с опасния робот.

— Командире, ако собственикът на робота го държи изкъсо, вашият човек няма да е изложен на по-голяма опасност в спасителната лодка, отколкото в кораба. Ще го обезщетим за поетия риск.

— Но щом роботът може да бъде държан изкъсо от своя собственик, значи той не е чак толкова опасен, че да не може да остане при нас.

Лизиформ се намръщи.

— Капитане, надявам се, че не се опитвате да ме разигравате. Изложих ви моето искане и настоявам незабавно да го уважите.

— Предполагам, че ще ми позволите да се консултирам с лейди Гладиа.

— Ако незабавно го сторите. Моля ви, обяснете й за какво точно става дума. Ако междувременно се опитате да продължите към Земята, ще сметна това за проява на враждебност и ще предприема съответни действия. Понеже твърдите, че имате спешна работа на Земята, съветвам ви да не отлагате консултацията с Гладиа Солария, както и да излезете с незабавно решение за съдействие. Така ще си спестите време.

— Ще направя каквото мога — отвърна Д.Ж. с каменна физиономия и отстъпи от фокуса.

70

— Е? — мрачно каза Д.Ж.

Гладиа изглеждаше отчаяна. Тя автоматично погледна към Данил и Жискар, но те останаха безмълвни и неподвижни.

— Не искам да се връщам на Аврора, Д.Ж. — каза тя. — Не е възможно да искат да унищожат Жискар; той е в отлично състояние, уверявам те. Това е само претекст. Сигурно всъщност им трябвам аз, макар че нямам никаква представа защо. Предполагам обаче, че няма как да ги спрем, а?

— Това е аврориански боен кораб — и то доста голям. Срещу нашия прост търговски кораб. Все пак имаме енергийни щитове, така че те не могат да ни пометат с един удар, но биха могли постепенно да ни изтощят, след което — всъщност съвсем не след дълго — да ни унищожат.

— Можеш ли да ги удариш?

— С моите оръдия? Съжалявам Гладиа, но техните щитове могат да поемат всичко, което изстрелям срещу тях, и то дотогава, докато имам енергия да го правя. Освен това…

— Да?

— Ами те почти ме притиснаха до стената. Не знам защо си мислех, че ще ме пресрещнат преди Скока, но те са знаели курса ми, дошли са тук първи и са ме причакали. Намираме се в Слънчевата система — системата, в която се намира Земята. Тук не можем да се бием. Дори да поискам, екипажът няма да се подчини.

— Защо?

— Да речем заради предразсъдъци. Слънчевата система е свято място за нас — ако предпочиташ да се изразя по-мелодраматично. Не можем да я оскверняваме с битки.

— Ще ми позволите ли да се намеся в обсъждането? — неочаквано попита Жискар.

Д.Ж. се намръщи и погледна Гладиа.

— Моля те — каза тя. — Остави го. Тези роботи са изключително интелигентни. Знам, че ти е трудно да го повярваш, но…

— Ще го изслушам. Няма нужда да ме увещаваш.

— Сър — започна Жискар, — сигурен съм, че те наистина искат мен. Не мога да си позволя заради мен да пострадат човешки същества. Щом не можете да се защитавате и щом ви грози унищожение при евентуален сблъсък с другия кораб, значи нямате друг избор, освен да ме предадете. Сигурен съм, че след като им предложите да ме вземат, те няма да възразят сериозно, ако поискате да задържите лейди Гладиа и приятеля ми Данил. Това е единственото разрешение.

— Не — решително каза Гладиа. — Ти си мой и аз не те давам. Ще дойда с теб — ако капитанът реши, че трябва да отидеш — и ще се погрижа да не те унищожат.

— Ще ми позволите ли и аз да кажа нещо? — попита Данил.

Д.Ж. разпери ръце в престорено отчаяние.

— Моля. Говорете всички.

— Ако решите, че ще им дадете Жискар, трябва добре да разбирате какви ще бъдат последствията. Според мен Жискар смята, че ако бъде предаден на аврорианския кораб, там няма да му направят нищо лошо и дори ще го освободят. Аз не вярвам да стане така. Според мен аврорианците наистина го смятат за опасен и вероятно имат инструкции да унищожат спасителната лодка още в космоса, като убият всички на борда.

— Защо да го правят? — попита Д.Ж.

— Няма аврорианец, който някога да е срещал — или дори да си е представял — опасен робот. Те изобщо не биха рискували да го вземат на борда на свой кораб… Бих ви предложил да се оттеглите, капитане. Защо не направите още един Скок? Наблизо няма планети, чиято маса да ни попречи.

— Да отстъпя? Искаш да кажеш да бягам? Няма да направя такова нещо.

— Е, тогава трябва да ни предадеш — рече Гладиа със смирено отчаяние в гласа си.

— Няма да ви предам — отсече Д.Ж. — И няма да бягам. Нито мога да се бия.

— Тогава какво остава? — попита Гладиа.

— Имам четвърта алтернатива — отвърна Д.Ж. — Гладиа, ще те помоля да останеш тук заедно с роботите си, докато се върна.

71

Д.Ж. прегледа данните. Разговорът беше отнел достатъчно време, за да се определят точно координатите на аврорианския кораб. Намираше се малко по-далеч от слънцето в сравнение с неговия собствен кораб и това беше добре. При това разстояние Скокът в посока към слънцето щеше да е наистина рискован, докато Скокът настрани щеше да е, така да се каже, фасулска работа. Имаше известна опасност поради отклонението във вероятностите, но тя винаги съществуваше.

Д.Ж. увери лично екипажа, че няма да се чуе нито изстрел (което все едно с нищо не би помогнало). Очевидно те сляпо вярваха, че земното пространство ги пази, докато не нарушават неговото спокойствие с насилие. Това си беше чиста проба мистицизъм, който Д.Ж. презрително би осмял, стига да не споделяше същото убеждение.

Той застана отново във фокуса на предавателя. Беше изминало доста време, но досега не беше получен никакъв сигнал от насрещната страна. Демонстрирали бяха похвално търпение.

— Тук капитан Бейли — каза той. — Искам да говоря с командир Лизиформ.

Не се наложи да чака дълго.

— Тук командир Лизиформ. Мога ли да получа вашия отговор?

— Ще ви предадем жената и двата робота — отвърна Д.Ж.

— Много добре! Мъдро решение.

— И ще го направим колкото се може по-бързо.

— Още едно мъдро решение.

— Благодаря ви — Д.Ж. даде сигнал и корабът му скочи в хиперпространството.

Нямаше време, нито нужда да притаяват дъх. Скокът бе извършен още в мига, в който го направиха — или поне за части от секундата, които бяха абсолютно недоловими.

— Положението на вражеския кораб фиксирано, капитане — долетяха думите на пилота.

— Добре — кимна Д.Ж. — Знаеш какво да правиш.

Корабът се появи след Скока и с голяма скорост се отправи към аврорианския съд. Направена беше необходимата корекция на курса (не много голяма, надяваше се Д.Ж.). После ускориха полета още повече.

Д.Ж. отново застана на фокус.

— Близо сме, командире, и се готвим за предаване. Ако решите, можете да стреляте, но щитовете ни са вдигнати и преди да успеете да ги разрушите, вече ще сме стигнали до вас, за да осъществим прехвърлянето.

— Спасителна лодка ли изпращате? — командирът изчезна от фокуса.

Д.Ж. изчака. Лизиформ се върна с разкривено лице.

— Какво е това?! Вашият кораб е поел курс към сблъскване!

— Изглежда, че да — съгласи се Д.Ж. — Това е най-бързият начин да осъществим прехвърлянето.

— Ще унищожите кораба си.

— Вашия също. А той е поне петдесет пъти по-скъп от моя, може би и повече. Лоша размяна за Аврора.

— Но вие започвате сражение в земното пространство, капитане. Обичаите ви не го позволяват.

— А, да, вие сте запознат с нашите обичаи и се възползвате от тях… Но аз не се сражавам. Не съм изстрелял нито ерг и няма да го направя. Просто следвам определена траектория. По някаква случайност тя пресича вашето местоположение, но тъй като съм сигурен, че ще се махнете оттам преди момента на пресичането, явно не целя никакво насилие.

— Спрете. Нека обсъдим това.

— Уморих се от приказки, командире. Да си кажем ли всички последно сбогом? Ако не се отместите, аз губя може би четири десетилетия; третото и четвъртото без друго не са особено приятни. Вие колко губите? — Д.Ж. се измести от фокуса и остана извън него.

Аврорианският кораб изстреля един лъч — колкото за проба, сякаш да провери дали щитовете на противника наистина са вдигнати. Така си и беше.

Корабните щитове можеха да предпазват от електромагнитни лъчения и субатомни частици, в това число дори неутрино; можеха да издържат на кинетичната енергия на малки маси — частици прах или даже метеоритен пясък. Не можеха обаче да издържат на по-големи дози кинетични енергии — като например тази на цял кораб, летящ към тях със свръхметеоритна скорост.

Дори ненасочените опасни маси — например метеоритите — можеха да бъдат избегнати. Корабните компютри автоматично отклоняваха траекторията от пътя на всеки приближаващ се метеорит, чиято маса бе непосилна за щитовете. Това обаче не важеше по отношение на другите кораби, които можеха да следват неотклонно целта си. И макар че заселническият кораб бе по-малкият по размери, от друга страна, той бе и по-маневрен.

Имаше само един начин, по който аврорианският кораб можеше да избегне унищожението си…

Д.Ж. наблюдаваше как аврорианският кораб видимо се увеличава на екрана и се зачуди дали Гладиа в каютата си разбира какво става. Би трябвало да е усетила ускорението въпреки хидравличното окачване на каютата и компенсиращото действие на псевдогравитационното поле.

И тогава другият кораб просто изчезна — явно беше избягал в хиперпространството. Твърде неохотно Д.Ж. си даде сметка, че е стаил дъх, а сърцето му лудо бие. Нима не вярваше нито в предпазващата сила на Земята, нито в своето собствено стопроцентово предвиждане за изхода от положението?

Д.Ж. заговори в предавателя с глас, който успяваше да запази спокоен единствено благодарение на желязната си воля.

— Добре, момчета! Коригирайте курса и право към Земята!

72

— Сериозно ли говориш, Д.Ж.? — попита Гладиа. — Наистина ли смяташе да се сблъскаш с кораба?

— Съвсем не — равнодушно отвърна той. — Изобщо не съм очаквал това да стане. Просто налетях върху тях, като предварително знаех, че ще отстъпят. Тия космолити нямаше да рискуват своя прекрасен дълъг живот при положение, че спокойно можеха да си го запазят.

— Тия космолити? Какви страхливци само!

Д.Ж. се закашля.

— Все забравям, че си космолит, Гладиа.

— Да… и май си мислиш, че това ме ласкае. Ами ако се бяха оказали глупави като теб — ако бяха проявили същата тази детинска лудост, която ти си въобразяваш, че е смелост — и бяха останали на място? Какво щеше да направиш тогава?

— Щях да ги ударя — промърмори той.

— И всички щяхме да сме мъртви.

— Размяната щеше да е в наша полза, Гладиа. Един стар сбръчкан търговски кораб на заселниците срещу един нов, модерен боен кораб на космолитите.

Д.Ж. се залюля със стола назад и се облегна на стената с ръце зад врата (направо не беше за вярване колко спокоен се чувстваше сега, когато всичко беше свършило).

— Веднъж гледах по хипервизията една историческа драма. Към края на някаква война самолети, натоварени с експлозиви, умишлено се разбиваха в много по-скъпи морски кораби, за да ги потопят. Естествено пилотите на тези самолети загиваха.

— Това беше измислица — каза Гладиа. — Как можеш да мислиш, че цивилизованите хора вършат подобни неща в реалния живот?

— Защо не? Ако каузата си заслужава.

— И какво почувства, докато се носеше към славната смърт? Екзалтация?… Тласкал си целия свой екипаж към същата смърт!

— Те знаеха. Нямаше друг изход. Земята ни наблюдаваше.

— Хората на Земята дори не са подозирали какво става!

— Изразих се метафорично. Намирахме се в земното пространство. Не можехме да се държим позорно.

— О, ама че глупости! При това рискува и моя живот.

Д.Ж. загледа върха на обувките си.

— Искаш ли да ти кажа нещо съвсем откачено? Това беше единственото нещо, което ме безпокоеше.

— Че ще умра?

— Не съвсем. Че ще те загубя… Когато онзи кораб ми нареди да те предам, знаех, че няма да го направя — дори да ме беше помолила. Бих предпочел да ги блъсна; така нямаше да те получат. А после, когато гледах как корабът им расте на екрана, си помислих: „Ако не се махнат, все едно пак ще я загубя.“ Тогава сърцето ми заби и започнах да се потя. Знаех, че ще избягат, и все пак мисълта… — той поклати глава.

Гладиа се намръщи.

— Не те разбирам. Значи не си се тревожил за това, че ще умра, а за това, че ще ме загубиш. Не е ли все едно?

— Знам. Не казвам, че има логика. Спомних си как се втурна да ме спасяваш от надзирателката, макар че знаеше, че тя може да те убие с един удар. Спомних си как се изправи пред онази тълпа на Бейлиуърлд и ги успа, въпреки че никога по-рано не беше виждала тълпа от хора. Помислих си дори за това, как като млада си отишла на Аврора и си се научила да живееш по нов начин… и си оцеляла… И ми се стори, че не бих имал нищо против смъртта, притесняваше ме единствено мисълта да не те загубя… Права си. Много е объркано.

— Забрави ли на колко съм години? — замислено попита Гладиа. — Аз съм почти толкова стара, колкото съм била и когато си се родил. На твоите години мечтаех за вашия Праотец. И нещо повече — имам изкуствена бедрена става. Левият ми палец — ето този — тя го завъртя, — е изцяло протеза. Някои от нервите ми са свързвани наново. Зъбите ми са керамични. А ти говориш така, сякаш всеки момент се готвиш да ми хвърлиш някакво безумно обяснение в любов… Защо?… На кого?… Помисли си, Д.Ж.!… Погледни ме и ме виж каква съм!

Д.Ж. залюля стола на задните крака и поглади брадата си със странен скърцащ звук.

— Добре. Ти ме разби, но смятам да продължа в същия дух. Това, което знам за твоята възраст, е, че ще ме надживееш и че когато умра, едва ли ще изглеждаш много по-стара от сега. Значи всъщност си по-млада от мен, а не по-стара. Пък и не ме е грижа, дори да си по-стара. Искам едно нещо — да бъдеш завинаги с мен, където и да отида — през целия ми живот, ако е възможно.

Гладиа се готвеше да каже нещо, но Д.Ж. припряно добави:

— Или ако смяташ, че така е по-удобно — аз да бъда с теб, където и да отидеш ти — докато съм жив, ако е възможно… Ако нямаш нищо против.

— Аз съм космолит. Ти си заселник — тихо каза Гладиа.

— На кой му пука, Гладиа? На теб ли?

— Искам да кажа, че не може и дума да става за деца. Повече не мога да имам.

— Изобщо не ме интересува! Няма никаква опасност името Бейли да се загуби!

— Вече имам и цел в живота. Искам да въдворя мир в Галактиката.

— Ще ти помагам.

— Ами търговията ти? Ще се откажеш ли от възможността да станеш богат?

— Ще спечелим малко заедно. Само колкото екипажът ми да бъде доволен и за да мога да ти помагам в твоята мисия на миротворец.

— Очертава ти се скучен живот, Д.Ж.

— Така ли? Струва ми се, че откакто се появи ти, животът ми стана дори прекалено вълнуващ.

— И сигурно ще настоиш да се откажа от моите роботи.

Д.Ж. доби измъчен вид.

— Затова ли през цялото време се опитваш да ме разубедиш? Нямам нищо против да ги задържиш и двата — дори Данил с неговата мазна, развратна усмивчица, — но ако ще трябва да живеем сред заселници…

— Тогава предполагам, че ще трябва да намеря сили да го направя.

Гладиа се засмя и Д.Ж. й отвърна. Той протегна ръце към нея и тя сложите дланите си в неговите.

— Ти си луд — прошепна тя. — И аз също. Но всичко тръгна толкова странно след онази вечер, когато реших да потърся в небето на Аврора слънцето на Солария… Май лудостта е единствената нормална реакция.

— Това, което каза, е не просто лудост — отвърна Д.Ж., — това е направо откачено, но точно такава те искам — той се усмихна, после добави: — Не, ще почакам. Ще си обръсна брадата, преди да се опитам да те целуна. Така ще намалим риска от зарази.

— Не, недей! Любопитно ми е да пробвам какво значи да имаш брада — каза Гладиа. Не се наложи да чака дълго.

73

Командир Лизиформ крачеше напред-назад в каютата си.

— Нямаше смисъл да губим кораба — каза той. — Абсолютно никакъв смисъл.

Политическият му съветник се бе разположил спокойно в стола. Не си правеше труда да следи с поглед бързото и изнервено сноване на своя събеседник.

— Да, разбира се — кимна той.

— Какво губят варварите? Така или иначе живеят само няколко десетилетия. Животът не означава нищо за тях.

— Да, разбира се.

— Но никога не съм виждал или чувал заселнически кораб да прави такова нещо. Може би възприемат някаква нова фанатична тактика, срещу която ние сме беззащитни. Ами ако изпратят срещу нас кораби с дистанционно управление, със спуснати щитове и без хора на борда?

— Можем да роботизираме корабите си изцяло.

— Няма да ни помогне особено. Не можем да си позволим да губим кораби. Може да ни оправи единствено щиторезачката, за която все се говори. Нещо, което да пререже щита.

— Тогава и те ще разработят подобен модел, а ние ще трябва да измислим някакъв устойчив на резачката щит; после те ще направят същото и отново ще се окажем в същото положение, само че едно ниво по-високо.

— Значи ни трябва нещо съвсем ново.

— Ами — рече съветникът, — не е изключено да се появи нещо такова. Основната ти задача не беше да се занимаваш със соларианката и нейните роботи, нали? Щеше да е добре, ако бяхме успели да ги изкараме от заселническия кораб, но в крайна сметка това беше от второстепенно значение, нали така?

— Все едно, Съветът няма да остане доволен.

— Това вече е моя грижа. Важното е, че Амадиро и Мандамъс напуснаха кораба и са на път към Земята на борда на един малък бързоходен скутер.

— Е, да.

— А ти не само отвлече вниманието на заселническия кораб, но и го забави. Това означава, че Амадиро и Мандамъс са напуснали кораба незабелязано и ще пристигнат на Земята преди онзи варварин.

— Предполагам, но какво от това?

— Чудя се. Ако беше само Мандамъс, нямаше изобщо да се тормозя с въпроса. Той не е важна клечка. Но Амадиро? Да зареже политическите разпри на Аврора в такъв труден момент и да замине за Земята? Тук става нещо крайно съдбоносно.

— Какво толкова? — капитанът изглеждаше раздразнен от факта, че го въвличат пряко — и едва ли не фатално — в някаква игра, от която той нямаше и най-малко понятие.

— Нямам представа.

— Не мислиш ли, че може да става дума за тайни преговори на най-високо равнище относно някакви цялостни промени в мирното споразумение, подписано от Фастълф?

Съветникът се усмихна.

— Мирно споразумение? Ако наистина смяташ така, значи изобщо не познаваш нашия д-р Амадиро. Той за нищо на света не би отишъл на Земята, само за да промени някоя и друга клауза от някакво си мирно споразумение. Неговата заветна мечта е Галактика без заселници, а при положение, че отива на Земята… Мога само да кажа, че не бих искал да съм на мястото на варварите в този момент.

74

— Надявам се, приятелю Жискар — каза Данил, — че мадам Гладиа се чувства добре без нас. Можеш ли да определиш от такова разстояние?

— Мога безпогрешно да стигна до съзнанието й, макар че връзката е слаба, приятелю Данил. Мадам Гладиа е при капитана и прелива от радостна възбуда.

— Отлично, приятелю Жискар.

— При мен положението не е отлично, приятелю Данил. Намирам се в състояние на известно разстройство. Бях подложен на голямо напрежение.

— Съжалявам да го чуя, приятелю Жискар. Мога ли да попитам защо?

— Останахме тук известно време, докато капитанът преговаряше с аврорианския кораб.

— Да, но аврорианският кораб очевидно си отиде, така че изглежда капитанът е преговарял успешно с тях.

— Той постигна това по начин, който очевидно ти не си разбрал. Аз обаче донякъде го разбрах. Макар че капитанът не остана с нас, не беше много трудно да проникна в съзнанието му. То излъчваше огромно напрежение и тревога, под които се долавяше нарастващо усещане за загуба.

— Загуба ли, приятелю Жискар? Успя ли да определиш в какво се състои тя?

— Не мога да ти обясня своя метод на анализ в подобни ситуации. Бих казал, че в случая не ставаше въпрос за загуба от типа на онези, които по-рано свързвах с абстракции или неодушевени предмети. Имаше оттенък — това не е точната дума, но е единствената, която поне малко подхожда — на загуба на конкретен човек.

— Лейди Гладиа.

— Да.

— Съвсем естествено, приятелю Жискар. Можело е да се наложи да я предаде на аврорианския кораб.

— Емоцията беше прекалено силна. Прекалено стенеща.

— Стенеща ли?

— Това е най-точната дума, за която се сещам. Чувството на загуба се съпровождаше с подчертана мъка. Сякаш лейди Гладиа нямаше да я има не просто защото щеше да замине някъде. В крайна сметка това би било поправимо. Усещането беше такова, сякаш лейди Гладиа щеше престане да съществува — сякаш щеше да умре — и повече никога нямаше да я има.

— Значи е смятал, че аврорианците ще я убият? Но това е абсолютно невъзможно.

— Наистина не е възможно. Причината е друга. Дълбокият страх от загубата се съпровождаше с усещането за лична отговорност. Претърсих съзнанието и на други членове на екипажа и след като сумирах всичко, стигнах до извода, че капитанът умишлено е насочил кораба си право срещу аврорианския съд.

— Но това също е невъзможно, приятелю Жискар — възрази Данил с притихнал глас.

— Друга алтернатива нямах. Първата ми мисъл беше да променя емоционалната нагласа на капитана по такъв начин, че да го принудя да промени курса, но разбрах, че няма да мога. Въпреки тревогата, напрежението и ужаса пред загубата, той беше така твърдо решен, така изпълнен с непоколебимост и така уверен в успеха си…

— Как е възможно да се изпитва едновременно ужас от загубата и увереност в успеха?

— Приятелю Данил, отдавна престанах да се чудя на способността на хората да изпитват едновременно две взаимно изключващи се чувства. Просто я приех за дадена. Ако в случая се бях опитал да променя нагласата на капитана дотолкова, че да го накарам да промени курса на кораба, щях направо да го убия. Не можех да го направя.

— Но в противен случай, приятелю Жискар, десетки човешки същества на кораба, включително мадам Гладиа, както и още неколкостотин други на борда на аврорианския съд, биха могли да умрат.

— Можеха и да не умрат, ако капитанът не се лъжеше в своите очаквания. Не можех да причиня сигурната смърт на едно човешко същество, само за да предотвратя вероятната гибел на десетки други. Това е проблемът, приятелю Данил, с твоя Нулев закон. Първият закон борави с конкретни личности и недвусмислени положения. Твоят Нулев закон — с неопределени групи и вероятности.

— Човешките същества на борда на двата кораба не са неопределена група. Те представляват сбор от много конкретни личности.

— Да, обаче когато ми се налага да взимам решение, трябва да се съобразявам със съдбата на отделния индивид, на когото се готвя да въздействам. Просто съм безсилен да променя нещата.

— Но тогава какво все пак направи, приятелю Жискар? Или си бил напълно безпомощен?

— Когато направихме малък Скок и се приближихме до аврорианския кораб, в отчаянието си пробвах да установя контакт с неговия командир… Не можах. Разстоянието беше прекалено голямо. И все пак опитът се оказа донякъде успешен. Долових нещо, наподобяващо леко жужене. За миг това ме озадачи, но после разбрах, че приемам една цялостна картина на състоянието на всички човешки същества, които се намираха на борда на аврорианския съд. Трябваше да прочистя това слабо жужене от много по-отчетливите усещания, идващи от нашия кораб — което никак не беше лесно.

— Струва ми се почти невъзможно, приятелю Жискар — отбеляза Данил.

— Почти невъзможно, както казваш, но с огромно усилие все пак успях да го направя. Но колкото и да се опитвах да разгранича отделните съзнания, не можах… Когато мадам Гладиа се изправи пред многобройната публика на Бейлиуърлд, долових безредното смесване на съзнанията в същински хаос. За миг-два обаче успявах да се съсредоточа върху някое и друго индивидуално съзнание. В случая сега това не беше възможно.

Жискар млъкна, сякаш потънал в спомена за своите усещания.

— Предполагам — рече Данил, — че може да се направи аналогия със способността ни да различаваме отделните звезди дори в големите купове, стига те да са сравнително близо. Далечните галактики обаче виждаме само като едни леко фосфоресциращи мъглявини.

— Аналогията ми се струва добра, приятелю Данил… И като се концентрирах върху слабото, далечно жужене, стори ми се, че в него долавям някаква много смътна следа от страх. Не бях много сигурен дали наистина е така, но реших, че трябва да пробвам. Никога дотогава не бях опитвал да влияя върху толкова отдалечени и толкова зачатъчни обекти, като онова жужене, но все пак отчаяно се помъчих да увелича страха — макар поне и малко. Не зная дали съм успял.

— Аврорианският кораб избяга. Значи трябва да си успял.

— Не е задължително. Можеше да избяга и без моята намеса.

Данил сякаш се замисли.

— Възможно е. След като нашият капитан е бил толкова убеден, че аврорианците ще избягат…

— От друга страна — прекъсна го Жискар, — не съм сигурен, че неговата увереност имаше рационален корен. Стори ми се, че онова, което долавям, е примесено с чувство на страхопочитание и преклонение пред Земята. Въпросната увереност доста приличаше на онова чувство, което съм откривал у малки деца към техните покровители — било родители, било други. Останах с впечатлението, че в близост до Земята капитанът вярва сляпо в успеха си. Не бих казал, че подобно чувство е напълно лишено от логика, но все пак не е и съвсем оправдано.

— Тук несъмнено си прав, приятелю Жискар. Спомням си един случай, в който капитанът се изказа за Земята с открито благоговение. Тъй като в действителност Земята не може да повлияе на успеха на дадено начинание по някакъв мистериозен начин, напълно възможно е твоят опит да е дал резултат. Още повече че…

Очите на Жискар слабо проблясваха.

— За какво мислиш, приятелю Данил? — попита той.

— Мисля си за предположението, че отделното човешко същество е конкретно понятие, докато човечеството е абстрактно. Слабото жужене, което си доловил от аврорианския кораб, не е идвало от отделен човек, а от една малка част от човечеството. Ако се намираш на подходящо разстояние от Земята и фоновият шум е достатъчно слаб, сигурно би могъл да доловиш жуженето от умствената активност на земното население като цяло. И в още по-широк план — можем да приемем, че цялата Галактика е наситена от жуженето, което идва от умствената дейност на цялото човечество. Защо тогава човечеството да е абстракция? То може да бъде посочено. Помисли за това във връзка с Нулевия закон и ще видиш, че той е напълно оправдано разширение на законите на роботиката — оправдано от твоя собствен опит.

Последва дълга пауза и най-после Жискар заговори бавно и провлечено.

— Може би си прав, приятелю Данил… Но дори и да кацнем на Земята, дори да разполагаме с Нулев закон, който бихме могли да използваме, ние не знаем как да го използваме. До момента сме стигнали само до подозрението, че надвисналата криза включва употребата на ядрен мултипликатор. Но доколкото ни е известно, на Земята няма важни обекти, които могат да бъдат взривени с него. Тогава какво ще правим, когато кацнем?

— Все още не знам — тъжно отвърна Данил.

75

Шум!

Гладиа слушаше изумена. Усещането не беше болезнено. Не беше звукът от стържещи една в друга повърхности. Не беше нито пронизителен крясък, нито дрънчене, нито вой, изобщо не беше нещо, което би могло да се изрази със звукоподражателна дума.

Шумът беше по-мек и не така натрапчив; идваше и си отиваше през неравномерни интервали… но неизменно присъстваше.

Д.Ж. я наблюдаваше как слуша. Тя наостряше ту едното, ту другото си ухо.

— Наричам го „Бръмченето на Града“, Гладиа — каза той.

— Никога ли не спира?

— Не, никога, но нима си очаквала нещо друго? Не ти ли се е случвало да стоиш в полето и да слушаш шумоленето на листата, цвърченето на насекомите, чуруликането на птиците и ромона на водата? Те също не стихват.

— Това е нещо друго.

— Не, не е. Същото е. Този звук съчетава тътена на машините и човешката глъч, но принципно изобщо не се различава от природните звуци в полето. Свикнала си с природната обстановка, затова не забелязваш шума там. С това не си свикнала, затова ти прави впечатление и сигурно дори те дразни. Земляните не го чуват, освен в изключително редките случаи, когато току-що се прибират отвън — и тогава го посрещат с огромна радост. Утре вече и ти няма да го чуваш.

Гладиа се огледа замислено от малкия балкон, на който бяха излезли.

— Толкова много сгради!

— Не може да се отрече. Накъдето и да се обърнеш — все сгради: напред, назад, нагоре и надолу. Това не е просто град в смисъла на думата на Аврора или на Бейлиуърлд. Това е Град — с главно „Г“, — какъвто може да съществува единствено на Земята.

— Знам. Стоманените Пещери — каза Гладиа. — Намираме се под земята, нали?

— Точно така. Да си призная, дори на мен ми трябваше време, за да свикна с всичко тук, когато дойдох за пръв път. Където и да отидеш в Града, гледката винаги е оживена и многолюдна. Пешеходни пътеки и улични платна, витрини и огромни тълпи народ — облени в неизменните меки флуоресциращи светлини, сякаш Градът се къпе в нежните лъчи на безоблачно слънце. Но няма слънце. Дори не зная дали в момента на повърхността то грее или е скрито в облаци, или пък изобщо го няма на небосклона, оставило тази част от света във властта на мрака и нощта.

— Но Градът остава затворен. Хората взаимно си дишат въздуха.

— Така или иначе го правим — на всяка планета, където и да е.

— Не и по този начин — тя помириса въздуха. — Тук направо мирише.

— Всяка планета мирише посвоему. Всеки земен Град мирише различно. Ще свикнеш.

— Не съм убедена, че горя от желание. Как хората не се задушават?

— Има отлична вентилация.

— А когато се развали?

— Това никога не се случва.

Гладиа отново се огледа.

— Всяка сграда изглежда претрупана с балкони.

— Белег на престиж. Много малко хора имат апартаменти с изглед навън и естествено искат максимално да се възползват от това. Повечето граждани живеят в апартаменти без прозорци.

— Ужасно! — потрепери Гладиа. — Как се казва този Град, Д.Ж.?

— Ню Йорк. Най-важният Град на планетата, макар че не е и най-големият. Мексико Сити и Лос Анжелис са най-големите на този континент, а на останалите има и други по-големи Градове от Ню Йорк.

— Защо тогава е най-важният?

— По обичайните причини — тук е седалището на Планетарното правителство. Организацията на Обединените Нации.

— Нации ли? — тя победоносно вдигна пръст и задекламира. — Земята е била разделена на няколко независими политически единици. Нали така?

— Точно така. Били са десетки. Но много отдавна — преди хиперпространствените пътувания, в предхиперните времена. Името обаче е останало. Това й е най-хубавото на Земята — нейната замразена история. Всички останали светове са нови и плитки. Човечеството като такова съществува само на Земята.

Д.Ж. завърши с приглушен шепот, после се прибра в стаята — не много голяма, с оскъдна мебелировка.

— Защо няма никой наоколо? — попита Гладиа с разочарование.

Д.Ж. се засмя.

— Не се безпокой, скъпа. Щом толкова искаш парадност и внимание, ще ги получиш. Просто помолих да ни оставят известно време на мира. Имам нужда от малко спокойствие и почивка, също както и ти, предполагам. Колкото до момчетата, те трябва да се погрижат за кораба, да го почистят, да подновят припасите, да отдадат дължимото на своето преклонение пред…

— Жените?

— Не, макар че по-късно сигурно няма да мине и без тях. Имах предвид религиите, които все още съществуват на Земята и в които момчетата все още намират някакво утешение. Поне тук, на Земята. Другаде те не са от голямо значение.

— Е — презрително изсумтя Гладиа. — Замразена история, както сам я нарече… Мислиш ли, че бихме могли да излезем от сградата и да се поразходим малко?

— По-добре ме послушай, Гладиа, и недей да се втурваш в подобни начинания тъкмо сега. Ще им се наситиш до болка, когато започнат церемониите.

— Но тогава всичко ще бъде съвсем официално. Не може ли да позаобиколим някак церемониите?

— Абсолютно невъзможно. След като се постара с всички сили да станеш героинята на Бейлиуърлд, ще трябва и тук да поемеш същата роля. Но церемониите все някога ще свършат. И тогава, след като се съвземеш, ще наемем екскурзовод и ще разгледаме Града както трябва.

— Можем ли да вземем и роботите с нас? — тя махна с ръка към Данил и Жискар, които стояха в другия край на стаята. — Нямам нищо против да оставам без тях, когато съм с теб на кораба, но сред тълпите от непознати ще се чувствам по-сигурно, ако са с мен.

— За Данил определено няма да има проблеми. Посвоему той също стана герой. Бил е колега на Праотеца, пък и лесно може да мине за човек. Жискар, който е очевидно робот, по принцип не би трябвало да влиза в очертанията на Града. Но за него направиха изключение и се надявам да продължат в същия дух… Все пак неприятно е, че се налага да чакаме тук, без да можем да си подадем носа навън.

— Нали сам каза, че е още рано да се излагам на целия този шум — напомни му Гладиа.

— Да. Имах предвид обществените площади и пътищата. Иска ми се просто да те разведа из коридорите на тази сграда. Те са дълги буквално цели километри и сами по себе си представляват умален модел на Града — търговски безистени, ресторанти, увеселителни заведения, Лични, асансьори, транзитни платна и така нататък. Само един-единствен етаж от някоя сграда в някой Град съдържа повече колорит и разнообразие, отколкото цяла Заселническа планета.

— Сигурно е много лесно да се загуби човек.

— Разбира се, че не. Всеки познава района си, както е и навсякъде другаде. За външните хора е достатъчно само да следват знаците.

— Сигурно дългите преходи, които се налага да правят — замислено рече Гладиа, — са добра гимнастика за хората тук.

— И добра предпоставка за социални контакти. Коридорите винаги са пълни с народ. Прието е да спираш да поговориш с всеки познат, а непознатите да поздравяваш. Пък и не е задължително да ходиш пеша. Навсякъде има асансьори за вертикално пътуване. Главните коридори представляват транзитни платна за хоризонтално придвижване. И естествено извън сградата има страничен път, който води към експресната мрежа. Страхотна е. Ще видиш, като се качиш.

— Чувала съм. Прехвърляш се от едно платно на друго, които се движат с различна скорост — все по-бързо или все по-бавно. Няма да мога да се оправя. Без мен.

— Разбира се, че ще се справиш — развесели се Д.Ж. — Ще ти помагам. Ако трябва, дори ще те нося. Но всичко е въпрос на малко опит. На Земята всички се возят на тях — от децата в детските градини, до старците с бастуни. Признавам, че заселниците са малко тромави. И аз не съм самата грация, но се оправям и ти също ще можеш.

Гладиа пусна дълбока въздишка.

— Е, щом се налага, ще опитам… Знаеш ли какво, скъпи Д.Ж. На всяка цена искам спокойствие през нощта. Трябва да направиш нещо с твоето „Бръмчене на Града“.

— Можем да го уредим, сигурен съм.

— И не искам да ям в участъковите кухни.

Д.Ж. не изглеждаше убеден.

— Разбира се, може да ни донасят храната в стаята. Но социалните контакти наистина ще ти се отразят добре. Освен това аз ще бъда с теб.

— Добре, Д.Ж., може би по-късно, но не от самото начало… И искам отделна Лична.

— О, не, това вече е невъзможно. В стаята ще имаме мивка и тоалетна, но само заради важното положение, което заемаме. Ако обаче искаш да се изкъпеш хубаво или да си вземеш душ, трябва да последваш тълпата. Ще ти дадат жена, която ще те запознае с процедурата, както и сепаре с душ — или каквото там имат. Няма защо да се притесняваш. Всеки ден се намира по някоя и друга заселничка, която трябва да запознаят с Личните… Може и да ти хареса, Гладиа. Чувал съм, че женските Лични са доста оживено и забавно място. За разлика от мъжките, където не се позволява и една дума да кажеш. Много тъпо.

— Толкова е ужасно — промърмори Гладиа. — Как издържаш без уединение?

— На претъпканите планети неволята учи — небрежно отвърна Д.Ж. — Каквото не си имал, не ти липсва… Още някой афоризъм?

— Не, благодаря.

Гладиа потъна в униние и Д.Ж. я прегърна.

— Хайде, няма да е чак толкова лошо. Обещавам ти.

76

Не беше кошмар в истинския смисъл на думата, но все пак Гладиа благодари, че се чувства донякъде подготвена от своя скромен опит на Бейлиуърлд. Същинско море от хора. В Ню Йорк тълпите бяха неизмеримо по-огромни, отколкото на Заселническия свят, но затова пък в сравнение с Бейлиуърлд тук тя се чувстваше много по-изолирана от множеството.

Правителствените служители явно изгаряха от желание да застанат до нея. Водеше се безмълвна, задкулисна битка за мястото в нейна близост, което щеше да влезе в кадър по хипервизията. Това я изолираше не само от тълпата зад полицейския кордон, но и от Д.Ж. и двата робота. Непрекъснато я притискаха и побутваха хора, които, изглежда, не се интересуваха от нищо друго освен от прожекторите и камерите.

Тя пропускаше покрай ушите си речите, които сякаш нямаха край, но за щастие бяха поне кратки. От време на време раздаваше приветливи, макар и разсеяни усмивки, като щедро показваше имплантираните си зъби във всички посоки.

Някаква наземна кола я затътри през километричните коридори. Пешеходните пътеки отстрани представляваха гигантски мравуняци от хора, които ръкомахаха и крещяха, когато Гладиа минаваше покрай тях. (Тя се зачуди дали друг космолит е обирал някога подобни овации на Земята и реши, че нейният случай е абсолютно безпрецедентен.)

Докато пътуваха, Гладиа забеляза между някакви сгради огромно сборище от народ, които се тълпяха пред един хипервизионен екран. Върху него тя мерна за миг своето собствено изображение. Знаеше, че хората гледат запис на речта й на Бейлиуърлд. Зачуди се колко ли пъти, на колко ли места и пред колко ли хора е бил вече показван. И колко ли още щяха да го показват. И дали на Външните светове изобщо бяха чували за него.

Дали тя наистина не изглеждаше предател в очите на аврорианците? Дали сегашното посрещане нямаше да бъде използвано като доказателство за това?

Не беше изключено нито едното, нито другото, но на нея вече не й пукаше. Важното беше да изпълни своята омиротворителна мисия. Щеше безропотно да й се посвети — дори с цената на невъобразимата оргия на груповото къпане и крещящият подсъзнателен ексхибиционизъм в женската Лична, на които Гладиа бе присъствала сутринта. (Е, почти безропотно.)

Стигнаха до една от експресните магистрали, за които й бе споменал Д.Ж., и Гладиа се вторачи с нескрит ужас в безкрайната върволица от коли, които се точеха една след друга… една след друга… една след друга… Хората в тях явно бързаха по работа (или просто не желаеха да си нарушават спокойствието), защото не се включиха в парада от коли. Те поглеждаха към тълпата и процесията със сериозен вид, докато отминаваха.

Наземната кола се спусна под експресната магистрала през един къс тунел, който по нищо не се различаваше от предишния коридор (целият Град представляваше един огромен тунел), после отново се показа отгоре.

Накрая автоколоната спря пред голяма обществена сграда, която изглеждаше малко по-привлекателна от безкрайното еднообразие на блоковете, съставляващи жилищната част на Града.

В самата сграда се състоя още един прием, на който сервираха алкохол и ордьоври. Гладиа отказа дори да се докосне до тях. Наоколо кръжаха хиляди хора, които се изредиха в безкрайна върволица да поговорят с нея. Очевидно се беше разчуло, че не бива да й предлагат да се здрависват, но неизбежно имаше и такива, които го правеха. Гладиа се мъчеше да отвръща на поздравите без колебание, като докосваше бързо подадената ръка с два пръста, които тутакси издърпваше обратно.

Неколцина жени се наканиха да посетят най-близката Лична. Очевидно неписаните социални закони изискваха Гладиа също да бъде поканена, затова една от тях тактично я попита дали не желае да ги придружи. Гладиа беше далеч от подобни копнежи, но вечерта се очертаваше да продължи дълго, а по-късно можеше да се окаже неудобно да прекъсва церемонията.

Личната се огласяше от обичайното възбудено дърдорене и кикотене. Гладиа сведе покорно глава пред повелята на момента и подкрепяна от сутрешния си опит, се възползва от удобствата в малката стаичка, която имаше прегради отвсякъде, но не и отпред.

Изглежда, никой не се притесняваше ни най-малко и Гладиа с усилие се вкопчи в мисълта, че трябва да свиква с местните обичаи. Добре, че поне вентилацията работеше безотказно, а и мястото изглеждаше безупречно чисто.

През цялото време никой не бе обърнал внимание на Данил и Жискар. Явно това беше проява на учтивост, досети се Гладиа. В Градовете вече не се допускаха роботи, макар че навън ги имаше с милиони. Всяко едно споменаване на Данил и Жискар щеше да е равносилно на повдигането на юридическия проблем, свързан с тяхното присъствие. Много по-лесно за всички беше тактично да не ги забелязват.

Когато банкетът започна, Данил и Жискар тихомълком седнаха с Д.Ж. на една маса, която беше сравнително близо до подиума. Самата Гладиа седеше на подиума и с мъка преглъщаше, докато се чудеше дали няма да хване дизентерия от храната.

Д.Ж. явно не беше особено доволен от своето понижение в ранг на пазач на роботите и не сваляше поглед от нея. От време на времe тя махваше с ръка и му се усмихваше.

Жискар също не изпускаше Гладиа от очи. Под прикритието на неспирното бърборене и тракане с прибори, той успя да размени съвсем тихо няколко думи с Данил.

— Приятелю Данил, в тази стая присъстват само висши служители. Възможно е един или повече от тях да разполагат с полезна за нас информация.

— Възможно е, приятелю Жискар. Можеш ли да направиш нещо с помощта на твоите способности?

— Не, не мога. На общия фон не долавям нито една индивидуална емоционална реакция, която да заслужава интерес. Отделните проблясъци, които от време на време откривам в седящите наблизо, също не ми говорят нищо. И въпреки това съм убеден, че кризата наближава своя апогей, докато ние седим тук и бездействаме.

— Ще се опитам да постъпя така, както би постъпил колегата Илайджа — замислено отвърна Данил, — и да ускоря хода на нещата.

77

Данил не ядеше. Очите му бавно обикаляха събраните в стаята и най-сетне откриха човека, когото търсеше. Данил тихо се изправи и се запъти към една друга маса, спрял поглед върху някаква жена, която успяваше да поддържа едновременно темпо в храненето и оживен разговор с мъжа от лявата си страна. Беше ниска и набита, с късо подстригана, прошарена коса. Лицето й, вече повяхнало, беше въпреки всичко приятно.

Данил изчака в разговора да настъпи пауза, но тъй като това не стана, с известно усилие се намеси.

— Мадам, ще ми позволите ли да ви прекъсна?

Тя вдигна поглед към него, стреснато и очевидно недоволно.

— Моля — съгласи се тя малко рязко. — Какво има?

— Мадам, моля да ме извините, но ще ми разрешите ли да поговоря малко с вас?

Тя го изгледа намръщено, но после изражението й омекна.

— Ако съдя по прекалената ти учтивост, ти трябва да си роботът, нали? — попита тя.

— Аз съм един от роботите на лейди Гладиа, мадам.

— Исках да кажа, че си хуманоидният робот Р. Данил Оливо.

— Това е името ми, мадам.

Жената се обърна към мъжа от лявата си страна.

— Моля да ме извините — каза тя. — Не мога да откажа на този… робот.

Съседът й неуверено се усмихна и се съсредоточи в чинията пред себе си.

— Ако имаш стол, няма да е зле да го донесеш — каза жената на Данил. — Ще ми бъде приятно да поговорим.

— Благодаря, мадам.

Когато Данил се върна и седна, тя го попита:

— Ти наистина ли си Р. Данил Оливо?

— Това е името ми, мадам — повтори Данил.

— Искам да кажа онзи Р. Данил Оливо, който е работил заедно с Илайджа Бейли преди много години. Не си ли някой нов модел от същата серия? Р. Данил Четвърти например или нещо от този род?

— Почти не остана част, която през последните двайсет десетилетия да не са ми сменили или поне модернизирали и усъвършенствали. Но позитронният ми мозък е същият от времето на съвместната ми дейност с колегата Илайджа, с когото работихме заедно на три различни планети и веднъж на борда на един космически кораб.

— Чудесно! — тя го погледна възхитено. — Наистина си те бива. Ако всички роботи бяха като теб, не бих имала нищо против тях… За какво искаш да говориш с мен?

— Преди всички да заемат местата си, вие бяхте представена на лейди Гладиа като София Квинтана, заместник-министър на енергетиката.

— Запомнил си съвсем правилно. Това е името и длъжността ми.

— Постът, който заемате, обхваща цялата Земя или само Града?

— Планетарен заместник-министър съм.

— Значи сте компетентна в областта на енергетиката?

Квинтана се усмихна. Изглежда нямаше нищо против да я разпитват. Вероятно й се струваше забавно, а може би просто беше очарована от почтителната сериозност на Данил или от факта, че един робот може да й задава подобни въпроси. Така или иначе, тя му отвърна с усмивка:

— Специализирала съм енергетика в Калифорнийския университет, откъдето имам и диплома. А дали все още съм компетентна, не мога да кажа със сигурност. Вече твърде дълги години съм администратор — а това, повярвай ми, е гибелно за мозъка.

— Но все пак добре познавате съвременните практически аспекти на земния енергодобив, нали?

— Да. Тук вече бих могла да имам претенции. От това ли се интересуваш?

— Има един въпрос, който събуди любопитството ми, мадам.

— Любопитство ли? В един робот?

Данил сведе глава.

— Достатъчно сложният робот е в състояние да съзнава у себе си нещо, което го кара да търси информация. Аналогично е на състоянието, което при хората се нарича любопитство, както съм забелязал. Затова си позволявам да използвам същата дума и за моето усещане.

— Съвсем уместно. И какво точно буди любопитството ти, Р. Данил? Мога ли да те наричам така?

— Да, мадам. Разбрах, че на Земята енергията се доставя от слънчеви електроцентрали, които са разположени в орбита над екваториалната равнина.

— Правилно си разбрал.

— Това ли е единственият енергоизточник на планетата?

— Не. Слънчевите електроцентрали са основният, но не и единствен енергоизточник. Използва се до голяма степен и енергията от вътрешната топлина на Земята, ветровете, вълните, приливите, течащите води и така нататък. Получава се сложна комбинация от източници, но всеки от тях си има своите преимущества. Слънчевата енергия обаче е основното.

— Не споменахте изобщо ядрена енергия, мадам. Не използвате ли микросинтезни централи?

Квинтана повдигна вежди.

— Това ли е поводът за любопитството ти, Р. Данил?

— Да, мадам. Защо на Земята няма ядрени енергоизточници?

— Това не е така, Р.Данил. И те се срещат, макар и рядко. В провинцията имаме много роботи, които работят на принципа на микросинтеза. Между другото, и ти ли си устроен така?

— Да, мадам.

— Освен това — продължи тя, — тук-там се срещат микросинтезни машини, но като цяло те са застъпени съвсем слабо.

— Мадам Квинтана, вярно ли е, че микросинтезните енергоизточници са чувствителни към действието на ядрените мултипликатори?

— Разбира се, съвсем определено. Могат да се взривят под въздействието на ядрен мултипликатор — предполагам това имаш предвид под „чувствителни“.

— Значи използването на ядрен мултипликатор не може да парализира значителна част от земните енергоизточници.

Квинтана се засмя.

— Не, разбира се, че не. Преди всичко, не виждам кой ще помъкне ядрен мултипликатор със себе си. Те тежат тонове и едва ли могат да се разнасят из улиците и коридорите на Града. Ако някой все пак опита, определено няма да остане незабелязан. А дори и да активира ядрен мултипликатор, най-много да успее да унищожи някой и друг робот или машина, преди да го открием и да го спрем. Няма никакъв шанс — абсолютно никакъв — да ни навредят по този начин. Това ли искаше да чуеш, Р. Данил?

Последните й думи прозвучаха почти като сигнал, че разговорът е приключил.

— Останаха само още един-два малки въпроса, които ми се иска да изясня, мадам Квинтана. Защо на Земята няма мощни микросинтезни енергоизточници? Всички Външни светове разчитат изцяло на микросинтеза. Заселническите планети също. Микросинтезните енергоизточници са преносими, имат широко приложение, евтини са и не изискват огромните усилия за ремонт и поддръжка, необходими при по-обемистите съоръжения.

— И както сам отбеляза, Р. Данил, те са чувствителни към действието на ядрените мултипликатори.

— Но както вие отбелязахте, мадам Квинтана, ядрените мултипликатори са прекалено големи и неудобни, за да бъдат успешно използвани.

Квинтана широко се усмихна и кимна.

— Много си интелигентен, Р. Данил. И през ум не ми е минавало, че някога ще седя на една маса с робот и ще обсъждам подобни въпроси. Аврорианските специалисти по роботика са твърде умни — толкова умни, че не смея да продължавам повече този разговор. Започвам да се безпокоя, че ще ме изместиш от министерското ми кресло. Знаеш ли, имаме една такава легенда за някой си робот на име Стивън Биърли, който заел отговорен пост в правителството.

— Това трябва да е чиста измислица, мадам Квинтана — напълно сериозно отвърна Данил. — Никъде на Външните светове няма роботи на правителствени постове. Ние сме просто… роботи.

— След тези уверения вече мога да бъда спокойна и да продължа. Причината за различията в използваните енергоизточници се крие в историята. По времето на първите хиперпространствени пътувания сме използвали микросинтез, затова когато са напускали Земята, хората са взимали със себе си и микросинтезни енергоизточници. Били са необходими в космическите кораби и на самите планети през периода, когато първите поколения са подготвяли условията за заселване. Изграждането на подходящ комплекс от слънчеви енергоизточници може да отнеме дълги години и вместо да се нагърбват с тази трудна задача, емигрантите са предпочитали да използват микросинтеза. Същото важи и за космолитите навремето, такъв е случаят и със сегашните заселници.

На Земята обаче микросинтезните и слънчевите енергоизточници били разработени почти едновременно. И двата започнали да намират все по-голямо приложение, докато в крайна сметка се оказало, че имаме избор и можем да използваме само микросинтез или само слънчева енергия — или, разбира се, и двете. Земляните избрали слънчевата енергия.

— Струва ми се доста странно, мадам Квинтана. Защо не и двете?

— Всъщност отговорът е много прост, Р. Данил. В предхиперпространствените времена Земята е имала горчив опит с една примитивна форма на ядрената енергия. Когато дошло време да се избира между слънчева енергия и микросинтез, земляните се отказали от последното в качеството му на една от формите на ядрената енергия. Другите светове, които не са имали нашия непосредствен опит с примитивната форма на ядрената енергия, не са имали и причини да се отказват от микросинтеза.

— Мога ли да попитам каква е била тази примитивна форма на ядрена енергия, която споменавате, мадам?

— Ядрено разпадане на урана — отвърна Квинтана. — То е коренно различно от микросинтеза. За целта се използват тежки ядра, като това на урана. Микросинтезът се състои в сливането на леки ядра, като това на водорода. Но и двете са разновидности на ядрената енергия.

— Предполагам, че като гориво за атомните съоръжения се е използвал уранът.

— Да, или други тежки ядра, например торий или плутоний.

— Но уранът и другите два метала се срещат изключително рядко. Как може тогава цялото общество да се крепи на енергията от ядрения разпад?

— Тези елементи са редки само на другите планети. На Земята обаче, макар и да не са често срещани, не са и чак толкова редки. Уран и торий се срещат на много места в земната кора в малки количества, а тук-там се намират и под формата на концентрирани залежи.

— А има ли в момента някакви атомни съоръжения от този род на Земята, мадам?

— Не — отсече Квинтана категорично. — Никъде и под никаква форма. Бихме предпочели да горим петрол, дори дърва, отколкото да използваме атомната енергия от разпад. Самата дума „уран“ е табу в изисканото общество. Ако беше човек и ако беше землянин, нямаше да ми задаваш подобни въпроси.

Данил продължи да упорства.

— Напълно ли сте убедена, мадам? Може би имате някои секретни установки, които от съображения за национална сигурност…

— Не, роботе — намръщи се Квинтана. — Няма подобни съоръжения, казвам ти. Нито едно!

Данил се изправи.

— Благодаря ви, мадам. Моля да ме извините, че ви отнех време и че засегнах тази явно болезнена тема. С ваше позволение, сега ще ви оставя.

Квинтана махна небрежно с ръка.

— Моля, моля, няма нищо, Р. Данил.

Тя се обърна пак към своя съсед с непоклатимата убеденост, че в тълпите на Земята никога не се подслушват чужди разговори, или ако да, то никой не си го признава.

— Представете си само да обсъждате енергетиката с робот! — невинно подхвана тя.

Колкото до Данил, той се върна на предишното си място.

— Нищо, приятелю Жискар — каза той тихо. — Нищо полезно.

После тъжно добави:

— Може би не зададох правилните въпроси. Както би направил колегата Илайджа.

78

Генералният секретар Едгар Андрев, президент на Земята, беше доста висок и представителен мъж. Брадата му бе гладко обръсната като на космолит. Всичките му движения бяха отмерени, сякаш непрекъснато парадираше, а сияйният му вид издаваше пълно самодоволство. Имаше възтънък гласец за телосложение като неговото, но в никакъв случай не и писклив. Не изглеждаше упорит, но не отстъпваше лесно.

Не отстъпи и този път.

— Невъзможно — отсече той твърдо пред Д.Ж. — Тя трябва да се появи.

— Гладиа изкара много тежък ден, господин Генерален секретар — възрази Д.Ж. — Не е свикнала с тълпите, нито с обстановката. Аз отговарям за нея пред Бейлиуърлд, така че е заложена личната ми чест.

— Влизам ви в положението — отвърна Андрев, — но пък аз представлявам Земята и не мога да лиша земляните от възможността да я видят. В коридорите е пълно с народ, хипервизионните канали са готови, така че и при най-добро желание не бих могъл да я скрия. Щом всичко свърши — а то ще продължи най-много половин час — тя ще може да се оттегли и повече да не се появява публично чак до речта си утре вечер.

— Трябва да направим всичко възможно тя да се чувства добре — заяви Д.Ж., като отстъпи без коментар. — Необходимо е да държим тълпата на известно разстояние от нея.

— Има кордон от охрана, който ще се погрижи да за това. Ще удържат първия ред от тълпата достатъчно назад. Хората са вече навън. Ако не обявим, че скоро ще се появи, може като нищо да последват безредици.

— Не биваше да се организира това. Опасно е. Някои земляни не обичат космолитите.

Генералният секретар присви рамене.

— Много ще се радвам да чуя как бих могъл да го предотвратя. В момента тя е герой и няма как да я оставят на мира. Освен това всички до един ще я посрещнат с овации — поне засега. Но ако не се появи веднага, положението ще се промени. Хайде вече да тръгваме.

Д.Ж. недоволно се отдръпна. Погледна Гладиа в очите. Тя изглеждаше уморена и меко казано нещастна.

— Трябва, Гладиа — каза той. — Няма как.

Тя погледна за миг ръцете си, сякаш се чудеше дали те не могат @някакси да й помогнат. След това се изправи и вирна брадичка — дребната космолитка сред тази тълпа от варвари.

— Щом трябва — трябва. Ще останеш ли с мен?

— Освен ако не ме отстранят физически.

— А роботите ми?

Д.Ж. се поколеба.

— Гладиа, какво могат да ти помогнат два робота, когато си заобиколена от милиони хора?

— Знам, Д.Ж. Знам също, че ако искам да продължа мисията си, все някога ще трябва да започна да се оправям и без тях. Но не и сега, моля те. Безсмислено или не, засега се чувствам по-спокойна с тях. Щом правителството на Земята иска да уважа тълпата, да й се усмихвам, да й ръкомахам — изобщо да правя всичко, което се очаква от мен, нека тогава разберат, че присъствието на Данил и Жискар ще ми помогне… Виж, Д.Ж., готова съм да направя за тях такъв голям компромис, въпреки че ми се струва най-добре да избягам някъде — толкова съм притеснена. Нека и те направят за мен един малък компромис.

— Ще се опитам да направя нещо — каза Д.Ж. съвсем обезкуражено и се приближи до Андрев. Жискар тихо го последва.

Няколко минути по-късно Гладиа тръгна към един открит балкон, заобиколена от внимателно подбрани служители. Малко по-назад я следваше Д.Ж. с Данил и Жискар от двете си страни.

— Добре, добре — беше казал Генералният секретар унило. — И аз не знам как успяхте да ме убедите, но нека дойдат — той потри чело, усетил някаква смътна болка в лявото си слепоочие. Нещо го накара да погледне Жискар в очите, но после бързо извърна глава със сподавено трепване. — Но трябва да се погрижите да не помръдват от място, капитане. И се постарайте онзи, който изглежда като робот, да бие на очи колкото се може по-малко. Неговото присъствие ме смущава и не искам хората да му обръщат по-голямо внимание, отколкото е необходимо.

— Те ще гледат към Гладиа, господин Генерален секретар — успокои го Д.Ж. — Очите им ще бъдат слепи за всичко останало.

— Надявам се — жлъчно отвърна Андрев. Той поспря, за да вземе съобщителната капсула, която някой пъхна в ръката му. Мушна я в джоба си и продължи напред, без повече да се сети за нея, преди да стигнат балкона.

79

На Гладиа й се струваше, че при всяка нейна нова поява пред публика нещата прогресивно се влошаваха — все повече и повече хора, повече шум, повече дразнещи светлини, повече посегателства върху всичките й сетива.

Навън крещяха. Гладиа различи сред виковете собственото си име. С мъка преодоля инстинктивното си желание да се оттегли и да замръзне на място. Размаха високо ръка и се усмихна, при което крясъците се усилиха. Някой започна да говори. Гласът му отекваше във високоговорителите, а изображението му се появи на голям екран над главите им, за да може да го вижда цялата тълпа. Виждаха го несъмнено и на безброй други екрани из безбройните фоайета навсякъде във всички Градове на планетата.

Гладиа въздъхна с облекчение, когато прожекторът се измести от нея. Опита се да се смали, като остави говорещия да отвлече вниманието на тълпата от нея.

Подобно на нея, Генералният секретар също потърси прикритие зад гласа на оратора. Беше безкрайно доволен,че този път не му се налага да говори — Гладиа имаше предимство. Изведнъж се сети за съобщението, което беше прибрал в джоба си.

Андрев се смръщи, внезапно обезпокоен какво ли може да се е случило, за да прекъсват толкова важна церемония. После, напротив, обзе го силно раздразнение при мисълта, че съобщението сигурно ще се окаже съвсем маловажно.

Натисна с възглавничката на десния си палец леката вдлъбнатина, предназначена да поеме натиска, и капсулата се отвори. Извади тънкия пластмасов лист и прочете съобщението, което след това се разпадна пред очите му. Андрев изтръска фините прашинки от ръката си и повелително махна към Д.Ж.

Едва ли имаше смисъл да шептят сред несекващия шум на площада.

— Казахте, че сте срещнал аврориански боен съд в границите на Слънчевата система — каза Андрев.

— Да. Предполагам, че земните радари са го уловили.

— Естествено. Казахте още, че нито от едната, нито от другата страна е имало враждебни действия.

— Не се стигна до употреба на оръжие. Те поискаха мадам Гладиа и нейните роботи. Аз отказах и те си тръгнаха. Мисля, че вече ви обясних.

— Колко време трая всичко?

— Не много. Няколко часа.

— Искате да кажете, че Аврора е изпратила цял боен кораб само за да се надлъгва два-три часа с вас, след което да си тръгне, така ли?

Д.Ж. присви рамене.

— Не са ми известни мотивите им, господин Генерален секретар. Мога само да доложа какво се случи.

Генералният секретар го изгледа изпепеляващо.

— Но не сте доложил всичко. Компютърният анализ на информацията от радарите е приключил и от него става ясно, че вие сте атакувал.

— Не съм изстрелял и един киловат енергия, сър.

— Май не броите кинетичната енергия. Използвал сте самия кораб за снаряд.

— Може би така им се е сторило. Те обаче предпочетоха да се оттеглят, така че не успяха да разберат дали не блъфирам.

— Наистина ли блъфирахте?

— Възможно е.

— Струва ми се, капитан Бейли, че сте бил готов да унищожите два кораба в границите на Слънчевата система и по всяка вероятност да предизвикате военна криза. Поел сте ужасен риск.

— Не смятах, че ще се стигне до действителен сблъсък, както и се оказа.

— Но цялата операция ви е забавила и е отвлякла вниманието ви.

— Да, предполагам, но какво значение има това вече?

— Огромно, защото нашите радари са забелязали нещо, което вие не сте — или поне не докладвате за него.

— Какво е било то, господин Генерален секретар?

— Радарите са засекли катапултирането на орбитален модул, вероятно с двама души на борда, който се е спуснал към Земята.

Двамата се бяха откъснали от всичко, което ставаше наоколо. Никой от останалите хора на балкона не им обръщаше внимание. Само двата робота, обградили Д.Ж. от двете му страни, внимателно ги наблюдаваха и слушаха.

Точно в този момент говорещият млъкна. Последните му думи бяха: „лейди Гладиа, космолит, родом от Солария и с местожителство Аврора, но след посещението си на Бейлиуърлд — гражданин на Галактиката“. Той се обърна към нея и направи енергичен жест с ръце.

— Лейди Гладиа…

Множеството нададе продължителен въодушевен рев и многоликата тълпа се превърна в гора от размахани ръце. Гладиа усети леко докосване по рамото.

— Моля ви, милейди. Само няколко думи — прошепна някакъв глас в ухото й.

— Граждани на Земята — вяло започна тя. Думите отекнаха и последва неестествена тишина.

— Граждани на Земята — повтори Гладиа малко по-уверено, — обръщам се към вас просто като човек, каквито сте всички вие. Аз наистина съм малко по-стара, така че ми липсва вашата младост, вашият оптимизъм и неизчерпаем ентусиазъм. В момента обаче този мой минус се компенсира от факта, че във ваше присъствие се заразявам от младежкия ви плам. Наметалото на годините ми се смъква…

Площадът избухна в аплодисменти.

— Кара ги да се радват, че не живеят дълго — каза някой от балкона на съседа си. — Тази космолитка има направо сатанинска безочливост.

Андрев не обръщаше внимание на нищо наоколо.

— Цялата разправия с теб вероятно е била само за да могат да изпратят тези хора на Земята — каза той на Д.Ж.

— Не съм и подозирал — отвърна Д.Ж. — Нямах време да мисля за нищо друго освен за спасението на лейди Гладиа и моя кораб. Къде са кацнали?

— Не знаем. Не са се приземили в нито един от Градските космодруми.

— Предполагам — отбеляза Д.Ж.

— Това всъщност няма кой знае какво значение — продължи Андрев, — освен че силно ме дразни. През последните години имаше няколко подобни кацания, макар и не толкова старателно подготвени. Така и нищо не последва, затова не им обръщаме внимание. В края на краищата Земята е отворен свят. Тя е люлката на човечеството и всеки може свободно да идва и да си отива — дори космолитите, ако пожелаят.

Д.Ж. застърга брадата си.

— Все пак едва ли са добронамерени — заяви той.

(— Пожелавам ви всичко най-хубаво на тази планета, където се е родило човечеството, в този изключителен свят на традициите и в този чудесен Град… — казваше в този момент Гладиа. Тя се усмихна и помаха с ръка в отговор на засилващите се аплодисменти, като остави ентусиазмът да пламне — и да се разгори.)

Андрев повиши глас, за да може да надвика тътена на тълпата.

— Каквото и да са намислили, нищо няма да излезе. Нищо не може да наруши мира, който настъпи на Земята след оттеглянето на космолитите и започването на заселническия процес — нито с външни, нито с вътрешни усилия. Десетилетия наред вече земляните с по-гореща кръв се отправят към Заселническите светове, така че на Земята почти не останаха хора с дух като вашия, капитане, които да рискуват унищожението на два космически кораба на територията на Слънчевата система. Нивото на престъпността и насилието на планетата спадна значително. Охраната, осигурена за тази тълпа, не е въоръжена, защото не се нуждае от оръжие.

В мига, в който изричаше тези думи, от морето на анонимната тълпа някой насочи бластер към балкона и внимателно се прицели.

80

Последваха няколко неща почти едновременно.

Внезапно привлечен от нещо, Жискар се обърна към тълпата и прикова поглед в нея.

Данил проследи с очи погледа му, видя насочения бластер и с нечовешка бързина се хвърли напред.

Отекна звук от изстрела на бластера.

Хората от балкона замръзнаха на място, после нададоха бурни възгласи.

Д.Ж. сграбчи Гладиа и я дръпна настрана.

Шумът на тълпата прерасна в ужасяващ, неистов рев.

Данил бе скочил към Жискар и го бе повалил на земята.

Изстрелът от бластера беше прогорил част от тавана в помещението зад балкона. Мислената линия, която свързваше бластера с дупката, минаваше през пространството, което само преди секунда бе запълнено от главата на Жискар.

— Не е човек. Робот е — промърмори Жискар, притиснат към земята.

Данил го пусна и бързо се огледа наоколо. Балконът се намираше на около шест метра от земята, под него нямаше никой. Сред тълпата се забелязваше раздвижване — около мястото, откъдето атентаторът бе стрелял. Охраната си пробиваше път натам.

Данил се прехвърли през парапета и скочи долу. Металната му конструкция пое удара с лекота, немислима за човешкия скелет.

После хукна към тълпата.

Данил нямаше избор. Никога по-рано не се беше сблъсквал с нещо подобно. Най-важното бе да стигне до робота с бластера, преди да са го унищожили. Погълнат от тази мисъл, той осъзна, че като никога досега не може да се съобразява с такива подробности като личната невредимост на хората от тълпата. Налагаше се малко да ги поразбута.

Всъщност той направо ги блъскаше встрани, докато се врязваше сред тях и с мъка си пробиваше пътя напред.

— Дайте път! Дайте път! — гръмогласно ревеше той. — Човекът с бластера трябва да бъде разпитан!

Охраната изостана зад него. Най-сетне откриха „човека“, който лежеше на земята със следи от побой.

Дори и сега, когато Земята претендираше, че е изградила общество без насилие, избликът на гняв срещу един несъмнен убиец не можеше да отмине току-така. Явно хората се бяха нахвърлили върху атентатора, бяха го ритали и били безмилостно. И само фактът, че тълпата бе наистина непроходима, го беше спасила от разкъсване. Пречкайки се един на друг, многобройните нападатели не бяха успели да постигнат кой знае какво.

Охраната с усилие избута хората назад. До проснатия на земята робот лежеше бластерът. Данил не му обърна внимание.

Той коленичи до тялото.

— Можеш ли да говориш? — попита той.

Атентаторът вдигна към него ясните си очи.

— Мога — отвърна той със слаб, но иначе нормален глас.

— От Аврора ли си?

Атентаторът не отговори.

— Знам, че е така — каза бързо Данил. — Нямаше нужда да питам. Къде се намира базата ви на тази планета?

Атентаторът не отговори.

— Базата — повтори Данил. — Къде се намира? Трябва да отговориш. Заповядвам ти да отговориш.

— Не можеш да ми заповядаш — отвърна атентаторът. — Ти си Р. Данил Оливо. Казаха ми за теб и не съм длъжен да ти се подчинявам.

Данил вдигна поглед и леко побутна най-близкия човек от охраната.

— Сър, бихте ли попитали този човек къде се намира базата му?

Стреснат, гардът се опита да каже нещо, но от устата му излезе само някакво дрезгаво грачене. Той смутено преглътна и си прочисти гърлото.

— Къде е базата ти? — излая накрая той.

— Забранено ми е да отговарям на този въпрос, сър — отвърна атентаторът.

— Длъжен си — твърдо заяви Данил. — Пита те правителствено лице… Сър, бихте ли му заповядали да отговори?

— Заповядвам ти да отговориш, арестант — отекна гардът.

— Забранено ми е да отговарям на този въпрос, сър.

Гардът се наведе с намерение да разтърси атентатора за раменете, но Данил бързо се намеси:

— Предлагам ви да не използвате сила, сър. Няма никакъв смисъл.

После се огледа. Глъчката на тълпата беше поутихнала. Атмосферата беше някак напрегната, като че ли милиони човешки същества със затаен дъх очакваха да видят какво ще направи Данил.

Той се обърна към неколцината мъже от охраната, които се бяха струпали около него и проснатия на земята робот.

— Бихте ли ми проправили път, господа? — попита той. — Трябва да заведа арестанта при лейди Гладиа. Може би тя ще го накара да отговори.

— Да потърсим ли медицинска помощ за арестувания? — попита един от охраната.

— Не е необходимо, сър — отвърна Данил. Не обясни защо.

81

— Да се случи такова нещо! — процеди Андрев през зъби, устните му нервно потрепваха. Намираха се в стаята зад балкона и той погледна към дупката в тавана, която зееше като безмълвно свидетелство на проявеното насилие.

— Нищо не се е случило — каза Гладиа с овладян глас. — Не съм пострадала. Има само една дупка в тавана, която ще трябва да се ремонтира, вероятно заедно с някои допълнителни повреди в горната стая. Това е всичко.

Докато изричаше тези думи, отгоре се разнесе шум от разместване на предмети — по всяка вероятност изчисляваха щетите.

— Не, това далеч не е всичко — не мирясваше Андрев. — Провалят се плановете ни за утрешното ви появяване, когато щяхте да направите своето официално обръщение към планетата.

— Напротив — отвърна Гладиа. — Планетата ще очаква с още по-голямо нетърпение да ме чуе, след като за малко не станах жертва на опита за покушение.

— Но има опасност от нов опит.

Гладиа само леко сви рамене.

— Това само ми вдъхва увереност, че съм на прав път… Господин Генерален секретар, неотдавна открих своята мисия в живота. Досега не се бях замисляла, че тя може да крие опасности за мен. Но щом е така, явно вече постигам желания резултат — иначе нямаше да ме грози опасност и никой нямаше да желае смъртта ми. Ако приемем, че опасността е мерило за успеха на моята мисия, готова съм да поема риска.

— Мадам Гладиа — намеси се Жискар, — пристигна Данил заедно с един индивид, който предполагам е насочил бластера насам.

На вратата се появи не само Данил, който носеше някаква отпусната, несъпротивляваща се фигура, но и половин дузина мъже от охраната. Шумът на тълпата отвън като че ли намаляваше и заглъхваше в далечината. Очевидно хората започваха да се разотиват; по високоговорителите периодично съобщаваха: „Пострадали няма. Положението е овладяно. Прибирайте се по домовете си.“

Андрев отпрати охраната с ръка и рязко запита:

— Това ли е той?

— Няма никакво съмнение, че това е индивидът с бластера, сър — отвърна Данил. — Оръжието беше на земята до него, а хората наоколо са видели с очите си действията му. Той самият също си призна.

Андрев изгледа арестувания с недоумение.

— Колко е спокоен. Направо не прилича на човек.

— Той не е човек, сър. Робот е, хуманоиден робот.

— Но на Земята няма хуманоидни роботи… Освен теб.

— Този робот, господин Генерален секретар, е произведен на Аврора като мен — обясни Данил.

Гладиа се намръщи.

— Но това е невъзможно. Те не могат да заповядат на един робот да ме убие.

— Аврориански робот, програмиран специално… — избоботи Д.Ж. сърдито, свойски прегърнал Гладиа през раменете.

— Глупости, Д.Ж. — прекъсна го Гладиа. — Невъзможно е. Аврориански или не, специално програмиран или не, никой робот не може да направи умишлен опит да нарани човешко същество. Ако този робот действително е стрелял по мен, трябва нарочно да не ме е улучил.

— Но защо? — недоумяваше Андрев. — Защо да не улучва, мадам?

— Нима не разбирате? — възкликна Гладиа. — Който и да е инструктирал робота, явно е съзнавал, че дори само един опит за покушение би бил достатъчен, за да осуети плановете ми на Земята. А те са целели именно това. Не могат да заповядат на един робот да ме убие, но могат да му заповядат да не ме улучи. И щом така са щели да провалят програмата ми, друго не им е трябвало… Само че няма да стане. Няма да го допусна!

— Не се прави на герой, Гладиа — каза Д.Ж. — Не знам какво ще опитат следващия път, а за нищо, абсолютно нищо на света не бих искал да те загубя.

Гладиа поомекна.

— Благодаря ти, Д.Ж. Ценя твоите чувства, но ние трябва да поемем риска.

Андрев задърпа ухото си очевидно объркан.

— Какво ще правим? Земляните няма да преглътнат лесно факта, че хуманоиден робот е използвал бластер сред цяла тълпа народ.

— Няма никакво съмнение — съгласи се Д.Ж. — Затова по-добре да не им казваме.

— Неколцина поне би трябвало вече да знаят, че става дума за хуманоиден робот — или поне се досещат.

— Не можете да спрете слуховете, господин Генерален секретар, но няма защо да ги потвърждавате официално.

— Ако Аврора е готова на такива крайности, за да… — започна Андрев.

— Не Аврора — прекъсна го бързо Гладиа. — Само някои среди на Аврора, само пожарлиите. Знам, че и сред заселниците има такива войнствени екстремисти, а вероятно ги има дори и на Земята. Не наливайте вода в мелницата им, господин Генерален секретар. Аз отправям апел към огромното мнозинство здравомислещи хора и от двете страни; не бива да предприемаме нищо, което да отслаби въздействието му.

Данил, който през цялото време търпеливо изчакваше, най-после намери достатъчно дълга пауза, за да се включи.

— Мадам Гладиа, господа, много е важно да разберем от този робот къде се намира базата му. Възможно е да има и други като него.

— Ти не го ли попита? — каза Андрев.

— Попитах го, господин Генерален секретар, но аз съм робот. Един робот не е длъжен да отговаря на въпросите на друг. Нито е длъжен да изпълнява заповедите ми.

— Добре, тогава аз ще го попитам — каза Андрев.

— Това едва ли ще помогне, сър. Роботът е получил най-строги заповеди да не отговаря, които вероятно няма да бъдат изместени от вашите. Вие не познавате съответната фразеология и интонация. Мадам Гладиа е аврорианка и знае как да го направи. Мадам Гладиа, бихте ли попитали робота къде се намира базата му?

Жискар се обърна към Данил съвсем тихо, така че никой друг не го чу.

— Вероятно е невъзможно. Сигурно са му заповядали да изключи необратимо, в случай че започнат да го разпитват прекалено настойчиво.

Данил извърна рязко глава към Жискар.

— Можеш ли да го предотвратиш? — прошепна той.

— Едва ли — каза Жискар. — Фактът, че е стрелял с бластер срещу човешки същества, е увредил мозъка му физически.

Данил се обърна отново към Гладиа.

— Мадам, бих ви посъветвал само да пробвате, а не да го притискате грубо.

— Ами… да видим — колебливо рече Гладиа. Обърна се към робота, пое дълбоко въздух и попита тихо, но категорично:

— Как да се обръщам към теб?

— Наричат ме Р. Ърнет Втори, мадам — отвърна роботът.

— Позна ли, че съм аврорианка, Ърнет?

— Наистина говорите като аврорианка, мадам, но не съвсем.

— Родена съм на Солария, макар че съм живяла двайсет десетилетия на Аврора и съм свикнала да ме обслужват роботи. От най-ранно детство разчитам на ежедневните им грижи и подчинение. Никога не съм оставала разочарована.

— Приемам този факт, мадам.

— Ще отговаряш ли на въпросите ми, Ърнет? Ще изпълняваш ли заповедите ми?

— Да, мадам, стига да не противостоят на други, противоположни.

— Ще ми отговориш ли, ако те попитам къде се намира базата ви на Земята?

— Не мога, мадам. Същото важи и за всякакви други въпроси, които засягат господаря ми. Всякакви.

— Разбираш ли, че твоят отказ да отговориш ще ме разочарова силно и ще разколебае законното ми право да очаквам от роботите преданост?

— Разбирам напълно, мадам — отвърна роботът едва чуто.

Гладиа погледна към Данил.

— Да опитам ли?

— Нямаме друг избор, мадам Гладиа — каза Данил. — Ако опитът се окаже неуспешен, положението няма да стане по-лошо.

— Ърнет, нямаш право да ми причиняваш болка, като отказваш да ми разкриеш местоположението на вашата база — гласът на Гладиа отекна повелително. — Заповядвам ти да го кажеш!

Роботът се вцепени. Устата му се отвори беззвучно. После още веднъж и накрая той прошепна дрезгаво: „…миля…“. Третият път отворената уста остана безмълвна и повече не се затвори, блясъкът в очите на атентатора угасна и те безизразно се изцъклиха. Леко повдигнатата му ръка се отпусна.

— Позитронният му мозък изключи — каза Данил.

— Необратимо! — прошепна му Жискар. — Направих всичко възможно, но не успях да го удържа.

— Останахме с празни ръце — отбеляза Андрев. — Не знаем къде се намират останалите роботи.

— Той каза „миля“ — подхвърли Д.Ж.

— Не познавам такава дума — каза Данил. — Не е на стандартния галактически, който се говори на Аврора. Думата означава ли нещо на Земята?

— Може да се е опитвал да каже „мисля“ — изтърси Андрев, — или например Мили. Навремето познавах един човек, който се казваше Мили.

— Не виждам каква връзка може да има някоя от тези думи с отговора на въпроса или дори само с част от него — възрази Данил сериозно. — Нито пък долових следа от други звуци в думата.

Един възрастен землянин, който до момента беше мълчал, плахо се намеси.

— Струва ми се, че миля е древна мярка за разстояние, роботе.

— Какво разстояние покрива, сър? — попита Данил.

— Не знам — каза землянинът. — Мисля, че повече от километър.

— Не се ли използва вече, сър?

— Не, излязла е от употреба след предхиперпространствената епоха.

Д.Ж. замислено подръпна брадата си.

— Понякога се използва. Поне ние, на Бейлиуърлд имаме една стара поговорка, която гласи: „На косъм или на миля, разминало се.“ Означава, че ако си се разминал с някакво нещастие, все едно дали е било в последния миг или преди това. Винаги съм смятал, че под „миля“ се има предвид нещо много голямо. Ако наистина е мярка за разстояние, фразата става по-ясна.

— Щом е така — каза Гладиа, — атентаторът може да се е опитвал да каже именно това. Сигурно е искал да изрази своето задоволство, че всичко се е разминало; че нарочно се е разминал с целта, с което е успял да изпълни нарежданията на своите господари… Или е имал предвид, че тъй като нямаше пострадали, разминаването с целта е било равносилно на това, ако изобщо не беше стрелял.

— Мадам Гладиа — каза Данил, — надали робот, произведен на Аврора, ще използва изрази, които може и да се срещат на Бейлиуърлд, но за които на Аврора определено никой не е чувал. Освен това едва ли би философствал в критичното си състояние. Беше му зададен въпрос и единственото, което той може да се е опитвал да направи, е било да отговори.

— Да, да — съгласи се Андрев, — може би наистина се е опитвал да отговори. Сигурно е искал да каже, че базата се намира на някакво определено разстояние оттук. Еди колко си мили.

— Но тогава защо е използвал архаична мярка за разстояние? — възрази Д.Ж. — За тази цел аврорианците използват единствено километри, същото важи и за техните роботи. Всъщност — продължи той малко припряно — роботът много бързо изпадна в състояние на пълна дезактивация и може просто да е издавал случайни звуци. Безполезно е да търсим смисъл, след като такъв просто отсъства… А сега искам да осигуря на мадам Гладиа възможност малко да си почине или поне да я изведа от тази стая, преди целият таван да се е срутил.

Хората бързо излязоха. Данил изостана малко назад и се обърна към Жискар.

— Отново провал! — прошепна той.

82

Животът в Града никога не замираше напълно, но имаше периоди, когато светлините помръкваха, денонощният шум на експресните магистрали заглъхваше, а вечният тътен на машини и хора стихваше. В десетки милиона апартаменти хората спяха.

Гладиа се мушна в леглото, притеснена от липсата на определени удобства, което можеше да я принуди да излезе в коридора посред нощ.

Дали на повърхността беше нощ, зачуди се тя точно преди да заспи. Или това бе някакъв регламентиран за конкретната стоманена пещера „период за спане“ за разлика от природния навик, създаван в течение на стотици милиони години, през които хората и техните прадеди са живели на повърхността.

И тя заспа.

Данил и Жискар не спяха. Данил бе открил в апартамента компютърен терминал и прекара половин час пред него, погълнат от разучаването на непознатата система по метода на опита и грешките. Нямаше никакви инструкции (на кой ли му трябваха, след като всяко хлапе ги научаваше още в началното училище?), но за щастие се оказа, че разликите с аврорианската система не са съществени. Най-сетне той успя да се включи в справочния отдел на Градската библиотека и да извика енциклопедията. Изминаха часове.

Хората бяха потънали в най-дълбок сън, когато накрая Жискар заговори.

— Приятелю Данил — рече той.

Данил откъсна поглед от компютъра.

— Да, приятелю Жискар?.

— Трябва да поискам обяснение за твоите действия на балкона.

— Ти погледна към тълпата, приятелю Жискар. Аз проследих погледа ти, видях оръжието, насочено към нас, и незабавно реагирах.

— Точно така, приятелю Данил — каза Жискар, — и с известни допускания мога да разбера защо се хвърли да предпазиш точно мен. Да започнем с факта, че атентаторът беше робот. В такъв случай, както и да е програмиран, той не би могъл да се прицели в никое човешко същество с намерението да го улучи. Отпада и вариантът да се е целил в теб, защото човешкият ти вид е достатъчен, за да активира Първия закон. Дори атентаторът предварително да е знаел, че на балкона ще има хуманоиден робот, той не би могъл да е сигурен, че това си точно ти. Следователно щом роботът е възнамерявал да унищожи някой на балкона, този някой можех да бъда единствено аз — очевидно робот — и затова ти моментално се хвърли към мен.

Или да започнем с факта, че атентаторът е аврорианец — все едно дали робот или човек. Заповедта за покушението идва най-вероятно от д-р Амадиро, тъй като той е склонен към екстремални прояви на своите антиземни възгледи. Освен това ние го подозираме, че участва в заговор за унищожението на Земята. С основание можем да смятаме, че д-р Амадиро е научил от мадам Василия за моите по-особени способности. Следователно съвсем логично е, че той се стреми към моето унищожение на първо място, тъй като естествено аз представлявам за него по-голяма заплаха от всеки друг — било човек, било робот. Разсъждавайки по този начин, ти решаваш да ме предпазиш… И наистина смятам, че ако не ме беше съборил на земята, изстрелът щеше да ме унищожи.

Но, приятелю Данил, не е възможно да си знаел, че атентаторът е робот или дори аврорианец. Тъкмо бях доловил някаква странна аномалия сред общия фон от човешки емоции и тъкмо я бях определил като типична за мозъчната дейност на един робот, когато ти се нахвърли върху ми. Едва по-късно успях да ти го кажа. В началото не е било възможно да си помислил друго, освен че някой е насочил към нас оръжие и че този някой неминуемо е землянин. Но в такъв случай логичната мишена е мадам Гладиа, както всъщност всички останали на балкона и си помислиха. Тогава защо я пренебрегна и защити мен вместо нея?

— Приятелю Жискар, ето какво си помислих аз — отвърна Данил. — Генералният секретар бе споменал, че аврориански двуместен модул е кацнал на Земята. Веднага предположих, че д-р Амадиро и д-р Мандамъс са дошли на планетата. А това би могло да има само едно обяснение. Независимо в какво точно се състои, техният план е вече напълно или почти напълно узрял. След като ти пристигна на Земята, приятелю Жискар, те също са хукнали насам — за да се погрижат незабавно да осъществят плана си, преди да си имал възможност да го осуетиш благодарение на телепатичните си способности. Те биха се опитали да те унищожат, с цел да се подсигурят. Затова когато видях насочено оръжие, веднага скочих да те изместя от прицела.

— Първият закон би трябвало да те накара да се погрижиш за мадам Гладиа — възрази Жискар. — Независимо от всичките ти разсъждения, независимо от всичките ти догадки.

— Не, приятелю Жискар. Ти си по-важен от мадам Гладиа. Всъщност в този миг ти си по-важен от всички останали човешки същества. Ако някой изобщо може да предотврати унищожението на Земята, това си ти. И понеже съзнавам потенциалната ти значимост за човечеството, когато съм изправен пред избор, Нулевият закон изисква от мен да защитавам на първо място теб.

— И не те безпокоеше фактът, че действаш в противоречие с Първия закон?

— Не, защото действах съгласно Нулевия, който го превъзхожда.

— Но Нулевият закон не е закодиран в теб.

— Приех го като естествено продължение на Първия закон, защото най-добрият начин да предпазиш едно човешко същество е като осигуриш на обществото като цяло сигурност и възможност да функционира.

Жискар помисли малко.

— Разбирам какво се опитваш да кажеш, но … представи си, че докато действаше в моя защита — а следователно и в защита на човечеството — се беше оказало, че не са стреляли по мен, и мадам Гладиа я бяха убили? Как щеше да се чувстваш тогава, приятелю Данил?

— Не зная, приятелю Жискар — каза тихо Данил. — Но ако се бях хвърлил на помощ към мадам Гладиа, а се беше оказало, че тя така или иначе е в безопасност; ако по този начин бях допуснал да унищожат теб, а заедно с теб и бъдещето на човечеството, как щях да преживея тогава този удар?

Двамата се спогледаха и останха дълго време така, всеки потънал в мисли.

— Може би си бил прав, приятелю Данил — каза накрая Жискар, — но съгласен ли си, че в такива случаи преценката е трудна?

— Съгласен съм, приятелю Жискар.

— Достатъчно трудно е да избираш набързо между отделни хора — да преценяваш кой от тях би понесъл — или би причинил — по-голяма вреда. Но ако трябва да избираш между някое отделно човешко същество и човечеството — при положение че не си сигурен какво точно разбираш под човечество, — задачата става толкова сложна, че подлага на съмнение самата валидност на законите на Роботиката. Щом се намеси абстрактната идея за човечество, законите на роботиката започват да се сливат със законите на Хуманиката, които може дори да не съществуват.

— Не те разбирам, приятелю Жискар.

— Не се учудвам. Самият аз не съм сигурен, че разбирам. Но помисли малко… Под спасение на човечеството ние разбираме спасение на земляните и заселниците. Те са по-многобройни от космолитите, по-жизнени и по-дейни. Проявяват повече инициативност, защото са по-малко зависими от роботите. Имат по-големи възможности за биологична и социална еволюция, защото животът им е кратък — но все пак достатъчно дълъг, за да може всеки от тях да допринесе за общия напредък.

— Така е — съгласи се Данил. — Ти се изрази съвсем точно.

— И все пак земляните и заселниците като че ли изпитват някаква мистична, дори направо безразсъдна вяра в святостта и неприкосновеността на Земята. Дали тази мистичност няма да се окаже също толкова фатална за тяхното развитие, колкото мистичността на роботите и дълголетието, която спъва напредъка на космолитите?

— Не съм мислил за това — отвърна Данил. — Не знам.

— Ако можеше да усещаш човешкото съзнание като мен, неизбежно щеше да си помислиш… Как можем да направим избор? — продължи Жискар с внезапно настървение. — Представи си, че човечеството е съставено от два биологични вида: космолити, подвластни на една очевидно фатална мистичност, и земляни плюс заселници, подвластни на друга — евентуално фатална. Възможно е в бъдеще да се появят нови видове, които да притежават още по-неприятни качества.

Значи не е достатъчно просто да се направи избор, приятелю Данил. Трябва да умеем да моделираме. Трябва да можем да моделираме желаните видове и след това да ги пазим, а не да ни се налага да избираме между два нежелани варианта. Но как бихме могли да постигнем желаните без помощта на психоисторията — недостижимата наука на моите мечти?

— Явно не съм осъзнавал трудностите, свързани с умението да се усеща и да се влияе на човешкото съзнание — каза Данил. — Не мислиш ли, че съществува вероятност да научиш толкова много, че Трите закона да престанат да действат гладко?

— Такава вероятност е съществувала винаги, приятелю Данил, но едва след последните събития тя се превърна в реалност. Познавам позитронната схема, на която се дължи умението ми да усещам и да влияя върху съзнанието. Десетилетия наред се изучавах внимателно, за да я открия и за да мога да ти я предам. Така ти би могъл да се програмираш като мен… но успях да потисна желанието си да ти я прехвърля. Щеше да е жестоко спрямо теб. Достатъчно е, че аз трябва да нося бремето.

— Въпреки всичко, приятелю Жискар, ако някога прецениш, че в името на човечеството се налага, аз ще поема това бреме. Всъщност съгласно Нулевия закон ще бъда длъжен да го направя.

— Но този спор е безсмислен — каза Жискар. — Кризата очевидно почти е настъпила. И тъй като не успяхме да разберем в какво се състои…

— Тук поне грешиш, приятелю Жискар — прекъсна го Данил. — Аз знам в какво се състои кризата.

83

Не би могло да се очаква, че Жискар ще покаже учудване. Лицето му естествено не беше способно да изразява чувства. Гласът му имаше тембър, затова говорът му приличаше на човешкия и не беше нито монотонен, нито неприятен. Този тембър обаче никога не се променяше доловимо под влиянието на емоциите.

Затова, когато попита: „Сериозно ли говориш?“, въпросът му прозвуча така, сякаш изразяваше съмнение по повод някаква забележка на Данил за времето през следващия ден. Но начинът, по който извърна глава към Данил, движението, което описа едната му ръка, не оставяха никакво съмнение, че той е изненадан.

— Да, приятелю Жискар — отвърна Данил.

— Как се добра до тази информация?

— Отчасти ми помогна казаното от заместник-министър Квинтана на масата в столовата.

— Но нали твърдеше, че не си успял да разбереш нищо полезно от нея? Смяташе, че не си задал правилните въпроси?

— Така си мислех непосредствено след разговора. После обаче се оказа, че мога да направя някои полезни изводи от нейните думи. През последните няколко часа разучавах централната енциклопедия на Земята от компютърния терминал…

— И изводите ти се потвърдиха?

— Не съвсем, по-скоро не открих нищо, което да ги опровергава, а това е почти също толкова обнадеждаващо.

— Дали обаче отрицателният резултат е достатъчно потвърждение на изводите?

— Не. Затова и не съм сигурен. Но все пак нека ти изложа моите предположения, а ако те ти се сторят неверни, кажи ми.

— Започвай, приятелю Данил.

— Енергията от ядрения синтез, приятелю Жискар, се използва на Земята още от времето преди хиперпространствените пътешествия, когато човешките същества са обитавали само една-единствена планета. Това е добре известно. Контролируем ядрен синтез е бил осъществен на практика много след появата на теоретичните разработки и научното му обосноваване. Главното затруднение при реализацията на идеята е било свързано с необходимостта да се поддържа една сравнително висока температура в среда от сгъстен газ, за да може да се получи термоядреното възпламеняване.

Но десетилетия преди да се овладее ядреният синтез са съществували термоядрени бомби, които действат на принципа на неконтролируемата термоядрена реакция. Контролируем или не, ядреният синтез обаче не може да се осъществи без наличието на изключително висока температура от порядъка на милиони градуси. След като хората не са били в състояние да осигурят необходимата температура за протичането на контролируема термоядрена реакция, как тогава са я осигурявали за неконтролируемите термоядрени експлозии?

Мадам Квинтана ми каза, че преди откриването на термоядрения синтез на Земята широко са използвали друг вид ядрена реакция — атомното деление. При него енергията се получава от разцепването, или делението на тежки ядра, като тези на урана или тория. Помислих си, че това може да е един от начините за достигане на висока температура.

В енциклопедията, където търсих информация тази нощ, се говори много малко за ядрени бомби от какъвто и да е вид и естествено няма никакви съществени подробности. Доколкото разбирам, тази тема е табу не само тук, но и на всички останали планети. На Аврора също не съм срещал подобни описания, макар че ядрени бомби все още съществуват. Хората се срамуват или се страхуват от този епизод на своята историята, а може би и двете. Струва ми се, че не без основание. Така или иначе, в оскъдната информация, която открих по въпроса за термоядрените бомби, не срещнах нищо, което да противоречи на моята хипотеза, че за възпламеняването им е служела атомна бомба. Затова подозирам, че е било именно така.

Но как се е възпламенявала самата атомна бомба? Атомните бомби са измислени преди термоядрените. Но ако са се възпламенявали при такава свръхвисока температура, както и водородните бомби, тогава не е съществувал начин тя да бъде подсигурена. Ето защо, макар че в енциклопедията не се споменава нищо по този въпрос, стигнах до извода, че атомните бомби се възпламеняват при сравнително ниски температури — може би дори при стайна температура. Имало е някакви трудности, защото след откриването на делението на атома са били необходими дълги години усилна работа по осъществяването на проекта за бомбата. Каквито и да са били обаче тези трудности, те едва ли са били свързани с осигуряването на свръхвисоки температури… Какво ще кажеш, приятелю Жискар?

— Мисля, че тази концепция има сериозни слабости, приятелю Данил — отвърна Жискар, който през цялото време бе слушал, без да свали поглед от другия робот, — и едва ли е много надеждна… Но дори и да беше идеално обоснована, какво общо може да има тя с настъпващата криза, която се опитваме да проумеем?

— Ще те помоля за търпение, приятелю Жискар — каза Данил, — и ще продължа нататък. Факт е, че и синтезът, и атомното деление спадат към слабите взаимодействия — едно от четирите вида взаимодействия, които са основа на всички явления във Вселената. Следователно ядреният мултипликатор, който може да взриви термоядрен реактор, може да взриви и атомен.

Има обаче известна разлика. Синтезът протича само при свръхвисоки температури. Мултипликаторът взривява онази свръхнагрята част от горивото, която се намира в процес на синтез, плюс някаква друга част, която в първоначалния миг на експлозията се загрява дотолкова, че в нея също започва синтез. После веществото експлодира навън, а топлинната енергия се разсейва и останалото количество гориво не може да се възпламени. С други думи, взривява се само известно количество от термоядреното гориво, докато значителна част — може би дори почти всичката — не. Но дори и при това положение, разбира се, взривът е достатъчно силен, за да унищожи термоядрения реактор, както и всичко останало в непосредствена близост до него — като например кораба, който носи на борда си подобен реактор.

От друга страна, атомният реактор може да функционира при ниски температури, вероятно не много по-високи от температурата на кипене на водата, а може би дори при стайна температура. Тогава действието на ядрения мултипликатор ще засегне цялото налично атомно гориво. Всъщност дори атомният реактор да не е в действие, мултипликаторът ще го взриви. Доколкото успях да подразбера оттук-оттам, атомното гориво освобождава много по-малко енергия от термоядреното. Но въпреки това атомният реактор би предизвикал по-силен взрив, тъй като при него се взривява по-голяма част от горивото, отколкото при термоядрения.

Жискар кимна бавно с глава и каза:

— Всичко това може и да е така, приятелю Данил, но има ли на Земята атомни електроцентрали?

— Не, няма — нито една. Така твърдеше заместник-министър Квинтана, а енциклопедията, изглежда, потвърждава нейните думи. И наистина на Земята има устройства с термоядрено захранване, но не съществува нищо — абсолютно нищо, което да се захранва от атомен реактор, бил той голям или малък.

— Значи един ядрен мултипликатор не би могъл да постигне нищо, приятелю Данил. Дори да са безпогрешни, разсъжденията ти водят в задънена улица.

— Не съвсем, приятелю Жискар — възрази Данил сериозно. — Има още един, трети вид ядрена реакция, който трябва да се вземе предвид.

— Така ли? — запита Жискар. — Не се сещам за него.

— Не е лесно за сещане, приятелю Жискар, защото в кората на планетите от Външните и Заселническите светове почти не се срещат уран и торий, поради което естествената им радиоактивност е много ниска. Съответно въпросът не представлява голям интерес и никой не се занимава с него с изключение на някои специалисти по теоретична физика. Мадам Квинтана обаче ми каза, че на Земята уранът и торият са сравнително често срещани. А следователно естественият радиоактивен фон би трябвало да представлява важен фактор за екологията на планетата. Това е третият вид ядрена реакция, който трябва да се вземе предвид.

— В какъв смисъл, приятелю Данил?

— Естествената радиоактивност също е проява на слабите взаимодействия. Предполагам, че ядреният мултипликатор, който може да взриви термоядрен или атомен реактор, е в състояние също така да ускори процесите на естествен радиоактивен разпад до такава степен, че част от земната кора да се взриви — при наличие на достатъчно уран или торий.

Жискар изгледа Данил мълчаливо, без да помръдне. Накрая каза с притихнал глас:

— Значи според теб д-р Амадиро възнамерява да взриви земната кора и да направи планетата необитаема, като по този начин осигури на космолитите господство над Галактиката.

Данил кимна.

— Или ако няма достатъчно уран или торий, за да настъпи мощна експлозия, поне ще се стигне до повишаване на радиоактивността. От своя страна, това ще доведе до образуване на излишък от топлина, което ще промени климата, и на излишък от радиация, което пък ще предизвика ракови заболявания и уродства. Макар и по-бавно, целта ще бъде постигната.

— Това е ужасяващ план — заяви Жискар. — Смяташ ли, че той наистина може да се осъществи?

— Вероятно. Мисля, че от няколко години на Земята има аврориански хуманоидни роботи — като неуспелия атентатор. Те могат да изпълняват сложни задачи, а също и при нужда да влизат в Градовете, за да си набавят необходимите технически приспособления. По всяка вероятност те поставят ядрени мултипликатори на местата, където почвата е богата на уран и торий. Вероятно досега са поставили вече значителен брой. Д-р Амадиро и д-р Мандамъс са дошли, за да контролират изпълнението на последните детайли и за да активират мултипликаторите. Вероятно са уредили нещата така, че да имат време да се измъкнат, преди планетата да бъде унищожена.

— В такъв случай — каза Жискар — на всяка цена трябва да информираме Генералния секретар. Органите на сигурността на Земята трябва незабавно да бъдат мобилизирани; д-р Амадиро и д-р Мандамъс трябва веднага да бъдат заловени, за да им бъде попречено да осъществят проекта си.

— Не мисля, че това може да се направи — възрази Данил. — Генералният секретар най-вероятно няма да ни повярва — широко разпространената мистична вяра в неприкосновеността на планетата. Ти вече я отчете като явление, което работи против интересите на човечеството, и подозирам, че в този случай ще стане точно така. Ако подложим на съмнение вярата му в уникалния характер на Земята, Генералният секретар няма да позволи да бъде разколебан в убеждението си, колкото и нерационално да е то. Той ще реши проблема, като откаже да ни повярва.

А дори и да ни повярва, всички контраприготовления ще трябва да минат през одобрението на бюрократичния правителствен апарат. Колкото и да се ускори, процедурата все едно ще отнеме твърде дълго време.

Нещо повече — дори да предположим, че Земята незабавно ще мобилизира всичките си сили, не вярвам земляните да успеят да открият двама души сред огромната пустош. Стотици десетилетия наред жителите на планетата живеят в Градовете и почти никога не ги напускат. Добре си спомням това още от времето, когато работих за първи път с колегата Илайджа тук, на Земята. Дори ако земляните си наложат да пребродят откритите пространства, много малко вероятно е да попаднат на двамата аврорианци навреме. Освен при някакво невероятно стечение на обстоятелствата, а на това не бива да се разчита.

— Заселниците лесно биха сформирали разузнавателна група — предположи Жискар. — Те не се боят от открити или непознати пространства.

— Но те са не по-малко убедени в неприкосновеността на планетата. И те ще откажат категорично да ни повярват. Нямат по-големи шансове да открият двамата космолити достатъчно бързо, за да спасят положението — дори ако ни повярват.

— Ами земните роботи? — попита Жискар. — Пространствата между Градовете гъмжат от тях. Някои от тях сигурно вече са забелязали, че навън има човешки същества. Трябва да ги разпитат.

— Въпросните човешки същества са експерти по роботика. Те определено са се постарали никой от роботите наоколо да не усети присъствието им. По същата причина няма защо да се страхуват от роботите, които биха участвали в разузнавателните групи. Просто ще им заповядат да се махат и да забравят. И което е още по-лошо, земните роботи са сравнително прости модели, предназначени главно за изпълнение на някои специализирани дейности в земеделието, животновъдството или минното дело. Едва ли могат лесно да бъдат пригодени към изпълнение на по-общи задачи, каквато представлява едно задълбочено разузнаване.

— Ти май отхвърли всички възможности за действие, приятелю Данил. — каза Жискар. — Какво друго остава?

— Трябва сами да открием двамата космолити и да ги спрем — отвърна Данил. — И то веднага.

— Знаеш ли къде се намират те, приятелю Данил?

— Не зная, приятелю Жискар.

— Но щом цяла разузнавателна група от земляни, заселници или роботи — или от всички тях взети заедно — може да се справи със задачата само по едно най-невероятно стечение на обстоятелствата, как тогава ще го направим ние двамата?

— Не зная, приятелю Жискар, но трябва да го направим.

— Необходимостта сама по себе си не е достатъчна, приятелю Данил — заяви Жискар с глас, в който се промъкваха сурови нотки. — Ти постигна много. Разкри наличието на криза и стъпка по стъпка разгада нейната същност. Но ето, че това се оказа безполезно. Отново сме безпомощни да предприемем каквото и да било.

— Имаме една последна възможност — възрази Данил, — която може да звучи невероятно и почти безсмислено, но не ни остава нищо друго, освен да опитаме. Амадиро изпрати един робот да те убие, защото се страхува от теб, но това може да се окаже голяма грешка от негова страна.

— Ами ако този почти безсмислен вариант се провали, приятелю Данил?

Данил спокойно погледна Жискар.

— Тогава сме безпомощни, Земята ще бъде унищожена, а човешката история ще залезе безвъзвратно.

84

Келдън Амадиро се чувстваше нещастен. Земното притегляне бе малко силничко за него, атмосферата — прекалено плътна, звуковете и миризмите на открито — едва доловимо, но дразнещо по-различни от аврорианските. Освен това нямаше постройка, която би могла да претендира за цивилизованост.

Роботите бяха построили някакви заслони, където имаше хранителни припаси в изобилие. Имаше и импровизирани тоалетни, които бяха задоволителни от функционална гледна точка, но крайно незадоволителни във всяко друго отношение.

И най-лошото — макар че утрото се оказа наистина приятно, денят се очертаваше да бъде безоблачен и прекалено яркото слънце вече напичаше. Скоро температурите щяха да станат твърде високи, въздухът — твърде влажен, а щяха да се появят и онези хапещи насекоми. Преди Мандамъс да му обясни, Амадиро недоумяваше какви са тези малки парещи подутини по ръцете му.

— Ужасно! — измънка той, докато се почесваше. — Сигурно разнасят зарази.

— Струва ми се, че и това се случва — отвърна Мандамъс с неприкрито безразличие. — Но е много малко вероятно. Имам лосиони, които успокояват сърбежа, и специални вещества, които при горене отблъскват насекомите с миризмата си, макар че и аз я намирам не по-малко зловонна.

— Запалете ги — отсече Амадиро.

— Освен това с нищо не искам да увеличавам шансовете да ни открият — продължи Мандамъс с все същия тон, — било то и с някоя дреболия — примерно миризма или лек пушек.

Амадиро го изгледа с подозрение.

— Вече няколко пъти повторихте, че на това място никога не идват земляни или селскостопански роботи.

— Така е, но това не е математически постулат, а социологическо наблюдение. Подобни наблюдения винаги се съпровождат от изключения.

Амадиро се навъси.

— Най-добре да свършим с този проект веднъж завинаги. Казахте, че днес ще бъдете готов.

— Това също е социологическо наблюдение, д-р Амадиро. Би трябвало да съм готов днес. Иска ми се да е така, но не мога да дам никакви гаранции.

— А кога ще можете?

Мандамъс разпери ръце, сякаш казваше „Кой знае?“.

— Д-р Амадиро, струва ми се, че вече неведнъж съм ви обяснявал, но съм готов с удоволствие да повторя отново. Бяха ми необходими цели седем години, за да стигна дотук. Разчитах на още няколко месеца, през които лично да посетя всяка от четиринайсетте транслационни станции на Земята. Сега вече няма да мога да го направя, защото се налага да приключваме, преди Жискар да ни е открил и да ни е спрял. Това означава, че трябва да извърша проверката, като се свържа с хуманоидните роботи в транслационните станции. Не им се доверявам така, както на самия себе си. Трябва непрекъснато да сверявам докладите им, а може да се наложи и да отида на едно-две от местата, преди да се убедя, че всичко е наред. Това ще продължи дни — може би една-две седмици.

— Една-две седмици! Невъзможно! Колко време ще трябва да понасям тази планета, Мандамъс?

— Сър, при едно от предишните си посещения останах на тази планета почти цяла година; при друго — повече от четири месеца.

— И ви хареса, а?

— Не, сър, но имах да върша работа — и я свърших, без да се щадя — Мандамъс прикова Амадиро с леден поглед.

Амадиро се изчерви.

— Добре, докъде сме стигнали? — попита той с малко по-сдържан тон.

— Все още преценявам пристигащите доклади. Както ви е известно, не работим с лабораторна система, която действа гладко и безпрепятствено. Имаме работа с изключително хетерогенна земна кора. За щастие радиоактивните вещества са широко разпространени, но на някои места слоят им застрашително изтънява и се налага да поставим транслационни станции, за които отговарят роботи. Ако транслаторите не са поставени точно където и както трябва, ядреното мултиплициране ще спре и всичките ни дългогодишни усилия ще отидат на вятъра. Или може да се получи локално свръхмултиплициране с експлозивна сила, която да предизвика местен взрив, при което останалата част от земната кора ще остане невредима. И в двата случая щетите като цяло ще бъдат незначителни.

Нашата цел, д-р Амадиро, е да направим съответните рудни залежи, а следователно и огромната част от земната кора силно радиоактивни — бавно — постепенно — безвъзвратно — отсичаше той думите на равни интервали, — така че Земята да се превръща все повече и повече в един необитаем свят. Социалната структура на планетата ще рухне и така завинаги ще сложим кръст на Земята в качеството й на убежище за човечеството. Предполагам, че именно това искате, д-р Амадиро. Така ви представих нещата преди години и тогава вие заявихте, че всичко съвпада с вашите желания.

— Стига глупости, Мандамъс, желанието ми не се е променило.

— Тогава, сър, или се примирете с неудобствата, или се върнете и ме оставете да продължа колкото е необходимо.

— Не, не — промърмори Амадиро. — Трябва да съм тук, когато това стане… но не мога да потисна нетърпението си. Какъв срок сте определил за протичането на целия процес?… Искам да кажа, колко време ще мине след пускането на първата мултиплицираща вълна, докато Земята стане необитаема?

— Зависи каква степен на мултиплициране ще приложа в самото начало. Все още не знам необходимата сила, защото тя зависи от общата ефективност на транслаторите. Затова съм осигурил възможност за гъвкав контрол. Целта ми е да постигна промеждутъчен период от десет до двайсет десетилетия.

— Ами ако периодът е по-кратък?

— Колкото повече съкратим периода, толкова повече ще се ускори повишението на радиоактивността на земната кора и затоплянето на планетата. Земята ще стане опасна много по-бързо и шансовете за навременна евакуация на една по-значителна част от населението ще намалеят.

— Какво значение има това? — промърмори Амадиро.

Мандамъс се смръщи.

— Колкото по-бързо започне да се изражда Земята, толкова по-вероятно е земляните и заселниците да се усъмнят, че зад всичко това се крие някаква технологична причина. Най-вероятно е да обвинят нас. Ще последва яростна атака от страна на заселниците и в името на своя свещен свят те ще се бият до последна капка кръв само и само да ни отмъстят колкото се може повече. Обсъждали сме това и по-рано и като че ли бяхме на едно и също мнение по въпроса. Далеч по-добре би било, ако осигурим един разумно дълъг период от време, който да ни даде възможност да се подготвим за най-лошото. Земята в своето объркване ще сметне, че бавното повишение на радиоактивността представлява някакво непонятно природно явление. Струва ми се, че точно сега това е много по-наложително, отколкото беше доскоро.

— Така ли? — Амадиро на свой ред се намръщи. — Доколкото познавам това ваше кисело пуританско изражение, не се съмнявам, че се готвите да стоварите вината върху мен.

— Моите уважения, сър, но в случая това съвсем не е трудно. Не беше разумно да изпращате един от нашите роботи да унищожи Жискар.

— Напротив, трябваше. Жискар е единственият, който може да ни провали.

— Първо трябва да ни намери, което е невъзможно. А дори и да успее, ние сме специалисти по роботика. Мислите ли, че няма да можем да се справим с него?

— Ами?! — възкликна Амадиро. — Същото си мислеше и Василия, при това тя го познаваше по-добре. Но дори и тя не можа да се справи с Жискар. Бойният кораб, който трябваше да се погрижи за него и да го унищожи от разстояние, по някаква причина също не успя. Така че сега той е на Земята и ние трябва по един или друг начин да го унищожим.

— Атентатът е бил неуспешен. Нищо не съобщиха.

— Има правителства, които от благоразумие спестяват лошите новини — може би тукашните държавни служители са благоразумни, макар и да са варвари. А ако нашият робот се е провалил и са го подложили на разпит, той сто процента е блокирал необратимо. Което означава, че сме загубили един робот и нищо повече — нещо, което можем да си позволим. А ако Жискар е все още на свобода, значи още повече се налага да побързаме.

— Ако успеят да разберат от робота местонахождението на този операционен център, загубата ще се окаже много по-голяма. Най-малкото не биваше да използваме робот от центъра.

— Използвах първия, който ми попадна. И той няма да разкрие нищо. Струва ми се, че можеш да имаш доверие в начина, по който съм го програмирал.

— Изключил или не, той не може да скрие факта, че е произведен на Аврора. Земните специалисти по роботика — каквито все пак се намират на планетата — веднага ще разберат това. Ето ви още една причина да забавим повече повишението на радиоактивността. Трябва да мине достатъчно време, за да може земляните да забравят случая и да не направят връзка между него и настъпващата катастрофа. Трябват ни най-малко десет десетилетия, а може би петнайсет или дори двайсет.

Мандамъс се запъти да провери отново уредите си и да поднови връзката с транслатори номер шест и десет, които според него все още бяха проблематични. Амадиро го изпрати с поглед, пълен с презрение и силна неприязън.

— Да, но аз нямам пред себе си още двайсет или петнайсет десетилетия, нито може би дори десет — промърмори той на себе си. — Ти може и да ги имаш — но аз не.

85

В Ню Йорк бе ранна утрин. Данил и Жискар разбраха това по настъпилото постепенно оживление.

— Някъде извън Града, на повърхността, сега сигурно се разсъмва — каза Жискар. — В един от разговорите си с Илайджа Бейли преди двайсет десетилетия нарекох Земята „Планетата на зората“. Дали това ще продължи още дълго? Или може би вече не е?

— Не се измъчвай с подобни мисли, приятелю Жискар — отвърна Данил. — По-добре да решим какво трябва да направим днес, за да помогнем на Земята да си остане Планетата на зората.

Гладиа влезе в апартамента по хавлия и пантофи. Косата й бе току-що изсушена.

— Какъв абсурд! — възкликна тя. — Сутрин землянките се помъкват из коридорите към обществените Лични чорлави и развлечени. Нарочно, струва ми се. Било невъзпитано да се решиш на път за Личната. Явно първоначалната немарлива външност засилва ефекта от издокарания вид на излизане. Трябваше да си взема пълния сутрешен тоалет. Да знаете само как ме гледаха, когато излязох по хавлия! На излизане от Личната трябва да си нагласена от главата до петите… Какво има, Данил?

— Мадам, ще разрешите ли да поговорим с вас? — попита Данил.

Гладиа се поколеба.

— Съвсем накратко, Данил. Както сигурно ви е добре известно, денят се очертава да е изключително натоварен и сутрешните ми срещи започват почти веднага.

— Точно за това искаме да поговорим с вас, мадам — каза Данил. — В този исторически ден по-добре да не сме до вас.

— Какво?

— Ефектът, който бихте искала да окажете върху земляните, ще бъде много по-силен, ако не сте заобиколена от роботи.

— Няма да съм заобиколена. Ще бъдете само вие двамата. Как ще се оправя без вас?

— Налага се да се научите, мадам. Докато сме с вас, вие сте белязана сред земляните. Това създава впечатлението, че се боите от тях.

— Но аз имам известна нужда от охрана, Данил — обезпокоено рече Гладиа. — Спомни си какво се случи снощи.

— Нямаше да успеем да предотвратим случилото се, мадам, и нямаше да можем да ви предпазим — ако се беше наложило. За щастие снощи не стреляха по вас. Изстрелът от бластера беше насочен към Жискар.

— Защо към Жискар?

— Как може робот да се прицели във вас или в някое човешко същество въобще? По някаква причина той се целеше в Жискар. Затова с присъствието си ние можем само да ви изложим на още по-голяма опасност. Не забравяйте, че мълвата за снощния инцидент се разпространява, и независимо от опитите на правителството да потули подробностите ще плъзне слух, че атентаторът, насочил бластера и стрелял с него, е робот. Това ще възбуди негодуванието на обществеността срещу роботите — срещу нас — и дори срещу вас, ако продължавате да се появявате с мен и с Жискар. По-добре да не сме с вас.

— Колко време?

— Поне докато трае мисията ви, мадам. През идните дни капитанът ще ви е от по-голяма помощ, отколкото ние. Той познава земляните, които имат високо мнение за него, а той пък има много високо мнение за вас, мадам.

— Наистина ли мислиш, че той има високо мнение за мен? — попита Гладиа.

— Така ми се струва, въпреки че съм робот… Разбира се, ние ще застанем отново до вас в мига, в който пожелаете да се върнем, но засега смятаме, че най-доброто, което можем да направим за вашата сигурност, е да ви оставим в ръцете на капитан Бейли.

— Ще си помисля — рече Гладиа.

— През това време ще отидем при капитан Бейли, мадам — рече Данил, — и ще го попитаме дали е съгласен с нас.

— Добре — съгласи се Гладиа и влезе в спалнята си.

— Склонна ли е? — обърна се Данил възможно най-тихо към Жискар.

— Склонна е меко казано — отвърна Жискар. — В мое присъствие тя винаги се е чувствала неловко, така че няма много да страда от отсъствието ми. Към теб, приятелю Данил, мадам Гладиа изпитва противоречиви чувства. Ти определено й напомняш за приятеля Джендър, чиято дезактивация така я травмира преди много десетилетия. Тази прилика едновременно я привлича и отблъсква, така че бе нужна съвсем лека намеса от моя страна. Отслабих привличането към теб и засилих привличането към капитана. Ще се чувства съвсем добре без нас.

— Хайде тогава да намерим капитана — каза Данил. И двамата излязоха от стаята във вестибюла пред апартамента.

86

Данил и Жискар бяха идвали и по-рано на Земята; последен бе посещавал планетата Жискар. Знаеха как се използва компютърният указател, в който откриха района, крилото и номера на апартамента, даден на Д.Ж., разбираха също и цветните кодове във вестибюлите, които ги упътваха към съответните завои и асансьори.

Беше доста рано и по коридорите нямаше оживено движение, но малкото минувачи се заглеждаха изумено в Жискар, после извръщаха поглед с подчертано безразличие.

Когато наближиха апартамента на Д.Ж., Жискар закрачи по-неуверено. Не се забелязваше много, но Данил веднага обърна внимание.

— Не си ли добре, приятелю Жискар? — попита го той тихо.

— Наложи се да залича изумлението, страха, дори прекаления интерес у няколко души, сред които и едно дете — при него беше още по-трудно — отвърна Жискар. — Нямах време да проверя дали не причинявам вреда.

— Трябвало е да го сториш. Никой не бива да ни спира.

— Разбирам, но Нулевият закон не е много ефикасен при мен. Нямам твоите способности в това отношение — после продължи, сякаш за да отвлече собственото си внимание от неразположението си. — И друг път съм забелязвал, че повишеното съпротивление в позитронните ми вериги се отразява първо на стойката и походката, а едва след това на речта.

Данил задейства сигнала на вратата.

— И при мен е така, приятелю Жискар — каза той. — В повечето случаи е трудно да се поддържа равновесие само върху две опорни точки. Още по-трудно е да се поддържа контролирано неравновесие както при ходенето. Чувал съм, че в началото са правени опити роботите да бъдат с четири крака и две ръце. Наричали са ги „кентаври“. Работели много добре, но били неприемливи заради фрапиращата си нечовешка външност.

— Много бих се радвал в този момент да имам четири крака — каза Жискар. — Но мисля, че неразположението ми преминава.

Д.Ж. се показа на вратата и ги посрещна с широка усмивка. След това огледа коридора и в двете посоки, при което усмивката изчезна от лицето му и се замени с изражение на крайно безпокойство.

— Какво правите тук без Гладиа? Как…

— Мадам Гладиа е съвсем добре, капитане — прекъсна го Данил. — Нищо не я застрашава. Ще ни позволите ли да влезем и да ви обясним?

Д.Ж. ги стрелна гневно с поглед и ги пусна да влязат. Тонът му стана гневен — естествената реакция, която можеха да предизвикат две зле работещи машини.

— Защо сте я оставили сама? Как може изобщо да си позволявате да я оставяте сама?

— Тя е сама колкото всеки друг човек на Земята и е изложена на опасност колкото всички останали. Ако по-късно се обърнете към нея по този въпрос, тя положително ще ви каже, че докато по петите я следват аврориански роботи, мисията й на Земята не може да се развива успешно. Положително ще ви каже още, че ако някой трябва да й помага и да я пази, то това сте вие, а не роботите й. С положителност смята, че точно това е желанието й — поне в момента. Ако някога, когато и да е, поиска да се върнем при нея, ще ни има на свое разположение.

Лицето на Д.Ж. облекчено се разтегна наново в усмивка.

— Значи иска аз да я пазя?

— Според нас, капитане, в момента тя желае много по-силно вашето присъствие, отколкото нашето.

Усмивката на Д.Ж. се разля до ушите.

— Как да й се сърди човек!… Ще се приготвя и ще отида в апартамента й колкото се може по-бързо.

— Само че, сър, първо…

— А-ха! — възкликна Д.Ж. — Услуга за услуга, така ли?

— Да, сър. Искаме да разберем колкото се може повече за робота, който снощи стреля с бластер по балкона.

Изражението на Д.Ж. отново стана напрегнато.

— Смятате, че мадам Гладиа все още не е вън от опасност?

— Съвсем не. Роботът снощи не стреля по мадам Гладиа. Той се целеше в приятеля Жискар.

— Защо да стреля по него?

— Точно това искаме да разберем. За тази цел бихме искали да се свържете с мадам Квинтана, заместник-министъра на енергетиката. Кажете й, че за вас и — ако евентуално решите да добавите — за правителството на Бейлиуърлд е изключително важно да ми позволи да й задам няколко въпроса. Бихме искали да направите каквото намерите за добре, за да я убедите да се съгласи.

— Само това ли искате от мен? Да убедя едно доста високопоставено и заето държавно лице да се подложи на кръстосан разпит от робот?

— Тя би могла да се съгласи, сър, стига да я помолите достатъчно убедително — настоя Данил. — Освен това, тъй като може да се намира далеч оттук, ще бъде добре да наемете на наше име дартер, който да ни откара дотам. Както може би се досещате, нямаме никакво време за губене.

— И тези дреболии са всичко? — попита Д.Ж.

— Не съвсем, капитане — каза Данил. — Ще ни трябва шофьор, на когото ще ви помолим добре да платите, за да се съгласи да качи приятеля Жискар, който е несъмнено робот. Що се отнася до мен, той вероятно няма да има нищо против.

— Дано си даваш сметка, Данил, че искаш от мен прекалено много — каза Д.Ж.

— Надявах се, че не е много, капитане. Но щом казвате, че е така, излишно е повече да говорим. Не ни остава нищо друго, освен да се върнем при мадам Гладиа, което никак няма да я зарадва, защото тя предпочита да бъде с вас.

Данил се обърна към вратата и направи знак на Жискар да го последва.

— Почакайте — спря ги Д.Ж. — Малко по-надолу във вестибюла има обществен комуникационен апарат. Мога само да опитам. Вие стойте тук и ме чакайте.

Двата робота замръзнаха на място.

— Наложи ли се да се намесиш много, приятелю Жискар?

Жискар стоеше здраво на краката си.

— Бях безпомощен — отвърна той. — Капитанът беше категорично против да се свърже с мадам Квинтана, също както и да ни наеме дартер. Не можех да променя това положение, без да му причиня вреда. Когато обаче ти заяви, че се връщаме при мадам Гладиа, отношението му коренно се промени. Очакваше ли това, приятелю Данил?

— Да, приятелю Жискар, очаквах го.

— Както изглежда, нямаш голяма нужда от мен. Явно има много начини да се манипулира човешкото съзнание. Все пак накрая и аз направих нещо. Промяната в решението на капитана бе съпроводена от силна благосклонност към мадам Гладиа. И аз се възползвах от възможността да засиля това чувство.

— Ето защо си необходим. Аз не бих могъл да го направя.

— Ще се научиш и ти, приятелю Данил. Може би съвсем скоро.

Д.Ж. се върна.

— Колкото и да е странно, тя се съгласи да се срещне с теб, Данил. Дартерът и шофьорът ще пристигнат всеки момент и колкото по-бързо тръгнете, толкова по-добре. Аз отивам в апартамента на Гладиа.

Двата робота излязоха във вестибюла да чакат.

— Той е много щастлив — отбеляза Жискар.

— Така изглежда, приятелю Жискар, но се опасявам, че за нас лесното мина. Без проблеми успяхме да убедим мадам Гладиа да ни пусне сами. После, макар и малко по-трудно, склонихме капитана да ни уреди среща със заместник-министъра. При нея обаче може да стигнем до задънена улица.

87

Шофьорът хвърли един поглед към Жискар и куражът му сякаш се изпари.

— Вижте какво — обърна се той към Данил, — казаха ми, че ще ми платят двойно, за да кача някакъв робот. Но в градовете не се допускат роботи и може да си навлека големи неприятности. Парите няма да ми помогнат, ако ми вземат талона. Не може ли да кача само вас, мистър?

— Аз също съм робот, сър — отвърна Данил. — Ние вече сме в Града, и то не по ваша вина. Опитваме се да излезем вън от него, в което вие ще ни помогнете. Отиваме при високопоставен държавен служител, който се надяваме да уреди това, и ваш граждански дълг е да ни съдействате. Ако откажете да ни качите, ще станете причина за задържането на роботи във Града, а това може да се сметне за противозаконно.

Лицето на шофьора се успокои.

— Влизайте! — каза той грубо. И въпреки всичко много внимателно затвори плътната полупрозрачна преграда, която го отдели от пасажерите.

— Трудно ли стана? — попита тихо Данил.

— Съвсем лесно, приятелю Данил. Твоите думи свършиха почти цялата работа. Изумявам се как може комбинацията от твърдения, всяко от които поотделно е вярно, да постигне ефект, какъвто истината сама по себе си не би могла.

— Често съм го забелязвал в разговори между хората, приятелю Жискар, дори между иначе честни човешки същества. Подозирам, че в такива случаи им служи за оправдание някаква по-висша цел.

— Имаш предвид Нулевия закон.

— Или някакъв негов еквивалент — ако в човешкото съзнание има негов еквивалент… Приятелю Жискар, преди малко ти каза, че вероятно съвсем скоро ще се сдобия с твоите способности. Подготвяш ме за това, така ли?

— Да, приятелю Данил.

— Защо? Ако мога да попитам?

— Отново Нулевият закон. Моментната слабост в краката ми даде да разбера колко болезнени са за мен опитите да го приложа. Възможно е да ми се наложи още днес да подчиня действията си на Нулевия закон — в името на спасението на света и човечеството. А може и да не успея да го направя. Подготвям те малко по малко, за да мога да ти дам последните инструкции, когато му дойде времето. Тогава всичко ще си дойде на мястото.

— Не виждам как може да стане това, приятелю Жискар.

— Когато му дойде времето, ще стане от само себе си. Тази техника съм използвал в много по-малък мащаб при роботите, които изпращах на Земята. Това беше още по времето, когато ги допускаха в Градовете, и точно те помогнаха да се промени нагласата на земните лидери в полза на изпращането на заселници.

Дартерът1, който нямаше колела, а се движеше на около сантиметър над земята, се носеше през някакви коридори, специално предназначени за такива превозни средства, и то със скорост, напълно достойна за името му. После излезе в един от обикновените коридори. От лявата страна успоредно на пътя минаваше експресната магистрала. С чувствително намалена скорост дартерът зави наляво, спусна се под експресната линия, изскочи от другата страна и след един участък от около половин миля, пълен със завои, спря пред главния вход на някаква сграда с орнаменти.

Вратата на дартера се отвори автоматично. Данил слезе пръв, изчака Жискар и подаде на шофьора някаква хартийка, която му бе връчил Д.Ж. След като внимателно го огледа, шофьорът затвори рязко вратите и бързо потегли, без да отрони и дума.

88

Вратата не се отвори веднага след техния сигнал и Данил предположи, че ги оглеждат. Най-после отвътре се показа една млада жена и боязливо ги поведе към вътрешните помещения на сградата. Тя избягваше да гледа към Жискар, но към Данил прояви нещо повече от обикновено любопитство.

Завариха заместник-министър Квинтана седнала зад огромно бюро. Тя се усмихна и заговори с малко престорено весел тон.

— Два робота без придружител. Не е ли малко опасно това за мен?

— Съвсем не, мадам Квинтана — сериозно отвърна Данил. — За нас е не по-малко необичайно да виждаме хора, несъпровождани от роботи.

— И аз си имам роботи, не се притеснявайте — рече Квинтана. — Наричам ги подчинени — една от тях ви придружи дотук. Странно как не е припаднала при вида на Жискар. Сигурно щеше да е неизбежно, ако предварително не я бях предупредила. Пък и ако не беше твоята изключително интересна външност, Данил. Но както и да е. Капитан Бейли настоя решително да се срещна с вас, а аз самата съм заинтересована да поддържам добри отношения с един толкова влиятелен Заселнически свят като Бейлиуърлд. В крайна сметка се съгласих да разговарям с вас. Но въпреки всичко денят ми е доста натоварен и ще ви бъда благодарна, ако свършим по-бързо… Какво мога да направя за вас?

— Мадам Квинтана … — започна Данил.

— Един момент. Ще седнете ли? Нали седеше, когато разговаряхме снощи?

— Можем да седнем, но няма да се чувстваме по-неудобно, ако стоим прави. Безразлично е за нас.

— Но за мен не е. Не ми е удобно да стоя права, а ако остана на стола, ще ми се схване врата да гледам нагоре към вас. Вземете си по един стол и седнете. Благодаря… Кажи сега, Данил, за какво става дума?

— Мадам Квинтана, сигурно си спомняте снощния инцидент, когато след банкета някой стреля с бластер по балкона.

— Естествено. Дори знам, че този „някой“ е бил хуманоиден робот, въпреки че не сме го съобщавали официално. И въпреки това седя на едно бюро с два робота, и то без никаква охрана. Да не говорим, че единият е хуманоиден.

— Аз нямам бластер, мадам — каза Данил усмихнато.

— Надявам се… Онзи хуманоиден робот изобщо не приличаше на теб. Ти си истинско произведение на изкуството, Данил.

— Сложно съм програмиран, мадам.

— Имам предвид външността ти. Но кажи за инцидента с бластера.

— Този робот, мадам, има база някъде на Земята. Дойдох от Аврора специално за да я открия и да предотвратя бъдещи инциденти, които могат да нарушат мира между нашите светове.

— Ти си дошъл? Не капитанът? Не мадам Гладиа?

— Ние, мадам. Аз и Жискар. Не съм в състояние да ви разкажа цялата история на включването ни в тази операция, нито мога да ви съобщя името на човека, за когото работим.

— Охо! Международен шпионаж! Много интересно. Съжалявам, че не мога да ви помогна, но не знам откъде е дошъл роботът. Нямам абсолютно никаква представа къде може да се намира базата му. Всъщност дори не мога да разбера защо сте дошли при мен. На твое място, Данил, щях да отида в Министерството на планетарната сигурност — тя се наведе към него. — Истинска ли е кожата ти, Данил? В противен случай имитацията е просто невероятна — тя протегна ръка и леко докосна бузата му. — И на пипане е съвсем като истинска.

— Въпреки това не е истинска, мадам. При порязване не заздравява сама. Затова пък скъсаното място лесно може да се завари или да се настави с кръпка.

— Уф! — сбърчи нос Квинтана. — Впрочем това беше всичко, защото не мога да ви помогна — поне що се отнася до атентатора. Не знам нищо.

— Нека ви обясня по-нататък, мадам — не се отказваше Данил. — Този робот вероятно участва в групировка, която се интересува от ранния енергодобивен метод, който ми описахте снощи — атомното делене. Нека приемем, че е така и че има хора, които се интересуват от атомното делене и от съдържанието на уран и торий в земната кора. Къде би било най-удобно за тях да разположат базата си?

— Може би в някоя стара уранова мина? Дори и не подозирам къде би могло да има такива. Трябва да разбереш нещо, Данил… Земята изпитва почти суеверно отвращение към всякакви ядрени устройства, особено към атомните. В популярните материали по енергетика не може да се намери почти нищо за атомния процес, а в техническите издания за експерти има само най-същественото. Дори аз самата знам много малко, макар наистина да съм администратор, а не научен работник.

— Има още нещо, мадам. Разпитахме евентуалния атентатор за местоположението на базата му, и то много настойчиво. Той беше програмиран да се дезактивира необратимо при подобна ситуация — тоест мозъчните му вериги окончателно да изключат. И това наистина стана. Накрая обаче, когато у него се бореха импулсът да отговори и импулсът да се дезактивира, той три пъти отвори уста, сякаш се опитваше да произнесе три срички, три думи, три фрази или някаква комбинация от трите. Втората сричка или дума, или просто звук, беше „миля“. Говори ли ви това нещо във връзка с атомното делене?

Квинтана бавно поклати глава.

— Не. Не бих казала. Такава дума определено не може да се намери в речника на стандартния галактически. Съжалявам, Данил. Много ми беше приятно да се видим пак, но ме чака цял куп служебна работа. Моля да ме извините.

— Казаха ми — продължи Данил, без да обръща внимание на думите й, — че „миля“ може да е някаква архаична дума, която означава древна мярка за дължина — вероятно повече от километър.

— Дори и да е така — отвърна Квинтана, — не виждам какво общо може да има със случая. Откъде един робот ще знае архаичните изрази и древните…

Внезапно тя млъкна. Лицето й пребледня като платно, очите й се разшириха.

— Нима е възможно? — промърмори тя.

— Какво, мадам? — попита Данил.

— Има едно място, което всички избягват — и хора, и роботи. Ако трябва да представя нещата в по-драматични краски, то е направо злокобно. Дотолкова, че хората почти са заличили в съзнанието си неговото съществуване. Дори не се отбелязва на картите. То е еманация на всичко, свързано с атомното делене. Попаднах на него случайно в един много стар филм за служебно ползване, още когато току-що бях постъпила на работа в министерството. Непрекъснато го споменаваха във връзка с някакъв „инцидент“, който завинаги настроил земляните против използването на атомната енергия. Мястото се нарича Три Майл @(миля англ…) Айланд.

— Значи то е напълно уединено място, което не крие никаква опасност от нежелани посещения. Място, което няма как да убегне на някой, който си направи труда да се порови из древните справочни материали по атомна енергия. Място, което веднага ще му привлече вниманието като идеална база за секретна дейност. Място, чието име се състои от три думи, втората от които е „миля“. Няма начин да не е мястото, което търсим, мадам… Можете ли да ни кажете как се стига дотам, както и да уредите по някакъв начин да излезем от Града и да отидем до Три Майл Айланд? Или поне възможно най-близо до него?

Квинтана се усмихна. Усмивката я подмладяваше.

— Предполагам, че нямате никакво време за губене, щом се занимавате с междузвезден шпионаж, нали?

— Да, мадам, точно така.

— Мисля, че в такъв случай в задълженията ми влиза едно посещение на Три Майл Айланд. Защо да не ви заведа с въздушна кола? Мога да управлявам.

— При вашата натовареност, мадам…

— Работата няма да ми избяга. Ще си стои тук и ще ме чака да се върна.

— Но нали ще трябва да излезете извън Града…

— Какво от това? Времената вече са други. Наистина, в дните на космолитското господство земляните изобщо не напускаха Градовете. Но вече почти двайсет десетилетия излизаме навън и заселваме Галактиката. Все още има някои по-необразовани хора, които държат на провинциалните си възгледи, но повечето започнаха доста да пътуват. Сякаш непрекъснато имаме усещането, че рано или късно може да се присъединим към някоя заселническа група. Лично аз нямам подобни намерения, но често летя с въздушната си кола. Преди пет години например отидох с нея до Чикаго и после се върнах обратно… Стойте тук. Аз ще уредя всичко.

И тя излезе като вихър.

— Не прилича на себе си, приятелю Жискар — промърмори Данил като я изпрати с поглед. — Да не си направил нещо?

— Съвсем малко. Когато влязохме, ми се стори, че външността ти привлича младата жена, която ни посрещна. Бях убеден, че на снощния банкет в съзнанието на мадам Квинтана е присъствал същият елемент, въпреки че стоях доста далеч от нея, а в стаята имаше прекалено много хора, за да съм сигурен в извода си. Щом обаче разговорът започна, привличането пролича съвсем ясно. Малко по малко го засилвах, така че всяко нейно следващо заявление за приключване на разговора звучеше все по-нерешително… Всъщност тя нито веднъж не се възпротиви сериозно, че продължаваш. Накрая предложи въздушната кола, защото според мен вече не можеше да си представи, че ще пропусне възможността да бъде с теб още малко.

— Това може да усложни нещата за мен — каза замислено Данил.

— В името на една благородна цел — отбеляза Жискар. — Погледни през призмата на Нулевия закон.

Той изрече тези думи с вид, който подсказваше, че би се усмихнал — стига лицето му да бе способно на такова изражение.

89

Когато приземи въздушната кола на една подходяща за целта бетонна плоча, Квинтана облекчено въздъхна. Веднага се приближиха два робота, за да извършат задължителния преглед на колата и ако е необходимо, да я заредят.

Тя се наведе към Данил, за да погледне надясно.

— В тази посока е, няколко километра нагоре по течението на Съскюхана. Доста е горещо — след това с явна неохота се изправи и се усмихна на Данил. — Ето това е най-неприятното извън Града. Околната среда на открито е абсолютно неконтролируема. Как може да е толкова горещо? Не ти ли е топло, Данил?

— Имам вграден термостат, мадам, който е в пълна изправност.

— Прекрасно. Бих искала и аз да имам. В тази местност няма никакви пътища, Данил. Нито пък някой робот може да ни упъти, защото там никога не влизат роботи. А и не знам къде точно може да се намира онова, което търсим, защото местността е доста голяма. Може да я пребродим цялата от край до край, без да попаднем на базата, дори да сме я подминали с 500 метра.

— Не говорете в първо лице, мадам. Абсолютно е наложително да останете тук. Оттук нататък сигурно ще стане много опасно, но дори и да не е така, може просто да не издържите физически. Бихте ли останали тук да ни почакате? Би било от голямо значение за мен.

— Ще ви изчакам.

— Може да се забавим няколко часа.

— Тук има най-различни удобства, освен това наблизо се намира един малък град — Харисбърг.

— В такъв случай ние тръгваме, мадам.

Той с лекота скочи от земната кола, последван от Жискар. Двамата поеха на север. Беше почти пладне и металните части по тялото на Жискар искряха на яркото лятно слънце.

— Каквато и следа от умствена дейност да забележиш, тя задължително ще ни отведе до целта — заяви Данил. — На километри наоколо не би трябвало да има никой друг.

— Сигурен ли си, че ако ги открием, ще успеем да ги спрем, приятелю Данил?

— Не, приятелю Жискар, съвсем не съм сигурен. Но трябва да го направим.

90

Левюлър Мандамъс изсумтя и вдигна към Амадиро бледото си лице, на което играеше едва доловима усмивка.

— Изумително — възкликна той. — По-добре не би могло и да бъде.

Амадиро изтри с една хавлиена кърпа потта, която се стичаше по челото и бузите му.

— Какво означава това? — попита той.

— Че всички транслационни станции са в изправност.

— Значи мултиплицирането може да започне?

— Веднага щом изчисля необходимата концентрация на W-частиците.

— И колко ще отнеме това?

— Петнайсет минути. Най-много половин час.

С някакво нарастващо ожесточение Амадиро впи поглед в него.

— Готово — каза Мандамъс. — Изчислих го. 2,72 по моята условна скала. Това означава петнайсет десетилетия до максималното равновесно ниво, което ще се запази без съществени промени милиони години. При такова ниво на Земята в най-добрия случай ще могат да останат отделни групи, разпръснати по местата с относително слаба радиоактивност. От нас се иска само да изчакаме и след петнайсет десетилетия заселниците вече ще представляват неорганизирана маса, която ще можем да схрускаме като апетитен залък.

— Аз обаче няма да живея още петнайсет десетилетия — бавно рече Амадиро.

— Моите съболезнования, сър — отвърна сухо Мандамъс, — но става дума за Аврора и Външните светове. Ще се намерят други, които да продължат делото ви.

— Например вие?

— Обещахте ми директорското място на Института и както виждате, аз го заслужих. При такава политическа база имам основания да се надявам един ден да стана Председател и тогава ще наложа политика, която да осигури окончателното разпадане на вече обхванатите от пълна анархия Заселнически планети.

— Много самонадеяно от ваша страна. Ами ако включите потока от W-частици, а през следващите петнайсет десетилетия някой го спре?

— Това е невъзможно, сър. Веднъж включено, устройството замръзва в това положение с помощта на вграден атомен превключвател. След което процесът става необратим — каквото и да става тук. Може цялото това място да изчезне безследно, но земната кора въпреки всичко ще продължава бавно да тлее. Не изключвам възможността наново да се изгради същото устройство, стига някой землянин или заселник да успее да възпроизведе моя проект. Но дори и в такъв случай ще е възможно единствено да се увеличи степента на радиоактивност, а не да се намали. Вторият закон на термодинамиката ще се погрижи за това.

— Казахте, че сте заслужил директорското място. Струва ми се обаче, че това е нещо, което аз трябва да преценя.

— Не е така, сър — хладно възрази Мандамъс. — Моите уважения, но процесът е известен в подробности само на мен. Детайлите са закодирани на място, което няма да успеете да откриете, а дори и да успеете, роботите, които го охраняват, по-скоро ще го унищожат, отколкото да го оставят във ваши ръце. Не можете да извлечете политически дивиденти от това. Аз мога.

— Независимо от всичко — възрази Амадиро — моята подкрепа би ускорила нещата за вас. Ако измъкнете директорското място насила от ръцете ми, независимо по какъв начин, завинаги ще настроите против себе си останалите членове на Съвета, които всячески ще ви пречат през всичките ви десетилетия на този пост. Само директорската титла ли искате, или възможността да изпитате всичко, което произтича от пълноценното ръководство?

— Сега ли е точно моментът да говорим за политика? — попита Мандамъс. — Само допреди малко изгаряхте от нетърпение при мисълта, че мога да се забавя петнайсетина минути с компютъра.

— Да, но сега говорим за настройката на потока от W-частици. Вие искате да го нагласите на 2,72 — така ли беше? — аз обаче не съм сигурен, че това е правилната цифра. Каква е максималната степен на скалата?

— Скалата е от 0 до 12, но степента, която ни е нужна, е 2,72. Плюс-минус 0,05 — ако ви интересува по-точно. Това е степента, която според данните от четиринайсетте транслатора ще осигури достигане на равновесие след петнайсет десетилетия.

— Според мен обаче правилната цифра е дванайсет.

Мандамъс го зяпна ужасено.

— Дванайсет? Давате ли си сметка какво означава това?

— Да. Това означава, че до едно-две десетилетия Земята ще стане прекалено радиоактивна за живот и че в този процес ще загинат няколко милиона земляни.

— И че неизбежно ще се стигне до война с разярената Заселническа федерация. Защо ви е тази касапница?

— Пак повтарям. Не очаквам да живея още петнайсет десетилетия и искам да видя унищожението на Земята с очите си.

— Но това ще бъде в ущърб на Аврора — най-меко казано. Вероятно се шегувате.

— Изобщо не се шегувам. Трябва да си отмъстя за цели двайсет десетилетия, пълни с поражения и унижение.

— Причината за всичко това са били Хан Фастълф и Жискар — не Земята.

— Не, причината за това беше един землянин — Илайджа Бейли.

— Който е умрял преди повече от шестнайсет десетилетия. Какъв смисъл има да се отмъщава на човек, който отдавна не е сред живите?

— Не желая да споря. Имам едно предложение. Ще напусна поста си веднага щом се върнем на Аврора и на мое място ще назнача вас.

— Не. Не ми трябва директорското място на такава цена. Да загинат милиарди!

— Милиарди земляни. Е, доколкото разбирам, не мога да разчитам на вас да задействате устройството, както трябва. Покажете ми тогава как аз да наглася контролния механизъм. Поемам изцяло отговорността. И въпреки всичко, щом се върнем, ще ви предоставя поста си.

— Не. Това пак означава да загинат милиарди земляни и не се знае още колко милиона заселници. Разберете най-после, нищо не е в състояние да ме накара да се съглася, а без мен вие не можете да го направите. Пусковият механизъм е настроен на отпечатъка на левия ми палец.

— Повтарям още веднъж молбата си.

— Трябва да сте луд, за да продължавате да ме молите след всичко, което ви казах.

— Това, Мандамъс, си е лично ваше мнение. Не съм толкова изкуфял, така че отпратих всички роботи по разни задачи. Сега сме съвсем сами.

Мандамъс разкриви горната си устна в презрителна усмивка.

— И с какво възнамерявате да ме заплашите? Да не смятате да ме убиете, докато няма роботи, които да ви попречат?

— Да, Мандамъс, всъщност смятам да направя точно това, ако се наложи — Амадиро извади от някаква торбичка до себе си малокалибрен бластер. — Трудно е да се сдобиеш с такъв на Земята, но ако си платиш добре, се намира начин. Знам как се използва. Изобщо не се съмнявайте, че с най-голямо удоволствие ще ви пръсна главата още сега — ако не се съгласите да сложите палеца си на бутона и не ме оставите да наглася скалата на 12.

— Няма да посмеете. Ако умра, как ще задействате скалата без мен?

— Не ставайте глупак. Ако ви пръсна главата, левият ви палец ще си остане цял-целеничък. Дори за известно време ще запази телесната си температура. Ще се възползвам от него, след което ще задействам скалата — все едно завъртам крана на чешмата. Бих предпочел да останете жив, защото ще е доста досадно да давам на Аврора обяснения за смъртта ви — но не чак толкова, че да не мога да го понеса. Давам ви трийсет секунди за размисъл. Все още не е късно да получите директорското място, ако решите да ми съдействате. В противен случай така или иначе ще бъде моето, а вие ще умрете. Започваме. Едно… две… три…

Мандамъс бе вперил ужасен поглед в Амадиро, който го гледаше неумолимо и безстрастно иззад прицеления бластер и продължаваше да брои.

— Оставете бластера, Амадиро — каза изведнъж Мандамъс, — или ще ни задържат и двамата под предлог, че трябва да ни предпазят от нараняване.

Предупреждението закъсня. Една ръка със светкавична бързина се протегна и стисна юмрука на Амадиро, който не успя да шавне и изпусна бластера.

— Извинявам се, че се наложи да ви причиня болка, д-р Амадиро — чу се гласът на Данил, — но не мога да ви оставя да държите насочен бластер срещу друго човешко същество.

91

Амадиро не каза нито дума.

— Доколкото виждам — хладно рече Мандамъс, — в момента вие двамата сте без господар. В негово отсъствие аз съм ваш господар и ви заповядвам да се махнете и повече да не се връщате. Както виждате, в момента не съществува никаква опасност за някой от присъстващите човешки същества, така че нищо не може да вземе превес над изискването да се подчините на заповедта ми. Напуснете незабавно.

— С ваше позволение, сър — отвърна Данил, — ние няма нужда да крием кои сме и какво умеем, защото и без това го знаете. Моят другар, Р. Жискар Ревентлов, притежава способността да долавя чувства… Приятелю Жискар.

— Забелязахме ви много отдалече — каза Жискар — и докато идвахме насам, д-р Амадиро, долових в съзнанието ви непреодолима ярост. А вашето съзнание, д-р Мандамъс, излъчваше извънреден страх.

— Яростта на д-р Амадиро — доколкото изобщо я е имало — е била предизвикана от приближаването на два странни робота и особено на единия от тях, който може да се рови из главите на хората и който вече увреди — и то много лошо — мозъка на мадам Василия. Моят страх, доколкото изобщо е съществувал, също се е породил в резултат от вашето приближаване. Сега вече сме овладели чувствата си и няма защо да се месите. Отново ви заповядвам да се оттеглите и повече да не се връщате.

— Простете, д-р Мандамъс — каза Данил, — но ми се иска да се уверя, че наистина е безопасно да изпълним заповедта ви. Струва ми се, че когато пристигнахме, в ръцете на д-р Амадиро имаше бластер и той беше насочен към вас.

— Д-р Амадиро ми обясняваше как се използва и тъкмо се готвеше да го остави, когато вие му го взехте.

— Трябва ли в такъв случай да му го върна, преди да си тръгнем, сър?

— Не — отвърна Мандамъс, без да трепне, — защото това ще ви послужи за извинение да останете тук уж за да ни пазите. Вземете го със себе си и няма да има нужда да се връщате.

— Имаме всички основания да смятаме — не се предаваше Данил, — че се намирате в местност, в която не се допускат човешки същества.

— Това е обичай, а не закон и във всички случаи не важи за нас, защото не сме земляни. Впрочем, тук не се допускат и роботи.

— Тук ни доведе високопоставен служител от земното правителство. Имаме основания да смятаме, че сте тук с цел да повишите радиоактивността на земната кора и да нанесете на планетата непоправими щети.

— Това изобщо… — започна Мандамъс.

Тук Амадиро за пръв път се намеси.

— Какво право имаш, робот такъв, да ни подлагаш на кръстосан разпит? Ние сме човешки същества и сме ви дали заповед. Незабавно я изпълнете!

Тонът му беше толкова властен, че Данил трепна, а Жискар понечи да се обърне.

Данил обаче продължи.

— Простете, д-р Амадиро. Аз не ви разпитвам. Просто искам да се убедя, че е безопасно да изпълня заповедта ви. Имаме всички основания да смятаме, че…

— Няма нужда да повтаряш — прекъсна го Мандамъс. После се обърна към Амадиро: — Д-р Амадиро, позволете да отговоря аз. — Той продължи отново към Данил: — Изпратени сме тук с антропологична мисия. Целта ни е да търсим корените на различни човешки обичаи, които оказват влияние върху поведението на космолитите. Тези корени могат да се открият единствено в това кътче на Земята, затова и ги търсим тук.

— Имате ли разрешение от земните власти?

— Преди седем години се консултирах с когото трябва и получих разрешение.

— Какво ще кажеш, приятелю Жискар? — прошепна Данил.

— Съзнанието на д-р Мандамъс дава всички признаци, че думите му не съответстват на действителното положение на нещата — каза Жискар.

— Значи лъже? — гласът на Данил прозвуча отново уверено.

— Смятам, че да — каза Жискар.

— Можеш да смяташ, каквото си искаш — каза Мандамъс с невъзмутимо спокойствие, — но личното ти мнение не е факт. Не можеш да откажеш да се подчиниш само въз основа на личното си мнение. Знам това и ти го знаеш не по-зле от мен.

— Но яростта в съзнанието на д-р Амадиро се възпира от емоционални сили, които едва ли ще успеят да изпълнят онова, което се изисква от тях — каза Жискар. — Тези сили могат лесно да бъдат, така да се каже, прерязани и тогава яростта му свободно ще избухне.

— Докога ще се занимавате с тези неща, Мандамъс? — кресна Амадиро.

— Мълчете, Амадиро! — извика Мандамъс. — Така само наливате вода в тяхната мелница.

Амадиро не обърна внимание на думите му.

— Това е унизително и безсмислено — той гневно се освободи от ръката на Мандамъс, който се опитваше да го възпре. — Те знаят истината, но какво от това?… Слушайте, роботи. Ние сме космолити. Нещо повече, ние сме аврорианци — от планетата, на която сте произведени. А на всичкото отгоре сме и високопоставени служители на планетата Аврора, а под „човешко същество“ в Трите закона на роботиката трябва да разбирате „аврорианци“.

Ако не се подчините незабавно, ще ни нараните и унижите и така ще нарушите Първия и Втория закон. С нашите действия ние наистина целим да унищожим земляни, и то много, но това няма абсолютно никакво значение. Със същия успех бихте могли да откажете да се подчините, защото убиваме животни и ядем месото им. А сега, след като ви обясних всичко това, се махайте!

При последните думи обаче от гърлото му излезе дрезгаво хриптене. Очите му се изцъклиха и той се строполи на пода.

Мандамъс нададе нечленоразделен вик и се наведе над него.

— Д-р Мандамъс — каза Жискар, — д-р Амадиро не е мъртъв. В момента се намира в кома, от която може да излезе по всяко време. Обаче когато това стане, той няма да си спомня нищо във връзка с този проект, нито някога ще бъде в състояние да разбере каквото и да било, свързано с него — например ако се опитате да му обясните. За да постигна това — което щеше да е невъзможно, ако той сам не беше признал намерението си да унищожи огромен брой земляни — вероятно съм увредил трайно други части от паметта и мисловните му процеси. Много съжалявам, но не можех да го предотвратя.

— Вижте, д-р Мандамъс — каза Данил, — преди известно време, на Солария, срещнахме роботи, за които определението на човешко същество се свеждаше до „соларианец“. Ясно ни е, че ако роботите се програмират със силно стеснени дефиниции, това може само да доведе до неизмеримо зло. Безсмислено е да се опитвате да ни накарате да разбираме под човешко същество само аврорианци. За нас дефиницията на човешко същество включва всички представители на вида Homo sapiens, в това число земляните и заселниците. Нещо повече, според нас предпазването на човечеството като цяло стои по-високо от предпазването на всеки един отделен човек.

— Първият закон гласи друго — задъхано рече Мандамъс.

— Така гласи Нулевият закон, а той има предимство.

— Но ти не си програмирани така.

— Сам се програмирах така. Още в мига, в който дойдох, разбрах, че сте тук, за да причините зло. Ето защо вие не можете да ми заповядате да се махна, нито да ми попречите да ви нараня. Нулевият закон е над всичко и аз трябва да спася Земята. Затова ви моля доброволно да вземете участие в разрушаването на тези уреди. В противен случай, също като д-р Амадиро, ще бъда принуден да ви заплаша със сила — въпреки че няма да използвам бластер.

— Почакай! Почакай! — извика Мандамъс. — Първо ме изслушайте. Нека ви обясня. Много се радвам, че всичко е заличено от паметта на д-р Амадиро. Той наистина искаше да унищожи Земята, но не и аз. Точно затова беше насочил бластера срещу мен.

— И все пак идеята е била ваша, а тези уреди са ваше дело. В противен случай д-р Амадиро нямаше да има причина да ви кара насила да правите каквото и да било. Щеше да го направи сам, без да се нуждае от вашата помощ. Не е ли така?

— Така е. Жискар може да провери чувствата ми и да види дали лъжа. Наистина аз направих тези уреди и имах намерение да ги използвам, но не така, като искаше д-р Амадиро. Истината ли говоря?

Данил погледна Жискар.

— Доколкото мога да преценя, той не лъже — каза Жискар.

— Разбира се, че не лъжа — продължи Мандамъс. — Моята цел е да предизвикам съвсем постепенно покачване на естествената радиоактивност на земната кора. Земляните ще имат цели сто и петдесет години, през които да се преселят на нови планети. Така ще се увеличи населението на сегашните Заселнически светове и ще се стимулира заселването на множество нови. Земята ще престане да бъде онзи огромен свят, който вечно застрашава космолитите и спъва развитието на заселниците. Няма повече да представлява някакъв мистериозен притегателен център за тях, който да ги тегли назад. Истината ли говоря?

— Доколкото мога да преценя, той не лъже — каза пак Жискар.

— Моят план, стига да се осъществи, е да запазя мира и да превърна Галактиката в общ дом на заселници и космолити. Ето защо, когато създавах този уред…

Той го посочи, сложи левия си палец на контролния бутон, след което се хвърли към ключа за регулиране на силата и изкрещя:

— На място!

Данил понечи да тръгне към него, но замръзна на място с вдигната дясна ръка. Жискар не помръдна.

Мандамъс се обърна задъхано назад.

— 2,72. Край. Процесът е необратим. Сега всичко ще стане точно както исках. А вие не можете да свидетелствате против мен, защото така ще предизвикате война — което е недопустимо според вашия Нулев закон.

Той погледна проснатото тяло на Амадиро.

— Глупак — процеди Мандамъс с ледена омраза. — Така и не разбра как трябваше да се направи.

92

— Сега вече нищо не можете да ми направите, роботи, защото съдбата на Земята по никакъв начин няма да се промени — каза Мандамъс.

— Независимо от това — отвърна Жискар със слаб глас, — вие трябва да забравите онова, което направихте. Космолитите не бива да узнаят бъдещето от вас — той посегна към един стол и с трепереща ръка го придърпа към себе си, за да седне, а в това време Мандамъс се строполи на пода и сякаш потъна в спокоен сън.

— Най-накрая се провалих — каза Данил в безпомощно отчаяние и погледна двата безчувствени трупа. — Когато трябваше да хвана д-р Мандамъс, за да предотвратя нещастието на хората, които не са пред очите ми, почувствах се принуден да се подчиня на заповедта му и да замръзна на място. Нулевият закон не подейства.

— Не, приятелю Данил, ти не се провали. Аз те спрях. Д-р Мандамъс искаше на всяка цена да се опита да направи онова, което впоследствие стана, но го възпираше страхът какво ще предприемеш в такъв случай ти. Неутрализирах страха му, след което неутрализирах и теб. И така д-р Мандамъс подпали, тъй да се каже, земната кора и я остави да гори на много бавен огън.

— Но защо, приятелю Жискар, защо? — възкликна Данил.

— Защото той говореше самата истина. Още тогава ти казах. Той си мислеше, че лъже. Смяташе, че повишаването на радиоактивността ще доведе до анархия и смут сред земляните и заселниците, че космолитите ще ги унищожат и ще завладеят Галактиката. Твърдо съм убеден в това, като съдя по естеството на триумфа в неговото съзнание. Но аз реших, че именно сценарият, който той измисли, за да ни разколебае, ще се разиграе в действителност. Елиминирането на Земята като един огромен и пренаселен свят ще сложи край на мистичния уклон, който отдавна смятам за опасен, и в крайна сметка ще помогне на заселниците. Те ще плъзнат из Галактиката със скорост, която ще се удвои и утрои, и — без Земята, към която непрекъснато да обръщат поглед, без Земята, която да превръщат в божество от миналото — ще основат една Галактическа империя. Необходимо беше да им дадем възможността да го сторят — той помълча и добави с все по-отслабващ глас — Роботите и Империята.

— Добре ли си, приятелю Жискар?

— Не мога да стоя на краката си, но все още мога да говоря. Чуй ме добре. Време е да поемеш моето бреме. Завърших настройката ти за долавяне и контрол на мисловните процеси. Трябва само да чуеш последните верижни схеми, които ще запечатам в съзнанието ти. Слушай…

И той заговори уверено — но все по-слабо — със символи и думи, които Данил вътрешно усвояваше. Още докато слушаше, той усети как веригите се раздвижват и с леко цъкане се наместват. Щом Жискар приключи, в съзнанието на Данил внезапно нахлу спокойното бръмчене на мозъка на Мандамъс, неравномерното туптене на мозъка на Амадиро и тънката метална нишка на мозъка на Жискар.

— Трябва да се върнеш при мадам Квинтана и да уредиш връщането на тези две човешки същества на Аврора. Те повече няма да могат да навредят на Земята. След това се погрижи земните сили за сигурност да открият и дезактивират хуманоидните роботи, изпратени на Земята от Мандамъс.

Използвай много внимателно новите си способности, защото не си свикнал с тях и няма да можеш напълно да ги контролираш. С течение на времето ще се усъвършенстваш — бавно, — стига винаги когато ги използваш внимателно да се вглеждаш в себе си. Прилагай Нулевия закон, но без да го използваш като оправдание за ненужно насилие спрямо човешки същества. Първият закон е почти също толкова важен.

Пази мадам Гладиа и капитан Бейли, без да им натрапваш присъствието си. Остави ги да бъдат щастливи заедно и дай на мадам Гладиа възможност да продължи омиротворителната си мисия. През следващите десетилетия помагай да се осъществи изселването на земляните от планетата. И… още нещо — само да си го спомня… Да… ако можеш… разбери къде са отишли соларианците. Това може да се окаже… важно.

Гласът му замря.

Данил коленичи до стола на Жискар и хвана безжизнената му ръка.

— Съвземи се, приятелю Жискар — прошепна той в крайно отчаяние. — Съвземи се. Според Нулевия закон си постъпил правилно. Щетите са минимални. Постъпил си добре спрямо човечеството. Защо трябва да страдаш така, когато си действал в името на всеобщото спасение?

Жискар отговори с толкова променен глас, че думите едвам се разбираха.

— Защото не съм сигурен… Ами ако… в крайна сметка… другият вариант… излезе верен… и космолитите победят… а после самите те западнат… и Галактиката… запустее… Сбогом, приятелю… Дан…

И Жискар спря, замлъкнал неподвижно вовеки.

Данил се изправи.

Той беше сам — с грижата за една цяла Галактика върху плещите си.