Роботите и империята

14

Гладиа се озова на борда на космически кораб за пети път в живота си. Преди доста време бяха ходили със Сантирикс на планетата Евтерпа. Тропическите й лесове се смятаха за неповторими, особено под романтичния блясък на нейната ярка луна, наречена Бисер.

Тропическите лесове наистина се оказаха потънали в пищна зеленина, дървета бяха старателно засадени в стройни редици, а безобидните представители на животинския свят грижливо подбрани така, че да допълват колорита и естетическата наслада от природата.

Сателитът с диаметър цели 150 километра обикаляше толкова близо до Евтерпа, че искреше със сияйния блясък на диамант. Разстоянието наистина беше нищожно малко, дори позволяваше да се види как сателитът преминава по небосклона от запад на изток, изпреварвайки планетата, която се въртеше с много по-бавно. Когато заставаше в зенита си, Бисер засияваше силно и помръкваше, когато се спускаше към хоризонта. Първата нощ туристите следяха изгрева на луната очаровани, втората — не чак толкова, а третата с леко раздразнение — при положение че въпросните нощи бяха ясни, което обикновено не се случваше.

Местните жители никога не поглеждаха към луната, бе забелязала Гладиа, макар че, разбира се, шумно я превъзнасяха пред туристите.

Общо взето, пътуването й хареса, но най-ярко си спомняше радостта от тяхното завръщане на Аврора. Тогава Гладиа реши да не пътува повече никога освен в крайно наложителни случаи. (Като се замисли, трябва да е било най-малко преди осем десетилетия.)

Известно време тя живя преследвана от страха, че мъжът й може да настои да направят още едно пътешествие, но той никога не спомена подобно нещо. Може би, често си мислеше тя в онези години, беше решил за себе си същото и сигурно се е опасявал от своя страна, че тя може да пожелае да попътува.

Нежеланието им да пътуват не ги правеше странни. Като цяло аврорианците — всъщност космолитите изобщо — бяха по-скоро домашари. Техните планети, техните имения бяха твърде уютни. В крайна сметка нима имаше нещо по-хубаво от това за теб да се грижат твоите собствени роботи — роботите, които разбират всеки твой знак, а съответно познават и всичките ти навици, дори желанията, които не е нужно да изказваш на глас.

Гладиа се размърда неспокойно. Може би Д.Ж. бе имал предвид именно това, когато говореше за декадентството на роботизираните общества?

И така, след всичките тези години тя отново бе в космоса. При това на борда на един земен кораб.

Не беше видяла много от него, но малкото, което успя да зърне, ужасно я потисна. Изглежда, тук не признаваха друго освен правите линии, острите ъгли и гладките повърхности. Очевидно нарочно избягваха всичко, което можеше да изглежда по-раздвижено. Като че ли само функционалното имаше право на съществуване. Макар че нямаше представа какво всъщност съответства на понятието функционалност по отношение на предметите в един кораб, Гладиа имаше чувството, че то се изчерпва само с най-необходимото, с възможността да стигнеш от една точка до друга по най-краткия път.

На Аврора (а би могло да се приеме, че и на Външните светове като цяло, макар че Аврора беше най-напред в това отношение) съществуваше градация в изискванията към предметите. В основата лежеше функционалността — нямаше отърване от нея, освен при чисто декоративните предмети, — после задължително идваше ред на естетическата стойност за физическите сетива и накрая — на реалната способност за духовно удовлетворение.

Колко далеч по-добър вариант!… А може би всъщност това беше белег на такова неудържимо развихряне в областта на човешкото творчество, че космолитите едва ли биха могли да се върнат към живота в суровата и неразкрасена Вселена… и дали това водеше към добро? Нима бъдещето щеше да принадлежи на тези ограничени привърженици на геометрията? Или просто заселниците все още не бяха открили сладостта на живота?

Но всъщност, ако в живота наистина имаше толкова много сладости, защо тогава тя самата бе изпитала толкова малко?

Гладиа нямаше никакви задължения на кораба и не й оставаше нищо друго, освен да си блъска главата в порочен кръг над подобни въпроси. Този Д.Ж., този произлязъл от Илайджа Бейли варварин й бе предал хладната си увереност, че Външните светове загиват, макар че дори за своя кратък престой на Аврора той би могъл (или поне би трябвало) да види, че отвсякъде е заобиколен от богатство и спокойствие.

Тя се помъчи да избяга от своите мисли с гледане на холофилмите, които й бяха дали. Взираше се не без известно любопитство в трепкащите, подскачащи образи на прожекционния екран. Действието в приключенската история (всички филми бяха приключенски) се развиваше със стремителна бързина, която оставяше малко време за разговори и никакво за размисъл — както и за наслаждение. Както в случая с мебелировката им.

Д.Ж. намина по средата на един филм, който тя отдавна беше престанала да следи. Не успя да я изненада. Роботите, които пазеха на вратата, сигнализираха своевременно за идването му и нямаше въобще да го пуснат, ако тя не желаеше да го приеме. Данил влезе заедно с него.

— Как сте? — попита Д.Ж. — Няма нужда да го изключвате. Ще погледам с вас — добави той, когато Гладиа докосна с ръка едно копче, при което образите избледняха, сгърчиха се и изчезнаха.

— Не се налага — каза тя. — Писна ми вече.

— Добре ли се чувствате?

— Не съвсем. Малко съм… изолирана.

— Съжалявам. Но пък на Аврора се чувствах изолиран аз. Не позволиха на никой от моите хора да дойде с мен.

— Да не би сега да си отмъщавате?

— Съвсем не. Преди всичко, позволих ви да вземете два робота по ваш избор. И после не аз, а хората от екипажа наложиха това положение. Не харесват нито космолитите, нито роботите… Но защо недоволствате? Изолацията не ви ли помага да преодолеете страха от евентуална зараза?

Гладиа го изгледа високомерно, но в гласа й прозвучаха нотки на умора.

— Чудя се дали не съм остаряла прекалено много, за да се страхувам от инфекции. В много отношения ми се струва, че съм живяла достатъчно дълго. Пък и нали нося ръкавици и филтър за нос… Мога да си сложа и маска, ако се наложи. Освен това се съмнявам, че ще рискувате да ме докоснете.

— Както и никой друг на кораба — решително заяви Д.Ж., посягайки с ръка към някакъв предмет, който висеше окачен на десния му хълбок.

Гладиа проследи с поглед движението му.

— Какво е това? — попита тя.

Д.Ж. се усмихна, при което брадата му сякаш проблесна на светлината. Тук-там между кафявите косми имаше червеникави.

— Оръжие — отвърна той и го извади. Държеше го за излятата ръкохватка, която се издуваше над дланта му, сякаш беше направена от нещо меко и при стискането се бе деформирала. Отпред, насочен към Гладиа, стърчеше на около петнадесет сантиметра тънък цилиндър. Не се виждаше никакъв отвор.

— Това може ли да убива хора? — попита Гладиа и протегна ръка към оръжието.

Д.Ж. светкавично го отдръпна.

— Никога не посягайте към чуждо оръжие, милейди. Това е много по-страшно от лошите обноски, защото всеки заселник е обучен да реагира безмилостно на подобни движения и в резултат можете да пострадате.

С широко отворени очи Гладиа отдръпна ръката си и скръсти ръце зад гърба.

— Не ме заплашвайте, че мога да пострадам — каза тя. — Данил няма никакво чувство за хумор в това отношение. На Аврора никой не е такъв дивак, че да носи оръжие.

— Е — отвърна Д.Ж., без да се трогне от квалификацията, — ние нямаме роботи, които да ни пазят… А това устройство не е предназначено за убиване. В известен смисъл то е дори още по-страшно. Излъчва вибрации, които възбуждат нервните окончания, отговарящи на усещането за болка. Причинява много по-силна болка, отколкото можете да си представите. Никой не би помислил да се подложи повторно на подобно изпитание, а на онези, които носят такова оръжие, рядко им се налага да го използват. Наричаме го неврокамшик.

Гладиа направи гримаса.

— Отвратително! Ние имаме роботи, но те никога не нараняват хора, освен в случай на крайна необходимост, а дори и тогава във възможно най-малка степен.

Д.Ж. присви рамене.

— Това звучи много цивилизовано, но малко болка, дори малко насилствена смърт, е за предпочитане пред духовния упадък, който причиняват роботите. Освен това неврокамшикът не е предназначен да убива, а вашите хора имат на корабите си оръжия, които могат да причинят масова смърт и разрушения.

— Това е така, защото в зората на нашата история и ние сме водили войни… когато наследствената ни обремененост от Земята е била все още твърде тежка. Но по-късно сме се променили.

— Използвали сте въпросните оръжия на Земята даже и след като ужким сте се променили.

— Не е… — започна тя и прехапа език.

Д.Ж. кимна.

— Знам. Искахте да кажете: „Не е същото.“ Спомнете си какво ви казах, милейди, ако ви се случи да се зачудите защо моите хора не обичат космолитите. Или защо аз не ги обичам… Но от вас ще имам полза, милейди, и няма да се оставя чувствата да ми попречат.

— Каква полза ще имате от мен?

— Вие сте соларианка.

— Повтаряте все същото. Минали са повече от двайсет десетилетия. Не знам в какво се е превърнала Солария. Как е изглеждал Бейлиуърлд преди двайсет десетилетия?

— Тогава не е съществувал за разлика от Солария, а мога да се обзаложа, че все ще си спомните нещо полезно.

Той стана, кимна насмешливо с глава ужким в знак на вежливост и излезе.

15

Известно време Гладиа остана замислена и с разтревожен вид, после каза:

— Той не се държа никак любезно, не мислиш ли?

— Мадам Гладиа, заселникът очевидно е много напрегнат — отвърна Данил. — Отправил се е към планетата, където са били унищожени два кораба, подобни на неговия, а също и екипажите им. Той е изправен пред голяма опасност, както и екипажът му.

— Готов си да защитиш всеки човек, Данил — в гласа на Гладиа се долавяха нотки на обида. — Голямата опасност съществува и за мен, при това няма да я посрещна доброволно, но аз не се държа грубо.

Данил не отговори.

— Е, може би не е съвсем така — продължи Гладиа. — Всъщност и аз се държах малко грубо, нали?

— Не мисля, че заселникът е обърнал внимание — отбеляза Данил. — Ако ми разрешите, мадам, бих ви предложил да се приготвите за лягане. Стана много късно.

— Чудесно, Данил. Ще се приготвя за лягане, но не мисля, че ще мога да заспя.

— Приятелят ми Жискар е убеден, че ще заспите, мадам, а той обикновено не греши за подобни неща.

Тя наистина заспа.

16

Данил и Жискар останаха в тъмнината насред каютата на Гладиа.

— Тя ще спи дълбоко, приятелю Данил — каза Жискар. — Трябва да си почине. Предстои й опасно пътуване.

— Струва ми се, приятелю Жискар — отвърна Данил, — че ти повлия на решението й да тръгне. Предполагам, че си имал основания.

— Приятелю Данил, ние знаем толкова малко за кризата, която заплашва Галактиката, че трябва да използваме всяка възможност да научим нещо повече. Трябва да разберем какво става на Солария и единственият начин да го направим е като отидем там. А единственият начин да отидем е като направим така, че мадам Гладиа да отиде. Колкото до нейното решение, от моя страна се искаше съвсем минимална намеса. Въпреки шумните й протести тя всъщност искаше да отиде. Мадам Гладиа изпитваше непреодолимо желание да види Солария. Нейната вътрешна болка нямаше да утихне, ако тя не беше заминала.

— Щом ти го твърдиш, значи е така, но все пак съм озадачен. Нали тя често пъти даваше ясно да се разбере, че животът й на Солария е бил нещастен, че е приела Аврора напълно за свой дом и че никога не би пожелала да се върне на родната си планета?

— Да, имаше го и това. Беше съвсем ясно изразено в нейното съзнание. И двете емоции, и двете чувства съществуваха успоредно и едновременно. Често съм забелязвал подобни неща при човешките същества — едновременното наличие на две противоположни чувства.

— Такова състояние не ми се струва логически оправдано, приятелю Жискар.

— Съгласен съм и единственият извод, до който мога да стигна, е че невинаги или не във всяко едно отношение човешките същества са логични. Ето една от причините, поради които е толкова трудно да се установят Законите, управляващи човешкото поведение… В случая с мадам Гладиа от време на време съм долавял нейния копнеж по Солария. Обикновено той оставаше добре скрит, замъглен от далеч по-силната й неприязън към планетата. Когато дойде новината, че Солария е изоставена, чувствата й се промениха.

— Защо? Какво общо има изоставянето на Солария с преживяното в младежките години от мадам Гладиа, което е предизвикало нейната неприязън? Или друго — след като е потискала своя копнеж по планетата през цялото време, докато там е имало изградено общество, защо изведнъж тези задръжки падат при изоставянето на Солария? И защо мадам Гладиа ще изпитва нов копнеж по един свят, който сигурно се е променил до неузнаваемост за нея?

— Не мога да ти обясня, приятелю Данил, защото колкото по-отблизо опознавам човешкото съзнание, толкова повече се отчайвам от невъзможността да го разбера. Да проникваш в съзнанието на хората има своите добри, но и лоши страни. Често ти завиждам за простия начин, по който определяш своето поведение и който е резултат на твоята неспособност да виждаш под повърхността.

— Не си ли правил догадки, приятелю Жискар? — настояваше Данил.

— Предполагам, че й е мъчно за изоставената планета. Тя е напуснала преди двайсет десетилетия…

— Била е прогонена.

— Сега го възприема като дезертьорство. Сигурно се измъчва с болезнената мисъл, че първа е дала пример; че ако не е било нейното заминаване, никой друг не би я последвал и планетата все още би била щастливо обитавана. Тъй като не мога да чета мислите й, само налучквам нещата — вероятно не много коректно — въз основа на нейните чувства.

— Но тя не може да е послужила за пример, приятелю Жискар. Тъй като от нейното заминаване са минали двайсет десетилетия, не може да съществува доказуема причинна връзка между това много по-ранно събитие и другото, станало по-късно.

— Съгласен съм, но понякога хората намират удоволствие в подхранването на болезнени емоции; в безпричинното или противното на здравия разум самообвинение… Във всеки случай мадам Гладиа изпитваше толкова силно желание да се завърне, че ми се стори необходимо да отслабя инхибиторния фактор, който я възпираше да се съгласи да тръгне. Нужна бе съвсем лека намеса. Аз самият смятам, че тя трябва да отиде, тъй като това означава, че ще заведе и нас. Но ме притеснява смътното чувство, че е много вероятно пътуването по-скоро да ни създаде неприятности, отколкото да ни донесе полза.

— В какъв смисъл, приятелю Жискар?

— Съветът с готовност пусна мадам Гладиа да придружи заселника. Може би тяхната цел е да си осигурят отсъствието на мадам Гладиа от Аврора в един критичен период от време, когато се подготвя поражението на Земята и Заселническите светове.

Данил сякаш се бе замислил над думите му. Във всеки случай мълча доста дълго, преди да попита:

— Но според теб какво точно са целели с отсъствието на мадам Гладиа?

— Не мога да разбера, приятелю Данил. Искам да чуя твоето мнение.

— Не съм мислил по въпроса.

— Помисли сега! — ако Жискар беше човек, думите му щяха да прозвучат като заповед.

Последва една още по-дълга пауза, след което Данил каза:

— Приятелю Жискар, до мига, в който д-р Мандамъс се появи в имението на мадам Гладиа, тя не е проявявала никакъв интерес към политиката. Беше приятелка на д-р Фастълф и Илайджа Бейли, но това приятелство се крепеше от личната привързаност, а не от идеологически схващания. Още повече те и двамата вече си отидоха от този свят. Мадам Гладиа изпитва неприязън към д-р Амадиро, която е споделена, но и това е на лична основа. Взаимните им чувства са на възраст два века, но на практика никой от тях не е предприел нищо, с което да промени положението. Напротив, и двамата упорито подхранват омразата си. Не може да съществува никаква причина, поради която д-р Амадиро, който в момента има доминиращо влияние в Съвета, да се страхува от мадам Гладиа или да си прави труда да я отстранява.

— Пропускаш факта — отбеляза Жискар, — че като отстрани мадам Гладиа, той отстранява и нас двамата. Вероятно е бил съвсем сигурен, че тя няма да тръгне без нас. И така не е ли възможно ние да му се струваме опасни?

— За цялото наше съществувание, приятелю Жискар, ние никога и по никакъв начин не сме давали повод на някой да се съмнява, че можем да застрашаваме с нещо д-р Амадиро. Той няма причини да се страхува от нас. Не знае нито за твоите способности, нито как си се възползвал от тях. Защо тогава ще си прави труда да ни отстранява временно от Аврора?

— Временно ли, приятелю Данил? Защо смяташ, че намеренията му са да ни отстрани временно? Той сигурно знае по-добре от заселника какво става на Солария и освен това знае, че заселникът и неговият екипаж ще бъдат унищожени, а заедно с тях и мадам Гладиа, и аз, и ти. Може би унищожението на кораба на заселника е главната му цел, но смъртта на приятелката на д-р Фастълф и неговите роботи би представлявала за него една допълнителна награда за усилията.

— Но той не би рискувал да избухне война със Заселническите светове — възрази Данил, — защото унищожението на техния кораб би могло като нищо да я предизвика. А моментното удоволствие от това, че ни е унищожил, няма да направи риска по-оправдан.

— А не можем ли да допуснем, приятелю Данил, че д-р Амадиро се стреми именно към война; че той не предвижда никакъв риск, а си доставя само допълнителното удоволствие да се отърве от нас двамата?

— Приятелю Жискар — спокойно отвърна Данил, — в това няма логика. При сегашните условия заселниците биха спечелили всяка война. Психологически те са по-подготвени за незгодите на войната. Разпръснати са на повече планети и следователно могат да приложат по-успешно тактиката на убождането с игла. Няма какво толкова да загубят на относително примитивните си планети, докато космолитите има за какво да съжаляват на своите удобни, високо организирани светове. А ако заселниците са склонни да приемат унищожението на една от техните планети в замяна на унищожението на един от Външните светове, космолитите моментално ще се предадат.

Но дали една такава война би се разиграла при „сегашните условия“? Ами ако космолитите имат някакво ново оръжие, с помощта на което бързо биха победили заселниците? Дали кризата, пред която се изправяме, не се състои именно в това?

В такъв случай, приятелю Жискар, победата би била по-сигурна и по-пълна, ако се атакува неочаквано. Защо да си правят труда да провокират една война, която би могла да започне с внезапно нападение на заселниците по Външните светове и да предизвика големи разрушения?

— Може би новото оръжие се нуждае от изпробване и разрушаването на поредицата кораби на Солария представлява някакъв тест?

— Ако не можеха да измислят такъв начин на тестване, който би запазил в тайна съществуването на оръжието, космолитите щяха да са най-безпросветните човешки същества.

Сега дойде ред на Жискар да се замисли.

— Добре тогава, приятелю Данил, как ще обясниш това наше пътуване? Как ще обясниш готовността, направо нетърпението, с което Съветът ни изпрати да придружим заселника? Заселникът каза, че те ще наредят на мадам Гладиа да тръгне, и те в действителност го направиха.

— Не съм мислил по въпроса, приятелю Жискар.

— Тогава помисли сега — думите му отново носеха оттенък на заповед.

— Така и ще направя — отвърна Данил.

Проточи се дълго мълчание, но докато чакаше, Жискар не даваше никакви признаци на нетърпение.

Най-после Данил заговори — бавно, сякаш налучкваше пътя сред неведомия лабиринт на мислите си.

— Не смятам, че Бейлиуърлд или въобще който и да било от Заселническите светове има право да присвоява роботите на Солария. Въпреки че самите соларианци са заминали или може би измрели, Солария си остава един от Външните светове — макар и пуст. Сигурно на останалите четиридесет и девет Външни свята се смята така. И най-вече Аврора — в качеството си на командваща положението.

Жискар се замисли.

— Искаш да кажеш, приятелю Данил, че с унищожаването на двата заселнически кораба космолитите са искали да демонстрират своите собственически права над Солария?

— Не, те нямаше да действат така, ако Аврора — водещата сила на космолитите — командваше положението. В такъв случай Аврора просто щеше да обяви, че на Солария, празна или не, няма да се допускат заселнически кораби и че ако те дръзнат да се доближат до нея, техните родни планети ще бъдат жестоко санкционирани. Щяха да разположат кордон от кораби и сензорни станции около планетата. Но те нито отправиха подобно предупреждение, нито предприеха подобни действия, приятелю Жискар. Защо тогава ще унищожават тези кораби, които съвсем лесно биха могли да бъдат спрени иначе?

— Но корабите наистина са били унищожени, приятелю Данил. Значи единственото обяснение, което ни остава, се крие във фундаменталната нелогичност на човешките постъпки.

— Не е задължително. Нека приемем за момент унищожаването просто като даденост. А сега да разгледаме последвалите събития… Капитанът на един-единствен заселнически кораб се обръща към Аврора, иска разрешение да обсъди положението със Съвета и настоява да вземе един аврориански гражданин със себе си, за да разследва случилото се на Солария. Съветът послушно се съгласява с всичко. Унищожаването на двата кораба без предварително предупреждение е твърде силен ход от страна на Аврора, докато малодушното съгласяване с исканията на капитана е твърде слаб. Далеч от мисълта за война, Аврора показва с отстъпките си, че е готова на всичко, за да предотврати избухването й.

— Да — съгласи се Жискар, — виждам, че е възможно събитията да се изтълкуват по този начин. Но какво следва?

— Струва ми се — продължи Данил, — че Външните светове все още не са толкова слаби, че да се налага подобна сервилност в поведението им. А дори и да бяха, гордостта от тяхното вековно господство не би им позволила да го допуснат. Нещо друго ги кара да се държат така, не слабостта им. Вече споменах, че не е възможно предумишлено да разпалват война, така че е по-вероятно да се опитват да спечелят време.

— С каква цел, приятелю Данил?

— Те искат да унищожат заселниците, но все още нямат готовност. Дали са на този заселник всичко, което е поискал, защото искат да избягнат войната, докато не са готови да я поведат по техните правила. Даже съм учуден, че не са му предложили да изпратят и един аврориански боен кораб с него. Ако не се лъжа, а мисля, че е така, Аврора не би могла да има нищо общо с произшествията на Солария. Те не биха се забъркали в подобни дребни заяждания, които могат само да накарат заселниците да застанат нащрек, преди самите аврорианци да са готови за опустошителни действия.

— Тогава как обясняваш тези дребни заяждания, както сам ги нарече, приятелю Данил?

— Може би ще разберем, когато кацнем на Солария. Възможно е Аврора да е не по-малко любопитна да узнае от заселниците. А това е още една причина, поради която са били готови да съдействат на капитана, и то дотолкова, че да позволят на мадам Гладиа да го придружи.

Дойде ред на Жискар да потъне в мълчание. Накрая той попита:

— А какви са тези загадъчни опустошителни действия, които те замислят?

— Преди стана дума за кризата, която се заражда вследствие на желанието на космолитите да победят Земята, но тогава имахме предвид Земята в най-общ смисъл, подразбирайки всички земляни, включително и техните потомци на Заселническите светове. Но щом можем сериозно да подозираме, че се подготвя опустошителен удар, благодарение на който космолитите биха разгромили своя противник с един замах, вероятно трябва да уточним нашите представи. И така, те не могат да планират удар срещу една от Заселническите планети, които поотделно нямат стратегическа стойност, защото останалите веднага биха отвърнали на удара. Нито пък може да става дума за планиран удар върху няколко или върху всичките Заселнически светове. Те са прекалено много и са прекалено разпръснати. Малко вероятно е всички атаки да се окажат успешни, а в отчаянието и яростта си оцелелите заселници биха опустошили Външните светове.

— Значи според теб, приятелю Данил, те замислят удар срещу самата Земя.

— Да, приятелю Жискар. На Земята се намира преобладаващото мнозинство от краткоживущи човешки същества; тя е непресъхващият източник на емигранти към Заселническите светове и е основната суровинна база за основаването на нови; тя е свидната родина на всички заселници. Ако по някакъв начин се унищожи Земята, заселническото движение може никога да не се съвземе от удара.

— Но тогава Заселническите светове биха си отмъстили също толкова безмилостно и ожесточено, колкото и ако унищожат някой от тях. Това ми изглежда неминуемо.

— На мен също, приятелю Жискар. Затова ми се струва, че освен ако Външните светове не са обезумели, ударът трябва да е много прикрит — такъв, за който Външните светове привидно няма да носят никаква отговорност.

— Защо да не нанесат същия прикрит удар срещу Заселническите светове, където се намира най-голямата част от военния потенциал на земляните?

— Или защото космолитите усещат, че ударът срещу Земята ще бъде по-опустошителен психологически, или защото естеството на удара е такова, че позволява той да бъде нанесен само срещу Земята. Подозирам, че е по-скоро второто, тъй като Земята представлява един уникален свят и нейното общество не прилича на никое друго — нито на обществото на заселниците, нито на обществото на космолитите.

— Тогава да обобщим, приятелю Данил. Ти стигаш до извода, че космолитите планират прикрит удар срещу Земята, който ще я унищожи, без да останат доказателства, че те имат нещо общо. Удар, който не е приложим спрямо никоя друга планета и който те още не са готови да нанесат.

— Да, приятелю Жискар, но скоро сигурно ще са, а станат ли веднъж готови, ще трябва незабавно да действат. Всяко едно отлагане би засилило опасността от изтичане на информация и те биха се разкрили.

— Наистина е достойно за възхищение, приятелю Данил, че от оскъдните данни, с които разполагаме, ти успя да стигнеш до тези изводи. Кажи ми сега какво представлява този удар. Какво точно планират космолитите?

— Приятелю Жискар, успях да стигна дотук, без да имам почти нищо, на което да се опра, и без да съм сигурен, че разсъжденията ми са напълно верни. Но дори и да предположим, че е така, повече не мога да продължа. Опасявам се, че не зная и не мога да си представя какво представлява този удар.

— Но при това положение ние не можем да вземем съответните контрамерки за разрешаването на кризата — каза Жискар. — Ако трябва да чакаме последствията от удара, за да ни стане ясно какво представлява той, тогава ще бъде твърде късно да се направи каквото и да било.

— Ако сред космолитите някой изобщо има представа за събитията, които предстоят, това е Амадиро — отвърна Данил. — Не можеш ли да го принудиш да го обяви на всеослушание? Така заселниците ще бъдат предупредени и космолитите няма да могат да направят нищо.

— Не бих могъл да го направя, приятелю Данил, без на практика да разруша неговия мозъка. Дори се съмнявам, че бих могъл да поддържам целостта му поне докато той направи изявлението. Не бих могъл да извърша подобно нещо.

— В такъв случай — рече Данил, — може би ще трябва да се утешим с мисълта, че моите разсъждения са погрешни и че не се готви никакъв удар срещу Земята.

— Не — възрази Жискар. — Имам чувството, че си прав и че просто трябва да изчакаме… Друг избор нямаме.

17

Гладиа очакваше да завършат последния Скок с почти болезнено предчувствие. След това щяха да са достатъчно близо до Солария, за да се види дискът на нейното слънце.

Разбира се, то щеше да бъде просто един диск, едно безлично петно светлина, притъпена от съответния филтър до степен, че човек можеше да гледа към нея, без да мигне.

Видът му с нищо нямаше да е неповторим. Всички звезди, сред чиито планети имаше обитаеми в човешкия смисъл на думата, трябваше да отговарят на редица изисквания, които в крайна сметка ги правеха почти еднакви. Всичките бяха единични и близки по размери до Земното слънце. Не бяха нито прекалено активни, нито прекалено стари, нито прекалено млади, нито прекалено горещи, нито прекалено студени, нито прекалено необичайни по химически състав. Всичките до една имаха слънчеви петна, изригвания и протуберанси, на външен вид изглеждаха съвсем еднакви. Едва с помощта на внимателен спектрохелиографски анализ можеха да се открият детайлите, които ги правеха уникални.

Въпреки това, когато Гладиа се изправи пред кръглото петно светлина, което действително не беше нищо повече от едно кръгло петно светлина, очите й се напълниха със сълзи. Никога не беше обръщала внимание на слънцето, докато бе живяла на Солария — то бе просто вечният източник на светлина и топлина, изгряващо и залязващо в неизменен ритъм. Когато напускаше Солария, Гладиа го бе изпратила с поглед, в който се четеше единствено благодарност. Нямаше никакви спомени, свързани с него…

Но ето че сега тихичко плачеше. Срамуваше се от себе си, че може да се вълнува толкова много без видима причина, но това не спираше сълзите й.

Гладиа направи по-явно усилие да се овладее, когато сигналната лампичка светна. Трябваше да е Д.Ж., никой друг не би приближил нейната каюта.

— Да го пуснем ли, мадам? — попита Данил. — Изглеждате развълнувана.

— Така е, Данил, развълнувана съм, но нека влезе. Предполагам, че няма да остане изненадан.

Но се случи обратното. Или поне той влезе с усмивка върху брадатото си лице, която се стопи почти мигновено. Пристъпи назад и тихо промълви:

— Ще дойда по-късно.

— Останете! — рязко извика Гладиа. — Няма нищо. Просто глупава моментна реакция — тя подсмъркна и затърка ядосано очи. — Какво има?

— Исках да поговорим за Солария. Ако се справим с микронастройката, утре ще кацнем. Ако моментът не е много подходящ…

— Съвсем подходящ е. Всъщност искам да ви попитам нещо. Защо трябваше да правим три Скока, за да стигнем дотук? Един щеше да е достатъчен. Поне така беше, когато преди двайсет десетилетия пътувах от Солария за Аврора. Техническите възможности за космическо пътуване определено не са претърпели обратно развитие.

Усмивката се завърна върху лицето на Д.Ж.

— Заблуда на противника. Може би ни е следвал някой аврориански кораб.Да речем, че съм искал да… го объркам.

— Защо да ни проследяват?

— Чисто предположение, милейди. Стори ми се, че Съветът прояви прекалено голяма готовност да ми помогне. Предложиха ми да изпратят и един аврориански кораб, който да се присъедини към нашата експедиция до Солария.

— Това можеше да се окаже полезно или греша?

— Може би… ако бях съвсем сигурен, че в дъното на всичко не стои Аврора. Заявих пред Съвета категорично, че ще мина и без… или по-точно… — той посочи с пръст Гладиа — …само с вас. Но въпреки всичко Съветът би могъл да изпрати след мен кораб — да речем от най-чистосърдечна загриженост. Както и да е, техният кораб не ми трябва; подозирам, че ще си имам достатъчно грижи и без да ми се налага непрекъснато да се озъртам назад. Така че се постарах да не могат да ни проследят толкова лесно… Какво знаете за Солария, милейди?

— Докога да ви повтарям? Нищо! Минали са цели двайсет десетилетия.

— Чакайте, милейди, става дума за психологическата страна на въпроса. Това не може да се промени за някакви си двайсет десетилетия… Кажете ми защо соларианците са изоставили своята планетата.

— Чух да казват — невъзмутимо отвърна Гладиа, — че било, защото населението непрекъснато намалявало. Очевидно причината се крие в комбинацията от преждевременна смъртност и ниска раждаемост.

— Това звучи ли ви убедително?

— Разбира се. Раждаемостта винаги е била ниска — споменът изкриви лицето й. — На Солария не е лесно да се забременее, било то по естествен, изкуствен или ектогенетичен път.

— Никога ли не сте имала деца?

— Не и на Солария.

— А преждевременната смъртност?

— Мога само да гадая. Предполагам, че е предизвикана от чувството за провал. На Солария нещата явно не вървяха добре. Макар че соларианците най-ревностно защитаваха тезата, че били изградили на своята планета идеалното общество — не само най-доброто в сравнение с всички, които са съществували на Земята, но и най-съвършеното от останалите Външни светове.

— Да не искате да кажете, че Солария е загинала вследствие на колективен душевен разрив на обществото?

— Ако държите на този абсурден начин на изразяване — отвърна Гладиа с явно неодобрение.

Д.Ж. сви рамене.

— Така излиза от думите ви. Но наистина ли биха заминали? Къде биха отишли? Как биха живели?

— Не знам.

— Но мадам Гладиа, добре известно е, че соларианците са свикнали да разполагат с огромни площи земя и да бъдат обслужвани от десетки хиляди роботи, за да може всеки един от тях да живее в почти пълна изолация. Ако изоставят Солария, къде другаде ще намерят условия, в които ще могат да се глезят по такъв начин? Да не са отишли на някой от другите Външни светове?

— Не, доколкото ми е известно. А както знаете, не съм тяхна довереничка.

— Възможно ли е да са намерили нова планета? Но в такъв случай тя би била абсолютно неприспособена и би отнела много усилия за тераформирането. Те биха ли се справили?

Гладиа поклати глава.

— Не знам.

— Може би всъщност не са си отишли.

— Доколкото разбрах, Солария дава всички признаци, че е опустяла.

— И какви са тези признаци?

— Прекратени са междупланетните връзки. Прекратено е електромагнитното излъчване — освен неизбежно съпровождащото дейността на роботите и характерното за природните източници.

— Откъде знаете?

— Така казаха по новините на Аврора.

— Аха! Новините! А не може ли някой просто да лъже?

— С каква цел някой ще лъже? — хладно запита Гладиа.

— За да подмами нашите кораби на планетата и да ги унищожи.

— Това е абсурдно, Д.Ж. — тонът й ставаше все по-рязък. — Какво печелят космолитите, унищожавайки два търговски кораба с такава сложна машинация?

— Нещо е унищожило два заселнически кораба на една предполагаемо пуста планета. Как ще обясните това?

— Не мога да го обясня. Струва ми се, че отиваме на Солария именно за да намерим някакво обяснение.

Д.Ж. я изгледа мрачно.

— Ще успеете ли да ни насочите към онази част от планетата, която сте владеели, докато сте живяла на Солария?

— Моето имение? — отвърна му Гладиа с изумен поглед.

Сърцето й пропусна един удар.

— Не ви ли се иска да го видите отново?

— Да, иска ми се, но защо точно моето имение?

— Предишните два кораба са кацнали на две съвсем различни и отдалечени места, но независимо от това и двата са били унищожени доста бързо. Макар че всяко едно място може да се окаже гибелно, вашето имение ми се вижда най-безопасното.

— Защо?

— Защото там можем да получим помощ от роботите. Вие ще ги познаете, нали? Предполагам, че те биха издържали и повече от двайсет десетилетия. Както Данил и Жискар. А онези, които са били в имението по ваше време, няма да са ви забравили, нали? Ще ви посрещнат като своя господарка и ще ви засвидетелстват своето подчинение, което са длъжни да проявят към вас в много по-голяма степен, отколкото към едно обикновено човешко същество.

— В имението ми имаше десет хиляди робота — отвърна Гладиа. — На външен вид познавах може би трийсетина от тях. Повечето от останалите не съм виждала никога, може би и те мен. Селскостопанските роботи са сравнително примитивни, както горските или минните. Домашните ще ме помнят, ако не са били продадени или прехвърлени след заминаването ми. Да не говорим, че стават нещастни случаи и някои роботи не издържат двайсет десетилетия. Освен това, не знам какво си мислите за паметта на роботите, но човешката не е безпогрешна и може да не позная нито един от тях.

— Дори и да е така — настоя Д.Ж., — ще можете ли да ми покажете как да стигна до вашето имение?

— С точните координати? Не.

— Разполагам с карти на Солария. Те могат ли да ви помогнат?

— Може би донякъде. Имението се намира в центъра на южната част на северния континент Хелиона.

— Щом намерим приблизително мястото, ще можете ли да се ориентирате по терена с по-голяма точност, ако се плъзнем над повърхността на Солария?

— Искате да кажете по бреговите очертания и реките?

— Да.

— Мисля, че да.

— Чудесно! Междувременно, вижте дали няма да си спомните имената или външния вид на някои от своите роботи. Въпросът може да се окаже на живот и смърт.

18

Д.Ж. Бейли изглеждаше друг човек в компанията на своите офицери. Нямаше я широката усмивка, нито спокойното безразличие към опасността. Той седеше, погълнат от картата, с неимоверно съсредоточен вид.

— Ако жената не греши — заяви накрая той, — разполагаме с очертанията на имението в много тесни граници. И ако преминем в летателен режим, би трябвало да го достигнем съвсем скоро.

— Ще загубим много енергия, капитане — промърмори Джемин Озер, който заемаше длъжността помощник-капитан. Беше висок и също като Д.Ж. добре брадясал. Брадата му имаше жълтеникаво-кафяв цвят, както и веждите, надвиснали над ярко сините му очи. Изглеждаше доста стар, но човек оставаше с впечатлението, че това бе в резултат по-скоро на натрупан опит, отколкото на изминали години.

— Няма как — отвърна Д.Ж. — Ако имахме антигравитацията, която техничарите ни обещават вече цяла вечност, щеше да е съвсем друго.

Той се вгледа отново в картата.

— Тя твърди, че трябва да е на около шейсет километра нагоре по течението от мястото, където тази река се влива в тази, по-голямата. Ако не греши.

— Продължавате да се съмнявате — отбеляза Чандръс Надирхаба, чиито отличителни знаци издаваха, че той е навигаторът, от когото зависи корабът да кацне на точното място — или поне на указаното място. Тъмната кожа и спретнатият мустак подчертаваха красотата на волевото му лице.

— Тя си припомня местността след една пауза от цели двайсет десетилетия — каза Д.Ж. — Ти какво щеше да си спомняш за някое място, ако не си го виждал дори само три десетилетия? Тя не е робот. Може да е забравила.

— Тогава за какво изобщо я взехме с нас? — измърмори Озер. — И онзи другият, и роботът? Екипажът негодува, пък и на мен не ми харесва особено.

Д.Ж. вдигна поглед от картата и смръщи вежди.

— Какво не харесваш ти и какво не харесва екипажът няма никакво значение на този кораб, господине — тихо отсече той. — Аз нося отговорността и аз взимам решенията. Почти сигурно е, че за броени часове след кацането всички ние ще сме мъртви, освен ако тази жена не ни спаси.

— Щом ще се мре, ще се мре — хладно натърти Надирхаба. — Какви Търговци сме, ако не ни е ясно, че внезапната смърт е обратна страна на големите печалби. А за тази мисия всички сме доброволци. Все едно, не е зле да се знае откъде ще дойде смъртта, капитане. Тайна ли е, ако имате някаква идея по въпроса?

— Не, не е. Смята се, че соларианците са напуснали, но да допуснем, че неколкостотин са останали — за всеки случай, така да се каже.

— И какво могат да направят на един въоръжен кораб, капитане? Имат ли някакво тайно оръжие?

— Не е толкова тайно — каза Д.Ж. — Солария е задръстена от роботи. Това всъщност представлява и причината, поради която заселнически кораби са кацнали въобще на Солария. Всеки останал соларианец може да разполага с цял милион роботи. Една огромна армия.

Ибън Калая отговаряше за съобщенията. Досега не беше продумал и дума с ясното съзнание за своя по-нисък ранг, който се подчертаваше още повече от факта, че сред четиримата офицери той единствен имаше голо лице. Ибън се осмели да проговори.

— Роботите — отбеляза той — не могат да нараняват човешките същества.

— Така казват — сухо отвърна Д.Ж., — но какво знаем ние за роботите? Със сигурност знаем само едно — че два кораба са били унищожени и че около стотина човешки същества — всички до един добри заселници — са били убити в две съвсем различни части на една планета, задръстена от роботи. Как иначе би могло да стане това, ако не с тяхна помощ? Не знаем какви заповеди може да даде един соларианец на роботите си, нито с какви трикове може да бъде заобиколен Първият закон на роботиката.

— Така че — продължи той — и ние ще трябва да позаобиколим малко. Доколкото можем да съдим по съобщенията от другите кораби, които стигнаха до нас, преди да бъдат унищожени, всички хора на борда са слезли след кацането. В края на краищата, нали Солария била празна планета — искали са да се поразтъпчат, да подишат чист въздух и да поразгледат роботите, за които са дошли. Когато са ги атакували, корабите са били незащитени, а те самите — неподготвени.

— Този път това няма да се случи. Ще сляза само аз, а всички други трябва да останат на борда или в непосредствена близост до кораба.

В тъмните очи на Надирхаба проблесна недоволство.

— Защо вие, капитане? Ако ви трябва някой за стръв, по-добре да рискуваме някой друг.

— Оценявам идеята ти, навигаторе — каза Д.Ж., — но аз няма да бъда сам. С мен ще дойдат жената-космолит и нейните придружители. Тя е най-важна. Може да познае някои от роботите. Във всеки случай някои от тях могат да познаят нея. Може да са им заповядали да атакуват нас, но едва ли биха нападнали и нея.

— Искате да кажете, че ще си спомнят старата гос’жа и ще паднат в краката й — сухо рече Надирхаба.

— Щом предпочиташ. Затова съм я взел с нас и затова кацнахме в нейното имение. А с нея трябва да отида аз, защото аз я познавам — донякъде — и защото ще разбера дали ще се държи както трябва. Ще я използваме за щит, а веднъж оцелеем ли и веднъж разберем ли с какво точно си имаме работа, ще можем да продължим и сами. Няма да имаме повече нужда от нея.

— И тогава какво ще я правим? — попита Озер. — Ще я изхвърлим в открития космос?

— Ще я върнем обратно на Аврора! — изрева Д.Ж.

— Длъжен съм да ви уведомя, капитане, че за екипажа това би било едно разточително и излишно пътуване. Ще решат, че нищо не ни пречи да я зарежем на тая скапана планeта. В края на краищата, това е родното й място.

— Да — каза Д.Ж. — И ще настъпи денят, в който ще започна да изпълнявам заповедите на екипажа, така ли?

— Сигурен съм, че няма да стане така — отвърна Озер, — но екипажът си има своето мнение, а един недоволен екипаж може да направи пътуването опасно.

19

Гладиа стоеше върху земята на Солария. Усети уханието на растенията — не съвсем същото като на Аврора — и в миг премина пропастта от двадесет десетилетия.

Нищо, знаеше тя, не можеше да събуди асоциациите така, както миризмите. Нито гледките, нито звуците.

Беше достатъчна само тази слаба, неповторима миризма, за да се върне отново детството й… свободата да тича нагоре-надолу, докато десетина робота внимателно я наблюдават… възбудата от срещата с други деца от време на време — застиването на място, срамежливите погледи, плахото доближаване с неуверени стъпки, протягането на ръцете и в този миг думите на робота: „Достатъчно, мис Гладиа.“ Тогава я отвеждаха, а тя се обръщаше назад да погледне другото дете, което оставаше заобиколено от свитата подобни опекунстващи роботи.

Спомни си деня, в който й бе съобщено, че отсега нататък ще вижда други човешки същества само по холовизията. „Ще гледа“, бяха казали, не „ще вижда“. Роботите произнасяха „виждам“ шепнешком, сякаш това беше забранена дума. Тях можеше да ги вижда, но те не бяха хора.

Отначало не беше толкова лошо. Образите, с които разговаряше, бяха триизмерни и се движеха свободно. Можеха да говорят, да тичат, да правят цигански колела, ако пожелаеха — но не можеха да бъдат докоснати. После й казаха, че може наистина да види един човек, когото беше гледала често и когото беше харесала. Беше възрастен мъж, доста по-възрастен от нея, макар че изглеждаше съвсем млад, както всички на Солария. Щяха да й позволят да продължи да се вижда с него — ако желаеше — по всяко време.Гладиа поиска. Спомни си ясно — съвсем ясно — какво стана през онзи първи ден. Беше си глътнала езика, той също. Обикаляха се един друг в страха си да се докоснат… Но това беше брак.

Разбира се, че беше. След това се срещнаха отново — видяха се, не се гледаха, защото това беше брак. Най-накрая се докоснаха. Трябваше да го направят.

Беше най-вълнуващият ден в живота й — докато не настана.

Гладиа гневно спря потока от мисли. Какъв смисъл имаше да продължава? Тя — с толкова топлота и нетърпение; той — с толкова студенина и сдържаност. Докрая си остана студен. Идваше да я види през строго определени интервали, за да изпълни ритуала, в резултат на който можеше (или не) да последва забременяване. Правеше го с толкова неприкрито отвращение, че скоро тя не желаеше нищо по-силно от това да е забравил за следващия път. Но той беше мъж с развито чувство за дълг и не пропусна нито веднъж.

После, след дълги години мъчителен живот, дойде и денят, когато го намери мъртъв, с разбит череп, а всички косвени улики водеха към нея. Тогава я спаси Илайджа Бейли, но тя трябваше да напусне Солария и да се пресели на Аврора.

Но ето, че се завърна — сега стоеше тук и вдъхваше аромата на Солария.

Всичко останало бе чуждо. Къщата в далечината нямаше нищо общо с дори най-смътните спомени на Гладиа. Очевидно през изминалите двайсет десетилетия бе променяна, събаряна и строена наново. Даже самата земя не будеше никакви усещания за нещо познато.

Гладиа осъзна, че протяга ръка назад, за да докосне заселническия кораб, който я доведе на тази планета — изпълнена с уханието на роден дом, но роден дом в нито едно друго отношение. Просто искаше да докосне нещо познато за сравнение.

— Виждате ли роботите, мадам Гладиа? — попита Данил, който стоеше до нея в сянката на кораба.

На стотина ярда от тях, сред дърветата на една овощна градина, стояха, без да помръдват, група роботи с тържествен вид. Те блестяха на слънцето с онзи сивкав, излъскан метален гланц, който Гладиа много добре си спомняше.

— Виждам ги, Данил — отвърна тя.

— Познати ли ви изглеждат, мадам?

— Никак. Май са нови модели. Нямам спомен за тях, както съм сигурна, че и те — за мен. Ако Д.Ж. е разчитал, че ще му облекча задачата, като евентуално разпозная някои от тях, ще трябва горчиво да го разочаровам.

— Те май нищо не правят, мадам — отбеляза Жискар.

— Това е съвсем обяснимо — каза Гладиа. — Ние сме неканени гости и те са дошли да ни огледат, за да докладват за нас съгласно текущите разпоредби. Но сега няма на кого да докладват, остава им само безмълвно да наблюдават. Предполагам, че няма да направят нищо повече без по-нататъшни заповеди, но е сигурно, че няма и да престанат да ни следят.

— Мадам Гладиа, може би няма да е зле да се върнем в каютата на кораба. Струва ми се, че в момента капитанът контролира изграждането на защитните системи и все още не е готов да изследва имението. Подозирам, че няма да остане доволен, че сте напуснала каютата без неговото изрично съгласие.

— Нямам намерение да се съобразявам с неговите прищевки, за да стъпя на повърхността на родната си планета — високомерно заяви Гладиа.

— Разбирам, но част от екипажа е ангажирана с работа навън и мисля, че някои от тях забелязват присъствието ви тук.

— И идват насам — добави Жискар. — Ако искате да избегнете евентуална зараза…

— Взела съм мерки — прекъсна го Гладиа. — Филтърът за носа и ръкавиците.

Гладиа не разбираше за какво издигаха разните съоръжения върху равното място около кораба. Повечето членове на екипажа, погълнати от работата, не бяха забелязали Гладиа и двамата й спътника в сянката, където тримата стояха. (В тази част на Солария беше времето на топлия сезон, когато ставаше доста по-топло, отколкото на Аврора, тъй като соларианският ден бе с около шест часа по-дълъг.)

Приближаващите се мъже бяха петима. Единият — най-високият и най-едрият — посочи с ръка към Гладиа. Останалите четирима погледнаха, спряха и известно време останаха неподвижни, сякаш просто им беше станало любопитно. После първият им направи знак и те отново тръгнаха, но промениха посоката си съвсем леко така, че сега вървяха право към тримата аврорианци.

Гладиа ги наблюдаваше мълчаливо, присвила вежди с презрение. Данил и Жискар безстрастно чакаха.

— Не знам къде е капитанът — тихо се обърна Жискар към Данил. — Не го виждам сред членовете от екипажа, където би трябвало да бъде.

— Да се оттеглим ли? — попита високо Данил.

— Би било позорно — отвърна Гладиа. — Това е моята планета.

Тя не помръдна, а петимата мъже приближаваха с безгрижен вид.

Бяха работили много — тежък физически труд (като роботи, помисли си Гладиа с отвращение) — и сега бяха потни. Гладиа усети неприятната миризма, която лъхаше от тях. При други обстоятелства това щеше да я накара да си тръгне по-бързо от каквито и да било заплахи, но сега тя не помръдваше. Сигурна беше, че филтърът за нос смекчава тежката миризма.

Едрият мъж вървеше най-отпред. Кожата му имаше бронзов загар. Голите му, мускулести ръце лъщяха от потта. Беше може би трийсетгодишен (доколкото Гладиа можеше да съди за възрастта на тези краткоживущи същества) и ако се изкъпеше и облечеше както трябва, сигурно щеше да добие съвсем представителен вид.

— Значи вие сте госпожата от Аврора, която сме взели с нас на кораба — каза той. Изговаряше думите доста бавно, очевидно в стремежа си да придаде аристократични нотки на своя галактически. Безуспешно, разбира се — говореше като заселник, при това по-грубо и от Д.Ж.

— Аз съм от Солария, заселнико — поясни Гладиа териториалните си права, но после млъкна объркано и смутено. Бе мислила толкова много за Солария, че двайсетте десетилетия сякаш се бяха стопили и сега тя произнасяше думите с плътен солариански акцент — с отвореното „а“ и с твърдото „р“.

— Аз съм от Солария, заселнико — повтори тя много по-тихо и не така заповеднически, но акцентът на аврорианския университет — стандартният галактически език на всички Външни светове — прозвуча ясно в гласа й.

Заселникът се изсмя и се обърна към другите.

— Говори префърцунено, но на нас такива не ни минават. Нали, момчета?

Другите също се засмяха, а един се провикна:

— Накарай я да поговори още малко, Нис. Може да се научим да приказваме като аврорианските птиченца — той подпря едната си ръка колкото се може по-изящно на хълбока, а другата издаде нелепо напред.

— Млъквайте — извика им Нис, докато все още се хилеше. Моментално настъпи тишина.

— Аз съм Берто Нис, космонавт първи ранг. А как е твоето име, малката?

Гладиа не посмя да продума и дума.

— Държа се съвсем учтиво, малката. Говоря ти кавалерски. Като космолит. Знам, че си достатъчно стара, за да ми бъдеш прапрабаба. На колко години си, малката?

— На четиристотин — извика някой от четиримата зад Нис, — но не изглежда на толкова.

— Не изглежда и на сто — отбеляза друг.

— Още става за оная работа — подвикна трети, — а май отдавна не й се е случвало. Питай я дали иска. Дръж се прилично, питай я дали може да се сменяме.

Гладиа почервеня от гняв и Данил се намеси:

— Космонавт първи ранг Нис, вашите мъже обиждат мадам Гладиа. Бихте ли се оттеглили?

Нис извърна поглед към Данил, досега изобщо не го бе забелязал. Усмивката изчезна от лицето му и той каза:

— Слушай, сега. Тази малка дама е забранена зона. Капитанът каза така. Няма да я закачаме. Само малко безобидни приказки. Онова там е робот. Няма да го закачаме, а той не може да ни направи нищо. Познаваме Трите закона на роботиката. Ще му заповядваме да не ни пречи, нали разбираш. Но ти си космолит, а капитанът не ни е нареждал нищо във връзка с теб. Така че — закани се той с пръст, — стой настрана и не се бъркай, защото ще насиним хубавичката ти кожа и тогава ще има да плачеш.

Данил не отговори нищо.

Нис кимна с глава.

— Добре. Обичам хората, които не се правят на много умни и не се захващат с неща, които после не могат да довършат.

— А сега, малката ми — обърна се той към Гладиа, — ще те оставим на мира, защото капитанът не иска да те закачаме. Ако някой от мъжете тука е казал нещо по-грубичко, това е съвсем естествено. Да си стиснем ръцете и да бъдем приятели — космолит или заселник, има ли разлика, а?

Той протегна ръка към Гладиа, която ужасено се отдръпна. С мълниеносно движение, толкова бързо, че почти не се забеляза, Данил улови китката на Нис.

— Космонавт първи ранг Нис — тихо каза той, — не се опитвайте да докосвате дамата.

Нис погледна ръката си и пръстите, които здраво я бяха сграбчили. После изръмжа тихо и заплашително:

— Ще броя до три и ако не си тръгнал…

Данил отдръпна ръката си.

— Трябва да направя, както казвате, защото не искам да пострадате, но съм длъжен да пазя дамата. А щом тя не иска да я докосват, в което не се съмнявам, може да ме принудите да ви причиня болка. Моля приемете моите уверения, че ще направя всичко възможно тя да е минимална.

Един от мъжете се провикна развеселен:

— Дай му един, Нис. Само знае да плямпа.

— Виж какво, космолит, два пъти ти казах да стоиш настрана. А ти взе да напираш. Казвам ти за трети и последен път. Само една крачка, само една дума и ще те направя на кайма. Ще си стиснем ръцете с малката, това е, като приятели. После всички си отиваме. Ясно ли е?

Гладиа промълви задавено:

— Да не ме е докоснал!. Направи каквото трябва.

— Сър — каза Данил, — не се обиждайте, но дамата не желае да бъде докосвана. Трябва да ви помоля — всички вас — да се махнете.

Нис се усмихна и една огромна ръка замахна, за да се стовари върху Данил — при това с всичка сила.

Лявата ръка на Данил проблесна и Нис отново бе уловен за китката.

— Моля ви, сър, вървете си — каза Данил.

Зъбите на Нис все още проблясваха, но той вече не се смееше. Гневно издърпа ръката си нагоре. Ръката на Данил, вкопчена в неговата, я последва, после забави движението и спря. Лицето му не издаваше никакво напрежение. Ръката му тръгна надолу, като повлече и ръката на Нис, която после с рязко движение изви зад широкоплещестия гръб на заселника и я задържа там.

Нис, който неочаквано се оказа с гръб към Данил, протегна свободната си ръка през глава, като се мъчеше да напипа врата на Данил. Свободната му китка бе уловена и изтеглена по-надолу, отколкото би могла свободно да стигне. Нис изръмжа с неприкрита болка.

Другите четирима, които през цялото време наблюдаваха в напрегнато очакване, сега не помръдваха от мястото си и мълчаха с широко отворени уста.

Нис ги изгледа и простена:

— Помогнете ми!

— Те няма да ви помогнат, сър, защото наказанието на капитана ще бъде много по-тежко, ако го направят. Сега ще трябва да ви помоля да ми обещаете, че повече няма да досаждате на мадам Гладиа и че ще си отидете тихо и кротко — това се отнася за всички. В противен случай, много съжалявам, космонавт първи ранг Нис, но ще трябва да ви изтегля ръцете от ставите.

При тези думи той стисна още по-здраво двете му ръце. Нис нададе сподавен стон.

— Моите извинения, сър — каза Данил, — но действам под най-строги заповеди. Мога ли да получа вашите уверения?

Нис ритна назад с внезапна злоба, но още преди тежката му обувка да достигне целта, Данил се наклони на една страна и заселникът загуби равновесие. Той падна тежко по лице.

— Мога ли да получа вашите уверения, сър? — повтори Данил и задърпа леко китките на Нис, така че ръцете му се отделиха от гърба.

Нис изрева и се провикна почти нечленоразделно:

— Предавам се! Пусни ме!

Данил моментално го пусна и отстъпи назад. Нис се преобърна по гръб бавно и с мъчителна болка, раздвижи леко ръце и завъртя китките си с разкривено лице.

И тогава, когато дясната му ръка преминаваше покрай кобура, той сграбчи несръчно дръжката на оръжието си.

Кракът на Данил стъпи върху ръката му и я прикова към земята.

— Не правете това, сър, или ще ме принудите да счупя някоя от фините кости на ръката ви — той се наведе и измъкна бластера на Нис от кобура. — А сега се изправете.

— Е, мистър Нис — долетя друг глас. — Направете каквото ви казват и станете.

До тях стоеше Д.Ж. Бейли с разрошена брада и леко зачервено лице, но гласът му беше зловещо спокоен.

— Вие четиримата — каза той, — дайте ми оръжията си, един по един. Хайде. Малко по-живо. Едно… две… три… четири. Сега не мърдайте оттам и стойте мирно. Сър — обърна се той към Данил, — дайте ми оръжието, което държите. Чудесно. Пет. А сега, господин Нис, мирно! — и той остави оръжията на земята до себе си.

Нис замръзна мирно с налети от кръв очи и разкривено от нескрита болка лице.

— Ще бъде ли някой така добър — попита Д.Ж. — да ми обясни какво става тук?

— Капитане — започна бързо Данил, — двамата с господин Нис поспорихме на шега. Нищо лошо не се е случило.

— Господин Нис обаче не ми изглежда много добре — отбеляза Д.Ж.

— Нищо непоправимо, капитане — отвърна Данил.

— Разбирам. Добре, ще поговорим после за това… Мадам — обърна се той към Гладиа, като се завъртя на пети, — не си спомням да съм ви давал разрешение да напускате кораба. Незабавно се връщайте в каютата си заедно с вашите двама придружители. Тук заповядвам аз и това не е Аврора. Правете каквото ви казвам!

Данил подхвана покровителствено Гладиа за лакътя. Тя вирна брадичка, но се обърна и тръгна по мостика към кораба. Данил вървеше до нея, Жискар ги следваше.

Д.Ж. се обърна към хората от екипажа.

— А вие петимата — продължи той с все така равен и сдържан глас, — елате с мен. Ще разнищим до дъно тази история — или вас — и той направи знак на някакъв низш служител да вземе оръжията и да ги отнесе.

20

Д.Ж. изгледа мрачно петимата. Намираха се в неговата каюта — единственото помещение с прилични размери и някакви наченки на лукс.

— Сега ще направим така — каза той, като ги посочваше един по един. — Ти ще ми кажеш какво точно се случи, дума по дума, действие подир действие. Когато свършиш, ти ще ми кажеш всичко, което не е така или е пропуснато. После ти също, после и ти, а накрая ще стигнем до теб, Нис. Предполагам, че сте нарушили реда и сте направили нещо изключително глупаво, с което всички вие, но най-вече Нис, заслужено сте се унижили. Ако от разказа ви излезе, че не сте направили нищо лошо или че не сте били унижени, ще разбера, че лъжете. Особено като се има предвид, че космолитката със сигурност ще ми каже какво се е случило — а аз смятам да повярвам на всяка нейна дума. Една лъжа ще утежни вашето положение много повече, отколкото всичко, което в действителност сте направили. А сега — излая той, — започвайте!

Първият от тях замънка припряно и неуверено историята, след него вторият с малко корекции и няколко допълнения, после третият и четвъртият. Д.Ж. слушаше с каменно изражение рецитала, сетне даде знак на Берто Нис да се отдалечи.

Накрая се обърна към четиримата:

— А какво правехте вие, докато Нис лежеше, заровил лице в калта в краката на космолита? Гледахте? Не смеехте да мръднете? И четиримата? Срещу сам човек?

Един от мъжете наруши сгъстяващата се тишина.

— Всичко стана толкова бързо, капитане. Тъкмо се канехме да се намесим и всичко свърши.

— А какво щяхте да направите, в случай че някой ден се бяхте наканили да се намесите?

— Ами, щяхме да освободим приятеля си от чужденеца.

— Мислите ли, че щяхте да успеете?

Този път никой не се обади.

Д.Ж. се наведе към тях.

— Ето какво е положението. Не ви е влизало в работата да се занимавате с чужденците, затова всички ви глобявам с по една едноседмична надница. А сега нека се разберем за нещо. Ако кажете какво се е случило на някой друг — от екипажа или не, сега или някога изобщо, трезви или натряскани — ще бъдете понижени, всички до един, в ранг чираци. Без значение кой се е разприказвал — ще бъдете понижени всички, така че си отваряйте очите един за друг. Сега се връщайте към задачите си, но само да сте ме ядосали по време на това пътуване, само да сте изхълцали не по устав, отивате право в карцера.

Четиримата си тръгнаха скръбни, провесили нос, стиснали здраво устни. Нис остана. На лицето му се бе появила синина, ръцете явно го боляха.

Д.Ж. го гледаше заплашително притихнал, докато Нис въртеше очи ту наляво, ту надясно, ту към обувките си — изобщо навсякъде другаде, само не и към лицето на капитана. Едва когато Нис не издържа и срещна гневния му поглед, Д.Ж. заговори.

— Е, добре са те разкрасили след бъркотията с оня изнежен космолит, който при това ти стига едва до кръста. Следващия път, когато видиш да се задава някой от тях, по-добре се скрий някъде.

— Слушам, капитане — каза Нис с нещастен вид.

— Нис, на брифинга преди да тръгнем от Аврора ти чу ли ме, когато казах, че жената и нейните двама придружители не бива по никакъв повод да бъдат обезпокоявани или заговаряни?

— Капитане, исках само да си кажем по едно „здрасти“. Ъъ, щеше ни се да ги видиме по-отблизо. Нямахме лоши намерения.

— Нямали сте лоши намерения, така ли? Питали сте я на колко е години. Това влиза ли ви в работата?

— Просто се чудехме. Искахме да разберем.

— Един от вас й е направил неприлично предложение.

— Не съм аз, капитане.

— Значи някой друг? А ти извини ли се?

— На един космолит? — гласът на Нис прозвуча ужасено.

— Разбира се. Нарушили сте заповедите ми.

— Не исках да й направя нищо лошо — упорито повтори Нис.

— И на мъжа ли не искаше да направиш нищо лошо?

— Той вдигна ръка срещу мен, капитане.

— Зная. Защо?

— Защото се опитваше да ме командва.

— И ти не можа да се примириш с това?

— А вие щяхте ли да се примирите, капитане?

— Добре де. Значи не си се примирил. И затова се просна право по лице. Как стана това?

— Не ми стана много ясно, капитане. Той действаше много бързо. Като на ускорен кадър. И пипаше здраво като с желязо.

— Така, така. А ти какво друго си очаквал, идиот такъв? Той наистина е от желязо.

— Какво искате да кажете, капитане?

— Нис, нима е възможно да не знаеш историята на Илайджа Бейли?

Нис затърка смутено ухото си.

— Знам, че ви се пада някакъв прапрадядо, капитане.

— Всеки може да се досети за това по името ми. Попадала ли ти е някога историята на неговия живот?

— Не съм по тая част, капитане. Не си падам по историята.

Той присви рамене, но изтръпна от болка и понечи да разтрие с ръка рамото си. После реши, че ще е по-добре да не се опитва и се отказа.

— Чувал ли си някога за Р.Данил Оливо?

Нис смръщи вежди.

— Бил е приятел на Илайджа Бейли.

— Точно така. Значи все пак знаеш нещо. А знаеш ли какво означава „Р.“-то?

— Означава „Робот“, нали? Приятел-робот. По него време ги е имало роботите на Земята.

— Имало е, Нис, и все още има. Но Данил не е бил просто робот. Той е бил робот от Външните светове, който е изглеждал като космолит. Помисли си, Нис. Познай кой е космолитът, с когото си налитал да се биеш.

Нис опули очи, лицето му се наля с кръв.

— Искате да кажете, че тоя космолит е роб…

— Това е Р.Данил Оливо.

— Но, капитане, това е било преди двеста години.

— Така е, а жената е била близка приятелка на Праотеца Илайджа Бейли. Тя живее вече двеста трийсет и три години — за твое сведение, ако още те интересува, — а мислиш ли, че и един робот няма да изкара толкова? Опитал си да се биеш с робот, глупак такъв.

— Защо той не каза, че е робот? — попита Нис силно възмутен.

— Защо да казва? Ти пита ли го? Виж какво, Нис. Чу какво казах на другите, ако решат да се разприказват. Същото важи и за теб, но в много по-голяма степен. Те са само обикновени членове на екипажа, докато теб мислех да направя шеф на момчетата. Мислех. Ако ще отговаряш за екипажа, трябва да имаш не само мускули, но и мозък. Така че сега ще ти бъде много по-трудно, защото ще трябва да ми го докажеш — противно на моето твърдо убеждение, че не е така.

— Капитане, аз…

— Стига приказки. Слушай. Ако тази история се разчуе, останалите четирима стават чираци, а ти ставаш нула. Никога повече няма да се качиш на борда на кораб. Нито един кораб няма да те вземе, обещавам ти го. Нито в екипажа, нито като пътник. Помисли си колко пари можеш да изкараш на Бейлиуърлд и при това като какъв? Но само в случай, че се разприказваш за случката или че ядосаш с нещо космолитката, или че дори само задържиш поглед върху нея и нейните роботи повече от половин секунда. Освен това ще се погрижиш никой друг от екипажа да не я обиди и с най-малкото. Ще държа отговорен теб… И те глобявам с двуседмична надница.

— Но капитане — жално поде Нис, — другите…

— Очаквах по-малко от другите, Нис, затова ги глобих по-малко. Изчезвай.

21

Д.Ж. си играеше безцелно с фотокуба, който неизменно стоеше на бюрото му. При всяко завъртане той потъмняваше, а щом стъпеше на някоя от страните си, се избистряше. Тогава се появяваше усмихнатият триизмерен образ на женска глава.

Сред екипажа се носеше слух, че на всяка от шестте страни съответстваше образа на различна жена. Слухът бе напълно основателен.

Джемин Озер наблюдаваше с пълно безразличие как образите ту се появяват, ту изчезват. Сега, когато корабът беше обезопасен — или поне толкова, колкото бе възможно — срещу атаки от всякакъв предполагаем характер, дойде време да се помисли за следващия ход.

Д.Ж. обаче се захващаше с проблема отдалеч — или може би изобщо не се захващаше.

— Разбира се, жената е била виновна — каза той.

Озер присви рамене и прокара ръка по брадата си, сякаш за да си придаде увереност, че той поне не е жена. За разлика от Д.Ж. беше оставил горната си устна богато обрасла.

Д.Ж. продължи:

— Очевидно фактът, че се намира на родната си планета, е заличил у нея и последната следа от благоразумие. Напуснала е кораба, въпреки че я помолих да не го прави.

— Можехте да й заповядате да не слиза.

— Не съм сигурен дали щеше да има полза. Тя е една разглезена аристократка, свикнала да прави каквото си иска и да командва роботите си. Пък и смятам да я използвам, за което искам нейното съдействие, а не цупене. Да не говорим, че е била приятелка на Праотеца.

— А е все още жива — поклати глава Озер. — Направо да ти настръхне кожата. Една стара, стара жена.

— Знам, но изглежда съвсем млада. Все още е привлекателна. И с вирнат нос. Не си тръгнала, когато петимата приближили, не подала ръка… Както и да е, всичко свърши.

— И все пак, капитане, дали беше редно да казвате на Нис, че си е имал работа с робот?

— Нямаше как! Нямаше как, Озер. Ако беше продължил да си мисли, че някакъв си изнежен космолит, два пъти по-дребен от него го е победил и подложил на унижение пред очите на четирима негови другари, той щеше да е безвъзвратно загубен за нас. Мисълта за това щеше да го смаже напълно. И после, не е в наш интерес да допуснем да плъзне слухът, че космолитите — хората космолити — са супермени. Затова им заповядах толкова строго да не приказват по въпроса. Нис ще ги държи всичките под око… а ако все пак се разчуе, ще се разчуе и фактът, че космолитът е бил робот… Но на мен ми се струва, че от цялата тази история имаше някаква полза.

— Каква, капитане? — попита Озер.

— Накара ме да се замисля за роботите. Какво знаем за тях? Какво знаеш ти например?

Озер присви рамене.

— Не съм се замислял много за това, капитане.

— Както и никой друг. Поне от заселниците. Знаем, че космолитите имат роботи, зависят от тях, не отиват никъде без тях, не могат да направят нищо без тях, паразитират върху тях, и сме убедени, че са в упадък заради тях. Знаем също така, че някога на Земята е имало роботи, натрапени от космолитите, но постепенно те изчезват и в земните градове вече изобщо не се срещат, само в провинцията. Знаем, че никъде на Заселническите светове няма и няма да има роботи — нито в градовете, нито в провинцията. Така че заселниците никога не са виждали робот на своите планети, а едва ли някога и на Земята.

(Когато казваше „Земята“, гласът му придобиваше странна интонация; човек сякаш чуваше главната буква, сякаш долавяше и скрития шепот на думите „роден дом“ и „майка“.)

— Какво друго знаем?

— Знаем Трите закона на роботиката.

— Точно така — Д.Ж. бутна фотокуба настрана и се приведе напред. — Особено Първият. „Роботът не бива да наранява човешко същество или с бездействието си да допуска човешко същество да пострада.“ Така ли е? Е, не разчитай на това. То нищо не означава. А пък ние смятаме, че няма защо да се боим от роботите — което е чудесно, щом ни дава увереност, но не и щом ни дава фалшива увереност. Р.Данил нарани Нис, без да му мигне окото — Първи закон, не Първи закон.

— Той е защитавал…

— Точно така. И какво ще излезе, ако трябва да сравним щетите? Какво ще излезе, ако в случая е трябвало да избере или да нарани Нис, или да допусне неговата господарка да пострада? Естествено, тя е на първо място.

— Има логика.

— Разбира се, че има. А ето ни сега и нас на една планета с роботи, няколко стотици милиони. Какви заповеди имат те? Как балансират противоречието между различните видове нараняване? Как можем да сме сигурни, че никой от тях няма да ни докосне? Нещо на тази планета е унищожило вече два кораба.

Озер притеснено отвърна:

— Този Р. Данил е необикновен робот, прилича повече на човек от нас самите. Може би не бива да правим обобщения въз основа на него. Онзи, другият, как му беше името…

— Жискар. Лесно се помни. Моето име е Данил Жискар.

— За мен вие сте капитан, капитане. Както и да е, онзи Р. Жискар просто си е стоял там, без да прави нищо. Той изглежда като робот и се държи като робот. На Солария отвън са се събрали много роботи, които в момента ни наблюдават и също нищо не правят. Просто ни наблюдават.

— Ами ако има и някакви по-специални роботи, които могат да ни навредят?

— Мисля, че сме подготвени за тях.

— Сега вече да. Това е ползата от инцидента с Данил и Нис. Мислехме, че ще имаме неприятности само ако някои от соларианците са още тук. Не е задължително да е така. Може и да ги няма. Може да се окаже, че роботите — или поне някои специално проектирани роботи — представляват опасност. А ако лейди Гладиа може да размърда тукашните роботи — това някога е било нейното имение — и да ги накара да я защитават, а с нея и нас, тогава като нищо ще успеем да неутрализираме всякакви изненади, които може да са ни приготвили.

— Тя може ли да го направи? — попита Озер.

— Ще видим — отвърна Д.Ж.

22

— Благодаря ти, Данил — каза Гладиа. — Добре се справи. — Но имаше измъчен вид. С изтънели и безкръвни устни, с пребледнели страни. След малко добави съвсем тихо: — Иска ми се да не бях идвала.

— Това е едно безсмислено желание, мадам Гладиа — отбеляза Жискар. — Аз и приятелят ми Данил ще застанем пред каютата, за да сме сигурни, че повече няма да ви безпокоят.

Коридорът беше и си остана празен, но въпреки това Данил и Жискар разговаряха на такава звукова честота, която беше под прага на чувствителността за хората. Те обменяха мисли кратко и сбито, както бяха свикнали.

— Мадам Гладиа постъпи неблагоразумно, като отказа да се оттегли — каза Жискар. — Без съмнение.

— Предполагам, приятелю Жискар — отвърна Данил, — че не си имал никаква възможност да я накараш да промени своето решение.

— Оказа се твърде непоколебимо, приятелю Данил, и твърде спонтанно. Същото важеше и за намеренията на Нис, заселника. Любопитството му по отношение на мадам Гладиа, а също неговата омраза и враждебност към теб бяха прекалено силни, за да ги неутрализирам, без да му причиня сериозно умствено увреждане. С останалите четирима се справих. Имах пълната възможност да ги задържа пасивни. Тяхното изумление от начина, по който ти се справи с Нис, естествено ги смрази на място. От мен се искаше само леко да подсиля чувствата им.

— Добре, че стана така, приятелю Жискар. Ако онези четиримата се бяха присъединили към Нис, щях да се изправя пред трудния избор или да накарам мадам Гладиа позорно да се оттегли, или сериозно да нараня един-двама заселника, за да сплаша останалите. Мисля, че щеше да се наложи да избера първото, но пак щях да се чувствам потиснат.

— А сега добре ли си, приятелю Данил?

— Съвсем. Нараних мистър Нис в минимална степен.

— Физически да, приятелю Данил. Но вътрешно той понесе огромно унижение, което за него беше много по-лошо от физическата болка. А тъй като го усетих, самият аз нямаше да мога да се справя толкова лесно, както ти. И все пак, приятелю Данил…

— Да, приятелю Жискар?

— Безпокоя се за бъдещето. През всичките десетилетия на моето съществувание на Аврора имах пълната възможност да работя бавно и да изчаквам подходящия момент за лека и безобидна умствена намеса. Да засилвам появилите се усещания; да смекчавам други, които вече отслабват; да побутвам леко в посоката на съществуващия импулс. Сега обаче навлизаме в една кризисна ситуация, когато емоциите ще се нагорещяват, решенията ще се взимат бързо и събитията ще препускат с бясна скорост. И за да има някаква полза от мен, аз също ще трябва да действам бързо, а Трите закона на роботиката не ми позволяват това. Необходимо е време, за да претеглиш неуловимото съотношение между физическата и умствената вреда. Ако бях сам с мадам Гладиа, когато дойдоха заселниците, не виждам какво можех да предприема, без според мен да се стигне до сериозни последствия за нея, за един или няколко заселника, за мен — или може би за всички присъстващи.

— Какво можем да направим, приятелю Жискар? — попита Данил.

— Тъй като е невъзможно да се променят Трите закона, приятелю Данил, за сетен път ще трябва да стигнем до извода, че единственото, което ни остава, е да очакваме провал.

23

Утрото озари Солария, озари имението — нейното имение. В далечината се виждаше къщата, която някога по всяка вероятност бе нейна. Двайсетте десетилетия сякаш се стопиха и Аврора започна да й се струва като отдавнашен сън, който никога не се е сбъдвал.

Гладиа се обърна към Д.Ж, докато той затягаше тънката си връхна дреха с колан, от който висяха два кобура. На лявото му бедро висеше неврокамшика, а на дясното — нещо по-късо и по-масивно, което тя реши, че е бластер.

— В къщата ли отиваме? — попита тя.

— Най-накрая и там — отвърна малко разсеяно Д.Ж. Той проверяваше оръжията в кобурите едно по едно, като ги доближаваше до ухото си. Сякаш се мъчеше да долови и най-слабия звук, който би го уверил, че животът не ги е напуснал.

— Само ние четиримата ли? — Гладиа машинално погледна към другите: Д.Ж., Данил…

— Къде е Жискар, Данил? — попита тя.

— Жискар реши, мадам Гладиа, че би било по-разумно да влезе в ролята на преден отряд. Бидейки робот, той би могъл да остане незабелязан сред останалите, а ако се случи нещо нередно, би могъл да ни предупреди. Във всеки случай той е по-лесно заменим от вас двамата с капитана.

— Роботите разсъждават по един прекрасен начин — вметна мрачно Д.Ж. — Но както и да е. Хайде, тръгваме.

— Само ние тримата? — жално попита Гладиа. — Честно казано, не споделям типичната за роботите готовност, с която Жискар спокойно приема факта, че е заменим.

— Това важи за всички нас, лейди Гладиа — отбеляза Д.Ж. — Унищожени са цели два кораба, без да е пожален нито един от членовете на екипажите. В случая бройката не намалява риска.

— Не ме карате да се чувствам по-спокойна, Д.Ж.

— Тогава ще се опитам да ви накарам. Предишните кораби са били неподготвени. Но нашият е. Аз също — той се потупа по хълбоците. — А вие имате робот, който вече демонстрира колко добре може да ви защитава. Нещо повече, вие самата сте най-доброто ни оръжие. Знаете как да заповядате на роботите да направят каквото поискате от тях, а това може да се окаже решаващо. Единствено вие умеете това, а предишните кораби не са разполагали с човек от вашия калибър. Хайде, тръгваме…

Те поеха напред. След малко Гладиа се обади:

— Но ние не вървим към къщата.

— Не, все още не. Първо отиваме към групата роботи. Надявам се, че ги виждате.

— Виждам ги, но те нищо не правят.

— Точно така. Когато се приземихме, бяха много повече. Повечето си отидоха, но тези останаха. Защо?

— Ако ги попитаме, ще ни кажат.

— Вие ще ги попитате, лейди Гладиа.

— На вас ще ви отговорят със същата готовност, с каквато и на мен. Вие сте човек не по-малко от мен.

Д.Ж. рязко спря, останалите двама също. Той се обърна към Гладиа с усмивка.

— Не по-малко от вас, така ли скъпа лейди Гладиа? Заселникът е човек не по-малко от космолита? Какво ви прихваща?

— За един робот вие сте човек не по-малко от мен — злобно отвърна Гладиа. — И ако обичате престанете с тъпите си номера. Не съм си играла на космолитка и землянин с вашия Праотец.

Усмивката на Д.Ж. изчезна.

— Съвършено вярно. Простете, милейди. Ще се опитам да сдържам сардоничните си изблици. В края на краищата, нали сме съюзници на тази планета?

След миг продължи:

— А сега, мадам, искам от вас да разберете какво им е било заповядано на тези роботи — ако въобще им е било заповядвано нещо; дали сред тях има и такива, които случайно не ви познават; дали в имението или на планетата са останали някакви хора. Изобщо, питайте за всичко, което ви хрумне. Не би следвало да са опасни — те са роботи, а вие човек и следователно не могат да ви наранят. Наистина — добави той, — вашият Данил добре подреди Нис, но тогава ситуацията беше различна. Пък и нека той отиде с вас.

— Във всички случаи ще придружа лейди Гладиа, капитане — почтително вметна Данил. — За това съм предназначен.

— Жискар също, предполагам — отвърна Д.Ж., — но въпреки туй се отправи нанякъде.

— С такава цел, капитане, която обсъдихме предварително и която решихме, че ще е от съществено значение за предпазването на лейди Гладиа от опасност.

— Много добре. Двамата тръгвате напред. Аз ще ви прикривам — той извади оръжието, което висеше на десния му хълбок. — Щом ви извикам „Залегни!“, и двамата моментално се хвърляте на земята. Това нещо тук не подбира.

— Ще ви помоля да го използвате само в краен случай, Д.Ж. — каза Гладиа. — Едва ли ще ви се наложи срещу роботи… Хайде, Данил.

Тя се отправи с бързи и твърди крачки към групичката от около десетина робота, изправени пред ред ниски шубраци. Утринното слънце проблясваше по техните полирани метални тела.

24

Роботите нито се оттеглиха, нито приближиха. Останаха спокойно по местата си. Гладиа ги преброи. Единайсет на пръв поглед. Можеше да има и още, които да не се виждат.

Бяха типично солариански модел. Много полирани. Много гладки. Без илюзията за облекло и без много реализъм. Почти като математически абстракции на човешкото тяло, но всеки различен от останалите.

Гладиа имаше чувството, че в никакъв случай не са толкова гъвкави и сложни, колкото аврорианските роботи. Бяха сякаш по-едностранно пригодени към специфичните си задачи.

Спря най-малко на четири метра пред тях. Данил (усети тя) спря в същия миг и остана на около метър отзад. Беше достатъчно близо, за да се намеси в случай на нужда, но и достатъчно надалеч, за да бъде ясно, че тя е официалният говорител. Сигурна беше, че роботите пред нея възприемат Данил като човешко същество, но знаеше също, че с ясното си самосъзнание на робот Данил нямаше да злоупотреби с тяхната заблуда.

— Кой от вас ще разговаря с мен? — попита Гладиа.

Настъпи период на кратко мълчание, през който сякаш се проведе негласно съвещание. После един робот пристъпи напред.

— Аз ще говоря, мадам.

— Имаш ли име?

— Не, мадам. Само сериен номер.

— От колко време функционираш?

— Функционирам от двайсет и девет години, мадам.

— Има ли в групата някой, който да функционира от повече време?

— Не, мадам. Затова говоря аз, а не някой друг.

— Колко робота са ангажирани в имението?

— Не знам точната цифра, мадам.

— Приблизително.

— Може би десет хиляди, мадам.

— Има ли сред тях такива, които да функционират повече от двайсет десетилетия?

— Сред селскостопанските роботи може би има, мадам.

— А от домашните?

— Те функционират отскоро, мадам. Господарите предпочитат нови модели.

Гладиа кимна и се обърна към Данил.

— Има логика. Така беше и по мое време.

После отново се обърна към робота.

— На кой е това имение?

— Това е имението на Зоберлон, мадам.

— Откога принадлежи на семейство Зоберлон?

— Отпреди моето функциониране, мадам. Не зная точно откога, но може да се провери.

— Чие е било, преди да стане собственост на Зоберлон?

— Не зная, мадам, но може да се провери.

— Чувал ли си някога за семейство Делмар?

— Не, мадам.

Гладиа се обърна към Данил и донякъде обезсърчено каза:

— Опитвам се да го подхвана, малко по малко, както някога сигурно е правил Илайджа, но не мисля, че съм наясно как е редно да се направи.

— Напротив, лейди Гладиа — сериозно отвърна Данил, — струва ми се, че научихте много. Не е много вероятно някой от роботите в имението да има спомени за вас, освен може би неколцина сред селскостопанските. Дали навремето не сте се сблъсквала с някой от тях?

— Никога! — поклати глава Гладиа. — Не си спомням даже да съм ги мяркала отдалеч.

— Тогава е ясно, че в имението не ви познават.

— Именно. А бедният Д.Ж. ни е взел напразно. Ако е очаквал нещо от мен, не е познал.

— Винаги има полза да се узнае истината, мадам. В този случай няма толкова полза от факта, че не ви познават, колкото би било, ако ви познаваха. Но още по-малко полза щеше да има, ако изобщо не знаехме дали ви познават или не. Може би има и други въпроси, от които бихте могли да извлечете информация?

— Сигурно, дай да видим… — за няколко мига тя потъна в размисъл, после продължи с омекнал глас. — Странно. Когато говоря с тези роботи, произношението ми е соларианско. Но с теб не говоря така.

— Няма нищо чудно, лейди Гладиа — отвърна Данил. — Роботите говорят с такова произношение, защото са солариански. Това ви връща отново към дните на вашата младост и машинално започвате да говорите така, както сте говорила тогава. Но щом се обърнете към мен, пак ставате каквато сте, защото аз съм част от сегашния ви свят.

По лицето на Гладиа бавно заигра усмивка и тя каза:

— Започваш да разсъждаваш все повече като човек, Данил.

Тя се обърна отново към роботите и изведнъж остро усети спокойствието, което цареше наоколо. Синьото небе бе почти кристално ясно, като се изключеше тънката ивица облаци на запад (която означаваше, че следобед може да се заоблачи). Лекият ветрец донасяше слабото шумолене на листата, бръмченето на насекомите, самотното обаждане на птичка. Нито звук от човешки същества. Можеше да има много роботи наоколо, но те работеха тихо. Нямаше я онази поройна вълна от звуци, характерна за човешките същества, с която Гладиа беше свикнала (отначало болезнено трудно) на Аврора.

Но сега, отново на Солария, тя бе очарована от това спокойствие. Не всичко тук е било лошо. Трябваше да го признае.

Тя изстреля следващия си въпрос към робота бързо, в гласа й се промъкнаха безапелационни нотки:

— Къде са господарите ви?

Но нямаше никакъв смисъл от нейните опити да притисне, да разтревожи или да свари неподготвен един робот. Той отговори без ни най-малка следа от объркване:

— Отидоха си, мадам.

— Къде са отишли?

— Не зная, мадам. Не ме осведомиха.

— Кой от вас знае?

Последва пълна тишина.

Гладиа попита пак:

— Има ли в имението някой робот, който би могъл да знае?

— Не ми е известен такъв, мадам — отвърна роботът.

— Господарите взеха ли със себе си роботи?

— Да, мадам.

— Но вас не са взели. Защо са ви оставили?

— За да си вършим работата, мадам.

— Но вие стоите тук и нищо не правите. Това работа ли е?

— Ние охраняваме имението от външни лица, мадам.

— Такива като нас ли?

— Да, мадам.

— Но ние сме тук, а вие продължавате да не правите нищо. Защо?

— Наблюдаваме, мадам. Нямаме по-нататъшни заповеди.

— Докладвахте ли своите наблюдения?

— Да, мадам.

— На кого?

— На надзирателя, мадам.

— Къде е надзирателят?

— В къщата, мадам.

— Аха.

Гладиа се обърна и закрачи бързо към Д.Ж. Данил я последва.

— Е? — попита Д.Ж. Беше извадил и двете си оръжия, но ги прибра обратно в кобурите, щом видя, че двамата се връщат.

Гладиа поклати глава.

— Нищо. Нито един робот не ме познава. Сигурна съм, че нито един не знае къде са отишли соларианците. Но те докладват на някакъв надзирател.

— Надзирател?

— На Аврора и на останалите Външни светове надзирателят в големите имения с много роботи е човек, чиято работа е да организира и ръководи екипите от роботи, ангажирани с работа на полето, в мините или индустриалните обекти.

— Значи все пак са останали соларианци.

Гладиа поклати глава.

— Солария е изключение. Съотношението на роботите спрямо хората винаги е било толкова голямо, че тук не е прието за надзирател да се назначава човек. Тази работа се извършва от друг робот, който е програмиран специално.

— Значи в онази къща има робот — кимна Д.Ж., — който е по-усъвършенстван модел от тези и от който би могло да се научи нещо повече.

— Може би, но не съм сигурна, че ще успеем да стигнем безнаказано до къщата.

Д.Ж. отбеляза жлъчно:

— Просто още един робот.

— В къщата може да има капан.

— Отвън на полето също може да има капан.

— По-добре да изпратим един от роботите в къщата да каже на надзирателя, че са дошли хора, които искат да разговарят с него — каза Гладиа.

— Няма да е необходимо — отвърна Д.Ж. — Очевидно тази работа е вече уредена. Надзирателят идва и не е нито робот, нито „той“. Това, което виждат очите ми, е жена.

Гладиа погледна изумено. Към тях с бързи крачки се приближаваше висока, добре сложена и изключително привлекателна жена. Дори от разстояние не можеше да има капка съмнение, що се отнася до нейния пол.

25

Д.Ж. се усмихна широко. Той се поизпъчи и разду перки. Прокара лекичко ръка по брадата си, сякаш за да се увери, че е лъскава и гладка.

Гладиа го изгледа с неодобрение.

— Това не е соларианка — каза тя.

— Как разбрахте?

— Нито една соларианка няма да си позволи да се покаже на живо пред хора. На живо, не изобщо.

— Зная, мадам. Но вие ми позволявате да ви виждам.

— Живяла съм повече от двайсет десетилетия на Аврора. Но дори и при това положение все още съм си останала соларианка дотолкова, че да не се появявам пред други в такъв вид.

— Тя има какво да покаже, мадам. Бих казал, че е по-висока от мен и е красива като слънчев залез.

Надзирателката спря на двайсет метра от тях, а роботите се изместиха настрани, така че между жената и тройката от кораба не остана никой.

— Обичаите могат да се променят за двайсет десетилетия — отбеляза Д.Ж.

— Не и нещо така фундаментално като соларианската неприязън към прекия контакт между хората — остро отвърна Гладиа. — Дори и за двеста десетилетия — тя отново премина към соларианския носов изговор.

— Мисля, че подценявате способността на обществото да се променя. Все едно, соларианка или не, предполагам, че е космолит, а ако има и други космолити като нея, аз съм решително за мирно съвместно съществуване.

Неодобрението в погледа на Гладиа се засили.

— Е, сигурно смятате да продължите да зяпате така през следващите няколко часа. Не искате ли да разпитам жената?

Д.Ж. се сепна и изгледа Гладиа с неприкрито раздразнение.

— Вие разпитвате роботите, както и направихте. Хората разпитвам аз.

— Особено жените, предполагам.

— Не бих искал да се хваля, но…

— Не познавам мъж, който да се е сдържал, когато става дума за този въпрос.

— Струва ми се, че жената няма да чака още дълго — намеси се Данил. — Ако искате инициативата да остане във ваши ръце, капитане, отидете при нея. Аз ще ви последвам, както направих с мадам Гладиа.

— Едва ли ще имам нужда от охрана — безцеремонно отсече Д.Ж.

— Вие сте човешко същество и аз нямам право да допусна да пострадате поради бездействие от моя страна.

Д.Ж. се отправи с бодра стъпка напред, Данил го последва. Гладиа, която не искаше да остава сама, малко колебливо тръгна след тях.

Надзирателката ги наблюдаваше безмълвно. Беше облечена в бяла рокля от гладка материя, пристегната в талията с колан и прикриваща бедрата й само наполовина. Имаше дълбока, предизвикателна цепка, а зърната на гърдите й ясно прозираха под тънката материя на роклята. Нямаше никакви признаци, че носи и нещо друго освен чифт обувки.

Когато Д.Ж. спря, делеше ги само един метър. Виждаше се безупречната й кожа, имаше лице с широки скули, раздалечени и леко скосени очи и ангелско изражение.

— Мадам — започна Д.Ж. с усилие да се доближи максимално до аристократичното аврорианско произношение, — вероятно имам честта да говоря с надзирателката на имението?

Жената го изслуша и отвърна с подчертано солариански акцент, който звучеше направо комично от съвършено оформената й уста.

— Ти не си човек.

Последва толкова мълниеносна реакция, че Гладиа, която все още беше на около десетина метра от тях, не разбра какво точно става. Видя само неясна вихрушка от движения, след което се оказа, че Д.Ж. лежи неподвижно на земята, проснат по гръб, а жената стоеше до него и държеше неговите оръжия — по едно във всяка ръка.

26

Това, което смая Гладиа най-много в онзи зашеметяващ миг, бе, че Данил не помръдна нито за да предотврати случилото се, нито за да го поправи.

Но още докато си го мислеше, ситуацията се промени — Данил вече държеше дясната китка на жената и я извиваше.

— Пусни веднага тези оръжия — отсече той с рязък и безапелационен тон, с какъвто Гладиа никога не го беше чувала да говори. Беше немислимо да се обърне по такъв начин към човешко същество.

Жената отвърна не по-малко рязко с по-тънкия си глас:

— Ти не си човек!

Тя изправи дясната си ръка и стреля с оръжието в нея. За миг тялото на Данил припламна със слаб блясък и Гладиа, онемяла от силния шок, усети, че погледът й се премрежва. Никога през живота си не беше припадала, но сега като че ли й трябваше още съвсем малко.

Данил не се разтопи, нито последва експлозия. Гладиа се досети, че Данил предвидливо е уловил ръката с бластера. В другата беше останал неврокамшика и надзирателката беше изпразнила върху Данил докрай именно него, при това от упор. Човек на негово място като нищо би умрял или би останал инвалид за цял живот от мощното стимулиране на сензорните нерви. Но колкото и външно да приличаше на човек, в крайна сметка Данил си беше робот и неговият еквивалент на нервна система не се влияеше от камшика.

Той сграбчи и другата й ръка, извивайки я нагоре. После каза отново:

— Пусни оръжията или ще ти изскубна ръцете от ставите.

— Така ли? — каза жената. Тя сви ръце и за миг Данил се оказа във въздуха. Краката му се залюляха напред-назад като махало, използвайки за опорна точка ставите на ръцете. Последва силен шут върху жената и двамата тежко се стовариха на земята.

Без да облича мислите си в думи, Гладиа разбра, че макар жената и да приличаше на човек колкото Данил, тя беше човек също толкова, колкото и той. Изпълни я внезапен прилив на гняв и тя изведнъж се почувства соларианка до мозъка на костите си — гняв поради факта, че робот може да приложи силата си върху едно човешко същество. Неминуемо тя бе разбрала по някакъв начин какво всъщност представлява Данил, но как се осмеляваше да удря Д.Ж.!

Гладиа се втурна напред, крещейки. Дори и през ум не й мина, че би трябвало да се бои от робота, който с един удар беше повалил на земята силен мъж и който в момента продължаваше да се бие наравно с още по-силен робот.

— Как смееш? — изкрещя Гладиа с такъв силен солариански акцент, че чак самата тя се вбеси… Но как иначе да говори човек с един солариански робот? — Как смееш, момиче? Незабавно спри всякаква съпротива!

Мускулите на жената се отпуснаха рязко и едновременно, сякаш внезапно бе спряло някакво електрическо захранване. Красивите й очи погледнаха Гладиа, но в тях нямаше нищо човешко, което да им придаде стреснато изражение. Тя произнесе с неясен, колеблив глас:

— Съжалявам, мадам.

Данил беше вече на крака и не изпускаше от очи жената, която лежеше на тревата. Д.Ж. се опитваше да стане със сподавен стон.

Данил се наведе за оръжията, но Гладиа го отпъди с гневно движение.

— Дай ми тези оръжия, момиче — каза тя.

— Да, мадам — каза жената.

Гладиа ги грабна, избра бластера и го подаде на Данил.

— Унищожи я, когато сметнеш за най-подходящо, Данил. Това е заповед. После подаде неврокамшика на Д.Ж. и добави: — Няма полза от това тук, освен срещу мен… или срещу вас. Добре ли сте?

— Не, не съм добре — измънка Д.Ж., докато потриваше единия си хълбок. — Да не искате да кажете, че тя е робот?

— А вие да не мислите, че някоя жена би могла да ви метне така?

— Нито една от жените, които съм срещал досега. Нали ви казах, че на Солария може да има специални роботи, програмирани така, че да са опасни.

— Разбира се — студено отвърна Гладиа, — но щом съзряхте първото подобие на вашата представа за красива жена, моментално забравихте.

— Да, лесно е да се дават съвети, след като колата се е обърнала.

Гладиа изсумтя и се обърна отново към робота.

— Как се казваш, момиче?

— Наричат ме Лендъри, мадам.

— Стани, Лендъри.

Лендъри се изправи по същия начин, както и Данил малко преди това — сякаш беше на пружини. Схватката с Данил като че ли никак не й бе навредила.

— Защо противно на Първия закон нападна тези хора? — попита Гладиа.

— Мадам — натърти Лендъри, — това не са човешки същества.

— И аз ли не съм човешко същество според теб?

— Не, мадам, вие сте човешко същество.

— Тогава, като човешко същество, аз определям тези двама мъже като човешки същества… Чуваш ли?

— Мадам — каза Лендъри малко по-меко, — това не са човешки същества.

— Те наистина са човешки същества, защото аз ти казвам, че са. Забранено ти е да ги нападаш или да ги нараняваш по какъвто и да било начин.

Лендъри стоеше безмълвно.

— Разбираш ли какво ти казвам? — Гладиа искаше да придаде на гласа си повече категоричност и сила, от което акцента й също се усили.

— Мадам — каза Лендъри, — това не са човешки същества.

Данил се обърна тихо към Гладиа:

— Мадам, тя е получила толкова строги заповеди, че няма да можете лесно да им противодействате.

— Ще видим — задъхано рече Гладиа.

Лендъри се огледа. За краткото време на сблъсъка групичката роботи се бе приближила до Гладиа и нейните двама спътници. Отзад се виждаха още два робота, които, реши Гладиа, не бяха от първата група. Не без известно усилие те мъкнеха някакво огромно и масивно устройство. Лендъри им направи знак и те ускориха малко темпото.

— Роботи, спрете! — извика Гладиа.

Те спряха.

— Мадам, аз изпълнявам своите задължения — каза Лендъри. — Следвам инструкциите, които съм получила.

— Твое задължение, момиче, е да се подчиняваш на заповедите ми! — отсече Гладиа.

— Не можете да ми заповядате да не изпълнявам инструкциите, които съм получила!

— Данил, гръмни я! — каза Гладиа.

Впоследствие Гладиа съумя да разбере какво се бе случило. Данил реагираше много по-бързо, отколкото който и да било човек, при това той знаеше, че е изправен пред робот, по отношение на когото Трите Закона не забраняваха употребата на насилие. Но тя толкова приличаше на човек, че въпреки всичко Данил не можа напълно да преодолее забраната. Той се подчини на заповедта по-бавно, отколкото би трябвало.

Лендъри, чиято дефиниция за „човешко същество“ очевидно беше различна от тази на Данил, не се спря от външния му вид и се оказа по-бърза. Тя сграбчи бластера и двамата отново се вкопчиха един в друг.

Д.Ж. обърна неврокамшика с приклада напред и се втурна към тях. Удари я право по главата, но това не направи ни най-малко впечатление на робота, който с един ритник го преобърна във въздуха.

— Робот! Спри! — извика Гладиа. Беше вдигнала ръце със стиснати юмруци.

Лендъри изкрещя с оглушителния си контраалт:

— Всички вие! Елате при мен! Двете същества, които приличат на мъже, не са човешки същества. Унищожете ги, без да наранявате по какъвто и да било начин жената.

Ако човешката външност можеше да попречи на Данил, същото важеше в значително по-голяма степен за простите солариански роботи, които тръгнаха напред бавно и нерешително.

— Спрете! — изкрещя Гладиа. Роботите спряха, но заповедта не подейства ни най-малко на Лендъри.

Данил държеше здраво бластера, но се огъваше под натиска на очевидно по-силната Лендъри.

В отчаянието си Гладиа се огледа, сякаш се надяваше да намери някакво оръжие.

Д.Ж. правеше опит да се свърже по радиопредавателя.

— Повреден е — изсумтя той. — Май паднах върху него.

— Какво ще правим?

— Трябва да се доберем обратно до кораба. Бързо.

Гладиа отвърна:

— Тогава бягайте. Аз не мога да оставя Данил. — Тя се обърна глава към биещите се роботи и завика като обезумяла:

— Спри, Лендъри! Лендъри, Спри!

— Не трябва да спирам, мадам — каза Лендъри. — Имам изрични инструкции.

Пръстите на Данил бяха разтворени и бластерът отново се озова в ръцете на Лендъри.

Гладиа се хвърли пред Данил.

— Не трябва да нараняваш това човешко същество.

— Мадам — каза Лендъри, без да трепне, с бластер, насочен към Гладиа, — застанала сте пред нещо, което прилича на човешко същество, но не е. Наредено ми е да унищожавам подобни неща, щом ги видя. — После добави по-високо: — Двамата носачи — към кораба!

Двата робота, мъкнещи масивното устройство, подновиха придвижването си напред.

— Спрете, роботи! — извика Гладиа неистово и придвижването напред спря. Роботите потрепваха на място, сякаш хем се канеха да тръгнат, хем не успяваха.

— Не можеш да унищожиш моя приятел Данил, без да унищожиш мен, а ти сама признаваш, че съм човешко същество и следователно не бива да ме нараняваш — продължи Гладиа към Лендъри.

— Милейди, не бива да се оставяте да ви наранят в стремежа си да ме защитите — тихо каза Данил.

— Това е безполезно, мадам — отвърна Лендъри. — Лесно мога да ви преместя и да унищожа нечовешкото същество зад вас. Тъй като това може да ви нарани, най-учтиво ви моля да се отдръпнете доброволно.

— Трябва да го направите, милейди — настоя Данил.

— Не, Данил. Ще остана тук. Докато се разправя с мен, ти бягай!

— Не мога да бягам по-бързо от лъча на бластера, а ако се опитам, тя по-скоро ще стреля през вас, отколкото ще се откаже. Вероятно инструкциите са дотолкова строги. Съжалявам, милейди, че това ще ви причини нещастие.

И Данил вдигна съпротивляващата се Гладиа, после леко я пусна встрани.

Пръстът на Лендъри притисна спусъка, но така и не го натисна докрай. Тя замръзна неподвижно.

Гладиа със залитане успя да се попривдигне и да се изправи на крака. Д.Ж., който не бе помръднал от място по време на последната размяна на реплики, реши да се приближи до Лендъри. Данил спокойно протегна ръка и измъкна бластера от нейните пръсти, които не оказваха никаква съпротива.

— Струва ми се — каза Данил, — че този робот е дезактивиран завинаги.

Той я бутна лекичко и тя се строполи на земята като труп. Тялото, крайниците и главата й останаха в приблизително същото положение, в което бяха и преди да падне. Ръката й все още беше свита и стискаше невидим бластер, а показалеца й лежеше върху невидим спусък.

Иззад дърветата от едната страна на поляната, на която се бе разиграла драмата, се появи Жискар. Върху лицето му нямаше изписана и следа от някакво любопитство, макар че в думите му то можеше да се долови:

— Какво е ставало тук в мое отсъствие? — попита той.

27

По пътя към кораба напрежението постепенно спадна. Сега, когато безумният страх и вихрушката от събития бяха отминали, Гладиа изпитваше силно раздразнение и яд. Д.Ж. накуцваше доста зле и се наложи да вървят бавно — отчасти заради него, отчасти заради двата солариански робота, които продължаваха да мъкнат масивното си устройство и изнемогваха под тежестта му.

Д.Ж. погледна през рамо към тях.

— След като онзи надзирател излезе от строя, те вече се подчиняват на заповедите ми.

Гладиа процеди през зъби:

— Защо накрая не изтичахте да доведете помощ? Защо стояхте и безпомощно зяпахте?

— Ами — Д.Ж. се мъчеше да разговаря с безгрижния тон, който лесно можеше да докара, ако се чувстваше по-добре, — понеже отказахте да оставите Данил, не ми се щеше аз да влизам в ролята на страхливец.

— Глупак! Нищо не ме заплашваше. Тя нямаше да посмее да нарани мен.

— Мадам — каза Данил, — измъчвам се, като ви противореча, но мисля, че тя щеше да го направи, тъй като инструкциите да ме унищожи я притискаха все по-силно.

Гладиа се обърна към него разгорещено.

— А това беше най-хитрото, което можа да направиш ти! Да ме избуташ настрани! Сигурно си искал да бъдеш унищожен?

— Да, по-скоро това, отколкото да пострадате вие, мадам. Във всеки случай не успях да спра робота, защото реакциите ми бяха потиснати от нейната външна прилика с човек, а това показва, че мога да ви бъда от полза в твърде незадоволителни граници.

— Дори и да е така — каза Гладиа, — поне известно време тя щеше да се колебае дали да стреля в мен или не, тъй като аз съм човек, а междувременно ти можеше да й отнемеш бластера.

— Не бих могъл да залагам вашия живот, мадам, върху нещо толкова несигурно като нейното колебание — отвърна Данил.

— А вие — отново се нахвърли Гладиа върху Д.Ж., без да покаже с нищо, че е чула думите на Данил, — изобщо не биваше да взимате бластера.

— Мадам — намръщи се Д.Ж., — отчитам факта, че всички ние бяхме на крачка от смъртта. Роботите нямат нищо против това, а аз съм свикнал с опасността. За вас обаче това беше едно ново и неприятно изживяване, затова сега се държите като дете. Прощавам ви — донякъде. Но моля ви, чуйте ме. По никакъв начин не можех да предвидя, че ще ми отнемат бластера толкова лесно. Ако не бях взел оръжието, надзирателката можеше да ме убие с голи ръце — също така бързо и резултатно, както и с оръжието. Нито пък имаше смисъл да бягам, ако ми позволите да отговоря на вашето предишно обвинение. Нямах никакви шансове да изпреваря изстрела. Сега моля продължавайте, щом се налага да си го изкарате, но аз нямам намерение да споря повече с вас.

Гладиа местеше поглед ту към Д.Ж., ту към Данил, накрая тихо рече:

— Предполагам, че в случая се държах неразумно аз. Много добре, повече никакви препратки.

Бяха стигнали до кораба. Щом ги видяха, от него заслизаха мъже. Гладиа забеляза, че са въоръжени.

Д.Ж. кимна на капитана втори ранг.

— Озер, надявам се, че виждаш какво носят тези два робота?

— Да, сър.

— Добре, накарай ги да го качат на борда. Занесете го в изолатора и го оставете там. После стаята да се заключи и да повече да не се отключва — той понечи да се обърне, но се сети още нещо. — И Озер, веднага щом свършите, приготвяме кораба за отлитане.

— Да задържим ли и роботите, капитане? — попита Озер.

— Не. Те са прекалено прост модел, не си струва, а при създалите се обстоятелства това може да предизвика нежелателни последствия. Уредът, който носят, е много по-ценен от тях самите.

Жискар наблюдаваше бавното и внимателно пренасяне на уреда в кораба.

— Капитане, подозирам, че това представлява опасен предмет — каза той.

— И аз имам такова чувство — отвърна Д.Ж. — Подозирам, че щяха да унищожат кораба малко след нас.

— С това ли? — възкликна Гладиа. — Какво е то?

— Не съм убеден, но мисля, че е ядрен мултипликатор. Виждал съм експериментални модели на Бейлиуърлд, а това ми изглежда като голямото им братче.

— Какво представлява ядреният мултипликатор?

— Както личи от името му, лейди Гладиа, той представлява уред, който ускорява ядрения синтез.

— Как го прави?

Д.Ж. сви рамене.

— Не съм физик, милейди. Свързано е с потока от W-частици, които участват в слабите взаимодействия. Това е всичко, което знам по въпроса.

— В какво се изразява действието му?

— Ами, представете си, че корабът разполага с енергийно захранване, както в нашия случай например. От резервоара с водородно гориво непрекъснато се отделя малък брой свръхгорещи протони, които се сливат, при което се отделя енергия. Отделно се нагрява и допълнително количество водород, за да се образуват свободни протони, които след като се нагреят достатъчно, също се сливат и така производството на енергия се поддържа постоянно. Ако W-частиците от ядрения мултипликатор се срещнат със сливащите се протони, синтезът се ускорява и започва да се отделя повече топлина. В резултат на отделената топлина се засилва и производството на протони. Те започват да се сливат по-бързо, отколкото трябва, а тяхното сливане се съпровожда с отделянето на още и още топлина. Получава се порочен кръг, по който въртенето се усилва и усилва. За една нищожна част от секундата в ядрения синтез се включва достатъчно количество от горивото, за да се образува една малка термоядрена бомба, при което целият кораб заедно с всичко на борда се изпарява.

Гладиа изглеждаше потресена.

— Няма ли да се възпламени всичко? Няма ли да се взриви цялата планета?

— Мисля, че няма такава опасност, мадам. Протоните трябва да са свръхгорещи и в процес на синтез. Студените протони не могат да се включат в процеса, дори когато е налице максималното ускорение, което се създава с подобен уред. Или поне с такова впечатление останах от една лекция, на която присъствах. И доколкото знам, това засяга само водорода. Дори в случая със свръхгорещите протони произведената топлина не се увеличава безкрайно. Температурата спада с отдалечаването от лъча на мултипликатора, така че синтезът се стимулира само в известни граници. Достатъчни, за да се унищожи корабът, разбира се, но и дума не може да става за взривяване на богатите на водород океани например, дори и част от тях да е била свръхнагрята. Да не говорим, ако е студена.

— Ами ако неволно включат машината в склада…

— Не мисля, че това може да стане — Д.Ж. разтвори дланта си и показа някакво двусантиметрово кубче от полиран метал. — Ако съдя от малкото, което знам, това е активатор, без който ядреният мултипликатор не става за нищо.

— Сигурен ли сте?

— Не съвсем, но просто се налага да поемем риска, защото трябва да закарам онова нещо на Бейлиуърлд. А сега да се качваме.

Гладиа тръгна с двата си робота по мостика към кораба. Д.Ж. ги последва, разменяйки пътем няколко реплики с офицерите си.

Накрая се обърна към Гладиа. Умората му явно започваше да си личи.

— Ще са ни необходими няколко часа, за да качим всички съоръжения на борда и за да се приготвим за отлитане, а всяка минута може да се окаже фатална.

— Фатална?

— Надали мислите, че онази ужасна жена е била единствената по рода си на Солария. Нито пък този ядрен мултипликатор. Предполагам, че ще им е нужно известно време — може би доста, за да докарат тук други хуманоидни роботи с ядрени мултипликатори, но ще трябва да им отпуснем колкото се може по-малко аванс. А междувременно, мадам, да отидем във вашата каюта и да уредим една важна работа.

— За каква важна работа става дума, капитане?

— Ами — започна Д.Ж., докато с жест ги подканваше да побързат, — предвид на това, че може да съм станал жертва на измяна, смятам да проведа едно неофициално разследване.

28

Д.Ж. се отпусна на стола с шумно стенание.

— Имам нужда най-вече от един горещ душ, един масаж и едно хубаво хапване, след което да дремна малко, но всичко това ще трябва да почака, докато излетим. Същото важи и за вас, мадам. Някои неща обаче не търпят отлагане… Моят въпрос е следният. Къде беше ти, Жискар, докато ние останалите бяхме изправени пред такава голяма опасност?

— Капитане, струваше ми се, че ако на планетата са останали само роботи, те не биха представлявали някаква опасност — отвърна Жискар. — Още повече, че Данил остана с вас.

— Капитане — намеси се Данил, — аз бях съгласен Жискар да отиде на разузнаване, а аз да остана с мадам Гладиа и с вас.

— Значи вие двамата бяхте съгласни, така ли? — сряза го Д.Ж. — Посъветвахте ли се и с някой друг?

— Не, капитане — отвърна Жискар.

— Щом си бил толкова сигурен, че роботите са безобидни, Жискар, как тогава да си обясним факта, че са унищожени два кораба?

— Струваше ми се, капитане, че някъде на планетата трябва да са останали човешки същества, които обаче биха направили всичко възможно да не ги видите вие. Исках да разбера къде се крият и какво правят. Опитвах се да ги намеря, като претърсвах наоколо колкото се може по-бързо и разпитвах всички срещнати роботи.

— Намери ли някакви хора?

— Не, капитане.

— Провери ли къщата, от която излезе надзирателката?

— Не, капитане, но бях сигурен, че вътре няма хора. И продължавам да смятам така.

— Вътре е била надзирателката.

— Да, капитане, но надзирателката беше робот.

— Опасен робот.

— За съжаление, капитане, не успях да разбера това.

— Съжаляваш, така ли?

— Използвам този израз, капитане, за да опиша състоянието на позитронните си вериги, което ми се струва, че има грубо съответствие със значението на термина за човешките същества.

— Как така не си разбрал, че роботът може да е опасен?

— Според Трите закона на роботиката…

Гладиа го прекъсна:

— Стига толкова, капитане. Жискар знае само онова, което е програмиран да знае. Нито един робот не може да представлява опасност за човешките същества, освен ако между тях не се е завързала кървава разправа, която се налага да бъде спряна. В подобна ситуация Данил и Жискар несъмнено биха ни защитили с минимални последствия за останалите.

— Така ли било? — Д.Ж. се плесна по бузата, после продължи: — Данил добре ни защити. Срещу нас имаше роботи, а не хора, така че не е имало никакъв проблем да реши кого и до каква степен да защитава. Но той ни демонстрира удивителна неспособност да се справи, особено като се има предвид, че Трите закона не му пречат да наранява роботи. Жискар остана вън от играта и се появи точно в момента, в който всичко свърши. Може би между роботите съществува някаква солидарност? Може би когато защитават хората от себеподобните си, те изпитват нещо сходно на онова, което Жискар нарича „съжаление“, и вероятно не успяват… или се разсейват…

— Не! — избухна Гладиа.

— Не? — отекна Д.Ж. — Е, аз не претендирам, че съм специалист по роботика. Може би вие, лейди Гладиа?

— Не съм никакъв специалист по роботика — задъхано говореше Гладиа, — но цял живот съм живяла с роботи. Правите абсурдни предположения. Данил беше готов да даде за мен живота си и Жискар би направил същото.

— Всеки робот ли би направил същото?

— Разбира се.

— Обаче онази надзирателка, онази Лендъри, беше готова да ме нападне и унищожи. Да приемем, че по някакви неведоми пътища тя е успяла да разбере, че въпреки своята външност Данил не е нищо друго освен един робот като нея — въпреки външността му. Затова не е имала никакви задръжки, когато е трябвало да го нападне. Но как ще ми обясните факта, че тя се нахвърли върху мен, който съм несъмнено човек? Пред вас се поколеба, признавайки, че сте човек, но не и пред мен. Как така един робот ще прави разлика между нас двамата? Може би все пак не е била робот?

— Разбира се, че беше — отвърна Гладиа. — Няма никакво съмнение. Но… истината е, че и аз не знам защо тя се държа така. Никога досега не съм чувала за подобно нещо. Единственото, което мога да предположа, е, че соларианците са успели да конструират хуманоидни роботи без защитата на Трите закона. Макар че бих могла да се закълна във всичко, че соларианците последни от всички космолити биха го направили. Те са толкова малобройни в сравнение с техните собствени роботи, че са напълно зависими от тях — в много по-голяма степен от всички останали космолити. А затова и се страхуват повече от тях. Във всички солариански роботи задължително се вграждаше раболепие и дори малко глупост. На Солария Трите закона бяха по-силни откъдето и да било другаде, а не по-слаби. Но не мога да измисля никакво друго обяснение за Лендъри, освен че Първият закон е бил…

— Моля да ме извините, мадам Гладиа, че ви прекъсвам — каза Данил. — Ще ми разрешите ли да направя един опит да обясня поведението на надзирателката?

— Мисля, че друго не ни остава — сардонично отбеляза Д.Ж. — Един робот познава роботите най-добре.

— Сър — започна Данил, — ако не вникнем в поведението на надзирателката, може никога да не се окажем в състояние да вземем мерки срещу опасността, която дебне на Солария. Мисля, че аз разполагам с обяснение за нейното поведение.

— Давай нататък — каза Д.Ж.

— Надзирателката — продължи Данил — не предприе моментално мерки срещу нас. Известно време тя стоеше и само ни наблюдаваше, като очевидно се колебаеше какво да прави. Когато вие, капитане, се приближихте и я заговорихте, тя заяви, че не сте човешко същество, и в същия миг ви нападна. Когато се намесих аз и извиках, че тя е робот, тогава тя заяви, че и аз не съм човешко същество, и също моментално ме нападна. Когато обаче се приближи лейди Гладиа и започна да й се кара, надзирателката я прие за човешко същество и се остави известно време под неин контрол.

— Да, спомням си всичко много добре, Данил. Но какво означава това?

— Струва ми се, капитане, че е възможно да се промени коренно поведението на някой робот, без изобщо да се закачат Трите закона, при условие че например се измени дефиницията за човешко същество. В края на краищата, човешко същество е само една дефиниция.

— Така ли? А какво е човешко същество според теб?

Данил не се впрягаше от проявата или липсата на сарказъм.

— При моето конструиране в мен са вложили пълното описание на външността и поведението на човешките същества, капитане. За мен човешко същество означава всичко, което отговаря на това описание. Така например вие имате съответната външност и поведение, докато надзирателката имаше само външността.

От друга страна, ключовият момент при надзирателката беше речта. Соларианският акцент е много специфичен и за нея онова, което прилича на човешко същество, се е дефинирало като такова само ако говори по съответния начин. Очевидно всички останали, които изглеждат като човешки същества, но не говорят със солариански акцент, е трябвало да бъдат унищожавани без колебание, както и всеки кораб с подобни същества на борда.

— Може би си прав — замислено рече Д.Ж.

— Вие говорите със заселнически акцент, капитане, който е не по-малко специфичен от соларианския, но двата акцента са твърде далеч един от друг. Щом заговорихте, вие се определихте пред надзирателката като нечовек, което тя обяви и ви нападна.

— А ти говориш с аврориански акцент, но тя се нахвърли и върху теб.

— Да, капитане, но лейди Гладиа говореше с неподправен солариански акцент и беше призната за човек.

Известно време Д.Ж. мълчаливо премисли нещата, после каза:

— Това разиграване е опасно дори за самите онези, които биха се възползвали от него. Ако по една или друга причина някой соларианец се обърне към такъв робот с акцент, който роботът класифицира като престорен, този соларианец моментално ще бъде нападнат. Ако бях тукашен, щеше да ме е страх да се приближавам до тия роботи. Като нищо щях да се престаравам с произношението, което би могло да ме погуби.

— Съгласен съм, капитане — каза Данил. — Предполагам, че именно поради това производителите на роботи обикновено не стесняват дефиницията за човешко същество, а я оставят възможно най-широка. Соларианците обаче са напуснали планетата. И най-доброто доказателство за това е именно фактът, че роботите-надзиратели са програмирани по този опасен начин. Очевидно в този момент соларианците имат само една-единствена грижа — да не допуснат на планетата им да стъпи някой друг.

— Дори не и други космолити?

— Подозирам, капитане, че би било трудно да се дефинира човешкото същество по такъв начин, че определението да включва десетките различни видове диалекти на Външните светове, като в същото време да изключва безбройните заселнически наречия. Вкарването на дефиницията със специфичния солариански диалект е достатъчно трудно само по себе си.

— Ти наистина си много интелигентен, Данил — отбеляза Д.Ж. — Разбира се, аз не съм привърженик на роботите, но не заради самите тях, а заради пагубното им влияние върху обществото. Но ако имах до себе си робот като теб, както някога Праотецът…

— Опасявам се, че няма да стане, Д.Ж. — прекъсна го Гладиа. — Данил не е нито подарък, нито се продава, нито пък може лесно да ми бъде отнет със сила.

Д.Ж. вдигна ръка и се усмихна.

— Само се бях размечтал, лейди Гладиа. Уверявам ви, че според законите на Бейлиуърлд е немислимо да притежавам робот.

— Ще ми позволите ли, капитане — неочаквано каза Жискар, — да добавя няколко думи?

— А, стигнахме и до робота, който се скъта и цъфна чак накрая, когато всичко мина.

— Съжалявам, че нещата ви изглеждат така, както ги описахте. При все това ще ми разрешите ли, капитане, да добавя няколко думи?

— Е добре, карай.

— Изглежда, капитане, че постъпихте съвсем правилно, като решихте да вземете лейди Гладиа със себе си на тази експедиция. Ако тя не беше тук и ако вие бяхте дръзнали да разузнавате само с членове на екипажа, всички щяхте да сте мъртви, а корабът — унищожен. Единствено фактът, че лейди Гладиа владее соларианския диалект, както и нейният кураж при сблъсъка с надзирателката, промениха изхода за вас.

— Не е така — възрази Д.Ж., — защото всички щяхме да загинем, може би дори и лейди Гладиа, ако по някаква щастлива случайност надзирателката не се дезактивира спонтанно.

— Това не беше никаква щастлива случайност, капитане — отвърна Жискар. — Шансовете някой робот да се дезактивира спонтанно са изключително нищожни. Дезактивирането настъпва вследствие на някакви причини и аз мога да ви предложа една от възможните. Лейди Гладиа е заповядала на робота да спре на няколко пъти, както ми каза приятелят Данил, но роботът е действал съобразно по-силни инструкции.

Независимо от това, капитане, действията на лейди Гладиа са притъпили решимостта на робота. Фактът, че лейди Гладиа е била несъмнено човешко същество дори според дефиницията на надзирателката, както и фактът, че е действала по начин, по който да принуди Лендъри да я нарани или дори убие, са допринесли още повече за това. Така че в решаващия момент двете противоположни изисквания — да унищожи нечовешките същества и да избегне насилието върху човешките — са се уравновесили и роботът е застинал на място, неспособен да направи каквото и да било. Веригите му са изгорели.

Гладиа озадачено сбърчи вежди.

— Но… — започна тя, без да довърши.

Жискар продължи:

— Струва ми се, че би било добре да информирате екипажа за всичко станало. Тяхното недоверие към лейди Гладиа може да се стопи, ако изтъкнете, че нейната съобразителност и смелост са спасили живота на всички. Това би могло също така да ви създаде славата на изключително прозорлив мъж, който в случая е настоявал да вземете дамата противно на мнението на вашите собствени подчинени.

Д.Ж. се заля от неудържим смях.

— Лейди Гладиа, сега разбирам защо не искате да се разделяте с тези роботи. Те не отстъпват на хората не само по интелигентност, но и по хитрост. Моите поздравления, че ги имате… А сега, ако не възразявате, ще трябва да поразмърдам екипажа. Не искам да оставаме на Солария нито минута повече от необходимото. И ви обещавам, че дълго никой няма да ви безпокои. Зная, че се нуждаете от освежаване и почивка не по-малко от мен.

След като Д.Ж. си отиде, Гладиа постоя, изгубена в мислите си. После се обърна към Жискар на обикновен аврориански, който представляваше жаргон на стандартния галактически и трудно можеше да бъде разбран от чужденец.

— Жискар, какви бяха тия щуротии с изгорелите вериги?

— Милейди — отвърна Жискар, — изказах това само като предположение и нищо повече. Стори ми се важно да изтъкна вашата роля в унищожаването на надзирателката.

— Но как реши, че той ще повярва, че един робот може да изгърми толкова лесно?

— Той разбира много малко от роботи, мадам. Може да търгува с тях, но всъщност идва от един свят, където те не се използват.

— Затова пък аз разбирам доста, както и ти. Надзирателката изобщо не даваше никакви признаци на верижно балансиране — нито заекваше, нито трепереше, нито имаше други проблеми. Тя просто… спря.

— Мадам — каза Жискар, — тъй като не знаем с какви точно спецификации е била проектирана надзирателката, може би ще трябва да се задоволим с неведението относно логичната обосновка на нейното изключване.

Гладиа поклати глава.

— Въпреки това, много е странно.