Роуз

ПЪРВА ГЛАВА

Остин, Тексас, пролетта на 1866 година

ЖЕНИТЕ:

— Не бих вършила това за седмина мъже, дори и да ми предложат всички крави оттук до Рио Гранде.

— В тази дива пустош има прекалено много индианци и конекрадци.

— В Тексас живеят много бедни вдовици от войната. Те трябва да намерят начин да изкарват прехраната си.

— Седем мъже! Ами ако имат нещо друго наум, а не точно къщна работа?

МЪЖЕТЕ:

— Доста ще му е трудно да различи тези жени от рогата на добитъка си.

— Те биха отишли при който и да е мъж, стига да има една ръка и един крак.

— По-добре да си намери индианка.

Роуз Торнтън го забеляза в мига, в който той влезе в ресторант „Бон Тон“. Всяка жена би забелязала такъв мъж. Не само защото беше висок повече от шест фута или изглеждаше толкова хубав, че не можеше да си жена и да не го забележиш. Нещо у него говореше, че пред нея стои истински мъж.

— Не познавам по-муден човек от теб. Има ли някой отзад в кухнята? — попита нетърпеливо Люк Кърни.

Роуз не отместваше поглед от непознатия. Забеляза панталона му. Сивият цвят на Конфедералната армия на южните щати. Забеляза и шапката му, когато я окачи на един пирон до вратата. Каубоите не свалят шапките си в помещения. Но бившите офицери от Конфедералната армия го правят. Той седна на една маса до стената отсреща. Не показа признаци на нетърпение.

— Цяла сутрин ли ще висиш с тази чиния, или ще я оставиш? — попита пак Люк.

Роуз постави чинията пред Люк. Докато се обръщаше да види какво иска непознатият, Люк я сграбчи за китката.

— Не бързай толкова — китката я заболя. — Какво ще кажеш за малко компания?

— Имам друг клиент — отвърна Роуз. — Тихият й, нисък глас остро контрастираше с носовия му тенор.

— Остави го да чака. Още не съм свършил разговора си с теб.

Приятелите на Люк — Джеб и Чарли — спряха да ядат и по брадясалите им лица се появиха усмивки на очакване.

— Нямам време за разговори — отговори тя, като се опитваше да се отскубне от него. Мисълта, че се държат грубо с нея пред очите на който и да е, особено пред очите на непознатия, я ужасяваше. — Доти не ме взе на работа, за да карам хората да чакат.

— Ти ме накара да чакам прекалено дълго, по дяволите — викна Люк, а грубият му тон и погледът му ясно изразяваха онова, което не бе изказал с думи — поне не още. — И няма да се откажа от правата си заради някакъв бивш войник.

— Нямаш никакви права над мене, Люк Кърни — заяви Роуз, а неловкостта й отстъпи място на гняв.

— Няма да се дърпаш вечно — рече той, като се опита да обгърне кръста на Роуз със свободната си ръка. — Много скоро ще разбереш, че си създадена за нещо по-добро, отколкото да сервираш храна.

— По-добре да давам помия на свинете, отколкото да имам нещо общо с теб — отговори тя, като се дърпаше. — А сега ме пусни.

Джеб и Чарли се захилиха. Това вбеси Люк. Той дръпна ръката на Роуз толкова силно, че тя едва не падна отгоре му.

— Няма да те пусна, ако не ми обещаеш нещо друго освен чиния с гореща пържола.

— А не искаш ли малко мазнина отпред?

Джеб и Чарли се изсмяха.

— Внимавай какво говориш. Може да ми хрумне да те науча как трябва да се държи една дама от Юга.

— Ти пък откъде знаеш как се държат дамите? — викна в отговор тя. — Една истинска дама не би прекосила улицата, ако те види, че се задаваш.

Смехът на Джеб и Чарли прерасна в силен кикот.

— Наумил съм си да…

— Съмнявам се дали изобщо имаш ум — обади се тихо и ненадейно непознатият. — Той сигурно не е изпълнен с добри намерения.

Роуз се обърна и втренчи поглед в него, твърде смаяна от намесата му, за да си припомни, че не бива да зяпа така. Дори и облегнат на стената, той оказваше силно въздействие. Никой не можеше да не забележи колко са широки раменете му или как изпъкват мускулите му под ризата. Големите му ръце и дебели пръсти говореха за безгранична сила.

Но изражението му я порази още по-силно. Черните му дълбоки очи, които предразполагаха към доверие, гледаха втренчено Люк с ледено презрение. Нито един мускул по слепоочията му не трепна; нито един мускул не изкриви очертанията на брадичката му; нито един мускул не сви челюстта му. Лицето му беше непроницаемо.

С изключение на очите.

— Стой настрана, мистър — предупреди го Люк. — Това засяга само мен и дамата.

— Ако се отнасяше с нея като с дама, между вас нямаше да има нищо — отвърна непознатият.

Той се усмихна на Роуз. Омаяна, тя извърна поглед.

— Бях търпелив с теб, защото си бил войник — рече Люк, — само че не търпя някой да ми се бърка в работата.

— Твоята работа изобщо не ме интересува — увери го онзи. — Интересува ме единствено младата дама. Тя те помоли да я пуснеш.

— Тази тука не е никаква дама.

— Ти каза, че е дама. Значи, освен че си кавгаджия, ти си и лъжец.

Роуз преглътна. Да наречеш Люк лъжец, означаваше да му отправиш открито предизвикателство.

— Никой досега не ме е наричал лъжец — изръмжа той.

— Изглежда, добрите хора в Остин не са обърнали внимание на това — добави младият мъж, като изви устни в подигравателна усмивка.

Люк скочи от стола си.

— Люк, не мисля, че трябва…

Но той не обърна внимание на Роуз. Докато се придвижваше към него, той я повлече със себе си, като я блъскаше в столовете и още я държеше за китката.

— Слушай сега, мистър и си отваряй добре ушите. Ти си чужденец в този град и затова, естествено, не знаеш, че не обичам да ми се бъркат.

— Тогава би трябвало да разбираш защо мис… не знам как се казваш — обърна се непознатият към Роуз и отново се усмихна.

Въпреки болката, тя също се усмихна.

— Роуз…

— Няма значение как се казва — намеси се Люк. — Тя не те засяга.

Непознатият отново втренчи черните си очи в него.

— Четири години се сражавах за каузата на Конфедералната армия, но не съм пропилял и минута, за да се бия с мъже, които се държат лошо с жените, или ги прекъсват, когато говорят.

Люк се зачерви от ярост. Отблъсна Роуз и протегна ръка към пистолета на бедрото си. Но преди да го вдигне, за да стреля, ръката на странника го стисна за китката толкова силно, че всеки нерв по пръстите на Люк се парализира.

Пистолетът падна на пода.

— Остави дамата на мира.

След като се съвзе от шока, той изкрещя:

— Проклет да съм, ако я оставя — и се хвърли.

Непознатият го удари с юмрук така, че Люк се стовари върху масата зад него. Докато Роуз отскачаше, за да се предпази от падащ стол, той се изправи на крака, като се олюляваше стъписан, но твърде разярен, за да осъзнае, че няма никакъв шанс срещу този човек.

Все още с наведена глава, той се хвърли отново.

Онзи само отстъпи встрани. Люк се заби в масата, сетне в стената. Строши масата, стола и ключицата си.

Планина от плът, увенчана със закръглено лице, се втурна откъм кухнята: Доти, собственичката на „Бон Тон“.

— Няма да позволя на никого да съсипва ресторанта ми — пронизително изпищя тя, като се засили към повода за неприятностите. — Ще си платиш за това.

— Да ти плати от джоба си — рече с безразличен глас непознатият, като посочи към проснатия на пода Люк. — И донеси на младата дама… Роуз… чаша силно кафе.

Тя не разбра защо като чу името си от устата на този човек, стоеше скована. Може би заради усмивката, която още играеше по устните му? Или топлината в очите му?

— Не й плащам, за да седи — писна Доти.

— Нито пък за да бъде обиждана от клиентите ти, предполагам — противопостави се непознатият, като погледна така строго Доти, както бе погледнал Люк само преди няколко минути. — Тя има нужда от малко време, за да се съвземе.

— Ами ако откажа?

Той погледна към счупения стол.

— Сигурно няма да имаш много клиенти, ако всичките ти столове станат на трески.

Доти изгледа непознатия със злоба, но за изненада на Роуз явно реши, че ще постъпи по-умно, ако се погрижи за изпадналия в несвяст Люк, отколкото да се занимава с този невъзмутим мъж. Тя пребърка джобовете му и взе малко повече пари, отколкото й бяха необходими, за да плати за изпочупените си мебели.

— Разкарай го, а аз ще донеса кафето — рече тя и излезе, без да поглежда назад.

— Негови приятели ли сте? — обърна се непознатият към Джеб и Чарли.

Двамата се заловиха отново с яденето си, без да му отговорят. Трети мъж се втурна през вратата, очевидно решил да разбере каква е причината за неразборията. Само един поглед към лицето на непознатия го накара да се отпусне на някакъв стол в отсрещната страна на помещението.

— Познаваш ли го? — попита младият мъж новодошлия.

— Никога не съм го виждал.

Непознатият улови Люк за задната част на панталона му, повлече го към отворената врата и го пусна в средата на дъсчената пътека отвън. Сетне отново влезе в ресторанта, затвори вратата след себе си, избра си друга маса и придърпа един стол към нея.

— Ще се радвам, ако седнеш при мен, мис — обърна се той към Роуз. — Добре се държиш, но ще се почувстваш още по-добре, ако поседнеш за малко.

Тя се колебаеше.

— Името ми е Джордж Рандолф. Пристигнах в града едва тази сутрин, но ще се радвам, ако ми правиш компания.

Как би могла Роуз да му каже, че колебанието й няма нищо общо с факта, че той е странник в града? След драматичното си избавление, тя трудно можеше да го възприеме като обикновен човек.

— Не мога… не е редно — запелтечи Роуз, когато най-после съумя да изрече нещо. Тя погледна към строшените мебели. — Трябва да разчистя. Скоро ще започнат да идват клиенти.

— Не се притеснявай за това. Имаш десет минути — успокои я Джордж. — Приятелите на Люк ще разтребят.

Джеб и Чарли вдигнаха поглед от чиниите си, но беше невъзможно да се разгадае изражението на лицата им.

— Не! — възпротиви се Роуз. Тя долови страха в собствения си глас. — Те не са направили нищо.

— Знам — потвърди Джордж. — И затова сега искат да поправят грешката си.

Никой не изтълкува погрешно думите му. Пъхнатият в пояса му пистолет не беше необходим, за да подкрепи казаното. Но не беше и за подценяване.

Без да проронят дума, двамата отново се заеха с яденето.

Джордж още държеше стола. Доти се появи от кухнята и тръсна две чаши кафе на масата.

— Имаш десет минути — каза тя на Роуз. — Имаш ли намерение да ядеш, или си тук само за да създаваш неприятности? — попита тя Джордж.

— Бих желал говеждо и картофи. Горещи. И бъркани яйца, ако има.

— Снесени тази сутрин. Нещо друго?

Той се обърна към Роуз.

— Яла ли си?

— Тя няма време за ядене — озъби се Доти.

Джордж вдигна стола над главата си с една ръка.

— Ще й донеса яйца — отстъпи Доти, — но това е всичко. Не й плащам, за да си пилее времето с клиенти.

— Чудесно — рече Джордж, преди Роуз да може да отговори. Той остави стола на пода. — Колкото по-бързо ги донесеш, толкова по-скоро тя ще може да се върне на работа.

Доти се изчерви, но се измъкна от стаята като отливна вълна.

— По-добре седни — каза Джордж, а усмивка на извинение смекчи чертите на лицето му. — Имам чувството, че господарката ти ще отброи десетте минути до секундата.

Гласът му — спокоен, уверен, предразполагащ — я убеди да седне.

— Доти не е лоша — започна да обяснява Роуз, докато пристъпваше към масата. — Тя наистина се държи добре с мен, но трябва да нахрани онези мъже бързо, ако не иска да отидат в другото заведение на улицата.

Докато сядаше, ръката на Джордж леко докосна рамото й. И през ум не й беше минавало, че нещо толкова леко може да предизвика такава силна реакция. Той всъщност не бе докоснал нея, а диплите на роклята й, но тя изпита усещането, че нежно я бе погалил. Тялото й отвърна като се скоба като желязо. Мисълта й реагира, като изгуби нишката на разговора.

— Тяхната храна по-добра ли е?

— На Доти не й е никак лесно да поддържа това място.

— Другите ресторанти по-добри ястия ли предлагат от „Бон Тон“? — повтори въпроса си Джордж.

— Не — отговори Роуз, след като умът й изведнъж разбра значението на думите на Джордж. — Доти е най-добрата готвачка в града.

— Тогава какво предлагат?

— Момичета.

— Трябва ли да съдя от държанието на Люк, че те…

Роуз кимна.

— И те очакват от теб…

— Не и Доти. Тя знае, че не бих го направила.

— Тогава защо не накара и клиентите си да го проумеят?

— Няма време, непрекъснато е заета с готвене. Освен това аз мога да се грижа за себе си.

Джордж вдигна вежди.

— Знам, че не изглежда така, но Доти не е единствената, която би приела „не“ за отговор. Джеб и Чарли биха се намесили, ако имам нужда от помощ.

Тя проследи погледа му, отправен към двамата мъже, които се хранеха, почти забили носове в чиниите си, без да поглеждат ни надясно, ни наляво.

— Не бих желал да разчитам на тях — отбеляза Джордж.

Доти излезе от кухнята, като носеше две чинии с бъркани яйца.

— Пържолата ще бъде готова, щом свършиш с това — съобщи тя на Джордж. Тръсна чиниите на масата и отново се измъкна.

— По-добре започвай — рече Джордж. — Четири от десетте ти минути вече изтекоха.

Известно време се храниха мълчаливо.

— Откога живееш в Остин? — попита той.

— Тук съм прекарала по-голямата част от живота си.

— Защо някой от семейството ти не се погрижи за хората като Люк?

Роуз наведе глава.

— Нямам семейство.

— А приятелите ти? Една млада, привлекателна жена като теб сигурно…

Тя сведе очи.

— И приятели нямам. Семейството, с което живеех, се премести в Орегон заради войната — Роуз дръпна стола си назад и се изправи. — По-добре да тръгвам. Благодаря за закуската. И за Люк.

Джордж се бе изправил на крака заедно с нея.

— Не е необходимо да ми благодариш. Една дама не би трябвало да търпи такова отношение.

Тя бавно се извърна.

— Какво те кара да мислиш, че съм дама? Та ти не знаеш нищо за мен.

— Ей-така, знам — отвърна Джордж. — Майка ми беше дама.

Погледите им се срещнаха. Това бяха най-хубавите думи, които Роуз беше чувала. А че ги казваше един непознат, мъж, който не знаеше нищо за нея (той се сби с Люк, значи наистина мисли така) — това я караше да се хвърли в краката му.

Тя бързо наведе очи и се разбърза. След минута се върна с пържолата на Джордж. Без да го поглежда в очите, тя започна да разчиства помещението. Той я спря.

— Те ще го направят — рече той, като гледаше към Джеб и Чарли.

Роуз погледна нервно към тях, но нито един от двамата мъже не проговори.

— Мисля, че ще е по-добре…

— По-добре виж какво иска онзи в ъгъла. Той чака търпеливо от доста време.

Роуз сви примирено рамене и отиде да вземе поръчката. Влязоха още двама мъже.

Джеб и Чарли свършиха с яденето точно когато Роуз взе и последната поръчка. Без да проронят нито дума, двамата станаха и започнаха да събират парчетата от строшеното. Не вдигнаха очи, докато не събраха всичко.

— Сложете ги при цепениците за огъня — нареди Доти, докато влизаше с метла в ръка. — Ще ми послужат за разпалването на огъня — тя връчи метлата на Чарли. — И да сметеш треските. Не искам клиентите да говорят, че заведението ми е мръсно.

Дълбока въздишка би достигнала до ушите на Роуз, ако някои от двамата мъже се бе осмелил да въздъхне, докато метяха пода и подреждаха масите. Сетне излязоха мълчешком, без дори да погледнат към Джордж.

— Нали ти е ясно, че тази сутрин си спечели трима врагове? — попита го Доти.

Джордж довърши пържолата си и стана. После я измери със студен поглед.

— През войната имах няколко милиона врагове. Трима повече или по-малко нямат никакво значение — той се насочи към пироните в стената и нахлупи смачканата си шапка над очите. — Довиждане, дами — сбогува се той и излезе на улицата.

— Ще го убият — отбеляза Доти.

— Преживял е войната — рече Роуз. — От какво да се плаши в Остин?

— От хора, които ще го застрелят в гръб и ще бъдат доволни, че са го сторили — отговори Доти, възмутена, че Роуз не проумява очевидната истина. — А Люк ще бъде начело.

— Мисля, че Люк не го интересува — настоя Роуз. — Той е джентълмен.

Доти се обърна към нея ядосана.

— Може и да е джентълмен, макар че не познавам мъж, който да не мисли само за себе си, но това няма да ти помогне да си намериш работа.

— Какво искаш да кажеш?

— Не мога да те държа повече тук. Веднага щом свършиш със сервирането, ела да си получиш парите.

Ненадейното известие порази Роуз.

— Не можеш да го направиш. Никой няма да ме наеме на работа.

— Това не ме засяга — отсече Доти, без да поглежда Роуз в очите. — Не мога да си позволя разни каубои да идват и да рушат заведението ми. Едва ли ще има друг като него, за да бъда сигурна, че ще ми се заплати. Впрочем, кой беше той? — настоя да узнае Доти, като се обърна към клиентите си.

— Никога не сме го виждали — обади се един от мъжете. — Пристигнал е тази сутрин в града, за да търси жена, която да се грижи за домакинството му и за още шестима мъже.

— Ето на. Върви да си предложиш услугите, след като го намираш за толкова чудесен.

И тя се заклатушка към кухнята.

Със замъглено от шока и изумлението съзнание, Роуз се улови за единствената спасителна сламка, която виждаше.

— Искаш да кажеш, че е дал обява за икономка?

— Така мисля. Сложи обява пред вратата на шерифа.

— Защо не си наеме готвачка?

— Иди го питай — ухили се подигравателно мъжът. — Изглежда ти е хвърлил око.

Роуз усети, че й става горещо, ала реши да не обръща внимание на хапливия език на Досън. Трябваше да поразмисли.

В продължение на два часа изобщо не можа да мисли за Джордж Рандолф или за самата себе си. Препирнята му с Люк бе превърнала „Бон Тон“ в най-известното заведение в града. Всеки искаше да знае къде е седял и колко маси е счупил Люк. Много преди да спре напливът от хора, тя започна да съжалява, че не е отишъл да обядва в друг ресторант.

Но докато вървеше към стаята си, тя усети, че мечтае за Джордж Рандолф, от което се чувстваше някак по-спокойна и сигурна за бъдещето си.

„Не бъди глупава, — рече си тя, докато се отпускаше на твърдото тясно легло в стаята, която бе наела. — Той дори не знае фамилията ти. И забрави за всички вълшебни приказки, които си чела за рицари, спасяващи дами. Ако желаеш бъдещето ти да бъде спокойно, трябва да си го направиш сама такова.“

Но как?

Тя отвори чекмеджето и преброи скромния си запас от монети. По-малко от двадесет и пет долара. За колко време щяха да й стигнат? Какво ще прави, като свършат?

Мъжете бяха започнали да стават все по-смели в ухажването си, по-груби в предложенията си, по-настоятелни в исканията си. Тя нямаше представа къде би могла да си намери друга работа, но по-добре да гладува, отколкото да позволи на някой да я превърне в проститутка.

Роуз потрепера при тази дума. Никога не я беше изричала на глас, нито дори си я бе помисляла. Би могла да напусне Остин, но дали положението в друг град щеше да бъде по-различно? Отново щеше да си остане самотна жена, без семейство, без пари, подкрепа или защита.

Помисли си за спестяванията на баща си, единственото й наследство, което бе пропаднало поради блокирането на банката от Съюзниците. Помисли си колко студено и надменно се бе държало семейството на чичо й, когато баща й отказа да я пусне да живее с тях във фермата им в Ню Хампшър след смъртта на майка й; за мълчанието и безгрижието им, след като отказа да напусне Тексас, щом избухна войната; за огорчението и раздразнението им след смъртта на чичо й при Бул Рън.

Почувства се по-самотна и по-уязвима от когато и да било.

Роуз се приближи до масичката и взе огледалото. Какво ли бе видял Люк в лицето й, за да е толкова сигурен, че тя ще му отдаде тялото си?

Не беше красива. Непрекъснато беше преуморена, за да изглежда добре. Освен това, правеше всичко възможно, за да изглежда обикновена. Роклите й бяха тъмни и раздърпани. Тя раздели гъстата си кестенява коса на път по средата, отметна я назад, започна да я приглажда, докато всякакви следи от естествените къдрици изчезнаха, и я сплете на плитка.

Дали според него отчаянието й щеше да я принуди да отстъпи? Опита се да се усмихне, но страхът в зениците й, малките бръчки в ъгълчетата на очите и в стиснатите й устни останаха.

В главата на Люк сигурно не се въртят похотливи мисли в момента. Той сега мисли как да си отмъсти. Ами Джеб и Чарли? Мистър Рандолф ще се върне в затънтеното си ранчо, а тя ще остане с трима мъже, готови да съсипят живота й.

Освен ако не се отзове на обявата на мистър Рандолф.

Роуз не беше в състояние да повярва на вълнението, наелектризирало тялото й. Никога не бе срещала мъж, който да й харесва толкова много, или да е толкова учтив, но той беше непознат. Как е възможно да се вълнува от мисълта, че би могла да се грижи за домакинството му?

Не можеше да отрече, че цялото й тяло потрепера при мисълта за неговата близост, но тя не знаеше нищо за него. Жена, която заминава с мъж, залага на карта съдбата си. Жена, която заминава с непознат, залага на карта живота си.

Но Джордж беше различен.

Спомни си какво изпитваше, докато седеше до него на масата. Не се беше чувствала така, откакто семейство Робинсън замина за Орегон. Щом той защищава непозната жена, няма ли с още по-голяма готовност да защищава някоя, която работи за него?

Тя си спомни сивия войнишки цвят на дрехите му и усети как тялото й се скова, а надеждите й избледняха. Той е бил офицер. Никога не би я взел на работа, ако разбере, че баща й се е сражавал на страната на съюзниците.

Но тя не можеше да остане в Остин, особено след като нямаше работа. Още малко и щеше да започне да проси.

Или…

Достатъчно беше отчаяна, за да се улови и за последната сламка.

Ще пише още веднъж до жената на чичо си, въпреки че тя не беше отговорила на нито едно от писмата й от пет години насам, нито дори когато Роуз й съобщи за смъртта на баща си.

Може би някой от бойните другари на баща й ще помогне. Ако отново прегледа писмата му, може би ще открие някои имена. Необходимо й беше само едно.

Но дори и някой да се решеше да й помогне, тя знаеше, че нищо нямаше да излезе от това. Глупаво беше да седи със скръстени ръце — не можеше да чака два-три месеца за отговор. Имаше нужда от помощ незабавно. Двадесет и петте й долара нямаше да й стигнат за дълго. Трябваше да направи нещо още сега.

Днес.

— Не знам дали ще намериш подходяща жена — обърна се шерифът Блокър към Джордж по-късно следобед. — Идват много хора, но идеята да живеят в дивата пустош не им допада заради конекрадците и мексиканските бандити.

— Около нас нямаме неприятности — рече Джордж. — Момчетата се грижат за това.

— Може и да е така, ала трудно ще убедиш в това хората тук. И месец не минава, без да се чуе за някое нападение на Кортина или хората му.

— Който го е страх, да не идва.

Шерифът го изгледа от главата до петите.

— Виждам, че добре се грижиш за себе си. А момчетата ти?

— Те са ми братя. Всички си приличаме.

— Това има значение за дамите. Те много държат на семейството.

Няколко мъже се бяха насъбрали пред стаята на шерифа. Един от тях, дърт глупак с оредяла брада и нацупени устни, от които се процеждаше тютюнев сок, се изкачи на дъсчената пътека до стаята. Изглеждаше прекалено стар и мършав, за да се крепи на краката си, но Джордж забеляза искрици живот в очите му и дяволитото изражение на лицето му.

Старецът с мъка прочете обявата, погледна Джордж, изкиска се весело, а после избълва плюнка тютюнев сок над главата на най-близкия зяпач.

— Няма да намери никоя свястна — отбеляза той.

— Хайде, Жълтия Том, разкарай се — рече шерифът. — Няма какво да дразниш хората.

— Чуй какво ще ти кажа — обърна се старецът към Джордж. — Тук няма нищо свястно за леглото. Освен ако преди това не се напиеш.

— Стига толкова — прекъсна го шерифът. — Няма да позволя да дрънкаш врели-некипели. Това е почтен млад мъж, който притежава ранчо и много глави добитък.

— Това няма значение. Няма да намери никоя, която да отиде при индианците. Като нищо ще я убият или ще й вземат скалпа.

— Той не живее при индианците. А сега се омитай, преди да съм те натикал в затвора.

— Няма да помогне — продължи непоправимият Том. — Ще се измъкна през решетките.

С наближаването на уречения час Джордж се чудеше дали Жълтия Том не знае повече за жените от Остин, отколкото шерифът.

Няколко жени се смесиха с тълпата, но никоя не пристъпи напред. За голямо огорчение на Джордж, той осъзна, че търси Роуз. Дори нещо по-обезпокоително — беше разочарован, че не я вижда. И много хубаво. Тя не бе икономката, която му трябваше.

Джордж знаеше, че това е истината, но това не заличаваше разочарованието му.

Точно в пет шерифът се обърна към тълпата.

— Има ли някой тук във връзка с обявата?

Три жени пристъпиха напред.

Единствено военната подготовка попречи на Джордж да не им обърне гръб веднага.

— Това е мисис Мери Ханкс — представи шерифът първата слабовата жена, която изглеждаше достатъчно възрастна, за да бъде майка на Джордж. — Тя загуби съпруга си по време на войната.

— Имам седем деца — съобщи мисис Ханкс. — Едва ли ще усетя разликата, ако започна да се грижа за още седем.

Но външният вид на мисис Ханкс, както и двете хлапета, които явно бяха част от домочадието й, му подсказаха, че нейната представа за семейни грижи е твърде различна от неговата.

Шерифът Блокър се обърна към следващата жена, яка блондинка на неопределена възраст, с видимо непривлекателни черти и грозна широка усмивка.

— Това е Бертилда Хубер. Тя е германка. Загубила е семейството си тази зима.

— Я — потвърди Бертилда.

— Не говори ли английски? — запита Джордж обезпокоен.

— Нито дума като за пред хората — обясни шерифът.

— Я — потвърди Бертилда.

Джордж се обърна към третата кандидатка.

— Името ми е Пийчис Макклауд — съобщи една едра жена, като излезе напред, за да се представи по начин, който Джордж свърза повече с командващ офицер, отколкото с икономка. — Силна съм и имам желание да работя. Ще готвя и ще чистя за колкото мъже искате, но ако влезете в стаята ми посред нощ, ще ви заколя.

Насъбралите се хора се изсмяха. Някои от мъжете се сбутаха с лакти. Няколко жени кимнаха одобрително.

Джордж знаеше, че е попаднал точно на такава, каквато искаше — едра, силна жена, която ще работи като вол и няма да очаква нищо в замяна освен покрив над главата си.

Не се и съмняваше, че яденето ще бъде готово навреме, къщата чиста като аптека, а дрехите прилежно изгладени всяка седмица. И все пак, в мига, в които разбра, че е намерил онова, което търсеше, той реши, че не я иска. Безчувствена жена като Пийчис лесно би разкъсала крехките връзки в семейството му.

Но къде да търси друга? Дали нещата ще са по-различни в Сан Антонио, Виктория или Браунсвил?

Не. Роуз не беше в нито един от тези градове.

Джордж изруга. Колкото и да не можеше да забрави големите й кафяви очи, той нямаше нужда от Роуз. Онова, което искаше и търсеше, нямаше нищо общо с нея.

— Нали ти казах, че тука има само боклуци — изкудкудяка Жълтия Том от тълпата. — Пийчис е най-сгодна, но за шест месеца ще ти стопи лагерите.

— Млъквай, старче, или ще ти извия врата — заплаши го Пийчис.

Жълтия Том избълва слюнка тютюнев сок в краката на Пийчис, за да й покаже какво мисли за заплахите й. Тя се нахвърли срещу него и тълпата се отдръпна със смях.

— Вземи чужденката — посъветва го Том. — Поне няма да говори.

— Мисля, че нито една от вас няма да се чувства добре при нас — започна Джордж. Не можеше да се върне без икономика, но пък не можеше и да наеме никоя от тези жени.

— Бих била доволна навсякъде, където реша, че съм доволна — оповести Пийчис с войнствено изражение.

— Я — повтори като ехо фройлайн Хубер.

— Съжалявам, ако съм ви създал неприятности… — продължи Джордж.

— Няма какво да ни създаваш неприятности — заяви Пийчис. — Дал си обява за икономка и ние дойдохме. Сега трябва да избереш една от нас.

— Може да не сме точно такива, каквито търсиш — добави вдовицата Ханкс, — но сме единствените тук, измежду които можеш да избираш.

— Има и още една възможност.