Роуз

ВТОРА ГЛАВА

— Омитай се — заповяда Пийчис. — Той не иска да има нищо общо с такива като теб.

— Твърде късно идваш — обади се вдовицата Ханкс.

— Я — добави Бертилда Хубер.

— Моля ви, дами — нервно ги зауспокоява шерифът Блокър, — всеки, който иска, може да разговаря с мистър Рандолф. Това е свободна страна.

— Не трябва да е такава. Не е за такива като нея — заяви Пийчис, а в очите и святкаше омраза или дори нещо още по-силно. — Ако в тази страна имаше закони, отдавна да сме я изгонили от града.

— Не ме е страх от теб, Пийчис Макклауд, нито пък от приказките ти — рече Роуз.

Тя изглеждаше толкова мъничка в сравнение с Пийчис и Бертилда, а дрехите й бяха окъсани, дрипави. Продължаваше да стои между двете жени, без да съзнава колко дребна изглежда до тях, и загледа Джордж право в очите като кукла, без да мига.

Той усети, че нещо го тегли към нея, но инстинктивно сподави чувствата си. Бе наследил тази способност от баща си. Макар че се стараеше да прилича на него колкото може по-малко, точно в този момент му бяха необходими неговите хитрини, за да се противопостави на почти непреодолимото си влечение към тази жена.

— Чух, че търсиш икономка — рече Роуз. — Искам да се кандидатирам за тази длъжност.

След като реши, че Пийчис би била идеалният избор, Джордж си каза, че няма смисъл изобщо да се спира на Роуз. До другите две жени тя изглеждаше толкова крехка, сякаш всеки момент щеше да се прекърши. Беше висока едва пет фута и три-четири инча. Но у нея имаше изящност, която липсваше у другите две жени.

Трябваше да й откаже. Влечението към домашната помощница не предвещаваше нищо добро.

— Предполагам, че при нас няма да се чувстваш по-добре от останалите жени — започна той.

— Но ти не можеш да ми откажеш, без дори да ме прецениш — замоли се тя.

— Разбира се, че може — увери я вдовицата Ханкс.

— Сигурна ли си, че знаеш какви са изискванията? — запита я Джордж, като се опитваше да спечели време, за да размисли. — Къщата не е голяма, по-скоро би я нарекла кучешка колиба, а ние сме седмина.

— Разбирам. Ще сключим договор. Ще изпълнявам определени задължения срещу заплащане.

— Момиче! — възкликна вдовицата Ханкс. — От устата ти това напълно почтено споразумение прозвуча отвратително.

— Откъде да знаят такива като нея какво означава почтено споразумение между мъж и жена? — подхвърли Пийчис.

— Я — добави Бертилда.

Роуз се огледа, а по лицето й се мяркаха безнадеждност, нетърпение и отчаяние.

— Може ли да поговорим насаме няколко минути? — попита тя Джордж. — Вълнуват ме някои въпроси от личен характер, които искам да си разясня.

— Аз нямам такива въпроси — заяви Пийчис.

— Аз пък няма да чакам вечно — извести вдовицата Ханкс.

— Я — добави Бертилда.

Джордж си помисли, че няма никаква причина да иска да говори насаме с Роуз и че би било най-добре, ако сложи край на всичко още сега. Но колкото и да се мъчеше, не можеше да й откаже пред тези враждебно настроени хора.

Освен това не можеше да пренебрегне молбата в големите й кафяви очи.

Имаше и още нещо, което го накара да се отзове на искането й. Тя смело се беше изправила пред останалите, но в очите й се четеше страх. Той проличаваше, когато някоя реплика я свареше неподготвена; пробягваше по лицето й, когато някоя от жените се опитваше да го настрои срещу нея; лудешки проблясваше, когато той се канеше да откаже на молбата й.

Инстинктите, които Джордж бе придобил по време на четиригодишната си служба в армията, го предупреждаваха за опасност и той застана нащрек, готов за сражение.

Заради Роуз.

Същевременно беше възмутен от слабостта си. Никога нямаше да стане добър офицер, щом не можеше да взима решения, без да позволява на чувствата си да повлияят на мислите му.

— В „Бон Тон“ добре ли ще бъде?

Роуз кимна.

— Недей да си имаш работа с нея — подвикна Жълтия Том, когато Джордж пристъпи към края на дъсчената пътека. — Тя е дете на янки.

Янки! Джордж застина за миг. После импулсивно се обърна към Жълтия Том.

— Повечето от нас сме дошли в Тексас от другаде. Ти къде си роден?

Старецът изплю тютюн в краката си вместо отговор.

Джордж се подсмихна успокоен.

— Нагоре от Мейсън Диксън, предполагам.

Тълпата се раздели, за да мине.

Пътят до „Бон Тон“ се стори безкраен на Роуз. Тя непрекъснато си повтаряше наум думите, които бе намислила да му каже, като се опитваше да ги подреди по най-подходящия начин. Бъдещето й зависеше от решението на този мъж, който сега се държеше студено и официално.

Дали не бе сгрешила? Сега той изобщо не приличаше на прекрасния, силен, енергичен кавалер, който повали Люк Кърни, нито пък на нежния мъж, който я бе успокоявал и настоявал да седне на неговата маса, и я бе накарал да се нахрани, докато се възвръщаше спокойствието й.

Сега той по-скоро приличаше на страховития мъж, който бе принудил Доти да й сервира, а Джеб и Чарли да разчистят заведението.

Но все пак тя го бе видяла и от другата му страна. Знаеше, че у него живее и друг човек. Знаеше, че другият се появява от време на време. Може би далече от Остин той ще се появява по-често.

— Предполагам, че се чудиш, защо исках да разговаряме насаме — започна тя, докато се настаняваха край една от масите.

Той се усмихна.

— Реших, че се дължи на нежеланието ти да обсъждаш проблемите си пред целия град.

Роуз се поотпусна. Сега той не изглеждаше толкова страшен.

— Исках само да ти задам няколко въпроса относно работата.

— Няма какво толкова да ти обяснявам.

— За тебе може и да е така, но за една жена е малко по-различно.

Джордж не отговори.

— Искаш икономка, която да готви, да чисти и да пере дрехите.

— Да, но откъде да знам, че ще се справиш с работата? Сервирането в ресторант не е същото като поддържането на една къща.

Роуз въздъхна отегчено.

— Цял живот съм вършила тези неща. След като майка ми почина, живях при едно семейство на име Робинсън. Мисис Робинсън непрекъснато раждаше деца и затова цялата къщна работа падаше на моите плещи. Не беше необходимо да я върша, защото баща ми й плащаше, за да ме изхранват, но тя беше много любезна. Освен това ме научи да готвя. Беше чудесна готвачка. В цял Остин нямаше равна на нея. Когато постъпих на работа в „Бон Тон“, и аз готвех, но Доти ме направи сервитьорка, като се надяваше, че ще привлече повече клиенти.

Не можеше да му каже за унижението, което бе изтърпяла при мисълта, че служи за примамка на такива като Люк. Не искаше да му каже и че Доти беше единственият човек в Остин, който й предложи работа.

— Струва ми се достатъчно — рече Джордж.

— Имам няколко изисквания — предпазливо добави Роуз. — Нищо, на което би възразил — поясни тя, като видя, че той замръзна на мястото си. — Естествено е да имам своя стая. Искам да ми се плаща всеки месец в злато. Искам да идвам в града поне три пъти в годината. И се надявам, че ще ме върнеш в Остин, щом изтече договорът.

— Не виждам нищо неприемливо в това — каза Джордж и се надигна да става.

— Още не съм свършила.

— Какво друго желаеш?

— Помислих си, че ще поискаш обяснение за подмятането на Том.

— Не е необходимо.

Роуз се изправи на крака.

— Тогава си решил да не ме вземаш на работа.

Джордж отвори уста, за да се противопостави на обвинението, но думите не излизаха от устата му.

— Знам, че си се сражавал във войната — започна Роуз с разтреперана долна устна, — но мисля, че няма да ме осъдиш, без да чуеш какво имам да ти кажа.

Той седна отново.

— Слушам.

Тя също седна.

— Баща ми беше офицер в армията — гордо изрече тя, — завършил бе „Уест Пойнт“. — Роуз забеляза, че лицето на Джордж се скова и сърцето й се сви. Добре де, нямаше никакъв шанс, но поне да му разкаже всичко. Поне ще знае истината, преди да й откаже работата.

— Изпратиха го в Тексас по време на войната с Мексико. Хареса му много повече, отколкото в Ню Хампшър, и той се установи да живее там. Но когато избухна войната, той се сражаваше на страната на Съюзническата армия. Отличи се в битката при Виксбург. Там намери и смъртта си.

— Значи си нямаш никого.

— Да.

— Защо искаш да напуснеш Остин?

В очите й проблесна ирония.

— Откакто почина баща ми, в този град ме имат за робиня. Нито една почтена жена не разговаря с мен, камо ли да ме покани на гости. Всеки мъж се отнася с мен по начина, по който Люк се държа с мен тази сутрин. Никой в този град не би си мръднал пръста, дори и да умирам от глад.

— Но това не бива да те притеснява, докато имаш работа.

Роуз бе решила да не разказва всичко на Джордж — искаше да запази срама само за себе си, но разбираше, че той е решил да й откаже работата. Разбираше още, че тя го привлича. Чувстваше го.

— Доти ме уволни тази сутрин. Заяви, че не искала повече побоища заради мен.

Джордж изруга тихо, но гневно.

— Искаш да кажеш, че те уволни заради мен ли?

Роуз кимна колебливо. Не искаше да го каже по този начин, но крайният резултат бе същият. Никак не й се искаше да използва инстинктите на Джордж срещу самия него, но те бяха единственото й оръжие.

— Каза, че не можела да си позволи хората да рушат заведението й.

Джордж изруга още няколко пъти и се замисли. Изправен беше пред необикновена дилема. Чувството му за дълг и желанието му говореха да направи едно и също — да наеме на работа Роуз.

Но разумът, който му бе помогнал да оцелее през четирите години на кървави сражения, му подсказваше да наеме Пийчис Макклауд, вдовицата Ханкс, дори Бертилда Хубер. Избереше ли Роуз, щеше да бъде захвърлен в емоционален водовъртеж, откъдето нямаше спасение.

— Има ли още нещо, което трябва да знам? — Въпросът беше по-скоро риторичен, за да може да спечели време, докато се опитваше да си припомни всички причини, поради които би трябвало да избере Пийчис.

Роуз изглеждаше малко объркана.

— Искам да напишем онова, за което се договорихме.

Роуз се сви, сякаш се боеше, че той ще стане и ще излезе. Нещо го подтикваше да стори точно това. Защо продължаваше да си губи времето с тази жена?

— Не ми ли вярваш?

— Вярвам ти — отвърна Роуз, леко изненадана, защото наистина беше така.

— И все пак искаш писмен договор?

— Да.

Защо настояваше? Ако беше решил да наеме друга, това нямаше да има никакво значение. Ако реши да не спазва договора, тя вероятно няма да може да му се противопостави. И все пак искаше да има нещо написано черно на бяло; нещо, което да види с очите си. Когато му даде писалка и хартия, които намери в кухнята на Доти, той ги прие без колебание.

— Да видим сега. „Аз, Джордж Уошингтън Рандолф“… — така, да, кръстен съм на президента — „съм съгласен да наема на работа Роуз…“

— Торнтън. Роуз Елизабет Торнтън.

— „… Елизабет Торнтън на петнадесети юни…“

— Пиши от утре.

— „… шестнадесети юни хиляда осемстотин шестдесет и шеста година, да домакинства на седмината мъже Рандолф. От нея се иска да готви, да чисти, да пере и да върши цялата къщна работа“ — Джордж спря да пише, но Роуз нямаше никакви забележки. — „В замяна тя ще има своя собствена стая, ще й се плаща всеки месец в злато, ще може да ходи до Остин на всеки три месеца и ще бъде върната в града, ако договорът бъде развален.“ — той обърна листа така, че Роуз да може да види какво е написал.

— Сега запиши моите задължения — рече тя.

— Защо?

— Не мога да искам от теб обещания, след като аз не съм готова да направя същото.

— По-добре ги напиши сама — рече Джордж, като побутна листа хартия към нея.

— „Аз, Роуз Елизабет Торнтън, съм съгласна да готвя, да чистя, да пера и да върша останалата къщна работа на Джордж Уошингтън Рандолф и неговите шестима братя.“ — тя се подписа и сложи датата. — Ето — обърна се тя към Джордж.

— Мисля, че това е всичко.

— Има още нещо — продължи Роуз.

— Сега пък какво?

В гласа му прозвуча нетърпение и безпокойство. Само погледът й му попречи да скъса листа хартия на парченца.

Тя се почувства унизена, но беше и отчаяна.

— Дължа пари.

— На кого?

— На собственика на погребалното бюро.

Исканията на тази жена нямаха край.

— Колко?

— Петдесет долара.

— Как си задлъжняла толкова много?

— Исках да погребат баща ми до майка ми. Армията не желаеше да заплати за това.

По дяволите тези големи очи! Защо всяко едно обяснение го караше да се усеща една пета по-висок отпреди?

— Ако те наема на работа, ще уредя дълговете ти — рече той, стана и й подаде писменото споразумение, като този път внимаваше да не я гледа в очите.

Беше я отхвърлил. Роуз го чувстваше. Той изчака тя да излезе първа от ресторанта, но се държеше така, сякаш не беше с него. Прииска й се да избяга, да направи всичко друго само за да не изтърпи унижението да го види как избира Бертилда или Пийчис вместо нея.

Но гордостта я накара да тръгне с него. Гордостта й даде сили да изправи чело. Гордостта превърна нервите й в желязо, за да чуе решението, което щеше да разруши и последната й надежда.

— Много се забавихте — отбеляза Пийчис, когато стигнаха до стаята на шерифа.

— Да не ти е наговорила някакви лъжи за нас? — полюбопитства вдовицата Ханкс.

— Я — потвърди Бертилда Хубер.

— Мис Торнтън само ми зададе няколко въпроса, които не искаше да задава пред целия град. Аз също я поразпитах за някои неща.

— Обзалагам се, че има неколцина младежи в града, които биха ти отговорили — подметна заядливо Жълтия Том.

Джордж не можа да определи какво точно го накара да реагира толкова остро на бръщолевенето на стареца. Но каквото и да беше, Жълтия Том получи неочакван отговор.

— Естествено уважавам всеки, достигнал до напреднала възраст като твоята — започна Джордж, като отправи леден поглед към непочтителния Том, — въпреки очевидните поражения, които сам си си нанесъл — околните, както и самият Том нададоха одобрителни викове. — Но дълголетието ти ще бъде силно застрашено, ако отново обидиш мис Торнтън. А сега ми подай споразумението — обърна се той към Роуз. — Ще подпиша пред всички тези свидетели.

Тя му подаде споразумението, а изненадата й се стопи сред гневните подвиквания на насъбралите се хора, особено на мис Пийчис Макклауд.

Но никой не беше по-смаян от самия Джордж.

Роуз не си спомняше да е била по-нещастна. Цялото тяло я болеше. След като прекара нощта в Остин, Джордж бе настоял да потеглят на зазоряване, за да могат да пристигнат до вечерта. Попита я дали иска да язди на коня с него, или да седи в каруцата. Тя отговори, без да се замисли. Ще язди с него. А сега се чудеше дали не бе сгрешила още веднъж.

Освен че беше сигурна, че няма да може да седне цяла седмица, тя не успя да поведе никакъв разговор. Пътуването беше скучно. Джордж нямаше настроение, беше студен и необщителен. Бе отговорил на всичките й въпроси, но не скри, че предпочита да язди мълчаливо. Понякога думите му граничеха с грубост. Той явно имаше друго лице, съвсем не толкова приятно, колкото онова, което показа в Остин.

А и сякаш го бяха хванали дяволите. Тя беше сигурна, че той се бори с нещо през последните два часа. Отначало си помисли, че може да й каже, но после разбра, че това няма да стане. Джордж не беше от онези, които лесно се доверяват на хората. Яздеше, вперил поглед напред, забравил за всичко около себе си.

Дори и за нея.

Роуз беше чувала за дивата пустош, но не я беше виждала. Чудеше се как човек или животно би могло да живее на такова място. Минаваха през почти непроходими гъсталаци, които се простираха додето стигне поглед. Понякога изминаваха мили наред, преди да стигнат до някоя полянка, малка савана с преплетени мескит, гъстак, бодливи круши, див касис, котешки нокът и дузина други нискостеблени дървета, храсти и увивни растения. Всички с благоуханни цветчета и сочни плодове, и почти всички въоръжени със зловещи тръни. Роуз нямаше представа колко крави, елени, дори прасета и пуйки се крият в тези трънаци. Не можеше да проумее как човек и кон могат да преминат през тези гъсталаци и да излязат живи.

Цял живот бе живяла в град и самотата в шубраците я изнервяше. Цял ден не видя нито една къща. Двамата като че ли бяха единствените хора на земята. Не знаеше как щеше да живее толкова далече от хората. Не и с Джордж, който сякаш беше от камък.

Един разширяващ се път привлече вниманието й. Роуз различи очертанията на сграда в далечината. Усети, че пулсът й се учестява.

— Къщата не е нещо особено — предупреди я Джордж. — Тъкмо се преместихме да живеем тук и войната избухна. След като баща ми и двама от по-големите ми братя починаха, мама се грижеше за всичко.

Роуз с изненада установи, че досега той не бе споменавал за родителите си.

— Аз мислех… Не си ми казвал… Накара ме да мисля, че…

— Мама почина преди три години. Ти ще се грижиш за къщата изцяло.

Ако се съдеше по равния му тон, все едно, че обсъждаха някаква военна маневра. Той дори не я поглеждаше.

— А баща ти?

Последва едва забележимо колебание.

— Предполагам, че е убит в Джорджия, наскоро след битката за Атланта.

Роуз не знаеше какво да отговори. Гласът му издаваше такава смесица от чувства — от безпристрастна наблюдателност до пулсиращ гняв, — та тя реши, че ще е по-добре да не задава въпроси.

Видът на ранчото не подобри настроението й. То се състоеше от една къща, която, изглежда, имаше две големи стаи с тесен коридор между тях и от два оградени двора за добитък. В единия имаше расов бик.

Джордж проследи погледа й.

— Едно семейство от Алабама ни даде бика, защото им помогнахме. Джеф и аз го водехме между нас из целия път, за да сме сигурни, че никой няма да го открадне. Нощем спяхме на смени. С поколението от него ще забогатеем.

С приближаването им къщата изглеждаше още по-окаяна. Мръсните пилета, които ровеха наоколо, за да изчоплят нещо за ядене, не подобряваха гледката. Жалкият й вид напълно съответстваше на обстановката. Човек можеше да загине от глад тук, без никой да разбере за това.

— Страхувам се, че всичко се занемари, откакто мама умря. Близнаците са твърде заети със стадото, а малките все правят бели.

— Малките ли? Ти каза седмина мъже.

— Сега сме само шестима. Няма вест от Мадисън — гласът му потрепери, но само за миг. — Близнаците са на седемнадесет години, Тейлър е на тринадесет, а Зак е почти на седем.

— Но той е още дете — възкликна Роуз в израз на съчувствие към всяко дете, принудено да израсне в тази дива пустош.

— Да, но ти не му го казвай — предупреди я Джордж и първата усмивка от часове насам разчупи сериозното му изражение. — Той мисли, че е голям като всички нас.

— Има и още един.

— Джеф.

Той изрече името, като че ли човекът заслужаваше нещо специално и правилата не се отнасяха за него.

— Джеф загуби ръката си в Гетисбърг. Гюле от оръдие я откъсна от лакътя.

Защо всяка изречена дума прозвучаваше като обвинение срещу нея? Той нито я бе погледнал, нито в тона му се долавяха укорителни нотки, но тя го чувстваше.

— До края на войната беше в затворнически лагер.

Роуз не знаеше какво да каже.

— Преструва се, че се е примирил, но всъщност не е. Гледай да не се изтървеш, че баща ти е бил герой от Съюзническата армия.

— Искаш да запазя това в тайна?

— Споменаването му би предизвикало само неприятности.

Роуз трябваше да се съгласи, но ненавиждаше лъжите, дори онези, които още не беше изрекла.

— Разкажи ми за другите.

— Не ги познавам много добре. Зак беше бебе, когато заминах, а Тейлър беше само на осем години.

— А близнаците?

— Те са млади мъже, които много не разбирам.

Никой не излезе от къщата, за да ги поздрави. Тишината в междинното помещение беше потискаща. Изнервящата лятна жега щеше да настъпи след месец, но Роуз имаше чувството, че животът тук е застинал. Нищо не помръдваше. Нищо не издаваше звук.

Джордж слезе от коня, но тя не можеше да се помръдне. Не чувстваше дори краката си.

Помогна й да слезе като истински джентълмен. Правеше каквото трябва, казваше каквото трябва, но в докосването му нямаше топлина. Отначало тя се облегна на него, но после реши, че предпочита коня. Можеше и да я ритне, но това поне щеше да бъде проява на някакво чувство.

— Ние спим тук — рече Джордж, като посочи лявата половина на къщата, докато Роуз се мъчеше да раздвижи мускулите си. — А там е кухнята.

Тя разбра това по комина. Дворът и мястото около къщата биха оправдали името си, ако бяха изметени. Не бяха почиствани от седмици. Роуз се чудеше дали изобщо някога са били метени. Освен че там държаха седлата и хамутите, в междинното помещение изглежда изхвърляха и всичко непотребно. На прозорците имаше стъкла, но Роуз се съмняваше, дали през тях се виждаше нещо повече от дневната светлина или мрака.

Тогава Джордж отвори вратата на кухнята.

Коленете на Роуз едва не се подкосиха. Стаята беше в такова състояние, че изобщо не личеше, че е кухня. Имаше огромна желязна печка, отрупана с всевъзможни съдове, във всеки — остатъци от храна. Масата беше покрита с мръсни чинии и чаши. Като се вгледа по-отблизо, тя установи, че повечето бяха нащърбени и евтини, с изключение на няколко рядко красиви порцеланови и кристални изделия. Около грубата дървена маса имаше осем стола с облегалки от хоризонтални пръчки, напукани летви, протъркани от употреба стъпенки и разхлабени бамбукови седалки. Захвърлени едно до друго, на пода се въргаляха дървени ведра, ръждясала пиринчена лампа, смачкан кафеник, грубо издялана работна маса и купчина празни консервени кутии. Пердетата бяха посивели от мръсотия. В сандъка за дърва нямаше нищо друго освен трески. Цялото помещение бе просмукано от силна миризма на застояла мазнина.

— Тейлър готви, но много не разбира от това. Страхувам се, че нито един от нас не е особено силен по чистенето.

— Къде е стаята ми? — попита Роуз. Не легнеше ли веднага, щеше да се строполи на място.

— Горе — посочи Джордж към една стълба, която бодеше към тавана. Тя съвсем се отчая. Представата й за слънчева стая с басмени пердета и меко легло, с много светлина и свеж въздух, се изпари.

През отворената врата Роуз прецени, че таванът едва ли е толкова висок, за да може да ходи изправена. Надяваше се само мишките да не са стигнали дотам. Сигурна беше, че гълъбите и бухалите вече бяха изявили претенции към леглото.

Той отиде да вземе багажа й, а Роуз се зае да оглежда печката. Дузини мръсни съдове бяха натрупани в голямо метално корито. Не искаше и да знае от колко време са там. Търпението й се изчерпа при вида на червеите.

Джордж се върна с чантите й.

— Знам, че е пълна бъркотия, но Тейлър никога не измива нещо, освен ако не му потрябва.

— Както и всички останали — добави тя, докато Джордж пренасяше багажа й в таванското помещение.

— Случва се да ни няма тук с дни наред — викна той.

— В гъсталака сигурно е по-чисто. Навън поне вали сегиз-тогиз.

Джордж се усмихна едва доловимо, но широко се усмихна, докато слизаше по стълбите.

— Изглежда доста обезсърчаващо, но съм сигурен, че много скоро ти ще сложиш всичко в ред.

— Някои от тези съдове изглеждат ценни — отбеляза тя, като държеше в ръка чиния от костен порцелан с изящни цветни мотиви. — Не може ли да използваме другите?

Ледената учтивост, на която често бе ставала свидетел по време на пътуването, отново обзе Джордж.

— Нямаме други. Обикновено вечеряме към седем. Ще кажа на момчетата, че си тук.

Той се обърна и тръгна.

— Излизаш ли?

Никак не й се искаше да остава сама точно сега.

— Не се притеснявай. Тейлър и Зак са някъде тъдява. Ще видя как ще ги накарам да дойдат при теб. Те ще ти кажат всичко, което те интересува.

— Но яденето… Какво да сготвя? Къде е килерът?

— Не знам. Тейлър има грижата за тези неща.

— Но какво да правя, докато той дойде?

Към нарастващия у нея гняв се добави и паника.

— Можеш да започнеш да чистиш. Тук е такава мръсотия.

И изчезна. Роуз остана като закована за миг, сетне се втурна към вратата, като възнамеряваше да го повика, да го помоли да почака малко.

Твърде късно. Видя го да язди сред всепоглъщащия храсталак. След няколко минути заглъхна и звукът от копитата на коня му. После настъпи пълна тишина. Никой. Нищо.

Беше съвсем сама.

Роуз се насочи към кухнята, но спря, преди да отвори вратата. Не можеше да погледне отново всичко онова, не още. Отвори вратата на помещението, където всички спяха. Там цареше още по-голям хаос.

Огромната стая бе изпълнена с безразборно поставени грубо издялани легла, шкафове и столове. Навсякъде имаше дрехи, дори в умивалника за бръснене.

Тя затръшна вратата и се запрепъва към кухнята. Единственото, което установи в тази бъркотия, беше, че краката и гърбът вече не я боляха. Известна истина е, че не усещаш нищо, ако целият си изтръпнал.

Внезапно я обзе ужас от онова, което се беше случило. Тя седна на един стол, сложи ръце на масата, отпусна глава върху тях и сърцераздирателно се разрида.

Каква глупачка се бе оказала. Кръгла глупачка, идеалистка, оптимистка, заровила глава в пясъка като щраус. След като години наред се бе грижила сама за себе си, научила се бе да различава истината от лъжата, искреността от измамата, бе претръпнала към подигравките и обидите, сега бе допуснала да се увлече по първия човек, отнесъл се добре с нея.

Джордж Уошингтън Рандолф можеше и да бъде любезен от време на време, когато си спомнеше, че е възпитан да бъде джентълмен и член на човешката раса, но явно нямаше никакво намерение да пропилява това си качество в отношението си към домашната помощница. От нея се искаше да работи като робиня от изгрев слънце до мрак, после да изпълзи до таванчето си и да си почива, за да стане на следващата сутрин и да започне всичко отначало. Това ли е бъдещето, което я очакваше? Никога ли нямаше да бъде весела и щастлива, както в мечтите си?

Шумно и съвсем не по женски Роуз подсмъркна, издуха носа си и се огледа наоколо. Сигурно имаше и по-лоши кухни в ада, макар че беше трудно да се повярва. Впрочем, това беше личният й ад, който Джордж очакваше от нея да почисти. Нещо повече, тя бе настояла за писмен договор. Този договор я обвързваше толкова, колкото обвързваше и него. Можеше да страда и да плаче, но нямаше да даде възможност на никой да каже, че не е устояла на думата си.

Роуз чу пантите на вратата леко да изскърцват. Във въображението й нахлуха образи на диви индианци, мародерстващи мексикански бандити и вилнеещи конекрадци. Може пък и да не й се наложи да бъхти усилено в продължение на години. Можеше и да умре след малко.