Роуз

ШЕСТА ГЛАВА

— Трябва да се отървеш от нея! — изкрещя Монти.

— Тя е луда! — добави Тейлър.

— Направих, каквото ми каза, попитах ги — обърна се Роуз към Джордж, — но нищо не излезе.

— Как ли пък не — избухна Монти.

— Какво ги попита? — поиска да разбере Джордж.

— Тя иска да се изкъпят и да си облекат чисти дрехи преди вечерята — съобщи Зак. — И ти трябва да ги накараш да го направят. Мене вече ме накара.

Колкото и да беше ядосан, Джордж не можа да не се усмихне на възмущението на Зак. Малкият никога нямаше да му прости, ако останеше единственият, които се е изкъпал.

— Ваната вече е пълна с гореща вода — рече Роуз, — и има още достатъчно в легените за миене. Дрехите ви са сгънати на леглата.

— А къде ги простря да съхнат? — запита Джордж.

— Зак намери парче тел. Опънахме я между две дървета, но прането щеше да изсъхне по-бързо, ако имаше слънце.

Тази жена явно беше гениална. Вярно обичаше да командва, но можеше да се разчита на нея да свърши работа без излишно суетене и отегчение.

Не бе като майка им. С нея почти всичко придобиваше измеренията на криза. Необходима й беше помощ дори за да реши какво да облече. Мисълта за майка му го накара да се почувства виновен, че не е бил у дома да се грижи за нея или да поеме от близнаците известна част от отговорността, която сигурно е била прекалено тежка за крехките им плещи.

— Трябва ли наистина да се къпем? — попита Тейлър, като откъсна Джордж от мислите му и го върна към действителността.

— Аз ще се изкъпя — отговори Джордж. — Като си спомня само колко пъти по време на войната бих дал почти всичко за една хубава баня! Не мога да устоя на изкушението да се изкъпя в горещата вода, особено когато тя вече чака в стаята ми.

— По дяволите! — изруга Тейлър, като очевидно прие желанието на Джордж да се изкъпе и за свое.

— Почакай малко — рече Монти и тръгна към кухнята. Върна се след минута, изненадан и възмутен. — Не си приготвила вечерята. Наистина имаш намерение да ни умориш от глад, ако не се изкъпем.

— Ако я бях приготвила толкова рано, щеше да изстине преди всички да са се изкъпали — обясни Роуз.

— Не, нямаше да изстине, защото аз щях да ям сега.

Джордж видя, че изразът „Нали ти казах“ е изписан на лицето на Роуз.

— Аз ще се изкъпя пръв — заяви Хен и перна другия близнак да се отправи към къщата без повече коментар.

— Аз съм след теб — извика Тейлър, очевидно примирен с неизбежното. — Преди водата да е станала много мръсна.

Джордж едва не прихна да се смее: едно толкова мръсно момче като Тейлър се притеснява, че водата може да е мръсна.

— А ти? — запита Монти.

— Какво аз? — попита в отговор Роуз.

— И ти трябва да се изкъпеш.

— Аз ще се изкъпя в кухнята, след като почистя.

— А ние откъде да знаем, че наистина ще се изкъпеш? Никой няма да те види.

— Щом казва, значи ще го направи — намеси се Джордж, ядосан, че той я дразни.

Поне така си мислеше. Изглеждаше истински ядосан, отмъстителен, но в края на краищата, Монти не обичаше да го принуждават да прави нещо, което не желае.

— Мисля, че един от нас трябва да се увери, че ще се изкъпеш — продължи Монти.

— Не ставай глупав — скара му се Джордж.

— Ще я гледаме един по един. Аз ще бъда пръв. Задължението няма да е от неприятните — Монти улови Роуз за ръката. — Хайде. Да свършим тази работа.

Тя се задърпа, но той беше по-силен. Помъкна я към къщата.

— Мисля, че на Роуз това никак не й е забавно — каза Джордж, като се учуди, че едва сдържа гнева си.

— На мен пък ми е забавно — отвърна Монти.

— Пусни я. В договора й не пише, че трябва да се къпе.

— А трябва — възрази той, като не я пускаше.

— Може би трябва да се изкъпеш след Хен — предложи Джордж, а спокойният му глас контрастираше със строгите му абаносови очи.

— Ти ли ще ме накараш? — попита Монти.

— Изобщо не ме интересува дали ще се къпеш, или не — отговори Джордж, — но се страхувам, че трябва да пуснеш Роуз.

— А ако не я пусна?

— Не ставай глупав. Може да негодуваш срещу мен колкото си искаш, но не бива да се отнасяш така с жените. В това семейство вече са се отнасяли достатъчно зле с тях.

Монти пусна Роуз, като изруга, хвърли яростен поглед на Джордж и закрачи към къщата.

— Аз ще бъда следващият — настоя Тейлър, толкова загрижен да запази реда си, колкото преди няколко минути упорстваше да не се къпе.

Монти го избута настрана.

— Ще изхвърлим водата след Монти — каза Джордж — Защо не видите дали Зак няма нужда от помощ при доенето, или събирането на яйцата? Може да попитате Роуз дали не й трябва нещо от градината.

— Това не е мое задължение.

— Направи го, или утре ще стоиш вкъщи — озъби се Джордж.

По-малките момчета се отдалечиха, като Тейлър се оплакваше на висок глас, а Зак ликуваше победоносно. Джеф се понесе към оградата за добитъка.

— Ти наистина притежаваш таланта да преобръщаш всичко с краката нагоре — отбеляза Джордж. Гневът му към Монти го накара да говори остро на Роуз.

— Но аз ги попитах — защити се Роуз.

— Знам — отговори Джордж, разстроен, че си го изкарва на нея. Но още повече го разстройваше подозрението, че се бе ядосал на Монти не защото се държа грубо, а защото бе заплашил Роуз. Беше готов да се сбие със собствения си брат. Не желаеше да изпитва такива силни чувства към когото и да е, особено към нея.

— Много усилено работиш, откакто си тук. Сигурно си изтощена.

— Малко съм изморена.

— Защо не си починеш утре?

— Да не искаш Тейлър да готви?

Би се заклел, че видя дяволити пламъчета в очите й.

— Нямах предвид готвенето.

— Мислиш, че това не е работа ли?

Сега пък тя го дразнеше.

— Предполагам, че не се изразих правилно. Защо не вземеш книга и не седнеш под някое дърво? Ще оставя момчетата тук и те ще свършат работата.

— Ще видим.

Усмивката й го озадачи. Зачуди се как е възможно в една усмивка да смеси и кокетство, и невинност. Зачуди се също така как едно леко движение на мускулите може да му окаже толкова силно въздействие.

— Междувременно трябва да приготвя вечерята.

— Ако Монти не се нахрани веднага след като свърши банята си, сигурно ще ме хвърли във ваната.

Опитът й да се пошегува не успокои вътрешното напрежение, което го бе обзело.

— Благодаря ти, че запазваш чувството си за хумор, въпреки голямата съпротива срещу теб. А сега по-добре да накарам близнаците да побързат, или ще излезеш от кухнята чак в полунощ.

Роуз почувства разочарование, докато наблюдаваше как Джордж отива към къщата. Сигурна беше, че повече е притеснен да не остане насаме с нея, отколкото кога ще седне да вечеря. Готов беше да й благодари, да похвали работата й, да подкрепи решенията й, но нищо повече.

Избий си от главата мисълта, че някога ще бъдеш нещо повече за него от една домашна помощница. Вече ти каза какво иска.

Но надеждата умира последна. Независимо че братята на Джордж съвсем не приличаха на децата на Робинсън, тя ги чувстваше близки. Те бяха самотни души, търсещи топлина. С радост би им помогнала, ако й позволяха.

— Трябва да сложим край на всичко още сега! — изкрещя Монти.

— Този път отиде наистина доста далече — съгласи се Джеф.

— Нямам нищо против да сменям завивките и да проветрявам одеялата — обясни им Роуз, — но не мога да вдигна дюшеците.

— Кой каза, че трябва да се вдигат? — попита Монти.

— Трябва да се проветряват.

— Ами отвори прозореца.

Глъчката от сърдити гласове навън събуди Джордж. Той разбра, че Монти и Джеф отдавна са зарязали враждебността си един към друг, за да се съюзят за нов спор с Роуз. Прииска му се, да се измъкне през задната врата и да се отправи към някой военен форт на запад от Мисисипи и на север от река Арканзас. Защо поне веднъж Монти не направи онова, което искат от него, без да предизвиква скандал? И защо, за Бога, Джеф също трябва да се включва? Какво имаше у Роуз, че ги караше да се карат така?

Джордж не намираше нищо лошо у Роуз. Освен че мислеше прекалено често за нея. Познаваше я едва от четири дни, а непрекъснато мислеше за нея. И нямаше предвид готвенето или сегашната й препирня с Монти. Имаше предвид самата Роуз. Сънуваше я. А онова, което правеха в сънищата, би я накарало да се изчерви до уши. Джордж се бе опитал да гледа на нея само като на домашна помощница, но още няколко съня като снощния, и той нямаше да може да мисли за нея, без тялото му да се сковава напълно. Случило му се беше три пъти вчера: два пъти, докато яздеше и веднъж на вечеря. По време на принудителното му въздържание през войната тялото му рядко му бе напомняло за незадоволените си потребности. А сега се чувстваше почти толкова разгонен, колкото през пубертета. Ако Джеф или Монти забележеха, свършено беше с него. Хен вероятно нямаше да каже нищо, а Тейлър едва ли щеше да разбере. На Зак нямаше да му пука, дори и да знаеше.

И, разбира се, не искаше Роуз да знае за това. Какво друго би си помислила освен, че я е примамил в дивата пустош на Южен Тексас, за да се възползва от нея? Джордж нямаше такова намерение, но и не знаеше какво иска. Понякога не искаше нищо друго освен да бъде сам с нея, за да може да й се нарадва. Друг път искаше да бъде далеч от всякакви жени, особено от такива привързани към семейството като Роуз. По очите й четеше, че мечтае за деца. А да стане баща беше последното нещо на земята, което той искаше.

— Ще попитам Джордж.

Това беше гласът на Тейлър. Малката напаст.

— Ставай, Хен — обърна се Джордж към брат си.

— Време е да потушиш поредния семеен скандал ли? — усмихна му се като никога Хен.

— Така изглежда. Освен ако ти не искаш да го направиш.

— Не. Чувам гласа на Джеф.

— И той ти е брат. Не се дръж с него като с прокажен.

— Кажи му го ти.

— Казвал съм му го.

— Не е променило нещата.

— Изглежда нищо, което съм направил тук, не е променило нещата. По-добре да бях останал в армията.

— Радвам се, че не го стори.

Джордж беше с гръб към Хен, но се обърна и го погледна в очите.

— Зак трябва да взима пример от някого — обясни Хен.

Сетне, за голяма изненада на Джордж, Хен обу панталоните си, вдигна дюшека си и го понесе навън.

— Затвори си устата, Монти, и си изнеси дюшека обърна се Хен към брат си. — Започваш да ставаш истинско словесно разстройство. Къде да го сложа, мис?

— Върху оградата за добитъка — отговори кратко Роуз.

— Все такъв тъпанар ли ще си останеш? — сряза го Монти.

— Ако бяхме помагали повече на майка си, тя може би нямаше да умре — отбеляза Хен, като мина покрай тях.

— Да бъда проклет, дважди проклет — измърмори Монти.

Точно в този миг се появи Джордж, метнал дюшека си през рамо. Монти го погледна и се ухили до уши.

— По дяволите, Роуз, пак ме надхитри. Промъкна се покрай левия ми фланг и показа маршрута на цялата колона, без дори да се усетя. Май трябваше да ти донеса една дузина пуйки, а не само три.

Той отиде до коня си и отвърза от седлото трите големи птици, които бе застрелял сутринта след нощната си смяна.

— Три са напълно достатъчни — каза Роуз, учудена от успеха си с Монти. — Друг път ще ми донесеш повече.

— Като нищо — отговори той и окачи пуйките на един гвоздей близо до покрива, за да не ги стигат кучетата.

— Добре, негодници — обърна се Джордж към Тейлър и Зак. — Ако искате помощ за дюшеците, по-добре се размърдайте.

— Но, Джордж… — започна Тейлър.

— Откажи се — намеси се Монти. — Ще претърпиш пълно поражение. Победени сме от по-силния.

— Тя не ми прилича на мъж — рече натъртено Зак.

— Именно затова сме победени — отговори Монти, като погледна с любопитно пламъче в очите първо Джордж, после Хен. — Допуснах грешка, като пренебрегнах най-силното й оръжие.

— Какви ги дрънкаш? — попита Тейлър.

Монти прегърна брат си през раменете.

— Струва ми се, че сериозно пренебрегнахме образованието ти, момчето ми. По-добре да яздиш с мен днес.

— Няма да е лошо да дойде с мен — каза Джордж. — Съмнявам се дали познанията му ще се обогатят много от онова, което ти ще му кажеш.

— Зак, сложи чаршафите в казана за пране — рече Роуз. — Тейлър, ти простри одеялата. Като свършите, ще съм сложила закуската на масата.

— Не мога да си донеса дюшека и чаршафите — каза Джеф, като показа осакатената си ръка на Роуз.

Тя разбра, че по този начин той изразява протеста си срещу победата й, а не срещу недъга си.

— Сигурна съм, че можеш да го направиш, ако решиш — съвсем спокойно наруши Роуз създалото се неудобно мълчание. — Но можеш да ми донесеш вода от кладенеца, ако искаш. Ще ми трябва още вода, за да измия пода.

Джордж не очакваше, че тя ще се противопостави на Джеф по този начин или че ще разбере какво иска да каже, фактът, че така умело се справи с неговото негодувание, засили уважението му към нея.

— Хайде — обърна се Джордж към Джеф. — Колкото по-бързо донесем водата, толкова по-скоро ще ядем.

Веднага щом се отдалечиха дотолкова, че другите да не могат да ги чуят, Джордж каза сърдито на брат си:

— Мисля, че е време да решиш какво искаш. Казвам ти да започнеш да се приобщаваш към семейството, а не да го разединяваш. А докато Роуз работи за семейството, имам предвид да се държиш добре и с нея.

— Предполагам, че ще поискаш да се махна, ако откажа.

Джордж изруга ядосано.

— Не искам такова нещо. Този дом е и твой.

— Той никога няма да бъде мой дом. Трябва да се върнем във Вирджиния. Можем да си вземем Ашбърн, ако се опитаме.

— За какво ни е? Къщата е почти развалина. Земята е опустошена от войната до такава степен, че се съмнявам дали са останали хамбар, ограда или някое дърво. Сега тук е нашият дом. Трябва да го приемеш.

— Не мога.

— Сам си създаваш проблеми, Джеф. Хайде. Роуз чака за водата.

— Ще ми трябва помощник за тежката работа тук — оповести Роуз. Мъжете почти бяха свършили със закуската. Бяха се натъпкали с шунка, сос, овесени ядки и мляко. Бяха прекалено доволни, за да се ядосват. Все още поне.

— Каква работа? — попита Зак, а в очите му се четеше опасение.

— Някой трябва да направи курник за кокошките. Чудя се как още койотите не са ги изяли.

— Щяха да ги изядат, ако не ги пазеха кучетата — рече Монти.

— Освен това трябва да се прекопае градината — продължи Роуз. — Има достатъчно време, за да се засадят царевица, картофи, фасул, грах, тикви, ягоди…

— Мразя тикви — уведоми я Зак.

— … домати, и тиквички. Искам да ми наберете плодове и орехи, ако има такива дървета наоколо. Мога да направя сладка.

— Покрай потоците има диви къпини — каза Монти, — както и диви орехи.

— Зак и Тейлър могат да ти помогнат — рече Джордж.

— Не виждам защо трябва да бера къпини — възпротиви се Тейлър.

— А месото? — попита Роуз. — Купувате ли го, животни ли отглеждате, или ловувате?

— Защо не останеш вкъщи днес? — предложи Монти на Джордж. — Ще имате достатъчно време да обсъдите нещата, които тя иска да бъдат свършени.

— Опитваш да се измъкнеш — отговори Джордж.

— Разбира се — намеси се Хен, — но предложението си го бива. Няма да свършим нищо, ако продължаваме да седим около масата. А нощем сме твърде изморени.

— Добре, но на двама ви ще възложа най-неприятните задачи.

— Няма да стане — възрази Монти с най-чаровната си усмивка. — Не мога да си служа с брадвата, без да се нараня и не мога да използвам чук, без да си ударя палеца.

— Тогава ще доиш кравата — предложи Зак. — На нея не й пука колко си непохватен.

Монти се хвърли към него, но той се скри зад Джордж.

— Довечера очаквам печена пуйка — напомни Монти на Роуз, докато той и Хен се приготвяха да излизат. — Обичам я пълнена и с много сос.

— Ще я ядеш, както я приготвя — рече Роуз.

— Виж дали можеш да донесеш няколко яйца — каза тя на Зак, когато той се канеше да се измъкне с близнаците.

— Не събирам яйцата, докато не е наближил обяд — съобщи той.

— Използвах всичките яйца, за да приготвя закуската, а ще ми трябват за плънката. Трябва да започна да готвя пуйката по-отрано.

— Онези глупави стари кокошки не съ снесли нищо още — негодуваше той.

— Не са — поправи го Джордж. — Пък и откъде знаеш, като не си проверил. Тръгвай.

— Когато порасна, няма да ходя за яйца — закле се Зак.

— Няма да те обвиня — изрази състраданието си Джордж. — А сега ще стопля вода, за да попарим пуйките. Искам те тук с яйцата, преди да сме ги оскубали.

Като се преструваше, че търси кошницата за яйцата, Зак се промъкна зад Джордж.

— Ще отида в Ню Орлиънз, когато порасна — извести той шепнешком, като че ли споделяше с Роуз някаква важна тайна.

— Баща ми твърдеше, че това е най-хубавият град, в който е ходил — отвърна тя. — Ако искаш да помогнеш на Джордж да оскубе пуйките, аз ще отида за яйцата.

— Аз съм единственият, който знае, къде са полозите им — каза той без никакво чувство на гордост.

— И аз ще се науча.

— Едно момиче не може да ходи по такива места. Ще се изцапа.

— Голяма работа.

— Как не. Момичетата мразят мръсотията повече от всичко на света.

— Надявам се, че няма да заминеш за Ню Орлиънз, преди да ме научиш, къде са полозите.

— Нали каза на Джордж, че искаш кокошарник. Само трябва да погледнеш вътре.

— Ами забравих. По-добре побързай да донесеш яйцата, докато не съм забравила за какво ги искам.

— Нищо не си забравила — рече Зак. — Искаш да ме накараш да се чувствам добре, че съм малък и всеки ми казва какво да правя. Джордж го прави същото.

— Мисля, че е хубаво от негова страна, нали?

— Да, така предполагам, но аз нямам нужда от специални грижи. Ще му кажа да престане.

— Не бих му казала, ако бях на твое място.

— Защо?

— Ами големите братя обичат да се грижат за някого. Няма да му е приятно, ако го лишиш от грижата за теб.

— Монти и Хен не го правят. Нито пък Джеф.

— Разбира се, че не. Малко по-големите братя само те тормозят. А най-големият брат трябва да те закриля. Пише го в учебника на големите братя, който те дават на малките момчета, когато се родят.

— На мен не са ми дали никакъв учебник.

— На малките братя не им се полага.

— Мисля, че това е гадно.

— И на момичетата не им се полага.

— И това е гадно.

— И аз така мисля, но така стоят нещата. А сега трябва да помогна на Джордж за пуйките, затова ти по-добре иди да донесеш яйцата. Обзалагам се, че ще съм приготвила гарнитурата, преди да се върнеш.

— Не, няма да си я приготвила — рече Зак и се втурна навън.

— Малък негодник — отбеляза Роуз пред Джордж, когато излезе от къщата.

— Той е единственият, когото баща ни и войната не развалиха — отговори Джордж. — Поне аз мисля, че не е развален.

— Не разбирам.

— Няма значение. Водата е гореща. Подай ми една от пуйките.

— Момчетата често ли носят дивеч? — попита Роуз.

Тя откачи пуйките от куката, като ги претегли внимателно на око и на ръка.

— Не мога да ти кажа. Вероятно зависи от това какво Тейлър може да приготви от месото. Ще се опитаме да носим повече дивеч, ако искаш.

— Няма да е лошо. Диетата на бекон и сушено говеждо е доста еднообразна.

Джордж потопи пуйката в горещата вода, за да омекне перушината. После подаде капещата птица на Роуз. Потопи втората и сам се зае с нея.

— Искам да запазя всички пера, освен тези по крилете и опашката — рече Роуз и посочи към плетената кошница, която бе донесла от кухнята. — Смятам да направя още няколко възглавници.

— Винаги ли мислиш за практични неща? — попита Джордж.

— Нали затова ми плащаш.

— Смятах, че жените обичат да мечтаят.

— Някои може и да обичат, но аз мразя да мечтая за неща, които не мога да имам. Това ме дразни.

— Но въпреки това, не мислиш ли за тези неща?

— Разбира се — отвърна Роуз, като хвърли шепа мокри пера във ведрото. — Само че предпочитам да се съсредоточа върху нещо друго, преди да съм забравила.

— На колко години си?

— Не ме попита, преди да ме вземеш на работа. Защо искаш да знаеш сега?

— От любопитство, предполагам. Мисля, че си на двадесет и все още си достатъчно млада, за да мечтаеш пък и достатъчно красива, за да се надяваш, че мечтите ти могат да се сбъднат.

Роуз задърпа упоритите пера от крилата. Здравата й се опъваха. Беше принудена да ги отскубва едно по едно. Въпреки това трябваше да дърпа с всичка сили.

— По-рано мечтаех — призна тя, — преди войната. Мъжете изглеждаха толкова хубави с униформи, че беше трудно да не си мислиш за тях. Но всичко това свърши, когато баща ми реши да се сражава на страната на Съюзническата армия.

Роуз си спомни с болезнена яснота какво бе изпитала, когато баща й съобщи за решението си. Беше я съсипало. Тя уважаваше предаността му към армията, предоставила му възможност за кариера, както и надеждата, че Съюзът няма да се раздели, но не можеше да понесе мисълта, че това ще я отдалечи от хората, с които бе израснала.

Той никога не бе разбирал чувствата й към Тексас. Може би, защото беше възпитан като истински син на Нова Англия. Беше толкова уверен, че ще може да уреди всичко след войната. Само че го нямаше, за да види какво се бе случило.

Но в края на краищата него все го нямаше.

— Добрите хора в Остин скоро ми дадоха да разбере, че нито те, нито техните синове някога ще бъдат част от мечтите ми.

Тя свърши със скубането на пуйката. Хвана я за врата и краката и я сложи над пламъците, за да я опърли. После я потопи във ведро с чиста вода и започна да изстъргва кожата.

— Работите вървяха все по на зле и аз започнах да имам кошмари, като си представях какви ужасни неща могат да ми се случат.

— Не си ли мечтала, че някой млад войник може да дойде да те спаси?

— Разбира се. Майка ми веднъж ми прочете една приказка за английски рицар, който заклал ужасния змей, за да спаси една принцеса. Естествено, съзнавах, че това са измислици, но когато нещата вървяха зле, аз си представях, че той ще дойде и ще ме спаси — тя спря да работи и го погледна. — Рицарят беше Свети Георги. Не можеш да си представиш колко бях изумена, след като ти наби Люк, когато научих, че името ти е Джордж.

Той се усмихна.

— Свети Георги спасява принцеса Роуз.

Тя се засмя малко глуповато.

— Нещо такова.

Джордж й подаде оскубаната птица, за да я опърли и почисти. После потопи последната пуйка във врялата вода и започна да скубе перата.

— Затова ли прие тази работа — за да се махнеш от Остин?

— Да — отвърна Роуз. Не му каза, че това е съвсем лично.

— Не те ли плашеше неизвестността и онова, което може да ти се случи тук? Аз ти казах, че става дума за седмина мъже.

— Знаех, че ще ме закриляш.

— Откъде разбра? — попита изненадан Джордж.

— От мига, в който влезе в „Бон Тон“.

— Как? — настоя той, смаян, че някой може да го опознае само с един поглед.

— Не знам, но една жена винаги разбира тези неща.

Джордж не можеше да определи дали му харесва, че е толкова прозрачен. Трудно е да се отбраняваш, когато останалите могат да те разберат така лесно, а той криеше толкова много тайни.

— Какво друго разбират жените?

— Кога е време да спрат да говорят — рече Роуз с усмивка, която извади от равновесие Джордж. — Току-що казах на Зак, че момичетата не получават учебник, когато се родят, но не е така. Получават учебник за момчетата. А първото нещо, което е написано там, още на първата страница, е да не казваш всичко, което знаеш. Подай ми последната пуйка. Ако не ги почистя, няма да мога да ги напълня преди да се върне Зак. А той няма да ми позволи да го забравя.

— Не е необходимо да му отделяш толкова много време — рече Джордж. — Той може да бъде ужасно досаден.

— Нямам нищо против. Освен това, той ме разсмива. Това е една приятна отмора след цялата шетня.

Роуз не искаше да каже точно това. Беше решила да не ги критикува толкова много.

— Съжалявам. Предполагам, че ние не го съзнаваме. Трябваше да познаваш баща ми, за да го осъзнаеш. Дори Монти не е наполовина толкова лош.

Роуз се почувства наказана.

Оказа се един от най-заетите дни в живота на Джордж. Докато Роуз пълнеше пуйките, приготвяше вътрешностите за соса и слагаше подправките, той и Зак изтупаха одеялата, изнесоха дюшеците и килимчетата и измиха пода на спалнята. Сетне той избра място за кокошарник и го почисти. После отсече четири големи клона и ги заби в земята, за да оформи четирите ъгъла на кокошарника. След това отсече няколко вейки от брега на реката, оплете ги около големите клони и направи полози. После взе молив и като направи груба скица, прецени колко дървен материал ще му трябва за покрива и стените.

По-късно заедно с Роуз обходиха всеки фут земя на разстояние половин миля около къщата, като се мъчеха да намерят най-подходящото място за градината. Градината на Тейлър беше досами хребета. Мястото беше защитено от наводнения, но почвата беше твърда и суха, а зеленчуците изложени на вятъра. Роуз имаше намерение да засади градината си в плодородната почва близо до потока.

Попаднаха на гроба на мисис Рандолф, който се намираше в дъбовата горичка точно зад кладенеца. Върху съсипания от природните условия дървен кръст бяха издълбани само името и датата на смъртта й, които отбелязваха последното й място на покой.

— Един ден ще пренеса останките й във Вирджиния — рече Джордж. — Мисля, че изгуби желание за живот, след като дойде тук.

Роуз се зачуди как е възможно майката на седем толкова жизнени и енергични синове да се откаже от живота си. Тя би дала всичко, за да има такива синове. И би се борила до последен дъх да ги види как възмъжават. Но не беше справедливо да съди мисис Рандолф. Имаше толкова много неща за семейството, които тя не знаеше. Освен това, всяка жена, вдъхновила децата си да облепят с тапети една дървена къща, заслужаваше уважение.

Докато двамата с Джордж обсъждаха повече от час какво ще засадят и колко лехи и семена ще им трябват, стана късен следобед. Чаршафите бяха изсъхнали и Джордж внесе дюшеците, за да може Роуз да оправи леглата. После, докато Зак отиде за втори път да търси яйца, той се опита да издои кравата. Животното може би нямаше нищо против непохватността, но явно имаше нещо против Джордж. Зак довърши доенето, докато той цепеше дърва за печката.

— Щеше да ми е по-лесно, ако бях отишъл с момчетата — рече Джордж, като седна на стола си в началото на масата.

Роуз приключваше приготовлението на вечерята. Той не беше много гладен, но миризмата на печената пуйка беше достатъчна, за да изостри апетита му.

— Тук има още работа, която не мога да свърша сама — рече тя.

— Направи списък и ние ще започнем работа — каза й Джордж, но без въодушевление.

Не мислеше за неприятните задължения. Мислеше за нея. От години не беше оставал с жена за повече от няколко минути. Не си спомняше точно какво въздействие му бяха оказвали, но знаеше, че не би го сравнил с въздействието на Роуз.

Не изпитваше кавалерско желание да я защищава от бандити или конекрадци. Искаше да я заведе в леглото си и да я люби, докато парещата болка у него не стихнеше. Искаше да се отдаде на чувствата си, докато сковаността, която изпитваше, когато минаваше близо до нея, не изчезнеше. Искаше да зарови глава в тялото й, докато се убедеше, че повече никога няма да желае толкова много една жена.

Освен това, отчаяно се съпротивляваше на властта й върху него. Искаше да се освободи от всякаква обвързаност, която не му позволяваше да отиде където иска, да прави каквото иска и да бъде онова, което иска. Не искаше да понесе същите трудности и разочарования като баща си. Вярно, че баща му беше отстъпчив и егоист, но Джордж беше свидетел как безкрайните му капризи го бяха съсипали, докато бе изгубил контрол, достойнство и самочувствие.

А Джордж беше син на баща си.

Дори и преди войната той знаеше, че притежава неговите слабости. Закле се да не допуска същите грешки. Съзнаваше, че това означава да се откаже от много удоволствия, но знаеше също така, че един мъж трябва да остане верен на себе си.

Момчетата не му пречеха. Поне за известно време. Но Роуз… Именно от нея се опасяваше. Именно с нея трябваше да внимава.

Опита се да установи какво у нея го привличаше толкова силно. Как бе възможно една жена да изглежда съвършено красива с вдигната на тила коса, с потънало в пот чело и с тяло, облечено в раздърпана кафява дреха, покриваща всичко, от брадичката до пръстите на краката и ръцете? Роклята дори не беше хубава, нито пък прилягаше предизвикателно на тялото й.

Беше с гръб към него, а вниманието й беше съсредоточено върху яденето, което приготвяше. Въпреки това, той толкова много искаше да бъде с нея, че беше готов да сложи масата. Не знаеше как да го направи. Никога не беше вършил нещо повече, освен да си налее чаша мляко.