Роуз

ПЕТА ГЛАВА

— Не може ли след закуска? — попита Джордж. Беше гладен не по-малко от Монти и заповедта да напълнят с вода казана за прането и да донесат всичките си дрехи, преди да се нахранят, го ядоса.

— Помислих си го — отговори Роуз, — но как да ги задържа, след като се нахранят?

— Можеше да ги попиташ.

— Можех — призна Роуз, — но така е по-лесно.

— Да не би да я оставиш да и се размине? — поиска да разбере Монти.

— Какво да й се размине? — сопна се разгневен Джордж. — Вие гласувахте да наемем домашна помощница. Прането влиза в задълженията й. Щом искаш да свърши работа, дай й възможност.

— Да си го свърши сама. Нямам намерение да я спирам.

— Няма ли да ти е неприятно да рови из нещата ти?

Очевидно тази мисъл не бе минавала през главата на Монти.

— Аз не искам никой да ми рови из нещата — заяви Хен.

— Може да прави каквото си иска с моите дрехи — рече Зак. — Аз дори не ги харесвам.

— Никоя жена не може да пипа нещата ми — отсече Тейлър.

— Сигурен съм, че тя не иска да го прави — каза Джеф. — Вероятно ще използва пръчка.

— Момчета, донесете си дрехите — рече Джордж. — Джеф и аз ще се заемем с водата.

— Имаш ли нещо против да ми донесеш нещата? — обърна се Джордж към Хен.

— Не. Ще ти помогна веднага, щом свърша.

— О, по дяволите, ще дойда с теб за вода — рече Монти.

— Джеф ще го направи — каза Джордж, като погледна особено изпитателно Монти. — Ти виж дали Зак и Тейлър няма да оставят половината си дрехи под някоя дъска на пода.

— Не трябваше да оставяш да й се размине — настоя Джеф, докато отиваха към кладенеца.

— Какво да й се размине? — попита Джордж.

— Това, че ни командва, сякаш е някой генерал, а ние сме редници.

— Предполагам, че няма да го прави, когато почувства, че искате да й помагате — отговори Джордж.

— Не бива да я поощряваш да издава заповеди. Ти трябва да го правиш.

— По дяволите, нали затова я наех — сопна се Джордж, като пусна ведрото в кладенеца. Щом чу плисъка на вода на дъното, започна да го изтегля. — Не искам да се безпокоя за готвенето, чистенето и другата домакинска работа.

— Да, но тя започна да се самозабравя.

— Щом е така, можем да я уволним и да наемем друга.

Джордж подаде първото ведро на Джеф и пусна второто в кладенеца. Водата се разплиска отново и той пак издърпа ведрото.

— Това е нашият дом, Джеф, и ние решаваме какво да стане. Но когато наемеш някого на работа, не може да му вадиш душата и да очакваш той да бъде доволен.

— Изобщо не ме интересува дали е доволна.

— В такъв случай допускаш голяма грешка — Джордж извади ведрото от кладенеца. — Хайде. Колкото по-бързо напълним казана за прането, толкова по-скоро ще ядем.

— Ще трябва още няколко пъти да ходите да пълните вода — отбеляза Монти, след като изляха водата в казана. Той още стоеше там, където го бяха оставили и гледаше втренчено Роуз.

— Тогава вземи едно ведро и помогни.

— Мислиш, че е приготвила закуската и я държи топла, докато чака да свършим всичко това? — запита Монти, докато се връщаха заедно към кладенеца.

— Да.

— По дяволите. И Хен каза същото.

— Струва ми се, че не искаш да чакаш още двадесет минути, а? — попита Джордж.

— Не, но като знам, че закуската е там и ни чака, докато тя ни кара да търчим като роби, коремът ме свива.

Роуз наблюдаваше как Джордж и брат му изливат последните ведра вода в казана за прането. Хен помагаше на Зак да разпределят дървата така, че огънят да обхване казана от всички страни. Тейлър с настървение търсеше мръсните дрехи. Вероятно се надяваше, че ако й намира повече работа, ще я принуди да се върне в Остин.

Роуз беше спокойна. Те вършеха всичко в много по-добро настроение, отколкото бе предполагала. Съзнаваше, че го дължи на Джордж.

Чудеше се какво мисли той за нея. Бе забелязала пронизващия, сърдит поглед, който й отправи, когато издаде заповедта си. Беше я подкрепил, но беше ясно, че привързаността му към семейството си оставаше непроменена.

Роуз обичаше да го наблюдава заедно с брат му. Толкова много й напомняха за семейство Робинсън. Живяла бе с тях до седемнадесетгодишната си възраст — достатъчно дълго, за да отгледат от три до осем деца. Вечно нямаха пари, но единственото, което ги правеше щастливи, беше да се съберат около мистър Робинсън, да разговарят, да се смеят и да се надпреварват кой да привлече вниманието му.

„Катерят се по него като кученца по майка си“, често казваше мисис Робинсън.

Роуз често мислеше с копнеж за семейството, което искаше да има, когато порасне. Три момчета и три момичета. Първо момчетата, за да могат да помагат на баща си, а момичетата по-късно, за да може да ги глези. Не искаше да има голяма разлика помежду им. Нали трябваше да играят заедно, докато пораснат. Мисълта за самотното й детство й причиняваше болка. Естествено, всички щяха да бъдат самостоятелни да се борят за своето място под слънцето, но и всяко щеше да разчита на баща си, ако нещата се усложняха. А той винаги ще е при тях. Винаги. Защото семейството ще бъде много по-важно за него от всичко останало на света.

Джордж щеше да бъде точно такъв баща. Той забравяше за вътрешното си безпокойство само когато се занимаваше с проблемите на братята си. Не го съзнаваше, но семейството беше единственото му спасение. Роуз се чудеше как да му го каже. Но се съмняваше, че ще й повярва, дори и да му го кажеше.

Чудеше се дали момчетата имаха представа, колко много означаваха те за него. Вероятно не. Изглеждаха прекалено заети със собствените си ядове. Само Джордж беше в състояние да забрави за грижите си и да се съсредоточи върху проблемите на другите.

Ах, защо не съсредоточи вниманието си върху мен.

Опитала се бе да не мисли за това. Излишна загуба на време. Тя се бе обвързала със семейството му поради нуждата, която изпитваха един от друг. Не трябваше да допуска грешката да си въобразява, че може да остане при тях по други причини. Но каква болка само й причиняваше мисълта, че той се интересува от нея единствено, защото работи за него.

Щом не можеш да понесеш това, кажи му да те върне в Остин. Но преди да го сториш, си припомни, че колкото и лошо да се държат, това е нищо в сравнение с Остин.

Само че тя искаше повече. Чудеше се дали някой щеше да я погледне с онази обич и загриженост, която се четеше в очите на Джордж, когато погледнеше братята си. Чудеше се дали някой би се отказал от нещо, което силно желаеше, или поне от част от него, заради нея.

Не и в Тексас. Не и там, където тя винаги щеше да бъде онази проклета янки.

— Много си досадна, но готвиш добре — каза Монти, като лапаше закуската толкова въодушевено, че Джордж трябваше да му напомни да внимава за обноските си.

— Затова не трябва да готви толкова вкусно — отговори той с пълна уста. — Никога не съм мислил, че яденето може да бъде такова удоволствие.

— Ако се тъпчеш така всеки ден, конят ти скоро ще откаже да те носи — рече Джеф.

— По дяволите, бих вървял пеша до Рио Гранде, за да ям такава храна.

— А ти, Хен?

— Храната е хубава, но не бих отишъл пеша толкова далече. Ще ми излязат мазоли, големи колкото яйца на опосум.

— Нали знаеш, че не съществува такова нещо — каза Зак.

— Разбира се, че знам, но може би Роуз не знае. Канех се да я помоля утре да ни изпържи омлет от яйца на опосум, а ти развали номера.

Зак се засмя весело.

— Дори и едно градско момиче знае, че опосумът не снася яйца. А ти знаеш ли, Роуз?

— Мис Торнтън, млади човече — поправи го Джордж.

— По-лесно за всички ще е да ме наричат Роуз — рече тя. — И… да, знам, че опосумът не снася яйца. А ти знаеш ли, че любимата храна на мечката е свинското?

— Нещо ме занасяш.

— Съвсем не — увери го Роуз. — Изяж си закуската. Ако се наложи да я изхвърля, мечките ще бъдат тук още преди да е дошло време за вечеря.

— Тук не съм виждал мечки.

— Не ти и трябва да виждаш мечка, която яде свинско. Те обичат да хрускат момченца.

— Пак ме занасяш — оплака се Зак.

— Малко. Но ще сключим с теб една сделка. Ти ще ми кажеш кога Хен се занася с мен, а аз вече няма да ти разказвам небивалици.

— Хен няма да го направи, но Монти ще го направи.

— Тогава да се съюзим срещу Монти.

— Ако продължаваш да готвиш така, можеш да правиш каквото искаш — рече Монти, като пъхна последното парче бисквита в устата си, преглътна и последната капка мляко и се надигна от мястото си. — В седем ще се върна гладен като мечка.

— Забрави да помолиш да те извини — изчурулика Зак.

— Кравешка фъшкия — измърмори под носа си Монти, докато сядаше отново. — Може ли да ме извиниш, мис?

— Да. А „Роуз“ би било още по-добре.

— И аз трябва да ставам — надигна се Хен. — Не мога да оставя Монти сам срещу всички онези конекрадци.

— Онези Макклендън постоянно се опитват да изхранват семействата си, като крадат нашите крави — обясни Джеф.

— Имате ли някакви по-специални желания за вечеря? — попита бързо Роуз, като видя, че двамата близнаци поглеждат към Джеф свирепо.

— Пуйка — обяви Монти. — Знам едни дъбове край реката, където живеят сума ти пуйки.

— Ако довечера донесеш няколко, за утре сутринта ви обещавам печена пуйка.

— По дяволите, може и да не си толкова лоша, в края на краищата.

— Видя ли, че не е трудно човек да се спогажда с нас?

— Само докато ви тъпча с храна.

— Ако искаш, направи списък на продуктите, които ще ти бъдат необходими — обърна се Джордж към Роуз. — Монти не може да носи пуйки всяка вечер. Следващата седмица ще изпратя някого в града. Джеф, искам да поговоря с теб — той отново се обърна към Роуз. — Зак и Тейлър ще останат и ще ти помогнат за прането.

— Няма да мъкна вода като някое бебе — избухна Тейлър.

— Ти се занимаваш с домашната работа от години — каза Джеф. — Какво разбираш от яздене и стрелба?

— Много повече, отколкото ти си научил в онзи североамерикански затвор — озъби се в отговор Тейлър.

Джеф пребледня като смъртник.

Монти и Хен тихо се измъкнаха.

— Необходим ми е само един помощник — обади се Роуз. — Зак ще свърши работа.

— Защо все аз? — проплака той.

— Защото трябва да измислим някакъв номер на Хен заради яйцата на опосума — каза Роуз, — а не можем да го направим, ако теб те няма целия ден. Освен това, аз нямам представа от живота на открито. Трябва да науча много неща. Току виж съм се опитала да издоя бика.

Зак реагира на думите на Роуз с презрение.

— Нали няма да стоя в къщи всеки ден? — обърна се той към Джордж.

— Не.

— Добре. И въпреки това тази работа не ми харесва.

— Тейлър, ти и Джеф оседлайте конете. Идвам веднага, след като поговоря с мис Торнтън.

— Да ти оседлая ли коня? — попита Зак.

— Но ти не можеш… — започна Джеф.

— Разбира се — отговори Джордж. — Само не оседлавай онзи, буйния. След случилото се вчера, той вероятно само чака удобен случай да ме захапе за крака.

— Кой ще стигне пръв до оградата — викна Зак и хукна навън. Тейлър се стрелна по петите му.

— По-добре ги дръж под око, Джеф.

— Защо? Те няма да ме слушат за нищо.

— Наблюдавай ги отблизо. Създаваш неприятности само като си отвориш устата.

— Знам, че го прави несъзнателно — каза Роуз, след като Джеф излезе, — но като че ли търси онова, което ще ги засегне най-много.

Джордж се намръщи и тя прехапа език. Пак забрави, че не бива да говори толкова откровено. И без това все ги командваше, все им нареждаше какво да правят. Никой не обича непознат човек да критикува братята му, дори и да има основание.

— Не се ли чувстваш добре близо до него?

— Да, но не заради ръката му. Ти обичаш братята си дори когато не одобряваш поведението им или си им ядосан. А с Джеф не е така.

Отново допусна грешка. Ще се научи ли някога да не избъбря всичко, което мисли?

— Грешиш. Джеф държи на семейството повече от мен. Всъщност аз нямаше да се върна тук, ако не беше той.

— А къде щеше да отидеш?

— Щях да се запиша в армията и щях да се бия срещу индианците.

Роуз остана толкова изумена от думите му, че не знаеше какво да каже.

— Но това означава, че ще бъдеш в Съюзническата армия — тя не можеше да повярва, че той би направил такова нещо, след като четири години се бе сражавал в Конфедералната армия.

— Армията на Съединените щати — поправи я Джордж. — Винаги съм мечтал за военна кариера. И мисля отново да постъпя в армията, ако се махна оттук.

— Няма ли да ти бъде трудно да издържаш жена и семейство при това положение?

— Нямам намерение да се женя и да създавам семейство.

Все едно й изкара въздуха с юмручен удар. Мислите му бяха заети изключително със семейството му. Съвсем естествено беше да иска да създаде собствено семейство.

— Мислех си само… С толкова много братя… Поел си такава отговорност…

— Именно затова не искам семейство — рече Джордж. — Съзнавам какво бреме бяхме за родителите ни. И за какво? Седмина сина, които не могат да се понасят. Това изобщо не ме привлича.

— Но защо избра армията? — попита Роуз, неспособна да възприеме нито думите, нито съкрушителното им значение.

— Това е работата, за която ме бива. Освен това ми позволява да правя, каквото поискам.

— Но няма ли да ти липсва семейната обич и приятелството?

— Ти не си била в армията и не знаеш, че сраженията създават изключителни приятелства между мъжете. Там поверяваш живота си на някои приятел, защото знаеш, че и той ще даде живота си за тебе. Тези чувства са силни като чувствата между мъж и жена, но не те задушават. Съпругата и децата се държат здраво за теб и изсмукват силите ти. Те се хранят от теб както животно с жертвата си. А мъжете не го правят.

Зак дотърча с коня му.

— Добре ли го оседлах? — попита той с блеснали от вълнение очи.

— Отлично — отговори Джордж, като не спомена за един хлабав ремък и за гънките по покривалото на седлото.

— Хен му сложи юздата, но останалото направих аз.

— Явно трябва да дам кон и на теб.

— Наистина ли?

Момчето толкова се развълнува, че пусна юздите и се хвърли в обятията на Джордж. Хен се възползва от възможността и затегна ремъка. А Роуз си помисли, че Джордж ще спре точно зад първия храст и ще оправи покривалото на седлото.

— Веднага щом ни се удаде сгоден случай и ще подгоним мустанги. Монти каза, че видял голямо стадо от другата страна на реката.

— Може ли и аз да дойда с вас? Искам сам да си избера кон.

— Разбира се, че можеш… — започна Джеф.

— Ще видим — прекъсна го Джордж. — Но някой трябва да стои тук, за да пази Роуз, ако се появят бандитите, докато ни няма.

— Искам да е черен — продължи Зак, явно безразличен към евентуалната опасност, застрашаваща Роуз. — Тогава никой няма да може да ме види, като се промъквам нощем.

— Ще поговорим за това по-късно — каза Джордж.

— Щом говориш така, значи няма да ме вземеш — рече плачливо Зак.

— Наистина няма да те взема, ако непрекъснато хленчиш — строго каза Джордж. — А сега трябва да тръгвам. Прави всичко, каквото ти нареди Роуз. Ще говорим за коня ти довечера.

Докато ги гледаше как се отдалечават с конете, Роуз се чувстваше като удавница, която се потапя за трети път. Джордж й бе казал, че се стреми към военна кариера. Освен това беше настроен зле към всичко, което намирисваше на дом и семейни задължения. Не желаеше да се обвързва. А Роуз се бе заклела да не се омъжва за военен. Баща й рядко се свърташе у дома. Не вземаше семейството си със себе си, защото казваше, че е опасно и ще го разсейва. Целият й живот бе преминал в очакване той да се върне за малко у дома и в броене на дните, оставащи до пристигането му. А сега разбра, че Джордж желае военна кариера, а не семейство.

Изненада се, че това така силно я обезсърчи. Знаеше, че го харесва, че разчита на него и че той е заел централно място в мечтите, ума и сърцето й. Но едва сега разбра, че това не бяха само мечти, а надежди. Несъзнателно бе заложила бъдещето си в ръцете му. А той по най-категоричен начин й го бе върнал обратно. Разбра, че всичко е изгубено. Като кораб, чийто кормчия е изхвърлен зад борда при сблъсък с подводна скала. Бъдещето й зееше пред нея, пусто и изпълнено с опасности.

— Голям куп мръсни дрехи натрупахме — отбеляза Зак, като прекъсна мислите й. — Всичките ли ще изпереш днес?

— Да — отговори Роуз.

— Не е необходимо. Няма да ти се сърдят.

— Искаш да кажеш, че на тебе не ти се работи — продължи тя. Почувства се малко по-добре. Винаги, когато разговаряше със Зак, се чувстваше добре.

— Е, така е — призна Зак с нагла усмивка. — Прането изглежда страшно много.

— Изперем ли го веднъж, после няма да го оставяме да се замърсява до такава степен.

— Защо жените винаги държат толкова много на чистотата? И мама все ми вадеше душата за това. След като умря, не се къпя повече от веднъж в месеца и пак пораснах жив и здрав.

— Да, но миришеш — рече Роуз и сбърчи нос. — А сега се размърдай и ми донеси още дърва. За да се смъкне тази мръсотия, е необходима вряла вода.

— Аз не виждам нищо лошо в мръсотията — мърмореше той, докато излизаше. — И на Господ сигурно му е харесвала. Защото е създал доста от нея.

Роуз огледа кухнята. Нещо в стаята я притесняваше, но не можеше да определи точно какво. И това започна да я безпокои. Беше първият й пълен ден в ранчото и имаше прекалено много работа, за да се разсейва с неясни усещания. Трябваше да работи всяка минута, ако искаше да е готова, когато се върнат мъжете. Ако намеренията й се осъществяха, тя щеше да има преднина пред тях.

И все пак, когато влезе в килера, за да потърси консервираната храна, тя изпита същото усещане. В мига, в който се върна в кухнята, разбра на какво се дължи то. Помещението беше твърде малко, за да заеме цялото пространство в тази половина на кухнята. Беше толкова очевидно, че се зачуди как не го е забелязала досега.

Защото беше прекалено заета, разтревожена, разстроена и изплашена, за да забележиш каквото и да е, ако не ти го тикнат под носа. Тя се загледа в междинната стена и моментално видя вратата. Почти цялата беше покрита с дебели палта и мушами, окачени на множество дървени гвоздеи. Трябваше да направи някакви промени. Кухнята не беше място за връхни дрехи.

Роуз откачи едно от палтата и натисна дръжката на вратата. Не беше заключена, но трябваше да свали още две палта, преди да отвори широко вратата.

Озова се в спалнята на мисис Рандолф. Стаята беше голяма колкото кухнята и пълна с мебели, каквито Роуз не бе виждала през живота си. Няколкото порцеланови и кристални изделия й бяха подсказали, че на времето семейство Рандолф са били богати. Тази стая й показа какво е представлявал интериорът в дома им във Вирджиния. Очевидно мисис Рандолф бе донесла всичко от спалнята си там — от покритото със сатен и отрупано с възглавници огромно легло с балдахин до няколкото килимчета, които покриваха грубия дъсчен под. Някой дори се бе опитвал да постави тапети на стените, но се беше отказал, след облепянето на гладките вътрешни стени. Външната стена от дърво и хоросан беше закрита от натрупани мебели и пердета. Брокатени пердета и гирлянди висяха по тесните и високи прозорци, предназначени по-скоро за отбрана, отколкото за красота. Столове, шкафове, гардероби и едно канапе се съревноваваха за ограниченото пространство в стаята. В другия, плътно долепен до килера ъгъл на стаята, имаше врата, която сигурно водеше към складовото помещение.

Роуз застана в средата на стаята, въпреки че имаше чувството, че нарушава някаква неписана забрана. Всичко бе покрито с прах и фин тексаски пясък. Момчетата сигурно не бяха влизали тук, откакто бе починала майка им. Тя си помисли, че това е един вид светилище или само част от живота им, която бяха запазили непокътната. Не трябваше да разпитва Джордж. Ако искаше, той сам щеше да й каже.

Мина й през ума, че това би могло да бъде нейната стая, но знаеше, че никога няма да спи тука. Стаята щеше да си остане затворена като паметник на всичко, което се е провалило в миналото на семейство Рандолф.

— На хоризонта се виеше тънка струя дим.

— Мислех, че е свършила с прането отдавна — отбеляза Хен.

— Вероятно не е имала време, защото е гледала Зак — рече Джеф.

— Имахме доста мръсни дрехи — изтъкна Джордж.

— Ако ни чака да ги прострем вместо нея, аз се махам — заяви Монти.

— Господи — възкликна Джордж. — Та ние нямаме въже за пране. Не може да е изсушила всичко.

— Исусе Христе! Това означава, че всичко, което притежавам, е мокро — изстена Монти. — Какво ще облека?

— Какво им има на дрехите, с които си облечен сега? — попита Джеф. — Носил си ги само една седмица.

— Я млъквай — изръмжа Монти. — Ти да не би да миришеш по-добре.

— Ако вие двамата започнете да се карате отново, ще стоите навън, докато се сдобрите — каза Джордж. — Стига ми толкова за днес.

— На мене също — добави Тейлър. — По-лоши сте и от момичетата.

Монти насочи коня си към Тейлър, но момчето вече отиваше към ограденото място за добитъка.

— Няма да има караници, ако Джеф остави на мира Монти — рече Хен.

— Не бих го закачал, ако мислеше, преди да си отвори устата — възпротиви се Джеф.

— Трябваше да останеш във Вирджиния — рече Хен с блеснали от гняв очи. — Мисля, че Тексас никога няма да ти хареса. А и той няма да те хареса.

Той пришпори коня си и се понесе в галоп след Монти и Тейлър.

Джеф и Джордж яздиха мълчаливо около минута.

— Ти съгласен ли си с тях? — троснато попита Джеф.

— По дяволите, Джеф, кога ще престанеш да отравяш всичко, което кажеш? Момчетата са убедени, че ги мразиш.

— Нямаше да говоря така, ако не ме интересуваха. Би трябвало да го знаят.

— Но не го знаят. Дори и Роуз го забеляза.

Изведнъж Джеф се смути и се скова. Джордж разбра, че е допуснал грешка, като е намесил Роуз в спора.

— Можеш да се пъчиш като крастава жаба, колкото си искаш, но ако някой непознат те види само веднъж, отстрани изглежда много по-неприятно, отколкото си мислиш — продължи Джордж.

— Нямам намерение тя да ми бъде съдник.

— Нито пък аз или момчетата.

— Нямах предвид…

— Не ти е било лесно, Джеф, никой не го отрича, но си жив. Можеш да вървиш. Има стотици хиляди мъже, които биха се считали за щастливци, ако можеха да го правят.

Но сърдитият, мълчалив Джеф скоро престана да занимава мислите на Джордж. Докато яздеше през двора, той видя, че Монти и Тейлър яростно крещят на Роуз. Хен и Зак явно също бяха срещу нея. Той въздъхна ядосан и пришпори коня си.