Ръката на Сатаната

XXXV

На тримата мъже им бе нужен половин час, за да стигнат до сградата по средата на улица „Веласкес“. Промъкваха се внимателно стъпка по стъпка; оръжията им бяха скрити, погледите им обхождаха пространството във всички посоки, движенията им бяха подчинени на необходимостта да останат незабелязани.

Когато най-сетне стигнаха, Декарабиа хвърли поглед към един от съучастниците си.

— Качи се на втория етаж — нареди той, сочейки блока, до който се спотайваха, точно срещу апартамента, където вероятно се намираха мишените. — Кажи ми какво виждаш в отсрещната сграда.

Без да каже и дума, мъжът потъна в изоставената постройка. Първите му стъпки по стълбището отекнаха във входа и след това се изгуби. Декарабиа се скри зад един стълб, откъдето можеше да наблюдава улицата, и зачака новини.

Разузнавачът се върна десет минути по-късно и се облегна на стълба, за да докладва.

— В апартамента на втория етаж наистина има някой — каза той, сочейки към блока, който наблюдаваха. — В хола видях мъж и жена.

— Какво правят?

— Седят до масата и разговарят — отвърна той. — Пред тях има чинии.

— Дали са нашите гълъбчета?

Разузнавачът се намръщи и сви рамене.

— Трудно е да се каже — призна накрая той. — Те са далеч, в стъклото има отражения и освен това съм виждал само техни снимки. Но не забелязах нищо, което да подсказва, че не са те. Възрастта и цветовете на косите им съответстват с описанието.

Декарабиа не отделяше поглед от прозореца на хола на втория етаж в сградата отсреща. Струваше му се малко вероятно да не са те. Фактът, че на тази пуста улица откриха мъж и жена точно на мястото, където трябваше да бъдат, беше показателен. Подобно нещо не можеше да е съвпадение. Отклони поглед от прозореца и се взря в двамата мъже, които Магус му бе зачислил за операцията. Дали бяха способни да се справят? Може би, но всъщност това нямаше значение. Ако не успееха, той, Декарабиа, бе там, за да свърши необходимото. Махна с ръка към сградата, където се криеха мишените.

— Хайде!