Ръката на Сатаната

XLV

Сякаш бяха привлечени от мощен магнит.

Пометени от стихийната експлозия на желанието, потискано до този момент, Томаш и Ракел притиснаха тела и сляха устни, стенещи и задъхани, увлечени в плътска схватка. Изтърколиха се от дивана на килима, жадуващи един за друг, в копнеж за насладата; страстта на единия разпалваше тялото на другия, горещите им езици се преплитаха, боричкаха се и се вкусваха. Португалска меланхолия и испанска страст, лузитанско море и кастилски огън, кадифе и желязо, сол и кръв, olа и hola се сливаха в едно.

Изучавайки тялото му с ръцете си, Ракел сграбчи колана му и започна да го разкопчава. Треперещ от възбуда, Томаш съблече блузата и свали сутиена й. Погали топлите нежни гърди — не бяха големи, но пък ги усещаше изящни и стегнати; зърната й бяха розови и набъбнали и той ги засмука жадно в стихийния порив на страстта.

— Dulce^[98] — прошепна задъхано тя със затворени очи в миг на наслада. — Dulce, dulce…

Томаш облиза устните й, после зърната, след това отново устните. Целият изгаряше от сляпо желание. Приличаха на танцьори, преплели телата си в инстинктивна хореография, ръцете му галеха извивките й, а тя вдъхваше аромата на страстта. Всеки споделяше трептящия плам на другия. Дали Филипе бе имал тази жена? Този въпрос изникна сякаш от нищото в главата на Томаш. Ако не го бе направил, значи, е бил истински глупак. Глупак. Той, на негово място, не би я изпуснал. На негово място той би…

Томаш спря.

Ракел отвори очи, изненадана от внезапната пауза, и се взря в него с повдигнати вежди и въпросително изражение.

— Quepasa, carino^[99]?

С широко отворени очи, вперени в неопределена точка на стената, сякаш пренесен в друго измерение, португалецът седна на килима.

— Ако аз бях на мястото на Филипе, какво щях да сторя?

Изрече тези думи със странен глас, сякаш питаше не друг, а самия себе си и останал в хола сам със своите съмнения. Томаш се потопи в свят, който само той можеше да види.

— Que? — учуди се испанката, все още без да разбира какво става. Тя вдигна захвърлената си до краката на дивана блуза и покри голите си гърди. — Какво стана? Защо спря? Добре ли си?

Целувката бе стопила формалностите между тях и дистанцията между „вие“ и „ти“ бе изчезнала. При вида на новия си любовник, седнал неподвижен на килима, с непроницаем поглед, потънал в собствения си свят, далечен и недостижим, Ракел все пак се поколеба. Дали наистина бяха станали толкова близки?

Изражението на Томаш беше безстрастно като на робот.

— Какво бих направил аз на негово място?

— Рог Dios, за какво говориш?

Историкът потръпна и сякаш се върна към живота. Погледът му сияеше от прозрението, което току-що бе осенило ума му.

— Криптограмата! — възкликна той, протягайки ръка към плика, който все още бе на дивана. — Знам как Филипе е кодирал посланието на криптограмата!

Ракел зяпна и по лицето й се изписа безгранично изумление.

— Мислиш за криптограмата? Сега? — Беше слисана. — За бога, Томаш, това не може ли да почака малко? Точно сега ли, madre тia!

Изглежда, любовникът й дори не я чуваше. Със сляпата решителност на сомнамбул, Томаш се изправи и гол, което, изглежда, не го притесняваше, се потопи в решението на шарадата, която Филипе му бе оставил.

— Това е карта — каза той. — Като деца измисляхме анаграмите като карти и ги разделяхме на две. — Историкът взе химикалката и бележника и седна на дивана. — Ако бях на мястото на Филипе и исках да изпратя послание до себе си, щях да създам карта, подобна на онези, които правехме в гимназията.

— Но каква е тази карта? Обясни ми.

С треперещи ръце Томаш изписа четирите реда в един.

Не виждаше никакъв смисъл. Все пак присъствието на точката в края на втората част привлече вниманието му. Нормално би било точката да е в края на реда. Той помисли малко и се убеди, че точката представлява краят на посланието. Как да раздели криптограмата така, че да постигне желания резултат? Може би трябваше да започне от четвъртия ред, след това да продължи с първия, докато стигне до третия. Опита.

Отново нямаше особен смисъл. Пробва няколко варианта: изписа четирите реда в два и ги заразмества, докато не стигна до комбинация, която привлече вниманието му.

Взря се в буквите и ги наблюдава известно време със затаен дъх и учуден поглед. Внезапно погледна към Ракел, след това отново се върна на последния вариант на загадката и отново впери очи в испанката. Погледът му се местеше между тях сякаш в лицето на жената или в буквите търсеше потвърждение на идеята, която бе започнала да се оформя пред очите му.

— Еврика! — внезапно извика той. Тялото му трепереше от вълнение. — Сетих се!

— Какво?

Историкът почука с показалец върху последния вариант на загадката, привличайки вниманието на събеседничката си към него.

— Не виждаш ли? Нима не виждаш?

Ракел отново хвърли поглед към поредицата от букви, но тя не й говореше нищо. Виждаше само един неразбираем език върху листа, без никакъв смисъл, сякаш символите бяха случайно изписани.

— Какво да видя? За какво говориш?

Томаш отново изписа криптограмата и начерта няколко стрелки, първата от които се спускаше от първата буква на горния ред към първата буква на втория ред; втората стрелка тръгваше от първата буква на втория ред и сочеше към съседната буква от същия ред; третата стрелка се изкачваше от втората буква на втория ред до втората на първия ред и така последователно в един постоянен зигзаг между двата реда. който приключи с точката.

— Виждаш ли? — попита той с триумфален блясък, който светеше в зелените му очи. — Сега разбираш ли го? Агентката от Интерпол се съсредоточи в пренаредена криптограма.

— G… — заекна тя, опитвайки се да следи стрелките. — О…Т…О…

Губейки търпение, Томаш цъкна с език и с трепереща от вълнение ръка изписа решението на един ред, вече без стрелките.

След това погледна листа отдалеч, за да разгледа резултата. Не остана много доволен, затова го изписа отново, спазвайки съответните интервали.

— Voila!

Ракел се наведе над бележника.

— Отиди в сатаната плюс и потърси върху гробницата на Сатаната? — прочете тя с въпросителен тон. Вдигна поглед към португалеца. — Какво, по дяволите, означава това?

Лицето на Томаш сияеше от доволство.

— Напътствия, които ще ни отведат до диска.