С огън и меч

Петдесет и втора глава

Ако пан Заглоба се теготеше в Збараж, не по-малко се отегчаваше и Володийовски, който копнееше за война и приключения. Наистина от време на време се случваше да излязат от Збараж хоронгви, за да преследват размирни банди, които палеха и колеха край Збруч, но това беше война на дребно, главно партизанска, неприятна при такава люта зима и мраз, която изискваше много усилия, а носеше малко слава. Поради всички тия причини пан Михал всеки ден настояваше пред Заглоба да тръгнат на помощ на Скшетуски, от когото вече дълго време нямаше никаква вест.

— Навярно е попаднал в някакво опасно положение и може вече да не е жив — казваше Володийовски. — Трябва непременно да тръгнем, та ако ще дори да загинем заедно с него.

Пан Заглоба не се противеше много, сам казваше, че плюел в Збараж, и се чудеше, че още не е покарала плесен по него, но отлагаше с надежда всеки момент да получат вест от Скшетуски.

— Той е храбър, но е и умен — отговаряше Заглоба на настояванията на Володийовски. — Да почакаме още няколко дни, може да дойде писмо и да се окаже, че цялата експедиция е излишна.

Пан Володийовски признаваше основателността на тоя аргумент и се въоръжаваше с търпение, макар че времето се влачеше все по-бавно. В края на декември скова такъв студ, че и разбойниците се изпокриха. В околността настъпи спокойствие. Единствено развлечение бяха политическите новини, които често достигаха до сивите стени на Збараж.

Разправяше се за коронацията, за сейма, за това дали княз Йереми ще получи хетманския жезъл, който се пада най-вече на него. Възмущаваха се от ония, които твърдяха, че поради връщането към преговори с Хмелницки само Кишел можел да се издигне. По тоя повод Володийовски се дуелира няколко пъти — пан Заглоба пиянства няколко пъти и имаше опасност съвсем да се опиянчи, тъй като правеше компания не само на офицери и шляхтичи, а не се срамуваше да ходи дори у обикновени граждани на кръщавки и сватби и особено хвалеше тяхната медовина, с която се славеше Збараж.

Володийовски му се караше за това и казваше, че не е прилично за един шляхтич да фамилиарничи с хора от нисък произход, защото така уронва престижа на цялото съсловие, но Заглоба отговаряше, че виновни за това са законите, които позволяват на еснафите и бакалите да богатеят и да достигнат до такава заможност, каквато би трябвало да има само сред шляхтичите; и той предсказваше, че от тези големи привилегии за простите хора не може да излезе нищо добро, но пак си правеше своето. И човек мъчно можеше да го съди за това през тия мрачни зимни дни, при несигурността, досадата и очакването.

Постепенно обаче хоронгвите на княза започнаха да се прибират в Збараж и по това подразбираха, че напролет ще има война. Но засега настроението се пооживи. Заедно с другите с хусарската хоронгва на Скшетуски пристигна и пан Подбипента. Той донесе вестта, че князът е в немилост пред двореца, съобщи също за смъртта на пан Януш Тишкевич, киевския воевода, след когото — по всеобщо мнение — воеводството щяло да бъде заето от Кишел, и най-сетне за тежката болест, която сполетяла в Краков коронния стражник пан Лашч. Колкото до войната, пан Подбипента чул от самия княз, че тя можела да избухне само в краен случай, понеже комисарите вече заминали с указание да направят всички възможни отстъпки на казаците. Тия вести от пан Подбипента бяха посрещнати с ярост от рицарите на Вишньовецки, а пан Заглоба предложи да се връчи протест в замъка и да се образува политическа лига, защото, както казваше, не искал неговият труд при Константинов да отиде нахалост.

При такива новини и несигурност изтече целият февруари и наближаваше средата на март, а от Скшетуски все още нямаше вест.

Володийовски започна още повече да настоява за тръгване.

— Вече ще трябва да търсим не княгинята, а Скшетуски — казваше той.

Но се оказа, че пан Заглоба е имал право, като е отлагал от ден на ден тръгването, защото в края на март пристигна казакът Захар с писмо, адресирано до Володийовски, от Киев. Пан Михал веднага повика Заглоба, а когато се затвориха с пратеника в отделна стая, строши печата и прочете следното:

„Край Днестър чак до Ягорлик не открих никакви следи. Като сметнах, че трябва да е скрита в Киев, присъединих се към комисарите, с които отидох в Переяслав. Там неочаквано получих консенс338 от Хмелницки, стигнах до Киев и търся навсякъде, в което ми помага сам митрополитът. Тук има много наши хора, скрити из домовете на гражданите и по манастирите, но от страх пред тълпата се спотайват, поради което е мъчно да се търси. Бог ме водеше и не само ме запази, но вдъхна и на Хмелницки добро чувство към мене, ето защо се надявам, че и по-нататък ще ми помогне и ще се смили над мене. Свещеник Муховецки, моля за тържествена литургия, на която се молете за мене. Скшетуски.“

— Слава на вековечния Бог! — възкликна Володийовски.

— Има и postscriptum339 — каза Заглоба, като надничаше през рамото на пан Михал.

— Вярно! — каза малкият рицар и продължи да чете:

— „Приносителят на това писмо, есаул от миргородския курен, се грижеше за мене, когато бях пленник в Сечта, и сега ми помагаше в Киев и с риск за живота си се нае да донесе това писмо. Погрижи се, Михал, да не му липсва нищо.“

— Ето един почтен казак, поне един! — каза Заглоба и подаде ръка на Захар.

Старият я стисна без раболепие.

— Можеш да бъдеш сигурен в наградата си! — подхвърли малкият рицар.

— Той е сокол — отвърна казакът, — аз го обичам, не за пари съм дошъл тук.

— Виждам, че не ти липсва фантазия, с каквато не един шляхтич би се гордял — каза Заглоба. — Не само зверове има между вас, не само зверове! Но да оставим това! Значи пан Скшетуски е в Киев?

— Тъй вярно.

— А в безопасност ли е, защото чувам, че там тълпите вилнеят?

— Той живее у полковник Донец. Нищо няма да му сторят, нашият бащица Хмелницки заповяда на Донец да го пази като очите си, иначе ще отговаря със своя живот.

— Истински чудеса стават… От къде на къде у Хмелницки такива чувства към Скшетуски?

— Той го обича отдавна.

— А говорил ли ти е пан Скшетуски какво търси в Киев?

— Как да не ми е говорил, когато знае, че съм му приятел. Аз търсех и заедно с него, и отделно, затова трябваше да зная какво търся.

— Но досега не сте я намерили?

— Не сме. Колкото ляхи има още там, те се крият, един не знае за другия, затова и не е лесно да намериш някого. Вие сте чували, че там тълпите избиват, а аз видях това. Избиват не само ляхите, а и онези, които ги крият, дори калугерите и калугерките. В манастира „Свети Никола“ у монахините имаше дванайсет ляшки, тях ги задушиха с дим в една килия заедно с калугерките, а всеки няколко дни се събират по улиците и ловят, и откарват хора към Днепър… Хей, колко народ издавиха вече там!…

— Тогава може и нея да са я убили?

— Може.

— О, не — прекъсна го Володийовски. — Ако Богун я е завел там, той я е настанил на безопасно място.

— Къде е по-безопасно от манастир, но ето че и там ги намират.

— Уф! — каза Заглоба. — Значи вие, Захар, мислите, че тя може да е загинала?

— Не знам.

— Изглежда, че Скшетуски е оптимист — каза Заглоба. — Бог го подложи на изпитания, но и ще го зарадва. А вие, Захар, отдавна ли сте тръгнали от Киев?

— Ой, отдавна, пане. Излязох, когато комисарите минаваха на връщане край Киев. Много ляхи искаха да бягат с тях и бягаха нещастните кой както можеше, през снега, без път, през горите, тичаха към Белгородка, а казаците ги преследваха и биеха. Много народ падна, много нещо убиха, а някои пан Кишел откупи с всичките пари, които имаше.

— О, кучешки души! Значи вие пътувахте с комисарите?

— С комисарите чак до Гушча, а оттам до Острог. По-нататък продължих сам.

— Значи вие сте стари познати с пан Скшетуски?

— Запознах се с него в Сечта и го гледах ранен, а после го обикнах като родно чедо. Аз съм стар и няма кого другиго да обичам.

Заглоба викна на слугата, поръча му да донесе медовина и месо и седнаха да вечерят. Захар ядеше с апетит, защото бе уморен и гладен, после потопи жадно белите си мустаци в тъмната течност, пи, млясна и каза:

— Славна медовина.

— По-добра от кръвта, която пиете — рече Заглоба, — но аз мисля, че вие сте честен човек и обичате пан Скшетуски, та няма повече да бъдете с бунтарите, а ще останете при нас. Тук ще ви бъде добре.

Захар вдигна глава.

— Дадох ви писмото и ще си вървя, аз съм казак — мястото ми е при казаците, а не да се побратимявам с ляхите.

— И ще ни биете ли?

— Ами ще ви бия. Аз съм казак от Сечта. Ние си избрахме Хмелницки за наш баща, хетман, а сега кралят му прати жезъл и знаме.

— Ето ти, пане Михал — каза Заглоба, — не ти ли казвах, че трябва да протестираме?

— А вие от кой курен сте?

— От миргородския, но вече го няма.

— Какво е станало с него?

— Хусарите на пан Чарнецки го унищожиха при Жълти води. Сега аз съм при Донец с тия, които останаха. Пан Чарнецки е истински войник, той е в наш плен, комисарите молиха за него.

— И ние имаме ваши пленници.

— Така и трябва да бъде. В Киев казваха, че най-добрият молоец е в плен у ляхите, ако и да говореха други, че бил загинал.

— Кой е той?

— О, славен атаман: Богун.

— Богун беше смъртно съсечен на двубой.

— А кой го уби?

— Ето тоя кавалер — отвърна Заглоба и посочи Володийовски.

Очите на Захар, който в тоя момент обръщаше втора кана с медовина, изскочиха навън, лицето му стана червено, накрая избухна така, че от ноздрите му бризна едновременно течност и смях.

— Тоя ли рицар да убие Богун? — питаше той, като се задавяше от смях.

— Какво значи това, дявол да го вземе! — викна Володийовски и смръщи вежди. — Много си позволява тоя пратеник.

— Не се сърди, пане Михал — прекъсна го Заглоба. — Вижда се, че е добър човек, но не разбира от дипломация, нали затова е казак. От друга страна, за ваша милост е още по-голяма похвала, че въпреки невнушителния си вид вече си постигнал толкова големи победи в живота. Тялото ти е нищожно, но душата велика. Помниш ли как аз самият те гледах след двубоя, ако и да го бях видял със собствените си очи, защото не можех да повярвам, че такова хлапе…

— Стига, ваша милост! — измърмори Володийовски.

— Аз не съм ти баща, та да ми се сърдиш, но ще ти кажа, че бих желал да имам такъв син и ако искаш, мога да те осиновя, цялото си богатство ще ти припиша, тъй като не е срам да бъдеш велик в малко тяло. И князът не е много по-висок от тебе, но и Александър Македонски не е достоен да бъде негов оръженосец.

— Това, което ме сърди — каза Володийовски малко поуспокоен, — е, че от писмото на Скшетуски не се вижда нищо хубаво. Че той самият не е загинал край Днестър, за това хвала Богу, но княгинята не е намерил досега и кой може да гарантира, че ще я намери?

— Вярно! Но щом Бог чрез нашите ръце го отърва от Богун и го преведе през толкова опасности, през толкова примки, щом и в каменното сърце на Хмелницки е вдъхнал необичайно за него чувство, значи няма да изсъхне на пастърма от мъка и жал. Ако във всичко това не виждаш, пане Михал, пръста на провидението, че умът ти явно е по-тъп от сабята, пък и това си е в реда на нещата, защото никой не може да има едновременно всички качества.

— Едно нещо виждам — отвърна Володийовски, като мърдаше с мустачки, — че ние нямаме никаква работа там и ще продължим да седим тук, докато се спаружим окончателно.

— По-скоро аз ще се спаружа, а не ти, защото съм по-стар, а пък, нали знаеш, и ряпата се спаружва, и сланината гранясва от старост. По-добре да благодарим на Бога, че обещава щастлив край на всички наши грижи. Малко ли се тревожих аз за княгинята! Бога ми, повече от тебе и едва ли по-малко от Скшетуски, че тя ми е като дъщеря и сигурно родна щерка не бих обичал така. Разправят дори, че сме си приличали като две капки вода, но аз и без това я обичам — и ти не би ме видял нито весел, нито спокоен, ако не вярвах, че скоро вече неволята й ще се свърши. От утре почвам да съчинявам епиталамии340, защото аз пиша много хубави стихове, само че в последно време съм позанемарил Аполон заради Марс.

— Какво ми говориш сега за Марс! — отвърна Володийовски. — Да го вземат дяволите тоя изменник Кишел заедно с всички комисари и техните споразумения! Напролет като две и две четири ще сключат мир. Пан Подбипента, който се е видял с княза, казва същото.

— Пан Подбипента толкова разбира от политика, колкото коза от чер пипер. Там, между придворните, той повече е подсмърчал по оная стърчиопашка, отколкото да се интересува за нещо друго, и е дебнел подире й като куче по яребица. Дай Боже някой друг да му я гръмне, но да оставим това. Не отричам, че Кишел е изменник, това добре се знае от цяла Жечпосполита, но за преговорите не се знае — я ще ги бъде, я не.

Тук Заглоба се обърна към казака:

— А какво говорят там, у вас, Захар? Мир ли ще има или война?

— Докато се пукне пролет, ще бъде мир, а после смърт или за нас, или за ляхите.

— Зарадвай се, пане Михал, и аз чувах, че селяците навсякъде се въоръжават.

— Такава война ще има, каквато не е имало — рече Захар. — У нас приказват, че и турският султан щял да дойде, и ханът с всичките орди, а нашият другар Тухай бей чака наблизо при Савран и съвсем не си е отишъл у дома.

— Зарадвай се, пане Михал — повтори Заглоба. — Има и предсказание за новия крал, че цялото си владичество ще прекара под оръжие. Значи най-вероятно още дълго няма да приберем сабите в ножницата. От постоянно воюване човек ще се разнищи като метла от постоянно метене, но такава е нашата войнишка съдба. А случи ли се да се бием, дръж се близко до мене, пане Михал, и тогава ще има да видиш и да научиш великолепни неща — как сме воювали в доброто старо време. Боже мой, няма ги вече ония хора, каквито имаше някога! И ти не си като тях, пане Михал, при все че си буен войник и съсече Богун.

— Право думате, пане — рече Захар. — Други са сега хората, не каквито бяха едно време…

После взе да попоглежда към Володийовски и да клати глава:

— Но тоя рицар да е убил Богун, ой, ой!…