С огън и меч

Петдесет и девета глава

Все пак трябваше да се правят нови валове и да се обхване станът, за да се неутрализират земните укрепления на казаците и да се улесни отбраната с намалени сили. Но и казаците също не бездействаха. В тъмната нощ във вторник срещу сряда те се приближиха тихо и издигнаха около стана втори вал, много по-висок. Оттам на разсъмване, като извикаха всички в един глас, веднага започнаха да стрелят и стреляха цели четири дни и четири нощи. Двете страни си нанесоха големи щети една на друга, защото в стрелбата се съревноваваха най-добрите им стрелци.

От време на време грамадни маси казаци и селяни се вдигаха в атака, но не стигаха до валовете, а само престрелката ставаше все по-гореща. Неприятелят, който разполагаше с грамадни сили, сменяше бойните части, едни изпращаше на почивка, а други вкарваше в боя. Но в полския стан нямаше резервни войници: едни и същи хора трябваше да стрелят, всеки миг да се хвърлят в отбрана, заплашени от атаките, да погребват убитите, да копаят кладенци и да насипват по-високо валовете, за да имат по-добро прикритие. Спяха или по-скоро дремеха при валовете под огъня и куршумите, които се сипеха толкова гъсто, че всяка сутрин можеха спокойно да се метат от плаца. В продължение на четири дни никой не съблече дрехите си, които гизнеха на дъжда, съхнеха на слънце, сгорещяваха през деня, изстудяваха нощем — в продължение на четири дни никой не сложи топла храна в устата си. Пиеха водка, като сипваха в нея барут, за да бъде по-силна, гризяха сухари и късаха със зъби сухото пушено месо, а всичко това сред дим, гърмежи, свирене на куршуми и грохот на оръдия.

И „се смяташе за нищо, ако те улучат в главата или в страните“. Войникът завързваше с мръсен парцал кървавата си глава и продължаваше да се бие. Чудни бяха тия хора: с изпокъсани куртки и ръждясали брони, със строшени пушки в ръка, с червени от безсъние очи, но вечно бдителни, винаги в настроение, денем и нощем, при дъжд и хубаво време, винаги готови за бой.

Войникът се беше влюбил в своя вожд, в опасностите, в атаките, в раните и смъртта. Някаква героична екзалтация беше обхванала душите; сърцата станаха самонадеяни, умовете „затвърдяха“. Ужасът се превърна в удоволствие. Хоронгвите се надпреварваха в службата, в издръжливостта на глад, безсъние, труд, в храбростта и упоритостта. Стигна се дотам, че беше мъчно да удържат войниците на валовете, защото не се задоволяваха с отбрана, а искаха да се хвърлят срещу неприятеля, както побеснели от глад вълци се хвърлят върху кошара с овце. Във всички полкове цареше някаква дива веселост. Ако някой би споменал за предаване, в миг щеше да бъде разкъсан на парчета. „Тук искаме да умрем!“ — повтаряха всички уста.

Всяка заповед на вожда се изпълняваше със светкавична бързина. Веднъж князът при вечерната си обиколка из валовете чу, че огънят на кралската хоронгва на името на Лешчински отслабва. Тогава той отиде при войниците и попита:

— Защо не стреляте?

— Барутът ни се свърши, изпратихме в замъка за нов.

— Там е по-близо! — каза князът и посочи окопите на неприятеля.

Още недоизрекъл — и цялата хоронгва се вдигна от валовете, хвърли се бегом към неприятеля и се втурна като ураган към окопите му. Избиха казаците с оберъчки, с колове, с прикладите на мускетите си, разрушиха четири оръдия и след половин час, с много жертви, но победители войниците се върнаха и донесоха значителен запас от барут в бурета и ловни рогове.

Минаваше ден след ден. Казашките апроши обхващаха с все по-тесен пръстен окопа и се вбиваха в него като клинове в дърво. Вече стреляха толкова отблизо, че без да се смятат атаките, всеки ден падаха по десетина души от всяка хоронгва; свещениците не успяваха да причестяват всички. Обсадените се прикриваха зад колите и шатрите, с кожи и прострени дрехи; нощем погребваха убитите кой където е паднал, но живите се биеха още по-ожесточено върху гробовете на вчерашните си другари. Хмелницки проливаше без мярка кръвта на своите хора, но всяка атака му носеше само по-големи загуби. Той самият беше смаян от съпротивата; разчиташе единствено на това, че времето ще подкопае духа и силите на обсадените — но времето минаваше, а те показваха все по-голямо презрение към смъртта.

Вождовете даваха пример на войниците. Княз Йереми спеше на вала на гола земя; той пиеше водка и ядеше пушено конско месо, понасяше несгодите и капризите на времето „повече, отколкото изискваше положението му“. Коронният хоронжи Конецполски и красниставският староста лично водеха полковете в атака; в боя те заставаха без броня сред най-гъстия град от куршуми. Дори ония вождове, като Остророг, които нямаха военен опит и на които войникът беше свикнал да гледа с недоверие, сега под ръката на Йереми сякаш ставаха други хора. Старият Фирлей и Лянцкоронски също спяха на валовете, а пан Пшемски денем нареждаше оръдията, а нощем ровеше под земята като къртица и закопаваше контрамини под мините на казаците, вдигаше апрошите във въздуха или отваряше подземни пътища, по които войниците се промъкваха като духове на смъртта между заспалите казаци.

Най-сетне Хмелницки реши да опита с преговори, като хранеше тайно надежда, че през това време ще може да постигне нещо с коварство. Надвечер на двайсет и четвърти юли казаците започнаха да викат от окопите към войниците да престанат да стрелят. Изпратеният запорожец заяви, че хетманът иска да види стария Зачвилиховски. След кратко съвещание военачалниците се съгласиха на предложението и старецът излезе от окопа.

Отдалече рицарите виждаха как в казашките окопи свалят шапки пред Зачвилиховски, защото през късото време като комисар той бе успял да спечели уважението на дивото Запорожие — и сам Хмелницки го уважаваше. Стрелбата се прекрати. Казаците от апрошите се приближаваха до самия вал; рицарите слизаха към тях. Двете страни се държаха предпазливо, но в тия срещи нямаше нищо враждебно. Шляхтата винаги бе ценила казаците по-високо от обикновената селска маса, а сега, като ценеше храбростта и упорството им в боя, разговаряше с тях като с равни, като кавалери с кавалери. Казаците с удивление гледаха отблизо това недостъпно лъвско гнездо, което бе спряло цялата тяхна и ханска сила. Така те почнаха да се приближават, да приказват и да се оплакват, че се лее толкова християнска кръв; накрая започнаха да се черпят с тютюн и водка.

— Ей, панове рицари! — казваха старите запорожци. — Ако вие бяхте воювали винаги така, нямаше да има Жълти води, Корсун и Пилавци. Вие сякаш не сте хора, а дяволи. Такова нещо не се е виждало по света.

— Елате утре и в другиден, винаги ще ни намерите така.

— Ще дойдем, ще дойдем, но засега благодарим на Бога за отдиха. Много християнска кръв се проля. Но гладът все пак ще ви умори.

— По-скоро ще дойде кралят, а не гладът — ние току-що си избърсахме устата от вкусната гозба.

— А свършат ли ни се вивендите, ще потърсим във вашите обози — каза Заглоба, подпрял ръце на хълбоците.

— Да даде Бог бащицата Зачвилиховски да изкопчи нещо от нашия хетман, че не изкопчи ли, тая вечер тръгваме в атака.

— И на нас вече ни дотегна.

— Ханът ви заяви, че всички ще бъдете „кесим“363.

— А нашият княз обеща на хана да му върже брадата за опашката на своя кон.

— Той е магьосник, но няма да може.

— По-добре да бяхте тръгнали с нашия княз срещу неверните, а не да вдигате ръка против властта.

— С вашия княз… Хм! Добре би било.

— Тогава защо се бунтувате? Ще дойде кралят, трябва да се страхувате от краля. Княз Ярема също ви беше като баща…

— Такъв баща е той, каквато майка е смъртта. Чумата не е уморила толкова добри молойци.

— Той ще стане и по-лош: не го познавате още.

— Ние и не искаме да го знаем. У нас по-старите казват, че види ли го казак с очите си, писано му е да мре.

— И с Хмелницки ще бъде така.

— Бог знае какво ще бъде. Едно е вярно — че двамата не могат да живеят на белия свят. Нашият бащица също казва, че ако вие му дадете Ярема, ще ви пусне по живо по здраво и заедно с всички нас ще се поклони пред краля.

Тук войниците започнаха да сумтят, да мръщят вежди и да скърцат със зъби.

— Млъкнете, да не грабнем сабите!

— Сърдете се, ляхи! — казваха казаците. — Но ще бъдете „кесим“.

И така разговаряха те, понякога приятелски, а понякога със заплахи, които неволно избухваха като гръмотевици. След пладне пан Зачвилиховски се върна в стана. Преговори не бяха се състояли и до примирие не се бе стигнало. Хмелницки поставяше чудовищни искания: да му бъдат предадени князът и хоронжи Конецполски. После започнал да изброява неправдите спрямо запорожките войски и да убеждава пан Зачвилиховски да остане при него завинаги. При тия думи старият рицар пламнал, скочил и си заминал. Вечерта последва атака, отблъсната с много кръв. В продължение на два часа целият стан беше в огън. Казаците не само бяха отблъснати от валовете, но пехотата превзе първите окопи, разнебити бойниците, прикритията и отново изгори четиринайсет дървени кули. Тая нощ Хмелницки се закле пред хана, че няма да отстъпи, докато има макар един жив човек в полския стан.

На другия ден призори започна нова стрелба, окопаване във валовете и битка през целия ден с тояги, коси, оберъчки, саби, камъни и буци пръст. Вчерашните приятелски чувства и съжаления за проливаната християнска кръв отстъпиха място на още по-голяма ожесточеност. От сутринта ръмеше дъжд. Тоя ден на войниците бе дадена по половин дажба, срещу което пан Заглоба мърмореше силно, но, общо взето, празните стомаси удвоиха ожесточеността на рицарите. Те се заклеваха да паднат един върху друг, но да не се предадат до последния дъх. Вечерта донесе нови атаки — на казаци, преоблечени като турци, но тия атаки траеха по-кратко. Настана нощ, пълна с шум и викове, „много гореща“. Стрелбата не престана нито за миг. Обиждаха се взаимно; биеха се на групи и единично. Пан Лонгинус излизаше за двубой, но никой не искаше да се изправи насреща — само отдалеко стреляха по него. Обаче с голяма слава се покриха пан Стемповски и пан Володийовски, който в двубой съсече славния единоборец Дудар.

Най-сетне излизаше и пан Заглоба, но само на единоборство с език. „След като убих Бурлай — казваше той, — не мога да се бия с когото и да било!“ В словоборството той не намери равен на себе си между казаците и ги докарваше до отчаяние, когато, покрит добре с блани, викаше сякаш изпод земята с гръмлив глас:

— Стойте тук, простаци, при Збараж, а там литовската войска върви надолу по течението на Днепър. Отива да се поклони на вашите жени и моми. Идната пролет ще намерите множество малки литовчета по къщите си, ако изобщо намерите къщите си.

Това беше истина. Литовската войска действително вървеше под предводителството на Раджвил надолу по Днепър, като палеше, унищожаваше и оставяше зад себе си само земя и вода. Казаците знаеха това и изпадаха в ярост, а в отговор изпращаха такъв град от куршуми срещу пан Заглоба, сякаш някой изсипваше круши. Но пан Заглоба пазеше добре главата си зад бланите и отново викаше:

— Не улучихте, кучешки души, а аз улучих Бурлай. Сам съм тук! На дуел елате с мене! Познавате ме! Ето тук, тук, простаци, стреляйте, докато сте свободни, защото наесен ще пощите татарчетата в Крим или насипи ще вдигате край Днепър. Ха, здравейте! Здравейте! Цял грош давам за главата на вашия Хмел! Нека някой го удари по муцуната — от Заглоба! Чувате ли? Е, какво, смръдльовци? Малко ли ваши мърши вече лежат по полето? Миришете на умрели кучета! Чумата поръча да ви поздравя! Хайде при вилите, при плуговете, нехранимайковци, при ладиите! Вишни и сол да карате по реката, а не тук да ни създавате ядове!

Казаците също се подиграваха с „пановете, на които се пада по един сухар на трима“; питаха защо пановете не заповядат сега на крепостните си да плащат наем и десятък, но Заглоба винаги вземаше връх при обидите. И така ехтяха тия разговори, прекъсвани от ругатни и диви взривове на смях, по цели нощи, сред гърмежи и по-големи или по-малки сблъсквания. После пан Яницки отиде да преговаря с хана, който отново му повтори, че всички ще бъдат „кесим“, докато най-сетне загубилият търпение пратеник отговори: „Вие отдавна ни се заканвате с това, но досега нищо не сте ни сторили! Който дойде за нашите глави, той ще донесе и своята!“ Ханът искаше княз Йереми да се срещне с неговия везир на полето, но това беше обикновена клопка, която бе разкрита — и преговорите бяха окончателно прекъснати. През цялото време обаче, докато те продължаваха, боевете не бяха прекъсвани. Вечер атаки, денем стрелба с оръдия, мускети и кремъклийки — нападение вън от валовете — схватки, смесване на хоронгвите — безумно смели атаки на конницата, поражения и все по-големи кръвопролития.

Някаква дива жажда за борба тласкаше войниците към кръв и опасности. Те влизаха в боя с песен като на сватба. Пък и така бяха свикнали с грохота и шума, че оттеглените на почивка части спяха непробуден сън сред огъня и градушката от куршуми. Храната намаляваше все повече, защото военачалниците не бяха снабдили достатъчно стана преди пристигането на княза. Настана голяма скъпотия, но който имаше пари и купуваше водка или хляб, весело разделяше купеното с другите. А никой не се грижеше за утрешния ден, защото знаеха, че ги очаква едно от двете: или помощ от страна на краля, или смърт. Те бяха еднакво готови и за едното, и за другото — а най-готови бяха за бой. Това бе непознат в историята случай — десетки да се бият срещу хиляди с такава упоритост, с такава ожесточеност, че всяка атака ставаше ново поражение за казаците. Освен това нямаше ден да не изскачат от стана по няколко пъти и да не нападат неприятеля в собствените му окопи. Вечер, когато Хмелницки мислеше, че умората трябва вече да е сломила най-издръжливите, и тихо се готвеше за атака, изведнъж весели песни долитаха до ушите му. Тогава от безкрайно удивление се плясваше с длани по бедрата и наистина мислеше, че Йереми ще да е по-силен магьосник от всички ония, които бяха в казашкия табор. Затова беснееше и скачаше за бой и проливаше море от кръв, понеже забелязваше, че до звездата на страшния княз неговата звезда започва да бледнее.

В казашкия стан пееха песни за Ярема или си шепнеха за него такива неща, от които косата настръхваше по главите на молойците. Говореше се, че се явявал нощем на насипа и растял пред очите, докато главата му стигнела над збаражките кули; очите му тогава приличали на две луни, а мечът в ръката му бил като оная зловеща звезда, която Бог праща понякога на небето за гибел на хората. Говореха също, че когато викнел, падналите в боя рицари ставали с дрънчащи ризници и заедно с живите се строявали в редиците. Йереми беше на всички на устата: и просяци с лири пееха за него, и стари запорожци говореха за него, и тъмната селска маса, и татарите. А в тия разговори, в тая омраза, в тоя суеверен страх сякаш се криеше някаква дива любов, с която жителите на степта бяха обикнали своя кървав унищожител. Така е! Хмелницки бледнееше пред него не само в очите на хана и татарите, но дори в очите на собствения си народ — и виждаше, че или трябва да превземе Збараж, или неговото обаяние ще се стопи като мрак пред утринна зора, че или трябва да смаже тоя лъв, или сам да загине.

Но лъвът не само че се отбраняваше, ами всеки ден сам нападаше, все по-страшен, от храсталаците. Не помагаха коварствата, предателствата, нито явното военно превъзходство. В това време селяните и казаците започнаха да недоволстват. И на тях им беше тежко да седят сред дима и огъня, под град от куршуми, сред вонята на трупове, в дъжд и жега и пред лицето на смъртта. Пък и не от трудностите се страхуваха храбрите молойци, не от неудобствата, атаките, огъня, кръвта и смъртта — те се страхуваха от Ярема.