С огън и меч

Седма глава

Беше вече втората половина на месец март. Тревата никнеше буйно; ветрогончето цъфна, степта кипеше от живот. Рано сутринта поручикът начело на хората си пътуваше сякаш по море, чиито подвижни вълни бяха разлюлените от вятъра треви. А навсякъде бе пълно с радост и пролетни гласове, с крясъци, чуруликане, подсвиркване, шляпане, пърхане на криле, с радостно бръмчене на насекоми: степта звучеше като гусла, на която свири ръката Божия. Над главите на конниците ястреби висяха неподвижно в лазура като окачени кръстчета, носеха се триъгълници от диви патици, нанизи от жерави; по земята тичат подивели хергелета: ето, летят степни коне, вижда се как порят тревата с гърди, идат като буря, спират се втрещени и обграждат в полукръг конниците; гривите им се развяват, ноздрите се издуват, очите са изумени! Човек би рекъл, че иска да стъпчат неканени гости. Но още миг — и тръгват внезапно, изчезват също така бързо, както са долетели; само тревата шуми, само цветята проблясват! Тътенът утихна, отново се чува само песента на птиците. Наглед е весело, а някаква тъга пари сред тая радост, наглед шумно, а колко е пусто, широко, просторно! С кон няма да го прекосиш, с мисъл няма да го прелетиш… освен да обикнеш тая тъга, тая пустош, тия степи и със закопняла душа да обикаляш из тях, да почиваш по техните могили, да слушаш гласа им и да му отговаряш.

Беше утро. Едри капки блестяха по пелина и бурените, ведър лъх на вятъра сушеше земята, по която след дъжда имаше широки локви, сякаш разлени езерца, светнали на слънцето. Отрядът на поручика се движеше бавно, защото трудно можеха да бързат, тъй като конете понякога затъваха до колене в размекнатата земя. Но поручикът им даваше много малко отдих по могилните височини, понеже бързаше и да пристигне, и да се сбогува. На втория ден към пладне излезе от горския пояс и съзря вятърните мелници в Розлоги, пръснати по възвишенията и близките могили. Сърцето му биеше като чук. Никой там не го очаква, никой не знае, че ще пристигне; и какво ли ще каже тя, когато го види? О, ето и къщурките на съседите, скрити в млади вишневи градини; по-нататък — разпръснатото село на крепостните, а още по-нататък се вижда геранилото на кладенеца в чифлишкия двор. Поручикът пришпори коня си и се понесе в галоп, а подир него отрядът: прелетя така през селото със звън и шум. Тук-там селянин изскачаше от къщурката си, заглеждаше се и се прекръстваше: дяволи ли са това, какво ли? Татари ли са или не? Калта така пръска изпод копитата им, че няма да познаеш кой лети. А в това време те стигнаха до господарския дом и спряха пред затворената порта.

— Хей там! Който и да си, отваряй!

Врявата, тропането, ожесточеният лай на кучетата привлякоха хората от чифлика. Те дотърчаха до портата изплашени — бяха помислили, че някой напада имението.

— Кой иде?

— Отваряй!

— Князете не са в къщи.

— Отваряй, погански сине! Ние сме хора на княза от Лубни. Най-сетне слугите познаха Скшетуски.

— А, вие ли сте, ваша милост! Ей сега, ей сега!

Отвориха портата, а в същото време и самата княгиня излезе пред входа и заслонила очите си с ръка, гледаше към гостите. Скшетуски скочи от коня, приближи се до нея и рече:

— Не ме ли познаваш, ваша милост?

— Ах, ти ли си, ваша милост пане поручик. Помислих, че татари ни нападат. Кланям се и заповядай вътре.

— Навярно се чудиш, ваша милост, че ме виждаш в Розлоги — рече Скшетуски, като влязоха вътре, — но аз не съм нарушил думата си: сам князът ме праща в Чигирин и по-надалече. При това ми нареди да се отбия в Розлоги и да попитам за здравето на ваша милост.

— Благодарна съм на негова княжеска светлост като на милостив господар и благодетел. Скоро ли мисли да ни прогони от Розлоги?

— Той съвсем не мисли да ви гони оттук и това, което съм казал, то ще бъде. Ще си останете в Розлоги, аз имам достатъчно свой хляб.

Като чу това, княгинята веднага се развесели и рече:

— Сядай, ваша милост, и се радвай, както аз ти се радвам.

— А младата княгиня здрава ли е? Къде е?

— Зная аз, че не си дошъл при мене, мой кавалере. Здрава е тя, здрава, дори е понапълняло момичето от тая любов. Ей сега ще ти я повикам, а аз ще отида да се облека, че ме е срам така да приемам гости.

Княгинята беше облечена с избеляла памучна рокля, с кожух отгоре и с обувки от мешинена кожа.

В тоя миг обаче Елена се втурна в стаята, без да бъде повикана, защото бе узнала от татарина Чехли кой е пристигнал. Тя се втурна задъхана и червена като вишна и почти не можеше да си поеме дъх, а само очите й се смееха от щастие и радост. Скшетуски скочи да й целува ръцете, а когато старата княгиня излезе дискретно, я зацелува и по устата, защото беше буен човек. А и тя не се защитаваше особено, понеже чувстваше, че й прималява от щастие и радост.

— А аз не те очаквах, ваша милост — шепнеше тя, като присвиваше прекрасните си очи, — но не ме целувай повече така, че не е прилично.

— Как да не те целувам — отговори рицарят, — когато и медът не е толкова сладък, колкото устните ти? Мислех, че ще изсъхна без тебе и най-после сам князът ме прати тук.

— Князът знае ли?

— Всичко му казах. И той се зарадва, защото си спомни за княз Васил. Ей ти, девойко, сигурно си ме урочасала, та вече и света не виждам от тебе!

— Такава обич е Божие благоволение.

— А помниш ли онова знамение, когато соколът привличаше ръцете ни една към друга? Вижда се вече, че сме били предопределени един за друг.

— Помня…

— А когато в Лубни от копнеж ходех покрай Солоница, виждах те почти като жива, ала щом протегнех ръце, ти изчезваше. Но повече няма да ми избягаш, защото мисля, че вече нищо няма да ни попречи.

— Ако се случи нещо, то няма да бъде по моя воля.

— Кажи ми още веднъж, че ме обичаш. Елена наведе очи, но отвърна сериозно и ясно:

— Като никого на света.

— Дори да ме обсипе някой със злато и почести, ще предпочета тия твои думи, защото чувствам, че казваш истината, ако и да не зная сам с какво съм заслужил такова благодеяние от твоя страна.

— С това че ти прояви милост към мене, че ме взе под своя защита и се застъпи за мене и ми говореше такива думи, каквито по-рано не съм чувала никога.

Елена замлъкна от вълнение, а поручикът отново започна да целува ръцете й.

— Господарка ще ми бъдеш, не жена — рече той.

Известно време двамата мълчаха, само той не снемаше поглед от нея — искаше да се възнагради, задето не я беше виждал толкова време. Стори му се още по-хубава, отколкото по-рано. В тая възтъмна гостна стая, при играта на слънчевите лъчи, които се разчупваха в дъга през дебелите стъкла на прозорците, тя изглеждаше като образите на светите девици в мрачните черкви. А в същото време от нея лъхаше такава топлина и живот, толкова сладки женски съблазни и чарове се отразяваха по лицето и по цялата й фигура, че човек можеше да си загуби главата, да се влюби до смърт и да обича вечно.

— От твоята хубост сигурно ще ослепея! — рече поручикът. Белите зъбки на княгинята весело блеснаха в усмивка.

— Навярно панна Ана Борзобогата е сто пъти по-хубава от мене!

— В сравнение с тебе тя е като калаена чиния в сравнение с луната.

— Но на мене негова милост Женджан ми разправяше друго.

— Негова милост Женджан е голям бърборко. Какво ме интересува тя! Нека други пчели берат мед от оня цвят, а те не са малко.

По-нататъшният разговор бе прекъснат от влизането на стария Чехли, който дойде да поздрави поручика с „добре дошъл“. Той го смяташе вече за свой бъдещ господар, затова му се кланяше от прага и по източен обичай му отдаваше селям.

— Е, стари Чехли, и тебе ще те взема с панна Елена. Ще й служиш до смъртта си.

— Аз, ваша милост, няма да чакам дълго смъртта, но докато съм жив, дотогава ще служа. Бог е един!

— След около месец ще се върна от Сечта и ще тръгнем за Лубни — рече поручикът, като се обърна към Елена, — а там отец Муховецки чака с епитрахила.

Елена се уплаши:

— Но ти в Сечта ли отиваш?

— Князът ме изпраща с писма. Ала ти не се страхувай. Личността на посланика е свещена и у неверниците. А тебе и княгинята бих изпратил още сега в Лубни, обаче пътищата са страшни. Сам видях — и с кон няма да може да се мине лесно.

— А дълго ли ще останеш в Розлоги?

— Още тая вечер тръгвам за Чигирин. Като си взема по-скоро сбогом, по-скоро ще ми кажеш „добре дошъл“. Освен това аз съм на служба при княза и не разполагам нито с времето си, нито с волята си.

— Заповядайте на обед, ако сте се наситили вече на аморите103 и гугукането — рече княгинята, като влизаше. — Хо, хо! Бузите на момичето почервенели, изглежда, че не си губил времето си, ваша милост! Но не се чудя и на двама ви.

При тия думи тя потупа ласкаво Елена по рамото и отидоха да обядват. Княгинята беше в отлично настроение. Богун беше вече отдавна прежалила, а сега благодарение щедростта на поручика се нареждаше така, че Розлоги „cum boris, lasis granicibus et coloniis“104 можеше да смята за свое и на синовете си.

А то беше голямо имение.

Поручикът разпитваше за князете — дали ще се върнат скоро.

— Всеки ден ги очаквам вече. Отначало се сърдеха на ваша милост, но после прецениха твоите постъпки, много те обикнаха като бъдещ роднина, защото казват, че в днешно време вече е трудно да се намери кавалер с толкова широк жест.

След обеда поручикът и Елена отидоха във вишневата градина, която стигаше до самия крепостен ров отвън двора. Градината беше обсипана като със сняг от ранния цвят, а зад нея се чернееше дъбрава, в която кукаше кукувица.

— Щастие ни предвещава — рече пан Скшетуски, — но трябва да я попитаме.

И като се обърна към дъбравата, попита:

— Кукувичке мила, а колко години ще живеем като мъж и жена?… Кукувицата започна да кука в захлас. Наброиха петдесет и повече.

— Дай Боже!

— Кукувиците винаги казват истината — забеляза Елена.

— Щом е така, ще питам още! — рече разпаленият поручик. И попита:

— Кукувичке мила, а много ли момчета ще имаме? Кукувицата сякаш по поръчка започна да отговаря и изкука ни повече, ни по-малко, а дванайсет пъти.

Пан Скшетуски не можеше да си намери място от радост.

— Ето, ще стана староста, кълна се в Бога! Чу ли, ваша милост? А?

— Нищо не чух — отговори Елена, червена като вишна, — дори не зная какво попита.

— Тогава да повторя ли?

— И това не трябва.

В такива разговори и забави денят им мина като сън. С вечерта дойде моментът за нежно и дълго сбогуване — и поручикът тръгна за Чигирин.