Саботьорът

Недовършен бизнес

12 декември, 1934 г.

Гармиш-Партенкирхен

Германските Алпи разсипаха небесата над снежната линия като челюсти на древен хищник. Буреносните облаци се виеха край обрулените върхове, чиито назъбените скали като че се движеха, сякаш звярът се пробуждаше. Двама мъже, нито един от тях в първата си младост, и двамата добре сложени, стояха на балкона на ски хотела и наблюдаваха с нарастващо очакване.

Ханс Грандцау беше водач, чието обветрено лице бе насечено като планинските върхове. В главата му имаше спомени за шейсет години кръстосване по зимните склонове. Предната вечер бе обещал, че вятърът ще задуха от източна посока. А хапещият сибирски студ ще превърне влажния въздух от Средиземноморието в гъст сняг.

Мъжът, на когото Ханс бе обещал сняг, беше висок американец с посребрени по краищата руси коса и мустаци. Носеше норфолкски костюм от туид, топла филцова шапка и шал от Йейлския университет, украсен с щита на колежа „Бранфорд“. Облеклото му бе типично за заможните туристи, посещаващи Алпите заради зимните спортове. Но очите му си оставаха вторачени с ледниково синя напрегнатост към уединения каменен замък на около петнайсет километра от другата страна на пресечената долина.

Замъкът бе властвал над усамотените си владения в продължение на хиляда години. Беше почти напълно затрупан от зимните снегове и в голямата си част скрит в сенките на върховете, издигащи се над него. На километри под замъка, отдалечено и защитено от трудно превземаемите стръмнини, бе разположено село, към което, под погледа на американеца, полека пълзеше димен стълб. Намираха се прекалено далеч, за да различат локомотива, който го изпускаше, но мъжът знаеше, че пушекът отбелязва маршрута на железницата, пресичаща границата за Инсбрук. Кръгът се затваря, помисли си мрачно той. Преди двайсет и седем години престъплението бе започнало до една железопътна линия в планините. Тази вечер щеше да приключи, по един или друг начин, пак до железопътна линия и отново в планините.

— Сигурен ли сте, че ще се справите? — попита го водачът му. — Склоновете са стръмни. Вятърът реже като нож.

— Бива ме поне колкото теб, старче.

За да увери допълнително Ханс, той му обясни, че се е подготвял в продължение на месец за престой на открито заедно с норвежки специални части, трениращи в зимни условия, след като си бе издействал неформална препоръка от страна на щатско армейско подразделение, изпратено на тренировъчна мисия в планините.

— Нямах представа, че американските военни части преминават обучение в Норвегия — каза сковано немецът.

Сините очи на американеца придобиха леко виолетов цвят и по устните му трепна намек за усмивка:

— За всеки случай, ако ни се наложи да се върнем, за да сложим край на още някоя и друга война.

Ханс на свой ред му отвърна с непроницаема усмивка. Американецът знаеше, че мъжът е горд ветеран от „Алпенкорпс“, елитната германска планинска дивизия, сформирана от кайзер Вилхелм по време на Световната война от 1914–1918 година. Но не симпатизираше на нацистите, които съвсем наскоро бяха установили контрол върху германското правителство и заплашваха да потопят Европа в поредната война.

Американецът се огледа, за да бъде напълно сигурен, че са сами. Зад вратите на верандата една възрастна камериерка в черна рокля и бяла престилка почистваше килимите. Изчака жената да се отдалечи, след което в ръката му се появи кесия, пълна със златни двайсетфранкови швейцарски монети, която подаде на водача:

— Пълното заплащане в аванс. Споразумяваме се, че ако изостана, можеш да ме изоставиш и да се прибереш у дома. Отиди да донесеш ските, ще се срещнем при влека.

Джефри Денис почука и влезе. Беше спокоен на вид млад оперативен работник от берлинския отдел. Носеше тиролска шапка — от онези, които обикновено си купуваха туристите. Джефри бе съобразителен, изпълнен с готовност и добре организиран. Но определено нямаше представа как да се грижи за себе си на открито.

— Все още ли нямаме сняг?

— Кажи на всички да се подготвят — отговори по-възрастният мъж. — След час няма да можеш да видиш и протегнатата си ръка.

Денис му подаде малка раница:

— Документите за вас и вашия, хм, „багаж“. Влакът ще премине на австрийска територия в полунощ. Ще ви посрещнат в Инсбрук. Паспортът би трябвало да върши работа поне до утре.

Възрастният мъж се загледа през прозореца към замъка в далечината.

— Жена ми?

— В безопасност в Париж. В „Джордж V“.

— Какво е съобщението?

Младият мъж му подаде пощенски плик.

— Прочети ми го.

Денис зачете с монотонен глас.

По-възрастният мъж се успокои видимо. Това беше шифърът, която самата тя бе избрала с намигване онзи ден. Беше подсигурила прикритие, романтичен втори меден месец, в случай че някой го разпознаеше и започнеше да задава въпроси, като например дали пътува по работа. Ето че сега тя бе в безопасност. Времето за прокрадване беше отминало. Бурята се усилваше. Поднесе плика към пламъците на огъня в камината. Разгледа внимателно паспорта, визите и разрешителните за преминаване на границата.

— Лично оръжие?

Пистолетът беше компактен и лек.

— Новият автоматичен модел. На въоръжение е в немските полицейски части под прикритие. Но мога да ви намеря и армейски револвер, ако ще се чувствате по-удобно с нещо по-старо — каза Денис.

Сините очи, които отново се бяха върнали към замъка отвъд обрулената долина, се завъртяха към младия мъж. Без да гледа в ръцете си американецът извади пълнителя провери дали патронникът е празен и продължи да разглобява малкия „Валтер ППК“, като освободи предпазителя и извади възвратната пружина от дулото. Отне му дванайсет секунди. Без да отмества очи от лицето на куриера, той сглоби пистолета за десет.

— Ще свърши работа.

Младият мъж постепенно бе започнал да си дава сметка, че се намира в присъствието на величие. И преди да е успял да се сдържи, попита като момче:

— Колко време трябва да се упражнява човек, за да постигне нещо подобно?

Суровото лице на възрастния мъж се проряза от изненадващо топла усмивка и той отговори — не грубо, но не и без известна доза хумор:

— Упражнявай се нощем, Джеф, в дъжда, докато някой стреля по теб, и преди да се усетиш, ще постигнеш съвършенство.

Когато стигнаха до ски влека, снежната виелица вече брулеше немилостиво, а хребетът в края на склона почти не се виждаше. Скалистите върхари, които се издигаха отвъд, оставаха невидими. Другите скиори развълнувано се тълпяха, за да се уловят за движещото се въже за последен път, преди налитащата вихрушка да е принудила водачите да затворят достъпа до планината от съображения за безопасност. Ханс бе донесъл чисто нови ски последен модел, със стоманени кантове по дървените ръбове.

— Вятърът се усилва — обясни той. — Образува се лед.

Двамата стъпиха в гъвкавите каиши на ските и ги прехвърлиха през петите си, сложиха си ръкавиците, взеха щеките и си проправиха път през оредяващата тълпа към въжето, което преминаваше през барабан, задвижван от шумен двигател на трактор. Щом се хванаха въжето дръпна рязко ръцете им и двамата поеха нагоре, предоставяйки на зяпачите типичната гледка на всеки шикозен зимен курорт: заможен американец, търсещ малко приключения в късната си средна възраст и личният му инструктор, достатъчно възрастен и помъдрял, че да го върне в безопасност в хотела навреме, за да успее да се преоблече за вечеря.

Вятърът на хребета беше силен и променлив. Навяваше снега на неравномерни преспи. В един момент човек не виждаше друго, освен групи скиори, чакащи реда си, за да се спуснат надолу по склона. В следващия миг пред погледа се разкриваше хотелът, малък като куклен дом в края на пистата, с издигащите се планински върхове над него. Американецът и Ханс се отдалечиха на известно разстояние по хребета встрани от тълпата. Подбраха момент, в който никой не гледаше към тях и внезапно се спуснаха надолу под гърба на склона.

Ските им изрязваха пресни следи по недокоснатия ситен снежен прашец по повърхността му.

В същия момент виковете на скиорите и боботенето на двигателя на влека секнаха. Снегът се сипеше тихо върху вълнените им дрехи. Цареше такова безмълвие, че можеха да чуят съскането на металните кантове на ските по финия сняг, собствения си дъх, ударите на сърцата си. В продължение на километър и половина Ханс водеше надолу по склона, след което двамата се озоваха в завета на естествен заслон, образуван от някакви издадени скали. Отвътре водачът извлече на открито лека импровизирана шейна.

Беше сглобена набързо от военноморска носилка, направена от ясен, бук и платнище така, че пострадалият моряк да бъде обездвижен и пренесен в безопасност през тесните корабни коридори. Беше съоръжена с чифт ски и Ханс щеше да я тегли с помощта на въже, привързано за кръста му. Същото въже бе усукано около щека, която германецът използваше, за да спира устрема си надолу по склона. В подножието на едно възвишение двамата спряха и прикачиха към ските си тюленова кожа. Мъхестата повърхност на кожата, обърната наопаки, щеше да им осигури необходимото сцепление по снега, за да продължат с изкачването.

Снегът налиташе по-гъст от всякога. Тук вече Ханс трябваше да заслужи златните си франкове. Разбира се, американецът можеше да се ориентира и с помощта на компас. Но нито един компас не му гарантираше, че няма да се отклони от пътя, без да забележи, блъскан от вятъра, объркан от налудничавия хаос от стърчащи скални ръбове. Ханс Грандцау, който кръстосваше тези планини още от момче, можеше да съобрази местоположението си само по специфичния ъгъл на съответния склон и начина, по които хапещият вятър го е оформил.

Изкачваха се в продължение на километри, отново се спуснаха със ските и отново започнаха да се изкачват. Често им се налагаше да спират, за да отпочиват или за да почистват тюленовата кожа от леда. Когато на върха на поредния хребет снегът внезапно спря, почти се беше мръкнало. През разстоянието на последната долина американецът видя, че в замъка свети само един-единствен прозорец.

— Дай ми шейната — каза той. — Оттук ще продължа сам.

Германецът долови стоманените нотки в гласа му. Въпросът не подлежеше на обсъждане. Подаде му въжето на шейната, стисна ръката му, пожела му успех и проряза дълбока диря през снега в тъмното, насочвайки се към някакво село далеч под тях. Американецът тръгна към светлината.