Саботьорът

15

14 октомври, 1907 г.

На изток в експрес „Овърленд“

— Заведете ме в купето ми веднага!

Айзък Бел щеше да затича към края на влака, за да види кой се беше качил в последната минута, а Саботьора възнамеряваше да се изправи срещу детектива в избран от самия него момент.

Кондукторът, сервилен като дворцов лакей, обслужващ принц в хермелинов халат, го поведе по луксозния коридор с широки прозорци до просторно купе в средата на вагон, където возенето беше най-плавно.

— Влез! Затвори вратата!

Частният апартамент, резервиран за специалните гости на компанията, беше пищно обзаведен с ръчно резбована дървена мебел и релефен кожен таван. Включваше дневна, спален отсек и собствена баня е мраморна вана и бански принадлежности от чисто сребро. Саботьора хвърли чантата си „Гладстън“ на леглото.

— Червените килими опънати ли са, или седят прибрани? — запита. Имаше предвид дали на влака има и други важни особи. Зададе въпроса с поверителна усмивка и пъхна златна монета в ръката на кондуктора.

Никой гост на железопътна компания „Южен Пасифик“ не беше длъжен да дава бакшиш, за да си осигури грижливо отношение и сервилно обслужване. Но кондукторът на един трансконтинентален влак, както и икономът на някой атлантически лайнер, може да бъде полезен съюзник и източник на вътрешна информация за влиятелните пасажери, пътуващи през страната. Съчетанието между престорена сърдечност и хладния кеш беше вложение, което в голяма степен щеше да се отплати. Така и стана, след като кондукторът отговори с охота:

— Господин Джак Томас, президент на Първа национална банка. Качи се в Оукланд с господин Брус Пейн, сър.

— Петролният адвокат?

— Да, сър. Господин Пейн и господин Томас са много близки, както можете да си представите.

— Парите и петролният закон създават близки приятелства. — Саботьора се усмихна, окуражавайки кондуктора да продължи.

— Съдия Конгдън и полковник Блум, джентълмена във въглищния бизнес, се возят с нас от Сакраменто.

Саботьора кимна. Съдия Джеймс Конгдън се беше съюзил с Дж. П. Морган, за да изкупят стоманения тръст на Андрю Карнеги. Кенет Блум притежаваше въглищата в партньорство с „Железопътна линия Пенсилвания“.

— И господин Мозер от Провидънс, фабрикантът, чийто син заседава в сената, сър.

— Важна клечка. Интересите на баща му в текстила са в добри ръце.

Кондукторът засия, щастлив от близостта на такива знаменити плутократи.

— Убеден съм, че ще се поласкаят, ако се присъедините към тях за вечеря.

— Ще видя как ще се чувствам — отвърна той небрежно и добави с едва доловимо намигване: — Да се чува нещо за малка игра на карти?

— Да, сър. Покер след вечеря в апартамента на съдия Конгдън.

— А кой друг е на влака?

Кондукторът изреди няколко имена на едри търговци на добитък, западни минни магнати и обичайното допълнение представители на компанията. След това сниши глас и сподели:

— Има един детектив на Ван Дорн, който се качи в Огдън малко преди вас, сър.

— Детектив ли? Звучи интригуващо. Засече ли името му?

— Айзък Бел.

— Бел… Хм. Не вярвам да души „под прикритие“ след като ти е казал името си.

— Познах го. Често пътува.

— По работа ли е тръгнал?

— За това не знам. Но се вози с пропуск, подписан лично от президента Хенеси. И получихме заповеди да осигуряваме на агентите на Ван Дорн всичко, което поискат.

Усмивката на Саботьора се стегна и очите му се изпълниха с леден блясък.

— Какво ви поиска Айзък Бел?

— Нищо засега, сър. Предполагам, че разследва всички онези саботажи на „Южен Пасифик“.

— Сигурно можем да оскъпим нещата за господин Бел в приятелската ни игра на карти. — Кондукторът изглеждаше изненадан.

— Дали на един детектив ще му стиска да се включи в джентълменската ви игра?

— Подозирам, че господин Бел може да си го позволи — отвърна Саботьора. — Стига да е същият Айзък Бел, за когото съм чувал слухове, че е богат мъж. Никога не съм играл на покер с детектив. Би могло да се окаже интересно. Защо не го запиташ дали би желал да се включи?

Не беше въпрос, а заповед. Кондукторът обеща да покани детектива да се включи в играта на покер с високи залози след вечерята в апартамента на съдия Конгдън.

Стилът, по който човек играеше покер, разкриваше всичко, което трябваше да се знае за него. Саботьора щеше да използва възможността, за да вземе мярка на Бел и да реши как да го убие.

Купето на Айзък Бел се намираше във вагон „Пулман“ с мъжка тоалетна в предния край с вградени огледала, никелирани прибори и масивни мраморни умивалници. Имаше място за две кресла. Палма в саксия се полюшваше в ритъм с влака, забързан покрай река Уебър и теглен от мощния си локомотив по еднопроцентовия наклон на трасето към веригата на Уасач.

Бел се обръсна там, преди да се облече за вечерята. Макар да можеше да си позволи лукса на скъп апартамент със собствено сервизно помещение, предпочиташе общите бани по време на път. Там, както и в стаите за преобличане в гимнастическите салони и частните клубове, нещо в съчетанието на мрамор, плочи, течаща вода и удобни столове в отсъствието на жени правеше мъжете склонни да се хвалят. Самохвалковците говореха откровено с непознати и винаги можеше да се засече полезна информация от подслушани разговори. И наистина, докато хлъзгаше правия си стоманен бръснач „Вуц“ по лицето си, един добре закръглен жизнерадостен притежател на кланица от Чикаго извади пурата си, за да подхвърли:

— Шафнерът ми каза, че сенатор Чарлз Кинкейд се е качил на влака в Огдън.

— „Инженерът герой“ ли? — отвърна добре облечен търговски агент, удобно изтегнат в другото кожено кресло. — Бих искал да се здрависам с него.

— Трябва само да го хванеш натясно във вагон-ресторанта.

— Никога не знаеш с тия сенатори — рече търговецът. — Конгресмени и губернатори ще стиснат всяка ръка, в която все още тече кръв, но сенаторите на САЩ са надута пасмина понякога.

— Така става, когато си назначен, а не избран.

— Това ли беше високият тип, който скочи на влака в последната секунда? — попита Бел от огледалото за бръснене.

Чикагският разфасовчик на месо отвърна, че четял вестника, когато влакът тръгнал и не бил забелязал.

Търговецът обаче го беше видял.

— Скочи бързо като хобо6!

— Доста добре облечен хобо — подхвърли Бел, а месарят и търговецът се засмяха.

— Това беше добро — изкиска се касапинът. — Добре облечен хобо. В кой бранш си, синко?

— Застраховане — отвърна Бел. Улови погледа на търговския агент в огледалото. — Онзи, дето скочи в последната минута сенатор Кинкейд ли беше?

— Възможно е — отвърна агентът. — Не погледнах внимателно. Говорех с един джентълмен в челото на вагона и кондукторът преграждаше гледката ми. Но нямаше ли да задържат влака за сенатор?

— Така мисля — каза месарят. Надигна едрото си тяло от креслото, угаси пурата си и рече: — До скоро, момчета. Отивам в салона за отдих. Някой ако пие, черпя. Бел се върна в купето си.

Който и да беше скочил на влака в последния момент, беше изчезнал, когато Бел стигна до салона в задния край на влака. Не беше изненадващо, след като този „Овърленд Лимитид“ се състоеше само от частни купета и единствените обществени места бяха вагон-ресторантът и салонът за отдих. Вагон-ресторантът беше празен, с изключение на сервитьорите, които подреждаха масите за храна, а никой от пушачите в салона не приличаше на добре облечения мъж, когото Бел беше видял от разстояние. Нито някой от тях приличаше на скицата на Саботьора, която дървосекачът беше направил.

Позвъни за шафнера. Чернокожият мъж беше в напреднала възраст, достатъчно стар не само за да се е родил в робство, но и да го е изживял в зрелите си години.

— Как се казвате? — попита го Бел. Не понасяше обичая да наричат всички шафнери на Пулман „Джордж“, на името на работодателя им Джордж Пулман.

— Джонатан, сър.

Бел лепна десет доларова златна монета в меката му длан.

— Джонатан, би ли погледнал тази рисунка? Виждал ли си този човек на влака?

Джонатан огледа скицата.

Изведнъж един пътуващ на запад експрес проблесна покрай прозорците с рева на вятъра и парата, докато двата влака се подминаваха с обща скорост от над 190 км/ч. Озгуд Хенеси беше покрил с два коловоза голяма част от маршрута до Омаха, което означаваше, че луксозните експреси губеха малко време на страничните отбивки, за да преминат други влакове.

— Не, сър — отвърна шафнерът и поклати глава. — Не съм виждал джентълмен, който да прилича на този.

— А това? — Бел показа на шафнера скицата с брадата, но отговорът бе същият. Беше разочарован, но не и изненадан. Пътуващият на изток „Овърленд Лимитид“ беше само един от сто и петдесетте влака, напуснали Огдън след убийството на бандита в конюшнята. Макар, разбира се, тези, които щяха да направят връзка с Ню Йорк — където Саботьора се заканваше, че ще иде в предизвикателната си бележка, — да бяха далеч по-малко.

— Благодаря ти, Джонатан. — Подаде визитката си на шафнера. — Моля те, помоли кондуктора да ми се обади при първата възможност.

След по-малко от пет минути кондукторът почука. Бел го пусна вътре, установи, че името му е Бил Кукс и му показа двете скици, с брадата и без брадата.

— Качи ли се някой на влака в Огдън, който да прилича на някого от тези двамата?

Кондукторът ги огледа внимателно, като взе първо едната, после другата рисунка, и ги заобръща на светлината на лампата, тъй като нощта бе затъмнила прозореца. Бел наблюдаваше строгото му лице за реакция. Отговорни за сигурността на влака и задължени да се грижат всеки пътник да плаща таксата си, кондукторите бяха проницателни наблюдатели с добра памет.

— Не, сър. Не мисля… Макар че този ми изглежда познат.

— Виждали ли сте този човек?

— Ами, не знам… Но лицето ми е познато. — Потърка се по брадичката и изведнъж щракна с пръсти. — Сетих се откъде ми е познат. Наскоро го видях на кино.

Бел прибра скиците.

— Но никой, който поне малко прилича на някого от тези двамата, не се е качвал от Огдън?

— Не, сър. — Мъжът се засмя. — За малко ме хванахте тука, докато не си спомних филма. Знаете ли на кого прилича? Онзи актьор. Брончо Били Андерсън Нали?

— Кой беше мъжът, който се качи на влака в последната минута?

Кондукторът се усмихна.

— Това му се вика съвпадение.

— В смисъл?

— Вече бях тръгнал за купето ви, когато шафнерът ми даде визитката ви. Джентълменът, за когото питате, ме помоли да ви поканя на игра на карти след вечеря в дневната на съдия Конгдън.

— Кой е той?

— Ами сенатор Чарлз Кинкейд!

16

— Бил е Кинкейд?

Вероятността беше нищожна. Но в начина, по който последният пътник се беше качил, имаше нещо целенасочено, все едно че бе положил особено усилие да напусне Огдън незабелязан. Много нищожна вероятност, трябваше да признае Бел. Като се оставеха настрана многото влакове, които Саботьора можеше да е взел, мнозина хора редовно бягаха, за да уловят транспорта си навреме. Самият той често беше скачал на влак в последния момент. Понякога преднамерено, било за да излъже някой, който вече се е качил, или за да се измъкне от друг, който го е проследил в гарата.

— Доколкото знам, сенаторът беше в Ню Йорк — разсъди Бел.

— О, обикаля, сър. Знаете ги тези висши държавни служители, винаги са в движение. Мога ли да му кажа, че ще играете?

Детективът изгледа Бил Кукс много хладно.

— И как така сенатор Кинкейд научи името ми и разбра, че съм на влака?

Беше необичайно, човек да види кондуктор на луксозен експрес, загубил самообладание от нещо по-дребно от изскачане от релсите. Кукс взе да пелтечи.

— Ами, аз… Хм, всъщност, познавам ви, сър.

— Всъщност, разумният пътник се сприятелява с кондуктора си — каза Бел, като смекчи изражението си, за да спечели доверието на мъжа. — Разумният кондуктор се старае да направи всеки на влака щастлив. А най-вече пътниците, които най-много заслужават щастие. Трябва ли да ви напомня, господин Кукс, че имате заповеди пряко от президента на линията, според които детективите на Ван Дорн са първите ви приятели?

— Не, сър.

— Ясно ли е?

— Да, сър, господин Бел. Съжалявам, ако съм ви причинил някоя неприятност.

— Не се притеснявай. — Бел се усмихна. — Не е като да си издал поверителна тайна на влаков обирджия.

— Много щедро от ваша страна, сър, благодаря ви… Мога ли да уведомя сенатор Кинкейд, че ще се включите в играта му?

— Кой друг ще залага?

— Ами, съдия Конгдън, разбира се, и полковник Блум.

— Кенет Блум?

— Да, сър, въглищният магнат.

— Последния път, когато видях Кени Блум, беше зад слоновете с лопата.

— Моля за извинение, сър. Не разбирам.

— Бяхме заедно в цирка, за кратко. Като момчета. Докато бащите ни не ни хванаха. Кой още?

— Господин Томас, банкера, и господин Пейн, адвоката, а също и господин Мозер от Провидънс. Синът му е с господин Кинкейд в Сената.

По-сервилни защитници на корпорациите от тези двамата човек трудно можеше да си представи, помисли си Бел, но каза само:

— Кажи на сенатора, че за мен ще бъде висока чест да се включа в играта.

Кондуктор Кукс посегна да отвори вратата.

— Трябва да ви предупредя, господин Бел…

— Че залозите са високи ли?

— Това също. Но щом един агент на Ван Дорн е първият ми приятел, длъжен съм да предупредя, че един от господата, които ще играят тази нощ, е известен с това, че сам си осигурява късмета.

Айзък Бел оголи зъби в усмивка.

— Не ми казвай кой мами. Ще е по-интересно сам да го открия.

Съдия Джеймс Конгдън, домакинът на вечерната игра на покер с теглене на карти, беше строен старец с груби черти на лицето, с аристократична осанка и твърдо непреклонно поведение като пречистения метал, върху който бе натрупал богатството си.

— Десетчасовият работен ден — прогърмя гласът му като въглищен улей, — ще унищожи стоманодобивната индустрия.

Плутократите, събрани около игралната маса с покривка от зелено кече, закимаха тежко, а сенатор Чарлз Кинкейд важно отсече:

— Правилно! Точно така!

Сенаторът беше отворил темата със сервилното обещание да гласува за по-строги закони във Вашингтон, които да улеснят съдебната власт да налага рестрикции срещу стачници.

Ако някой на „Овърленд Лимитид“, бълващ забързан пара през Уайоминг през нощта, се съмняваше в сериозността на конфликта между профсъюзи и фабриканти, Кен Блум, наследил половината антрацитни въглища в Пенсилвания, разби съмненията му.

— За правата и интересите на трудещите се ще се грижат не агитатори, а християни, на които Бог в безкрайната си мъдрост е поверил контрола над имуществените интереси на страната.

— Колко карти, съдия? — запита Айзък Бел, чийто ред беше да раздава. Бяха в разгара на поредната ръка и отговорност на раздаващия бе да я движи. Нещо, което невинаги беше лесно, тъй като въпреки огромните залози играта беше приятелска. Повечето мъже тук се познаваха и често играеха заедно. Приказките на масата варираха от клюки до добродушни закачки, понякога предназначени да разкрият намерението на съперник и силата или слабостта на ръката му.

Както Бел вече бе забелязал, сенатор Кинкейд изглежда се държеше под юзди от съдия Конгдън, който понякога го наричаше „Чарли“, въпреки че сенаторът бе от типа особи, които щяха да настояват да ги наричат Чарлз, ако не и „сенатор“ или да се обръщат към тях със „сър“.

— Карти? — попита отново Бел.

Изведнъж железопътният вагон се разтърси силно. Колелата изтрополиха над твърд участък на коловоза. Вагонът залитна. Бренди и уиски плиснаха от чашите върху зеленото кече. Всички в луксозния салон затихнаха, спомнили си, че заедно с кристала, масата за карти, месинговите лампи, завинтени за стените, картите и златните монети, се носеха в нощта с над 110 км/ч.

— Още ли сме на траверсите? — запита някой. Въпросът бе посрещнат със смях от всички, освен от хладния съдия Конгдън, който сграбчи чашата си, преди да е плиснала още и подхвърли, докато вагонът се разтърсваше още по-силно:

— Това ми напомня, сенатор Кинкейд, да ви питам какво е мнението ви за пороя от злополуки, дето тормози железопътна линия „Южен Пасифик“.

Кинкейд, който явно бе прекалил с пиенето на вечеря, отвърна гръмко:

— Като инженер мога да кажа, че слуховете за лошото управление на „Южен Пасифик“ са скандални лъжи. Железопътният бизнес е опасен. Винаги е бил такъв и винаги ще бъде.

Тресенето спря толкова внезапно, колкото бе започнало и возенето отново стана гладко. Влакът забърза напред, стабилен на релсите си. Пътниците въздъхнаха с облекчение при мисълта, че сутрешните вестници нямаше да изброяват имената им сред загиналите в железопътна авария.

— Колко карти, съдия?

Но съдия Конгдън не беше приключил с говоренето.

— Нямах предвид лошото управление, Чарли. Ако можете да говорите като близък приятел на Озгуд Хенеси, вместо като инженер, сър, как вървят нещата с отсечката Каскейд на Хенеси, където изглежда са съсредоточени злополуките?

Кинкейд поднесе безстрастно слово, подходящо по-скоро за обща сесия на Конгреса, отколкото на игра на покер с високи залози.

— Уверявам ви, уважаеми господа, че клюката за безразсъдната експанзия на линията Каскейд е празно дърдорене. Великата ни държава бе изградена от храбри мъже като президента на „Южен Пасифик“ Озгуд Хенеси, който пое огромни рискове пред лицето на нещастията и продължи напред, дори когато по-хладни глави го увещаваха да забави темпото. Нещо повече — дори когато бе застрашен от банкрут и финансов провал.

Бел забеляза, че Джак Томас, банкерът, не изглеждаше много убеден. Кинкейд тази нощ определено не допринасяше за репутацията на Хенеси.

— Колко карти ще желаете, съдия Конгдън? — запита той отново. Отговорът на Конгдън бе по-притеснителен от внезапното разтърсване на „Овърленд Лимитид“.

— Не търся карти, благодаря. Нямам нужда. Оставам серви.

Другите играчи зяпнаха. Брус Пейн, петролният адвокат, изказа на глас това, мислеха всички.

— Оставането серви в ръка на пет карти е като препускане галоп през град в челото на мародерстваща конница.

Ръката беше във втория си кръг. Айзък Бел вече бе раздал на всеки играч по пет карти с лицето надолу. Конгдън, „под обстрела“, непосредствено вляво от Бел в позиция, която обикновено пасува, беше открил първия кръг в залагането. Всички играещи в луксозната дневна, освен Пейн, бяха платили първия залог на стоманения барон. Чарлз Кинкейд, седящ непосредствено вдясно от Бел, безразсъдно беше вдигнал мизата, принуждавайки играчите, които бяха останали в играта, да хвърлят още монети на пода. Златните монети бяха издрънчали приглушено върху плъстената покривка на масата, след като всички играчи, включително Бел, бяха платили вдигането, най-вече защото Кинкейд играеше със забележителна липса на здравомислие.

След като първият кръг бе завършен, играчите имаха правото да изхвърлят една, две или три карти и да изтеглят съответния брой, за да подобрят ръцете си. Заявлението на съдия Конгдън, че вече има всички нужни карти, благодари, и ще остане серви, не зарадва никого. Заявявайки, че няма нужда от подобрение беше намекнал, че вече държи печеливша комбинация — ръка, която включва и петте му карти и може да бие толкова силни ръце като два чифта или тройка. Това означаваше, че държи поне кент (пет последователни карти), или биещия кент флош (пет карти от един цвят), или дори фул (тройка плюс двойка), силна комбинация, биеща кент или флош.

— Ако господин Бел благоволи, би могъл да раздаде на другите господа картите, които искат — каза злорадо Конгдън, който изведнъж бе изгубил интерес към темите за трудовите спорове и влаковите аварии. — Горя от нетърпение да открия следващия кръг залагания.

— Карти, Кени? — попита Бел и Блум, който далеч не беше толкова богат във въгледобивния бизнес, колкото Конгдън в стоманодобивния, поиска три карти, не особено обнадежден.

Джак Томас взе две карти, намеквайки, че би могъл вече да държи тройка. Но Бел реши, че по-вероятно вече държеше средно добър чифт и ас, с отчаяната надежда да изтегли още две аса. Ако вече имаше тройка, щеше да е вдигнал на първия кръг.

Следващият джентълмен, Дъглас Мозер, аристократичният собственик на текстилна фабрика „Ню Инглънд“, обяви, че тегли една карта, което можеше да означава два чифта, но също толкова вероятно — да се надява да състави кент или флош. Бел вече бе видял достатъчно от играта му, за да го прецени като твърде богат да внимава да играе, за да спечели. Така оставаше сенатор Кинкейд, непосредствено вдясно от него.

— Аз също ще остана серви — обяви Кинкейд.

Веждите на съдия Конгдън, корави като нишки от телено въже, се вдигнаха два пръста нагоре. А няколко от мъжете възкликнаха гласно. Две ръце серви на покер с теглене на карти беше нещо нечувано.

Бел беше също толкова изненадан като останалите. Вече бе установил, че сенатор Кинкейд мамеше, когато можеше, като ловко раздаваше от долната част на колодата. Но Кинкейд не беше раздавал тази ръка, а Бел. Колкото и необичайно да беше сервито, щом Кинкейд имаше такова, то се дължеше на истински късмет, а не на двойно раздаване.

— Последния път, когато видях две ръце серви, завърши с пистолетна стрелба — каза Джак Томас.

— За щастие никой на тази маса не е въоръжен — рече Мозер.

Което не беше истина, както бе забелязал Бел. Лъжещият в раздаването сенатор имаше деринджър, изпънал надолу плата на страничния му джоб. Разумна предохранителна мярка за публични личности след атентата срещу Маккинли, предполагаше детективът.

— Дилърът взима две — обяви Бел, извади две карти, даде си други две вместо тях и остави тестето на масата. — Откриващият залага. Мисля, че това сте вие, съдия Конгдън.

Старият Джеймс Конгдън се усмихна към сенатор Кинкейд покрай Бел, показвайки по-жълти зъби и от горски вълк.

— Ще заложа пода.

Играеха с „лимит до пода“, което означаваше, че единственото ограничение на всеки залог беше струпаното на масата до този момент. Залогът на Конгдън казваше, че макар да беше изненадан от ръката серви на Кинкейд, не се боеше от нея. Намекваше, че има много силна ръка, по-вероятно фул, отколкото кент или флош. Брус Пейн, който изглеждаше изключително доволен, че е излязъл от играта, услужливо преброи пода и обяви с тънкия си треперлив глас:

— Закръглено, залогът ви на пода ще е три хиляди и шестстотин долара.

Джоузеф Ван Дорн беше научил Айзък Бел да пресмята суми спрямо дохода на един работник за ден. Беше го завел в най-долнопробната кръчма в Чикаго и наблюдаваше одобрително как добре облеченият му чирак спечели два юмручни боя. След това насочи вниманието на Бел към клиентите, наредили се на опашка за безплатния обяд. Явно отрочето на бостънска банкерска фамилия и възпитаник на Йейл имаше усет как действа мисловният апарат на привилегированите, беше отбелязал с усмивка шефът му. Но един детектив трябваше да разбира и останалите осемдесет и пет процента от населението. Как разсъждаваше човек, когато нямаше никакви пари в джоба си? Какво правеше човек, когато нямаше нищо за губене, освен страха си?

Трите хиляди и шестстотин долара на пода само за тази ръка бяха повече пари, отколкото работниците в стоманодобивния бизнес на съдия Конгдън изкарваха за шест години.

— Залагам трите хиляди и шестстотин — заяви Конгдън, като избута всички монети пред себе си към средата на масата, и хвърли кесия от червено сукно с още монети, която издрънча тежко върху зеленото кече.

Кен Блум, Джак Томас и Дъглас Мозер бързо пасуваха.

— Плащам вашите три хиляди и шестстотин — каза сенатор Кинкейд. — И вдигам пода. Десет хиляди и осемстотин долара. — Осемнайсет годишни заплати.

— Линията трябва да ви е много благодарна — заяде се Конгдън със сенатора за железопътните акции, с които беше публична тайна, че се подкупват законодателите.

— Линията си влага парите добре — отвърна с усмивка Кинкейд.

— Или искате да повярваме, че вашата ръка серви е наистина много „серви“.

Айзък Бел ги прекъсна:

— Мисля, че беше мой ред да залагам.

— О, ужасно съжалявам, господин Бел. Пропуснахме вашия ред да сгънете картите си.

— Няма нищо, сенатор. Видях, че едва успяхте да хванете влака в Огдън. Вероятно все още сте припрян.

— Мисля, че видях един детектив да виси от стъпенката. Опасна работа, господин Бел.

— Не и докато някой престъпник те удари по пръстите.

— Залогът — изръмжа нетърпеливо съдия Конгдън, — е моите три хиляди и шестстотин долара плюс десет хиляди и осемстотин долара на сенатор Кинкейд, което прави залога на господин Бел четиринайсет хиляди и четиристотин долара.

Пейн се намеси с напевния си тон:

— Подът, който включва плащането на сенатор Кинкейд, вече е двайсет и една хиляди и шестстотин долара.

Пресмятанията на Пейн едва ли бяха необходими. Дори и най-богатите, най-безгрижните мъже на масата си даваха сметка, че двайсет и една хиляди и шестстотин долара са достатъчна сума, за да купиш локомотива, който теглеше влака им и може би един от вагоните „Пулман“ в добавка.

— Господин Бел — каза съдия Конгдън. — Чакаме отговора ви.

— Плащам вашия залог, съдия, и десетте хиляди и осемстотин долара, вдигнати от сенатор Кинкейд — заяви Бел. — Което прави пода трийсет и шест хиляди долара, който вдигам.

— Вдигате?

— Трийсет и шест хиляди долара.

Възнаграждението за Бел бе удоволствието да види как челюстите на един американски сенатор и на най-богатия стоманен барон в Америка паднаха едновременно.

— Подът вече е седемдесет и две хиляди долара — изчисли господин Пейн.

В салона се възцари дълбока тишина. Чуваше се само приглушеното тракане на колелата. Сбръчканата длан на съдията се пъхна в предния му джоб и излезе с банков чек. Извади от друг джоб златна автоматична писалка, отвори я и бавно изписа число на чека си. След това подписа името си, духна на хартията, за да изсъхне мастилото и се усмихна.

— Плащам вашето вдигане с трийсет и шест хиляди долара, господин Бел, и десетте хиляди и осемстотин долара на сенатора, което вече изглежда дребна сума, и вдигам със сто и осемнайсет хиляди и осемстотин долара… Сенатор Кинкейд, ваш ред е. Моето вдигане и вдигането на господи Бел означава, че ще ви струва сто петдесет и четири хиляди и осемстотин долара, за да останете в играта.

— Боже мили — възкликна Пейн.

— Какво ще направиш, Чарли? — попита Конгдън. — Сто петдесет и четири хиляди и осемстотин долара ако искаш да играеш.

— Плащам — заяви сковано Кинкейд, изписа сумата на разплащателната си карта и я хвърли върху купчината злато.

— Без вдигане? — подхвърли насмешливо Конгдън.

— Чухте ме.

Конгдън извърна подигравателната си усмивка към Бел.

— Господин Бел, моето вдигане беше сто и осемнайсет хиляди и осемстотин долара.

Бел отвърна с усмивка, прикривайки мисълта, че само плащането щеше да отвори дълбока дупка в личното му благосъстояние. Да вдигне щеше да я направи опасно дълбока.

Съдия Джеймс Конгдън беше един от най-богатите мъже в Америка. Ако Бел вдигнеше, нищо нямаше да го спре да вдигне в отговор и да го помете.

17

— Господин Пейн? — попита Айзък Бел. — Колко пари има на пода?

— Ами, да видим… Подът в момента е двеста трийсет и седем хиляди и шестстотин долара.

Бел го пресметна на ум в работници металурзи. Четиристотин души заедно щяха да спечелят този под за година. Десет души, ако извадеха достатъчно късмет, за да преживеят дълъг работен живот без злополуки и безработица, можеха заедно да спечелят тази сума от момчешката си възраст до старост.

Конгдън попита невинно:

— Господин Пейн, какъв ще е подът, ако господин Бел продължи да вярва, че тегленето му на две карти достатъчно е подсилило ръката му, за да плати?

— Хм, подът би включвал четиристотин седемдесет и пет хиляди и двеста долара.

— Близо половин милион долара — каза съдията. — Това вече става сериозна сума.

Бел реши, че Конгдън говори твърде много. Коравият стар стоманен барон всъщност звучеше изнервено. Като човек, който държи кент, което, в логиката на игра „серви“ представляваше дъното на бъчвата.

— Мога ли да предположа, сър, че ще приемете чека ми на Американската щатска банка в Бостън?

— Разбира се, синко. Всички тук сме джентълмени.

— Плащам, и вдигам четиристотин седемдесет и пет хиляди и двеста долара.

— Не плащам — заяви Конгдън и хвърли картите с на масата.

Кинкейд се усмихна, явно облекчен, че Конгдън е излязъл от играта.

— Колко карти изтеглихте, господин Бел?

— Две.

Кинкейд се взря продължително в картите, свити в ръката на Бел. Когато Бел вдигна очи, остави ума си да се разсее, с което бе по-лесно да изглежда безразличен дали Кинкейд ще плати или пасува.

Вагонът „Пулман“ се полюшваше заради увеличаването на скоростта. Приглушаващият ефект от килима и мебелировката в луксозното купе маскираше факта, че бяха ускорили до близо 130 км/ч по низините на басейна Грейт Дивайд на Уайоминг. Бел познаваше добре тази суха, обрулена от ветровете земя, след като бе прекарал тук месеци на конски гръб в преследване на Дивата банда.

Пръстите на Кинкейд се изпънаха към джоба на елечето, където държеше визитните си картички. Имаше големи длани, забеляза Бел. И силни китки.

— Това са много пари — каза сенаторът.

— Много, за обществен слуга — съгласи се Конгдън. Раздразнен от това, че бе принуден да излезе от играта, добави още едно неприятно позоваване на акциите на сенатора в железопътния бизнес: — Дори за такъв със странични „интереси“.

Пейн повтори оценката на Конгдън.

— Близо половин милион долара.

— Сериозни пари в това време на паника, със сриващия се пазар — добави Конгдън.

— Господин Бел — попита Кинкейд, — какво все пак прави един детектив, увиснал на стъпалата на влака, когато престъпник започне да го удря по пръстите?

— Зависи — отвърна Бел.

— От какво?

— Дали е трениран да лети.

Кени Блум се изсмя.

Погледът на Кинкейд не се откъсна от лицето на Бел.

— Вие трениран ли сте да летите?

— Още не.

— Тогава какво правите?

— Отвръщам на ударите — отвърна Бел.

— Вярвам ви — каза Кинкейд. — Аз съм пас.

Все така безизразен. Бел остави картите си на масата с лице надолу и прибра деветстотин и петдесет хиляди и четиристотин долара в злато, бележки и чекове, включително и своите. Кинкейд посегна към картите му. Бел сложи твърдо ръката си върху тях.

— Любопитен съм какво има отдолу — каза сенаторът.

— Аз също — рече Конгдън. — Не може да сте блъфирал срещу две ръце серви.

— Хрумна ми, че двете ръце сервиз бяха блъф, съдия.

— Двете? Не мисля.

— Аз определено не блъфирах — каза Кинкейд. — Имах си много хубав флош купи.

Обърна картите си и ги разреди с лице нагоре, за да ги видят всички.

— Боже всемогъщи, сенаторе! — възкликна Пейн.

— Осем, девет, десет, вале и поп. Почти пълен кент флош. Трябваше да вдигнете с това, по дяволите.

— Почти е ключовата дума — рече Блум. — И напомняне, че кент флош са по-редки от кокоши зъби.

— Много бих искал да видя вашите карти, господин Бел — каза Кинкейд.

— Не платихте, за да ги видите — отвърна Бел.

— Аз ще платя — заяви Конгдън.

— Моля сър?

— Ще е достатъчно ли, ако платя сто хиляди долара, за да докажа, че имахте висока тройка и след това изтеглихте чифт, за да направите фул? Който щеше да бие флоша на сенатора и моя скромен кент.

— Няма бас — отвърна Бел. — Един мой стар приятел често казваше, че един блъф трябва да ги държи в напрежение.

— Точно както мислех — каза Конгдън. — Няма да приемете баса, защото съм прав. Имахте късмет и изтеглихте още един чифт.

— Ако така ви харесва да вярвате, съдия, и двамата ще се приберем у дома щастливи.

— По дяволите! — каза стоманеният магнат. — Ще го направя двеста хиляди. Просто ми покажете ръката си.

Бел обърна картите си.

— Същият приятел казваше да ги показваш от време на време, за да ги объркаш. Бяхте прав за тройката.

Стоманеният магнат зяпна.

— Проклет да съм. Три самотни дами. Все пак блъфирахте. Имахте само тройка. Щях да ви бия с моята кент. Макар че твоят флош щеше да ме бие, Чарли. Ако господин Бел не беше преметнал и двама ни. Чарлз Кинкейд избухна:

— Заложихте половин милион долара на три въшливи дами?

— Пристрастен съм към дамите — отвърна Айзък Бел. — Винаги съм бил.

Кинкейд се пресегна и докосна дамите, сякаш не можеше да повярва на очите си.

— Ще трябва да уредя трансфера на сумата, когато се върна във Вашингтон — каза вдървено.

— Не се притеснявайте — отвърна Бел великодушно. — И на мен щеше да ми се наложи същото.

— Къде трябва да пратя чека си?

— Ще бъда в клуб „Йейл“ в Ню Йорк Сити.

— Синко — Каза Конгдън, докато пишеше чек, за чието покритие не му се налагаше да прави трансфер, — определено си плати билета за влака.

— Билета за влака, по дяволите — възкликна Блум. — Би могъл да купи целия влак.

— Продадено! — Бел се засмя. — Заповядайте в салона ми, господа. Питиетата са от мен, може би и хапка късна вечеря. От толкова много блъфиране огладнях.

Докато ги водеше към задната част на влака се запита защо беше пасувал сенатор Кинкейд. Беше напълно правилен ход, вероятно, но след пасуването на Конгдън беше доста по-предпазливо от играта на Кинкейд през цялата нощ, което бе озадачаващо. Създаваше впечатлението, че едва ли не Кинкейд се беше правил в началото на по-голям глупак, отколкото бе в действителност. И какво беше всичкото онова дърдорене за огромните рискове, поемани от Озгуд Хенеси? Определено не беше подобрил позициите на благодетеля си пред банкерите.

Поръча шампанско за всички в салона и помоли стюардите да сервират късна вечеря. Кинкейд заяви, че може да остане само за една бърза чаша. Каза, че бил уморен. Но остави Бел да му налее втора чаша шампанско, след това хапна малко стек и яйца, и като че ли преодоля разочарованието си на игралната маса. Играчите се смесиха с другите пътници, отбили се за нощно питие. Оформяха се малки групи, разпадаха се и възникваха други. Случката с трите дами се повтаряше и преповтаряше. След като тълпата се разреди Айзък Бел се озова отново насаме с Кен Блум, Конгдън и сенатор Кинкейд, който подхвърли:

— Разбирам, че сте показвали на влаковия екип листовка с издирвано лице.

— Рисунка на мъж, когото разследваме — отвърна Бел.

— Покажете ни го! — каза Блум. — Може да сме го виждали.

Бел извади една рисунка от сакото си, избута блюдата настрани и я изпъна на масата.

Блум хвърли поглед.

— Това е актьорът! В „Големият влаков обир“.

— Наистина ли е актьорът? — попита Кинкейд.

— Не. Но има прилика с Брончо Били Андерсън.

Кинкейд прокара пръсти по скицата.

— Мисля, че прилича на мен.

— Арестувайте този човек! — засмя се Кен Блум.

— Наистина прилича — съгласи се Конгдън. — Донякъде. Този тип има изсечени черти. Сенаторът също. Вижте трапчинката на брадичката му. И ти имаш такава, Чарлз. Чувал съм доста проклети глупави жени във Вашингтон да кудкудякат като кокошки, че приличаш на звезда от театъра.

— Ушите ми не са толкова големи, нали?

— Не са.

— Слава богу — каза Кинкейд — Инак не мога да бъда театрална звезда, ако съм с големи уши.

Бел се засмя.

— Шефът не каза: „Не арестувайте грозни мутри“.

Обзет от любопитство, вдигна очи от рисунката към сенатора и обратно. Имаше прилика във високото чело. Ушите определено бяха различни. И заподозреният, както и сенаторът имаха интелигентни лица със силни черти. Същото можеше да се каже за много мъже, както бе изтъкнал Джоузеф Ван Дорн. Голямото различие между сенатора и заподозрения, освен в големината на ушите, беше пронизващият поглед. Мъжът, който бе ударил с лост дървосекача, беше по-твърд и целеустремен. Едва ли бе изненадващо, че нападнатият дървосекач го бе преценил като напрегнат. Но у Кинкейд като че ли липсваше целеустременост. Дори в кулминацията на двубоя им в залагането Кинкейд му беше направил впечатление на примирен и отстъпчив човек, по-скоро слугата на могъщия, отколкото един от могъщите. Въпреки че Бел се беше зачудил преди малко дали глупавата игра на Кинкейд не беше преструвка.

— Е — каза сенаторът. — Ако видим този тип, ще ви го заловим.

— Ако го видите, стойте настрана и повикайте подкрепление — отвърна строго Бел. — Опасен е.

— Добре, аз си лягам. Дълъг ден беше. Лека нощ, господин Бел — каза Кинкейд сърдечно. Играта на карти с вас беше интересна.

— И скъпа — добави съдия Конгдън. — Какво ще правите с цялата тази печалба, господин Бел?

— Ще купя хубава къща на годеницата си.

— Къде?

— В Сан Франциско. На Ноб Хил.

— Че колко от къщите там оцеляха от земетресението?

— Тази, за която мисля, беше построена да устои четири хиляди години. Единственият проблем е, че може да има призраци за годеницата ми. Беше на бившия й работодател, който се оказа извратен банков обирджия и убиец.

— Според опита ми — изсмя се Конгдън, — най-добрият начин да накараш една жена да се чувства комфортно в къщата на предишна жена, е да й връчиш пръчка динамит и да й кажеш да се позабавлява с предекорирането. Правил съм го многократно. Действа като магия. Това би могло да се приложи и за бивши работодатели.

Чарлз Кинкейд стана и пожела лека нощ на всички. След това попита небрежно, почти насмешливо:

— А какво стана с извратения банков обирджия и убиец?

Айзък Бел го погледна в очите, докато сенаторът наведе поглед. Едва тогава високият детектив отвърна:

— Вкарах го в гроба, сенаторе. Никога повече няма да нарани други.

Кинкейд реагира със сърдечен смях.

— Прочутото мото на Ван Дорн: „Никога не се предаваме“.

— Никога.

Сенатор Кинкейд, съдия Конгдън и останалите се изнесоха да си лягат, с което в салона останаха само Бел и Кен Блум. Половин час по-късно влакът започна да забавя. Тук-таме в тъмната нощ проблясваше светлина. Очертаха се предградията на град Роулинс. „Овърленд Лимитид“ запълзя по смътно осветените улици.

Саботьора прецени скоростта на влака от платформата на вагона „Пулман“, където беше купето. Скицата на Бел го беше потресла много повече от огромните му загуби на покер. Парите не значеха нищо в дългосрочен план, защото скоро щеше да стане по-богат от Конгдън, Блум и Мозер взети заедно. Но рисунката представляваше рядка проява на лош късмет. Някой беше видял лицето му и го беше описал на художник. За щастие бяха сбъркали с ушите му. И слава на бога. За приликата с кинозвезда. Но не можеше да разчита, че тези щастливи пропуски щяха да заблуждават дълго Айзък Бел.

Скочи от забавящия вагон и тръгна да проучи тъмните улици. Трябваше да действа бързо. Спирането по разписание продължаваше едва трийсет минути, а не познаваше Роулинс. Но в планировката на железопътните градчета имаше шаблон, а и вярваше, че късметът, който бе вървял срещу него през нощта, отново щеше да се обърне в негова полза. Първо, Айзък Бел беше свалил гарда. Детективът беше възбуден от огромната си печалба на карти. А вероятно сред телеграфните съобщения, чакащи на гарата, щеше да има трагична новина от Огдън, която щеше да го изненада напълно.

След няколко минути намери каквото търсеше. Звукът на пиано го поведе към един бар. Музиката все още беше силна, въпреки че беше много след полунощ. Не влезе през люшкащите се врати, а напълни шепата си с тлъста пачка пари и заобиколи бара, като се гмурна безстрашно в тъмните странични улички. Ярките светлини от втория етаж издаваха танцувалния салон и игралното казино, по-приглушени светлини — стаичките на съседния бардак. Шерифът, подкупен да подминава нелегалните бизнеси, нямаше да се мерне край вратите им. Следователно щеше да има биячи, които да пазят обществения мир и да обезкуражават крадци. И ги имаше.

Двама боксьори със счупени носове, от тези дето се биеха с голи юмруци по родео и кънтри салони, пушеха цигари на дъсчените стъпала, които водеха нагоре. Изгледаха го с нарастващ интерес, докато се приближаваше към тях с несигурна походка. На двайсет стъпки от стъпалата той залитна и протегна ръка към стената, за да се закрепи. Ръката му докосна грубото дърво точно където лъч светлина се изсипваше отгоре и освети пачката банкноти, която държеше. Двамата се изправиха, спогледаха се и угасиха цигарите си.

Саботьора се олюля и залитна в тъмното към отворената врата на конюшня. Видя как се спогледаха отново, след като късметът на биячите явно ставаше все по-добър. Пияният с пачката динеро7 ги улесняваше да го облекчат от нея в мрака.

Нахълта в конюшнята пред тях и бързо избра едно място, където през един прозорец на другата врата се изливаше светлина. Тръгнаха след него и първият боксьор извади къса палка от джоба си. Саботьора го изрита в краката. Изненадата беше пълна и мъжът падна върху отъпканата от копита слама. Партньорът му, схванал, че Саботьора не е толкова пиян, колкото бяха предположили, вдигна мощните си юмруци.

Саботьора се смъкна на коляно, извади ножа от ботушите си и завъртя китката си. Острието изскочи до пълната си дължина и върхът се опря в гърлото на бияча. С другата си ръка опря дулото на деринджъра си в слепоочието на падналия в сламата. За миг единственият звук беше пианото в далечината и тежкия изненадан дъх на биячите.

— Спокойно, господа — каза Саботьора. — И бизнес предложение за вас. Ще ви платя десет хиляди долара да убиете един пътник на „Овърленд Лимитид“. Имате двайсет минути, преди да напусне гарата.

Биячите нямаха нищо против да убият човек за десет хиляди долара. Саботьора можеше да ги купи и за една петарка. Но бяха практични хора.

— Как го смъкваме от влака?

— Той е защитник на невинните — обясни мъжът. — Ще дойде на помощ, ако някой е в опасност — уплашена дама, примерно. Ще се намери ли такава?

Погледнаха над уличката. В един прозорец светеше червен гаров фенер.

— За два долара ще е на разположение.

Експрес „Овърленд“ беше спрял с метален писък на челюстите на спирачките и сред дрънченето на муфи в тясното петно електрическа светлина пред ниската тухлена сграда на гара Роулинс. Повечето пътници спяха в леглата си. Малкото будни слязоха на перона да поразтъпчат крака и да се приберат скоро след това, бягайки от вонята на алкални извори, смесена с въглищен пушек. Влаковият екип смени локомотива, докато се товареха провизии, вестници и телеграми.

Шафнерът, бившият роб Джонатан, потърси Айзък Бел в салона за отдих, където детективът се беше изтегнал доволно на едно канапе. Двамата с Кенет Блум се бяха отплеснали в спомени за детските си подвизи в цирка.

— Телеграма от Огдън, господин Бел.

Бел възнагради стария мъж с бакшиш от хиляда долара.

— Всичко е наред, Джонатан — засмя се той. — Имах късмет тази нощ. Най-малкото, което мога да направя, е да споделя с приятели богатството. Извини ме за момент, Кен. — Обърна се да прочете телеграмата.

Лицето му изстина и горещи сълзи опариха очите му.

— Добре ли си, Айзък? — запита го старият му приятел.

— Не. — Задави се и излезе на задната платформа, за да се опита да напълни дробовете си с вмирисания и парлив въздух. Въпреки че беше посред нощ, маневрена машина движеше товарни вагони по коловозите. Блум излезе след него.

— Какво се е случило?

— Уебър и Фийлдс…

— Водевила? За какво говориш?

— Мои стари приятели — успя само да отвърне Айзък Бел. Смачка телеграмата в шепата си и промълви: — Последното, което им казах, беше да внимават. Казах им, че Саботьора е опасен.

— Кой? — попита Блум.

Погледът, с който го изгледа Бел беше ужасен и Блум припряно се прибра в салона.

Бел изглади телеграмата и я прочете отново. Телата им били намерени в задна уличка на две пресечки от офиса. Сигурно бяха забелязали Саботьора, след което го бяха проследили. Трудно беше да се повярва, че сам мъж е ликвидирал двама ветерани детективи. Но Уоли не беше добре. Може би това го беше забавило. Като главен разследващ, като човекът, отговарящ за сигурността на оперативните си, трябваше да ги е сменил. Трябваше да е извадил един уязвим човек от опасността.

Имаше чувството, че главата му ще се пръсне — с толкова болка и гняв беше изпълнена. Дълго време сякаш не можеше да мисли. След това постепенно го порази мисълта, че Уоли и Мак му бяха оставили предсмъртно завещание. Мъжът, когото бяха проследили, трябваше достатъчно да е приличал на този в скицата на дървосекача, за да събуди подозрението им. Иначе защо да го последват в задната уличка? Това, че им се беше нахвърлил и ги беше убил доказваше, че рисунката на Саботьора беше точна, колкото и да напомняше на хората за публична звезда.

Новият локомотив изсвири сигнала за тръгване. Бел, стиснал ръкохватката на платформата, беше толкова потънал в угнетяващи мисли, че едва чу локомотивната свирка. Когато влакът започна да се движи, смътно забеляза, че траверсите сякаш се хлъзгат зад вагона салон, докато машината бавно напускаше перона и преминаваше под последната електрическа лампа на гарата.

В този момент изпищя жена.

Бел вдигна очи. Видя я да тича покрай коловоза сякаш се опитваше да хване набиращия скорост влак. Бялата й рокля засия в нощта, осветена отзад от далечната лампа. След нея тежко тичаше някакъв мъж, едра изгърбена фигура, догони я, задържа я в ръцете си, прекъсна писъка й с длан, притисната на устата й и я събори на пътното платно под тежкото си тяло.

Детективът реагира мигновено. Скочи над парапета и затича, а щом стъпалата му удариха в траверсите, краката му заработиха колкото може по-бързо. Но влакът забърза и той изгуби опора. Сви се на стегнато кълбо, заслони лицето си с ръце, падна на траверсите и се превъртя между релсите, докато машината фучеше напред с 50 км/ч.

Претъркаля се над железопътната стрелка и спря рязко в сигналния стълб. Скочи бързо на крака и затича да помогне на жената. Мъжът я беше стиснал около гърлото с едната ръка и бъркаше в роклята й другата.

— Пусни я! — извика Бел отдалече.

Мъжът се изправи бързо.

— Изчезвай — каза на жената.

— Плати ми! — настоя тя и изпъна ръка. Оня пъхна пари в дланта й. Тя изгледа с празен поглед Бел и тръгна обратно към далечната гара. Мъжът, престорил се, че я напада, се нахвърли срещу него с вихрушка от юмруци като на боксов мач.

Зяпнал невярващо след червената светлина на „Овърленд Лимитид“, който се стапяше в нощта, Бел автоматично се сниши под тежките удари на мъжа и те профучаха безвредно над рамото му. След това корав като камък юмрук се натресе в тила му.

Саботьора наблюдаваше от задната платформа на „Овърленд Лимитид“, докато влакът набираше скорост. Червената светлина отзад на вагона салон проблясваше по релсите. Три скупчени фигури, смаляващи се с всеки изтекъл миг, се очертаха на фона на светлините на гара Роулинс. Двете изглеждаха неподвижни. Третата се люшкаше от едната към другата и обратно.

— Сбогом, господин Бел. Не забравяй да „отвърнеш на удара“.

18

Бяха двама.

Ударът отзад накара Бел да залитне към първия боксьор, който го порази в челюстта. Крошето го завъртя като пумпал. Вторият боксьор го очакваше с юмрук, който изкара детектива от равновесие.

Бел удари баласта с рамо, претъркаля се през нацепените траверси и се блъсна в една от релсите. Студената стомана се озова като възглавница зад главата му и детективът се опита да се съсредоточи над това, което ставаше с него. Само преди няколко секунди стоеше на задната платформа на първокласен влак с луксозни купета. След това беше тичал на помощ на жена, която не се нуждаеше от спасяване. Сега двама професионални боксьори го млатеха с голи юмруци.

Обкръжиха го, отказвайки го от всякаква мисъл за бягство.

Половин километър надолу маневрената машина на гарата спря на страничен коловоз и хвърли дълъг лъч светлина с предния си фар по релсите, като освети Бел и нападателите му достатъчно, за да могат да се виждат един друг, но не толкова, че да ги види някой друг и да се намеси.

На тази далечна светлина видя, че са едри мъже, не високи колкото него, но всеки от двамата го надвишаваше на тегло. По стойките им разбра, че са професионални биячи. С лека стъпка, знаеха как да нанесат удар, знаеха къде да поразят тялото, за да нанесат най-големи щети, знаеха всеки мръсен трик в учебника. Разбра по хладните им изражения, че не би могъл да очаква милост.

— Ставай, момченце. Стани и се бий като мъж.

Отдръпнаха се, за да му отворят място — толкова уверени бяха в уменията си и във факта, че го надвишават двама срещу един.

Бел тръсна глава, за да проясни ума си и присви крака. Беше трениран боксьор. Знаеше как да поеме удар. Знаеше как да се изплъзне от удар. Знаеше и как да нанася удари в мълниеносни комбинации. Но го превъзхождаха числено и също си разбираха от работата.

Първият мъж зае нападателна поза, прибрал ниско юмруци в предизвикателната стойка на шампиона по бокс Джон Л. Съливан. Вторият държеше ръцете си по-високо в стила на „Джентълмен Джим“ Корбът, единственият, който бе нокаутирал Съливан. С него трябваше да се внимава, след като Корбът беше интелигентният боксьор, за разлика от грубия борец. Лявата ръка и рамото на този мъж предпазваха челюстта му, също както би правил и Корбът. Дясната му ръка предпазваше стомаха му и беше пазеният в резерв съкрушителен чук.

Бел се надигна.

Корбът отстъпи назад.

Съливан атакува.

Стратегията им, разбра Бел, беше проста и щеше да е брутално ефективна. Докато Съливан атакуваше фронтално, Корбът щеше да стои отстрани и да го удря отзад всеки път, щом Бел залитнеше и излезеше извън обхвата му. Ако Бел издържеше достатъчно дълго, за да изтощи Съливан, Корбът щеше да заеме мястото му със свежи сили.

Двуцевният деринджър на Бел беше в шапката му, която висеше на закачалката в спалното му купе. Пистолетът му също беше на влака, забързан към Шайен. Беше облечен във вечерния си тоалет, в който се беше хранил и играл покер: смокинг, надиплена риза с диамантени копчета, копринена вратовръзка. Само краката му в излъскани черни ботуши вместо в бални лачени обувки, скрити под крачолите на панталоните, биха попречили на някой придирчив оберкелнер да го настани на най-хубавата маса в луксозен ресторант.

Съливан нанесе широк десен. Бел се сниши. Юмрукът изсвистя над главата му и Съливан, загубил равновесие залитна покрай него. В същия момент Бел го порази два пъти, веднъж в коравия му като скала стомах, без абсолютно никакъв ефект, и след това отстрани в лицето, което го накара да изреве ядосано.

Корбът се изсмя силно.

— Интелигентен боец. Къде се научи да се боксираш, синко? Харвард ли?

— Йейл — отвърна Бел.

— Е, ето ти един за „Була Була“8 — Корбът финтира с десния си и нанесе силен ляв към ребрата на Бел. Въпреки че успя да се отдръпне, беше все едно да те връхлети локомотив. Детективът се срути долу с разкъсваща болка в хълбока си. Съливан притича, за да го изрита в главата. Бел се превъртя в паниката си и подкованият ботуш, нацелен в лицето му, отпра рамото на вечерното му сако.

Моментът не беше подходящ за спазване правилата за джентълменско поведение „Маркиз Куинсбъри“. Сграбчи в шепата си тежко парче баласт, докато се превърташе, и се вдигна на крака.

— Споменах ли, че учих и в Чикаго? На Уест Сайд. Хвърли камъка с всичка сила в лицето на Корбът. Корбът изрева от болка и се хвана за окото.

Бел беше очаквал да го зашемети, ако не и напълно да го извади от боя. Но Корбът се оказа много бърз. Беше се снишил достатъчно, за да избегне пълната сила на летящия камък. Пусна ръката си от окото, изтри кръвта по предницата на ризата си и я стисна отново в юмрук.

— Подписа си присъдата, колега. Има бърз и бавен начин да умреш. Току-що си спечели бавния.

Корбът закръжи, с единия юмрук високо, другия снишен, едното око потъмняло, другото — блеснало злобно. Нанесе няколко бързи удара — четири, пет, шест — за да прецени по реакциите на противника си точно колко е добър и къде е слабото му място. Изведнъж налетя с двоен, ляв и десен, за да го размекне за по-тежък удар.

Бел се измъкна от двата. Но Съливан нападна отстрани и натресе коравия си юмрук по устата му, което отново го събори в нокдаун.

Усети солен вкус в устата си. Вдигна се до седешком и тръсна глава. По лицето му над устните се стичаше кръв. Зъбите му блеснаха на светлината на локомотива.

— Усмихва се — каза Съливан на Корбът. — Смахнат ли е?

— Замаян е. Ударих го по-силно, отколкото мислех.

— Ей, колега, каква е шегата?

— Ела тука да го довършим.

— После какво?

— Оставяме го на линията. Ще изглежда, че го е убил влак.

Усмивката на Бел стана още по-широка.

„Разкървавен нос, най-после. Уоли и Марк, стари приятели, трябва да съм по-близо до залавянето на Саботьора, отколкото си мислех“.

Саботьора все пак се беше качил в Огдън. Беше се снишил, изчаквайки шанса си, докато Бел вечеря, игра карти и черпи за победата в салона. След това злодеят беше скочил в Роулинс, за да наеме тези двама типове да го убият.

— Ще му дам повод да се усмихва — каза Съливан.

— Имаш ли кибрит? — попита го Бел.

Съливан смъкна ръцете си и се вторачи в него.

— Какво?

— Кибрит. Запалка. Трябва ми повече светлина, да ви покажа тая картинка, дето е в джоба ми.

— Какво?

— Попита каква е шегата. Гоня един убиец. Същия убиец, който ви нае, вмирисани скунксове, да ме убиете. Ето я шегата: вие, вмирисани скунксове, ще ми кажете как изглежда той.

Съливан налетя на Бел с жесток десен прав към лицето му. Бел се задвижи бързо. Юмрукът изфуча над главата му като канара и той нанесе левия си долен в главата на противника си, докато залиташе напред от инерцията, след като не улучи детектива. Силата натресе Съливан в земята като набивач на пилони. Този път, когато Корбът му налетя странично, Бел беше подготвен. Посрещна го със същия ляв и разби носа му с рязък пукот.

Корбът изпъшка и се завъртя плавно, измъквайки се от опасно положение, което можеше да завърши с обикновено убийствено падане. Замахна високо с левия си юмрук, за да предпази брадичката си от дясното кроше на Бел, а десния си задържа ниско, за да блокира левия удар към стомаха му. Подхвърли небрежно.

— Ето ти едно, което не са те научили в колежа — И нанесе двоен удар на детектива, с което едва не откъсна главата му.

Съливан замахна към Бел, докато профучаваше край него. Пълната сила на удара го порази точно над слепоочието и го просна на гръб. Болката промуши мозъка му като игла. Но фактът, че изобщо изпитва болка означаваше, че все още е жив и в пълно съзнание, както и че Съливан и Корбът се канят да го убият. Главата му кръжеше и се наложи да се избута с ръце, за да стане отново.

— Господа, давам ви последен шанс. Това ли е мъжът, който ви плати да ме убиете?

Мощното забиване на Съливан изби хартията ръката на Бел.

Той се изправи колкото можа, предвид разкъсващата болка в ребрата и успя да избегне последвалата комбинация от удари.

— Ще те поема после — подхвърли му Бел предизвикателно. — Първо да покажа на партньора ти нещо, което научих в колежа. — След това насочи насмешката си към Корбът. — Ако беше толкова добър, колкото се мислиш, нямаше да се наемеш да пребиваш хора в забравено от бога железопътно градче.

Подейства. Както приказките на маса можеха да издадат намеренията в игра на покер, така и говоренето в бой предизвикваше безразсъдство. Корбът избута Съливан настрана.

— Разкарай се! Ще накарам тоя кучи син да плаче, преди да умре.

Връхлетя с ярост и ударите изригнаха като оръдеен залп.

Бел знаеше, че е понесъл твърде много щети, за да разчита на бързина. Имаше само един последен шанс — да съсредоточи цялата си сила в последен убийствен удар. Твърде изтощен, за да избегне юмруците, понесе два влезе вътре при следващия и удари Корбът силно в челюстта, при което главата му се отплесна назад. След това вложи последната си троха сила в десния си юмрук и го натресе в тялото на Корбът. Дъхът изригна от гърдите му и мъжът се свлече, все едно че коленете му бяха станали на вода. Решен да се бие докрай, посегна да докопа гърлото на Бел докато падаше, но не успя.

Бел се извъртя към Съливан. Едва дишаше от умора, но лицето му се беше изопнало в мрачна решителност.

— Кои ви нае да ме убиете?

Съливан се смъкна на колене до Корбът, бръкна в джоба на палтото на падналия си партньор и измъкна сгъваем нож. Скочи отново на крака и връхлетя към него.

Детективът знаеше, че плещестият бияч беше по-силен от него. Полумъртъв от боя, щеше да е твърде рисковано да се опита да избие ножа. Измъкна своя от ботуша си и го метна със замах, задържайки показалеца си по гладката дръжка, за да не се превърти. Острието блесна като език на гущер и изсвистя право към гърлото на Съливан. Биячът рухна и от ръцете му, мъчещи се да запушат раната, плисна кръв. Нямаше да отговори на въпросите му.

Детективът коленичи до Корбът. Очите му бяха зяпнали и широко отворени. От устата му капеше кръв. И да не умираше от вътрешни разкъсвания от удара в стомаха си, беше близо, тъй че и той нямаше да отговори тази нощ на въпросите му. Без Да губи повече време, Айзък Бел закрачи залитайки покрай коловоза към гара Роулинс и нахлу през вратата на диспечера.

Диспечерът зяпна мъжът с разкъсано вечерно облекло, с обляно в кръв лице.

— Какво е станало с вас, господине?

— Президентът на линията ме е упълномощил да наема специален влак — каза Бел.

— Да бе. А папата току-що ми даде пропуск за райските порти.

Бел измъкна писмото на Озгуд Хенеси от портфейла си и го тикна в лицето му.

— Искам най-бързия ви локомотив.

Диспечерът го прочете два пъти, стана и каза:

— Слушам, сър. Но имам само една машина и по график трябва да я прикача на експресния на запад, който е след двайсет минути.

— Обръщай я. Отиваме на изток.

— До къде?

— След „Овърленд Лимитид“.

— Изобщо няма да го догоните.

— Ако не го догоним, ще разговаряте с господин Хенеси. Сядай зад онзи телеграф и разчисти трасето.

Експресът „Овърленд Лимитид“ имаше петдесет минути преднина, но локомотивът на Бел имаше предимството да тегли само тежестта на въглищата и водата си, докато машината на експреса влачеше осем вагона „Пулман“, багажен вагон, вагон-ресторант и салон. Бакшишът от по сто долара на огняря и машиниста също не навредиха на скоростта му. Изкачиха се през нощта, като се натъкнаха на сняг в планините Медисън Боу, предвестник за зимата, която железопътните строители на Озгуд Хенеси се напряга да изпреварят, докато Саботьора сееше смърт и разрушение, за да ги спре.

Оставиха снега зад себе си, щом се спуснаха в долината Ларъми, профучаха през нея и градчето, като спряха само за вода и се заизкачваха отново. Най-сетне догониха „Овърленд Лимитид“ източно от Ларъми на гара Бъфорд, където издигащото се слънце огряваше розовия гранит на билото на Шермън хил. Експресът беше отбит на страничен коловоз за зареждане на вода, огнярят му се бореше с крана на високия дървен резервоар и дърпаше веригата, която караше водата да тече в локомотивния тендер.

— Имаме ли достатъчно вода, за да стигнем до Шайен, без да спираме? — попита Бел огняря.

— Мисля, че да, господин Бел.

— Подмини го! — каза Бел на машиниста. — Откарай ме направо до гара Шайен. Колкото може по-бързо.

От гара Бъфорд до Шайен пътят се спускаше в продължение на близо петдесет километра. Нищо не лежеше по трасето пред специалния влак, така че продължиха към Шайен със 145 км/ч.

19

Саботьора се беше събудил в мига, в който влакът бе спрял. Леко открехна сенника и видя, че слънцето е блеснало в розовия гранит на Шермън, откъдето железопътната компания вадеше баласт за линията. Щяха да са в Шайен за закуска. Затвори очи доволен, че може да поспи още час.

Покрай отбития експрес профуча локомотив. Саботьора отвори очи и позвъни на шафнера.

— Джордж — каза на Джонатан. — Защо сме спрели?

— Спряхме за вода, гусине.

— Защо ни задмина влак?

— Не знам, гусине.

— Ние сме Експресът.

— Да, гусине.

— Що за влак ще е по-бърз от този, по дяволите? — Шафнерът се сепна. Лицето на сенатор Кинкейд изведнъж се бе изкривило от гняв, очите му бяха пламнали, устата бе изкривена от омраза. Джонатан се уплаши. Сенаторът можеше да заповяда да го уволнят на минутата. Щяха да го изхвърлят от влака на следващата гара. Или още тук, на върха на Скалистите планини.

— Никакъв влак не ни подминава, гусине. Беше само локомотив.

— Само локомотив?

— Да, гусине! Само той и тендера.

— Значи трябва да е специален.

— Трябва да е, гусине. Точно както казахте, гусине. На пълна скорост, гусине.

Саботьора се изтегна отново в леглото, скръсти ръце под главата си и се замисли трескаво.

— Ще желаете ли нещо друго, гусине? — попита Джонатан предпазливо.

— Кафе.

Наетият от Бел локомотив профуча през кланиците на Шайен и спря на гара Юниън малко след девет часа сутринта. Затича право към хотел „Интероушън“, най-добрия от триетажните заведения, които успя да види от гарата. Хотелският детектив хвърли поглед на високия мъж в омачкани и разкъсани вечерни дрехи и прогизнала от кръв риза, който прекосяваше фоайето, и се втурна да прегради пътя му.

— Не може да влизате тук в този вид.

— Бел. Агенция Ван Дорн. Заведи ме при шивача. И доведи галантерист, ваксаджия и бръснар.

— Насам, сър… Да ви доведа ли и лекар?

— Няма време.

Четирийсет минути по-късно „Овърленд Лимитид“ влезе на гара Юниън.

Айзък Бел чакаше на платформата на средата на влака. Изглеждаше много по-добре, отколкото се чувстваше. Цялото му тяло беше изтръпнало, а ребрата го боляха с всяко вдишване. Но беше излъскан, обръснат и облечен толкова добре, колкото при играта на покер предната нощ, в чисто ново черно вечерно облекло, снежнобяла риза, копринена вратовръзка и пояс, и в ботуши, които блестяха като огледала.

По подпухналите му устни пробяга усмивка. Някого на този влак го очакваше изненада. Въпросът беше дали Саботьора щеше да се стъписа толкова, че да се издаде?

Преди влакът да е спрял, Бел стъпи на „Пулман“-а точно пред вагон-ресторанта, издърпа се болезнено по стъпалата и влезе с небрежна походка. Струваше му известно усилие да стои и върви спокойно заради погледите на всички вътре. Помоли стюарда за място в средата, което му позволяваше да вижда всеки влизащ и от двете страни.

Снощният бакшиш от хиляда долара в салона не беше останал незабелязан от влаковия екип. Настаниха го моментално и му донесоха горещо кафе и димящи кифлички за закуска, и го посъветваха сърдечно да си поръча прясно уловена пъстърва от Уайоминг.

Бел наблюдаваше лицето на всеки посетител във вагон-ресторанта, за да прецени реакциите от появата му.

— Дълга нощ, а? — подхвърлиха свойски неколцина, забелязали вечерното му облекло.

Месарят от Чикаго му махна приятелски, както и добре облеченият търговски агент, с когото бе разменил няколко думи в умивалнята.

Съдия Конгдън влезе и се извини:

— Простете, че не сядам при вас, господин Бел. С изключение на компанията на някоя млада дама, обикновено предпочитам да закусвам сам.

Кени Блум влезе във вагон-ресторанта с несигурна походка и явен махмурлук, замъглил очите му, и седна до него.

— Добро утро — Каза му Бел.

— Какво му е доброто, по дяволите… Какво е станало с лицето ти?

— Порязах се, докато се бръснех.

— Джордж! Джордж! Едно кафе тука, преди да е умрял човек. Брус Пейн, петролният адвокат, забърза към масата им и задърдори какво е прочел в сутрешните вестници от Шайен. Кени Блум покри очите си. Джак Томас седна тежко на последния стол и рече!

— Добре са ви насинили.

— Порязах се докато се бръснех.

— Ето го и сенаторът! По дяволите, нямаме място за него. Джордж! Джордж! Бързо донеси стол за сенатор Кинкейд. Човек, който губи толкова пари като него, не бива да яде сам.

Бел се загледа към бавно приближаващия се Кинкейд. Кимаше на познати, докато минаваше през вагон-ресторанта. Изведнъж се стегна стъписан. Добре облеченият търговски агент беше скочил на крака и подаваше ръка да се здрависат. Кинкейд го изгледа хладно и продължи към масата на Бел.

— Добро утро, господа. Удовлетворен ли сте, господин Бел?

— За какво да съм удовлетворен, сенаторе?

— За какво? За това, че спечелихте близо милион снощи. Сериозна част от който беше моя.

— Това значи съм правил снощи — отвърна разсеяно Бел, без да откъсва поглед от вратите. — Тъкмо се мъчех да си спомня. Знаех си, че нещо е задържало вниманието ми.

— Изглежда нещо ви е задържало вниманието право в лицето. Какво се е случило? Да не сте паднали от движещ се влак?

— Порязване при бръснене — отвърна Бел, без да откъсва поглед от вратите. Но въпреки че се задържа над закуската си, докато се опразни и последната маса, не видя никой да издаде изненада от присъствието му.

Не беше особено изненадан, само леко разочарован. Шансът беше нищожен. Но дори да не беше уплашил Саботьора достатъчно, за да издаде самоличността си, отсега нататък щеше да се озърта малко притеснено през рамо. Кой казваше, че детективите на Ван Дорн не можели да летят?

20

Вонг Ли от Джърси сити, Ню Джърси, беше дребен мъж с изкривено лице и сляп с едното око. Преди двайсет години един хамалин ирландец, с яки мишци от носенето на тухли, беше съборил шапката му на тротоара и когато Вонг го попита защо го обижда, хамалинът и двамата му колеги го пребиха толкова лошо, че приятелите му не го познаха, когато дойдоха да го видят в болницата. Беше двайсет и осемгодишен при нападението и изпълнен с надежди. Усъвършенстваше английския си и работеше в една пералня, за да спести пари и да доведе жена си в Америка от селото им в Коулун.

Сега беше почти на петдесет. В един момент беше спестил достатъчно, за да си купи лична пералня оттатък река Хъдсън на остров Манхатън в Ню Йорк, с надеждата, че ще спечели по-бързо парите за идването на съпругата си. Добрият му английски привличаше клиенти, докато Паниката от 1893 г. не сложи внезапен край на тази мечта и пералнята „Чудесната ръка на Вонг Ли“ се оказа едно от десетките хиляди бизнес начинания, банкрутирали през 90-те. Когато благополучието най-сетне се върна, Вонг вече бе твърде изтощен от дългите трудни години, за да започне нов личен бизнес. Макар да не беше изгубил надежда, вече пестеше пари, като спеше на пода на перачницата, в която работеше в Джърси сити. Повечето от тези пари отиваха за сертификат за пребиваване, ново изискване, включено в допълнения през 1902 г. „Антикитайски закон“9. Изглежда не бе успял да се защити от обвиненията в нападение, обясни адвокатът събрани през всички онези години, докато все още беше в болницата. Така че се налагаше да се плащат подкупи. Така поне обясняваше адвокатът.

После, миналия февруари, докато зимата все още беше в разгара си, един непознат го намери, докато беше сам в пералнята на работодателя си. Беше бял американец, толкова плътно загърнат срещу мразовития речен вятър, че само очите му се показваха над яката на палтото с пелерина и под периферията на меката филцова шапка.

— Вонг Ли — каза непознатият. — Общият ни приятел, Питър Боа, ви праща поздрави.

Вонг Ли не беше виждал Питър Боа от двайсет и пет години, откакто двамата работеха като взриватели и пробиваха с динамит подкопи в планините за железопътна линия „Сентрал Пасифик“. Млади, дръзки и изпълнени с надежди, че ще се върнат в селата си богати, двамата се бяха катерили по скалните стръмнини да поставят заряди и се надпреварваха кои ще пробие повече тунели за влаковете.

Вонг отвърна, че се радва да чуе, че Боа е жив и здрав. Последния път, когато го беше видял в Сиера Невада, Питър беше загубил ръка заради преждевременна експлозия. Гангрената бе пропълзяла нагоре и беше твърде болен, за да избяга от Калифорния заради тълпите, които нападаха китайските имигранти.

— Питър Боа ми каза да те потърся в Джърси сити. Каза, че ти би могъл да ми помогнеш, тъй като той не е в състояние.

— Съдейки по дрехите ви разбирам, че сте твърде богат, за да ви трябва помощта на беден човек — отбеляза Вонг.

— Богат, несъмнено. — Непознатият плъзна пачка банкноти по дървения тезгях. — Аванс, докато се върна — И добави: — Достатъчно богат съм, за да платя, което ви трябва.

— На вас какво ви трябва? — контрира Вонг.

— Питър Боа ми каза, че сте имали особена дарба във взривяването. Каза, че сте използвали една пръчка динамит там, където на повечето мъже им трябвали пет. Наричали ви Вонг Дракона. Когато сте възразили, че само императорите можели да бъдат дракони, ви провъзгласили за „Императора на динамита“.

Вонг беше поласкан, но знаеше, че е истина. Беше се оказало, че притежава интуитивно разбиране за динамита още когато никой не знаеше толкова много за новия експлозив. Все още имаше дарбата. Беше в течение на всички съвременни нововъведения във взривното дело, включително начина, по който електричеството правеше експлозивите по-безопасни и по-мощни, с нищожната надежда, че един ден кариерите и строителните предприемачи отново ще благоволят да наемат китайци както преди.

Вонг веднага вложи парите, като изкупи половината дял от бизнеса на шефа си. Но след месец, миналия март, Уолстрийт отново беше пометена от финансова паника. В Джърси фабриките започнаха да затварят вратите си, както и в цялата страна. Влаковете имаха по-малко товар за превозване, така че платформите трябваше да пренасят по-малко контейнери на фериботите през реката. Работата на кейовете стана оскъдна и все по-малко хора можеха да си позволят да дават дрехите си за пране. През цялата пролет и после през лятото паниката се задълбочи. Към есента Вонг хранеше малко надежда, че изобщо ще види жена си отново.

Вече беше ноември. Студът беше жесток, надвисваше поредната зима.

А непознатият се върна в Джърси сити, загърнал се срещу вятъра на Хъдсън.

Напомни на Вонг, че с приемането на аванса е дал обещание да изпълни поръчка.

Вонг на свой ред му напомни, че беше обещал да плати каквото му трябва.

— Пет хиляди долара, когато работата се свърши. Това устройва ли те?

— Много добре, сър. — След това, почувствал се необичайно дързък, понеже непознатият явно имаше нужда от него, Вонг попита: — Анархист ли сте?

— Защо питаш? — запита хладно непознатият.

— Анархистите обичат динамит — отвърна Вонг.

— Стачниците също — отвърна непознатият търпеливо, доказвайки, че наистина имаше нужда от Вонг Ли и от никого друг. — Знаеш ли израза „артилерията на пролетариата“?

— Но вие не носите работнически дрехи.

Саботьора огледа продължително обезобразеното лице на китаеца, сякаш държеше да запомни всеки белег.

Въпреки че ги отделяше тезгяхът на перачницата, на Вонг изведнъж му се стори, че са твърде близо.

— Все ми е едно — опита се да обясни и добави нервно: — Просто от любопитство.

— Попиташ ли ме още веднъж, ще ти махна и другото око — обеща непознатият.

Вонг Ли отстъпи назад. Непознатият зададе въпрос, като следеше внимателно разбитото лице на китаеца, сякаш подлагаше на изпитание вещината му.

— Какво ще ти трябва, за да направиш възможно най-мощния взрив от двайсет и пет тона?

— Двайсет тона динамит? Двайсет тона е много динамит.

— Цял товарен вагон. Какво ще ти трябва за най-голямата възможна експлозия?

Вонг му каза какво точно щеше да му трябва и непознатият заяви:

— Ще го имаш.

На ферибота към остров Манхатън Чарлз Кинкейд стоеше на откритата палуба, все още загърнат плътно заради студения вятър, разпръснал въглищния дим, който висеше обикновено над залива. Неволно се усмихна.

Стачник или анархист?

Всъщност, не беше нито едното, нито другото, въпреки вдъхващото страх „доказателство“, което си бе направил труда да остави. Радикални приказки, възбуждащи тълпата постери, пъклени чужденци, „жълтата напаст“, която тялото на Вонг Ли скоро щеше да удостовери, дори името „Саботьора“, всичко това беше дим в очите на врага. Не беше никакъв радикалист. Никакъв рушител. Беше строител.

Усмивката му се разшири, докато погледът му ставаше все по-студен.

Нямаше нищо против „привилегированото малцинство“. Преди да приключи, щеше да е един от тях. Най-привилегированият от всички.

21

Айзък Бел и Арчи Абът стояха на покрива на пълен с динамит вагон и оглеждаха терминала, който се беше разпрострял из района Къмюнипау на Джърси сити. Тук свършваха всички железопътни линии от Запада и Юга. Товарни вагони, пътували по четири и пет хиляди километра през Америка, спираха до кейовете на Ню Джърси, на километър от крайната си цел. Пътят им бе преграден от ивицата вода, която моряците наричаха Северната река, а всички други — Хъдсън.

Вагонът стоеше на барутния кей — вълнолом с единичен коловоз, резервиран за разтоварване на експлозиви. Но бяха достатъчно близо, за да виждат главния терминал, изпънал в река Хъдсън дългите си пръсти — почти двестаметровите кейове. Четири товарни влака стояха на всеки кей и чакаха ред да се затъркалят на здравите дървени баржи и да отплават през реката. Караха всички възможни стоки, от които градът се нуждаеше: цимент, дървен материал, стомана, сяра, жито, царевица, въглища, бензин, замразени плодове, зеленчуци, телешко и свинско.

На километър и половина отвъд реката остров Манхатън се издигаше над загърнатия в пушеци залив, настръхнал с църковните си камбанарии и корабните мачти. Над камбанариите и мачтите се рееха могъщите кули на моста Бруклин и десетките небостъргачи, много от които — наскоро довършени, след последното гостуване на Бел преди година. Двайсет и два етажният „Флатирон билдинг“ беше надминат от „Таймс билдинг“, а двата изглеждаха като мъничета пред сто и осемдесет метровата стоманена рамка, която се строеше за новия център на компанията за шевни машини „Сингер“.

— Само в Ню Йорк — похвали се Арчи Абът.

Абът беше горд като основател на Търговска компания, но познаваше града из основи, което го превръщаше в безценен водач за Бел.

— Виж онзи съд, който вее флага на железопътна компания „Южен Пасифик“, въпреки че се намира на почти пет хиляди километра от дома. Всеки трябва да дойде до Ню Йорк. Превърнахме се в центъра на света.

— Превърнахте се в мишена — каза Бел. — Саботьора ви взе на мерника си в мига, в който Озгуд Хенеси подписа сделката да установи контрол на Джърси сентрал, което му спечели достъпа до града.

Пристанищният кораб, разпалил гражданската гордост на Абът, беше дълъг парен лихтер, предназначен да превозва материали съд, значително по-голям от обикновен влекач. Принадлежеше на новоучреденото Източно морско подразделение на „Южен Пасифик“ и плаваше под знамето на компанията по-дръзко от местните работни съдове, порещи водите на пристанище Ню Йорк. Нов яркочервен флаг плющеше на лекия вятър и четири червени пръстена, ярки като восък за печат, обкръжаваха високия му потъмнял от саждите димоотвод.

Дори старото име на съда, „Оксфорд“, беше пребоядисано. Сега кърмовият отсек бе украсен с надписа „Лилиан I“. Хенеси беше преименувал всеки лихтер и влекач във флотата на Източно морско подразделение от „Лилиан I“ до „Лилиан XII“ и беше заповядал да изпишат с ярко бели букви „ЖЕЛЕЗОПЪТНА КОМПАНИЯ ЮЖЕН ПАСИФИК“ на трегерите и кабината на щурвала.

— Просто в случай че Саботьора не знае, че е тук — подхвърли Арчи.

— Знае — отвърна мрачно Бел.

Неспокойно шарещите му сини очи бяха помръкнали от загриженост. Ню Йорк наистина се бе превърнал в Обетованата земя, както го бяха нарекли в „Харпърс Уикли“. Място, където всички собственици на железопътни компании мечтаеха да дойдат на поклонение. Озгуд Хенеси бе постигнал тази цел и Айзък Бел знаеше в душата си, че злостната бележка на Саботьора върху карикатурата на президента на железницата не беше блъф. Убиецът беше решен на мащабно публично нападение. Следващата битка щеше да се разиграе тук.

С каменно лице Бел огледа един от безбройните влекачи, който местеше железопътна баржа с автомобили. Матросите освободиха баржата и тя продължи по инерция гладко и прецизно като билярдна топка, за да се опре леко на кея. За краткото време, докато работниците на брега затегнат въжетата й, влекачът бе прикачил друга платформа, пълна с десетина товарни вагона и я затика навътре в силното течение към Манхатън. Подобни маневри се повтаряха навсякъде, докъдето поглед стигаше, като движещи се части на колосална добре смазана машина. Но въпреки всички предпазни мерки, които беше взел, железопътните възли, кейовете и вагонните платформи му приличаха на игрално поле за Саботьора.

Беше възложил охраната на терминала на двадесетина оперативни агенти на Ван Дорн. Полицейският началник Джетро Уат беше осигурил сто отбрани служители на специалната железопътна полиция на „Южен Пасифик“ и от една седмица нищо не влизаше, нито излизаше без тяхното одобрение. Никакъв товар не се движеше непроверен. Влаковете, превозващи динамит, се претърсваха вагон по вагон, сандък по сандък. Бяха открили изумителна небрежност в боравенето с мощни експлозиви в Джърси сити, най-големия град в щата и населен толкова гъсто, колкото и Манхатън и Бруклин отвъд залива.

По заповед на Бел, на композициите с динамит се качваше въоръжена охрана на няколко километра преди влаковете да влязат във възлите. След като дадяха разрешение за влизане, хората от охраната наблюдаваха всяка стъпка в разтоварването, докато вагоните, носещи по двайсет и пет тона динамит, се облекчаваха от смъртоносния си товар на парните влекачи и баржи, на фургоните, теглени от товарни коне, предназначени за по-леки товари. Детективите на Ван Дорн прихващаха всичко, освен това, което щеше да се превози директно до предприемачите.

Все пак Бел съзнаваше, че Саботьора би могъл да намери предостатъчно мощни експлозиви. Динамитът толкова се търсеше, че товарите пристигаха на барутния кей денонощно. Нюйоркчани взривяваха скалната основа на града от слюдена шиста, за да изкопаят тунели за метро в Манхатън, Бруклин, Куинс и Бронкс. Жителите на Ню Джърси гърмяха вулканична скала от билата на околните хълмове, за да правят бетон. Работниците на кариерите къртеха камък за строителен материал от скалите на река Хъдсън, от Палисейдс на Ню Джърси чак до Уест Пойнт. Железопътни строители гърмяха подстъпи към тунелите, прокопавани под коритото на Хъдсън.

— Когато железопътните тунели, които свързват Ню Джърси и Ню Йорк, бъдат довършени следващата година — похвали се Арчи, — Озгуд Хенеси ще може да паркира специалния си влак на осем преки от Таймс Скуеър.

— Слава богу, че тунелите не са довършени — отвърна Бел. — Ако бяха, Саботьора щеше да се опита да ги взриви с експреса на „Южен Пасифик“ заклещен под реката.

Арчи Абът сподели пренебрежението си на нюйоркчанин към районите западно от Хъдсън и особено щата Ню Джърси, като напомни на Айзък Бел, че през годините цели сектори на Джърси сити и близкия Хобокън бяха периодично сравнявани със земята от динамитни злополуки, най-скорошната, от които бе станала през 1904 година.

Не беше нужно да му го напомня. Новината за новото полицейско присъствие се беше разчула и стигнала отчасти до ушите на уплашената публика. Едва вчера бяха задържали някакъв глупак в талига, превозващ половин тон динамит за компанията „Вулканична скала Ню Йорк и Ню Джърси“ по авеню Нюарк. Сблъсъка с уличен трамвай щеше да доведе до убийствена експлозия на най-оживената улица в Джърси сити. Компанията възразяваше яростно срещу разходите от извозването на динамита нагоре по река Хакънсак до мината им в Секокъс. Но началникът на противопожарната команда на Джърси сити, крайно недоволен от вниманието на обществеността, бе останал нетипично непреклонен.

— На тези вятърничави тъпаци от Джърси няма да им трябва помощ от Саботьора, за да се изгърмят в небето някой ден — предрече Арчи Абът. — Само заради немарливостта им.

— Не е моя грижа — отвърна Айзък Бел.

— Всъщност — настоя Арчи, — ако има експлозия, как ще разберем, че е Саботьора, а не някой тъпак от Джърси?

— Ще разберем. Ако успее да ни надиграе, ще бъде най-голямата експлозия, която Ню Йорк е виждал някога.

По тази причина Бел беше поставил железопътна полиция на всеки влак, кораб и товарен фургон, собственост на „Южен Пасифик“. Беше ги подсилил с оперативни на Ван Дорн и инспектори, заети от Бюрото за експлозиви, наскоро основано от железопътните компании, за да обезпечава безопасното транспортиране на динамит, барут и тротил.

Всеки мъж носеше копие от рисунката на дървосекача. Надеждите на Бел, свързани с нея, бяха подсилени от един доклад по трагедията в Огдън от Никълъс Аликзандър, самодоволния шеф на офиса в Денвър, който въпреки недостатъците си все пак беше способен детектив. Някои се бяха зачудили да не би Саботьора съзнателно да е издирил Уоли Кисли и Мак Фултън, за да нападне агенти на Ван Дорн. Но Аликзандър беше потвърдил първоначалното заключение на Бел, че Уоли и Мак бяха проследили Саботьора в уличката. Което означаваше, че са го разпознали от скицата. А и вече познатите рани от мушкане със сабя не оставяха съмнение, че Саботьора ги беше убил лично.

— Приятелю — каза Арчи, — прекалено се безпокоиш. Покрили сме всяка база. Тук сме вече от седмица. От Саботьора — ни вест, ни кост. Шефът е доволен.

Бел знаеше много добре, че Джоузеф Ван Дорн нямаше да е напълно доволен докато не арестуваха Саботьора или не го застреляха в главата. Но беше вярно, че мощното присъствие на Ван Дорн вече бе постигнало чудесния страничен ефект със задържането на различни престъпници и бягащи от закона. Бяха арестували гангстер от Джърси сити, маскирал се като железопътен детектив на централна гара Джърси, трима банкови обирджии и корумпиран инспектор на Противопожарната команда, взимал подкупи, за да покрие опасните практики да складират динамит на парни радиатори, за да не замръзва в зимния студ.

Барутният кей най-много безпокоеше Бел, въпреки че гъмжеше от железопътна полиция. Изолиран възможно най-далече от главните кейове, все пак по негово мнение бе твърде близо. И по цели шест вагона едновременно разтоварваха динамит на влекачите, които душеха около него. За да не рискува, Бел беше поставил начело на железопътната полиция опитния агент на Ван Дорн — Еди Едуардс, който познаваше добре железопътните възли, кейовете, както и местните банди.

Вонг Ли крачеше към кейовете на Къмюнипау. Дребничката му фигура беше огъната почти на две под тежестта на огромен чувал с пране. Над него се извиси детектив от железопътната полиция и попита къде по дяволите си мисли, че е тръгнал тоя китаец.

— Чоп-чоп, плане за капитан — отвърна Вонг на заваления английски, който детективът очакваше от него.

— Кой кораб?

Бъркайки нарочно произнасянето на „л“ и „р“ Вонг назова „Джулия Райдхед“, стоманена тримачтова барка, превозваща животински кости за наторяване и ченгето го пусна да мине.

Но когато стигна до барката, където неколцина полски докери разтоварваха вмирисания товар, продължи напред и се качи по трапа на очукана двумачтова шхуна, която извозваше дървен материал.

— Ей, жълтур? — подвикна помощник-капитанът. — Къде по дяволите отиваш?

— Капитан Ятковски, чоп-чоп, длехи.

— В кабината е.

Капитанът беше загрубял морски вълк от Йонкърс, препитаващ се с контрабанда на нелегално уиски, китайски опиум и превоз на бегълци, търсещи по-благосклонно правораздаване оттатък реката. Престъпниците, отказали да си платят превоза до по-безопасни брегове, ги намираха по очи в Долния залив и сред подземния свят се говореше, че човек не бива никога да се опитва да лъже капитан Пол Ятковски и помощника му, „Големия Бен“ Вайцман.

— Какво ми носиш, китаецо?

Вонг Ли смъкна торбата си и леко издърпа връвта. След това опипа внимателно между чистите ризи и чаршафи, и извади кръгла тенекиена кутия за сладки. Беше приключил със заваления английски.

— Имам всичко, което ми трябва.

В кутията имаше решетка, направена от метална пластина с пробити в нея дупки, в които се наместваха медни капсули така, че да могат да се складират и пренасят, без да се докосват една друга. Имаше трийсет дупки, всяка пълна с медна капсула, дебела колкото молив и на половина от дължината му. От върха на всяка от тях се протягаха две изолирани „телени крачета“. Представляваха високостепенни живачно-фулминатни детонатори №6, най-мощните.

Тайната за успеха на Вонг „Дракона“ в по-ранния му живот във взривяването на скали за западните железопътни компании бе в съчетанието на инстинкт и храброст. След като работи седем дни седмично по канарите и тъй като беше изключително наблюдателен, беше стигнал до разбирането, че всяка пръчка динамит съдържа в мазната си обвивка повече мощ, отколкото се предполагаше. Всичко зависеше от това колко бързо ще избухне. Беше разбрал, че множество детонатори, задействани едновременно, усилват мощта на взрива.

Колкото по-бързо избухнеше зарядът, толкова по-голяма беше мощта на взрива и толкова повече можеше Вонг да усили разрушителния му ефект. Малцина бяха цивилните инженери, разбрали това преди трийсет години, когато динамитът все още беше сравнително нов, а още по-малко бяха неграмотните китайски селяни, стигнали до тази истина. Най-малко пък бяха достатъчно смелите, които да поемат нужния риск, докато единственото средство за взривяване все още беше неблагонадеждният горящ фитил, преди електрически задействаните взривни капсули да намалят опасността. Тъй че същинската тайна в големите взривове си беше смелостта.

— Тук ли са електрическите батерии? — попита Вонг.

— Взех ги — отвърна капитанът на шхуната.

— А жиците?

— Всичко е тука. Сега какво?

Вонг се наслади на мига. Капитанът, корав брутален мъж, на когото би трябвало да свали шапка, ако го видеше на улицата, изпитваше възхищение от тъмните умения на китаеца.

— Сега какво? — повтори Вонг. — Сега се заемам с работа. Ти караш лодката.

Дузина въоръжени с пушки железопътни полицаи пазеха низ от шест товарни вагона на барутния кей. Трима следяха зорко бригада докери, наети да свалят от единия вагон осемстотин и петдесет сандъци с тегло от по двайсет и седем килограма, с петнайсет сантиметрови пръчки, произведени от барутни заводи „Дюпон дьо Немур“ в Уайлмингтън, Делауеър. Други четирима наблюдаваха как екипажът на „Лилиан I“ подрежда динамита в обемистия трюм на лихтера. Един стажант банков одитор тормозеше капитана на лихтера, като ровеше непрекъснато във фактурите и товарителниците му.

Началникът на „Лилиан I“, капитан Уит Петри, беше в гадно настроение. Вече беше изтървал вдигащия се прилив, който щеше да е ускорил преминаването му по реката. Още забавяне и щеше да се бъхти срещу течението по всичките сто километра до скалната кариера на Сътън Пойнт. Отгоре на това новите му шефове от „Южен Пасифик“ плащаха още по-евтино и от старите от „Ню Джърси Сентръл“, и бяха още по-малко склонни да харчат пари за необходимите ремонти на скъпия на сърцето му „Оксфорд“. Когото, освен това бяха нарекли „Лилиан“, напук на всякаква традиция, след като всеки с малко ум в главата си знаеше, че е лош късмет да сменяш името на съда, предизвиквайки съдбата и още по-лошо, бяха го свели до пореден номер, „Лилиан I“, сякаш не беше по-добър лихтер от всичките останали, от „Лилиан II“ до „Лилиан XII“.

— Значи, имам идея — каза раздразнен капитанът — Аз ще се прибера вкъщи да вечерям с жена си. Вие момчета, движите лодката.

Нито едно от ченгетата не се усмихна. Едва след като бяха абсолютно сигурни, че доставя легитимен товар от двайсет и пет тона динамит на легитимен получател, който гърми вулканична скала в кариерите в долината на Хъдсън — нагоре по реката, натъртваше постоянно той, от осем години все с това се занимавал, — най-сетне му разрешиха да тръгне.

— Не толкова бързо!

Тъкмо когато прибираха въжетата, висок русокос тип с мрачно лице и в скъпо палто се приближи с отривиста крачка по барутния кей, придружен от помощника си, който приличаше на конте от Пето авеню, ако не бяха тънките бели резки от боксьорски белези, нашарили челото му. Скочиха на борда с лекота на акробати и русокосият показа значка на детектив на Ван Дорн. Представи се като главен следовател Айзък Бел, а този до него бил детектив Арчибалд Абът. Поиска да види документите на Петри. Ледът в очите на Бел подсказа на Петри, че е неуместно да се шегува с прибирането вкъщи за вечеря, така че зачака търпеливо, докато товарителниците му бъдат изчетени ред по ред за десети път този следобед.

Партньорът, Абът, накрая каза с тон точно като от Адската кухня в Ню Йорк:

— Окей, шефе, мърдай. Извинявай, че те задържахме, но не допускаме рискове. — Махна на едно биче от „Южен Пасифик“, с мишци като на горила. — Макколийн, качваш се с капитан Петри. Отива по горен Хъдсън до компанията „Пулверизирана шиста“ на Сътън пойнт. Има двайсет и пет тона динамит в трюма си. Опита ли се някой да отклони курса, застреляй кучия син!

След това Абът прегърна Айзък Бел през рамото, опита се да го подкара нагоре по трапа и му заговори със съвсем друг тон, който звучеше наистина като на конте от Пето авеню:

— Това е, приятел. Умрял си от скука тук цяла седмица. Оставил си добри момчета да държат нещата под контрол. Даваме си една нощ почивка.

— Не — изръмжа Бел и погледна неспокойно петте останали товарни вагона от композицията с взривен материал. Вече се смрачаваше. Трима от железопътната охрана насочваха към портата, блокираща линията от главните товарни възли, тежка картечница „Викърс“ с лентово зареждане и водно охлаждане на тринога.

— Заповед на господин Ван Дорн — каза Абът. — Казва, че ако не отдъхнеш една нощ, ще те извади от случая, както и мен. Не се шегува, Айзък. Каза, че иска бистри глави непрекъснато. Дори ни купи билети за „Фолиз“.

— Мислех, че е затворено.

— Шоуто го въртят отново, докато се подготвят за турне. Моят приятел, вестникарски критик, го нарече, цитирам, „Най-хубавият меланж от веселие, музика и хубави момичета, виждан от много години“. Всички в града блъскат по вратите, за да се докопат до билети. Ние ги имаме! Хайде. Ще се облечем и първо ще хапнем нещо в клуба ми.

— Първо — отвърна твърдо Бел, — искам три натоварени догоре въглищни тендера. Да бъдат паркирани и със затегнати спирачки от другата страна на онази порта, в случай че на някой мозък му хрумне гениалната идея да я разбие с локомотив.

22

Арчи Абът, чието семейство със синя кръв му беше забранило да стане актьор, членуваше в клуб в Грамърси парк, наречен „Играчите“. „Играчите“ бе учреден преди деветнайсет години от сценичния актьор Едуин Бут, най-добрият Хамлет от предишния век и брат на убиеца на президент Линкълн. Марк Твен и генерал Уилям Текъмеш Шърман, чийто прословут унищожителен поход през Джорджия бе ускорил края на Гражданската война, бяха подкрепили усилието. Бут беше предоставил личния си дом, а знаменитият архитект Станфорд Уайт го беше преобразувал в клубна къща, преди да бъде смъртоносно прострелян в Медисън Скуеър Гардън от стоманения наследник Хари Тоу.

Бел и Абът се срещнаха за бърза вечеря на долния етаж в „Грила“. Беше първото им ядене след закуската, набързо изгълтана в едно барче в Джърси сити. Качиха се по великолепното стълбище за кафе, след което се запътиха към Четирийсет и четвърта улица и Бродуей да погледат „Фолиз 1907“.

Бел се задържа в читалнята, за да се възхити на един портрет в цял ръст на Едуин Бут. Характерният стил на художника, могъща смес от проницателен реализъм и романтичен импресионизъм, събуди вълна от емоции в сърцето му.

— Това го нарисува един брат от „Играчите“ — отбеляза Абът.

— Доста добър е, нали?

— Джон Сингър Сарджънт — каза Бел.

— О, разбира се, че познаваш работата му — рече Абът. — Сарджънт нарисува онзи портрет на майка ти, който е окачен в приемната на баща ти в Бостън.

— Малко преди да умре — промълви Бел. — Макар че човек изобщо не би го разбрал, гледайки такава красива млада жена. — Усмихна се на спомена. — Понякога сядах на стъпалата и й говорех. Изглеждаше нетърпелива и все едно че я чувах как казва на Сарджънт: „Хайде довърши го, омръзна ми да държа това цвете“.

— Честно казано, бих предпочел да отговарям на портрет, отколкото на моята майка — пошегува се Абът.

— Да тръгваме! Трябва да се отбия в офиса, за да им кажа къде да ме намерят. — Като всички офиси на Ван Дорн в големите градове, щабът им на Таймс Скуеър беше денонощно отворен.

Облечени в бели фракове, оперни пелерини и копринени цилиндри, двамата забързаха към Парк авеню, който се оказа задръстен от двуколки, автомобилни таксита и трамваи, пълзящи към горната част на града.

— Ще стигнем по-бързо с метрото.

Подземната станция на Двайсет и трета бе окъпана с електрическа светлина и блестеше с белите си плочи. Тълпата пътници на перона варираше от мъже и жени, излезли да прекарат навън вечерта, до търговци, работници и домакини, прибиращи се у дома. През гарата профуча експресен влак, с отрупани с хора прозорци. Абът се похвали:

— Подземните ни линии ще направят възможно милиони нюйоркчани да ходят на работа в небостъргачите.

— Вашите подземни линии — отбеляза сухо Бел, — ще направят възможно криминални типове да оберат банка в бизнес центъра и да отпразнуват удара в жилищната част, преди ченгетата да са се появили на сцената.

Метрото ги откара за няколко минути до Четирийсет и втора и Бродуей. Изкачиха стъпалата и се озоваха в свят, където нощта бе прогонена. Таймс скуеър бе осветен ярко като ден от импозантните електрически билбордове, на които хиляди мигащи бели светлини рекламираха театри, хотели и „дворци на омарите“, шикарни заведения за театрална публика и звезди на шоубизнеса. По улиците бръмчаха моторни коли, таксита и автобуси. Тълпи се точеха, нетърпеливо забързани по широките тротоари.

Бел нахлу през парадната врата на хотел „Никърбокър“, първокласно заведение със стенописа на Кинг Коул Стария, нарисуван от Максфийлд Париш, украсил фоайето. Офисът на Ван Дорн се намираше на втория етаж, разположен в дъното, на дискретно разстояние от величественото стълбище. Опитен на вид млад мъж със зализана назад черна коса и дълга вратовръзка посрещаше клиенти в обзаведеното с вкус предно помещение. Изящно скроеното му сако прикриваше колан с револвер, който умееше да използва. Карабина с къса цев за разпръсване на тълпа му беше под ръка в долното чекмедже на бюрото му. Ключалката към задното помещение контролираше с електрически бутон до коляното си.

Задното помещение приличаше на офис на рекламен мениджър, с пишещи машини, лампи със зелено стъкло, стоманени шкафове с папки, календар на стената, телеграфен ключ и редица телефони тип „свещник“ на бюрото на дежурния служител. Вместо жени в бели блузи, които да печатат на бюрата, половин дузина детективи попълваха документи, обсъждаха тактики или се изтягаха, отдъхвайки след дежурство във фоайетата на хотелите по Таймс скуеър. Имаше отделни входове за посетители, чиято поява можеше да не се приеме добре в луксозното фоайе на „Никърбокър“, или се чувстваха по-комфортно да влизат и излизат от задната уличка.

Освирквания посрещнаха костюмите на Бел и Абът.

— Път! Минават оперните контета!

— Задници, не сте ли виждали джентълмени досега? — попита Абът.

— Накъде сте тръгнали, облечени така като пингвини?

— „Жарден дьо Пари“, на покрива на театър „Хамърстейн“ — отвърна гордо Абът, вдигна леко цилиндъра си и развя пелерината си в пищен жест. — На „Фолиз 1907“.

— Какво? Имате билети за „Фолиз“? — изломотиха няколко души удивени. — Как се докопахте до тях?

— По благоволение на шефа — отвърна Абът. — Продуцентът, господин Зигфилд, дължи една услуга на господин Ван Дорн. Нещо за жена, която не била негова. Хайде, Айзък. Завесата вече се вдига!

Но Айзък Бел стоеше като забит в пода, вторачен в телефоните, строени като войници. Нещо го човъркаше. Нещо забравено. Нещо пренебрегнато. Или спомен за нещо сбъркано.

Барутният кей на Джърси сити изплува в ума му. Имаше фотографска памет и проследи подстъпа към кея откъм сушата и навътре във водата стъпка по стъпка, метър по метър. Видя картечницата „Викърс“, насочена към портала, който го изолираше от главните възли. Видя въглищните тендери, които бе заповядал да блокират портата. Видя низ натоварени вагони, пушека, надигналата се от прилива вода, пътническия терминал Къмюнипау от червени тухли, с фериботния му кей и бетонната стена на брега в далечината…

Какво липсваше?

Телефонен звън. Дежурният служител вдигна средния телефон, който някой беше маркирал като най-важен с помощта на червило — същото, което използваха и вариететните актриси.

— Да, сър, господин Ван Дорн!… Да, сър! Тук е… Слушам, сър! Довиждане, господин Ван Дорн.

Дежурният остави слушалката и каза на Айзък Бел:

— Господин Ван Дорн каза, че ако не напуснете офиса в тази минута, сте уволнен.

Излязоха от „Никърбокър“ на бегом.

Арчи Абът, вечно напереният туристически гид, посочи към двуетажната жълта фасада на ресторант „При Ректор“, щом тръгнаха към Бродуей. Особено внимание обърна на огромната статуя при входа.

— Виждаш ли онзи грифон?

— Трудно бих го пропуснал.

— Пази най-великолепния палат за омари в целия град!

Лилиан Хенеси обожаваше да влиза в „При Ректор“. Пристъпеше ли елегантно покрай грифона на тротоара, за да се озове в огромната жълто-зелена страна на чудесата от злато и кристал, осветена ярко от гигантски полилеи, Лилиан се чувстваше като велика и обожавана актриса. Най-хубавото бяха огледалата от пода до тавана, позволяващи на всеки в ресторанта да види кой влиза през въртящата се врата.

Тази нощ хората се бяха вторачили в красивата й златиста рокля, зяпнали бяха в колието от диаманти на гърдите й и си бяха шепнали за удивително чаровния й кавалер. Или, според израза на Марион Морган, неописуемо чаровния й кавалер. Колко лошо, че беше само сенатор Кинкейд, който все още продължаваше упорито да я ухажва с надеждата да сложи ръце на богатството й. Колко по-възбуждащо щеше да бъде, ако влезеше тук с мъж като Айзък Бел — чаровен, без да е красив, силен, без да е брутален, суров, без да е груб.

— За какво мислиш? — запита я Кинкейд.

— Мисля, че трябва да привършим с омарите си и да отидем на представлението… О, чуй оркестъра… Ана Хелд идва!

Ресторантският оркестър винаги засвирваше най-новия хит на актрисата от Бродуей, щом влезеше. Песента беше „Просто не мога да накарам очите си да се държат прилично“.

Лилиан запя със сладък, звънък и съвършен глас:

И ето я нея, френската актриса Ана Хелд, с тънкото й кръстче, подчертано от великолепната зелена рокля, много по-дълга от тези, които носеше на сцената, цялата усмивки и блеснали сини очи.

— О, Чарлз, толкова е възбуждащо. Радвам се, че дойдохме.

Чарлз Кинкейд се усмихна на удивително богатото момиче, подпряло лакти на покривката на масата срещу него и изведнъж си даде сметка колко млада и невинна беше в действителност. Готов бе да се обзаложи, че именно от Хелд беше усвоила игривия си поглед. Много ефективно при това, длъжен бе да признае, след като изпърха с клепки и втренчи в него премрежените си светлосини очи.

— Толкова се радвам, че ми телефонира — каза той.

— „Фолиз“ са се върнали — отвърна тя безгрижно. — Трябваше да дойда. Кой иска да ходи на шоу сам?

Това в голяма степен резюмираше отношението й към него. Пренебрежението й го вбесяваше. Но щом приключеше с баща й, старецът нямаше да й е оставил и два залъка в завещанието си, докато той щеше да е достатъчно богат, за да притежава Лилиан с всичките й парцалки. Междувременно преструвките му, че я ухажва, му даваха нужния повод да прекарва повече време близо до баща й, отколкото щеше да му е позволено в ролята му на дресиран сенатор, гласуващ в интерес на железопътните корпорации. Нека Лилиан Хенеси да презира своя твърде стар, леко комичен ухажор зестрогонец, безнадежден любовник, незабележим като мебелите наоколо. Накрая щеше да я притежава — не като съпруга, а като предмет, като красива скулптура, на която да се насладиш, щом изпиташ подтик.

— Аз също трябваше да дойда — отвърна й Кинкейд и изруга на ум двамата професионални боксьори от Роулинс, неуспели да убият Айзък Бел.

Точно тази вечер повече от всякога трябваше да е на публично място. Дори Бел да не беше почнал да го подозира, скоро щеше да го заподозре. Странното усещане за нещо нередно вече трябваше да се е промъкнало в ума на детектива. Колко време оставаше, преди постерът на Бел с издирваното лице да раздвижи паметта на някой, който го е видял да подготвя положение? Прекалено големите уши на рисунката нямаше вечно да го пазят.

Какво по-добро алиби от „Фолиз 1907“ в „Жарден дьо Пари“ на Хамърстейн?

Стотици хора щяха да помнят, че сенатор Чарлз Кинкейд е вечерял в „При Ректор“ с най-ухажваната наследничка в Ню Йорк. Хиляда души щяха да видят как „Героят инженер“ пристига на най-голямото шоу на Бродуей с незабравимо момиче под ръка — на цели два километра от друго едно „шоу“, което щеше да засенчи дори „Фолиз“.

— На какво се усмихваш, Чарлз? — попита го Лилиан.

— Очаквам с нетърпение забавлението.

23

Пиратството по река Хъдсън беше рядкост в ранните години на двадесети век. Когато капитан Уит Петри видя надвисналия от дъжда наклонен нос, единствената му реакция бе да надуе свирката на „Лилиан I“, за да предупреди другия съд да не се доближава прекалено. Звучното изригване на пара събуди Макколийн, железопътния копой, който хъркаше на пейката отзад в кабината на щурвала, докато „Лилиан I“ разпенваше водата на север покрай Йонкърс, борейки се с отлива и мощното речно течение.

— Какво беше това?

— Платноход… Проклетият глупак трябва да е глух.

Извисилият се нос продължаваше да се носи право към него, достатъчно близо, за да се разбере, че платната, очертани на фона на тъмното небе, бяха на шхуна. Уит Петри спусна прозореца на кабината, за да вижда по-добре и чу бумтежа на помощния бензинов мотор, работещ с пълна сила. Дръпна отново въжето на свирката и завъртя щурвала, за да отклони настрани, преди да са се сблъскали. Другият съд зави с него.

— Какво по дяволите…?

Макколийн вече беше скочил на крака и вадеше енергично револвера от палтото си.

Отекна пушечен изстрел, разби прозорците и заслепи Макколийн с разлетелите се парчета стъкло. Железопътното ченге залитна назад, изрева от болка, хвана се за лицето и стреля напосоки. Капитан Петри извлече кураж от вродените си инстинкти на уличен борец от Джърси. Завъртя рязко руля, за да връхлети на таран в корпуса на нападателя.

Беше правилната тактика. Тежко натовареният парен лихтер със сигурност щеше да разцепи дървената шхуна на две. Но износеното кормилно съединение на „Лилиан I“, от дълго време пренебрегвано от „Централна железница Ню Джърси“, а сега и от „Южен Пасифик“ поддаде при рязката маневра. С откъснатия кормилен лост и разбит рул, пълният с динамит съд застина по средата на резкия завой и се залюшка безпомощно. Шхуната го блъсна странично и банда мъже скочиха на борда с вой и безмилостна стрелба по всеки, който се движи.

„Жарден дьо Пари“ представляваше импровизиран театър на покрива на „Олимпия“ на Хамърстейн. В тази студена и дъждовна нощ брезентовите завеси бяха спуснати, за да пазят от вятъра, но едва заглушаваха шума на бензиновите автобуси долу на Бродуей. Но всеки с билет в ръката изглеждаше щастлив, че е тук.

Маси и столове бяха подредени по плоския под, наподобяващ повече танцувален салон, отколкото театрален аудиториум. Но организаторите бяха добавили изящни ложи, с които да привлекат тъй наречената от Арчи Абът „по-висша класа публика“. Ложите бяха наскоро построени върху извита като конска подкова платформа на върха на пагода, обхванала асансьорния вход. Флорънс Зигфилд, продуцентът на „Фолиз“, бе дал на детективите на Ван Дорн най-добрите места. Предлагаха добра и близка гледка към сцената и широка панорама към останалите ложи, които се пълнеха с мъже в бели фракове и жени в бални тоалети.

Докато оглеждаше пристигащата публика, погледът на Бел изведнъж се кръстоса с този на Лилиан Хенеси, която тъкмо сядаше на мястото си от другата страна на салона. Изглеждаше по-красива от всякога в златистата рокля и с русата й коса, събрана на висок кок над главата й. Усмихна й се и лицето й мигновено светна от искрено удоволствие, явно простила му, затова че бе разбил пакарда й. Всъщност, помисли той притеснено, усмихваше му се като момиче на ръба на страстното увлечение… последното нещо, от което и двамата се нуждаеха.

— Виж онова момиче! — изломоти Абът до него.

— Арчи, ако се наведеш още малко, ще паднеш в евтините места.

— Струва си, ако тя ще плаче над тялото ми… ще й кажеш как съм умрял. Чакай малко, тя се усмихва на теб.

— Името й е Лилиан — обясни Бел. — Онзи парен лихтер на „Южен Пасифик“, който зяпаше този следобед, е наречен на нея. Както и всичко, което плава и е собственост на компанията. Дъщеря е на стария Хенеси.

— И богата, значи? Боже в небесата. Кой е онзи надут пуяк до нея? Изглежда ми познат.

— Сенатор Кинкейд.

— О, да. Героят инженер.

Бел отвърна хладно на кимването на сенатора. Не беше изненадан, че чекът на Кинкейд, покриващ загубите му на покер, още не беше пристигнал в клуб „Йейл“. Мъжете, които раздаваха от долния край на тестето, имаха навика да не си плащат дълговете, когато мислеха, че могат да го избегнат.

— Сенаторът определено е късметлия.

— Не мисля — отвърна Бел. — Твърде богата и независима е за него.

— Какво те кара да го твърдиш?

— Тя ми го каза.

— Защо ще го споделя с теб, Айзък?

— Довършваше третата си бутилка „Мъм“.

— Значи ти си късметлията.

— Извадих късмет с Марион и ще си остана късметлия с Марион.

— Любовта — измърмори с подигравателно скръбен тон Арчи, докато светлините в салона гаснеха. — Дебне ни като смъртта и данъчните.

Тежка дама, увита в метри коприна, увенчана с пищна шапка с пера и бляскави диаманти, се наведе от съседната ложа и потупа властно Абът по рамото с лорнета си.

— Тихо, млади човече. Шоуто започва… О, Арчи, ти си бил. Как е майка ти?

— Много добре, благодаря, мисис Вандербилт. Ще й кажа, че попитахте.

— Моля те. И, Арчи? Извинявай, че неволно подслушах. Джентълменът с теб е прав. Младата дама не държи много на онзи омразен законодател. И трябва да подчертая, би могла лесно да закърпи опърпаното състояние на фамилията ви.

— Мама би се зарадвала много — съгласи се Абът и добави с тихо мърморене така, че да го чуе само Бел:

— След като мама смята Вандербилт за „нецивилизовани новобогаташи“, можеш да си представиш ужаса й, ако доведа у дома дъщерята на „железничар голтак“.

— Но ти ще си голям късметлия — каза Бел.

— Знам. Но мама даде ясно да се разбере: никоя по-долу от Астор.

Бел хвърли поглед над ложите към Лилиан и в главата му изведнъж се оформи гениален план. План, който щеше да отклони нарастващото увлечение на мис Лилиан към него и същевременно да обезоръжи майката на бедния Арчи. Но щеше да е нужна сдържаността на дипломат и фините пръсти на ювелир. Тъй че каза само:

— Хайде тихо! Шоуто започва.

Насред реката Хъдсън, на километър и половина западно от Бродуей, завзетият от пирати парен лихтер „Лилиан I“ на „Южен Пасифик“ се понесе устремно надолу по течението. Отливът удвояваше скоростта на течението и компенсираше времето, което бяха изгубили, за да поправят кормилната система. Лихтерът вдигаше пара в компанията на дървената шхуна, която го беше пленила. Вятърът бе югоизточен, понесъл силен дъжд. Платната на шхуната бяха изпънати срещу вятъра, а бензиновият й двигател бръмчеше на пълни обороти, за да не изостане от „Лилиан I“.

Капитанът на шхуната, контрабандистът от Йонкърс, изпита леко угризение заради старото момиче, което скоро щеше да се разлети на късчета. Много леко угризение, помисли си с усмивка Ятковски, след като му бяха платили двойно цената на шхуната, за да удави екипажа на парния лихтер във водата и да стои до съда, за да измъкне Китаеца, след като пратеха коритото на последното му пътуване. Шефът, който плащаше мангизите, даде ясно да се разбере: прибирате Китаеца, след като свърши работата си. Върнете го цял и непокътнат.

Шефът имаше нужда от експерти по експлозивите.

„Момичетата на Ана Хелд“, обявени от продуцента за „най-красивите жени, събирани някога в един театър“, танцуваха „сторм“ в къси бели рокли, широки шапки и червени шарфове, и пееха „Просто не мога да накарам очите си да се държат прилично“.

— Някои от тези жени са внесени директно от Париж — прошепна му Абът.

— Не виждам Ана Хелд — измърмори в отговор Бел. Като всеки мъж в страната на възраст под деветдесет години, беше добре запознат с изразителните очи на френската актриса, с тънкото й 46 см. кръстче и с изящно закръглените й бедра. Твърдеше се, че кожата й се поддържа с ежедневни бани в мляко. Бел хвърли поглед към Лилиан Хенеси, която наблюдаваше представлението прехласната и изведнъж осъзна, че домашната й възпитателка, госпожа Комдън, има фигура твърде сходна с тази на Ана Хелд. Дали пък президент Хенеси не й пълнеше ваните с мляко?

Абът аплодира шумно и публиката последва примера му.

— По някаква причина, известна най-вече на господин Зигфилд — заговори той на Бел, надвиквайки шума, — Ана Хелд не е сред момичетата на Ана Хелд. Въпреки че е неофициалната му съпруга.

— Съмнявам се, че цялата Агенция Ван Дорн би могла да го измъкне от този хал.

„Фолиз 1907“ продължи устремно. Комедианти пародираха спор за сметката в бара с германски акценти като Уебър и Фийлдс, и изведнъж отрезнелият Бел се замисли за Мак и Уоли. Когато Анабел Уитфорд излезе на сцената в черен бански костюм в ролята на „Къпещото се момиче Гибсън“, Абът сръга с лакът Бел и прошепна:

— Помниш ли грамофона, когато бяхме хлапета? Тя изигра танца на пеперудата.

Бел слушаше разсеяно, замислен над вероятния план на Саботьора. Къде щеше да нанесе удара си сега, след като бяха покрили всички бази? И какво бе пропуснал самият той? Мрачният отговор беше, че каквото и да бе пропускът му, Саботьора щеше да го забележи.

Оркестърът беше подхванал бързата „Работех на железниците“ и Абът отново го сръга.

— Погледни. Вкараха клиента ни в шоуто.

Комедиантите позираха пред декор с нарисуван локомотив на „Южен Пасифик“, димящ зад тях, все едно че всеки момент ще ги сгази. И за разсеяния наблюдател беше ясно, че комедиантът в колониално облекло, подскачащ на дървено конче, трябваше да представлява Питър Ревъри. Колегата му в шапката и комбинезона на машинист изобразяваше президента на железници „Южен Пасифик“ Озгуд Хенеси.

Пол Ревъри препусна на галоп към него, размахал телеграма.

— Телеграма от Сената на Съединените американски щати, президент Хенеси.

— Дай я тука, Пол Ревъри! — Хенеси я дръпна от ръката на конника и прочете на глас: — Моля, сър, телеграфирайте указания. Забравихте да ни кажете как да гласуваме.

— Какви са указанията ви до сенаторите, президент Хенеси?

— Железницата идва. Железницата идва.

— Как трябва да гласуват?

— Един, ако е по суша.

— Да светнат един фенер в кулата, ако железницата дойде по суша?

— Подкупи, тъпако! Не фенери. Подкупи. Колко подкупа по море?

— Два, ако…

Айзък Бел скочи от мястото си.

24

В тъмния трюм на парния лихтер „Лилиан I“, Вонг Ли довършваше сложните си инсталации на светлина, та на фара на дървения велосипед „Евридей“, захранван с три батерии „D“. Беше благодарен за това и си спомняше без носталгия за старото време, когато се налагаше да свързва динамитни фитили на светлината на открит пламък. Слава на всички богове за електричеството, което му осигуряваше светлина за работа и енергия, която да взривява детонатори със свръхестествена скорост.

Айзък Бел напусна „Жарден дьо Пари“ през брезентовите завеси, които пазеха от дъжда, и заслиза бързо по стоманеното стълбище, прикрепено за външната стена на театър „Хамърстейн“. Слезе в една задна уличка и затича към Бродуей. До хотел „Никърбокър“ имаше две пресечки. Тротоарите гъмжаха от хора. Навлезе тичешком в улицата, избягвайки трафика, прекоси фоайето на хотела и изкачи на бегом стълбището към агенция Ван Дорн, бръкна под бюрото на стъписания администратор за бутона на ключалката на вратата и нахлу в задното помещение.

— Искам Еди Едуардс на барутния кей. Коя е телефонната линия до Джърси сити?

— Номер едно, сър. Както заповядахте.

Бел вдигна слушалката и зачука по вилката.

— Дайте ми Еди Едуардс.

— Ти ли си, Айзък? Да не водиш някое момиче от „Фолиз“?

— Слушай ме. Еди. Премести картечницата „Викърс“ така, че да можеш да покриваш и водата, и главния портал.

— Не мога.

— Защо?

— Онези пет вагона с експлозив блокират огневото поле. Мога да покрия едното или другото, но не и портата и водата едновременно.

— Тогава вземи друга картечница. В случай че атакува откъм водата.

— Опитвам се да заема от армията, но няма да стане тази нощ. Съжалявам, Айзък. Какво ще кажеш да поставя двама с пушки от двата края на кея?

— Казваш, че вагоните блокират огневото гюле? Сложи картечницата си над тях.

— Над тях?

— Чу ме. Постави картечницата над вагоните с динамит, за да могат да я въртят и в двете посоки. Така могат да покрият портата и водата. Действай, Еди. Веднага!

Бел остави слушалката на вилката с огромно облекчение. Точно това беше забравил. Водата. Атака от лодка. Ухили се на другите детективи, които бяха слушали жадно.

— Поставянето на тежка картечница на покрива на влак с експлозиви би трябвало да е сериозен стимул да стоим будни.

Закрачи обратно към театъра вече не толкова притеснен и се пъхна на мястото си точно падаше завесата след първо действие на „Фолиз“.

— За какво беше всичко това? — попита Абът.

— Ако саботьорът реши да атакува от водата, ще, лети с главата напред право върху тежка картечница „Викърс“.

— Добре си се сетил, Айзък. Значи вече можеш да се отпуснеш и да ме представиш на приятелите си.

— Кой, сенатор Кинкейд ли? — попита невинно Бел — Не бих го нарекъл приятел. Играхме малко карти, но…

— Знаеш кого имам предвид, по дяволите. Говоря за Елена Троянска от „Южен Пасифик“, чието възхитително лице пусна на вода дванайсет парахода.

— Струва ми се твърде интелигентна, за да си падне по мъж от Принстън.

— Влиза в асансьора! Хайде, Айзък!

За асансьорите чакаха тълпи хора. Бел поведе Абът през брезентовите завеси, надолу по външното стълбище и в просторното фоайе на партера, обслужващо и трите театъра в зданието.

— Ето я!

Лилиан Хенеси и сенатор Кинкейд бяха обкръжени от обожатели. Жени се надпреварваха да стиснат ръката му, докато съпрузите им се бутаха с лакти да се домогнат до познанство с Лилиан. Жените им едва ли го забелязваха или ги интересуваше. Бел видя как две дами пъхнаха дискретно визитките си в джоба на сенатора.

По-високи от повечето наоколо и опитни в свадите в бални салони и в овладяването на безредици, двамата детективи на Ван Дорн си отвориха път в блъсканицата като ескадрила бойни кораби. Лилиан се усмихна на Бел.

Той от своя страна съсредоточи погледа си на Кинкейд, а сенаторът погледна към него и му махна приятелски.

— Не е ли чудесно шоуто? — извика Кинкейд над главите на струпалите се около тях хора, щом Бел се приближи. — Обожавам театъра. Знаете ли, чух ви да си говорите с Кени Блум как сте избягали като хлапета в цирка. За мен винаги беше сцената вместо цирка. Винаги съм искал да стана актьор. Дори бях избягал с една театрална трупа, преди да надделее здравият ми разум.

— Като моя добър приятел Арчи Абът тук. Арчи, запознай се със сенатор Чарлз Кинкейд, нереализиран драматичен актьор.

— Добър вечер, сенаторе — каза Абът и протегна вежливо ръка, но изобщо не улучи дланта на Кинкейд, тъй като бе зяпнал в Лилиан.

— О, здрасти, Лилиан — подхвърли небрежно Бел. — Позволи ми да ти представя стария си приятел Арчибалд Ейнджъл Абът.

Лилиан запърха с клепки в стила на Ана Хелд. Но явно нещо, което видя в лицето на Абът, я накара да го погледне отново. Приятелят му имаше подкупващи сиви очи и Бел забеляза как излъчваха настойчивост, за да задържат вниманието й. Погледът й обходи белезите по челото на Абът и обхвана рижата му коса и искрящата усмивка. Кинкейд й каза нещо, но тя като че ли не го чу, докато гледаше Абът право в лицето и промълви:

— Приятно ми е да се запознаем, господин Абът. Айзък ми е разказал всичко за вас.

— Едва ли, мис Хенеси. Иначе щяхте да избягате от фоайето.

Лилиан се засмя, Арчи се наду, а сенаторът изглеждаше доста недоволен.

Бел използва повода с дълга от покера, за да отведе Кинкейд настрана от Арчи и Лилиан.

— Играта ни на карти ми беше приятна. И за мен беше удоволствие да получа визитката ви, но един чек за написаната сума би съживил още по-приятни спомени.

— Чекът ми ще пристигне утре — отвърна вежливо Кинкейд. — Още ли сте в клуб „Йейл“?

— Засега. А вие, сенаторе? В Ню Йорк ли ще пребивавате, докато сте извън Вашингтон?

— Всъщност, тръгвам за Сан Франциско утре сутринта.

— Сенатът не е ли в сесия?

— Председател съм на една подкомисия, провеждаща изслушване в Сан Франциско за китайския проблем. — Огледа тълпите театрална публика, мъчещи се да привлекат вниманието му, хвана Бел за лакътя и заговори по-тихо. — Казано между нас, играчите на покер, господин Бел, изслушването ще маскира истинската цел на пътуването ми до Сан Франциско.

— А каква е тя?

— Убеден бях от отбрана група калифорнийски бизнесмени да изслушам настояванията им да се кандидатирам за президент. — Смигна затворнически. — Предложиха да ме вземат на ловна екскурзия в горите със секвоя. Може да си представите колко малко удоволствие ще изпита един бивш строител на мостове от спането на открито. Казах им, че бих предпочел някоя от прочутите им западни курортни хижи. Елени, препарирани мечки гризли, борови цепеници в камината… и водопровод.

— Податлив ли сте на убеждаване?

— Между нас казано, струва ми доста усилие. Но, разбира се, за мен би било голяма чест да се кандидатирам за президент — каза Кинкейд. — Кой не би се поласкал? Това е мечтата на всеки политик, който служи на обществото.

— Престън Уайтуей, да не би да е един от тези калифорнийски бизнесмени?

Кинкейд го изгледа рязко.

— Проницателен въпрос, господин Бел.

За миг, както бяха преплели погледи, двамата мъже, все едно че стояха сами над някоя скална пропаст в Орегон, вместо в пълно с хора театрално фоайе на Големия бял път10.

— А отговорът ви? — запита Бел.

— Не мога да си позволя да ви кажа. Но толкова много зависи от това какво ще реши президент Рузвелт да стори следващата година. Не виждам място за мен, ако той поиска трети мандат. Тъй или иначе, предпочитам да запазите това под шапката си.

Бел му го обеща. Но се зачуди защо един сенатор на САЩ бе решил да сподели такива неща с човек, когото бе срещнал само веднъж.

— Споделихте ли го с господин Хенеси?

— Ще го споделя с Озгуд Хенеси в подходящия момент, тоест след като една такава уговорка бъде консумирана.

— Защо да чакате? Един президент на железопътна компания няма ли да е от полза за каузата ви?

— Не бих искал да му вдъхвам надежди, че ще има приятел в Белия дом на този ранен етап, само за да ги разбия след това.

Светлините в салона започнаха да гаснат и светват в знак, че паузата е свършила. Върнаха се на местата си в театъра на покрива.

— Какво чудесно момиче — каза Абът на Бел.

— Какво мислиш за сенатора?

— Какъв сенатор? — попита Абът и махна над ложите на Лилиан.

— Още ли го смяташ за надут пуяк?

Абът го изгледа, прецени, че не пита току-така и отвърна съвсем сериозно:

— Определено се държи като такъв. Защо питаш, Айзък?

— Защото имам чувството, че у Кинкейд има нещо повече от това, което се набива на очи.

— Ако съдя по погледа, който ми хвърли, когато ме вида, че говоря с нея, готов е да убие, за да сложи ръце на мис Лилиан и богатството й.

— Иска да стане и президент.

— На железницата ли? — попита Арчи. — Или на Съединените щати?

— Съединените щати. Каза ми, че имал тайна среща с калифорнийски бизнесмени, които искат да се кандидатира за президент, ако Теди Рузвелт се оттегли следващата година.

— Щом е тайна, защо ти го казва?

— Точно това се чудех. Само пълен глупак би го изтърсил неволно.

— Вярваш ли му?

— Хубав въпрос, Арчи. Смешното е, че нищо не каза за Уилям Хауърд Тафт.

— Това е все едно да не споменаваш за слона в салона. Ако Рузвелт не се кандидатира за трети мандат, тогава военният секретар Тафт ще е добрият приятел, когото ще посочи да го замести. Нищо чудно, че Кинкейд иска да остане в тайна. Ще се опълчи на собствената си партия.

— Още една причина да не го сподели с мен — каза Айзък Бел. — Какво ли крои?

В другия край на ложите Лилиан Хенеси попита:

— Какво мислиш за господин Абът, Чарлз?

— Абът са от най-старите фамилии в Ню Йорк, освен холандците, а те имат много холандски корени под родословното си дърво. Толкова по-зле, че загубиха всичките си пари в Паниката от 1893 г. — добави Кинкейд с широка усмивка.

— Той ми го каза направо — отвърна Лилиан. — Изглежда не го притеснява.

— Определено би притеснило бащата на всяка млада дама, на която предложи ръката си — заяде я Кинкейд.

— А какво мислиш за Айзък Бел? — не му остана длъжна Лилиан. — Арчи ми каза, че двамата с Айзък сте играли на карти. Забелязах, че бяхте увлечени в дълбок разговор във фоайето.

Кинкейд продължаваше да се усмихва, дълбоко удовлетворен от разговора си с Бел. Ако детективът станеше подозрителен, то преструвката, че е един от многото сенатори, мечтаещи да станат президент на Съединените щати, щеше да е убедителна демонстрация, че не е саботьор на влакове. Ако Бел заровеше по-надълбоко, щеше да открие, че наистина имаше калифорнийски бизнесмени, с Престън Уайтуей начело, които търсеха своя кандидат за президент. И сенатор Кинкейд оглавяваше списъка им, след като бе окуражил и манипулирал находчивия вестникарски магнат на Сан Франциско да повярва, че Героят инженер, на когото бе помогнал да стане сенатор, щеше да му служи в Белия дом.

— За какво си говорихте? — настоя Лилиан.

Усмивката на Кинкейд стана жестока.

— Бел е сгоден и предстои да се жени. Каза ми, че купува къща за бъдещата си… за извадилото късмет момиче.

Тъга ли беше това на лицето й, или просто бе от светлините, гаснещи за второ действие?

— Джърси сити е точно пред нас, жълтур! — изрева помощник-капитанът „Големия Бен“ Вайцман, когото капитан Ятковски бе поставил на борда на „Лилиан I“ за да върти руля, след като хвърлиха в реката екипажа на парния лихтер. — Размърдай се там долу.

Вонг Ли продължаваше както си знаеше, отдавайки на двайсетте и пет тона динамит цялото уважение, което заслужаваха. Десетилетията гладене на ризи с тежки железни ютии бяха вкоравили дланите му. Пръстите му вече не бяха толкова ловки.

Беше му останал един детонатор, когато приключи и го пъхна в джоба си, поддържайки старите навици да бъде пестелив. След това посегна към двойната електрическа жица, която беше изпънал от носа на лодката до трюма с подредените сандъци с динамит. Вече беше оголил пет сантиметра от медната сърцевина, прерязвайки изолацията. Свърза едната жица за едното краче на първия детонатор. Посегна за втората и спря.

— Вайцман! Горе ли си?

— Какво?

— Провери дали ключът на носа още е отворен.

— Отворен е. Вече го проверих.

— Ако не е отворен, ще се взривим, щом докосна тези жици.

Вайцман уви намотка въже през спиците на кормилното колело, за да задържи лихтера на курс и забърза към носа, ругаейки студения дъжд. Ятковски му беше дал цилиндрично фенерче и на мигащата му светлина видя, че челюстите на превключвателя, който китаецът беше монтирал на върха на носа, бяха отворени и щяха да останат отворени, докато носът се блъснеше в барутния кей. Сблъсъкът щеше да затвори челюстите, затваряйки електрическата верига между батерията и детонаторите, с което щеше да взриви двайсет и пет тона динамит. Това на свой ред щеше да вдигне във въздуха още сто тона на барутния кей, което пък щеше да произведе най-голямата експлозия, чувана някога в Ню Йорк.

Вайцман забърза обратно към руля и извика от люка:

— Отворен е. Както ти казах.

Вонг вдиша дълбоко и прикрепи жицата с положителния полюс към второто краче на детонатора. Нищо не последва. Разбира се, помисли си той кисело, ако се беше объркало нямаше и да го разбере — щеше да загине моментално. Изкачи се по стълбата, излезе от люка и каза на мъжа зад кормилото да даде сигнал на шхуната. Тя се доближи с пляскане на мокрите платна и издрънча силно в корпуса на лихтера.

— Леко! — изрева Вайцман. — Да ни убиете ли искате?

— Китаец! — ревна капитан Ятковски. — Качвай се тука.

Вонг Ли задвижи схванатите си ръце и крака нагоре по въжената стълба. Беше се катерил на много по-лоши места в планините, но тогава беше с трийсет години по-млад.

— Вайцман! — ревна капитанът. — Виждаш ли кея?

— Как може да ми избяга?

На половин километър напред грееха електрически светлини. Железопътните ченгета го бяха осветили като Бродуей, за да не може никой да се промъкне до тях от възлите, но изобщо не беше им минало през ума, че някой може да се промъкне откъм водата.

— Насочи към него и бързо се разкарай.

Вайцман завъртя руля докато изравни носа на „Лилиан I“ със светлините на барутния кей. Приближаваха се странично, а кеят беше дълъг сто и осемдесет метра, тъй че дори да се отклонеше малко от курса, все пак щеше да се удари достатъчно близо до петте вагона с динамит.

— Бързо, казах! — ревна капитанът.

Нямаше нужда да го подканят. Вайцман се изкатери на дървената палуба на шхуната.

— Давай бързо! — извика Вонг. — Разкарай ни оттук.

Никой не беше по-голям специалист от Вонг, за да разбере какви сили щяха да се развихрят над железопътните възли, пристанището и градовете наоколо.

Когато Вонг и екипажът на шхуната погледнаха назад да проверят дали парният лихтер върви по зададения курс, видяха как един ферибот на Централна железница Ню Джърси се откъсна от брега и пое към Пътнически терминал Къмюнипау. Трябваше да е спрял влак отнякъде и фериботът откарваше пътниците на последния етап.

— Добре дошли в Ню Йорк! — измърмори капитанът.

Щом двайсет и петте тона динамит на лихтера взривяха стоте тона на барутния погреб, фериботът щеше да изчезне сред огнено кълбо.

25

Марион Морган стоеше вън на откритата палуба на ферибота „Джърси Сентръл“. Подпря се на перилото, без да обръща внимание на студа. Сърцето й туптеше от радост и възбуда. Не беше виждала Ню Йорк откакто баща й я беше завел на екскурзия в Източните щати като малко момиче. Сега отвъд реката се рееха десетки небостъргачи с осветени прозорци. А някъде там, на приказния остров, беше любимият й Айзък Бел.

Беше се колебала дали да му прати телеграма, или да го изненада. Спряла се беше на изненадата. Пътуването й ту идваше на дневен ред, ту се отменяше, докато Престън Уайтуей жонглираше с натоварения си график. В последната минута бе решил да остане в Калифорния и да я прати да се срещне с банкерите му в Ню Йорк, за да представи предложението му за финансиране на серията му кинопрегледи „Свят в картини“. Напористият млад вестникарски издател трябваше да е бил достатъчно впечатлен от банковия й опит, за да й даде такова важно поръчение. Но Марион подозираше, че истинската причина да прати жена, беше надеждата му да я спечели, тъй като бе помислил, че пътят към сърцето й ще е отворен, като й покаже, че уважава независимостта й. Беше измислила фраза, с която да подчертае на настоятелния Уайтуей обвързаността си с Айзък.

„Сърцето ми е вречено“.

Наложило се бе да прибегне до нея вече два пъти.

Но казваше всичко и щеше да я използва още десет пъти, ако потрябва.

Дъждът отслабваше и градските светлини грейнаха ярко. Веднага щом се настанеше в хотела си, щеше да телефонира на Айзък в клуб „Йейл“. В порядъчните хотели като „Астор“ гледаха с лошо око на жени, които приемат джентълмени посетители. Но в страната нямаше да се намери и едно хотелско ченге, което да не си затвори очите за оперативен служител на Ван Дорн. Професионална благосклонност, щеше да се усмихне Айзък.

Фериботът наду свирката си. Усети как витлата потрепериха под краката й. Докато се отдръпваха от брега на Ню Джърси видя платната на старомодна шхуна, очертани на фона на ярко осветен кей.

Десет минути трябваха на четиримата мъже, за да вдигнат тежката картечница на покрива на вагона. И както беше предсказал Айзък Бел, лентовата картечница с водно охлаждане „Викърс“, монтирана на триножник над пълния с динамит вагон, държеше обслужващите я железопътни полицаи много будни. Но Еди Едуардс, четирийсетгодишният следовател на Ван Дорн с изумяващия кичур преждевременно побеляла коса, все пак непрекъснато се качваше по стълбата на вагона, за да ги проверява.

Оръжието им също така беше благонадеждно, приспособено от картечница „Максим“, която се беше доказала, покосявайки африканските армии. Едно от яките ченгета беше преселник англичанин, който разправяше с увлечение за избиването на „туземци“ с „Максим“ в колониалните войни предното десетилетие. Едуардс му даде указания да остави туземците на Джърси на мира. Освен ако не опитаха нещо. Старите банди там не бяха толкова корави като някога, когато Едуардс беше водил битката на Ван Дорн да прочистят железопътните възли, но все още бяха досадни.

Застанал на покрива на вагона, докато се въртеше на пети и оглеждаше огневото поле на картечницата, което вече обхващаше пълен кръг, Едуардс си припомни старите дни, когато пазеше товари със златни кюлчета. Разбира се, оръжията на бандата „Лава Бед“ по онова време бяха предимно оловни тръби, месингови боксове и много рядко по някоя рязана пушка. Пред очите му ярко осветен ферибот напусна терминала Къмюнипау. Обърна се отново към портата, блокирана от три въглищни тендера с ченгета с пушки на покрива, и видя, че товарните възли изглеждаха по-спокойни от всякога. По коловозите щъкаха и се композираха маневрени локомотиви. Но във всяка машинна кабина се возеше по един въоръжен детектив. Отново погледна към реката. Дъждът отслабваше. Вече виждаше ясно светлините на Ню Йорк.

— Онази шхуна там няма ли да се блъсне в парния лихтер?

— Не. Близо бяха, но се раздалечават. Виждаш ли? Отдели се, а лихтерът обърна насам.

— Виждам — отвърна Едуардс, стегнал челюсти. Накъде, по дяволите, е тръгнал тоя?

— Идва насам.

Едуардс наблюдаваше напрегнато. Ситуацията му харесваше все по-малко и по-малко.

— Колко далече е онази червена шамандура?

— Червената светлина ли? Към половин километър, според мен.

— Ако подмине оная шамандура, дай му четири изстрела пред носа.

— Сериозно ли? — попита невярващо ченгето.

— Да, по дяволите. Сериозно. Приготви се за стрелба.

— Подминава я, господин Едуардс.

— Стреляй! Веднага!

Охлажданата с вода „Викърс“ издаде странно приглушен пукот. Твърде далече беше, за да се види в тъмното къде отидоха куршумите. Парният лихтер продължаваше да идва право към барутния кей.

— Дай им десет изстрела по покрива на кабината на щурвала.

— Това ще ги събуди хубаво — каза англичанинът. — Тия оловни парчета звучат като гръм над главата ти.

— Само гледай да си точно зад него. Не искам да покосим някой нещастен влекач.

— Чисто е.

— Стреляй! Веднага! Не чакай!

Платнената лента с патрони затрепери. Десет куршума изплющяха от дулото. Водният охладител вдигна пара.

Съдът продължаваше да се приближава.

Еди Едуардс облиза устни. Бог знаеше кой беше на него. Пияница? Уплашено момче на щурвала, докато капитанът му спеше? Изпаднал в ужас старец, който не може да проумее откъде идва стрелбата?

— Излез там на светлото! Махни им да се разкарат… Не ти! Ти стой на картечницата.

Подаващият лентата и водоносецът заподскачаха на покрива на вагона и замахаха в паника. Съдът продължаваше да се приближава.

— Отдръпнете се! — извика им Едуардс. — Стреляй по кабината на щурвала. — Сграбчи лентата и започна да подава, когато картечницата откри непрекъснат огън.

Двеста куршума излетяха от дулото й, профучаха на почти половин километър вода и се врязаха в кабината на щурвала на лихтера, трошейки дърво и стъкло. Два куршума разбиха горната спица на щурала. Друг откъсна въжето, увито около кормилото и то изведнъж се освободи и завъртя. Но водата, течаща зад щурвала, го задържа в курса право към барутния кей. След това рамката на кабината рухна. Покривът падна върху румпела, събори спиците и завъртя кормилото и кърмовия лост, с който беше свързан.

Второто действие на „Фолиз“ започна мащабно и ставаше все по-мащабно. „Жиу-жицу валс“ в изпълнението на Принц Токио, „направо от Япония“, бе последван от комичната песен „Мисля да не карам повече автомобил“:

Щом песента свърши, затрещя самотно барабанче. Самотна балерина в синя блузка, къса бяла поличка и червено трико тръгна в маршова стъпка по празната сцена. Включи се второ барабанче. Втора балерина тръгна в стъпка с първата. После още един барабан и още едно момиче. Вече дрънчаха шест барабана и шест балерини маршируваха напред — назад. После още и още. Басови барабани подеха ритъма с тътен, който разтърси седалките. Изведнъж всичките петдесет най-красиви балерини на Бродуей прекъснаха танца си на сцената, дръпнаха петдесет барабана от пирамидите до крилата, слязоха тичешком по стълбите от двете страни и запълниха пътеките, биейки барабанчетата си и мятайки обутите си в плътно червено трико крака.

— Не се ли радваш, че дойдохме? — извика Абът над шума.

Бел погледна нагоре. Блясък през оберлихта задържа погледа му, сякаш театърът бе насочил прожектори от покрива в добавка към вече запалените на сцената. Все едно че нощното небе беше пламнало. Усети рязко разтърсване на сградата и за миг помисли, че е ударната вълна на земетресение.

След това чу оглушителен взрив.

26

Оркестърът на „Фолиз“ прекъсна рязко. Зловеща тишина обзе театъра. След това по тенекиения покрив затропаха отломки като хиляда барабани. Парчета стъкло се посипаха от оберлихта и всички в театъра — публика, сценични работници и балерини — запищяха.

Айзък Бел и Арчи Абът скочиха като един. Втурнаха се по пътеките, през брезентовите завеси и по покрива към външното стълбище. Видяха червено сияние на югозапад откъм Джърси сити.

— Барутният кей — промълви Бел с изстинало сърце. — Давай натам.

— Виж — каза Арчи, щом заслизаха надолу. — Навсякъде почупени прозорци.

Всяка сграда на карето беше загубила прозорец. Четиридесет и четвърта улица беше засипана с натрошено стъкло. Обърнаха гръб на тълпите, изсипващи се в паника на Бродуей и затичаха на запад по Четирийсет и четвърта към реката. Прекосиха Осмо авеню, после Девето, и хукнаха през бордеите на Кухнята на ада, промушвайки се покрай местните жители, изливащи се на улиците от пивници и жилищни сгради. Всички викаха:

— Какво стана?

Двамата детективи на Ван Дорн прекосиха на бегом Десето авеню, коловозите на Централна железница Ню Йорк, минаха през Единайсето, отбягвайки пожарните коли и изпадналите в паника коне. Колкото повече се приближаваха към водата, толкова повече счупени прозорци виждаха. Един полицай се опита да ги спре, както тичаха към кейовете. Показаха му, движение значките си и профучаха покрай него.

— Пожарен катер! — извика Бел.

Катер на противопожарната служба Ню Йорк се откъсваше от Кей 84, настръхнал с пожарните си кранове и бълващ дим. Бел затича след него и скочи. Абът се приземи до колегата си.

— Ван Дорн — казаха на стъписания дежурен на палубата. — Трябва да стигнем до Джърси.

— Сбъркахте кораба. Пращат ни към центъра да пръскаме кейовете.

Причината за заповедите на пожарния катер скоро се изясни. Отвъд реката, от кейовете на Джърси към небето изригваха пламъци. Със спирането на дъжда вятърът се бе отклонил на запад и духаше искри през реката към кейовете на Манхатън. Тъй че вместо да помага в борбата с огъня в Джърси сити, пожарният катер трябваше да залее с вода кейовете на Манхатън, за да потушат искрите по покривите и дървените съдове, пристанали до тях.

— Гениален е — каза Бел. — Трябва да му го призная.

— Наполеон на престъпниците — съгласи се Арчи. — Все едно че Конан Дойл е пуснал по нас професор Мориарти вместо Шерлок Холмс.

Бел забеляза катер на морското подразделение на полицейския департамент на Ню Йорк да тръгва от фериботния терминал „Лакавана“ на Двайсет и трета улица.

— Хвърлете ни там!

Нюйоркските ченгета се съгласиха да ги прехвърлят през реката. Подминаха пострадали съдове с разкъсани платна или димоотводи, рухнали от взрива.

Някои се носеха безконтролно по течението. На други екипажите правеха бързи ремонти, колкото да стигнат до брега. Ферибот на централна железница „Джърси“ креташе едва-едва към Манхатън с натрошени прозорци и почерняла повърхност.

— Ето го Еди Едуардс!

Бялата коса на Едуардс беше опърлена до черно и очите му блестяха на оцапаното със сажди лице, но иначе не беше пострадал.

— Слава богу, че телефонира, Айзък. Поставихме картечницата навреме, за да спрем копелетата.

— Да ги спрете? За какво говориш?

— Не гръмнаха барутния кей. — Посочи през пушека.

— Влакът с динамита си е наред.

Бел присви очи през дима и видя редицата вагони. Петте вагона, които остави, когато тръгна от Джърси предната вечер, за да се позабавлява с „Фолиз“, все още си бяха там.

— Какво гръмнаха тогава? Усетихме го в Манхатън. Натроши всички прозорци в града.

— Себе си. Благодарение на „Викърс“-а.

Еди им описа как бяха изтласкали парния лихтер на „Южен Пасифик“ с помощта на картечен огън.

— Завъртя се и тръгна след шхуната. Преди това ги видяхме долепени. Предполагам, че шхуната е прибрала екипажа му. След което скапанякът е заключил щурвала и го е насочил към кея.

— Вашият огън ли взриви динамита?

— Не мисля. Разбихме кабината на щурвала, но не избухна. Откъсна се, обърна се на сто и осемдесет градуса и отпраши. Трябва да минаха три-четири минути, преди динамитът да избухне. Едно от момчетата на картечницата мисли, че е видял лихтера да се блъска в шхуната. А всички видяхме платната й на блясъка.

— Почти е невъзможно да се взриви динамит от сблъсък — разсъди Бел. — Трябва да са изобретили някакъв спусъков механизъм… Ти как го виждаш. Еди? Как са се докопали до парния лихтер на „Южен Пасифик“?

— Според мен са нападнали лихтера от засада нагоре по реката, застреляли са Макколийн и са хвърлили екипажа през борда.

— Трябва да намерим телата им — каза Бел с натежал от скръб глас. — Арчи, кажи на полицаите от двете страни на реката. Джърси сити, Хобокън, Уихокън, Ню Йорк, Бруклин, Стейтън айлънд. Агенция Ван Дорн иска всяко тяло, изхвърлено от водата. Ще платя за прилични погребения на нашия човек и невинния екипаж на лихтера. Трябва да идентифицираме престъпниците, които работят за Саботьора.

Слънцето изгря над сцена на опустошение, проснала се от двете страни на пристанището. На мястото на шестте кея на Къмюнипау бяха останали пет. Шестият бе изгорял до ватерлинията. Останали бяха само почернелите пилони и купчина разбити вагони, стърчащи над прилива. Всеки прозорец на крайречната страна на пътническия терминал „Джърси Сентръл“ бе натрошен и половината покрив беше издухан. Привързаният там ферибот се поклащаше пиянски, ударен от излязъл от контрол влекач, който бе пробил корпуса му и още стоеше притиснат до него като агне сукалче. Мачтите на корабите до кейовете бяха натрошени, тенекиените покриви и гофрираните стени на пристанищните бараки бяха съборени, стените на вагоните бяха разбити и товарът се изсипваше оттам. Превързани железопътни работници, ранени от летящо стъкло и отломки, ровеха из развалините на железопътните възли. Виждаха се уплашени обитатели на близките съборетини, помъкнали вещите си на гръб.

Най-нелепата гледка за Бел в тази мрачна утрин беше кърмата на дървена шхуна, издухана от водата и паднала върху една вагонна баджа. От другия бряг на Хъдсън дойдоха съобщения за хиляди натрошени прозорци в долен Манхатън и улици, засипани със стъкло.

Абът го сръга.

— Шефът идва.

Приближи се малък катер на Нюйоркската полиция, с ниска кабина и комин. Джоузеф Ван Дорн стоеше на предната палуба, в дебело връхно палто и вестник под мишницата.

Бел закрачи право към него.

— Време е да връча оставката си.

27

— Молбата е отхвърлена — отвърна рязко Ван Дорн.

— Не е молба, сър — заяви хладно Айзък Бел. — Намерението ми е твърдо. Лично ще заловя Саботьора дори това да ми отнеме остатъка от живота. Като ви обещавам, че няма да преча на разследването на Ван Дорн, водено от по-добре квалифициран следовател.

Лека усмивка раздвои рижите мустаци на Ван Дорн.

— По-добре квалифициран? Вероятно си бил твърде зает, за да прочетеш сутрешните вестници.

Сграбчи ръката на Бел и буквално я прекърши в мощно ръкостискане.

— Най-после спечелихме рунд, Айзък. Браво!

— Спечелили сме рунд? За какво говорите, сър? На ферибота са убити хора. Половината прозорци в Манхатън са натрошени. Тези кейове са в развалини. Всичко това заради саботажа на съд на железници „Южен Пасифик“, които бях нает да опазя.

— Частична победа, ще призная. Но все пак победа. Попречи на Саботьора да взриви влака с експлозиви, което беше целта му. Щеше да убие стотици, ако му го беше позволил. Виж тук. — Ван Дорн отвори вестника. Три водещи заглавия с огромен шрифт покриваха първата страница.

— А виж и това! Още по-добро е…

Саботьора кипеше от гняв.

Улиците на Манхатън бяха засипани с натрошено стъкло. От железопътния ферибот виждаше черни стълбове дим, който все още се вдигаше над брега на Джърси. Пристанището бе осеяно с повредени кораби и баржи. В баровете и ресторантите от двете страни на реката говореха само за динамитната експлозия. Темата се беше наложила дори в плюшената светая светих на вагона салон, докато специалният експрес за Чикаго вдигаше пара от разбития терминал на Джърси сити.

Но влудяващото беше, че всяко вестникарче в града крещеше водещите заглавия на извънредните издания, и всяка вестникарска будка бе облепена с лъжите:

Ако Айзък Бел беше на този влак, щеше да го удуши с голи ръце. Или да го прегази. Този момент щеше да дойде, напомни си той. Беше загубил само една битка, не и войната. Войната щеше да спечели той, а Бел — да я загуби. А това заслужаваше да се отпразнува! Махна властно с ръка на стюарда.

— Джордж!

— Да, сенатор, гусине.

— Шампанско!

Стюардът припряно му донесе бутилка „Ренодин Болинже“ в кофа с лед.

— Не тази помия! Компанията знае адски добре, че пия само „Мъм“.

— Ужасно съжалявам, сенатор. Но тъй като „Ренодин Болинже“ беше любимото шампанско на кралица Виктория, а сега на крал Едуард, надявахме се, че ще е достоен заместител.

— Заместител? За какво по дяволите говориш? Донеси ми шампанско „Мъм“ или си уволнен!

— Но сър… целият запас от „Мъм“ на железници „Пенсилвания“ беше унищожен в експлозията.

— Най-после победа — повтори Джоузеф Ван Дорн. — И ако си прав, че Саботьора се опитва да дискредитира железници „Южен Пасифик“, няма да е доволен от тези резултати. „Управлението на Южен Пасифик“, и още как. Точно обратното на това, което се е надявал да постигне с атаката си.

— Не го чувствам като победа — каза Айзък Бел.

— Наслади й се, Айзък. След това се залавяш здраво да намериш начин да се справим с тая работа.

— Саботьора не е приключил.

— Тази атака не беше планирана за една нощ — каза строго Ван Дорн. — В метода му ще има податки за следващия му ход.

При претърсването на кърмата на шхуната, захвърлена от експлозията върху железопътния ферибот, откриха тялото на мъж, добре познат на Морския отдел на полицията.

— Воден плъх на име Вайцман — определи го сивокосият капитан на полицейския катер. — Свързан с капитана на шхуната, крокодилски син на име Ятковски. Контрабандист, когато не се забърка в нещо по-лошо. От Йонкърс.

Полицията на Йонкърс претърси стария речен град никакъв резултат. Но на другата сутрин тленните останки от капитана бяха изхвърлени от водата край Уихокън. Междувременно агентите на Ван Дорн бяха проследили собствеността на шхуната до един търговец на дървен материал, роднински свързан с Ятковски по брак. Търговецът обаче не призна никакви престъпления, като твърдеше, че е продал кораба на зет си предната година. Запитан дали капитанът е използвал шхуната за нелегален превоз на бегълци през реката, търговецът отвърна, че със зет му всичко е възможно.

Както бе предположил Бел в Огдън, Саботьора променяше тактиката. Вместо да разчита на фанатични радикали, успяваше да привлече хладнокръвни престъпници да вършат мръсната работа срещу кеш.

— Някой от тях използвал ли е досега взривове в престъпленията си? — попита Айзък капитана на катера.

— Това май беше за първи път — отвърна с мрачна усмивка морският полицай. — И не се оказаха много добри, като гледам как се взривиха на парчета.

— Едно красиво момиче иска да се види с вас, господин Бел.

Бел не вдигна глава от бюрото си в офиса на Ван Дорн в хотел „Никърбокър“. Три телефона на високи поставки звъняха непрекъснато. Куриери влизаха и излизаха на бегом. Оперативни агенти чакаха да представят докладите си и да получат нови заповеди.

— Зает съм. Прати я при Арчи.

— Арчи е в моргата.

— Тогава я отпрати.

Бяха изтекли четиридесет часа след експлозията разтърсила пристанище Ню Йорк. Експерти от поддържаното от железниците, Бюро за експлозиви, ровещи из развалините, бяха открили суха клетъчна батерия, която ги доведе до заключението, че динамитът е бил професионално взривен с електричество. Но Бел все още не разполагаше с податки дали мъртвият екипаж на шхуната бе взривил динамита, или си бяха имали професионален помагач. Чудеше се дали самият Саботьор не беше свързал веригата, задействала взрива. Дали е бил на шхуната? Мъртъв ли беше? Или подготвяше следващото си нападение?

— Ако бях на ваше място, щях непременно да искам да я видя — настоя дежурният на рецепцията.

— Виждал съм я. Красива е. Богата е. Нямам време.

— Но е довела няколко типа с кинокамера.

— Какво? — Бел надзърна през вратата. — Марион!

Изхвърча през вратата, надигна я в здравата си прегръдка и я целуна по устата. Годеницата му носеше шапка, стегната с шал, който скриваше едната страна на лицето й. Забеляза, че е сресала надолу сламено русата си коса, така че се спускаше по едната й буза. Обикновено я носеше прибрана горе на кок.

— Какво правиш тук?

— Опитвам се да снимам героя, стига да спреш да ме стискаш така. Ела по-насам на светло.

— Герой? Герой съм на стъкларския профсъюз. — Притисна устните си до ухото й и прошепна: — И Единственото място, където те стискам, е в леглото.

— Не и преди да снимаме прочутия детектив, спасил Ню Йорк.

— Показването на лицето ми в театри няма да помогне да дебна престъпниците.

— Ще те снимаме отзад, само тила ти, много загадъчно. Хайде, докато не сме изгубили светлината.

Заслизаха по величественото стълбище на „Никърбокър“, последвани от асистентите на Бел с техните доклади и дискретни въпроси, и оператора и асистентите на Марион, понесли компактната камера „Люмиер“, дървен триножник и сандъци с аксесоари. Вън на тротоара работници подменяха счупените прозорци на хотела.

— Поставете го там! — Операторът посочи лъч слънчева светлина, падаща върху тротоара.

— Тук — каза Марион. — За да виждаме счупеното стъкло зад него.

— Ясно, мадам.

Тя хвана Бел за раменете.

— Обърни се насам.

— Чувствам се като пощенски колет.

— Ти си чудесен колет, наречен „Детективът в белия костюм“. Така. Сега посочи към счупения прозорец.

Бел чу въртене на зъбчати колела и маховици зад себе си, механично тракане като от шевна машина и плясък на филмова лента.

— Какви са въпросите ти? — извика през рамо.

— Знам, че си зает. Вече написах отговорите ти за субтитрите.

— И какво казах?

— Агенция Ван Дорн ще гони престъпника, който нападна Ню Йорк Сити до края на света. Никога няма да се предадем. Никога!

— По-добре и аз нямаше да го кажа.

— Сега задръж малко така, докато монтираме лещите… Окей, посочи онзи кран, който вдига прозореца… Благодаря ти. Беше чудесно.

Когато Бел се обърна да види усмивката й на вятъра надигна косата й и изведнъж осъзна, че прическата, шапката й шалът й прикриваха превръзка.

— Какво е станало с лицето ти?

— Летящо стъкло. Бяха на ферибота, когато избухна на бомбата.

— Какво?

— Нищо ми няма.

— Отби ли се при лекар?

— Разбира се. Няма дори да остане белег. А и да остане, мога да пускам косата си на тази страна.

Бел беше стъписан и почти парализиран от гняв. Саботьора бе стигнал на косъм до това да я убие. Едва се владееше, когато един детектив на Ван Дорн изтича от хотела и замаха с ръце да привлече вниманието му.

— Айзък! Арчи телефонира от моргата на Манхатън. Смята, че сме се докопали до нещо.

Съдебният лекар в район Манхатън получаваше заплата от 3600 долара годишно, която му позволяваше някои луксове на живота на човек от средната класа. Включваха лятна почивка в чужбина. Наскоро си беше инсталирал модерно устройство за фотографско идентифициране, което бе открил в Париж.

Горе под големия оберлихт висеше фотографска камера. Лещите й бяха насочени към пода, където бяха очертани линии, обозначаващи височина в сантиметри. На пода лежеше мъртво тяло, ярко осветено от оберлихта. Бел видя, че е мъж, макар лицето му да беше заличено от огън и груба сила. Дрехите му бяха мокри. От линията, където бяха поставени стъпалата му до линията над главата, беше на ръст около метър и шейсет.

— Просто някакъв китаец — каза съдебният лекар. — Така си мисля поне, съдейки по ръцете му, стъпалата и тена на кожата. Но казаха, че искате да видите всяко удавено тяло.

— Намерих това в джоба му — каза Абът и вдигна голям колкото молив цилиндър с изпънати от него жички като две къси крачета.

— Живачно-фулминатен детонатор. Къде го намериха? — попита Бел.

— Носело го течението покрай Батъри парк.

— Възможно ли е да е отнесен през реката от Джърси до Манхатън?

— Теченията са непредсказуеми — отвърна съдебният лекар. — С океанския прилив и речното течение, телата се отнасят във всички посоки, според вълната и потока. Мислите ли, че той е предизвикал взрива?

— Изглежда е бил близо до него — подхвърли Абът и погледна въпросително Бел.

— Благодаря, че ни се обадихте, докторе — каза Бел на излизане.

Абът го догони на тротоара.

— Как Саботьора е наел китаец за каузата си?

— Не можем да знаем, докато не открием кой е бил мъжът — отвърна Бел.

— Трудно ще е без лице.

— Трябва да открием кой е бил. Кои са основните източници на доходи за китайците в Ню Йорк?

— Китайците работят главно в производството на пури, в бакалии и в ръчни перални, разбира се.

— Пръстите и дланите на този мъж бяха с тежки мазоли — каза Бел. — Вероятно е бил перач, работещ с гореща тежка ютия.

— Пералните обаче са доста — отвърна Арчи. — По една на всяко каре в работническите квартали.

— Започни с Джърси сити. Шхуната беше привързана там. И там натовариха лихтера на „Южен Пасифик“ с динамита.

Изведнъж нещата се задвижиха бързо. Един от детективите на железници „Джетро Уот“ си спомни, че пуснал на един кей китаец с огромен чувал с пране.

— Каза, че отивал на „Джулия Райдхед“, стоманен барк, който разтоварваше кокали.

„Джулия Райдхед“ все още беше пристанал на кея с мачтите му, прекършени от експлозията. Не, отвърна капитанът. Не е оставял прането си на брега. Жена му била на борда и тя го перяла. След това дневникът на пристанищния началник разкри, че дървената шхуна на Ятковски е била привързана близо до „Джулия“ същия следобед.

Детективите на Ван Дорн намериха студенти, готвещи се за мисионери, които учеха китайски в една семинария в Челси. Наеха ги за преводачи и ускориха издирването на пералнята, която беше наела мъртвия. Арчи Абът се върна в хотел „Никърбокър“ триумфиращ.

— Името му е Вонг Ли. Хората, които са го познавали казаха, че работел за железния път. В Запада.

— Взривявания с динамит в планините — каза Бел. — Разбира се. Там е научил занаята си.

— Вероятно е дошъл тук преди двайсет, двайсет и пет години — допълни Абът. — Много китайци напуснаха Калифорния, за да избягат от нападенията на тълпите.

— Работодателят потвърди ли това, само за да прозвучи добре? За да се отърве от белия детектив?

— Вонг Ли всъщност не е бил наемен работник. Поне отскоро. Купил е половината дял от шефа си.

— Значи Саботьора му е платил добре — каза Бел.

— Много добре. Авансово при това, и достатъчно, за да си купи бизнес. Длъжен съм да се възхитя на предприемчивостта му. Колко работници биха устояли на изкушението да ги похарчат за вино и жени?… Айзък, защо ме гледаш така?

— Кога?

— Какво „кога“?

— Кога Вонг Ли е изкупил половината дял в перачницата си?

— Миналият февруари?

— Февруари? Откъде е взел парите?

— От Саботьора, естествено. Когато го е наел. Откъде иначе един беден китайски перач ще намери толкова много пари?

— Сигурен ли си, че е било февруари?

— Абсолютно. Шефът ми каза, че било точно след китайската Нова година. Съвпада с шаблона на Саботьора, нали? Планира далече напред.

Айзък Бел едва можеше да сдържи възбудата си.

— Вонг Ли е купил дяла си от перачницата миналия февруари. Но Озгуд Хенеси подписа тайната си сделка едва този ноември. Как Саботьора е знаел още през февруари, че железница „Южен Пасифик“ ще спечели достъп до Ню Йорк през ноември?

28

— По някакъв начин Саботьора е надушил сделката — отвърна Абът.

— Не! — възрази рязко Бел. — Озгуд Хенеси знаеше, че трябва да спечели контролния пакет в „Джърси Сентръл“ в най-дълбока тайна, иначе конкурентите му щяха да му попречат. Никой не „надушва“ намеренията на стария пират докато той сам не го пожелае.

Бел вдигна най-близкия телефон.

— Ангажирай две купета в експрес „Двайсети век“, с пряка връзка до Сан Франциско!

— Искаш да кажеш, че Саботьора има достъп до вътрешна информация от „Южен Пасифик“?

— По някакъв начин, да — отвърна Бел и дръпна палтото и шапката си. — Или някой глупак се е разпял. Или шпионин съзнателно е подал информацията за плановете на Хенеси. Каквото и да е, кръгът на Хенеси му е познат.

— Или е вътре в него — отвърна Абът, забързан след колегата си, докато излизаха от офиса.

— Със сигурност е близо до върха — съгласи се Бел. — Поемаш закриването на операцията в Джърси. Премести всеки, когото можеш, на отсечката Каскейд. След като загуби в Ню Йорк, обзалагам се, че следващият удар на Саботьора ще е там. Догони ме веднага щом можеш.

— Кой е в кръга на Хенеси? — попита Арчи.

— Има банкери в директорския си борд. Има адвокати. А специалният му влак тегли спални вагони „Пулман“, тъпкани с инженери и надзиратели, ръководещи отсечката.

— Ще ни отнеме цяла вечност да ги разследваме всички.

— Не разполагаме с вечност — отвърна Бел. — Ще започна със самия Хенеси. Казвам му каквото знаем и да видим за какво ще се сети.

— Не бих пратил такъв въпрос по телеграфа.

— Точно затова заминавам на запад. Доколкото знаем, Саботьора може и телеграфист да е. Трябва да говоря с Хенеси очи в очи.

— Защо не наемеш специален влак?

— Защото шпионинът на Саботьора може да забележи и да съобрази, че става нещо. Не си струва деня, който ще спечеля.

Абът се усмихна широко.

— Затова поръча две съседни купета. Много умно. Айзък. Ще изглежда, все едно че господин Ван Дорн те е извадил от случая „Саботьора“ и ти е възложил друга работа.

— За какво говориш?

— Лична охрана? — отвърна Арчи невинно. — За една определена дама от бизнеса с филмовите новини, която се връща в Калифорния?

Стачката на телеграфистите в Сан Франциско завърши съкрушително за профсъюза им. Мнозинството се върнаха на работа. Но някои телеграфисти и техници по телеграфните линии, недоволни от неотстъпчивостта на компанията, се бяха насочили към саботажи, като режеха жици и палеха телеграфни пунктове. Група от тези ренегати намериха нов платец в лицето на Саботьора, загадъчна фигура, която свързваше с тях със съобщения и пари, оставяни в гарови багажни помещения. По негово нареждане се подготвяха за общонационално прекъсване на телеграфната система. В критичен момент щеше да изолира Озгуд Хенеси от банкерите му.

Техниците на Саботьора упражняваха старата тактика от Гражданската война да се режат ключови телеграфни жици и след това да се свързват отново краищата с шунтове, така че прекъсванията да не може да се забележат отдолу. Щеше да отнеме много дни, докато комуникацията се възстанови. Тъй като Северна Калифорния и Орегон все още не бяха свързани с Източните щати с телефон, телеграфът оставаше единственото средство за континентална връзка. Когато Саботьора бъдеше готов, щеше да предприеме координирана атака, която да хвърли отсечката Каскейд петдесет години назад във времето до дните, когато най-бързото средство за комуникация беше пощата, пращана по дилижанс и „Пони Експрес“.

Междувременно беше предвидил други задължения за недоволстващите телеграфисти.

Нападението му над „Южен Пасифик“ в Ню Йорк бе завършило с провал. Айзък Бел с неговите детективи и железопътната полиция превърнали това, което трябваше да е последният кол в сърцето на железници „Южен Пасифик“, в почти своя победа. Усилието му да дискредитира компанията се беше провалило. А след атаката му агенция Ван Дорн се беше задвижила бързо, успявайки в заговор с вестниците да представи президента на железниците като герой.

Една кървава злополука щеше драстично да обърне нещата. Железниците притежаваха свои телеграфни системи, за да поддържат движението на влаковете бързо и безопасно. Линиите с един коловоз, каквито все още преобладаваха, бяха разделени на участъци, поддържани със стриктни правила за достъп. Влак, получил разрешение да влезе в участъка, имаше „свободна линия“. Само след като минеше през участъка или бъдеще отбит на страничен коловоз, друг влак получаваше разрешение да навлезе на мястото. Съобщенията, че даден влак е напуснал участъка, се предаваха по телеграфа. Заповедите да бъде изтеглен на страничен коловоз също се предаваха по телеграфа. Приемането на тези заповеди се потвърждаваше пак по телеграфа. Това, че влак е спрян безопасно на страничен коловоз, се докладваше отново по телеграфа.

Но телеграфистите на Саботьора можеха да прихващат заповеди, да ги спират, да ги променят. По този начин вече бе предизвикал един сблъсък — заден локомотив на отсечка Каскейд, нанизал товарна композиция в служебния вагон на работнически влак, убивайки двама железничари.

Още по-кървава злополука щеше да заличи „победата“ на Айзък Бел.

А какво можеше да е по-кърваво от челен сблъсък на два локомотива, теглещи вагони, тъпкани с работници? Когато влакът му за Сан Франциско спря в Сакраменто, предаде пътна чанта в гардеробната, със заповеди и плик с щедра сума, и прати по пощата разписката на вгорчения бивш профсъюзен лидер Рос Паркър.

— Лека нощ, мис Морган.

— Лека нощ, господин Бел. Беше вкусна вечеря. Благодаря ви.

— Имате ли нужда от помощ с вратата?

— Да, моля.

Четири часа след като пътниците преминаха по прочутия червен килим, за да се качат на Големия централен терминал, експрес „Двайсети век“ фучеше през низините в западната част на щата Ню Йорк. Шафнерът на „Пулман“, извърнал дискретно очи, се изниза по тесния коридор покрай купетата, събирайки обувките, оставени за лъскане от спящите пътници.

— Е, лека нощ.

Бел изчака Марион да влезе в купето си и да заключи вратата. След това отвори вратата на своето купе, преоблече се в копринен халат, извади метателния си нож от ботушите и ги постави вън в коридора. От скоростта на влака ледът в сребърната кофа подрънкваше мелодично. Охлаждаше бутилка „Мъм“. Бел уви запотената бутилка в ленена кърпа и я задържа зад гърба си.

Чу тихо почукване на вътрешната врата и я отвори.

— Да, мис Морган?

Марион стоеше по нощница, с блестящата коса, сипеща се на водопад по раменете, с палави очи и лъчезарна усмивка.

— Мога ли да ви помоля за чаша шампанско?

По-късно, притиснати един до друг, докато „Двайсети век“ фучеше в нощта, Марион попита шепнешком:

— Наистина ли спечели един милион долара на покер?

— Почти. Но половината бяха мои пари.

— Това все пак е половин милион. Какво ще правиш с него?

Мисля да купя къщата Кромуел.

— Че за какво?

— За теб.

Марион го зяпна, озадачена и заинтригувана. Поиска да научи повече.

— Знам какво си мислиш — каза Айзък. — И може би си права. Възможно е да е пълна с призраци. Но един стар перко, с когото играх на карти ми каза, че винаги давал на новата си жена пръчка динамит, за да преустрои къщата.

— Динамит? — Марион се усмихна. — Струва си да се обмисли. Харесвах къщата отвън. Не можех да я понасям вътрешността. Беше толкова студена, като него… Айзък, усетих, че трепна преди малко. Ранен ли си?

— Не.

— Какво е това?

Докосна с пръсти широкия жълт оток на гърдите му и Бел неволно се сви.

— Само две ребра.

— Счупени?

— Не, не… Само пукнати.

— Какво се случи?

— Набутах се на двама боксьори в Уайоминг.

— Как намери време за юмручен бой, след като гонеше Саботьора?

— Той им плати.

— О. — Тя замълча, а след това се усмихна. — Разкървавен нос? Не значи ли това, че се доближаваш?

— Помниш. Да, беше най-добрата новина, която съм получавал от седмица… Господин Ван Дорн смята, че сме по дирите му.

— Но ти не?

— Линиите на Хенеси се охраняват добре. Имаме онази скица. Имаме добри мъже, работещи по случая. Трябва да постигнем обрат. Въпросът е дали обратът ще е, преди да удари отново.

— Упражняваш ли фехтовката си? — попита тя полу на шега.

— Имах тренировка всеки ден в Ню Йорк — отвърна й Бел. — Старият ми учител ме скачи с един морски офицер, който беше много добър. Гениален фехтовач. Тренирал във Франция.

— Надви ли го?

Бел се усмихна и сипа още шампанско в чашата й.

— Да кажем просто, че лейтенант Аш измъкна най-доброто от мен.

Джеймс Дашууд напълни бележника си със списък на ковачниците, конюшните, гаражите и механичните работилници, които бе посетил с рисунката на дървосекача. Списъкът вече надвишаваше сто. Обезкуражен и отегчен от приказките за Брончо Били Андерсън, телеграфира на господин Бел и му докладва, че е покрил всяко градче, селце и паланка в окръг Лос Анджелис, от Глендейл на север до Монтенебло на изток и парк Хънтингтън на юг. Нито един ковач, механик или монтьор не беше разпознал рисунката, още по-малко беше признал, че е приготвил кука от котва.

— Тръгни на запад, млади човече — телеграфира му Айзък Бел. — Не спирай, докато вятърът ти гони шапката.

Което го доведе късно следващия следобед на „Червеното влакче“ до Санта Моника, на брега на Тихия океан. Загуби, нетипично за него, няколко минути да помирише солената вода и да погледа момичета, къпещи се в леките вълни. Две от тях, облечени в бански костюми, бяха оголили краката си почти до коленете. Притичаха до едно одеяло, което бяха опънали до спасителна лодка, изтеглена на брега и готова да бъде избутана от пясъка до водата при нужда Дашууд забеляза друга спасителна лодка на около осемстотин метра надолу по плажа в далечната мъгла. И двете със сигурност щяха да имат котва под платнищата си. Укори се, затова че не беше се сетил по-скоро за Санта Моника, изправи кокалестите си рамене и забърза към градчето.

Първото място, в което влезе, беше типично за много посетени от него конюшни под наем. Представляваше широка дървена постройка, достатъчно голяма, за да подслони всевъзможните двуколки и фургони, с ясли за многобройни коне и нов авторемонтен участък с гаечни ключове, гресьорки и верижна лебедка за ремонт на двигатели. Няколко мъже бяха насядали и си бъбреха: коняри, автомеханици и един мускулест ковач. Вече беше виждал достатъчно като тях, за да не се притесни.

— Кон или кола, момче? — ревна му един от тях.

— Конски подкови — каза Джеймс.

— Ей ти го ковачът. Размърдай се, Джим.

— Добър ден, сър — каза Джеймс. Ковачът му се стори необщителен тип. Лицето му изглеждаше изпито за едър мъж като него. Очите му бяха зачервени, все едно че не беше спал добре.

— Какво мога да направя за теб, младеж?

Дашууд вече се беше научил да задава въпросите си насаме. По-късно щеше да покаже рисунката на цялата група. Но ако почнеше пред всички тях, щеше да се обърне на спор, наподобяващ кръчмарска свада.

— Може ли да излезем навън? Искам да ви покажа нещо.

Ковачът сви отпуснатите си рамене, стана от щайгата за мляко, на която седеше и последва Джеймс до инсталираната наскоро бензинова помпа.

— Къде ти е конят?

Дашууд подаде ръка.

— И аз съм Джим. Джеймс. Джеймс Дашууд.

— Мислех, че искаше подкови.

— Познаваш ли този мъж? — попита Дашууд и му показа рисунката с мустаците. Следеше лицето на ковача и за радостно изумление видя как се стъписа. Мрачното му лице се наля с кръв.

Сърцето на Дашууд подскочи от радост. Този човек беше направил куката, изкарала от релсите експреса „Коустлайн Лимитид“. Този човек беше виждал Саботьора.

— Кой си ти? — попита ковачът.

— Следовател на Ван Дорн — гордо отвърна Джеймс. В следващия момент се намери по гръб на земята, а ковачът тичаше колкото му сили държат през задната уличка.

— Стой! — изрева Дашууд след него, скочи на крака и затича. Ковачът бягаше изненадващо бързо за едър мъж като него и беше изумително пъргав, завърташе се на завоите като на релси, летеше нагорен надолу по уличките, през задните дворове, врязваше се в окаченото на простори пране, профучаваше покрай дървените навеси, навесите с инструменти, през градините и накрая се озова на някаква улица. Но му липсваше издръжливостта на току-що излязъл от детството мъж, който не пушеше и не пиеше. Щом се озоваха на открито, Дашууд съкрати разстоянието с няколко пресечки. — Стой! — продължаваше да вика, никой по тротоарите не беше склонен да се изпречи на пътя на толкова едър мъж. Нито се мяркаше полицай или пазач наоколо.

Озова се пред една презвитерианска църква на улица с три платна. На тротоара се бяха струпали трима мъже на средна възраст в костюми — пасторът с високата корава яка, хормайсторът със сноп нотни листове и църковният дякон със счетоводните книги на конгрегацията под мишницата. Ковачът профуча покрай тях с Джеймс плътно по петите му.

— Стой!

Едва на крачка след него, Джеймс Дашууд се хвърли да го хване. Докато летеше напред, една пета го удари в брадичката, но все пак успя да стегне кокалестите си ръце около глезените на ковача. Рухнаха на тротоара, претърколиха се на тревата отстрани и се вдигнаха на крака. Джеймс се вкопчи в ръката на едрия ковач, дебела колкото бедрото на младия детектив.

— И като го хвана, какво ще правиш с него сега? — викна дяконът.

Отговорът дойде от самия ковач, под формата на масивен юмрук с изпъкнали едри кокалчета. Когато Джеймс Дашууд се съвзе, лежеше на тревата, а тримата мъже в костюми го гледаха отгоре с любопитство.

— Накъде отиде? — попита ги Джеймс задъхан.

— Избяга.

— Накъде?

— Накъдето си ще, според мен. Добре ли си, синко?

Джеймс Дашууд се надигна бавно със залитане и изтри кръвта от лицето си с носната кърпа, която майка му беше дала, щом замина за Сан Франциско да работи за агенция Ван Дорн.

— Някой от вас позна ли го?

— Мисля, че е ковач — каза хормайсторът.

— Къде живее?

— Не знам.

— Защо не забравиш каквото е между вас, синко? Преди да си пострадал — миролюбиво предложи пасторът.

Дашууд се домъкна обратно до конюшнята под наем. Ковачът го нямаше.

— Защо избяга Джим? — попита един от монтьорите.

— Не знам. Вие ми кажете.

— Странно се държи напоследък — рече един от конярите.

— Спря да пие — добави друг.

— От това ще да е — засмя се трети.

— Църковните дами си имат нова жертва. Горкият Джим. Няма да е безопасно по улиците, когато Женският християнски съюз на въздържателите има събрание.

При тези думи коняри, чистачи и автомеханици подхванаха песен, която Джеймс изобщо не беше чувал, но явно всички я знаеха:

Джеймс извади друго копие на рисунката.

— Този мъж познат ли ви е?

Отговориха му с хорово „не“. Беше се настроил да изтърпи едно-две „Брончо Били“, но явно никой от тях не беше гледал филма.

— Къде живее Джим? — попита ги.

Никой не пожела да му отговори.

След това отиде до полицейския участък в Санта Моника, където възстар полицай го отведе при началника. Той се оказа петдесетгодишен джентълмен в спретнат тъмен костюм, с високо подстригана коса отстрани по последната мода. Държеше се сърдечно и заяви, че е щастлив да помогне на оперативен агент на Ван Дорн. Фамилното име на ковача било Хигинс, каза му. Джим Хигинс живеел в стая под наем над конюшнята. Къде би могъл да се е скрил? Началникът нямаше представа.

Дашууд се отби в офиса на Уестърн Юниън, за да изпрати по телеграфа доклада си до офиса в Сакраменто и да го предадат на Айзък Бел, където и да се намираше. След това обиколи по улиците, докато се мръкваше, надявайки се да зърне някъде ковача Хигинс. В единайсет часа, когато последният трамвай тръгна за Лос Анджелис, реши да наеме стая в един туристически хотел, вместо да се връща до града, за да може да започне издирването рано сутринта.

Самотен конник на лъскав червеникавокафяв кон се изкачи на хребета над линията на „Южен Пасифик“ южно от границата на Орегон. Трима мъже, струпани около телеграфен стълб, натикан между единичния коловоз на линията и изоставен хангар с тенекиен покрив, го забелязаха, очертан на фона на яркосиньото небе. Водачът им смъкна шапката си „Стетсън“ с широката периферия и бавно я завъртя в пълен кръг над главата си.

— Ей, какво правиш, Рос? Не му махай за „здрасти“ все едно че го каниш да слезе тук.

— Не махам за здрасти — отвърна Рос Паркър. — Махам му да се разкара.

— Как по дяволите ще схване разликата?

— Ръга коня си като каубой. Всяко каубойче знае скапано добре сигнала на говедарите: „Гледай си проклетата работа и си пресявай пясъка настрана от нас“.

— Не сме говедари. Не сме и виждали добитък.

— Принципът е същият. Освен ако не е пълен глупак, няма да ни досажда.

— А ако е?

— Ще му пръснем главата.

Докато Рос обясняваше махането на Анди, градски тарикат от Сан Франциско, конникът обърна животното си и се скри от погледите им зад хребета. Тримата се заловиха отново с работата си. Рос нареди на Лоуел, телеграфния техник, да се качи на стълба с две дълги жици, свързани за телеграфния ключ на Анди.

Ако каубоят на хребета се беше приближил, щеше да види, че бяха въоръжени необичайно тежко за телеграфен екип, работещ през 1907 г. Десетилетия след последното индианско нападение, Рос Паркър носеше кобур с пистолет калибър 45 на бедрото си и пушка „Уинчестър“ зад седлото си. Лоуел имаше карабина „Коучгън“ окачена на гърба му за лесен достъп. Дори градското момче, телеграфистът Анди, разполагаше с револвер 35 калибър, затъкнат на колана му. Конете им бяха вързани в сянката на няколкото дървета наблизо, тъй като бяха дошли пряко през околността, вместо на дрезина по релсите.

— Остани горе! — нареди Рос на Лоуел. — Бързо ще стане.

Двамата с Анди се настаниха до стария хангар. Всъщност, изтече почти час, преди ключът на Анди да започне да чука, засякъл заповеди на влаков диспечер до оператора в Уейд, северно от позицията им. Тримата вече бяха подпрели гърбове на стената на хангара и дремеха на слънцето, заслонени от хладния вятър.

— Какво казва? — попита Рос.

— Диспечерът праща заповеди на оператора в Уийд. Казва му да даде сигнал на товарния на юг да отбие в Азалея.

Рос погледна в копието си на разписанието.

— Добре. Северният работнически влак минава покрай страничния в Азалея след половин час. Промени разпоредбите да даде на южния товарен чист път до Дънсмюър.

Анди изпълни заповедта. Промени влаковите разпоредби, в смисъл че коловозът за пътуващия на юг товарен влак е чист, след като на север на пълна скорост се движеше композиция вагони, пълни с работници. Като опитен телеграфист имитира „юмрука“ на диспечера от Дънсмюър, тъй че операторът в Уийд да не разбере, че друг човек действа с ключа.

— Охо. Искат да знаят какво стана с влака по разписание на север? — Влаковете по разписание бяха с предимство пред допълнителните.

Рос беше подготвен за това. Дори не си направи труда да отвори очи.

— Кажи им, че редовният на север току-що е съобщил по телеграфона, че е отбит на страничен коловоз с изгоряло прикачване.

Фалшивото съобщение означаваше, че композицията на север се е повредила и екипът й я е отбил на страничен коловоз. След това се бяха свързали за телеграфните жици с телескопичния „рибарски прът“ дълъг пет и половина метра, който се превозваше в служебния вагон, за да прикачва към телеграфната линия преносим телеграфен. Телеграфонът осигуряваше груба гласова комуникация. Операторът в Уийд прие обяснението и препредаде лъжливите нареждания, които щяха да поставят двата насрещни влака на курс за челен сблъсък.

— Качвай се горе, Лоуел — нареди Рос, все още, без да отваря очи. — Смъквай жиците. Приключихме.

— Лоуел е зад хангара — каза Анди. — Отиде да се облекчи.

— Колко деликатно.

Нещата вървяха точно по план, докато иззад хангара не се показа цевта на пушка и дулото се опря в главата на телеграфиста.

29

— Отмени съобщението, което прати току-що — провлече мелодичен глас.

Телеграфистът вдигна очи и зяпна невярващо в мрачното, ястребово лице на следователя на Ван Дорн, Уолт Хатфийлд „Тексасеца“. Зад него стоеше лъскав червеникавокафяв кон, неподвижен като статуя.

— И в случай че се чудиш, да, знам морзовата азбука. Промениш ли една дума, ще ти пръсна главата и де го пратя лично. Колкото до вас, господине — обърна се Хатфийлд към Рос Паркър, чиято ръка посягаше към кобура, — не правете грешки, защото няма да ви остане време за втора.

— Да, сър. — Рос вдигна високо ръце. Освен уинчестъра, насочен в главата на Анди, високият тексасец носеше два шест патронни револвера в смазани кобури ниско на бедрата. И да не беше професионален стрелец, определено приличаше на такъв.

Анди също реши да му повярва. Изчука бързо отмяна на фалшивата заповед.

— Сега предай първоначалното нареждане, което вие, змии гърмящи, прихванахте.

Анди прати бързо първата заповед извънредният на юг да изчака на страничния в Азалея докато премине работническият влак.

— Много по-добре — провлече Хатфийлд. — Без локомотиви, натресли се с рогата напред, нали така?

Усмивката му беше приятна като мелодичния глас.

Очите му обаче бяха тъмни като гроб.

— А сега, господа, ще ми кажете кой ви плати за това подло деяние.

— Пусни я.

Лоуел техникът се беше появил иззад хангара с карабината коучгън с широката цев.

Уолт Хатфийлд не се съмняваше, че мъжът с каубойската карабина щеше да го пръсне на парчета, ако не се притесняваше, че случайно би могъл да убие партньорите си със същия откос едри сачми. Изруга се на ум за глупостта си — нямаше друга дума за това, тъй като, макар да не беше го видял, трябваше да се сети, че щеше да има и трети горе на стълба — и изпълни каквото му казаха.

Хвърли пушката си. Всички очи за миг се извърнаха, щом стоманата издрънча в камъка.

Хатфийлд се хвърли настрани и извади револверите си с ослепителна бързина. Отпрати добре прицелен куршум към Лоуел, който прониза техника право в сърцето. Но докато издъхваше, Лоуел дръпна спусъците на коучгъна. Цевите изтрещяха, двете тежки парчета олово се врязаха в Анди и почти го разкъсаха на две.

Рос вече бягаше към коня си. Анди беше паднал върху пушката на Хатфийлд и докато я измъкне от тялото му, Рос се беше метнал на седлото и препусна в галоп. Хатфийлд дръпна рязко оръжието, станало хлъзгаво от кръв и стреля веднъж. Стори му се, че го рани, защото Рос залитна назад в седлото, но бързо се скри сред дърветата.

— Проклятие — изръмжа Хатфийлд. Хвърли поглед към двете тела и разбра, че нямаше да кажат повече за Саботьора. Скочи на коня си и изрева:

— Дий!

Едрото животно се понесе в бесен галоп.

Марион Морган целуна Айзък Бел за довиждане в Сакраменто. Пътуването й продължаваше до Сан Франциско. Той щеше да смени влаковете на север към отсечката Каскейд. Думите й за раздяла бяха:

— Не помня да съм се возила някога по-приятно във влак.

Половин ден по-късно, докато обикаляше на дрезина из възлите на Дънсмюър, Бел се успокои от внушителния брой полицейска охрана по стрелките, ремонтното депо и диспечерските бюра. На гарата поговори с двама оперативни на Ван Дорн в тъмни костюми и бомбета, които го разведоха по контролно-пропускателните пунктове. Удовлетворен, Айзък ги попита къде може да намери Уолт Хатфийлд „Тексасеца“.

Главната улица на Дънсмюър, смело наречена Сакраменто авеню, представляваше всъщност кален път, разровен от колелата на двуколки. От едната страна имаше паянтови къщи и магазини, отделени от калта с тесен дъсчен тротоар. От другата страна се точеха линиите на „Южен Пасифик“, редиците телеграфни и електрически стълбове, навеси и складове. Хотелът се оказа двуетажна постройка с веранди над дъсчения тротоар. Бел намери Хатфийлд във фоайето, където пиеше уиски в чаена чаша. Челото му беше бинтовано, а дясната му ръка — стегната в превръзка.

— Съжалявам, Айзък. Издъних те.

Разказа на Бел как докато обикалял да наблюдава пунктове, които си бе набелязал по уязвимата линия, беше зърнал нещо, което отдалече приличаше на опит за саботаж на телеграфните линии.

— Отначало помислих, че режат жиците. Но когато се приближих видях, че са свързали ключ и осъзнах, че прихващат влакови разпоредби. С цел да предизвикат сблъсъци.

Помръдна неловко на стола си, явно пребит от глава до пети и призна:

— Също така отначало помислих, че са само двама. Забравих, че щяха да имат техник горе на стълба и той ми скочи. Успях да се измъкна от бъркотията, но за жалост междувременно двама от тях умряха. Третият духна. Прецених, че е шефът, тъй че хукнах след него, мислейки, че ще ни каже доста неща за Саботьора. Раних го с уинчестъра, но не достатъчно, за да объркам мерника му. Улучи коня ми, проклетникът.

— Може би се е целил в тебе — успокои го Бел.

— Наистина съжалявам, Айзък. Чувствам се адски тъпо.

— И аз бих се чувствал така. — Бел се усмихна. — Но да не забравяме, че предотврати челен сблъсък на два влака, единият от които пълен с работници.

— Кроталът още показва зъби — отвърна мрачно Хатфийлд. — Да спреш Саботьора не е като да го хванеш.

Вярно беше, знаеше Бел. Но на следващия ден, когато се видя с Озгуд Хенеси на началната гара на строящата се отсечка, президентът на „Южен Пасифик“ също гледаше на нещата откъм светлата им страна, отчасти защото строителството отново изпреварваше графика. Последният тунел по маршрута до моста „Каньона“ на Каскадата — Тунел 13 — беше почти прокопан.

— Бием го на всеки рунд — каза ликуващо Хенеси — В Ню Йорк беше лошо, но всички знаят, че можеше да е много по-лошо. „Южен Пасифик“ изплува ухаеща на роза. Сега вие, момчета, предотвратихте катастрофален сблъсък. И казваш, че стягате обръча около ковача, направил куката, от която дерайлира експреса „Коустлайн“.

Бел му беше предал накратко доклада на Дашууд, че избягалият ковач трябва да знае нещо за куката и следователно за Саботьора. Беше наредил на Лари Сандърс да осигури на Дашууд пълната подкрепа на офиса в Лос Анжелис, за да заловят избягалия безследно ковач. След като цялата сила на Ван Дорн в Лос Анжелис го издирваше, трябваше да се появи скоро.

— Този ковач би могъл да ви отведе направо до Саботьора — каза Хенеси.

— Така се надявам — отвърна Бел.

— Имам чувството, че здраво сте подгонили опасния радикалист. Няма да има време да прави бели, докато бяга.

— Дано да сте прав, сър. Но не трябва да забравяме, че Саботьора е изобретателен. И планира много отдалече. Вече знаем, че е наел извършителя си в нюйоркското нападение преди цяла година. Точно затова прекосих континента, да ви задам един въпрос пряко.

— Какъв е въпросът?

— Уверявам ви, че разговорът ни е конфиденциален. В замяна на, което ви моля да бъдете напълно откровен.

— Беше ясно от самото начало — изръмжа Хенеси. — Какво, по дяволите, ще ме питаш?

— Кой може да е знаел за намерението ви да придобиете контролния пакет в железниците „Ню Джърси Сентръл“?

— Никой.

— Никой? Нито един адвокат? Нито един банкер?

— Трябваше да си крия добре картите.

— Но за такова сложно начинание е била нужна помощта на различни експерти, разбира се.

— Възлагах част от сделката на един адвокат, друга на друг. Същото беше с банкерите. Вкарвах различни дяволи в отделните аспекти на операцията. Ако се разчуеше, Дж. П. Морган и Вандербилт щяха да ми се стоварят като лавина. Колкото по-малко шум вдигах, толкова по-точен беше прицелът ми, за да вляза, а „Джърси Сентръл“.

— Значи, нито един адвокат или банкер не е разбирал цялата картина?

— Точно така… Разбира се, някой наистина умен дявол е могъл да събере две и две.

Бел извади бележника си.

— Моля ви, назовете тези банкери и адвокати, които са могли да знаят достатъчно, за да отгатнат намерението ви.

Хенеси изстреля четири имена, като изтъкна, че от тях всъщност само двама биха могли да са схванали по-широката картина. Бел ги записа.

— Споделяли ли сте информация за предстоящата сделка със свои инженери и началници, които е трябвало да ръководят строежа на новата линия?

Хенеси се поколеба.

— До известна степен. Но пак ще кажа, давах им само толкова информация, колкото им беше нужна, за да са в течение.

— Ще ми дадете ли имената на тези, които може да са обсъждали информацията, за да разберат намерението ви?

Хенеси спомена двама инженери. Бел ги записа и бележника си.

— Лилиан знаеше ли?

— Лилиан? Разбира се. Но тя нямаше да се разприказва.

— А госпожа Комдън?

— Също като Лилиан.

— Споделихте ли плановете си със сенатор Кинкейд?

— Кинкейд? Шегуваш се. Разбира се, че не, защо да го правя?

— За да си осигурите помощта му в сената.

— Той ми помага, когато му кажа да помогне. Не е нужно да го осведомявам.

— Защо казахте „разбира се, че не“?

— Той е глупак. Мисли, че не знам, че се върти около мен, за да спечели дъщеря ми.

Бел телеграфира за куриер на Ван Дорн, а когато пристигна, му връчи запечатано писмо за офиса в Сакраменто със заповед за незабавен разпит на главния инженер на „Южен Пасифик“, Лилиан Хенеси, госпожа Комдън, двама банкери, двама адвокати и сенатор Чарлз Кинкейд.

30

Влакът на юг, който връщаше стотици съсипани от умора мъже за тридневен отдих след четирите пълни работни седмици, беше отбит на страничен коловоз, за да премине товарният влак на север. Чакаха да изкачат завоя „Диамантения каньон“, стръмна серпентина на осемдесет километра южно от Тунел 13. Отбивката беше вдълбана в стената на каньона, в подножието на стръмен склон, а серпентината предлагаше ясна гледка към коловоза, минаващ успоредно високо над тях. Това, което видяха малко по-късно мъжете, щеше да ги терзае цял живот.

Локомотивът, теглещ дълъг низ от товарни вагони и платформи, беше тежък „Консолидейшън“ 2-8-0, катерещ планините боен кон с осем двигателни колела. На този лек наклон, всечен в склона на каньона, лостовете, които свързваха колелата, се движеха с бясна бързина на скорост от близо 65 км/ч. Един дори подхвърли на дремещия си приятел:

— Хвърчи, все едно че старият Хенеси е сложил ръка на дросела.

Късите предни колела на ходовата част на машината 2-8-0, предотвратяващи люшкането при такава скорост, изстъргаха на острата извивка. Машинистът познаваше трасето на отсечката като опакото на ръката си и точно на този завой на ръба на Диамантения каньон не искаше да чуе стърженето на разхлабена релса.

— Никак не ми харесва този шум — понечи да каже на огняря си. В следващата милисекунда, много преди да е успял да довърши изречението си, още по-малко — да дръпне назад лоста на дросела, предното задвижващо колело на сто и двайсеттонния локомотив удари разхлабената релса. Релсата се отдели от траверсите със силен трясък.

Освободени от дървените траверси, които ги държаха здраво на разстояние от 1,40 м., релсите се разтвориха. Всичките четири задвижващи колела на външната страна на завоя изпаднаха от стоманата и локомотивът се понесе право напред на скорост от 65 км/ч. пръскайки натрошен камък, нацепено дърво и счупени клинове.

За мъжете, които гледаха от работническия влак, отбит в подножието на каньона, изглеждаше, все едно че връхлитащият отгоре товарен влак е придобил свой разум и е решил да полети. Години по-късно оцелели щяха да се кълнат, че е прелетял удивително дълъг път, преди гравитацията да се наложи. Няколко от тях откриха религията, убедени, че господ се е намесил, та композицията да изхвърчи достатъчно далече и по-голямата й част да прескочи работническия влак, когато се изсипа от планината. В момента обаче, когато вдигнаха очи при ужасния грохот, видяха локомотив „Консолидейшън“ 2-8-0, откъснал се от ръба на стръмнината и търкалящ се право към тях с петдесет багажни вагона и платформи, който пометоха дърветата и канарите по склона като дълъг черен камшик.

Повечето запомниха шума. Започна като гръмотевица, усили се като грохот на лавина и завърши, сякаш часове по-късно, с рязък, разкъсващ ушите трясък на стомана и дърво, изсипващи се върху спрелия работнически влак. Никой не забрави страха.

Айзък Бел се озова на местопроизшествието само след няколко часа.

Телеграфира на Хенеси, че аварията най-вероятно е случайна. Не съществуваше никакво доказателство, че Саботьора е пипал релсите. Разбира се, тежкият „Консолидейшън“ до такава степен беше разбил мястото, откъдето беше излязъл от коловоза, че беше невъзможно да се различи със сигурност дали клиновете са били избити преднамерено, или релсата се е разхлабила случайно. Но педантично подредените доклади на железопътната полиция на „Южен Пасифик“ показваха, че патрули на коне и дрезини са обхождали района. Бел заключи, че саботьорът едва ли е могъл да се доближи достатъчно, за да удари участъка в Диамантения каньон.

Вбесен от това, че произшествието е разстроило работната му сила, Хенеси изпрати Франклин Мауъри, цивилния инженер, когото беше извлякъл от пенсия, за да построи моста на каньона Каскейд, да огледа мястото на аварията. Мауъри изкуцука покрай разбития коловоз, подпрян тежко на рамото на очилатия си асистент. Беше приказливо старче — роден, както каза на Бел, през 1837 г., когато президент все още бил Андрю Джаксън. Каза, че присъствал, когато железницата за първи път свързала източната и западната линии при Промонтъри пойнт, Юта, в 1869 г.

— Преди близо четирийсет години. Времето лети. Трудно ми е да повярвам, че в онзи ден бях дори по-млад от този непрокопсаник, който сега ми помага да вървя.

Старчето потупа свойски по ръката асистента си. Ерик Соарес, чиито очила в телена рамка, къдрава тъмна коса, изразителни очи, широко чело, тясна брадичка и тънки, намазани с восък извити нагоре мустаци му придаваха вид повече на поет или художник, отколкото на инженер, отвърна с хитра усмивка.

— Как смятате, господин Мауъри? — попита Бел. — Случайна злополука ли е било?

— Трудно е да се каже, синко. Траверсите са натрошени като подпалки, не е останало нито едно парче, достатъчно голямо, за да се регистрират следи от инструмент. Клиновете са огънати или прекършени на две. Напомня ми за едно дерайлиране, което видях през 1883 г. Композиция пътнически вагони, спускаща се от Хай Сиера. Задните вагони се бяха нанизали един в друг както онзи служебен там се е забил в товарния.

Високият детектив и двамата инженери погледнаха мрачно служебния вагон, натикан в товарния като в припряно натъпкан куфар.

— Какво ще докладвате на господин Хенеси? — попита Бел.

Мауъри сръга с лакът асистента си.

— Какво ще му кажем, Ерик?

Соарес свали очилата си, озърна се с късогледите си очи, а след това клекна и огледа внимателно една траверса, разцепена от задвижващо колело на локомотива.

— Както казахте, господин Мауъри. И да са извадили клинове, не са останали следи от инструмент.

— Но не мисля, че старецът ще иска да чуе, че халтавата поддръжка е причината, нали, Ерик?

— Прав сте, господин Мауъри — отвърна Ерик с нова лукава усмивка. Приятелството им, забеляза Бел, изглежда се дължеше на това, че Мауъри се държеше, все едно че е чичо, а Соарес — любимият му племенник.

— Нито ще го зарадват разсъждения, че бързото строителство би могло да доведе до слабост, избила под бързо движещ се локомотив, нали, Ерик?

— Да, господин Мауъри.

— Компромисът, господин Бел, е същината на инженерството. Отстъпваме нещо, за да спечелим друго. Строим ли прекалено бързо, получаваме паянтова конструкция. Строим ли прекалено педантично, никога не свършваме работата.

Ерик се изправи, сложи отново очилата си и подхвана приказките на стария.

— Ако строим толкова здраво, че никога да не поддаде, рискуваме да го направим прекалено тежко. Ако строим леко, може да го направим прекалено слабо.

— Ерик е металург — засмя се Мауъри. — Като стана дума за същината. Знае четирийсет вида стомана, които дори не съществуваха по мое време.

Бел все още гледаше нанизания в товарния, служебен, когато му хрумна любопитна идея. Тези мъже бяха инженери. Разбираха как се правят нещата.

— Възможно ли е да се направи рапира, която отначало е къса и се удължава?

— Моля?

— Говорехте за нанизване и за стомана, и се зачудих дали е възможно острието на сабя да се прибира телескопично в себе си, а след това да се разпъва, за да се удължи.

— Като сгъваема сценична сабя ли? — попита Мауъри. — Когато изглежда, че актьорът е пронизан, но острието всъщност се сгъва в себе си?

— Само че това няма да се сгъне. Ще прониже.

— Ти какво ще кажеш, Ерик? Учи металургия в Корнел. Би ли могъл да направиш такова оръжие?

— Всичко може да се направи, ако ти платят — отвърна Ерик. — Но ще е трудно да се направи здраво.

— Достатъчно здраво, за да се прониже човек?

— Може да е достатъчно здраво, за да пробие. Достатъчно, за да прониже плът. Но не би издържало на страничен удар.

— Страничен удар?

Мауъри обясни.

— Ерик има предвид, че няма да издържи на странично отбиване в реална фехтовка срещу истинска сабя.

— Аха. Рязък удар за избиване на противниковото оръжие.

— Правиш компромис със здравината в полза на компактността. Две или три къси свързани парчета стомана не може да са силни колкото една дължина. Защо питате, господин Бел?

— Беше ми интересно какво би било да направиш нож, който се превръща в сабя.

— Изненадващо за типа откъм острия край — каза сухо Мауъри.

Мостостроителят огледа за последен път и се изправи, подпирайки се на ръката на Ерик.

— Да си ходим, Ерик. Няма смисъл да се бавим повече тук. Ще докладваме на стареца точно каквото господин Бел докладва. Точно каквото старецът не иска да чуе. Дявол знае какво всъщност е станало. Но не намерихме доказателство за саботаж.

Когато Мауъри докладва, ядосаният Озгуд Хенеси попита с тих заканителен глас:

— Машинистът убит ли беше?

— Само драскотина. Трябва да е най-щастливият жив локомотивен машинист.

— Уволнете го! Щом не е радикален саботаж, прекалената скорост е причинила аварията. Ще покаже на хората, че няма да търпя безразсъдни машинисти да излагат живота им на риск.

Но уволняването на машиниста с нищо не успокои наплашените работници, наети да довършат отсечката Каскейд. Все едно им беше дали злополуката е случайна или дело на саботьор. Освен това бяха склонни да вярват, че Саботьора е ударил отново. Полицейски шпиони донесоха, че в лагера се говори за стачка.

— Стачка! — повтори вбесеният Хенеси. — Плащам им възможно най-високо. Какво още искат, по дяволите?

— Искат да се приберат по домовете си — обясни Айзък Бел. Следеше отблизо настроението на хората с помощта на оперативни агенти под прикритие в закусвални и барове, а и лично ги посещаваше, за да прецени въздействието на нападенията на Саботьора над работната сила на „Южен Пасифик“. — Страх ги е да се возят на работническия влак.

— Безумие. Трябва да пробия последния тунел до моста.

— Казват, че отсечката е станала най-опасната линия в Запада.

По ирония на съдбата Саботьора беше спечелил този рунд, преднамерено или неволно.

Старият мъж отпусна глава в ръцете си.

— Боже в небесата, къде ще намеря хиляда души с идващата зима? — Вдигна очи и го изгледа ядосано.

— Хванете водачите им. Натикай няколко в затвора. Другите ще се вразумят.

— Може ли да предложа по-продуктивен курс? — запита Бел.

— Не! Знам как да смажа една стачка. — Обърна се към Лилиан, която го наблюдаваше напрегнато. — Повикай ми Джетро Уат. И телеграфирай на губернатора. Искам войска тук утре сутринта.

— Сър — намеси се Бел. — Току-що дойдох от лагера. Обзет е от страх. Полицията на Уат в най-добрия случай ще предизвика безредици, а в най-лошия ще накара много хора да се разбягат. С армия нещата ще станат още по-зле. Не можете да искате прилична работа от уплашени хора. Но можете да се опитате да облекчите страха им.

— Какво имаш предвид?

— Доведете Джетро Уат. Доведете с него петстотин полицаи. Но ги поставете да патрулират линиите. Покрийте я, докато стане ясно, че вие, а не Саботьора, контролирате всяка педя по трасето оттук до Тунел 13.

— Изобщо няма да се получи — отвърна Хенеси. — Няма да мине пред онези агитатори. Те просто искат да стачкуват.

Лилиан най-после се намеси.

— Направи го, татко.

И старецът го направи.

След един ден всеки километър по трасето се охраняваше и всеки километър беше огледан за разхлабени релси и заровени експлозиви. Също както в Джърси сити оперативните на Ван Дорн бяха арестували всевъзможни криминални типове, докато търсеха съучастниците на Саботьора. В същото време, докато търсеха знаци за саботаж, железопътните екипи откриха няколко слаби места по трасето и ги ремонтираха.

Бел се качи на кон и обиколи трийсетте километра на линията. Върна се с локомотив, доволен, че тази най-нова отсечка се бе превърнала от най-опасната в най-добре поддържаната зона на Запад, и най-охраняваната.

Саботьора караше търговски фургон, теглен силни мулета. Имаше кърпено и протрито платнище изпънато на седем халки. Под платнището имащ котли и тигани, вълнен плат, сол, буре със свинска мас и друго, с опаковани в слама китайски сервизи. Под стоката се криеше два метра и половина дълга, 25 на 30 см широка, наскоро издялана от планинска ела железопътна траверса.

Търговецът беше мъртъв, съблечен до голо и хвърлен от един склон. Беше висок почти колкото Саботьора и дрехите му прилягаха сравнително добре. Дупката, изровена по дължината на четвъртитата греда, беше запълнена с динамит.

Саботьора караше по коларски път, възникнал навярно като индианска пътека много преди да се построи железопътната линия, а още по-преди вероятно е бил пътечка, отъпкана от планинските сърни. Макар да беше стръмен и тесен, пътят безпогрешно следваше най-леките склонове в суровия планински район. Повечето отдалечени едно от друго селища, през които минаваше, бяха изоставени. Които не бяха, отбягваше. Бедните им жители можеха да познаят фургона и да се зачудят какво е станало със собственика му.

Тук и там пътят пресичаше новата линия, предлагайки възможност да преведе фургона по траверсите. Но всеки път, щом се доближеше до линията на отсечката, виждаше патрули — полицаи на коне и в дрезини. Планът му беше да изкара фургона на траверсите нощем в края на някой дълбок каньон и да заменя някоя монтирана на място траверса със своята, заредена с експлозив. Но късния следобед, когато склоновете помръкнаха, се принуди да признае, че планът му няма да успее.

В предохранителните мерки ясно се виждаше ръката на Айзък Бел и Саботьора отново изруга на ум убийците, които бе наел в Роулинс и които се бяха издънили. Но ругатните и съжаленията нямаше да променят факта, че не можеше да рискува да изкара фургона на линията заради зорките патрули. Трасето беше тясно. Повечето представляваше стръмна скала от едната страна и дълбок пропад от другата. Ако се натъкнеше на патрул, нямаше къде да скрие фургона, а в повечето случаи и да го изкара от релсите.

Чамовата траверса тежеше 90 кг. Тегличът за клинове, който му трябваше, за да освободи съществуващата, тежеше девет. Можеше да се сгъва като лост, за да прокопае баласта, но не можеше с него да набие клинове, тъй че му трябваше и чук, който тежеше още пет кила и половина. Беше силен. Можеше да вдигне сто килограма. Можеше да вдигне чамовата греда, чука и вързания за него лост, и да ги метне на рамо. Но колко километра можеше да ги носи?

Докато смъкваше гредата от фургона, му се стори по-тежка, отколкото си го беше представял. За щастие не беше натопявана в дестилати от въглищен катран, иначе дървото щеше да е поело още петнайсетина килограма от тъмната течност.

Саботьора подпря траверсата на един телеграфен стълб и завърза с въже теглича и чука към нея. След това откара фургона зад няколко дървета недалече от железопътния коловоз. Двете мулета застреля с деринджъра си, като опря дулото в черепите им, за да приглуши изстрелите, в случай че наблизо има патрул.

Бързо се върна при линията и наклони голямата тежест на рамото си. След това изправи крака и тръгна.

Грубото дърво жулеше през палтото и той съжали, че не взе одеяло от фургона да омекоти допира до рамото му. Започна като тъпа болка. Бързо се изостри и навлезе дълбоко. Режеше в мускула на и стържеше в кокала. Само след по-малко от километър пареше като огън. Дали да не остави траверсата и да изтича обратно до фургона и да вземе одеяло? Но тогава патрулите на Бел можеха да я намерят лежаща до релсите.

Краката на Саботьора вече се бяха уморили. Коленете му затрепериха. Но треперенето в коленете и ужасната болка в рамото скоро бяха забравени, докато тежестта притискаше костите на гръбнака му и изцеждаше нервите му. Нервите излъчваха усещане за парене в краката му, изстрелваха остра болка през бедрата и прасците му. Питаше се дали ако остави траверсата и спре да почине, ще може да я вдигне отново. Докато обмисляше риска, решението дойде само.

Беше носил траверсата около километър и половина, когато видя меко сияние горе в небето. Скоро стана по-ярко. Фар на локомотив, който се приближаваше бързо. Вече можеше да го чуе над учестения си дъх. Трябваше да се махне от релсите. Наблизо имаше дървета. Заслиза пипнешком в тъмното надолу по склона и навлезе в горичката. Фарът хвърляше влудяващи снопове светлина и сенки. Продължи още навътре, а след това коленичи внимателно и наведе масивната траверса, докато краят й се опря на земята.

Облекчението от това, че беше смъкнал тежестта, беше неописуемо. Другият край на траверсата опря на едно дърво. После се смъкна на земята и се изпъна върху боровите иглички, за да отдъхне. Локомотивът стана още по-шумен и премина с грохот, теглейки влак, който дрънчеше с особения писклив звук на празни вагони. Мина твърде бързо. Много скоро трябваше отново да стане, да наклони съкрушителната тежест и с усилие да се изкатери отново нагоре до релсите.

Петата на ботуша му се закачи на главата на релсата, докато се опитваше да стъпи между линиите. Залитна наред и падна по очи. Помъчи се да запази равновесие, но докато издърпваше стъпалата си, тежестта го затисна надолу и той се завъртя в паника, за да се измъкне изпод траверсата. Но тежестта беше твърде голяма, за да се издърпа напълно. Ударът на тежкия чук се стовари в ръката му и той изрева от болка.

Паднал по лице на железопътното платно, издърпа ръката си изпод траверсата, коленичи като в молитва, надигна я на ожуленото си рамо, изправи се и продължи напред. Мъчеше се да брои стъпките си, но скоро загуби броя им. Имаше да извърви осем километра. Но нямаше представа докъде е стигнал. Започна да брои траверсите. Сърцето му изстина. На всеки километър и половина от коловоза имаше близо три хиляди траверси. След сто имаше чувството, че ще издъхне. След петстотин беше почти смазан от осъзнаването колко е далеч от целта си.

Умът му започна да се разсейва. Представи си, че носи траверсата чак до Тунел 13. През каменната планина, чак до моста на каньона Каскейд.

„Аз съм героят инженер!“

Замаян, смехът му излезе на болезнен хлип. Усети, че губи контрол над себе си. Трябваше да отклони мислите си от болката и от страха, че няма да може да продължи.

Насочи ума си към ранния си курс по математика и инженерство. Структурата — физиката, която караше един мост да стои или да падне. Подпори. Връзки. Опорни стълбове. Носещи греди. Укрепващи греди. Променливи тежести. Статични тежести.

Законите на физиката диктуваха разпределението на тежестта. Законите на физиката казваха, че не може да носи траверсата нито стъпка повече. Изтласка тази лудост от ума си и вместо това се съсредоточи на движения във фехтовката, лекия, въздушен замах на сабя.

— Нападай — каза си на глас. — Удар. Замах. Париране. Рипост. Финт. Двоен финт. — Продължаваше напред, а тежестта мачкаше костите му на пихтия. Атака. Удар. Замах. Париране. Намеси се немският. Изведнъж усети, че ломотеше инженерните термини от студентските си дни. После викаше на езика на Хайделберг, когато се учеше да убива. Angriff. Battutaangriff. Ausfall. Parade. Doppelfinte. Представи си, че някой мърмори в ухото му. Атака: Angriff. Удар: Battutaangriff. Замах: Ausfall. Париране: Parade. Двоен финт: Doppelfinte. Някой, когото не можеше да види, тананикаше глухо. Звукът стана пронизителен. Вече го чуваше точно зад себе си. Обърна се рязко и тежестта на траверсата едва не го събори. По релсите блесна ярка светлина. Полицейски патрул се приближаваше на почти безшумна дрезина.

Вляво от него се издигаше стръмна скална стена. Отдясно планинският склон пропадаше рязко. По-скоро усети, отколкото видя стръмния пропад. Рехавите корони на пронизващите мрака малки дървета издаваха, че можеше да е поне шест метра дълбок. Нямаше избор. Дрезината беше почти отгоре му. Пусна гредата през ръба и скочи след нея.

Чу как траверсата се удари в дърво и откърти ствола му. След това се блъсна в жилав дънер и ударът изкара въздуха от дробовете му.

Тананикането в ушите му заглъхна. Дрезината горе забави. За негов ужас копоите спряха. Чу мъжки говор на пет метра над главата си и видя светлини на електрически фенерчета и ацетиленови лампи. Слязоха. Чу скърцането на ботушите им по каменния баласт, щом закрачиха по железопътното платно и лъчите на фенерите им засвяткаха горе. Някой извика. Тръгнаха толкова внезапно, колкото се бяха появили. Дрезината затрака и скоро заглъхна, оставяйки го на пет метра долу по стръмния склон в тъмното.

Пипнешком затърси траверсата, изгърбен и забивайки петите на ботушите си в каменистия склон. Надуши миризмата на борова смола и я проследи до прекършеното дърво. Няколко стъпки по-надолу се блъсна в четвъртития край на траверсата. Опипа за инструментите си. Все още бяха вързани за нея. Погледна нагоре по склона. Ръбът на железопътното платно се извисяваше над него.

Как щеше да се изкачи горе, носейки траверсата?

Наклони единия й край, пъхна рамото си под нея и се изправи с усилие.

Всеки километър, който беше изминал дотук, всяко измъкване, това не означаваше нищо. Това беше истинското изпитание: да се изкачи обратно до насипа. Беше само шест метра, но всяка стъпка нагоре, все едно че беше километър. Съчетанието от тежестта, която носеше, и разстоянието, което беше изминал, както и стръмнината на склона му изглеждаха непреодолими.

Докато силата му отпадаше, виждаше как мечтите му за богатство и власт гаснеха пред очите хлъзна се и падна, после отново се вдигна с усилие. Само ако беше успял да убие Айзък Бел. Започна да осъзнава, че се бореше повече с Бел, отколкото траверсата, с отсечката и с „Южен Пасифик“.

Кошмарът от това, че Бел го спира, му даде сила да се изправи отново. Педя по педя нагоре, стъпка по стъпка. Атака: Angriff. Удар: Battutaangriff. Замах Ausfall. Париране: Parade. Двоен финт: Doppelfinte. Падна два пъти. Два пъти се вдигна. Стигна до горе и продължи напред. И до деветдесет да доживееше, никога нямаше да забрави това убийствено катерене.

Ударите на сърцето му ставаха все по-силни и по-силни, толкова силни, че накрая осъзна, че не можеше да е сърцето му. Локомотив? Замръзна насред коловоза, объркан и отчаян. Не беше нов патрул. Гръм? Блесна мълния. Чуваше грохота на гръм. Заваля студен дъжд. Беше изгубил шапката си. Дъждовна вода потече по лицето му.

Саботьора се изсмя.

Дъждът щеше да намокри патрулите, да ги подгони да се скрият на сухо. Започна да се смее неистово. Дъжд вместо сняг. Нивото на реките се вдигаше, но линиите нямаше да се блокират от сняг. Озгуд Хенеси сигурно се радваше. Толкова с експертите, които предсказваха ранна зима. Президентът на железопътната компания се беше отказал от метеоролозите и дори беше платил на един индиански шаман да му предскаже времето, а той каза на Хенеси, че тази година снегът щеше да закъснее. Дъжд вместо сняг означаваше повече време да се дострои линията.

Саботьора намести тежката траверса на рамото си и извика високо:

— Никога.

Мощна мълния огря всичко наоколо в зловещо бяло.

Линиите завиха рязко, долепени за тесния изкоп. Гледката долу беше зашеметяваща с кипналата река на дъното на дълбокия каньон. Това беше мястото. Саботьора пусна дебелата греда, разхлаби въжето, дето държеше инструментите, изтръгна клиновете от двете страни на монтирана траверса и грижливо ги подреди настрани. След това разрови с лоста натрошените камъни. Изгреба ги изпод траверсата и ги разстла внимателно, за да се затъркалят надолу.

След като разкопа баласта, избута с лоста траверсата под релсите. После наби на нейно място чамовата дъска с динамита и загреба отново каменния баласт под нея. Накрая наби осемте клина. След като я закрепи здраво под релсите, постави спусъка — дълъг пирон, вклинен под релсата в дупка, изровена в траверсата.

Пиронът се намести в дървото на два и половина сантиметра над фулминатно-живачния детонатор. Беше го изчислил внимателно, набивайки сто гвоздея, за да измери силата, така че всеки патрул, който крачеше по релсите или се возеше в дрезина, да не можеше да затисне пирона достатъчно дълбоко и да взриви експлозива. Само пълната тежест на локомотив можеше да задейства детонатора.

Остана една последна тежка задача. Върза инструментите си за извадената траверса, наклони я на рамото си и се надигна с треперещи крака. Дотътри се на около половин километър от капана, който беше поставил и избута траверсата със сечивата надолу по стръмнината, където никой патрул нямаше да я види.

Залиташе от умора, но сърцето му бе изпълнено с ледена решимост.

Беше осакатил отсечката с динамит, взрив и огън.

Беше разтърсил до основи могъщата „Южен Пасифик“ с дерайлирането на експрес „Коустлайн“.

Какво от това, че Бел беше извъртял нападението му в Ню Йорк в полза на Хенеси?

Саботьора вдигна лице към бушуващото небе и остави дъждът да го пречисти. Изтрещя гръм.

— Мой е! — изрева той в отговор. — Тази нощ го спечелих.

Щеше да спечели последния рунд.

Никой на работническия влак нямаше да оцелее, за да довърши Тунел 13.

31

На разсъмване хиляда души се бяха струпали в строителния лагер на линията. Двайсет вагона с дървени пейки чакаха празни зад изпускащия пара локомотив. Мъжете стояха на дъжда, предпочели студа пред сушината на работническия влак.

— Упорити кучи синове! — гневеше се Хенеси, загледан от частния си вагон. — Телеграфирай на губернатора, Лилиан. Това е бунт.

Лилиан Хенеси докосна с пръсти телеграфния ключ. Преди да зачука попита Айзък Бел:

— Нищо повече ли не можеш да направиш?

Според Бел мъжете, струпани под дъжда, не изглеждаха „упорити“. Изглеждаха уплашени. И изглеждаха смутени от това, че са уплашени, което говореше много за куража им. Саботьора беше помел живота на много невинни хора с динамит, влакови аварии, сблъсъци и пожари. Смърт и наранявания бяха съпътствали всяко нападение. Хора бяха загинали в дерайлирания, при срутването на тунела, в подровения експрес „Коустлайн“, в товарната платформа и в ужасяващата експлозия в Ню Джърси.

— Патрулите са огледали всяка педя по линията — отвърна той на Лилиан. — Не знам какво мога да направя, което те да не са направили вече. Освен да седна на скарата на локомотива и да проверявам лично…

Детективът се завъртя рязко на пети, излезе от вагона на Хенеси, прекоси бързо възела и се провря през тълпата работници. Качи се по стълбата отзад на тендера на работническия влак, ловко премина през струпаните въглища и скочи на покрива на локомотивната кабина. Виждаше отгоре мрачните лица на строителите и коравите миньори, струпани от единия край на обекта до другия. Хиляда глави се извърнаха към нелепата гледка с мъжа в бял костюм, застанал на локомотива.

Бел беше чул веднъж как Уилям Дженингс Браян се обърна към тълпата след експлозията в Атланта. Стоеше отпред близо до Браян и се смая колко бавно говореше ораторът. Причината, както му обясни по-късно Браян при срещата им, бе в това, че думите се сбиваха, докато се движат във въздуха. Стигаха до края на множеството в нормален ритъм.

Бел вдигна ръцете си. Извлече гласа си дълбоко отвътре. Заговори много, много бавно. Но всяка дума беше предизвикателство, хвърлено в лицата им.

— Ще стоя тук и ще пазя.

Бавно бръкна в палтото си.

— Този локомотив бавно ще допълзи до края на отсечката.

Бавно извади пистолета си „Браунинг“.

— Ще стоя и ще пазя на скарата на локомотива.

Насочи пистолета нагоре.

— Ще стрелям с този пистолет, за да дам сигнал на машиниста да спре влака в мига, в който видя опасност.

Натисна спусъка. Изстрелът отекна от ремонтното депо и работилниците.

— Машинистът ще чуе този изстрел.

Стреля отново.

— Ще спре влака.

Бел задържа пистолета насочен нагоре и продължи да говори бавно.

— Няма да кажа, че всеки, който не пожелае да се вози зад мен, е най-жалкият страхливец в планина Каскейд.

Отекна нов изстрел.

— Но ще кажа това… Всеки мъж, който не поиска да се качи, най-добре да се върне там, откъдето е дошъл и да живее под грижите на майка си.

Бурен смях отекна от единия край на възела до другия. Последва колебливо движение към влака. За секунда си помисли, че ги е убедил. Но нечий ядосан глас изрева:

— Работил ли си някога на трасе?

После друг:

— Как по дяволите ще разбереш, ако нещо не е наред?

След това едър мъж със зачервено биче лице и пламнали сини очи се качи по стълбата на тендера, мина по въглищата и застана до Бел на локомотивната кабина.

— Аз съм Малоуни. Старши на бригада.

— Какво искаш, Малоуни?

— Значи, ще стоиш на скарата, тъй ли? Ти дори не знаеш достатъчно, за да наречеш локомотивния пилот правилно, а ще забележиш нередност на релсите, преди да те издуха до царството небесно? Скарата, Боже мили… Но ще ти призная нещо: стиска ти.

Старшият подаде мазолестата си ръка на Бел.

— Дай тука! Ще се возя с тебе.

Двамата мъже стиснаха ръцете си пред очите на всички. След това Малоуни извиси глас и той се разнесе като параходна сирена.

— Някой тука да каже, че Майк Малоуни няма да познае нередност, ако я види?

Нямаше такъв.

— Някой от вас да иска да живее с майка си?

Отвърнаха му бурен смях и хиляда мъжки викове, след това работниците наскачаха на влака и се струпаха по дървените пейки.

Бел и Малоуни слязоха долу и се качиха на образния пилот. Имаше място колкото да застанат от двете страни, увиснали на напречното перило точно под локомотивния фар. Машинистът, началник-влакът и огнярят излязоха пред тях, за да получат заповеди.

— Колко бързо искате да вървим? — попита машинистът.

— Питай експерта — отвърна Бел.

— Дръж под 16 км в час — каза Малоуни.

— Шестнайсет? Че то ще ни отнеме два часа до тунела.

— Пряко през пропастта ли предпочиташ?

Влаковият екип се качи отново в кабината.

— Дръж пистолета си под ръка, мистър — каза Малоуни, след което се ухили на Бел. — Само не забравяй, ако ударим на мина или скочим от разхлабена релса, първи ще изпитаме последствията.

— Помислих си го — отвърна сухо Бел. — Но фактът е, че всяка педя по линията е прочистена в последните два дни. Дрезина, пешком, конен патрул.

— Ще видим — отвърна Малоуни и усмивката му угасна.

— Искаш ли това? — Бел му предложи бинокъла си „Карл Цайс“.

— Не, благодаря. Инспектирам линията с тези очи от двайсет години. Точно днес няма да уча нещо ново.

Бел окачи каишката на бинокъла през главата си, за да може да го пусне и да произведе предупредителен изстрел с пистолета.

— Двайсет години? Ще ми кажеш, Малоуни. За какво да гледам?

— Липсващи клинове, които държат релсите за траверсите. Липсващи свръзки между релсите. Прекъсване на релсите. Следи от разкопаване на баласта, в случай че кучият син е минирал. Наскоро положено платно. Трябва да изглежда равно, без вдлъбнатини и издатини. Гледай за разхлабени камъни на траверсите. И при всеки завой на линията си отваряй очите двойно, защото саботьорът знае, че точно на завой машинистът изобщо няма да види навреме, за да спре.

Бел вдигна бинокъла пред очите си. Напълно съзнаваше, че беше убедил хиляда души зад себе си да рискуват живота си. Както Малоуни бе отбелязал, двамата с него щяха да понесат първия удар на атаката. Но само в началото. Едно дерайлиране щеше да хвърли всички на сигурна смърт в пропастта.

32

Линията загръщаше ръба на планинския връх тесния изкоп. Отляво се издигаше стръмна скала, надраскана от свредели и динамит. Отдясно беше гол въздух. Пропадът варираше от няколко метра до половин километър. Там, където се виждаше дъното на каньона от линията. Бел зърна корони на дървета, нападали канари и буйна река, набъбнала от дъжда.

Оглеждаше коловоза на трийсет метра пред себе си. Бинокълът имаше съвременни призми модел „Поро“, които усилваха светлината. Виждаше ясно изпъкналите глави на клиновете, по осем набити във всяка релса. Шоколадово кафявите четвъртити траверси се нижеха под него с вцепеняваща монотонност.

— Колко траверси на миля? — попита той Малоуни.

— Две хиляди и седемстотин — отвърна старшият. — Повече или по-малко.

Кафява траверса след кафява траверса. Осем клина на всяка. Всеки здраво набит в дървото. Свръзки между всеки две релси, наполовина скрити под изпъкналия насип. Баластът — остри парчета натрошен камък — лъщеше от дъжда. Бел гледаше за дупки в гладката повърхност. Гледаше за разровени камъни. Гледаше за развинтени болтове, липсващи клинове, прекъсвания по лъскавите релси.

— Стоп! — извика Малоуни.

Бел натисна спусъка. Резкият пукот отекна от скалната стена и по каньона. Но локомотивът продължи напред.

— Стреляй! — извика Малоуни. — Отново!

Бел вече натискаше спусъка. По този завой на пътя спускането беше стръмно, дъното на каньона бе осеян с канари. При втория изстрел на Бел скобите на спирачките издрънчаха силно и засъскаха, локомотивът се хлъзна и спря на стържещите колела. Бел скочи долу и затича, с Малоуни след него.

— Ето там! — посочи строителят.

Спряха на шест метра пред влака и се вторачиха в почти незабележимата изпъкналост в баласта. Докато наскоро положеният натрошен камък оформяше гладък и плосък наклон от траверсите до ръба на стръмнината, тук имаше леко изпъкване на около педя височина.

— Не се приближавай! — предупреди го Малоуни. — Изглежда са копали тук. Виждаш ли как не е подравнено като останалото?

Бел тръгна право към изпъкналостта и стъпи отгоре.

— Внимавай!

— Саботьора ще е абсолютно сигурен, че нищо по-леко от локомотив няма да задейства мината.

— Изглеждаш адски сигурен.

— Сигурен съм. Твърде умен е, за да си хаби барута за някаква дрезина.

Бел коленичи на една от траверсите и огледа внимателно. Опипа с длан острите парчета камък.

— Не виждам следи от скорошно копане. Тези камъни стоят така от доста време. Въглищната прах не е разбутана.

Малоуни се приближи неохотно. След това коленичи до Бел и се почеса по главата. Пръстите му опипаха въглищната прах, вкоравена от дъжда. Взе няколко парчета баласт и ги огледа.

— Нехайна работа, не е взрив — рече той. — Знам точно кой положи този участък и ще си поговори него. Съжалявам, господин Бел. Фалшива тревога.

— По-добре да съжаляваме, отколкото да страдаме.

Влаковият екип вече беше слязъл. Зад тях се струпаха петдесет работници и още слизаха от вагоните.

— Всички обратно на влака! — ревна Малоуни.

Бел отведе машиниста настрана.

— Защо не спря?

— Изненадахте ме. Трябваше ми време да реагирам.

— Стой нащрек! — каза хладно Бел. — Животът на хората е в ръцете ти.

Всички се качиха и влакът отново се затъркаля по коловоза.

Траверсите се нижеха една след друга. Четвъртита греда след четвъртита греда. Осем клина, по четири на всяка релса. Свръзки между релсите. Ръбест натрошен баласт, лъснал от влагата. Бел гледаше за нови изпъкналости в плоската повърхност, разровен камък, липсващи болтове, извадени клинове, пукнатини в релсите. Траверса след траверса.

Влакът се точи бавно още трийсет километра. Бел плахо започваше да се надява, че предпазните мерки, които бе наложил, са дали резултат. Патрулите и постоянните огледи бяха гарантирали безопасността на линията. Още само пет километра и хората можеха да се върнат на работа, и да прокопаят жизненоважния Тунел 13.

Изведнъж, докато взимаха острия завой в най-дълбоката част на каньона по трасето, нещо необичайно привлече погледа му. Отначало дори не можа да го определи. В първия миг едва проникна в съзнанието му.

— Малоуни! — извика той рязко. — Виж! Какво не е наред там?

Мъжът с червендалестото лице до него се наведе наред и примижа съсредоточено.

— Нищо не виждам.

Бел обходи траверсите с бинокъла си. Притиснал стъпала на перилото на пилота, задържа бинокъла с една ръка и извади пистолета с другата.

Баластът беше гладък. Никакви клинове не липсваха. Траверсите…

На протежение от трийсет километра бяха минали над петдесет хиляди траверси. Всяка от тези петдесет хиляди беше с шоколадово кафяв цвят, дървото потъмняло от попитото консервиращо вещество. Сега, едва на няколко метра пред локомотива, видя дървена траверса с жълтеникаво бял цвят — цвета на отскоро издялана чамова греда, която не беше потапяна в креозот. Бел стреля няколкократно, възможно най-бързо.

— Стоп!

Машинистът удари спирачките. Колелата спряха. Стомана изпищя в стоманата. Тежкият локомотив се хлъзна нагоре от огромната си инерция с масата на двайсет вагона, тласкащи го отзад.

Бел и Малоуни скочиха от скарата и затичаха пред хлъзгащия се локомотив.

— Какво има? — извика старшият.

— Онази траверса — посочи я Бел.

— Боже всемогъщи! — изрева Малоуни.

Двамата се обърнаха като един, стегнали мишци, сякаш се канеха да спрат влака с голи ръце.

33

Машинистът натисна лоста „Джонсън“ назад.

Осем мощни задвижващи колела се завъртяха назад, пръскайки искри и стружки от релсите. В първия миг изглеждаше сякаш двамата силни мъже наистина спираха с ръце локомотив „Консолидейшън“. А когато все пак спря с разтърсващо земята потръпване, Айзък Бел погледна надолу и видя, че ботушите му са натиснали здраво подозрителната греда.

Върхът на скарата беше надвиснал над нея. Предните колела на машината бяха стигнали на по-малко от два метра от нея.

— Изтегли го назад — заповяда Малоуни. — Леко!

Бел изгреба леко баласта от двете страни. Огледа внимателно подозрителната траверса и откри, че има кръгла дървена запушалка като тапа на буре с уиски. Беше с диаметър от един сребърен долар и почти неразличима от зърнистата повърхност на дървото.

— Изтегли всички назад — каза на Малоуни. — Натъпкал я е с динамит.

Спусъчното устройство представляваше гвоздей, нагласен да задейства детонатора. Имаше достатъчно динамит, за да гръмне релсите под локомотива, а той щеше да изтърколи от изкопа надолу и да повлече целия влак по планинския склон. Вместо това да стане, Айзък Бел можеше да телеграфира на Озгуд Хенеси, че агенция Ван Дорн е спечелила още една победа над Саботьора.

Хенеси премести специалния си вагон в началото на линията, където миньорите и строителите, пристигнали невредими, се трудеха упорито над последните 30 метра от Тунел 13.

Рано на следващата сутрин Озгуд Хенеси повика Бел в частния си вагон. Лилиан и госпожа Комдън предложиха кафе. Хенеси се беше ухилил до ушите.

— Всеки момент ще пробием. Винаги правим церемония на дългите тунели, където аз разчиствам последния камък. Този път работниците изпратиха делегация и настояха последният удар да е твой заради това, което направи вчера. Честта е голяма, на твое място бих я приел.

Бел влезе в тунела с Хенеси. Притискаха се до стената, когато се налагаше да се отдръпнат от линията, за да пропуснат локомотив с вагонетки с откъртена скала. Стотици метри напред, страните и сводестият покрив вече бяха довършени със зидано укрепване. Близо до края временно скеле от греди поддържаше тавана. На последните метри миньорите работеха под щит от отлято желязо и дърво, който ги пазеше от падащи камъни.

Тракането на свределите спря, щом Бел и президентът на железопътната компания се приближиха. Миньори разчистиха ронещия се камък с лопати и гребла, а след това се отдръпнаха от останалата стена.

Висок и корав миньор с дълги като на горила ръце и широка усмивка, показваща окапали зъби, връчи на Бел седемкилограмов чук.

— Замахвал ли си някога с такъв?

— Забивах клинове на тенти за цирка като дете.

— Ще се справиш. — Миньорът се наведе и му прошепна. — Виждаш ли онази отметка с тебешир? Удари го там. Винаги го нагласяме да падне за церемонията… Настрана, момчета! Да отворим място на човека.

— Сигурен ли сте, че не искате да направите това? — обърна се Бел към Хенеси.

Хенеси се отдръпна назад.

— Много тунели съм прокопал в живота си. Този е твой.

Бел завъртя тежкия чук над рамото си и го стовари с все сила в тебеширената линия. По скалата се плъзнаха пукнатини и в стената блесна светлина. Замахна отново. Миньорите завикаха въодушевено, след като камъкът рухна и дневната светлина се изля вътре.

Бел пристъпи в назъбения отвор и видя моста на каньон Каскейд, блеснал на слънчевата светлина. Дългата стоманена плетеница обхващаше дълбоката клисура на река Каскейд, опряна на две високи тъни кули върху масивни каменни стълбове. Зареян високо над водните мъгли и пяна, най-важният мост на отсечката от линията изглеждаше почти завършен. Траверсите вече бяха монтирани в очакване на стоманените релси, които щяха да пристигнат през тунела.

Бел видя, че е силно охраняван. Железопътна полиция стоеше на всеки петнайсет метра. Часова вишка се издигаше в двата края на всеки стълб. Докато гледаше, пред слънцето мина облак и сребристите ферми на моста станаха черни от сянката.

— Какво мислиш, синко? — попита с гордост Хенеси.

— Красив е.

Как щеше да удари Саботьора?

В сянката на моста се гушеше градчето Каскейд, възникнало там, където първоначалната железопътна линия от пустинята свършваше при планинските подножия. Оттук се виждаше елегантната хижа Каскейд, отдавна привличаща безстрашни туристи, дръзнали да изкачат безкрайните серпентини до планинските върхове. От тази крайна гара Хенеси беше построил временна товарна линия с още повече серпентини, за да изкачва материали до строежа на моста. Почти невъзможно стръмна, представляваше низ от остри завои и тесни изкопи, и беше наречена от работниците с прозвището „Змийската линия“. Наклонът беше толкова тежък, че композиция товарни вагони, които Бел видя да се изкачват към тунела, се теглеха от три бълващи пара локомотиви, с още четири тласкащи машини отзад. Локомотивите на Змийската линия бяха свършили работата си. Отсега нататък материалите щяха да пристигат по пряката отсечка.

Саботьора нямаше да удари Змийската линия, след като работата й бе приключила. Нито щеше да ударя града. Щеше да удари самия мост. Унищожаването на дългия мост от ферми и бетонни стълбове щеше да върне проекта с пряката линия години назад.

— Какво, за бога, е онова там? — попита Хенеси. Сочеше към стълб прах, вдигащ се по серпентинения коларски път от градчето долу.

Лицето на Айзък Бел се разцепи в широка усмивка.

— Точно това е автомобилът „Томас Флайър“, за който си говорехме. Модел 35, четири цилиндъра, четирийсет конски сили. Вижте как върви!

Яркожълтата моторна кола изкачи серпентината, изскочи на каменистия бряг и закова на място на шест метра от Бел и Хенеси. Покривното платнище беше свалено и сгънато, а единственият човек в него беше шофьорът, висок мъж в дълъг до ботушите шлифер, мека шапка и шофьорски очила. Скочи иззад дървеното кормило и закрачи към тях.

— Поздравления! — извика отдалече и дръпна очилата с драматичен жест.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — попита го Хенеси. — Конгресът не е ли в сесия?

— Исках да отпразнувам пробива на отсечката ти, — отвърна Чарлз Кинкейд. — Случайно имах среща с някои много влиятелни господа от Калифорния на хижа Каскейд. Казах на домакините си, че ще трябва да ме изчакат да дойда тук и да ви стисна ръката.

Кинкейд стисна ръката на Хенеси и я стисна сърдечно.

— Поздравления, сър. Великолепно постижение. Вече нищо не може да ви спре.