Саботьорът

1

21 септември 1907 г.

Каскейд Рейндж, Орегон

Детективът от железопътната компания, загледан към работника от нощната смяна в назъбеното устие на тунела, се зачуди каква ли полза можеше да има „Южен Пасифик“ от едноок, твърд като скала миньор със сакат крак. Омърляните му дочени дрехи и меката вълнена риза бяха протъркани, а ботушите му — износени до крайност. Периферията на измачканата му филцова шапка се беше отпуснала като на цирков клоун, а стоманеният чук на нещастника висеше от ръкавицата му така, сякаш го носеше със сетни усилия. Работата намирисваше.

Детективът от железопътната компания обичаше да си сръбва. Лицето му бе толкова подуто от нискокачествена пиячка, че очите се губеха в гънките на бузите му. Но си оставаше нащрек, а погледът му, все така буден, беше като по чудо оживен от надежда и веселие — при все факта, че бе изпаднал дотам, да, заема една от най-презираните длъжности в занаята. Направи крачка напред, готов да започне да задава въпроси. Точно в този момент обаче отнякъде се появи младолик момък, сякаш току-що излязъл от фермата на баща си, взе чука от ръката на миньора и го понесе вместо него. Този жест на загриженост в добавка с накуцването и превръзката на окото изведнъж като че състариха миньора и го направиха безопасен. Какъвто в никакъв случай не беше.

Пред тях имаше два отвора, проправени в склона на планината — главният железопътен тунел и непосредствено до него по-малък, сервизен тунел, прокопан с цел трасето да бъде проучено, за да бъде осигурен достъп на свеж въздух и за отводняване. И двата тунела бяха укрепени с дървени скелета, за да не може планината да рухне върху главите на хората и върху вагонетките, които влизаха и излизаха с грохот.

Мъжете от дневната смяна вече излизаха със залитане и се насочваха към работническия влак, който щеше да ги отведе обратно до походната кухня в лагера. Наблизо пухтеше локомотив, теглещ вагони, натоварени с траверси. Виждаха се и каруци, теглени от по десетина мулета. Хора бутаха ръчни колички, но пътека с лека настилка. Над всичко това се стелеха облаци прах. Участъкът беше отдалечен на поне два дни от Сан Франциско, а пътят бе изпълнен с трудности и безкрайни завои. Но мястото не беше изолирано.

Телеграфните жици, които вървяха по протежението на редиците от несигурни стълбове, свързваха Уолстрийт със самото устие на тунела. По линията непрестанно долитаха мрачни доклади за финансовата паника, разтърсваща Ню Йорк на пет хиляди километра оттук. Източните банкери, благодетелите на железопътната компания, бяха изплашени. Старецът знаеше, че по телеграфа пристигат противоречиви искания. Ускоряване на работата по прекия път през Каскейд — жизненоважна експресна линия между Сан Франциско и севера. Или незабавното прекратяване на строежа, самото начало на тунела старецът спря и се загледа към планината с едното си здраво око. Под лъчите на залязващото слънце бастионите на Каскейд Рейндж грееха в огненочервено. Известно време се взира в тях, сякаш искаше да запомни как изглежда светът, преди тъмният тунел да го е погълнал дълбоко в скалите. Мъжете, идващи зад гърба му, го блъскаха немилостиво и той потърка превръзката на окото си, като че внезапно си бе припомнил неприятните събития, довели до загубата му. Ръката му съвсем леко разкри пролука в превръзката, през която второто му око погледна дори още по-остро от другото. Детективът, чийто външен вид го отличаваше съвсем малко от обикновените бавно схващащи ченгета, които работеха за железопътната компания, продължаваше да го наблюдава недоверчиво.

Миньорът бе човек с необятни резерви от хладнокръвие. Нищо не му пречеше да остане на мястото си и с изумителна безочливост да отхвърли всяко съмнение от себе си, демонстрирайки спокойствие и увереност. Без да обръща внимание на работниците, които се блъскаха около него, той се огледа, сякаш внезапно запленен от магията на грандиозното постижение на човешките същества, проправящи пътя си през планините.

И наистина се възхищаваше от вложените усилия. Цялото начинание, координиращо труда на хиляди работници, лежеше върху основите в краката му. Двете стоманени релси бяха закрепени за траверсите на разстояние метър и половина една от друга. Траверсите бяха положени сигурно върху насип от натрошен баласт. Тази комбинация постигаше стабилна опора, способна да удържи стотонни локомотиви, гърмящи по нея със скорост километър и половина в минута. През разстояние една миля — две хиляди и седемстотин траверси, триста петдесет и две дължини релси, шейсет бурета клинове превръщаше линията в гладък, почти безпрепятствен път, стоманено шосе, което можеше да продължава до безкрай. Линиите се виеха над насечени местности, крепяха се над тесни проходи прорязани през стръмнините на едва ли не вертикални склонове, прехвърляха се през клисури върху настръхналите конструкции на рамкови мостове, влизаха и излизаха от тунели в скалите.

Но дори това чудо на модерната инженерна мисъл и съблюдаваното с часовникарска точност управление на хора и машини, бледнееше, изглеждаше едва ли не смехотворно, в сравнение със самите планини. И никой не знаеше по-добре от него колко крехко е чудото.

Той хвърли бърз поглед на копоя, който междувременно бе насочил вниманието си в друга посока.

Нощната смяна изчезваше в грубо изкопания тунел. Водата клокочеше в краката на мъжете, докато газеха из безкрайните галерии, образувани сред дървените подпори. Куцащият изостана, придружен от младежа, който носеше чука му. Спряха пред едно отклонение в тунела на стотина метра по-навътре и приглушиха светлината от ацетиленовите си лампи. Останали сами в мрака, двамата загледаха как светлинките от лампите на останалите мъже постепенно изтляха в далечината. След това тръгнаха опипом по отбивката, прокарана през двайсет стъпки скала по посока на сервизния тунел. Беше тесен, прокопан далеч по-грубо в сравнение с главния, и на места тавана се спускаше съвсем ниско. На няколко пъти им се наложи да се придвижват наведени, докато напредваха все по-навътре в планината, и едва когато никой не можеше да ги види отново запалиха лампите.

Сега старецът накуцваше малко по-забързано, като шареше със светлината от лампата си по стената. Внезапно се закова и прокара ръка по една назъбена цепнатина в камъка. Младежът го наблюдаваше, като за пореден път се питаше какво ли го поддържа така изпълнен с желание за борба, при положение че повечето мъже в неговото състояние вероятно биха прекарвали времето си, приковани към някой люлеещ се стол. Но човек лесно можеше да си изпати, ако задава прекалено много въпроси в средите на скитниците, така че предпочете да запази тези мисли за себе си.

— Копай тук.

Старецът се разкриваше само дотам, че да вдъхне увереност в доброволците, които набираше. Селското момче си мислеше, че помага на дърводелец от Пюджит Саунд, където профсъюзът беше обявил обща стачка и напълно бе задушил търговията с кедров материал, в резултат на което кръвопийците производители бяха решили въпроса, наемайки стачкоизменници на безценица. Чисто и просто отговор, какъвто всеки начеващ анархист жадуваше да чуе.

Предишният човек, с когото беше работил, вярваше, че старецът е от Айдахо, беглец от миньорските войни в Кьор д’Алейн1. В очите изследващия щеше да се представя за организатор, борил се на страната на доброто за стачниците в Чикаго. Как беше ослепял с едното око? По същия начин, както беше и окуцял, в стълкновения със силите на реда в Колорадо Сити, или като личен бодигард на Големия Бил Хейуърд от Западната миньорска федерация, или от огнестрелна рана, след като губернатори бе повикал на помощ Националната гвардия. Позлатените лаври на онези, които повече от всичко искаха да направят света едно по-добро място и имаха куража да се борят за убежденията си.

Едрият мъж извади еднометрово стоманено длето и го задържа, а старецът го почука няколко пъти, докато длетото се вклини здраво в гранита. След това му върна чука.

— Заповядай. Кевин. А сега побързай.

— Сигурен ли сте, че ако взривим тунела, момчетата в главния проход няма да пострадат?

— Залагам си живота. Между нас и тях има поне двайсет стъпки солиден гранит.

Историята на Кевин се повтаряше отново и отново из целия Запад. Роден беше за фермер. Родителите му бяха изгубили земята си благодарение на банката, така че се бе отправил към сребърните мини и бе работил там, докато не го бяха уволнили заради изказвания в защита на профсъюза. Оттам бе започнал да обикаля из страната с товарните влакове в търсене на препитание и неведнъж си беше патил от силите на реда в железопътните компании. В борбата си за по-високи надници му се бе случвало полицията да го напада и удря с тояги. Имаше дни, в които главата го болеше толкова силно, че едва успяваше да мисли. Но по-зле беше в нощите, когато го налягаше отчаянието, че никога няма да си намери постоянна работа, нито дори покрив над главата си, какво остава за момиче, с което да създаде семейство. Тъкмо в една от тези нощи мечтата на анархиста бе успяла да го изкуши.

Динамитът „артилерията на пролетариата“, щеше да направи светът едно по-добро място.

Кевин замахна с чука, като го държеше с две ръце. Наби длетото на поне трийсет сантиметра навътре.

Спря да си поеме дъх и да се оплаче от инструмента:

— Не мога да ги въртя тези стоманени чукове. Прекалено много отскачат. Ти ми дай на мен един добър чугунен чук.

— Използвай отскачането. — Сакатият грабна чука с изненадваща пъргавина, замахна леко, използва яките си китки, за да издигне стоманата едновременно с отскачането, замахна още веднъж с едно-единствено грациозно движение и отново удари длетото. — Накарай го да работи за теб. Ето, довърши ти… Добре. Много добре.

Изсякоха еднометрова дупка в камъка.

— Динамит — каза старецът, който бе оставил Кевин да носи всичко уличаващо в себе си, в случай че копоят на железопътната компания проявеше желанието да ги претърси. Кевин извади трите бледо червени пръчки изпод ризата си. Върху всяка от тях с черно мастило беше отпечатано името на производителя: ВУЛКАН. Сакатият ги натика една след друга в дупката.

— Детонатор.

— И сте абсолютно сигурен, че нито един работник няма да пострада?

— Гарантирано.

— Нямам нищо против да гръмнем големите клечки право в ада, но онези мъже там — те са на наша страна.

— Макар още да не го знаят — отговори цинично сакатият старец.

Прикачи детонатора, който щеше да избухне с достатъчна сила, за да накара самия динамит да избухне на свой ред.

— Фитил.

Кевин внимателно размота бавно горящия фитил, който бе скрил в шапката си. Метър от конопената прежда, напоена с фин барут, щеше да изгори за около деветдесет секунди — трийсет сантиметра за половин минута. За да им подсигури поне пет минути, докато се изтеглят на безопасно разстояние, старецът размота три и половина метра от фитила. Допълнителният метър щеше да покрие евентуалните разлики в консистенцията и нивото на влажността.

— Искаш ли ти да драснеш клечката? — подметна небрежно. Очите на Кевин горяха като на момченце по Коледа:

— Може ли?

— Ще проверя дали теренът е чист. Само не забравяй, имаш пет минути да се изтеглиш. Не се размотавай. Палиш и тръгваш… Чакай! Какво беше това?

Преструвайки се, че е чул нещо, той се извъртя светкавично и изтегли наполовина острието от ботуша си.

Кевин се хвана на измамата и приближи ръка до ухото си. Но всичко, което успя да чуе, беше далечният грохот на пробивните машини в главния тунел и воя на вентилаторите, изхвърлящи спарения въздух от сервизната отсечка и вкарващи пресен отвън.

— Какво? Какво чухте?

— Изтичай дотам! Виж дали не идва някой. Кевин се хвърли нататък, а сенките около него подскочиха по стените заедно с клатушкащия се фенер. Старецът изтръгна фитила от детонатора и го захвърли в мрака. След това го замени със същия на вид канап, но напоен с тринитротолуен, който се използваше при едновременното взривяване на няколко заряда, защото изгаряше изключително бързо. Действаше без бавене и с вещина. По времето, когато чу, че Кевин се връща от фалшивата заръка, коварството бе извършено. Щом вдигна очи обаче, смаяно видя, че момчето държи и двете си ръце високо вдигнати над глава. Зад него стоеше копоят от железопътната компания, детективът, който ги бе огледал, преди да влязат в тунела. Подозренията бяха преобразили накиснатото му в уиски лице в маска, изтъкана от студена бдителност. Държеше револвера си неподвижно и уверено.

— Вдигай! — изкомандва той. — Горе ръцете!

Един бърз поглед на детектива към фитила и детонатора явно му изясни ситуацията светкавично. Прибра оръжието по-близо до тялото си — очевидно беше наясно как да борави с него.

Старецът се движеше съвсем бавно. Ала вместо да се подчини на заповедта да вдигне ръце, посегна към ботуша си и измъкна от него дълъг нож.

Копоят се усмихна. В гласа му имаше музикална нотка и произнасяше думите с вещината на самоук читател, изпитващ безкрайно уважение към английския език:

— Внимавай, старче. Въпреки че си носиш, вероятно останал с погрешно впечатление, нож вместо пистолет, ще ме принудиш да те застрелям на място, ако незабавно не го пуснеш на земята.

Китката на стареца потрепна. Ножът му се отвори телескопично напред, като утрои дължината си и се превърна в тънка рапира. В същото време старецът пристъпи грациозно и втъкна острието в гърлото на копоя. Детективът посегна с една ръка към шията си и направи опит да насочи пистолета. Старецът заби ножа по-дълбоко и извъртя острието, прекъсна гръбначния стълб на противника си и едновременно с това накара върха на рапирата да излезе от другата страна на врата му. Револверът изтрака на пода в тунела, а когато старецът изтегли обратно рапирата, детективът просто се прегъна и рухна на камъка до собственото си оръжие.

Нещо изклокочи в гърлото на Кевин. Очите му бяха станали кръгли от страха и шока и отскачаха ту към мъртвеца, тук към изникналия от нищото меч, ту обратно към мъртвия човек на пода.

— Как… какво?

Старецът докосна пружината и накара рапирата да се прибере обратно, след което върна ножа в ботуша си.

— Работи на същия принцип като при театралния реквизит — обясни той. — Със съвсем леки модификации. Да ти се намира кибрит?

Кевин натика треперещите си ръце в джобовете, започна да рови из тях на сляпо и накрая извади неголяма подплатена бутилка.

— Ще проверя дали входът на тунела е чист — каза му старецът. — Изчакай сигнала ми. Не забравяй, пет минути. Увери се два пъти, че фитилът е запален и гори, а после си плюй на петите! Пет минути.

Пет минути за изтегляне на безопасно място. Но не и ако бързо горящият тринитротолуен, който щеше да изгори със скорост три метра само докато мигнеш, не беше заменил бавно горящия фитил с фин барут.

Старецът прекрачи през трупа на детектива и забърза към изхода на сервизния тунел. Не видя никого наоколо, така че почука силно с длетото, два пъти. В отговор отекнаха три почуквалия. Теренът беше чист. Старецът извади един служебен джобен часовник „Уолтъм“, какъвто не можеше да си позволи никой обикновен миньор. Всеки кондуктор, диспечер и машинист по закон бе длъжен да носи инкрустирания прецизен джобен часовник. Гарантирано не изоставаше с повече от половин минута за една седмица работа, без значение дали го подмяташе клатушкащ се сгорещен локомотив или го използваха на затрупан от снеговете перон на върха на планините Хай Сиера. Белият циферблат с арабски цифри се виждаше едва-едва в сумрака. Той загледа как вътрешната стрелка отброява секундите, вместо минутите, които Кевин вярваше, че ще му предостави бавно горящия барутен фитил, за да се измъкне навреме.

Пет секунди, в които Кевин трябваше измъкне запушалката на серния си кибрит, да извади клечка, да запуши подплатената бутилка, да коленичи до фитила. Три секунди, докато изнервените му пръсти драснат клечката в стоманата на каменарски чук. Една секунда, за да загори ярко и силно.

И за да докосне с пламъка напоения с тринитротолуен фитил.

По лицето на стареца като милувка полъхна лек ветрец.

Сетне от отвора на тунела излетя мощен порив, изтласкан от кухия бумтеж на експлодиралия дълбоко в скалите динамит. Разнесе се зловещ тътнеж, последван от нов полъх, които му дадоха да разбере, че сервизният тунел е рухнал.

Главният тунел беше следващият.

Мъжът се скри между подпорните греди в началото на тунела и зачака. Беше самата истина, че между сервизния тунел и хората, копаещи в главния до него, имаше поне двайсет стъпки гранитна скала. Но в точката, където бе заложил динамита, планината далеч не бе така непоклатима, насечена от цепнатини и напукани скали.

Стените се разтърсиха и разлюляха като при земетресение.

Старецът си позволи една мрачна усмивка. Потрепването под краката му говореше повече и от виковете на ужасените миньори и прахта излизаща на талази от главния тунел. Повече и от паникьосаните гласове на стичащите се пред тунела работници, прииждащи да разберат какво се е случило.

На стотици стъпки под планината таванът на галерията се беше срутил. Моментът беше съобразен така, че да погребе товарния влак, да премаже двайсет вагона, локомотива и тендера. Не изпитваше угризения, че заедно с влака ще погребе и хората. Самите те бяха толкова маловажни, колкото и детективът от железопътната компания, когото току-що бе убил. Не изпитваше каквото и да е съчувствие и към ранените, уловени в капан в мрака зад стената от срутени скали. Колкото повече смърт, разрушение и объркване имаше, колкото по-дълго им се наложеше да разчистват, толкова по-голямо щеше да бъде забавянето.

Махна превръзката от окото си и я прибра в джоба. Свали измачканата шапка, обърна периферията й отвътре навън и отново я нахлупи на главата си, превръщайки я в миньорски каскет. След това бързо развърза шала, който обездвижваше коляното му, за да създаде илюзията, че накуцва и излезе от тъмнината, крачейки уверено, право сред бъркотията от изплашени мъже. Затича заедно с тях, препъвайки се по траверсите, падайки на релсите, без да престава да се бори да се отдалечи от разрушенията. По някое време бягащите мъже забавяха устрема си, посрещнати от любопитните, тичащи по посока на случилото се нещастие. Човекът известен като Саботьора, не спря — вместо това се спусна в канавката до линията, като с лекота избегна спасителните екипи и железопътната полиция по добре обмисления си маршрут за бягство. Заобиколи един страничен коловоз, където бе композиран частен влак със специално предназначение, закачен за лъскав черен локомотив. Гигантската машина съскаше тихо, за да поддържа налягането на парата за електричество и отопление. В нощта грееха редици от прозорци с пердета. В студения въздух се носеше музика, а вътре се забелязваха прислужници с ливреи, които подреждаха маса за вечеря. На идване покрай този влак, преди да достигнат тунела, Кевин се бе възмутил от „малцината избраници“, пътуващи в разкош и изобилие, докато в същото време отрудените миньори получаваха по два долара на ден.

Саботьора се усмихна. Това беше частният влак на президента на железопътната компания. Когато научеше, че планината се е сгромолясала върху тунела му, в луксозните вагони щеше да завилнее самият ад и със сигурност можеше да се предположи, че „малцината избраници“ на Кевин тази вечер нямаше да се чувстват чак толкова избрани.

На километър и половина надолу по положените релси, острите светлини на електрическите лампи бележеха разхвърляна строителна площадка, спални отделения за работниците, складове, работилници, както и ремонтно депо, където обръщаха и поправяха локомотивите. Под тях дълбоко в котловината, блещукаха маслените лампи на лагера, разположен в края на линията, временен град от палатки и изоставени товарни вагони, побрал в себе си набързо сковани танцувални зали, кръчми и бардаци, които следваха неспирно изместващи я се железопътен парк.

Сега вече нямаше да се мести толкова бързо.

Щеше да им отнеме дни, преди напълно да разчистят рухналите скали от тунела. Най-малко седмица, преди да укрепят отслабените галерии, да поправят пораженията и да подновят работа. Този път беше саботирал железницата по доста задоволителен начин, най-добрата му работа досега. И ако изобщо някога успееха да разпознаят останките на Кевин, единственият свидетел, който можеше да го свърже с престъплението, за младежа се знаеше, че е гореща глава и все някой щеше да се сети, че често го е чувал да сипе радикални закани и ругатни сред скитниците, пътуващи с товарните влакове, преди по невнимание да взриви сам себе си и да се прати на оня свят.

2

До 1907 година влаковете със „специално“ предназначение бяха символ на богатството и властта в Америка. Обикновените милионери с по една къщичка в Нюпорт и градска къща на Паркс авеню, или дори имение на река Хъдсън, се придвижваха между палатите си с частни вагони, прикачени към пътнически влакови композиции. Но титаните — хората, които притежаваха железните пътища — пътуваха със своите специални, лични влакове, със собствени парни локомотиви, които във всеки един момент можеха да отнесат навсякъде из континента притежателите си. Най-бързият и най-луксозният специален влак в Съединените щати принадлежеше на президента на железниците „Южен Пасифик“, Озгуд Хенеси.

Влакът на Хенеси бе боядисан в гланцов яркочервен цвят и се теглеше от мощен локомотив „Боудуин Пасифик 4-6-2“, черен като въглищата в тендера му. Частните му вагони, кръстени „Нанси №1“ и „Нанси №2“ в памет на отдавна починалата му съпруга, се простираха на двадесет и пет метра дължина и три метра ширина. Бяха изработени от стомана, съгласно личните му инструкции, от компанията „Пулман“ и оборудвани от европейски производители на вътрешно обзавеждане.

В „Нанси №1“ се намираха кабинетът на Хенеси, гостна и самостоятелни купета, снабдени с мраморни вани, месингови легла и телефон, който можеше да се свърже към коя да е телефонна система из градовете, през които минаваха. В „Нанси №2“ имаше модерна кухня, складови отделения, които можеха да поберат провизии за месец напред, трапезария и купета за прислугата. Вагонът за багаж имаше специално отделено място за пакарда „Сив вълк“, автомобила на дъщеря му Лилиан. Вагонът столова и луксозно обзаведения спален вагон бяха предназначени за инженерите, банкерите и адвокатите работещи по прокарването на линията през Каскейд.

Щом веднъж се озовеше на главната железопътна линия, специалния влак на Хенеси можеше да го изстреля до Сан Франциско в рамките на половин ден, до Чикаго за три и до Ню Йорк за четири дни, със смяна на локомотивите, за да компенсира условията по пътя.

А когато и това не бе достатъчно, за да послужи на дългогодишната му амбиция да контролира всяка влакова линия в страната, разработената за него „телеграфна система скакалец“, електромагнитна индукционна система, патентована от Томас Едисон, с чиято помощ между летящия влак и телеграфните жици, простиращи се паралелно на железопътната линия, можеха да прескачат съобщения.

Самият Хенеси бе съсухрен старец, нисък, оплешивял, с измамно крехък вид. Притежаваше бдителни черни очи на пор и студен взор, който обезкуражаваше лъжата и караше всяка напразна надежда да угасне, и сърце, както се кълняха ограбените му врагове, на изгладнял отровен гущер. Часове след срутването на тунела той все още беше по риза по километър и половина на минута на телеграфиста, когато най-после въведоха първия от гостите за тази вечер.

Спокойният и изискан щатски сенатор Чарлз Кинкейд пристигна в безупречното си вечерно облекло. Беше висок и поразително красив мъж. Косата му бе пригладена, а мустаците — внимателно оформени. По лицето му нямаше и намек за мислите, които го занимаваха — ако изобщо имаше такива и кафяви те му очи си оставаха непроницаеми. Но пък сладникавата му усмивка винаги показваше готовност.

Хенеси поздрави политика с едва прикрито презрение.

— Ако случайно не сте разбрали, Кинкейд, се случи още една злополука. И кълна се в бога, този път със сигурност е саботаж.

— Всемогъщи боже! Сигурен ли сте?

— Толкова дяволски сигурен, че току-що телеграфирах на детективската агенция Ван Дорн.

— Отличен избор, сър! Саботажът ще се опре на местните шерифи, ако ми позволите, дори и да успеете да откриете такива тук горе из пущинаците. Бих казал, че би затруднил дори собствената ви железопътна полиция. — Бандити в мръсни униформи, можеше да добави Кинкейд, но сенаторът си оставаше в служба на железницата и предпочиташе да внимава какво говори в присъствието на човека, който го бе издигнал и също толкова лесно можеше да го унищожи. — Как беше мотото на Ван Дорн? — попита угоднически той. — „Никога не се отказваме, никога!“ Сър, тъй като аз съм човекът с най-добра подготовка, чувствам за свой дълг да поема координацията на екипите по разчистването на тунела.

Лицето на Хенеси се набръчка от пренебрежение. Това конте беше работило по строежа на мостове за Отоманската империя и нейната Багдадска железница, докато вестниците не бяха започнали да го наричат „Героя инженер“ заради предполагаемото му участие в спасяването на няколко американски медицински сестри и мисионери от турско пленничество.

Хенеси предпочиташе да тълкува тези сведения с известна предпазливост. Но Кинкейд бе успял по един или друг начин да осребри тази своя мнима слава в назначение от корумпираната щатска законодателна власт за представител на „интересите“ на железниците в „Клуба на милионерите“ в Щатския Сенат, и никой по-добре от Хенеси не бе наясно колко приятно забогатяваше Кинкейд от подкупи, свързани е работата на железниците.

— Трима души мъртви, само с щракване на пръстите — изръмжа той. — Петнайсет са уловени в капан. Не ми трябват повече инженери. В този момент ще ми свърши работа гробар. И един първокласен детектив.

Хенеси се извъртя стремглаво към телеграфиста:

— Отговориха ли от Ван Дорн?

— Още не, сър. Току-що изпратихме…

— Джо ван Дорн разполага с представители във всеки град на континента. Телеграфирай на всички!

Откъм личните им покои забързано се появи и дъщеря му Лилиан. Очите на Кинкейд се разшириха и усмивката му се изпълни с още по-голяма готовност. Въпреки че се намираха на прашен страничен коловоз дълбоко в планинската верига на Каскейд, беше облечена така, че след нея биха се обръщали и в най-изисканите нюйоркски приемни. Вечерната рокля от бял шифон бе пристегната в стройния й кръст. Дълбокото деколте отчасти се прикриваше от копринена роза. Около грациозната си шия носеше перлена огърлица с диаманти, а косата й бе вдигната високо в златист облак, чиито къдрици украсяваха високото й чело. Ярките обеци „Перуци“ от тройно шлифовани брилянти привличаха вниманието към лицето й. Перушина, помисли си цинично Кинкейд, която демонстрираше какво предлага тази жена, а то не беше никак малко.

Лилиан Хенеси беше зашеметяващо красива, изключително млада и изключително, изключително богата. Достойна за крал. Или за сенатор, хвърлил око на Белия дом. Проблемът бе яростната светлина в изумително бледосините й очи, която оповестяваше, че е повече, отколкото човек би могъл да опитоми сам. А сега баща й, който така и не бе успял да я обуздае, я бе назначил за своя доверена секретарка, което й предоставяше допълнителна независимост.

— Татко — каза тя, — току-що разговарях по телеграфона с главния инженер. Уверен е, че могат да влязат в сервизната галерия от другата страна и да си проправят път до главния тунел. Спасителните екипи работят. Телеграмите ти са изпратени. Време е да се преоблечеш за вечеря.

— Нямам намерение да вечерям, докато хората ми са затрупани някъде там.

— Няма да им помогнеш, ако умреш от глад. — Тя се обърна към Кинкейд: — Здравей, Чарлз — произнесе студено. — Госпожа Комдън ни очаква в приемната. Можем да изпием по един коктейл, докато баща ми се преоблича.

По времето, когато довършваха питиетата си, Хенеси все ще не се беше появил. Госпожа Комдън, пищна чернокоса жена на около четиридесет години, облечена с вталена рокля от зелена коприна и диаманти, обработени по европейски образец, заяви:

— Аз ще го доведа.

Влезе в кабинета. Без да обръща внимание на телеграфиста, който, подобно на всички останали телеграфисти, беше положил клетва никога да не разкрива съдържанието на съобщенията, които изпращаше или получаваше, тя постави нежно ръка на кокалестото рамо на Хенеси и каза:

— Всички са гладни. — На устните й имаше покоряваща усмивка. — Да сядаме да вечеряме. Господин Ван Дорн ще ви отговори съвсем скоро.

Още докато произнасяше последното, локомотивът изсвири на два пъти сигнала за „пълен напред“ и влакът потегли съвсем леко.

— Къде отиваме? — попита тя без особена изненада, че отново поемат на път.

— Сакраменто. Сиатъл и Спокен.

3

Четири дни след експлозията в тунела Джоузеф ван Дорн успя да настигне летящия неспирно Озгуд Хенеси в Голямото северно железопътно депо в Хенесивил. Чисто новият град в покрайнините на Спокен, щата Вашингтон, близо до границата с Айдахо, се пръскаше по шевовете от пресен дървен материал, креозот и горящи въглища. Вече бяха започнали да го наричат „Минеаполис на Северозапада“. Ван Дорн знаеше, че Хенеси е решил да издигне града на това място като част от плана си да удвои линиите на „Южен Пасифик“, поглъщайки северните трансконтинентални пътища.

Основателят на знаменитата детективска агенция Ван Дорн бе едър, оплешивяващ, добре облечен мъж в четиридесетте си години, който приличаше по-скоро на проспериращ търговски пътник, отколкото на бич за обитателите на подземния свят. Изглеждаше общителен, с волеви римски нос, винаги готов да се усмихне, макар това впечатление леко да се заглаждаше от намека за меланхолия в ирландските му очи, с великолепни червеникави бакенбарди, които се спускаха чак до още по-великолепната му, също червеникава брада. Докато приближаваше специалният влак на Хенеси, мелодията на рагтайм, която долиташе от един грамофон, успя да изтръгне от него въздишка на одобрително облекчение. Веднага разпозна живата изпълнена с нежност мелодия на чисто новото изпълнение на Скот Джоплин „Музика в прожектора“2 и тази музика веднага му даде да разбере, че Лилиан, дъщерята на Хенеси, със сигурност е някъде наоколо. Свадливият президент на компанията „Южен Пасифик“ винаги беше в по-благосклонно настроение, когато тя се намираше наблизо.

Изчака на междинната платформа, доловил раздвижване от вътрешността на вагона. И наистина, в същия момент се появи Хенеси, който тъкмо изхвърляше през вратата кмета на Спокен — Напусни влака ми! Хенесивил никога няма да бъде част от града ви. Не възнамерявам железопътното ми депо да плаща данъци на Спокен!

А на Ван Дорн се сопна:

— Доста време ви отне да се появите.

Ван Дорн отвърна на тази безцеремонност с топла усмивка. Силните му бели зъби блеснаха в гнездото от червеникави бакенбарди, докато малката ръка на Хенеси изчезваше напълно в неговата, а самият той избоботи приветливо:

— Бях в Чикаго, а вие се появявате навсякъде по картата. Изглеждате добре, Озгуд, макар и леко раздразнен. Как е прелестната Лилиан? — попита, докато Хенеси го въвеждаше във вагона.

— Както обикновено — създава повече проблеми от цяла каруца ай-талианци.

— А, ето я и нея! Мили боже, как само сте пораснали млада госпожице, не съм ви виждал от…

— От Ню Йорк, когато татко ви нае, за да ме върнете в школата на госпожица Портър?

— Не — поправи я Ван Дорн — струва ми се, че последния път беше, когато ви освободихме под гаранция от затвора в Бостън след онзи злощастен парад на суфражетките.

— Лилиан! — каза Хенеси. — Искам бележките от тази среща да бъдат напечатани и приложени към договора ни с агенцията Ван Дорн.

Немирната светлинка в бледосините й очи внезапно се замени от интелигентен, делови поглед:

— Договорът е подготвен за подписите ви, татко.

— Джо, допускам, че вече си научил за нападенията.

— Доколкото разбирам — каза уклончиво Ван Дорн, — строежът на експресната линия през Каскейд, който е предприела компанията „Южен Пасифик“, е възпрепятстван от ужасяващи инциденти. Загинали са няколко ваши работници, както и неколцина пътници.

— Няма начин всички инциденти да са случайни — отвърна сурово Хенеси. — Някой полага значителни усилия да съсипе тази компания. Наемам хората ти, за да заловите саботьорите, без значение дали са анархисти, чужденци или стачници. Застреляйте ги, обесете ги, направете каквото е необходимо, но ги накарайте да престанат незабавно.

— В минутата, в която ми телеграфирахте, назначих най-добрия си оперативен работник по случая. Ако ситуацията се окаже от такъв характер, ще го направя главен разследващ по случая.

— Не! — каза Хенеси. — Искам ти да ръководиш нещата Джо. Лично.

— Айзък Бел е най-добрият човек, с когото разполагам. Само можех да си мечтая да притежавам неговите способности, когато бях на неговата възраст.

Хенеси го прекъсна:

— Изясни нещата, Джо. Влакът ми е спрял само на шестстотин километра северно от саботирания тунел, но трябваше да изминем най-малко хиляда, докато дойдем дотук, с връщането назад, изкачването и прехвърлянията. Прекият път през планините ще съкрати това разстояние с цял ден. Успехът на строежа и бъдещето на цялата компания са прекалено важни, за да ги оставим в ръцете на наемници.

Ван Дорн знаеше, че Хенеси е свикнал да получава каквото иска. В края на краищата беше успял да изкове транс континентални железопътни линии от Атлантическия до Тихия океан, прегазвайки конкурентите си, комодор Вандербил и Дж. П. Морган, надхитряйки Междущатската търговска комисия и Конгреса на Съединените щати, побеждавайки с неумолимата си воля дори самия президент Теди Рузвелт. Така че когато внезапната поява на кондуктора на Хенеси ги прекъсна, Ван Дорн отправи мълчалива благодарствена молитва. Началникът на влака застана на вратата в безупречната си тъмносиня униформа, обсипана с блестящи пиринчени копчета и червените ширити на „Южен Пасифик“.

— Съжалявам за безпокойството, сър. Заловили са скитник, направил опит да се качи във влака ви.

— За какво изобщо ме тревожиш? Имам си достатъчно работа, че да управлявам и железницата. Предай го на шерифа.

— Той твърди, че господин Ван Дорн ще гарантира за него.

В частния вагон на Хенеси влезе висок мъж, охраняван от двама набити железопътни полицаи.

Носеше груби дрехи на скитник, който пътува с влаковете в търсене на работа. Дочените му панталони и палто бяха покрити с прах. Ботушите му бяха оръфани. Широкополата му шапка, омачкан каубойски Стетсън, очевидно го бе предпазвала неведнъж и два пъти от проливния дъжд.

Лилиан Хенеси забеляза първо очите му, сини с виолетова отсянка, които обгърнаха приемната с пронизващ, търсещ взор, който проникваше във всяка цепнатина и пролука. Колкото и бързо да се стрелкаше този поглед обаче, като че ли успяваше да се спре върху лицето на всеки един от присъстващите — баща й, Ван Дорн, а накрая и нея самата — и да разгадае и най-съкровените им мисли. Реши да отвърне смело на този поглед, но откри, че ефектът беше по-скоро хипнотизиращ.

На височина непознатият беше над метър и осемдесет, жилест като чистокръвен арабски жребец. Горните му устни бяха скрити зад гъсти мустаци, златисторуси като косата му и наболата четина по бузите му. Ръцете му стояха отпуснати отстрани до тялото. Имаше дълги и изящни пръсти. Лилиан огледа решителното изражение, отпечатано върху брадичката и устните на мъжа и прецени, че пред нея стои около тридесетгодишен човек с невероятна решителност.

Придружителите му стояха наблизо, но не го докосваха. Едва когато тя успя да откъсне поглед от лицето на високия мъж, забеляза, че един от железопътните полицаи притиска окървавена кърпичка към носа си. Другият примигваше с едно подуто и насинено око.

Джоузеф Ван Дорн си позволи една леко снизходителна усмивка:

— Озгуд, ще ми позволите ли да ви представя Айзък Бел, човекът, който ще проведе разследването от мое име?

— Добро утро — каза Айзък Бел. Пристъпи напред с протегната ръка. Пазачите понечиха да тръгнат след него. Хенеси ги освободи рязко:

— Вън!

Пазачът, който попиваше кръвта от носа си с кърпичка, прошушна нещо на кондуктора, докато ги съпровождаше до вратата.

— Извинете, сър — каза кондукторът, — но тези мъже искат вещите си обратно.

Айзък Бел извади от джоба си кожената палка с накрайник от оловни сачми:

— Как се казваш?

— Били — дойде мрачният отговор.

Бел му подхвърли палката и произнесе студено, с едва сдържан гняв в гласа си:

— Били, следващия път, когато някой ти предложи да те последва, без да създава проблеми, най-добре приеми думата му. — После се обърна към мъжа с насинено око: — А ти?

— Ед.

Бел извади един револвер и го подаде на Ед с дръжката напред. След това изсипа петте патрона в ръката му с думите:

— Съветвам те повече да не вадиш оръжие, преди да си се научил да си служиш с него.

— Мислех, че съм — промърмори Ед и нещо в засраменото му изражение изглежда накара високия детектив да се смили:

— Бил си каубой, преди да постъпиш на работа в железниците? — попита Бел.

— Да, сър, трябваше ми работа.

Очите на Бел се смекчиха до по-топъл оттенък на синьото и устните му се раздалечиха в приятелска усмивка. Извади една златна монета от джоба, скрит във вътрешността на колана му:

— Заповядай, Ед. Намери си пържола за насиненото око и си вземете нещо за пиене.

Пазачите кимнаха.

— Благодаря, господин Бел.

Бел най-сетне насочи вниманието си към президента на „Южен Пасифик“, който не отделяше от него намръщения си изпълнен с очакване поглед:

— Господин Хенеси, ще ви докладвам веднага щом получа възможност да се изкъпя и да сменя тези дрехи.

— Носачът ще ти донесе багажа — каза Ван Дорн с усмивка.

Детективът се върна след двайсетина минути, с подстригани мустаци, заменил дрехите на скитник със сребристо сив триреден костюм, ушит от фина, дебела английска вълна, подходяща за есенните студове. Носеше бледосиня риза, а около врата му имаше виолетова вратовръзка, която подчертаваше цвета на очите му.

Айзък Бел бе напълно наясно, че трябва да подхване случая по възможно най-подходящия начин, като преди всичко изясни, че той, а не властният президент на железопътната компания, ще дава тон в разследването. На първо време отвърна на топлата усмивка на Лилиан Хенеси. След това се поклони учтиво на чувствената тъмноока жена, която бе влязла съвсем тихо и бе седнала на коженото кресло. Най-накрая се обърна към Озгуд Хенеси:

— Не съм напълно убеден, че инцидентите са саботаж.

— Са и още как, по дяволите! Стачниците вилнеят из целия Запад. А сега и паниката на Уолстрийт разпалва още повече радикалите и агитаторите.

— Истина е — отвърна Бел, — че стачката на трамвайните работници в Сан Франциско и тази на телеграфистите от „Уестърн Юниън“ успяха да вгорчат живота на профсъюзните работници. И дори водачите на Западната миньорска федерация, които в момента са по съдилищата, наистина да са организирали заговор за убийството на губернатора Стюненбърг — обвинение, в което изпитвам съмнения, понеже детективската работа по този случай беше наистина немарлива, — е очевидно, че няма недостиг от радикалисти, готови да заложат динамита в портала на губернатора. А и убиецът, които извърши атентата срещу президента Маккинли, едва ли е единственият анархист по тези земи. Но… — Айзък Бел направи пауза, за да насочи втренчения си поглед с пълна сила към Хенеси. — Господин Ван Дорн ми плаща да залавям убийци и банкови обирджии из целия континент. Всеки месец ми се налага да се возя в повече специални влакове, експреси и „летящи“ локомотиви, отколкото на някои хора им се събира за цял живот.

— Какво общо имат вашите пътувания с нападенията срещу моята компания?

— Влаковите катастрофи са често срещано нещо. Миналата година от „Южен Пасифик“ са изплатили два милиона долара в компенсации за ранените по време на такива инциденти. Преди да е изтекла 1907 година, ще са се случили десет хиляди катастрофи, осем хиляди дерайлирания и над пет хиляди смъртни случая. Като чест клиент на железниците приемам по-скоро лично събития, при които вагоните се наблъскват едни в други като телескоп.

Озгуд Хенеси придобиваше все по-розов цвят, докато гневът започваше да клокочи в него.

— Ще ви кажа същото, което бих казал на някой анти реформист, решил, че железниците са корена на всяко зло. Линиите „Южен Пасифик“ имат над сто хиляди служители. Работим като луди, за да превозим сто милиони пътници и триста милиона тона в товари всяка година!

— По една случайност обожавам влаковете — каза меко Бел. — Но железопътните работници не преувеличават, когато твърдят, че тънкият стоманен фланец, който удържа колелото върху релсата, е на „два сантиметра между нас и вечността“.

Хенеси стовари ръка върху масата.

— Тези убийци радикали са заслепени от собствената си омраза! Не виждат ли, че скоростта, която им предоставят железниците, е божи дар за всеки мъж и жена на този свят? Америка е огромна! По-голяма от потъналата в разногласия Европа. По-широка от разединен Китай. Железниците ни обединяват. Как ще се придвижват хората без нашите влакове? С дилижанси? Кой ще откара реколтата им на пазара? Биволите? Мулетата? Само един от моите локомотиви тегли повече товар от всички каруци на заселниците, които някога са имали късмет да прекосят равнините… Господин Бел, чували ли сте за „Летящия Томас“?

— Разбира се. Летящият Томас е четири цилиндров автомобил с мощност шейсет конски сили, модел 35. Произвеждат ги в Бъфало. Възлагам големи надежди, че компанията „Томас“ ще спечели състезанието от Ню Йорк до Париж следващата година.

— Защо според вас са кръстили автомобил на железопътен влак? — изрева Хенеси. — Скорост! Летящият влак е мощен влак, известен с невероятната си скорост! И…

— Скоростта е нещо прекрасно — прекъсна го Бел. — Ето защо…

Фактът, че Хенеси използваше тази секция от частния вагон за личен кабинет бе очевиден от графиките окачени на тавана от лакирано дърво. Високият жълтокос детектив огледа набързо месинговите им табелки и разви една железопътна карта, изобразяваща влаковите линии в Калифорния, Орегон, Невада, Айдахо и Вашингтон. После посочи планинската граница между Калифорния и Невада:

— Преди шейсет години група заселници, нарекли себе си Групата на Донър, са направили опит да пресекат тези планини с помощта на каруци. Целта им била Сан Франциско, но подранилите снегове блокирали прохода, който били избрали, за да преодолеят Сиера Невада. Групата на Донър остава в капан в продължение на цялата зима. Храната им свършила. Онези, които не умрели от глад, оцелели, като се хранели с телата на мъртвите.

— Какво общо имат канибалите заселници с железницата ми, по дяволите?

Айзък Бел се усмихна широко:

— В днешно време, ако огладнеете някъде около Прохода Донър, от отличните ресторанти на Сан Франциско ви делят само четири часа път с влак.

Строгото лице на Озгуд Хенеси не предлагаше голям избор в израженията между намръщване и усмивка, но все пак нещо в него бе омекнало, когато се обърна към Джоузеф Ван Дорн и каза:

— Печелиш, Джо. Давай, Бел. Да те чуем.

Бел отново посочи картата:

— През последните три седмици сте имали подозрителни дерайлирания тук в Роузвил и при Дънсмюър. Да не забравяме и срутването на тунела, което ви е принудило да се свържете с господин Ван Дорн.

— Не ми съобщаваш нищо, което вече не знам — отсече Хенеси. — Загинаха четирима железопътни строители и един машинист. Още десет ранени с изпотрошени крайници. Строежът изостава с осем дни.

— И един детектив на служба в железопътната компания, премазан до смърт в сервизния тунел.

— Какво? А, да. Забравих. Един от копоите.

— Името му е Кларк. Алойшъс Кларк. Приятелите му са го наричали Уши.

— Познавахме го — обясни Джоузеф ван Дорн. — Работеше за фирмата. Огън детектив. Но си имаше трески за дялане.

Бел погледна всеки един от присъстващите в лицето и съвсем ясно произнесе най-големия комплимент, който човек можеше да чуе на Запад:

— С Уши Кларк всеки би тръгнал на път.

След което се обърна към Хенеси:

— Минах през няколко сборища на скитници на път за насам. В покрайнините на Кресънт Сити, по линията за Сискию — той посочи северния край на Калифорния на картата — се натъкнах на слухове за радикалист или анархист, когото скитниците наричат Саботьора.

— Радикалист! Не ви ли казах?

— Скитниците знаеха малко за него, но се бояха. Хората, които се присъединяват към каузата му, никога повече не се появяват. От оскъдните сведения, с които разполагам до този момент, заключих, че е възможно да е вербувал съучастник за работата по тунела. Млад агитатор, миньор на име Кевин Бътлър, когото са забелязали да взима един от товарните влакове южно от Кресънт Сити.

— За Юрика! — намеси се Хенеси. — От Санта Роса е можел да се насочи към Рединг и Уийд, а оттам за Каскейд. Какво ви повтарям през цялото време? Радикалисти, чужденци, анархисти. Агитаторът направи ли самопризнания.

Кевин Бътлър в момента прави самопризнания пред дявола сър. Тялото му е било открито до това на детектив Кларк в сервизния тунел. Независимо от това обаче, нищо от миналото му не навежда на мисълта, че е бил способен да извърши подобно нападение без чужда помощ. Саботьорът, както го наричат, все още е на свобода.

В съседната стая затрака телеграфен ключ. Лилиан Хенеси наостри уши. Когато тракането престана, телеграфистът влезе забързано със записа. Бел забеляза, че Лилиан не си направи труда да прочете написаното на хартията, преди да каже на баща си:

— От Рединг. Сблъсък северно от Рийд. Влак с работници не е спазил сигнализацията. От товарния влак след него не са знаели, че първият е в същата отсечка и са се сблъскали. Служебният вагон е навлязъл в товарна платформа. Има двама убити.

Хенеси скочи на крака с почервеняло лице:

— И отново нямаме саботаж? Не е спазил сигнализацията, ама друг път. Тези влакове трябваше да пристигнат в Каскейд. Което означава още по-голямо забавяне.

Джоузеф Ван Дорн пристъпи напред, за да успокои изпадналия в бяс президент.

Бел приближи Лилиан.

— Можете да дешифрирате морзовата азбука? — попита тихо.

— Наблюдателно око имате господин Бел. Пътувам с баща си от съвсем малка. Никога не се е отдалечавал на повече от няколко крачки от телеграфен апарат.

Бел прецени младата жена с малко по други очи.

Дали пък Лилиан не беше нещо повече от разглезеното твърдоглаво дете, каквото изглеждаше на пръв поглед? Можеше да се окаже източник на безценна информация за вътрешния кръг на баща си.

— Коя е дамата, която преди малко се присъедини към нас?

— Ема Комдън е добра семейна приятелка. От нея научих френски и немски. Освен това положи невероятни усилия да подобри взаимоотношенията ми — Лилиан мигна няколко пъти с дълги мигли над бледосините си очи — с пианото.

Ема Комдън носеше спретната рокля с благопристойна кръгла якичка и елегантна брошка на шията. До голяма степен бе пълна противоположност на Лилиан — закръглена там, където младата жена бе слаба, с тъмнокафяви очи, почти черни, с тъмна коса, сияйно кестенява с лек намек за червеникаво, прихваната по френски маниер.

— Искате да кажете, че сте учили у дома, за да помагате на баща си?

— Искам да кажа, че ме изключиха от толкова много източни училища, че баща ми нае госпожа Комдън, за да завърши обучението ми.

Бел отвърна на усмивката й:

— Как ви остава време за френски, немски и пиано, ако едновременно с това работите и като лична секретарка на баща си?

— Надраснах домашната си учителка.

— Но независимо от това госпожа Комдън е останала…?

Лилиан отговори хладно:

— Ако наистина имате очи, господин детектив, вероятно ще забележите, че баща ми е много привързан към нашата „семейна приятелка“.

Хенеси обърна внимание, че двамата разговарят.

— Какво? Какво?

Тъкмо казвах, че съм чувал да се говори за невероятната красота на госпожица Хенеси.

— Лилиан не е наследила това лице откъм моята страна на семейството. Колко ви плащат, за да бъдете детектив, господин Бел?

— Горната граница на стандартния ценоразпис.

— В такъв случай без съмнение ще ме разберете, ако като баща на тази невинна млада дама изпълня задължението си и попитам кой ви е купил хубавите дрехи?

Дядо ми, Айзая Бел.

Озгуд Хенеси се вторачи изпитателно в него. Едва можеше да бъде по-изненадан, дори ако Бел му бе отговорил, че произлиза от слабините на крал Мидас.

— Айзая Бел е бил ваш дядо? Което прави Ебънизър Бел ваш баща? Президентът на Американската държавна банка в Бостън? Всемогъщи боже, банкер?

— Баща ми е банкерът. Аз съм детектив.

— Моят баща никога не беше срещал банкер през живота си.

Работеше по железните трасета, набиваше клинове. Разговаряте със син на железопътен работник, Бел. Започнах също като него, набивах клинове по релсите. Знам как да си вадя хляба. Изработил съм си десетте часа на ден нагоре по стълбицата: спирач, машинист, кондуктор, телеграфист, диспечер — нагоре по линията от релсите през гарите до кабинета на директора.

— Онова, което баща ми иска да каже — намеси се Лилиан, — е, че се е издигнал от набиването на клинове под горещото слънце до набиването на позлатени клинове под слънчобран.

— Не ми се подигравай, млада госпожице. — Хенеси свали още една карта от тавана. Бяха планове, подробно копие с множество детайли върху бледосиня хартия, изобразяващо инженерните планове за мост с конструкция от свободно носещи греди, прехвърлящ дълбока клисура с помощта на две подпори от камък и стомана.

— Ето накъде сме се упътили, господин Бел. Мостът при Каскейд Кениън. Изнамерих най-добрия инженер и го накарах да излезе от пенсия, Франклин Мауъри, за да ми построи най-здравия железопътен мост западно от Мисисипи. Сега Мауъри почти е приключил.

За да спестим време, строим предварително, като пренасочваме влакове по изоставена дървена линия, която се изкачва из теснините от пустинята Невада.

— Той посочи картата. — Когато най-сетне пробием оттук — Тунел №13 — мостът ще ни чака. Скорост, господин Бел. Всичко опира до скоростта.

— Имате ли краен срок? — запита Бел. Хенеси погледна остро към Джоузеф ван Дорн.

— Джо, мога ли да допусна, че доверителната информация е в също толкова сигурни ръце с твоите детективи, колкото и в тези на моите адвокати?

— В по-сигурни — отговори Ван Дорн.

— Имаме краен срок — призна Хенеси на Бел.

— Наложен от вашите банкери?

— Не от онези дяволи. От майката природа. Зимата е на прага ни, а когато стигне до Каскейд, спираме със строежа на железния път чак до пролетта. Разполагам с най-добрия кредит в железопътния бизнес, но ако не свържа прохода при Каскейд с моста при Каскейд Кениън, преди зимата да ни е принудила да излезем в почивка, дори моят кредит ще пресъхне. Между нас казано господин Бел, ако това разширяване се забави, ще изгубя всякакви шансове да завърша тунела още в деня след първата зимна буря.

— Бедете сигурен, Озгуд, ще го хванем — увери го Джоузеф Ван Дорн.

Хенеси не се успокояваше толкова лесно. Той разтърси плановете, сякаш искаше да ги накара да се превърнат в реалност:

— Ако тези саботьори успеят да ме спрат, преди да сме се разправили с Каскейд, ще изминат най-малко двайсет години, докато се намери друг, който да се справи със задачата. Там е последното препятствие, което възпира прогреса на запад, а аз съм последният останал жив с достатъчно кураж, за да го преодолее.

Айзък Бел не се съмняваше, че старецът обожава своята железница. Нито си позволяваше да забрави за възмущението в собственото си сърце при мисълта колко ли още хора щяха да загинат или да бъдат ранени по вина на Саботьора. Невинните бяха неприкосновени. Но в този момент съзнанието му преди всичко бе заето от спомена за това как Уиш Кларк пристъпва по обичайния си отпуснат и безгрижен начин пред нож, предназначен не за друг, а за самия Бел.

— Обещавам, ви, че ще го хванем — увери той президента на компанията.

Хенеси се взира известно време в него, сякаш се опитваше да го прецени. След това бавно се отпусна в едно кресло.

— Господин Бел, изпитвам облекчение, че разполагам с помощник от вашия калибър.

Когато Хенеси се обърна към дъщеря си, за да я попита дали е съгласна, забеляза, че тя също наблюдава богатия обигран детектив като че пред нея имаше нова състезателна кола, която се канеше да поиска като подарък от баща си за следващия си рожден ден.

— Синко? — запита той. — Има ли госпожа Бел?

Бел вече беше обърнал внимание на заинтересования поглед на красивата млада дама. Ласкателно, дори изкушаващо, но не го приемаше лично. Лесно можеше да се отгатне защо привлича вниманието й. Със сигурност за нея беше първият мъж, когото баща й не бе успял да сплаши. Но между внезапното й очарование от него и внезапния интерес на баща й да я види задомена с подходяща партия бе настъпил моментът джентълменът да изтъкне намеренията си по най-правилния начин.

— Сгоден съм, скоро ще се оженим — каза той.

— Сгоден, а? Къде е тя?

— Живее в Сан Франциско.

— Как е преживяла земетресението?

— Изгуби дома си — отговори Бел, без да дава допълнителни подробности, въпреки че все още беше жив споменът за внезапно приключилата им първа нощ, когато земетръсът бе запратил леглото през стаята, а пианото на Марион беше паднало през предната стена право на улицата. — Марион остана да се грижи за сираците. Сега, след като за повечето от тях е намерен дом, работи за един от местните вестници.

— Насрочили ли сте дата за сватбата? — попита Хенеси.

— Скоро — отговори Бел.

Лилиан Хенеси изглежда прие „скоро“ като предизвикателство.

— Доста далеч сме от Сан Франциско.

— Хиляда и шестстотин километра — отвърна Бел.

— По-голямата част от пътя е бавно пълзене из стръмни склонове и безкрайни завои из планините Сискию…

Причината за строежа на тунела при Каскейд, който ще съкрати пътуването дотам с цял ден — прибави, променяйки темата на разговора от дъщери за женене обратно към саботажа. — Което ми напомня, че ще бъде по-удобно, ако разполагам с пропуск за железниците.

— Ще направя нещо повече! — заяви Хенеси и скочи на крака. — Ще си получите пропуска — безусловен пропуск за всеки един влак в страната. Освен това ще ви предоставя собственоръчно написано от мен писмо, с което ви упълномощавам в случай на нужда по всяко време да се снабдите с влак със специално предназначение. Вече работите за железниците.

— Не, сър, работя за господин Ван Дорн. Но обещавам да оползотворя добре пълномощията ви.

— Господин Хенеси ви снабди с криле — каза госпожа Комдън.

— Само ако знаехте накъде да отлетите — Красивата Лилиан се усмихна. — Или при кого.

Когато телеграфният апарат отново започна да трака, Бел кимна на Ван Дорн и двамата тихо излязоха на външната платформа на вагона. През влаковото депо бръснеше студен северен вятър, който вдигаше облаци прах и пепел.

— Ще ми трябват доста от нашите хора — каза Бел.

— Само кажи кога. Някои по-специално.

Айзък Бел изреди дълъг списък от имена. Ван Дорн го изслуша, като кимаше одобрително. Когото приключи Бел каза:

— Иска ми се да пренеса управлението на операцията в Сакраменто.

— Можех да се обзаложа, че би желал да я преместим в Сан Франциско.

— По лични причини, да. Предпочитам да се възползвам от възможността да бъда в един и същи град с годеницата си. Но Сакраменто разполага с най-бързите железопътни връзки по тихоокеанския бряг и към вътрешността на страната. Възможно ли е да направим първата среща в „Госпожица Ан“?

Ван Дорн не скри изненадата си:

— Защо ти е притрябвало да се срещате в бардак?

— Ако така нареченият Саботьор е решил да се разправи с цялата континентална железница, следователно е престъпник с широки възможности. Не искам силите ни да бъдат забелязвани на публично място, преди да съм разбрал какво знае и откъде го е научил.

— Сигурен съм, че Ан Паунд ще намери местенце за нас в някоя от задните приемни — произнесе сковано Ван Дорн. — Щом смяташ, че това е най-добрият възможен вариант. Кажи ми обаче, знаеш ли нещо повече, освен онова, което току-що докладва на Хенеси?

— Не, сър. Но имам усещането, че Саботьора е изключително бдителен.

Ван Дорн отвърна с мълчаливо кимване. Опитът му подсказваше, че когато детектив като Айзък Бел има „усещане“, усещането обикновено е резултат от натрупването на дребни подробности, каквито обикновените хора никога не биха забелязали. После каза:

— Ужасно съжалявам за Алойшъс.

— Дойде ми малко изневиделица. Човекът ми спаси живота в Чикаго.

— А ти спаси неговия в Ню Орлиънс — отговори Ван Дорн. — И още веднъж в Куба.

— Беше забележителен детектив.

— Когато беше трезвен. Но се напиваше до смърт. И дори ти не можа да го спасиш от това. Не, че не опита.

— Беше най-добрият — повтори упорито Бел.

— Как е бил убит?

— Тялото му е премазано под скалите. Очевидно Уиш е бил точно на мястото, където е избухнал динамитът.

Ван Дорн поклати натъжено глава:

Инстинктите на този мъж бяха златни. Дори когато беше пиян. Мразех мисълта, че ми се налага да го освободя.

Гласът на Бел залази неутралния си тон:

— Личното му оръжие е било на няколко стъпки от тялото, което показва, че преди експлозията го е извадил от кобура.

— Може да е било изхвърлено дотам от самата експлозия.

— Беше старият ръчен армейски пистолет, който много обичаше. Носеше го в кобур с капак. Не е паднал. Трябва да го е държал в ръка.

За да оспори предположението на Бел, че Алойшъс Кларк е опитал да предотврати нападението, Ван Дорн попита хладнокръвно:

— Къде е била манерката му?

— Все така във вътрешния джоб на сакото му.

Ван Дорн кимна и понечи да промени темата, но Айзък Бел не беше приключил:

— Трябваше да знам как се е озовал в тунела. Дали е умрял преди или по време на експлозията. Така че натовариха тялото му на влака и го откарах при лекар в Каламат Фолс. Присъствах лично на огледа. Докторът ми показа, че преди върху него да рухнат скалните отломъци, в гърлото му е бил забит нож.

Лицето на Ван Дорн потрепна.

— Прерязали са му гърлото?

— Не прерязали. Пронизали. Ножът е преминал през гърлото му, плъзнал се е между два шийни прешлена, прекъснал е гръбначния стълб и е излязъл през врата му. Докторът твърдеше, че е било извършено чисто, като от хирург или касапин.

— Или просто са имали късмет.

— Ако е така, убиецът е имал късмет на два пъти.

— Какво искаш да кажеш?

— За да изненадаш Уиш Кларк, поначало се искаше солидна доза късмет, не мислиш ли?

Ван Дорн извърна очи:

— Манерката празна ли беше?

Бел се усмихна едва-едва и донякъде тъжно:

— Не се тревожи, Джо, на твое място и аз бих го уволнил. Беше суха като барут.

— Нападнали са го отпред.

— По всичко изглежда.

— Но твърдиш, че Уиш вече е бил извадил пистолета.

— Точно така. Тъй че как е успял Саботьора да стигне до него с нож?

— Хвърлил го е? — попита колебливо Ван Дорн. Ръката на Бел се стрелна към ботуша и извади оттам собствения си нож за хвърляне. Подметна тънкото парче стомана между пръстите си, преценявайки тежестта му.

— Нужен ти е катапулт, за да хвърлиш с нож с такава сила, че да прониже напълно шията на възрастен мъж.

— Разбира се… Внимавай, Айзък. Както сам каза, Саботьора трябва да е някой бърз като светкавица омбре3, за да успее да изненада Уиш Кларк. Дори в пияно състояние.

— Ще получи възможност — закле се Бел — да ми покаже колко точно е бърз.

4

Електрическите светлини на Венецианския кей в Санта Моника огряваха такелажа на тримачтовия кораб на постоянен док до него и линиите по покрива на огромен павилион. Духовият оркестър свиреше непрестанно „Марша на гладиатора“ от Джон Филип Суза.

Скитникът обърна гръб на сладко-горчивата музика и тръгна към тъмнината по твърдия отъпкан пясък.

Светлините блещукаха по вълните и хвърляха пенеста сянка пред него, докато хладният тихоокеански бриз развяваше дрипавите му дрехи. Отливът беше настъпил и скитникът бе излязъл на лов за котва, която би могъл да открадне.

Заобиколи някакво село от колиби. Японските селяни, които живееха там, бяха изтеглили лодките си на плажа, близо до колибите, за да ги държат под око. Откри каквото търсеше малко след като ги подмина — една от плоскодънните лодки, пръснати по брега от Обществото на спасителите в Съединените щати, с които спасяваха изпаднали в беда моряци или давещи се туристи. Лодките бяха напълно оборудвани за спускане на вода от екипи от доброволци. Отметна платнището и опипа в тъмното — гребла, черпаци и най-накрая студения метал на котвата.

Понесе я със себе си към кея. Преди обаче да стигне до него, заора нагоре по дълбокия пясък и тръгна към града. Улиците бяха тъмни, къщите — смълчани. Успя да избегне един нощен пазач, тръгнал пеша на обход, и се озова, без никой да може да го спре, пред конюшня, която, подобно на повечето конюшни в областта понастоящем се преустройваше, за да посрещне нуждите на новите автомобили. Между каруците, двуколките и файтоните бяха паркирани безредно камиони и коли в ремонт. Дъхът на бензин се смесваше с този на слама и конска тор.

През деня мястото беше оживено. Посещаваха го коняри, файтонджии, каруцари и механици, пушещи, дъвчещи, говорещи един през друг. Но единственият буден човек тази вечер беше ковачът, който изненада скитника, давайки му цял долар в замяна на котвата. Беше му обещал петдесет цента, но беше пийнал и бе от онези хора, чиято кесия се разтваряше щедро под влияние на уискито.

Ковачът се хвана на работа, за да преправи котвата, преди някой да е забелязал, че е била открадната. Започна, като отряза една от чугунените лапи, удряйки по нея отново и отново с чук и студено длето, докато най-сетне не се отчупи. Използва пила, за да заглади грубите краища. Когато вдигна котвата към светлината, онова, което бе останало от нея, приличаше на кука.

Без да престава да се поти дори в хладния нощен въздух, той довърши една бутилка бира и отпи голяма глътка от шишето с „Келогс Олд Бърбън“, преди да се заеме да пробие дупка в тялото на котвата, както бе пожелал клиентът. Пробиването на чугун не беше лесна работа. Почина малко, за да си поеме дъх, и изпи още една бутилка бира. Най-сетне успя да приключи, почти без да си дава сметка, че ако отпие още една глътка „Келогс“, може да пробие дупка в собствена си ръка вместо в дръжката.

Уви котвата в одеялото, предоставено от клиента, и я прибра в пътната чанта на мъжа. Вдигна лапата паднала в пясъка до наковалнята, усещайки как в главата му всичко се върти. Тъкмо се чудеше какво ли може да измайстори от нея, когато клиента почука на вратата.

— Изкарай я навън.

Мъжът стоеше в тъмното и тази вечер ковачът още по-малко различаваше острите му черти. Но разпозна силният му глас, прецизната му източна дикция и надменния му, придаващ му важност маниер. Забеляза колко е висок и видя дългия до коленете едноредов редингот.

— Казах, изкарай я навън.

Ковачът изнесе пътната чанта през вратата.

— Затвори вратата!

Той я затвори след себе си, преграждайки пътя на светлината, а клиентът му взе чантата с безцеремонното:

— Благодаря ти, добри човече.

— Пак заповядайте — измърмори ковачът, чудейки се за какво, дявол го взел, щеше да послужи половин котва на едно конте в редингот.

През сенките проблесна десетдоларова златна монета — едноседмична надница в тези трудни времена. Ковачът посегна непохватно, не успя да я улови и се наложи да коленичи на пясъка. Почувства как мъжът надвисна малко по-близо до него. Дигна несигурно поглед и видя как непознатия посяга към оръфания си ботуш, който никак не съответстваше на изисканите му дрехи. Точно тогава вратата зад него се разтвори широко и върху лицето на мъжа се разля светлина. Ковачът си помисли, че го е виждал някъде. През вратата със залитане излязоха трима коняри и един автомобилен монтьор, пияни като скунксове. Щом го забелязаха коленичил в пясъка, тримата избухнаха в дружен смях.

— Проклет да съм! — извика монтьорът. — Май Джим също е привършил бутилката.

Клиентът се завъртя рязко и изчезна надолу по уличката, оставяйки ковача в пълното неведение, че се е разминал на косъм със смъртта от ръката на човек, който убиваше просто за да бъде сигурен, че е в пълна безопасност.

В продължение на голяма част от четиридесет и седемте години, през които щатската столица се намираше в Сакраменто, бялото имение на Ан Паунд беше предоставяло нещо повече от гостоприемство на законодателите и лобистите, работещи на не повече от три преки от него. Имението беше просторно и красиво, построено в изискан ранновикториански стил с величествени бели дървени кули, фронтони, веранди и балюстради. Зад намазаната с восък орехова врата предното фоайе беше украсено с маслена картина на господарката на дома в младите й години. Покритото с червен килим стълбище на тази жена беше толкова популярно в политическите кръгове, че за връзките на щатско ниво, с които даден човек разполагаше, можеше да се съди по многозначителната му усмивка при споменаването на „Стъпалата към Рая“.

В осем часа същата вечер господарката на дома значително по-възрастна и забележимо наедряла, с гъсти и побелели като дървенията на къщата някога руси коси, забавляваше официалните си гости, седнала на кушетката в бургундско червено в задната приемна, настанена сред вълни и вълни зелена коприна. В помещението имаше много подобни кушетки, обширни кресла, излъскани месингови плювалници, картини с позлатени рамки, изобразяващи зрели жени в различни степени на разсъблеченост, както и доста добре запасен бар, натъпкан с кристал. Тази вечер барът за по-сигурно бе отделен от предния салон зад плъзгащи се махагонови врати с дебелина осем сантиметра. Наблизо охраняваше елегантен бияч с цилиндър — бивш боксьор, за когото се носеха слухове, че в разцвета на силите си е нокаутирал „Джентълмена Джим“ Корсет и някак е оцелял след това, за да разказва историята.

На Айзък Бел се наложи да прикрие усмивката си, щом си даде сметка доколко всъщност бе изгубил присъствие на духа Джоузеф Ван Дорн при вида на все така красивата собственица на имението. Изпод брадата му полека започваше да се разпространява силно изчервяване, не по-малко огнено от цвета на бакенбардите му. Въпреки че неведнъж бе имал случая да докаже куража си в лицето на брутални нападения Ван Дорн чисто и просто си оставаше непоправим пуритан, като се стигнеше до жените като цяло и интимните отношения с тях и частност. Беше очевидно, че в този момент би предпочел да се намира, където и да е другаде, но не и в задната приемна на най-изискания публичен дом в Калифорния.

— Ще започваме ли? — попита Ван Дорн.

— Госпожице Ан — обади се Бел, като протегна вежливо ръка, за да й помогне да се изправи от кушетката — Благодарим ви за гостоприемството.

Докато Бел я съпровождаше до вратата тя промърмори с мекия си провлачен вирджински акцент каква голяма благодарност продължава да изпитва към детективската агенция Ван Дорн, задето е успяла да залови по-възможно най-безшумния начин свирепия убиец, който бе дебнал най-трудолюбивите й момичета. Чудовището, извратен звяр, когото оперативните работници на агенцията бяха свързали с едно от най-високоуважаваните семейства в Сакраменто, беше заключен до живот в приют за криминално проявени луди, а до клиентите на заведението така и не бе достигнал и намек, за какъвто и да е скандал.

Джоузеф Ван Дорн се изправи и заговори с нисък, но отчетлив глас:

— Да се захващаме за работа. Начело на разследването е Айзък Бел. Когато той говори, говоря аз. Айзък, разкажи им какво си научил.

Преди да започне, Бел огледа присъстващите един по един. Беше работил или се познаваше с всички началници на агенциите в западните градове: Финикс, Солт Лейк, Бойзи, Сиатъл, Спокен, Портланд, Сакраменто, Сан Франциско, Лос Анджелис, Денвър, както и другите агенти, които Ван Дорн бе привикал.

Сред онези, които се отличаваха най-силно, бяха необятният, могъщо скроен директор на кантората в Сан Франциско, Хорас Бронсън, и ниският тлъст Артър Къртис, с когото Бел бе работил по случая с Бандита Касапин, в който и двамата бяха изгубили общ приятел, партньора на Къртис, Глен Ървайн.

„Тексас“ — Уолт Хатфийлд, съсухрен като бодлива тел бивш рейнджър, специализиран в предотвратяването на влакови грабежи, щеше да им бъде от особена полза по време на този случай. Както и Еди Едуардс от Канзас Сити, преждевременно побелял джентълмен, експерт по изритването на градски банди направо от обиталищата им в депата, в чиито странични коловози влаковете бяха особено уязвими на грабежи и саботаж.

Най-възрастният в стаята беше Мак Фултън от Бостън, с очи като лед, който познаваше всеки касоразбивач в страната, и партньорът му Уоли Кейси, експерт по експлозивите, облечен в неговата запазена марка — триреден костюм на търговски пътник с натрапчива, ярка шахматна шарка. Мак и Уоли бяха партньори от ранните си дни в Чикаго. Никога не пропускаха да се пошегуват или да скроят номер, поради което и бяха популярни в агенцията като „Уебър и Фийлдс“ по имената на известните водевилни комици и продуценти на музикални бурлески на Бродуей.

Последен беше скъпият приятел на Бел, Арчи Абът от Ню Йорк, едва ли не невидим агент под прикритие, който тъкмо се промъкваше през кухненската врата на Госпожица Ан, преоблечен като скитник, решил да си изпроси подаяние.

Бел каза:

— Ако някой хвърли бомба тук, всеки престъпник на континента ще има повод за празник.

Смехът им бе сдържан. Тексас Уолт Хатфийлд зададе въпроса, който се въртеше в главите на всички:

— Айзък, нещо против да ни посветиш защо сме се скупчили в публичен дом като подбран добитък в каньон?

— Защото си имаме работа със саботьор, който планира на едро, обмисля добре и не дава и пет пари коя ще е следващата му жертва.

— Е, щом, поставяш нещата по този начин…

— Той е свиреп безмилостен убиец. Вече е нанесъл толкова щети и е убил толкова невинни хора, че дори влаковите скитници са го забелязали и са му лепнали прякора „Саботьора“. Целта, по всички личи, е железопътният тунел при Каскейд Рейндж, който се строи от железниците „Южен Пасифик“. Нашата цел е Саботьора. Детективската агенция Ван Дорн има две задачи: да защити клиента, като попречим на Саботьора да продължи разрушенията, и да го заловим с достатъчно доказателства, че да увисне на въжето.

Бел кимна бързо. Един секретар без сако скочи чевръсто и разстели железопътна карта върху една от картините с къпещи се нимфи. Картата изобразяваше западните влакови линии от Солт Лейк Сити до Сан Франциско, обслужващи Калифорния, Орегон, Вашингтон, Айдахо, Юта, Невада и Аризона.

— За да означим най-уязвимите места, поканих Джетро Уат, началник влакова полиция, който ще ни даде допълнителни сведения.

Детективите отвърнаха с неодобрително мърморене Айзък Бел ги смълча със студен поглед:

— Всички сме наясно с недостатъците на копоите в железниците. Но Ван Дорн не разполага с живата сила, за да покрие влакова линия с дължина тринайсет хиляди километра. Така че ако някой в тази стая си позволи да каже каквото и да е, достатъчно да охлади ентусиазма на началник Уат, ще отговаря лично пред мен.

При тези думи даде знак на секретаря да въведе Уат, чийто външен вид като че ли само затвърди занижените очаквания на детективите за началника на влаковата полиция. От мазната коса, полепнала по челото над необръснатото раздразнително лице, през кирливата яка, омачканите сако и панталони, разкривените ботуши и издутините по дрехите му, говорещи за лични оръжия с размерите на оръдие и полицейски палки от всякакъв вид. Джетро Уат, които бе почти толкова висок, колкото Айзък Бел и два пъти по-широк, изглеждаше като прототипа на всеки бияч и влаков копой в страната. След това обаче си отвори устата и изненада всички:

— Има една стара приказка: „За «Южен Пасифик» няма невъзможни неща“. Онова, което всъщност искаме да кажем ние, хората от железниците е, че вършим всичко. Полагаме собствените си пътища и релси. Сглобяваме собствените си локомотиви и вагони. Строим мостовете си — четиридесет на брой при последното разрастване, плюс Каскейд Кениън.

Копаем тунелите си — преди да приключим, ще наброяват петдесет. Поддържаме собствените си машини. Изобретяваме специално пригодени снегорини за придвижване в Хай Сиера за зимата и огнени влакове за през лятото. Ние сме предприятие с възможности.

И без да смекчава тон, нито дори с намек за усмивка, прибави:

— В залива Сан Франциско пътниците, които превозваме от Оукланд Мол до града, твърдят, че в работилниците ни дори печем поничките, които продаваме на фериботите. Без значение дали им харесват, или не, ги ядат. „Южен Пасифик“ е могъщо бизнес начинание. Без значение дали ни харесвате, или не.

С кървясали очи Джетро Уат огледа орнаментирания бар, отрупан с кристални гарафи и облиза устни.

— Могъщите бизнес начинания имат много врагове. Ако някой има нещастието да стане наопаки от леглото сутрин, нищо чудно да обвини железниците за това. Ако реколтата му не сполучи, ще обвини железниците. Ако изгуби фермата си, ще обвини железниците. Ако профсъюзът му не може да увеличи надниците, ще обвини железниците. Ако го уволнят по време на финансовата паника, ще обвини железниците. Ако банката му затвори врати и не може да изплати вложенията му, ще обвини железниците. Понякога полудява дотам, че да използва експресния влак за някой и друг дребен превоз. Някой и друг обир. Но по-лошо от обирите са саботажите, по-неприятни и по-трудни за предотвратяване, защото всеки могъщ бизнес рано или късно се превръща в огромна мишена… Саботажите от името на разни разгневени типове са и причината, поради която компанията поддържа армия от полицаи, които да я защитават. Огромна армия. И подобно на всяка една армия, нашата също не подбира своите войници — понякога наемаме и хора, които по-привилегированите формирования биха нарекли остатъци…

Той огледа намръщено присъстващите в помещението. Половината от детективите вече очакваха да извади полицейската си палка и да я размаха. Вместо това той завърши със студена, насмешлива усмивка:

— Господа детективи, от едно много високо място ми съобщиха, че нашата армия трябва да ви окаже подкрепа. На вашите услуги сме и на момчетата ми е наредено да изпълняват заповедите ви, джентълмени… С господин Бел вече разговаряхме надълго и нашироко с главните инженери и началници в компанията. На господин Бел му е известно всичко, което знаем и ние. И по-специално, ако този така наречен Саботьор поиска да разстрои строежа на тунела при Каскейд, от неделя нататък може да ни нападне по шест възможни начина: може да дерайлира влак, като саботира железопътните стрелки, с чиято помощ маневрират влаковете. Или може да манипулира телеграфа, с чиято помощ областните началници контролират придвижването на влаковете… Може да опожари мост. Вече взриви с динамит един тунел, не е изключено да повтори и с друг… Може да организира нападение срещу работилниците и депата, които обслужват строежа на Каскейд. Най-вероятно в Сакраменто. Или Ред Блъф, където произвеждат подпорни греди за моста над Каскейд Кениън… Може да организира палежи в ремонтните ни депа точно когато са претъпкани с локомотиви за поправка… Може да минира релсите… И всеки път, когато постига успех, ще умират хора, а паниката сред работниците ще нараства… По молба на господин Бел сме разпръснали „армията“ си по местата, където железницата е подложена на най-голям риск. Войниците ни са на позиция и очакват заповедите ви, джентълмени. А сега, докато аз си наливам нещо силно, господин Бел ще ви разкрие точното местоположение на рисковите точки.

Уат буквално прелетя разстоянието, което го делеше от претрупания със стъклария бар.

Айзък Бел каза:

— Слушайте внимателно. Чака ни работа.

До полунощ смехът на млади жени бе заменил сериозните разисквания в приемната на госпожица Ан. Детективите на Ван Дорн се бяха пръснали, тръгнали си тихомълком един по един или по двойки към хотелите, където бяха отседнали, като в края на краищата в библиотеката на госпожица Ан останаха единствено Айзък и Арчи Абът. Библиотеката беше помещение без прозорци, разположено дълбоко в имението, където двамата продължиха да разучават железопътните карти.

Арчи Абът не беше пропуснал да подложи автентичността на скитническата си дегизировка на изпитание, като си сипа двайсетгодишно бренди „Наполеон“ в една кристална тумбеста чаша и вдъхна аромата му с удовлетворено изражение.

— Уебър и Фийлдс бяха прави, че не е зле да проверим за скорошни кражби от барутни погреби и цехове. Липсите са безпогрешен знак за нещо нередно.

— Освен ако не е закупил всичко необходимо от местния магазин.

Арчи вдигна чашата си за тост:

— За унищожението на Саботьора! Дано вятърът духа в лицето му, а изпепеляващото слънце го ослепи!

Внимателно обиграният акцент на Арчи звучеше така, сякаш произлизаше от Кухнята на ада4 в Ню Йорк. Но пък Арчи разполагаше с безброй акценти, които използваше в съответствие с дегизировките си. Беше се заловил със занаята на детектив едва след като семейството му, със синя кръв, но изпаднало в бедност след Паниката през 93-а, му беше забранило да последва попрището на актьор. Бяха се запознали за пръв път по времето, когато Айзък Бел се боксираше за Йейл, а незавидната задача да защити честта на Принстън се бе паднала на Арчибалд Ейнджъл Абът IV.

— Покриваме ли всички бази?

— Така ми се струва.

— Защо тогава не ми изглеждаш особено щастлив, Айзък?

— Както спомена и самият Уат, железницата е голяма.

— О, да. — Абът отпи от брендито си и отново се надвеси над картата. Високото му чело се навъси: Кой наблюдава депата в Рединг?

— Люис и Миналго бяха най-близо — отвърна Бел, недоволен от отговора си.

— Но първият бе късметлия — отбеляза Арчи, цитирайки любимата на всички бейзболна поема „Кейси и бухалката“, — „а вторият слабак“.

Бел кимна в знак на съгласие и след като отново прегледа списъка с хора, каза:

— Ще ги прехвърля в Глендейл, а начело в Рединг ще назнача Хатфийлд.

— Глендейл, как не. Аз бих ги прехвърлил направо в Мексико.

— И аз, стига да можех да си позволя да работя с по-малко хора. Но и Глендейл е достатъчно далеч. Мисля, че няма какво толкова да се тревожим за Глендейл. На хиляда километра от маршрута през Каскейд е… — Той извади златния си часовник. — Тази вечер направихме всичко по силите си. В апартамента ми в хотела има допълнителна стая. Стига да успеем да те промъкнем покрай хотелския детектив, какъвто си преоблечен.

Абът поклати глава:

— Благодаря, но на минаване по-рано тази вечер през кухнята на госпожица Ан готвачът й ми обеща среднощна вечеря.

Бел също поклати глава:

— Арчи ти си единственият човек, който е в състояние да прекара нощта в публичен дом, но да спи с готвача.

— Проверих влаковото разписание — каза Абът — Предай поздравите ми на госпожица Марион. Имаш време да хванеш нощния бърз влак за Сан Франциско.

— Точно такъв бе планът ми — отвърна Бел. Излезе забързано в нощта и потегли към гарата.

5

В полунощ, под звездното небе, един мъж, облечен в костюм и мека широкопола шапка на служител на железниците, работеше усилено с лостовете за крака и ръце, за да задвижи триколесната дрезина „Каламазу“ — превозно средство за инспекция на релсовите пътища — по линията между Бърбанк и Глендейл. Релсите по наскоро завършената линия Сан Франциско — Лос Анджелис бяха гладки. Дрезината развиваше скорост от най-малко трийсет километра в час, като мъжът не преставаше да върти педалите и лостовете в зловещата тишина, нарушавана единствено от тракането на колелата при преминаването им през снадките между релсите.

Дрезината беше предназначена за наблюдение на регионалните бригади, които подменяха износените или изгнили траверси, трамбоваха баласт, подменяха релси, набиваха разместени клинове и затягаха болтове. Рамката на превозното средство, двете главни колела и гредата, която ги свързваше към страничното колело, бяха направени от лек и здрав ясен, подсилен с чугунени скоби. Всичко това тежеше по-малко от седемдесет килограма, така че и сам човек можеше да се справи със задачата да вдигне цялата дрезина и да я обърне в противоположната посока или да я отмести от пътя на приближаващ влак. Саботьора, здрав мъж, освен в случаите, когато дегизировката му изискваше да се преструва на сакат, нямаше да срещне трудности да я претърколи надолу по насипа, когато приключеше с нея.

Към празната седалка до него бяха привързани щанга, гаечен ключ, лост за вадене на клинове и устройство, което никой работник не би посмял да остави след себе си на релсите. Беше кука, дълга почти шейсет сантиметра, изработена от чугунена котва за лодка с една отрязана лапа.

Беше откраднал дрезината, като бе проникнал в дъсчената сграда в покрайнините на влаковото депо в Бърбанк, където я съхраняваше инспекторът на „Южен Пасифик“. Макар да беше слабо вероятно някой да го види, ако все пак се натъкнеше на детектив от железниците или на местен началник на селски полицейски участък, които решеха да го запитат накъде, по дяволите, е тръгнал по главната линия посред нощ, костюмът и шапката щяха да му спечелят двете секунди безценно колебание. Предостатъчно време, за да отговори с помощта на мълчаливото острие в ботуша си.

Остави светлините на Бърбанк зад себе си, подмина притъмнелите ферми и съвсем скоро започна да навиква на светлината от звездите. Половин час по-късно, на около седемнайсет километра северно от Лос Анджелис, разпозна насечените ъгли и гъстата плетеница на желязната носеща конструкция на рамковия мост, които прехвърляше пресъхнало речно корито. Накара дрезината да премине моста. На това място релсите извиваха остро надясно и тръгваха успоредно на реката.

Спря няколко метра след като усети, че колелата изтракаха през снадките между две релси. Разтовари инструментите си и коленичи върху баласта от чакъл, подпирайки колене върху дървената траверса. Опита с пръсти снадката между релсите в тъмнината и съвсем скоро откри металната скоба, която пристягаше релсите една към друга. С помощта на лоста успя да извади клина, прикрепящ скобата към траверсата.

След това използва гаечния ключ, за да разхлаби гайките на четирите болта, подсигуряващи скобата към релсите, и измъкна болтовете. Захвърли три от болтовете и скобата надолу по насипа, където дори най-зоркият машинист нямаше да успее да ги забележи в светлините от локомотива, и прокара последния болт през дупката в тялото на куката.

Внезапната остра болка го накара да изругае.

Беше порязал пръста си на метална неравност. Като проклинаше пияния ковач, който не си беше направил труда да изпили ръбовете на пробитата от него дупка, мъжът уви пръста си в носната си кърпа, за да спре кървенето. Довърши несръчно, завивайки гайката към болта. Използва гаечния ключ, за да пристегне куката достатъчно, за да остане изправена. Отвореният й край сочеше на запад — в посоката, от която редовният влак щеше да се зададе.

Влакът беше от „летящите“, един от бързите пътнически влакове, които кръстосваха дългите междуградски разстояния. Маршрутът му преминаваше през новите тунели в планините Санта Барбара до Окснард, Бърбанк и Глендейл, в посока Лос Анджелис.

Внезапно Саботьора почувства, че релсите започнаха да вибрират. Предполагаше се, че влакът по линията тази вечер ще закъснее. Ако това бе той, значи се движеше доста напред в разписанието си. Ако пък не, мъжът беше вложил значителни усилия и бе поел ненужно големи рискове, за да дерайлира безполезен товарен влак.

Локомотивът на влака изпищя. Мъжът бързо грабна щангата и измъкна клиновете, които придържаха релсата към траверсите. Преди да забележи лекото сияние от светлините на локомотива, беше успял да измъкне осем от клиновете. Захвърли щангата надолу по насипа, скочи в дрезината и започна да работи здраво с ръце и крака. Вече чуваше и локомотива. Звукът беше съвсем слаб, идеше някъде от далечината, но разпозна характерното пухтене на модела „Атлантик 4-4-2“. Очевидно беше същият влак и ако се съдеше по ритмичните удари на изхвърляната пара през комина му, връхлиташе с пълна сила.

Локомотивът модел „Атлантик 4-4-2“, който теглеше пътническия влак, бе построен така, че да развива скорост.

Машинистът, Руфъс Патрик, го обожаваше тъкмо поради това. Американската локомотивна компания от Шенектъди, Ню Йорк, го бе съоръжила с огромни двайсетсантиметрови задвижващи колела. При скорост от деветдесет и шест километра в час осемколесната локомотивна платформа отпред правеше машината стабилна като планина, докато в същото време двуколесната платформа отзад поддържаше голям котел, произвеждащ предостатъчно свръх нагорещена пара.

Руфъс Патрик би се съгласил, че локомотивът не беше толкова мощен. Новите пътнически вагони, обшити със стомана, скоро щяха да наложат замяната му с модела „Пасифик“. Не го биваше за изкачване на планински склонове, но пък направо летеше по равното теглейки върволица от дървени пътнически вагони и то на дълги разстояния — в това вече беше несравним. Тъкмо предходната година един от неговите събратя по модел бе отбелязал рекорда от 204,5 километра в час и това постижение едва ли скоро щеше да бъде надминато, поне според личното мнение на Патрик. Не и от него самия, дори и тази вечер, докато теглеше след себе си десет пътнически вагона, пълни с хора, които се надяваха да се приберат по домовете си живи и здрави. Деветдесет и шест километра не беше никак зле, повече от километър и половина в минута.

Локомотивната кабина беше отесняла от народ. Заедно с Руфъс Патрик и неговия огняр Зийк Тагърт вътре имаше двама гости: Бил Райт, представител на Профсъюза на електротехниците, който беше приятел на Руфъс, и племенника на Бил, който носеше същото име, но на когото викаха Били, и когото чичо му придружаваше до Лос Анджелис, където момчето щеше да чиракува в лаборатория за проявяване на целулоидна кинолента. При последното им спиране за вода Руфъс се бе разходил до товарния вагон, където се возеха без билети, и ги бе поканил за компания в кабината.

Четиринайсетгодишният Били не можеше да повярва на късмета си, че стъпва в локомотивната кабина. През целия си живот бе мечтал за влаковете, които преминаваха с грохот покрай родния му дом, и не беше мигнал през по-голямата част от нощта, преди да поемат на път. Но дори в най-смелите си мечти не си бе представял, че някога ще се качи в кабината за управление. Господин Патрик носеше раирано кепе, също като по филмите, и беше най-сигурният в себе си хладнокръвен мъж, който Били бе виждал досега. Машинистът подробно му беше обяснил действията си, след което бе надул два пъти локомотивната свирка, с което позволи на машината отново да потегли бавно напред.

— Потеглихме Били! Премествам лоста на Джонсън за пълен напред. Докрай напред за преден ход и докрай назад за обратен ход.

Назад можем да се движим също толкова бързо, колкото и напред. — Патрик Улови един дълъг хоризонтален лост. Сега отварям клапана, оттук парата ще навлезе в цилиндрите, които завъртат колелата, а това тук е клапата за пясъка, с чиято помощ се подобрява сцеплението между колелата и релсите. Сега ограничавам парната клапа, за да не поемем прекалено бързо. Усещаш ли как захапва и няма никакво приплъзване?

Били кимна ентусиазирано. Локомотивът заработи малко по-бързо и постепенно започна да набира скорост, докато Патрик освобождаваше полека клапата.

В този момент приближаваха Глендейл и им оставаха последните километри до Лос Анджелис. Като сигнализираше с локомотивната свирка на всеки прелез, Патрик каза на поразеното от изумление момче:

— Едва ли някога ще ти се случи да покараш по-добър локомотив. Отлична парна машина и вози съвсем плавно.

Огнярят Зийк Тагърт, който до тогава равномерно беше хвърлял пълни лопати с въглища в ревящата паст на пещта, затвори вратичката й с трясък и поседна, за да си поеме дъх. Беше огромен мъж, черен и покрит с мръсотия и от него се носеше силна миризма на пот.

— Били? — избумтя гласът му — Виждаш ли това стъкло тук! — Тагърт почука по една от измервателните скали. — Това е най-важният прозорец във влака. Отчита нивото на водата в цистерната. Ако покаже прекалено ниско равнище, нагревателят се нагорещява и започва да се топи, след което БУМ, праща ни в царството небесно!

— Не му обръщай внимание, Били — каза Патрик, — работата на Зийк е да знае дали цистерната с пълна. Тендерът зад нас е пълен догоре с вода.

— Защо клапанът е в средно положение? — запита Били.

— Когато се движим, трябва да бъде в средата. В момента ни е предостатъчно, за да поддържаме деветдесет и четири километра в час. Ако понатисна малко, ще полетим със сто и деветдесет. — Машинистът смигна на чичото на Били. — Лостът на клапата, освен това ни помага да преодоляваме острите завои. Зийк, задават ли се някакви извивки по линията?

— Точно пред нас има мост, Руфъс. Веднага след него започва завой.

— Поеми ти, синко.

— Какво?

— Накарай го да завие. Побързай! Хвани здраво лоста. Подай си главата от тук и наблюдавай.

Били улови регулатора с ръка и се наведе през прозореца по същия начин, както го бе направил машинистът.

Регулаторът беше нагорещен и пулсираше в ръката му като жив. Фарът на локомотива пронизваше тъмнината по протежение на релсите. Били видя, че рамковият мост приближава. Изглеждаше доста тесен.

— Не го насилвай — предупреди Руфъс Патрик и още веднъж намигна на мъжете. — Почти не се налага да го местиш. Леко. Леко. Да, свикваш му. Но трябва да задържиш точно по средата. Задачата е отговорна.

Зийк и чичо Бил размениха широки усмивки.

— Внимавай сега. Да, добре се справяш. Дай му малко аванс…

— Какво е това пред нас, господин Патрик?

Руфъс Патрик погледна натам, накъдето сочеше момчето. Фарът на локомотива разхвърляше сенки и отражения по металната рамка на моста и това влошаваше видимостта още повече. Вероятно просто сянка. Внезапно светлината отскочи в нещо странно.

— Какво…? — В присъствието на детето Патрик автоматично замени думите с „да го вземат мътните“.

Беше закривено парче метал, което стърчеше от дясната релса, подобно на ръка от плитък гроб.

— Натисни въздуха! — изрева Патрик на огняря.

Зийк се хвърли към лоста на въздушната спирачка и го издърпа с цялата сила, на която бе способен. Влакът забави толкова ожесточено, че сякаш се блъснаха в стена. Миг по-късно тежестта на десетте натоварени до пръсване пътнически вагона и на тендера, пълен с въглища и вода, запрати локомотива напред.

Патрик на свой ред улови с опитна ръка лоста на въздушната спирачка. Заработи с него с прецизността на часовникар, след което полека върна лоста на Джонсън на заден ход. Големите задвижващи колела се завъртяха, издавайки нетърпим писък сред фонтан от побеснели искри, остъргващи парчета метал от релсите. Спирачките и обратният ход на задвижващите колела намалиха скоростта на летящия пътнически влак. Но вече бе прекалено късно. Големите колела на „Атлантик“ вече трещяха по моста и наближаваха куката със скорост не по-малко от шейсет и пет километра в час. Патрик можеше единствено да се надява, че скарата с форма на клин, така нареченият ловец на крави, който прорязваше основата ниско в челото на локомотива, ще успее да отнесе куката, преди да е успяла да се закачи за предната ос на машината.

Вместо това желязната кука, която Саботьора бе прикрепил към разхлабената релса, се закачи с мъртвешка сила в самата скара. Това на свой ред изтръгна релсата от дясната страна пред тежката осемдесет и пет хиляди килограма машина. Масивните задвижващи колела заораха в траверсите, политайки през дърво и чакъл със скорост от шейсет и пет километра в час.

Скоростта, тежестта и неумолимата инерция срутиха ръба на насипа и направиха траверсите на трески. Колелата увиснаха във въздуха и като не преставаше да лети неудържимо напред, локомотивът започна да се накланя встрани, повличайки след себе си и тендера. От своя страна тендерът повлече вагона с багажа, а вагонът с багажа повлече първия пътнически вагон, преди съединителната връзка на втория пътнически вагон да успее да се откъсне.

После, почти като по чудо, локомотивът сякаш успя отново да се изправи. Но това продължи кратко. Увлечена от тежестта на тендера и вагоните, машината се изви, преобърна се и пое надолу по насипа, плъзгайки се по него, докато не премаза обезформената скара и предния си фар в твърдото скалисто дъно на пресъхналото речно корито.

Най-сетне останаха в покой, килнати под остър ъгъл, заровили нос в земята и вирната във въздуха задна част. Водата в плътно запечатания котел, свръхнагорещена до 190 градуса, се разля напред и надалеч от почервенялата от жега нагревателна плоча, която се намираше в задната част на котела.

— Излизайте! — изрева машинистът. — Излизайте, преди да е избухнал!

Бил беше проснат в безсъзнание върху пещта, малкият Били седеше замаяно на металния под и държеше главата си. През пръстите му бликаше кръв.

Зийк, подобно на Патрик, се бе подготвил за сблъсъка и не беше пострадал сериозно.

— Ти грабвай Бил — нареди му Патрик, понеже Зийк, беше силен мъж. — Момчето е с мен.

Патрик вдигна Били под ръка като чувал от зебло и скочи към земята. Зийк придърпа Бил Райт, Метна го на рамо, скочи от локомотива и се приземи тичешком върху стръмната камениста земя. Острият шум от влаковата катастрофа рязко бе затихнал. В сравнителната тишина, която бе настъпила, чуваха как от първия вагон се разнасят писъците на ранените пътници, а самият вагон лежеше намачкан и разкъсан като хартия от коледен подарък.

— Тичай!

Въглищата, които Зийк бе нахвърлял в пастта на пещта преди малко, все още пламтяха със страшна сила под нагревателя на локомотива. Без да престават да горят, за да поддържат хиляда и двестате градуса, необходими за кипването на седемте хиляди и петстотин литра вода, въглищата продължаваха да нажежават стоманената машина. Без вода над нея, която да абсорбира топлината обаче, температурата на стоманата се покачи от нормалните триста и петнайсет до хиляда и двестате на огъня под нея. При тази температура дебелата сантиметър и половина плоча на нагревателя се размекна като масло в тиган.

Налягането от четиринайсет килограма на квадратен сантиметър на парата във вътрешността на котела беше четиринайсет пъти по-високо от това на нормалния въздух извън него. На пленената пара й отне не повече от секунда да оползотвори внезапната слабост в системата и да избие през една дупка в плочата на нагревателя.

Докато парата излиташе навън, седемте хиляди и петстотин литра вода, нажежени до двеста градуса по Целзий, също се превърнаха в пара в мига, в който влязоха в контакт с ледения глендейлски въздух. Обемът й се умножи по хиляда и шест. Само в рамките на един миг седем хиляди и петстотин литра вода се изпариха и се превърнаха в единайсет милиона литра пара. Уловена във вътрешността на котела на котела на „Атлантик“-а, парата се разшири навън с разтърсващ рев, който накара машината да експлодира на милион малки шрапнели.

Били и неговият чичо така и не разбраха какво ги бе ударило. Нито пощальонът от „Уелс Фарго Експрес“ във вагона с багажа, нито тримата приятели, които дотогава бяха играли на покер в предната част на дерайлиралия пътнически вагон. Но Зийк Тагърт и Руфъс Патрик, които добре схващаха причинно-следствената връзка на кошмарните сили, които освобождаваха мощта си като торнадо, в действителност почувстваха за около една десета част от секундата неописуемата болка от съсухрящата жега, преди експлозията веднъж и завинаги да сложи край на всичките им познания по въпроса.

С дрънчене на чугун върху камък и трясък от пропукващо се ясеново дърво дрезината модел „Каламазу“ се търкаляше надолу по насипа.

— Какво, по дяволите, е това?

Джак Дъглас, деветдесет и две годишен, беше толкова стар, че бе започнал кариерата си като охрана срещу индианските набези по защитената територия на западните железници. От компанията все още го държаха на служба по чисто сантиментални причини, позволявайки му да работи като един вид нощен пазач в глъхнещото глендейлско депо, въоръжен с тежък револвер „Колт“ 44 калибър на кръста.

Той посегна към оръжието с кокалеста покрита с вени ръка и почна да го измъква от добре смазания кобур.

Саботьора се хвърли напред с шокираща бързина. Пробождането беше толкова добре премерено, че с лекота би изненадало напълно и мъж на неговата възраст. Нощният пазач нямаше никакъв шанс. Телескопичната сабя се озова в гърлото му и излезе от него още преди трупът му да е грохнал на земята.

Саботьора погледна отвратено надолу към тялото. Как беше възможно нещата да се объркат точно по този нелеп начин! Да го изненада някакъв си старчок, който със сигурност от часове трябваше да спи в собственото си легло.

— Всяко зло за добро.

Извади един плакат от джоба си и го смачка на топка. Сетне коленичи до тялото, разтвори силом ръката на мъртвеца и сключи пръстите й около смачканата хартия.

Тъмните и празни улици водеха до мястото, където релсовият път на „Южен Пасифик“ пресичаха тесните релси на електрифицираната железница „Лос Анджелис енд Глендейл“. Големите зелени мотриси по междуградската пътническа линия не се движеха след полунощ. Вместо това, възползвайки си от евтиното електричество по нощната тарифа, железницата превозваше товари. Като си отваряше очите на четири за полиция, Саботьора скочи в един от вагоните, натоварен с мляко и пресни моркови на път за Лос Анджелис.

Когато най-после слезе в движение и пресече Ийст Секънд стрийт, вече се развиделяваше. Силуетът на купола в марокански стил на гара „Ла Гранд“ на железниците „Атчисън, Топика и Санта Фе“ се очертаваше на фона на смъртнобледата червенина на изгрева. Мъжът взе куфара си от багажното и смени прашните си дрехи в мъжката тоалетна. След това се качи на бързия влак Санта Фе — Албакърки и закуси във вагон-ресторанта с пържола, яйца и прясно изпечени кифли, заобиколен от сребърни прибори й порцелан.

Докато локомотивът на бързия влак набираше скорост, величественият кондуктор на експреса се появи и започна да повтаря настоятелно:

— Билети за проверка, джентълмени.

Като възприе безцеремонния вид на човек, който пътува често по работа с линията, Саботьора не си направи труда да вдигне очи от своя „Лос Анджелис Таймс“, така че чертите на лицето му да останат незабелязани, въпреки че избърса пръсти с една ленена салфетка и извади портфейла си.

— Порязали сте си пръста! — възкликна кондукторът, вторачен в яркочервеното кърваво петно върху салфетката.

— Докато точех бръснача си на каиша — обясни Саботьора, все така, без да вдига очи от вестника, като продължаваше да проклина на ум ковача, искайки му се да го беше убил.

6

Беше около три сутринта, когато Айзък Бел скочи от влака, преди да е спрял напълно на крайбрежния терминал на Оукланд Моул. За пътуващите на запад това беше краят на линията — скалисто протежение с дължина около километър и половина, което от „Южен Пасифик“ бяха построили в залива на Сан Франциско. Кеят се простираше на още километър и половина в залива, за да могат товарните влакове да достигат до параходите и влекачите, които отнасяха стоките до града, но на това място пътниците трябваше да слязат и да продължат с ферибота.

И точно към ферибота тръгна забързано Бел, като оглеждаше лицата на хората в претъпкания терминал в търсене на Лори Марч, старата фермерка, от която винаги купуваше цветя. Сгушено на дъното на малкия му джоб се криеше плоското ключе за апартамента на Марион Морган.

Сънливите вестникарчета със семена из косите от сламата по влекачите и баржите, в които бяха прекарали нощта, вече крещяха с пронизителни гласове.

— Извънредни новини! Извънредни новини! — и размахваха извънредните издания на почти всички възможни вестници, които излизаха в Сан Франциско. Първото заглавие, което прикова вниманието на Айзък Бел, го накара да се закове поразен:

Изпита усещането, че току-що са го наръгали в стомаха. Глендейл се намираше на около хиляда километра от Каскейд.

— Господин Бел, сър? Господин Бел?

Точно зад вестникарчето беше застанал един от оперативните работници на Ван Дорн от офиса в Сан Франциско. Не изглеждаше много по-възрастен от хлапето, което се опитваше да пробута вестниците си. Кестенявата му коса все още стоеше сплескана от възглавницата, чиито гънки се бяха отбелязали и на едната му буза. Но яркосините му очи бяха разширени от вълнение.

— Името ми е Дашууд, господин Бел. От представителството в Сан Франциско. Господин Бронсън ме остави да отговарям, когато взе със себе си всички за Сакраменто. Ще се върнат чак утре.

— Какво знаеш за пътническия влак?

— Току-що разговарях с полицейския надзорник от железниците тук, в Оукланд. Изглежда са вдигнали локомотива във въздуха с динамит, направо са го изхвърлили от релсите.

— Колко са убитите?

— Шестима, сър. Петдесетима ранени. Има изчезнали.

— Кога заминава следващият влак за Лос Анджелис?

— След десет минути има експрес.

— Ще го взема. Телефонирай на офиса там. Предай им, че съм наредил да се придвижат до мястото на катастрофата и да не позволяват на никого да докосва каквото и да било. Включително и полицията.

Младият Дашууд се наведе поверително към него, сякаш информацията, която се канеше да му предаде, не беше за ушите на вестникарчетата, след което прошепна:

— От полицията смятат, че саботьорът е загинал в експлозията.

— Какво?

— Профсъюзен агитатор на име Уилям Райт. Очевидно радикалист.

— И кой твърди подобно нещо?

— Всички.

Айзък Бел хвърли студен поглед на калейдоскопа от заглавия, които рекламираха вестникарчетата.

Имаше подозренията, че най-близо до истината е: ЕКСПРЕС ПРОПАДА В РЕЧНО КОРИТО. Начинът, по който се беше случило, си оставаше чиста спекулация. Как изобщо беше възможно да знаят броя на загиналите, ако катастрофата бе станала само няколко часа по-рано, на осемстотин километра разстояние? Не беше изненадан, че зловещото заглавие СПИСЪКЪТ НА УБИТИТЕ НАРАСТВА. ДВАЙСЕТ ГУБЯТ ЖИВОТА СИ е на първата страница на вестник, притежаван от жълтия журналист Престън Уайтуей — човек, който никога не позволяваше фактите да се изпречат на пътя на продажбите. Марион Морган току-що бе започнала да работи като заместник-редактор в неговия „Сан Франциско Инкуайърър“

— Дашууд! Как е първото ти име?

— Джими… Джеймс.

— Добре Джеймс. Ето какво искам да направиш. Открий всичко възможно за Уилям Райт, фактите, които не са известни на „всички“. В кой профсъюз членува? Негов представител ли е? За какво са го арестували от полицията? От какво е бил недоволен? Кои са съучастниците му? — Той се вторачи в ниския мъж със стоманен поглед. — Можеш ли да направиш това за мен?

— Да, сър.

— Жизненоважно е да разберем дали е работил сам, или с банда. Давам ти пълномощието в случай на нужда да се свързваш, с който и да е оперативен работник в агенция Ван Дорн. Изпрати ми доклада, по телеграфа на гара Бърбанк на „Южен Пасифик“. Ще прочета телеграмата, когато сляза от влака.

Докато експреса за Лос Анджелис се отдалечаваше от кея, мъглата все още се спускаше ниско, а Айзък Бел наблюдаваше с огромно съжаление отдалечаващите се електрически светлини на Сан Франциско от другата страна на залива. За всеки случай провери часовника си, за да се увери, че влакът е тръгнал навреме. Когато върна часовника на мястото му, напипа месинговото ключе в малкия си джоб. Беше планирал да изненада Марион със среднощно посещение. Наместо това изненадата, при това неприятна, беше за негова сметка. Ръката на Саботьора се бе протегнала по-далеч, отколкото можеше да се предполага. И бяха загинали още невинни хора.

Жежкото обедно слънце над Южна Калифорния огряваше най-разрушителната влакова катастрофа, каквато Айзък Бел някога бе виждал. Предницата на локомотива се бе забила право надолу под остър ъгъл в сухото речно корито в дъното на железопътния насип. Грилът в носовата част, фарът и коминът му все още се различаваха. Зад тях, където трябваше, да се намира останалата част от машината, се виждаше единствено полудяла паяжина от котелни тръби и маркучи, изкривени под всякакви възможни ъгли. Онова, което бе изчезнало напълно, бяха около десет тона стомана, тухлената пещ, кабината, буталата и задвижващите колела.

— Пътниците са се разминали на косъм — каза началникът на поддръжката на „Южен Пасифик“, който развеждаше Бел наоколо. Беше закръглен шкембелия, облечен в консервативен триредов костюм, и изглеждаше искрено изненадан, че смъртността не е по-висока от потвърдените седмина загинали. Пътниците вече пътуваха за Лос Анджелис със специален спешен влак. Болничният вагон на „Южен Пасифик“ в този момент се намираше на главната линия, безполезен със своите доктор и сестра, които имаха работа само ако някой от ремонтния екип, поправящ пораженията по релсовия път, от време на време успееше да си пореже пръста.

— Девет от вагоните са останали на релсите — обясни началникът. — Тендерът и вагонът с багажа са ги защитили от силата на експлозията.

Бел и сам виждаше как са отразили ударната вълна и летящите отломки. Тендерът, товарът му — изсипан от двете му разрушени страни, приличаше по-скоро на купчина въглища, отколкото на нещо на колела. Вагонът за багажа беше надупчен като след артилерийски обстрел. Не се забелязваха следи от изгаряне като при избухване на динамит.

— Динамитът не би увредил локомотива по този начин.

— Разбира се, че не. Пред нас са останките от експлодирал котел. Водата е плиснала напред при накланянето и плочата на нагревателя е дефектирала.

— Значи първо са дерайлирали?

— По всичко личи.

Бел го изгледа хладно.

— Един от пътниците е споменал, че влакът се е движел много бързо, особено на завоите.

— Глупости.

— Сигурен ли сте? Явно са се движели със закъснение.

— Познавах Руфъс Патрик. Беше един от най-опитните ни машинисти.

— Защо тогава са излезли от релсите?

— Онзи кучи син, профсъюзният деец им е помогнал.

— Покажете ми къде точно са дерайлирали — процеди Бел.

Началникът отведе детектива до мястото, където релсовият път прекъсваше от едната си страна. Подир липсващите релси задвижващите колела бяха оставили след себе си единствено нацепени траверси и дълбоко изровен баласт.

— Змията си е разбирала от работата, поне това ще му призная.

— Какво имате предвид с „разбирал си е от работата“?

Закръгленият служител на железниците напъха палци в жилетката си и обясни:

— Съществуват много начини да дерайлираш влак и всичките съм ги виждал. През осемдесетте, по време на големите стачки, бях машинист. Ако си спомняте, стачките бяха доста кървави… всъщност сте прекалено млад… Можете да се закълнете в думите ми, в онези дни си имахме работа с предостатъчно саботажи.

За хора като мен, решилите да останат на страната на железниците, да управляваш влак не беше лесна работа. Човек никога не знаеше кога стачниците ще решат да измъкнат релсите изпод краката ти.

— Как се дерайлира влак? — запита Бел.

— Можете да заложите динамит на релсите. Проблемът е, че трябва да се навъртате наблизо, за да запалите фитила. Можете да измайсторите закъснител, от будилник… това ще ви даде достатъчно време да се изтеглите, но ако влакът се движи със закъснение, динамитът ще избухне не когато трябва. Или залагате спусък така, че тежестта на локомотива да детонира взрива, само че такива устройства са ненадеждни и винаги съществува вероятността някой железопътен инспектор с ръчна дрезина да извади лош късмет и да се пренесе във вечността вместо влака. Друг начин е да извадите клиновете и да развиете болтовете от пластината, която придържа релсите една към друга, после прокарвате дълго метално въже през дупките за болтовете и когато влакът дойде, дърпате въжето с всички сили. Поредният проблем е, че ще имате нужда от помощта на неколцина силни мъже, които да успеят да поместят релсата. Освен това стоите на открито, държите въжето в ръце, когато влакът тръгне по земята. Този саботьор обаче е използвал кука… дявол да го вземе, по този начин и дете би се справило.

Началникът показа на Бел траверсата, по която се забелязваха следите, където лостът за вадене на клинове бе премазал дървото. След това му показа драскотините по последната релса, оставени от гаечния ключ.

— Измъкнал е клиновете и е освободил скобата, както ви казах. Открихме инструментите захвърлени надолу по насипа. При този завой е напълно възможно охлабената релса да се измести и сама. Но да е напълно сигурен, е затегнал кука към нея. Локомотивът се е закачил в куката и сам е изтръгнал релсата изпод колелата си. Дяволска работа.

— Що за човек би се справил толкова ефикасно?

— Ефикасно? — настръхна началникът.

— Току-що казахте, че си е разбирал от работата.

— Да, разбирам какво имате предвид. Ами възможно е да е работил в железниците. Може би дори да е бил по инженерната част. И ако съдя по онова, което чух за експлозията при Каскейд, със сигурност разбира едно друго от геология, след като е успял да накара и двата тунела да рухнат с помощта само на един заряд.

— Но мъртвият профсъюзен работник, когото сте открили, е бил електротехник.

— В такъв случай съучастниците му от профсъюза са го запознали по-подробно.

— Къде открихте тялото на профсъюзния работник?

Началникът посочи едно дърво на около петдесет-шейсет метра от тях. Експлозията на котела бе обрулила всичките листа и сега оголелите клони протягаха нокти към небето като ръка на скелет.

— Открихме него и бедния огняр на върха на онзи чинар.

Айзък Бел хвърли бегъл поглед към дървото. В джоба му беше докладът на Джеймс Дашууд за Уилям Райт. Беше дотам забележително подробен доклад, че младият Дашууд със сигурност щеше да получи одобрително „потупване по рамото“ и малко повишение следващия път, когато му се удадеше случай да го види. Само за осем часа Дашууд беше открил, че в Профсъюза на електротехниците Уилям Райт бе изпълнявал длъжността касиер. Приписваха му се заслуги за предотвратяване на стачки посредством тактически преговори, с което бе заслужил възхищението и на работници, и на работодатели. Освен това бе изпълня длъжността настоятел към Епископалната църква Светата троица в Санта Барбара. Според опечалената му сестра. Райт бе придружавал нейния син до Лос Анджелис, където момчето трябвало да започне работа във филмова лаборатория. Началникът на кантората на лабораторията бе потвърдил, че са очаквали пристигането на момчето същата сутрин, и бе съобщил на Дашууд, че стажантското място му е било предложено, защото той и Уилям Райт са принадлежали към тяхната шрайнерска5 ложа. Дотук с предположението, че Саботьора е изгубил живота си по време на катастрофата. Убиецът все още беше на свобода и само един Господ знаеше къде ще нападне отново.

— Къде е куката?

— Хората ви я пазят ей там. А сега, ако ме извините, господин Бел, трябва да приведа железния път в изправност.

Бел тръгна по протежението на насипа и доближи Лари Сандърс от лосанджелиския клон на агенцията, приклекнал пред една траверса. Двама от по-добре сложените му мъже държаха хората от железниците на разстояние. Бел се представи, а Сандърс се изправи, отупвайки прахта от коленете си.

Лари Сандърс беше слаб мъж с къса, стилно подстригана коса и толкова тънки мустачки, че изглеждаха така, сякаш някой му ги беше нарисувал с молив. Подобно на Бел и той бе облечен в бял ленен костюм, подходящ за горещото време, но на главата му имаше градско бомбе, което, доста странно, също беше бяло като костюма му. За разлика от ботушите на детектива, на краката му имаше чифт лачени бални обувки, които му придаваха общия вид на човек, който би бил по-доволен, ако му се налагаше да охранява фоайето на скъп хотел, отколкото да крачи из въглищния прах, които покриваше пренаселената с хора отсечка от железопътния насип. Бел, който бе навикнал на всякакви модни приумици в Лос Анджелис, не обърна особено внимание на необичайните аксесоари за глава и крака на Сандърс. Вместо това пристъпи направо към въпроса, като допусна, че мъжът от агенцията разполага с всички възможни знания и умения, необходими за длъжността му.

— Чувал съм за вас — каза Сандърс, предлагайки му меката си ръка с отличен маникюр. — Шефът ми изпрати телеграма от Сакраменто. Каза, че ще се появите. Винаги съм искал да се запознаем.

— Къде е куката?

— Докато успеем да дойдем, копоите от железницата вече я бяха намерили.

Сандърс отведе Бел до една от релсите, която се бе огънала като геврек. В единия й край бе завинтена кука, която изглеждаше така, сякаш я бяха измайсторили от котва.

— Това кръв ли е, или ръжда?

— Не бях обърнал внимание. — Сандърс отвори джобно ножче с перлена дръжка и остърга с него метала. — Кръв. Засъхнала кръв. Изглежда, си е порязал ръката на грапавина в желязото. Остър поглед имате, господин Бел.

Айзък подмина ласкателството:

— Открийте кой е пробил тази дупка.

— Не ви разбрах, господин Бел?

— Не можем да задържим всеки мъж с рана на ръката в Калифорния, но можем да издирим кой е пробивал дупка точно в тази кука. Разпитайте във всеки машинен сервиз и ковачница в окръга. Незабавно!

Айзък Бел се обърна на пети и отиде да разпита детективите от железницата, които наблюдаваха случващото се с намусени изражения.

— Някога да сте виждали подобна кука?

— Парче от котва за лодка.

— И аз така си помислих. — Той отвори златната си табакера и й позволи да мине през ръцете на присъстващите. Когато детективите вече бяха запушили и Бел бе установил имената им — Том Григс и Ед Ботъмли, — запита: — Ако човечецът на дървото случайно не е причинил дерайлирането на влака, как според вас се е измъкнал истинският саботьор след катастрофата?

Детективите размениха погледи.

Ед каза:

— Куката му е осигурила предостатъчно време. Обади се и Том:

— В Глендейл открихме служебна ръчна дрезина, претърколена надолу по насипа. Получихме оплакване за кражбата й от товарното депо в Бърбанк.

— Добре. Само че ако е стигнал до Глендейл с ръчна дрезина, трябва да е било три или четири през нощта. — Бел замълча замислено — Как, предполагате се е измъкнал от Глендейл? Трамваите не се движат до толкова късно.

— Може да го е чакал автомобил.

— Мислите ли?

— Ами бихте могли да попитате Джак Дъглас… само дето той е мъртъв. Той отговаряше за охраната на Глендейл. Някой го е убил нощес. Набучил го е като прасе.

— За пръв път чувам — рече Бел.

— Е, може би не сте имали случай да говорите с точните хора — отвърна детективът от железниците, хвърляйки презрителен поглед на наконтения Сандърс, който стоеше в очакване наблизо.

Айзък Бел отговори с намек за усмивка:

— Какво имате предвид с това „набучил“? Рана от намушкване?

— Намушкване? — попита Ед. — Кога за последно сте виждали намушкване и от двете страни на палтото? Човекът, който го е убил, или е бил як кучи син, или с използвал сабя.

— Сабя? — повтори Бел. — Защо пък сабя?

— Дори и да е бил достатъчно силен, че да го прободе от край до край с ловджийски нож, е щяло да му дойде в повече, докато го извади. Това е причината хората обикновено да си забравят ножовете, забити в жертвата. Проклетиите засядат. Така си мисля — по-скоро дълго и тънко острие, като сабя.

— Интересно — каза Бел. — Много интересна идея. Трябва ли да знам нещо друго?

Детективите за момент обмислиха въпроса. Бел изчака търпеливо, като ги гледаше в очите. Заповедите за съдействие на Джетро Уат, дори и идващи от „едно много високо място“, едва ли се бяха просмукали чак до копоите по предните линии и едва ли оставаха в сила, когато детективите се сблъскваха лице в лице с високомерни следователи от агенция Ван Дорн като, например, Лари Сандърс. Внезапно Том Григс взе решение:

— Открихме това в ръката на Джак.

Извади измачкано парче хартия и го изглади с мръсни пръсти. На слънчевата светлина черните букви изпъкваха отчетливо.

— Според мен не е била на Джак — каза Том. — Старецът не го биваше за радикалист.

— Изглежда — обясни Ед. — Джак е сграбчил парчето хартия, докато са се борели.

Том каза:

— Щеше да му свърши по-добра работа, ако беше сграбчил оръжието.

— По всичко личи — съгласи се Айзък Бел.

— Странно обаче, защо не го е направил…

— Какво имате предвид? — запита Бел. Том обясни:

— Имам предвид, че е нормално да допуснеш грешката, че Джак Дъглас прекарва времето си в дрямка до стрелката, защото беше на деветдесет и две години. Тъкмо миналата година двама младоци се бяха появили в Глендейл в търсене на лесна плячка. Извадили патлаци на Джак. Прострелял единия в рамото със старата кремъклийка, а сетне уцели другия в задника.

Ед се изкиска.

— Джак ми каза, че се размеквал. Навремето просто щял да ги убие и да ги скалпира. Аз пък казах: „Не си пропуснал с много, Джак. Продупчил си единия в рамото, а другия в задника“. Но Джак рече: „Казах омекнал, не оглупял. Не пропуснах. Ударих ги точно там, където се прицелих. Доказателство, че на стари години съм станал малко по-благ“. Така че който и да е видял сметка на Джак снощи, е знаел какво прави.

— Особено — прибави Том, — ако единственото, с което е разполагал, е било сабята. Джак би се усетил от километър разстояние. Ами че как някой със сабя може да надвие човек с пистолет?

— И аз се питах същото — отвърна Бел. — Благодаря ви, джентълмени. Изключително съм ви признателен.

— Той извади две от визитните си картички и им ги даде. — Ако някога имате нужда от услугите на агенция Ван Дорн, потърсете ме.

— Прав бях — каза Бел на Джоузеф Ван Дорн, когато Ван Дорн го повика в Сан Франциско. — Но не достатъчно прав. Този тип мисли дори още по-мащабно, отколкото смятах досега.

— Изглежда, си разбира от работата — произнесе Ван Дорн мрачно като ехо на началника на поддръжката от „Южен Пасифик“. — Направо тича в кръг около нас. Но как успява? Товарни влакове?

Бел отговори:

— Изпратил съм оперативни работници, които ще разпитат всеки бродяга из мишите им дупки на запад. Освен това разпитваме всеки началник-гара и продавач на билети, навсякъде, откъдето може да е минал или да си е купил билет за експреса.

Ван Дорн простена.

— С продавачите на билети ще бъде дори още по-трудно, отколкото с бродягите. По колко пътници казваше Хенеси, че превозват „Южен Пасифик“ годишно?

— Сто милиона — призна Бел.

7

Когато Айзък Бел телефонира на Марион Морган, за да й съобщи, че разполага с един свободен час в Сан Франциско, преди да хване влака за Сакраменто, както и за да я попита дали би могла да излезе по-рано от работа, Марион отговори:

— Среща при часовника!

Големият часовник „Магнета“, първият часовник майка западно от Мисисипи, който бе пристигнал с параход, преминал покрай нос Хорн, вече беше известен, независимо, че го бяха инсталирали в хотел „Сейнт Франсис“ едва седмица по-рано. Богато орнаментираната виенска машинария властваше над фоайето на Пауъл стрийт и твърде наподобяваше на обикновен часовник с махало, донякъде старомоден наглед по европейски маниер. В действителност обаче го задвижваше електричество, което на свой ред синхронизираше точното време за всички часовници в обширния хотел, надвиснал над Юниън Скуеър.

Хотелското фоайе беше обзаведено с гарнитури от столове и кушетки, подредени върху ориенталски килими. Пергаментовите и стъклените абажури на електрическите лампи хвърляха топла светлина, отразявана и умножавана от позлатени огледала. Въздухът ухаеше сладко на дърво и прясна боя. Осемнайсет месеца след опустошителните пожари вследствие на Голямото земетресение, което бе успяло да разруши интериора му, най-новият и най-големият хотел в Сан Франциско отново работеше със своите четиристотин и осемдесет стаи. Строеше се и ново крило, чието откриване беше планирано за идната пролет. Много бързо се беше превърнал в най-популярният хотел в града. Повечето столове и кушетки бяха заети от гости, които четяха вестници. Заглавията им крещяха с последните слухове за агитатори и чуждестранни радикалисти, отговорни за дерайлирането на пътническия влак в Глендейл.

Марион първа нахлу във фоайето. Толкова беше развълнувана от срещата си с Айзък, че остана в пълно неведение за неприкритите и изпълнени с възхита погледи, които привличаше от страна на различни джентълмени, докато крачеше нетърпеливо пред часовника. Носеше сламено русата си коса вдигната високо — модна прическа, която подчертаваше дългата й грациозна шия и красотата на лицето й. Имаше тънък кръст и деликатни ръце, а начинът, по които сякаш се носеше над килима, подсказваше колко са дълги краката и.

Морско зелените й очи се стрелнаха към часовника в мига, в който минутната стрелка се изправи напълно и големият „Магнета“ отброи три мощни удара, които отекнаха като камбани на катедрала и сякаш разтърсиха стените.

Една минута по-късно Айзък влезе със забързана крачка във фоайето — висок и по мъжки красив в своя кремав вълнен костюм и колосаната си синя риза със сгъната яка. Носеше и вратовръзката на златни ивици, която тя му бе подарила и която съвършено прилягаше на пшеничените му коса и мустаци. Марион толкова се зарадва, когато го видя, че успя единствено да каже:

— Никога не съм те виждала да закъсняваш.

Айзък отвърна на усмивката й и отвори златния си джобен часовник.

— Големият „Магнета“ избързва с шейсет секунди — А после я огледа и добави: — А аз никога не съм те виждал по-красива.

Придърпа я в прегръдките си и я целуна.

Отведе я до две кресла, откъдето можеше да държи под око цялото фоайе с помощта на няколко от окачените огледала. Поръчаха си чай и лимонов кейк от един сервитьор с фрак.

— Какво гледаш? — запита Бел. Тя го наблюдаваше, с лека усмивка на красивото си лице.

— Преобърна живота ми наопаки.

— Не аз, а земетресението — подразни я той.

— Преди земетресението. То само те прекъсна.

Дамите на възрастта на Марион Морган следваше да бъдат омъжени от години, но тя бе жена с добра преценка и се наслаждаваше на независимостта си. На трийсет години вече разполагаше с достатъчно опит, издържайки се като старша секретарка в банковия бизнес, и живееше напълно самостоятелно още от деня, в който се бе дипломирала с научна степен по право от Станфордския университет. Красивите и богати ухажори, умолявали за ръката й, до един бяха останали разочаровани. Може би куражът й се дължеше на атмосферата в Сан Франциско — изпълнена с безкрайни възможности. Може би вината беше на образованието, което бе получила след смъртта на майка си от внимателно подбрани наставници и изпълнения й с любов баща. Може би на факта, че живееше в модерни времена и на вълнението от живота в дръзките първи години на новия век. Но нещо бе успяло да я изпълни с увереност и рядко срещаната способност да извлича неподправено удоволствие от обстоятелството, че е сама.

Или по-точно, докато Айзък Бел не се появи в живота й и не накара сърцето й да забие по-бързо, сякаш отново бе на седемнайсет и беше на първа среща.

„Такава късметлийка съм“, помисли си тя.

Айзък взе ръката й.

В продължение на доста дълго време му беше трудно да проговори. Красотата й, поведението и грацията, които се излъчваха от нея, неизменно го караха да изпитва дълбоко вълнение. Най-накрая, вгледан в зелените й очи, успя да продума:

— Аз съм най-щастливият човек в Сан Франциско. И ако в този момент се намирахме в Ню Йорк, щях да бъда най-щастливият човек в Ню Йорк.

Марион се усмихна и отмести очи. Когато отново погледна към него забеляза, че е отклонил поглед по посока на заглавието във вестника: ИЗВЪН РЕЛСИТЕ!

През 1907 година влаковите катастрофи бяха част от всекидневието, но мисълта, че става въпрос за лосанджелиски експрес, както и че Айзък през цялото време се вози с влакове, беше ужасяваща. По ирония на съдбата се тревожеше по-малко за опасностите в професията му. Тези опасности бяха реални и беше виждала белезите му. Но да се тревожи, че Айзък може да се сблъска със стрелци или хора с ножове би било също толкова ирационална мисъл, колкото притеснението за безопасността на някой тигър в джунглата.

Любимият й се взираше във вестника с потъмняло от гняв лице. Тя докосна ръката му:

— Айзък, свързана ли е тази катастрофа с твоя случай?

— Да. Поне петото нападение досега.

— Но в изражението ти забелязвам нещо, някаква ярост, която ми подсказва, че нещата са лични.

— Спомняш ли си как ти разказвах за Уиш Кларк.

— Разбира се. Спасил ти е живота. Надявам се един ден да се запозная с него, за да му благодаря лично.

— Човекът, който е дерайлирал този влак, уби Уиш — произнесе студено Бел.

— О, Айзък… Толкова съжалявам.

След което, по негов обичай, Бел я осведоми за текущите събития, обрисувайки всичко известно му досега за нападенията на Саботьора над прохода през Каскейд, който Озгуд Хенеси изграждаше със своята компания „Южен Пасифик“. Марион имаше остър аналитичен ум. Умееше да се концентрира само върху уместните факти и да различава насоките в тях още в зародиш. Но освен всичко друго поставяше критични въпроси, които подобряваха начина му на мислене.

— Въпросът с мотива си остава отворен — заключи той. — Какъв е скритият мотив, който го подтиква към подобно разрушение?

— Разумна ли ти се струва теорията, че Саботьора е радикалист? — запита Марион.

— Доказателствата са налице. Съучастниците му. Плакатът с радикалистки лозунги. Дори мишените — железниците — са основният злодей в очите на радикалистите.

— Струва ми се, че в гласа ти долавям съмнение, Айзък.

— Така е — призна той. — Опитах да се поставя на негово място, опитах да мисля като гневен агитатор… но все така не мога да си обясня цялото това клане на невинни хора. В момент на разгорещена демонстрация и по време на стачка е възможно да нападнат полицията. Въпреки че не оправдавам подобно насилие, мога да разбера как би работил човешкият ум в такива ситуации. Само че тези непрестанни атаки срещу обикновени хора… в това ожесточение не виждам никакъв смисъл.

— Може да е луд. Лунатик?

— Възможно е. С тази разлика, че е забележително амбициозен и методичен за лунатик. Това не са импулсивни нападения. Планира ги до най-малката подробност. Освен това обмисля пътя си за отстъпление изключително внимателно. Ако става въпрос за лудост, значи се контролира напълно.

— Може да е анархист.

— Зная. Но защо му е да избива всички тези хора? Всъщност — продължи да разсъждава той — сякаш съзнателно се опитва да всява ужас. Но какво печели по този начин?

Марион отговори:

— Публичното унижение за железниците „Южен Пасифик“.

— Определено го постига.

— Може би, вместо да мислиш като радикалист, анархист или луд, трябва да започнеш да мислиш като банкер.

— Какво искаш да кажеш? — Той я погледна объркано. Марион отвърна с ясен и нетрепващ глас:

— Представи си само какво струва всичко това на Озгуд Хенеси.

Бел кимна замислено. Иронията в това да мислиш като банкер не му беше чужда, при положение че самият той бе обърнал гръб на готвената за него кариера в могъща семейна банка. Докосна бузата й:

— Благодаря ти — каза. — Даде ми доста храна за размисъл.

— Слава богу — произнесе Марион и додаде закачливо: — Предпочитам да размишляваш, отколкото да влизаш в престрелки.

— Престрелките ми харесват — отвърна шеговито Бел. — Фокусират ума. Макар че в този случай може би е по-правилно да говорим за дуели със сабя.

— Дуели?

— Много странно. Убил е Уиш и още един човек с оръжие, което подозрително напомня сабя. Въпросът е как успява да надвие човек, въоръжен с огнестрелно оръжие. Не можеш просто така да скриеш цяла сабя.

— Ами сабя, маскирана като бастун? Доста мъже в Сан Франциско носят такива бастуни за самозащита.

— Да, но докато успееш да я извадиш от ножницата човекът срещу теб разполага с достатъчно време да стреля пръв.

— Е, ако реши да се изправи срещу теб със сабя, ще съжали. Дуелирал си се за Йейл.

Бел поклати глава с усмивка.

— Фехтувал, не дуелирал. Между спорта и истинската битка има доста голяма разлика. Спомням си, че треньорът ми, който имаше опит в дуелите, разказваше как при фехтовката маската крие очите на противника. Както твърдеше той, щом влезеш в истински дуел, с ужас забелязваш първо студения поглед на човек, взел решението да те убие.

— Беше ли?

— Бях ли какво?

— Ужасен. — Тя се усмихна. — Не се преструвай, че никога не си влизал в дуел.

Бел отвърна на усмивката й.

— Само веднъж. И двамата бяхме много млади. И при вида на шуртящата червена кръв бързо се убедихме, че в действителност нямаме желание да се убиваме един друг. Всъщност все още сме приятели.

— Ако търсиш специалист по дуелите, едва ли в днешно време са останали чак толкова много от тях.

— Може да е европеец например — размишляваше Бел. — Италианец или французин.

— Или немец. С един от онези ужасни хайделбергски белези на бузата. Марк Твен не описваше ли как сами си махали шевовете и поливали раната с вино, за да накарат белега да изглежда дори още по-грозно?

— Вероятно не е немец — каза Бел. — Техният специалитет са мощните замахващи удари. Промушваното, убило Уиш и другия човек, е по-скоро в италиански или френски стил.

— Или е учил там? — предложи Марион. — Американец, завършил в Европа. Във Франция и Италия има предостатъчно анархисти. Може би там се е присъединил към тях?

— Все още не мога да проумея как успява да изненада мъж, въоръжен с пистолет. — Той демонстрира с жест. — За времето, необходимо да извади оръжието, можеш да пристъпиш и да го цапардосаш по носа.

Марион се пресегна през чаените чаши и взе ръката на Бел:

— Честно казано, за мен ще бъде удоволствие, ако единственото, за което ми се налагаше да се тревожа, бе разкървавеният ти нос.

— В този момент нямам нищо против разкървавения нос или дори една-две повърхностни рани.

— Защо?

— Спомняш ли си Уебър и Фийлдс?

— Двамата забавни стари джентълмени. — Уоли Кисли и Мак Фултън я бяха завели на вечеря при последното си минаване през Сан Франциско и през цялата вечер не бе престанала да се залива от смях с тях.

— Уоли и Мак често повтарят: „Разкървавените носове са сигурен знак за напредък. Ако противни ти цапардоса един по носа, можеш да бъдеш сигурен, че си тръгнал в правилната посока“. Например ако сега ме цапардосат по носа, ще ми дойде добре.

Коментарът му накара и двамата да се усмихнат.

В този момент във фоайето на хотела влязоха две жени, пременени с шапки и рокли по последната мода и минаха пред погледите на всички сред взрив от пера и коприна. По-младата от тях бе така поразителна, че много от сведените вестници останаха забравени в скутовете на собствениците си.

— Какво красиво момиче! — възкликна Марион.

Бел вече я беше забелязал в огледалото.

— Момичето в бледосиньо — поясни любимата му.

— Това е дъщерята на Озгуд Хенеси — обясни той, питайки се дали е случайност фактът, че Лилиан се е появила в хотел „Сейнт Франсис“, докато той е там. Подозираше, че едва ли е така.

— Познаваш ли я?

— Миналата седмица се запознах с нея в частния влак на Хенеси. Работи като негова лична секретарка.

— Какво представлява?

Бел се усмихна.

— Има претенциите на изкусителка. Погледът й е немирен като на онази френска актриса.

— Ана Хелд.

— Но е интелигентна и добре ориентирана в бизнеса. Много млада, разглезена от изпълнения й с обожание баща и подозирам, доста наивна по въпросите на любовта и сърцето. Тъмнокосата жена с нея е била нейна частна учителка. Сега е любовница на Хенеси.

— Искаш ли да отидеш да я поздравиш?

— Не, защото ми остават само няколко минути да се порадвам на компанията ти.

Марион му отвърна с усмивка, изпълнена с удоволствие.

— Поласкана съм. Тя е млада, неописуемо красива и предполагам, много богата.

— Ти си неописуемо красива, а когато се ожениш за мен, също ще бъдеш много богата.

— Но не съм наследница.

— Благодаря, но през живота си съм срещал достатъчно богати наследници, още от времето, когато ни учеха на бостънския валс в училището по танци — отвърна с широка усмивка той. — Бавен танц с плавни движения. Ако искаш, на сватбата ни можем да танцуваме на него.

— О, Айзък, сигурен ли си, че искаш да се ожениш за мен?

— Сигурен съм.

— Повечето хора биха ме нарекли стара мома. И биха казали, че човек на твоята възраст би следвало да се ожени за момиче на нейната.

— Никога не съм правил онова, което „би следвало“ да правя. Защо ми е да започвам сега, след като най-после срещнах момичето на мечтите си? И приятел за цял живот?

— Но какво ще си помисли семейството ти за мен? Не разполагам с пари. Ще решат, че ме интересува богатството ти.

— Ще си помислят, че съм най-щастливият мъж в Америка — усмихна се той. Но след това прибави сериозно: — Всеки, който е на противното мнение, може да върви право в пъкъла. Да определим ли дата?

— Айзък… трябва да поговоря с теб.

— Какво има? Наред ли е всичко?

— Обичам те безкрайно. Надявам се, че го знаеш.

— Показваш ми го по всички възможни начини.

— И също толкова силно искам да се омъжа за теб. Но се питах дали не е възможно да изчакаме малко.

— Защо?

— Предложиха ми вълнуваща работа и много ми се иска да видя дали ще се справя с нея.

— Каква работа?

— Ами… Разбира се знаеш кой е Престън Уайтуей?

— Естествено. Престън Уайтуей е жълт журналист, който наследи три от водещите вестници в Калифорния, включително „Сан Франциско Инкуайърър“. — Бел я погледна със заинтригувана усмивка. — Вестникът, в който по една случайност работиш ти. Твърдят, че е доста привлекателен и му се носи славата на „светски човек“, освен това парадира с богатството си, което печели, като публикува сензационни заглавия. Също така е задълбал сериозно в държавната политика, използвайки могъществото на пресата, за да урежда приятели в Щатския сенат… и пръв сред тези приятели е домашното кученце на Озгуд Хенеси, сенаторът Чарлз Кинкейд. Всъщност мисля, че тъкмо твоят господин Уайтуей му лепна прякора „Героят инженер“.

— Не е моят господин Уайтуей, но… О, Айзък, хрумнала му е чудесна нова идея. Измислил я е по времето, когато от вестника правеха репортажи за земетресението… новинарски сериал на кинолента. Нарича го „Свят в картини“. Ще снимат на филм реалните събития и ще ги показват в театрите и кината. И, Айзък! — Във вълнението си тя улови ръката му. — Престън ме помоли да му помогна с първоначалното уреждане.

— За колко време?

— Не съм сигурна. Шест месеца, до една година. Айзък, зная, че ще се справя. И този човек ще ми даде възможност да опитам. Знаеш, че взех дипломата си от първия завършил випуск в Станфорд, но жените не могат да си намерят работа като адвокати, така че последните девет години се занимавах с банкови дела. Научих толкова много. Не, че искам да работя цял живот. Но искам да направя нещо и това е шансът ми да го постигна.

Бел не беше изненадан от желанието на Марион да започне нова и вълнуваща работа. Нито се съмняваше в любовта й. И двамата бяха наясно колко са щастливи, че са заедно и нямаше да позволят на когото и да било да застане помежду им. Налагаше да се направи някакъв вид компромис. А и сам нямаше как да отрече, че в момента бе плътно зает в опитите си да залови Саботьора.

— Какво ще кажеш да си обещаем, че след шест месеца ще определим дата за сватбата? Когато нещата се уталожат? Можеш и да работиш, и да бъдеш омъжена.

— О, Айзък, би било прекрасно. Толкова ми се иска да участвам в първите етапи на „Свят в картини“.

Камбаните на часовника „Магнета“ отброиха четири часа.

— Иска ми се да имахме повече време — каза натъжено тя.

Бел имаше чувството, че са изминали едва няколко минути, откакто е дошъл.

— Ще те откарам до кантората.

Докато напускаха фоайето, Бел забеляза, че Лилиан Хенеси целенасочено се взира в нещо в противоположната посока. Устните на госпожа Комдън обаче потрепнаха в дискретна усмивка, когато очите им се срещнаха. Той й отвърна с учтиво кимване, поразен въпреки всичко от чувствеността на тази жена, и стисна малко по-здраво ръката на Марион.

Точно пред „Сейнт Франсис“ беше паркиран състезателен локомобил, червен като пламък и задвижван от бензин. Беше съоръжен с брони и предни фарове, предназначени за градско каране. Портиерите от хотела охраняваха колата от любопитните момчетии. Заплашваха ги с жестоки последствия, в случай че някое си позволеше да пипне с мръсните си ръце лъскавия орел на върха на радиатора, или да не дава господ, да доближи седалките от червена кожа.

— Отново си със състезателната кола! Красива е! — каза доволно Марион.

Любимият локомобил на Бел беше почти напълно съсипан от продължилото осемстотин километра състезание с локомотив от Сан Франциско до Сан Диего, при което влакът се бе придвижвал по гладкия релсов път, а локомобилът — по каменистите черни друмища на Калифорния. Състезание, припомни си Бел с мрачна усмивка, което той бе спечелил. А за награда беше получил възможността да насочи оръжието си срещу Бандита Касапин и да заяви, че е арестуван.

— Веднага щом от фабриката приключиха с ремонта, се погрижих да го изпратят обратно от Бриджпорт, Кънектикът. Скачай вътре.

Наведе се покрай големия волан, за да завърти стартера на дървеното табло. Нагласи лостовете за горивото и запалването. После напомпа налягането в резервоара. Портиерът му предложи да завърти манивелата. Все още топъл от пътуването от товарното депо, където детективът беше приел поръчката, четири цилиндровият двигател изрева и се пробуди за живот още при първото завъртане. Премести лоста за запалването и освободи този за горивото. Докато се пресягаше за спирачката, махна на най-малкото от момчетата, които го наблюдаваха с ококорени очи.

— Малко помощ? Колата не може да потегли, ако някой не надуе тромбата.

Момчето стисна голямата гумена круша с две ръце. Локомобилът протръби като овен от Скалистите планини. Хлапетата се разбягаха. Колата се хвърли напред. Марион се разсмя и се наведе през резервоара за бензин, за да улови ръката на Бел. Съвсем скоро се носеха към Маркет стрийт, заобикаляйки натоварени конски каруци и трамваи, подминавайки с грохот по-бавните автомобили.

Докато отбиваха пред дванайсететажната сграда със стоманена конструкция на „Сан Франциско Инкуайърър“, Бел забеляза, че до тротоара е останало едно свободно място за паркиране. Някакъв русоляв джентълмен в открит „Ролс-ройс“ зави рязко към него, давайки предупредителен сигнал.

— А, ето го и Престън! Можете да се запознаете.

— Нямам търпение — каза детективът, като настъпи в бърза последователност педалите за газта и спирачката, за да плъзне големия локомобил на последното място за паркиране половин секунда преди ролса на Престън Уайтуей.

— Ей! Това е моето място.

Бел отбеляза, че Уайтуей е толкова красив, колкото го описваха слуховете — безцеремонен, с широки рамене, гладко избръснат, с екстравагантна вълниста руса коса. Поне толкова висок, колкото самия него, макар и значително по-широк в кръста, мъжът, по всичко изглежда, бе играл футбол в колежа и едва си спомняше последния път, когато някой му е отказал нещо.

— Аз дойдох пръв — каза Бел.

— Аз притежавам сградата!

— Ще си получите мястото обратно, след като се сбогувам с приятелката си.

Престън Уайтуей изви врат, видя Марион зад него и се провикна:

— Марион? Ти ли си?

— Да! Това е Айзък. Запознайте се.

— Много ми е приятно! — заяви Уайтуей, въпреки че изражението му не потвърждаваше думите му. — Марион, най-добре да се качваме. Чака ни работа.

— Ти върви — отвърна спокойно Марион. — Искам да се сбогувам с Айзък.

Престън скочи от колата и ревна на портиера да я паркира. Докато минаваше с гръм и трясък покрай Бел, запита:

— Колко бърз е локомобилът?

— По-бърз от това — кимна към „Ролс-ройс“-а Бел. Марион скри уста в ръката си, за да не се разсмее, а когато Уайтуей се бе отдалечил достатъчно, че да не ги чува, каза на годеника си:

— Двамата звучахте като момчета в училищен двор. Как е възможно да ревнуваш от Престън? В действителност е ужасно мил. Когато го опознаеш, ще го харесаш.

— Сигурен съм — рече Бел. Нежно улови красивото й лице в ръцете си и я целуна по устните. — А сега те моля да се пазиш.

— Аз? Ти се пази. Моля те, пази се. — Тя насили една усмивка. — Може би няма да е зле да си опресниш малко фехтовката.

— Точно това възнамерявам да направя.

— О, Айзък, иска ми се да имахме повече време.

— Ще се върна веднага, щом мога.

— Обичам те, скъпи!

Високо над ремонтното депо към прохода през Каскейд, на един страничен коловоз беше оставен платформен товарен вагон. Намираше се недалеч от разклонението на жп линията, което, когато бъдеше приключено, щеше да свърже страничния коловоз с гръмната релсова линия за доставка, водеща до новопостроената фабрика за обработка на дървен материал в гората, на километри нагоре в планината. Вагонът беше тежко натоварен доста над страничните бордове с купища прясно изрязани траверси от канадска ела, предназначени за обработка в креозотната фабрика, където щяха да ги импрегнират с каменовъглен катран.

Саботьора видя възможността за ново нападение — по-скоро, отколкото бе планирал, като по този начин щеше да убие с един куршум два заека. Тази атака щеше да разклати не само железниците „Южен Пасифик“. Ако успееше да се измъкне незабелязано, щеше да знае и доколко имунизиран е срещу усилията, които хвърляха хората от детективската агенция Ван Дорн.

Беше студен и методичен човек. Обмислил бе в детайли и без бързане нападението срещу тунелите, като си оставяше достатъчно време за всяка една от фазите — от вербуването на съучастник с идеално съчетание от жар и наивитет, през откриването на течното място — от геологична гледна точка — за залагането на динамита, до планирането на пътя за бягство. За атаката срещу пътническия влак беше хвърлил сходни усилия, в това число употребата на кука, за да подчертае пред разследващите, че в случая става дума за саботаж, а не за обикновено произшествие. Разполагаше с още няколко подобни планове за саботажи в различни стадии на готовност, макар че от някои от тях сега трябваше да се откаже, след като с охраната на ключови депа и ремонтни цехове се бяха заели детективите на Ван Дорн.

Не всеки саботаж обаче задължително трябваше да е предварително планиран. Железопътната система, която кръстосваше страната, беше невероятно сложно устроена. Възможностите за унищожение бяха изобилни, стига да не забравяше да прилага превъзходните си познания и винаги да бъде нащрек за грешки и небрежност.

Стига да действаше бързо и неочаквано. Платформата щеше да остане съвсем за кратко на страничния коловоз. При положение че за километър и половина релсов път се изискваха две хиляди и седемстотин траверси, едва ли щяха да минат повече от ден-два, преди притиснатият за материали началник долу в депото да изкрещи: „Къде са ми останалите траверси, по дяволите!“, а ужасените чиновници да започнат да пресяват през ситна цедка фактури и телеграми, за да открият липсващия вагон.

Най-голямото сборище за скитници — достатъчно голямо, че да остане незабелязано сред тълпата от мъже, които готвеха храната си и търсеха място, където да преспят, които идваха и си отиваха в безкрайно издирване на работа, — се намираше извън железопътните депа в Дънсмюър, Калифорния. Но Дънсмюър лежеше на двеста и четирийсет километра надолу по линията. Това не му предоставяше много време да вербува някой вярващ в каузата. Налагаше се да се справи с товарния вагон сам. Съществуваше риск и при самотните, и при бързите нападения. Но все пак вредите, които щеше да нанесе с помощта само на един вагон, бяха неизчислими.

8

Като все така усещаше прощалната целувка на Марион на устните си, Айзък Бел се настани на мястото си в експресния влак за Сакраменто и зачака машината да излезе от терминала в Оукланд. Любимата му го познаваше добре, по-добре от самия него. От друга страна, имаше и неща, които може би никога нямаше да научи. „Как е възможно да ревнуваш от Престън?“ Ами да видим как, помисли си Бел. Като започнем с това, че Уайтуей е там с теб, а аз не съм, защото изоставам в надпреварата за залавянето на Саботьора.

Затвори очи. Не беше спал в истинско легло от дни, но сънят бягаше от него. Умът му препускаше. От щатската столица щеше да хване поредица от влакове на север към далечния Орегон. Нуждаеше се от още един опресняващ поглед върху рухналия тунел при Каскейд, за да прецени дали Саботьора не възнамерява да атакува повторно, този път в началото на тунела. По пътя щеше да се срещне с Арчи Абът, който го беше информирал с телеграма, че има вероятност да се е натъкнат на златна жила в сборището на скитници в Дънсмюър.

— Господин Бел?

Кондукторът прекъсна размислите му. Мъжът докосна с пръст излъсканата козирка на фуражката си, отдавайки му уважително чест, и произнесе с лукаво намигване:

— Господин Бел, една дама пита дали няма да ви е по-удобно, ако седнете при нея.

Подозирайки, че в съседния вагон марка „Пулман“ ще открие предприемчивата госпожица Хенеси, Бел последва кондуктора между редовете от седалки. Мъжът го изведе от влака и го насочи през перона директно към частен вагон, скачен с багажен вагон, теглен от полиран „Атлантик 4-4-2“, толкова бляскав, че изглеждаше така, сякаш току-що излизаше от фабриката.

Бел се качи във вагона и мина между завесите от червен плюш, за да се озове в приемна, която напълно подхождаше на бардака на Ан Паунд. Лилиан Хенеси, която междувременно бе заменила бледосинята рокля, съответстваща на цвета на очите й, с ярка алена рокля, подхождаща на цвета на приемната, го посрещна за поздрав с чаша шампанско и победоносна усмивка:

— Не само вие можете да си позволите влак със специално предназначение.

Бел отговори спокойно:

— Би било неуместно да пътуваме сами.

— Не сме сами, за съжаление.

— Освен това, позволете ми да ви напомня, че съм обвързан с Марион Морган, — започна детективът, когато откъм помещението в дъното на вагона засвири джаз група.

Надникна през вратата. Шестима чернокожи музиканти, свирещи на кларинет, контрабас, китара, тромбон и корнет, се бяха събрали около едно изправено пиано и импровизираха по последния рагтайм хит на Адалайн Шепърд, „Краставички и чушки“.

Лилиан Хенеси се притисна по-близо до Бел, за да надникне през рамото му. Носеше повдигащ корсет тип „лебед“ и детективът усети как гърдите меко докосват гърба му. Наложи се да повиши глас, за да надвика музиката:

— Никога не бях срещал музикант, квалифициран и за придружител.

— Не те. — Тя направи физиономия. — Тя. Татко научи някак за плана ми да ви направя засада в Сан Франциско. Изпрати я, за да ме наглежда.

Корнетистът завъртя инструмента си във въздуха, сякаш искаше да намушка тавана. В пролуката между останалите музиканти Бел забеляза, че извитият над клавишите пианист с летящи пръсти, блеснали очи и пълни, разделени в щастлива усмивка устни, беше не друг, а самата госпожа Комдън.

— Не зная как е открил. Но благодарение на татко и госпожа Комдън, честта ви ще бъде спасена, господин Бел. Моля, останете. Искам единствено да бъдем приятели. Пътуването няма да продължи дълго. Пътят пред нас е разчистен чак до прохода в Каскейд — обясни Лилиан.

Бел беше изкушен. Линията северно от Сакраменто беше задръстена от материали и работнически влакове, които отиваха или се връщаха от Каскейд. Самият той бе обмислил идеята да поръча един от специалните влакове на Хенеси. Лилиан бе подготвила всичко вместо него. Ако се възползваше от нейния влак, разчистеният път на север пред влака на дъщерята на президента на компанията щеше да му спести най-малко ден път.

— В багажния вагон има телеграф, ако ви се наложи да изпращате телеграми — додаде Лилиан. Това окончателно наклони везните.

— Благодаря ви — отвърна с усмивка Бел. — Приемам „засадата“, макар че може и да ми се наложи да сляза в Дънсмюър.

— Вземете си чашата с шампанско и ми разкажете всичко за вашата госпожица Морган.

Докато му подаваше чашата, влакът се разклати и потегли напред. Лилиан облиза една разлята капка от деликатното кокалче на пръста си и му хвърли закачлив поглед като някоя френска актриса:

— Видя ми се много красива.

— Марион си помисли същото за вас.

Тя направи още една физиономия.

— „Красива“ с розови бузки и раирани рокли. Обикновено ме наричат повече от красива.

— Всъщност думите й бяха, че сте неописуемо красива.

— Заради това ли не ни представихте?

— Предпочетох да й напомня, че тя също е неописуемо красива.

Бледосините очи на Лилиан проблеснаха.

— Не си сдържате силата, а?

Бел пусна една обезоръжаваща усмивка:

— Никога в любовта, млада госпожице… навик, който препоръчвам да развиете, когато пораснете. А сега, разкажете ми за неприятностите на баща ви с банкерите му.

— Няма проблеми с банкерите си — изстреля в отговор Лилиан. Отговорът й дойде твърде бързо и разпалено, но Бел вече бе решил как да продължи разговора.

— Каза, че ще има, когато настъпи зимата.

— Само ако не заловите Саботьора — отвърна многозначително тя.

— Ами по въпроса с паниката, която се разразява в Ню Йорк? Започнала е миналия март. Изглежда няма положително развитие.

Лилиан отговори с трезва преднамереност:

— Паниката, ако се задържи, ще докара разцвета в железопътния бизнес до съкрушителен провал, разрастваме се просто неудържимо, но дори татко признава, че няма как това да продължи вечно.

Бел още веднъж си даде сметка, че Лилиан Хенеси е нещо повече от разглезена богата наследница.

— Паниката заплашва ли контрола на баща ви върху железницата му?

— Не — каза бързо тя. — След което му обясни: — Баща ми отдавна е разбрал, че за да изплати втората си железница, трябва да ръководи първата толкова добре, че през цялото време да остава платежоспособна, което на свой ред ще покрива кредита му по строителните работи. Банкерите просто ще му ходят по свирката. Никой в железопътния бизнес в страната не може да се справи по-добре от него. Ако останалите банкрутират, всичко, което трябва да направи, е да се разграничи от втория проект и отново ще замирише на рози.

Бел докосна чашата си до нейната.

— За розите.

Той се усмихна. Но все още не беше сигурен дали младата жена се хвали искрено, или в действителност опитваше да си придаде кураж. А още по-неясно беше защо Саботьора е така твърдо решен да изкорени оплетената градина на железопътните линии.

— Питайте, когото пожелаете банкер в страната — продължи с гордост тя. — Ще ви отговорят, че Озгуд Хенеси е чист като сълза.

— Ако позволите, ще изпратя телеграма до хората си, за да знаят къде могат да ме открият.

Лилиан грабна със себе си бутилката с шампанско и го придружи до багажния вагон, където кондукторът, който изпълняваше и ролята на телеграфист, изпрати доклада на Бел до Ван Дорн. Точно когато тръгваха обратно към жилищния вагон, телеграфният ключ отново затрака. Лилиан остана вслушана в продължение на няколко секунди, след което завъртя очи и каза през рамо на кондуктора:

— Не отговаряй.

Бел попита:

— Кой се опитва да се свърже с вас? Баща ви ли?

— Не. Сенаторът.

— Кой сенатор?

— Кинкейд. Чарлз Кинкейд. Ухажва ме.

— Да разбирам ли, че не проявявате интерес?

— Сенатор Кинкейд е прекалено беден, прекалено стар и твърде досаден.

— Но пък голям хубавец — обади се госпожа Комдън, отправяйки усмивка на Бел.

— Да, хубавец — съгласи се Лилиан. — Но все така прекалено беден, прекалено стар и досаден.

— Колко стар? — поинтересува се Бел.

— Най-малко на четиридесет.

— На четиридесет и две и доста деен — уточни госпожа Комдън. — Повечето момичета биха го нарекли чудесен улов.

— По-добре да хвана заушка.

Лилиан напълни отново чашите. После каза.

— Ема, някакъв шанс случайно да скочиш от влака в Сакраменто и да изчезнеш, докато двамата с господин Бел се отдалечаваме с пълна пара на север?

— Не и в този живот, миличка. Прекалено си млада… и твърде невинна… за да пътуваш без придружител. А господин Бел е прекалено…

— Прекалено какво?

Ема Комдън се усмихна.

— Интересен.

Саботьора крачеше забързано в мрака към дъскорезницата нагоре по склона, като стъпваше по траверсите, за да не вдига шум по хрущящия чакъл.

Носеше еднометров железен лост, тежък най-малко четиринадесет килограма. На гърба си имаше раница от испано-американската война — от памучен док с гумирано горнище. Презрамките й се впиваха немилостиво в раменете му. В раницата имаше тежка ламаринена кутия, пълна с два галона течен парафин, както и конска подкова, която бе успял да задигне от един от многото ковачи, заети със стотиците мулета, теглещи товарни каруци.

Леденият планински въздух миришеше на борова смола и на още нещо, за което му трябваше само миг, за да го разпознае. Всъщност във въздуха се усещаше намек за скорошен сняг. Въпреки че нощта бе ясна, вече усещаше ранната зима, която се задаваше от планините. Ускори крачка, докато очите му се нагаждаха към звездната светлина. Релсите блестяха пред него и силуетите на дърветата се очертаваха по краищата на пролома.

Висок, дългокрак и добре сложен мъж, той изкачи стръмния скат бързо и неусетно. Надпреварваше се с времето. До изгрева на луната му оставаха по-малко от два часа. Когато луната се издигнеше над планината, пронизвайки мрака с ярката си светлина, щеше да остане изложен на милостта на патрулите от конната железопътна полиция.

След около половин километър достигна V-образно разклонение, където линията се разделяше. Релсите наляво, по които се бе изкачвал досега, се спускаха до железопътните ремонти депа. Тези надясно се извиваха и присъединяваха към току-що изградената главна линия на юг. Провери стрелката, която управляваше разклонението.

Беше разположена така, че влак, спускащ се от дъскорезницата, би продължил към ремонтните депа. За момент се изкуши да го изпрати по посока на главната линия. Но подобен сблъсък щеше да блокира линията и на диспечерите щеше да се наложи да спрат всички влакове, което на свой ред пък би преградило единствения му път за отстъпление в този участък.

Наближаваше целта си и вече не беше толкова стръмно. Ускори крачка. След още около километър и половина забеляза надвисналата тъмна маса на товарната платформа. Още беше там!

Внезапно някакъв шум го накара да замръзне на място. Сви ръцете си в шепи и ги приближи до ушите си. Отново го чу, хаотичен звук. Смях. Пияни мъже, които се смееха малко по-нагоре в планината. Далече напред се забелязваше оранжевият блясък на лагерен огън. Дървари, осъзна той, споделящи бутилка контрабандно уиски. Бяха прекалено далеч, за да го чуят или видят, заслепени от пламъците на огъня. Дори да чуеха търкалянето на вагона през разклонението, по това време нямаше да имат никакъв шанс да го спрат.

Прекоси канавката и изкачи насипа, върху който се намираше натовареният вагон. Откри ръкохватката на стрелката и я натисна, затваряйки точката, където се срещаха двете линии по посока на дъскорезницата. След това отиде до вагона, изрита дървените клинове изпод предните колела, откри студения механизъм за управление на спирачките и започна да го върти, докато спирачните обувки не се вдигнаха от масивните железни колела на вагона.

Сега вече вагонът можеше да се движи безпрепятствено и той го зачака да се помести под силата собствената си тежест поради наклона на насипа. Но вагонът оставаше на мястото си, прилепен от силата на гравитацията и естественото огъване на колелата от дългото стоене на релсите. Налагаше се да импровизира някак, за да го помръдне.

Върна се при задната част на товарния вагон, постави подковата на десетина сантиметра зад едно от задните колела, подпъхна лоста между колелото и релсата, използвайки за опора подковата, и го натисна с всички сили.

Лостът се хлъзна и изскърца в метала. Отново го подпъхна под колелото и натисна за втори път. Колелото се премести на два-три сантиметра. Заби още по-здраво лоста под него, изрита подковата по-плътно и за пореден път налегна с цялата си тежест импровизирания механизъм.

Нечий глас проговори, точно над него, едва ли не в ухото му:

— Какво правиш там?

Мъжът се отдръпна стреснато. Някакъв дървосекач тъкмо се спускаше от купчина траверси, пробуден от пиянския си сън. Дъхът му вонеше на алкохол, когато каза:

— Човече, ако я засилиш, няма да се спре чак до дъното. Чакай да сляза, преди да е тръгнала.

Саботьора замахна светкавично с лоста.

Тежката стомана потъна с хрущене в пияния череп на дърваря и го повали гърбом обратно върху траверсите като парцалена кукла. Зачака го да помръдне и когато не последва нищо, хладнокръвно поднови опитите си да помести вагона, сякаш нищо не се беше случило.

Усети как разстоянието между подпората и колелото се увеличава. Вагонът се движеше. Захвърли лоста и скочи на платформата, без да изпуска тенекията с парафин. Вагонът бавно достигна до стрелката, премина с громолене покрай нея и продължи по насипа, откъдето започна да набира скорост. Той забързано подмина тялото на дървосекача, достигна до механизма на спирачките и го завъртя в обратна посока, докато не усети, че обувките застъргаха в колелата, забавяйки устрема на платформата до петнайсетина километра в час. След това отвори тенекията и разплиска течността по траверсите.

Платформата не спря в продължение на километър и половина, достигайки V-образното разклонение, където наклонът ставаше още по-стръмен.

Саботьора запали кибритена клечка и като я предпазваше в шепа от вятъра, я приближи до парафина. Щом пламъците лумнаха, освободи спирачката. Платформата отново се втурна напред, а той се придвижи обратно в задната част. Луната избра същия момент, за да се подаде над планинския хребет, хвърляйки ярка светлина върху релсите — достатъчна, че да освети безопасно място, където да скочи от вагона. Саботьора прие това за знак. Късметът винаги му се усмихваше. Нещата винаги ставаха по неговия начин. Като например сега. Скочи и се приземи с лекота. Вече чуваше как платформата завива вляво, прекосявайки с трясък V-образното разклонение по посока на ремонтните депа.

Той също тръгна наляво, надолу по насипа към главната линия, надалеч от депата. Колелата вече издаваха непрестанен вой, докато се въртяха все по-бързо по стръмния склон. Последното, което видя, бяха оранжевите пламъци, движещи се с огромна скорост надолу по планината. След три минути всеки железопътен копой наоколо щеше да тича с всички сили по посока на ремонтните депа, докато самият той щеше да се отдалечава възможно най-бързо в противоположната посока.

Като се люлееше и ускоряваше все повече до петдесет, седемдесет, а после осемдесет километра в час и хвърляше бесни пламъци след себе си, изпуснатата на свобода платформа се тресеше, заплашвайки да разпилее товара си — скърцащи, масивни траверси, стенещи една в друга като стените на дървен кораб, попаднал в бурно море. Дървосекачът, чието име беше Дон Албърт, се претърколи първо на една страна, а после на друга. Краката и ръцете му бяха напълно отпуснати. Дланта му се плъзна в пролуката между две траверси. Когато правоъгълните дървени трупи отново се поместиха и заклещиха пръстите му помежду си, той най-после се пробуди, надавайки вик от непоносимата болка.

Албърт засмука пръсти и се зачуди защо ли всичко изглеждаше така, сякаш се движеше. Главата му като че се опитваше да се сцепи и целият свят се въртеше. Натрапчивият вкус на контрабандно уиски в устата му обясняваше и двете доста познати усещания. Но защо звездите над главата му не спираха да променят местоположението си? И защо дървесината под гърба му като че вибрираше? Посегна под дебелото си плетено кепе със здравата ръка и усети как го пронизва остра болка в черепа. Напипа лепкава кръв. Трябваше да е паднал на главата си. Добре, че кратуната му беше дебела като гюле.

Не, не беше паднал. Беше се сбил. Смътно си спомняше, че разговаря с някакъв висок дългокрак хитрец точно преди светлините да изгаснат. И най-проклетото от всичко беше, че се чувстваше така, сякаш се намираше във влак. Откъде беше успял да открие влак в планината, в отдалечен дървосекачески лагер в Каскейд — нямаше никаква представа. Все така проснат по гръб, той се огледа. Зад него имаше огън. Вятърът издухваше пламъците надалеч от него, но пожарът си беше пожар и се разразяваше в прекалено голяма близост, за да се чувства удобно. Усещаше жегата.

Непосредствено до него изпищя влакова свирка. Стори му се, че може да я докосне.

Дон Албърт се изправи и остана почти заслепен от фара на локомотив, светещ в самото му лице. Добре, значи наистина се возеше на влак, при това бързо, с поне два километра в минута, зад него имаше пламъци, а пред него — връхлитащ локомотив. Около него пърхаха стотици светлини, подобно на светлинки в автоматичен платен грамофон: пламъците зад гърба му, фарът на локомотива, обкръжен от зелени сигнални светлини пред него, електрическите лампи по стълбовете, облещени от товарното депо, светлините в постройките на депото, в палатките, подскачащи нагоре-надолу, докато мъжете из тях бягаха за живота си, опитвайки да се махнат от пътя на влака, върху който се возеше той.

Локомотивът, идващ срещу него, в крайна сметка не беше на същата линия, а на съседната. Което си беше огромно облекчение, докато не забеляза стрелката право напред.

Като се движеше с осемдесет километра в час, товарната платформа си проправи оглушително път през затворената стрелка, сякаш минаваше през слама, а не през стомана, и забърса странично локомотива теглещ след себе си върволица от празни вагони. Платформата подмина локомотива сред буря от искри и пропищя със скърцане покрай тендера и празните вагони, които се преобърнаха от релсите, сякаш невнимателно дете беше замахнало и ги бе помело с гневна ръка.

Ударът почти не забави горящата платформа. След като прескочи релсите, товарният вагон се заби в една дървена сграда, пълна с механици, поправящи локомотиви. Преди Дон Албърт дори да успее да си помисли да скочи от вагона, за да спаси живота си, някой отново изгаси светлините.

На пет километра на юг десният насип се срещаше с главната линия, откъдето релсите започваха да се издигат стръмно. Саботьора продължи да се изкачва по склона в продължение на още почти километър, докато не достигна мястото, където беше скрил платнена раница сред купчина борови трупи. Извади от раницата клещи, котки за изкачване и ръкавици, прикрепи котките към ботушите си и зачака до един телеграфен стълб за първия влак с празни вагони, минаващ на редовни интервали в южна посока, за да бъде натоварен. Северното небе започваше да почервенява. Проследи удовлетворено как червенината стана още по-ярка, затъмнявайки светлинките на звездите. Точно както го беше планирал, товарната платформа бе подпалила пожар в лагера на работниците и ремонтните депа.

Никакъв влак не дойде. Уплаши се да не би ударът му да е бил прекалено успешен и да е предизвикал толкова бъркотия, че нито един товарен да не може да напусне депото. В такъв случай щеше да се окаже заклещен в края на линията без изход. Но накрая видя белия блясък от приближаващ се локомотивен фар. Сложи ръкавиците, качи се на телеграфния стълб и клъцна и четирите жици.

Скочи на земята, след като откъсна отбивката от останалата част на света и чу пухтенето на товарния влак 2-8-0 „Консолидейшън“. Наклонът го забави достатъчно, за да може да скочи в един открит вагон.

Загърна се в брезентовото палто, което извади от раницата и поспа, докато влакът спря за вода. Като наблюдаваше внимателно стрелочниците, се качи на един от телеграфните стълбове и сряза жиците. Отново поспа и се вдигна, за да среже още жици на следващата спирка за зареждане с вода. На разсъмване продължаваше да се люшка бавно на юг от главната линия във вмирисан на мулета вагон за добитък. Беше толкова студено, че виждаше парата от дъха си.

Стана предпазливо и огледа наоколо, докато влакът се тътреше по един завой. Увери се, че се намира в композиция от около петдесет празни вагона, по средата между бавен, но мощен локомотив отпред и избелял червен служебен отзад. Сниши се, преди железничарят да надникне от високия купол на служебния локомотив за периодичния оглед на влака. Само след няколко часа Саботьора щеше да скочи в Дънсмюър.

9

Айзък Бел се събуди между тънките ленени чаршафи и разбра, че специалният влак на Лилиан е отбит на страничен коловоз, за да може по линията да премине празна товарна композиция. От прозореца на спалното купе му се стори, че е попаднал в най-затънтеното място на света. Единственият признак на цивилизация беше разровеният коларски път покрай релсите. Студен вятър пердашеше по просеката в горите и вдигаше сива смесица от ситна пръст и въглищен прах.

Облече се бързо. Това беше четвъртото отбиване след Сакраменто, въпреки хвалбите на Лилиан за чисти трасета. Единственият път, когато Бел се беше возил на специален влак, който спираше толкова често, беше след Голямото земетресение, когато даваха път на бързащите композиции, които носеха помощи за поразения град. Това, че пътническите и неприкосновените специални влакове трябваше да се кланят на товарните, беше сурово напомняне за критичната важност на отсечката Каскейд за бъдещето на „Южен Пасифик“.

Тръгна към багажния вагон, където бе прекарал половината нощ, за да види дали телеграфистът не беше получил нови съобщения от Арчи Абът. В последната си телеграма Арчи му бе съобщил да не си прави труда да спира в Дънсмюър, тъй като проучванията му сред работниците не били довели до резултат. Специалният влак беше прелетял през оживените депа и работническия лагер след тях, спирайки само колкото да зареди въглища и вода.

Джеймс, икономът на влака, облечен в снежнобяла униформа, видя профучалия покрай кухненското отделение Бел и забърза след него с чаша кафе и строга лекция за важността на закуската за човек, работил цялата нощ. Една закуска би дошла добре. Но преди Бел да успее да приеме, Барет, началник и телеграфист, стана от телеграфния си ключ със съобщение, изписано с изрядния му калиграфски почерк. Изражението му беше мрачно.

— Току-що пристигна, господин Бел.

Не беше от Арчи, а от самия Озгуд Хенеси:

Айзък Бел стисна рамото на Барет толкова силно, че го накара да изохка.

— Колко време е необходимо на един товарен влак да стигне от началната гара до тук?

— Осем до десет часа.

— Празният товарен, който мина току-що. След беглеца ли е напуснал гарата?

Барет погледна джобния си часовник.

— Не, сър. Трябва отдавна да е потеглил оттам.

— Тоест всички товарни влакове, потеглили след нападението, са все още някъде по линията пред нас.

— Няма къде другаде да бъдат. По целия път коловозът е единичен.

— Значи е в капан!

Саботьора беше направил фатална грешка. Позволил си беше да се набута в края на линия с един коловоз, която преминаваше през гориста местност оставяйки си по този начин само един изход. От Бел се искаше само да го прихване. Но трябваше да го изненада, преди да е успял да скочи от влака и да избяга в горите.

— Подкарайте влака си. Ще го блокираме.

— Не можем да тръгнем. Отбити сме. Можем да се ударим челно в някой товарен, който пътува на юг.

Детективът посочи телеграфния ключ.

— Провери колко влака има между нас и началната гара.

Барет седна зад ключа и заизпраща бавно.

— Ръката ми е малко мудна — извини се той. — От доста време не съм го правил за препитание.

Бел закрачи нервно напред-назад в тесния багажен вагон, докато ключът тракаше морзовата азбука. Повечето свободно пространство се намираше около телеграфното бюро. Зад него имаше тесен проход между струпаните сандъци и кутии с провизии, скъсен от вързания под брезента пакард „Сив вълк“ на Лилиан. Беше показала колата на Бел предната нощ, напомняйки му с гордост нещо, което мъж като него, който обичаше скоростта, вече знаеше: великолепният състезателен модел непрекъснато чупеше рекорди в Дейтона бийч.

Барет вдигна притеснено глава от ключа си. Хладната решимост, изписана на лицето на Бел, беше сурова като ледения блясък в сините му очи.

— Сър, диспечерът в Уийд казва, че знае за един товарен, който кара на пълна скорост отгоре по линията. Напуснал началната гара след злополуката.

— Какво значи „знае“. Има ли други влакове на пътя?

— Жиците на север са били откъснати на две места през нощта. Диспечерът не може да знае със сигурност какво се е движило там, докато връзката е била изключена. Нямаме никаква защита, докато жиците не се оправят. Ето защо по никой начин не можем да си позволим да излезем на главната линия.

„Разбира се“. Бел закипя вътрешно. При всяко спиране на товарния влак за вода, Саботьора се беше качвал на най-близкия стълб и бе срязвал телеграфните жици, разстройвайки цялата система, за да улесни бягството си.

— Господин Бел, бих искал да ви помогна, но не мога да изложа на опасност живота на хората, защото не знам какво идва от следващия завой на пътя.

Умът на Айзък Бел заработи трескаво. Саботьора щеше да види пушека от локомотива им няколко километра, преди да е видял самия влак. Дори Бел да спреше влака им, за да блокира главната линия, престъпникът щеше да надуши, че става нещо нередно, щом влакът му спреше. Достатъчно време, за да избяга. Тук, на юг от веригата на Каскейд, теренът беше по-полегат, не толкова планински, колкото нагоре по линията, така че човек лесно можеше да изчезне в горите и да се измъкне.

— След колко време ще премине товарният?

— По-малко от час.

Бел посочи властно към автомобила на Лилиан.

— Разтоварете това.

— Но мис Лилиан…

— Веднага!

Влаковият екип хлъзна страничната врата на багажния вагон. Спуснаха рампа и изтъркаляха по нея пакарда на коларския път до линията. Застанала леко на широките си армирани колела, откритата кола едва стигаше до кръста на детектива. Елегантен сив метален обтекател, покриващ мотора й, оформяше изострена муцуна. Зад обтекателя имаше волан пейка с кожен гръб и почти нищо друго. Пилотската кабина беше открита. Под нея, от двете страни на шасито, в седем хоризонтални реда бяха подредени лъскави медни тръби, които служеха за радиатор, който да охлажда мощния четири цилиндров мотор.

— Вържете два бидона с бензин отзад — нареди Бел, — а също и онази резервна гума.

Бързо се подчиниха, а детективът изтича до купето си. Върна се въоръжен с нож в ботуша и малкия си двуцевен деринджър в ниското дъно на бомбето с широка периферия. Под палтото му имаше нов пистолет, към който се беше привързал, произведен в Белгия „Браунинг 2“ полуавтоматичен, модифициран от американски оръжейник да стреля с 38 калиброви патрони. Беше лек и бързо се презареждаше. Недостатъчната възпираща сила се компенсираше с убийствената точност.

Лилиан Хенеси дойде тичешком от личния си вагон, загърната с копринено наметало над нощницата и Бел си помисли за миг, че дори последствията от злоупотребата с три бутилки шампанско й придаваха чар.

— Какво правиш?

— Саботьора е на линията. Ще го засека.

— Аз ще карам!

Скочи припряно зад волана и извика на мъжете от влака да стартират машината й с манивелата. Изведнъж напълно събудена и с блеснали очи, беше готова на всичко. Но докато моторът палеше. Бел набра цялата мощ на гласа си и изрева с цяло гърло:

— Госпожо Комдън!

Ема Комдън притича, облечена в пеньоар. Тъмната й коса беше стегната на дълга плитка, а лицето й бе пребледняло от настойчивостта в гласа му.

— Дръжте това! — каза й.

Бел стегна с дългите си длани тънкия кръст на Лилиан и я измъкна от колата.

— Какво правиш? — извика тя. — Остави ме!

Тикна ритащата и викаща Лилиан в ръцете на госпожа Комдън. Двете жени оплетоха голите си крака и рухнаха на земята.

— Мога да ти помогна! — извика Лилиан. — Не сме ли приятели?

— Не водя приятели на престрелки.

Бел скочи зад волана и изстреля „Сивия вълк“ по коларския път сред облак прах.

— Това е моята кола! Крадеш ми състезателната кола!

— Току-що я купих! — извика той през рамо. — Прати сметката на Ван Дорн.

Макар че строго казано, помисли той с последна мрачна усмивка, докато се бореше да задържи колата с ниско окачване над коловозите, изровени от товарни фургони, щом Ван Дорн представеше листовете с разходи, Озгуд Хенеси щеше да купи „Сивия вълк“ на дъщеря си двойно.

Един поглед през рамо го убеди, че вдигаше облак прах, висок и тъмен като локомотивен дим. Саботьора щеше да забележи идването му от няколко километра и убиецът щеше да е предупреден.

Завъртя волана. „Вълкът“ скочи от коларския път, полетя нагоре по железопътния насип и се озова на трасето. Завъртя още веднъж волана, за да прехвърли гумите над по-близката релса. След като се намести „Вълкът“ заподскача напред по траверсите и баласта. Беше разбиващо кокалите возене, макар че друсаното и подскачането бе доста по-предсказуемо от коловозите на пътя. И освен ако не спукаше гума на някой разхлабен шип, шансовете му да опази колата здрава при такава скорост бяха по-добри, отколкото по камъните и дупките. Озърна се отново назад и се увери в главното предимство от карането по железопътното трасе — вече не вдигаше зад себе си облак прах като знаме.

Продължи още четвърт час на север по линията.

Изведнъж видя димен стълб, който изригваше нагоре в тъмносиньото небе. Самият влак оставаше невидим, скрит зад завоя по трасето, което изглежда минаваше през гориста долина между два хълма. Беше много по-близо, отколкото бе очаквал при първото зърване на пушека. Мигновено завъртя настрани от коловоза, тръгна надолу по насипа и колата се смъкна в голите шубраци. Зави зад рехавото укритие и загледа приближаващия се дим.

Влажното пухтене на локомотива започна да се чува над настойчивото ръмжене на бездейния мотор на „Сивия вълк“. Скоро мляскащият звук се усили. След това голямата черна машина излезе от завоя, бълвайки пушек и теглейки дълъг въглищен тендер с низ от празни платформи и закрити товарни вагони. Леко натоварен и набрал скорост по нанадолнището, влакът се движеше доста бързо за като товарен.

Бел преброи петдесет вагона, като оглеждаше внимателно всеки. Платформите изглеждаха празни.

За два вагона за добитък не можеше да е сигурен.

Повечето покрити бяха с отворени врати. Не видя никого да наднича навън. Последният вагон беше избелял червен служебен с купол с прозорец на покрива.

В секундата, в която мина служебният, Бел ускори мотора на „Вълка“, изкара го от храстите, пое нагоре по насипа и отново се озова на линията. Прехвърли с усилие десните гуми над по-близката релса и отвори дросела. „Вълкът“ се понесе след влака и заподскача силно на гумите си. На близо 65 км/ч задруса бясно и започна да се люшка насам и натам. Запищя стомана, когато гумите се заблъскаха в релсите. Бел преполови разстоянието между себе си и влака. Видя, че не би могъл да скочи на служебния вагон, без да се издърпа покрай композицията. Измъкна колата над релсата и подкара по ръба на насипа, който беше стръмен, тесен и осеян с телеграфни стълбове.

Трябваше да стигне до служебния, да се докопа до една от страничните стълби и да скочи, преди състезателната кола да загуби скорост и да изостане. На една кола дължина напред видя телеграфен стълб, поставен по-близо до релсата от другите. Нямаше място да се промъкне между него и влака.

10

Бел ускори машината, сграбчи с дясната си ръка стълбата на служебния вагон и скочи.

Пръстите му се хлъзнаха на студената желязна стъпенка. Чу как пакарда се натресе в телеграфния стълб зад него. Люшна се бясно, увиснал на една ръка, зърна за миг „Сивия вълк“ да се търкаля надолу по насипа и се забори с всичка сила да избегне същата съдба. Но ръката му, все едно че се беше откъснала от рамото. Болката го прониза от китката нагоре като огън. Колкото и да се мъчеше да се задържи, не можеше да спре отварянето на пръстите.

Падна. Щом ботушите му изтупаха на чакъла, улови най-ниската стъпенка с лявата си ръка. Ботушите му се повлякоха по камъните, подлагайки на изпитание хватката му. След това се вкопчи с две ръце в стълбата, сви нагоре краката си на стегнато кълбо и се закатери на ръце, докато успя да стъпи с единия крак на стъпенката и се метна през перилото на задната платформа на служебния вагон.

Бутна задната врата и с един бърз поглед обхвана вътрешността на вагона. Видя някакъв спирач да разбърква котле с миризлива яхния върху тумбестата печка с дърва. Имаше два шкафа за инструменти, сандъци от двете страни с капаци на панти, служещи едновременно за пейки и нарове, тоалетна и бюро, затрупано с товарителници. Една стълба водеше към купола — вранското гнездо на влака, където екипажът можеше да оглежда низа товарни вагони, които караха и да комуникира с флаг и фенер с локомотива.

Спирачът скочи от мястото си, когато вратата се блъсна в стената. Обърна се рязко от печката, опулил очи.

— Откъде дойде, по дяволите?

— Бел. Следовател на Ван Дорн. Къде е началникът на влака ви?

— Отиде при локомотива, докато зареждахме вода. Ван Дорн, казваш? Детективите?

Бел вече се качваше по стълбата към купола, откъдето можеше да види изпъналите се напред вагони.

— Вземи си флага! Сигнализирай на машиниста да спре влака. В един от товарните вагони се вози саботьор.

Детективът се подпря на рафта пред прозорците и загледа напрегнато. Петдесет товарни вагона се изпъваха между него и бълващия дим локомотив. Не видя никого на покривите на покритите вагони, които затулваха гледката му към ниските платформи.

Спирачът се качи до него с флага. Миризмата на яхнията беше още по-лоша във високия купол. А може би просто железничарят не беше се къпал скоро.

— Видял ли си някой, за когото ти се е сторило, че се промъква тайно? — попита го Бел.

— Само един стар бачкатор. Твърде окуцял, за да ходи пеш. Сърце не ми даде да изхвърля горкия проклетник.

— Къде е той?

— Някъде в средата на влака. Виждаш ли онзи зелен вагон? Старецът се возеше в багажния точно пред него.

— Спри влака.

Спирачът изкара флага през страничния прозорец и замаха енергично. След няколко минути от локомотивната кабина му отговориха.

— Онова е началникът. Вижда ни.

— Размахай флага.

Пухтенето на локомотива забави. Бел усети как изстъргаха челюстите на спирачките. Вагоните се заблъскаха един в друг, запълвайки хлабината, причинена от спирането на влака. Наблюдаваше напрегнато покривите на покритите вагони.

— Веднага щом спре, искам да изтичаш напред и да провериш всеки вагон. Не се намесвай. Само извикай, ако видиш някого и се разкарай настрана. Ще те убие на място, щом те види.

— Не мога.

— Защо?

— Когато спрем, трябва да пратим назад човек. В случай че след нас идва влак, трябва да му махна да спре. Телеграфът днес е прецакан.

— Не и преди да провериш всеки вагон — каза Бел и извади колта от палтото си.

Спирачът слезе от купола. Скочи от задната платформа на линията и затича покрай влака, като се спираше при всеки вагон. Машинистът наду свирката си, искайки обяснение. Бел наблюдаваше покривите и се местеше наляво и надясно, за да види по-добре.

Саботьора лежеше на гръб в дъсчен сандък на по-малко от десет стъпки от стълбата на купола, стиснал нож в едната си ръка и пистолет в другата. През цялата нощ се бе опасявал, че с пускането на товарната платформа се е поставил в опасност, заклещен толкова далече по линията. Уплашен, че железопътната полиция, подтикната от детективите на Ван Дорн, ще блокира и ще претърси грижливо влака, преди да стигне до Уийк или Дънсмюър, беше предприел решителен ход. При последното спиране за вода беше изтичал назад до служебния вагон и се бе проврял вътре, докато влаковият екип беше зает със зареждането на локомотива и проверката на втулките под шаситата на вагоните.

Беше избрал сандък с фенери, съобразявайки, че никой нямаше да го отвори през деня. Ако някой го направеше, щеше да го убие с подходящото за момента оръжие, а след това да скочи навън и да убие всеки друг, на когото се натъкнеше.

Усмихна се мрачно в тясното тъмно пространство. Предположението му се оказа вярно. А кой се беше качил на влака? Самият главен следовател на Ван Дорн, прочутият Айзък Бел. В най-лошия случай, Саботьора щеше да направи Бел пълен глупак. В най-добрия щеше да го застреля между очите.

Спирачът провери всеки вагон, а когато стигна до локомотива Бел видя, че говори с началника, машиниста и огняря, събрали се долу. След това началникът и спирачът забързаха назад, като проверяваха отново всеки от петдесетте вагона, вагоните за добитък и откритите платформи. Когато стигнаха до служебния, началникът, по-възрастен мъж с навъсени кафяви очи и раздразнена физиономия на набръчканото лице, каза:

— Никакви саботьори. Никакви бачкатори. Никой. Влакът е празен. Достатъчно време загубихме тук.

Вдигна флага си да даде сигнал на машиниста.

— Чакай — нареди му Бел.

Скочи долу и затича покрай влака, надничайки във всеки вагон под всяко шаси. По средата на композицията се спря до един вагон за добитък, вмирисан на мулета.

Обърна се бясно и затича презглава назад към камбуза.

Познаваше тази миризма. Не беше яхния. Не беше некъпан железничар. Човек, возил се в зеления вагон за животни, вмирисан така на мулета, сега се криеше някъде в служебния вагон.

Скочи на платформата на камбуза, блъсна вратата, захвърли настрана дюшека от първата пейка и дръпна капака нагоре. Сандъкът съдържаше ботуши и жълти дъждобрани. Бързо отвори следващия. Този беше пълен с флагове и леки ремонтни инструменти. Имаше още два. Началникът и спирачът го наблюдаваха с любопитство от вратата отсреща.

— Отдръпнете се — каза им Бел и отвори третия сандък. Оказа се пълен с тенекии масло и керосин за лампи. С пистолет в ръката се наведе да отвори и последния сандък.

— Само фенери има вътре — каза спирачът.

Бел го отвори.

Железничарят се оказа прав. Сандъкът съдържаше червени, зелени и жълти фенери.

Ядосан, озадачен и зачуден дали мъжът бе успял някак да избяга към дърветата от едната страна, докато той бе наблюдавал от другата, Бел закрачи към локомотива и извика на машиниста:

— Подкарвай си влака!

Постепенно се успокои. А накрая се усмихна, спомнил си нещо, на което Уиш Кларк го беше научил:

— Не можеш да мислиш, когато си бесен. А това е двойно по-вярно, когато си бесен на себе си.

Нямаше съмнение, че Саботьора е способен мъж, дори гениален, но сега като че ли още нещо му помагаше: късметът, непредвидимия елемент, който можеше да хвърли едно разследване в хаос и да удължи залавянето. Бел вярваше, че е само въпрос на време докато спипат Саботьора, но времето беше кратко — ужасно кратко — заради активността на този индивид. Това не беше обикновен обирджия на банки. Нямаше да се скрие в някой бардак и да харчи престъпната си печалба по вино и жени. Още в този момент щеше да замисля новото си нападение. Детективът си даваше болезнена сметка, че все още няма никаква идея за мотивите на този човек. Но знаеше със сигурност, че Саботьора не беше от типа престъпници, които си губят времето с празнуване на победите си.

Двайсет минути по-късно Бел заповяда композицията да спре до специалния влак на Лилиан Хенеси, който все още чакаше на страничния коловоз. Екипът придвижи товарния напред към водния резервоар.

Саботьора изчака, докато екипажът се залиса със зареждането на вода. Скочи от рафта на купола и се пъхна отново в първото си скривалище, сандъка за фенерите. На следващото спиране за вода се измъкна от служебния вагон и се скри в един от покритите товарни, тъй като екипът щеше да отвори и да вземе фенери, след като слънцето се скриеше.

Десет часа по-късно, посред нощ, скочи долу в разпределителната станция в Рединг. Щом видя многото детективи и полиция напред, се скри в един водосток и загледа полюшващите им се в тъмното светлини.

Докато изчакваше да се махнат, помисли за разследването на Айзък Бел. Беше изкушен да му прати писмо: „Съжалявам, че не се срещнахме в товарния влак“. Но шегата не си струваше. Нямаше смисъл да злорадства. Нека Бел да си мисли, че не е бил на влака. Че се е измъкнал по някакъв друг начин, ще измисли по-добро средство, за да всее объркване.

Точно преди разсъмване от депото излезе с грохот друг товарен влак, тръгнал на юг. Саботьора затича покрай него, сграбчи стълбата отзад на един от покритите вагони, пъхна се под шасито и се намести в крепящата рамка.

В Сакраменто слезе, когато влакът спря за разрешение да влезе в станцията. Повървя около километър и половина между фабрики и работнически жилища към един евтин пансион на осем пресечки от административната сграда. Плати на съдържателката четири долара задето бе съхранявала куфара му и го отнесе до друг пансион, избран напосоки на десет пресечки разстояние. Нае стая, като предплати за седмица. Заранта къщата беше празна — наемателите бяха излезли на работа. Заключи се в общата баня в края на коридора, натика мръсните дрехи в раницата си, обръсна се и се изкъпа. Върна се в стаята си и постави върху косата си първокласна руса перука. С течно лепило добави подрязана брада и мустаци в същия цвят. След това облече чиста риза, вратовръзка и скъп торбест костюм. Прибра багажа си, като прехвърли катераческите котки в куфара и лъсна ботушите си.

Напусна пансиона през задната врата, за да не го види никой в новия му облик и по обиколен път отиде до железопътната гара, като непрекъснато проверяваше, да не би да го следят. Хвърли раницата зад една ограда, но куфара задържа.

Към гарата на „Южен Пасифик“ се стичаха стотици пътници. Вля се в множеството и се стопи сред тях, поредният добре облечен бизнесмен, тръгнал на път за някой далечен град. Но изведнъж, преди да се е усетил и да се спре, се изсмя на глас. Изсмя се толкова силно, че покри устата си, за да се увери, че брадата му не се е разместила.

На вестникарската будка беше изложен последният брой на списание „Харпърс Уикли“. Карикатурата на корицата показваше не кого да е, а самия Озгуд Хенеси. Президентът на железопътната компания беше изобразен като страховит октопод, изпънал железопътни линии като пипала в Ню Йорк Сити. Широко усмихнат, Саботьора купи списанието за десет цента.

Вестникарят го гледаше зяпнал, тъй че отиде на друга будка извън гарата и попита:

— Имате ли моливи? Един дебел. И плик и марка, ако обичате.

Усамоти се в тоалетната в най-близкия хотел. Скъса корицата на списанието, написа нещо отгоре й и я запечата в плика. Адресира го до „Главен следовател Айзък Бел, Детективска агенция Ван Дорн, Сан Франциско“.

Залепи марката, забърза обратно към гарата и пусна плика в пощенска кутия. След това се качи на експреса за Огдън, Юта, на почти хиляда километра на изток, кръстовищен град близо до Грейт Солт Лейк, където се сливаха девет железопътни линии. Кондукторът мина.

— Билети, господа.

Саботьора си беше купил билет. Но докато посягаше да го извади от джоба на елека си, долови опасност. Каквото и да бе събудило опасенията му, не го подложи на съмнение. Можеше да е какво ли не. Беше забелязал извънредна полиция в депата на Сакраменто. Продавачът на билети го беше изгледал съсредоточено. Шляещият се мъж, когото бе забелязал в пътническата чакалня, можеше да е оперативен служител на Ван Дорн. Довери се на инстинктите си, остави билета в джоба си и вместо него показа железопътна карта.

11

Бел се придвижваше с усилие през четиридесетте и осем часа влудяващи забавяния, докато стигне до строителния район на Каскейд в началото на прекъснатата линия. Диспечерите на „Южен Пасифик“ бяха затормозени от отрязаните телеграфни жици, с което влаковият трафик бе напълно разстроен. Лилиан беше вдигнала ръце и бе откарала специалния си влак обратно към Сакраменто. Бел се беше прехвърлял от един товарен влак на друг, докато най-сетне пристигна заедно с товари от платнища и динамит.

Компания „Южен Пасифик“ беше използвала времето си по-добре от него. Опустошеното от пожара локомотивно депо беше съборено и отломките бяха извозени, а сто дърводелци вдигаха нова конструкция с пресен дървен материал, довлечен от дъскорезницата.

— Зима — обясни плещестият бригадир на обекта бързината на ремонтите. — Няма да е добре да се оправят локомотивите в снега.

Купища изкривени релси се товареха на платформи и там, където влакът беглец беше разбил стрелките, полагаха нов коловоз. Кранове вдигаха на новите релси нападали вагони. Общи работници разпъваха циркови палатки на мястото на кухнята, подпалена от изхвърлени от депото въглени. Работниците, които обядваха прави, бяха в мрачно настроение и се чуваха приказки за отказ да се връщат на работа. Изнервяше ги не неудобството от липса на маси и пейки, а страхът.

— Компанията като не може да ни защити, тогава кой? — запита някой. Отговорът последва разгорещен и мрачен от няколко посоки.

— Спасяваме се сами. До деня за плащане на надниците, а после кой откъдето е.

Бел видя яркочервения частен влак на Озгуд Хенеси да се плъзга по коловозите в станцията и забърза към него, въпреки че не гореше от нетърпение за срещата. Джоузеф Ван Дорн, който се бе присъединил към Хенеси в Сан Франциско, го посрещна на вратата с гробовно лице.

— Старият е бесен за връзване. Двамата с теб ще се свиваме и ще слушаме рева му.

А Хенеси рева и още как. Макар и не в началото. В началото звучеше като пребит човек.

— Не преувеличавах, момчета. Ако не свържа с моста при каньона Каскейд, преди да е паднал снегът, линията е мъртва. А с нея онези кучи синове — банкерите — ще ме отрежат. — Погледна Бел със скръбни очи. — Видях ти лицето, когато ти казах, че започнах с набиване на клинове като баща ми. Зачуди се как е могло това мършаво нафукано изкопаемо да размахва железарски чук, нали? Не съм бил цял живот кожа и кости. Можех обръчи да набия около тебе по онова време. Но ми се скапа сърцето и то ме сви до това, което виждаш сега.

— Е, сега… — опита се да го утеши Ван Дорн.

Хенеси го прекъсна.

— Пита ме за крайния срок. Аз съм на крайния срок. И никой още жив железопътен строител не може да довърши линията Каскейд, освен мен. Новите типчета просто го нямат у себе си. Ще карат влаковете по график, но само на коловоз, който аз положа.

— Счетоводители не строят империи — обади се госпожа Комдън.

Нещо в опита й да го утеши накара Хенеси да се разкрещи. Дръпна чертежа на моста Каскейд Кениън от тавана.

— Най-хубавият мост в Запада е почти довършен — ревна той. — Но не води до никъде, докато линията ми не го свърже. Но какво намирам, когато се върна тук, след като съм оставил високо платени детективи да пазят? Още една проклета от бога седмица, изгубена за възстановяване на нещо, което съм построил. Работниците ми са наплашени, страх ги е да работят. Двама спирачи и един старши механик от депото са убити. Четирима миньори от кариерата са изгорели. Един бригаден на станцията е с разцепен череп. И един дървосекач е в кома.

Бел се озърна бързо към Ван Дорн.

— Какво търси дървосекач на железопътния строителен обект? Дъскорезницата ви е високо в планината.

— Откъде да знам, по дяволите? — избухна Хенеси. — И се съмнявам, че ще се събуди да ни каже.

— Къде е той?

— Не знам. Питай Лилиан… Не, не можеш, по дяволите. Пратих я в Ню Йорк да смили със сладки приказки долните банкери.

Бел се завъртя на пети и забърза от частния вагон към полевата болница, устроена от компанията в един вагон „Пулман“. Намери изгорелите миньори, увити в бели бинтове и превързания началник обект, който ревеше, че се бил излекувал, по дяволите, и просто да го пуснели. Линия имал да оправя. Но нямаше никакъв дървосекач.

— Приятелите му го отнесоха — каза докторът.

— Защо?

— Никой не ми поиска разрешение. Вечерях.

— Беше ли се събудил?

— От време на време се будеше.

Бел затича към службата на управителя на станцията, където се беше сприятелил с диспечера и главния секретар, който знаеше на пръсти огромно количество информация. Главният секретар му отвърна:

— Чух, че са го преместили някъде долу в градчето.

— Как се казваше?

— Дон Албърт.

Бел зае кон от конюшнята на железопътната полиция и подкара бързо животното към градчето, разрастващо се бързо зад строящата се железопътна линия. Беше в една падина, временно селище от палатки, бунгала и изоставени товарни вагони, пригодени за пивници, танцувални салони и бардаци с курви, обслужващи работниците на строежа. В средата на седмицата, в ранния следобед, тесните улички от пръст бяха запустели, сякаш обитателите му си поемаха дъх преди следващия ден за плащане на надниците — събота вечерта.

Детективът надникна в едно от мръсните барчета. Барманът, седнал на талпите върху две бурета уиски, вдигна навъсено глава от стар от преди седмица вестник от Сакраменто.

— Къде се мотаят секачите? — попита го Бел.

— „Двойният орел“, малко по-надолу по улицата. Но сега няма да намерите никой там. Секат траверси горе в планината. Бачкат двойни смени, та да ги докарат, преди да завали снега.

Бел му благодари и се запъти към „Двойният орел“, очукан стар вагон, смъкнат от ходовата част. Нарисуваната табела на покрива показваше червен орел с разперени криле и бяха намерили отнякъде двойка люлеещи се врати. И тук единственият човек вътре беше барманът, навъсен като колегата си. Грейна, щом Бел му хвърли монета на талпата.

— Какво ще желаете, мистър?

— Търся дървосекача, който пострада при злополуката. Дон Албърт.

— Чух, че бил в кома.

— Аз пък чух, че се будел от време на време — каза Бел. — Къде мога да го намеря?

— Да не сте влаково ченге?

— Приличам ли на такъв?

— Не знам, господине. Гъмжат тука копоите като мухи на леш. — Измери Бел от глава до пети и взе решение. — Има една стара дама, грижи се за него в една колиба долу при потока. Продължете надолу по коловозите до водата, няма да я изтървете.

Бел остави коня, където го беше вързал и слезе до потока, който, ако се съдеше по миризмата, лъхаща по склона, служеше за градски канал. Подмина един стар товарен влак на „Сентръл Пасифик“, който някога явно е бил боядисан в жълто. От една от дупките, изрязани в стената и служещи за прозорци, му подвикна млада сополива жена:

— Намери го, красавец. Точно това място търсиш.

— Благодаря, но не — отвърна Бел учтиво.

— Нищо по-добро от това няма да намериш надолу, миличък.

— Търся дамата, която се грижи за ранения дървосекач?

— Тя се пенсионира, мистър.

Бел продължи надолу, докато стигна до редица паянтови бараки, сковани от дъски на амбалажни сандъци. Тук-там още личеше изписано първоначалното им съдържание. КЛИНОВЕ. ПАМУК. ВЪЛНА. ДРЪЖКИ ЗА КИРКИ.

Пред една такава, означена с „БАРАБАНИ ЗА МЕХАНИЧНИ ПИАНА“, видя стара жена, седнала на обърната кофа и хванала се с ръце за главата. Косата й беше бяла. Облеклото й — памучна рокля с шал около раменете — беше твърде тънко за студената влага, вдигаща се от мръсната вада. Видя го, че идва и скочи на крака с изписан на лицето й ужас.

— Не е тук! — извика старицата.

— Кой? Успокоите се, госпожо. Няма да ви нараня.

— Дони! — изрева тя. — Законът е дошъл.

— Не съм законът — каза Бел. — Аз…

— Дони! Бягай!

От бараката навън изхвърча дървосекач, висок над метър и осемдесет. Имаше огромни като на морж мустаци, провиснали под прошарената му брадичка, дълга мазна коса и стискаше ловджийски нож в юмрука си.

— Вие ли сте Дон Албърт? — попита Бел.

— Дони ми е братовчед — каза дървосекачът. — Бягайте, докато можете, мистър. Това е семейство.

Притеснен, че Дон Албърт е драснал навън през задната врата. Бел бръкна под бомбето си и измъкна в ръката си своя 44-калибров деринджър.

— Падам си по боя с ножове като всеки мъж, но точно сега нямам време. Пусни го!

Дървосекачът не мигна. Само направи четири бързи стъпки назад и извади втори нож, но по-къс и без дръжка.

— Хайде на бас, че мога да хвърля това по-бързо, колкото ти ще стреляш с този чип нос?

— Не съм комарджия — отвърна Бел, измъкна мълниеносно новия си браунинг от палтото и изби с изстрел ловджийския нож от ръката на дървосекача. Мъжът изрева от болка и зяпна невярващо завъртелия се във въздуха нож, блеснал на слънчевата светлина. — Винаги мога да избия ловджийски, но за онова късото, което държиш, не съм сигурен — каза Бел. — Тъй че за по-сигурно ще ти нанижа ръката.

Секачът пусна ножа за мятане.

— Къде е Дон Албърт?

— Не го притеснявай, мистър. Ранен е тежко.

— Ако е ранен тежко, трябва да е в болницата.

— Не може да е в болницата. Железопътните ченгетата го обвиняват за беглеца.

— Защо?

— Беше на платформата, дето се блъсна.

— На платформата? — повтори Бел. — Очакваш да повярвам, че е оцелял в сблъсък при километър и половина в минута?

— Да, сър. Щото оцеля.

— Дони има глава като гюле — додаде старата жена. Капка по капка Бел изцеди версията от секача и старицата, която се оказа майката на Дон Албърт. Синът й спял невинно пиян на платформата и прекъснал мъжа, който я задвижил. Онзи го цапардосал по главата с лост.

— Черепът му е като чугун — увери го секачът, а майката на Дон го потвърди. Обясни през сълзи, че всеки път, щом Дон отворел очите си в болницата, някое ченге от железницата му крещяло.

— Дони го беше страх да им каже за мъжа, който го ударил.

— Защо? — попита Бел.

— Мислеше, че няма да му повярват, затова се преструваше на по-лошо ранен, отколкото беше. Казах на братовчеда му Джон да го донесат тука. А той награби приятелите си да изнесат Дони, докато докторът вечеряше.

Бел я увери, че ще се погрижи железопътната полиция да не досажда повече на сина й.

— Аз съм следовател на Ван Дорн, госпожо. Те са ми подчинени. Ще им кажа да ви оставят на мира. — Накрая я убеди да го покани в бараката.

— Дони! Един тука иска да те види.

Бел седна на един сандък до дъсченото легло, където превързаният с бинтове Дон Албърт спеше на сламеник. Беше едър мъж, по-голям от братовчед си, с лице като пълна луна, със също тъй големи мустаци и с огромни загрубели от работа длани. Майка му потърка опакото на ръката му и той се размърда.

— Дони! Един човек иска да те види.

Мъжът изгледа Бел с размътени очи. Постепенно погледът му се проясни и се фокусира. Но щом се събуди напълно, очите му станаха напрегнати и каменно студени, което говореше за остър аналитичен ум. Интересът на Бел се усили. Този мъж не само че не беше в състояние на кома, но изглежда щеше да се окаже и проницателен наблюдател. И беше единственият, за когото знаеше, че се е оказал само на няколко стъпки от Саботьора и още е жив.

— Как сте? — попита Бел.

— Боли ме главата.

— Не съм изненадан.

Дон Албърт се засмя, а след това изохка от болката, която това му причини.

— Разбирам, че онзи тип ви е ударил.

Албърт кимна бавно.

— С лост, мисля. Така поне го усетих. Желязо, не дърво. Определено не беше като дръжка на брадва.

Бел кимна. Дон Албърт говореше като човек, удрян по главата с дръжка на брадва поне веднъж в живота си, което нямаше да е особено необичайно за дървосекач.

— Случайно да видяхте лицето му?

Албърт се озърна към братовчед си, а след това към майка си.

— Господин Бел твърди, че ще каже на ченгетата да ни оставят на мира — каза тя.

— Стреля точно — добави Джон.

Дон Албърт кимна и изохка отново, щом движението отекна в главата му.

— Да, видях лицето му.

— Беше нощ — отбеляза детективът.

— Звездите на хълма са като фарове. Нямаше огън на вагона, нищо, което да ме заслепи. Да, можах да го видя. Освен това го гледах отгоре — бях над траверсите — а той погледна към звездната светлина, тъй че видях лицето му ясно.

— Помните ли как изглеждаше?

— Адски изненадан. Готов да изскочи от кожата си. Не беше очаквал компания.

Прекалено добре, за да е вярно, помисли Бел с нарастваща възбуда.

— Можете ли да го опишете?

— Гладко обръснат тип, без брада, с миньорска каска на главата. Косата беше може би черна. Големи уши. Остър нос. Раздалечени очи. Не можах да им видя цвета. Не беше чак толкова светло. Тесни бузи… в смисъл, малко хлътнали. Широка уста, малко като вашата, освен мустаците.

Бел не беше свикнал да чува описание на подробности с такава лекота. Обикновено се налагаше внимателно изслушване в съчетание със задаване на много умели въпроси, за да се измъкнат такива детайли. Но този дървосекач имаше памет на вестникарски репортер. Или на художник. Което му даде идея.

— Ако ви доведа художник, би ли могъл да му го опишеш, докато нахвърля скица?

— Мога да ви го нарисувам.

— Моля?

— Дони е добър рисувач — каза майката.

Бел погледна със съмнение грубите длани на Албърт. Пръстите му бяха дебели като наденици и загрубели от мазоли. Но това, че е художник, можеше да обясни добрата му памет за детайлите. Какъв изненадващ пробив, помисли отново Бел. Твърде добре, за да е истина.

— Дайте ми молив и хартия — каза Дон Албърт. — Мога да рисувам.

Бел му даде джобния си бележник и молив. С изумително бързи и ловки движения мощните ръце скицираха чаровно мъжко лице с изсечени черти. Детективът го огледа внимателно и надеждите му се изпариха. Твърде добре, за да е истина, несъмнено.

Потупа леко по рамото ранения великан, прикривайки разочарованието си.

— Благодаря ти, партньоре. Голяма помощ е. Сега направи една и на мен.

— На теб?

— Можеш ли да ме нарисуваш? — попита Бел. Беше елементарна проверка за наблюдателните умения на гигантския мъж.

— Ами, да. — Дебелите пръсти зашариха отново.

След няколко минути Бел вдигна скицата на светлината.

— Почти, все едно че гледам в огледалото. Наистина рисуваш каквото виждаш, нали?

— Защо иначе да го правя, по дяволите?

— Много ти благодаря, Дони. — Сега се отпусни и почивай. — Сложи в дланта на старата жена няколко златни монети, двеста долара — достатъчно, за да изкарат зимата, след което бързо се върна при вързания кон и го подкара нагоре към строителната площадка. Джоузеф Ван Дорн крачеше нервно пред вагона на Хенеси, запалил пура.

— Е?

— Дървосекачът е художник — каза Бел. — Видял е Саботьора. Нарисува ми лицето му. — Отвори бележника си и показа на Ван Дорн първата рисунка. — Познаваш ли този мъж?

— Разбира се — изръмжа Ван Дорн. — Ти не го ли познаваш?

— Брончо Били Андерсън.

— Актьора.

— Горкият проклетник трябва да го е видял във „Големият влаков обир“.

„Големият влаков обир“ беше спиращ дъха филм отпреди няколко години. След лудешка стрелба по влака, бандитите стигаха до локомотива, откачваха го и офейкваха на конете си, които ги чакаха нагоре по линията, а хайката беше по петите им. Малко хора в Америка не бяха го гледали поне веднъж.

— Никога няма да забравя първия път, когато видях този филм — каза Ван Дорн. — Бях в Ню Йорк Сити, в „Хамърстейн Водевил“, на Четирийсет и втора и Бродуей. От театрите, където пускат филм между действията. Когато филмът почна, всички станахме както един да попушим или пийнем нещо. Но после няколко се обърнаха да погледнат, и бавно всеки почна да сяда отново, загледан в картината. Омагьосващо… Гледал съм, пиесата през деветдесетте. Но филмът беше по-добър.

— Доколкото помня, Брончо Били игра няколко роли — каза Бел.

— Чух, че сега пътува из Запада с личен влак, прави филми.

— Да. Брончо Били е основал свое студио.

— Не мисля, че му остава много време да саботира железопътни линии — каза сухо Ван Дорн. — Което ни оставя в задънена улица.

— Не съвсем — отвърна Бел.

Ван Дорн го изгледа невярващо.

— Нашият дървосекач помни прочут актьор, чийто образ във филм е заседнал, в каквото е останало от мозъка му.

— Погледни това. Пробвах го да видя колко е точен. — Показа на Ван Дорн скицата на неговото лице.

— Мамка му. Доста добра е. Той ли я нарисува?

— Докато седях там. Наистина може точно да скицира лица.

— Не съвсем. Сбъркал ти е ушите. И ти е направил брадичката с трапчинка, точно като на Брончо Били. Твоето е белег, не е трапчинка.

— Не е съвършен, но е доста близо. Освен това Марион твърди, че прилича на трапчинка.

— Марион е предубедена, проклет късметлия такъв. Работата е, че нашият секач може да е видял, който и да е от филмите с Брончо Били. Или може да го е видял на сцената някъде.

— Но така или иначе знаем как изглежда Саботьора.

— Намекваш, че прилича на близнак на Брончо Били?

— По-скоро на братовчед. — Детайл след детайл, Бел посочи особеностите в скицата на дървосекача. — Не е близнакът му. Но щом лицето на Саботьора е раздвижило спомена на секача за Брончо Били, значи търсим мъж, който има подобно широко и високо чело, трапчинка на брадичката, пронизващ поглед, интелигентно лице със силни черти и големи уши. Не точно близнака на Брончо Били. Но бих казал, че Саботьора като цяло прилича по-скоро на театрален идол.

Ван Дорн изпуфка сърдито дима от пурата си.

— Трябва ли да наредя на детективите си да не арестуват грозни муцуни?

Айзък Бел продължи да настоява, като се стараеше да убеди шефа си да види открилите се възможности. Колкото повече мислеше за това, толкова повече усещаше, че са попаднали на нещо.

— Каква трябва да е възрастта му според теб?

Ван Дорн погледна намръщено рисунката.

— Всеки между края на двайсетте и началото на четирийсетте.

— Значи търсим чаровен мъж в края на двайсетте, в трийсетте или началото на четирийсетте. Ще разпечатаме копия на портрета. Разнасяме ги, показваме ги на работниците. Показваме ги на началник-гари и билетопродавачи — навсякъде, където може да е избягал на влак. На всеки, който би могъл да го е видял.

— Дотук все още нямаме такъв. Никой жив, поне. Е, освен твоя дървосекач Микеланджело.

— Все още залагам на машиниста или ковача, направил онази кука в Глендейл.

— Момчетата на Сандърс може да извадят късмет — съгласи се Ван Дорн. — Достатъчно беше по вестниците и, бог знае, дадох му ясно да разбере, че рискува меката му служба в Лос Анджелис да се премести в Мисула, Монтана. Остава ни и надеждата, че може още някой да види Саботьора следващия път и да оцелее. А знаем, че ще има следващ път.

— Ще има следващ път — потвърди мрачно Бел. — Освен ако го спрем.

12

Сборището на безработни скитници извън Огдън запълваше рехаво гористо петно между железопътните линии и потока, който осигуряваше чиста вода за пиене и пране. Беше едно от най-големите сборища в страната — деветте железопътни линии, събиращи се на едно място, предлагаха постоянно движение на товарни влакове, които ден и нощ пухтяха във всички посоки. Ето защо сборището нарастваше с всеки изминал ден. След като Паниката затвори много фабрики, все повече и повече хора хващаха влаковете да търсят работа. Шапките им ги отличаваха като новодошли. В днешно време високите градски бомбета „дерби“ надвишаваха по брой миньорските шапки и работнически кепета. Мяркаха се дори филцови шапки „трилби“ и „хомбърг“, носени от доскоро добре осигурени хора, които не бяха и сънували, че ще тръгнат надлъж и шир да търсят работа.

Хиляда скитници бързаха да приключат с почистването, преди да се е стъмнило. Търкаха пране и котлета за готвене в бидони с вряла вода, окачаха изпраните дрехи на въжета и поставяха котли с дъната нагоре по камъни да изсъхнат. Паднеше ли вечерта, изритваха пръст върху огньовете си и сядаха по земята да изядат жалката си храна на тъмно.

Лагерните огньове щяха да са добре дошли. Северна Юта беше студена през септември и над лагера вече няколко пъти беше прехвърчал сняг. На над хиляда и петстотин метра над морското равнище хората изложени на силните западни ветрове от Грейт Солт Лейк и на източните пориви от планините Уасач. Но железопътните копои от депата на Огдън бяха нападали сборището три нощи по ред с пистолети и бухалки, за да принудят трупащите се скитници да се разкарат. Никой не искаше да се върнат и на четвъртата, тъй че прекараха нощта без лагерни огньове. Хранеха се мълчаливо, със страх от ченгетата и опасения за идващата зима.

Едно сборище на търсачи на работа, като всяко градче или голям град, си имаше квартали, чиито граници бяха ясни за всеки обитател. Някои райони бяха дружелюбни, някои — по-безопасни от други. Надолу по течението и най-далече от линиите, където потокът извиваше, за да се влее в река Уебър, имаше район, който човек бе най-добре да посещава въоръжен. Там правилото „живей и остави другите да живеят“ често отстъпваше на „стреляй, за да не те застрелят“.

Саботьора се запъти безстрашно натам. Насред тази бандитска територия се чувстваше като у дома си. Но дори той разхлаби един нож в ботуша си и премести пистолета си от дълбокия джоб на платненото си палто на колана на кръста, откъдето можеше да го извади бързо. Въпреки липсата на огньове не беше съвсем тъмно. Постоянно профучаващите влакове разкъсваха нощния мрак с фаровете си, а тънката снежна покривка отразяваше златистия блясък от прозорците на пътническите вагони. Премина върволица осветени вагони „Пулман“, композицията забави за близкото градче и на светлината й Саботьора видя присвита и трепереща до едно дърво сянка, с двете ръце в джобовете.

— Шарптън — извика той рязко, а Шарптън отвърна:

— Тука съм, мистър.

— Извади ръцете си да ги виждам — заповяда Саботьора.

Шарптън се подчини, отчасти защото Саботьора плащаше за услуга и отчасти от страх. Банков и влаков обирджия, излежал срока си в затвора, Пийт Шарптън можеше да познае опасен омбре, щом го срещнеше. Никога не беше виждал лицето му. Бяха се срещали веднъж преди, когато Саботьора го беше проследил и сгащил в уличката зад наемната конюшня, където си беше наел място за спане. Но цял живот беше живял откъм грешната страна на закона и знаеше, че типовете там не бяха по-опасни от тоя.

— Намери ли си човека? — попита Саботьора.

— Ще свърши работата за хиляда долара — отвърна Шарптън.

— Дай му петстотин. Накарай го да се върне за втората половина, след като я свърши.

— Какво ще го спре да офейка с първите петстотин? Намерени пари, никакъв риск.

— Ще го спре ясното разбиране, че ще го спипаш и убиеш. Можеш ли да му го изясниш?

Шарптън се изсмя в тъмното.

— О, да. А и вече не е толкова як. Ще направи каквото му кажа.

— Дръж — каза Саботьора.

Шарптън опипа с пръсти пакета.

— Това не са пари.

— Парите след малко. Това е възпламенителят, който искам да използва.

— Нещо против да попитам защо?

— Ни най-малко — отвърна небрежно Саботьора. — Прилича точно на бърз фитил. Ще подлъже дори опитен касоразбивач. Правилно ли допускам, че човекът ти е опитен?

— Гърмял е сейфове и експресни вагони цял живот.

— Както поисках. Въпреки външността си, това всъщност е бавен фитил. Когато го запали, ще отнеме повече време да взриви динамита, отколкото е пресметнал.

— Ако забави много, ще гръмне влака, вместо само да блокира релсите.

— Това представлява ли проблем за теб, Шарптън?

— Просто казвам какво ще стане — отвърна припряно Шарптън. — Дали искате да гръмнете целия влак, вместо само да го ограбите, не е моя работа, предполагам. Вие плащате сметката.

Саботьора тикна втори пакет в ръката на посредника.

— Тук са три хиляди долара. Две хиляди за теб, хиляда за човека ти. Не можеш да ги преброиш в тъмното. Ще трябва да ми се довериш.

13

Рисунката на дървосекача се изплати след пет дни.

Един билетопродавач на „Южен Пасифик“ в Сакраменто с остър поглед си спомни, че е продал в Огдън, Юта, билет на мъж, който приличал на нарисувания от Дон Албърт. Въпреки че клиентът му имал брада и косата му била руса почти като на Айзък Бел, имало нещо сходно в лицето му, настоя чиновникът.

Бел го разпита лично, за да се увери, че не е поредният почитател на „Големия влаков обир“ и беше толкова впечатлен, че нареди на оперативните да разпитат влаковите екипи на експреса от Огдън.

Удариха на златна жила в Рино, Невада. Един от кондукторите на експреса, жител на Рино, също си спомни пътника и се съгласи, че би могъл да е човекът от рисунката, макар да изтъкна разликата в цвета на косата.

Бел отиде по най-бързия начин до Невада, хвана кондуктора у дома му и го попита между другото, много небрежно, дали е гледал „Големият влаков обир“. Смятал да го види, отвърна кондукторът, следващия път като го покажели в театъра. Госпожата му го тормозела да я заведе от година.

От Рино Бел хвана нощен експрес до Огдън и вечеря, докато влакът пухтеше нагоре през планината Тринити. Щом спря в Лъвлок, се възползва да прати телеграми и получи няколко отговора, когато спря в Имлей, а накрая заспа в удобния „Пулман“, докато прекосяваше Невада. Телеграмите, които го чакаха в Монтело, малко преди да прекосят границата на Юта не му съобщаваха нищо ново.

Наближавайки Огдън по обед, влакът забърза през Грейт Солт Лейк по дългите траверси от секвоя на отсечката Люсин. Озгуд Хенеси беше похарчил осем милиона долара и километри изсечена гора в Орегон, за да построи новата равна отсечка между Люсин и Огдън. Съкращаваше пътя Сакраменто — Огдън с два часа, за отчаяние на Комодоре Вандербилт и Дж. П. Морган, съперниците му от южното и северното трасета. Когато наближи града със събиращите се железопътни линии, а заснежените върхове на планините Уасач източно от Огдън вече се виждаха, влакът забави и спря.

Кондукторът обясни, че линията е блокирана на десетина километра пред тях.

Взрив беше дерайлирал пътуващия на запад влак „Сакраменто Лимитид“.

Бел скочи долу и затича към локомотива. Машинистът и огнярят бяха слезли, стояха на баласта и си навиваха цигари. Детективът им показа идентификационната си карта на Ван Дорн и нареди:

— Откарайте ме колкото може по-близо до останките.

— Съжалявам, господин детектив. Получавам заповеди само от диспечера.

Деринджърът на Бел се появи в ръката му мигновено. Две тъмни цеви зейнаха пред лицето на машиниста.

— Това е въпрос на живот и смърт, започвайки с вашия — сериозно обяви той. Посочи скарата пред локомотива. — Приближете този влак до развалините, не спирайте, докато не ударите в тях!

— Няма да застреляш хладнокръвно човек — каза огнярят.

— Може и да го направи, по дяволите — измърмори машинистът, местейки нервно поглед от деринджъра към лицето на Айзък Бел. — Марш горе и греби въглища.

Локомотивът, голям 4-6-2, забълва пара десет километра напред, преди един железничар с червен флаг да ги спре там, където релсите изчезваха в голяма дупка. Зад дупката на земята лежаха на една страна шест „Пулман“-а, товарен вагон и тендер. Бел слезе от локомотива и закрачи към развалините.

— Колко са пострадалите? — попита служителя, когото му посочиха като старши на местопроизшествието.

— Трийсет и пет. Четирима от тях — сериозно.

— Мъртви?

— Няма. Извадиха късмет. Кучият син гръмна линията минута по-рано. На машиниста му остана време да намали скоростта.

— Странно — каза Бел. — Нападенията му досега винаги бяха толкова точно разчетени.

— Ами изглежда, че това ще му е последното. Хванахме го.

— Какво? Къде е той?

— Шерифът го хвана в Огдън. Извади късмет. Пътниците се опитаха да го линчуват. Измъкна се, но после един от тях го забеляза. Криеше се в една конюшня.

Бел намери от другата страна на повредената линия локомотив, който да го закара до Юниън депо.

Затворът се намираше в сградата на Градския съвет на Огдън с мансарден покрив, на една пресечка от железопътната гара. Бяха го изпреварили двама старши агенти на Ван Дорн, по-старата двойка от „Уебър и Фийлдс“, Мак Фултън и Уоли Кисли. Не им беше до шеги. Всъщност, и двамата бяха увесили носове.

— Къде е? — настоя Бел.

— Не е той — отвърна Фултън унило. Изглеждате скапан от умора, помисли Бел и за първи път се запита дали на Мак не му беше време да помисли за пенсиониране. Винаги мършаво, лицето му изглеждаше повехнало като на труп.

— Не е, който взриви влака ли?

— О, колкото за взривяването, той е, няма проблем — отвърна Кисли, чийто фабричен кариран костюм с елече беше зацапан с прах. Уоли изглеждаше също толкова уморен като Мак, но не и болнав. — Само че не е Саботьора. Хайде, пробвай да откопчиш нещо от него.

— Ти ще имаш по-добър шанс да го накараш да проговори. Една дума не ще да обели пред нас проклетникът.

— Защо ще иска да говори на мен?

— Стари дружки — обясни загадъчно Фултън. Двамата с Кисли бяха с двайсет години по-възрастни от него, почетни ветерани и приятели, свободни да кажат всичко, което им хрумне, въпреки че Бел беше шефът в разследването на случая със Саботьора.

— Аз щях да му го измъкна — намеси се шерифът. — Но момчетата ви ми казаха да ви изчакам, а железопътната компания ми казва, че Ван Дорн поръчва музиката. Скапана глупост, според мен. Но никой не ме пита за мнението.

Бел нахълта в стаята, където държаха арестанта. Мъжът беше вързан с белезници за здраво затегнатата за каменния под маса. „Стара дружка“, несъмнено. Затворникът се оказа Джейк Дън, касоразбивач. В края на масата имаше спретната купчина нови пет доларови банкноти, според шерифа — всичко петстотин долара, явно заплащане за предложени услуги. Първата мрачна мисъл на Бел беше, че Саботьора вече наема изпълнители на мръсната му работа. Което означаваше, че може да удари навсякъде и да се отдалечи много преди да стане ударът.

— Джейк, в какво по дяволите си се забъркал този път?

— Здрасти, господин Бел. Не съм ви виждал лицето, откакто ме пратихте в Сан Куентин.

Детективът седна спокойно срещу него и го огледа. Сан Куентин не беше се отразил добре на касоразбивача. Изглеждаше с двайсет години по-стар, куха черупка на някогашния тежък криминален случай. Дланите му трепереха толкова силно, че беше трудно човек да си представи как поставя заряд, без да го взриви неволно. Облекчен в началото, че вижда познато лице, сега Дън се сви под твърдия поглед на Бел.

— Взривяването на сейфовете на „Уелс Фарго“ е обир, Джейк. Разбиването на пътнически влакове е убийство. Този, който ти е платил тези пари, е убил десетки невинни хора.

— Не знаех, че гърмим влака.

— Не знаеше, че взривяването на релси под бързо движещ се влак ще причини разрушение? — възкликна невярващо Бел, с потъмняло от отвращение лице. — Какво си мислеше, че ще стане?

Арестантът клюмна глава.

— Джейк! Какво мислеше, че ще стане?

— Трябва да ми повярвате, господин Бел. Той ми каза да гръмна релсата, за да спре влакът и да могат да ударят експресния вагон. Не знаех, че ще го обърне.

— Какво искаш да кажеш? Ти си този, който запали фитила.

— Сменил ми е фитилите. Мислех, че паля бърз фитил, който ще взриви заряда навреме, за да спре влакът. Но той загоря бавно. Не можех да повярвам на очите си, господин Бел. Гореше толкова бавно, че влакът щеше да мине точно над взрива. Опитах се да го спра.

Бел го изгледа хладно.

— Така ме спипаха, господин Бел. Затичах по него, като се мъчех да го стъпча. Много късно. Видяха ме и докато се обърна, скочиха след мен, все едно че съм типът, дето гръмна Маккинли.

— Джейк, клупът е на врата ти и имаш един начин да го махнеш. Заведи ме при човека, който ти плати тези пари.

Джейк Дън поклати енергично глава. Изглеждаше отчаян като вълк със заклещен в капана крак, помисли Бел. Но не, не вълк. Нямаше груба сила у него, никакво благородство. Честно казано, Дън по-скоро приличаше на улично псе, паднало заради стръв, оставена за по-едър дивеч.

— Къде е той, Джейк?

— Не знам.

— Защо ме лъжеш, Джейк?

— Не съм убил никого.

— Обърна влак, Джейк. Адски късмет извади, че не уби никого. Ако не те обесят, ще те тикнат в затвора до края на живота ти.

— Никого не убих.

Бел рязко смени тактиката.

— Как излезе толкова бързо от затвора, Джейк? Колко лежа, три години? Защо те пуснаха?

Джейк го погледна с очи, изведнъж широко отворени и искрени.

— Хванах рак.

Детективът се стъписа. Не изпитваше съчувствие към нарушители на закона, но една смъртоносна болест свеждаше престъпника до съвсем обикновен човек. Джейк Дън не беше невинен, но изведнъж се оказваше жертва, която щеше да изстрада болка, страх и отчаяние.

— Съжалявам, Джейк. Не знаех.

— Предполагам, че ме пуснаха, за да си умра сам. Парите ми трябваха. Затова взех тази работа.

— Джейк. Винаги си бил занаятчия, но никога — убиец. Защо прикриваш убиец? — притисна го Бел.

Джейк отвърна с хриплив шепот.

— Той е в наемните конюшни на Двайсет и четвърта, оттатък лилиите.

Бел щракна с пръсти. Уоли Кисли и Мак Фултън нахълтаха вътре.

— Двайсет и четвърта — каза им Бел. — Наемните конюшни. Покрийте ги, поставете хората на шерифа на външния периметър и ме изчакайте.

Джейк вдигна глава.

— Той няма да иде никъде, господин Бел.

— В какъв смисъл?

— Когато се върнах да си взема втората половина от парите, го намерих на горния етаж, в една от стаите, които дават под наем.

— Намерил си го? В какъв смисъл, мъртъв?

— Срязано гърло. Страх ме беше да го кажа — щяха и това да ми лепнат.

— Срязано гърло? — настоя Бел. — Или промушен?

Джейк прокара длан през изтънялата си коса.

— Промушен, предполагам.

— Видя ли нож?

— Не.

— Целият ли беше промушен? Раната излизаше ли отзад на врата му?

— Не се задържах да го огледам добре, господин Бел. Както казах, знаех, че ще ме обвинят.

— Идете там — каза Бел на Кисли и Фултън. — Шериф, би ли пратил доктор? Ако може да прецени какво го е убило и от колко време е мъртъв.

— Ти къде ще си, Айзък?

Поредната задънена улица, помисли Бел. Саботьора не беше просто късметлия, сам си правеше късмета.

— На гарата — отвърна без много надежда. — Ще видя дали някой касиер не му е продавал билет оттук.

Взе копия на рисунката на дървосекача и отиде до Юниън Депо, двуетажно здание с много фронтони и висока часовникова кула, и разпита касиерите. След това, возен във форд от служител на железопътната полиция през обкръжените с дървета квартали от едноетажни къщи с ажурна дърворезба, посети домовете на касиерите и контрольорите, които не бяха на работа в този ден. Бел показа рисунката на всеки, а ако човекът не познаеше лицето, му показваше променен вариант с брада. Никой не позна и двете лица.

Как се беше измъкнал Саботьора от Отдън? — зачуди се Бел.

Отговорът бе лесен. Градът се обслужваше от девет различни железопътни линии. Стотици, ако не и хиляди пътници преминаваха през него всеки ден. Саботьора трябваше вече да е разбрал, че агенция Ван Дорн го издирва. Което означаваше, че щеше да избира обектите си по-грижливо от гледна точка на бягството си.

Бел нареди на агентите на Ван Дорн в офиса в Огдън да покрият хотелите заради нищожния шанс Саботьора да се е задържал в града. Нито един администратор не разпозна и двете рисунки. В „Брум“, скъп триетажен тухлен хотел, на собственика на магазина за пури му се стори, че май е обслужвал клиент, който приличал на рисунката с брадата. Сервитьорка в салона за сладолед помнеше мъж, който приличал на гладко избръснатата версия. Запечатал се беше в ума й заради големия му чар. Но го беше видяла само веднъж, преди три дни.

Кисли и Фултън се събраха с Бел в спартанския офис на Ван Дорн, една голяма стая от задната страна на Двайсет и пета улица, която отпред представляваше широк булевард, раздвоен от трамвайна линия. Частта от улицата, където се обслужваха нуждите на пътниците, които ползваха гарата, бе обградена с ресторанти, шивашки ателиета, бръснарници, кранчета за сода, салони за сладолед и китайска пералня, всички засенчени с цветни сенници. От страната на Ван Дорн бяха кръчмите, къщи за стаи под наем, хазартни казина и хотели срещу курвенските бардаци.

Офисът беше с гол под, остаряла мебелировка и единичен прозорец. Украсата се състоеше от постери на издирвани престъпници, като най-новите бяха наскоро разпечатаните версии на рисунката на дървосекача на Саботьора, със и без брада, разпознат от билетния продавач с острия поглед на „Южен Пасифик“ в Сакраменто.

Кисли и Фултън си бяха възвърнали духа, макар че Фултън изглеждаше уморен.

— Шефът явно не си харчи парите за офисно обзавеждане в Огдън — каза Уоли.

— Или за мебели — добави Мак. — Бюрото, все едно че е дошло с керван талиги.

— Може би районът е привлекателен, на една плюнка разстояние е от Юниън Депо.

— И плюят, на нашия тротоар.

Продължавайки разговора в неподражаемия стил „Уебър и Фийлдс“, двамата отидоха до прозореца посочиха пълния с хора тротоар долу.

— Оцени гения на господин Ван Дорн. Гледката от този прозорец може да се използва за обучение на начинаещи детективи в естеството на престъплението в цялото му разнообразие.

— Ела тука, млади Айзък, погледай съседните ни кръчми, бардаци и вертепи за дрога. Виж потенциалните клиенти долу как си печелят пиене или жена с просия. Или ако не успеят да изпросят благотворителност, колят граждани в оная задна уличка.

— Виж оня мустакат келеш там, как мами наивниците с игра на „тука има, тука няма“ на сгъваемата маса.

— И ония отрудени миньори без работа, в дрипите. Правят се, че спят на паважа пред бара, а всъщност дебнат да пребъркат някой пияница.

— От колко време се оказа, че е умрял? — попита ги Бел.

— Повече от половин ден, според доктора. Прав беше за мушкането. Тясно острие през врата. Също като Уиш и здравеняка в Глендейл.

— Значи ако Саботьора го е убил, не може да е напуснал Огдън преди вчера вечерта. Но никой не го е видял да купува билет.

— Много товарни влакове идват и заминават — подхвърли Уоли.

— Покрива твърде големи разстояния, за да разчита на нередовните пътувания на товарните — каза Мак — Може би използва и двете, според ситуацията — предположи Уоли.

— Кой беше убитият? — запита Бел.

— Местна кримка, според шерифа. Нещо като Брончо Били на живо — главния ни заподозрян… съжалявам, Айзък, не можах да се сдържа. — Фултън кимна към постера с издирвания.

— Продължавай така и няма да се сдържа да помоля Ван Дорн да командирова Уебър и Фийлдс в Аляска.

— … Заподозрян в обръщане на дилижанс горе в планините миналия август. Железопътните ченгета го хванали при обир на заплатите за една медна мина в Юга преди десет години. Издал партньорите си за по-лека присъда. Изглежда е познавал Джейк Дън от затвора.

Бел поклати глава отвратен.

— Саботьора не само наема работна ръка, но наема престъпници, които да наемат работна ръка. Може да удари навсякъде на континента.

На вратата се почука плахо. Детективите присвиха очи към появилия се на прага притеснен младеж в омачкан широк костюм. Държеше евтин куфар в едната ръка и бомбето си в другата.

— Господин Бел, сър?

Айзък Бел разпозна младия Джеймс Дашууд от офиса в Сан Франциско — начинаещият детектив, свършил толкова съвестна работа в доказване невинността на човека от профсъюзите, убит при аварията на експрес „Коустлайн“.

— Хайде влизай, Джеймс. Запознай се с Уебър и Фийлдс, най-старите детективи в Америка.

— Приятно ми е, господин Уебър. Господин Фийлдс.

— Аз съм Уебър — обясни Мак. — Той е Фийлдс.

— Извинете, сър.

— Какво правиш тук, Джеймс? — запита Бел.

— Господин Бронсън ме прати с това, сър. Каза да взема експреса и да изпреваря пощата.

Стажантът връчи на Бел кафяв хартиен плик. Вътре имаше друг плик, адресиран до него с печатни букви с молив, на вниманието на офиса в Сан Франциско Бронсън беше драснал бележка на него: „Отворих го, вместо да чакам. Добре, че го направих. Изглежда те е нарочил“.

Бел отвори адресирания до него плик. От него извади предната корица на нов брой на списание „Харпърс Уикли“. Карикатура от Уилям Алън Роджърс изобразяваше Озгуд Хенеси с висока копринена шапка на магнат, яхнал локомотив, обозначен като „Железница Южен Пасифик“. Хенеси теглеше влак, надписан „Централна Железница Ню Джърси“ към Ню Йорк Сити. Влакът бе нарисуван да прилича на гърчещ се октопод. Ръчно, с черен молив, през карикатурата бе изписан въпросът: „Може ли дългата ръка на саботьора да стигне по-далече от пипалото на Озгуд?“

— Какво по дяволите е това? — попита Уоли.

— Ръкавица — отвърна Бел. — Предизвиква ни.

— И ни натрива носовете — рече Мак.

— Мак е прав — съгласи се Уоли. — Не бих си размътвал главата да го приемам лично, Айзък.

— Списанието също е вътре — каза Дашууд. — Господин Бронсън каза, че ще е добре да го прочетете, господин Бел.

Едва сдържайки яда си, Бел прегледа набързо първата страница. „Харпърс“, наричащ себе си „Списанието на цивилизацията“, страстно описваше „грабителската политика“ на железопътните монополи. Този брой бе посветил статия на амбициите на Озгуд Хенеси. Хенеси, изглежда, тайно бе придобил „почти доминиращ дял“ в „Железен път Балтимор & Охайо“. „Б & О“ вече държаха, съвместно с Илинойс Сентръл — в която Хенеси притежаваше голям пакет — контролен пакет акции в железница „Рийдинг“. „Рийдинг“ контролираше централния железен път на Ню Джърси, което даваше на Хенеси достъп до апетитния окръг Ню Йорк.

— Какво означава това? — запита Джеймс.

— Означава — отвърна мрачно Айзък Бел, — че Саботьора може да атакува интересите на Хенеси директно в Ню Йорк Сити.

— Всяка влакова катастрофа, която причини в Ню Йорк — обясни Мак Фултън, — ще удари „Южен Пасифик“ по-тежко от всяко нападение в Калифорния.

— След като Ню Йорк е най-големият град в страната — добави Уоли Кисли.

Бел погледна часовника си.

— Имам време да хвана „Овърленд Лимитид“. Пратете багажа ми в клуб „Йейл“ в Ню Йорк Сити.

Тръгна към вратата, като стреляше заповеди в движение.

— Пуснете телеграма до Арчи Абът! Кажете му да се срещне с мен в Ню Йорк. И на Ърв Арлън, и му кажете да покрие железопътните депа в Джърси Сити. И на Еди Едуардс също. Той ги познава. Разби бандата „Лава Бед“, която обираше експресни вагони на кейовете. Двамата довършете тук, вижте да не би още да е в Огдън — в което се съмнявам — и разберете накъде е заминал.

— В Ню Йорк е, поне според това. — Уоли вдигна „Харпърс Уикли“ и цитира от статията: „Свята земя, където всички собственици на железопътни линии мечтаят да направят поклонение“.

— Което означава, че той вече е на път и ще те чака, когато стигнеш там — добави партньорът му.

Запътен към изхода, Бел се обърна към Дашууд, който наблюдаваше нетърпеливо.

— Джеймс, направи нещо за мен.

— Да, сър.

— Чете ли докладите за саботажа на експрес Коустлайн?

— Да, сър.

— Кажи на господин Бронсън, че те пращам до Лос Анджелис. Искам да намериш ковача или машиниста, който издълба дупка в онази кука, която дерайлира експреса. Можеш ли да направиш това за мен… какво има?

— Но в Лос Анджелис началник е господин Сандърс и може да…

— Стой настрана от хората на Сандърс. Действай сам. Хвани следващия експрес. Действай!

Дашууд се втурна покрай Бел и затича надолу по дървеното стълбище като момче, пуснато от училище.

— Какво ще направи едно хлапе само? — попита Уоли.

— Чудесен е — отвърна Бел. — И няма да се справи по-зле, отколкото Сандърс се справяше дотук. Добре, аз тръгвам. Мак, отдъхни малко. Изглеждаш пребит.

— И ти щеше да изглеждаш пребит, ако беше спал седнал във влакове последната седмица.

— Да ви напомня, деденца, внимавайте много. Саботьора е опасен.

— Благодаря за разумния съвет, синко — отвърна Уоли.

— Ще се постараем да го запомним — рече Мак. — Но както казах, залагам всичките си пари, че вече пътува за Ню Йорк.

Уоли Кисли отиде до прозореца и погледа след Айзък Бел, затичал се да хване Овърленд Лимитид.

— О, това ще е забавно. На нашите корави миньорчета им свършиха пияниците.

Махна на Мак да дойде при него до прозореца. Дрипавите миньори изведнъж наскачаха от тротоара и се спуснаха от двете страни, за да нападнат от засада добре облечения тип, който търчеше, за да хване влака си, в скъпия си костюм. Без да спре, без дори да забави, Бел се вряза през тях като летящ клин и миньорите отново налягаха на тротоара.

— Видя ли това? — попита Кисли.

— Не. И те също.

Задържаха се на прозореца. Наблюдаваха внимателно гъстото множество граждани по улицата.

— Онова хлапе Дашууд? — попита Фултън. — Напомня ли ти за някого?

— За кого? Айзък?

— Не. Преди петнайсет — какво говоря? — двайсет години, Айзък още играеше на топка в скъпото начално училище, където го прати неговият старец. Двамата с тебе тогава бяхме в Чикаго. Ти разследваше определени кръгове в зърнената спекула. Аз бях затънал до уши във взрива на площад Хеймаркет, когато двамата разбрахме, че повечето убийства са работа на ченгетата. Помниш ли онова бедно хлапе, дето се появи и търсеше работа? Господин Ван Дорн го хареса, накара ни да го въведем в тънкостите. Идваше му от ръка. Умен, бърз, с лед в жилите.

— Точно копеле. Уиш Кларк — каза Мак.

— Дано и Дашууд да е точен.

— Виж! — Мак се доближи до стъклото.

— Виждам го! — каза Уоли. Отпра рисунката на дървосекача от стената, версията с добавената брада, и я донесе до прозореца.

Висок брадат мъж в работнически комбинезон и късо бомбе, който крачеше към гарата понесъл на рамо голяма торба с инструменти, се принуди да спре пред един бар, за да могат двама сервитьори да изхвърлят четирима пияни на тротоара. Притиснат от подвикващата тълпа, високият мъж се озърташе нетърпеливо и вдигаше лицето си изпод сянката на бомбето. Детективите погледнаха рисунката.

— Той ли е?

— Би могло. Но брадата като че ли си я е имал непрекъснато.

— Освен ако не е залепена.

— Ако е така, е добра — каза Мак. — И ушите не ми харесват. Изобщо не са толкова големи.

— Ако не е той, би могъл да е брат му — настоя Уоли.

— Защо не слезем да го попитаме има ли брат?

14

— Аз съм първи, ти наблюдавай.

Уоли Кисли затича към стълбите. Високият работник с метната през рамо торба си проби път през тълпата, прекрачи един пиян и заобиколи друг, и продължи с бързи крачки към Юниън Депо. От прозореца Мак Фултън проследи пътеката, която партньорът му си отваряше неумолимо през множеството пешеходци, забързани към и от гарата.

Уоли изхвърча от стълбището и се озова извън сградата. Когато излезе на тротоара, погледна нагоре. Марк му посочи надясно и Уоли затича натам. Бързо махване показа, че е намерил техния човек и Марк се спусна към стълбището след него е разтуптяно сърце. От няколко дни се чувстваше зле и бързо се задъха.

Догони Уоли и той му каза:

— Пребледнял си като лист. Добре ли си?

— Тип-топ. Накъде отиде?

— По оная пресечка. Мисля, че ме видя.

— Ако те е видял и е побягнал, е нашият човек. Хайде!

Мак поведе задъхан. Уличката беше вмирисана и разкаляна под краката им. Вместо да продължи направо към Двайсет и четвърта улица, както допуснаха детективите, свърна рязко наляво, където пътят се оказа блокиран от склад с метални канати. Пред него имаше бурета, достатъчно големи, за да се скрие зад тях.

— Спипахме го — каза Уоли.

Мак изохка — Уоли го погледна. Лицето му беше стегнато от болка, преви се на две, стисна се за гърдите и падна силно в калта. Колегата му коленичи до него.

— Господи, Мак!

Лицето на Мак беше мъртвешки бяло, очите му отворени широко. Вдигна глава и зяпна над рамото на Уоли.

— Зад теб! — измърмори той.

Дочул тичащите стъпки, Уоли мълниеносно се обърна.

Мъжът, когото бяха подгонили, мъжът, който приличаше на скицата, мъжът, който определено беше Саботьора, тичаше право към него с нож в ръката. Уоли прикри тялото на стария си приятел със своето и плавно издърпа пистолет изпод карираното си сако. Зареди револвера за еднократна стрелба с опитно движение на палеца по нащърбения ударник и насочи цевта. Хладнокръвно се прицели, за да разбие костите в рамото на Саботьора, вместо да го убие, за да могат да го разпитат за вече задвижени бъдещи нападения.

Преди да успее да стреля, чу метално изщракване и стъписан видя блесналата светлина по стоманата, когато острието на ножа изведнъж скочи към лицето му. Саботьора все още беше на метър и половина от него, но върхът вече влизаше в окото му.

„Направил е сабя, разпъваща се телескопно от зареден с пружина нож“, беше последната мисъл на Уоли Кисли, докато оръжието на Саботьора се врязваше в мозъка му. „А мислех, че съм видял всичко“.

Саботьора изтръгна оръжието си от черепа на детектива и го заби във врата на падналия му партньор. Мъжът вече изглеждаше мъртъв, но не беше моментът да се рискува. Извади острието и огледа хладнокръвно наоколо. След като се увери, че в уличката няма никой, тръгнал след преследвачите му, изтри тънкото острие в карираното сако, щракна пружинния механизъм, за да го скъси и го върна в канията в ботуша си.

Беше на косъм, от онзи вид почти провали, които не можеш да предвидиш, освен ако не си винаги нащрек, бърз и готов да убиеш, и той беше възбуден от измъкването си. „Не спирай!“, каза си. Овърленд Лимитид нямаше да чака, докато си празнува победата.

Бързо излезе от уличката и прекоси Двайсет и пета улица. Притича пред един електрически трамвай, зави вдясно по Уолстрийт и измина една пресечка успоредно на дългата железопътна гара „Юниън депо“. След като се увери, че никой не го преследва, прекоси Уол и влезе в гарата през врата в северния край.

Намери мъжката тоалетна и се заключи в една кабина. Бързайки да догони времето, смъкна комбинезона, който скриваше елегантни пътни дрехи и извади скъпа кожена чанта „Гладстън“ с месингови закопчалки от торбата си за инструменти. Извади от чантата лъскави черни ботуши с връзки, сиво бомбе „Хомбърг“ от предпазната му кутия за шапки, и деринджър, а грубите ботуши със сгъваемата сабя прибра в „Гладстън“-а. Стегна ботушите и пусна деринджъра в джоба на сакото си. Смъкна брадата си, която също прибра в чантата и изтърка следите от лепило по кожата си. След това натика комбинезона в торбата и я пъхна зад тоалетната. В комбинезона или в торбата нямаше нищо, по което биха могли да го проследят. Провери времето на железопътния си джобен часовник и изчака точно две минути, търкайки ботушите си в опакото на крачолите на панталона, за да ги лъсне, след което прекара костен гребен през косата си.

Най-сетне излезе от кабината. Огледа се грижливо в огледалото над умивалника. Отлюспи петно засъхнало лепило от брадичката си и постави сивия хомбърг на главата си.

Усмихнат, излезе спокойно от мъжката тоалетна и тръгна през оживеното фоайе, което изведнъж загъмжа от железопътна полиция. Оставаха само няколко секунди, затова бързо се шмугна покрай гаровите служители, които вече затваряха вратите към опушените перони. Локомотив изпищя двойния сигнал „напред“ и „Овърленд Лимитид“, луксозен експрес, съставен от осем първокласни „Пулман“, вагон-ресторант и вагон за отдих, се затъркаля бавно на изток за Шайен, Омаха и Чикаго.

Саботьора закрачи покрай последния вагон, където бе салонът за отдих. Изравни се със скоростта му, озъртайки се във всички посоки.

Далече напред, точно зад багажния вагон, видя мъж, облегнат на стъпалата на първия „Пулман“. Държеше се за ръчката така, че да може да се люшне навън и да види добре всеки, който се качи на „Лимитид“ в последната минута. Беше на около двеста метра от Саботьора, тъкмо когато посягаше за ръчката, за да скочи на движещия се влак, но острият силует на ловец не можеше да се сбърка.

Челото на влака излезе от сянката, хвърляна от гаровата сграда и той видя, че наблюдаващият перона мъж имаше светла коса, която блестеше като злато на светлината на залязващото слънце. Което означаваше, както бе подозирал, че въпросният ловец бе самият детектив Айзък Бел.

Без колебание стисна здраво дръжката и стъпи на последната платформа на влака. От този отворен вестибюл влезе в салона за отдих. Затвори вратата зад себе си, за да спре пушека и шума, и се наслади за миг на тишината и покоя на първокласния трансконтинентален експрес, украсен с тежки корнизи, лъскави дървени панели, огледала и дебел килим на пода. Стюарди разнасяха напитки на сребърни подноси на пътниците, отпуснати в удобните си кресла. Тези, които вдигнаха глави от вестниците си и прекъснаха приглушените си разговори, поздравиха добре облечения закъснял пътник със свойски кимвания като събратя от клуба.

Кондукторът помрачи настроението. С кремъчно твърд поглед, стегната уста и в безукорна униформа от лъскавата козирка, та чак до обувките, човекът беше властен, отривист и подозрителен като всички кондуктори по света.

— Билетите, господа! Билетите от Огдън.

Саботьора размаха под носа му железопътния си пропуск.

Очите на кондуктора се разшириха, като прочете името на пропуска и поздрави новия си пътник с голяма почтителност.

— Добре дошли на борда, сър.