Сага за Австралия

Глава трета

Януари 1786 — Януари 1787 година

Каруцата, с която щяха да ги откарат в Лондон и Улидж, пристигна призори на другия ден, шести януари — както Ричард пресметна, точно една година след последното му пътуване. Този път обаче раздялата бе много по-мъчителна и тъжна. Жените ридаеха безутешно.

— Какво ще правя без теб! — попита Лизи Лок Ричард, докато го следваше към къщата на Мама Хъбард.

— Ще си намериш някой друг — отвърна той, но не присмехулно, а състрадателно. — Тук няма да се оправиш без закрилник. Макар че трудно ще намериш такъв като мен, дето няма все да те тегли към леглото.

— Знам! Знам! О, Ричард, ще ми бъде ужасно мъчно за теб!

— И на мен, кльощава Лизи. Кой сега ще ми кърпи чорапите?

Тя се усмихна през сълзи и го бутна лекичко.

— Я не се прави на толкова нещастен! Нали ти показах как да си служиш с иглата, шиеш добре!

Дойдоха двама тъмничари и задърпаха към затвора жените, които се разкрещяха и опитаха да се съпротивляват, докато махаха за сбогом на заминаващите.

И отново железният пояс около кръста и четирите вериги, прикачени отпред за него.

На пръв поглед каруцата беше същата като онази, с която Ричард бе пътувал от Бристъл за Глостър — и в тази бяха впрегнати осем яки коня и имаше платнище отгоре. Вътре обаче беше — съвсем различно — турени бяха две пейки, достатъчно дълги, та на тях да се сместят шестима души и пак да остане място помежду им. Мъжете струпаха личния си багаж долу на пода между краката си и Ричард, нали вече имаше опит, си помисли, че при всяко разклащате денковете и сандъците ще се накланят и ще се плъзгат. Кой ли път беше равен, особено по това време на годината? Посред зима, която на всичкото отгоре се бе случила дъждовна.

Тъмничарите пътуваха заедно с тях, но не вътре в каруцата, а отпред при каруцаря, над капрата също имаше нещо като навес. Беше изключено някой в каруцата да се измъкне и да избяга — щом затворниците седнаха на пейката, ги прихванаха с още една верига, закачена на допълнителната халка върху оковите на левия им крак и занитена в двата края на пода. Ако някой се размърдаше, трябваше да се раздвижат и останалите петима.

Бяха готови за път. Сгушен в балтона с топлата подплата, Ричард седеше в задния край на каруцата при отвора, отсреща пък се бе настанил Айк Роджърс, обърнат с лице към него.

— Колко ли ще пътуваме? — попита Роджърс.

— Ще извадим късмет, ако изминаваме и по десет километра на ден — отвърна ухилен Ричард. — Досега, Айк, не си обикалял друмищата — с каруца, де. И аз не знам колко ще пътуваме. Зависи откъде ще минем.

— През Челтнам и Оксфорд — рече пътният разбойник, който не се засегна от шегата. — Виж, нямам и представа къде е тоя Улидж. Ходил съм в Оксфорд, но в Лондон не съм и стъпвал.

Ричард бе прегледал набързо първата географска книга, посветена на Лондон.

— Улидж се пада на изток от столицата, разположен е на южния бряг на Темза. Не знам дали ще я прекосяваме, все пак ни карат на плаващи затвори, закотвени в реката. Ако минем през Челтнам и Оксфорд, до Улидж има около двеста километра. — Той засмята наум. — Ако на ден изминаваме по десет километра, ще бъдем там след около три седмици.

— И какво, ще седим в тая каруца цели три седмици ли? — попита умърлушен Бил Уайтинг.

Двамината, които вече бяха пътували с каруца, прихнаха.

— Не се притеснявай, Бил, няма само да седиш — рече Тафи. — Поне по десетина пъти на ден ще слизаме да вадим каруцата от калта и да я тикаме.

Така се и оказа. Виж, за разлика от каруцаря Джон, грижил се благодарно за Ричард и Уили, този не бе никак дружелюбен. Нямаше плевни и топли чулове, затворниците караха на единия гол хляб, пиеха само бира. Осем нощи спаха направо в каруцата, като качваха багажа на скамейките, просваха се на пода, завиваха се с балтоните и си подлагаха за възглавници шапките. Валеше като из ведро, платнището на каруцата течеше — пак добре, че не бе толкова студено, инак подгизналите, треперещи като листо затворници щяха да премръзнат до кости. Само Айк беше с ботуши, останалите бяха с обуща и краката им чак до окованите глезени бяха целите в кал.

Не видяха Челтнам и Оксфорд, понеже каруцарят предпочете да заобиколи с натоварената с престъпници каруца двата града, а колкото до Хай Уикъм, селището се състоеше от няколко къщурки покрай пътя на хълм, толкова стръмен и хлъзгав, че конете едвам кретаха по изровената кал, а каруцата насмалко да се преобърне. Насинени от разхвърчалите се дървени сандъци, затворниците се запретнаха да изтикват опасно клюмналата каруца. Айк Роджърс много обичаше конете и се зае да успокоява клетите животни и да им оправя сбруята.

Не зърнаха нищичко от Лондон, понеже един от тъмничарите сложи отзад на отвора на каруцата преграда, която им пречеше да виждат какво става навън. Не след дълго престанаха да се клатушкат и колелетата се затъркаляха бързо по равна повърхност — бяха излезли на покрит главен път, което означаваше, че няма да се налага да помагат и да изтикват каруцата от калта. Долитаха и какви ли не нови звуци: викове, писъци, крясъци, откъслечни песни, врява, което им подсказваше, че минават покрай отворените врати на кръчма, грохотът на машинарии, от време на време и някой трясък.

Щом се спусна нощта, тъмничарите им бутнаха през преградата хляб и бира и ги оставиха на произвола на съдбата, дадоха им и кофа, в случай че на някой му се доходи по малка или по голяма нужда. На заранта пак им подадоха хляб и бира и пак ги подкараха сред тая объркваща олелия, където сегиз-тогиз екваха възгласите на търговците и се просмукаха някои прелюбопитни миризми: на развалена риба, на развалено месо, на прогнили плодове. Бристълчани само се спогледаха и се подсмихнаха, другите изглеждаха така, сякаш — аха, и ще повърнат.

Две нощи лежаха някъде в покрайнините на големия град, а следобед на третия ден — двайсетия, откак бяха напуснали Глостър, някой дръпна преградата отзад и затворниците видяха светлината на Лондон. Пред тях се бе разпростряла пълноводна река, сива, лъскава и влачеща какви ли не боклуци. Ако се съди от положението на слънцето, мъждиво и воднисто насред белезникавото небе, бяха прекосили Темза и сега се намираха на южния й бряг. „Това трябва да е Улидж“ отсъди Ричард. Каруцата беше спряла край пристанище, където бе закотвено някакво порутено подобие на кораб с почти нечетливо име, написано на месингова табела: „Прием“. Много уместно, няма що!

Тъмничарите махнаха веригата, към която бяха прикачени затворниците, и заповядаха всички да слизат от каруцата. С поизтръпнали нозе мъжете скочиха долу.

— Нали помниш, в две групи от по шестима — прошепна Ричард на Айк.

Още преди да са огледали реката и плавателните съдове по нея, ги затикаха да се качват по дървения мостик на кораба. Вкараха ги в някакво помещение и им свалиха веригите, белезниците и металните пояси, които тъмничарите от Глостърския затвор прибраха.

Наслагали около себе си сандъците, чувалите и вързопите, затворниците стояха известно време, пазени от надзирателите на вратата на тая порутена съблекалня — беше невъзможно да избягат, ако не се втурнеха и дванайсетимата едновременно, но какво щяха да правят след това?

При тях дойде мъж, който изпелтечи нещо. Те го погледнаха неразбиращо. Той пак повтори, ала затворниците отново не помръднаха. Тогава мъжът се извърна към тавана, отиде с тежка стъпка при Ричард, който беше най-близо, бутна му шапката и го дръпна за балтона и сюртука отдолу.

— Май иска да си свалим шапките и балтоните.

Всички се подчиниха.

Мъжът издаде още някакво нареждане, което пак никой не разбра. Той скръцна със зъби, затвори очи и изрече с много странен акцент:

— Смъкни панталоните, но не сваляй ризите.

И този път всички се подчиниха.

— Готово, шефе! — провикна се човекът.

При тях дойде втори мъж.

— Откъде сте? — попита той затворниците.

— От Глостърската тъмница — отвърна Айк.

— А, от западните области, значи. Мати, ще се наложи да говорим на кралски английски49 — рече той на първия мъж, сетне се обърна към затворниците. — Аз съм лекарят. Болни има ли?

Очевидно изтълкува като отрицателен отговор това, че всички зашушукаха, кимна и въздъхна.

— Запретвайте ризите, да видим как сте със срамните болести. — Огледа членовете им за сифилитични язвички и след като се убеди, че няма болни, отново въздъхна. — Всичко е наред — каза на Мати и отново се извърна към мъжете: — Пращите от здраве, но всичко се променя. — Преди да излезе, добави: — Обличайте се, чакайте тук и не вдигайте шум.

Те вдигнаха панталоните и зачакаха.

Минаха цели пет минути, докато Бил Уайтинг, най-големият веселяк сред дванайсетимата, се поокопити, за да отвори уста.

— Разбрахте ли му нещо на тоя Мати? — попита той.

— Нито думица.

— Да не е шотландец? — предположи Конъли, спомнил си, че никой в Бристъл не е разбирал Джак Бояджията.

— Може да е и от Улидж — допълни Неди Перът.

При тези думи всички отново се умълчаха.

Изниза се един час. Бяха насядали по пода и облегнати на стените, усещаха лекото лениво поклащане на закотвения кораб. „И ние като тая купчина дърво, която навремето е била кораб, се люшкаме без път и посока, далеч от роден дом, без да знаем какво ни чака — помисли Ричард. — Най-младите са вцепенени от ужас, дори Айк Роджърс се чувства несигурен. И аз съм уплашен до смърт.“

Чу се как неколцина души стъпват тежко до дъсчената палуба, сетне се разнесе познатото подрънкване на вериги. Дванайсетимата се размърдаха, спогледаха се притеснени и със сетни сили се изправиха.

— Оковите ви, хубавци! Сядайте и никой да не мърда.

Тук веригите бяха петнайсет сантиметра по-дълги от веригите в Бристъл и Глостър и вече бяха прихванати за халките, много по-леки и меки, така че едрият като канара мускулест ковач ги огъваше, наместваше ги около глезените на затворниците, сетне ги пристягаше, докато дупките от двете страни се напаснеха. Тогава промушваше през отвърстията болт с тъпа главичка, сграбчваше крака на затворника и пъхваше между него и веригата дългото езиче на металната подпора. Удряше два пъти с тежкия чук и краищата на нита се сплескваха, та никога вече да не могат да се разчленят от желязната халка.

„Ще ги нося тия чудесии през следващите шест, че и повече години — рече си Ричард и се поразкърши, та да го поотпусне болката в костите. — Не те оковават така, ако смятат да те пуснат след половин — една година. А това означава, че дори когато стигна в Ботаническия залив, пак ще нося оковите, докато си излежа присъдата.“

Друг ковач оковаваше също тъй чевръсто и останалите шестима мъже от Глостър. След половин час двамата вече бяха приключили — подканиха ратайчетата да съберат инструментите и излязоха от помещението. При затворниците останаха двама надзиратели — Мати сигурно помагаше на доктора. Но явно бе обяснил на другите тъмничари с кого си имат работа, понеже, когато се обърна към тях, единият пазач заговори, изричайки ясно и натъртено думите, а не, както след време затворниците щяха да разберат, на „пандизчийски език“: така се наричаше жаргонът на задържаните в Нюгейтския затвор в Лондон и на всички, които си имаха работа с тях.

— Тази вечер ще се храните и ще спите тук — оповести той лаконично, като потупваше с палката по разтворената длан на другата си ръка. — Можете да разговаряте и да се движите. Ето ви и кофа.

След това двамата тъмничари излязоха, като заключиха вратата.

Двете момчета от Уилтшир избърсаха сълзите от лицата си, другите стояха със сухи очи. На никой не му беше до приказки, докато Уил Конъли не се изправи и не тръгна да обикаля из помещението.

— С тия окови е по-леко — оповести той и вдигна единия си крак. — Веригата сигурно е към седемдесет–осемдесет сантиметра. Върви се по-лесно.

Ричард прокара пръсти по халките на белезниците и установи, че те са със заоблени краища.

— Да, и не претъркват кожата. Ще ни трябват по-малко парцали.

— Окови като за работа — включи се и Уил Уайтинг. — Какво ли ще ни карат да правим?

Малко преди свечеряване им донесоха бира, клисав, много черен хляб и прокиснало зеле с леща.

— А, не го ща тоя буламач — отсече Айк и побутна паницата със зелето.

— Яж, Айк — нареди му Ричард. — Братовчедът Джеймс ми обясни, че трябва да изяждаме всички зеленчуци, които получаваме, за да не ни хване скорбут.

Думите му обаче не направиха особено впечатление на Айк.

— Това тук не може да излекува и хрема.

— Така си е — съгласи се Ричард, след като опита зелето. — Все пак не можем да караме на единия хляб, дай да го изям.

После, лишени от жени, които да ги ободряват, те налягаха по пода на помещението без прозорци, омотаха се в балтоните, подложиха си шапките вместо възглавници и се оставиха леко поклащащата се река да ги приспи.

На другата заран ги изведоха в сивкавия ситен ръмеж, който не спираше и не спираше, и от „Прием“ ги натовариха на открит лихтер. Дотук не им се беше случило нищо ужасно или страшно, вярно, надзирателите си бяха свирепи бабаити, но стига затворниците да изпълняваха нарежданията им, те не пускаха в действие палките. Очевидно проявяваха интерес какво има в сандъците, но защо ли не бяха проверили съдържанието? На палубата затворниците разбраха причината. От онова, което бе останало от предната палуба на кораба, към тях се запъти възнисък тантурест чичка в старомодна перука и протрито сетре, който протегна ръце.

— А, дванайсеторката от Глостър! — възкликна той грейнал, с акцент, с какъвто, както те щяха да установят след време, говорели шотландците. — Доктор Медоус ми каза, че сте мъже за чудо и приказ, сега виждам, че е прав. Казвам се господин Камбъл и това тук е моя идея — замахна той широко в ситния дъждец. — Плаващи затвори! Много по-здравословно, отколкото „Нюгейт“, отколкото всеки друг зандан! Това тук са личните ви вещи, нали? Така, така. Всеки лишен от свобода има право на лични вещи и който не го зачита, не постъпва добре. Нийл! Нийл, къде се запиля, бе, човек?

Откъм носа на „Прием“ на палубата дотърча мъж, който приличаше толкова много на господин Камбъл, че би могъл да мине за негов близнак.

— Ето ме, Дънкан.

— Най-после. Не исках да пропускаш възможността да видиш тези прекрасни момчета. Брат ми е мой заместник — поясни Камбъл, сякаш затворниците имаха някакви права. — Но в момента отговаря за „Правда“ и „Пазител“, аз съм прекалено зает със скъпата ми „Церера“, невероятен кораб, ви казвам!

Нов-новеничък. Не се и съмнявам, че на „Церера“ ще ви хареса много! Прекрасно е, че сте точно дванайсет и сте в такава чудесна форма. Два отряда за двете нови драги! — заподскача той. — Прекрасно, прекрасно!

След което Камбъл се втурна нанякъде, а брат му заблея след него досущ агне, което се е загубило.

— Майко мила, какво недоразумение — подметна Уил Уайтинг.

— Млък! — излая един от надзирателите и стовари с все сила палката върху ръката на Уайтинг. — Друг път да си траеш!

Това вече го разбраха всички. Айк Роджърс прихвана лекичко през кръста Уайтинг, който още малко, и да се свлече в несвяст, и дванайсетимата заслизаха, нарамили и багажа, по хлъзгавите стъпала, водещи към чакащия лихтер.

През призрачно сивата пелена на дъждеца се мяркаха ниският, мочурлив бряг на реката и обгърнатите в мъгла очертания на няколко кораба; дванайсетимата бяха вдигнали яките си, бяха дръпнали периферията на шапките си назад, така че дъждът да се стича по раменете, а не във вратовете им, и бяха насядали сред сандъците, торбите и денковете. Дванайсет гребци, шестима от едната и шестима от другата, натискаха мълком греблата на лихтера — по едно време завиха и се насочиха към средата на огромната пълноводна река, ката загребваха с веслата толкова леко, че повърхността на водата почти не помръдваше.

На около триста метра от южния бряг, където започваше Кент, като крави на водопой в редичка бяха спрели четири кораба. Дори в устието на река Севърн при Кингроуд Ричард не бе виждал плавателни съдове, закотвени толкова здраво, не с обичайните въжета, а с вериги, така че да не кръжат около котвата. Най-малкият кораб бе най-отпред откъм страната на Лондон, най-големият пък беше отзад, а между тях имаше разстояние от стотина метра.

— „Страж“, на него има лечебница, после идват „Пазител“, „Правда“ и „Церера“ — обясни, сочейки, един от надзирателите.

Лихтерът се отправи към „Пазител“, закотвен точно срещу пристанището, сетне зави и се заспуска по течението. Имаше отлив и така на гребците, щеше да им бъде по-леко. Затворниците успяха да разгледат корабите. Всъщност това си бяха пародии на кораби с отдавна отнесени бизани, с прекършени и напукани гротмачти, с общо взето, запазени фокмачти, по които обаче, се вееха не флагчета, а мокри дрехи, намятани по въжетата, вързани за гротмачтата и фокмачтата, а също за щаговете, свързващи фокмачтата със счупения бушприт. По палубите се мъдреха нещо като паянтови бараки и навеси с гора метални комини, клюмнали във всички посоки. Комини стърчаха и по квартердековете, фордековете и кабините при кърмата. „Пазител“ и „Правда“ изглеждаха толкова допотопни, та човек да си рече, че са участвали във флотата на кралица Елизабет, сражавала се с испанската армада. Боята им се бе олющила, всичките им нитове бяха потъмнели от водата, всичките им стингери бяха нащърбени.

До тях „Церера“ изглеждаше най-много на един век — тук-там още се виждаше бойната черно-жълта окраска, под бушприта дори личеше отличителният знак на кораба — гърдеста жена, на която някой шегобиец бе добавил яркочервени зърна. Амбразурите на „Пазител“ и „Правда“ бяха затворени, на „Церера“, обаче бяха премахнати и на тяхно място се мъдреха решетки от дебели железни пръчки и бристълчани, нали вече си бяха стреляни зайци, отсъдиха, че корабът има две долни палуби, разположени под горната. Значи навремето е бил второстепенен боен кораб с деветдесет топа. Никой търговски кораб или кораб за прекарване на роби нямаше толкова много амбразури отстрани.

Ричард се зачуди как ще се качат с багажа по въжената стълба. Тия вериги, с които бяха оковани, щяха да ги довършат. Оказа се обаче, че преливащият от плам господин Дънкан Камбъл е съоръжил своята гордост и радост с дъсчена стълба, прикрепена към клатушкаща се площадка. Ричард метна на рамо двата привързани един към друг чувала, вдигна сандъка и тръгна пръв след надзирателя с палката, качи се по стълбите и мина през отвора в парапета на около шест метра височина. „Церера“ беше доста голям кораб.

— Шефе! — подвикна надзирателят.

Иззад две бараки се показа някакъв мъж, който си чоплеше зъбите, явно бе важна клечка, макар и да беше доста опърпан и мърляв, зад него Ричард видя как се мярка фуста, чу и женски гласове и отсъди, че повечето тъмничари явно живеят в тия дъсчени съборетини.

— А? — рече мъжът с вид на важна клечка.

— Дванайсет лишени от свобода пристигнаха от Глостърския затвор, господин Анкс. Не са лежали в Лондонския и не знаят пандизчийски. Господин Камбъл каза, че това са двата нови отряда за прочистване на дъното. Докторът твърди, че сред тях нямало болни.

— Пак ли селяндури, да му се не види дано! — подметна погнусен господин Ханкс. — Сега на кораба половината са от дълбоката провинция, господин Сайкс. — Той се обърна към затворниците. — Казвам се Ърбърт Анкс и съм ви главният надзирател тук. Води ги на третата палуба, господин Сайкс. И тук не сте затворници, тук сте каторжници. Ясен ли бях?

Те кимнаха безмълвно, опитвайки се да го разберат.

— Затворниците го карат през просото — продължи да нарежда господин Ханкс, който явно си падаше бъбривец. — Докато каторжниците са си каторжници, при тях няма хлабаво. Чуйте сега правилата! И си отваряйте добре ушите, понеже няма да повтарям. Свижданията са разрешени в неделя след службата — тя е задължителна, и не ми се правете на интересни, тук важи само една религия — религията на краля. Само някой да ми се пише разколник, протестантин и не знам още какъв, тежко му! Всички, дошли на свиждане, ще бъдат претърсвани, хич да не си правят сметките, че ще ме измамят. Ако носят храна, изземвам я, и толкоз. Защо го правя ли? Ами защото има хитреци, дето се опитват да вкарат пили, пъхнати в разните му там сладкиши и пасти. — Известно време тъмничарят мълча и оглежда слушателите си и сурово, и радостно — изглежда, си умираше да държи такива малки лекции. — Докато сте на кораба, третата палуба ви е дом. Само аз мога да отварям вратата, а това не се случва често. Щом станете, отивате на работа, после се прибирате за през нощта, така е от понеделник до събота. Ако го позволява времето, бачкате, не си мислете, че ще ми кръшкате. Днес например не е ден за работа, понеже я какъв дъжд се сипе. Ядете каквото ви дадем, пиете каквото ви кажа. Джинът си излиза скъпичко и аз съм единственият доставчик на такива наслади. Четвъртинката върви по шест пенита. — Последва поредната пауза, през която господин Ханкс се изкашля и се изхрачи в краката им. — Храните се по шестима и получавате кльопачката от интенданта. В неделя, понеделник, сряда, четвъртък и събота всяка шесторка получава следната дажба: едно парче овча лой или овчи бут, кило и половина грах, кило и половина зеленчук, три самуна хляб и шест литра бира. Във вторник и петък сте на овесена каша. Получавате колкото ви душа иска вода от Темза, кило и половина каша, кило и половина сирене и три самуна хляб. Това е всичко, което даваме. Изплюскате ли го на вечеря, сутринта ще стоите гладни и жадни, ясен ли бях? Господин Камбъл иска да се миете всеки ден и да се бръснете всяка неделя, преди да дойде отчето. Щом излезете за работа или за служба, ще изнасяте кофата и ще я лискате зад борда. На отряд се пада само по една кофа. Стоите заключени вътре, нито мен, нито господин Камбъл ни интересува какви ги вършите там. Първо обаче — добави той с все по-голямо удоволствие — трябва да хвърля едно око на тия сандъци и денкове, хайде, изпразвайте ги, и по-чевръсто! — подкани тъмничарят и приклекна, а господин Сайкс и хората с него продължиха да стоят прави.

Каторжниците се подчиниха на нареждането — отключиха сандъците и развързаха чувалите и вързопите.

Господин Хърбърт Ханкс се зае да оглежда най-старателно вещите в багажа. По една случайност започна от Айк Роджърс и хората в неговия отряд, чиито сандъци бяха по-малки и не бяха еднакви, както в отряда на Роджърс, пък и двама — момчетата от Уилтшир, не носеха нищо. Надзирателят започна да вади един по един парцалите, после и дрехите, но не прояви особен интерес към тях, въпреки че ги подаваше на господин Сайкс, който ги прокарваше през дланите си и опипваше и най-малката издутинка. Огледът и на дрехите, й на другите вещи очевидно не се увенча с очаквания резултат.

— Къде са парите? — подвикна тъмничарят.

Айк го погледна уж изненадан.

— Нямаме пари, уважаеми господине. Гнием в Глостърския затвор от цяла година. Каквото имахме, го похарчихме.

— Бре, бре, бре! — Господин Ханкс се обърна с блеснали очи към отряда на Ричард. — Големи хитреци се пишете, бе! Виж ги ти тях, нямали пари!

Извади от сандъка и денковете на Ричард дрехите, шишенцата и бутилките, филтрите за вода, които още си бяха в опаковките, парцалите, използвани за увиване, книгите, тестето хартия за писане, перодръжките — ама че чудесия! — и двата чифта обуща. Тъмничарят вдигна обущата и взе да ги разглежда разочарован, сетне сви рамене и стрелна с очи не по-малко разочарования господин Сайкс.

— Ей на това му се вика кундури. Тук никой няма таквиз лопатари, дори Джойс Дългуча. А това тук какво е? — попита Ханкс и взе една от бутилките.

— Катранено масло, господин Ханкс.

— А тая дивотия за какво служи?

— Това, драги ми господине, е филтър за вода. Пречиствам водата и чак тогава я пия.

— Тук водата е пречистена. Сложил съм под всеки чучур ей такова сито. Как ти е името?

— Ричард Морган.

Тъмничарят грабна листа в ръката на един от хората, застанали до господин Сайкс, и се ококори срещу него — можеше да чете, но явно му беше доста трудно.

— От днес нататък, Морган, ти си каторжник номер двеста и трети.

— Тъй вярно.

— Гледам, падаш си книжен плъх. — Господин Ханкс прелисти страниците на една-две книги с надеждата да намери мръснишки рисунки или разказчета, после метна подразнен томовете. — А това тук какво е?

— Подсилваща отвара, цери пришки.

— А това?

— Мехлем за порязано и за възпалени рани.

— Не денк, а аптека. За какво са ти притрябвали всичките тия дивотии? — Той отпуши шишенцето с подсилващата отвара и я подуши подозрително. — Ух! — тресна Ханкс шишенцето на палубата и остави запушалката да се търкаля. — Вони по-зле и от реката.

Без изобщо да трепва, Ричард загледа как главният тъмничар вдига празния сандък, разклаща го, за да провери дали нещо не трака, почуква го отстрани, по капака и дъното. Сетне опипа един по един и шевовете на чувалите. Нищо. Хареса си по-хубавия бръснач на Ричард, ремъка и точилото, най-хубавия чифт чорапи. После се прехвърли на сандъка и торбата на Уил Конъли. Съвсем кротко, без да бие на очи, Ричард приклекна, за да вземе подсилващата отвара, да я запуши и да я прибере. Погледна господин Сайкс, който като че очакваше от него да си прибере вещите, затова кимна на застиналия Роджърс и се зае за работа. Роджърс и младежите го последваха.

След като приключи и с дванайсетимата, господин Ханкс потри доволно ръце:

— Казвайте сега къде са мангизите! Парите, мушмороци такива!

— Нямаме пари, уважаеми господине — престраши се да отвърне Неди Перът. — В затвора сме от година, там имаше и жени… — не довърши той, уплашен.

— Обърни джобовете!

Всички джобове бяха празни без джобовете на Ричард, Бил, Неди и Уил, които бяха натъпкани с книги.

— Хайде, събличай връхните дрехи! — тросна се господин Ханкс.

Всички смъкнаха балтоните и сетретата и господин Сайкс ги претърси сантиметър по сантиметър.

— Нищо — ухили се той. — Претършувай ги, господин Сайкс.

Те разтълкуваха това като заповед господин Сайкс да претърси тях самите и наистина, той се зае да ти опипва — с особена наслада около гениталиите и по задниците.

— Нищо — рече и се спогледа нетърпеливо с господин Ханкс.

— Смъквай гащите и се наведи! — каза той примирено, с треперлив глас. — Но ви предупреждавам! Ако господин Сайкс намери мангизите в задниците ви, ще ги миете със собствената си кръв.

Господин Сайкс се зае с претърсването — беше груб, престараваше се и не бързаше да приключва. Четиримата младежи и Джоуи Лонг ридаеха от болка и унижение, другите търпяха, без да гъкват и да показват, че им е неприятно.

— Нищо — оповести господин Сайкс. — Нищичко, господин Анкс.

— Ние сме от Глостършир — подхвана Ричард, докато си вдигаше долните гащи и панталона. — Там сме бедни.

„Освен това разбрах и колко струваш ти! Да гниеш дано в ада, сребролюбец такъв!“

— Води ги долу, господин Сайкс — подкани тъмничарят и разочарован, се скри сред бараките.

Този ден — 28 януари 1786 година, на „Церера“ имаше двеста и тринайсет лишени от свобода; дванайсетимата от Глостър бяха вписани под номера от двеста и първи до двеста и тринайсети, Ричард беше двеста и трети номер. Ала единственият тъмничар, който се обръщаше към тях на номера, беше господин Хърбърт Ханкс от Плъмстед Роуд недалеч от Уорън в Улидж.

Някой бе проявил мъдрост — вероятно за да озапти престъпниците от лондонския затвор „Нюгейт“, които мразеха до смърт провинциалистите, — и беше разделил лондончани от затворниците, пристигнали от други градове, като ги беше сложил на различни палуби. Лондончани бяха на втора палуба, провинциалистите — на трета. Или тази мъдрост може би произтичаше от несекващата война между затворниците, дошли от Лондонската тъмница, и нелондончаните на „Пазител“ и „Правда“’, където всички бяха в един кюп и дори господин Дънкан Камбъл беше вдигнал ръце и не знаеше какво да прави. С „Дюнкерк“, закотвен в Плимут, бе стигнал дори още по-далеч, отколкото с „Церера“, и бе разделил кораба на седем части — според класификация на затворниците, която сам бе разработил.

Различията между англичаните бяха твърде големи. Хората, употребяващи пандизчийския на лондонския затвор „Нюгейт“, говореха сякаш на чужд език, макар че мнозина — стига да ги накараш, знаеха и английския, на който общуваха повечето хора. Лошото бе, че почти всички отказваха да говорят на него от принципни съображения и си предпочитаха пандизчийския. Северняците от Йоркшир и Ланкашир криво-ляво се разбираха, но колкото и грамотни да бяха, не схващаха нищичко от езика на родените по на юг. Нещата се усложняваха допълнително от това, че ливърпулчани говореха скаус50, който също звучеше като чужд език. Хората от централните графства общуваха, общо взето, свободно със затворниците от западните райони — и първите, и вторите се разбираха с каторжниците от Съсекс, районите на Кент около Ламанша, Съри и Хампшир. Ала който идваше от областите в Кент около Темза, говореше на нещо като пандизчийския, същото важеше и за ражданите в ония части на Есекс, които бяха най-близо до Лондон. Колкото до затворниците от Северен Есекс, Кембриджшир, Съфолк, Норфолк и Линкълн, те пък си говореха на някакъв техен диалект, различен от всички останали. Толкова многоезично беше това стълпотворение от англичани, че на „Пазител“ имаше двама мъже от Бирмингам, които изобщо не се разбираха — единият бе живял в село Сметуик, другият бе родом от селцето Фор Оукс и те не се бяха отдалечавали и на километър от родното си място, докато не се бяха хванали в мрежата на правосъдието.

Заради това хората страняха един от друг. Ако един отряд от шестима души разбираше езика на друг, те общуваха в една или друга степен помежду си. Ала ако диалектите или акцентите бяха непреодолими, хората се отчуждаваха. И така, мъжете от Глостър попаднаха в един разделен лагер, където споделена бе само всеобщата омраза към затворниците от лондонския „Нюгейт“ на горната палуба, за които се мълвеше, че получавали лъвския пай от всичко, като се почне от храната и се стигне до по-евтиния джин, защото се разбирали с тъмничарите и се били обединили с тях в общото желание да лишат нелондончаните от онова, което им се полагаше по право.

Това последното важеше главно за джина, тъй като лишените от свобода, прехвърлени тук от Нюгейтския затвор в Лондон, бяха, така да се каже, на своя територия и обикновено получаваха от близките си повече пари. То обаче се разпростираше и върху храната.

Преливащият от радост напет дребосък господин Дънкан Камбъл проявяваше невиждана пестеливост за нещата, за които трябваше да плаща от двайсет и шестте лири стерлинги, отпускани му на затворник от правителството на негово величество краля, а храната беше сред тях. По десет шилинга седмично на човек — онзи януари господин Камбъл печелеше общо от плаващите затвори триста и шейсет лири на седмица, а имаше някои нещица, които умният, находчив предприемач можеше да направи, та приходи и разходи почти да се покриват. Например сам да си отглежда зеленчуците и да си вари бирата. И дума не можеше да става господин Камбъл да прибегне до по-очевидни хитрини, например да фалшифицира броя на каторжниците или да твърди, че мнозина са легнали болни от скорбут. На корабите непрекъснато се мъкнеха представители на властта, които си вряха гагата навсякъде. Той купуваше хляба — само най-твърдия, и месото — главно овчи глави и джолани, от лондонската Тауър51 и в началото не обръщаше особено внимание на качеството. После обаче на сцената се появи господин Джон Хауард и господин Камбъл се видя принуден да снабдява плаващите затвори с по-добри продукти. Въпреки тези досадни ограничения и персонала от сто души той пак успяваше да изкарва от затворниците по сто и петдесет лири стерлинги на седмица. Държеше един плаващ затвор в Плимут — „Дюнкерк“, и още два в Портсмут — „Фортуна“ и „Твърд“. Общо си слагаше в джоба по триста лири на седмица, освен това тихомълком подготвяше почвата и се пазареше тъкмо на него да възложат извозването на каторжниците до Ботаническия залив, за което се мълвеше все по-упорито.

Третата палуба на „Церера“ беше висока метър и осемдесет, което означаваше, че Ричард опира с глава тавана от прогнили дъски, а Айк Роджърс не може да се изправи в цял ръст. Бимсовете от единия, та чак до другия край на помещението бяха дебели към педя и бяха разположени на разстояние метър и осемдесет. Така мъжете ходеха приведени, досущ маймуни на шествие, и през две крачки трябваше да навеждат глава, сякаш се кланят на някого.

За един бристълчанин смрадта бе поносима. Вятърът стенеше през металната решетка и се вихреше из леденостуденото, боядисано в червено помещение, започващо при преградата напряко на фордека и завършващо при преградата на кърмата. Беше дванайсет метра широко и трийсет метра дълго. Покрай външните стени на корпуса имаше дъсчени площадки с височината горе-долу на маси, за каквито явно и служеха, защото на пейките покрай тях бяха насядали мъже. Странното в случая бе, че очевидно се използваха и за нарове, понеже тук-там по тях бяха налягали хора, които или си почиваха, или бяха болни от треска. Ширината на площадките — към метър и осемдесет, също подсказваше, че затворниците спят на тях. В средата на помещението се мъдреше още една площадка като маса с ширина метър и осемдесет. Яркочервеното помещение бе обитавано от около осемдесет души и когато дванайсетимата нови влязоха вътре, всички млъкнаха и извърнаха глави към тях.

— От къде сте? — попита мъжът, седнал на масата в средата.

— От Глостърския затвор. Всичките сме от там — отвърна Уил Конъли.

Мъжът се изправи — оказа се нисък, можеше преспокойно да мине под гредите и без да се навежда. Приличаше на ездач, а и от лицето му личеше, че почти цял живот се е занимавал с коне — то беше набраздено с бръчки и бе спаружено като щавена кожа. Човекът можеше да е и на четирийсет, и на шейсет години.

— Приятно ми е — рече той и протегна малка като лапка ръка, като пристъпи към тях да ги посрещне. — Уилям Стенли от Сийнд. Намира се край Девайзис в Съмърсет, но ме осъдиха в Уилтшир.

— Чували сме почти всички за Сийнд — ухили се Конъли и представи останалите, след като тръшна с пъшкане сандъка на пода. — И сега какво, Уилям Стенли от Сийнд?

— Сега се нанасяйте; Сайкс сигурно ви е бъркал по задниците. Ах, педалът му с педал! Така опознава и отвътре лишените от свобода. Не намери пари, а? Или намери?

— Нямаме пари — рече Конъли и седна свъсен на пейката. — След господин Сайкс не е лесно. И сега какво да правим?

— В тоя край са затворниците от централните графства, от западните области, от Ламанша, Уолдс и Уийлдс — обясни Стенли и извади незапалена лула, която смучеше, ако не сочеше с нея.

— В средата са момчетата от Дарби, Чешир, Стафорд, Линкълн и Салъп. В дъното, при носа, са Дърам, Йоркшир, Нортъмбрия и Ланкашир. Ливърпулчани са в края на средната маса. Сред тях има и неколцина ирландци, но всичките без един са от Ливърпул. Имаме и неколцина маври, но те са горе при лондончаните. Съжалявам, но уелсци няма. — Той измери с поглед сандъците и денковете. — Ако носите нещо по-ценно, ще си останете без него. Освен ако не се споразумеем — добави дребосъкът многозначително.

— Че защо да не се споразумеем! — рече дружелюбно Конъли. — Както гледам, май и ще ядем, и ще спим на тия чудесии.

— Точно така. Слагайте багажа тук, на средната маса. В тоя край има предостатъчно място за дванайсетима. Сламениците, на които ще спите, се навиват и се пъхат отдолу, пак там ще държите и багажа. Едно прокъсано одеяло на двамина — изкиска се той. — Е, ако на някой му се такова, ще е трудничко да се усамоти, въпреки че след като човек мине през господин Сайкс, вече не му е до това. Горе в неделя идват и жени — момчетата ги представят за свои стринки, сестри или братовчедки. Тук обаче това не става, понеже сме далеч от дома и предпочитаме да си харчим парите за джина на Ханкс. Пладнешки обирджия!

— Ще ни помогнеш ли, Уилям, да си подредим багажа? — попита Бил Уайтинг, който страдаше дваж повече от останалите: и от палката, и от ръката и пръстите на господин Сайкс.

— Аз, да ти кажа, не работя. Пратиха ме в зеленчуковата градина, но и за там не ставам — ряпата взе, че посърна от моите кьопави пръсти. Та ме отписаха като прекалено стар и прекалено нисък, пък и халките на оковите не се задържат върху мен. — Той вдигна мъничко краче и го позавъртя леко, при което металната халка на веригата се приплъзна до средата на ходилото. — Може да се каже, че съм нещо като домакин на помещението. Забърсвам с парцал, изхвърлям кофите, навивам сламениците, сгъвам одеялата и укротявам лудите ирландци. Въпреки че нашите ирландци, нали са от Ливърпул, не са чак толкова опасни. Но на „Правда“ има двамина, които говорят само на ирландски диалект — още щом слезли от кораба от Дъблин, ги обрали. Нищо чудно, че са превъртели горките. Не е лесно от тази страна на Ирландското море, а и те са си нежни души. Колко му е да ги излъжеш! Пък и се отцепват от две капки. — Той прихна и въздъхна. — Много се радвам, че при нас се влива свежа кръв. Мики! Ела, Мики, да видиш кой ни е дошъл — момчета от западните краища!

При тях се дотътри чернокос и черноок младеж, който се заозърта предпазливо и мъжете от западните краища тутакси разбраха, че е контрабандист от Корнуол — само те гледаха така.

— Не, не съм от Корнуол — поясни момъкът, сякаш прочел мислите им. — От Дорсет съм. От Пул. Моряк и митничар. Казвам се Денисън.

— Мики ми помага да поддържам помещението — сам нямаше да се справя. Ние с него все сме в повече, така и не успяхме да се включим в някоя шесторка. Мики получава припадъци — мале, не е за разправяне! Като облещи ония ми ти зъркели, като прехапе езика! Като стане един такъв морав! Веднъж изкара ангелите на оня педал господин Сайкс. — Стенли огледа лукаво новодошлите. — Както виждам, вече сте се групирали по шестима.

— Да, и ей онзи приятел там, дето не обелва и дума, ни е водач — посочи Конъли към Ричард. — Държи се на положение. Налага се да приказваме ние с Бил Уайтинг, а той ни гледа сеира, слуша и после взима решенията. Много хрисим и разбран, много умен. Ако не го познавах от доста време, щях да му скоча на тоя никаквец Сайкс — и за какво? Задето ме е фраснал по главата и ми е бъркал в задника. Чудо голямо, че съм изял пердаха.

— Е, ударил те е един-два пъти с палката, това още не е пердах. Господин Камбъл не разрешава побоите, понеже заради тях прекалено много хора излизат от строя и не могат да работят. — Уилям Стенли от Сийнд притвори очи. — Значи с теб трябва да се споразумеем, Ричард. А как ти е фамилното име?

— Морган.

— Значи от Уелс.

— Не, раждан съм в Бристъл, потомствен бристълчанин съм. Конъли също е с ирландско име, но и той е от Бристъл. Фамилните имена не значат много.

— А защо всичко тук е боядисано в червено — попита ни в клин, ни в ръкав Айк Роджърс, който досега само беше оглеждал на воля помещението.

— Това е било третата палуба на боен кораб — обясни Мики Денисън — контрабандистът от Пул. — Тук е била военната болница. Боядисали са помещението в червено, та да не личи кръвта. Стрелците са се плашели от вида на кръв.

Уилям Стенли извади от джобчето на жилетката си огромен сребърен часовник и го погледна.

— След час ще донесат и кльопачката — рече той. — Онзи негодник, Хари интендантът, ще ви раздаде копани и канчета. Днес е петък, значи имаме овесена каша. Чувате ли гюрултията горе? — посочи той с лулата към тавана. — Лондончаните вече набиват. На нас ще донесат огризките. Те са повече от нас.

— А какво ще стане, ако господин Ханкс реши да премести неколцина лондончани тук при нас? — попита Ричард, вече го глождеше любопитство.

Уилям Стенли се изкиска.

— Няма да посмее! — подвикна дребосъкът. — Ако ирландците не им прережат в тъмното гръкляните, ще го направят северняците. Кой обича Лондон и лондончаните? Облагат с данъци цяла Англия, смъкват ни по десет кожи и после всичко до последното пени отива за Лондон и Портсмут, понеже в Лондон се намирали, моля ви се, Парламентът, войската и Източноиндийската компания, а в Портсмут — Кралската военна флота.

— Овесена каша, значи. Ако си спомням добре, господин Сайкс каза, че сме можели да пием на корем вода от Темза — подхвана Ричард и се изправи с ослепителна усмивка. — Приятели мои с филтрите, мисля, че е време да си проведем церемонията. И понеже ти, Уил, ме набеди за водач, прави каквото ти кажа.

Той вдигна сандъка на масата, отключи го с ключето, което носеше около врата си, и извади голям парцал. Омота го около главата си с офъкана коса и затананика. Господин Хендел сигурно щеше да си познае мелодията, ала всички на третата палуба на „Церера“ я чуваха за пръв път. Забравил за раните си, Бил Уайтинг също си тури на главата парцал, последваха го и Уил, Неди, Тафи и Джими, макар и да оставиха да пее само Ричард. После върху масата се появи и филтърът от шуплест камък на Ричард — тананикането прерасна в протяжно „а-а-а-а“, което ту се извисяваше, ту глъхнеше. Ричард плъзна длани по камъка, наведе се, за да допре и чело, сетне го грабна и се запъти към чучура, следван от петимата си другари, които повтаряха всяко негово движение. Тафи също бе подхванал мелодията и пееше малко по-високо от баритона на Ричард, но без думи. Сега вече само болните от треска не ги гледаха прехласнати, а Уилям Стенли се бе ококорил така, че още малко, и очите му щяха да изскочат от орбитите.

За късмет водата от чучура де стичаше на тъничка струйка в медно канче, на дъното на което някой бе продупчил няколко дупки. Пречиствателното устройство, въведено от господин Камбъл, можеше и да задържи някоя и друга заблудена рибка, но толкоз. Оттам водата капеше в кацата отдолу.

Ричард описа величествен кръг с ръка и посочи на Джими Прайс да натисне ръчката на чучура, след което подложи под него филтъра от шуплест камък, за да го напълни с литър и половина вода, колкото беше вместимостта му. Другите сториха същото, а Бил Уайтинг дори се поклони доземи на Джими и чак тогава си напълни и своя филтър, докато красивият глас на Ричард се извиси в мощно алилуя, алилуя. След това всички се върнаха при масата и както ръкомахаха, туриха шестте предмета точно в средата. Ричард показа с длан на последователите си да отстъпят две крачки назад, сетне разпери ръце и закърши пръсти.

— Царю на царете! Повелителю на повелителите! Алилуя! Алилуя! — запя той. — Осанна! О, Хипократе, чуй молитвите ни! — Поклони се за последно, смъкна парцала от главата си, сгъна го, целуна го и седна. — Хипократе! — викна толкова неочаквано, че всички подскочиха като ужилени.

— Майко мила! Това пък какво беше? — попита Стенли.

— Обред по пречистване — оповести тържествено Ричард.

Приличният на кон дребосък застана нащрек.

— Ама това шега ли е? Да не ме взимате на подбив?

— Няма такова нещо, това изобщо не е шега, честен кръст, Уилям Стенли от Сийнд. Умилостивяваме Майка Темза, като призоваваме великия бог Хипократ.

— И какво, ще го правите всеки път, когато пиете вода ли?

— А, не — провикна се Бил Уайтинг, напълно вживял се в театрото на Ричард, който се правеше на луд, само и само да покаже на останалите, че те са по-различни, че притежават някакви по-особени качества, и така да опази личните им вещи.

Колко находчив беше! Бе се досетил за тая сценка само покрай подмятанията на Джими и Лизи, че е превърнал пречистването на водата в религия. Онзи педал — господин Сайкс, сто на сто щеше да научи за случилото се. Уилям Стенли от Сийнд си падаше клюкар, а и по цял ден се мотаеше на „Церера“.

— Не — продължи той най-сериозно, — извършваме обреда по пречистване само в по-особени случаи, например когато влезем в ново жилище. Така… така Хипократ ще бди над нас.

— Но да знаете — включи се и Уил Конъли, за да допринесе и той с нещичко, — пием ли вода, използваме камъните, без обаче да извършваме цялата церемония от край до край. Можем да прибягваме до нея само на първо число всеки месец, а също и когато се нанасяме в ново жилище.

— Това някаква магия ли е? — попита подозрително Мики Денисън.

— Да си надушил случайно сяра? Или водата да се е превърнала в кръв или сажди? — нахвърли му се Ричард. — Магиите са бабини деветини. Ние сме сериозни хора.

— Да бе, как не се сетих! — възкликна Стенли и сбърчи чело. — Вие почти всички сте от Бристъл, свърталище на всички сектанти и отцепници от правата вяра!

— Ела да ти кажа нещо, Айк — каза Ричард и се изправи.

Те се отдалечиха на няколко крачки и макар че всички все така се бяха вторачили в тях, Ричард изшушука на пътния разбойник:

— Потвърди това, което казваме, и следващия път и вие направете същото като нас и се включете в хора ни. Подкрепите ли ни, ще си опазим вещите, а и парите. Ти твоите къде си ги скрил?

Роджърс се ухили хитро.

— В токовете на ботушите за езда. Изглеждат ниски, всъщност обаче са кухи — един вид, стъпвам на кокили. Ами твоите къде са?

— От едната страна сандъкът е с плитко двойно дъно, натъпкано с марля. Който има пари, може да ги държи там. Монетите не дрънчат, понеже са в марлята. На Уили, Неди и Бил им се намира някоя и друга лира, на мен също, но в другите сандъци няма нищо, така че, ако някой от нас се сдобие с още пари, ще се намери местенце и за тях. Онова приятелче Уилям Стенли от Сийнд може да бъде купен, но въпросът е дали ще каже на Сайкс.

Разбойникът помисли-помисли, пък поклати глава.

— Не ми се вярва, Ричард. Пропее ли, Педала ще прибере плячката. Виж, трябва да убедим жокея, че нямаме повече пари. Майко мила, защо нямаме някой познат в Лондон, който редовно да ни идва на свиждане! Ако познавахме такъв човек, щяхме да обясним откъде се взимат парите. А за водата си прав, не става за пиене. В дните, когато ни дават овесена каша, ще се налага ние с моите момчета да пием бира, сигурен съм, че Уилям Стенли от Сийнд няма да има нищо против да ни я набавя.

Ричард се хвана за главата.

— Джем Тисълтуейт! — възкликна той. — Как не се сетих досега! Ето го нашия познат, който ще ни идва на свиждане, Айк! Как мислиш, Стенли става ли за пощальон?

— Мисля, че става почти за всичко.

Когато на другата сутрин изведоха Ричард и отряда му на горната палуба, те разбраха защо ги изкарват на малки групи от третата палуба — „Церера“ се обслужваше от няколко лихтера, те обаче не бяха достатъчни, та да извозят наведнъж до местата, където се работеше, лишените от свобода, дори и да ги натъпчеха като сардели по лодките. За късмет всичките места за работа бяха на някакви си петстотин метра от „Церера“. Гребците натискаха безропотно греблата на лихтерите, защото тая работа бе далеч по-добра от всички останали. Бяха затворници от плаващата тъмница „Страж“ и под планшира бяха оковани с вериги. „Защо не се насочат към брега и не побягнат?“ — запита се Ричард, по-късно обаче научи, че едно време са били правени такива опити за бягство, ала затворниците са били залавяни и в някои случаи качвани на бесилото.

Основното предимство на „Камбъловите академии“ (както каторжниците наричаха плаващите затвори) бе това, че те се намираха насред реката — само малцина англичани знаеха да плуват и никой не дръзваше да се метне във водата. Не можеше да плува и Ричард, нито единайсетте му спътници. Дълбоката вода ги хвърляше в ужас.

Стомахът му беше празен, макар да бе заделил половината от дажбата си хляб и сирене, за да ги изяде на разсъмване. Колкото до овесената каша с горчивите подправки, беше я изгълтал още щом му я донесоха, въпреки че вече беше студена — знаеше, че след дванайсет часа съвсем няма да става за ядене. Мама Хъбард поне си даваше сметка, че ако мъжете се скъсват от работа, трябва и да се хранят добре, инак ще рухнат, но на Ричард му беше предостатъчно да прекара на „Церера“ по-малко и от ден, за да осъзнае, че господин Дънкан Камбъл, който бе по-далеч от шефовете си, отколкото Мама Хъбард, пет пари не дава колко ще издържат затворниците.

Каторжниците, трудещи се на брега, вече бяха напуснали кораба, когато лихтерът на Ричард, натоварен с четири отряда за драгите, свърна надолу по течението и се доближи малко до брега. Драгата на Ричард бе първата от общо четирите такива съоръжения, две от които бяха закотвени с вериги от едната страна, а другите две — от другата страна на реката. Беше си истински шлеп, плосък като тепсия и квадратен, с корпус (нямаше нито нос, нито кърма), който отпред и отзад се подаваше от водата, така че да е лесно да маневрираш с него, да се качваш и да слизаш, докато го разтоварват. Беше нов-новеничък, отвътре беше празен, а по боята му нямаше и петънце.

Затворниците прекрачиха планшира на лихтера и стъпиха на широката метър и половина дъсчена площадка, каквато имаше само откъм едната страна на шлепа — веднага щом и последният човек — Джими Прайс, слезе от лихтера, той потегли и се отправи към следващата драга на около петдесет метра. Шестимата махнаха на Айк и на младежите и се извърнаха да се огледат. Откъм едната страна шлепът беше издълбан, а от другата имаше широка палуба, на която се мержелееше нещо като барачка с метален комин. Усетил, че шлепът се е разклатил под тежестта на мъжете, техният надзирател излезе от своите владения, пафкайки с лула, която държеше в едната си ръка, а в другата бе стиснал палка.

— Ние, драги ми господине, не разбираме пандизчийския език — рече веднага Ричард, до немай-къде любезен. — Родом сме от западните краища.

— И какво от това, не е болка за умиране — отвърна надзирателят и ги огледа от глава до пети. — Виждам, отскоро сте на „Церера“. — Тъй като никой не изрази готовност да каже нещо за това му наблюдение, той продължи да си разтоваря сам със себе си. — Не сте първа младост, но пък ми се виждате доста ячки. Докато изпосталеете, сигурно ще успеете да извадите някой и друг тон баластра. Някой от вас работил ли е на речна драга?

— Не, драги ми господине — отвърна Ричард.

— Така си и знаех. А някой от вас плува ли?

— Не, драги им господине.

— Само не ме лъжете, приятелчета.

— Не ви лъжем, драги господине. Не сме от краища, където хората знаят да плуват.

— Ами ако хвърля някого от вас във водата, за да проверим? — Той пристъпи рязко към Джими, който се разпищя на умряло, сетне направи същото и с останалите, като ги гледаше в очите. — Повярвах ви — оповести надзирателят, после се върна в бараката и излезе със стол, на който седна, преметна крак връз крак и продължи да пафка с лулата, като запращаше към тях валма дим. — Казвам се Закарая Партридж, ще ми викате господин Партридж. Методист съм, оттам ми е и това име, работя на драга още от едно време, когато бях млад в Скегнес на река Уош, затова и не му разбирам много-много на пандизчийския език. Всъщност помолих господин Камбъл да се постарае да не ми праща лондончани. Поисках му момчета от Линкълн, но и от западните краища се ядва. Откъде сте, от Бристъл или от Плимут?

— Трима сме от Бристъл, господин Партридж. Аз съм Ричард Морган, другите двама бристълчани са Уил Конъли и Неди Перът — посочи той един по един мъжете. — Тафи Едмъндс е от крайбрежен Уелс, Бил Уайтинг и Джими Прайс пък са от Глостър.

— Значи поназнайвате едно друго за морето — отбеляза надзирателят и се облегна на стола. — Това съоръжение тук прави коритото на реката по-дълбоко, като изгребва калта от дъното ей с оная чудесия там, дето прилича на кофа — махна той към нещо, което наподобяваше огромна кесия със зейнала паст. — Закачена е на верига, която може да се скъсява и удължава според дълбочината на водата. Наглася се на това място тук, правя го аз. — Господин Закарая Партридж очевидно изпитваше огромна наслада да им държи тая кратка сказка (у него нямаше и следа от злоба) и затова продължи нататък: — Сигурно се питате защо пък на това място. Защото, драги мои, Кралският арсенал ей там, отсреща, снабдява цялата войска с артилерийски оръдия, а реката е прекалено плитка и не могат да се направят кейове за плаващите бази — на тях им трябва десет пъти по-голяма дълбочина. Събратята ви, другите каторжници, дето работят на брега, строят новите кейове, като запълват мочурищата около Уорън. А хората на драгите им осигуряват баластра, която те, разбира се, трябва да смесят с камъни, чакъл и вар, инак всичко пак ще се върне в реката.

— Благодаря за обясненията, господин Партридж — каза Ричард.

— Повечето хора не обясняват, нищо, нали? — Надзирателят отново махна към огромната кесия. — Откъм моя край кофата се спуска във водата и излиза откъм другата страна, при балката. Ако вършите всичко както трябва, ще загребете към двайсет и пет кила кал и какви ли не мръсотии — направо ще ахнете, като видите какви неща излизат понякога. Шлепът е с вместимост двайсет и пет тона баластра, както се изразяваме ние, хората по драгите. Това ще рече, че трябва да извадите хиляда и сто кофи баластра, за да го напълните. Понеже сега е зима, ще работите по шест часа — ония некадърници пилеят по два часа, докато ви докарат дотук и после ви върнат. Ако се потрудите добре, ще имам двайсет кофи, което прави половин тон. Ако махнем…

„Значи е грамотен, знае и да смята“ — помисли Ричард.

— Та ако махнем неделите и още един ден на седмица, когато времето е лошо, особено пък зиме, ще напълним това съоръжение тук някъде за десетина седмици. Щом го напълним, ще го откарат на буксир в Уорън, където ще изгребат баластрата, после шлепът ще бъде откаран пак на буксир на друго място и започваме всичко отначало.

„Обича данните и цифрите, последовател е на Джон Уезли52, не е лондончанин, харесва си работата най-вече защото не си мърда и пръста. Как ли да го умилостивим, или поне да си спечелим одобрението му? Дали онова, което очаква да свършим, е по възможностите ни? Ако е непосилно, ще ни подложи на някакви изтънчени мъки, съвсем в стила на уезлианството. Няма да тръгне да ни тормози открито.“

— Разрешено ли ни е да разговаряме с вас, господин Партридж? Мога ли например да ви задавам въпроси?

— Изпълнявайте каквото искам от вас, Морган, и няма да си имате ядове. Това обаче не означава, че ще ви треперя като на писани яйца, нищо подобно! Реша ли, ще ти натроша като нищо ръката с ей оная сопа там. Аз обаче не искам да го правя по една простичка причина. Не мога да си подкопавам реномето пред господин Камбъл и смятам да правя всичко необходимо, за да добивам баластра. Повериха ми това новичко съоръжение именно защото моята драга винаги е давала най-много баластра. Ако ми помагате, и аз може би ще пожелая да ви помогна — рече господин Партридж и стана от стола. — А сега ще ви обясня какво да правите и как точно да го правите.

Така наречената кофа на драгата представляваше дебела кожена торба с дължина към метър, прикачена на кръгъл метален обръч с диаметър над шейсет сантиметра, от долната страна на който имаше стоманено удължение с формата на овален черпак, кух и остър по краищата. От двете страни на железния обръч имаше вериги, които се съединяваха в нещо като буквата „У“ и опасваха шлепа от единия, та чак до другия край, като бяха достатъчно хлабави, за да слиза кофата чак до дъното на реката. Веригата бе закачена за лебедка, която откъм края на господин Партридж спускаше кофата във водата — тя падаше под собствената си тежест, а коженият й край бе прихванат за въже, дърпано от шлепа. В другия край прикрепената към скрипец балка влачеше по дъното металния обръч и стоманения черпак, който събираше тинята и калта. Щом кофата опреше края на веригата, балката я повдигаше нагоре и както капеше, черпакът се люшваше над шлепа и със завъртане на балката увисваше над отделението за баластрата. После някой дръпваше въжето около кожената торба и тя избълваше съдържанието си. Вече празна, се връщаше по веригата при лебедката и пак загребваше от тинята на Темза.

Трябваше да мине цяла седмица, докато хората на Ричард свикнат с работата, и през това време господин Партридж така и не видя очаквания половин тон на ден. Беше разчитал да вадят по кофа на двайсет минути, а те го правеха най-малко за час. Ала надзирателят не каза и не направи нищо, само си седеше на стола, пафкаше си с лулата, оставил долу в краката си чаша ром, и ако не наблюдаваше замислен отряда, който се трудеше с пот на чело, зарейваше поглед към пълноводната река, където кипеше усилна дейност. Отстрани на шлепа с въже бе прикрепена малка лодка, което вероятно идеше да подскаже, че в края на деня надзирателят се връща на брега, като си гребе сам, въпреки че, както личеше, поне понякога оставаше да нощува на шлепа, защото си купуваше дърва за огрев и храна от две от множеството лодки, разнасящи стоката си по реката; ромът и бирата се доставяха от трета.

От опит отрядът му се убеди, че има някои тънкости и хитрини, които облекчават работата. Кофата се отлепяше от дъното и се задържаше по-лесно, ако допреш дълъг прът точно където трябва — в горния край на металния обръч, широк едва десетина сантиметра. А за това се искаше усет, понеже обръчът не се виждаше в размътената тинеста вода. Четирима работеха на балката и въжето, един — на лебедката, един държеше пръта, с който да прикрепя надолу кофата. Грубата сила бе необходима почти изцяло за балката, макар че мъжът с пръта трябваше не само да притежава умение и усет, но и да е доста як. Понеже господин Партридж не каза и не направи нищо, Ричард реши той да разпредели хората. Прати Джими Прайс на лебедката, където не се налагаше да си особено сръчен, Бил, Уил и Неди — на балката, Тафи — на въжето, а самият той се зае с пръта.

От ден на ден работеха все по-бързо, увеличаваше се и количеството баластра. Седмица след като започнаха, вече вадеха исканите от тях двайсет кофи и грейнал от щастие, господин Партридж ги почерпи с шест големи халби бира, с бучка масло и шест самуна току-що опечен, дъхтящ на мая хляб.

— Още щом ви видях, разбрах, че сте мъже на място. Открай време повтарям, че трябва да оставяш хората сами да се оправят. За всеки шлеп баластра, който откарвам на Уорън, получавам допълнително пет лири стерлинги — ако вие сте добри с мен, и аз ще ви отвърна със същото. Ако ми вадите повече от двайсет кофи на ден, ще ви гощавам на обяд — малка бира и половинка пресен хляб за всекиго. Всички сте отслабнали през тая седмица, не мога да допусна съвсем да изпосталеете. Трябва да си отстоявам доброто име, с което се ползвам. — Той се пипна замислено отстрани по носа. — Но знайте, че не мога всеки Божи ден да ви купувам обяд.

— Е, защо и ние да не добавим нещичко — намеси се Ричард. — Все пак съм от Бристъл и познах тютюна ви по миризмата — „Рикетс“. В Улидж, а дори и в Лондон сигурно е баснословно скъп. Бих могъл да ви изпиша, господин Партридж, от най-добрия сорт, стига да ми посочите адреса. Опасявам се, че ако го получа на „Церера“, господин Сайкс ще вземе да си го прибере.

— Е, това вече е приказка! — грейна надзирателят. — Давайте ми само по шилинг на ден и ще ви осигурявам обяд. А колкото до тютюна, прати го в пивница „Патицата и патокът“ в Плъмстед.

Отпърво Айк Роджърс и момчетата му едвам смогваха, но след като на няколко пъти обмениха опит с Роджърс и неговите хора, и те ускориха ваденето на баластрата и се споразумяха за същото със своя надзирател, мъж от Грейвзенд в Кент.

Най-неприятното на работата беше мръсотията. Всички ставаха от глава до пети в черна смрадлива кал, която полепваше и по веригата около площадката. Тиня капеше и от кофата и докато я празнеха, хвърчеше във всички посоки. В края на първата седмица новичкият шлеп не се отличаваше особено от по-старите баржи.

Ричард видя, че поне веднъж на ден двамата от мъжете трябваше да слизат в отделението за баластрата, за да изчегъртват с лопатата калта и мръсотията от кофата. Тогава взе решение.

— Някого болят ли го краката? Да се е порязал, да му е излязла пришка или мазол?

— Да, на мен — рече Тафи. — Имам мазол, изглежда ужасно.

— Довечера, след като се измием, ще ти дам от мехлема, да се намажеш, но това означава, че не можеш да гребеш, докато кракът не ти мине. Нямам намерение и занапред да газя в тинята с обуща. Веднага щом се постопли, ще попитам господин Партридж дали можем да оставяме обущата върху палубата и да работим на бос крак. Междувременно ще се редуваме, ще слизаме по ред боси в отделението с баластрата.

Поне имаха възможност да се мият и го правеха всяка вечер веднага щом ги приберяха на третата палуба в „Церера“. Всички, които не бяха от Бристъл, изпадаха в неописуема погнуса от мръсотията, вадена с баластрата от дъното на Темза, и на драго сърце следваха примера на Ричард: събличаха се, както ги е майка родила, насапунисваха се и се миеха на чучура заедно с калните окови. Освен това се бяха споразумели с Уилям Стенли от Сийнд да кара Мики да им пере през деня дрехите. Всички до последната благодарение на Дънкан Камбъл, хитрият предприемач шотландец.

Четири дни след пристигането на затворниците от Глостър този достопочтен господин бе раздал на обитателите на своите академии нови дрехи — правеше го веднъж в годината: два чифта долни гащи от груб тежък лен, два ката ленени ризи на карета, неподплатено ленено сетре. Мъжете от Глостър установиха с разтуптени от радост сърца, че по шевовете долните гащи може и да престъргват като ножовка, но им стигат чак до глезените, макар че на Ричард и Айк им бяха по-къси. Айк се беше смалил на ръст с няколко сантиметра, но тъй като беше нов на „Церера“, го забелязаха само спътниците му от Глостър, и отвореше ли се дума за обуща, в устата му беше само една дума: Мамка им!

С долните гащи мъжете с нормален ръст можеха и да не слагат парцали под халките на веригите, дългите крачоли пазеха и от студените ветрове, духащи по Темза. Нали покрай Лизи Лок се бе научил да шие, Ричард взе плата, останал от подкъсените гащи на Джими, и настави своите, а Айк подкупи Стенли с чаша ром, та онзи да му даде малко плат, и Ричард да му удължи и на него наполеонките. Бог да поживи оногова, който е изобретил гащите! Техните бяха с цвят на ръжда, не се износваха бързо, изпрани, ставаха като нови и в кройката се различаваха от панталоните, които им стигаха едва до коленете. Освен това панталоните се закопчаваха с широка ивица плат, прихваната отстрани на кръста с копчета, докато долните гащи имаха прорез точно отпред, закопчаван надолу с копченца — голямо облекчение, ако ти се припикае.

Господин Джеймс Тисълтуейт дойде на втората неделя, след като ги приеха на „Церера“. Появи се на вратата заедно с господин Сайкс, с когото се ръкува радушно, прекрачи прага и зяпна невярващо аления затвор.

— Джем! Джем!

Прегърнаха се, без да се притесняват от околните, сетне се поотдръпнаха, за да се погледнат. От последната им среща бяха минали близо десет години, през които и двамата се бяха променили доста.

На Ричард господин Тисълтуейт се стори направо преуспял. Виненочервеното му сетре беше от тънко-претънко сукно, копчетата — от мохер, на главата му се мъдреше перука, шапката му беше със сърмен ширит, часовникът и ланецът към него бяха от чисто злато, ботушите му от скъпа черна кожа бяха лъснати до блясък. Господин Тисълтуейт беше пуснал благородно шкембенце, сега лицето му бе по-пълно и бръчките не личаха толкова много, както едно време, затова пък червендалестият му камбест нос бе достигнал мораво съвършенство. Колкото и стъписан да беше Тисълтуейт, воднистите му, кървясали очи пак бяха озарени от любов.

Струваше му се, че у Ричард съжителстват двама мъже, които си оспорват първенството: надделява ту единият, ту другият. Някогашният и новият Ричард бяха неразривно преплетени. „Божичко, колко красив е! — изуми се памфлетистът. — Как ли го е постигнал? Късата му коса сякаш е станала по-черна, преди като че беше тъмнокестенява, а кожата му, макар и изпръхнала от вятъра и слънцето, си е все така безупречно гладка като слонова кост. Той се е обръснал и е много чист, а под разкопчаната риза се виждат изопнати мускули и нито грамче тлъстини. Не му ли е студено?“ В боядисаното в кървавочервено помещение беше страшен студ, въпреки това Ричард не носеше сетре и не личеше да е премръзнал. Обущата и чорапите му бяха чисти. Мале, ами оковите! Хрисимият Ричард Морган, който ще стори път и на мравката, в окови! На Тисълтуейт му се късаше сърцето при тая мисъл. Промяната беше най-вече в сиво-сините очи, каквито имаха всички Морганови. Навремето те бяха някак замечтани и отнесени, усмихнати, макар и вглъбени, винаги изключително мили. Сега бяха по-съсредоточени, нямаше ги замечтаността и усмивката, със сигурност те вече не бяха благи.

— Колко си израсъл, Ричард! Очаквах да си се променил, но не по този начин! — ахна господин Тисълтуейт и се хвана за носа между веждите.

— Уилям Стенли от Сийнд, това е господин Джеймс Тисълтуейт — каза Ричард на някакво сбръчкано дребно човече, което се навърташе около тях. — А сега ни остави. Всички ни оставете на спокойствие, чухте ли? По-късно ще запозная и вас. На „Церера“ е най-трудно да се усамотиш, но и това е възможно — обърна се той към Джем. — Сядай, де!

— Значи ти си тарторът тук! — изуми се Джем.

— Не, не съм никакъв тартор. Отказвам да бъда. Но понякога се налага да съм по-настойчив и да прибягвам до сила — всъщност на кого ли не му се е случвало, когато го предизвикат! За да си шеф, трябва да си напорист и речовит, а аз, както и навремето в Бристъл, не съм много-много по приказките. Има случаи обаче, когато нямам друг избор и трябва да поведа хората — за тяхно добро. От време на време, Джем, приличат на овце, а аз няма да допусна да ги отведат на заколение. Ако не броим Уил Конъли, друг бристълчанин, имал късмета да учи в „Колстън“ по времето на добър директор, те не са научени да мислят. А единственото, по което се различавам от Уил Конъли, може да бъде вместено в думите: братовчедът Джеймс — аптекарят. Ако не го познавах, ако той не се бе показал така добър към мен, Ричард Морган, когото виждаш сега, нямаше да съществува. Щях да приличам на ония клетници ей там — ирландците от Ливърпул. Не ти трябва риба на сухо. — Той озари приятеля си с лъчезарна усмивка и се наведе да го хване за ръката. — Разправяй сега за себе си. Изглеждаш много внушително.

— Мога да си го позволя, Ричард.

— Да не би, както приляга на истински бристълчанин, да си се венчал за богата жена?

— Не, няма такова нещо. Въпреки че наистина си изкарвам парите покрай жените. Виждаш пред себе си човек, който — под nom de plume53, естествено, — пише романчета, с които милите дами се забавляват. Най-новата мода сред жените е да четат романи — какво друго можем да очакваме при толкова много грамотни жени, които по цял ден се чудят какво да правят! Благодарение на книжарниците, на списанията, които пускат откъси с продължение, и на библиотеките, които дават книги за вкъщи, си живея далеч по-добре, отколкото когато пишех памфлети. Графствата гъмжат от благороднички, които четат в захлас: има ги във всеки свещенически дом, във всяка енория, имение и странноприемница, така че поклонниците ми са навред из Великобритания, понеже милите шотландки и ирландки също обичат да четат. И не само това, ами съм четен и в Америка. — Той направи кисела физиономия. — Виж, вече не пия рома на Кейв. Всъщност изобщо не пия ром. Сега предпочитам най-добрия френски коняк.

— А женен ли си?

— Не, не съм. Имам си две любовници, и двете омъжени за по-недостойни от мен люде. Предостатъчни са ми. Казвай сега ти, Ричард.

Той сви рамене.

— Нямам какво толкова да ти казвам, Джем. Лежах три месеца в Нюгейтската тъмница в Бристъл, точно една година в Глостърския затвор, от половин месец съм на „Церера“ и един Господ знае докога ще ме държат тук. В Бристъл не съм правил друго, освен да чета. В Глостър мъкнех камъни. На „Церера“ изгребвам баластра от дъното на Темза, което не е чак толкова страшно за човек, свикнал да гази калищата на Бристъл по време на отлив. Макар че на всички ни е много тежко, когато вадим от тинята и трупчето на някое пеленаче.

Сетне подхванаха важната тема за парите и как Ричард да опази скритите си съкровища от златни монети.

— Сайкс няма да ти създава ядове — увери го Джем. — Тикнах му една гвинея и както всеки помияр, оня навири крачка. Не бери грижа! Ще уредя господин Сайкс да купува колкото трябва храна и пиене. И за теб, и за другарите ти. Изглеждаш ми свеж като кукуряк, но ми се виждаш поотслабнал.

Ричард поклати глава.

— И дума да не става, Джем, храна не можем да внасяме. Тук сме към стотина души плюс-минус онези, които периодично мрат. Всеки ти гледа в копанката, следи какво ти сипва интендантът — ще ти издере очите, ако са ти дали повечко. Единственото, от което се нуждаем, е да опазим парите, с които разполагаме, може да се наложи и да те молим, за още. Извадихме късмет, надзирателят на нашата драга си е амбициозен, а по Темза — колкото щеш лодки на търговци. Така че ние с момчетата на драгата обядваме за две пенита на човек, не се лишаваме от нищо, като се почне от осолената риба и се стигне до пресните плодове и зеленчуци. Айк Роджърс и неговите хора също са успели да излязат на глава с надзирателя.

— Направо не е за вярване — проточи бавно Джем, — но си станал много целенасочен и устремен и както гледам, дори ти е приятно. Сигурно защото носиш отговорност.

— Не, крепи ме вярата в Бога. Още не съм я изгубил, Джем. За лишен от свобода мога да се похваля с невероятен късмет. В Глостър се запознах с една жена — Лизи Лок, която ми пазеше вещите и ме научи да шия. Между другото, беше на седмото небе от щастие, когато получи шапката, просто не знам как да ти благодаря. Жените ни липсват, ако не ме лъже паметта, в едно от писмата си вече ти обясних защо. Успях да си запазя здравето, развих си ума. И тук, сред тая сбирщина скотове, без жени, все пак успяхме да си извоюваме своя запазена територия, и то благодарение на един ненаситен жокей и на един честолюбив надзирател на драга, съчетал методизма с рома, тютюна и мързела. Странни птици, няма що! Въпреки че съм виждал и по-странни.

Филтърът от шуплест камък бе оставен на масата до него, той някак между другото отпусна длан и го погали. Всички в аленото помещение зашушукаха — бяха заинтригувани от появата на посетителя и се бяха вторачили любопитно в двамата мъже. Ала начинът, по който всички тия каторжници посрещнаха неволното движение на Ричард, бе пълна загадка за господин Тисълтуейт, която той реши да прави, да струва, но да разгадае.

— Стига да разполагаш с малко пари, най-добрият ти приятел в затвора е алчността — продължи с разказа си Ричард и пак отпусна ръка върху филтъра, превърнал се в негов пръв другар. — Тук хората са готови да се продадат за много по-малко от прословутите трийсет сребърника. Най-мъчно ми е за ония клетници от Нортъмбрия и Ливърпул. Нямат и пукната пара. Затова и мрат като мухи — кой от болести, кой просто от отчаяние. Виж, лондончаните горе са страшно издръжливи, изобретателни са като прегладнели плъхове. Мен ако питаш, живеят по други правила — огромните градове може би приличат на отделни държави, имат си свой светоглед. Тия хора изобщо не приличат на нас, въпреки че нямам вяра на повечето неща, които чувам на „Церера“ за лондончаните. На третата палуба в „Церера“ са представителите на всички останали краища в Англия. Тъмничарите са подкупни, дай им да се пазарят. Добави към тая пъстра тълпа и Уилям Стенли от Сийнд. Възползва се от всяка възможност тук, дои ни точно както някоя селянка дои любимата си кравичка. И всички ние, като се почне от Ханкс и Сайкс, от пияниците, доносниците, провинциалистите, използвачите и се стигне до ония клетници, дето берат душа на ей оная дъсчена площадка, сякаш вървим по въже, опънато над пламтяща бездна. Една погрешна стъпка, и с теб е свършено — падаш долу! — Ричард си пое въздух, изненадан от собственото си красноречие. — Никой нормален човек не би нарекъл това, нашето, игра, но в някои неща то наистина си прилича на игра. Трябва да мислиш с главата си, ако искаш да оцелееш, а също и да имаш поне малко късмет, а Бог явно ми го е дал в изобилие.

Тъкмо докато Ричард Морган говореше, господин Тисълтуейт най-неочаквано проумя за него нещо, което открай време го беше глождело и не му беше давало мира. В Бристъл Ричард се беше носил по течението досущ сал, подмятан във всички посоки, понякога според приумиците и прищевките на околните. Въпреки мъките и сполетелите го бедствия си бе останал такъв бездеен и вял. Дори изчезването на Уилям Хенри не му беше дало посока в живота. А ето, Сийли Тревилиън го бе запокитил в океан, където, носиш ли се като сал, с теб е свършено. Океан, където Ричард бе осъзнал, че събратята му по съдба не могат да плават, и затова ги беше взел под крилото си. Тъмницата му беше дала пътеводна звезда, която да го направлява, а желязната му воля бе издула платната, които той дори не бе подозирал, че притежава. Имаше нужда да обича някого повече, отколкото себе си, и се бе нагърбил със задачата да спаси своите хора, онези, които, бе довел със себе си от Глостърския затвор, за да навлязат заедно в непознати разбунени морета.

„Какъв невероятен мъж, а Англия ще го изгуби. Въпреки че тя никога не го е притежавала, понеже не му е дала възможността да се разгърне докрай. Салът се е превърнал в могъщ кораб, но се опасявам, че така и няма да видя как оръдията му стрелят.“

След като ги представи, четиринайсетте затворници (наложи се да включат и Уилям Стенли от Сийнд и Мики Денисън) се подредиха в кръг около господин Джеймс Тисълтуейт и заслушаха какво ще им каже за евентуалната им съдба.

— Първоначално — подхвана доставчикът на приятни четива, с които се тешаха повечето грамотни жени във Великобритания, — лишените от свобода на „Церера“ трябваше да бъдат изселени на място, наречено Лемен, което, доколкото подразбрах, било остров насред пълноводна река в Африка с размерите на Манхатън в Ню Йорк. Там до година със сигурност сте щели да измрете като мухи, покосени от някоя смъртоносна болест. Трябва да благодарите на Едмънд Бърк — тъкмо той зачеркна Лемен, а и цяла Африка от списъка на местата, където да се заточват престъпниците. Подпомаган от своя съмишленик лорд Бошан, миналия март и април Бърк се запретна да громи плана на господин Пит да отърве Англия от нейните престъпници и се провикна на всеослушание, че е по-добре да избесят всички ви, отколкото да ви откарват на място, където смъртта ще ви застигне много по-бавно и мъчително. След заседанията на неизбежната в такива случаи парламентарна анкетна комисия господин Пит се принуди да се откаже от Африка — вероятно завинаги. Така на преден пран излезе предложението на господин Жозеф Матра да се помисли за Ботаническия залив в Нов Южен Уелс, тъй като мястото може би било добро. Лорд Бошан вдигна голяма пушилка, че островите Лемен са извън английските територии, в район, където французите, испанците и португалците често наминавали, за да набират роби. Докато виж, Ботаническият залив може и да не е в английските територии, затова пък е в ничия земя. Защо да не застреляме два заека с един куршум хем да се отървем от вас, понеже струвате на държавата луди пари почти без никаква възвръщаемост, хем да проверим дали след някоя и друга година Ботаническият залив нямало да започне да носи тлъсти печалби за Англия?

Ричард извади една от книгите и се помъчи да покаже на насъбралите се къде горе-долу върху картите на капитан Кук се пада Ботаническият залив, ала единствено върху лицата на що-годе грамотните проблесна някакъв лъч на разбиране.

Господин Тисълтуейт също си опита силите.

— Колко път е, да речем, от Лондон до Оксфорд? — попита той.

— Много път — отвърна Уили Уилтън.

— Към осемдесет километра, някъде там — предположи Айк Роджърс.

— А Ботаническият залив се намира двеста пъти по-далече от Лондон, отколкото Оксфорд. Ако ви трябва една седмица, за да стигнете с каруца от Лондон до Оксфорд, значи със същата каруца ще пътувате двеста седмици, за да се доберете от Оксфорд до Ботаническия залив.

— Да де, ама каруците не вървят по вода — възрази Били Ърл.

— Точно така — рече търпеливо господин Тисълтуейт, — затова пък корабите вървят, при това са много по-бързи от каруците. Най-малко четири пъти по-бързи. Това ще рече, че с кораб от Лондон до Ботаническия залив се стига за около година.

— В краен случай — намеси се отново Ричард и сбърчи чело. — Знаем го, Джем, още от Бристъл. При попътен вятър един кораб може да измине за ден цели двеста морски мили. Дори и да отчетем престоя по пристанищата и времето, когато корабът ще спира, за да променя курса според вятъра, пак можем да стигнем за половин година.

— Не издребнявай, Ричард. Дали за половин или за една година, при всички положения Ботаническият залив е не само на другия край на земята, ами и от долната й страна. На мен вече взе да ми писва. Тръгвам си.

Той се изправи — изведнъж се беше ядосал.

„Боже, да му имам волските нерви на Ричард! — каза си. — Ако трябваше да ги търпя тия тук — продължи той наум, докато блъскаше с все сила по вратата, за да го пуснат да излезе, — като нищо щях да подкрепя Едмънд Бърк и да ги избеся всичките. Пък и не виждам никакъв смисъл в тоя експеримент с Ботаническия залив. Захващат се с него единствено от отчаяние.“

— Adieu, adieu54 — провикна се господин Тисълтуейт, когато надзирателят на смяна му отвори. — До скоро!

— Господин Тисълтуейт е важна клечка! — отбеляза Бил Уайтинг и узурпира мястото на посетителя до Ричард. — Той ли ти носи новините от Лондон, Ричард любов моя?

Ричард се почувства жегнат от стария си прякор.

— Не ме наричай така, Бил! — рече му той малко натъжен. — Прякорът ми напомня за жените в Глостърската тъмница.

— Вярно си е. Извинявай. — Вече нямаше и следа от някогашния весел Бил — „Церера“ не търпеше шегаджии. Точно тогава му хрумна друго. — Отпърво си мислех, че Стенли от Сийнд ще стане един от нас, той обаче се присламчва само ако може да намаже нещо.

— А ти какво очакваше, Бил? Вие с Тафи сте налетели на живи добичета. А него са го спипали да дере мъртво животно. Винаги ще се опитва да припечели нещичко, стига да мине метър.

— Ох, и аз не знам — рече Бил със замечтано изражение, което никак не се връзваше с майтапчийското му валчесто лице.

— Ако вие с господин Тисълтуейт сте дори наполовина прави, ще има да плаваме до Второ пришествие, докато стигнем тоя пуст Ботанически залив. Нищо чудно някоя рейка да падне върху тиквата на Стенли. А и няма ли да е радост за измъчените ни очи, ако и господин Сайкс го сполети някоя злополука още преди да сме отплавали?

Ричард го хвана за раменете и го разтресе.

— И през ум да не ти минава, Бил! Не само не го приказвай, но не го и мисли! Има само един начин да видим края на горчивата си участ и това е да я понасяме, без да привличаме към себе си вниманието на онези, които имат властта да я направят още по-горчива. Мрази ги, но ги търпи. Всичко си има край. „Церера“ също. Рано или късно ще свърши и Ботаническият залив. Не сме в първа младост, но не сме и стари. Разбра ли? Като оцеляваме, ние побеждаваме. Само това трябва да ни занимава.

И така, времето отминаваше, отмервано от въртенето на веригата, за която бе прикрепена кофата на драгата: надолу, нагоре, встрани. Камари смрадлива тиня. Смрадливата трета палуба на „Церера“. Смрадливите трупове, скупчвани веднъж в седмицата, за да бъдат погребани в пущинака недалеч от Улидж, откупен специално за целта от господин Дънкан Камбъл. Появяваха се нови лица — някои от тях също заминаваха на пущинака. Там се озоваваха и стари лица, сред тях обаче не бяха Ричард и Айк Роджърс.

Покрай споделените несгоди на третата палуба се зароди нещо като дружба, най-слаба между групите, които трудно общуваха. В края на първите седем месеца момчетата на Ричард познаваха по лице всички, успели да оцелеят, кимаха им, случваше се и да си разменят клюки и новини, че и шеги с тях. Имаше и побои, някои доста ожесточени, имаше вражди, някои смъртни, имаше и мръсници и подлеци като Уилям Стенли от Сийнд, макар и рядко, имаше и такива, които умираха от насилствена смърт.

Както на всяко място, където хората са събрани принудително, те се различаваха един от друг и се искаше време, докато зрънцата на отделните характери и пластовете с еднаква тежест се наместят и уравновесят. Момчетата и на Ричард, и на Айк продължаваха да призовават всеки месец Хендел и Хипократ и така отпъждаха другите, напиращи да навлязат в техните владения, и отстояваха своята обособеност, същевременно обаче бяха успели да се сприятелят не с един и двама. Не бяха побойници, използвачи и хищници, но и не ставаха лесна плячка на онези, които бяха такива. Придържаха се към простичкото, ала мъдро правило: живей и остави и другите да живеят.

Господин Закарая Партридж не виждаше причина да променя мнението си за отряда, прикрепен към неговата драга. Дните ставаха все по-дълги, работните часове се увеличаваха и той си получаваше наградата от пет лири стерлинги за всеки пълен шлеп по-често, отколкото бе мечтал. Тия момчета бяха превърнали в свой ритуал това да бъдат във форма благодарение на труда и на добрата храна.

Подобно на всички останали на тази многолюдна река — като се почне от търговците с лодките и се стигне до тъмничарите по плаващите затвори — и той бе чул, че Ботаническият залив е надвиснал над тях като буреносен облак. Това го предразполагаше да е щедър с момчетата, понеже Партридж знаеше, че ако ги изселят с корабите, едва ли ще може да се надява да му пратят отряд, който да се мери поне мъничко с този. Тютюнът „Рикетс“ беше пристигнал заедно с буренце чудно хубав ром. Затова ако Ричард и хората му поискаха да пазаруват от някоя лодка, предлагаща по-особена стока, Партридж не се възпротивяваше, стига шлепът да е натоварен с уговореното количество баластра. Гледаше прехласнат как мъжете се запасяват с дрехи от здраво сукно, със сапун, обуща, ножици, остри бръсначи и ремъци към тях, с точила, ситни гребени, катранено масло, екстракт от малц, долни гащи, дебели чорапи, мехлеми, връв, плътни чували.

— Вие не сте добре — отбеляза той веднъж. — Да не се надявате, че ще бъдете новите Ноевци?

— Нещо такова — отвърна Ричард най-сериозно. — Уместно сравнение. Съмнявам се в Ботаническия залив да кръжат търговски лодки.

Стига да научеше нещо ново, Джем Тисълтуейт веднага им го предаваше. В края на август им съобщи, че лорд Сидни е пратил официално писмо, с което е уведомил лордовете, представители на Хазната55, че седемстотин и петдесет каторжници ще бъдат прехвърлени в нова колония в Нов Южен Уелс, по всяка вероятност разположена на Ботаническия залив. Предвиждало се те да бъдат на подчинение на Кралската военна флота на негово величество и под прекия контрол на три роти морски пехотинци, които щели да носят тригодишна повинност, смятано от деня на пристигането им в Нов Южен Уелс.

— Поне едно е сигурно — рече той, — там няма да ви зарежат на произвола на съдбата. Министерството на вътрешните работи е затрупано с какви ли не списъци: на каторжници, на марки ром, на тендери за доставките. Но ще бъдат изселени само мъже — ухили се памфлетистът. — Възнамеряват да доставят жени от околните острови, общо взето, така, както Рим си е набавял жени измежду поканените на пиршествата сабиняни. Покрай това се сетих, че трябва да ти дам „Упадък и разпадане на Римската империя“ на Гибон, твърде интересна книга, ще знаеш!

— Майко мила! — възкликна Бил Уайтинг. — Дивачки за жени. Но що ли за диваци са това? Диваци има всякакви: черни, червени, жълти, красиви като Венера и грозни като самата Медуза.

През октомври обаче господин Тисълтуейт им съобщи, че дивачки няма да има.

— Парламентът не изпадна в див възторг, когато чу за похищението на сабинянките, защото всички са наясно, че диваците няма току-така да си предложат жените в дар или да ги спазарят. Реформаторите нададоха вой до небесата. И така, ще бъдат заточени и каторжнички — колко обаче, не знам. Четирийсет от моряците ще поемат заедно с жените и децата си, затова и се постигна споразумение и някои затворници да тръгнат с жените си, стига и те също да излежават присъди. Както личи, има и такива.

— В Глостър познавахме двама — уточни Ричард. — Бес Паркър и Нед Пю. Нямам представа какво е станало с тях, но знае ли човек? Току-виж са определили и тях за пътуването, стига, разбира се, още да са живи… И все пак е срамота да заточаваш хора като Нед Пю и Лизи Лок, които догодина вече ще са излежали пет от общо седемте години, на които са осъдени.

— Не храни напразни надежди за Лизи, Ричард. Доколкото разбрах, ще изселват жени само от лондонския затвор „Нюгейт“.

— Ух!

Ето как всички посрещнаха тази новина.

Седмица по-късно изворът им на познания отново беше сред тях.

— Вече са определени губернаторът и заместник-губернаторът на Нов Южен Уелс. Губернатор ще бъде някой си капитан Артър Филип от Кралската военна флота, а за негов заместник е посочен майор Робърт Рос от морската пехота. Ще бъдете в ръчичките на Военноморските сили, а това ще рече, че боят с бича няма да ви се размине. Никой военен моряк, пък бил той и от морската пехота, не може да живее и ден, ако не скъсва от бой подчинените си. — Тисълтуейт потрепери и реши да смени ужасната тема. — Колонията ще е подчинена на военноморския закон, а според него няма изборни длъжности, всички началници се назначават. Ако не ме лъже паметта, и военният прокурор е от морската пехота. Ще си имате и главен военен лекар с неколцина заместници, а също — как бихте преживели без Дядо Боже, — военен свещеник, непременно англикански. Сега-засега обаче всичко е само шушу-мушу. Официално още не е съобщено нищо.

— Що за птица е тоя губернатор Филип? — поинтересува се Ричард.

Господин Тисълтуейт прихна.

— Той си е кръгла нула, Ричард! Кръгла военноморска нула. Щом чу кого назначават, адмирал лорд Хау се изказа твърде неласкаво, но сигурно защото си е набелязал да вреди на топлото местенце със заплата хиляда лири стерлинги годишно някой свой млад племенник. Лично аз черпя сведения от един свой много стар приятел — сър Джордж Роуз, ковчежник на Кралските военноморски сили. Та той ми пошушна, че след дълъг разговор с господин Пит, решен този път експериментът да успее на всяка цена, лорд Сидни лично е посочил тоя Филип. Издънят ли се и този път, правителството на Пит ще бъде направено на пух и прах — все пак въпросът за затворите е сред най-наболелите. Така де, къде да ги дяват всички тия осъдени престъпници, чийто брой набъбва от ден на ден? Лошото е, че ревностните реформатори свързват изселването на каторжниците с робството.

— Има някои сходства — отбеляза кисело Ричард. — Я разкажи още нещо за тоя губернатор Филип, все пак тъкмо той ще коли и беси и ще се разпорежда със съдбите ни.

Господин Тисълтуейт навлажни устни: едно коняче нямаше да му дойде зле.

— Казах ти вече, кръгла нула си е. Баща му е германец, бил е учител по чужди езици в Лондон. Първият мъж на майка му — вече покойник, когато тя се омъжила повторно, — бил капитан от Военноморските сили, далечен роднина на лорд Пемброук. Момчето е учило във военното съответствие на „Колстън“, значи са си били бедни. След Седемгодишната война са започнали да му плащат половин надница, затова той се записал във военноморските сили на Португалия, където служил с чест и слава няколко години. В Кралската военна флота е командвал четвъртостепенен кораб, който така и не е влизал в бойни действия. Вече е излязъл в запас и ето че сега му възлагат тая длъжност. Не е в първа младост, но не е и грохнал старец.

Уил Конъли сбърчи чело.

— Странна работа, Джем! — въздъхна той. — Както ми го описваш, излиза, че все пак ще ни стоварят на тоя Ботанически залив и ще ни зарежат да се оправяме кой както може. Ако не беше така, щяха да назначат за губернатор я някой лорд, я най-малкото адмирал.

— Посочи ми поне един лорд или адмирал, който за някакви си хиляда лири стерлинги на година, Бил, ще се вдигне и се иде на другия край на света, и аз ще те предложа за най-високо държавно отличие — ухили се злобно господин Тисълтуейт, у когото отново се бе пробудил памфлетистът. — Е, все ще се намерят лордове и адмирали, които да склонят на едно освежително кратко пътуване до Западна Индия. Но надали ще има мераклии за пътешествие като това. Нищо чудно то да се превърне в смъртоносен капан. Никой не знае със сигурност какво ви чака в Ботаническия залив, нищо, че всички разправят как това било райско кътче — просто така им отърва. Съмнявам се да се редят на опашка, за да му станат губернатори.

— Пак не ни каза коя все пак е тая кръгла нула — настоя Ричард.

— Предложил го е сър Джордж Роуз, защото той бил и оправен, и състрадателен по душа. Цитирам го дословно. Освен това Филип е рядка птица в Кралската военна флота — говори като майчини няколко чужди езика. Баща му, германецът, все пак е бил учител по чужди езици, Филип сигурно ги е всмукал още с майчиното мляко. Знае френски, немски, холандски, испански и португалски.

— За какво са му притрябвали чужди езици в Ботаническия залив — диваците надали говорят на тях — подметна Неди Перът.

— Там не са му притрябвали, но докато стигнете до Ботаническия залив, ще му свършат добра работа — поясни господин Тисълтуейт, който се опитваше мъжки да не избухне: как ли Ричард изобщо ги търпеше? — По пътя ще спирате на няколко пристанища, нито едно от тях не е английско. Тенерифе е испански, Зелени нос — португалски, нос Добра надежда — холандски. Тънка работа си е това, Неди. Представи си само! Появява се цяла флотилия от десет въоръжени английски кораба, чието пристигане не е предизвестено, за да хвърли котва в пристанище, собственост на държава, срещу която сме воювали или на която сме мътели водата при набирането на роби. Според господин Пит е повече от наложително, флотилията да си създаде отлични отношения с различните губернатори на тези пристанища. Ако нашият човек тръгне да говори на английски, никой няма да разбере и дума. И една–едничка думица.

— Толкова ли не може да си вземе преводачи? — вметна Ричард.

— И да остави всичко в ръцете на посредник с нисък ранг? С португалците и испанците? Не знам да има по-големи педанти от тях, много държат на протокола. И с холандците, които, стига да открият възможност, моментално ще се възползват, за да спечелят нещичко. Не, господин Пит държи губернаторът да е в състояние да общува сам, пряко с всеки докачлив местен губернатор, от Англия, та чак до Ботаническия залив. Единствен капитан Артър Филип отговаря на всички условия. — Той пак се запревива от злобен смях. — Ха-ха-ха! Ето около какви дреболии, Ричард, се върти светът. Защото те всъщност не са никакви дреболии. Но когато ножът опре до кокала, кой се сеща за тях, а? Веднага си представяме някой бабаит като сър Уолтър Рали56 — луда глава, контрабандист, приближен на добрата кралица Бес. Достатъчно е да му видят дантелената кърпа, да му подушат кутийката с благовония, и очаровани, всички му падат в нозете. С тази малка подробност, че отдавна не живеем в такива времена. Днешният свят е твърде различен и знае ли човек? Може би тая кръгла нула — капитан Артър Филип, притежава тъкмо качествата, необходими за успешното изпълнение на задачата. Сър Джордж Роуз като че е убеден в това. А господин Пит и лорд Сидни споделят становището му. Това, че адмирал лорд Хау не е на същото мнение, не е чак толкова важно. Може и да е пръв лорд на Адмиралтейството, но Англия поне засега не се управлява от Кралската флота.

Слуховете заглъхнаха, когато дните взеха пак да се скъсяват и промеждутъците между наградите от пет лири стерлинги за господин Закарая Партридж започнаха да се удължават — особено в края на ноември, когато половин месец валя като из ведро и каторжниците не мръднаха от третата палуба. Хората се изнервиха, особено избухливи станаха ония, които криво-ляво се бяха споразумели с надзирателите по брега или драгите и хапваха нещичко и по време на работа — сега им беше доста трудно да се върнат към дажбите на „Церера“, които не се бяха подобрили нито като качество, нито като количество. Господин Сайкс утрояваше охраната си, ако му се налагаше да ходи на места, където са се събрали повечко каторжници, и чак на третата палуба се чуваше тупурдията, вдигана горе, на палубата на лондончани.

Имаха си начини да убиват времето — ако нямаше джин или ром, се задоволяваха главно с комар. Всеки отряд притежаваше поне по една колода карти и два зара, ала не всеки, който губеше (залозите бяха или храна, или задължението да свършиш една или друга работа), имаше доблестта да си го признае. Онези, които знаеха да четат, също образуваха малобройна прослойка. Около десет на сто от всички мъже си разменяха книги, ако те бяха техни, а ако не бяха, молеха другите да им ги дадат за малко, макар че собствениците на четиво го пазеха като зениците на окото си. Някъде към двайсет на сто пък си перяха ленените дрехи, раздадени от господин Дънкан Камбъл, и ги простираха на въжета, опнати във всички посоки, от което придвижването ставаше още по-сложно. Третата палуба не бе пренаселена, въпреки това свободното пространство не беше голямо и това ограничаваше разходките. Едва петдесетина души можеха да се движат по едно и също време, навели глави заради ниския таван и тътрузещи нозе, оковани във вериги. Останалите трябваше или да седят по пейките, или да лежат по наровете. За половин година, от юли до края на декември, „Церера“ бе загубила осемдесет мъже, отнесени от болестите — над една четвърт от всички лишени от свобода, равномерно разпределена между двете палуби.

В края на декември господин Тисълтуейт научи още нещо, което побърза да им съобщи. По това време публиката му се бе увеличила значително и се състоеше от всички, които го разбираха — а заради близкото общуване тази бройка също бе нараснала. Сега само най-тъпичките селяни на трета палуба не схващаха какво им казват ония, които говореха на книжовния английски. Почти всички вече разбираха и така наречения пандизчийски, стига да не говориш много бързо.

— Предложенията бяха разгледани — оповести господин Тисълтуейт на своите слушатели, — някои си тръгнаха разплакани. Господин Дънкан Камбъл отсъди, че му е предостатъчно да печели и от своите академии, затова се отказа от мисълта да прекарва заточеници и изобщо не участва в наддаването. Най-евтиното предложение — на господата Търнбъл Маколи и Т. Грегъри: седем и половина пенита на ден на човек, беше отхвърлено. Не бе прието и предложението на собствениците на кораби за извозване на роби, господата Камдън, Калвърт и Кинг. Лорд Сидни не сметна за разумно да наема за първата си експедиция дружество за превозване на роби, макар че цената беше ниска. Човекът, на когото са възложили снабдяването, е приятел на Камбъл, казва се Уилям Ричардс младши. Представя се за посредник при наемането на кораби, ала далеч не се ограничава с това. Има си, естествено, и съдружници. И доколкото надушвам, се е сработил с господин Камбъл. Уверявам ви, съдбата на морските пехотинци, които ще ви придружават, съвсем не е за завиждане — те са включени в предложената цена с горе-долу същите дажби като вашите, ако не броим това, че ще получават всекидневно ром и брашно.

— Колцина от нас ще заминат? — поинтересува се един мъж от Ланкастър.

— Ще заминат пет транспортни кораба, на които ще бъдат натоварени към петстотин и осемдесет мъже каторжници и около двеста каторжнички, както и двеста морски пехотинци заедно с четирийсет жени, съпруги на някои от тях, и децата им. Поръчани са и три кораба за превозване на хранителни продукти, а Кралската военна флота ще бъде представена от един тендер и — от военен кораб, които ще бъдат флагманските кораби на малката ви флотилия.

— А защо им викат транспортни кораби? — попита един човек от Йоркшир, казваше се Уилям Дринг. — Уж съм моряк, родом съм от Хъл, а за пръв път чувам за такива кораби.

— Те превозват хора — обясни търпеливо Ричард, като погледна Дринг в очите. — Главно войска, поела към чужди земи. Има доста такива кораби, макар и вече старички. Корабите, с които прехвърляха войски за войната в Америка, са били използвани и през Седемгодишната война. Има и транспортни кораби, които обслужват крайбрежната ивица — прекарват пехотинци и войници от единия, та чак до другия край на Англия, Шотландия и Ирландия. Но те са малки. Какви, Джем, са изискванията към корабите, участвали за поръчката?

— Единственото изискване е да могат да осъществят дълго пътуване през неизучени морета. Дочух, че във флотата са ги огледали, но доколко старателно, не знам. — Господин Тисълтуейт си пое дълбоко въздух и реши да е откровен. Защо да вдъхва на горките хорица напразни надежди? — Истината, разбира се, е, че корабовладелците не са се юрнали да си предлагат корабите. Лорд Сидни очевидно е разчитал на предложение от Източноиндийската компания, която притежава най-добрите плавателни съдове. Дори се е опитал да примами собствениците й с това, че от Ботаническия залив корабите щели да се запътят право към Уомпоа в Кате, за да натоварят чай, ала Източноиндийската компания не проявила особен интерес. Предпочитала корабите първо да се отбият в Бенгалия и чак тогава да ходят в Уомпоа, и аз не знам защо. И тъй, лорд Сидни така и не разполага с кораби, доказали, че са годни за далечни пътешествия. Няма да се учудя, ако ония от флотата са подбирали най-доброто измежду най-лошото. — Тисълтуейт огледа притеснените лица и съжали за откровеността си. — И все пак, приятели мои, не смятам, че ще вземат да ви натоварят на продънени корита, които може и да потънат. Кой корабовладелец ще си излага на излишни опасности собствеността, дори и застрахователите да са му развързали ръцете. Не, друго се опитвам да ви кажа.

Но Ричард го прекъсна.

— Знам какво се опитваш да ни кажеш, Джем. Че корабите, с които ще ни прекарват, са за роби. То оставаше да не са! Откакто ни отрязаха достъпа до Джорджия и Каролина, да не говорим пък за Вирджиния, търговията с роби позападна. Корабите, с които навремето прекарваха робите, сигурно бездействат. А вече са пригодени за превозване на хора. Пристанищата на Бристъл и Ливърпул са задръстени с десетки такива кораби, а някои от тях побират стотици роби.

— Точно така — въздъхна господин Тисълтуейт. — Ще ви качат на кораби за роби — е, онези от вас, които посочат, разбира се.

— А мълви ли се кога ще стане това? — намеси се Джо Робинсън от Хъл.

— Не. — Господин Тисълтуейт отново огледа насъбралите се. — И все пак уредих по Коледа всички на третата палуба на „Церера“ да получат по двеста грама ром. По пътя няма да получите и капка, затова не го изгълтвайте на един дъх, подръжте го на езика си, за да усетите вкуса му. — Той дръпна Ричард встрани. — Нося ти още филтри за пречистване на вода, праща ти ги братовчедът Джеймс — аптекарят. Не се притеснявай, Сайкс ще ти ги предаде. — Тисълтуейт го притегли към себе си и го притисна толкова силно до гърдите си, че никой не видя как кесията с гвинеи е излязла от джоба на сетрето му и се е плъзнала в джоба на каторжника. — Това е всичко, което мога да сторя за теб, любими ми приятелю. Пиши ми, много те моля, винаги когато имаш възможност.

— Палците ми са изтръпнали — оповести Джоуи Лонг, докато вечеряха на пети януари 1787 година, и потрепери.

Другите начаса се извърнаха и го погледнаха притеснени — тази простичка душа понякога имаше предчувствия, които винаги се сбъдваха.

— Имаш ли представа защо, Джоуи? — попита Айк Роджърс.

Момъкът поклати глава.

— Не. Изтръпнали са, и толкоз.

Ричард обаче знаеше причината. Утре беше шести януари, а през последните две години тъкмо на шести януари го бяха местили на ново място за лишаване от свобода.

— Джоуи предусеща, че ще има промени — рече той. — Довечера ще си стегнем багажа. Ще се измием, ще се острижем до кожа, ще се проверим за въшки и бълхи, ще надпишем всичките си вещи. Утре сутрин ще ни преместят от тук.

Устните на Джоуб Холистър затрепериха.

— Ами ако не изберат нас?

— Възможно е. Но според мен палците на Джоуи подсказват, че ще посочат точно нас.

„Благодаря ти, Джем Тисълтуейт, за тия двеста грама ром. Докато всички на третата палуба в «Церера» спяха дълбок сън, успях да скрия гвинеите ти по сандъците, макар никой, освен мен да не знае.“