Сага за Австралия

Глава пета

Януари — Октомври 1788 година

През следващите няколко дена не се случи почти нищо, ако не броим това, че най-изненадващо малко подир бързоходите пристигнаха и седемте бавни кораба. Бяха използвали, кажи-речи, същите ветрове и бяха следвали трите бързи платнохода едва ли не по петите, така че се бяха озовали в същите бури и урагани. Сега всички кораби се поклащаха в неспокойната вода — бяха хвърлили котва, но не се бяха разтоварили, така че по перилата им се тълпяха хора и който имаше далекоглед, наблюдаваше как пехотинците слизат на групички на сушата заедно с някои от флотските офицери и шепа каторжници, а също многобройните туземци. На брега обаче като че не ставаше нищо важно. Плъзна мълва, че губернаторът не смятал Ботаническия залив за подходящ за такъв важен експеримент и бил отишъл с една от лодките до съседния Порт Джаксън, който капитан Кук бил отбелязал върху картите си, макар и да не бил навлизал в него.

Впечатленията на Ричард от Ботаническия залив бяха, общо взето, същите, както на всички останали — и свободни граждани, и каторжници. Стъписващо място, ето какво гласеше всеобщата присъда. Никой, дори моряци като Донован, обиколили надлъж и шир белия свят, не бяха виждали място като това. Равно като тепсия, посърнало, песъчливо, мочурливо, безмилостно и неописуемо безрадостно. Според обитателите на затвора в „Александър“ то наподобяваше грамадни гробища.

Получи се заповед, че първото селище ще бъде построено не в Ботаническия залив, а в Порт Джаксън; приготвиха се да отплават, ала имаше насрещен вятър и вълнението отвъд тесния пясъчен нанос бе толкова силно, че се отказаха. После — чудо на чудесата! Към залива се зададоха два много големи кораба.

— Какво странно съвпадение, все едно двама селяци ирландци да се срещнат в съда на императрицата на всички руснаци! — отбеляза Донован, който делеше един далекоглед с капитан Синклер и господин Лонг.

— И със сигурност са английски — намеси се Джими Прайс.

— Не, френски. Според нас това е експедицията на граф Дьо Лаперуз. Платноходите са третостепенни, затова са и толкова големи. Излиза, че единият е „Компас“, а вторият — „Астролаб“. Макар че, мен ако питаш, ние сме ги изненадали повече, отколкото те нас. Лаперуз е поел от Франция през 1785 година, много преди да се е заговорило за нашето плаване. Освен ако не са научили някъде по пътя за експедицията ни. Преди година Лаперуз го отписаха, мислеха, че е загинал. А той къде бил!

На заранта опитаха повторно да се измъкнат от залива — все така безуспешно. Двата френски кораба вече не се виждаха, отнесени от ветровете на юг, навътре в морето. По залез-слънце „Бдителност“ успя да се измъкне от прибоя и се отправи на север, за да измине десетината километра до Порт Джаксън, а пиленцата на губернатора Филип останаха още една нощ в чистилището.

Югоизточният вятър, задухал на сутринта, пооблекчи положението и за френските кораби — „Компас“ и „Астролаб“ навлязоха в Ботаническия залив точно когато десетте платнохода от английската флотилия вдигнаха котва и се запътиха към опасните подстъпи. „Сириус“, „Александър“, „Скарбъро“, „Бороудейл“, „Фишбърн“, „Златната дъбрава“ и „Лейди Пенрин“ се измъкнаха благополучно. После „Дружба“ — не му вървеше на тоя кораб, и туйто — се доближи опасно до скалите и се блъсна в „Принцът на Уелс“. Остана без бушприт и сякаш това бе малко, взе, че закачи кърмата на „Шарлот“, който се лиши от всичките си декоративни балкончета и насмалко да заседне. Цялата тая суматоха предизвика голяма веселба на „Александър“, опънал платната, та да се възползва от югоизточния вятър. Беше ясно, денят беше горещ, от левия борд се откриваше великолепна гледка. Жълтите, огънати като подкова плажове, обточени с белите зайчета на прибоя, се редуваха с червеникаво-жълти канари, които с всеки изминат километър ставаха все по-високи. Изобилие от дървета, някак по-зелени от дърветата в далечината, при Ботаническия залив, и пушекът от много огньове, извил се в небето на запад. Сетне изникнаха два страховити сто и двайсет метрови бастиона с отвор между тях, широк към километър и половина. „Александър“ се понаклони и навлезе в тази страна на чудесата.

— Е, това вече е друго! — възкликна Неди Перът.

— Ако Бристъл си имаше такъв залив, той щеше да е най-големият в Европа — обади се и Арън Дейвис. — В него ще се поберат хиляда линейни кораба и ветрищата изобщо няма да ги брулят.

Ричард не каза нищо, макар че му бе поолекнало на сърцето.

С тия дървета поне имаше някаква зеленинка — бяха високи и много на брой и бяха обвити в лека синкава мараня. Но си бяха доста чудати! Уж бяха с дебел ствол, а листата им бяха съвсем оскъдни и наподобяваха раздрани байраци. От север и от юг заливът беше обточен с малки пясъчни плажове, където нямаше никакво вълнение, макар че носовете по-навътре бяха ниски, с изключение на един точно срещу входа — огромна урва. Подминаха и нея, продължиха на юг и в едно заливче на десетина километра откриха „Бдителност“. Нямаше нужда от котви, поне в началото. Един по един корабите навлязоха бавно и бяха прихванати с въжетата направо за дърветата по брега, толкова дълбока беше водата. Спокойна, без ни една вълничка, съвсем бистра, каквато може да е водата само в океана, и гъмжаща от дребни рибки.

Слънцето бе залязло сред бушуваща алена стихия, която според моряците вещаела, че утре времето ще е хубаво. Мръкна се и както винаги, щом настанеше суматоха, никой не се сети да нахрани каторжниците на „Александър“.

Ричард не сподели мислите си с никого. Съзнаваше, че дори Уил Конъли, най-начетеният и грамотният сред неколцината му другари, е прекалено простодушен, за да му се довери, както се доверяваше на Стивън Донован. А онова, което се въртеше в главата му, бе, че Порт Джаксън може и да е ненагледно красив, но в никакъв случай не е райско кътче.

На двайсет и осми януари слязоха на сушата сред страшна врява и бъркотия. Явно никой не знаеше какво да прави с каторжниците и къде да ги прати, затова и те стояха заедно с багажа, струпан край тях, за пръв път от близо година стъпили на твърда почва. А твърдата почва си беше ужасна! Клатеше се, мърдаше, постоянно се движеше и люшкаше. Също като другарите си, които по време на пътуването не бяха страдали особено от морската болест, през първия месец и половина, след като слязоха на брега, на Ричард непрекъснато му се гадеше. Едва сега той разбра защо на terra firma64 моряците ходят като пияни, с големи, широки крачки.

Не по-малко стъписани от каторжниците бяха и морските пехотинци, които сновяха напред-назад, докато някой дребен флотски шеф не дойдеше и не им посочеше накъде да вървят. Накрая Ричард и деветимата му спътници бяха пратени заедно с последните стотина каторжници на сравнително равно място откъм източната страна на залива, където да си направят бивак сред оскъдните дървета.

— Вдигнете колиба — махна напосоки вторият помощник-капитан Ралф Кларк, неописуемо щастлив, че вече е на сушата.

Хубаво, да вдигнат, но с какво, запита се Ричард, докато десетимата вървяха с несигурна стъпка през жълтата спаружена трева, осеяна тук-там с камъни, към мястото, което, доколкото той разбра, Кларк им бе посочил.

Не по-малко объркани от тях, и други каторжници — все от „Александър“, стояха на групички на същото място. „Как да ги сковем тия колиби? Нямаме брадви, триони, ножове, гвоздеи!“ После при тях дойде един пехотинец, който донесе десетина брадвички и пъхна едната в ръката на Тафи Едмъндс — той продължи да стои, хванал я с увиснали ръце, и да гледа безпомощно Ричард.

„Още нося отговорност за тях. Още са ми грижа Тафи Едмъндс, Джоуб Холистър, Джоуи Лонг, Джими Прайс, Бил Уайтинг, Неди Перът, Уил Конъли, Джони Крос и Били Ърл. Повечето селски момчета, мнозина неуки. Слава Богу, че Томи Краудър и Арън Дейвис се намериха с Боб Джоунс и Том Киднър от Бристъл — значи са достатъчно, за да напълнят една колиба, ако това изобщо е замисълът на шефовете. Нима никой си няма и престава какво се иска от нас? Надали в световната история е предприемана експедиция, подготвена по-зле от нашата. Цели девет месеца важните клечки си стояха на «Сириус» и, подозирам, не правеха друго, освен да пиянстват. Няма никакъв подход, ни следа от система. Трябваше да ни държат по корабите, докато поразчистят мястото и построят колиби, пък дори това да означава да махнат масите и пейките, за да отворят големите люкове на отсеците. Поне нощем. Морските пехотинци не изгарят от желание да се вживяват в ролята на надзиратели, готови са най-много да ни пазят в най-тесния смисъл на думата. Да сме си вдигнели колиба… Е, имаме ако не друго, поне една секира.“

— Някой знае ли да работи със секира? — попита той.

Всички знаели, но колкото да си насекат подпалките.

— А някой умее ли да прави колиба?

Никой, само били гледали как строят къщи от тухли, камъни, хоросан и греди. Явно в групата нямаше дюлгери.

— Вероятно най-напред трябва да набавим подпори за четирите краища и хоризонтална греда за покрива — отсъди след дълго мълчание Уил Конъли, нали по време на пътуването беше чел „Робинзон Крузо“. — Можем да направим стените и покрива от палмови клонки.

— Така си е, трябва ни носеща греда за покрива, но няма да минем и без още две подпори за стрехите — каза Ричард. — И така, тръгваме да търсим шест млади дръвчета с чеп в горния край, две трябва да са по-високи от останалите четири. Така ще имаме подпори. Ние с Уил ще опитаме да отсечем ей ония фиданки. А вие, Тафи и Джими, вървете да потърсите някой пехотинец — да ви даде още една брадвичка, може и секира или някой от големите ножове, които видяхме в Рио. Останалите намерете палми и се опитайте да откършите с ръце клоните.

— Бихме могли да избягаме — подметна замислен Джони Крос.

Ричард го изгледа така, сякаш му беше порасла втора глава.

— И като избягаме, къде ще отидем, Джони?

— В Ботаническия залив, при френските кораби.

— Те ще ни качат на борда точно толкова, колкото в Тенерифе холандците качиха Джони Пауър. Пък и как ще се доберем до Ботаническия залив? Нали ги видя туземците по брега? Тук мястото е малко по-хубаво, значи също има туземци. Нямаме и представа що за хора са — ами ако са човекоядци като диваците в Нова Зеландия? Надали ще посрещнат с отворени обятия стотиците натрапници, изтърсили им се като гръм от ясно небе.

— Защо? — попита Джоуи Лонг, който все не можеше да преглътне, че лейтенант Шорт още не му е дал Макгрегър.

— Постави се на мястото на коренните жители — отвърна търпеливо Ричард. — Какво ли си мислят? Заливът е прекрасен, има и поточе чиста вода, сигурно си го обичат. А ние им го превзехме. Пък и ни е наредено да не ги докосваме дори с пръст. Защо да дърпаме дявола за опашката и да ходим на място, където няма други англичани? Ще си стоим тук и ще си гледаме работата. А сега, ако обичате, направете каквото ви помолих.

Двамата с Уил намериха предостатъчно млади дръвчета със стволове с диаметър най-много десетина сантиметра. Бяха грозни в сравнение с бряста и кестена, но имаха едно достойнство — бяха израсли без ниски клони. Ричард се наведе, замахна с брадвичката и я стовари върху дънера.

— Майко мила! Дървото е твърдо като камък и пълно със сок — затюхка се той. — Трябва ни трион, Уил.

Но тъй като не разполагаха с трион, продължи да удря с брадвата — тъпа и калпава — нямаше да става за нищо, след като отсечаха трите греди и шестте подпори. Ричард реши вечерта да извади пилите и да я наточи. „Да му се не види и на доставчика — рече си ядосан, — пробутал ни е всички боклуци, които английските леярни не са могли да пласират.“ След като отсече и подкастри носещата греда, бе останал без дъх, виеше му се свят — подир толкова месеци на лишения и обездвижване не бе готов за усилна работа. Уил Конъли грабна брадвата и се запретна да сече второ младо дърво, но се оказа, че му спори още по-малко. Накрая все пак разполагаха с носеща греда и с двете разклонени в горния край основни подпори. Тъкмо подбираха четирите по-ниски дървета — за страничните подпори, когато Тафи и Джими се върнаха с втора брадвичка, с мотика и права лопата. Докато Ричард и Уил търсеха дървета, с които да съединят страничните подпори и да довършат скелета на колибата, Джими и Тафи се заеха да копаят дупки, където да забият колците. Нямаха с какво да измерят разстоянието, затова преброиха крачките от едната дупка до другата. Копаха, каквото копаха, и видяха, че на половин педя опират в скала.

Другите бяха намерили колкото щеш палми, лошото само бе, че клоните бяха много нависоко и нямаше как да ги достигнат от земята. Точно тогава на Неди му хрумна да се покатери на съседното дърво, да се надвеси опасно, да се вкопчи в клона и после да скочи, така че да го откърши само с тежестта си. По-старите, вече кафеникави клони падаха, виж, зелените бяха много жилави и не поддаваха.

— Намери Джими и се разменете — рече Неди на Джоуб Холистър. — Ти иди да копаеш. А слабичкият пъргав Джими ще свърши по-добра работа тук, на дърветата.

Момъкът дойде разтреперан — не бе свикнал да копае, работата беше тежичка.

— Страх ли те е от високото? — попита го Неди.

— Не.

— Ти си най-пъргавият и дребен сред нас. Ричард ни прати втората секира, втъкни я в колана си. Щом се покатериш на палмата, отсечи няколко клона, но един по един.

Слънцето клонеше към заник и това им помагаше донякъде да разберат къде точно се намират — на югозапад от мястото, където губернаторът вероятно щеше да вдигне къщата си, едно-две хранилища и големият кръгъл шатър, където лейтенант Фързър щеше да разположи интендантството. Бяха проявили благоразумие да си донесат копаните, канчетата и лъжиците, както и кофите. Ричард намери потока и възложи на Бил Уайтинг да извади филтрите от шуплест камък, а сетне да донесе и вода. Тук наглед беше чисто и безопасно за здравето, Ричард обаче не се доверяваше на нищо.

Най-зле от всички изглеждаше Бил Уайтинг. Лицето му, разбира се, отдавна не беше валчесто, сега под очите му обаче се виждаха и тъмни полумесеци. Клетият той, трепереше, все едно имаше треска. Но челото му беше студено. Просто бе изтощен до краен предел.

— Хайде, спираме — оповести Ричард и събра хората си. — Легнете на одеялата и си починете. А ти, Бил, не е зле да се поразходиш… знам, знам, не ти е до разходки. Въпреки това ще дойдеш с мен — да намерим интендантството. Хрумна ми нещо.

Лейтенант Джеймс Фързър се бе оплел като пиле в кълчища. Ричард и Бил се озоваха в пълно безредие.

— Трябват ви повече хора, драги ми господине — подхвана Ричард.

— Да не си предлагате услугите? — попита Фързър, който ги бе познал.

— Единият от нас — да отвърна Ричард и прегърна Уайтинг през раменете. — Свестен човек е, можете да му се доверите, не се е забърквал в никакви неприятности, откакто се запознах с него през осемдесет и пета в Глостърския затвор.

— Така, така, ти си тарторът на каторжниците от левите нарове в „Александър“, никой от вас не е създавал ядове. Казваш се Морган.

— Тъй вярно, лейтенант Фързър, казвам се Морган. Ще му намерите ли на Уайтинг някаква работа тук?

— Би могло и да се намери нещичко, стига да знае да чете и да пише.

— Знае, и още как!

Върнаха се в бивака с няколко самуна корав хляб, единственото, което успяха да им отпуснат от интендантството. Хлябът беше правен още в Кейптаун и бе пълен с гъгрица, но пак си беше храна.

— Вече имаме наш човек в интендантството — оповести Ричард, докато разпределяше оскъдните количества хляб. — Фързър ще вземе при себе си Бил, да му помага с осоленото месо. Но месо няма да получим, докато не свалят от кораба котлетата и гърнетата — от тук нататък ще си готвим сами.

Бил Уайтинг беше живнал. Щеше да работи на сенчица, колкото и задушно да беше в шатъра, нямаше да го карат да сече дървета и да отглежда зеленчуци, неща, с които, както изглеждаше, щяха да се занимават всички останали.

— Щом лейтенант Фързър се установи, ще ни отпуснат наведнъж дажбите за цяла седмица — включи се и Бил, доволен, че Ричард го е уредил. — Скоро от Кейптаун ще пристигне товарен кораб с хранителни запаси, които да ни стигнат за дълго време.

На свечеряване постлаха на земята одеялата от „Александър“, вместо на възглавници положиха глави на торбите с дрехите и се завиха криво-ляво с опърпаните вехти балтони. Уж денят беше горещ, а още щом слънцето се скри, стана студено. Мъжете бяха капнали от умора и потънаха в дълбок сън въпреки незнайните твари, които пъплеха навред около тях.

На другата заран денят се пукна зноен и задушен и прогони студа на тъмата. Каторжниците отново се заеха да правят колибата, но къде ти — нямаше с какво да прикрепят палмовите клонки, та ги привързваха с дълги, здрави палмови листа, които се опитаха да усучат на връв. Колибата изглеждаше устойчива, макар че Ричард и Уил, най-големите майстори сред тях, се опасяваха, задето вместо на основи се крепи на педя песъчлива пръст. Струпаха повечко от нея около колците и се заеха да секат още клони — с тях смятаха да ги закрепят, като ти проврат в отвърстията, които направиха.

И другите наоколо си правеха колиби — с променлив успех. Никой не изгаряше от желание да бъхти в тоя пек, ала в средата на втория ден на сушата вече си личеше кои отряди имат добри ръководители и знаят какво трябва да правят. Групата на Томи Краудър се бе заела да сплита стени от тънички вейки и Ричард реши да последва примера им. Образоваността и по-богатият опит определено си личаха — лондончанинът Краудър се бе захващал с какво ли не, пък и си беше умен мъж.

От време на време наминаваше и някой пехотинец колкото да види докъде са стигнали с колибите и да ги преброи — неколцина каторжници, включително една жена на име Ан Смит, бяха избягали в гората. Вероятно се бяха отправили към френските кораби, които според мълвата щели да останат в залива няколко дена.

— Божичко, тук е същински рай за мравките и паяците! — възкликна Джими Прайс и засмука дланта си отстрани. — Ах, мравката му с мравка, ухапа ме и сега ме боли. Погледнете ги само колко големи са тия проклетии! Дълги са най-малко сантиметър, виждат им се дори пипалата! — Момъкът изгледа на кръв великолепното дърво с бяла кора. — И какво църка така! Писнаха ми ушите!

Жалбите му и за църкането, и за мравките бяха оправдани — явно годината беше добра за цикадите.

Иззад дърветата се показа Били Ърл, трепереше като листо и беше пребледнял.

— Току-що видях ей такава змия! — завайка се той. — Майко мила, какво страшилище! По-високо и от Айк Роджърс с чизмите! Дебело колкото ръката ми. А в другия край на залива имало огромни кръвожадни алигатори, така поне разправя Томи Краудър. Да му се не види и мястото!

— Все ще свикнем с тварите — взе да го успокоява Ричард. — Поне досега не съм чувал някой да е ухапан или изяден от нещо, по-едро от мравка, пък била тя и с размерите на бръмбар. А колкото до алигаторите, те са си големи гущери, видях как един пропълзя на дървото.

В късния следобед на онзи зноен задушен ден, пълен с изненади и страхотии, къщичката вече беше готова. Слънцето се скри, по небето на юг започнаха да се трупат облаци. Черни и наситеносини, прорязани със слабите проблясъци на светкавиците. Колибата беше в подножието на голяма скала — пясъчник, отстрани на която се виждаше пещерка, сякаш някой бе гребнал с черпак.

— Я за всеки случай да си сложим нещата на сушина — подкани Ричард, загледан в приближаващата буря. — Палмовите клонки ще подгизнат от дъжда.

След час наистина се разрази буря, по-яростна и от щорма в морето при Камилски нос и къде-къде по-страховита от него. Пред очите на клетите каторжници тътнещите мълнии прорязваха земята направо сред дърветата. Нищо чудно, че толкова много от тях бяха разцепени и овъглени! Светкавица. На десетина метра от мястото, където мъжете се бяха сгушили, удари гръм и огромното дърво с нежна като алена свила кора се взриви и избухна във фойерверк от ослепителен син огън, вихрушка от искри и трясък, буквално се разпадна и пламна като сламка. Но не горя дълго. Задуха свистящ студен вятър, който угаси огъня и отнесе в миг покрива на колибата. Всичко наоколо се превърна в море, дебелите греди западаха и заудряха мъжете болезнено, после дъждът ги измокри до кости. Нея нощ спаха с, тракащи зъби сред скелета на колибата, единствената им утеха бе, че багажът им е на сухо под скалата.

— Не може така, трябва да изнамерим отнякъде по-добри инструменти и нещо, с което да прихванем колците — проплака на заранта Уил Конъли.

„Крайно време е — каза си Ричард — да потърся по-голям началник от Фързър, който себе си не може да уреди, камо ли другите. Пет пари не давам, че на каторжниците било забранено да се обръщат пряко към шефовете. Отивам, пък да става каквото ще.“

Тръгна в хладната утрин, доволен, че почвата е песъчлива и не се е разкаляла. Излезе при потока на мястото, където пехотинците бяха турили няколко камъка, та да минават по тях, зърна нагоре по течението няколко голи черни тела и долови силната смрад на разлагаща се риба. Явно не му се беше сторило — бе чувал, че туземците смърдят на рибено масло, зловонно точно както бристълската тиня. Но диваците не се приближиха и Ричард продължи нататък през брода, сетне свърна и се отправи към по-голямото селище в западния край на залива, където повечето каторжници вече се бяха устроили и където смятаха да настанят и каторжничките (още сваляха жените на малки групи от корабите). Пак там бяха и палатката на лазарета, палатките на пехотинците, шатрите на флотските офицери и на майор Рос. На Ричард му направи впечатление, че от тази страна на залива каторжниците живеят в палатки. Което означаваше само едно — че на корабите не са натоварени достатъчно палатки за всички. Затова и той заедно с последните стотина каторжници бяха отпратени на източния край — да се оправят както знаят. Дето е думата, далеч от очите, далеч от ума.

— Може ли да видя майор Рос? — попита Ричард непознатия пехотинец на пост пред големия кръгъл шатър.

Той го огледа от глава до пети.

— Не, не може — тросна се мъжът.

— Важно е — настоя Ричард.

— Заместник-губернаторът е прекалено зает, за да се занимава с такива като теб.

— Тогава ще почакам, докато се освободи.

— Няма да чакаш. Разкарай се от тук. Как всъщност се казваш?

— Ричард Морган, номер двеста и трети, „Александър“.

— Пусни го — нареди някой отвътре.

Ричард влезе в шатъра, добре осветен от отворите по всички страни — беше с дъсчен под. Вътре имаше преграда — в предната част майорът работеше, а отзад сигурно живееше. Седеше на сгъваема маса, служеща му за писалище — както винаги, сам. Рос презираше подчинените си не по-малко от морските пехотинци, въпреки това бранеше правата и достойнството им, ако някой натрапник от Кралската флота се опиташе да ги унижи. Смяташе губернатора Артър Филип за неоправен глупак и жалко мекотело.

— Какво има, Морган?

— Разпределен съм в източната част, драги ми господине, и бих искал да го обсъдя с вас.

— Оплакване ли имаш?

— Не, драги ми господине, просто искам да помоля за някои неща — отвърна Ричард, както го гледаше право в очите — съзнаваше, че е сред малцината в Порт Джаксън, които харесват, тая странна птица, майора.

— Казвай!

— Нямаме с какво да строим колибите, господине, ако не се броят няколкото брадвички. Повечето успяхме криво-ляво да вдигнем нещо като скелет, но няма как да покрием бараките, защото няма с какво да прихванем палмовите клонки. Ще се оправим и без пирони, но не разполагаме с инструменти, с които да копаем дупки, нямаме и триони, и чукове. Ще стане по-бързо, ако имаме поне някакви инструменти.

Майорът се изправи.

— Трябва да се поразтъпча. Ела с мен — отсече той. — Разумен човек си — продължи и излезе пръв от шатъра, — забелязах го още докато се разправяхме с помпите и трюмовата вода на „Александър“. Стъпил си здраво на земята, изобщо не се самосъжаляваш и не хленчиш. Ако с нас имаше повече такива като теб и по-малко като оная паплач от английските затвори, сигурно щеше да излезе нещо от това селище.

Така, докато вървеше до майора, който крачеше бързо, Ричард разбра, че той не вярва много-много в този експеримент. Подминаха лагера на незадомените пехотинци и приближиха четирите кръгли шатъра, където се бяха настанили флотските офицери. Лейтенант Шарп бе седнал под навеса пред жилището на капитан Джеймс Мередит и пиеше заедно с него чай от хубава порцеланова чаша. Още щом зърнаха майора, двамата скочиха на крака, но по начин, от който се виждаше, че ненавиждат от дън душа своя прям командир с жилещ език. Е, знаеха го всички, дори каторжниците: подклаждано от рома и портвайна, разделението в редиците на офицерите водеше до кавги, военен трибунал и задължително до съпротива срещу Рос. При някои обстоятелства обаче и той си имаше поддръжници.

— Какво става с ямите за трионите, копаете ли ги? — попита ледено майорът.

Мередит махна някъде зад себе си.

Тъй вярно, майоре.

— Кога за последно сте наглеждали работата, капитан-лейтенанте?

— Тъкмо се канех да го направя. Но след като закуся.

— Както гледам, закусвате с ром, а не с чай. Прекалявате с пиенето, капитан-лейтенанте, и ставате сприхав. Не се разправяйте с мен.

Шарп беше изкозирувал и бе отишъл някъде, след миг се върна с Макгрегър в едната ръка.

— Дръж, Морган. Вземи го. Казаха ми, че го е спечелил един от твоите — изкиска се той. — Изхвръкнало ми е от главата.

На Ричард му идеше да потъне вдън земя от срам, но пое от Шарп игривото кутре и последва през брода майор Рос.

— С палето ли смяташ да отидеш в интендантството?

— Не, драги ми господине, дано да срещна някое от момчетата. Бивакът ни е по пътя — отвърна Ричард спокойно, макар че отвътре му вреше и кипеше — вечно се озоваваше до майора, когато той имаше да казва на хората си неприятни неща.

— Води тогава, Морган.

Ричард тръгна напред, стиснал до гърдите си Макгрегър, който се дърпаше.

— Палето ще оживее, ще лови плъхове — отбеляза майор Рос, когато стигнаха при десетината колиби, пръснати сред дърветата. — Тук има не по-малко плъхове, отколкото в Лондон.

— Дай това на Джоуи Лонг — каза Ричард на стреснатия Джони Крос и му връчи Макгрегър, който напираше да скочи. — Както виждате, драги ми господине, криво-ляво успяхме да направим скелета, но според мен стените на Краудър са най-добри. Лошото е, че без инструменти и материали пъплим като костенурки.

— Не знаех, че и сред англичаните имало толкова много изобретателни хора — отбеляза Рос, докато обикаляше и оглеждаше най-внимателно. — Щом приключите тук, ще се заемете със строежа на друг бивак между това място и стопанството на губернатора — вече разчистват земята и я разорават. Ако не ядем пресни зеленчуци, ще измрем всички от скорбут. От западната страна на залива има предостатъчно жени. Ще ги разделя, ще ви пратя някои тук. Но това не означава да им се нахвърлите, нали така, Морган.

— Да, драги ми господине.

Отидоха в интендантството, където все така цареше пълен безпорядък. Конете, едрият рогат добитък и другите животни вече бяха свалени от корабите и бяха натикани в набързо струпани кошари от клони — и те милите, както всички останали, бяха много нещастни и умърлушени.

— Фързър, мамка ти ирландска! — викна заместник-губернаторът и нахълта в шатъра. — Да си чувал някога за методи в работата? Ще вземеш да умориш добичетата, ако не ги пуснеш да пасат. Почти не са останали ярма и сено. От теб интендант не става, така да знаеш! Дърводелците и бездруго си клатят краката — докато не са пристигнали дървата, ги прати да сковат кошари за животните — още сега! Намери човек, който да разбира от пасища, и направете загражденията там. Някой трябва да пази говедата, а конете ги спънете — Бог да ти е на помощ, ако вземат да избягат! Дай сега да ти видя списъците — какво още е на корабите, какво е разтоварено и къде се намира.

Лейтенант Фързър не разполагаше със списъци, които да са за показване, и нямаше и представа къде са струпани нещата, разтоварени от корабите — засега всичко се пазеше под временни платнени навеси.

— Мислех да опиша нещата едва след като ги складираме за постоянно — заоправдава се, пелтечейки, той.

— Майко мила, Фързър! Малоумник такъв!

Интендантът навири брадичка.

— Не мога да се справя, майор Рос, не ми достигат хора.

— Ами тогава мобилизирай още каторжници. Можеш ли да предложиш, Морган, подходящи хора? И ти си каторжник, все знаеш някои, на които да може да се разчита.

— Да, знам, драги ми господине. Ще ви посоча колкото кажете. Като начало вземете Томас Краудър и Арън Дейвис. Бристълчани са, обичат чиновническата работа. Не са цвете за мирисане, но са достатъчно умни, та да не хапят ръката, осигурила им чиновническа работа — няма да посягат да крадат. Заплашете ги, че ще ги пратите да секат дърва — по десетина на ден, и те ще са по-тихи и от водата.

— Ами ти?

— Аз ще съм по-полезен другаде, драги ми господине — отвърна Ричард.

— Къде?

— Знам да точа триони, брадви, секири, всичко, което трябва да е остро. Знам и да слагам зъбци на триони, а това си е тънка работа. Вече разполагам с някои инструменти, а ако са успели да качат сандъчето ми на някой от корабите, ще имам всичко, от което се нуждая. — Той се прокашля. — Не че злословя срещу началниците, драги ми господине, но брадвите и секирите не стават за нищо. Същото важи и за лопатите, беловете и мотиките.

— И аз го забелязах — отсече свъсен майор Рос. — Уж се пишат големи познавачи, а ни подложиха динена кора — като се почне от Адмиралтейството, което вечно цепи косъма на две, и се стигне до главния доставчик и капитаните на корабите, които още отсега не правят друго, освен да пласират на черно стари, а и нови моряшки дрехи и вещи, сред които, както имам всички основания да смятам, и лични вещи на каторжниците. — Той се накани да си тръгва. — Но на всяка цена ще проверя дали има сандъче с инструменти, оставено за Ричард Морган. Междувременно вземи от Фързър каквото ти трябва: шила, пирони, чукове, тел.

Кимна и излезе напето, като си сложи триъгълната шапка. Каквото и да беше времето, майор Рос винаги беше спретнат, като изваден от кутийка.

— Доведи ми Краудър и Дейвис и взимай каквото ти трябва — рече лейтенант Фързър, след като се отърси от вцепенението.

Ричард доведе двамата си другари и взе достатъчно инструменти и материали, за да довърши колибите и да се захване със строежа на бараките за каторжничките.

А каторжничките се бяха превърнали в средоточие на всеобщото внимание — и затворниците, и неженените пехотинци се опитваха да се освободят от нагоните и желанията, общо взето, неудовлетворявани от година, че и повече. По мръкнало всичко живо щъкаше напред-назад. Дори морските пехотинци на пост да бяха десет пъти повече и да не бяха също тъй решени да намерят плътска утеха, пак нямаше да предотвратят това сноване. Нещата се усложняваха още повече заради това, че нямаше достатъчно жени, а и тези, които бяха тук, невинаги проявяваха интерес към зажаднели за любов мъже. За късмет някои жени приемаха съдбата си и на драго сърце удовлетворяваха прииждащите, други скланяха да го сторят било срещу чаша ром, било срещу мъжка риза. Рядко имаше изнасилвания вероятно защото някои жени нямаха нищо против да обслужват цели тумби мъже, а и повечето мъже не желаеха да се натрапват на жени, които не ги искат.

Но като се почне от губернатора и се стигне до преподобния Ричард Джонсън, всички началници бяха изпаднали в див ужас от сноването в женския лагер — смятаха клетите жени за пропаднали, разпътни и напълно безнравствени. То оставаше да не ги смятат — нали те имаха свободен достъп до жени, били те госпожа Дебора Брукс или госпожа Мери Джонсън. Почувстваха се длъжни да предприемат нещо.

И другарите на Ричард се измъкваха, естествено, по мръкнало. Всички до един без самия Ричард, Тафи Едмъндс и Джоуи Лонг. На Джоуи явно му беше предостатъчно, че си има Макгрегър. Скучаят с Тафи беше друг: той си падаше самотник и женомразец, нещо, засилило се още повече покрай внезапната близост на жените. Просто си беше особняк, и толкоз. Не му трябваше друго, освен да пее. Ричард не бе съвсем сигурен защо точно избягва женския лагер, но явно дълбоко в себе си и той като Тафи си беше женомразец. И през ум не му минаваше да бъде с жена, въпреки че цели две години бе карал без женски ласки и от времето, когато бе споделял леглото на Ан-Мари Латур, бяха минали три години. След французойката членът му не даваше никакви признаци на живот и Ричард не можеше да си обясни защо. Не че той бе останал без жизнени сили — нищо подобно! По-скоро умираше от срам и угризения на съвестта, че се е отдал на похотта точно когато Уилям Хенри е изчезнал. Наистина не знаеше какво му става и не искаше да узнава. Знаеше само, че частица от него е умряла, а друга е изпаднала в непробуден сън. Каквото и да ставаше в главата му, то изключваше любенето. Ричард не знаеше дали това е ограничение или освобождение. Наистина не знаеше. Но по-важното в случая бе, че това не го занимаваше.

За седми февруари беше насрочена пищна церемония, първата, на която каторжниците получиха заповед да се явят. В единайсет сутринта бяха изкарани — мъжете отделно от жените — на най-югоизточната точка на залива, където земята беше разчистена за бъдещата зеленчукова градина. Облечени като за парад, с кремъклийки и развети пряпорци, морските пехотинци пристигнаха с маршова стъпка, под звуците на свирки и барабани. Негово превъзходителство губернаторът Филип се яви малко след това, придружаван от русия великан капитан Дейвид Колинс, военния прокурор, от заместник-губернатора майор Робърт Рос, от главния земемер Огъстъс Олт, от главния лекар Джон Уайт и от свещеника — преподобния Ричард Джонсън.

Морските пехотинци сведоха напред пряпорците, губернаторът си свали шапката и ги поздрави, а те минаха под строй заедно с оркестъра пред него. След което на каторжниците бе наредено да седнат на земята. Пред губернатора бе опъната походна маса, върху която най-тържествено бяха сложени две облечени в кожа кутии. Печатите им бяха счупени пред всички, те бяха отворени и военният прокурор прочете на всеослушание с какво точно е натоварен Филип, а сетне и решението на Върховния съд.

Ричард и неговите хора чуха само откъслеци: как в името на негово величество Джордж Трети, крал на Великобритания, Франция и Ирландия, негово превъзходителство губернаторът разполагал с цялата власт да управлява Нов Южен Уелс и ако сметнел за необходимо, имал правото да строи замъци, укрепления, защитни валове и градове… Слънцето препичаше, а правата и задълженията губернаторски сякаш нямаха край. Когато военният прокурор зачете съдебното постановление, някои от слушателите вече дремеха, а капитаните на корабите, слезли на брега да послушат, се изнизваха един по един, понеже никой не им бе осигурил хубави местенца на сянка. Пръв си тръгна капитан Дънкан Синклер.

Доволен, че е взел моряшката сламена шапка, Ричард се мъчеше как ли не да внимава. Особено когато губернатор Филип се качи на тясната трибуна и се обърна със слово към каторжниците. Той се бил постарал — провикна се Филип — точно така, бил се постарал! Ала след тия десет дни, прекарани на сушата, бързо бил стигал до заключението, че малцина измежду тях си стрували усилието, че повечето били мързеливи и непоправими и не заслужавали човек да ги храни, че от общо шестстотинте души най-много двеста се трудели и който не работел, нямало да яде.

Чуваше се почти всичко, което губернаторът казваше — уж бе слаб и дребничък, а гласът му бе гръмлив. Занапред към каторжниците щели да се отнасят най-сурово, понеже очевидно нищо друго нямало да помогне. В Англия кражбата на кокошка не се наказвала със смърт, тук обаче, където всяка ярчица била по-ценна и от цяло ковчеже с рубини, който се осмелял да посегне на кокошка, щял да прати с живота си. Всички животни до последното били за разплод. Който се опитал да задигне и най-Дребната вещ — държавна собственост, щял да увисне на бесилото — губернаторът изобщо не се шегувал! Всеки мъж, опитал се да се промъкне по късна доба в женските палатки, щял да бъде застрелян на място, понеже не ги били докарали чак дотук, за да развратничат. Един мъж можел да се събере с жена само чрез венчавка, инак защо им били осигурили свещеник? Щяло да се раздава справедливо, ала безпощадно правосъдие. Освен това каторжниците да не си въобразяват, че ще работят, за да издържат семейство, те били собственост на управата на Нов Южен Уелс, назначена от негово величество краля на Великобритания. Никой нямало да работи свръх възможностите си, но всички били длъжни да допринасят за общото добруване. Първата им задача била да построят постоянни сгради за началниците, сетне за морските пехотинци и накрая за себе си. А сега да се разотивали и да помислели хубавичко върху думите му, понеже той говорел съвсем сериозно…

— Колко прекрасно е да си нужен! — въздъхна Бил Уайтинг и се изправи. — Щом смятат да ни бесят тук, защо просто не са го направили още в Англия? — изсумтя той презрително. — Дрън-дрън, та пляс! Виж го ти него, не ни били докарали чак тук, за да развратничим! Те какво са очаквали! Шегувам се аз за овцете, но изобщо няма да ми е до шеги, ако вземат да ми теглят куршума само защото съм се доближил до Мери.

— Мери ли? — изненада се Ричард.

— Мери Уилямс, пристигнала е с „Лейди Пенрин“. Стара като света и грозна като смъртта, но и двете й половинки са си мои, само мои! Или най-малкото бяха, преди да науча, че щели да ме застрелят на място само защото съм се поддал на естествения си нагон. В Англия право да стреля по мен щеше да има само законният й съпруг.

— Много се радвам, Бил, да науча за Мери Уилямс. Това всъщност бяха думи не на губернатора, а на преподобния Джонсън — каза Ричард. — Този приятел явно си е методист. Сигурно заради това се е хванал на тази работа — прекалено краен е, за да се хареса на който и да е англикански епископ.

— Защо са докарали и каторжнички, щом ни забраняват и да припарваме до тях? — завайка се и Неди Перът.

— Губернаторът иска да има бракове, Неди, та и преподобният Джонсън да е доволен. А също, подозирам — продължи да разсъждава той на глас, — за да покаже, че цялата тая експедиция се осъществява с Божията благословия. Ако някой в паството си позволява да развратничи, ще излезе, че начинанието е сатанинско дело.

— Е, поне засега нямам намерение да се женя за Мери — вметна Бил. — Тъкмо смъкнах едните окови, не изгарям от желание да се напъхвам в други.

Бил може и да разсъждаваше така, но не всички споделяха мнението му. От следващата неделя нататък все повече и повече, каторжници и каторжнички минаваха под венчило — за огромно удоволствие на отчето.

Сега им даваха седмичните дажби накуп. Само колко трудно беше да се въздържиш, да проявиш твърдост и да не излапаш за ден-два цялата храна, съвсем оскъдна, особено като се има предвид, че се скъсваха от работа. От признателност лейтенант Фързър им отпусна хубави котлета и канчета, макар че нямаше какво толкова да се слага в тях.

Колибата вече беше готова — стените, бяха от двоен пласт сплетени клонки — единият отвесно, другият водоравно, покривът пък беше укрепен с тънки летви, за да издържи палмовите клонки. Дори и при проливен дъжд вътре беше сухо, макар че, ако духнеше силен вятър, водата проникваше през процепите, затова и каторжниците наслагаха и отвън по стените палмови клонки. Къщичката беше без прозорци, само с една врата, обърната към големия камък. Може и да беше паянтова, но все пак си бе за предпочитане да бъдеш в нея, отколкото в затвора на „Александър“. Вместо на катранено масло и на разложение, смрад, от която човек можеше да си изповръща червата, ухаеше на чисто и на дъхава смола, а на пода вместо килим имаше дебел пласт мекичка шума. Освен това бяха без окови и общо взето, не ги държаха под строг надзор. Пехотинците гледаха да не се морят много-много и наглеждаха само онези, за които знаеха, че са си тарикати и негодници, а колкото до останалите, които никога не им бяха създавали ядове, тях ги бяха оставили да се оправят както знаят и само от време на време наминаваха да проверят дали са по работните места.

Ричард го бяха пратили на малък навес от дървесна кора зад палатките на пехотинците, където каторжниците копаеха трапове за трионите — нелека задача, при положение че на педя под пръстта започваше скала. Затова и дупките, се копаеха с търнокопи и с клинове за разбиване на камък.

Макар че триони още не се бяха появили (разтоварването вървеше мъчително мудно), брадвите и секирите се трупаха толкова бързо, че Ричард не можеше да насмогне да ги точи.

— Не е зле да ми дадете помощници, драги господине — рече той на майор Рос ден след като започна работа. — Пратете ми двама души и докато пристигнат трионите, вече ще съм обучил единия да наточва брадвите и секирите.

— Разбирам защо искаш помощници — има десетки причини. Но защо точно двама?

— Защото вече избухват свади чия брадва на кого е, а не ми е по силите и да правя списъци. По-добре някой грамотен помощник да издълбава върху дръжката на всяка секира и брадва името на собственика. Когато разтоварят и трионите, може да надпише и тях. Така, драги ми господине, ще спестим време и на пехотинците.

Студените воднисти очи се присвиха в крайчетата, макар че върху устните не се появи усмивка.

— Браво на теб, Морган, наистина мислиш с главата си. Сигурно вече си решил кого искаш за помощник.

— Да, драги ми господине. Конъли за надписването и Едмъндс — да го науча да точи.

— Още не съм открил сандъчето с инструментите ти.

На Ричард му стана много неприятно.

— Жалко — въздъхна той. — Цена нямаха.

— Горе главата, ще продължа да ги търся.

Февруари продължи с гръмотевични бури, от време на време откъм морето задухваше студен вятър и се захлаждаше, но дните обикновено бяха жежки и задушни и най-често завършваха с черни облаци, задръстили небето откъм юг или северозапад. Дошлите от юг бури донасяха със себе си благословено захлаждане, докато връхлетелите от северозапад, бяха съпроводени от град с размерите на яйце и отново със зной.

Ако не се броят различните плъхове и милионите мравки, бръмбари, стоножки, паяци и други враждебни насекоми, формите на живот долу по земята не бяха много. За разлика от небето и дърветата, които гъмжаха от хиляди и хиляди птици, някои неизказано хубави. Имаше повече видове папагали, отколкото човек можеше да си представи: огромни бели с изумителни огненожълти качулки, сиви с цикламени гърдички, черни, папагали, обагрени във всички цветове на дъгата, мънички бледозелени папагалчета на точици, червено–сини, зелени и още какви ли не. Едно огромно кафяво рибарче убиваше змиите, като им прекършваше о дърветата гръбнака и се заливаше от налудничав смях, друга странна птица имаше опашка като арфа и ситнеше като паун, хората, придружаващи губернатора по време на обиколките му, разправяха, че били видели черни лебеди, орлите бяха с криле, широки от единия до другия край цели три метра, и си оспорваха с ястребите и соколите плячката. Мънички сипки и мушитрънчета, палави и преливащи от живот, се стрелкаха безстрашно напред-назад. Цялото птиче царство бе обагрено в невероятни цветове и беше толкова гласово, че чак да се прехласнеш. Имаше птички, по-сладкопойни и от чучулига, други пищяха прегракнало, трети пък чуруликаха като сребърни камбанки, а един огромен червен гарван надаваше зловещ отчаян грак, какъвто никой англичанин не беше чувал. Най-тъжното, уви, бе, че никоя от неизброимите птици не ставаше за ядене.

Макар и да бяха зървали някое и друго животно, например един космат, клатушкащ се като патица звяр, който си дълбаеше дупки в земята, каторжниците си мечтаеха да видят само една животинка — кенгуруто. Но ако стояха в лагера, това нямаше да стане никога. Кенгура така и не се появиха край палатките и колибите, очевидно бяха плашливи и избягваха хората. Виж, не можеше да се каже същото за огромните гущери, които се катереха по дърветата. Те дори се разхождаха на воля из лагера, пет пари не даваха, че наоколо имало хора, и тръгнеха ли да плячкосват шатрите на шефовете, не отстъпваха и на най-прегладнелия каторжник или морски пехотинец. Едно от влечугите бе дълго цели четири метра и съвсем основателно хвърли всички в същия ужас, както и алигаторите.

— Как ли да го наречем? — попита Ричард Тафи Едмъндс, когато, навирило гнусна змийска глава, страшилището мина покрай навеса от дървесни кори.

— Лично аз бих го нарекъл „драги ми господине“ — отвърна момъкът.

Пристигаха още и още брадви и секири, които да се наточат, към края на февруари се появиха и първите триони. В западната част ямите, изкопани, та дърварите да слагат върху тях трупите и да ги нарязват с трионите, вече работеха, в източната — каторжниците се заеха да копаят още такива трапове и се натъкнаха на същата трудност: отдолу имаше скала. Надигна глава и нова спънка — оказа се почти невъзможно дърветата, отсечени, очистени от кората и сложени над ямите, да бъдат набичени на що-годе прилични дъски. Дървесината не само бе пълна със сок, но и беше твърда като желязо. Дърварите, всички до последния каторжници, оставаха без капчица сили и губернаторът се видя принуден да им дава допълнителни дажби и малц, инак припадаха поголовно. Това подразни редниците пехотинци, забравили, че освен същите дажби от хляб и осолено месо получават за разлика от каторжниците масло, брашно и ром, и те взеха да негодуват срещу „привилегиите“ на каторжниците. Озаптяваха ги само майор Рос и безпощадната дисциплина, която обаче се поддържаше с още и още камшици на голо, повече, отколкото, както роптаеха пехотинците, получаваха каторжниците.

Най-неприятното в живота на Ричард бяха самите триони. Експедицията разполагаше едва със сто и петдесет ръчни триона и с двайсет бичкии, с които секачите да нарязват трупите, сложени напряко на ямите. Тези бичкии обаче не можеха изобщо да разрежат влакната на дървесина като тази. Което означаваше, че всяко дърво ще се поваля с брадва и пак с брадва ще се насича на парчета. На хартия и двата вида триони бяха от най-добрата стомана, всъщност обаче това изобщо не беше така. Покрай многомесечното пътуване по море трионите се бяха покрили с дебел пласт ръжда, а в никой списък на наличностите на който и да е кораб нямаше антимоново масло.

Двайсет и пет от ръчните триони и пет от бичкиите бяха заминали заедно с лейтенант Филип Гидли Кинг, който в средата на февруари потегли с „Бдителност“, за да вдигне друго селище на далечния остров Норфолк, където от тамошния лен да прави платна, а от огромните борове, описани от капитан Кук — корабни мачти.

— Почти невъзможно е, драги ми господине — оплака се Ричард на майор Рос. — Направих си шкурка и свалих почти цялата ръжда, но трионите не са достатъчно гладки. Де да имахме китова мас, тя върши чудесна работа. Маслата, с които разполагаме, се втвърдяват в драскотините по метала. Трябва ми нещо като китова мас или антимоново масло. Освен това трионите са от калпава стомана и се притеснявам ужасно, че дървесината е много твърда и те ще почнат да се чупят. Разполагаме с петнайсет бичкии, значи може да се работи най-много на четиринайсет ями. Винаги ще се налага да точа и поправям една от тях, понеже дървесината съсипва зъбците. Но най-важното, драги господине, е, че ми трябва нещо, с което да смъкна ръждата.

Рос бе по-мрачен от всякога — беше чул същото и от дървосекачите.

— Значи трябва да потърсим тук, на място — рече той. — Корабният лекар Боус Смит е много любознателен, обикаля да изследва дърветата, вечно запарва някакви корени, листа и смола да види дали са лековити, може би търси еликсира на живота. Дай ми някой от най-ръждивите триони, ще го помоля да провери дали нещо помага.

Майор Рос беше в задънена улица. На Ричард му стана много мъчно за него. Рос бе роден да организира и да действа, но не изпитваше състрадание към другите с техните слабости, особено към собствените си пехотинци. И за най-дребното нарушение се разпореждаше да ги набият с камшика. Виж, на заточениците не посягаше — решеше ли да подложи на бой някого от каторжниците, ако не друго, трябваше да уведоми губернатора. За капак сякаш привличаше гръмотевиците. Веднъж малкото му стадо овце се скрило под едно дърво и веднага след това там паднала мълния, гръм удари и шатъра му, изпепелявайки сума ти документи, записки и какво ли още не. Но докато майор Рос се отдалечаваше, Ричард си помисли, че без него безредието в Порт Джаксън щеше да бъде неописуемо. Губернаторът си беше идеалист, неговият заместник — реалист.

Навесът от дървесна кора на Ричард бе станал много по-голям и сега той бе добавил към помощниците си още двама души: Неди Перът и Джоуб Холистър. Били Ърл, Джони Крос и Джими Прайс се бяха присъединили към Бил Уайтинг в държавните хранилища, така само на Джоуи Лонг не бе възложена работа. Ричард измоли още една мотичка, която добавиха към другата, по-голямата, и към лопатата, и възложи на момчето да направи градина пред колибата. Дано някой не го пратеше да се труди другаде или не оспореше онова, което вършеше. Всички знаеха, че Джоуи не е особено умен, затова и не го искаха. Ако момъкът останеше в колибата, вещите им щяха да бъдат в безопасност. Колкото до храната, тя се крадеше поголовно, затова всеки си носеше дажбите на мястото, където работеше, и си отваряше очите на четири, да не му отмъкнат яденето под носа.

Повечето кражби на храна ставаха между каторжниците, затова губернаторът и пехотинците не се намесваха. По-силните затворници грабеха най-безсъвестно немощните или болнавите.

Половин месец след като слязоха на сушата, отново се появи дизентерия. Шестото чувство на Ричард за потока не го подведе, макар че лекарите недоумяваха как водата се е замърсила на мястото, откъдето я черпеха — това за тях си бе неразрешима загадка. Развиваха теорията, че стомасите на англичаните не понасяли, видите ли, водата в Нов Южен Уелс. Трима каторжници, настанени в лазарета, издъхнаха, затова се наложи да вдигнат с подръчни средства втора палатка. Срещаше се и скорбут — бледата посърнала кожа и болките в крайниците го издаваха много преди венците да се подуят и да започнат да кървят. На Ричард още му се намираше малц в достатъчни количества, та даваше и на хората си, защото лейтенант Фързър от интендантството бе толкова доволен от малобройната група каторжници, които му помагаха, че тайничко им отпусна още от малца. Въпреки все по-големите лишения подобно фаворизиране, както и в случая със секачите, си беше неизбежно.

— Но ако се наложи — каза Ричард на другарите си с тон, който не търпеше възражения, — ще ядем и кисело зеле. Дори и да трябва да ви сядам на гърдите и да ви го тикам насила в устата. Нали помните майките си! Всички сме израсли с мисълта, че ако едно лекарство не горчи, значи не помага. А киселото зеле е лекарство.

В Порт Джаксън не се намираха природни лекове срещу скорбута — малко бяха тукашните растения и плодове, които не предизвикваха симптомите на отравяне. Покълналите, надлежно поливани растения в стопанството на губернатора пуснаха филизи, погледнаха слънцето и небето и посърнаха от отчаяние. Тук не растеше нищо, нищичко.

„Вече е краят на лятото, скоро ще започне есента — каза си Ричард, спомнил си семенцата от цитрусови плодове, които бе запазил от Рио де Жанейро. — Ще ги посадя чак през септември — октомври, когато се запролети. Знае ли човек, може пък зимата тук да е мразовита? В Ню Йорк лятото е знойно, въпреки това зиме морето понякога се заледява. Като ги гледам нашите туземци, тук надали става много студено, но не мога да рискувам и да садя сега каквото и да било.“

Трима каторжници — Барет, Лъвъл и Хол, бяха хванати да крадат от държавните складове хляб и осолено месо, четвърти пък бе спипан, докато източва вино. Тримата крадци на храна бяха осъдени на смърт, а крадецът на вино бе назначен за обществен екзекутор.

На западния бряг на залива, между палатките на мъжете и на жените, се възправяше високо дърво — много красиво и здраво, което се открояваше с едно: на три метра над земята стърчеше самотен як прав клон. Ето как дървото се превърна в лобно място — нямаше излишна дървесина, от която да сковат бесило. На двайсет и пети февруари тримата клетници бяха отведени при него и пред очите на всички каторжници им бяха бити сто камшика на голо. Губернаторът Филип беше решен тази крайна мярка да се увенчае с желания резултат: трябваше някак да принуди тия негодници да престанат да посягат на храната! Е, поне неговият търбух, както и търбусите на всички други важни клечки бяха пълни. Затова, както и в случая с разврата, отчаяните мерки, въведени, за да отстранят проблема, нямаше как да се увенчаят с успех. Сит на гладен не вярва!

Мнозина сред публиката — и каторжници, и свободни граждани, бяха виждали и друг път как бесят човек. В Англия това ставаше повод за празници и веселби. Имаше и такива, които не бяха присъствали на тая страшна гледка, например Ричард и другарите му, но те предпочетоха да преотстъпят това зловещо удоволствие на други.

Първият осъден на смърт — Барет, бе качен на стола, след което общественият екзекутор получи знак да надене завързаното на примка въже около врата му и да го затегне. Пребледнял като платно, той криво–ляво успя да го направи, ала отказа да изрита стола изпод нозете на несретника, затова неколцина морски пехотинци заредиха с барут кремъклийките и ги насочиха от упор право в екзекутора. Барет също беше блед, но инак се държеше. Костелив орех, няма що! Разстоянието до земята не бе достатъчно, та вратът му да се прекърши, той увисна и сякаш цяла вечност рита с крака и се гърчи. Накрая издъхна от задушаване. Цял час по-късно трупът беше свален от бесилото и столът беше сложен отново, та на него да се качи Лъвъл.

Лейтенант Джордж Джонстън, личен адютант на губернатора, откакто лейтенант Кинг се бе отправил към остров Норфолк, излезе напред и оповести, че Лъвъл и Хол са получили отсрочка от едно денонощие. Сетне каторжниците бяха пуснати да си вървят. Така никой не си извлече поука от суровата присъда на Филип. Който си беше крадлив, пак щеше да си краде, който не беше крадлив, нямаше да посяга на чуждото. Единственото, което губернаторът постигна, бе да намали броя на крадците, като обеси един от тях.

Докато се разхождаше, Ричард случайно погледна към каторжничките и що да види: над пищна черна шапка се поклащаха няколко алени щраусови пера. Той спря като вцепенен. Лизи Лак! Бяха заточили, и нея тук заедно с толкова любимата й шапка, която въпреки дългото пътешествие си изглеждаше като нова. Но Лизи сигурно й бе треперила и се бе грижила за нея повече, отколкото за самата себе си. Сега не му беше времето Ричард да ходи при жената — и това щеше да стане. Предостатъчно му беше да знае, че тя е тук.

На другата заран отново ги събраха под строй — в проливния дъжд! — колкото да им съобщят, че губернаторът бил помилвал Лъвъл и Хол и щял само ги изсели, все още обаче не бил решил къде. Въпреки това, допълни застрашително лейтенант Джордж Джонстън, негово превъзходителство губернаторът обмислял не на шега да откара всички непокорни в Нова Зеландия и да ги стовари на брега — да ги изядат канибалите. Само да се освободи „Бдителност“ и тогава щели да видят, затова да си налягали парцалите! Междувременно крадците, определени за изселване, щели да бъдат оковани и пратени на гола скала край залива, вече известна като скалата „Празния стомах“, където да карат на четвъртинка дажба и на гола водица. Но нито скалата „Празния стомах“, нито бесилото и заканите за людоедски пирове не спряха отчаяните хора да крадат храна.

Ако каторжниците бяха насочили вниманието си към всичко, което става за ядене, морските пехотинци предпочитаха да плячкосват ром и жени — за това им се полагаха петдесет, сто или сто и петдесет камшика на голо, но с пехотинците биячът никога не се престараваше, както с каторжниците — съвсем разбираемо. Това, че пехотинците се бяха насочили към пиенето и секса, се обясняваше с простичкия факт, че те не се лишаваха от храна — колкото и строг да беше надзорът при разпределянето на дажбите, пехотинците пак получаваха повечко, отколкото каторжниците — отново съвсем разбираемо.

За капак и туземците ставаха все по-дръзки, напоследък се престрашаваха да задигат риба, лопати, белове и оскъдните количества зеленчук, оцелял на плодородния остров източно от залива, където голямото стопанство на губернатора вече бе в строеж с надеждата, че до септември почвата ще е достатъчно обработена, та на нея да отглеждат пшеница, ако това изобщо беше възможно. Неколцина мъже отидоха в залива зад остров Градина да насекат тръстика за покриви и за пръв път бяха нападнати от диваците. Бяха ранили едного, после пък пак на същото място двамина намериха смъртта си. При оглед на потока чак до мочурливия му извор бяха открити няколко мъртви, вече разложени големи гущера, знак, че туземците не са чак толкова глупави и знаят как да отровят водата.

Селището неминуемо се разрастваше и на пехотинците им ставаше все по-трудно да го охраняват. Установиха, че от едно дърво, класифицирано от сър Джоузеф Банкс като казуарина, стават чудесни шинди, лошото само бе, че то растеше доста далеч, при мочурището край потока. На два километра от залива се натъкнаха и на отлична глина, която ставаше за тухли. Отрядите кръстосваха девствените земи и трябваше да бъдат охранявани. Сякаш това не стигаше, ами се оказа, че туземците не се плашат от пушките и стават все по-дръзки при набезите си, пък и плячкосваха наред, сякаш знаеха за заповедта никой да не им посяга.

Губернаторът Филип отиде да проучи друг залив на север, наречен Начупения залив, но се върна, увесил нос — бил подходящ за пристанище, понеже бил закътан, но инак там нямало земя, която да става за обработване. Негово превъзходителство имаше всички основания да е умърлушен. Подведен от Вътрешното министерство, ръководителят на експедицията си бе въобразявал блажено, че реколтата сама ще си расте — само да я береш, че ще има колкото щеш дървен материал за всичко, което ти хрумне, че добитъкът сам ще си се множи на воля и до година Нов Южен Уелс ще се оправя без чужда помощ. Затова и Вътрешното министерство, Адмиралтейството и главният доставчик бяха пропуснали да подсигурят флотилията с провизии за три години напред. Запасите щяха да им стигнат най-много за година, което означаваше, че първият товарен кораб, който трябваше да пристигне, ще закъснее. А как мъжете — пък и жените — да работят на гладен стомах?

Двата месеца, които прекараха в Сидни — така нарекоха залива, където бяха хвърлили котва, ги убедиха, че това място е сурово, безразлично и безмилостно жестоко. Тази земя им се струваше могъща и чужда, тя сякаш не търпеше промени и тук човек криво-ляво щеше да преживее, но никога — да преуспее. Туземците, които в очите на англичаните си живееха в първобитния строй, показваха много точно какво им вещае Нов Южен Уелс: несрети и запустение.

През последната седмица на март гръмотевичните бури спряха и настанаха страшен пек и задуха. Който притежаваше шапка, бе последвал примера на американците и бе смъкнал надолу трите върха, та периферията да му пази отвсякъде, Ричард обаче държеше триъгълната му шапка да си остане триъгълна, понеже все пак работеше под навеса от дървесна кора и разполагаше със сламената моряшка шапка. Искаше да е облечен прилично на неделната служба. Навиците, придобити в Бристъл, умираха трудно.

Неделната служба се провеждаше на различни места, но в неделя на двайсет и трети март — точно три години, откакто в Глостър бяха признали Ричард за виновен и го бяха осъдили на заточение — службата беше на хвърлей от лагера на морските пехотинци ергени, на скала с няколко площадки, така че паството все пак имаше възможност да гледа и да слуша как преподобният Ричард Джонсън ги призовава в името на Всевишния да озаптят срамотната си похот и да се присъединят към редиците на женените.

Ричард вече имаше наум какво да прави, но му се щеше да се помоли и да получи просветление, ала проповедта не спомогна с нищичко да се изпълни с увереност. Вместо това Бог откликна на молбата му, като му изпрати Стивън Донован. Двамата тръгнаха да се разхождат покрай залива, по скалите, откъдето можеха да слязат като по стъпала, сетне долу покрай водата, на две крачки от новото стопанство.

— Какъв ужас, нали? — попита Донован, нарушавайки мълчанието, след като седнаха на скала на метър и половина над кротко плискащата се вода и обхванаха с ръце коленете си. — Доколкото разбрах, шестима мъже се мъчат цяла седмица да изкоренят един-едничък пън на вашата пшенична нива и губернаторът разпоредил да копаете с мотики пръстта, понеже не смеел да пусне рало.

— А това на свой ред означава, че някой прекрасен ден ще си осъмна гладен — допълни Ричард, после си свали най-хубавото сетре и се разположи в сянката на надвисналото дърво. — Колко рехава е сянката тук.

— И колко тежък — животът! И все пак нещата ще се подобрят, така да знаеш — отсъди Донован, както мяташе сухи шумки във водата. — Като при всяко ново начинание най-трудна е първата половин година. И аз нямам представа защо после всичко е по-поносимо, може би защото обстановката вече не ти се струва толкова непозната. Едно е сигурно. Когато и да е сътворил това кътче на белия свят, Бог е използвал различен калъп. — Той понижи глас, заговори по-тихо. — Оцелява само който има силен дух. Ти ще бъдеш сред оцелелите.

— О, можете да бъдете сигурен, господин Донован. Щом преживях „Церера“ и „Александър“, все ще преживея и тук. Не, не падам духом. Но ми беше мъчно за вас. Как са „Александър“ и оная лоена топка, драгият Есмералда?

— Не знам, Ричард, вече не съм на „Александър“. Пътищата ни с Есмералда се разделиха, след като го заварих да отваря багажа и денковете на каторжниците в отсека. Искаше да види какво може да отмъкне и после да го продаде срещу цяло състояние.

— Ах, негодникът му с негодник!

— О, да, Синклер си е изпечен мръсник и не само това. — Снажният мъж се протегна и се намести, да му е по-удобно. — Сега си имам далеч по-хубаво гнезденце. Взех, че се влюбих.

Ричард се усмихна.

— В кого, господин Донован?

— В слугата на капитан Хънтър, представяш ли си? Казва се Джони Ливингстън. На „Сириус“ не достигат шест-седем моряци, затова помолих да ме включат в екипажа и те ме приеха. Е, капитан Хънтър се муси заради Джони, но за нищо на света няма да отпрати моряк с моя опит. И така, мога да се похваля с щедри дажби, а също и с малко любов.

— Радвам се за вас! — възкликна искрено Ричард. — Радвам се и че ви срещнах тъкмо днес. Неделя е, не ми се налага да ходя на работа. Значи съм на ваше разположение. Още повече че ми се ще да споделя нещо с някого.

— Само кажи, и ще получиш каквото поискаш.

— Благодаря за предложението, но нека не забравяме Джони Ливингстън.

— Водата е чудесна за къпане — рече господин Донован. — Още сега бих се топнал, но завчера „Сириус“ хвана огромна акула. Вътре в залива на Порт Джаксън, моля ти се! — Той си положи сетрето за възглавница и се опна направо на земята. — Така и не те попитах, Ричард… научи ли се да плуваш?

— О, да. Гледах какво прави Уолас и бързо се научих, лесно е. Между другото, Джоуи Лонг си получи кученцето. Много е сладък, гощава се с плъхове. Храни се по-добре и от нас, макар че не се изкушавам да си разменим менюто.

— Виждал ли си кенгуру?

— Не съм мярвал дори опашката му сред дърветата. Но аз не напускам лагера, точа проклетите брадви и триони. — Той приседна на земята. — На „Сириус“ едва ли ви се намира антимоново масло.

Гъстите черни мигли се вдигнаха, в очите заиграха сини пламъчета.

— Намира ни се само краве масло, друго нямаме. А ти откъде знаеш, че изобщо съществува антимоново масло?

— Знае го всеки добър точилар.

— Е, аз поне не съм срещал такива точилари. — Клепките отново се спуснаха. — Приятна неделя, седим си с теб тук, под открито небе. Ще питам за маслото. Подочух и че дървесината не ставала за бичене.

— За ставане — става, но е много бавно. Пък и трионите са боклук. Всъщност всичко си е боклук. — Върху лицето на Ричард падна сянка. — Ето как разбирам какво мисли Англия за нас. Снабдила е боклуците си с боклук. Драгата родина ни е отрязала всяка възможност да успеем. Но покрай това такива като мен стават още по-решени да не се дават.

Донован се изправи.

— Обещай ми нещо — рече той, докато си слагаше шапката?

Ричард бе силно разочарован, но се постара да не се издава.

— Добре — рече той.

— Трябва да отида до едно място, ще се върна след час. Чакай ме тук.

— Дадено, но през това време ще отскоча да се преоблека. Заврях в тия официални дрехи.

Ричард се върна преди Донован, беше облечен както повечето заточеници през двата месеца, откакто бяха пристигнали в залива Сидни: с платнени панталони, срязани малко под коленете, боси нозе и карирана ленена риза, толкова избеляла, че квадратчетата почти се бяха слели. Когато се появи, Донован също бе облечен в по-простички дрехи и едвам носеше тежка кошница с портокали от Рио.

— Някои нещица, които сигурно ще ти влязат в работа — рече той и стовари тежко коша на земята.

Ричард пребледня като платно.

— Господин Донован, не мога да взимам имущество на „Сириус“!

— Това изобщо не е имущество на кораба… всъщност, имущество е, но всичко е взето напълно законно, е, почти всичко — възрази невъзмутимо Донован. — Защо да си кривя душата, задигнах малко от кресона на капитан Хънтър — отглежда го върху наквасена с вода марля. Дай да му хапнем, ще остане предостатъчно, за да занесеш и на другарите си. Не се притеснявай от пехотинците, няма да те закачат, защото ще те изпратя и сам ще пренеса коша. Нося ти малц, взех го от нашето интендантство, още една моряшка шапка, хубаво, здраво влакно за въдица, кукички, парче корк за плувки и старо олово за тежести. Но кошът е толкова тежък — допълни той, докато се наместваше на земята, — главно заради книгите. Представяш ли си, някои от пехотинците, качили се в Портсмут, после са слезли от кораба и са си зарязали книгите! Божичко! Готово! — Донован вдигна малко гърне. — Имаме масло за хлебчетата, съвсем пресни са, месени са днес сутринта. И делва бира.

Единствената друга храна в живота на Ричард, която можеше да се сравнява с тази, бе храната, която Донован им беше донесъл в Тенерифе, след като бяха напълнили каците с вода, но дори тя бледнееше пред вкуса на кресона — зелен! — който той излапа, докато другият мъж го гледаше. Беше му преотстъпил целия кресон и маслото и почти всички хлебчета.

— Писа ли на вашите, Ричард? — попита го след това.

Ричард отпи с наслада от бирата.

— Нямам нито време, нито желание — отвърна той. — Нов Южен Уелс не ми харесва. Не харесва на никого. Нека първо намеря нещо наистина весело, с което да се похваля, и чак тогава ще седна да пиша.

— Е, имаш още малко време. „Скарбъро“, „Лейди Пенрин“ и „Шарлот“ ще отплават през май, но първо ще минат през Кате да натоварят чай. Доколкото разбрах, в средата на юли ще потеглят и „Александър“, „Дружба“, „Принцът на Уелс“ и „Бороудейл“, ще пратиш писмото по някой от тях. „Фишбърн“ и „Златната дъбрава“ ще останат тук, докато построите сгради, където крадците да не могат да проникват и където да бъдат складирани ромът, виното, тъмната бира и дори медицинският спирт.

— Ами „Сириус“? Доколкото разбрах, настояват корабът час по-скоро да се върне във флотата.

Донован се свъси.

— На губернатора не му се ще да го пуска, докато не се увери, че селището тук ще го бъде. То оставаше да задържи само „Бдителност“ — все пак си е на трийсет години и е тесен като кутийка, не е за разправяне. Но капитан Хънтър не е особено доволен. И той като майор Рос е на мнение, че с цялото това начинание само се пилеят парите и времето на Англия.

Ричард гаврътна и последната глътка бира.

— Това се казва гощавка! Не знам как да ви благодаря. И се радвам, че ще поостанете още. — Той се смръщи и тръсна глава. — Вече не мога да изпия и една бира — веднага ми се завива свят.

— Легни и подремни. Има много време до довечера.

Речено-сторено. Още щом Ричард отпусна глава върху гнезденцето от листа, и се унесе, свит на кравай, все едно се бранеше, както отбеляза Донован, на когото не му се спеше. Вероятно защото беше свободен гражданин и моряк, искрено влюбен в морето, възприемаше Нов Южен Уелс съвсем различно от Ричард Морган — нищо не му пречеше да си грабне шапката и да се махне оттук. Но му се искаше да поостане главно заради Ричард, чиято съдба не му беше безразлична — той държеше много на него. Беше си трагедия да се влюби в мъж, който не може да отвърне на чувствата му, но все пак не бе болка за умиране. Още преди да тръгне да обикаля моретата, Донован си беше изяснил сексуалните предпочитания и беше живял с тях в дух на оптимизъм и самодоволство — гледаше на увлеченията си през пръсти и бе готов по всяко време да си вдигне багажа и да смени кораба. Когато се беше качил на „Александър“, не бе и допускал, че Ричард Морган ще направи на пух и прах това негово самодоволство. Но какво да се прави, живот! Любовта имаше това свойство — появяваше се изневиделица, като гръм от ясно небе. Още щом бе зърнал Ричард, Донован бе прекосил окрилен палубата, сигурен, че шестото му чувство не го е подвело и че другият мъж веднага ще откликне на чувствата му. Но удари на камък. После вече беше късно да бие отбой — беше се влюбил от пръв поглед.

Тази чужда земя също сякаш го зовеше да остане. Съдбата й го привличаше. Клетите туземци — щяха да загинат и го усещаха с всяка своя клетка. Ето защо и бяха започнали да оказват съпротива. Но не бяха нито така изобретателни, нито толкова организирани, както индианците в Америка, чиито племенни връзки ги обединяваха в цели народи и които разбираха от изкуството на войната дотолкова, че според случая се съюзяваха ту с французите срещу англичаните, ту с англичаните срещу французите. Докато коренните жители тук не бяха така многобройни и сякаш постоянно воюваха помежду си, а неща като военните съюзи изобщо не им бяха в природата, твърде изтънчена и духовна според Донован. За разлика от Ричард той имаше възможност да слуша разказите на хора, общували по един или друг повод с туземците в Нов Южен Уелс. Губернаторът имаше правилно отношение към тях, но виж, морските пехотинци не го споделяха. Както и заточениците, за които местното население бе поредният враг, от когото да се страхуват и когото да мразят до смърт. Странно, каторжниците бяха по средата, наподобяваха къс желязо, сложен между чука и наковалнята. Уместно сравнение. Понякога парчето желязо се превръщаше в меч.

Донован бе възхитен от природата тук, макар че подобно на всички останали нямаше и представа тя може да бъде облагородена и да се доближи до представите на англичаните за благоденствие. Едно обаче знаеше: тук никога нямаше да има уреден селски живот, човек никога нямаше да е в състояние да обработва няколко малки нивички, да извежда добитъка си на мерата и за половин час да стига до местната кръчма. Дори и мястото да бъдеше облагородено, разстоянията пак щяха да си останат огромни, а чувството за откъснатост — вездесъщо. И кръчмата, и целият цивилизован свят винаги щяха да си бъдат много, много далече.

Но на Донован мястото му харесваше може би понеже си общуваше с птиците, а тук беше същинско царство на какви ли не птички. Те се рееха, кръжаха, извисяваха се на воля. Той кръстосваше морската шир, птиците пък — небесата. А небе като това тук нямаше никъде другаде по белия свят — безбрежно, чисто. Нощем небосводът разгръщаше безкрая на звездите, толкова близо една до друга, че образуваха светещи облачета, паяжина от студена, ала и огнена безконечност, до която човекът бе по-незначителен и от капката дъжд, паднала в океана. И на Донован му харесваше тази незначителност, тя му вдъхваше душевен мир, понеже той не искаше да бъде важен и значителен. Придобиеш ли значение, светът се превръща в играчка на Човека, в непосилна мъка. Ричард търсеше Бога в черквата, понеже беше възпитан така, докато Бог на Донован не можеше да бъде вместен в такова тясно пространство. Неговият Бог беше там горе, сред това великолепие, а звездиците бяха парата от Неговото дихание.

Както се бе свил, Ричард спа цели два часа — не се помръдна, дори не въздъхна.

— Дълго ли спах? — попита той, след като приседна и се протегна.

— Нямаш ли часовник?

— Имам, но го държа за по-сигурно в сандъка. Ще го извадя, когато си имам своя къща и кражбите попрестанат. — Погледът му беше привлечен от цяла гмеж рибки, внезапно появили се във водата — бяха на черно-бели ивички, с жълти перки.

— Така и не разбрахме какво е станало, когато лейтенант Кинг е отишъл на остров Норфолк — вие знаете ли?

Разговорите на каторжниците често се въртяха около остров Норфолк, който в техните очи се бе превърнал в място, много по-гостоприемно и плодородно, отколкото Порт Джаксън.

— Знам само, че цели пет дена Кинг е обикалял около него, докато намери къде да хвърли котва. Нямало заливи, само лагуна с коралови рифове, в които се разбивали вълни, накрая се оказало, че единствено от там може да се стигне до сушата. На едно място рифът бил по-нисък и над него по водата минавала голяма лодка. Виж, колкото до лена, Кинг не го е открил, а боровете, дори и да стават за мачти, не можели да бъдат натоварени на кораби. Затова пък почвата била много плодородна и отдолу нямало скала. „Бдителност“ отплава, без да съобщава друго, но скоро пак ще се върне. Тогава ще ти кажа повечко. Островът бил малък, най-много четирийсет квадратни километра, и от край до край бил в гъста гора — същите тия борове. Опасявам се, Ричард, че Норфолк е точно толкова райско кътче, колкото и Порт Джаксън.

— Е, не би и могло да се очаква друго. — Ричард се поколеба, после се престраши. — Господин Донован, искам да обсъдя нещо, а вие сте единственият човек, за когото съм сигурен, че ще ми даде разумен съвет. За разлика от моите момчета нямате личен интерес.

— Казвай тогава!

— При мен има едно кречетало, взеха го да работи в държавните хранилища, та той ми каза как Фързър бил надушил, че Джоуи Лонг го бива да поправя обуща. Значи ще остана без човек, който да ми пази къщата. Помолих Фързър за едноседмична отсрочка, в градината ни тъкмо ще узреят зеленчуците, които Джоуи отгледа с толкова труд, а Фързър е разбран човек, влезе ми в положението. Та си получих едноседмичната отсрочка в замяна на това, че ако нещо от зеленчуците все пак върже, ще дам малко и на интенданта — довърши Ричард без следа от злост.

— Зеленчуците се котират точно толкова високо, колкото и рома — отбеляза сухо Донован. — Карай нататък.

— Докато лежах в Глостърската тъмница, се бях разбрал с една от затворничките — Елизабет Лок, или Лизи, аз да я пазя, а тя да ми наглежда вещите. Току-що научих, че и тя е тук. Мисля да се оженя за нея, понеже не съществува друг, по-неофициален начин да се възползвам от услугите й.

Донован се сепна.

— Бива ли да говориш така, Ричард! Не те мислех за чак толкова коравосърдечен.

— Знам, звучи коравосърдечно — съгласи се натъжен Морган, — но не виждам как другояче да изляза от затруднението. Все се надявах някое от момчетата да пожелае да се задоми — въпреки заканите на губернатора повечето се навъртат около жените, но поне засега никой не е изявил желание.

— Говориш ми за някакви си неодушевени предмети, които трябвало да се пазят и заради които си готов да се обвържеш до гроб — хубава работа! Ти, Ричард, си мъж, мъж, създаден за жени. Защо не изплюеш камъчето и не си признаеш, че просто искаш да спиш с тая Лизи Лок. Че си зажаднял за женска ласка, както почти всички останали? Ето, сам спомена, че в Глостърския затвор си я закрилял, това според мен означава и че си спал с Лизи. Сигурно пак ти се спи с нея. Смая ме хладнокръвието, с което говориш за това — уж си много благороден, а я си чуй подбудите!

— Не съм спал с нея — тросна се ядосан Ричард. — Изобщо не говоря за такива неща. Лизи ми беше като сестра, и сега я възприемам така. Страх я е до смърт да не вземе да зачене, затова и тя не ми се натискаше.

Донован се хвана за главата, облакъти се върху коленете си и погледна ужасен Ричард. „Какво му става на тоя човек — недоумяваше той. — И то само защото е изпитал насладата до дъно? Не. Умен е, знае как да постигне своето, как да бъде на точното място в точното време, как да подходи към онези, от които зависи. Не е блюдолизец като останалите, прекалено горд е, че да се унижава и да се подмазва. Пред мен стои една загадка, но все пак ми хрумна нещо.“

— Ако знаех живота ти, Ричард, сигурно щях да съм в състояние да ти помогна — рече накрая Донован. — Хайде, разказвай.

— Не мога.

— Страхуваш се, но не от любенето. А от любовта. И какво толкова страшно има в нея?

— Много ми е минало през главата — отвърна Ричард и въздъхна тежко, — не мога да го направя отново, понеже, случи ли ми се повторно, няма да го преживея. Мога да обичам Лизи като своя сестра, вас — като роден брат, но за повече от това нямам сили. Любовта, която изпитвах към жена си и децата, е бездънна и свещена.

— Но те са мъртви.

— Да.

— А ти още си млад, на ново място си, защо не започнеш всичко отначало?

— И това е възможно. Но не с Лизи Лок.

— Защо тогава ще се жениш за нея? — попита Донован с блеснали очи.

— Защото подозирам, че и нейната участ не е от най-леките, и защото я обичам като брат. Няма начин да не знаете, господин Донован, че любовта не пита — тя няма нищо общо с целесъобразността. Ако имаше, сигурно щях да предпочета да обичам Лизи Лок. Ала няма да я обикна никога. Цяла година бяхме заедно в Глостърския затвор, ако е могло нещо да стане, досега да е станало.

— И така, онова, което си намислил, не е чак толкова коравосърдечно. Прав си. Любовта не пита и няма нищо общо с целесъобразността.

Слънцето беше залязло зад западния край на залива, златистата светлина хвърляше дълги сенки, Стивън Донован продължаваше да седи, замислен за приумиците на сърцето човешко. О, да, Ричард наистина беше прав. Любовта идваше, без да пита, и понякога си беше нежелана гостенка. Ричард се опитваше да се презастрахова срещу нея, като се ожени за жена, която му бе като сестра — от съжаление и за да й помага.

— Ожениш ли се сега за Лизи Лок, после няма да можеш да се ожениш за друга — рече той накрая. — А един ден това може да стане много важно.

— Значи ме съветвате да не го правя.

— Да.

— Ще си помисля — каза Ричард и се изправи на крака.

В понеделник сутрин Ричард си издейства от майор Рос разрешение да се види с преподобния Джонсън и да го помоли да иде при Елизабет Лок, каторжничка от женския лагер, на която може би ще предложи брак.

Преподобният Джонсън тъкмо беше навършил трийсет, бе кръглолик, с месести устни и приличаше малко на жена, бе облечен, както приляга на свещеник, с бяла колосана якичка и черно расо отгоре, което поприкриваше шкембенцето му — отчето със сигурност не искаше да изглежда добре охранен в това място, където върлуваше глад. Във воднистите очи пламтеше жар, която братовчедът Джеймс — свещеникът, наричаше йезуитско-месианска, а в Нов Южен Уелс господин Джонсън беше намерил своето призвание: да повдига духа, да се грижи за болните и осиротелите, да управлява църквата си както сметне за добре и да бъде тачен като благодетел на човечеството. Водеше се от най-благородни подбуди, но инак беше повърхностен и непрозорлив и проявяваше състрадание единствено към безпомощните. Смяташе каторжниците за пропаднало племе, което почти не заслужава да го спасяваш — ако не са пропаднали, защо тогава са заточени на другия край на света?

Щом научи, че първият братовчед на Ричард е енорийски свещеник на черквата „Свети Яков“ в Бристъл и се убеди, че Морган е образован, възпитан и очевидно искрен, господин Джонсън му издаде пропуск и за всеки случай си записа, че на следващата неделна служба Ричард може би ще се венчае за Елизабет Лок. На отчето му се искаше всички каторжници да видят колко успешна е неговата политика.

Веднага след заник слънце Ричард отиде от навеса право в женския лагер, представи на постовия пропуска и попита къде да намери Елизабет Лок. Постовият нямаше представа, добре, че една жена, която носеше вода, ги чу, та да го упъти. Застанал пред палатката, Ричард се запита как ли се чука тук? Излезе от положението, като прокара нокът по спуснатия брезент на входа.

— Влизай, ако си красив! — провикна се женски глас.

Ричард бутна брезента и влезе в спално помещение под платнището, в което десетина жени сигурно щяха да се вместят, така че да им е удобно, но в което бяха наблъскани цели двайсет. Покрай двете дълги стени на палатката плътно един до друг бяха наслагани двойни нарове, а тясната пътека между тях беше задръстена с какво ли не, като се почне от кутия за шапка и се стигне до котка, която кърмеше шестте си котенца. Обитателките на палатката бяха хапнали от общия казан навън край огъня и сега се събличаха по леглата. Всичките бяха само кожа и кости, живи да ги оплачеш! Лизи беше на нара, до който се мъдреше кутията за шапки! А къде другаде!

Беше настанала гробовна тишина; деветнайсет чифта кръгли очи оглеждаха Ричард от глава до пети, докато той прескачаше багажите, за да се добере някак до кутията за шапки и задрямалата Лизи Лок.

— Спиш ли вече, Лизи? — попита той през усмивка.

Тя отвори рязко очи, погледна невярващо любимото лице.

— Ричард! О, Ричард, любов моя!

Жената скочи от нара и увисна на врата на Ричард — трепереше и ридаеше неудържимо.

— Не плачи, Лизи! — рече й той тихичко, когато тя се поуспокои. — Ела да поговорим.

Под погледите на всички я поведе навън, както я бе прегърнал през кръста.

— Де да имах и половината от твоя късмет, Лизи — подметна една от жените, не беше в първа младост.

— Аз ще се задоволя и с четвъртината — рече жената на нара до нея — вече в напреднала бременност.

Ричард и Лизи отидоха при морето, край временната фурна и намериха купчина камъни, за да приседнат. Лизи се беше вкопчила Ричард, сякаш животът й зависеше от това.

— Как беше, след като заминахме? — попита той.

— Доста време бях в Глостър, после ме прехвърлиха в Лондон, в Нюгейтския затвор — отвърна тя разтреперана.

Застудяваше се, а Лизи беше облечена в тънки, опърпани стари дрехи.

Ричард свали платнената си куртка и я заметна, взрян в нея — беше съвсем изпосталяла. Уж беше на трийсет и две години, а изглеждаше на четирийсет и две, затова пък в приличните на мъниста черни очи още проблясваше живот. Беше очаквал, че когато Лизи го прегърне, той ще изпита любов и дори желание — нищо подобно! Държеше на нея, съжаляваше я. Но толкоз.

— Разкажи ми всичко от игла до конец — помоли я Ричард. — Искам да знам.

— Пак добре, че не останах дълго в Лондон — занданът там е истински ад. Натовариха ни на „Лейди Пенрин“, на кораба бяхме само ние, нямаше мъже каторжници или морски пехотинци. Наблъскаха ни като сардели — точно както и тук, в палатките. Някои жени бяха заедно с децата си. Други бяха трудни и родиха в морето. Повечето пеленачета и деца измряха, майките нямаха мляко и не можеха да ги кърмят. Приятелката ми Ан си изгуби момченцето. Някои пък заченаха по време на плаването и сега чакат деца. — Тя се вкопчи в ръката му и я разтресе. — Представяш ли си, Ричард? Не ни дадоха парцали за мензиса, та се наложи да си разкъсваме дрехите — дрипи като ей тези тук. Всичкият багаж, с който се качихме на кораба, отиде в отсека — за тук. В Рио де Жанейро губернаторът ни прати сто конопени чувала за хляб, да сме се обличали в тях, понеже женските дрехи така и не били пристигнали в Портсмут и корабите потеглили без тях. По-добре да ни беше отпуснал няколко топа от най-евтиния плат, игли, конци и ножици — отбеляза горчиво Лизи. — Нямаше как да използваме чувалите и за парцали. Когато взехме да крадем ризите на моряците — да има какво да си подложим, ни скъсваха от бой с камшика, отрязваха ни косите и ни обръсваха до кожа главите. Който понечеше да възроптае, му запушваха устата. Най-тежкото наказание, което ни налагаха, бе да ни съблекат чисто голи и да ни натикат в бъчва, така че да стърчат само главата, краката и ръцете. Перяхме парцалите, докато това беше възможно, но от солената вода кръвта се пресича. Изкарах някое и друго петаче, като шиех и кърпех на корабния лекар и на офицерите, но много от момичетата бяха бедни, нямаха си нищо, затова деляхме спечеленото с тях. — Уж беше заметната с куртката, а пак трепереше като листо. — Но това — пак иди-дойди! — процеди Лизи през зъби. — Всички мъже на „Лейди Пенрин“ ни гледаха и ни говореха така, сякаш сме леки жени — независимо дали сме или не сме такива, а повечето не бяхме. Все едно смятаха, че не можем да им предложим нищо друго, освен оная си работа.

— Така мислят мнозина мъже — каза Ричард, усетил как на гърлото му засяда буца.

— Потъпкаха гордостта ни. Щом пристигнахме тук, ни раздадоха дрипи, върнаха ни и дрехите, натоварени в отсека — на онези, които си имаха дрехи. Дадоха ми и моята кутия за шапки — не е ли прекрасно! — възкликна тя с блеснали очи. — Когато дойде ред на Ан Смит, Милър от интендантството я измери от глава до пети и отсече, че каквото и да облечала, пак щяла да си остане голтачка — а тя, клетата, си няма никакви дрехи, много бедна е. Въпреки това запокити дрипите върху палубата, избърса си краката о тях и му рече на онзи никаквец да си задържал скапаните дрехи. Тя щяла да носи каквото има, но няма да позволи да я унижава.

— Ан Смит — повтори Ричард, разкъсван от гняв, мъка, срам. — Малко след това тя избяга.

— Да, и оттогава ни вест, ни кост от нея. Зарече се, че ще се вдигне и ще се махне. След ужасите, които е изживяла с англичаните на „Лейди Пенрин“, вече не се плашела и от най-свирепите чудовища и туземци. Каквото и да й сторят, тя нямало да преклони глава. Когато и някои други отказваха да се подчинят, ги унижаваха и тормозеха по най-долен начин. Тъкмо след като се качихме на кораба, капитан Севър се закани да заповяда да набият с камшика Мери Гамбъл, тя обаче му изсъска да й целунел оная работа, понеже всъщност искал не да я бие с камшици, а да я чука. — Лизи въздъхна и се сгуши в куртката. — Така че и ние си имахме своите малки победи и те ни крепяха. Нали сме си ячки, все ние, жените, събаряхме преградата и се прехвърляхме при моряците, понеже бяхме зажаднели за мъжка ласка! Мъжете — светена вода ненапита, нито веднъж не дойдоха при нас. Но както и да е. Било, каквото било, сега вече усещам под нозете си твърда почва и ти, Ричард, любов моя, си тук. Молих се само за това, за нищо друго.

— А теб мъжете закачаха ли те, Лизи?

— А, не. Нито съм хубава, нито съм в първа младост, пък и почна ли да слабея, най-напред ми отива онова, с което никога не съм могла да се похваля — гърдите. Мъжете се навъртаха около по-едричките момичета, то всъщност и мъже нямаше много — само моряците. Не съм общувала с никого освен с Ан.

— С Ан Смит ли?

— Не, с Ан Колпитс. Спи до мен на нара. Същата, която си изгуби невръстното момченце, докато пътувахме с кораба.

Вече се мръкваше. Беше време да тръгват. Защо ли изобщо се случваше всичко това? Какво, дявол го взел, бяха извършили тези клети същества, за да заслужат такова презрение? И унижение? Такава ужасна участ. Защо потъпкваха гордостта им? Защо им даваха да обличат чували? Къде му е бил умът на доставчика, та да забрави, че жените кървят и трябва да разполагат с парцали? На Ричард му идеше да се свре някъде и да умре.

Горката Лизи! Не беше млада, не бе и хубава, че да привлече заситеното мъжко око — а моряците сигурно си бяха отживели! И какво ли я чакаше тук, на това място, където единствената разлика с „Лейди Пенрин“ бе, че земята не се движи? „Не я обичам — призна си наум Ричард — и Бог ми е свидетел, че не я желая, но все пак е по силите ми да й дам някакво положение сред старите приятели. Стивън може и да смята, че се правя на Дядо Боже и гледам отвисоко на бедната жена, но това изобщо не е така. Правя го, защото й мисля доброто, макар и да не знам дали наистина е за добро. Единственото, което знам, е, че съм й задължен. Тя се грижеше за мен.“

— Лизи — рече й накрая, — готова ли си пак да се споразумеем, както в Глостър? Аз да те закрилям, а ти да се грижиш за мен и за момчетата?

— О, да — възкликна тя с грейнало лице.

— Това означава да се омъжиш за мен, понеже друг начин няма.

Жената се подвоуми.

— Обичаш ли ме, Ричард? — попита.

Той също се поколеба.

— В известен смисъл — да — отвърна Ричард бавно. — В известен смисъл. Но ако питаш дали те обичам така, както един съпруг обича жената на живота си, отговорът по-скоро е не.

Лизи никога не си беше правила илюзии, че го вълнува, и смяташе Ричард за достоен човек, понеже не го криеше. След като бяха слезли от кораба, го бе търсила напразно сред мъжете, които се тълпяха в женския лагер, и бе надавала ухо да чуе дали някое от момичетата няма да се похвали на всеослушание, че е спало с Ричард Морган. Нищо. Така Лизи бе решила, че той не е сред каторжниците, изселени в Ботаническия залив. А той бил тук! И сега й предлагаше брак! Но не защото я обичаше или я желаеше. А просто бе опрял до нея — да се грижи за него. Дали я съжаляваше? Не, Лизи не би го понесла! Виж, щеше да го понесе, че Ричард иска да бъдат заедно, та тя да му помага.

— Да, ще се омъжа за теб — отвърна накрая жената, — но при някои условия.

— Какви?

— Хората да не знаят какви точно са отношенията ни. Това тук не е затворът в Глостър и няма да допусна мъжете да си мислят, че… че съм закъсала за нещо.

— Моите момчета няма да те докоснат и с пръст — увери я той. Камък му падна от сърцето. — Познаваш ги. Повечето са ни стари приятели, останалите дойдоха в затвора малко преди да ни натоварят на „Церера“.

— Бил Уайтинг ли? И Джими Прайс? Джоуи Лонг?

— Да, виж, Айк Роджърс и Уили Уилтън вече не са сред нас. Умряха.

И така, на трийсети март 1788 година Ричард Морган се венча за Елизабет Лок. Смаян и възторжен, Бил Уайтинг стоеше до него като кум, кума пък беше Ан Колпитс.

Докато се подписваше в регистъра на свещеника, Ричард с ужас установи, че почти е забравил да пише.

Преподобният Джонсън дори и не криеше чувствата си за този съюз, те се бяха изписали върху лицето му: според него Ричард си взимаше жена, която изобщо не е за него. Лизи се бе появила в премяна, която пазеше още от времето, преди да я тикнат в Глостърския затвор — богато нагъната от кръста надолу лъскава рокля на черни и алени басти, боа от червени пера около врата, черни велурени обувки на високи токове и с катарамки, обсипани с лъскави като диаманти камъчета, бели чорапи с черни багети, чантичка от алена дантела и прословутата шапка, дар от господин Джеймс Тисълтуейт. Приличаше на блудница, опитваща да се изкара почтена жена.

Ни в клин, ни в ръкав на Ричард му се прииска неудържимо да наранява, той се наведе и долепи устни до ухото на преподобния.

— Не се притеснявайте толкова, де — изшушука той и смигна през рамото на отчето на Стивън Донован. — Просто се сдобивам със слугиня. Много хитро го измислихте, достопочтени ми господине. Щом веднъж се ожениш за тях, няма къде да ти бягат.

Свещеникът се дръпна назад толкова рязко, че настъпи жена си по крака — тя изписка, а отчето взе да й се извинява и така, криво-ляво, се измъкна от неловкото положение, без да подронва кой знае колко достойнството си.

— Двойка за чудо и приказ — подметна Донован зад гърбовете им, когато те си тръгнаха. — Трудят се еднакво усърдно в името Божие. — Сетне извърна засмени очи към Лизи, грабна я в обятията си и я нацелува. — Аз, госпожо Морган, съм Стивън Донован, кадърен моряк от „Сириус“ — представи се той и се поклони доземи, като свали с широко движение официалната си триъгълна шапка. — Пожелавам ви целия свят.

След това стисна с все сила ръката на Ричард.

— Няма да има сватбена гощавка — рече младоженецът, — но ще се радваме, господин Донован, ако дойдете с нас.

— Благодаря за поканата, ала не мога, след един час ми започва вахтата. Имам за вас малко подаръче — добави той и пъхна в ръката на Ричард пакет, след което си тръгна, както пращаше въздушни целувки на няколкото зяпнали го жени.

В пакета имаше антимоново масло и копринен шал — ален на цвят и с гъсти ресни.

— Как е разбрал, че обичам червеното? — измърка Лизи.

— Как е разбрал ли? — прихна Ричард и поклати глава. — Той, Лизи, вижда и през железни врати, но можеш да му имаш доверие.

През май на около двайсет и пет километра западно от лагера навътре в острова губернаторът откри място с, общо взето, плодородна почва и реши да прехвърли там някои от каторжниците, та да почистят хълма Роуз (Филип беше кръстил местността на своя покровител, сър Джордж Роуз) и да засеят пшеница и царевица. Бе решил да продължи с опитите да отглежда ечемик в стопанството в залива Сидни. От ямите с трионите не постъпваше почти никаква дървесина, затова пък сега хората пренасяха от близките заливи огромни количества палмови клонки, за да подсигурят бастиона в тила на командващия експедицията. Кръглите, прави стебла бяха чупливи и загниваха бързо, затова пък се режеха лесно и слепени с кал, служеха за строителен материал при изграждането на повечето постройки, чиито покриви се правеха пак от палмови клони и тръстика. Каторжниците сушаха тънките летвички казуарина и ги заделяха за строежа на постоянните сгради, най-вече за къщата на губернатора.

Тухлите за основните постройки бяха докарани с корабите и вече бяха струпани на брега, а чудесната глина, която се намираше доста наблизо, използваха за направата на кирпич — работата обаче вървеше доста мудно, понеже от Англия бяха пристигнали само някакви си дванайсет калъпа. Възникна непредвидена трудност: въпреки обилието от изумителен жълт пясъчник никой не бе зърнал тук и следа от варовик. Да не повярва човек! В Англия варовикът си беше като пръстта — имаше го под път и над път и никой в Лондон не се беше сетил за него. Как без варовик ще забъркат хоросан, с който да скрепват тухлите или късовете пясъчник?

Но неволята учи. Корабните лодки бяха пратени да съберат всички черупки от стриди до последната по плажовете и скалите около Порт Джаксън, което не бе шега работа. Туземците бяха пристрастени към стридите (а те си бяха много вкусни, да си оближеш пръстите, както се произнесоха шефовете в експедицията) и струпваха черупките на нещо като мънички могилки. Озовал се в задънена улица, губернаторът реши да гори черупките и да извлича от тях вар за хоросана. От опит установиха, че са нужни трийсет хиляди празни черупки, за да се получи хоросан, достатъчен за иззиждането на пет хиляди тухли, колкото трябваха за скромна къщурка, затова и с времето експедициите, тръгнали да търсят този единствен източник на варовик, стигнаха чак до Ботаническия залив и до Порт Хакинг на около сто и петдесет километра южно от Порт Джаксън. Милиони и милиони празни черупки от стриди, овъглени и стрити на прах, отидоха между тухлите и каменните късове на първите постоянни сгради около залива Сидни.

Почти при всички се появиха първите симптоми на скорбута, дори при морските пехотинци, чиито дажби от брашно бяха сведени до минимум, понеже запасите в хранилищата бяха на изчерпване. Каторжниците дъвчеха трева и всякакви листа, стига да не са покрити със смола. Ако после не повърнеха погълнатото, продължаваха да го ядат, ако ли пък го повърнеха или припаднеха, го избягваха. Какво друго им оставаше да правят? Понеже разполагаха със свободно време и с оръжие, шефовете се престрашаваха да навлязат навътре в острова и да берат оскъдните зелени растения, които ставаха за ядене: морски копър (сукулент, виреещ в солените мочурища на Ботаническия залив), див магданоз и пълзящо растение, от което, топнеш ли го във вряла вода, се получаваше възсладък вкусен чай.

Колкото и да ги оковаваха на скалата „Празния стомах“, колкото и да ги биеха и дори да ги бесеха, крадците на храна не мирясваха и продължаваха да върлуват. Който си беше отгледал някакви зеленчуци, се виждаше принуден да ги пази като зеницата на окото си, инак те изчезваха яко дим — в това отношение хората на Ричард бяха извадили късмет, имаха си Макгрегър, който нощем пазеше със зъби и нокти колибата и нивичката отпред, и Лизи Морган, която пък бдеше над зеленчуковите лехи през деня.

Напоследък смъртта косеше наред и свободните граждани, и каторжниците, включително жените и децата. Неколцина от заточениците избягаха и повече не ги видя никой. Това донякъде облекчи положението, но в залива Сидни пак имаше хиляда души на държавна дажба. Скорбутът и недояждането означаваха, че работата вървеше възмутително мудно, освен това се намираха, разбира се, каторжници — а и морски пехотинци, — които по начало отказваха да се трудят. При губернатор като Артър Филип никой не ги биеше, че не работят, а и те вечно си намираха оправдания.

През май паднаха и първите слани на задаващата се зима, достатъчни, за да попарят почти всичко по градините. Лизи видя зеленчуковите лехи и се разплака, сетне тръгна да ги оглежда, за да види дали е останало нещичко, което още да става за ядене. В лагера бяха донесли труповете на двама голи каторжници, убити от туземците, и Ричард забрани на Лизи да напуска залива. Имаха кисело зеле и той реши, че каквото ще да става, но трябва да го ядат. Ако останалите предпочитаха скорбута пред зелето, толкова по-зле.

На четвърти юни беше рожденият ден на краля и имаше празненство — така губернатор Филип вероятно искаше да повдигне малко духа на оредяващото си, вяло паство. Чуха се топовни гърмежи, морските пехотинци минаха под строй, дадоха на всички малко повечко храна и след като се мръкна, накладоха огромен огън. Каторжниците получиха цели три почивни дни и много по-важно — четвъртинка ром, разреден до грог с половинката вода, която им раздадоха допълнително. Колкото до свободните граждани в експедицията, те получиха половинка чист ром и литър тъмна бира, гъста и силна. За да ознаменува както подобава случая, негово превъзходителство губернаторът очерта границите на първото графство в Нов Южен Уелс и го кръсти графство Къмбърланд.

— Пфу! — бе чут да възкликва главният лекар на експедицията Уайт. — Това безспорно е най-голямото графство в света, лошото само е, че в него няма нищо, нищичко! Пфу!

Това изявление не беше съвсем точно — нейде из графство Къмбърланд имаше четири черни кейптаунски крави и един черен кейптаунски бик. Безценното държавно стадо едър рогат добитък, изведено под надзора на един каторжник на паша край стопанството, се възползва от упоеното му от рома състояние, размаха опашки и дим да го няма — изниза се от оградената мера. Почна се трескаво издирване — хората, тръгнали да търсят под дърво и камък говедата, разбираха откъде са минали по купчинките тор и опасаните храсталаци, говедата обаче нямаха никакво намерение да се оставят да ги заловят. Ужас!

„Бдителност“ се бе завърнала от второто си пътуване до остров Норфолк с добри и с лоши новини. Боровите трупи не можели да се натоварят така, както са — цели, понеже корабът нямало как да хвърли котва близо до брега, а дънерите не можели да се изтеглят на буксир по водата, тъй като били тежки и потъвали, въпреки това от тях ставали чудесни греди — и дебели, и тънки, както и дъски, които да бъдат прекарани в Порт Джаксън. Това означаваше, че в Порт Джаксън може да се построят сгради, по-масивни от палмовите колиби, и усилията да се съсредоточат върху изграждането на склад от камък, където да приберат алкохола. „Фишбърн“ и „Златната дъбрава“ не можеха да потеглят, докато не се направеше сигурно хранилище за спиртните напитки.

От друга страна — съобщиха от „Бдителност“, — се било оказало почти невъзможно на остров Норфолк да се отглеждат растения, понеже там гъмжало буквално от милиони гъсеници и личинки. Лейтенант Кинг бил толкова отчаян, че пратил шепата каторжнички да събират на ръка гъсениците. Но колкото и бързо да ги махали, пустите гадинки се множали със страшна скорост: на мястото на всяка махната се появявали две нови. А почвата била толкова плодородна и богата, без нито едно камъче отдолу! Жалко, че Кинг бил възпрепятстван да я обработва. Според мълвата в тревожните съобщения на лейтенанта все пак прозирали неописуемият му плам и възхита от остров Норфолк. Въпреки неизброимите вредители лейтенантът бил убеден, че островът има повече възможности да осигурява прехрана на хората, отколкото Порт Джаксън и неговите околности.

Освен болните каторжници имаше и здрави, повечето от които оглавявани от изобретателни люде, способни да направят така, че онези, които зависят от тях, да не се разболяват, срещаха се обаче и такива, които също проявяваха изобретателност, но в друга насока — те грабеха немощните. Не съществуваха правила, според които каторжници, натъкнали се на поляни с див магданоз или пълзящо растение, от което става сладък чай (морският копър се намираше твърде далеч), да са длъжни да предават плячката на шефовете. Хората все пак не се решаваха много–много да тръгват да берат растения главно заради туземците, които ставаха все по-дръзки и понякога дори навлизаха в лагера. Губернаторът се надяваше да залови неколцина и да ги опитоми, да ги научи на английски език и обичаи, а после да ги върне — вече цивилизовани — в племената и да убеди тия несретници да се съюзят с англичаните и да им помогнат в техните усилия. Вярваше, че сторят ли го, и техният живот ще се подобри неимоверно — и през ум не му минаваше, че туземците може би предпочитат да си живеят както досега, окаяно, в мръсотия.

В очите на англичаните те бяха големи грозотии и изобщо не можеха да се сравняват с негрите в Африка, понеже воняха, плескаха се с някаква бяла глина, обезобразяваха лицата си, като или си вадеха преден зъб, или си дупчеха хрущяла на носа и промушваха в дупката малка костица. Каква наглост, да се разхождат, както майка ги е родила, за капак и туземките се държаха възмутително — или кокетничеха най-безсрамно, или сипеха гръмогласни хули.

Двата лагера стояха на двата противоположни полюса, не се разбираха и в поведението си не се ръководеха от здравия разум. На каторжниците им бе дошло до гуша от молбите на губернатора да се отнасяли с туземците много внимателно и те вече ненавиждаха тия лениви диваци, още повече че тях не ги заплашваха никакви наказания, дори и да задигнеха риба, зеленчуци или инструменти. За капак губернаторът вечно набеждаваше каторжниците за нападенията и убийствата. Филип отсъждаше, че няма начин да не са направили нещо, за да предизвикат местните хора. Колкото и да се кълняха заточениците, че нямат пръст в тия набези, имаха чувството, че губернаторът е готов да се съюзи и със сатаната, понеже ги смята за по-низша форма на живот и от туземците. Не дай си Боже пък наистина да направят нещо! През онези първи месеци в залива Сидни се създадоха отношения, които щяха да се запазят далеч в бъдещето.

Зимата беше студена, но не и непоносима — тук човек не можеше да умре от премръзване. Стига да получаваха прилична храна, колонистите сигурно нямаше да треперят като листо. От храната ти става топло. Имаше и колиби с огнища, иззидани от нескрепени с хоросан късове пясъчник, но пожарите ги изпепеляваха до основи толкова често, че губернаторът издаде заповед: в никакъв случай да не се правят огнища, освен ако къщата не е от тухли и камък. Изгоря и ковачницата, добре поне, че успяха да спасят духалата и инструментите, след това обаче стана повече от очевидно, че сред първите масивни сгради, които ще изградят, трябва да е и новата ковачница. Както и фурните, общата за лагера и втората, където месеха хляб за „Сириус“ и „Бдителност“.

Нед Пю от Глостърския затвор дойде да се види със старите си съкилийници. Качили го на „Дружба“ заедно с жена му Бес Паркър и с невръстната им дъщеричка, която тъкмо била навършила две годинки, когато пристигнали в Нов Южен Уелс. Ала след някакви си три седмици Бес и детето се споминали от дизентерия. Нед бил толкова неутешим, че Хана Смит, каторжничка, сприятелила се с Бес между Рио де Жанейро и Кейптаун, го взела под крилото си. Имала син на година и половина, който починал в залива Сидни на шести юни. Девет дена по-късно те двамата с Нед Пю се венчали. Ако не се брояло това, че не си дояждали, си живеели честито. Нед беше дърводелец и не се плашеше от работа. Скоро щяло да им се роди дете и този път родителите били решили да правят, да струват, но да го опазят.

Мейзи Хардинг, веселячката, обслужвала на драго сърце мъжете в Глостърския затвор, не беше сред изселените, въпреки че смъртната й присъда била заменена с четиринайсет години заточение — никой не знаеше какво е станало с нея. Виж, Бети Мейсън бе слязла от „Дружба“ отново бременна от своя тъмничар. Малко след Кейптаун синчето й издъхнало в открито море и това заедно с тъгата по тъмничаря Джони съвсем бе подкопало способността й да мисли — тя се беше озлобила и бе сред жените, които често отнасяха камшика, задето крадат ризите на мъжете. Лизи Морган обаче разправяше наляво и надясно, че Бети Мейсън изобщо не била крадла — топяла я друга каторжничка, която всъщност задигала ризите.

Ако не се броеше неутолимият град, всичко в колибата на Ричард вървеше чудесно. Поне половината мъже познаваха много добре Лизи и я приемаха като сестра, завърнала се в родното гнездо. Единственият, когото тя не успя да плени, бе Тафи Едмъндс, който от ден на ден ставаше все по-заклет женомразец. Отказваше Лизи да се грижи за него, сам се переше и кърпеше и живваше само в неделя вечер, когато групата си кладеше огън до нивичката със зеленчуците и той можеше да пее колкото му сърце иска заедно с Ричард и да допълва баритона му.

Ричард и Лизи си имаха своя стаичка, достроена към първоначалната колиба, макар че и в най-мразовитите нощи спяха отделно. Понякога Лизи сън не я ловеше и тя си мислеше дали да не опита някаква близост с мъжа си, но все не се престрашаваше. Опасяваше се той да не я отпрати, предпочиташе да не проверява температурата на чувствата и нагоните му. Мъжете уж не издържаха на полови лишения, ала сред десетимата мъже в колибата трима преспокойно се лишаваха от женска ласка: Джоуи Лонг, Тафи Едмъндс и нейният Ричард. От жените, с които ходеше да пере, Лизи знаеше, че Джоуи, Тафи и Ричард не правят изключение — явно някои мъже си падаха по мъже, тук-там обаче се срещаха и такива, предпочели да живеят като отшелници и избягващи сексуална ласка от всякакъв вид. Лизи подозираше, че Ричард дори не посяга да се задоволява сам. И да посягаше, го правеше изключително тихо и без да мърда. Затова и тя се страхуваше, страхуваше се до смърт да опитва каквото и да било — ами ако я отпрати!

Животът не се въртеше само около храната и около недостига й, в него имаше и хубави мигове. На майките (и на каторжничките, и на жените на пехотинците) отпускаха две трети от нормалната дажба, на децата пък — по половинка дажба, въпреки това хлапетиите, които все пак бяха оцелели, си играеха, вършеха пакости, пищяха и се съпротивляваха със зъби и нокти срещу домогванията на господин Джонсън да ги натика в школото, та да ги изучи на четмо, писмо и сметки. Но отчето не можеше да се докопа само до малчуганите, чиито родители бяха живи, виж, за сирачетата нямаше мърдане, трябваше да правят каквото им каже той. Брачен живот все пак имаше и сред заточени, и сред пехотинци и често пъти той дори беше щастлив. Е, имаше и вражди, особено сред женорята, по-отмъстителни и от сардинци. Те не понасяха безропотно тормоза, бяха си устати, затова и ги налагаха с камшика по-честичко, отколкото мъжете. Но не защото крадяха храна. Те задигаха предимно мъжки ризи.

Стивън Донован сякаш бе потънал вдън земя. Не се беше вясвал от трийсети март и Ричард реши, че приятелят му сигурно се надява бракът да се окаже щастлив и за двете страни. О, само колко мъчно му беше за Стивън! Липсваха му непринуденото приятелство, остроумният разговор, разменените мисли за книги, които единият четеше в момента, а другият вече бе чел. Госпожа Морган не можеше да замени Донован. Ричард не можеше да отрече, че му е предана, че е работлива, простодушна и весела. Качества, вдъхновяващи го да се грижи за нея. Той обаче не бе в състояние да я обича, както се обича съпруга.

Първият от товарните кораби беше потеглил през май, някъде в средата на юли трябваше да вдигнат котва и „Александър“, „Дружба“, „Принцът на Уелс“ и „Бороудейл“.

Затова когато в началото на юли семейството на Хенри Кейбъл и Сузана Холмс, и двамата каторжници от Норфолк, подадоха съдебен иск срещу капитан Дънкан Синклер, обвинявайки го за изчезването на почти целия си багаж, всички заточеници, пътували с „Александър“, потриха злорадо ръце, макар и да бяха убедени, че Синклер при всички положения ще спечели делото. Кейбъл се беше влюбил в Сузана в Ярмътския затвор и тя му беше родила син. После обаче я пратили сама на плаващия затвор „Дюнкерк“ в Плимут и не й позволили да вземе със себе си и невръстната си рожба. Заради коравосърдечието на Лондон Ярмът се разбунтувал и изпратил прошение до лорд Сидни. Когато последвал Хана на „Дюнкерк“, Кейбъл вече носел и пеленачето със себе си. Тегобите им бяха трогнали много сърца в Ярмът, мнозина благодетели от Норфолк бяха събрали цял куп дрехи и книги, които опаковали в платно и завързали в денкове, а после ги качили на „Александър“, въпреки че Кейбълови били натоварени на „Дружба“. В залива Сидни обаче Синклер им дал само книгите и твърдял, че дрехите се били изгубили.

Тъй като делото беше гражданско, то бе гледано от военния прокурор, флотски капитан Дейвид Колинс, подпомаган от главния лекар на експедицията Джон Уайт и от преподобния Джонсън. Синклер се кълнеше, че докато местели багажа от единия край на отсека в другия, денковете се били развързали и книгите били изпопадали, затова и били сложени отделно. Той си нямал и представа какво е станало със самите денкове. Съдът се произнесе в полза на Кейбълови, венчани след пристигането си от преподобния Джонсън, и определи стойността на книгите на пет лири стерлинги, а на целия багаж — на общо двайсет лири, така че капитан Дънкан Синклер трябваше да плати на семейството петнайсет лири за нанесените им щети.

— И дума да не става! — провикна се той, възмутен от дън душа. — Не аз, а те трябва да ми броят петнайсет лири, задето съм им прекарал проклетите денкове.

— Ще платите, драги ми господине, и още как! — отсече уморен военният прокурор Колинс. — И престанете да губите ценното време на съда. Корабът ви е нает от държавата и вие сте си получили възнаграждението с една-едничка цел — да прекарате хората заедно с оскъдния им багаж до тази страна. Петнайсет лири стерлинги, драги ми господине, и без повече приказки!

Присъда, от която каторжниците от „Александър“ разбраха, че шефовете са наясно как в залива Сидни Есмералда Синклер продава на черно вещите на заточените.

Тази случка имаше една твърде любопитна последица. Два дена след гледането на делото майор Робърт Рос прати да доведат Ричард в колибата му от палмови клони — напоследък се бяха разбързали да му строят каменна къща, каквато приляга на заместник-губернатор. Със „Сириус“ беше пристигнал деветгодишният му син Джон, който сега живееше с него. Майката на момчето, както и по-малките му братя и сестри бяха останали в Англия.

Майорът беше в чудесно настроение и бе грейнал в усмивка.

— А, Морган! Чу ли, че капитан Синклер е загубил делото?

— Да, драги ми господине — отвърна Ричард и също се усмихна плахо.

— Прибирай си имуществото — рече Рос. — Изникна сякаш от дън земя в отсека на „Александър“. Но първо не е зле да провериш дали не липсва нещо.

Върху сгъваемия стол беше оставено голямото дървено сандъче с инструментите на Ричард, но без сукното, с което е било увито, добре, че се беше запазила месинговата плочка, на която, пишеше името му, инак знае ли човек! Ключалките бяха разбити. Ричард вдигна със свито сърце капака и след като огледа една по една преградките, видя, че не липсва нищо.

— Ама че работа, да се хвана на въдицата ти! — ахна майорът, след като надзърна през рамото на Ричард и видя какво има в сандъчето. — Ти, Морган, не си никакъв точилар, ти си майстор на оръжие!

Сандъчето бе подредено безупречно. Явно самият Сенхор Томас Хабитас бе слагал нещата, понеже вътре имаше затвори за кремъклийки, части към тях, отвертки, щифтове, болтчета, месингови и медни пластини, пружинки, какви ли не течности — дори китово масло! — специални четчици. Много повече неща, отколкото навремето Ричард бе носил със сандъчето в занаятчийницата. Нищо не бе разместено или повредено, всичко бе увито най-старателно в бинт, така че вътре не можеше да се промуши и дървеница. Стига да разполагаше с приклад и току-що изкована цев, Ричард преспокойно можеше да измайстори цяла пушка.

— Наистина съм майстор на оръжие — призна си гузно той. — Но същевременно съм и точилар на триони. Брат ми в Бристъл е дърводелец, редовно му точех и му поправях трионите и бичкиите.

— Но си премълча, че разбираш от оръжие.

— Аз, майор Рос, все пак излежавам присъда за углавно престъпление и реших, че не е особено разумно да разгласявам, че разбирам от оръжие. Току-виж някой го изтълкувал превратно.

— Зарежи това! — викна до немай-къде доволен майорът. — Можеш да сглобяваш и да разглобяваш всеки мускет, пистолет и ловджийска пушка в лагера. Веднага ще се разпоредя да направят нещо като стрелбище, и бездруго тук гъмжи от хлапетии, тъкмо ще им намерим работа и ще ги пратим да редят по пъновете бутилки — да стреляме по тях. Чиракът ти точилар как се справя?

— Вече работи не по-зле от мен, драги ми господине.

— Тогава нека той точи трионите, а ти работи с оръжието.

— За да работя с оръжието, майор Рос, ми трябва тезгях с нужната височина, стол и сянка, която обаче да не затулва светлината. Инак тази работа не може да се върши добре.

— Ще получиш всичко, което е нужно — ръждата, Морган, ръждата!

— Всички оръжия тук без топовете са затлачени с ръжда. Половината кремъклийки нямат точен мерник. Ако се целиш в главите на туземците или на кенгурата, куршумът отхвърча нагоре или пък барутът се възпламенява вътре. Е, това вече е друго! — потри майорът доволно ръце. — Знаех си аз, че Синклер ти е укрил инструментите, затова и веднага след като съдът се произнесе, го хванах тоя негодник за яката и му казах, че имам човек, готов да свидетелства как той е задигнал сандъчето с инструментите, собственост на каторжника Ричард Морган. На другата заран що да видя — сандъчето вече при мен! — Майорът издаде звук, наподобяващ лай — Ричард го изтълкува като смях. — Няма да се учудя, ако Синклер е надзърнал да види какво има вътре и е решил, че ще спазари нещата за повечко пари не тук, а в Лондон.

— Не знам как да ви се отблагодаря, драги ми господине — каза Ричард. Идеше му да стисне ръката на майора.

Той пък се удари с длан по челото.

— Я чакай! Щях да забравя, има още нещо за теб. — Зае се да рови из камарата вещи, спасени в ударения от гръм шатър, и извади голямо шише с мътна течност. — Миналия месец, докато беше извън строя, лекарят Балмейн е извлякъл това. Преди да отплава за Кате, господин Боус Смит се натъкнал на дърво, чийто сок приличал на терпентин, макар и синкав на цвят. Паднало се на Балмейн да провери как действа на ръждата. Той твърди, че я разтваряло.

Ричард стоеше с безизразно лице, докато майорът му разказваше всичко това — знаеше (а и не само той, знаеха всички каторжници) онова, което шефовете си въобразяваха, че са запазили в дълбока тайна: че на празненството по случай рождения ден на краля господин Уилям Балмейн и господин Джон Уайт, които си имаха зъб още заради историята с помпите за трюмна вода на „Александър“, се изпокарали толкова яростно, че на бърза ръка се хванали за кобурите и си обявили дуел. Господин Балмейн бил ранен в бедрото, а губернаторът се видял принуден да каже много предпазливо на двамината дуелисти, че лекарите са призвани да пускат кръв на болните, а не един на друг.

— Тогава ще взема антимоновото й китовото масло за оръжието и ще дам тая чудесия на Едмъндс — да чисти с нея трионите — обясни Ричард и си тръгна. Още не можеше да повярва, че е извадил такъв късмет.

След два дена вече разполагаше с палатка от дебело платнище с подвижни стени, с тезгях, висок точно колкото го изискваше работата, и със стол без облегалка. Майор Рос не бе преувеличил: цялото оръжие в селището беше хванало ръжда.

— Човек трябва да ти вади думите с ченгел, Ричард — рече Стивън Донован, наминал да провери последната мълва.

Ричард му се зарадва.

— Не ми се говореше за неща, останали в миналото, господин Донован — отвърна той, без да крие радостта си, изписала се върху лицето му. — Сега вече официално се водя майстор оръжейник и на драго сърце ще го обсъдя с вас.

Някъде около час Донован не пророни и дума — задоволяваше се да наблюдава с грейнали очи как Ричард изпълнява първата възложена му задача — да поправи два пищова, собственост на майора. Какво удоволствие бе да гледаш един добър майстор, който си обича работата! Яките сигурни ръце докосваха нежно оръжието, смазваха го с пръчка, в горния край на която бе омотано парцалче, топнато в китово масло, напасваха изкривената пружинка.

— Изместила се е и не дава искра — обясни Ричард. — Ако не броим това, майорът се е грижел много добре за пищовите. Изчистих ръждата и ги смазах с антимоновото масло. Благодаря ви за сватбения подарък, сега го оценявам още повече, отколкото тогава. А вие как я карате?

— Обикалям с лодката, нещо като капитан съм й — събираме черупки от стриди. И понеже на Порт Джаксън те вече свършиха, излизаме в открито море.

— Тогава се връщайте на лодката си, капитане. Мярнах майор Рос, задава се насам — каза Ричард и остави пищова, сетне въздъхна доволно.

Донован схвана тънкия намек и си тръгна.

— Готово ли е? — попита припряно Рос.

— Да, господине. Остава само да изпробваме пищовите.

— В такъв случай да вървим на стрелбището — подкани майорът и взе от Ричард сандъчето от орехово дърво. — Щом мускетите започнат да стрелят, всяка събота на стрелбището ще има нещо като учения, които ще ръководиш ти. Трябваше да укрепим лагера, но тъй като негово превъзходителство смята подобно нещо за излишен лукс, най-многото, което мога да сторя, е да подготвя хората си за непредвидени ситуации. Ами ако дойдат французите? Нито един от корабите не е закотвен така, че да се отбранява, нито един от топовете пък не може да гърми без най-малко три часа предварителна подготовка.

Стрелбището представляваше дълга постройка без предна стена, където беше струпан пясък, за мишена служеше парче овъглено дърво, прикачено на стълб. Майорът стреля, целейки се в мишената, а през това време Ричард зареди втория пищов, после стреля и с него и изсумтя доволно.

— По-точни са и откогато ги купих. Утре започвай и кремъклийките. Освен това съм ти намерил чирак.

„Ей това им е лошото на диктаторите — помисли Ричард. — Дано поне назначеният от Рос чирак да е достатъчно търпелив, щом ще се заема с такава трудна и пипкава работа. Майорът е почтен човек, жертва собствените си пищови — ами ако бях някой левак, но едно е да постегнеш два скъпи револвера, съвсем друго — да разглобиш, да почистиш, да смажеш и после пак да сглобиш към двеста, че и повече кремъклийки «Кафява Бес». Ако помощникът е добър, значи ми го е пратил Всевишният, но ако не става за тая тънка работа, ще има да бера ядове.“

Оказа се, че редник Даниъл Станфийлд наистина е пратен от Бога. Беше слабичък, русоляв момък, който нямаше претенции да е красавец, но който говореше грамотен английски, общо взето, без примеси на диалекти и на въпроса на Ричард къде се е научил да говори така, отвърна, че преди да отиде на безплатно училище за бедняци, майка му го е възпитала много добре. Предпочиташе книжките, а не рома и макар да изгаряше от желание да изучи занаята, бе достатъчно тактичен, за да не се натрапва и пречка. Слушаше и запомняше, слагаше нещата на мястото им, имаше сръчни ръце.

— В доста странно положение сме изпаднали — отбеляза младежът, докато наблюдаваше как Ричард разглобява една кремъклийка.

— Какво му е странното? — попита Ричард и се зае да вади щифтовете по приклада. — Сега ще разглобя кремъклийката на съставните й части, гледай внимателно. Щифтовете трябва да се вадят само откъм едната страна, тук няма да стане с груба сила. Те се стесняват и ако удариш с чукчето в неправилна посока, ще съсипеш щифтовете, а може би и пушката.

— Та положението е странно — повтори Станфийлд, — защото поне на хартия аз стоя по-високо от тебе, всъщност обаче господарят, шефът си ти. Неудобно ми е ти да ми викаш господине, а аз на тебе — Морган. Стига да нямаш нищо против, нека те наричам господин Морган, а ти мене — Даниъл. Най-малкото тук, в палатката.

Ричард примига изненадан и се усмихна.

— Ти както решиш, но аз на драго сърце ще те наричам Даниъл. Млад зелен си, би могъл да ми бъдеш и син.

Не биваше да го казва — усети как сърцето му се свива. „Спи, Уилям Хенри, спи дълбоко вдън душата ми!“

— Известен си като един от най-кротките каторжници — рече Даниъл няколко дена по-късно, когато успя сам да разглоби една от кремъклийките. — Нямам представа нито какво си извършил, нито защо, но пехотинците познават всички до последния човек. Знам и че ръководиш няколко отряда заточеници, които не създават неприятности, значи се ползваш с уважението на пехотинците. Да не говорим пък, че си разбираш от работата.

Ричард не вдигна глава, усмихна се по-скоро на мускета, който бе стиснал между коленете си.

Когато майор Рос го повика да се яви при него, Даниъл Станфийлд се запъти към заместник-губернатора, сигурен, че не е извършил нищо нередно — дори по отношение на жените. Бе насочил вниманието си към госпожа Алис Хармсуърт, изгубила невръстното си момченце месец след като бяха стъпили на сушата, и съпруга си — морски пехотинец, два месеца по-късно. Вдовицата едвам се оправяше, имаше да се грижи за двете си оцелели деца. Откакто Станфийлд я взе под крилото си, без обаче да й се обяснява в любов, клетата женица и децата й бяха живнали.

— Налага се, Станфийлд, да пратя някого от моите хора да се изучи за майстор на оръжие и изборът ми падна върху теб, понеже имаш най-точен мерник и не си вързан в ръцете. Открих един каторжник оръжейник — Морган, пристигнал е с „Александър“. Негово превъзходителство губернаторът е все по-склонен да разшири селището на остров Норфолк, което ще рече, че ще ни трябва по един точилар на триони и по един майстор на оръжие и за двете селища. Затова и те пращам при Морган — да усвоиш поне в основни линии занаята. Който и от двамата да замине за Норфолк, трябва да е достатъчно подготвен, за да поддържа кремъклийките там. В случай че за острова заминеш ти, ще се видя принуден да пратя там и точилар, което означава, че съм по-склонен да замине Морган. Но само ако ти овладееш занаята дотолкова, че да си в състояние да поддържаш оръжието тук. И така, Станфийлд, заемай се, усвоявай всички тънкости, при това час по-скоро.

Оказа се, че зимата тук всъщност е дъждовният сезон. В началото на август, доста време, след като мъжете от колибата на Ричард бяха махнали иронично за сбогом на „Александър“, заваля и не спря цели четиринайсет дни. Лагерът на семейните пехотинци беше наводнен и те се видяха принудени да напуснат временните си жилища, почвата, макар и песъчлива, се разкаля, а къщичките от тънки летви се превърнаха в смъртоносен капан за свистящите ледени ветрове, след като калта, наслагана за спойка, се размекна от дъжда и падна. Сламените покриви не просто течаха — от тях се лееха цели водопади, вещите, изнесени на открито, пострадаха непоправимо, а в държавните хранилища плъзнаха мухъл, влага, червеи и разруха.

Както обикновено, по-предприемчивите пострадаха по-малко. Сега вече Лизи нямаше градинка, за която да се грижи, ето защо се зае с изумителните дървета тук, които може и да нямаха кичести златни корони, затова пък си имаха невероятни стволове. Някои, подобно на дърветата в Англия, бяха с кафява или бозава кора, други обаче бяха с дънери, обагрени в най-различни цветове: бяло, сиво, жълто, бледорозово, наситенорозово, алено, бежово, сивкаво, което се доближаваше до синьото, а понякога и в топло розово-кафяво. Стволовете се различаваха и по друго — в основата си някои бяха изпъстрени с безсмислени заврънкулки, други бяха на разноцветни ивички, трети пък бяха гладки като свила или влакнести като опърпано въже, имаше на петна, на точици, на нещо като люспи, на фъндъци, увиснали като дрипи. Зиме листата, изглежда, не капеха, затова пък дърветата май си сменяха кората.

Лизи прояви интерес към дърветата, от които туземците си правеха колибите — от тях човек можеше да откърши цели листове гладка като кожа кора с цвят на ръжда. Тя се примоли на Нед Пю да й екове къса стълба и покри с кората палмовия покрив на все по-разрастващата се колиба, а после я прихвана с връв и губерка, която бе изврънкала от Държавните хранилища, но при условие, че ще я върне. Ето защо, щом заваляха дъждовете, покривът не течеше, а и да протечеше, подпъхваха поредното парче кора — и готово! Лизи държеше запаси в стаичката, която бяха пристроили, за да си държат в нея багажа. При мъчителната скорост, с която напредваше строежът на сградите от тухли и дърво, щяха да минат години, докато каторжниците можеха да помислят за друго жилище освен колибите от преплетени палмови клонки като тяхната, която в тези студени дъждове се оказа за предпочитане пред бараките от безполезни тънки летвички.

Всъщност се бяха устроили доста уютно. През двете седмици лошо време всички продължиха да работят — майор Рос бе предоставил на точиларите на триони отделна палатка веднага щом тя се бе освободила. Тъкмо преди да завали, каменната къща на заместник-губернатора вече ставаше за живеене — и на Рос веднъж да му провърви! Както и при другите шефове, и неговите по-хубави вещи бяха останали в Англия и щяха да пристигнат с някой от товарните кораби, вероятно със „Страж“, за който се очакваше да се появи в Нов Южен Уелс някъде в началото на 1789 година. Пак със същия кораб щяха да докарат още храна, едър рогат добитък, коне, овце, кози, свине, кокошки, пуйки, гъски и патици. В Лондон бяха прекалени оптимисти за това докога на експедицията ще й стигнат продукти като брашното, понеже в столицата разчитаха, че още първата година преселниците ще успеят да отгледат реколта от зърно и цели купчини зеленчуци, пъпеши и други бързо растящи плодове. А това нямаше да стане, знаеха го всички, от най-големия началник до последната отрепка. Твърдият хляб беше свършил, сега месеха мънички самуни от брашно, пълни с гъгрица, а осоленото месо беше стояло в сандъците толкова дълго, че колкото и да го вариш, от половин кило се получаваха някакви си четири малки мръвчици. От каторжниците се очакваше да карат само на това и на грах и ориз и им даваха хляб единствено в неделя, вторник и четвъртък.

Дажбите отново се разпределяха ден за ден — никой не можеше да опази храна за цяла седмица, все се намираше някой, който да му я открадне, въпреки че губернатор Филип качи на бесилото седемнайсетгодишно момче, задето е задигнало продукти. Болнавите пеленачета и деца мряха като мухи, беше истинско чудо, че имаше и такива, които оцеляваха. Все повече ставаха кръглите сираци, изгубили и двамата си родители — преподобният Джонсън събираше такива деца, грижеше се за тях, хранеше ги и се радваше, че тези изпаднали типове — техните родители, са се преселили в отвъдното. И как да не са изпаднали до неспасяемост — защо инак Бог е пратил на Порт Джаксън земетресението и смрадта на сяра, разнасяла се цял ден след това?

Туземците ставаха все по-нападателни и взеха да отмъкват кози. Явно не харесваха овцете: може би не знаеха какво има под толкова много вълна. Докато козите приличаха донякъде като козина на кенгурата.

Всъщност единствените ядове, които имаха хората на Ричард, се дължаха на коза. Антъни Роуп, каторжник на работа в Държавните хранилища, се ожени за Елизабет Пули и точно тогава Джони Крос се натъкна съвсем случайно на мъртва коза, която побърза да си прибере и да подари на младоженците — за сватбената гощавка. Понеже нямаше как да си направят сватбена торта, те опекоха козата в коричка от тесто. Всички сватбари бяха задържани вкупом и бяха изправени пред съд не защото са изяли козата, а защото са я убили. За всеобщо изумление военният трибунал повярва на трескавите клетви на каторжниците, че козата вече е била мъртва, и оправда всички, включително Джони Крос и Джими Прайс.

Корабите без „Фишбърн“ и „Златната дъбрава“ бяха отплавали, Ричард обаче не прати по тях писма. За да не забрави да пише, се бе заел да преписва откъси от книги, но не му се пишеше вкъщи, сякаш смяташе, че така болката няма да избие на повърхността.

В края на август се запролети, спря да вали и задухаха обичайните за това време бурни ветрове. Навред нацъфтяха цветя. Дребни невзрачни растения и шубраци внезапно се покриха с лъскави мекички жълти топчета, с увиснали цветове с остри връхчета, наподобяващи четки за шишета, с прилични на паяжина розови, жълто-кафеникави и оранжеви китки. Дори най-високите дървета сякаш отвориха множество очи с белезникави клепки и се окичиха с млади нежнорозови листа. За разлика от европейските и американските цветя тук цветята не бяха с венчелистчета, а приличаха на леки четчици. Ако искаха да видят венчелистчета, заселниците трябваше да се взират в тревата, където ситните храсти бяха отрупани с цикламени цветчета като малки лаленца. В чистия въздух със сладостен дъх на смола се носеха какви ли не ухания, някои едва доловими, други направо натрапчиви.

На пети септември пък нощното небе сякаш бе озарено от сияйни илюминации, каквито малцина бяха виждали. Небосводът грееше и трептеше, все едно застлан от приказно красива нагъната завеса със светещи ресни, обагрени в зеленикаво-жълто, кърмъзено и теменужено, от всички точки на хоризонта към зенита се стрелкаха мощни стоманено-индигови лъчи, които се движеха по-бързо и от мълнии или бяха застинали на зловещи светещи стълбове. През 1750 година и в Англия бе имало сияние, ала всички го помнеха чисто и просто като пъстра, обвита в мъглица мъждива светлинка. На другия ден моряците уверяваха всички, че сиянието, на което са станали свидетели, било много по-красиво от Северното сияние.

Всички се поободриха, макар че всъщност не бяха изживели истинска зима и времето не се беше затоплило кой знае колко. Но овцете и козите раждаха агнета и шилета, кокошките мътеха яйца. Е, никой нямаше право да докосва и с пръст животинките, въпреки това те вещаеха по-добри времена в някакво необозримо бъдеще — ако изобщо някой щеше да доживее да го види. Дажбите си останаха все така оскъдни.

Лизи поиска и получи още семена и с подновен плам се запретна да ги сади. Съжаляваше само, че няма откъде да вземе грудка картоф. И все пак, ако морковите и ряпата дадяха плод, каторжниците щяха да разполагат с храна, която да засища поне малко. Зелените зеленчуци предпазваха от скорбут, ала не пълнеха стомаха.

Губернаторът Филип бе решил да изпроводи „Сириус“ до Кейптаун, за да докара оттам храна — един Бог знаеше кога ще пристигне „Страж“, та да се уповават на него за оцеляването си. На отиване „Сириус“ щеше да се отправи на изток, към нос Хорн, а на връщане капитан Хънтър трябваше сам да реши откъде да мине, дали през залива Ван Димен или пак през нос Хорн. Заедно със „Сириус“ от Порт Джаксън щеше да потегли и „Златната дъбрава“, защото складът за алкохола бе пред завършване, но първо щеше да се отбие до остров Норфолк, за да откара първата група каторжници, които според плана на Филип да станат жители на малкото селище там и да намалят броя на обитателите на първото, доста пренаселено голямо селище.

Когато последния ден на септември майор Рос повика Ричард, той знаеше какво му предстои да чуе. Наскоро беше навършил четирийсет години и от трийсет и шестата си година неизменно беше празнувал рождените си дни на ново място — Глостърския затвор, плаващия затвор „Церера“, „Александър“ и Нов Южен Уелс. Дълбоко в себе знаеше, че и на четирийсет и първия си рожден ден ще бъде на друго място, макар и да не беше очаквал да го преместят толкова скоро. След броени седмици щеше да бъде на остров Норфолк. Нямаше нищо по-сигурно от това.

— Браво на теб, Морган — рече му заместник-губернаторът, — постигна истински чудеса с редник Станфийлд, освен това ни оставяш и двама обучени точилари на триони. Мислех да пратя на остров Норфолк Станфийлд, но той се грижи за госпожа Хармсуърт и за децата й. Длъжен съм да мисля не само за морските пехотинци на мое подчинение, но и за техните съпруги, вдовици и деца. Станфийлд ще остане тук и ще поеме поддръжката на кремъклийките. А ти ще отидеш на остров Норфолк като секач, точилар на триони и майстор оръжейник. Лейтенант Кинг е уведомил негово превъзходителство губернатора, че единственият му опитен секач се е удавил. Ти, Морган, може и да не си секач, но не се и съмнявам, че бързо ще усвоиш занаята. Такъв си си — схватлив. В една от депешите обясних на лейтенант Кинг, че ти ще бъдеш сред най-ценните придобивки на остров Норфолк. — Тънките устни се разтегнаха в кисела усмивка. — И неколцина от другите, които заминават, също ще бъдат незаменими за острова.

— Може ли да взема и жена си, драги ми господине? — попита Ричард.

— Опасявам се, че не. Няма свободни места за жени, негово превъзходителство вече ми даде списъка на каторжниците, които ще заминат. За втори секач съм предвидил Блакол от „Александър“, подозирам, че като точилар там ще ти се отвори много работа. Докато не намерим тук, в Порт Джаксън, варовик, за да строим с камък и тухли, ще използваме дървените трупи, които пристигат от острова. Тукашната дървесина не става за нищо, затова пък гредите и летвите, които „Бдителност“ докара от Норфолк, наистина нямат цена. „Бдителност“ е имал много тежко пътуване и се наложи временно да го извадим от строя, ето защо сме възложили на „Златната дъбрава“ да ви остави пътем на остров Норфолк.

— Мога ли да взема инструментите си?

Рос се засегна.

— Управата на Нов Южен Уелс, назначена от негово величество краля, няма право да ти отнеме и един-едничък пирон или чорап — натърти той сковано. — Вземи всичките си вещи, това е заповед. Съжалявам за жена ти, но не аз съм решил така. Редник Станфийлд вече се е научил да прави шкурка и пили, все ще се справи с инструментите в интендантството. Иди си събери багажа. Заминаваш утре следобед в четири часа. Чакай на източния вълнолом — и без изпращачи, чу ли?

Редник Даниъл Станфийлд се беше залисал с една кремъклийка и не вдигна очи, когато Ричард влезе в палатката.

— Господин Станфийлд! — повика го той.

Момъкът подскочи като ужилен.

— Да!

— Заминавам за остров Норфолк и ми е заповядано да си събера всички инструменти и вещи. Искрено съжалявам. Майор Рос твърди, че ще се оправиш и с инструментите в интендантството.

— Ще се справя, и още как! — отсече весело младежът. Стана и протегна ръка. — Признателен съм ти, Ричард, за щедростта и времето, което ми отдели. Ако не беше клетата госпожа Хармсуърт, на драго сърце щях да променя обстановката.

Ричард пое радушно протегнатата ръка.

— Дано се срещнем отново, Даниъл.

— О, сигурен съм, че и това ще стане. Не бързам да се прибирам в Англия. Госпожа Хармсуърт също. И двамата сме убедени, че рано или късно тук ще има предостатъчно храна. Като редник от морската пехота надали ще се издигна повече от сержант, така че, щом изляза в запас, няма да ми е никак лесно да свързвам в Англия двата края. Докато тук, след трите години, за които съм се наел в пехотата, мога да се сдобия със земя и да се захвана да я обработвам. Сигурен съм, че след двайсетина години ще бъда по-заможен в Нов Южен Уелс, отколкото в Англия — рече Даниъл Станфийлд. Сетне се зае да помага на Ричард да подреди инструментите в сандъчето. — Кога ти изтича присъдата?

— През март 1792 година.

— Значи по всяка вероятност ще я излежиш на острова. Не се и съмнявам, че в един или друг момент и мен ще пратят там — допълни редникът, докато запушваше старателно едно от шишенцата. — Майор Рос не иска да прехвърля за постоянно пехотинците на острова и смята да се редуваме. Дано убедя госпожа Хармсуърт да се омъжи за мен, преди да ме преместят там.

— Трябва да е голяма глупачка, за да ти откаже, Даниъл. Но ако нещата вървят, както досега — допълни Ричард, докато пъхаше между инструментите уплътнението от марля, — и да дойдеш на Норфолк, дотогава Короната ще е създала ново селище някъде в тая необходна земя и мен ще са ме пратили там.

— Това няма да стане в близките години — отсече младичкият пехотинец. — Шефовете първо трябва да докажат, че англичаните успешно са се преселили толкова далеч. Още повече че малцина сред тях са искали да идват тук и общо взето, са го сторили, понеже не са имали друг избор. Губернаторът е решен да се не проваля, мнозина други обаче, все високопоставени люде, не споделят надеждите му. — Станфийлд впери красивите си светлосиви очи право в Ричард. — Надявам се разговорът ни да си остане само между нас.

— От мен няма да излезе и думица — обеща Морган. — Всичко тук е могло да се уреди още преди да потеглим. Каквото и да разправят сега управниците, за бедите ни е виновен Лондон, който не е подготвил нещата и не е издал съответните заповеди. Да не говорим пък за съперничеството и дрязгите между капитаните на кораби и флотските офицери.

— Да, добре го каза — усмихна се Станфийлд.

Ричард си пое въздух и реши да рискува — следващите думи можеха да му почернят живота.

— Майорът си е странна птица — сподели той със Станфийлд.

— Дума да няма. Гледа на задълженията си така, както би погледнал всеки флотски майор, но не приема задачи, които не биха допринесли за добруването и за джоба на морските пехотинци. Затова и ще разреши на онези от нас, които владеят някакъв занаят, да работят като дърводелци, зидари или ковачи, но няма да допусне хората му да участват като съдебни заседатели в процеси срещу престъпници, понеже никой не им плаща за това. Губернаторът настоява, че дълг на всеки е да върши онова, което иска от него Короната, а в Нов Южен Уелс Короната — това е той. Пък и се ползва с подкрепата на капитан Хънтър, застанал зад него не за друго, а защото и двамата са от Кралската флота. — Редникът сви рамене. — Това утежнява неимоверно нещата.

— Особено като се има предвид, Даниъл — отбеляза замислен Ричард, — че ти си много по-зрял от мнозина свои командири. Те се държат като деца, карат се за щяло и нещяло, обявяват си дуели, отказват да обединят усилията си.

— Откъде знаеш, Ричард? — изненада се Станфийлд.

— То оставаше да не знам в селище като това! Все пак сме общо към хиляда души. Може и да сме заточеници, Даниъл, но и ние като свободните граждани имаме очи и уши. Колкото и да сме изпаднали сега, колкото и окаяно да е положението ни, и ние сме родени свободни англичани. Е, има и хора родом от Ирландия и Уелс. Виж, няма нито един шотландец, понеже там не допускат съдии англичани.

— Да, поредната ябълка на раздора. Повечето ни командващи са шотландци, докато моряците са родом от къде ли не.

— Да се надяваме — въздъхна Ричард, докато затваряше сандъчето, — че онези, които останат тук, ще се научат да преодоляват различията, обезсмислени от живота на това място. Макар и да се съмнявам, че това ще стане. — Той отново протегна ръка. — Пожелавам ти късмет!

— Аз също.

Всички се бяха събрали за вечерята, приготвена от Лизи — стига тя да разполагаше с малко повече продукти, щеше да се види, че е добра готвачка. Вечерята се състоеше от котле ориз и грахова чорба. И от лъжица кисело зеле за всекиго.

Ричард остави сандъчето с инструментите и се присъедини към мъжете, насядали в кръг около огъня — може и да нямаше дърва за бичене, но за огрев се намираха колкото щеш.

Как да го направи? Как да им съобщи? Дали не е редно да каже на Лизи насаме? То се знае, трябваше да съобщи най-напред на нея, при това на четири очи, колкото и да го беше страх от сълзите и роптаенето й. Сигурно щеше да реши, че Ричард не си е и направил устата да вземе и нея.

Той се навечеря, без да продумва и дума — пак добре, че никой не забеляза оставеното сандъче с инструментите в стаята, където държаха багажа. Заради горчивия си опит заделиха малко от граха и ориза, за да ги изядат студени на заранта, макар че им се щеше да ги излапат още сега — пак щяха да си останах гладни.

Как ли щяха да се оправят без него? „Доста добре“ — прецени Ричард. След осем месеца тук всеки от групата си беше създал живот, независим от останалите. Бяха заедно само заради покрива над главата и заради храната. Хората, уредили се държавните хранилища, бяха най-добре — те имаха чудесни отношения с другите каторжници на работа в хранилищата и със самия лейтенант Фързър, а колкото до останалите, и те все щяха да му намерят цаката. Ако имаше човек, за когото Ричард на истина се притесняваше, това бе простодушният, наивен Джоуи Лонг. Дано другите да го наглеждат. Колкото до Лизи, тя все щеше да преживее някак удара. Ричард никога не им се беше натрапвал за водач, те нямаше и да усетят че е заминал, а някои сигурно дори щяха да бъдат доволни, че са оставени да се оправят сами.

— Ела, Лизи — рече й той, след като се навечеряха.

Тя се изненада, ала го последва безропотно — беше доловила, че тази вечер е притеснен, ала знаеше, че не е направила нищо.

Вече се здрачаваше, но официалният вечерен час през цялата година беше в осем часа, много след като се спуснеше мрак. Ричард заведе жена си на прикътано местенце край водата и намери къде да седнат на скалите. Щурците из тревата пееха в захлас, огромните паяци бяха плъзнали на лов, инак почти нищо не притесняваше Ричард и Лизи.

— Днес майор Рос ме извика при себе си — подхвана спокойно той и погледна към западния бряг на залива, осеян с безчет мигащи светлинки. — Съобщи ми, че утре трябва да се кача на „Златната дъбрава“. Пращат ме на остров Норфолк.

От гласа му Лизи разбра, че няма да го придружи, но за всеки случай попита:

— А аз ще дойда ли?

— Не. Помолих да те взема и теб, но ми беше отказано. Доколкото разбрах, губернаторът вече е подбрал жените.

Върху скалата, още топла от слънцето, се търкулна сълза, устните на Лизи затрепериха, тя обаче се помъчи да не губи самообладание. Този мъж, който си оставаше пълна загадка за нея, нямаше да допусне да му правят сцени. Ричард гледаше да не бие на очи, въпреки това намираше начин да прояви своите способности, онова, в което наистина блестеше. Нищо не бе в състояние да го измъкне от бронята му, нито да го лиши от силите му, нищо не можеше да го отклони от целите, които си е поставил. „В очите му аз съм си кръгла нула — помисли Лизи, — въпреки че той наистина е загрижен за мен. Дори и някога да е носел живец в себе си, отдавна го е потъпкал. Не знам нищичко за него — той не говори никога за себе си, ядоса ли се, показва го само като мълчи по по-особен начин. Готова съм да се обзаложа — успял е да влезе под кожата на майор Рос. Ох, и аз съм една, откъде пък ми хрумна това! Как изобщо е възможно да влезеш под кожата на някого, без да му говориш, без да го гледаш в очите, без да си близко до него. А ето, че Ричард го умее. Кой друг тук може да се похвали, че е спечелил доверието на майор Рос? И то без да се подмазва и да му прави мили очи — е, майор Рос не се хваща на такива въдици, знаят го всички, които са опитвали. Ричард иска да замине. Точно така, иска. Сигурна съм, питал е и за мен, но точно толкова сигурна съм, че е знаел какъв ще бъде отговорът. Ако беше зъл човек, щях да отсъдя, че е продал душата си на дявола, той обаче не е зъл. Да не би да е продал душата си на Бога? А дали Бог купува души?“

— Не се притеснявай, Ричард — каза Лизи, без да издава мъката си. — Отиваме там, където ни наредят, не разполагаме със свободата да избираме. Не ни плащат за труда, не можем и да настояваме да получаваме каквото искаме. Ще остана да живея тук и да се грижа за семейството ни. Ако се държа разумно и прилично, не могат да ме върнат насила в женския лагер. Аз съм семейна жена, разделена от съпруга си заради прищевките на губернатора. Разбрала съм се с лейтенант Фързър за зеленчуците, той надали ще реши да ме връща в женския лагер. Точно така, всичко ще бъде наред. — Тя побърза да се изправи. — А сега да се връщаме и да съобщим и на другите.

Разплака се единствено Джоуи Лонг.

Малко след зазоряване изкривеното от мъка лице на Джоуи грейна от щастлива усмивка — сержант Томас Смит бе дошъл да му съобщи, че и той заминава със „Златната дъбрава“ на остров Норфолк, затова да си стегне багажа и в четири следобед да бъде на източния вълнолом, откъдето ще ги натоварят — и ако може, без изпращачи!

Той си събра нещата по-бързо, отколкото Ричард — вместваха се в един-едничък сандък. Ричард трябваше да реши кои книги да вземе със себе си и кои да остави в Порт Джаксън на Уил, Бил, Неди, Томи Краудър и Арън Дейвис. Сбирката му се бе разраснала неимоверно главно благодарение на усилията на Стивън Донован, събрал книгите, оставени на „Сириус“ от флотските офицери и пехотинците. Накрая задели за себе си онези, които сметна, че ще му вършат най-добра работа, както и книгите, дадени му от братовчеда Джеймс — свещенослужителя. Трябваше му „Енциклопедия Британика“, но тя можеше да почака, докато се накани да пише вкъщи и да помоли да му пратят и нея, и селскостопанския наръчник на Джетро Тъл, който, макар и издаден преди цели петдесет и пет години, си оставаше библията на всички селски стопани. Все някой ден Ричард трябваше да пише на близките си. Но засега не искаше да го прави. Засега.

Голямата лодка на „Златната дъбрава“ чакаше на набързо построения малък вълнолом, същия като вълнолома в западния край на залива Сидни. На кораба щяха да се качат още деветнайсет каторжници, някои от които Ричард познаваше добре от „Александър“. Уили Дринг и Джо Робинсън от Хъл! Джон Алън с любимата си цигулка — остров Норфолк щеше да се оглася от хубава музика. Бил Блакол, мрачен тип с променливи настроения от десните нарове в затвора на „Александър“. Лен Дайър, кореняк лондончанин също от отсрещните нарове, но по към носа, грубиян, който често изпадаше в гневни изблици и тогава бе склонен към насилие. Уил Франсис, когото Ричард познаваше още от „Церера“ и който също беше пристигнал с „Александър“ и вечно създаваше ядове на шефовете. Друг мрачен тип на настроения — Джим Ричардсън, и той стар познайник от „Церера“ и „Александър“, заедно с Дайър бе живял на горната палуба на лондончаните на затворническия кораб „Церера“. Останалите бяха непознати, прекарани с други кораби от други плаващи затвори.

„Все има решение на това човешко уравнение и времето ще ми го даде — помисли Ричард, докато се качваше на лодката. Джоуи Лонг вече се беше разположил заедно с кучето Макгрегър на носа. — Щом видя кои жени губернаторът е посочил лично, отговорът ще ми се поизясни.“

„Златната дъбрава“ беше товарен кораб и нямаше затвор, понеже никога не бе прекарвал роби. Мъжете бяха отведени при задния люк и се озоваха на долната палуба, където нямаше нищо друго, освен хамаци. Стоките, предназначени за остров Норфолк, бяха натоварени долу в отсеците на двупалубния платноход. Ричард остави Джоуи Лонг и Макгрегър да пазят багажа и се качи на горната палуба.

— Ето че пак се срещнахме — рече му Стивън Донован.

Ричард го зяпна, онемял от учудване.

— Е, и аз да те видя веднъж изгубил дар слово — подметна Донован, след което го хвана за ръката и го придърпа напред. — Това, Джони, е Ричард Морган. А това, Ричард, е моят приятел Джони Ливингстън.

На Ричард му бе достатъчно да хвърли един поглед на момъка, за да разбере с какво е привлякъл Донован. Джони Ливингстън беше слабичък и нежен, с буйна златисторуса къдрава коса и огромни тъжни зеленикави очи, обточени с много дълги черни мигли. Ненагледно красив и вероятно много добър — ако още от малък бе избрал да стане моряк, неминуемо е бил обречен да се превърне в играчка на флотските офицери. Приличаше на корабно ратайче, каквито на „Александър“ бе имало три, все собственост на стюарда Тримингс, който надали се е държал с тях особено състрадателно и мило.

— Не мога да ви стисна ръката, господин Ливингстън — усмихна се Ричард, — но наистина се радвам, че се запознахме. — Той отиде при перилата, за да се поотдалечи от двамата свободни граждани, защото на палубата бяха излезли и други каторжници, които ги зяпаха любопитно. — Мислех, че сте на „Сириус“.

— И че вече сме някъде при нос Добра надежда или нос Хорн — кимна Донован. — Но се оказа, че имат по-голяма нужда от нас на остров Норфолк, отколкото на „Сириус“. Негово превъзходителство губернаторът се е видял в чудо — не достигат свободните хора, които да прати за надзиратели на каторжниците, защото майор Рос му е дал да разбере, че подчинените му — пехотинците, няма да се нагърбват с допълнителни задачи и да поемат отговорността на надзиратели. Затова и Короната ме натовари с надзора на заточениците на остров Норфолк. — Вдигнал изразително вежди, той добави с шепот: — Подозирам, че капитан Хънтър си е правел тънките сметки за дълго приятно пътуване само с Джони и нарочно ме е посочил на губернатора. Но остана с пръст в уста — Джони предпочете да отиде на острова. Капитанът взе да кълне, но къде ще ходи, накрая клекна и се примири. Все пак съм сигурен, че не ще пропусне да ми го върне тъпкано.

— А вие, господин Ливингстън, какво ще правите на остров Норфолк? — поинтересува се Ричард, примирил се, че неговите събратя по съдба — другите каторжници, са го видели как си другарува с двама свободни — всъщност прекалено свободни — мъже.

Момъкът не се и опита да отговори сам — Ричард забеляза, че е изключително свит и срамежлив.

— Джони има голяма дарба — да стругова дърво. Като ги знам ония в Лондон, той вероятно е единственият във флотилията, който го умее, затова и го прехвърлят на остров Норфолк. Дървото в Порт Джаксън не става за струговане, докато борът е идеален за това. Негово превъзходителство губернаторът на драго сърце изпълни желанието на Джони да напусне „Сириус“ най-вече заради балюстрадите на новата си къща — иска да ги изработят, където дървесината се добива. И тях, и доста други полезни нещица, от които негово превъзходителство се нуждае.

— Не е ли по-добре да се изработят в Порт Джаксън?

— Корабите, които сноват между двата острова, са натоварени до планшира с избичени трупи за по-хубави къщи, които предстои да бъдат построени за пехотинците ергени и за каторжниците, така че няма място за необработена дървесина.

— Да де. Как не се сетих!

— Ето ги и нашите дами — оповести блажено Донован.

В голямата лодка имаше единайсет жени. Покрай Лизи Ричард ги познаваше почти всичките по лице. Мери Гамбъл, казала на капитан Севър да й целуне оная работа и патила горчиво заради мъжете, които си е позволявала да унижава с пиперливия си език — гърбът й надали имаше време да заздравее преди поредния побой с камшика. Ан Дътън, която си падаше по рома и пехотинците и преследваше вторите, за да се сдобие с първото. Рейчъл Ърли, повлекана и побойница, готова да си премери силите и с метален прът. Елизабет Коул, която малко след пристигането в Порт Джаксън се бе венчала за един от каторжниците, но той я налагаше толкова жестоко, че майор Рос се видя принуден да се намеси и да премести клетата женица в женския лагер — като перачка. Ако и другите седем бяха същата стока, значи негово превъзходителство губернаторът се отърваваше от най-голямата измет, въпреки че все пак бе проявил състрадание, като пращаше Елизабет Коул на хиляда и осемстотин километра от мъжа й.

— Какво приятно пътуване ни чака! — въздъхна Ричард, докато гледаше как натикват жените през предния люк.

„Златната дъбрава“ отплава по изгрев-слънце на втори октомври 1788 година заедно със „Сириус“, после обаче двата кораба се разделиха: „Златната дъбрава“ направи маневра, за да обърне платната така, че вятърът да я понесе на североизток, докато „Сириус“ се възползва от южното течение и пое към нос Хорн, който се падаше на шест хиляди и четиристотин километра източно от тук.

Когато пет дена по-късно корабът наближи остров Лорд Хау, Ричард вече бе разрешил уравнението. Както и подозираше, губернаторът се бе отървал от най-голямата измет. Не непременно защото хора като Мери Гамбъл и Уил Франсис му бяха създавали главоболия. Не, повечето му спътници бяха извадили още по-лош късмет — бяха ги обявили за небуйстващи луди. Само четирима от мъжете отговаряха на изискването — млади, яки, необвързани с брак и влюбени в морето. На остров Норфолк те щяха да карат рибарската плоскодънка. Ричард нямаше и представа защо прехвърлят на острова него — водеха го секач, макар той да не беше такъв. Дали майор Рос не бе доловил, че на Морган му е втръснало от Порт Джаксън? А и да беше доловил, какво толкова? На всички, дори на губернатора, им беше дошло до гуша от селището. Дълбоко в себе си Ричард усещаше, че майорът се отнася към него като към пари, които е заделил й е вложил в банка — за да ги използва в бъдеще. Е, може пък…

Мъже като клетия срамежлив Джон Алън и Сам Хъси наистина си бяха странни птици — или мърдаха като курдисани, или си говореха сами, или стояха прекалено дълго в едно и също положение. Непрокопсаниците веднага биеха на очи: Уил Франсис, Джош Пек, Лен Дайър и Сам Пикет. Някои бяха женени и бяха получили разрешение да вземат и жените си, понеже на единия от съпрузите или и на двамата им хлопаше дъската: Джон Андерсън и Лиз Брус, фанатикът католик Джон Брайънт и Ан Кумс, Джон Прайс и Рейчъл Ърли, Джеймс Дейвис и Марта Бъркит.

Охраната се състоеше от сержант Томас Смит, ефрейтор Джон Гауън и четирима редници пехотинци, но надзорът на кораба беше дотолкова през пръсти, че редник Сами Кинг дори завъртя трогателна страстна любовчица с Мери Ролт, една от откачалките (тя водеше дълги-дълги разговори сама със себе си). Но явно тази приказливост бе някакво временно състояние, защото след като Мери се залюби с редника, въображаемите диалози престанаха напълно. Ричард си помисли, че понякога пътуването по море се отразява изключително благотворно.

За него обаче това пътуване започна зле — Лен Дайър и Том Джоунс го причакаха долу, за да му покажат как се отнасят към каторжници, които си общуват със свободни граждани, за капак и обратни.

— О, я се разкарайте — рече им той уморено, без дори да отстъпва. — Ще ви направя на кайма и с една ръка.

— Ами ако сме шестима? — взе да налива масло в огъня Дайър.

Не щеш ли, към тях се спусна Макгрегър, който лаеше и ръмжеше стръвно, Дайър вдигна крак и изрита псето по задния крак точно когато „Златната дъбрава“ се люшна с все сила. Останалото се разигра светкавично: Джоуи Лонг също се хвърли върху мелето, а трима от общо шестимата нападатели изгубиха интерес към всичко останало освен към стомасите си, които се бяха разбунтували. Ричард изрита Дайър отзад между чатала, Джоуи пък се покатери на гърба на Джоунс и взе да го хапе и дращи, а Макгрегър, който така и не бе пострадал от шута на Дайър, заби зъби в ахилесовото сухожилие на Джош Пек. Франсис, Пикет и Ричардсън си имаха друга работа — скъсваха се да повръщат, което бе само добре дошло на Ричард — той приключи схватката, като натика лицето на Дайър в бълвоча по палубата, сетне тегли с все сила един ритник и по слабините на Джоунс и Пек.

— Гаден съм, когато се бия — рече задъхан, — затова не ви съветвам друг път да ме причаквате и да ми се нахвърляте. Току-виж сте останали без потомство.

След като се увери, че Джоуи и кучето са добре, реши все пак, че е по-разумно тримата да се изнесат заедно с багажа на горната палуба.

— Дано нямате ядове, господин Донован — рече му по-късно той. — Том Джоунс и Лен Дайър посрещат на нож хора с по-особени предпочитания. Ще държим под око и тях, и Пек, Пикет и Франсис. Последният уж им е тартор, а прати Дайър да свърши мръсната работа. Затова и с него шега не бива.

— Благодаря ти за предупреждението, Ричард — взря се Донован замислено в него. — Както гледам, нямаш насинени очи и цицини.

— Изритах ги между чатала. Много ми помогна и морската болест — ухили се Ричард. — Както виждате, пак извадих късмет. Тъкмо ония ми се нахвърлиха, и корабът се разтресе — щяха да си изповръщат червата.

— Така си е, Ричард, върви ти. Странно е да го кажеш за човек, който не е извършил нищо, но въпреки това е получил тежка присъда, и все пак си си късметлия.

— Вярно си е, късметът ми работи — кимна Морган.

— Е, имало е и времена, когато не е работел.

— Да, в Бристъл. Но откакто съм каторжник, ми върви като по вода.

Остров Лорд Хау се падаше, общо взето, по средата на пътя и освен деня, който прекараха край него, времето беше за чудо и приказ. Но пътниците на „Златната дъбрава“ така и не разгледаха този невероятен остров на костенурки, палмови дървета и извисили се върхове на осемстотин километра източно от бреговете на Нов Южен Уелс. Корабът продължи да пори вълните нататък — оставаха им още деветстотин и шейсет километра.

Ричард за пръв път се озоваваше сред най-могъщото от всички морета — Тихия океан, но очакваше той да не се различава от Атлантическия или от чудовищното море без име на юг, между Нова Холандия и залива Ван Димен. Тихият океан обаче се оказа различен. Облегнат на перилата, Ричард стоеше часове наред, загледан в безбрежното ширине, и си мислеше, че водата сигурно е бездънна. Гледана отблизо, сякаш бе пронизана от светлина и на цвят беше тъмносиня, изпъстрена тук-там с кърмъзено. Огромните, но неразпенени вълни люшкаха „Златната дъбрава“, в тях не се мяркаха риби, затова пък бе пълно с какви ли не други морски обитатели: покрай кораба се стрелкаха грамадни костенурки и подскачаха делфини. Кръжаха и едри акули, които подминаваха презрително стръвта по въдиците — бяха ужасно дълги, с перки, щръкнали цял метър над водата. Това бе море по-скоро на гигантските акули, отколкото на китовете. Бе убеден в това до деня, когато бяха обкръжени от левиатани, поели да летуват на юг, докато това невиждано морско същество — „Златната дъбрава“, плаваше през вълните на североизток. По пътя за Нов Южен Уелс Ричард нито за миг не се беше чувствал самотен, сега обаче самотата го мъчеше постоянно. Обясняваше си го с това, че при предишното пътуване през цялото време беше виждал пред себе си издутите платна на десет кораба. А сега насред океана нямаше друг платноход освен техния.

По едно време през единайсетата нощ Ричард усети, че не се поклаща и полюшва едва доловимо: „Златната дъбрава“ бе свила платната и стоеше на едно място. „Пристигнахме!“ — каза си.

На палубата цареше спокойствие, моряците нямаха какво да правят, а кормчията, застанал на открито върху квартердека, трябваше само да придържа румпела. Времето беше ясно, по небето нямаше и едно-едничко облаче, ако не броим страховитата пустош на безбройните звезди, които, незатъмнявани от месечината, кръжаха ли, кръжаха в някакъв неизчислим цикъл по небосвода. На Ричард му се струваше, че нещо, толкова тъничко, безтегловно и бляскаво, все трябва да издава звук. Чие ли привилегировано ухо долавяше музиката на сферите? Самият той не чуваше нищо друго, освен поскърцването и стоновете на кораба, спрял насред спокойното море, и едва различимите звуци на нощните птици, прелитащи като призраци. Невидимата суша бе някъде отпред. „Поредният образ на моята съдба — каза си Ричард. — Отивам на островче, запратено насред пустошта, толкова откъснато от света, че преди да дойдем ние, англичаните, е било необитаемо. А ако се преброим, надали ще се съберат и шейсет души. Едно е сигурно. Това място не може да се превърне в мой дом. Идвам тук сам–самичък по самотното море и ще си тръгна пак сам, по самотното море. Този остров е толкова далеч от всичко по белия свят, че сякаш не съществува, а аз съм достигнал точка върху земното кълбо, където захапвам собствената си опашка.“