Самите богове

6

— Нищо не излезе! — съобщи рязко Ламонт. — Доникъде не стигнах.

Имаше мрачен вид, който подхождаше на хлътналите му очи и несъразмерно издължената му брадичка. Беше навъсен дори и в най-добрите си мигове, а сегашният не беше от тях. Вторият му официален разговор с Хелъм се бе провалил още по-пълно, отколкото първия.

— Не драматизирай нещата — успокои го Майрън Броновски. — Сам не очакваше да постигнеш нещо. Така каза. — Той подхвърляше във въздуха фъстъци и когато падаха, ги ловеше с дебелите си устни. Никога не пропускаше. Не беше нито твърде висок, нито твърде слаб.

— От това не ми става по-приятно. Но ти си прав, няма никакво значение. Има други неща, които мога и възнамерявам да направя, а освен това разчитам на теб. Ако можеш само да установиш…

— Не завършвай, Пит. Чувал съм го вече. Трябва само да разгадая начина, по който мисли нечовешки разум.

— Разум по-добър от човешкия. Тези същества от паравселената полагат усилия да ги разберем.

— Може и да е така — въздъхна Броновски, — но се опитват да го направят посредством моя разум, за който понякога мисля, че е по-добър от човешкия, но не много. Често лежа буден сред нощния мрак и си задавам въпроса дали различни видове разум въобще са в състояние да влязат във връзка помежду си; а когато съм изкарал особено тежък ден, се питам дали изразът „различни видове разум“ има някакъв смисъл.

— Има — заяви разярено Ламонт и в джобовете на престилката ръцете му явно се свиха в юмруци. — Той означава Хелъм и мен. Означава този герой-глупак доктор Фредрик Хелъм и мен. Ние сме различни по разум, защото когато му говоря, той не разбира. Идиотското му лице става още по-червено, изпулва очи и престава да чува. Бих казал, че мозъкът му отказва да работи, но нямам доказателства за други състояния, които също евентуално преустановяват дейността му.

— Що за маниер да се говори за бащата на Електронната помпа — измърмори Броновски.

— Точно така. Прочутият баща на Електронната помпа. Незаконна рожба. По същество приносът му е съвсем малък. Зная.

— И на мен ми е известно. Често си ми го изтъквал — прибави Броновски и подхвърли нагоре нов фъстък. Не го изпусна.

1

Случило се тридесет години преди това. Фредрик Хелъм бил радиохимик, мастилото по докторската му дисертация още не било изсъхнало и той не давал никакви признаци, че ще разтърси света.

Разтърсването на света започнало с факта, че една прашна стъкленица за реактиви с надпис: „Метал волфрам“ стояла на бюрото му. Не била негова; никога не я бил използувал. Останала му наследство от някакъв неустановен ден в миналото, когато друг обитател на стаята поискал волфрам поради отдавна забравена причина. В същност дори вече не било волфрам. Съдържанието се състояло от малки гранули, обвити от дебел слой окис — сиви и прашни. Никому непотребни.

Един ден Хелъм влязъл в лабораторията (за да бъдем точни, било 3 октомври 2070 г.), започнал работа, внезапно спрял преди десет часа, втренчил поглед в стъкленицата и я повдигнал. Била все така прашна, с все така избелял етикет, но той се провикнал:

— Майната му, кой, по дяволите, си е играл с тая стъкленица?

Така поне твърдеше Денисън, който дочул провикването и след едно поколение разправил всичко на Ламонт. Официалното описание на откритието, както е дадено в книгите, е лишено от солените изрази. Човек остава с впечатлението за химик с остър поглед, който долавя промяната и незабавно прави дълбокомислени изводи.

Не било така. Хелъм не се нуждаел от волфрама; той нямал никаква стойност за него и фактът, че някой е бъркал в стъкленицата въобще не бил от значение за него. Но той мразел всякаква чужда намеса по бюрото му (както толкова други) и подозирал, че някои хора изгарят от желание да му се бъркат, подтиквани от чиста злоба.

На времето никой не си признал, че знае нещо по въпроса. Бенджамин Алън Денисън, който дочул първоначалното провикване, бил в стаята си точно от другата страна на коридора, а двете врати стоели отворени. Той вдигнал очи и срещнал обвиняващия поглед на Хелъм.

Не обичал особено Хелъм (никой не го обичал) и предишната нощ бил спал зле. Както си спомняше по-късно, останал доволен, че има върху кого да си излее лошото настроение, а Хелъм бил при това най-подходящият кандидат.

Когато Хелъм вдигнал стъкленицата пред лицето си, Денисън се отдръпнал с явно отвращение.

— Защо, по дяволите, ще ме интересува твоя волфрам? — попитал го той. — Защо изобщо да му обръщам внимание? Ако погледнеш добре стъкленицата, ще се увериш, че не е отваряна през последните двадесет години; и ако не я беше опипал с мърлявите си лапи, щеше да видиш, че никой не я е докосвал.

Хелъм бавно се изчервил от гняв. Казал рязко:

— Слушай, Денисън, някой е сменил съдържанието. Това не е волфрам.

Денисън си позволил леко, но ясно да изсумти.

— Ти пък как го разбра?

От такива неща — дребнави подмятания и безцелни намеци — се изгражда историята.

Подобна забележка е щяла да бъде неуместна във всеки случай. Денисън, завършил също така наскоро като Хелъм, бил много по-изявен студент и бил смятан за перспективния млад учен на отдела. Хелъм го разбирал, и което било още по-лошо, Денисън също го знаел и не го криел. Неговата забележка „Ти пък как го разбра?“, с явното и непогрешимо наблягане на местоимението „ти“, била достатъчна причина за всичко, което последвало.

Без тази забележка Хелъм никога нямало да стане най-великия и най-уважавания учен в историята, за да използуваме точния израз употребен по-късно от Денисън в интервюто му с Ламонт.

Официалната версия е, че онази съдбоносна сутрин Хелъм влязъл, забелязал, че прашните сиви гранули са изчезнали — не бил останал дори прах по вътрешната повърхност на стъкленицата — и на тяхното място имало чист желязно-сив метал. Естествено, той се заел да разследва случая…

Но нека оставим настрана официалната версия. Виновникът бил Денисън. Ако той се бе ограничил само да отрече или да повдигне рамена, вероятно Хелъм е щял да пита и други, а след като му дотегнало необяснимото събитие, е щял да бутне встрани стъкленицата и да остави по-сетнешната трагедия — едва доловима или драстична (в зависимост от това колко време е щяло да се забави разкриването) да ръководи бъдещето. Във всеки случай Хелъм е нямало да се извиси върху крилата на вихъра.

Но на язвителната забележка „Ти пък как го разбра?“ Хелъм можел единствено да отвърне ожесточено:

— Ще ти докажа, че зная.

След това нищо не било в състояние да го спре да не стигне до крайност. Анализът на метала в старата стъкленица се превърнал за него в първостепенна задача и основната му цел била да изличи надменността от тънконосото лице на Денисън и вечната презрителна гънка от бледите му устни.

Денисън никога не забравил този миг, защото неговата забележка станала причина Хелъм да получи Нобелова награда, а той самият да изпадне в забрава.

Не можел да знае (но дори и да го знаел, това нямало да го заинтересува), че у Хелъм преобладава твърдата упоритост, уплашената необходимост на посредствеността да защити гордостта си, която щяла да доведе до сполука по онова време по-успешно, отколкото би го сторила голямата природна надареност на Денисън.

Хелъм се заел незабавно и лично с проблема. Отнесъл метала в отдела за масова спектрография. Тъй като бил специалист по излъчванията, постъпката му изглеждала естествена. Познавал лаборантите в отдела, бил работил с тях, а и проявил настойчивост. Толкова настоявал, че неговият анализ изпреварил проекти с много по-голямо значение и стойност.

Операторът на масовия спектрограф накрая заявил:

— Ами не е волфрам.

Широкото, лишено от хумор лице на Хелъм се сбръчкало в сурова усмивка.

— Много добре. Ще съобщим това на детето-чудо Денисън. Искам писмен отчет и…

— Почакайте, доктор Хелъм. Казах ви, че не е волфрам, но това не означава, че зная какво е.

— Как така не знаете какво е?

— Искам да кажа, че резултатите са смешни. — Лаборантът се замислил за малко. — В същност те са невъзможни. Отношението заряд-маса е съвсем погрешно.

— В какво е погрешно?

— Много е високо. Не може да съществува такова отношение.

— Добре тогава — рекъл Хелъм и независимо от подбудите, които го вдъхновявали, следващата му забележка го извела на пътя към Нобеловата награда и може дори да се твърди, че я е заслужил — установете честотата на характеристичното рентгеново излъчване и изчислете заряда. Не стойте спокойно и не ми разправяйте, че нещо си било невъзможно.

След няколко дни в стаята на Хелъм влязъл смутеният лаборант.

Хелъм не обърнал внимание на обърканото му изражение — никога не проявявал чувствителност — и го попитал:

— Установихте ли… — на свой ред погледнал неспокойно към Денисън, който седял зад бюрото в собствената си лаборатория, и затворил вратата. — Установихте ли какъв е зарядът на ядрото?

— Да, но стойността е невъзможна.

— Добре, Трейси, повторете изследването.

— Повтарях го над десет пъти. Резултатът остава все същият.

— Щом сте извършили правилно измерването, това ще е резултатът. Не спорете с фактите.

Трейси се почесал зад ухото и казал:

— Налага се, докторе. Ако се отнеса сериозно към измерванията, ще излезе, че сте ми дали плутоний 186.

— Плутоний 186? Плутоний 186?

— Зарядът е +94. А масата е 186.

— Но това е невъзможно. Не съществува такъв изотоп. Не може да бъде.

— Точно това ви разправям. Но така показват измерванията.

— Но в такъв случай ядрото остава с петдесет неутрона по-малко. Не може да съществува плутоний 186. Невъзможно е да се натъпчат деветдесет и четири протона в едно ядро със само деветдесет и два неутрона и да се очаква, че ще се задържат там дори за една трилионна от трилионната от секундата.

— Точно това ви разправям, докторе — повторил търпеливо Трейси.

Тогава Хелъм млъкнал и се замислил. Липсвал неговият волфрам, а един от изотопите му — волфрам 186, бил стабилен. Волфрам 186 имал 74 протона и 112 неутрона в ядрото си. Можело ли нещо да превърне двадесет неутрона в двадесет протона? Наистина, това било невъзможно.

— Има ли признаци на радиоактивност? — попитал Хелъм, като търсел сляпо някакъв път, който да го изведе от лабиринта.

— Помислих и за това — отвърнал лаборантът. — Стабилен е. Напълно стабилен.

— Тогава е невъзможно да бъде плутоний 186.

— Непрекъснато ви го повтарям, докторе.

— Добре, дайте ми това вещество — рекъл безнадеждно Хелъм.

Останал отново сам, той седял и се вглеждал слисано в стъкленицата. Най-близкият стабилен изотоп на плутония бил плутоний 240, а при него били необходими 146 неутрона, за да накарат 94-те протона да се задържат заедно с някакво подобие на частична стабилност.

Какво можел да направи? Не било по силите му и съжалявал, че се заел. Чакала го истинска работа, а тази загадка нямала нищо общо с него. Трейси вероятно бил допуснал някаква глупава грешка или масовият спектрометър е бил разстроен, или…

Какво пък? Да забрави цялата история!

Но Хелъм не можел да си го позволи. Рано или късно Денисън непременно щял да се отбие при него и с дразнещата си полуусмивка щял да го попита какво става с волфрама. И какво щял да му отговори тогава Хелъм? Можел ли да му заяви: „Не е волфрам, както твърдях“.

Денисън сигурно щял да попита: „Охо, и какво е в такъв случай?“ и нищо, което е възможно да си въобрази човек, не би накарало Хелъм да се изложи на подигравките, които биха последвали твърдението, че е плутоний 186. Трябвало да разбере какво е и да го постигне сам. Явно не можел на никого да се довери.

И така две седмици по-късно влязъл в лабораторията на Трейси, изпаднал в нещо, което можело да се опише като силен гняв.

— Ей, нали ми казахте, че това вещество не е радиоактивно?

— Какво вещество? — отвърнал Трейси автоматично, преди да си спомни.

— Веществото, което нарекохте плутоний 186 — допълнил Хелъм.

— Аха. Ами то беше стабилно.

— Толкова стабилно, колкото и умственото ви състояние. Ако това вещество наричате стабилно, мястото ви е във водопроводна работилница.

— Добре, докторе — смръщил вежди Трейси. — Дайте го да опитаме. — По-късно казал: — Нищо не разбирам! Наистина е радиоактивно. Не много, но излъчва. Не разбирам как не съм го установил.

— И какво доверие да имам на глупостите ви за плутоний 186?

Цялата история била вече хванала Хелъм за гърлото. Загадката станала толкова отчайваща, че се превърнала в лична обида. Който и да бил сменил стъклениците или съдържанието, навярно отново е направил замяна или е създал нов метал само и само, за да го изкара глупак. И в двата случая той бил готов да разруши Вселената, ако се наложи… и ако е по силите му, но да разреши проблема.

Притежавал упоритост и енергия, които не бивало да се пренебрегват. Отишъл при Дж. К. Кантрович, който по онова време изживявал последната година от собствената си доста забележителна кариера. Трудно било да се осигури помощта на Кантрович, но щом веднъж успял, тя се оказала изключително ползотворна.

В същност два дни по-късно той се втурнал възбуден в лабораторията на Хелъм.

— Докосвали ли сте с ръце веществото?

— Малко — отвърнал Хелъм.

— Недейте. Ако имате още от него, не го докосвайте. Излъчва позитрони.

— Какво?

— Най-мощните позитрони, които съм наблюдавал… И данните ви за радиоактивността му са твърде ниски.

— Твърде ниски?

— Съвсем явно. Тревожи ме и това, че всяко измерване, което извършвам, дава малко по-висок резултат от предишния.

6 (продължение)

Броновски намери една ябълка в големия джоб на сакото си и я захапа.

— Е, добре, видя се с Хелъм и те изхвърлиха, както се очакваше. Какво ще правиш сега?

— Не съм решил окончателно. Но каквото и да е, ще го накара да си седне на дебелия задник. Знаеш ли, разговарях с него веднъж по-рано, преди години, когато за първи път дойдох тук; тогава го смятах за велик човек. Велик човек… Това е най-великият мошеник в историята на науката. Знаеш ли, написа отново историята на Помпата, написа я втори път ей тук… — Ламонт се почука по слепоочието. — Вярва на собственото си въображение и се бори за него с налудничава ярост. Той е пигмей със само един единствен талант — способността да убеждава другите, че е гигант.

Ламонт погледна широкото, ведро лице на Броновски, което се бе сбръчкало в гримаса на удоволствие и се засмя принудено.

— Е, добре, това не дава никакъв резултат, пък и преди съм ти го разправял.

— Много пъти — съгласи се Броновски.

— Но ме вбесява, че целият свят…

2

Питър Ламонт бил двегодишен, когато Хелъм за първи път взел в ръка променения волфрам. Навършил двадесет и пет години и още преди мастилото по собствената му докторска дисертация да изсъхне, той постъпил в Първа помпена станция като едновременно с това приел предложеното му място във Физическия факултет на университета.

За младия човек това било изключително постижение. Първа помпена станция нямала блясъка на по-късните централи, но тя била прародителят на всички тях, на цялата мрежа, която опасвала планетата, макар новата технология да била създадена само преди две десетилетия. Никакво друго постижение в напредъка на технологията не се развивало толкова бързо и така пълно, а и защо не? То означавало безплатна енергия — без ограничения и без проблеми. За целия свят то представлявало дядо Коледа и лампата на Аладин.

Ламонт постъпил на работа, за да се занимава с проблеми на най-високо теоретично и абстрактно ниво, но го заинтересувала смайващата история за развитието на Електронната помпа. Дотогава тази история не била написана от никой, който наистина да разбира теоретичните й принципи (доколкото въобще могат да бъдат разбрани) и който да притежава способността да ги изложи на достъпен за широката публика език. Наистина, самият Хелъм бил написал няколко статии за средствата за масова информация, но те не представлявали свързана, аргументирана история, каквато Ламонт копнеел да състави.

Отначало се възползувал от статиите на Хелъм, други публикувани спомени — официалните документи, така да се каже — като стигнал до разтърсилата света забележка — „Великото прозрение“, както често я наричаха (винаги с главна буква).

По-късно, разбира се, след като се разочаровал, Ламонт започнал да рови по-надълбоко и в съзнанието му се породил въпросът дали великата забележка на Хелъм действително е негова. Била направена на семинара, който бележи истинското начало на електронната помпа, и въпреки това се оказало изключително трудно да се узнаят подробности за този семинар и почти невъзможно да се намерят записи от изказванията.

Накрая Ламонт заподозрял, че неяснотата на следите, оставени върху пясъка на времето от този семинар, не е съвсем случайна. При най-обикновено съпоставяне на няколко неща изглеждало твърде вероятно Джон Ф. К. Макфърленд да е казал нещо много наподобяващо съдбовното изявление на Хелъм — и то преди него.

Ламонт се срещнал с Макфърленд, който въобще не фигурирал в официалния отчет; по онова време изследвал горните слоеве на атмосферата и по-специално слънчевия вятър. Положението му не било от най-блестящите, но давало известни облаги и до голяма степен било свързано с ефектите от действието на помпата. Макфърленд явно избягнал забравата, постигнала Денисън.

Той се държал достатъчно учтиво с Ламонт и с желание разговарял с него на всяка тема, но не и за събитията на онзи семинар. За него просто не си спомнял.

Ламонт настоял, разказвал му за данните, които бил събрал.

Макфърленд извадил лулата си, напълнил я, огледал внимателно съдържанието й и казал със странно напрежение в гласа:

— Предпочитам да не си спомням, защото е без значение; наистина — няма никакво значение. Да предположим, че изявя претенции за изказването. Никой няма да ми повярва. Ще заприличам на идиот, при това обзет от мегаломания.

— И Хелъм ще се погрижи да ви пенсионират?

— Не твърдя подобно нещо, но не виждам каква полза ще имам. И каква е разликата в същност?

— Въпрос на историческа истина! — възкликнал Ламонт.

— Глупости. Историческата истина е, че Хелъм прояви упоритост. Той принуди всички да се заемат с изследванията, независимо дали искаха или не. Без него накрая стъкленицата с волфрам щеше да избухне и сам не зная колко жертви щеше да има. Навярно никога нямаше да намерим друга проба и вероятно въобще нямаше да стигнем до Помпата. Хелъм правилно си приписва заслугата, макар славата му да не е заслужена и ако това ви се струва безсмислено, не мога да ви помогна, защото в историята няма логика.

Ламонт не останал доволен от отговора, но трябвало да се задоволи с него, защото Макфърленд отказал да говори повече.

Историческата истина!

Част от историческата истина, по която нямало никакво съмнение, била че именно радиоактивността на „Хелъмовия волфрам“ (така го наричали по традиция) го изтикала на преден план. Нямало значение дали наистина е волфрам или не; дали някой е правил нещо с него или не; дори дали е бил или не невъзможен изотоп. Всичко това потънало в изумлението от нещо, неизвестно какво, чиято радиоактивност непрекъснато се повишавала при обстоятелствата, изключващи наличието на какъвто и да е вид радиоактивно разпадане в каквито и да са познати по онова време етапи.

След като минало известно време, Кантрович измърморил:

— По-добре ще е да го разстелем. Ако го държим на по-големи парчета ще се изпари или избухне, а може и двете едновременно и ще зарази половината град.

И така смлели го на прах, разделили го и отначало го смесили с обикновен волфрам, а когато волфрамът на свой ред станал радиоактивен, го поставили в графит, който има по-високо ефективно сечение спрямо излъчванията.

По-малко от два месеца след като Хелъм забелязал промяната в съдържанието на стъкленицата, в информация до главния редактор на „Нюклиър ривюз“ — с Хелъм като съавтор — Кантрович съобщил за съществуването на плутоний 186. По този начин първоначалното определение на Трейси взело връх, но името му не било споменато нито тогава, нито по-късно. От този момент волфрамът на Хелъм започнал да придобива епични мащаби, а Денисън забелязал промените, които накрая го превърнали в нищожество.

Че съществувал плутоний 186, било достатъчно объркващо. Но всичко се усложнявало още повече от факта, че в началото бил стабилен, а след това ставал все по-радиоактивен.

Организирали семинар, на който да се занимаят с проблема. Председателствувал го Кантрович и това е интересен исторически факт, защото за последен път в историята на електронната помпа голямо събрание във връзка с нея било председателствувано от някой друг, а не от Хелъм. В същност Кантрович починал пет месеца по-късно и единствената личност с достатъчно голям авторитет да държи Хелъм в сянка, била отстранена.

Работата на семинара се оказала изключително безплодна, докато Хелъм не направил своето Велико прозрение, но според възстановената от Ламонт версия действителният обрат настъпил през обедната почивка. По това време Макфърленд, за когото в официалния протокол не се споменава да е казал каквото и да било, макар да е записан в състава на участниците, подхвърлил:

— Знаете ли, нуждаем се от малко фантазия. Да предположим…

Разговарял с Дидрик ван Клемънс, който записал разговора чрез собствена стенографска система в личните си бележки. Ван Клемънс бил починал много преди Ламонт да открие тази следа и макар бележките му да убедили Ламонт, налагало се да признае, че без допълнително потвърждение нямало да бъдат меродавни. Нещо повече — нямало начин да се докаже, че Хелъм е дочул забележката. Ламонт бил готов да се обзаложи на цяло богатство, че Хелъм се е намирал наблизо, но тази готовност също не можела да послужи за доказателство.

Но дори да предположим, че Ламонт успеел да го докаже. С това щяла да се накърни колосалната, гордост на Хелъм, но не и положението му. Възможно било да се твърди например, че за Макфърленд тази забележка била просто плод на фантазията. А именно Хелъм я сметнал за нещо повече. Хелъм застанал пред другите и я изказал официално, като поел риска да му се присмеят. Макфърленд никога не би и помислил да съобщи официално своята „малка фантазия“.

Ламонт би могъл да изтъкне по този повод, че Макфърленд бил известен ядрен физик с авторитет, който рискувал да загуби, докато Хелъм в качеството си на млад радиохимик можел да си говори каквото си иска в областта на ядрената физика и като външен човек да му се размине.

Както и да е, но според официалния протокол ето какво казал Хелъм:

— Джентълмени, така няма да стигнем доникъде. Затова ще направя едно предложение, не защото е смислено, а защото е по-малко глупаво от всичко, което чух досега… Пред нас се намира едно вещество — плутоний 186; то изобщо не може да съществува, а да не говорим, че е невъзможно да бъде стабилно поне за миг, ако са валидни природните закони на Вселената. Следователно щом несъмнено съществува и по начало като стабилно вещество, то трябва да е съществувало — поне в началото — в място, време или обстоятелства, при които природните закони на Вселената са били други, различни от нашите. Грубо казано, веществото, с което се занимаваме, въобще не произхожда от нашата Вселена, а от друга — съседна, успоредна вселена. Наречете я както искате.

Пренесено тук — не твърдя, че зная как се е появило — то все още е било стабилно и предполагам, че е така, защото е донесло със себе си законите на собствената си вселена. Фактът, че започна бавно да излъчва и да повишава радиоактивността си, вероятно означава, че законите на нашата Вселена бавно са се пропили в него — ако разбирате какво искам да кажа.

Трябва да изтъкна, че в същото време, когато се появи плутоният 186, известно количество волфрам съставен от няколко стабилни изотопа, включително волфрам 186, изчезна. Навярно е преминало в успоредната вселена. Все пак логично е да се предположи, че е по-просто да стане обмяна на маса, отколкото да се извърши едностранно прехвърляне. В успоредната вселена волфрам 186 сигурно представлява същата аномалия, каквато е за нас плутоний 186. Възможно е отначало да е бил стабилен, а след това бавно да е ставал все по-радиоактивен. Там той може да послужи за източник на енергия също както тук съществува възможност да се използува плутоният 186.

Присъствуващите навярно са слушали смаяни, защото не са записани никакви прекъсвания — поне до последното изречение, когато Хелъм е трябвало да си поеме дъх и да се учуди на собствената си смелост.

Някой от слушателите (предполага се, че е Антоан-Жером Лапен, макар от протокола да не става ясно) попитал дали професор Хелъм иска да каже, че някакво разумно същество от паравселената съзнателно е направило замяната, за да получи източник на енергия. Така изразът паравселена, явно съставен като съкращение на паралелна вселена, навлязъл в езика. В този въпрос се съдържа първата записана употреба на термина.

Последвало кратко мълчание и после Хелъм, по-смел от всеки друг път, заявил — и в това е същността на Великото прозрение:

— Да, точно така мисля и смятам, че източникът на енергия не ще може да се използува на практика, освен ако Вселената и паравселената работят заедно — всяка със своята половина от една помпа, която ще прехвърля енергия от тях на нас и от нас на тях, като се възползува от разликата в природните закони на двете вселени.

Точно тогава Хелъм възприел израза паравселена и го обсебил. Освен това пръв използувал думата „Помпа“ (оттогава винаги се пише с главна буква) във връзка с проблема.

В официалния отчет проличава тенденцията да се създаде впечатлението, че предложението на Хелъм веднага се е приело, но не било така. Хората, които въобще проявили желание да го обсъждат не го сметнали за нещо повече от забавно предположение. Кантрович по-специално не казал нито дума. Това се оказало от съдбоносно значение за кариерата на Хелъм.

Хелъм едва ли би успял сам да се справи с всички теоретически и практически последствия от собственото си предположение. Била необходима специална група и я създали. Но никой от групата — докато не станало твърде късно — не изказвал открита поддръжка за предложението. Когато успехът станал вече несъмнен, хората свикнали да смятат, че той се дължи на Хелъм, само на Хелъм. За целия свят именно Хелъм, и то сам, бил открил веществото, него го било осенило Великото прозрение и той го бил изказал; поради това го провъзгласили за баща на Електронната помпа.

И така в различни лаборатории поставяли изкусително гранули волфрам. В един от всеки десет случая се извършвала замяна и се получавали нови количества плутоний 186. Оставяли за примамка и други елементи, но ги отхвърляли… Където и да се появявал плутоний 186, който и да донасял метала в централната изследователска организация, работеща върху проблема, за хората това било ново количество от „волфрама на Хелъм“.

Хелъм отново много успешно представил пред широката публика някои аспекти на теорията. За собствена изненада (както заявил по-късно) открил, че му се отдава да пише и с удоволствие популяризирал проблема. Освен това успехът сам набирал инерция и хората започнали да приемат информация само от Хелъм.

В прочулата се по онова време статия в „Норт америкън сънди телетаймс уикли“ той пише: „Не сме в състояние да кажем по какви и колко начина законите на паравселената се отличават от нашите, но можем да предположим с известна сигурност, че силното ядрено взаимодействие, което е най-голямата сила, известна в нашата Вселена, е още по-силно в паравселената; навярно стотина пъти по-силно. Това означава, че протоните по-лесно се групират въпреки електростатичното им привличане и че ядрото се нуждае от по-малко неутрони, за да постигне стабилност.

Плутоний 186, който е стабилен в тяхната вселена, съдържа твърде много протони, или прекалено малко неутрони, за да остане стабилен в нашия свят с неговото по-малко ефикасно ядрено взаимодействие. Попаднал в нашата Вселена, плутоний 186 започва да излъчва позитрони, като при това освобождава енергия и с всеки излъчен позитрон един протон в някое ядро се превръща в неутрон. Накрая двадесет протона във всяко ядро са се превърнали в неутрони и плутоният 186 е станал волфрам 186, който по законите на нашата Вселена е стабилен. В този процес двадесет позитрона от всяко ядро се елиминират. Те се сблъскват с двадесет електрона, съединяват се с тях и ги унищожават, при което се освобождава още енергия, така че накрая нашата Вселена остава с двадесет електрона по-малко за всяко ядро плутоний 186, което ни изпращат.

Междувременно волфрамът 186, който влиза в паравселената е нестабилен поради противоположната причина. По законите на паравселената той има твърде много неутрони или не му достигат протони. Ядрото на волфрам 186 започва да излъчва електрони, като при това непрекъснато освобождава енергия и с всеки излъчен електрон един неутрон се превръща в протон, докато накрая веществото отново става плутоний 186. С всяко изпратено в нея ядро волфрам 186 паравселената се обогатява с двадесет електрона.

Двете вещества плутоний и волфрам могат да се обменят в безкраен цикъл между Вселената и паравселената, като освобождават енергия най-напред в единия свят, после в другия, а чистият ефект е прехвърлянето на двадесет електрона от нашата Вселена в тяхната за всяко преминало границата ядро. И двете страни могат да получават енергия от този процес, който всъщност представлява «Междувселенска електронна помпа.»“

3

Ламонт нямал основание да се съмнява в корените на този авторитет и с известно страхопочитание към героя (споменът, за което по-късно го смущавал и той се опитал — с известен успех — да го отстрани от мислите си) за първи път се заел да уреди по-продължителен разговор с Хелъм във връзка с историята, която искал да напише.

Хелъм се оказал податлив. За тридесет години авторитетът му сред хората толкова се извисил, че човек се чудел защо носът му не опира в тавана. Във физическо отношение бил остарял величествено, макар и не благовидно. Тялото му било масивно и това му придавало добавъчна тежест, а на грубите черти на лицето си придавал своеобразен израз на интелектуално спокойствие. Той все още бързо се изчервявал, а лесно наранимото му самомнение било пословично.

Преди Ламонт да влезе при него, Хелъм бил направил кратка справка. Той казал:

— Вие сте доктор Питър Ламонт и, както ми съобщиха, сте поработили добре в областта на паратеорията. Спомням си вашия труд. Беше върху парасинтеза, нали?

— Да, сър.

— Припомнете ми. Разправете ми за работата си. По-простичко, разбира се, сякаш говорите на дилетант. В същност — и той се подсмихнал — в известно отношение аз наистина съм дилетант. Нали знаете, че съм само радиохимик. И не съм велик теоретик, освен ако включите в сметката по някоя идея от време на време.

Тогава Ламонт приел това като искрено изявление, а и речта навярно не е била толкова неприлично снизходителна, каквато той настояваше по-късно, че е била. Но както установил след това Ламонт, или поне както твърдеше, за метода на Хелъм било типично да усвоява основното от работата на другите. После можел да говори по въпроса, без да дава много подробности за първоизточника или без да го споменава въобще.

Но по-младият Ламонт на времето бил доста поласкан и веднага се впуснал да обяснява с онова многословие, в което изпада човек, когато разправя за собствените си открития.

— Не мога да кажа, че съм постигнал много, доктор Хелъм. Да се извеждат природните закони на паравселената — паразаконите — е несигурна работа. Върху твърде малко можем да се облегнем. Започнах с малкото, което знаем, и не допусках нови отклонения, за които липсват данни. Изглежда очевидно, че при по-силно ядрено взаимодействие синтезът на малки ядра ще става по-спонтанно.

— Парасинтез — подхвърлил Хелъм.

— Да, сър. Същността се състоеше в това да се изяснят подробностите. Необходимият математически механизъм беше доста хитроумен, но след като се направят някои трансформации, затрудненията започват да изчезват. Излиза например, че литиевият хибрид може да се доведе до взривен синтез при температура четири степени по-ниска, отколкото тук. За да експлоадира при нас литиев хибрид, е необходима температурата на ядрената бомба, докато в паравселената ще свърши работа и обикновен заряд динамит. Съществува известна вероятност в паравселената литиевият хибрид да може да се запали и с клечка кибрит, но това едва ли е възможно. Осведомени сте, че им предлагахме литиев хибрид, тъй като за тях ядрената енергия трябва да е нещо обичайно, но те не го и докоснаха.

— Да, зная.

— Явно, за тях е твърде рисковано; също като да се използуват тонове нитроглицерин в ракетни двигатели… само че още по-лошо.

— Много добре. И сега сте се заели да напишете история на Помпата.

— Неофициална, сър. Когато бъде готов ръкописът, ще ви помоля да го прочетете, ако се съгласите, така че ще се възползувам от личните ви спомени за събитията. В същност, ако имате време, бих искал още сега да се възползувам от тях.

— Мога да ви отделя малко време. Какво искате да знаете? — Хелъм се усмихвал.

За последен път се усмихнал в присъствието на Ламонт.

— Конструирането на ефективна и практична Помпа, професор Хелъм, е станало с изключителна бързина — започнал Ламонт. — Щом проектът „Помпа“…

— Проектът „Междувселенска електронна помпа“ — поправил го Хелъм, като продължавал да се усмихва.

— Да разбира се — съгласил се Ламонт и прочистил гърлото си. — Просто използувах популярното название. Щом като се поставило начало на проекта, инженерните детайли били разработени с голяма бързина и никакви отклонения.

— Вярно — заявил Хелъм с известно самодоволство. — Хората се опитваха да ме убедят, че е моя заслугата за енергичното и творческо ръководство, но не бих желал да наблягате твърде много върху това в книгата. Факт е, че в проекта участвуваха много изключително талантливи хора и не ми се иска великолепната работа на отделните членове да се затъмни от преувеличения за моята роля.

Ламонт поклатил глава с лека досада. Забележката му се сторила неуместна.

— Изобщо нямах това предвид. Става въпрос за разума на другата страна — на парахората, за да използувам популярния израз. Те са поставили началото. Ние сме ги открили след първата размяна на плутоний за волфрам, но те първи са ни намерили, за да извършат замяната, като са се облягали само на теорията, без никакъв намек, подобен на тяхната постъпка. Освен това и желязното фолио, което са ни изпратили…

Усмивката на Хелъм изчезнала и то завинаги. Той се намръщил и казал на висок глас:

— Символите въобще не бяха дешифрирани. Нищо в тях…

— Геометричните фигури са били разбрани, сър. Прегледах ги и е напълно ясно, че указват каква да бъде геометрията на Помпата. Струва ми се, че…

Хелъм избутал назад стола си с гневно стържене.

— Да ги нямаме такива, млади човече — рекъл той. — Ние свършихме цялата работа, а не те.

— Да… но не е ли вярно, че те…

— Че те какво?

В този миг Ламонт осъзнал каква буря от емоции е предизвикал, но не разбирал причината. Продължил неуверено:

— Че са по-интелигентни от нас… че са извършили действителната работа. Нима има някакво съмнение в това, сър?

Хелъм се бил изправил на крака със зачервено лице.

— Има всякакви съмнения — викнал той. — Няма да позволя мистицизъм по този въпрос. Твърде много мистицизъм се е натрупал. Вижте какво, млади човече — той пристъпил към все още седналия и напълно смаян Ламонт, заканил му се с дебелия си пръст, — ако във вашата история се прокарва становището, че сме били марионетки в ръцете на парахората, тя няма да бъде издадена от нашия институт или въобще, ако ме питат мен. Не ще позволя човечеството и неговият разум да бъдат унижавани и няма да допусна парахората да се издигат в ролята на божества.

На Ламонт не му оставало друго освен да си отиде озадачен, много разстроен, задето е предизвикал враждебност там, където очаквал да намери доброжелателство.

След това установил, че историческите му източници внезапно започнали да пресъхват. Същите хора, които преди седмица били достатъчно словоохотливи, сега не си спомняли нищо и нямали време за нови срещи.

Отначало Ламонт се дразнел, а после постепенно започнало да го обзема гняв. Погледнал под друг ъгъл на събрания материал и докато преди само питал, сега започнал да притиска и да настоява. Когато го срещал някъде из отдела, Хелъм се смръщвал и гледал сякаш през него, а на свой ред Ламонт му хвърлял презрителни погледи.

В резултат Ламонт установил, че основната му кариера, на паратеоретик започнала да запада и все по-твърдо навлизал във втората си специалност — историк на науката.

6 (продължение)

— Проклетият му глупак — измърмори Ламонт, като си припомни. — Трябваше да бъдеш там, Майк, за да го видиш как изпадаше в паника при всяко предположение, че другата страна е била движеща сила. Поглеждам назад и се чудя как е било възможно да се срещнеш с него, дори случайно, и да не ти е ясно, че ще реагира по този начин. Бъди благодарен, че никога не се е налагало да работиш с него.

— Благодарен съм — отвърна равнодушно Броновски, — макар че понякога и ти не си ангел.

— Не се оплаквай. С работа като твоята нямаш проблеми.

— И никакъв интерес. Кой обръща внимание на подобна работа, освен самият аз и още пет души в целия свят. Може би още шестима… ако помниш.

— О, добре де — спомни си Ламонт.

4

Спокойната външност на Броновски не можела да излъже никого, който го познавал поне малко по-добре. Имал проницателен ум и не изоставял даден проблем, докато не му намери решение или не го разнищи докрай и установи, че не съществува никакво решение.

Да вземем например етруските надписи, върху които бе изградил славата си. Езикът е бил жив до първия век преди новата ера, но културният империализъм на римляните не оставил нищо след себе си и етруският изчезнал почти напълно. Малкото надписи, оцелели от римските погроми, и още по-зле — от безразличието, са написани с гръцки букви, за да могат да се произнасят, но нищо повече. Етруският език вероятно нямал никаква връзка със заобикалящите го езици; изглеждал твърде архаичен; по всичко личи, че дори не е бил индоевропейски.

Поради това Броновски се заел с друг език, който също нямал връзка със заобикалящите го езици; изглеждал твърде архаичен; вероятно дори не бил индоевропейски, но той бил жив и на него говорели хората в район не много отдалечен от мястото, където на времето живели етруските.

Как стои въпросът с езика на баските? — питал се Броновски. И използувал този език като ръководно начало. Други преди него също правили подобни опити и се отказвали. Но Броновски устоял.

Работата се оказала трудна, защото баският — изключително сложен език сам по себе си — помагал само най-общо. В процеса на работата Броновски откривал все повече причини да подозира съществуването на културни връзки между древните обитатели на Северна Италия и Северна Испания. Дори успял да изгради доста вероятно предположение за масово разселване на предкелтски племена, разпространили в Западна Европа език, чиито единствени оцелели далечни роднини били етруският и баският. За две хиляди години обаче езикът на баските еволюирал и бил замърсен с доста испански думи. Да се опита най-напред да установи началната му структура по времето на римляните и след това да го свърже с етруския, било изключително трудно интелектуално постижение и Броновски изненадал напълно филолозите в света с успеха си.

Самите преводи на етруските надписи се оказали изключително скучни и лишени от всякакво значение; повечето били обикновени надгробни надписи. Но преводът им смайвал и придобил изключителна стойност за Ламонт.

Не и в началото. За да бъдем напълно откровени, преводите били направени пет години, преди Ламонт да научи, че някога е съществувал народ като етруските. Но тогава Броновски дошъл в университета, за да изнесе традиционната годишна лекция и Ламонт, който обикновено отбягвал задължението да присъствува като член на факултета, този път отишъл.

Не защото разбирал от какво голямо значение е лекцията или защото изпитвал някакъв интерес. Просто ходел с една току-що дипломирала се студентка и трябвало или да присъствува на лекцията, или да отиде на музикален фестивал, който той на всяка цена искал да избегне. Връзката му не била задълбочена, доста незадоволителна от гледна точка на Ламонт и само временна, но тя го отвела на лекцията.

В същност той останал доволен. Далечната етруска цивилизация за първи път влязла в съзнанието му като нещо интересно, а проблемът да се дешифрира непознат език му се видял обаятелен. Като младеж той с удоволствие решавал криптограми, но се отказал от тях заедно с други детинщини в полза на значително по-трудните криптограми, задавани от природата, и накрая попаднал в паратеорията.

Лекцията на Броновски обаче го върнала към младежката наслада от бавното разгадаване на привидно случайно събрани и комбинирани символи, съчетани достатъчно трудно, за да придадат голяма стойност на задачата. Броновски бил специалист по криптограми от най-висока класа и Ламонт се наслаждавал от описанието му как разумът бавно навлиза в неизвестното.

Всичко това нямало да доведе до нищо — тройното съвпадение; посещението на Броновски в университетското градче, младежкото увлечение на Ламонт по криптограми, връзката с привлекателната млада дама, — ако Ламонт на следващия ден не се бил срещнал с Хелъм и изпаднал решително — а както установил по-късно и завинаги, — в немилост.

Един час след срещата Ламонт решил да се види с Броновски. Основният проблем оставал същият, който му се струвал напълно очевиден и който толкова обидил Хелъм. Тъй като го укорили заради него, Ламонт се чувствувал задължен да нанесе ответен удар — и то по същия проблем. Парахората действително били по-интелигентни от хората. Дотогава Ламонт бил убеден в това някак си естествено, като в нещо, което е по-скоро явно, отколкото от съществено значение. Но сега очевидно придобило основно значение. Трябвало да се докаже и фактът да се натика в гърлото на Хелъм; и по възможност накриво, с издадени навън шипове.

Ламонт установил, че не е останало нищо от предишното му обожание към героя, и затова изпитал удоволствие от подобна възможност.

Броновски все още бил в студентското градче, Ламонт го издирил и настоял да се срещнат.

Когато накрая се добрал до него, Броновски проявил любезна учтивост.

Ламонт отвърнал рязко на учтивостите, представил се с явно нетърпение и казал:

— Доктор Броновски, радвам се, че ви хванах, преди да си тръгнете. Надявам се, че ще ви убедя да останете по-дълго тук.

— Това навярно няма да се окаже особено трудно — отвърнал Броновски. — Предложиха ми място във факултета.

— А ще го приемете ли?

— Обмислям предложението. Струва ми се, че вероятно ще го приема.

— Наложително е. Ще се съгласите, като чуете какво имам да ви кажа. Доктор Броновски, с какво ви остава да се занимавате сега, след като разчетохте етруските надписи?

— Това не е единствената ми задача, млади човече. (Той бил пет години по-стар от Ламонт.) Аз съм археолог и етруската култура не е само в надписите, а предкласическата италианска култура не се свежда само до етруските.

— Но сигурно нищо не е така вълнуващо и не представлява такова предизвикателство за вас като етруските надписи?

— Признавам.

— Навярно бихте се зарадвали на нещо дори още по-вълнуващо, по-голямо предизвикателство и трилиони пъти по-значимо от онези надписи.

— Какво имате предвид, доктор… Ламонт?

— Съществуват надписи, които не са част от мъртва или каквато и да е култура на Земята, дори във Вселената. Има така наречените парасимволи.

— Чувал съм за тях. Дори съм ги виждал.

— В такъв случай сигурно изпитвате желание да се заемете с проблема, доктор Броновски? Иска ви се да разгадаете какво казват?

— Не изпитвам никакво желание, доктор Ламонт, защото те не представляват проблем.

Ламонт се взрял подозрително в него.

— Твърдите, че можете да ги разчитате?

Броновски поклатил глава.

— Бъркате. Искам да кажа, че въобще не мога да ги разчета, нито пък, че някой друг би могъл да го направи. Няма никаква основа. При земните езици — колкото и да са отмрели — винаги съществува възможността да се намери жив език или вече дешифриран мъртъв език, който да има някаква, макар и съвсем слаба, връзка с него. Ако и това липсва, остава фактът, че всеки земен език е бил писан от хора с човешки начин на мислене. Това представлява някаква отправна точка, колкото и нищожна да е тя. При парасимволите няма нищо подобно, така че те представляват проблем, за който явно няма решение. Неразрешимото не е проблем.

Ламонт с мъка се сдържал да не го прекъсне, но после избухнал:

— Грешите, доктор Броновски. Не искам да излезе, че ви давам уроци по собствената ви професия, но не сте запознат с някои от фактите, разкрити от моята наука. Имаме работа с парахора, за които не ни е известно почти нищо. Не знаем как изглеждат, как мислят, в какъв свят живеят; почти нищо, колкото и да е основно и фундаментално. Дотук сте прав.

— Но все пак разполагате с известни данни, така ли? — Броновски не се въодушевил. Извадил от джоба си пакетче сушени смокини и започнал да ги яде. Предложил на Ламонт, но той поклатил глава.

— Правилно — продължил Ламонт. — Знаем нещо от решително значение. По-умни са от нас. Първо, те са способни да извършват размяна през пролуката между вселените, докато ние играем само пасивна роля. — Той се прекъснал сам, за да попита: — Знаете ли нещо за „Междувселенската електронна помпа“?

— Малко — отвърнал Броновски. — Достатъчно, за да ви разбера, докторе, ако не говорите прекалено технически.

Ламонт веднага продължил.

— Второ, те са ни изпратили напътствия как да изготвим нашата част от Помпата. Не сме ги разбрали, но сме успели достатъчно добре да разчетем чертежите, за да извлечем от тях необходимите данни. Трето, те някак си ни усещат. Поне долавят например, кога им оставяме волфрам, за да го приберат. Знаят къде се намира и предприемат съответни действия. Ние не успяваме да направим подобно нещо. Има още факти, но тези са достатъчни, за да покажат, че парахората явно са по-умни от нас.

— Струва ми се обаче, че по този въпрос сте в малцинство — обадил се Броновски. — Уверен съм, че колегите ви не са съгласни с това твърдение.

— Не са. Но какво ви кара да стигнете до подобно заключение?

— Защото смятам, че съвсем явно грешите.

— Фактите са точни. А щом е така, как мога да греша?

— Вие само доказвате, че техниката на парахората е по-напреднала от нашата. А какво общо има това с интелекта? Слушайте — Броновски станал, за да свали сакото си и отново седнал полуизлегнат, закръгленото му тяло се отпуснало и нагънало най-удобно, сякаш физическото удобство му помагало да мисли, — преди около два века и половина американският морски капитан Метю Пери вкарал флотата си в пристанището на Токио. Японците, изолирани дотогава от света, се озовали пред значително превъзхождаща ги техника и решили, че няма да е разумно да рискуват и да окажат съпротива. Цяла нация от милиони воини се оказала безпомощна пред няколкото кораба, дошли отвъд океана. Доказва ли това, че американците са били по-умни от японците, или че само западната култура е била тръгнала по друг път на развитие? Явно второто, защото в течение на половин век японците успешно прекопирали западната техника, а след още половин век се превърнали в мощна индустриална държава, въпреки факта, че ги разгромили в една от войните по онова време.

Ламонт го изслушал сериозно и отвърнал:

— Мислил съм и по този въпрос, доктор Броновски, макар и да не знаех за японците… съжалявам, че не ми остава време да чета история. Но аналогията е погрешна. Става въпрос за нещо повече от превъзходство на техника — за разлика в степента на разума.

— Как е възможно да го твърдите, освен въз основа на предположения?

— Единствено поради факта, че са ни изпратили указания. Искали са по-бързо да изградим нашата част от Помпата; наложило се е да ни накарат нас да я направим. Не са могли да се прехвърлят физически; дори тънките железни фолия, върху които са гравирани посланията им (най-стабилното вещество и в двата свята), бавно повишават радиоактивността си и започват да се разпадат, макар не преди да сме снели копия от тях върху наши материали. — Ламонт млъкнал, за да си поеме дъх, усетил, че е прекалено възбуден, твърде встрастен. Не бивало да защищава прекалено пламенно своята кауза.

Броновски го изгледал с любопитство.

— Добре, изпратили са ни послания. И какъв извод правите от това?

— Че са очаквали да ги разберем. Нима са такива глупаци, че да ни изпращат сложни послания, и в някои случаи твърде обширни, ако знаят, че няма да ги разчетем? Ако не бяха чертежите им, доникъде нямаше да стигнем. Но ако са предполагали, че ще ги проумеем, то е било само защото са смятали, че същества като нас, с техника почти толкова напреднала като тяхната (и те са успели да направят такава преценка — още един аргумент в полза на твърдението ми), трябва да са разумни почти колкото тях и няма да им бъде прекалено трудно да разберат нещо от символите.

— Може да се дължи на наивността им — възразил Броновски неубедено.

— Значи според вас те мислят, че съществува само един говорим и писмен език и всеки друг разум, в друга вселена ще говори и пише като тях? Хайде де.

— Дори и да се съглася с вас — рекъл Броновски, — какво искате да направя? Разглеждах парасимволите; предполагам, че всеки археолог и филолог на Земята ги е виждал. Но не ми е ясно какво мога да направя; убеден съм, че същото се отнася и за другите. Никакъв напредък не е постигнат в продължение на повече от двадесет години.

— Истината е, че през тези двадесет години не е имало желание да се постигне напредък — заявил Ламонт натъртено. — Властите, отговорни за Помпата, не желаят да разчетат символите.

— Защо да не искат?

— Заради досадната възможност връзката с парахората да покаже, че те са значително по-разумни от нас. Защото ще излезе наяве, че по отношение на Помпата хората са партньори-марионетки и с това ще се нарани самочувствието им. И по-специално — Ламонт се опитал в гласа му да не прозвучи злоба, — защото Хелъм ще загуби заслугата да бъде баща на Електронната помпа.

— Да предположим, че се прояви желание да се постигне напредък. Какво може да се направи? Знаете, че желанията се различават от действителността.

— Биха могли парахората да се привлекат към сътрудничество, да се изпратят послания в паравселената. Никога не е правено, но би могло да се опита. Да се постави под парче волфрам послание върху метално фолио.

— О? Нима все още търсят нови количества волфрам, след като Помпата е в действие?

— Не, но ще забележат волфрама и ще предположат, че с него се опитваме да привлечем вниманието им. Можем дори да напишем посланието върху волфрамово фолио. Ако го вземат и въобще разберат нещо от него, макар и съвсем малко, ще ни изпратят обратно тяхно съобщение, в което ще включат каквото са разчели. Възможно е да съставят еквивалентни таблици на техния и нашия език или да използуват смесица от техни и наши думи. Ще стане нещо като последователно прехвърляне на топка — най-напред към тяхната страна, след това към нашата, после пак към тяхната и така нататък.

— И тяхната страна — подхвърлил Броновски — ще върши по-голямата част от работата.

— Да.

Броновски поклатил глава.

— Май няма да е забавно, а? Не ме привлича.

Ламонт го изгледал с надигащ се гняв.

— Защо не? Да не мислите, че няма да спечелите достатъчно известност? Достатъчно слава? Нима сте колекционер на слава? По дяволите, що за слава си спечелихте с етруските надписи? Изпреварихте пет души в света, може би шест. За тях сте известен и преуспял учен и те ви мразят. Какво друго? Изнасяте лекции по въпроса пред аудитории от няколко десетки слушатели и още на следващия ден те забравят името ви. Нима наистина това е целта ви в живота?

— Не драматизирайте.

— Добре. Няма. Ще намеря някой друг. Навярно ще продължи по-дълго, но както казахте, парахората ще свършат повечето от работата. Ако се наложи, сам ще се заема.

— Възложен ли ви е този проект?

— Не, не е. Какво от това? Или може би е още една причина, за да не се захващате. Проблеми на дисциплината? Няма закон, който да забранява преводите и винаги мога да поставя парче волфрам на бюрото си. Няма да съобщавам за евентуалните съобщения, получени в замяна на волфрама и с това ще наруша правилата за поведение на учените. Но кой ще се оплаче, след като преводът бъде направен? Ще работите ли с мен, ако ви гарантирам сигурност и запазя в тайна вашето участие? Ще изтървете славата, но навярно държите повече на сигурността. Е, какво — вдигнал рамене Ламонт, — ако се заема сам, поне няма да си имам грижи заради нечия сигурност.

Станал, за да си тръгне. И двамата мъже били ядосани, държали се един спрямо друг с онази вдървена любезност, която възприемаме при разговор с неприязнено настроен, но все още учтив събеседник.

— Надявам се — казал Ламонт, — че поне ще запазите в тайна нашия разговор.

Броновски също се бил изправил.

— Можете да сте сигурен в това — отвърнал той студено и те се ръкували едва докосвайки ръце.

Ламонт не очаквал да види Броновски. Започнал да се самоубеждава, че наистина ще бъде по-добре, ако сам поеме усилията по превода.

Но след два дни Броновски се озовал в лабораторията на Ламонт.

— Сега заминавам — съобщил му той доста рязко, — но ще се върна през септември. Приех мястото тук и ако това все още ви интересува, ще видя какво мога да направя по проблема за превода, за който споменахте.

Ламонт едва успял да изрази изненадан благодарността си и Броновски излязъл забързано, явно по-ядосан, загдето се е съгласил, отколкото защото се е опъвал преди.

След време станали приятели и Ламонт научил каква била причината Броновски да промени решението си. В деня след техния спор Броновски обядвал в клуба на факултета с група най-висши представители на университета, включително, разбира се и президента му. Броновски съобщил, че приема предложеното му място и своевременно ще изпрати официално писмо с този отговор; всички изразили задоволството си.

— Голяма чест ще бъде за нас — заявил президента — да имаме в университета именития преводач на итаските надписи. Голяма чест.

Грешката останала непоправена, разбира се, а усмивката на Броновски, макар и насилена, не трепнала. После ръководителят на катедрата по древна история обяснил, че президентът е по-скоро жител на щата Минесота, отколкото специалист по класическите дисциплини и тъй като езерото Итаска е източник на могъщата река Мисисипи, грешката на езика била естествена.

Но в комбинация с презрителното отношение на Ламонт към обхвата на славата му, забележката разтърсила Броновски.

Когато най-после научил за случката, Ламонт се развеселил.

— Не продължавайте — прекъснал го той. — И аз съм минал по този път. Казали сте си: „По дяволите, ще направя нещо, което дори този глупак няма да може да сбърка“.

— Нещо подобно — отвърнал Броновски.

5

Едногодишният им труд обаче дал твърде малко. Накрая посланията започнали да преминават оттатък и те получавали съобщения. Нищо.

— Направи каквото и да е предположение поне! — настоявал трескаво Ламонт пред Броновски. — Каквото и да е. И се опитай да им го обясниш.

— Точно това правя, Пит. Защо си толкова изнервен? Етруските надписи ми отнеха дванадесет години. Нима очакваш тази работа да продължи по-малко.

— Господи, Майк. Как ще си позволим да чакаме дванадесет години!

— Защо не? Слушай, Пит, забелязвам промяна в поведението ти. През последния месец си станал невъзможен. Не се ли разбрахме още от началото, че тази работа не може да се върши бързо и е необходимо да си наложим търпение. Вероятно разбираш, че имам и редовните си задължения в университета. Виж какво, вече няколко пъти съм те питал. Позволи ми отново да ти задам въпроса. Защо сега си се разбързал толкова?

— Защото бързам — отвърнал рязко Ламонт. — Защото искам да получа някакви резултати.

— Поздравления — рекъл сухо Броновски, — и аз искам същото. Слушай, да не очакваш да умреш скоро, а? Да не би лекарят да ти е съобщил, че криеш в себе си злокачествен тумор?

— Не, не — изръмжал Ламонт.

— Защо тогава?

— Няма значение — измърморил Ламонт и прибързано излязъл.

Когато за първи път се опитал да убеди Броновски да обединят силите си, Ламонт се оплаквал само от дребнавата упоритост на Хелъм по отношение на намека, че парахората били по-умни. Именно в това отношение и само в тази посока Ламонт искал да направи пробив. Нямал намерение да отива по-далеч — поне в началото.

Но през следващите месеци бил подложен на безброй огорчения. Забавяли исканията му за оборудване, техническа помощ, време за работа с компютъра; не одобрили заявката му за командировки; когато отделите провеждали общите си заседания, неизменно никой не обръщал внимание на изказванията му.

Мигът на разрив настъпил, когато Хенри Герисън, с по-малък стаж и опит от него, бил назначен за консултант; мястото придавало престиж и по право трябвало да се даде на Ламонт. Именно тогава възмущението на Ламонт нараснало толкова, че вече не му стигало да докаже правотата си. Копнеел да смаже Хелъм, да го унищожи.

Това чувство се подсилвало с всеки изминал ден, с всеки час от отношението към него на всички други в Помпената станция. Острият характер на Ламонт не предизвиквал симпатии, но все пак съществувало някакво доброжелателство към него.

Самият Герисън се чувствувал неудобно. Той бил кротък, приятен младеж, не търсел конфликти и когато застанал пред лабораторията на Ламонт, изразът на лицето му показвал до голяма степен неговите опасения.

— Ей, Пит — подхванал той, — мога ли да поговоря с теб?

— Колкото си искаш — отвърнал Ламонт намръщен, като избягвал да го погледне в лицето.

Герисън влязъл и седнал.

— Пит, не мога да се откажа от назначението, но искам да знаеш, че не съм се натискал за него. За мен е пълна изненада.

— Кой те кара да се отказваш? Пет пари не давам.

— Пит, цялата работа е в Хелъм. Ако аз се откажа, ще назначат някой друг, но не и теб. Какво си му направил на стареца?

Ламонт се нахвърлил върху него.

— Какво мислиш ти за Хелъм? Що за човек е според теб?

Герисън се изненадал. Облизал устни, потъркал си носа.

— Ами… — подел той, но замлъкнал.

— Велик човек? Блестящ учен? Вдъхновяващ водач?

— Ами…

— Позволи ми да ти кажа. Този човек е фалшив! Измамник! Докопал се до сегашния си авторитет и положение и се паникьосва да не би да ги загуби. Против мен е, защото знае, че го виждам в истинския му вид.

Герисън се усмихнал насилено.

— Да не би да си отишъл и да си му го разправил…

— Нищо не съм му казвал направо — отвърнал Ламонт мрачно. — Някой ден ще му наговоря всичко. Но той разбира. Знае, че съм единственият човек, когото не може да заблуди, макар и да си мълча.

— Но, Пит, какъв смисъл има да му го показваш? И аз не твърдя, че е най-великият човек в света, но защо да го разтръбявам? Подмажи му се малко. Кариерата ти е в негови ръце.

— Така ли? А неговата репутация е в моите ръце. Ще го разоблича. Ще го изложа на показ.

— Как?

— Моя си работа! — измърморил Ламонт, който в този миг нямал дори смътна представа как ще го постигне.

— Но това е смешно — реагирал Герисън. — Не можеш да спечелиш. Ще те погуби. Макар да не е Айнщайн или Опенхаймър, за обикновените хора е дори нещо повече. За двата милиарда жители на Земята той действително е баща на Електронната помпа и нищо, което ще направиш, няма да им повлияе, докато Електронната помпа е основата на човешкия рай. Докато това е вярно, Хелъм не може да бъде докоснат и си луд, ако мислиш, че ще успееш да му навредиш. По дяволите, Пит, кажи му, че е велик и се възползувай от благоволението му. Не ставай втори Денисън!

— Слушай, Хенри — нахвърли се Ламонт върху него, внезапно изпаднал в гняв, — защо не си гледаш собствената работа!

Герисън веднага станал и излязъл, без да каже нищо повече. Ламонт си спечелил нов враг; или поне загубил още един приятел. Накрая обаче решил, че цената не била висока, защото една забележка на Герисън тласнала събитията в друга насока.

Същността на неговата забележка била „…докато Електронната помпа е основата на човешкия рай… Хелъм не може да бъде докоснат“.

С тази мисъл, заседнала в мозъка му, Ламонт за първи път отклонил вниманието си от Хелъм и го насочил към Помпата. Дали тя наистина е основата за рая на Земята? Или в това има нещо нередно, дявол да го вземе? Всичко в историята е имало и тъмна страна. Каква е тя при Електронната помпа?

Ламонт познавал достатъчно добре развитието на паратеорията, за да знае, че въпросът за „нещо тъмно“ не е останал неизследван. Когато за първи път било съобщено, че основната промяна, предизвиквана от Помпата е преминаване на електрони от Вселената в паравселената, веднага се намерили хора да попитат: „А какво ще стане, когато се изпомпят всички електрони?“

Отговорът на този въпрос бил лесен. При най-усилена работа на Помпата в разумни граници запасът от електрони щял да стигне поне за трилион трилиони години, а Вселената, вероятно заедно с паравселената нямало да просъществуват дори малка част от това време.

Следващото възражение било по-изтънчено. Нямало възможност да се изпомпат всичките електрони през границата между двете вселени. При прехвърлянето на електрони паравселената ще придобива по-изразен отрицателен заряд, а Вселената — положителен. С всяка година разликата в зарядите ще нараства и ще става все по-трудно да се изпомпват електрони срещу отблъскването на противоположния заряд. Разбира се, в действителност се изпомпват неутрални атоми, но изражданията на орбиталните електрони в този процес създават ефективен заряд, който се повишава невероятно при последващите радиоактивни промени.

Ако съсредоточаването на заряда остане в точките на изпомпване, ефектът от атомите с изродени електрони, които се прехвърлят, би спрял незабавно целия процес, но разбира се, тук трябва да се вземе предвид дифузията. Концентрацията на заряди се разпръсва над Земята и ефектът от процеса на изпомпване е бил изчислен съобразно с това.

Повишеният положителен заряд на Земята принуждавал положително заредения слънчев вятър да отбягва планетата на по-голямо разстояние и магнитосферата се увеличила. Благодарение работата на Макфърленд (според Ламонт действителният автор на Великото прозрение) се доказало, че е постигнато определено равновесие, тъй като слънчевият вятър отвлича все повече положително заредени частици, които се отблъсквали от повърхността на Земята и бивали изтласквани по-високо в екзосферата. Когато се повишавала интензивността на изпомпване или се построявала нова помпена станция, чистият положителен заряд на Земята леко нараствал, а магнитосферата се разширявала с няколко километра. Промяната обаче била много малка, положителният заряд се отстранявал от слънчевия вятър и се разпръсвал към далечните краища на Слънчевата система.

Дори при това положение — дори ако се приеме най-голямата възможна скорост за разсейване на заряда — ще настъпи време, когато местната разлика в зарядите между Вселената и паравселената в точките на изпомпване ще нарасне достатъчно, за да прекрати процеса и това ще бъде малка част от времето, необходимо, за да се изчерпят всички електрони — грубо пресметнато около една трилионна от трилионната от това време.

Но това все още означавало, че изпомпването ще бъде възможно в продължение на трилион години. Само трилион години, но и те били достатъчно; щели да стигнат. Трилион години било много повече време, отколкото щяло да просъществува човечеството или дори Слънчевата система. И ако хората все пак оцелеят толкова дълго (или други същества, които биха ги наследили или заменили), тогава несъмнено би се намерило нещо, което да оправи положението. Много би могло да се постигне за трилион години.

Ламонт трябвало да се съгласи с това.

Но тогава се сетил за нещо друго, различна насока на мисълта, която сам Хелъм бил развил в една от статиите си, написани за широката публика. Издирил статията с известно отвращение. Налагало се да прочете какво е писал Хелъм, преди да се задълбочи в този въпрос.

В статията между другото пишело: „Поради винаги действуващата сила на гравитацията, ние сме свикнали да свързваме израза «надолу» с онзи вид неизбежна промяна, която можем да използуваме, за да произведем енергия, годна да се превърне в полезна работа. През миналите векове именно течащата надолу вода въртяла колела, а те на свой ред задвижвали енергийни машини като турбини и генератори. Но какво ще стане, ако цялата вода изтече надолу?

Невъзможно е да се получи повече работа, докато водата не се върне нагоре — а това изисква работа. В действителност, за да се върне водата нагоре, е необходима повече работа, отколкото получаваме, когато я пуснем да тече надолу. Така ние работим със загуба на енергия. За щастие Слънцето извършва това вместо нас. То изпарява водата от океаните, така че водните пари се издигат високо в атмосферата, образуват облаци и накрая падат отново под формата на дъжд или сняг. Водата се пролива в почвата на различни нива, подхранва изворите и потоците и винаги тече надолу.

Но не завинаги. Слънцето издига водните пари, само защото в ядрен смисъл то също тече надолу. И при това с невероятно по-голяма скорост, отколкото достига която и да е земна река, а когато изтече напълно, няма да съществува нищо, познато нам, което да го върне нагоре.

Всички източници на енергия в нашата Вселена текат надолу. Пред това сме безсилни. Всичко тече надолу само в една посока и можем да принудим нещо да тръгне временно нагоре, назад, само като се възползуваме от някой по-стръмен склон наблизо. Ако искаме да разполагаме вечно с полезна енергия, необходим ни е път, който да се спуска надолу и в двете посоки. В нашата Вселена това е парадокс; логично е, че всичко, което се спуска надолу в едната посока, в обратното направление е нагоре.

Но трябва ли да се ограничаваме само с нашата Вселена? Помислете за паравселената. Тя също има пътища, които се спускат надолу в едната посока и се изкачват в обратната. Тези пътища обаче не съвпадат с нашите. Възможно е да се поеме по път от паравселената към нашата Вселена, който се спуска надолу, но когато тръгнем обратно по него от нашата Вселена към паравселената, той отново ще се спуска надолу, защото двете вселени имат различни закони.

Електронната помпа се възползува от път, който се спуска надолу и в двете посоки. Електронната помпа…“

Ламонт отново погледнал заглавието на статията — „Пътят, който се спуска надолу и в двете посоки“.

Замислил се. Разбира се, това схващане му било познато както и термодинамичните последствия от него. Но защо да не изследва предположенията? Именно те обикновено са слабото място във всяка теория. Ами ако предположенията, за които по дефиниция се смята, че са правилни, се окажат погрешни? Какви ще бъдат последствията, ако за основа се приемат предположения? Обратните?

Започнал като слепец, но след месец изпитал чувството, което всеки учен разпознава — безкрайното прищракване, когато неочаквани части попадат на мястото си, а досадните аномалии престават да бъдат аномалии… Това бил усетът на истината.

От този миг точно започнал да подлага Броновски на допълнителен натиск. И един ден споделил с него:

— Отново ще разговарям с Хелъм.

— За какво? — повдигнал вежди Броновски.

— За да го принудя да ми откаже.

— Да, ето защо си се разбързал, Пит. Не си щастлив, ако неприятностите ти позаглъхнат.

— Не разбираш. От голямо значение ще бъде, ако го принудя да откаже да ме изслуша. Не искам след това да говорят, че съм действувал през главата му, че не съм го уведомил.

— Какво? За превода на парасимволите ли? Такъв още не съществува. Не прибързвай, Пит.

— Не, не, не става въпрос за тях. — И Ламонт млъкнал.

Хелъм не улеснил задачата му; минали няколко седмици преди да намери време, за да приеме младия мъж. И Ламонт нямал намерение да улеснява Хелъм. Влязъл при него с наострени и целенасочени невидими средства за борба. Хелъм го очаквал със замръзнал израз на лицето и мрачен поглед.

— За каква криза разправяте? — попитал го той рязко.

— Установих нещо, сър — започнал Ламонт с безизразен глас, — вдъхнови ме една от вашите статии.

— Така ли? — и бързо попитал: — Коя?

— „Пътят, който се спуска надолу и в двете посоки“. Програмирали сте я за списанието „Тийн ейдж лайф“, сър.

— И какво има в нея?

— Уверен съм, че Електронната помпа не се спуска надолу и в двете посоки, ако мога да използувам вашата метафора, която между другото не е напълно точен начин да се опише втория закон на термодинамиката.

— Какво имате предвид? — намръщил се Хелъм.

— Най-добре ще успея да го обясня, сър, като използувам уравненията за полетата на двете вселени и докажа едно взаимодействие, на което досега не е обръщано внимание… за съжаление.

Ламонт веднага отишъл на дъската и се заел с уравненията, като говорел бързо. Знаел, че Хелъм ще се почувствува унизен и ще се раздразни от такъв подход, защото не можел да разбере математическото обоснование. Ламонт разчитал на това.

— Слушайте, млади човече — изръмжал Хелъм, — нямам време да се впускам в пълно обсъждане на някакъв аспект от паратеорията. Изпратете ми подробен доклад, а сега, ако сте в състояние накратко да изложите същността — направете го.

Ламонт се отдалечил от дъската с явен израз на презрение върху лицето.

— Добре — съгласил се той. — Вторият закон на термодинамиката описва процес, който неизбежно отстранява крайностите. Водата не тече надолу — в действителност се изравняват крайностите на гравитационния потенциал. Ако е затворена под земята, водата също така лесно може да се издига нагоре. Може да се извлече работа от противопоставянето на две различни температурни нива, но крайният резултат ще бъде, че температурата ще се изравни на някакво средно ниво; горещото тяло се охлажда, а студеното се нагрява. И охлаждането, и нагряването са еднакви аспекти на втория закон и при подходящи обстоятелства са еднакво спонтанни.

— Не ме учете на елементарна термодинамика, млади човече. Какво искате? Разполагам със съвсем малко време.

Ламонт продължил, без да промени израза си, сякаш не чувствувал, че го принуждават да побърза.

— От Електронната помпа се получава работа чрез изразяване на крайности. В този случай крайностите са физически закони в двете вселени. Условията — каквито и да са те, — които правят възможни тези закони, се преливат от едната вселена в другата и крайният резултат от целия процес ще бъдат две вселени, в които природните закони ще бъдат еднакви и междинни в сравнение със сегашното положение. Тъй като това ще предизвика неизвестни, но несъмнено големи промени в нашата Вселена, изглежда се налага да се обмисли сериозно дали не трябва да се спрат помпите и да се прекрати завинаги цялата операция.

Ламонт очаквал Хелъм да избухне точно в този миг и да не му даде възможност за по-нататъшни обяснения. Хелъм оправдал очакванията му. Скочил от стола си и той паднал. Ритнал го и пристъпил двете крачки, които го делили от Ламонт.

От предпазливост Ламонт набързо избутал своя стол и се изправил.

— Идиот такъв — викнал Хелъм почти заекващ от гняв. — Не предполагаш ли, че всички в станцията разбират изравняването на природните закони! Нима ми губиш времето, за да ми разправяш неща, които съм знаел още, докато си се учил да четеш? Махай се и винаги, когато пожелаеш да ми предложиш оставката си, считай че е приета.

6 (завършек)

— Каквото и да е — каза Ламонт, — сега теренът е разчистен. Опитах се да му обясня. Не пожела да ме изслуша. Така че, ще предприема следващата стъпка.

— И каква ще бъде тя? — попита Броновски.

— Ще се срещна със сенатора Бърт.

— Имаш предвид председателя на Комитета за техника и опазване на околната среда?

— Същия. Значи си чувал за него?

— Кой не е? Но какъв е смисълът, Пит? С какво разполагаш, с което да го заинтересуваш? Не е преводът. Пит, отново те питам. Какво си намислил?

— Не мога да ти обясня. Не познаваш паратеорията.

— А сенаторът Бърт познава ли я?

— Повече от теб, предполагам.

Броновски насочи пръста си към него.

— Пит, хайде да не си играем на криеница. Може би зная някои неща, които на теб не са ти известни. Как ще работим заедно, ако се противопоставяме един на друг? Или съм член на тази малка корпорация от двама души, или не съм. Кажи ми какво си намислил и аз ще ти разправя нещо в замяна. В противен случай да прекратим общите си занимания.

— Добре — вдигна рамене Ламонт. — Щом искаш, ще ти обясня. Навярно ще е по-добре, щом вече минах през Хелъм. Същността е, че Електронната помпа прехвърля природен закон. В паравселената силното взаимодействие е стотици пъти по-силно, отколкото при нас, а това означава, че тук ядреното разпадане е много по-вероятно, отколкото там, а ядреният синтез е много по-вероятен при тях, отколкото при нас. Ако Електронната помпа продължи да работи достатъчно дълго, ще се стигне до окончателно равновесие, при което силното ядрено взаимодействие ще бъде еднакво силно и в двете вселени и то с величина десет пъти по-висока от сегашната при нас и с една десета от величината, която има сега там.

— Никой ли не го знае?

— На всички им е известно, разбира се. Било е явно още от самото начало. Дори Хелъм е в състояние да го разбере. Точно това разгневи толкова кучия му син. Започнах да му го обяснявам с подробности, сякаш смятам, че никога преди не го е дори чувал, и той избухна.

— Но в какво е същността? Опасно ли е, че взаимодействието ще достигне междинна величина?

— Разбира се. Какво си мислиш?

— Нищо не мисля. Кога ще стане междинно?

— При сегашните темпове след около 10^30 години.

— Колко време е това?

— Достатъчно дълго, за да успеят трилион трилион вселени като нашата да се родят, да изживеят живота си, да остареят и да умрат една след друга.

— По дяволите, Пит. Какво значение има тогава?

— За да се получи това число — продължи да обяснява бавно и внимателно Ламонт, — което се счита за официално, са били направени известни предположения, а според мен те са погрешни. Ако се изходи от други предположения, за които смятам, че са правилните, ние вече сме изпаднали в беда.

— Каква беда?

— Да предположим, че за около пет минути Земята се превърне в облак газ. Ще сметнеш ли това за беда?

— Заради помпането ли?

— Заради изпомпването!

— А какво ще стане със света на парахората? И те ли са в опасност?

— Уверен съм в това. Различна от нашата, но сериозна опасност.

Броновски стана и се заразхожда. Кестенявата му коса беше гъста и дълга, с така наречената навремето „артистична“ прическа. Зарови ръце в нея.

— Ако парахората са по-разумни от нас — поде той, — щяха ли да използуват Помпата? Сигурно преди нас щяха да разберат, че е опасна.

— Мислех за това — отвърна Ламонт. — Предполагам, че най-напред са започнали изпомпването и подобно на нас са се заели с процеса заради явната полза, а едва по-късно са се появили опасения за последствията.

— Ти казваш обаче, че сега знаеш какви ще бъдат последствията. Те по-бавно ли ще схванат това?

— Зависи дали и кога са се заели да изследват последствията. Помпата е прекалено привлекателна, за да се правят опити да се спре. Сам аз нямаше да се задълбочавам, ако не бях… Но какво в същност те безпокои, Майк?

Броновски спря да крачи, погледна Ламонт и каза:

— Мисля, че сме попаднали на нещо.

Ламонт го изгледа възбудено, скочи към него и го хвана за ръкава.

— Нещо с парасимволите ли? Разправяй, Майк!

— Случи се, когато беше при Хелъм. Докато беше в кабинета му. Не знаех как точно да постъпя, защото не бях сигурен какво става. А сега…

— А сега?

— Все още не съм сигурен. Появи се една от техните пластинки с четири знака1…

— Охо?

— …букви от латинската азбука. И могат да се прочетат.

— Какво?

— Ето я.

Броновски измъкна пластинката с вид на илюзионист. Надраскани върху нея, напълно различни от деликатните, сложни спирали и различни по блясък парасимволи, се различаваха четири широки подобни на детски букви: С — Т — Р — Е — Х.

— Какво предполагаш, че означават? — попита Ламонт с неразбиращ поглед.

— Единственото, за което успях да се досетя засега, е погрешно изписана думата „страх“.

— Заради това ли ме подложи на кръстосан разпит? Сметнал си, че някой от другата страна изпитва страх?

— И си помислих, че навярно има някаква връзка с явно все по-нарастващата ти възбуда през последния месец. Откровено казано, Пит, не обичам да ме държат на тъмно.

— Чудесно. Но нека не прибързваме със заключенията. Ти си човекът, който има опит с откъслечни текстове. Би ли казал, че парахората започват да изпитват страх от Електронната помпа?

— Съвсем не е сигурно — отвърна Броновски. — Не зная до каква степен могат да доловят нещата в нашата Вселена. Щом разпознават волфрама, който им оставяме, щом усещат присъствието ни, вероятно успяват да долавят и състоянието на мислите ни. Вероятно се опитват да ни успокоят, да ни предадат, че няма причини за опасения.

— Защо тогава не напишат „няма страх“?

— Защото все още не знаят толкова добре езика ни.

— Хм. В такъв случай не мога да го покажа на Бърт.

— Не бих те посъветвал. Двусмислено е. В същност на твое място не бих се срещнал с Бърт, докато не получим нещо повече от другата страна. Кой ги знае какво се опитват да ни съобщят.

— Не, не мога да чакам повече, Майк. Зная, че съм прав, а нямаме време.

— Добре, но ако отидеш при Бърт, ще си изгориш мостовете. Колегите никога няма да ти простят. Не ти ли е идвало наум да поговориш с тукашните физици? Сам не можеш да упражниш натиск върху Хелъм, но ако сте цяла група…

Ламонт енергично поклати глава.

— Нищо няма да излезе. Хората в тази станция оцеляват благодарение на мекушавостта си. Няма нито един, който да му се противопостави. Да се опиташ да обединиш другите, за да се окаже натиск върху Хелъм, е все едно да изискваш от чиния сварени макарони да застанат мирно.

— Навярно си прав. — Лицето на Броновски имаше необичайно мрачен израз.

— Зная, че съм прав — рече също така мрачно Ламонт.

7

Беше необходимо доста време, за да се добере до сенатора; загуба на време, която не се нравеше на Ламонт; още повече, че от парахората не се бе получило нищо друго написано с латински букви. Никакво съобщение, макар Броновски да бе изпратил на отвъдната страна няколко пластинки, всяка от тях с грижливо подбрана комбинация от парасимволи и думите „стрех“ и „страх“.

Ламонт не знаеше със сигурност какво е значението на тези комбинации, но Броновски сякаш хранеше някаква надежда.

Въпреки това не се бе случило нищо и сега Ламонт най-после щеше да се срещне с Бърт.

Сенаторът беше стар, с тънки черти на лицето и остър поглед. Оглавяваше Комитета за техника и опазване на околната среда в продължение на цяло поколение. Отнасяше се сериозно към задълженията си и го бе доказвал десетки пъти.

Сега нервно опипваше старомодната си вратовръзка (беше се превърнала в негов отличителен белег) и каза:

— Мога да ви отделя само половин час, синко. — Погледна часовника си.

Ламонт не се разтревожи. Очакваше да събуди достатъчно интереса на сенатора Бърт, за да го накара да забрави ограниченото време. Не направи дори опит да започне от началото; тук намеренията му бяха напълно различни от целта му по време на посещението при Хелъм.

— Ще оставя настрана математиката, сенаторе, но ще приема, че съзнавате, че поради изпомпването природните закони на двете вселени се смесват.

— Разбъркват се — рече спокойно сенаторът, — като равновесие ще настъпи след около 10^30 години. Толкова ли беше?

При отпускане веждите му се издигаха от едната страна и се спускаха от другата — придаваха му постоянно изненадан израз.

— Точно толкова — отвърна Ламонт, — но тази стойност е получена въз основа на предположението, че чуждите закони се процеждат в нашата Вселена и се разпространяват от точката си на влизане със скоростта на светлината. Но това е само предположение и аз съм уверен, че е погрешно.

— Защо?

— Единствената измерена скорост на смесване е вътре в плутония 186, изпращан в нашата Вселена. В началото тази скорост на смесване е крайно бавна — предполага се, защото материята е плътна — и се повишава с течение на времето. Ако плутоният се смеси с не толкова плътна материя, скоростта на смесване се повишава по-бързо. От няколко подобни измервания е било изчислено, че във вакуум скоростта на проникване ще се повиши до скоростта на светлината. На чуждите закони им трябва известно време, за да попаднат в атмосферата, значително по-малко време, за да достигнат до горните й слоеве и след това да се разпространят в космическото пространство, като там почти веднага се размиват и стават безопасни.

Ламонт замлъкна за миг, за да обмисли как най-добре да продължи, и сенаторът веднага го подкани.

— Но… — каза той с маниера на човек, който не желае да си губи времето.

— Това е удобно предположение, изглежда логично и не създава неприятности, но какво ще бъде положението, ако не материята е препятствие за проникването на чуждите закони, а самата същност на Вселената.

— Каква е тази същност?

— Не мога да я обясня с думи. Струва ми се, че съществува математически израз за нея, но не мога да го опиша словесно. Същността на Вселената е онова, което определя природните закони. Именно тази същност прави необходимо съхраняването на енергията. Същността на паравселената, с малко по-различен вътък от нашия, така да се каже, прави тяхното ядрено взаимодействие сто пъти по-силно от нашето.

— И какво от това?

— Проникването става в същността, сър, а наличието на материя — плътна или не, — оказва само вторично влияние… Скоростта на проникване е по-голяма във вакуум, отколкото в плътна маса, но не се различава много. Скоростта на проникване в космическото пространство може да е голяма, мерена със земни мерки, но е само част от скоростта на светлината.

— А това означава?

— Че чуждата същност не се разсейва толкова бързо, колкото си мислим, а, така да се каже, се натрупва в Слънчевата система и то в значително по-голяма концентрация, отколкото предполагаме.

— Разбирам — кимна с глава сенаторът. — И след колко време пространството в Слънчевата система ще достигне равновесие? Предполагам, че за по-малко от 10^30 години.

— За много по-малко, сър. Мисля, че за по-малко от 10^10 години. Вероятно за петдесет милиарда години — с два-три милиарда повече или по-малко.

— Не е много, като се сравни, но достатъчно, а? Май няма причина веднага да изпадаме в паника?

— Опасявам се, сър, че това действително е причина веднага да се разтревожим. Бедите ще започнат много преди да се достигне равновесие. Поради изпомпването с всеки изминал миг силното ядрено взаимодействие в нашата Вселена става все по-силно.

— Нарастването достатъчно голямо ли е, за да се измери?

— Вероятно не, сър.

— Дори и след двадесет години изпомпване?

— Вероятно не, сър.

— Защо да се безпокоим тогава?

— Защото, сър, от величината на силното ядрено взаимодействие зависи скоростта, с която в ядрото на Слънцето водородът се синтезира в хелий. Ако взаимодействието се засили дори незабележимо, синтезът на водород ще се ускори. Слънцето поддържа по много деликатен начин равновесие между излъчване и гравитация и ако това равновесие се наруши — каквото правим сега…

— Да?

— …ще се предизвика огромна експлозия. Съгласно природните закони не е възможно толкова малка звезда като Слънцето да се превърне в свръхнова. Но при изменените закони това би могло да стане възможно. Съмнявам се, че предварително ще забележим нещо. Слънцето ще избухне в огромна експлозия и осем минути по-късно ние с вас ще сме мъртви, а Земята ще се изпари в разширяващ се облак от пари.

— И нищо ли не може да се направи?

— Ако е твърде късно, за да се избегне нарушаването на равновесието — нищо. Ако все още не е твърде късно, трябва да спрем изпомпването.

Сенаторът прочисти гърлото си.

— Преди да се съглася да се срещнем, млади човече, се осведомих за вас, тъй като не ви познавах лично. Сред хората, които поразпитах беше и доктор Хелъм. Предполагам, че го познавате?

— Да, сър. — Едното ъгълче на устата му се разигра, но гласът му не трепна. — Познавам го добре.

— Той ми разправи — продължи сенаторът, като погледна някакво листче върху бюрото, — че сте създаващ неприятности идиот, че е съмнително дали сте с всичкия си и че настоява да се откажа от срещата.

— Това неговите думи ли са, сър? — попита Ламонт, като се мъчеше да запази гласът си спокоен.

— Точните му думи.

— Защо тогава се съгласихте да ме приемете, сър?

— Обикновено след подобна препоръка от Хелъм бих отказал да се срещна с вас. Времето ми е ценно и господ ми е свидетел, че разговарям с повече предизвикващи неприятности идиоти, за които е съмнително дали са с всичкия си, отколкото се предполага, и че има такива дори сред онези, които идват при мен с препоръки от най-високи места. В този случай обаче не ми се понрави „настояването“ на Хелъм. Не се настоява пред сенатор и ще е добре Хелъм да го научи.

— В такъв случай ще ми помогнете ли сър?

— За какво да ви помогна?

— Ами… да се уреди спирането на изпомпването.

— За това? Съвсем не. Напълно невъзможно.

— А защо не? — попита Ламонт. — Вие сте председател на Комитета за техника и опазване на околната среда и точно ваша задача е да спрете изпомпването или всеки технологичен процес, който застрашава околната среда с необратимо увреждане. Няма по-голяма, по-необратима вреда от онази, с която ни заплашва изпомпването.

— Действително. Действително. Но ако сте прав. А изглежда разказът ви се свежда до това, че основните ви предположения са различни от общоприетите. Кой ще каже кои основни предположения са правилни?

— Сър, изградената от мен структура обяснява няколко неща, които общоприетото становище оставя под съмнение.

— В такъв случай вашите колеги би трябвало да приемат това изменение и тогава едва ли би се наложило да идвате при мен, струва ми се.

— Сър, колегите ми не желаят да повярват. Пречат им собствените им интереси.

— Също както собственият ви интерес не ви позволява да допуснете, че е възможно да грешите… Млади човече, на книга властта ми е огромна, но е възможно да успея, само когато хората желаят да ми разрешат това. Позволете да ви дам урок по политическа практика.

Той погледна часовника си, облегна се назад и се усмихна. Предложението не беше характерно за него, но в уводната статия на „Терестриъл пост“ същата сутрин го бяха нарекли „изключителен политик, най-опитния в Международния конгрес“ и топлотата, която изпита, продължаваше да мъждука.

— Погрешно е — започна той — да се смята, че хората искат околната среда да се опазва или животът им да се спасява и че ще бъдат благодарни на всеки идеалист, който се бори за тези цели. Хората искат да имат собствени индивидуални удобства. Знаем това много добре от кризата в околната среда през двадесети век. Щом станало известно, че пушенето повишава риска да се заболее от рак на белите дробове, явното решение на проблема е било да се спре пушенето, но желаното средство било цигара, която да не предизвиква рак. Когато станало ясно, че двигателите с вътрешно горене замърсяват опасно атмосферата, очевидното решение било да се изоставят тези двигатели, но желаното средство било незамърсяващи въздуха двигатели. Ето защо, млади човече, не искайте от мен да спра изпомпването. От него зависят икономиката и удобствата на цялата планета. Кажете ми по-добре как да се направи така, че изпомпването да не предизвика експлозия на Слънцето.

— Няма никакъв начин, сенаторе — отвърна Ламонт. — Намесили сме се в нещо толкова основно, че не бива да си играем с него. Налага се да го спрем.

— И предлагате единствено да се върнем към положението преди изпомпването?

— Наложително е.

— В такъв случай ще ви бъдат необходими необорими доказателства, че сте прав.

— Най-доброто доказателство — заяви студено Ламонт — ще бъде да се взриви Слънцето. Предполагам, че не желаете да стигна чак дотам.

— Навярно няма да е необходимо. Защо не убедите Хелъм да ви подкрепи?

— Защото той е дребен човечец, случайно превърнат в баща на Електронната помпа. Как ще признае, че рожбата му ще погуби Земята?

— Разбирам какво искате да кажете, но за целия свят той все още е бащата на Електронната помпа и по този въпрос само неговото мнение ще има достатъчно тежест.

— Той никога няма да се откаже — поклати глава Ламонт. — Ще предпочете да остави Слънцето да се взриви.

— Тогава го принудете — посъветва сенаторът. — Изградили сте теория, но сама по себе си тя е безсмислена. Все трябва да има някакъв начин да се провери. Скоростта на радиоактивното разпадане на урана, да кажем, зависи от взаимодействията в ядрото. Тази скорост променя ли се по начина, предсказван от вашата теория, но не и от общоприетата?

Ламонт отново поклати глава.

— Обикновената радиоактивност зависи от слабото ядрено взаимодействие и за съжаление подобни експерименти биха дали само гранични доказателства. По времето, когато това ще може да се установи недвусмислено, ще бъде твърде късно.

— Какво друго остава?

— Съществува известно специфично взаимодействие между пиони, и то може да даде недвусмислени резултати. Още по-надеждни са комбинациите кварк-кварк, които напоследък ни поднасят озадачаващи резултати — уверен съм, че ще успея да ги обясня…

— Ето, това ви трябва.

— Да, но за да получа необходимите данни, трябва да се възползувам от големия синхротрон на Луната, сър, а през следващите години няма да ми отделят време — вече проверих, — освен ако някой не ходатайствува.

— Мен ли имате предвид?

— Вас, сенаторе.

— Няма да стане, докато доктор Хелъм разправя такива неща за вас, синко. — И сгърченият пръст на сенатора Бърт потупа по листчето хартия пред него. — Не съм в състояние да поема подобен риск.

— Но съществуването на света…

— Докажете го.

— Наложете се на Хелъм и ще го докажа.

— Докажете го и ще се наложа на Хелъм.

Ламонт пое дълбоко въздух.

— Сенаторе! Да предположим, че съществува съвсем незначителна възможност да съм прав. Не заслужава ли дори тази незначителна възможност да се борим за нея? Тя обхваща всичко — цялото човечество, цялата планета…

— Настоявате да се боря за доброто дело? И аз бих искал. Има нещо драматично в това да се сгромолясаш заради добро дело. Всеки почтен политик крие в себе си достатъчно мазохизъм, за да си мечтае от време на време как ще се сгромоляса сред пламъци, докато ангелите го славословят. Но доктор Ламонт, за да го направи, човек би трябвало да има поне някаква възможност за борба. Да разполага с нещо, за което да се бори и което би могло — само би могло — да спечели. Ако ви подкрепя, няма да постигна нищо само с вашите думи срещу безкрайната привлекателност на изпомпването. Необходимо ли е да поискам от всеки човек да се откаже от личните си удобства и благоденствие, с които вече е свикнал благодарение на Помпата, само защото един човек предсказва „гибел“, докато всички други учени са срещу него, а уважаваният Хелъм го нарича идиот? Не, сър, няма да се строполя сред пламъци заради нищо.

— Тогава поне ми помогнете да намеря доказателства — каза Ламонт. — Ако се боите, няма нужда да ме подкрепяте явно…

— Не се страхувам — прекъсна го рязко Бърт. — Просто съм практичен. Доктор Ламонт, вашият половин час отдавна изтече.

За миг Ламонт го изгледа разгневен, но изразът върху лицето на Бърт беше явно неотстъпчив и Ламонт си излезе.

Сенаторът Бърт не прие веднага следващия посетител. Минаха няколко минути, през които той поглеждаше гузно към вратата и си оправяше вратовръзката. Възможно ли беше този човек да е прав? Нямаше ли съвсем малка възможност да е прав?

Трябваше да си признае, че за него щеше да е удоволствие да препъне Хелъм, да натика лицето му в калта и да седи отгоре му, докато се задуши — но това нямаше да се случи. Хелъм беше недосегаем. Спречка се с него само веднъж преди близо десет години. Той имаше право, пълно право, а Хелъм съвсем явно грешеше; през следващите години събитията го доказаха. Въпреки това тогава Бърт бе унизен и в резултат на спречкването едва не се провали в следващите избори.

Бърт поклати глава с укор към себе си. Можеше да рискува преизбирането си заради някое добро дело, но не и отново да го унизят. Натисна бутона, за да влезе следващият посетител, и когато се надигна да го посрещне, лицето му беше спокойно и безизразно.

8

Ако по това време Ламонт все още мислеше, че има какво да губи в професията си, навярно щеше да се поколебае. Джошуа Чен беше универсално непопулярен и всеки, който имаше взимане-даване с него, веднага започваше да намирисва неприятно за всички слоеве на върхушката. Чен беше индивидуален революционер, чийто глас някак си винаги се чуваше, защото защищаваше каузите си с преодоляваща всичко настойчивост и защото беше изградил организация, много по-сплотена от всяка обикновена политическа групировка в света (както би се заклел не един политик).

Той бе един от важните фактори, отговорни за бързината, с която Помпата пое енергийните нужди на планетата. Достойнствата ма Помпата бяха ясни и очевидни — ясни като незамърсяването и очевидни като безплатната енергия, но въпреки това можеха да се очакват по-продължителни ариергардни сражения от хората, които поддържаха ядрената енергия не защото е по-добра, а защото им беше другар от детинство.

Но когато Чен заби барабаните си, светът се вслуша с малко повече внимание.

Ето, че сега седеше там, а широките му скули и кръглото му лице носеха белезите на близо три четвърти китайски произход.

— Нека да се уточним — каза той. — Говорите само от свое име, нали?

— Да — отвърна Ламонт сдържано. — Хелъм не ме подкрепя. В същност Хелъм твърди, че съм луд. Трябва ли да имате одобрението на Хелъм, преди да предприемете нещо?

— Не се нуждая от ничие одобрение — заяви Чен с очаквано високомерие и отново се замисли. — Твърдите, че парахората са по-напреднали в техниката от нас?

Ламонт бе направил известен компромис в този смисъл. Избегна твърдението, че са по-умни. „По-напреднали в техниката“ не беше толкова обидно, но напълно вярно.

— Това е ясно — обясни Ламонт. — Дори само защото те успяват да прехвърлят материали през пропастта между двете вселени, а ние не можем.

Ламонт бързо се научаваше да прави компромиси в различни направления. Можеше да отговори, че Чен не е първият, който му задава този въпрос, но щеше да прозвучи снизходително и вероятно нетърпеливо, затова се отказа.

— Бързали са да започнат нещо, което явно е много желано като източник на енергия — точно както постъпихме и ние. Имам основание да мисля, че сега те са също толкова разтревожени от проблема, колкото и аз.

— Вие го твърдите. Не разполагате с определени доказателства за състоянието на мислите им.

— Нямам доказателства, които бих могъл да изложа сега.

— Това не е достатъчно.

— Редно ли е да поемем риска…

— Не е достатъчно, професоре. Няма доказателства. Не съм изградил авторитета си, като съм стрелял по случайни мишени. Всеки път куршумите ми са поразявали целта, защото съм знаел какво върша.

— Но когато получа доказателства…

— Тогава ще ви подкрепя. Ако доказателствата ви ме убедят, уверявам ви, че нито Хелъм, нито Конгресът ще устоят на прилива. Така че намерете доказателства и отново елате при мен.

— Но дотогава ще стане твърде късно.

— Може би — повдигна рамене Чен. — По-вероятно е да разберете грешката си и че доказателствата не могат да се намерят.

— Не греша. — Ламонт пое дълбоко въздух и заговори с поверителен тон. — Мистър Чен, във Вселената много вероятно съществуват трилион трилиони населени планети и сред тях може да има милиарди с разумен живот и високо развита техника. Навярно същото се отнася и за паравселената. Сигурно в течение на историята на двете вселени много двойки светове са влизали в досег и са започвали да изпомпват енергия помежду си. Може би има десетки или дори стотици помпи, пръснати по точките на допир между двете вселени.

— Чисто предположение. Но дори и да е така?

— Тогава е напълно възможно в десетки или стотици случаи смесването на природните закони в дадено място да е достигало размери, достатъчни, за да избухне слънцето на съответната планета. Ефектът би могъл да се разпространи. Възможно е енергията от свръхновата, прибавена към промените в природните закони, да предизвика експлозии сред съседните звезди, които на свой ред да взривят други. След известно време може би цялото ядро на някоя галактика или на част от нея ще избухне.

— Всичко това, разбира се, е само плод на въображението.

— Дали? Във Вселената има стотици квазари: малки тела с размерите на няколко слънчеви системи, които обаче излъчват светлина, колкото стотина обикновени галактики.

— Искате да кажете, че квазарите са останки от планети, използували Помпата?

— Точно това имам предвид. В течение на век и половина, откакто са открити квазарите, астрономите все още не са в състояние да обяснят какви са източниците им на енергия. Нищо във Вселената не може да послужи за обяснение — нищо. Не следва ли тогава…

— А паравселената? И тя ли е пълна с квазари?

— Не бих казал. Там условията са различни. Паратеорията съвсем определено твърди, че при тях ядреният синтез става значително по-лесно и поради това средната величина на звездите им трябва да е по-малка от тази на нашите. Ще бъде необходим значително по-малко от лесно синтезиращия се в хелий водород, за да се отделя енергия, колкото излъчва нашето Слънце. Количество водород колкото в нашето Слънце ще избухне спонтанно. Ако нашите закони се разпрострат в паравселената, водородът ще синтезира все по-трудно и паразвездите ще започнат да се охлаждат.

— Е, това не е толкова лошо — обади се Чен. — Те могат да се възползуват от изпомпването, за да се снабдят с необходимата им енергия. Според вашите разсъждения те са в прекрасно положение.

— Не е точно така — продължи Ламонт. До този миг не бе обмислял изцяло положението в паравселената. — Щом при нас стане експлозия, изпомпването ще спре. Не могат да продължават без нас, а това означава, че звездата им ще започне да изстива, като в същото време няма да разполагат с енергия от Помпата. Вероятно ще се окажат в положение по-лошо от нашето; ние ще загинем в безболезнена експлозия, докато тяхната агония ще се проточи дълго.

— Притежавате добро въображение, професоре — подметна Чен, — но не се хващам на въдицата. Не виждам никаква възможност да се откажем от изпомпването само заради вашето въображение. Знаете ли какво означава Помпата за човечеството? Тя е не само източник на безплатна, незамърсяваща и обилна енергия. Погледнете по-надалеч. Помпата означава, че хората вече не трябва да работят, за да си изкарват прехраната; че за първи път в историята си човечеството може да насочи колективния си разум към по-важния проблем да развие истинските си потенциални възможности. Например целият напредък на медицината за два века и половина не успя да удължи продължителността на човешкия живот много над сто години. Геронтолозите непрекъснато повтарят, че от теоретична гледна точка няма никакво препятствие пред човешкото безсмъртие, но досега не се съсредоточава достатъчно внимание върху този проблем.

— Безсмъртие! — възкликна ядно Ламонт. — Говорите за невъзможни мечти.

— Може и да сте специалист по невъзможните мечти, професоре — откликна Чен, — но възнамерявам да се погрижа да се сложи начало на изследвания за безсмъртието. Те няма да започнат ако бъде преустановено изпомпването. В такъв случай ще се върнем към скъпата енергия, недостатъчната, замърсяващата енергия. Двата милиарда земни жители ще трябва отново да заработят, за да си изкарват прехраната и невъзможната мечта за безсмъртие ще си остане неизпълнима.

— И без това ще си остане такава. Никой няма да бъде безсмъртен. Никой няма дори да доживее до нормалната продължителност на живота си.

— О, но това е само вашата теория.

Ламонт прецени възможностите и реши да рискува.

— Мистър Чен, преди малко казах, че не желая да обяснявам какво зная за мислите на парахората. Позволете ми да опитам. Ние получаваме съобщения.

— Да, но можете ли да ги разтълкувате?

— Получихме една дума на английски.

Чен се намръщи леко. Внезапно бръкна в джобовете си, протегна напред късите си крака и се облегна в креслото.

— И каква е тази английска дума?

— Страх! — Ламонт не сметна за нужно да му спомене правописната грешка.

— Страх — повтори Чен. — И какво мислите, че означава?

— Не е ли ясно, че се страхуват от изпомпването?

— Съвсем не. Ако се страхуват, ще го прекратят. Струва ми се, че наистина се боят, но се опасяват, че ние ще спрем изпомпването. Разбрали са намеренията ви и ако ние спрем Помпата, както настоявате, и те ще трябва да я спрат. Сам казахте, че не могат да продължават без нас; действието е двустранно. Не ги упреквам, че изпитват страх.

Ламонт седеше смълчан.

— Виждам — продължи Чен, — че не сте се сетил за това. Е, тогава ще продължим да се занимаваме с безсмъртието. Убеден съм, че ще се окаже по-популярна кауза.

— Аха, популярни каузи — проточи Ламонт. — Май не съм разбрал какво е от значение за вас. На колко години сте, мистър Чен?

Чен премига бързо, после се извърна. Излезе от стаята с бързи крачки, стиснал ръцете си в юмруци.

По-късно Ламонт прегледа биографията му. Чен беше на шестдесет години, а баща му бе починал на шестдесет и две. Но това нямаше голямо значение.

9

— Не ми се виждаш, като да си постигнал някакъв успех — подкачи го Броновски.

Ламонт седеше в лабораторията, взираше се във върховете на обувките си и разсеяно забеляза, че изглеждат необичайно износени. Поклати глава.

— Не.

— Дори великият Чен не оправда надеждите ти?

— Не желае нищо да предприеме. И той иска доказателства. Всички се нуждаят от доказателства, но отхвърлят всяко нещо, което им предложа. В същност грижа ги е само за проклетата Помпа, за собствения им авторитет или за мястото им в историята. Чен пък желае безсмъртие.

— А ти какво искаш, Пит? — попита кротко Броновски.

— Сигурността на човечеството — отвърна Ламонт. Погледна в скептичните очи на събеседника си. — Не ми ли вярваш?

— О, вярвам ти. Но какво желаеш действително?

— Ами, господ ми е свидетел — викна Ламонт като плесна шумно с длан по бюрото пред себе си, — искам да съм прав и това го имам, защото съм прав.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм! И за нищо не се тревожа, защото възнамерявам да победя. Знаеш ли, когато излязох от Чен, почти се презирах.

— Ти?

— Да, аз. Защо не? Все си мислех — Хелъм ме препъва на всяка стъпка. Докато Хелъм ме опровергава, всеки има извинение, за да не ми вярва. Докато Хелъм се възправя като скала срещу мен, ще се провалям. Защо тогава да не работя чрез него, защо не му се подмажа, в същност защо да не уредя така нещата, че да ме подкрепи, вместо да го предизвиквам да се бори срещу мен?

— Мислиш ли, че би могъл?

— Не, никога. Но в отчаянието си премислих… много неща. Че мога да отида на Луната. Разбира се, когато за първи път го настроих срещу себе си, все още не ставаше въпрос за гибелта на Земята, но когато този проблем възникна, аз се погрижих да влоша нещата. Както намекна обаче, нищо не ще успее да го настрои срещу Помпата.

— Сега май не се презираш.

— Не. Защото разговорът с Чен ми беше от полза. Показа, че си губя напразно времето.

— Така изглежда.

— Да, само че не е било необходимо. Решението не се крие тук на Земята. Разправих на Чен, че нашето Слънце може да избухне, но параслънцето няма да експлодира и въпреки това парахората не ще успеят да се спасят, защото щом нашето Слънце загине и се преустанови изпомпването откъм нас и тяхната помпа ще спре. Нали разбираш, те не могат да продължат без нас?

— Да, естествено, разбирам.

— Защо тогава да не разсъждаваме по обратния път? Ние не можем да изпомпваме без тях. В такъв случай какво значение има дали ще спрем Помпата или не. Нека накараме парахората да я спрат.

— А те ще го направят ли?

— Изпратиха ни думата С-Т-Р-Е-Х. А това означава, че са изплашени. Чен каза, че се боят от нас; опасяват се да не спрем Помпата; но не го вярвам. Те се страхуват. Премълчах, когато Чен изрази това си предположение. Помисли си, че ме е оборил. Но сгреши напълно. В този миг само си мислех, че трябва да накараме парахората да спрат изпомпването. И наистина така трябва да постъпим. Майк, отказвам се от всичко, освен от теб. Ти си надеждата на света. Разбери се някак си с тях.

Броновски се изсмя и смехът му прозвуча почти по детски весело.

— Пит — заяви той, — ти си гений.

— Аха. Забеляза го.

— Не, говоря сериозно. Отгатваш какво искам да кажа преди да си отворя устата. Изпращам съобщение след съобщение, като използувам техните символи в комбинация, за която предполагам, че вероятно означава Помпата и в същото време употребявам и нашата дума. Положих също всички усилия да събера оскъдната информация, изстискана в продължение на много месеци, за да подредя символите им по начин, който да означава неодобрение и отново прибавих английската дума. Не знаех дали успявам или съм далеч от целта и тъй като не получавах никакъв отговор, не хранех големи надежди.

— Защо не ми каза какво се опитваш да направиш?

— Е, тази част на проблема си е моя рожба. Ти се заеми сериозно да ми обясниш паратеорията.

— И какво се случи?

— Вчера изпратих две думи на нашия език. Издрасках П-О-М-П-А Л-О-Ш-А.

— И?

— И тази сутрин най-после получих отговор, съвсем прост и откровен. Гласеше: Д-А-П-О-М-П-А-Л-О-Ш-А-Л-О-Ш-А-Л-О-Ш-А. Ето, погледни го.

Ръката на Ламонт се разтрепера, когато пое пластинката.

— Не може да се сбърка, нали? Това е потвърждение, нали?

— Така ми се струва. На кого ще я покажеш?

— На никого — отвърна Ламонт. — Няма да споря повече. Ще ми подхвърлят, че съм подправил съобщението, а няма смисъл заради това да стоя със скръстени ръце. Нека парахората спрат Помпата и тя ще престане да работи и откъм нашата страна, а самите ние ще сме безсилни да я пуснем отново. Тогава цялата станция ще пламне от желание да доказва, че съм бил прав и че Помпата е опасна.

— Защо смяташ така?

— Защото само по този начин ще успеят да се спасят да не ги разкъса на парчета тълпата, която ще настоява за Помпата и ще изпадне в бяс като не я получи… Не мислиш ли, че ще стане точно така?

— Може би. Но нещо ме безпокои.

— Какво?

— Щом парахората са убедени, че Помпата е опасна, защо не са я спрели досега? Преди малко проверих и Помпата си работеше.

Ламонт смръщи вежди.

— Вероятно не искат да прекратят едностранно изпомпването. Смятат ни за партньори и желаят да се постигне взаимно съгласие за спирането. Не предполагаш ли, че това може да е причината?

— Възможно е. Но може и да не се разбираме съвсем добре; те да не схващат значението на думата „лоша“. От онова, което им съобщих чрез техните знаци, а е възможно да съм ги объркал напълно, може би си мислят, че „лоша“ означава нещо, което ние смятаме за „добра“.

— О, не.

— Надяваш се да е така, но от надежди няма полза.

— Майк, продължавай да им изпращаш съобщения. Използувай колкото е възможно повече от думите, с които те си служат и не преставай да уведомяваш за промените. Ти си специалистът и всичко е в твоите ръце. Накрая ще научат достатъчно думи, за да ни съобщят нещо ясно и недвусмислено. Тогава ще им обясним, че сме съгласни да се спре Помпата.

— Не сме упълномощени да даваме подобно съгласие.

— Да, но те няма да го знаят и накрая ще се окажем спасители на човечеството.

— Дори и ако най-напред ни екзекутират?

— Дори и в такъв случай… Всичко е в твои ръце, Майк, и съм сигурен, че няма да продължи още много.

10

Но се оказа, че е необходимо доста време. Изминаха две седмици, без да се получи друго съобщение, и напрежението се засили.

На Броновски му личеше. Краткотрайното му облекчение се бе изпарило и той влезе в лабораторията на Ламонт мълчалив и мрачен.

Гледаха се известно време и накрая Броновски каза:

— Навсякъде се говори, че са ти видели сметката.

Ламонт явно не се бе обръснал сутринта. Лабораторията му изглеждаше запусната, сякаш някой си събираше багажа. Той повдигна рамене.

— И какво от това? Мен не ме тревожи. Друго ме безпокои — списанието „Физикъл ривю“ отхвърли статията ми.

— Разправяше, че го очакваш.

— Да, но мислех, че ще ми обяснят причините. Че ще изтъкнат какво смятат за неточности, грешки, неоправдани предположения. Нещо, за което бих могъл да споря.

— А не го ли направиха?

— Нито дума. Техният рецензент сметнал статията за неподходяща да се публикува. Цитирам дословно. Не желаят и да се докоснат до нея… Наистина обезсърчаваща е тази универсална глупост. Струва ми се, че няма да жаля, ако човечеството се самоубие от злина или дръзка храброст. Има нещо толкова дяволски недостойно да загинеш поради чиста идиотска глупост. Каква е ползата, че сме хора, щом трябва да умрем по такъв начин?

— Глупост — измърмори Броновски.

— Как да се нарече другояче? И искат да им обясня защо не трябва да ме уволняват заради голямото престъпление, че съм прав.

— Изглежда всички са научили, че си се срещнал с Чен.

— Да! — Ламонт постави пръсти на носа си и си разтри очите. — Явно съм го обезпокоил достатъчно, за да отиде и се поразговори с Хелъм, а сега обвинението е, че съм се опитвал да саботирам Помпата с неоправдана и неподкрепена с нищо тактика на сплашване чрез непрофесионално поведение и това ме прави нежелан в станцията.

— Лесно ще го докажат, Пит.

— Предполагам. Няма значение.

— Какво смяташ да правиш?

— Нищо — отвърна Ламонт с възмущение. — Нека постъпят по най-лошия начин. Разчитам на бюрокрацията. Всяка стъпка ще се протака седмици, месеци, а междувременно ти продължавай да работиш. Все още има вероятност да получим нещо от парахората.

Броновски изглеждаше нещастен.

— Пит, да предположим, че не изпратят нищо. Може би е време отново да премислиш всичко.

Ламонт рязко вдигна глава.

— За какво говориш?

— Кажи им, че си сгрешил. Разкай се. Бий се по гърдите. Откажи се.

— Никога! Господи, Майк, играем игра, в която залог е целият свят и всяко живо същество в него.

— Да, но какво те е грижа? Не си женен. Нямаш деца. Зная, че баща ти е починал. Никога не говориш за майка си или за някакви роднини. Съмнявам се дали в света въобще има някакво човешко същество, към което да си привързан лично. Така че карай си по пътя и всичко да върви по дяволите.

— А ти?

— И аз ще постъпя по същия начин. Разведен съм и нямам деца. Близък съм с една млада дама и тази връзка ще продължи докато е възможно. Живей! Наслаждавай се!

— А утре?

— Всичко ще си върви по реда. Когато настъпи, смъртта ще бъде мигновена.

— Не мога да се помиря с такава философия, Майк… Майк! Какво е всичко това? Нима се опитваш да ми кажеш, че няма да успеем да се разберем с тях? Нима се отказваш от парахората?

Броновски извърна поглед.

— Пит — рече той — получих отговор. Снощи. Реших, че ще изчакам деня и ще обмисля всичко, но защо да си блъскам главата?… Ето го.

Очите на Ламонт бяха жив въпрос. Грабна пластинката и я зачете. Нямаше препинателни знаци:

ПОМПАТА НЯМА СПРЕМ НЯМА СПРЕМ НИЕ НЯМА СПРЕМ ПОМПАТА НИЕ НЕ РАЗБИРА ОПАСНОСТ НЕ РАЗБИРА ВИЕ МОЛЯ СПРЕТЕ ВИЕ СПРЕТЕ И НИЕ СПРЕТЕ МОЛЯ ВИЕ СПРЕТЕ ОПАСНОСТ ОПАСНОСТ СПРЕТЕ ВИЕ ПОМПАТА

— Господи — измърмори Броновски — звучи отчаяно.

Ламонт продължаваше да се взира. Мълчеше.

— Предполагам, че от другата страна има някой като теб — пара-Ламонт. И той също не може да накара своя пара-Хелъм да спре. И докато ние настояваме да ни отърват, те ни молят да ги спасим.

— Но ако покажем това… — поде Ламонт.

— Ще заявят, че лъжеш, че е измама, че си го подправил, за да спасиш родения в болния ти мозък кошмар.

— Навярно ще го кажат за мен, но не и за теб. Ти ще ме подкрепиш, Майк. Ще заявиш под клетва, че си получил съобщението и по какъв начин.

— Каква ще бъде ползата? — Броновски се изчерви. — Ще кажат, че някъде в паравселената има друг луд като тебе и че двама откачени са се събрали. Ще изтъкнат, че съобщението доказва, че и съответните власти в паравселената са убедени в липсата на всякаква опасност.

— Майк, бори се докрай с мен.

— Няма смисъл, Пит. Сам го каза — глупост! Парахората може да са по-напреднали от нас, дори да са по-разумни както настояваш, но съвсем ясно се вижда, че и те са не по-малко глупави и с това въпросът се изчерпва. Още Шилер го е изтъкнал и му вярвам.

— Кой?

— Шилер. Германски драматург отпреди три века. В една пиеса за Жана д’Арк пише: „Напразно и самите богове с глупостта на хората се борят“. Не съм бог и няма да продължа борбата. Зарежи всичко, Пит, и върви по пътя си. Навярно светът няма да загине, докато сме живи, а в противен случай и без това нищо не може да се направи. Съжалявам, Пит. Ти води справедлива борба, но загуби и аз се отказвам.

Отиде си и Ламонт остана сам. Седеше в креслото, пръстите му потрепваха безцелно. Някъде на Слънцето протоните се слепваха съвсем малко по-бързо и всеки миг бързината нарастваше, а в определен момент деликатното равновесие щеше да се наруши…

— И на Земята няма да остане никой, за да разбере, че съм бил прав — извика Ламонт, а очите му замигаха, мигаха, за да удържат сълзите.