Самите богове

1

Селена Линдстрьом се усмихваше лъчисто и вървеше с лека, пружинираща походка; туристите се смайваха, когато я виждаха за първи път, но скоро признаваха, че в нея има нещо грациозно.

— Време е за обяд — съобщи тя жизнерадостно. — Всичко е отгледано на място, дами и господа. Навярно не сте свикнали с вкуса, но е хранително… Ето тук, сър. Зная, че нямате нищо против да седнете при дамите… Момент, моля. Ще има места за всички… Съжалявам, имате право на избор за напитките, но не и за основното блюдо. Ще бъде от телешко… Не, не. И вкусът и консистенцията, са получени по изкуствен начин, но наистина е много добро.

После тя самата седна, въздъхна леко, а приятното й изражение трепна незабележимо.

Един от групата се настани срещу нея.

— Имате ли нещо против? — попита той.

Хвърли му бърз, проницателен поглед. Разбира се, притежаваше способността веднага да преценява и реши, че не изглежда досаден.

— Съвсем не — отвърна тя. — Но не сте ли заедно с някой от групата?

Той поклати отрицателно глава.

— Не. Сам съм. Дори и да не беше така, земляните не ме вълнуват много.

Тя го изгледа отново. Беше на около петдесет години и имаше уморен вид, на който се противопоставяха само ясните му, изпитателни очи. Несъмнено имаше вид на земен жител, обременен от гравитацията.

— Землянин е лунен термин — подхвърли тя — и не е много ласкателен.

— Аз съм от Земята — отвърна той, — така че, надявам се, мога да го използувам, без да звучи обидно. Освен ако имате нещо против.

Селена повдигна рамене, сякаш искаше да каже: „Правете каквото ви харесва“.

Очите й имаха леко ориенталски вид като на повечето лунни момичета, но косата й беше с цвета на пчелен мед, а носът й се издаваше напред. Не можеше да се отчете, че е привлекателна, макар да не беше класическа красавица.

Мъжът от земята се взря в плочката с името й, закрепена върху блузата над горната половина на високата лява гърда. Реши, че наистина разглежда плочката, макар блузата да беше полупрозрачна, когато светлината падаше върху нея под особен ъгъл, и под нея да нямаше друга дреха.

— Има ли много Селени тук? — попита той.

— О, да. Стотици, струва ми се, Също Цинтии, Диани и Артемиди. Селена е малко досадно. Половината Селени, които познавам, им викат Сели, а на другата половина — Лина.

— А вие от кои сте?

— От нито едните. Аз съм Селена с всичките три срички Се-ле-на — отвърна тя — поне за хората, които въобще използуват името ми.

Върху лицето на земния жител се изписа усмивка, с която сякаш не беше свикнал.

— А какво става, ако някой ви попита дали продавате нещо, Селена?3

— Никога не повтаря въпроса! — заяви тя твърдо.

— Но питат ли ви?

— Винаги се намират глупаци.

Една сервитьорка се доближи до масата им и с бързи плавни движения постави чиниите пред всеки от тях.

Това явно направи силно впечатление на земния жител.

— Сякаш ги накарахте сами да се спуснат — каза й той. Сервитьорката се усмихна и отмина.

— Не се опитвайте да й подражавате — посъветва го Селена. — Тя е свикнала с притеглянето и лесно се оправя.

— А ако аз го направя, ще изпусна всичко, така ли?

— Ще забъркате великолепна каша — отвърна тя.

— Е, тогава няма да правя експерименти.

— Навярно скоро някой ще опита и чинията ще отлети на пода, той ще посегне да я хване и ще я изтърве, а вероятността да падне от стола е десет към едно. Предупреждавам ги, но никога не помага, само се чувствуват още по-смутени. Всички други ще се смеят… туристите, искам да кажа, защото ние останалите сме го наблюдавали твърде често, за да ни се струва смешно и защото става въпрос само за почистването.

Земният жител внимателно вдигна вилицата.

— Разбирам какво искате да кажете. Дори най-простото движение изглежда странно.

— В същност доста бързо се свиква. Поне с дребните неща като храненето. Ходенето е по-трудно. Никога не съм виждал земен жител тук да тича умело. Рядко успяват.

Известно време се храниха мълчаливо. После той попита:

— Какво означава буквата „Л“? — Отново се вглеждаше в плочката с името й. На нея пишеше „Селена Линдстрьом Л.“

— Означава просто „Луна“ — осведоми го тя с безразличие, — за да се различавам от имигрантите. Родена съм тук.

— Наистина ли?

— В това няма нищо изненадващо. На Луната съществува нормално общество от над половин век. Не мислехте ли, че и тук се раждат деца? Имаме хора, които са били родени на Луната и вече са прародители.

— На колко години сте?

— Тридесет и две — отвърна тя.

Той сякаш се изненада; после измърмори:

— Естествено.

Селена повдигна вежди.

— Искате да кажете, че разбирате? На повечето земни жители трябва да им се обяснява.

— Осведомен съм достатъчно, за да зная — каза земният жител, — че повечето от видимите белези на остаряване са резултат от неумолимата победа на гравитацията върху тъканите — отпускането на бузите и гърдите. При притеглянето на Луната — едва една шеста от земното — не е трудно да се разбере, че хората ще остават млади на вид.

— Само на вид — съгласи се Селена. — Това не означава, че тук сме безсмъртни. Продължителността на живота е почти колкото на Земята, но повечето от нас се чувствуват по-добре в напредналата си възраст.

— Това не е за пренебрегване… Разбира се, предполагам, че си има и неудобства. — Току-що бе отпил първата глътка кафе. — Нима се налага да пиете този… — потърси подходяща дума и изглежда я отхвърли, защото не каза нищо.

— Бихме могли да внасяме храни и напитки от Земята — обясни тя развеселена, — но само за част от нас и то не постоянно. Така че няма смисъл, след като е възможно да използуваме товарното пространство за по-необходими неща. Освен това сме и свикнали с този буламач… Или щяхте да използувате още по-силна дума?

— Не за кафето — отвърна той. — Щях да я запазя за храната. Но буламач върши работа… Кажете, мис Линдстрьом, в програмата на обиколката не се споменава за протонния синхрофазотрон.

— Протонния синхрофазотрон ли? — Тя допиваше кафето и очите й заоглеждаха залата, сякаш преценяваха мига, в който да ги вдигне всичките. — Той е собственост на Земята и не е открит за туристи.

— Искате да кажете, че лунните жители нямат достъп до него?

— О, не. Нищо подобно. Повечето хора от персонала са лунни жители. Но земното правителство определя правилата. Не се допускат туристи.

— Много бих искал да го видя — подхвърли той.

— Уверена съм… Донесохте ми щастие — нито парче храна, нито един благословен мъж или жена не падна на пода.

Изправи се на крака и каза:

— Дами и господа, ще тръгнем след около десет минути. Моля оставете чиниите на мястото им. Има стаи за почивка за онези, които ще пожелаят да се възползуват от тях, а след това ще посетим хранопреработващите предприятия, където се изготвят блюда като току-що консумираните от вас.

2

Естествено, жилището на Селена беше малко, компактно, но и доста сложно. Прозорците бяха панорамни — звездни сцени, които се променяха бавно и непоследователно, никога нямаха връзка с някое действително съзвездие. Когато Селена пожелаеше, всеки от трите прозореца увеличаваше телескопично изображението.

Барън Невил мразеше тази му особеност. Обикновено доста буйно налиташе да ги изключва и заявяваше:

— Как ги понасяш? Ти си единствената, която познавам с достатъчно лош вкус, за да правиш подобно нещо. Та тези мъглявини и звездни купове дори не съществуват.

А Селена повдигаше хладно рамене и отвръщаше:

— Какво е съществуването? Откъде знаеш, че онези навън действително съществуват? Освен това с тях изпитвам чувство на свобода и движение. Не мога ли да си позволя това в собственото си жилище, ако пожелая?

Тогава Невил промърморваше нещо и с нежелание се опитваше да върне ръчките за управление на местата им, а Селена подхвърляше:

— Остави ги!

Мебелите имаха гладки, заоблени линии, стените бяха боядисани абстрактно в дискретни пастелни тонове. Никъде не се виждаше изображение на нещо, което би могло да се сметне за живо същество.

— Живите същества принадлежат на Земята — обясняваше Селена, — а не на Луната.

Сега като влезе — както толкова често се случваше — завари Невил; Барън Невил, изтегнал се върху нестабилното канапе с един обут сандал. Другият лежеше край него, където беше паднал, а по корема му, точно над пъпа, където замислено се почесваше, личаха червени следи.

— Ще направиш ли кафе, Барън? — подхвърли тя и се измъкна от дрехите си с продължително и грациозно движение, придружено от въздишка на облекчение, остави ги да се свлекат на пода и с палеца на крака си ги ритна в ъгъла.

— Какво облекчение е да се освободиш от тях — каза тя. — Това е най-неприятното в работата ми — да трябва да се обличам като землянин.

Невил беше в кухненската ниша. Не й обърна внимание; и преди беше слушал същото.

— Какво става със запасите ти от вода — попита той. — Много са намалели.

— Така ли? — заинтересува се тя. — Предполагам, че съм ползувала повече, отколкото се полага. Имай малко търпение.

— Някакви неприятности днес?

— Не — вдигна рамене Селена. — Съвсем обичайното кръжене. Както обикновено да ги наблюдаваш как се препъват и се правят, че храната не им се струва отвратителна, да знаеш, че си задават въпроса дали няма да ги помолят да се съблекат, не бих се изненадала… Противна възможност.

— Нима започваш да ставаш благопристойна?

Той пренесе двете малки чаши с кафе на масата.

— В този случай благопристойността е наложителна. Те са набръчкани, отпуснати, с изпъкнали кореми и пълни с бацили. Нямам доверие в правилата на карантината, каквито и да са те — пълни са с бацили… Какво ново около теб?

Барън поклати глава. Беше доста едър за лунен жител и смръщеното присвиване на очите му се бе превърнало в постоянна особеност. С изключение на това чертите му бяха гладки и забележително красиви, мислеше си Селена.

— Нищо особено — отвърна той. — Все още очакваме смяната на представителя на Земята. — Трябва да разберем що за птица е този Готстейн.

— Възможно ли е да ви създаде затруднения?

— Не повече от сегашните. В същност какво могат да направят? Не ще успеят да се вмъкнат между нас. Землянинът се различава по външността си от лунния жител. — Но въпреки това той беше смутен.

Селена отпи от кафето и го изгледа.

— Вероятно някои лунни жители вътре в себе си продължават да бъдат земляни.

— Вероятно. Бих искал да зная кои са. Понякога си мисля, че не мога да се доверявам… Е, добре. Губя невероятно много време за своя проект със синхротрона и не стигам доникъде. Не ми върви с реда за чакане.

— Навярно нямат доверие в теб и не ги упреквам. Защо не престанеш да дебнеш с такъв конспираторски вид.

— Не върша нищо подобно. С голямо удоволствие бих напуснал залата на синхротрона и не бих се връщал изобщо, но тогава наистина ще започнат да ме подозират… Предполагам, че щом си използувала с такова разточителство водните си запаси, Селена, няма да можем да пием по още една чаша кафе.

— Не. Но щом стана дума за това, ти ми помагаш да прахосвам водата. Миналата седмица два пъти се къпа на душа тук.

— Ще ти прехвърля кредит за вода. Не знаех, че ги броиш.

— Не ги броя аз, а нивото на водата ми.

Тя допи кафето и се загледа замислено в празната чаша.

— Винаги се мръщят на кафето — сподели тя. — Туристите. А не разбирам защо. На мен ми е вкусно. Пил ли си някога земно кафе, Барън?

— Не — отвърна той кратко.

— Аз пих. Веднъж. Някакъв турист беше прекарал контрабанда пакетчета, които наричаше „Нескафе“. Предложи ми няколко в замяна… знаеш на какво. Изглежда си мислеше, че обменът е равностоен.

— И ти пи?

— Изпитвах любопитство. Беше горчиво и с метален вкус. Видя ми се отвратително. После му казах, че според лунните обичаи смесването на раси е недопустимо и той самият почувствува доста горчив метален вкус в устата.

— Не си ми разправяла никога за това. Не се ли опита да предприеме нещо?

— Май не е твоя работа, а? А и не направи нищо. Ако се беше опитал при необичайното за него притегляне, щях да го изритам оттук чак до първия коридор. — После продължи. — А, да. Днес ми се лепна друг землянин. Настоя да седне с мен.

— И какво ти предложи в замяна на собственото ти легло, което ти така деликатно наричаш „нали знаеш какво“?

— Просто поседя с мен.

— И зяпаше гърдите ти?

— Те са за това, за да ги зяпат, но в същност той не ги погледна. Разглеждаше плочката с името ми… Освен това какво общо имат с теб неговите желания? Желанията са свободни, а аз не съм длъжна да ги осъществявам. Какво си мислиш, че мечтая? Да легна със земен жител? С цялата му активност, която може да се очаква от човек, опитващ да се справи с необичайно за него гравитационно поле? Не казвам, че никой не е пробвал, но аз поне не съм, а и не съм чувала нищо добро по този въпрос. Разбрахме ли се? Мога ли да се върна към землянина? Който е на около петдесет години? И не е бил невероятно красив дори и на двадесет?… Макар външността му да е интересна, признавам.

— Добре. Мога да мина и без литературния му портрет. Какво за него?

— Попита за протонния синхротрон!

Невил се изправи и се залюля леко — нещо почти неизбежно след бързо движение при слабото лунно притегляне.

— Какво попита за синхротрона?

— Нищо. Защо си толкова възбуден? Помоли ме да ти разправям всичко, което изглежда необикновено, за всеки турист по всяко време и това ми се стори необичайно. Досега никой не ме е питал за синхротрона.

— Добре — той помълча малко, после продължи с нормален глас. — Защо се интересува от синхротрона?

— Нямам никаква представа — отвърна Селена. — Просто попита дали е възможно да го види. Навярно е турист, който се интересува от наука. Откъде да зная, може да е било само номер, за да се заинтересувам от него.

— И предполагам, че вече се интересуваш. Как се казва?

— Не зная. Не го попитах.

— Защо?

— Защото пукната пара не давам за него. А ти кое предпочиташ? Освен това щом пита, значи наистина е турист. Ако беше физик, нямаше да е необходимо да пита. Щеше да е там.

— Моя скъпа, Селена — рече Невил. — Позволи ми да ти обясня. При сегашните обстоятелства всеки, който поиска да види протонния синхротрон е специален човек, за когото искаме да сме осведомени. А защо теб ще пита? — той бързо пристъпи до другия край на стаята и се върна, сякаш изразходваше енергия. После продължи. — Ти си специалист по такива глупости. За теб представлява ли интерес?

— В полово отношение ли?

— Знаеш какво имам предвид. Не си играй, Селена.

Селена отвърна с явно нежелание.

— Интересен е, дори смущаващ. Но не зная защо. Нищо не каза. Нищо не направи.

— Значи е интересен и смущаващ? Тогава ще се видиш отново с него.

— И какво да правя?

— Откъде да зная? Това е твоя работа. Разбери името му. Научи всичко, което можеш. Имаш малко мозък, този път го използувай да подразбереш нещо на практика.

— Е, добре — съгласи се тя, — нареждания отгоре. Добре.

3

Само по размерите си резиденцията на представителя на Земята не можеше да се отличи от жилищата на лунните хора. На Луната нямаше излишно пространство, нито дори за земните служебни лица; никакви луксозни излишъци — дори като символ на родната планета. В същност нямаше начин да се измени един поразителен факт — на Луната се намираш под повърхността при ниска гравитация — дори и за най-великия земен жител, който някога е живял.

— Човек все още е създание на заобикалящата го среда — въздъхна Луис Монтес. — От две години живея на Луната и понякога съм се изкушавал да остана, но… Годините ми напредват. Наскоро навърших четиридесет и ако въобще възнамерявам да се върна на Земята, по-добре ще е да го направя сега. Малко още да остарея и няма да успея да се приспособя отново към нормалното притегляне.

Конрад Готстейн беше само на тридесет и четири и дори изглеждаше по-млад. Имаше широко, кръгло лице с едри черти, каквото не можеше да се види сред лунните жители, лице, рисувано като част от карикатура на земляни. Не беше едър — нямаше смисъл на Луната да се изпращат едри земни жители — и главата му изглеждаше твърде голяма за тялото.

Каза (говореше на планетарен език с доловимо различен акцент от произношението на Монтес):

— Думите ви прозвучаха извинително.

— Така е. Така е — съгласи се Монтес. Докато лицето на Готстейн имаше присъщ добродушен израз, удължените тънки черти по лицето на Монтес му придаваха почти трагикомичен вид. — И то в две отношения. Смутен съм, че напускам Луната, тъй като тя е привлекателен свят, изпълнен с вълнения. Объркан съм и от чувството на неловкост; срам ме е, че с нежелание ще поема земния си товар… притеглянето и всичко друго.

— Да, представям си, че ще е трудно отново да се натоварите с останалите пет шести — съгласи се Готстейн. — На Луната съм едва от няколко дена и вече чувствувам, че една шеста от земното притегляне е чудесно нещо.

— Няма да сте на същото мнение, когато получите запек и започнете да се храните само с минерално масло — възрази Монтес с въздишка, — но това ще мине… Не мислете обаче, че ще можете да подражавате на газела, само защото се чувствувате лек. Цяло изкуство е.

— Разбрах го.

— Така ви се струва, Готстейн. Виждали ли сте походката на кенгуру?

— По телевизията.

— От гледане не се добива действителна представа. Трябва да я опитате. Единственият подходящ начин да се върви по равна лунна повърхност с голяма скорост. Краката се придвижват едновременно назад и ви изтласкват в нещо, което на Земята ще бъде обикновен скок на дължина. Докато сте във въздуха, те се изпружват напред; започват да се връщат назад миг, преди отново да докоснете повърхността; изхвърлят ви и така нататък. От земна гледна точка движението изглежда бавно, сякаш само слабото притегляне ви изтласква, но всеки скок е с дължина над шест метра и мускулното усилие, необходимо, за да се задържите във въздуха — ако имаше въздух — е минимално. Усещането е като при летене…

— Вие опитвали ли сте? Можете ли да вървите така?

— Правил съм опити, но никой земен жител не усвоява напълно походката. Успявал съм да удържа до пет последователни скока — колкото да се изпита усещането; достатъчно, за да пожелаеш да продължиш, но следва неизбежната погрешна преценка, загубвате синхронизация, препъвате се и се плъзгате триста, четиристотин метра. Лунните жители са учтиви и никога не ви се присмиват. Разбира се, на тях им е лесно. Започват от деца и веднага се научават без никакви проблеми.

— Този свят е техен — засмя се Готстейн. — Помислете как ще изглеждат на Земята.

— Няма да отидат на Земята. Не могат. Предполагам, че притежаваме поне това предимство. Справяме се и на Земята, и на Луната. Те могат да живеят само на Луната. Понякога го забравяме, защото бъркаме лунните жители с имигрантите.

— Кои са те?

— Така наречените земни имигранти, които живеят почти постоянно на Луната, но са родени на Земята. Естествено, имигрантите могат да се връщат на родната си планета, но истинските лунни жители нямат нито кости, нито мускули, способни да устоят на земното притегляне. През ранната история на Луната са отбелязани няколко такива трагедии.

— Така ли?

— О, да. Хора, завърнали се с родените си на Луната деца. Склонни сме да забравяме. Тогава сме изживявали собствената си криза и смъртта на няколко деца не е изглеждала от значение в светлината на огромния брой жертви в края на двадесетия век и всичко последвало. Обаче тук, на Луната, всеки мъртъв лунен жител, загинал от земното притегляне, се помни… Струва ми се, че това им помага да се чувствуват в отделен свят.

— Мислех, че на Земята са ме осведомили напълно изчерпателно, но изглежда има още много да се уча.

— Невъзможно е от Земята да се научи всичко за Луната, затова съм ви оставил пълен отчет — както направи за мен моя предшественик. За вас Луната ще бъде омайваща и в някои отношения мъчителна. Съмнявам се на Земята да сте яли лунна храна и ако разчитате само на описанията няма да сте подготвен за действителността… Налага се да свикнете с нея. Лоша политика е да си доставяте земни неща. Необходимо е да ядем и пием местните продукти.

— Вие сте го правили в продължение на две години. Предполагам, че и аз ще оцелея.

— Не съм го вършил постоянно. Има периодични отпуски на Земята. Задължителни са, независимо дали ги желаете или не. Уверен съм, че са ви го казали.

— Да — потвърди Готстейн.

— Въпреки всички упражнения, които правите тук, ще трябва от време на време да се подлагате на пълното земно притегляне, за да припомняте на костите и мускулите си какво представлява то. А докато сте на Земята, ще се храните. Понякога и тук се вкарва контрабанда някаква храна.

— Разбира се, багажът ми беше внимателно прегледан, но се оказа, че в джоба ми е останала консерва говеждо месо. Пропуснал съм я. И те също.

Монтес се усмихна бавно и подхвърли колебливо:

— Подозирам, че сега ще ми предложите да си я разделим.

— Не — отвърна благоразумно Готстейн и сбръчка големия си, копчест нос. — С цялата трагична благородност, на която съм способен, щях да кажа: „Вземете я, Монтес, цялата! Вие се нуждаете повече от мен!“ — Позапъна се малко, като се опитваше да го изрече, защото рядко използуваше такъв обрат на планетарен език.

Монтес се усмихна широко, а после усмивката му изчезна. Поклати глава.

— Не. След седмица ще разполагам с цялата земна храна, която мога да изям. А вие няма да имате нищо. През следващите няколко години хапките ви няма да са обилни и прекалено много време ще съжалявате за сегашната си щедрост. Запазете си я цялата… Настоявам. Само ще си спечеля омразата ви със задна дата…

Видът му беше сериозен, постави ръката върху рамото на Готстейн, гледаше го право в очите.

— Освен това — продължи той, — има нещо, за което искам да поговоря с вас и го отлагах, защото не зная как да подходя, а тази консерва ще стане оправдание за по-нататъшно отлагане.

Готстейн веднага скри земната кутия. Беше невъзможно лицето му да изглежда също така сериозно като изражението на събеседника му, но неговия глас прозвуча отмерено и строго.

— Нима има нещо, което не може да включите в отчетите си, Монтес?

— Опитвах се да съобщя нещо, Готстейн, но тъй като не знаех как да го изразя, а от Земята не желаеха да схванат намеците ми, накрая не се разбрахме. Може би вие ще се справите по-добре. Надявам се. Една от причините, поради която не пожелах да продължат назначението ми е, че отговорността е много голяма, а аз не успях да убедя Земята.

— Започва да изглежда сериозно.

— Бих искал да прозвучи смислено. Откровено казано, звучи глупаво. В лунната колония живеят само десет хиляди души. Те са обременени от недостатък на ресурси, липса на пространство — суров свят и въпреки това… въпреки това…

— И въпреки това? — поощри го Готстейн.

— Тук става нещо… не зная точно какво, което може да се окаже опасно.

— Що за опасност? Какво ще направят? Да не обявят война на Земята? — лицето на Готстейн потрепна в зачатие на усмивка.

— Не, не. Нещо по-коварно е. — Монтес прокара ръка по лицето си и раздразнено потърка очи. — Позволете ми да бъда откровен с вас. Земята загуби дързостта си.

— Какво искате да кажете?

— Добре де, как ще го наречете? Точно по времето, когато бе създадена лунната колония, Земята изживя великата криза. Не е необходимо да ви разправям за нея.

— Не, не е — отвърна Готстейн с отвращение.

— Сега населението й е само два милиарда от предишните шест.

— И поради това на Земята сега е по-добре, не е ли така?

— Несъмнено, макар да ми се иска намалението да беше постигнато по друг начин… Но кризата остави след себе си постоянно недоверие към техниката, огромна инерция, липсата на желание да се поемат рисковете от промени поради евентуални странични ефекти. Грандиозни и възможно опасни проекти бяха изоставени, защото се плашеха повече от опасността, отколкото се вдъхновяваха от величието им.

— Намеквате за програмата, свързана с генното инженерство, струва ми се.

— Това е най-яркият случай, разбира се, но не е единственият — съгласи се с огорчение Монтес.

— Искрено казано, не изпитвам разочарование, че изоставихме генното инженерство. Оказа се поредица от неуспехи.

— Загубихме възможността да постигнем интуитивизъм.

— Никога не е имало доказателства за ползата от интуитивизма, но съществуват доста указания, че е вероятно да се окаже вреден… А какво ще кажете за лунната колония? Тя съвсем не е признак за застой на Земята.

— Точно това е — настоя Монтес. — Лунната колония е преживелица, последният остатък от периода преди кризата; нещо довършено като последен тъжен тласък напред на човечеството преди великото му отдръпване.

— Прекалено драматично го изразявате, Монтес.

— Не мисля така. Земята се е отдръпнала. Човечеството се е свило в себе си — навсякъде, освен на Луната. Лунната колония е границата на човечеството не само физически, но и психически. Това е свят без мрежа на живота, която да се разстройва, без сложна среда в деликатно равновесие, което да се нарушава. Всичко на Луната, полезно за хората, е направено от самите тях. Луната е свят, изграден от човека от нищо и с основни средства. Тук няма минало.

— Е, и?

— На Земята се обезсърчаваме от копнежа по пасторалното минало, което в същност въобще не е съществувало; и ако го е имало, никога вече не може да се повтори. В някои отношения голяма част от екологията беше разстроена през кризата и ние се задоволяваме с останките, затова сме наплашени, винаги се опасяваме… На Луната няма продължително минало, за което да се копнее или мечтае. Единственото направление е напред. — Монтес сякаш се разпалваше от собствените си думи. — Готстейн, наблюдавам ги в продължение на две години, и вие ще си имате работа с тях поне толкова. На Луната гори огън — неспокойно горене. Те се разгръщат във всички посоки. Развиват се физически. Всеки месец се пробиват нови коридори, строят се нови жилища, прави се място за бъдещото потенциално население. Напредват и в областта на суровините. Откриват нови строителни материали, нови източници на вода, нови руди със специфични минерали. Разширяват полетата със слънчеви батерии, електронните си заводи… Предполагам знаете, че тези десет хиляди души на Луната сега са главният източник за снабдяване на Земята с миниелектронни устройства и висококачествени биохимически вещества.

— Известно ми е, че са съществен източник.

— Земята се самозалъгва, защото й е по-удобно. Луната е главният източник. При сегашното развитие в близко бъдеще навярно ще се превърне в единствен източник… Те израстват и в интелектуално отношение, Готстейн. Струва ми се, че на Земята няма буден младеж със склонност към науката, който смътно — а може би и не толкова смътно — да не мечтае някой ден да попадне на Луната. След като Земята се е отдръпнала от техниката, сега само на Луната се работи.

— Предполагам, че намеквате за протонния синхротрон?

— Той е един от примерите. Кога е построен последният нов синхротрон на Земята? Този пример е най-големият, най-яркият, но не е нито единствен, нито най-значимият. Ако искате да знаете кой е най-значителният научен апарат на Луната…

— Нещо толкова секретно, че не са ми казали за него?

— Не, толкова очевидно, че изглежда никой не го забелязва. Състои се от десетте хиляди мозъка тук. Десетте хиляди най-добри човешки мозъци, които могат да се открият. Единствената сплотена група от десет хиляди човешки мозъка, които по принцип и по чувства са с научна насоченост.

Готстейн се раздвижи неспокойно и се опита да промени положението на стола си. Но той беше закрепен към пода и Готстейн едва не падна на пода. Монтес протегна ръка, за да го задържи.

— Съжалявам — рече изчервен Готстейн.

— Ще свикнете с гравитацията.

— Не описвате ли положението по-лошо, отколкото е? Земята не е напълно неука планета. Ние конструирахме Електронната помпа. Тя е напълно земно постижение. Лунните жители нямат заслуги за нея.

Монтес поклати глава и измърмори няколко думи на родния си испански език. Не прозвучаха безобидно.

— Познавате ли се с Фредрик Хелъм?

— Да, в същност съм го виждал — усмихна се Готстейн. — Бащата на Електронната помпа. Уверен съм, че е татуирал прякора върху гърдите си.

— Само фактът, че се усмихвате и направихте такава забележка, вече доказва твърдението ми. Задайте си сам въпроса: „Може ли човек като Хелъм действително да е създал Електронната помпа?“ За немислещото мнозинство тази легенда е достатъчна, но е факт — и сигурно го знаете, ако сте се замисляли, — че не съществува баща на Електронната помпа. Изобретена е от парахората, съществата в паравселената, каквито и да са те, каквато и да е тя. Хелъм е случайният им инструмент. За тях цялата Земя е случаен инструмент.

— Достатъчно умни бяхме, за да се възползуваме от инициативата им.

— Да, както кравите са достатъчно разумни, за да ядат сеното, което им даваме. Помпата не е белег, че човечеството се стреми към напредък. Точно обратното.

— Ако Помпата е крачка назад, ще кажа, че е добре да се върви назад. Не бих искал да останем без нея.

— Кой би го пожелал? Но същественото е, че тя пасва идеално към сегашното настроение на Земята. Неограничена енергия на почти никаква цена освен разходите за поддръжка и при това без да се замърсява средата. Но на Луната няма Електронни помпи.

— Предполагам, че не се нуждаят от тях — рече Готстейн. — Слънчевите батерии дават необходимото на лунните жители. Неограничена енергия на почти никаква цена освен разходите за поддръжка и при това без да се замърсява средата… Нали такова беше заклинанието?

— Да, наистина, но слънчевите батерии са изцяло дело на хората. Точно това искам да изтъкна. Беше изготвен проект на Електронна помпа за Луната; направи се опит да се монтира.

— И?

— И не проработи. Парахората не приеха волфрама. Нищо не се получи.

— Не знаех. Защо?

Монтес повдигна изразително рамене и вежди.

— Откъде да знае човек? Може да се приеме например, че парахората живеят на планета без спътник; че нямат понятие за отделни светове близо един до друг и всеки от тях населен; че след като са намерили един свят, не търсят други. Кой знае?… Важното е, че парахората не захапаха въдицата, а ние самите без тях не можем нищо да направим.

— Ние самите… — повтори Готстейн замислено. — Имате предвид земните жители?

— Да.

— А лунните?

— Те не участвуваха.

— А заинтересуваха ли се?

— Не зная. Именно в това главно се крият несигурността… и опасенията ми. Лунните жители — и по-специално коренните лунарити — не се чувствуват свързани със Земята. Не ми е известно какви са плановете им, нито какво възнамеряват. Не мога да открия.

Готстейн го изгледа замислено.

— Но какво могат да направят? Имате ли причини да предполагате, че са способни да ни навредят, или да напакостят на Земята, дори и да не възнамеряват да го направят? — Не съм в състояние да отговоря на този въпрос. Те са привлекателни и интелигентни хора. Струва ми се, че им липсва истинска омраза, гняв или дори страх. Но навярно само така ми изглежда. Най-много се безпокоя, че нищо не зная.

— Нали научното оборудване на Луната се ръководи от Земята?

— Правилно. Така е за протонния синхротрон. Така е за радиотелескопа на обратната страна. И за осемметровия оптичен телескоп… С други думи за големите съоръжения, които съществуват от петдесет години.

— А какво е направено оттогава?

— Много малко от земните жители.

— А от лунаритите?

— Не съм сигурен. Техните учени работят с големите съоръжения, но веднъж се опитах да проверя картоните им за изработено време. Има празнини.

— Празнини?

— Прекарват значително време извън големите инсталации. Сякаш имат собствени лаборатории.

— А не трябва ли да се очаква подобно нещо, щом произвеждат миниелектронни устройства и висококачествени биохимически вещества?

— Да, но… Готстейн, не зная. Страх ме е от моята неосведоменост.

Последва кратко мълчание.

— Монтес, предполагам, че ми разправяте всичко това — поде Готстейн, — за да внимавам, да се опитам да открия какво правят лунаритите?

— Май е точно така — отвърна печално Монтес.

— Но дори не знаете дали въобще вършат нещо.

— Усещам ги, че работят.

— Странно, в такъв случай. Би трябвало да ви разубедя от целия този мистицизъм на опасения… но странно…

— Какво има?

— Със същия кораб, с който пътувах до Луната, дойде и някой друг. Искам да кажа, че пристигна голяма група, но едно от лицата по-специално ми припомни нещо. Не разговаряхме — не се предостави случай — и не му обърнах внимание. Но сега разговорът ни натисна някакво копче и внезапно си спомних за него…

— Да?

— Веднъж участвувах в един комитет, който се занимаваше с проблеми на Електронната помпа. Ставаше въпрос за безопасността. — Усмихна се за миг. — Може да се каже, че Земята се беше уплашила. Навсякъде се тревожим за сигурността… и това е добре, дявол да го вземе, независимо дали сме загубили дързостта си или не. Не си спомням подробностите, но във връзка с това разследване съм виждал същото лице, което забелязах на кораба. Убеден съм.

— Смятате ли, че е от особено значение?

— Не съм сигурен. Свързвам лицето му с нещо обезпокоително. Ако продължа да напрягам паметта си, възможно е да си спомня. За всеки случай ще е добре да взема списъка на пътниците и да видя дали няма да свържа с нещо някое от имената. Много е лошо, Монтес, но ми се струва, че ме подплашихте.

— Съвсем не е лошо — отвърна Монтес. — Доволен съм. А що се отнася до този мъж, вероятно е някой незначителен турист и след две седмици ще си отиде, но се радвам, че ще мислите по въпроса.

Готстейн сякаш не го слушаше.

— Той е някакъв физик или учен — промърмори той. — Уверен съм и го свързвам с известна опасност…

4

— Здравейте — поздрави жизнерадостно Селена.

Земният мъж се обърна. Позна я почти мигновено.

— Селена! Прав съм, нали? Селена!

— Правилно! Произнасяте го точно. Забавлявахте ли се добре?

— Много добре — отвърна сериозно земният жител. — Започвам да осъзнавам колко изключителен е нашият век. Неотдавна бях на Земята, чувствувах се уморен от своя свят, от себе си. Тогава помислих: „Ако живеех преди сто години, единственият начин да напусна света, щеше да е смъртта, но сега… мога да отида на Луната“ — той се усмихна безрадостно.

— По-щастлив ли сте сега, когато сте на Луната? — попита го Селена.

— Малко — той се огледа. — Нямате ли тълпа туристи, за които да се грижите?

— Днес не — откликна тя весело. — Имам свободен ден. Кой знае, може да ги направя два или три. Работата ми е скучна.

— Колко неприятно в такъв случай, че в свободния си ден се натъкнахте на турист.

— Не съм ви срещнала случайно. Търсих ви. При това се оказа доста трудно да ви намеря. Не би трябвало да скитате сам.

Мъжът от Земята я изгледа с интерес.

— Защо сте ме търсили? Нима обичате земните жители?

— Не — отвърна му тя откровено. — До гуша са ми дошли. Не ги обичам по принцип, а тъй като поради работата си непрекъснато съм свързана с тях, става още по-лошо.

— И въпреки това ме търсите, а няма земен — искам да кажа лунен — начин да убедя себе си, че съм млад и красив.

— Дори и да бяхте, нямаше да помогне. Земните мъже не ме интересуват, както е известно на всички, освен на Барън.

— Защо тогава ме търсите?

— Защото има и други причини да се заинтересувам и защото Барън проявява любопитство.

— А кой е Барън? Младият ви приятел?

— Барън Невил — изсмя се Селена. — Той е малко повече от млад и доста повече от приятел. Спим заедно, когато сме в подходящо настроение.

— Е, точно това исках да кажа. Имате ли деца?

— Едно момче. На десет години е. Повече от времето си прекарва в помещенията на момчетата. За да ви спестя следващия въпрос — не е от Барън. Мога да имам дете от него, ако все още сме заедно, когато ми разрешат друго дете — ако въобще ми позволят… Почти напълно сигурна съм, че ще получа разрешение.

— Много сте откровена.

— За неща, които не смятам за секретни? Разбира се… А сега какво бихте искали да правите?

Вървяха по коридор в млечнобяла скала, чиято глазирана повърхност беше инкрустирана с тъмни парчета „лунни скъпоценни камъни“, намиращи се обилно в повечето райони на лунната повърхност. Тя беше обута в сандали, които сякаш почти не докосваха пода; той носеше боти с дебели подметки — утежняваха краката му, за да не допуснат стъпките му да се превърнат в мъчение.

Коридорът беше еднопосочен. От време на време някоя малка електрическа кола ги настигаше и минаваше безшумно покрай тях.

— Какво ми се иска да правя ли? — обади се земният жител. — Поканата е широкообхватна. Бихте ли поставили гранични условия, така че с отговорите си да не ви обидя неволно?

— Физик ли сте?

Мъжът от Земята се поколеба.

— Защо питате?

— Само за да чуя какво ще отговорите. Зная, че сте физик.

— Откъде?

— Никой не казва „да поставите гранични условия“, ако не е такъв. И особено след като първото нещо, което иска да види на Луната е протонния синхротрон.

— Затова ли ме търсите? Защото смятате, че съм физик?

— Заради това Барън ме изпрати да ви намеря. Защото той е физик. А аз се съгласих, защото ми се сторихте доста необикновен за земен жител.

— В какво отношение?

— Нищо прекалено ласкателно… ако се нуждаете от ласкателства. Просто не приличате на другите земни жители.

— По какво съдите?

— Наблюдавах ви какви погледи хвърляте към другите от групата. Освен това винаги някак си го разбирам. Самите земляни не обичат земните жители, които се канят да останат на Луната. А това ме връща на въпроса… Какво бихте искали да правите? И ще поставя граничните условия. Що се отнася до разглеждането на забележителностите искам да кажа.

Земният мъж я изгледа проницателно.

— Много особено е това, Селена. Имате почивен ден. Работата ви е достатъчно безинтересна или противна, за да сте доволна от свободния ден и дори желаете да го удължите на два или три. Въпреки това решавате да го прекарате, като доброволно мимолетно любопитство.

— Любопитството на Барън. Сега той е зает и няма нищо лошо да ви занимавам, докато се подготви… Освен това е по-различно. Не разбирате ли, че е различно? Когато съм на работа, се грижа за стадо от двадесетина земляни… Имате ли нещо против да използувам този термин?

— И аз самият го употребявам.

— Защото сте жител на Земята. Някои земни хора го смятат за подигравателен и се възмущават, когато с него си послужи лунарит.

— Искате да кажете, когато го употреби лунатик?

Селена се изчерви.

— Да. Нещо такова.

— Е, добре, нека и двамата да не обръщаме внимание на думите. Продължавайте, разправяхте ми за работата си.

— При моята работа се занимавам със земляните, които трябва да предпазвам да не се убият, да ги водя тук и там, да им държа малки речи и да се грижа да пият, ядат и ходят, като спазват правилата. Те гледат любимите си неща, а аз трябва да съм изключително учтива и да полагам майчински грижи за тях.

— Отвратително! — подхвърли мъжът от Земята.

— Но двамата с вас можем да правим каквото си искаме и се надявам, че с желание ще поемете риска, а аз не ще трябва да внимавам какво говоря.

— Казах ви, че спокойно можете да ме наричате землянин.

— Добре тогава. Ще поработя в почивния си ден. Къде бихте искали да отидем?

— Лесно ще ви отговоря. Желая да видя протонния синхротрон.

— Това не. Навярно Барън ще успее да го уреди… след като се срещнете.

— Е, щом не мога да разгледам синхротрона, не зная какво друго има за гледане. Известно ми е, че радиотелескопът е на обратната страна, а и не предполагам в него да открия нещо ново… Вие ми кажете. Какво не успява да види средният турист?

— Доста неща. Залите с водорасли — не антисептичните обработващи заводи, които разглеждахме, а самите ферми. Но там миризмата е твърде силна и предполагам, че за землянин — земен жител — няма да бъде много апетитна. И без това земните… хора имат неприятности с храната.

— Това изненадва ли ви? Опитвали ли сте някога земна храна?

— В същност не съм. Но вероятно няма да ми хареса. Зависи с какво е свикнал човек.

— Предполагам, че сте права — съгласи се с въздишка земният жител. — Ако изядете истинска земна пържола, навярно ще се задавите от тлъстините и влакната й.

— Можем да отидем към покрайнините, където в скалите се пробиват нови коридори, но ще се наложи да облечете специално предпазно облекло. Също заводите…

— Вие изберете, Селена.

— Ще го направя, ако ми отговорите откровено.

— Не мога да обещая, без да чуя въпроса.

— Споменах, че земляни, които не обичат земните жители, са склонни да останат на Луната. Вие не възразихте. Възнамерявате ли да останете на Луната?

Мъжът от Земята се загледа във върховете на грубите си боти.

— Селена, имах доста затруднения, докато получа виза за Луната — отвърна той. — Намекваха, че май съм прекалено стар за пътуването и че ако остана известно време, навярно ще се окаже невъзможно да се върна на Земята. Затова им заявих, че смятам да остана завинаги на Луната.

— А не сте ли ги излъгали?

— Тогава не бях сигурен. Но сега мисля, че ще остана тук.

— Струва ми се, че с по-голямо нежелание биха ви пуснали при такива условия.

— Защо?

— Обикновено земните власти не обичат да изпращат за постоянно физици на Луната.

Устните на земния мъж потрепнаха.

— В това отношение нямах спънки.

— Е, щом ще бъдете един от нас, смятам, че трябва да посетите залата за физически упражнения. Земляните често изявяват желание да я видят, но по правило не ги поощряваме… макар и да не е забранено официално. Преселниците са друг въпрос.

— Защо?

— Ами, най-напред, правим упражненията голи или почти голи. Защо не? — В гласа й прозвуча огорчение, сякаш й бе омръзнало да се оправдава. — Температурата се регулира, средата е чиста. Само че там, където се очаква да присъствуват хора от Земята, голотата предизвиква безпокойство. Някои земляни се скандализират, други се възбуждат, а трети изпитват и двете чувства. Ние пък нямаме намерение да се обличаме в залата за упражнения, нито да се съобразяваме с тях — затова не ги допускаме.

— А преселниците?

— Те трябва да свикват. Накрая и те ще си събличат дрехите. И ще се нуждаят от залата дори повече от местните лунарити.

— Ще бъда откровен с вас, Селена. При вида на женска голота и аз ще изпитам възбуда. Не съм чак толкова стар, че да остана безразличен.

— Ами тогава… възбуждайте се — отвърна тя с безразличие, — но за себе си. Споразумяхме ли се?

— Ще трябва ли и ние да се събличаме? — Той я изгледа с любопитство, развеселен.

— Като зрител ли? Не. Възможно е, но не сте задължени. Ще се почувствувам неудобно, ако се съблечете на толкова ранен етап, а и няма да представлявате особено вдъхновяваща гледка…

— Вие сте напълно откровена!

— Смятате ли, че ще бъде забавно? Бъдете честен. А колкото до мен, нямам желание да поставям под специално напрежение личната ви възбуда. Затова ще е по-добре и двамата да си останем с дрехите.

— Няма ли да има възражения? Имам предвид присъствието ми там като землянин с невдъхновяващ вид?

— Щом съм с вас, няма да има.

— Много добре тогава, Селена. Далеч ли е?

— Стигнахме. Ей оттам.

— Аха, значи през цялото време сте възнамерявали да дойдем тук.

— Стори ми се, че ще ви бъде интересно.

— Защо?

— Просто така си помислих — усмихна се внезапно Селена.

Земният мъж поклати глава.

— Започвам да се убеждавам, че никога не мислите просто така. Позволете ми да отгатна. Ако остана на Луната, от време на време ще се налага да правя упражнения, за да поддържам в добро състояние мускулите, костите и всичките си органи дори.

— Напълно вярно. Така правим всички, особено преселниците от Земята. Ще дойде ден, когато за вас залата ще се превърне в ежедневна тегоба.

Влязоха през вратата и земният жител се загледа с изненада.

— Това е първото място, което виждам да прилича на земно съоръжение.

— В какво отношение?

— Защото е голямо. Не предполагах, че на Луната ще имате толкова големи зали. Бюра, канцеларска техника, жени зад бюрата…

— Жени, голи до кръста — добави сериозно Селена.

— Признавам, че това не е като на Земята.

— Разполагаме с шахта за свободно падане и с асансьор за земляните. Има много нива… Но почакайте.

Тя се приближи към жената зад едно от най-близките бюра и заговори бързо с нисък глас, докато земният жител се взираше във всичко с добродушно любопитство.

Селена се върна.

— Никакви спънки. Излиза, че ще видим меле. И то доста добро. Познавам отборите.

— Залата прави силно впечатление. Наистина.

— Ако отново намеквате за размерите й, тя не е достатъчно голяма. Имаме три зали за физически упражнения. Тази е най-просторната.

— Приятно ми е, че в спартанските условия на Луната може разточително да си позволите толкова пространства за нещо лекомислено.

— Лекомислено! — Селена изглежда се обиди. — Защо мислите, че е лекомислие?

— Мелета? Някаква игра ли е?

— Наречете го игра, ако искате. На Земята правите подобни неща за спорта: десет мъже играят — десет хиляди ги гледат. На Луната не е така; което за вас е лекомислие, за нас е необходимост… Насам, ще се качим на асансьора и вероятно ще се наложи да почакаме.

— Нямах намерение да ви разгневя.

— В същност не се ядосах, но трябва да бъдете логичен. Вие, земните жители, сте се приспособявали към притеглянето на Земята през всичките триста милиона години, откакто животът е пропълзял на сушата. Дори и да не правите физически упражнения, все някак се справяте. Ние не сме имали никакво време, за да се пригодим към лунното притегляне.

— Видът ви е доста различен.

— Ако сте роден и израснал в условията на лунната гравитация, костите и мускулите ви ще бъдат по-тънки и не толкова масивни, колкото на земляните, но това е само външно. Няма нито една наша телесна функция, колкото и незначителна да е — храносмилането, количеството на хормоналните секреции, — която да не е зле приспособена към гравитацията и да не изисква специален режим на упражнения. Макар да уреждаме упражненията под формата на забавления и игри, това не означава, че са проява на лекомислие… Ето го асансьора.

Земният мъж се отдръпна в мигновена тревога, но Селена заяви с остатък от нетърпение, сякаш все още кипеше от гняв поради необходимостта да се защищава:

— Навярно ще кажете, че прилича на плетена кошница. Всеки земен жител, който го използува, разправя същото. При лунното притегляне не е необходимо да бъде по-здрав.

Асансьорът бавно се задвижи надолу. Бяха сами в него.

— Подозирам, че не се използува много — подхвърли мъжът от Земята.

— Прав сте — усмихна се отново Селена. — Шахтата за свободно падане е много по-популярна и по-забавна.

— Какво представлява?

— Точно каквото подсказва името й… Стигнахме. Трябва само да се спуснем на още две нива. Представлява просто вертикална тръба, през която падате. Има дръжки. Не поощряваме земляните да я използуват.

— Много ли е опасно?

— Само по себе си не е. Може да се слиза като по стълба. Но винаги се намират младежи, които прелитат със значителна скорост, а земляните не знаят как да им правят път. Сблъскванията са винаги неприятни. С течение на времето ще свикнете да я използувате. В същност сега ще видите нещо като голяма шахта, конструирана за безразсъдни хора.

Заведе го до обикалящ в кръг парапет, на който се облягаха няколко души; разговаряха помежду си. Всичките бяха повече или по-малко разсъблечени. Носеха сандали и през едното рамо на повечето от тях беше преметната плоска чанта. Някои бяха с къси панталони. Един от тях гребваше някаква зеленикава каша от една урна и я ядеше.

Когато минаха покрай него, земният човек сбръчка леко нос.

— На Луната проблемът със зъбите сигурно е сложен — рече той.

— Положението не е добро — съгласи се Селена. — Когато имаме тази възможност, ще предпочетем беззъби челюсти.

— Без никакви зъби?

— Може би не съвсем. Вероятно ще запазим резците и кучешките зъби по козметични причини и за някои полезни цели. Те и по-лесно се почистват. Но защо са ни излишните кътници? Те са остатък от земното ни минало.

— Имате ли някакъв напредък в това отношение?

— Не — отвърна тя сухо. — Генното инженерство е незаконно и Земята настоява да се спазва законът. — Наведе се над парапета. — Това се нарича „Лунно игрище“ — осведоми го тя.

Мъжът от Земята погледна надолу. Беше голямо цилиндрично пространство с гладки розови стени, по които безразборно бяха закрепени метални пръти. Тук-там някой прът се подаваше навътре в цилиндъра, а понякога преминаваше и през цялата му ширина. Беше дълбок около 120 до 150 метра с диаметър близо 15 метра.

Никой сякаш не обръщаше внимание нито на игрището, нито на земния жител. Някои го изглеждаха безразлично, когато минаваше покрай тях, сякаш преценяваха защо е облечен, вида на лицето му и се извръщаха. Някои преди да се извърнат махваха небрежно с ръка на Селена, но всички се извръщаха. Колкото и прикрити да бяха, признаците за липса на интерес проличаваха съвсем ясно.

Земният жител се обърна към цилиндричното пространство. На дъното се виждаха тънки фигурки, скъсени, защото се гледаха отгоре. Някои бяха облечени символично в червено, а други в синьо. Два отбора — реши той. Дрехите явно имаха предпазна функция, тъй като всички носеха ръкавици, сандали, предпазни кори около колената и лактите. Някои бяха обвити с тесни ленти около слабините, а други около гърдите.

— Охо — измърмори той. — Мъже и жени.

— Правилно! — потвърди Селена. — Половете се състезават равноправно, но целта е да не се допусне неуправлявано люлеене на части, които да пречат на насочваното падане. В това има полова разлика, която включва и податливостта на болка. Не е от скромност.

— Струва ми се, че съм чел нещо по въпроса — рече земният мъж.

— Вероятно — съгласи се с безразличие Селена. — Изглежда малко се пише. Не че имаме някакви възражения, но земното правителство предпочита да свежда до минимум новините от Луната.

— Защо, Селена?

— Вие сте жител на Земята. Обяснете ми… Нашата теория тук, на Луната е, че затрудняваме Земята. Или поне земното правителство.

По цилиндъра се заизкачваха двама души и се дочу леко биене на барабани. Отначало изкачващите се вървяха нагоре като по стълба — стъпало по стъпало, но скоростта им се увеличи и когато бяха на половината разстояние до горния край вече удряха по всяка дръжка, покрай която минаваха и се чуваше ясен пляскащ шум.

— На Земята е невъзможно да се направи грациозно подобно нещо — заяви с възхищение земният жител. — Въобще не би могло — добави той.

— Не е само слабото притегляне — увери го Селена. — Ако мислите така, опитайте. Необходими са безброй часове тренировки.

Изкачващите се стигнаха до парапета и се изправиха с краката нагоре. Направиха едновременно салто и започнаха да падат.

— Когато пожелаят, могат да се движат доста бързо — прецени мъжът от Земята.

— Вярно — отвърна Селена сред ръкоплясканията. — Подозирам, че когато земни жители — имам предвид истински хора на Земята, които никога не са посещавали Луната — мислят за движението по Луната, те си представят повърхността и скафандри. Това често е бавно, разбира се. Масата — като се прибави и скафандъра — е огромна, а това означава голяма инерция и слабо притегляне, за да я преодолее.

— Напълно правилно — съгласи се земният жител. — Гледал съм класическите филми за първите космонавти, които се изучават от всички ученици, и движенията им бяха като под вода. Образите им остават, въпреки че по-късно научаваме други неща.

— Ще се изненадате от бързината, с която успяваме да се движим напоследък по повърхността, независимо от скафандрите — каза му Селена. — А тук, под повърхността, без скафандри, се движим бързо като на Земята. По-слабото притегляне се компенсира с подходящо напрягане на мускулите.

— Но можете да се движите и бавно. — Човекът от Земята наблюдаваше акробатите. Бяха се изкачили бързо, а се спущаха преднамерено бавно. Планираха, пляскаха по дръжките, за да забавят падането, а не като преди — да ускорят изкачването. Стигнаха до дъното и ги смениха други двама. После още двама. И двама нови. Поред от всеки отбор двойките се състезаваха по майсторство.

Всяка двойка се издигаше в унисон — издигаха се и падаха във все по-сложни фигури. Една двойка се отблъсна едновременно, за да прекосят двамата цилиндъра в ниска парабола, политнаха нагоре и всеки достигна дръжката, пусната от другия, а във въздуха се разминаха, без да се докоснат. Предизвикаха по-шумни ръкопляскания.

— Навярно ми липсва опит, за да преценя тънкостите — обади се земният жител. — Всички ли са родени лунарити?

— Непременно — заобяснява Селена. — Залата е открита за всички лунни граждани и някои имигранти са доста добри, като се вземат предвид обстоятелствата. За подобна виртуозност обаче трябва да се разчита на деца, заченати и родени тук. Те са пригодени физически — поне повече от родените на Земята — и по време на детството се обучават по подходящ начин. Повечето от играчите са на по-малко от осемнадесет години.

— Струва ми се, че е опасно, дори при ниското лунно притегляне.

— Счупените кости не са необичайно явление. Не си спомням някой да е загинал, но имаше поне един случай на счупен гръбначен стълб и парализа. Беше страхотно нещастие; сама го видях… О, почакайте; сега ще започнат свободните упражнения.

— Какво?

— Досега гледахте установени упражнения. Изкачванията се извършваха по установени модели.

Барабанният бой позатихна, когато един „катерач“ се изкачи и внезапно се спусна в средата на свободното пространство. Улови с ръка една от напречните дръжки, заобиколи я веднъж вертикално и се пусна.

Мъжът от Земята го наблюдаваше съсредоточено.

— Изумително. Върти се през прътите като гибон — рече той.

— Като какво? — попита Селена.

— Гибон. Вид маймуна. В същност това са единствените маймуни, които все още съществуват в диво състояние. Те… — видя изражението на Селена и обясни. — Това не е обида, Селена. Те са великолепни същества.

— Гледала съм изображения на маймуни — подхвърли намръщено Селена.

— Вероятно не сте виждала гибон в движение… Предполагам, че някои земляни наричат лунаритите „маймуни“ в обиден смисъл, със същото значение, което влагате в „земляни“. Но аз не исках да прозвучи така.

Облегна се с лакти на парапета и се загледа в гимнастиците. Беше като танц във въздуха.

— Как се отнасяте тук на Луната към преселниците от Земята, Селена? Имам предвид имигрантите, които възнамеряват да останат тук за цял живот. Тъй като на тях им липсват истинските способности на лунаритите…

— Това не е повод за различие. Имитата са граждани. Няма дискриминация. Правна поне.

— Какво значи това „Няма правна дискриминация!“

— Е, и сам го казахте. Има неща, които не могат да правят. Съществуват някои различия. Медицинските им проблеми са различни и обикновено анамнезата им е по-лоша. Ако дойдат на средна възраст, изглеждат… стари.

Земният жител погледна смутено встрани.

— Естествено. Искам да кажа, че могат да дават поколение.

— Да, точно това имах предвид.

— Могат ли да се женят помежду си? Имам предвид имигрантите и лунаритите.

— Разбира се. Няма причини някой имигрант да не притежава ценни гени. Небеса, та моят баща беше имигрант, макар по майчина линия да съм второ поколение лунарит.

— Предполагам, че баща ви е дошъл, докато е бил доста… О, господи… — Той се смръзна на парапета, а след малко потръпна и въздъхна. — Помислих, че ще изпусне онзи прът.

— Няма. Невъзможно е — успокои го Селена. — Това е Марко Фор. Обича да постъпва така — да посяга в последния миг. В същност да правиш подобни неща е проява на лош вкус и истинският шампион ги избягва. И все пак… Когато дошъл, баща ми бил на двадесет и две години.

— Предполагам, че така трябва да бъде. Все още достатъчно млад, за да се приспособи, без сантиментални усложнения на Земята.

Тя наблюдаваше съсредоточено гимнастиците.

— Отново Марко Фор. Когато не се опитва да дава безполезни зрелища, е изключителен; и сестра му е почти толкова добра. Когато играят заедно — това е истинска поема от движения. Погледнете ги. Събират се и се въртят около същия прът, сякаш имат едно тяло, разпънато от двете страни. Понякога е прекалено показен, но не можете да откриете никаква грешка в това как владее мускулите си… Да, изкуственото осеменяване е нарушение на земните закони, но се разрешава по медицински причини, естествено, случаите най-често са такива или поне така се твърди.

Всички акробати се бяха изкачили на върха и се подреждаха в голям кръг под парапета; червените се групираха от едната страна, а сините — от другата. Вдигнаха ръцете си откъм вътрешната страна, разнесоха се силни ръкопляскания. Край парапета се бяха събрали доста зрители.

— Добре щеше да е, ако имаше на какво да се седне — забеляза земният жител.

— Не е необходимо. Това не е представление, а физическо упражнение. Не поощряваме събирането на повече зрители, отколкото могат да се поберат край парапета. Предполага се, че трябва да си долу, а не тук.

— Нима можете да правите подобни неща, Селена?

— До известна степен, разбира се. Всеки лунарит може. Не съм добра като тях. Не участвувам в никакъв отбор… Сега ще последва мелето, всеки за себе си. Това е действително опасната част. Десетте души ще се намират едновременно във въздуха и всяка страна ще се опитва да накара членове от другия отбор да паднат.

— Истински да паднат?

— Колкото е възможно по-истински.

— Има ли понякога наранявания?

— Случва се. На теория това не се одобрява. Смята се за лекомислено, пък и населението не е толкова многобройно, че да си позволяваме някой да излезе от строя без действителна причина. И все пак мелетата са популярни и не успяваме да съберем необходимите гласове, за да ги обявим извън закона.

— А вие как гласувате, Селена?

— Няма значение — отвърна тя и се изчерви. — Гледайте!

Ритъмът на барабанния бой се извиши до гръм и всички участници в огромния кладенец се спуснаха навън като стрели. В средата настъпи объркване, но когато се разделиха накрая, всеки се залови здраво за някоя дръжка. Настъпи напрегнато очакване. Един се втурна, друг го последва и въздухът отново се изпълни с проблясващи тела. Повтаряше се непрекъснато.

— Воденето на резултата е сложно — заобяснява Селена. — Отбелязва се по една точка за всеки скок, по една точка за всяко докосване, две точки за всеки предизвикан пропуск, десет точки за сваляне на земята, различни наказания за нарушенията.

— Кой записва резултата?

— Има съдии, взимат предварителните решения и видеозаписи, ако има протести. Много често дори с помощта на записите не може да се стигне до решение.

Внезапно се разнесе възбуден вик, когато едно момиче в синьо прелетя край момче в червено и звучно го плесна по хълбока. Момчето, което получи удара, се бе извило встрани, но безуспешно и след като сграбчи една дръжка на стената, не успя да запази равновесие и неумело удари стената с коляното си.

— Къде гледа? — възмути се Селена. — Не я видя да се приближава.

Действията станаха по-бурни и земният мъж се умори да следи обърканите полети. От време на време някой от втурващите се участници докосваше прът и не успяваше да се задържи. Тогава всички зрители се навеждаха над парапета, сякаш се готвеха сами да полетят в пространството, за да изразят съчувствието си. Веднъж удариха по китката Марко Фор и някой извика: „Фаул!“

Фор изпусна дръжката и падна. За погледа на земния жител при лунното притегляне падането беше бавно, а гъвкавото тяло на Фор се извърташе, обръщаше и посягаше към един прът след друг, без да успее да ги хване. Другите изчакваха, сякаш по време на падането всички действия се преустановяваха. Фор се движеше твърде бързо, макар на два пъти да бе забавял падането, без да успее да се задържи за някоя ръчка.

Намираше се близо до дъното, когато с внезапно отмятане хвана един напречен прът с десния си крак и увисна надолу с главата, като се полюляваше на десет метра над пода. Поизчака с разперени ръце сред избухналите аплодисменти, а после се извъртя, изправи се и бързо се заизкачва.

— Фаул ли беше? — осведоми се земният мъж.

— Ако Джин Уонг действително е сграбчила китката на Марко, вместо да я бутне, е било фаул. Но съдията е отсъдил правилно блокиране и не вярвам Марко да подаде протест. Падна значително по-надолу, отколкото се налагаше. Обича тези избавления в последния миг, но някой ден няма да прецени правилно и ще се нарани… Охо!

Земният жител вдигна въпросителен поглед, но очите на Селена не го гледаха.

— Това е човек от службата на върховния представител — обясни тя — и вероятно търси вас.

— Защо…

— Не виждам кого другиго ще търси тук. Вие сте единственият необичаен елемент.

— Но няма причина… — поде човекът от Земята.

Обаче пратеникът — сам с тяло на земен жител или имигрант от Земята — изглежда се чувствуваше неудобно да привлича погледите на двадесетина стройни, голи хора, които сякаш придаваха на презрението си оттенък на безразличие, и се насочи право към него.

— Сър — заговори го той, — представителят Готстейн ви моли да ме придружите…

5

Жилището на Барън Невил изглеждаше по-сурово от квартирата на Селена. Книгите му бяха изложени смело, свързаният с компютър дисплей стоеше открит в единия ъгъл, а върху голямото бюро цареше безредие. Прозорците му бяха празни.

Селена влезе, кръстоса ръце и каза:

— Щом живееш немърливо, Барън, как искаш мислите ти да са в ред?

— Ще се оправя — откликна сръдливо Барън. — Защо не доведе земния жител?

— Представителят на Земята пръв го хвана. Новият представител.

— Готстейн?

— Правилно. Защо не се приготви по-рано?

— Защото ми трябваше време, за да събера данни. Не мога да работя със завързани очи.

— Добре тогава, просто ще трябва да почакаме.

Невил загриза нокътя на палеца си и после сурово огледа резултата.

— Не зная дали положението ми харесва или не… Какво ти е впечатлението от него?

— Понрави ми се — заяви уверено Селена. — Оказа се доста приятен, като се има предвид, че е землянин. Остави се да го водя. Прояви интерес. Не даваше оценки. Не се отнасяше снизходително… А пък аз не се стараех на всяка цена да не го обиждам.

— Разпитва ли още за синхротрона?

— Не, но не се наложи.

— Защо?

— Казах му, че искаш да се видиш с него и че си физик. Затова смятам, че когато се видите, ще те пита за всичко, което го интересува.

— Не му ли се видя странно да разговаря с жена туристически гид, която случайно се познава с някакъв физик?

— Защо да е странно? Разправих му, че си ми приятел. А при такива отношения професията вече няма значение и един физик би могъл да прояви снизхождение към жалък туристически гид.

— Млъкни, Селена.

— О… Слушай, Барън, струва ми се, че ако той плете някаква специална мрежа, ако ми се е лепнал, защото възнамерява чрез мен да се добере до теб, щеше да прояви известно безпокойство. Колкото по-сложна и по-глупава е всяка интрига, толкова тя е по-нестабилна и толкова по-неспокоен е авторът й. Съзнателно се държах безцеремонно. Говорих за всичко, освен за синхротрона. Заведох го на гимнастическите упражнения.

— И?

— Прояви интерес. Беше спокоен и любопитен. Каквото и да е замислил, не е нещо заплетено.

— Сигурна ли си? Все пак комисарят се добра до него преди мен. Смяташ ли, че това е добре?

— Защо да го мисля за нещо лошо? Открита покана за среща, предадена пред двадесетина лунарити, също не е нещо тайнствено.

Невил се облегна назад със сплетени на тила ръце.

— Селена, моля те, не упорствай да правиш преценки, когато не те питам. Дразниш ме. Най-напред този човек не е физик. Каза ли ти, че е такъв?

Селена се позамисли.

— Аз го нарекох физик. Не отрече, но не си спомням в действителност да го е потвърдил. И въпреки това… въпреки това съм сигурна, че е такъв.

— Излъгал е с мълчанието си, Селена. Навярно се мисли за физик, но не е следвал физика и не е работил като такъв. Учен е, признавам, но не се е занимавал с научна работа. Не е могъл да си намери. На Земята не биха го приели на работа в нито една научна лаборатория. Вписан е в черния списък на Хелъм и дълго време го е оглавявал.

— Сигурен ли си?

— Повярвай ми, проверил съм. Нали току-що ме критикува, че много съм се забавил… Толкова подходящо изглежда, че сякаш става прекалено привлекателно.

— Защо? Не виждам накъде клониш. Не разбирам мисълта ти.

— Не ти ли се струва, че е редно да му се доверим? Все пак той има зъб на Земята.

— Ако данните ти са верни, наистина би могло да се сметне нещо подобно.

— О, информацията ми е точна, поне в смисъл, че ако се разтърсиш, точно това научаваш. Но може би се предполага да стигнем до подобно заключение.

— Барън, отвратително е. Защо във всичко заплиташ конспиративните си теории? Бен не ми се видя…

— Бен? — подхвърли язвително Невил.

— Бен! — повтори решително Селена. — Бен не ми се видя човек, затаил стара обида, нито се опитваше да ме накара да мисля, че таи горчивина.

— Не, но успешно ти се е представил като човек, когото трябва да харесаме. Каза, че ти се е понравил, нали? Наблегна на това. Навярно точно това се е опитвал да постигне.

— Мен трудно могат да ме излъжат и ти го знаеш.

— Е, просто се налага да почакам, докато го видя.

— Върви по дяволите, Барън. Познавам хиляди земляни от всякакъв вид. Работата ми е такава. И нямаш никаква причина да говориш язвително за преценките ми. Знаеш, че има много основания, за да им се доверяваш.

— Добре. Ще видим. Не се ядосвай. Само че сега ще трябва да потърпиш… И докато чакаме — той се изправи на крака, — досещаш ли се за какво си мисля?

— Няма нужда да отгатвам. — Селена се изправи плавно и с почти незабележимо движение се плъзна встрани, по-далеч от него. — Но си го мисли сам. Не съм в подходящо настроение.

— Нима те раздразних, защото оспорих оценката ти?

— Раздразнена съм, защото… О, по дяволите, защо не поддържаш стаята си в по-добър ред? — И тя излезе.

6

— Бих искал — започна разговора Готстейн — да ви предложа някакъв земен деликатес, докторе, но за да се спази принципът, не ми позволиха да взема със себе си нищо подобно. Добрите жители на Луната се обиждат от изкуствените прегради, налагани, когато се проявява специално отношение към хората от Земята. Изглежда е по-добре да се успокоява чувствителността им, като колкото е възможно повече им се подражава, макар да се опасявам, че походката ми ще ме издава. Проклетото им притегляне е невъзможно.

— И аз се чувствувам по същия начин — съгласи се мъжът от Земята. — Поздравявам ви за новия ви пост…

— Все още не е напълно мой, сър.

— Моите поздравления, въпреки това. Но все пак се питам, защо пожелахте да се срещнете с мен.

— Бяхме спътници. Неотдавна пристигнахме със същия кораб.

Земният жител зачака учтиво.

— А познанството ми с вас датира от по-отдавна — продължи Готстейн, — срещнахме се преди години — за кратко време.

— Опасявам се, че не си спомням… — поде тихо земният жител.

— Не ме изненадва. Няма причина да си спомняте. Известно време работих при сенатора Бърн, който оглавяваше — в същност все още ръководи — Комитета за техника и околната среда. Беше по времето, когато искаше да се справи с Хелъм — Фредрик Хелъм.

Мъжът от Земята внезапно се изпъна в креслото.

— Познавате ли Хелъм?

— Вие сте вторият човек, който ми задава този въпрос, откакто съм дошъл на Луната. Да, познавах го. Не бяхме близки. Зная други хора, които го познават. Доста странно — техните мнения обикновено съвпадат с моето. За човек, който се е превърнал в идол за планетата, Хелъм не се харесва много като личност на онези, които го познават отблизо.

— Много ли? Бих казал никак — поправи го човекът от Земята.

— Навремето служебните ми задължения — или поне указанията на сенатора бяха такива — наложиха да разследваме Електронната помпа и да установя дали изграждането и разширяването на системата не се придружава от неоправдано прахосничество и лично облагодетелствуване. Законна загриженост за контролиращ по своята същност комитет, но между нас казано, сенаторът се надяваше да открие нещо, което да злепостави Хелъм. Искаше да отслаби хватката, в която този човек затягаше учените. Но не успя.

— Това е очевидно. Точно сега Хелъм е по-силен от когато и да било.

— Не открихме никакви значителни рушвети; и нито един, който да се припише на Хелъм. Човекът е безкомпромисно честен.

— Уверен съм, че в това отношение е така. Властта има своя собствена пазарна цена, която не винаги се измерва с банкноти.

— Но навремето ме заинтересува, макар тогава да не успях да се занимая по-подробно с въпроса, че попаднах на някого, който протестираше не срещу Хелъм, а срещу самата Електронна помпа. Присъствувах на беседата, въпреки че не аз я провеждах. Вие протестирахте, нали?

— Досещам се за случая — поде предпазливо земният жител, — но все още не мога да си спомня за вас.

— Тогава си задавах въпроса как въобще някой е способен да възразява срещу Електронната помпа на научна основа. Направихте ми доста силно впечатление, така че щом ви видях на кораба, нещо се размърда в паметта ми; и накрая се сетих. Не съм правил справка в списъка на пътниците, но позволете ми да проверя паметта си. Не сте ли доктор Бенджамин Ендрю Денисън?

— Бенджамин Алън Денисън — отвърна с въздишка човекът от Земята. — Да. Но защо възниква това сега? Истината е, че не желая да си припомня миналото. Намирам се на Луната и изпитвам силно желание да започна нов живот; от самото начало, ако е необходимо. По дяволите, дори мислех да си сменя името!

— Нямаше да ви помогне. Познах лицето ви. Нямам възражения срещу новия ви живот, доктор Денисън. Нямам намерение да ви се бъркам. Но бих искал да ви поразпитам по причини, които не са пряко свързани с вас. Не си спомням напълно възраженията ви срещу Електронната помпа. Бихте ли ми ги изложили?

— Нищо не беше всъщност. Мое предположение, опасения, че ще се промени напрегнатостта на полето на силното ядрено взаимодействие. Нищо!

— Нищо? — сега вече Готстейн прочисти гърлото си. — Моля ви, не се сърдете, че се опитвам да го разбера. Казах ви, че навремето ме заинтересувахте. Тогава не успях да се занимая с проблема, а се съмнявам, че сега ще успея да намеря необходимата информация в архивите. Цялата работа е засекретена… тогава сенаторът се провали и не желаеше да се разчуе. И все пак започвам да си припомням някои подробности. Известно време сте били колеги с Хелъм, не бяхте физик.

— Правилно. Бях радиохимик. И той беше такъв.

— Поправете ме, ако си спомням неточно, но предишната ви атестация беше много добра, нали така?

— Имаше обективни критерии в моя полза. Не си правех илюзии по отношение на собствената си личност. Бях блестящ изследовател.

— Изумително как си припомням. От друга страна, не можеше да се каже същото за Хелъм.

— Не беше особено надарен.

— И въпреки това по-късно нещата не се развиха добре за вас. В същност, когато разговаряхме — струва ми се, че доброволно се явихте при нас — работехте при някакъв производител на играчки…

— На козметични средства — поправи го Денисън със сподавен глас. — Мъжки козметични средства. Това не допринесе да ме изслушат с внимание.

— Да, не можеше да помогне. Съжалявам. Бяхте търговец.

— Търговски директор. И там се проявих блестящо. Издигнах се до вицепрезидент, преди да напусна и да дойда на Луната.

— Хелъм беше ли замесен? Искам да кажа в това, че прекратихте научната си работа?

— Моля ви! — възкликна Денисън. — Вече не е от значение. Бях там, когато Хелъм за пръв път откри превръщането на волфрама и когато започна веригата от събития, довела до Електронната помпа. Не мога да кажа точно какво щеше да стане, ако ме нямаше там. Двамата с Хелъм можехме да умрем от облъчването след месец или от ядрена експлозия шест седмици по-късно. Но аз се намирах там и отчасти заради мен Хелъм е това, което е; а заради участието си сега съм в подобно положение. По дяволите подробностите. Това удовлетворява ли ви? Защото ще се наложи да се задоволите само с толкова.

— Струва ми се, че е достатъчно. Значи имате лични основания да не обичате Хелъм?

— По онова време действително не изпитвах добри чувства към него. Пък и сега не го обичам.

— Възможно ли е в такъв случай възраженията ви срещу Електронната помпа да са били вдъхновени от желанието да погубите Хелъм?

— Възразявам срещу подобен кръстосан разпит — заяви Денисън.

— Моля? Никой от въпросите ми няма да се използува срещу вас. Задавам ги само за себе си, защото съм загрижен за Помпата и за някои други неща.

— Добре тогава, предполагам, че е възможно да се открие някаква намеса на чувствата. Тъй като мразех Хелъм, бях готов да повярвам, че славата и величието му имат фалшива основа. Мислех за Електронната помпа с надеждата да намеря някое слабо място.

— И поради това намерихте?

— Не — отвърна Денисън натъртено, като удари с юмрук по дръжката на креслото и явно се понадигна като реакция на въпроса. — Не „поради това“. Открих слабо място, но честно. Или поне аз така смятах. Не съм изобретявал слабо място, само за да проваля Хелъм.

— Не става въпрос за изобретяване, докторе — успокои го Готстейн. — И наум не ми минава дори да намекна за подобно нещо. Но всички знаем, че когато се опитваме да установим нещо в граничната област на знанията, е необходимо да правим предположения. Предположенията нормално се правят в сивата зона на несигурността, но човек може да им придава оттенъци в една или друга насока, като остава напълно честен, но в съгласие с… хм… преобладаващите в момента чувства. Може би сте направили предположенията си в антихелъмовата граница на възможното.

— Този спор е безсмислен, сър. Навремето мислех, че разполагам с обосновани доводи. Но не съм физик. Аз съм… бях радиохимик.

— Хелъм също е бил радиохимик, но сега е най-известният физик в света.

— Все още е радиохимик. Изостанал с четвърт век.

— Вашият случай не е същият. Вие сте положили големи усилия, за да станете физик.

— Сериозно сте ме проучили — възнегодува Денисън.

— Казах ви — направихте ми силно впечатление. Смайващо е как си припомням. Но сега ще премина към нещо по-различно. Познавате ли физика Питър Ламонт?

— Срещал съм го — отговори Денисън с нежелание.

— Смятате ли, че и той е блестящ?

— Не го познавам достатъчно добре, за да се произнеса, а и не обичам да използувам прекалено често тази дума.

— А според вас дали знае за какво говори?

— Освен ако има данни за противното, ще отговоря с „да“.

Готстейн внимателно се облегна назад в креслото. То изглеждаше доста изящно и по земен стандарт не би издържало тежестта му.

— Ще ми разправите ли доколко познавате Ламонт? Само по име? Срещали ли сте се?

— Разговаряли сме лично — отвърна Денисън. — Възнамеряваше да напише история на Електронната помпа; как се е започнало; пълно изложение на глупавите легенди, които се разраснаха около нея. Поласка ме, че Ламонт ме потърси, че изглежда е разбрал нещо за мен. По дяволите, сър, бях поласкан, че знае за съществуването ми. Но в същност не можех да му разправя много. Каква полза щеше да има? Нямаше да спечеля нищо освен няколко подигравателни усмивки, а ми омръзна, омръзна ми да тъна в мрачни мисли, да се самосъжалявам.

— Знаете ли с какво се занимава Ламонт през последните няколко години?

— Какво имате предвид, сър? — осведоми се предпазливо Денисън.

— Преди около година, може би малко повече, Ламонт разговаря с Бърт. Вече не работя при сенатора, но от време на време се виждаме. Той ми разправи. Беше загрижен. Мислеше, че е твърде вероятно доводите на Ламонт срещу Електронната помпа да са основателни и въпреки това не виждаше как на практика да се заеме с проблема. Аз също изпитах тревога…

— Всички са загрижени — подхвърли язвително Денисън.

— Но сега се питам дали Ламонт не е разговарял с вас и…

— Спрете! Спрете дотук, сър. Струва ми се виждам накъде клоните и не желая да продължавате нататък. Ако очаквате да ви кажа, че Ламонт е откраднал идеята ми и че отново се отнасят зле с мен, грешите. Позволете да ви повторя настоятелно — нямах основателна теория. Беше чиста догадка. Безпокоеше ме — изложих я — не ми повярваха — обезсърчих се. Тъй като не разполагах с възможности да докажа стойността й, аз се отказах. В разговора си с Ламонт не съм споменавал за нея; въобще не стигнахме по-далеч от първите дни на Помпата. До каквото се е добрал по-късно, колкото и заключението му да прилича на моята догадка, той го е постигнал самостоятелно. Разработката му изглежда надеждна и се основава върху строг математичен анализ. Не предявявам претенции за първенство, за никакво първенство.

— Изглежда познавате теорията на Ламонт.

— През последните месеци се разпространяваше. Човекът не може да я публикува и никой не се отнася сериозно към него, но тя се разнася чрез слухове. Достигна дори до мен.

— Ясно ми е, докторе. Но аз гледам сериозно на нея. За мен това е второто предупреждение, нали разбирате. Съобщението за първото предупреждение — от вас — въобще не достигна до сенатора. Не беше свързано с финансови нарушения, а тогава само те го занимаваха. Истинският председател на разследващата комисия (не бях аз) сметна — ще ми простите, — че е нещо налудничаво. Аз не мислех така. Разтревожих се, когато въпросът се повдигна отново. Възнамерявах да се срещна с Ламонт, но няколко физици, с които се посъветвах…

— Включително и Хелъм?

— Не, не съм се виждал с Хелъм. Някои от тях ме увериха, че трудът на Ламонт е напълно лишен от основание. Дори при това положение смятах да се срещна с него, когато ми предложиха да заема този пост и ето ме тук, с вас. Сега разбирате защо трябваше да се видим. Според вас имат ли някакво основание теориите, излагани от самия вас и от доктор Ламонт?

— Искате да кажете дали, ако продължи да се използува, Електронната помпа ще взриви Слънцето или дори навярно целия клон на Галактиката?

— Да, точно това имам предвид.

— Какво да ви кажа? Разполагам само със собствената си догадка, която не е нищо повече. Що се отнася до теорията на Ламонт, не съм я разучавал подробно. Не е публикувана. Ако я видя, вероятно няма да разбера математичната й част… Пък и какво значение има? Ламонт не може да убеди никого. Хелъм го погуби така рано както и мен, а дори и да мине през главата на Хелъм, така да се каже, обикновените хора ще са убедени, че е против интересите им да му повярват. Никой не иска да се откаже от Помпата, а е много по-лесно да се отхвърли теорията на Ламонт, отколкото да се направи нещо въз основа на нея.

— Но вие все още изпитвате опасения, нали?

— В смисъл, че ние действително ще погубим себе си и естествено, не желая да бъда очевидец.

— Затова сега сте дошли на Луната, за да извършите нещо, което Хелъм, старият ви враг, може да ви попречи да направите на земята?

— Вие също обичате да правите предположения — отвърна бавно Денисън.

— Така ли? — възкликна безучастно Готстейн. — Навярно и аз съм блестящ. Правилно ли е предположението ми?

— Възможно. Не съм загубил надеждата да се върна към научна работа. Ще изпитам удовлетворение, ако онова, което постигна, отстрани призрака на гибелта от човечеството, независимо дали като докажа, че той въобще не съществува, или че съществува и се налага да се премахне.

— Разбирам. Доктор Денисън, засега да обсъдим друг въпрос. Моят предшественик, напускащият представител мистър Монтес твърди, че развиващият се преден край на науката е тук, на Луната. Изглежда той мисли, че непропорционално количество от най-добрите умове и инициативността на човечеството се намират тук.

— Навярно е прав — рече Денисън. — Не зная.

— Вероятно е така — съгласи се замислено Готстейн. — В такъв случай не ви ли прави впечатление, че това може да се окаже неудобно за вашата цел? Каквото и да извършите, хората ще кажат, че е постигнато с помощта на лунната научна структура. Вие лично няма да получите голямо признание, независимо колко ценни ще бъдат представените от вас резултати… Което няма да е справедливо.

— Омръзнала ми е дребнавата надпревара за почести, сър. Търся някакъв интерес в живота, нещо по-занимателно от ежедневието на вицепрезидента на фирмата „Свръхзвукови депилатори“. Ще го открия в завръщането към науката. Ще бъда доволен, ако постигна нещо в собствените си очи.

— Нека приемем, че това няма да е достатъчно за мен. Каквото заслужите, трябва да си го получите; а за мен ще бъде напълно възможно да представя фактите пред земното общество по такъв начин, че да запазя за вас онова, което сте постигнали. Сигурно сте достатъчно човечен, за да искате каквото ви се полага.

— Много сте любезен. А в замяна?

— Циничен сте. Но с право. В замяна искам да ми помогнете. Напускащият представител, мистър Монтес, не е сигурен в какво направление се развиват научните изследвания на Луната. Връзките между хората на Земята и на Луната не са съвършени, а да се съгласуват усилията в двата свята явно ще бъде от полза за всички. Предполагам, че липсата на доверие е разбираема, но ако успеете да направите нещо, за да го преодолеете, ще бъде толкова ценно, колкото могат да се окажат и научните ви постижения.

— Едва ли смятате, че аз съм идеалният човек, който да засвидетелствува пред лунаритите колко справедлива и благоразположена е земната научна върхушка.

— Не бива да бъркате един отмъстителен учен с всички земни хора, доктор Денисън. Нека го изложим така. Ще се радвам, ако ме държите в течение на научните ви изследвания, за да ви помогна справедливо да запазите дължимия ви се престиж; а за да разбера правилно постиженията ви — спомнете си, че по професия не съм учен, — ще е от полза, ако ми ги обяснявате в светлината на състоянието, в което се намира сега лунната наука. Споразумяхме ли се?

— Искате нещо трудно — отвърна Денисън. — Когато се разкрият преждевременно, предварителните резултати могат да причинят огромна вреда на престижа. Не бих искал да разправям нищо на никого, преди да съм сигурен къде стъпвам. Предишният ми опит с комитета, в който сте работили, навярно ще ме подтиква към предпазливост.

— Разбирам ви напълно — сърдечно откликна Готстейн. — Ще оставя на вас да решите кога ще бъде от полза да ме уведомите… Задържах ви до късно и вероятно ви се спи.

Това беше знак за оттегляне. Денисън си отиде, а Готстейн се загледа замислено след него.

7

Денисън отвори вратата с ръка. Имаше ръчка, която щеше да я отвори автоматично, но в просъницата не успя да я намери.

Тъмнокосият мъж с лице, което бе отпуснато сякаш се въсеше каза:

— Извинете… Да не съм подранил?

Денисън повтори думата, за да си даде време да разбере какво става.

— Подранил? Не, май… аз съм окъснял.

— Обадих ви се. Уредихме си среща…

Сега Денисън разбра.

— Да. Вие сте доктор Невил.

— Точно така. Мога ли да вляза?

С тези думи прекрачи прага. Стаята на Денисън беше малка и разхвърляното легло заемаше по-голямата част от свободното пространство. Вентилаторът тихичко свистеше.

— Надявам се, че сте спали добре? — осведоми се Невил с безсмислена учтивост.

Денисън погледна пижамата си и прокара ръка по разрошените си коси.

— Не — отвърна той рязко. — Прекарах отвратителна нощ. Ще ме извините ли за малко, докато си придам по-приличен вид?

— Разбира се. Какво ще кажете, ако междувременно приготвя закуската? Вероятно не сте запознат с устройствата.

— Ще ми направите услуга — увери го Денисън.

Той се появи след около двадесет минути — измит, обръснат, облякъл панталони и фланелка.

— Надявам се, че не съм развалил душа. Спря и не успях да го пусна отново.

— Водата е под режим на разпределение. Получавате само определено количество. Тук сте на Луната, докторе. Позволих си да приготвя бъркани яйца и топла супа за двама ни.

— Бъркани…

— Така ги наричаме. Земните хора едва ли биха се съгласили.

— О! — възкликна Денисън.

Седна без особено въодушевление и опита кашестата жълтеникава смес, която събеседникът му наричаше бъркани яйца. Сдържа гримасата си при първото вкусване, а после храбро преглътна и бръкна втори път с вилицата.

— С течение на времето ще свикнете — успокои го Невил, — а е изключително хранително. Мога да ви предупредя, че високото съдържание на протеини и слабото притегляне ще намалят нуждите ви от храна.

— Толкова по-добре — отвърна Денисън, като прочисти гърлото си.

— Селена ми разправи, че възнамерявате да останете на Луната — продължи Барън.

— Такова е намерението ми — потвърди Денисън. Потърка очи. — Макар да прекарах ужасна нощ. Подложи на изпитание решимостта ми.

— Колко пъти падахте от леглото?

— Два пъти… Предполагам, че е обичайно.

— За хора от Земята — неизбежно. В будно състояние можете да ходите, като се съобразявате с лунното притегляне. Когато спите, се въртите също като на Земята. Но поне при слабото притегляне падането не причинява болка.

— Вторият път съм спал известно време на пода, преди да се събудя. Не си спомням кога съм паднал. По дяволите, какви мерки взимате?

— Не бива да пренебрегвате периодичните проверки на сърдечния ритъм, кръвното налягане и така нататък, за да сте сигурен, че промяната в притеглянето не предизвиква прекалено напрежение.

— Предупредиха ме многократно за това — изрази отвращението си Денисън. — В същност имам определени часове за следващия месец. И хапчета ми предписаха.

— Е, добре — откликна Невил, сякаш приключваше с някаква дреболия. — След седмица вероятно няма да имате никакви неприятности… Ще се нуждаете и от подходящо облекло. Тези панталони няма да ви вършат работа, а тънката ви горна дреха въобще не е от полза.

— Навярно има някакво място, откъдето се купуват дрехи.

— Разбира се. Ако успеете да я намерите, когато не е заета, сигурен съм, че Селена с удоволствие ще ви помогне. Тя ме уверява, че сте свестен човек, докторе.

— Възхитен съм, че мисли така.

След като глътна лъжица супа, Денисън я гледаше, сякаш се чудеше какво да прави с останалата. Зае се мрачно да я довърши.

— Тя е сметнала, че сте физик, но естествено, е сгрешила.

— Следвал съм радиохимия.

— И като такъв отдавна не сте работили, докторе. Тук може и да сме малко отдалечени, но не чак толкова. Вие сте една от жертвите на Хелъм.

— Толкова много ли са, че говорите за тях като за група?

— Защо не? Цялата Луна е една от жертвите на Хелъм.

— Луната?

— Така да се каже.

— Не ви разбирам.

— На Луната нямаме станции с електронни помпи. Не са изградени поради липсата на сътрудничество от страна на паравселената. Нито една пратка волфрам не бе приета.

— Доктор Невил, сигурно не искате да намекнете, че и това е дело на Хелъм.

— В отрицателен смисъл — да. Защо само паравселената да може да постави основите на помпена станция? Защо самите ние да не го направим?

— Доколкото ми е известно, нямаме достатъчно познания, за да поемем инициативата.

— И ще продължават да ни липсват, щом като изследванията по този проблем са забранени.

— Забранени ли са? — попита Денисън с лека изненада.

— На практика. Щом като при ползуването на протонния синхротрон и другите големи инсталации — всичките управлявани от Земята и под влиянието на Хелъм — не се дава подходящо предимство на работата, необходима, за да се разширят познанията в тази насока, то в действителност изследванията са забранени.

Денисън потърка очи.

— Подозирам, че скоро ще ми се наложи отново да поспя… Моля да ме извините. Не давам вид, че ме отегчавате. Но кажете ми от толкова голямо значение ли е Електронната помпа за Луната? Несъмнено слънчевите батерии са ефективни и достатъчни.

— Те ни привързват към Слънцето, докторе. Привързват ни към повърхността.

— Добре… Но според вас, доктор Невил, защо Хелъм проявява такъв враждебен интерес?

— Щом го познавате лично, за разлика от мен, вие знаете по-добре. Предпочита хората въобще да не разберат, че цялата върхушка, свързана с Електронната помпа, е продукт на парахората, а ние сме само слуги на господарите. Ако на Луната напреднем дотам, че сами да знаем какво правим, тогава истинската технология на Електронната помпа ще се роди от нашите усилия, а не от неговите.

— Защо ми разправяте всичко това? — осведоми се Денисън.

— За да избягна прахосването на време. Обикновено посрещаме сърдечно физици от Земята. Тук на Луната се чувствуваме откъснати, жертви на съзнателно насочената срещу нас политика на Земята, и посетител физик може да ни бъде полезен, дори ако само ни помогне да се почувствуваме не толкова изолирани. Физик имигрант е още по-ценен, затова предпочитаме да му обясним положението и да го поощрим да работи с нас. Съжалявам, че все пак не сте физик.

— Никога не съм твърдял, че съм — отвърна нетърпеливо Денисън.

— Въпреки това сте пожелал да видите синхротрона. Защо?

— Това ли ви безпокои в същност? Драги сър, позволете да се опитам да ви обясня. Научната ми кариера бе погубена преди половин човешки живот. Реших да потърся реабилитация, някаква нова цел в живота и то колкото е възможно по-далеч от Хелъм — а това означава тук, на Луната. Учил съм за радиохимик, но това не ме е парализирало завинаги, що се отнася до другите сфери на знанието. Парафизиката е голямото съвременно поприще и съм положил всички усилия, на които съм способен, за да се самообразовам в тази област, тъй като чувствувам, че тя ще ми предложи най-добрата надежда за реабилитация.

Невил кимна с глава.

— Разбирам — каза той с явно съмнение.

— Между другото, тъй като споменахте Електронната помпа… Чувал ли сте нещо за теориите на Питър Ламонт?

Невил изгледа втренчено събеседника си.

— Не. Струва ми се, че не го познавам.

— Да, още не е известен. И вероятно никога няма да стане; главно поради същата причина, поради която и аз никога няма да се прочуя. Противопостави се на Хелъм… Наскоро се спомена името му и доста мислих за него. Беше един от начините да оползотворя безсънната част от миналата нощ. — И той се прозя.

— Да, докторе? — подкани го нетърпеливо Невил. — Какво стана с този човек? Как се казва?

— Питър Ламонт. Има някои интересни мисли във връзка с паратеорията. Убеден е, че ако продължаваме да използуваме Помпата, силното ядрено взаимодействие ще засилва интензивността си предимно в пространството на Слънчевата система и че Слънцето бавно ще се сгорещява, докато в определен момент ще претърпи фазова промяна и тя ще предизвика експлозия.

— Глупости! Знаете ли каква промяна предизвиква Помпата в космически мащаб, когато се използува в условията на човечеството? Дори като се вземе предвид, че сте само самообразовал се физик, не би трябвало да изпитвате затруднения, за да разберете, че Помпата не може да предизвиква значителни изменения в общите условия на Вселената през целия живот на Слънчевата система.

— Така ли мислите?

— Разбира се. А вие не сте ли съгласен? — отвърна Невил.

— Не съм уверен. Ламонт има да урежда лични сметки. Виждал съм го за кратко време и ми направи впечатление на фанатизиран и емоционален човек. Като се вземе предвид как е постъпил Хелъм с него, вероятно се подбужда от непреодолим гняв.

— Сигурен ли сте, че е скаран с Хелъм? — намръщи се Невил.

— Аз съм специалист по въпроса.

— Не ви ли е минавало през ума, че като се предизвика подобно съмнение — че Помпата е опасна, — то може да се използува като още един довод, за да не се допусне Луната да разработи собствени станции?

— С цената на предизвиканата в целия свят тревога и безнадеждност? Разбира се, че не. Все едно да се чупят лешници с ядрени експлозии. Не, уверен съм, че Ламонт е искрен. В същност навремето и аз самомнително стигнах до подобни схващания.

— Защото и вие се подбуждате от омраза към Хелъм.

— Аз не съм Ламонт. Не реагирам като него. Все пак храня някаква смътна надежда, че на Луната ще мога да изследвам проблема без намесата на Хелъм и без емоционалността на Ламонт.

— Тук на Луната?

— Тук на Луната. Мислех, че ще успея да се възползувам от синхротрона.

— Затова ли се интересувате от него?

Денисън кимна утвърдително.

— Наистина ли смятате, че ще се доберете до синхротрона? — попита го Невил. — Знаете ли откога се трупат искания?

— Възнамерявах да си осигуря сътрудничеството на някои учени от Луната.

Невил се изсмя и поклати глава.

— Ние имаме почти толкова малко изгледи колкото и вие… Но ще ви кажа какво сме в състояние да направим. Ще ви предоставим място; дори ще ви дадем някои второстепенни уреди. Не зная доколко полезни ще ви бъдат нашите устройства, но все ще успеете да свършите нещо.

— Предполагате ли, че ще успея да правя наблюдения от полза за паратеорията?

— Ще зависи отчасти от изобретателността ви. Надявате ли се да докажете теориите на този Ламонт?

— Или да ги опровергая. Може би.

— Ако въобще постигнете някакъв резултат, ще ги опровергаете. Не се съмнявам в това.

— Напълно ясно е, че не съм следвал физика, нали? — попита Денисън. — Защо с такава готовност ми предлагате място?

— Защото идвате от Земята. Казах ви, че ценим това, а навярно самообразованието ви като физик също ще се окаже от полза. Селена гарантира за вас, нещо, на което отдавам повече значение, отколкото вероятно би трябвало. А и всички сме пострадали от Хелъм. Щом искате да се реабилитирате, ще ви помогнем.

— Извинете ме, ако прозвучи цинично. Какво очаквате да получите в замяна?

— Помощта ви. Между земните и лунните учени съществува известно разбирателство. Вие сте човек от Земята, дошъл доброволно на Луната и ще послужите като мост между нас в интерес и на двете страни. Вече сте се срещали с новия представител и е възможно като се реабилитирате едновременно с това да ни реабилитирате и нас.

— Искате да кажете, че ако с работата си успея да отслабя влиянието на Хелъм, това ще бъде от полза и за лунната наука.

— Каквото и да направите, сигурно ще бъде от полза… Но май трябва да ви оставя да се наспите. Обадете ми се през следващите няколко дена и ще се погрижа да ви настаня в някоя лаборатория. И — той се огледа — да ви намеря по-удобно жилище.

Ръкуваха се и Невил си отиде.

8

— Предполагам — подхвана Готстейн, — че колкото и досаден да е бил постът ви, докато се готвите да го напуснете, изпитвате лека болка.

Монтес повдигна красноречиво рамене.

— Доста голяма болка, когато си помисля за връщането към пълното земно притегляне. Затруднено дишане, болки в краката, изпотяване. Непрекъснато ще се обливам в пот.

— Някой ден ще настъпи и моят ред.

— Послушайте съвета ми. Никога не оставайте тук за повече от два месеца без прекъсване. Пет пари не давам какво ще ви кажат лекарите или на какви изометрични упражнения ще ви подложат… Връщайте се на Земята всеки шестдесети ден и оставайте поне една седмица. Трябва да си запазите усещането за земното притегляне.

— Няма да го забравя… О, срещнах се с моя приятел.

— Кой приятел по-точно?

— Мъжът, с когото пътувахме заедно на идване. Мислех, че ще си го спомня и действително така стана. Казва се Денисън, радиохимик е. Припомних си доста точно някои неща за него.

— Аха?

— Сетих се за една негова неразумна постъпка и се опитах да го поразпитам. Противопостави се по доста изтънчен начин. Говореше разсъдливо — толкова разумно, че изпитах подозрение. Някои смахнати развиват привлекателна разсъдливост; своего рода отбранителен механизъм.

— О, господи! — възкликна Монтес явно измъчен. — Май не ви разбирам. Ще поседна, ако нямате нищо против. Задъхах се да мисля дали всичко е правилно опаковано и за земното притегляне… Каква неразумна постъпка?

— Навремето се опита да ни убеди, че Електронните помпи са опасни. Смяташе, че те ще взривят Вселената.

— Наистина ли? А ще я взривят ли?

— Надявам се, че няма. Тогава го отпратихме доста безцеремонно. Нали знаете, когато учените работят върху нещо на границата на разбираемото, те се изнервят. Навремето познавах един психиатър, който наричаше този синдром „кой знае?“ Ако не се добирате до необходимите ви познания чрез нищо, което предприемате, накрая си казвате „Кой знае какво ще стане?“ и се намесва въображението ви.

— Да, но щом физиците разправят подобни неща, дори и само някои от тях…

— Но не ги разправят. Поне официално. Съществува така наречената отговорност на учения, а списанията внимават да не публикуват глупости… Или каквото смятат за глупост. В същност, знаете ли, въпросът бе повдигнат отново. Един физик на име Ламонт е разговарял със сенатора Бърт, с оня самопровъзгласил се за месия на околната среда Чен и с някои други. Той също настоява, че съществува възможност за космически взрив. Никой не му вярва, но цялата история се разпространява чрез слухове и при всяко повтаряне придобива все повече достоверност.

— И този човек тук на Луната вярва в нея?

— Подозирам, че е убеден — усмихна се широко Готстейн. — По дяволите, посред нощ, когато не мога да заспя — все падам от леглото между другото, — и сам вярвам в нея. Вероятно се надява тук да провери теорията експериментално.

— Е и?

— Ами да проверява. Намекнах, че ще му помогнем.

Монтес поклати глава.

— Рисковано е. Не ми харесва официално да се поощряват смахнати приумици.

— Знаете ли, съществува макар и малка възможност да не са напълно смахнати, но не това е същественото. Важното е, че ако успеем да го настаним на Луната, чрез него може би ще открием какво става тук. Той желае да се реабилитира, а аз му намекнах, че реабилитацията му ще бъде осигурена чрез нас, ако ни сътрудничи… Ще се погрижа да ви уведомяват дискретно. Като между приятели, нали знаете.

— Благодаря ви — каза Монтес. — И сбогом.

9

Невил се ядоса.

— Не. Не ми харесва.

— Защо? Защото е землянин ли? — Селена бръсна някакво косъмче от дясната си гърда, после го хвана и го заоглежда изпитателно. — Това не е от блузата ми. Казвам ти, рециркулацията на въздуха е отвратителна.

— Тоя Денисън е безполезен. Не е парафизик. Твърди, че сам се е образовал в тази област и го доказва, като пристига тук с готови, невъобразимо глупави приумици.

— Като какви например?

— Твърди, че Електронната помпа ще взриви Вселената.

— Той ли го казва?

— Зная, че го мисли… Познавам аргументите. Достатъчно често съм ги слушал. Но не е така, това е всичко.

— По-вероятно — възрази Селена, като повдигна вежди, — просто ти се иска да е така.

— Хайде не започвай — рече Невил.

Последва кратко мълчание.

— Е и какво ще правиш с него? — попита Селена.

— Ще му дам място да работи. Може да е безполезен като учен, но все ще даде някакъв принос. Ще прави достатъчно впечатление; представителят вече е разговарял с него.

— Зная.

— Историята му е романтична като на човек, чиято кариера е била погубена и който се опитва да се реабилитира.

— Наистина ли?

— Точно така. Сигурен съм, че много ще ти хареса. Ще ти я разправи, ако го попиташ. И това ще е добре. Ако на Луната някакъв романтичен земен жител работи върху маниакален проект, той ще бъде превъзходен обект, който да занимава представителя на Земята. Ще отклонява вниманието, ще краси витрината. Дори чрез него, кой знае, може би ще разберем по-добре какво става на Земята… Продължавай да се държиш приятелски с него, Селена.

10

Селена се изсмя и звукът прозвуча с метален оттенък в слушалката на Денисън. Тялото й беше скрито в скафандър.

— Хайде, Бен — подкани го тя, — няма причина да се страхуваш. Вече не си новак… от един месец си тук.

— Двадесет и осем дни — измърмори Денисън.

Задушаваше се в скафандъра.

— Един месец — настоя Селена. — Дойде доста след полуземието, а сега има вече доста време оттогава. — Тя посочи към бляскавия полукръг на Земята върху южното небе.

— Добре, но почакай. На открито не съм толкова храбър, колкото под повърхността. А ако падна?

— Какво ако паднеш? По вашите стандарти притеглянето е слабо, наклонът е лек, а скафандърът ти е здрав. Ако паднеш, просто се остави да се плъзгаш и да се въргаляш. И то е доста забавно.

Денисън се огледа със съмнение. Лунната повърхност се простираше красиво в светлината на Земята. Беше чернобяла; меко и нежно бяло в сравнение с осветените от Слънцето пейзажи, които бе наблюдавал при предприетото преди една седмица пътешествие с цел да разгледа слънчевите батерии, които се простираха от хоризонт до хоризонт в Морето на дъждовете. А и черното беше някак по-меко, защото липсваше пламтящият контраст на същинския ден. Звездите блестяха божествено, а Земята… Земята с белите си вихри върху син фон и надзъртащите кафяви петна беше безкрайно привлекателна.

— Ей — подвикна той, — имаш ли нещо против да се държа за теб?

— Не, разбира се. А и няма да се изкачваме чак догоре. Ще се задоволим с наклона за начинаещи. Само се опитай да не изоставаш. Ще се движа бавно.

Крачките й бяха дълги, бавни, поклащащи се и той полагаше усилия да бъде в синхрон с нея. Склонът под тях беше прашен и с всяка стъпка вдигаха ситен прах, който при липсата на въздух бързо улягаше. Успяваше да изравнява крачките си с нейните, но с известно усилие.

— Добре — похвали го Селена, като го подкрепяше, вплела ръка в неговата. — Много си добър за землянин… не, трябваше да кажа за имигрант…

— Благодаря.

— Макар да не е много по-добро, предполагам. Имигрант за преселник е също така обидно, както и землянин за земен жител. Трябва просто да кажа, че си много добър за мъж на твоята възраст.

— Не! Това е много по-лошо — Денисън се бе задъхал леко и усещаше, че челото му овлажнява.

— Всеки път, когато достигаш точката, в която ще стъпиш, побутвай леко с другото стъпало — посъветва го Селена. — С това крачките ти ще се удължат и ще вървиш доста по-лесно. Не, не… гледай.

Денисън спря с облекчение и загледа как Селена — стройна и грациозна в движенията си въпреки комичната уродливост на скафандъра — бяга с дълги скокове. Тя се върна и клекна пред краката му.

— Хайде сега, направи бавна крачка, Бен, а аз ще те ударя по стъпалото, когато искам да се избута.

Направиха няколко опита и Денисън каза:

— По-неприятно е, отколкото да тичаш на Земята. Май ще се наложи да си почина.

— Добре. Просто мускулите ти не са свикнали с необходимата координация. Знаеш ли, ти се бориш със себе си, а не с притеглянето… Е, поседни и си поеми дъх. Няма да те водя надалеч.

— Ще повредя ли раницата, ако се облегна на гърба си? — попита Денисън.

— Не, разбира се, че няма, но не е за препоръчване. Не направо върху почвата. Само 120 градуса е по абсолютната скала, или ако предпочиташ — 150 градуса под нулата, така че колкото по-малка е площта на допир, толкова по-добре. За предпочитане е да се сяда.

— Добре. — Денисън седна внимателно, като изсумтя. Съзнателно обърна лице на север, извърна се от Земята. — Погледни звездите!

Селена седеше с лице към него, под прав ъгъл. От време на време, когато Земята го осветяваше, виждаше смътно лицето й през прозрачната плоча на шлема.

— На Земята не виждате ли звездите? — попита тя.

— Не така. Дори когато няма облаци, въздухът на Земята абсорбира част от светлината. Температурните разлики в атмосферата ги карат да блещукат, а светлините от градовете, дори от далечните селища, ги правят по-бледи.

— Звучи отвратително.

— Харесва ли ти тук, Селена? На повърхността?

— Не съм луда по нея, но не ми е неприятно да излизам от време на време. Разбира се, част от работата ми е да водя туристите навън.

— А сега се налага да го правиш заради мен.

— Не мога ли да те убедя, Бен, че съвсем не е същото? За туристите имаме определени маршрути. Всичко е много кротко, безинтересно. Да не мислиш, че бихме ги извели тук, на пързалката? Тя е за лунаритите и имигрантите. В действителност най-вече за преселниците.

— Сигурно не е много популярно място. Няма никой освен нас.

— Има си определени дни за този вид дейност. Трябва да видиш местността в дните на състезания. Но тогава няма да ти хареса.

— Не съм сигурен дали и сега ми се нрави. Пързалянето спорт за имигрантите ли е по-специално?

— До известна степен. Обикновено лунаритите не обичат повърхността.

— А доктор Невил?

— Имаш предвид какви са чувствата му по отношение на повърхността?

— Да.

— Откровено казано, струва ми се, че никога не е излизал. Той е истинско градско момче. Защо питаш?

— Ами, когато поисках разрешение да се присъединя към групата за периодично обслужване на слънчевите батерии, нямаше нищо против да ме остави да отида, но не пожела и той да участвува. Помолих го да дойде, за да има някой, който да отговаря на въпросите ми, ако попитам нещо, но отказа доста категорично.

— Надявам се, че се е намерил кой да те осведомява.

— О, да. Сега се сетих, че и той беше преселник. Навярно това обяснява отношението на доктор Невил към Електронната помпа.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами… — Денисън се облегна назад и зарита нагоре с двата си крака, като с мързеливо наслаждение наблюдаваше как бавно се вдигат и падат. — Ей, съвсем не е лошо. Виж, Селена… Искам да кажа, че Невил се стреми да създаде помпена станция на Луната, където слънчевите батерии са така подходящи за целта. На Земята не можем да използуваме слънчеви батерии, тъй като там Слънцето никога не излъчва така постоянно, продължително, силно и на всички дължини на вълните. В Слънчевата система няма нито едно планетно тяло, с каквито и да е размери, което да е по-подходящо от Луната за слънчевите батерии. Дори Меркурий е прекалено горещ… Но за да работиш с тях, трябва да си свързан с повърхността, а ако тя не ти харесва…

Селена внезапно се изправи на крака.

— Хайде, Бен — подкани го тя, — почина си достатъчно. Ставай! Ставай!

Той с мъка се изправи.

— Помпената станция ще означава, че няма да е необходимо нито един лунарит да излиза на повърхността, освен ако пожелае — продължи той.

— Тръгваме нагоре, Бен. Ще стигнем до онова било пред нас. Виждаш ли, където земната светлина изчезва в хоризонтална линия.

Последния преход извървяха в мълчание. Денисън забеляза по-гладката повърхност встрани от тях; широка ивица на склона, от която по-голямата част от праха беше изметена.

— Там е прекалено гладко, за да се изкачва начинаещ — рече Селена в отговор на мислите му. — Не ставай прекалено амбициозен, защото скоро ще пожелаеш да те науча на походката със скокове на кенгуру.

Докато говореше, направи такъв скок, извърна се почти преди да стъпи на повърхността и каза:

— Стигнахме. Сядай, а аз ще регулирам…

Денисън се отпусна с лице към нанадолнището. Заоглежда неуверено склона.

— Наистина ли може да се пързаля по него?

— Разбира се. На Луната притеглянето не е толкова силно, колкото на Земята, така че сцеплението с почвата е значително по-слабо, а това се отнася и за триенето. На Луната всичко е по-плъзгаво, отколкото на Земята. Затова подовете на коридорите и апартаментите ти се струват недовършени. Искаш ли да чуеш кратката ми лекция по въпроса? Която изнасям пред туристите?

— Не, Селена.

— Освен това ще използуваме плъзгачи. — Тя държеше в ръка малък патрон. Към него бяха прикрепени скоби и две тънки тръби.

— Какво е това? — попита Бен.

— Малък резервоар с течен газ. Изпуска струя точно под ботушите. Тънкият слой газ между подметките и почвата намалява триенето почти до нула. Ще се движиш сякаш си в празно пространство.

— Не одобрявам — заяви неспокойно Денисън. — Да се пилее газ за такива цели на Луната е чисто прахосничество.

— Хайде, хайде. Какъв газ мислиш, че използуваме в тези плъзгачи? Въглероден двуокис? Кислород? Първо, това е отпадъчен газ. Аргон. Лунната почва го изхвърля с тонове, образувал се е при разпадането на калий 40 в продължение на милиарди години… И това е част от лекцията ми, Бен… На луната аргонът се употребява само за някои специални цели. Можем милион години да се пързаляме, без да изчерпим запасите… Е, добре. Плъзгачите ти са монтирани. Почакай да сложа и моите.

— Как се задействуват?

— Напълно автоматично. Когато тръгнеш да се пързаляш, устройството се включва и започват да излизат струи. Запасът е само за няколко минути, но не ти трябва повече. — Тя се изправи и му помогна да стане на крака. — Обърни се надолу… Хайде, Бен, склонът е полегат. Погледни го. Изглежда съвсем равен.

— Не, съвсем не — отвърна Денисън намусено. — На мен ми прилича на стръмна урва.

— Глупости. Сега слушай и помни какво ти казвам. Дръж стъпалата си раздалечени на около петнадесет сантиметра и едното само няколко сантиметра пред другото. Няма значение кое от тях е издадено напред. Колената ти да са присвити. Не се облягай на въздушното течение, защото няма никакъв вятър. Не се опитвай да погледнеш нагоре или назад, но ако се наложи, можеш да гледаш встрани. И най-вече, когато накрая стигнеш равното, не се опитвай да спираш преждевременно; скоростта ти ще бъде по-голяма, отколкото ти се струва. Остави плъзгачите да се изчерпат и след това триенето постепенно ще те спре.

— Никога няма да запомня всичко това.

— Да, ще го запомниш. Аз ще съм до теб, за да ти помагам. А ако паднеш и не те хвана, не се опитвай да направиш нещо. Отпусни се и се остави да се въргаляш или пързаляш. Никъде няма големи камъни, в които да се удариш.

Денисън преглътна и погледна напред. Южният склон блестеше, огрян от земната светлина. Малките грапавини улавяха повече светлина и оставяха тънки ивици сянка нагоре по склона, така че цялата повърхност беше на петна. Изпъкналият полукръг на Земята плаваше по черното небе почти право пред тях.

— Готов ли си? — попита Селена. — Постави облечената си в ръкавица ръка върху рамото ми.

— Готов — отвърна тихичко Денисън.

— Тогава тръгваш — рече тя.

Бутна го и Денисън усети, че се движи. Отначало се плъзгаше доста бавно. Обърна се неустойчиво към нея, а тя го успокои:

— Не се безпокой. Аз съм до теб.

Усещаше почвата под краката си… а после престана. Плъзгачите бяха задействували…

За миг се почувствува сякаш стои неподвижно. Не усещаше налягането на вятър срещу тялото си, нямаше никакво чувство, че нещо се плъзга под краката му. Но когато отново се обърна към Селена, забеляза, че светлините и сенките отстрани се движат назад с постепенно нарастваща скорост.

— Докато набираш скорост, гледай Земята — прозвуча гласът на Селена в ухото му. — Колкото по-бързо се плъзгаш, толкова по-стабилен ще бъдеш. Присвий колената. Добре се държиш, Бен.

— За имигрант — задъхано отвърна Денисън.

— Как се чувствуваш?

— Сякаш летя — сподели той.

Рисунките от светлини и сенки от двете му страни се движеха назад в неясни петна. Погледна за миг на едната страна, после на другата, като се опитваше да превърне усещането, че околността се ниже назад, в чувство за собственото си движение напред. Но щом успя, установи, че за да възстанови равновесието си, веднага трябва да погледне към Земята.

— Предполагам, че сравнението не е подходящо. На Луната нямате опит в летенето.

— Зная какво е. Летенето сигурно е като плъзгането… А то ми е познато.

Тя с лекота се движеше до него.

Денисън вече се плъзгаше достатъчно бързо, за да изпита усещане за движение, дори когато гледаше напред. Лунният пейзаж се разкриваше пред него и прелиташе от двете му страни.

— Каква скорост може да се развие при плъзгане?

— При едно добро лунно надбягване — отвърна Селена — бяха засечени скорости над сто и шестдесет километра в час; на по-стръмни склонове от този, разбира се. Ти ще достигнеш вероятно най-много около петдесет и пет.

— Струва ми се много по-бързо.

— Не е. Вече излизаме на равно, Бен, и все още не си паднал. Сега само продължавай да се държиш. Плъзгачите ще се изчерпят и ще усетиш триене. Не предприемай нищо. Продължавай да се плъзгаш.

Селена едва бе довършила указанията си, когато Денисън усети известно налягане под ботушите си. Веднага изпита завладяващо чувство на скорост и стисна здраво юмруци, за да не протегне напред ръце в почти инстинктивен жест срещу сблъскването, което нямаше да стане. Знаеше, че ако изпружи ръце, ще падне назад.

Присви очи, задържа дъх, докато белите му дробове щяха да се пръснат.

— Идеално, Бен, идеално — похвали го Селена. — Не зная някой имигрант да се е пързалял за първи път, без да падне, така че дори и да не удържиш, няма да е зле. Не е позорно.

— Нямам намерение да падам — пошепна Денисън.

Пое дълбоко хрипливо въздух и отвори широко очи. Земята беше все така ведра, все така безразлична. Вече се движеше по-бавно… по-бавно… по-бавно.

— Спрял ли съм вече, Селена? — попита я той. — Не съм уверен.

— Стоиш неподвижно. Не мърдай. Трябва да си починеш, преди да тръгнем към града… По дяволите, някъде тук го оставих, когато се изкачвахме.

Денисън я гледаше, без да вярва на очите си. Изкачи се заедно с него, пързаля се с него. Но той беше полумъртъв от умора и напрежение, а тя правеше в пространството дълги скокове като кенгуру. Навярно се намираше на около стотина метра, когато се обади.

— Ето го! — гласът й прозвуча толкова високо в ушите му, колкото и когато се намираше до него.

Върна се след миг със сгънато под мишницата пластмасово фолио.

— Спомняш ли си — поде весело, — когато се изкачвахме, ме попита какво е това и аз отговорих, че ще ни потрябва, преди да се приберем? — Тя разгъна фолиото и го просна върху прашната лунна повърхност. — Пълното му наименование е „Лунно кресло“, но го наричаме просто кресло. В този наш свят прилагателното го смятаме за естествено. — Тя завинти някакъв патрон и натисна едно лостче.

Креслото започна да се надува. Денисън бе очаквал да се чуе свистене, но разбира се, нямаше въздух, по който да се предава звука.

— Преди да поставиш отново под въпрос нашата политика на икономии — уведоми го Селена, — знай, че и това е аргон.

Пластмасата разцъфна в дюшек, стъпил върху шест ниски крака.

— Ще те удържи — увери го тя. — Много малък допир има с почвата и вакуумът около него запазва топлината.

— Не ми разправяй, че е затоплен — рече смаяно Денисън.

— Когато се изпарява в него, аргонът се нагрява, но само сравнително. Достига 270 градуса абсолютна температура, почти достатъчно, за да се разтопи лед и за да не допусне изолационният ти скафандър да губи топлина по-бързо, отколкото ти я произвеждаш. Хайде, лягай.

Денисън я послуша и се отпусна с чувство за невероятно удобство.

— Великолепно! — въздъхна той продължително.

— Мама Селена мисли за всичко — подметна тя.

Приближи се откъм гърба му, плъзна се край него със събрани крака, сякаш е върху кънки, остави ги да се изплъзнат изпод нея и грациозно се отпусна на почвата върху бедрото и лакътя си. Денисън подсвирна.

— Как го правиш?

— Много тренировки! Само не се опитвай. Ще си счупиш лакътя. Но те предупреждавам. Ако ми стане твърде студено, ще се наложи да те постесня на матрака.

— Напълно безопасно е — отвърна той, — след като и двамата сме в скафандри.

— А, ето че се обажда моят храбър развратник… Как се чувствуваш?

— Добре, предполагам. Какво преживяване!

— Какво преживяване? Ти постави рекорд, като не падна. Имаш ли нещо против да разправя за това на хората в града?

— Не. Винаги обичам да ме оценяват… Нали не очакваш да го повторя?

— Сега ли? Не, разбира се. И аз не бих се спуснала отново. Само ще починем малко, за да се нормализира сърдечният ти ритъм и ще се върнем. Ако изпънеш крака към мен, ще ти сваля плъзгачите. Следващия път ще ти покажа как сам да се справяш с тях.

— Не съм уверен, че ще повторя.

— Разбира се. Не ти ли беше приятно?

— За малко. Когато не изпитвах ужас.

— Следващия път ужасът ще бъде по-слаб, след това още ще намалее, докато накрая ще изпитваш удоволствие и ще направя от теб добър бегач.

— Не, няма да успееш. Прекалено стар съм.

— Не и на Луната. Само изглеждаш стар.

Докато лежеше, Денисън усещаше как безбрежното спокойствие на Луната се пропива в него. Този път беше с лице към Земята. При неотдавнашното пързаляне неизменното й присъствие на небето повече от всичко друго му бе давало увереност и той изпитваше благодарност към нея.

— Често ли идваш тук, Селена? — попита той. — Искам да кажа, сама или с някой друг? Знаеш, не по времето на празниците?

— Почти никога. Ако няма хора наоколо, ми идва прекалено много. В действителност съм изненадана, че сега постъпих така.

— Аха — измърмори безлично Денисън.

— Не се ли изненадваш?

— Трябва ли? Смятам, че всеки човек върши нещо или защото го желае, или защото се налага да го направи, а и в двата случая това си е негова работа, а не моя.

— Благодаря, Бен. Искрено казано, приятно ми е да го чуя. Едно от привлекателните неща в теб, Бен, е, че като преселник проявяваш желанието да ни оставиш да бъдем каквито сме. Ние, лунаритите, сме подпочвени, пещерни хора, хора на коридорите. И какво лошо има в това?

— Нищо.

— Не е така, ако се вярва на онова, което разправят земляните. А аз съм туристически гид и трябва да ги слушам. Няма нещо, което да говорят и аз да не съм го чувала милион пъти, но най-често казват — и тя придаде на гласа си заваления акцент, с който типичният землянин говори стандартен планетарен език — „Но, скъпа, как можете всички вие постоянно да живеете в пещери? Не изпитвате ли ужасно чувство на затвореност? Никога ли не закопнявате да видите синьо небе, дървета, океана, да усетите вятъра и да помиришете цветя…“ О, бих могла да продължавам безкрайно, Бен. После подхвърлят: „Предполагам обаче, че не знаете какви са небето, морето и дърветата, затова не ви липсват…“ Сякаш не приемаме телевизионни предавания от Земята и нямаме пълен достъп до земната литература — зрителен, слухов и понякога дори обонятелен.

Денисън се развесели.

— Какъв е официалният отговор на такива забележки? — осведоми се той.

— Нищо особено. Просто отвръщам: „Свикнали сме, мадам“. Или „сър“, ако е мъж. Обикновено е жена. Предполагам, че мъжете са прекалено заети да разглеждат блузите ни и да се питат кога ги събличаме. Знаеш ли какво ми се иска да отвърна на идиотите?

— Кажи ми, моля те. Тъй като трябва да си останеш с блузата, понеже е в скафандъра, свали поне този товар от плещите си.

— Много смешно, смешна игра на думи! Бих искала да отвърна: „Слушайте, мадам, защо, по дяволите, трябва да ни интересува вашият свят? Не желаем да се мотаем по външната страна на никоя планета, като чакаме да паднем или да ни отвее нещо. Не искаме да ни духа грубият въздух или мръсна вода да се лее върху нас. Не са ни необходими мръсните ви микроби, миризливата ви трева, мътно-сивото ви небе или белезникавите ви облаци. Когато пожелаем, можем да гледаме Земята на собственото си небе, но това не ни се случва често. Луната е наш дом и тя е такава, каквато я правим; точно каквато я правим. Наша е и сами изграждаме собствената си екология, нямаме нужда от вас тук, за да ни съжалявате, понеже вървим по собствения си път. Върнете се във вашия свят и нека притеглянето издърпа гърдите ви до колената.“ Така бих отговорила.

— Прекрасно — одобри Денисън. — Винаги когато понечиш да го кажеш на някой землянин, ела, разправи ми го на мен и ще се почувствуваш по-добре.

— Знаеш ли какво? От време на време някой имигрант предлага на Луната да изградим земен парк; малко пространство със земни растения, донесени като семена или разсад; и няколко животни може би. Нещо от родния дом — така се изразяват обикновено.

— Навярно си против това.

— Разбира се, че съм против. Нещо от чий роден дом? Нашият дом е Луната. Имигрант, който иска да има нещо от родината си, ще направи най-добре да си се върне там. Понякога имигрантите са по-лоши и от земляните.

— Ще го запомня — подхвърли Денисън.

— Не се отнася за теб… Поне досега — успокои го Селена.

Настъпи мълчание и Денисън се запита дали Селена ще предложи да се връщат в пещерите. От една страна, скоро щеше да закопнее за спалнята си. От друга, никога не се бе чувствувал толкова спокоен. Запита се за колко ли време ще му стигне кислорода в раницата.

Тогава Селена заговори отново.

— Бен, мога ли да ти задам един въпрос?

— Питай спокойно. Ако те интересува личния ми живот, нямам тайни. Висок съм метър и седемдесет и два сантиметра, на Луната тежа тринадесет килограма, много отдавна имах жена, сега съм разведен, имам едно дете — дъщеря, възрастна и омъжена, следвал съм в университета…

— Не, Бен. Говоря сериозно. Ще разрешиш ли да те попитам за работата ти?

— Разбира се, Селена. Само че не съм сигурен доколко ще успея да ти обясня.

— Ами… Знаеш, че ние с Барън…

— Да, известно ми е — прекъсна я рязко Денисън.

— Двамата разговаряме. Понякога ми казва някои неща. Разправи ми, че според теб е възможно Електронната помпа да взриви Вселената.

— Нашия район от Вселената. Може да превърне в квазар част от нашия клон на Галактиката.

— Така ли? Наистина ли мислиш така?

— Когато дойдох на Луната — зае се да й обяснява Денисън, — не бях сигурен. Сега съм. Лично аз съм убеден, че това ще стане.

— А кога ще се случи според теб?

— Не мога да определя точно. Може би след няколко години. Или след няколко десетилетия.

Настъпи кратко мълчание. После Селена каза с притихнал глас:

— Барън е на противното мнение.

— Зная. Не се и опитвам да го спечеля на своя страна. Невъзможно е да се преодолее отказа да се вярва с фронтално нападение. Това е грешката на Ламонт.

— Кой е Ламонт?

— Извинявай, Селена. Говоря на себе си.

— Не, Бен. Моля те, разправи ми. Интересува ме. Моля те.

Денисън се обърна с лице към нея.

— Добре — съгласи се той. — Не възразявам и ще ти разправя. Ламонт, физик там на Земята, се опита по свой начин да предупреди света за опасността от Помпата. Провали се. Земните хора искат Помпата, искат безплатна енергия. Желанието им е достатъчно силно, за да откажат да повярват, че не може да се изпълни.

— Но защо им е, ако означава гибел?

— Трябва само да не повярват, че означава гибел. Най-лесният начин да се реши даден проблем е като се отрече, че съществува. Твоят приятел доктор Невил постъпва по същия начин. Не обича повърхността, затова се самопринуждава да вярва, че слънчевите батерии са негодни — дори и ако безпристрастният наблюдател ги обяви за идеален източник на енергия за Луната. Иска да има Помпа, за да си стои под повърхността и поради това отказва да повярва, че тя може да е опасна.

— Съмнявам се, че Барън няма да повярва в нещо, за което съществуват сериозни доказателства — възрази Селена. — Имаш ли наистина доказателства?

— Мисля, че да. Изумително е в същност, Селена. Всичко зависи от някои неуловими фактори на взаимодействията между кварки. Знаеш ли какво означава това?

— Не е необходимо да ми обясняваш. Толкова много съм разговаряла с Барън за всякакви неща, че ще успея да те разбера.

— Е добре, мислех, че за тази цел ще имам нужда от лунния протонен синхротрон. Диаметърът му е четиридесет километра, има свръхпроводими магнити и може да достига енергии от 20 000 милиарда електронволта и повече. Оказа се обаче, че тук разполагате с нещо, което наричате „Пионизатор“, вмества се в зала с обикновени размери и върши цялата работа на синхротрона. Луната трябва да бъде поздравена за това изумително постижение.

— Благодаря ти — вметна самодоволно Селена. — От името на Луната имам предвид.

— И така резултатите от работата ми с пионизатора показват с каква скорост се повишава интензивността на силното ядрено взаимодействие; скоростта е, каквато твърди Ламонт, а не каквато иска да я изкара общоприетата теория.

— Барън виждал ли ги е?

— Не. Но предполагам, че и след като се запознае с тях, Невил ще ги отхвърли. Ще заяви, че резултатите са гранични. Ще каже, че съм сгрешил. Ще подхвърли, че не съм взел предвид всички фактори. Ще твърди, че не съм използувал всички необходими контролни методи… А в същност това ще означава, че желае Електронната помпа и че не се отказва от нея.

— Искаш да кажеш, че няма изход?

— Има, разбира се, но не по прекия път. Не по пътя на Ламонт.

— И какъв е той?

— Решението на Ламонт е да накара насила да изоставят Помпата, но не бива просто да се върнем назад. Невъзможно е да се вкара пилето обратно в яйцето, виното в гроздето, момчето в утробата. Когато искаш бебето да остави часовника, не се опитваш да му обясниш, че трябва да постъпи така… предлагаш му нещо, което ще му хареса повече.

— И какво е то?

— Е, именно тук не съм толкова уверен. Имам една идея, проста идея — може би прекалено проста, за да се осъществи. — основава се върху напълно очевидния факт, че числото две е смешно и не може да съществува.

В продължение на минута мълчаха, а след това Селена заговори със също така вглъбен глас като неговия.

— Позволи ми да отгатна същността на думите ти.

— Не зная дали в тях има някаква същност.

— Нека все пак да опитам. Навярно е логично да се предполага, че само нашата Вселена може да съществува или съществува, тъй като е единствената, в която живеем и познаваме. Но щом се получат доказателства, че има и втора вселена — паравселена, както я наричаме, — тогава става изключително смешно да се предполага, че съществуват само две вселени. Щом съществува втори свят, тогава може да има безкраен брой вселени. Между единицата и безкрайността в случаи като този няма реални числа. Не само числото две, но всяко крайно число е смешно и не може да съществува.

— Точно така раз… — поде Денисън. Отново настъпи мълчание. Той се надигна в седнало положение и погледна надолу към скритата в скафандъра жена. — По-добре ще е да се връщаме в града.

— Просто отгатвах — каза тя.

— Не, не е така. Каквото и да беше, не е просто отгатване.

11

Барън Невил я гледа известно време втренчено като онемял. Тя спокойно отвърна на погледа му. Панорамата по прозорците й отново беше променена. На един от тях сега се виждаше Земята — малко повече от половината кълбо.

— Защо? — попита той накрая.

— В действителност стана случайно — отвърна тя. — Разбрах същността и бях прекалено възбудена, за да премълча. Трябваше още преди няколко дни да ти го разправя, но се опасявах, че реакцията ти ще бъде точно такава.

— И така, той е разбрал. Ама че глупачка!

Тя се намръщи.

— Какво е научил? Само каквото рано или късно щеше да отгатне — че не съм туристически гид, а твоя интуитивистка. Интуитивистка, която няма понятие от математика, за бога. И какво като го знае? Има ли значение, че притежавам интуиция? Неведнъж си ми казвал, че моята интуиция няма стойност, докато не се подкрепи с математична точност и експериментални наблюдения. Колко пъти си ми разправял, че и най-натрапчивата интуиция може да е погрешна? Тогава каква стойност ще има за него голият интуитивизъм?

Невил пребледня, но Селена не успя да установи дали е от гняв или от опасения.

— Ти си друга — рече той. — Нима твоята интуиция не се е оказвала винаги вярна? Когато си бивала сигурна?

— Аха, но той не го знае, нали?

— Ще се досети. Ще отиде при Готстейн.

— И какво ще му разправи? Все още няма представа с какво се занимаваме.

— Дали?

— Не. — Тя се изправи и се отдалечи. Обърна се към него и викна. — Не! Недостойно е от твоя страна да подмяташ, че ще ви предам теб и останалите. Щом нямате доверие в честността ми, то доверете се на здравия ми разум. Няма смисъл да им казвам. Каква полза ще имат те от това, а и ние, ако всички загинем?

— О, моля те, Селена! — Невил махна с ръка отвратен. — Не започвай отново.

— Не. Слушай. Той разговаря с мен и ми описа работата си. Ти ме криеш като тайно оръжие. Разправяш ми, че съм по-ценна от всякакъв уред или обикновен учен. Играеш си на своите конспирации, настояваш всички да продължават да ме мислят за туристически гид и нищо повече, така че голямата ми дарба да е винаги на разположение на лунаритите. На теб. И какво постигаш?

— Ти си с нас, не е ли така? Колко време предполагаш, че ще останеш на свобода, ако те…

— Непрекъснато повтаряш подобни неща. Но кой се намира в затвора? Кой е спрян? Къде са доказателствата за голямата конспирация, която виждаш във всичко около себе си? Земните хора не допускат теб и приятелите ти до своите големи инсталации много повече, защото ти ги предизвикваш към това, отколкото от зложелателство. А за нас беше по-скоро от полза, отколкото във вреда, защото ни принуди да изобретим други, по-ефикасни устройства.

— Основаващи се върху твоето теоретично прозрение, Селена.

— Зная — усмихна се Селена. — Бен се изказа много ласкаво за него.

— Ти с твоя Бен! Какво, по дяволите, намираш в тоя мизерен землянин?

— Той е преселник. А аз се нуждая от информация. Ти даваш ли ми някакви данни? Толкова си наплашен, дявол да го вземе, да не ме хванат, че не смееш да ми позволиш да разговарям с никакъв физик; само с теб, а ти си ми… Вероятно само поради тази причина.

— Хайде, Селена. — Той се опита да говори успокоително, но в гласа му звучеше прекалено нетърпение.

— Не, в същност пукната пара не давам. Твърдеше, че имам само една задача, опитвам се да се съсредоточа върху нея и понякога ми се струва, че съм я решила, независимо от математиката. Успявам да си представя точно какво трябва да се направи… но после ми убягва. А има ли полза, след като Помпата ще ни унищожи всички… Не споделих ли с теб, че обменът на напрегнатост на полетата не ми внушава доверие?

— Ще те попитам отново — настоя Невил. — Готова ли си да ми кажеш, че Помпата ще ни унищожи? Без никакво „би могла“, без „възможно е“, без нищо друго, освен „ще“.

Селена поклати гневно глава.

— Не мога. Толкова несигурно е. Не съм в състояние да твърдя, че ще ни погуби. Но в подобен случай „би могло“ не е ли достатъчно?

— О, господи!

— Не си върти очите. Не се усмихвай подигравателно! Въобще не си подлагал на експериментална проверка този проблем. Казах ти как може да се провери.

— Никога не си се тревожила толкова, докато не започна да се вслушваш в тоя твой землянин.

— Той е преселник. Няма ли да направиш проверката?

— Не! Казах ти, че твоите предложения са неизпълними. Ти не си експериментатор и онова, което ти се струва полезно, не винаги е осъществимо в действителния свят на уреди, произволност и несигурност.

— Така наречения действителен свят на твоята лаборатория. — Лицето й се изчерви от гняв, тя вдигна свитите си юмруци до брадичката. — Толкова време прахосваш, за да получиш достатъчно голям вакуум… Там горе има вакуум, горе на повърхността, накъдето соча, с температури, които понякога спадат наполовината до абсолютната нула. Защо не опиташ да експериментираш на повърхността?

— Ще бъде безполезно.

— Откъде знаеш? Просто не желаеш. Бен Денисън се опита. Направил си е труда да създаде система, която може да се използува на повърхността и я е монтирал, когато е ходил да проверява слънчевите батерии. Предложил ти е и ти да отидеш, но не си пожелал. Спомняш ли си? Било е нещо много просто, нещо, което дори аз бих могла да ти опиша, след като ми го обясниха. Включил я при дневна температура, после при нощна и това е било достатъчно, за да даде нова насока на изследванията с пионизатора.

— Колко просто звучи като го обясняваш!

— Много е просто. След като разбра, че съм интуитивистка, той говори с мен, както ти никога не си разговарял. Обясни ми причините, поради които мисли, че повишаването на силното ядрено взаимодействие около Земята е наистина катастрофално. Ще минат само няколко години преди Слънцето да избухне и ще се разпространи засилването на вълни.

— Не, не, не и не! — викна Невил. — Видях резултатите му и не ми направиха впечатление.

— Видял си ги?

— Да, разбира се. Нима предполагаш, че съм го пуснал да работи в лабораториите ни, без да проверя какво прави? Виждал съм резултатите му и те нямат никаква стойност. Работи с незначителни отклонения, които се вместват във възможността за грешки на експеримента. Щом е уверен, че тези отклонения са значими и щом ти му вярваш, нямам нищо против. Но никаква вяра няма да им придаде в действителност значимостта, която им липсва.

— В какво искаш да се убедиш, Барън?

— Трябва ми истината.

— Но не си ли решил предварително коя истина е собственото ти евангелие? Настояваш на Луната да има помпена станция, нали, така че да не зависиш с нищо от повърхността; и всичко, което би попречило на това, от само себе си престава да бъде истина.

— Няма да споря с теб. Искам помпената станция и дори повече… желая другото. Едното няма стойност без другото. Сигурна ли си, че не си му…

— Не съм.

— А ще му разправиш ли?

Селена отново се обърна към него, единият й крак тупаше бързо по пода по такъв начин, че я караше да подскача във въздуха в унисон с гневното потропване.

— Няма да му кажа нищо — поде тя, — но трябва да разполагам с повече информация. Ти нямаш информация за мен, но той може да има; или е вероятно да я получи с експериментите, които ти не желаеш да извършиш. Налага се да разговарям с него и да науча какво ще открие. Ако застанеш между нас, никога няма да получиш каквото търсиш. И няма защо да се опасяваш, че преди мен ще се добере до края. Прекалено свикнал е със земния начин на мислене и няма да предприеме последната стъпка. А аз ще я направя.

— Добре. Но не забравяй разликата между Земята и Луната. Този мъж, Денисън, този Бен, този имигрант, дошъл от Земята на Луната, ако реши, може да се върне от Луната на Земята. Ти никога не можеш да отидеш на Земята — никога. Ти си лунарит завинаги.

— Лунна девица — подхвърли Селена язвително. Тя остана безразлична.

— А що се отнася до опасността от експлозия — продължи той, — щом като рискът да се променят основните константи на дадена вселена е толкова голям, защо парахората, които са значително по-напреднали от нас в технологията, не спрат Помпата?

И той излезе.

Селена стоеше с лице към вратата и стискаше челюсти. После рече:

— Защото условията са различни за тях и за нас, мухльо такъв! — Но го каза на себе си, той си беше отишъл.

Ритна лоста, който спущаше леглото, хвърли се върху него и закипя от гняв. Доколко се беше доближила до истинската цел, към която Барън и другите се стремяха от години?

Беше още далеч.

Енергия! Всички търсеха енергия! Магическа дума! Рог на изобилие! Единственото решение за всемирно изобилие! Но енергията не беше всичко.

Ако се намереше енергия, можеше да се налучка и другото. Щом се откриеше решение на проблема за енергията, щеше да стане очевиден ключът за другото. Знаеше, че ще стане така, ако само успее да прозре някаква тънкост, която ще й се види очебийна, веднага щом я проумее. (Господи, до каква степен се беше заразила от хроничната подозрителност на Барън, че дори в мислите си го наричаше „другото“.)

Земен жител нямаше да се добере до тази тънкост, защото никой човек от Земята нямаше причини да я търси.

Така че Бен Денисън щеше да я открие за нея, без сам да я разбере.

Само че… Ако Вселената щеше да загине, какво значение имаше всичко?

12

Денисън се опитваше да подтисне стеснението си. Непрекъснато посягаше сякаш да повдигне липсващите панталони. Беше само по сандали и съвсем къси, неудобни стегнати гащета. И разбира се, носеше одеялото.

Селена, облечена по същия начин, се изсмя.

— Хайде, Бен, в голото ти тяло няма нищо лошо, само дето е малко отпуснато. Тук това е съвсем на мода. В същност свали гащетата, ако те стягат.

— Не! — промърмори Денисън.

Премести одеялото, за да закрие корема си, но тя му го грабна.

— Дай ми го — каза Селена. — Що за лунарит ще се извъдиш, ако не се отърсиш от земния си пуританизъм? Знаеш, че превзетата скромност е другата страна на похотливостта.

— Трябва да свикна, Селена.

— Започни, като понякога ме поглеждаш, без очите ти да се приплъзват по мен, сякаш съм намазана с масло. Забелязвам, че доста ефикасно оглеждаш другите жени.

— Ако те гледам…

— Ще проявиш прекален интерес и ще се смутиш. Но ако ме гледаш постоянно, ще свикнеш и няма да ме забелязваш. Погледни, ще стоя неподвижно, а ти зяпай.

— Селена — изстена Денисън, — наоколо е пълно с хора, а ти ми се подиграваш непоносимо. Моля те, продължавай да вървиш и ме остави да свикна с положението.

— Добре, но се надявам, че забелязваш как хората, които минават покрай нас, не ни поглеждат.

— Теб не те гледат. А мен ме разглеждат. Вероятно никога не са виждали толкова стар и безформен мъж.

— Вероятно не са — съгласи се Селена жизнерадостно, — но ще се наложи да свикнат.

Денисън продължи да се движи нещастен, усещаше всеки сив косъм по гърдите си и всяко потрепване на корема. Едва когато галерията се стесни и все по-малко хора минаваха край тях, започна да изпитва известно облекчение.

Сега се огледа любопитно, без да обръща като преди внимание нито на коничните гърди на Селена, нито на гладките й бедра.

— Колко сме извървели? — попита той.

— Умори ли се? — Селена се беше разкаяла. — Можехме да вземем скутер. Забравих, че идваш от Земята.

— Надявам се да го забравиш въобще. Не е ли това идеалното за всеки преселник? Не съм ни най-малко уморен. Поне не усещам никаква умора. Само ми е малко студено.

— Чисто въображение, Бен — заяви му строго Селена. — Мислиш си, че трябва да ти е студено, защото си толкова разголен. Избий си го от главата.

— Лесно е да се каже — въздъхна той. — Надявам се, че вървя добре.

— Много добре. И ще те накарам да скачаш като кенгуру.

— И да участвувам в състезания по пързаляне по склоновете на повърхността. Припомни си, че съм в умерено напреднала възраст. Но наистина, колко разстояние сме изминали?

— Смятам, че около три километра и половина.

— Господи! Колко километра са дълги коридорите?

— Опасявам се, че не зная. Коридорите с жилища са сравнително малка част от системата. Има минни коридори, геологически, индустриални, микологични… Сигурна съм, че общо са към няколкостотин километра.

— Има ли карти?

— Разбира се. Не можем да работим като слепи.

— Искам да кажа дали ти лично имаш.

— Не, нямам със себе си, но за този район не се нуждая от карта — добре го познавам. Като дете се разхождах насам. Тези коридори са стари. Повечето от новите коридори — мисля, че пробиваме от три до пет километра нови коридори годишно — са на север. И из тях в никакъв случай не бих могла да се оправя без карта. Навярно дори и с карта.

— Накъде сме се запътили?

— Обещах ти необичайна гледка — не, не съм аз, така че не го казвай — и ще я видиш. Най-необичайната мина на Луната и то напълно встрани от обикновените туристически маршрути.

— Да не би на Луната да има диаманти?

— Нещо по-добро.

Тук стените на коридорите бяха без мазилка, от сива скала, бледо, но достатъчно осветени от електролуминисцентни ивици. Температурата беше приятна, постоянна, умерена, а вентилацията толкова ефикасна, че нямаше никакво усещане за течение. Тук трудно можеше да се помисли, че само на няколко десетки метра по-нагоре се разстила повърхност, подложена последователно на изпичане и замръзване, когато Слънцето идва и си отива по своя двуседмичен път от хоризонт до хоризонт, потъва и после отново се връща.

— Всичко херметизирано ли е? — попита Денисън, внезапно досетил се с неприятно чувство, че се намира недалеч от дъното на океан от вакуум, простиращ се до безкрайност.

— О, да. Тези стени са непроницаеми. Освен това са натъпкани с датчици. Ако в която и да е част на коридорите въздушното налягане спадне с десет процента, ще се надигне такъв рев и вой на сирени, какъвто никога не си чувал, и ще заблестят толкова стрелки и надписи, насочващи те към безопасни места, колкото никога не си виждал.

— Често ли се случва?

— Рядко. Май никой не е загинал от липса на въздух — поне през последните пет години. — После продължи с внезапна отбранителна нотка в гласа. — И на Земята имате природни бедствия. Голямо земетресение или приливна вълна могат да убият хиляди.

— Не споря, Селена. — Вдигна ръце. — Предавам се.

— Добре де — успокои се тя. — Нямах намерение да се горещя… Чуваш ли нещо?

Тя се спря заслушана.

Денисън също се вслуша и поклати глава. Внезапно се огледа.

— Толкова е тихо? Къде са другите хора? Сигурна ли си, че не сме се загубили?

— Това не е естествена пещера с неизследвани коридори. Нали имате такива на Земята? Виждала съм снимки.

— Да, повечето от тях са варовикови пещери, образувани от водата. На Луната навярно няма подобно нещо?

— Така че не можем да се загубим — усмихна се Селена. — И ако сме сами, трябва да го отдадеш на суеверието.

— На какво? — Денисън сякаш се стресна и по лицето му се изписа израз на неверие.

— Не го прави — посъветва го тя. — Ще станеш целият в бръчки. Така е добре. Изглади си кожата. Знаеш ли, изглеждаш много по-добре, отколкото когато пристигна. Дължи се на слабото притегляне и на упражненията.

— И на опитите да не изоставам от темпото на някои голи млади дами, които имат необичайно много свободно време и необичайно много няма какво друго да правят, освен да работят в празнични дни.

— Ето, че отново се отнасяш към мен като към туристически гид, а и не съм гола.

— При това дори голотата не е толкова страшна, колкото интуитивизмът… Но какво разправяше за суеверие?

— В същност не е точно суеверие, но повечето хора от града стоят настрана от тази част на коридорите.

— А защо?

— Поради онова, което ще ти покажа. — Повървяха още малко. — Сега чуваш ли?

Тя спря и Денисън неспокойно се заослушва.

— За лекия шум на капки ли става дума? Туп… туп… Това ли имаш предвид?

Селена затича бавно пред него с дългите стъпки и бавните движения на лунарит, който бяга, без да бърза. Последва я, като се опитваше да имитира походката й.

— Ето… ето…

Погледът на Денисън проследи нетърпеливо сочещия пръст на Селена.

— Господи! — възкликна той. — Откъде се е взела?

Явно капеше вода. Всяка капка падаше бавно в малко керамично корито, което отвеждаше водата в скалната стена.

— От скалите. Знаеш, на Луната имаме вода. По-голямата част извличаме чрез изпичане от гипса; достатъчно за нуждите си, тъй като доста добре я пестим.

— Зная. Зная. Досега все още не съм успял да се изкъпя нормално на душа. Не ми е понятно как успявате да се поддържате чисти.

— Казвала съм ти. Първо се намокряш. После спираш водата и се намазваш с малко миещ препарат. Разтриваш го… О, Бен, не искам отново да ти обяснявам всичко. Пък и на Луната няма от какво да се цапаш много… Но не говорехме за това. На едно или две места има действителни находища от вода, обикновено под формата на лед близо до повърхността в сянката на някоя планина. Ако го намерим, започва да капе, докато се изчерпа. Това тук капе, откакто пробиха коридора преди осем години.

— Но откъде идва суеверието?

— Явно водата е най-ценното природно богатство, от което зависи животът на Луната. Пием я, с нея се мием, произвеждаме храните си, добиваме кислород и всичко поддържаме с нея. Неизменно предизвиква благоговение. Щом откриха находището, изоставиха плановете да се продължат коридорите в тази посока, преди водата да се изчерпа. Дори не измазаха стените.

— Това ми звучи направо като суеверие.

— Ами… по-скоро някакво страхопочитание. Не се очакваше да продължи повече от няколко месеца; обикновено толкова е животът на подобни капилища. А след като навърши първата си година, това капилище започна да изглежда вечно. В същност така се и нарича — „Вечното“. Ще видиш, че дори на картите е отбелязано. Естествено, хората му отдават особено значение и изпитват чувството, че ако спре, ще означава нещастие.

Денисън се изсмя.

— Никой не го вярва наистина — продължи разгорещено Селена, — но всеки поне го допуска. Нали разбираш, то в същност не е вечно и все някога трябва да пресъхне. Сега скоростта на капене е едва една трета от първоначалната при откриването му, така че бавно се изчерпва. Вероятно хората си мислят, че ако спре, докато са тук, нещастието ще ги засегне и тях. Поне това е разумен начин да се обясни нежеланието им да идват.

— Предполагам, че ти не вярваш в това.

— Не е от значение дали вярвам или не. Разбираш ли, уверена съм, че няма да пресъхне така внезапно, че да обвинят конкретно някого. Просто ще капе все по-бавно и никой няма да успее да засече точното време, по което ще спре. Защо да се безпокоя тогава?

— Съгласен съм с теб.

— Но — премина тя гладко на друга тема — други неща ме безпокоят и бих искала да ги обсъдя с теб, докато сме сами. — Тя простря одеялото и седна върху него с кръстосани крака.

— И затова ли ме доведе тук? — Той се отпусна на хълбок и лакът с лице към нея.

— Ето, че сега можеш да ме гледаш спокойно. Започваш да свикваш с мен… А на Земята също е имало периоди, когато не се е възразявало срещу полуголотата.

— Периоди и места — съгласи се Денисън, — но не и след като премина кризата. През моя живот…

— Да постъпваш на Луната, както постъпват лунаритите, е добро правило за поведение.

— Ще ми кажеш ли защо ме доведе? Или трябва да подозирам, че възнамеряваш да ме прелъстиш?

— Мога да прелъстявам напълно удобно и у дома, благодаря ти. Става въпрос за нещо друго. Най-добре щеше да е на повърхността, но подготовката за излизане можеше да привлече внимание. А идването тук — не. И това е единственото място в града, където няма голяма вероятност да ни прекъснат. — Тя се поколеба.

— Е? — подкани я Денисън.

— Барън е ядосан. В същност много е разгневен.

— Не ме изненадва. Предупредих те, че ще се ядоса, ако го уведомиш, че зная за дарбата ти на интуитивистка. Защо сметна за толкова необходимо да му разправиш?

— Защото е трудно да крия нещо за по-дълго от моя… другар. Макар вероятно за него това да е вече минало.

— Съжалявам.

— О, и без това всичко вървеше към своя край. Продължи достатъчно дълго. Повече ме безпокои — значително повече, — че той бурно отказа да приеме твоето тълкувание на експериментите с пионизатора, които проведе след наблюденията на повърхността.

— Казах ти, че така ще стане.

— Разправи, че бил видял резултатите ти.

— Само хвърли поглед върху тях и изръмжа нещо.

— Доста разочароващо е. Всеки ли вярва само онова, което му се иска?

— Докато е възможно. Понякога и след това.

— А ти?

— Искаш да попиташ дали и аз съм човешко същество? Напълно. Не вярвам, че съм наистина стар. Уверен съм, че съм доста привлекателен. Убеден съм, че ме търсиш, защото ме смяташ за обаятелен, дори и когато настояваш да говорим за физика.

— Не! Питам сериозно!

— Е, добре, навярно Невил ти е обяснил, че данните, които съм събрал, не са достатъчно значими, за да са извън областта на възможната грешка и по тази причина са съмнителни, а това е напълно вярно… И все пак предпочитам да вярвам, че са със значението, което очаквах да имат още от началото.

— Само защото искаш да им повярваш?

— Не само затова. Погледни на това по следния начин. Да предположим, че Помпата не е опасна, но аз продължавам да мисля, че представлява някаква опасност. В такъв случай ще се окаже, че съм глупак и научният ми престиж ще пострада жестоко. Но аз и без това съм глупак в очите на хората, от които зависи всичко, и нямам никакъв научен престиж.

— Защо е така, Бен? Няколко пъти правиш подобни намеци. Ще ми разправиш ли цялата история?

— Ще се изненадаш колко малко има за разправяне. На двадесет и пет години все още бях такова дете, че трябваше да се забавлявам, като обидих един глупак, без друга причина освен дето си беше бунак. Тъй като не беше виновен за лудостта си, в същност аз се оказах по-големият дурак. Обидите ми го издигнаха на висота, до която по друг начин никога не би се добрал…

— За Хелъм ли говориш?

— Да, разбира се. И докато той се издигаше, аз падах. И накрая изпаднах… на Луната.

— Толкова ли е зле?

— Не, дори си мисля, че е доста добре. Затова нека кажем, че по доста заобиколен път ми е направил услуга… И да се върнем към онова, за което говорех. Току-що обясних, че ако вярвам в опасността от Помпата и сгреша, не губя нищо. От друга страна, ако вярвам, че Помпата е безопасна, и сгреша, ще допринеса за гибелта на света. Вярно, вече съм изживял по-голямата част от живота си и вероятно ще успея да убедя себе си, че нямам значими причини да обичам човечеството. Но само няколко души са ми сторили зло и ако в отплата навредя на всички, ще бъде проява на безсъвестно лихварство. Освен това, ако предпочиташ някоя не толкова благородна причина, вземи предвид дъщеря ми. Точно преди да се отправя за Луната, тя подаде молба да й разрешат да има дете. Вероятно ще получи разрешение и не след дълго ще стана — ако нямаш нищо против да го кажа — дядо. Иска ми се да съм сигурен, че внучето ми ще изживее нормалния си живот. Затова предпочитам да вярвам, че Помпата е опасна, и да постъпвам в съответствие с това убеждение.

— Но аз трябва да зная — настоя Селена. — Помпата опасна ли е или не? Искам да кажа, истината, а не какво всеки иска да вярва?

— Аз ще ти задам този въпрос. Ти си интуитивистка. Какво ти подсказва интуицията?

— Точно това ме безпокои, Бен. Не съм уверена нито в едното нито в другото. Клоня да чувствувам, че Помпата е вредна, но навярно е така, защото искам да го повярвам.

— Добре. Може би наистина си убедена. Защо?

Селена се усмихна унило и повдигна рамене.

— Ще бъде забавно, ако се окаже, че Барън греши. Когато се смята за сигурен, е толкова неприлично самоуверен.

— Зная. Искаш да видиш лицето му, когато бъде принуден да отстъпи. Добре ми е известно колко силно може да бъде подобно желание. Например, ако Помпата е опасна, и успея да го докажа, вероятно е да се предположи, че ще ме възвеличат като спасител на човечеството и въпреки това се заклевам — по-интересно ще ми бъде да видя изражението върху лицето на Хелъм. Не се гордея с това чувство, затова предполагам, че ще настоявам заслугата да се подели по равно между мен и Ламонт, който все пак е положил доста усилия, и да огранича удоволствието си, като наблюдавам лицето на Ламонт, докато той гледа лицето на Хелъм. Тогава дребнавостта ще бъде по-ниска с една степен… Но започвам да дрънкам глупости… Селена?

— Да, Бен?

— Кога разбра, че си интуитивистка?

— Не зная точно.

— Предполагам, че в колежа си изучавала физика?

— О, да. И малко математика, но не се справях добре с нея. Като си помисля — не бях особено добра по физика. Когато изпадах в отчаяние, обикновено отгатвах отговорите, разбираш ли, отгатвах какво се налага да направя, за да получа точните отговори. Често се получаваше и тогава ме караха да обясня как съм постъпила, а аз не успявах да отговоря добре. Подозираха ме, че си служа с измама, но никога не доказаха подобно нещо.

— Не заподозряха ли, че е интуитивизъм?

— Мисля, че не. Но и аз самата не го знаех. Докато… ами един от първите ми приятели беше физик. В същност той е баща на детето ми. Беше изправен пред проблем във физиката, обясни ми го, докато след това лежахме в леглото, предполагам като нещо, за което да поговорим. „Знаеш ли на какво ми прилича?“ попитах го аз и му разправих. Опитал се да го изпълни просто на шега — каза ми, — и успял. В същност това беше първата стъпка към пионизатора, за когото твърдиш, че е много по-добър от протонния синхротрон.

— Искаш да кажеш, че това е било твоя идея? — Денисън постави пръст под капещата вода и се поколеба, когато се готвеше да го пъхне в устата си. — Тази вода чиста ли е?

— Напълно стерилна — успокои го Селена. — Постъпва в общия резервоар за обработка. Но е наситена със сулфати, карбонати и някои други неща. Вкусът й няма да ти се понрави.

Денисън си изтри пръста в гащетата.

— Ти си изобретила пионизатора?

— Не съм го изобретила. Мой е първоначалният замисъл. Беше необходим голям труд, положен главно от Барън.

Денисън поклати глава.

— Знаеш ли, Селена, ти си изумително явление. Трябва да те поставят под наблюдението на молекулярни биолози.

— Така ли? Не смятам, че ще бъде много забавно.

— Преди около половин век голямото увлечение по генното инженерство достигна върха си…

— Зная. Провали се и съдилищата го изхвърлиха. Сега е незаконно — всички подобни изследвания, — доколкото изобщо могат да се обявяват за незаконни изследванията. Познавам хора, които въпреки това са работили в тази насока.

— Не се съмнявам. А върху интуитивизма?

— Не, не вярвам.

— Аха. Но ето какво искам да изтъкна. В разгара на увлечението по генното инженерство беше направен опит да се стимулира интуитивизмът. Разбира се, всички велики учени са притежавали интуиция и се смяташе, че тя е единственият лост на творчеството. Можеше да се твърди, че по-силната интуиция е продукт на комбинация от гени, и се правеха най-различни предположения каква е тази комбинация.

— Подозирам, че съществуват голям брой възможни типове, които отговарят на условията.

— А аз допускам, че ако се справяш с интуицията си, навярно си права. Но имаше и хора, които настояваха, че един ген или малка група, свързани помежду си гени, е от особено значение за комбинацията и поради това може да се говори за ген на интуицията… После цялата работа се провали.

— Както вече казах.

— Но преди да се сгромоляса — продължи Денисън, — бяха направени опити да се изменят гени, за да се повиши силата на интуитивизма, и някои твърдяха, че е постигнат известен успех. Променените гени бяха внесени в общия фонд, сигурен съм, и ако случайно си наследила… Дали някой от прародителите ти не е участвувал в програмата?

— Доколкото зная, не е — отвърна Селена, — но не мога да го изключа. Не съм уверена, може някой от тях и да е участвувал… Ако нямаш нищо против, не възнамерявам да разследвам въпроса. Не желая да зная.

— Навярно не. Цялата тази област стана изключително непопулярна за хората и всеки, който може да се сметне за продукт на генното инженерство, няма да бъде посрещнат много радушно… Разправяха например, че интуитивизмът се придружава от някои нежелателни качества.

— Прекрасно, благодаря ти.

— Така говорят. Когато притежаваш интуиция, предизвикваш известна завист и вражда у другите. Дори такъв кротък и подобен светец интуитивист като Майкъл Фарадей е вдъхнал завист и омраза на Хъмфри Дейви. Кой може да твърди дали не е необходим някакъв недостатък в характера, за да пораждаш завист. А в твоя случай…

— Предполагам — прекъсна го Селена, — че не предизвиквам завист и омраза у теб?

— Струва ми се, че не. Но какво ще кажеш за Невил?

Селена замълча.

— Когато сте се сприятелили с Невил — продължи Денисън, — сигурно вече си била известна интуитивистка.

— Не бих казала чак известна. Зная, че някои физици го подозираха. Но и тук, както и на Земята, не обичат да отдават заслуженото и навярно повече или по-малко са се самоубеждавали, че казаното от мен е просто безсмислено досещане. Барън, естествено, знаеше.

— Разбирам — проточи Денисън и млъкна.

Устните на Селена потръпнаха.

— Подозирам, че искаш да кажеш: „Охо, затова се занимава с теб“.

— Не, естествено не, Селена. Достатъчно привлекателна си, за да те желаят заради самата теб.

— И аз мисля така, но всяко малко нещо допринася, а Барън неизбежно е бил заинтересуван от моя интуитивизъм. И защо не? Само че настояваше да запазя работата си като туристически гид. Твърдеше, че представлявам важно природно богатство на Луната и че не искал Земята да ме запази само за себе си, както е постъпила със синхротрона.

— Странна мисъл. Но може би колкото по-малко хора знаят за твоя интуитивизъм, толкова по-малко ще подозират, че имаш принос за онова, което ще му се припише за заслуга.

— Ето, че започваш да говориш като Барън!

— Дали? Възможно е също той да се дразни, когато интуитивизмът ти се проявява особено добре.

Селена повдигна рамене.

— Барън е подозрителен човек. Всички си имаме недостатъци.

— Разумно ли е в такъв случай да оставаш насаме с мен?

— Не се наскърбявай, че го защищавам — отвърна рязко Селена. — Той въобще не подозира, че има възможност за полови отношения помежду ни. Ти си от Земята. В същност мога да те уверя, че той поощрява дружбата ни. Смята, че има какво да науча от теб.

— А научаваш ли нещо? — запита студено Денисън.

— Научила съм… И макар това да е основната му причина, за да поощрява дружбата ни, тя не е и моя.

— А каква е твоята?

— Както много добре знаеш — заяви Селена, — и както искаш да ме чуеш да го кажа, твоето присъствие ми доставя удоволствие. В противен случай можех да получа, каквото искам, за значително по-кратко време.

— Добре, Селена. Ще бъдем ли приятели?

— Приятели! Абсолютно.

— И какво си научила от мен? Мога ли да зная?

— Ще отнеме доста време да го обясня. Известно ми е, че причината, поради която не можем да изградим помпена станция, където пожелаем, е, че не успяваме да установим местонахождението на паравселената, макар те да ни откриват. Навярно защото парахората са значително по-умни или много по-напреднали в техниката от нас…

— Двете не винаги са равнозначни — измърмори Денисън.

— Зная. Затова казах „или“. Но е възможно също така да не сме нито особено глупави, нито особено изостанали. Може да се дължи на простия факт, че те представляват по-трудна цел. Ако в паравселената силното ядрено взаимодействие е по-силно, те трябва да имат значително по-малки слънца и твърде вероятно — много по-малки планети. Техният индивидуален свят ще е много по-труден за откриване от нашия. Или пък — продължи тя, — да предположим, че те разпознават електромагнитните полета. Електромагнитното поле на дадена планета е значително по-голямо от нея и много по-лесно се открива. А това ще означава, че могат да намират Земята, но не и Луната, която почти няма електромагнитно поле. Вероятно поради това не успяхме да изградим помпена станция на Луната. А ако техните малки планети нямат съществени електромагнитни полета, ние не можем да ги намираме.

— Привлекателна мисъл — съгласи се Денисън.

— След това помисли за обмена на свойствата между вселените, който е причина да отслабва тяхното силно ядрено взаимодействие, да се охлаждат слънцата им, докато засилва нашето взаимодействие, нагрява и кара да избухват нашите слънца. Какво може да означава това? Да предположим, че успяват да извличат енергия едностранно, без наша помощ, но само при разорително ниска ефективност. При обикновени обстоятелства това няма да бъде практично. Ние ще сме им необходими, за да помогнем в тяхна посока да се насочи концентрирана енергия, като ги снабдяваме с волфрам 186 и приемаме в замяна плутоний 186. Но да предположим, че нашият клон от Галактиката имплодира в квазар. В района на Слънчевата система ще се получи изключително по-голяма концентрация на енергия, отколкото съществува сега и която навярно ще се запази милион години. Когато се образува квазарът, дори и разорително ниската ефикасност ще бъде достатъчна. Поради това за тях не е от значение дали ще загинем или не. В същност може да се твърди, че за тях ще бъде по-сигурно, ако се взривим. Докато съществуваме, има вероятност да спрем Помпата по някоя от редица различни причини и те няма да са в състояние да възобновят работата й. След експлозията ще постигнат целта си необезпокоявани; никой няма да им се меси… И затова хората, които казват: „Щом Помпата е опасна, защо тези толкова умни парахора не я спрат?“ не знаят какво говорят.

— Невил изтъкна ли ти този аргумент?

— Да, спомена го.

— Но параслънцето ще продължи да изстива, нали?

— Какво значение има? — възкликна нетърпеливо Селена. — С Помпата няма да зависят за нищо от своето слънце.

Денисън пое дълбоко въздух.

— Няма откъде да го знаеш, Селена, но на Земята се носеше слух, според който Ламонт бил получил съобщение от парахората в смисъл, че Помпата е опасна, но те не могат да я спрат. Разбира се, никой не се отнесе сериозно към слуха, но да предположим, че е вярно. Да допуснем, че Ламонт наистина е получил такова съобщение. Не е ли вероятно някой от парахората да е достатъчно човечен, за да не желае да погуби свят със сътрудничещ разум, но да му пречи „практичното“ мнозинство?

— Предполагам, че е възможно — кимна с глава Селена. — Всичко това го знаех или по-скоро го усещах интуитивно, преди да се появиш на сцената. Но после ти каза, че нищо между единицата и безкрайността няма смисъл. Помниш ли?

— Разбира се.

— Добре. Различията между нашата Вселена и паравселената толкова явно се състоят в силното ядрено взаимодействие, че досега само то е изучено. Но взаимодействието не е само едно — четири са. Освен силното ядрено взаимодействие съществуват електромагнитното, слабото ядрено и гравитационното с отношение на силите 130:1:10-10:10-42???. Но щом съществуват четири, защо да не са безкрайно много, като другите са прекалено слаби, за да ги открием, или за да оказват каквото и да е влияние върху Вселената.

— Щом като дадено взаимодействие — обясни й Денисън — е прекалено слабо, за да се открие или за да упражни влияние по какъвто и да е начин, по работна дефиниция то не съществува.

— В тази Вселена — отсече Селена. — Кой знае какво съществува или не съществува в паравселената? При безкраен брой възможни взаимодействия, всяко от които може да варира безкрайно по сила в сравнение с всяко от другите, взето като стандартно, броят на различните вселени, които могат да съществуват, също е безкраен.

— Вероятно безкрайността на континуума; по-скоро алеф едно, отколкото алеф нула.

— Какво означава това? — намръщи се Селена.

— Няма значение. Продължавай.

— Тогава вместо да се опитваме да работим с една паравселена, която ни се е натрапила и вероятно въобще не отговаря на нуждите ни, защо да не установим коя вселена от безбройните възможни ни подхожда най-добре и може да се открие най-лесно? Нека да измислим една вселена, тъй като в крайна сметка всеки наш проект трябва да съществува, и да я потърсим.

— Селена — усмихна се Денисън, — мислех точно за същото. И макар да няма закон, който да твърди, че не мога да греша напълно, малко вероятно е толкова талантлив човек като мен да бърка изцяло, когато толкова надарена личност като теб самостоятелно стига до същото заключение… Знаеш ли какво?

— Какво? — попита Селена.

— Започва да ми се услажда вашата проклета лунна храна. Или поне свиквам с нея. Хайде да си вървим у дома да се нахраним, а след това ще се заемем с разработката на плановете… И знаеш ли още какво?

— Какво?

— Щом като ще работим заедно, какво ще кажеш за една целувка… между експериментатор и интуитивистка?

Селена се замисли.

— И двамата сме целували и са ни целували много пъти, предполагам. Какво ще кажеш, ако го направим като между мъж и жена?

— Вероятно ще се справя. Но как трябва да постъпя, за да не го направя несръчно? Какви са лунните правила за целуване?

— Следвай инстинкта си — отвърна небрежно Селена.

Денисън внимателно постави ръце на гърба си и се наклони към Селена. После, след известно време, премести ръцете си върху раменете й.

13

— А след това наистина отвърнах на целувката му — каза Селена замислено.

— О, така ли? — възкликна грубо Невил. — Ами че това е храброст, надхвърляща изискванията на дълга.

— Не зная. Не беше толкова лошо. В същност — тя се усмихна — той се държа доста трогателно. Опасяваше се да не прояви несръчност и отначало постави ръце на гърба си, за да не ме смачка, предполагам.

— Спести ми подробностите.

— Не е необходимо да изпълняваш нареждания.

— Но добре ще бъде ти да ги изпълняваш. Кога очакваш да ни дадеш онова, от което се нуждаем?

— Щом успея — отвърна тя глухо.

— Без той да разбере?

— Той се интересува само от енергия.

— И иска да спасява света — подигра се Невил. — И да бъде герой. И да злепостави всички други. И да те целува.

— Признава всичко това. А ти какво признаваш?

— Нетърпението си — отвърна Невил разгневен. — Огромното си нетърпение.

14

— Доволен съм — поде бавно Денисън, — че денят свърши. — Той протегна дясната си ръка и се загледа в нея, скрита в предпазните тъкани. — Лунното Слънце е нещо, с което не мога и не искам да свикна. В сравнение с него дори скафандърът ми се вижда естествен.

— Какво му е на Слънцето? — попита Селена.

— Не ми разправяй, че ти харесва, Селена!

— Не, естествено, че не. Мразя го. Но аз никога не го виждам. Ти си… Свикнал си със Слънцето.

— Не и такова, каквото е тук, на Луната. Тук свети върху черното небе. С блясъка си закрива звездите, вместо да ги избледнява. То е горещо, сурово и опасно. Враг е и докато е на небето, без да искам, изпитвам чувството, че никой от опитите ни да намалим напрегнатостта на полето няма да успее.

— Това е суеверие, Бен — укори го Селена с лека нотка на раздразнение. — Слънцето няма нищо общо с опитите. При това се намирахме в сянката на кратера и беше също като през нощта. Със звездите му и всичко друго.

— Не съвсем — възрази Денисън. — Всеки път, когато поглеждахме на север, Селена, виждахме да блести ивицата слънчева светлина. Не исках да гледам на север и въпреки това тази посока привличаше погледа ми. Всеки път, когато поглеждах натам, усещах как твърдите ултравиолетови лъчи се удрят в прозрачната част на шлема ми.

— Чисто въображение. Първо, в отразената светлина няма почти никаква ултравиолетова съставка; второ, скафандърът те предпазва от всякакви лъчи.

— Не и от горещината. Не достатъчно поне.

— Но сега е нощ.

— Да — установи със задоволство Денисън — и това ми харесва. — Той се огледа все така зачуден.

Земята беше на небето, разбира се, на обичайното си място; тлъст полумесец, издут вече на югозапад. Съзвездието Орион висеше над нея — ловец, станал от блестящото, извито кресло на Земята. Хоризонтът проблясваше в бледата светлина на Земята-полумесец.

— Красиво е — каза той, а после попита: — Селена, пионизаторът показва ли нещо?

Селена, която гледаше мълчаливо небето, пристъпи към лабиринта от уреди. Бяха подредени в сянката на кратера през последните три смени на деня и нощта.

— Още не — отвърна тя. — Но това е добра новина. Напрегнатостта на полето се задържа съвсем малко над петдесет.

— Не е достатъчно ниско — възрази Денисън.

— Може още да се понижи — увери го Селена. — Сигурна съм, че всички параметри са подходящи.

— И магнитното поле ли?

— За магнитното поле не съм уверена.

— Ако го усилим, цялата система ще загуби стабилност.

— Няма. Зная, че няма.

— Селена, доверявам се на интуицията ти срещу всичко друго само не и срещу фактите. Тя наистина губи стабилност. Опитахме.

— Зная, Бен. Но не точно с тази геометрия. Изключително дълго време се задържа на петдесет и две. Ако започнем да го задържаме на тази стойност за часове вместо минути, ще можем да усилим магнитното поле десет пъти за минути, вместо за секунди… Нека да опитаме.

— Още не — настоя Денисън.

Селена се поколеба, после отстъпи назад и се обърна.

— Все още ли не ти липсва Земята, Бен? — попита го тя.

— Не. Доста странно, но не чувствувам отсъствието й. Мислех, че неизбежно ще ми липсват синьото небе, зелената земя, течащата вода — всички комбинации от съществителни и прилагателни, присъщи на Земята. Но не тъгувам по никоя от тях. Дори не ги сънувам.

— Подобно нещо се случва понякога — съгласи се Селена. — Поне има преселници, които твърдят, че не изпитват носталгия. Те са малцинство, разбира се, и никой досега не е успял да установи какво общо имат помежду си тези хора. Предположенията варират от сериозна емоционална недостатъчност — неспособност да се изпитва каквото и да е — до сериозен излишък от чувства, страх да се признае носталгията, защото може да доведе до разстройство.

— Струва ми се, че в моя случай всичко е достатъчно ясно. В продължение на две десетилетия и повече животът на Земята не ми поставяше задоволство, докато тук най-после работя в област, която съм приел като моя. А и ти ми помагаш… Нещо повече, Селена, радвам се на общуването с теб.

— Много си мил — отвърна сериозно Селена — да поставяш в такава връзка общуването и помощта. Не изглежда да се нуждаеш от голяма помощ. Дали не я търсиш заради общуването?

Денисън се изсмя тихо.

— Не зная кой отговор би те поласкал повече.

— Опитай се да кажеш истината.

— Не е лесно да се определи истината, когато ценя толкова високо и двете. — Той се обърна към пионизатора. — Селена, напрегнатостта на полето все още се задържа.

Шлемът на Селена блестеше на земната светлина.

— Според Барън липсата на носталгия е естествена и е белег на здрав разум. Казва, че макар човешкото тяло да е привикнало към повърхността на Земята и се налага да се пригажда към Луната, мозъкът на човека не се е приспособявал и не трябва да привиква. Той се отличава качествено толкова от всички други мозъци, че може да се смята за ново явление. Не е имал време да се закрепи към повърхността на Земята и без приспособяване може да се пригажда към други среди. Барън твърди, че затвореността в лунните пещери е най-подходящата среда за него, защото представлява само по-обширен мащаб на затвореността му в черепа.

— Вярваш ли в това? — попита Денисън развеселен.

— Когато Барън говори, нещата изглеждат доста правдоподобни.

— Струва ми се, че също така правдоподобно ще изглежда и твърдението, че удобството, което някои намират в лунните пещери, е резултат от въплътяване на желанието за връщане в утробата. В същност — добави той замислено, — като се имат предвид температурата, налягането, естеството и смилаемостта на храната, съществува достатъчно основание лунната колония — моля да ме извиниш, Селена, — лунният град да се смята за съзнателно уподобяване на ембрионалната среда, в която се развива фетусът.

— Мисля, че Барън нито за миг няма да се съгласи с теб — рече Селена.

— Уверен съм, че няма — отвърна Денисън.

Погледна полумесеца на Земята, като се втренчи в далечните облачни слоеве по ръба му. Замълча, погълнат от гледката и макар Селена да се върна при пионизатора, той остана на мястото си.

Взираше се в Земята сред гнездото й от звезди и поглеждаше към назъбения хоризонт, където понякога му се струваше, че вижда облаче дим — може би там падаше малък метеорит.

По време на предишната лунна нощ с известна загриженост бе показал подобно явление на Селена. Тя не се обезпокои.

— Поради трептенето на Луната — обясни му Селена — от време на време Земята се измества леко на небето, лъч земна светлина изскача над малко възвишение и попада върху повърхността зад него. Вижда се като облаче дим. Нещо обикновено. Не му обръщаме внимание.

— Но понякога може да е и метеорит — възрази Денисън. — Никога ли не падат метеорити?

— Падат, разбира се. Всеки път, когато излизаш, вероятно те удрят няколко. Скафандърът те предпазва от тях.

— Нямам предвид частици космически прах. А истински метеорити, способни да те убият.

— И такива падат, но са малко, а Луната е голяма. Досега никой не е ударен.

И докато гледаше небето и мислеше за това, Денисън видя нещо, което в мигновеното си замисляне сметна за метеорит. Но прелитащата през небето светлина можеше да бъде метеорит само на Земята с нейната атмосфера, но не и на лишената от въздух Луна.

Светлината в небето се оказа дело на човешка ръка и Денисън не успя да подреди впечатленията си, когато стана ясно, че е малка ракета. Спущаше се бързо, за да кацне край него.

От нея излезе само един човек в скафандър, а пилотът остана вътре — виждаше се неясно като тъмно петно върху илюминаторите.

Денисън зачака. Етикетът на скафандрите изискваше новодошлият, който се присъединява към някоя група, да се представи пръв.

— Тук е представителят Готстейн — съобщи новият глас, — както вероятно сте успели да отгатнете по клатушкането.

— Аз съм Бен Денисън — обади се Денисън.

— Да. Така си и мислех.

— Мен ли търсите?

— Точно така.

— С космически скакалец? Бихте могли…

— Да се възползувам от изхода Р-4 — допълни Готстейн, — който се намира на по-малко от хиляда метра от тук. Да, наистина. Но не търсех само вас.

— Е, няма да ви питам за пояснение на думите ви.

— Няма причина да бъда прекалено сдържан. Навярно не сте очаквали да се заинтересувам от факта, че провеждате експерименти на лунната повърхност.

— Не е тайна и всеки може да прояви интерес.

— Но изглежда, че никой не знае подробности за експериментите. Освен, че работата ви някак е свързана с въпроси, засягащи Електронната помпа.

— Предположението е логично.

— Дали е така? Струваше ми се, че за да имат въобще някаква стойност, експерименти с такъв характер ще изискват доста огромна инсталация. Разбирате, че не става въпрос за собствените ми познания. Съветвах се с хора, които са длъжни да го знаят. А съвсем ясно е, че не работите с такава инсталация. Поради това ми хрумна, че вероятно не сте вие точно предметът на моя интерес. Докато привличахте вниманието ми, навярно други вършат по-важна работа.

— Защо ще ме използуват като средство за отвличане на вниманието?

— Не зная. Ако имах представа, нямаше да съм толкова обезпокоен.

— Значи съм бил под наблюдение.

— Да, точно така — изхили се Готстейн. — Откакто пристигнахте. Но докато работехте на повърхността, наблюдавахме целия район на километри във всяка посока. Колкото и странно да е, доктор Денисън, по всичко изглежда, че вие и помощничката ви сте единствените на лунната повърхност, излезли по някаква друга, а не обичайна причина.

— А защо това да е странно?

— Защото явно считате, че вършите нещо с паянтовото си устройство, каквото и да е то. Не мога да повярвам, че сте некомпетентен, затова смятам за полезно да ви изслушам, ако ми обясните какво правите.

— Провеждам експерименти по парафизика, сър, точно както се твърди в слуховете. Към това мога да добавя, че експериментите ми засега са само отчасти успешни.

— Струва ми се, че вашата сътрудничка е Селена Линдстрьом Л., туристически гид.

— Да.

— Необичаен избор на помощник.

— Тя е интелигентна, проявява желание, интерес и е изключително привлекателна.

— И желае да сътрудничи със земен жител?

— И изявява желание да работи с преселник, който ще стане лунен гражданин, веднага щом изпълни условията за такъв статут.

Селена се приближи. Гласът й прозвуча в ушите им.

— Добър ден, мистър Готстейн. Не искам да подслушвам и да се намесвам в частен разговор, но в скафандрите подслушването е неизбежно в цялата зона до хоризонта.

Готстейн се обърна.

— Здравейте, мис Линдстрьом. Не възнамерявам да водя тайни разговори. Интересува ли ви парафизиката?

— О, да.

— Не сте се отчаяла от неуспеха на експериментите.

— Не са пълен провал — отвърна тя. — Неуспехът е много по-малък, отколкото си мисли доктор Денисън в момента.

— Какво? — Денисън се завъртя рязко на пети, едва не загуби равновесие и вдигна облак прах. И тримата бяха обърнати с лице към пионизатора и над него, само на метър и половина над него, като ярка звезда блестеше светлина.

— Повиших напрегнатостта на магнитното поле — обясни Селена, — а ядреното взаимодействие остана стабилно… после започна да отслабва и…

— Започна да изтича! — викна Денисън. — По дяволите! Не го видях как стана.

— Съжалявам, Бен — извини се Селена. — Най-напред беше потънал в собствените си мисли, после пристигна Готстейн и не устоях на възможността сама да опитам.

— Но какво точно е онова, което виждам там? — попита Готстейн.

— Енергия, отдава се спонтанно от материя, която протича от друга вселена в нашата — обясни Денисън.

Още докато говореше, светлината изгасна и в същото време на доста метри по-нататък светна по-далечна, по-бледа звезда.

Денисън се втурна към пионизатора, но Селена с цялата си лунна грация се спусна стремително и стигна първа. Тя изключи полето и далечната звезда изгасна.

— Точката на изтичане не е стабилна, нали разбираш — рече тя.

— Не е в малък мащаб — съгласи се Денисън, — но като се има предвид, че изместване от една светлинна година теоретично е също толкова възможно, колкото и изместване от стотина метра, това разстояние представлява прекрасна стабилност.

— Чудото не е голямо — категорично възрази Селена.

Готстейн ги прекъсна.

— Позволете да отгатна за какво говорите. Искате да кажете, че материята може да изтича тук, или там, или където и да е във Вселената… произволно.

— Не съвсем произволно — поясни Денисън. — Вероятността от изтичане спада с увеличаване на разстоянието от пионизатора и бих казал — доста бързо. Големината на спадането зависи от няколко фактора и ми се струва, че забележително сме се справили с положението. Но дори и така, отскок от няколкостотин метра е твърде вероятен и в същност видяхте, че точно това се случи.

— Можеше да се премести някъде в града или дори в шлемовете ни.

— Не, не — отрече нетърпеливо Денисън. — Изтичането, поне при техниката, с която си служим, зависи твърде много от плътността на материята в нашата Вселена. На практика няма никаква възможност точката на изтичане да се премести от място с пълен вакуум в друго, където съществува атмосфера поне с една стотна от плътността на атмосферата в града или в шлемовете ни. Преди всичко, не би могло да се очаква на практика да се получи изтичане другаде, освен във вакуум, поради което се наложи да правим опитите тук, на повърхността.

— В такъв случай това не е като Електронната помпа?

— Съвсем не — отвърна Денисън. — При Електронната помпа има двустранно прехвърляне на материя, а тук — едностранно изтичане. И вселените са други.

— Питам се дали бихте вечеряли с мен тази вечер, доктор Денисън? — покани го Готстейн.

— Сам ли? — поколеба се Денисън.

Готстейн се опита да се поклони по посока на Селена, но успя да постигне само някаква пародия на поклон със скафандъра си.

— Ще бъда очарован при друг случай от компанията на мис Линстрьом, но сега ще трябва да говоря само с вас, докторе.

— Е, хайде, върви — подхвърли отсечено Селена докато Денисън продължаваше да се колебае. — И без това утре програмата ми е напрегната, а на теб ще ти трябва време, за да изживееш тревогата от нестабилността в точката на изтичане.

— Ами, тогава, Селена — рече несигурно Денисън, — ще ме уведомиш ли, кога ще бъде следващият ти свободен ден?

— Винаги ти се обаждам, нали? Пък и преди това ще се чуем… Защо вие двамата не тръгвате? Аз ще се погрижа за съоръженията.

15

Барън Невил премести тежестта си от единия крак на другия, както това се налагаше от ограниченото пространство и лунното притегляне. В по-голяма стая, при по-силното притегляне на Земята, щеше да се разхожда бързо напред-назад. Тук се накланяше от една страна на друга в повтарящо се леко плъзгане напред-назад.

— Значи си сигурна, че действува? Така ли е, Селена? Уверена ли си?

— Сигурна съм — отвърна Селена. — Вече пет пъти ти го казах, броих ги.

Невил сякаш не я слушаше. Каза с нисък, припрян глас:

— В такъв случай няма значение, че Готстейн е бил там? Не се ли опита да прекрати експеримента?

— Не, разбира се, че не.

— Нямаше ли признаци, че се кани да прояви властта си…

— Хайде, Барън, каква власт би могъл да упражни? Да не би Земята да изпрати тук полицейски сили? Освен това… знаеш, че не могат да ни спрат.

Невил престана да се поклаща, известно време стоя неподвижен.

— Значи не знаят? Все още не знаят?

— Разбира се, че не знаят. Бен гледаше звездите, когато дойде Готстейн. Тогава направих опита с изтичане на полето, даде резултат, а вече бях получила другото. Инсталацията на Бен…

— Не наричай инсталацията негова. Нали идеята беше твоя?

Селена поклати глава.

— Аз направих само някои неясни предложения. Подробната разработка е на Бен.

— Но ще успееш да я възпроизведеш. Нали няма да се наложи да търсим землянина заради интересите на Луната?

— Смятам, че ще мога да я възстановя в достатъчна степен, а нашите хора ще попълнят празнините.

— Много добре. Хайде да започваме.

— Още не. По дяволите, Барън, още не.

— Защо?

— Ние също се нуждаем от енергия.

— Енергия си имаме.

— Не е достатъчна. Точката на изтичане не е стабилна, прекалено нестабилна е.

— Но е възможно да се стабилизира. Сама го каза.

— Струва ми се, че е възможно, казах.

— За мен и това е достатъчно.

— Все пак по-добре ще е Бен да разработи подробностите и да я стабилизира.

Настъпи мълчание. Тънките черти по лицето на Невил бавно се изкривиха в гримаса, наподобяваща враждебност.

— Смяташ, че не ще мога да се справя? Така ли?

— Ще излезеш ли с мен на повърхността, за да работиш там?

Последва ново мълчание.

— Не ми се нрави язвителността ти — отвърна неуверено Невил. — И не желая да чакам дълго.

— Не мога да нареждам на природните закони. Но ми се струва, че няма да мине много време… А сега, ако нямаш нищо против, се нуждая от сън. Утре ще ме чакат моите туристи.

За миг Невил изглежда се канеше да посочи към собствената си спална ниша с предложение за гостоприемство, но жестът му, ако бе имал подобно намерение, не се осъществи, а Селена не даде признаци, че го е разбрала или че е очаквала предложението му. Тя му кимна уморено и излезе.

16

— За да бъда откровен, ще кажа, че се надявах — започна разговора Готстейн, като се усмихваше над така наречения десерт — лепкав, сладникав буламач, — че ще се виждаме по-често.

— Много любезно от ваша страна да проявявате такъв интерес към работата ми — отвърна Денисън. — Ако изтичането може да се стабилизира, уверен съм, че постижението ми — и на мис Линдстрьом, ще се окаже особено значимо.

— Говорите внимателно, като учен… Няма да ви обиждам и да ви предложа лунен еквивалент на ликьор; това е единственото подобие на нещо от земната кухня, което просто реших да не приемам. Можете ли да ми обясните на обикновен език какво прави постижението толкова значимо?

— Ще се опитам — поде предпазливо Денисън. — Нека да започнем с паравселената. В нея силното ядрено взаимодействие е по-силно, отколкото при нас, така че сравнително малки маси протони в паравселената могат да участвуват в ядрен синтез, който да поддържа горенето на звезда. В паравселената маси, еквивалентни на нашите звезди, биха избухнали. В нея има много повече на брой, но значително по-малки по размери звезди от нашите. Да предположим сега, че съществува свят, в който силното ядрено взаимодействие е забележимо не така интензивно, колкото е при нас. В такъв случай огромни маси от протони ще проявяват толкова слаба склонност към синтез, че ще бъде необходима твърде голяма маса водород, за да се поддържа дадена звезда. Такава антипаравселена — с други думи свят, противоположен на паравселената — ще се състои от доста по-малко на брой, но значително по-големи звезди, отколкото има в нашата Вселена. Ако силното ядрено взаимодействие се отслаби достатъчно, ще се получи вселена, която ще се състои само от една звезда, съдържаща цялата маса на тази вселена. Ще бъде много плътна, но сравнително спокойна звезда и вероятно няма да излъчва повече от нашето Слънце.

— Греша ли или действително такова е било преобладаващото състояние в нашата Вселена преди мига на големия взрив — прекъсна го Готстейн, — едно огромно тяло, което е съдържало цялата вселенска маса.

— Да — съгласи се Денисън. — В същност антипаравселената, която описвам, се състои от нещо, което наричат „Космическо яйце“. Ако търсим едностранно изтичане, на нас ни е необходима именно вселена космическо яйце. Паравселената, от която се възползуваме сега, с нейните малки звезди на практика е празно пространство. Можете да сондирате, да търсите и да не докоснете нищо.

— Но парахората ни намериха.

— Да, вероятно като са се ориентирали по магнитните полета. Съществуват причини, които ни карат да мислим, че в паравселената няма значителни планетарни магнитни полета, а това ни лишава от предимствата, които те имат. От друга страна, ако сондираме вселената космическо яйце, непременно ще успеем. Космическото яйце само по себе си е цялата вселена и където и да сондираме, ще се натъкнем на материя.

— А как се извършва подобен сондаж?

Денисън се поколеба.

— Точно това ми е трудно да обясня. Пионите са частици-посредници на силното ядрено взаимодействие. Силата на взаимодействието зависи от масата на пионите, а при известни специални условия тази маса може да се изменя. Лунните физици са конструирали уред, наречен пионизатор, и той предизвиква точно това. Щом като масата на пионите се намали или увеличи, тя става част от друга вселена, превръща се в преходен пункт. Ако тази маса се намали достатъчно, може да се превърне в част от вселена космическо яйце, а ние точно това искаме.

— И ще стане възможно да се изсмуква материя от… тази… вселена космическо яйце? — запита Готстейн.

— Това е лесно. Щом като се образува преходният пункт, вливането става спонтанно. Материята навлиза със собствените си закони и когато дойде при нас е стабилна. Постепенно законите на нашата Вселена се проливат в нея, силното ядрено взаимодействие се засилва, материята започва ядрен синтез и отдава огромна енергия.

— Но щом като е свръхплътна, защо просто не се разшири в облак дим?

— Така също ще се получи енергия, но всичко зависи от електромагнитното поле, а специално в този случай силното ядрено взаимодействие има предимство, защото контролираме електромагнитното поле. Ще отнеме много време, за да ви го обясня подробно.

— Тогава кълбото светлина, което видях на повърхността, е било материя от космическо яйце в ядрен синтез?

— Да, комисарю.

— И тази енергия може да се впрегне в полезна работа?

— Напълно сигурно. И то във всякакви количества. Видяхте в нашата Вселена да навлиза микромикрограмова маса от космическото яйце. На теория нищо не ни пречи да си я доставяме с тонове.

— В такъв случай успешно ще се използува, за да замени Електронната помпа?

Денисън поклати отрицателно глава.

— Не. Като се използува енергията на космическото яйце, също се изменят свойствата на съответните вселени. Когато природните закони се прехвърлят помежду им, силното ядрено взаимодействие постепенно се засилва във вселената космическо яйце и отслабва в нашата. Това означава, че в космическото яйце ядреният синтез бавно ще се ускорява и то ще се нагрява. Накрая…

— Накрая — прекъсна го Готстейн с кръстосани на гърдите ръце и замислено присвити очи — тя ще експлодира в голям взрив.

— Такова чувство изпитвам.

— Не предполагате ли, че именно това е станало със собствената ни Вселена преди десет милиарда години?

— Може би. Специалистите по космогония постоянно си задават въпроса защо космическото яйце се е взривило в определен миг, а не по друго време. Едно от решенията е да си представим трептяща вселена, в която космическото яйце се образува и веднага избухва. Възможността за осцилираща система вече не се възприема и заключението е, че космическото яйце е съществувало продължителен период от време и после е изпаднало в криза на нестабилност, предизвикана от неизвестни причини.

— Вероятно е тази криза да е била резултат от извличане на енергия в други вселени.

— Възможно, но не непременно от някакъв разум. Навярно понякога се получават спонтанни изтичания.

— А когато възникне голям взрив — полюбопитствува Готстейн, — ще продължим ли да извличаме енергия от вселената космическо яйце?

— Не съм сигурен, но това не би трябвало да ни безпокои в близко бъдеще. Твърде вероятно е изтичането на нашето поле на силно взаимодействие във вселената космическо яйце да продължава милиони години, преди да се достигне критичната точка. А навярно има и други вселени космически яйца и може би те са безкрайно много.

— А какви промени ще настъпят в нашата Вселена?

— Силното взаимодействие ще отслабва. Бавно, много бавно нашето Слънце ще се охлажда.

— Възможно ли е да използуваме енергия от космическото яйце, за да компенсираме изстиването му?

— Няма да е необходимо, сър — заобяснява сериозно Денисън. — Докато силното ядрено взаимодействие в нашата Вселена отслабва в резултат на помпата за енергия от космическото яйце, то ще се засилва от действието на Електронната помпа. В такъв случай, ако регулираме производството на енергия от двете помпи, макар природните закони в космическото яйце и в паравселената да се променят, те ще остават неизменни в нашия свят. Ние ще бъдем магистрала в двете посоки, но без крайни спирки. Няма защо да се безпокоим и за крайните спирки. Парахората от своя страна вероятно са се приспособили към охлаждането на своето слънце, което по начало сигурно е било доста хладно. А що се отнася до космическото яйце, няма причини да се предполага, че там съществува живот. В действителност, като предизвикаме необходимите за голям взрив условия, ние навярно ще създадем нов вид вселена, която след време ще стане подходяща за живот.

Готстейн помълча. Отпуснатото му пълно лице изглеждаше лишено от чувства. Кимна на себе си, сякаш следеше собствените си мисли. Накрая каза:

— Знаете ли, Денисън, струва ми се, че с това ще накараме светът да се вслуша. Сега всички затруднения да се убеди научната върхушка, че Електронната помпа е гибелна за Вселената ни, ще отпаднат.

— Вече не съществува емоционалното нежелание това да се приеме — съгласи се Денисън. — Става възможно едновременно да се изложат и проблемът, и решението му.

— Кога ще изготвите подобен материал, ако ви гарантирам, че ще бъде публикуван бързо?

— А ще можете ли да гарантирате?

— В публикувана от правителството брошура, ако не по друг начин.

— Бих предпочел да се опитам да стабилизирам изтичането, преди да направя съобщението.

— Естествено.

— И мисля, че ще бъде мъдро — продължи Денисън — да приобщим доктор Питър Ламонт като съавтор. Той ще направи математическите изчисления — нещо, с което не мога да се справя. Освен това благодарение на неговия труд се насочих в тази насока. И още нещо, сър…

— Да?

— Предлагам да се включат и лунните физици. Един от тях, доктор Барън Невил, може да стане трети съавтор.

— Но защо? Не са ли това ненужни усложнения?

— Техният пионизатор направи възможен успеха.

— Би могло да се спомене с благодарност… Доктор Барън работи ли действително с вас върху проекта?

— Косвено.

— Защо тогава да го включвате?

Денисън сведе поглед и замислено изчетка крачолите си с ръка.

— Така ще бъде по-дипломатично — отвърна той. — Помпата от космическото яйце ще трябва да се монтира на Луната.

— А защо не на Земята?

— Първо, необходим ни е вакуум. Прехвърлянето е еднопосочно, а не двупосочно както при Електронната помпа и в двата случая необходимите условия за практическото осъществяване са различни. Върху повърхността на Луната вакуумът е в огромни количества; докато, за да се постигне на Земята, ще бъдат нужни колосални усилия.

— И все пак е възможно, нали?

— Второ — продължи Денисън, — при два огромни източника на енергия от противоположни посоки с нашата Вселена в средата, ще се получи нещо като късо съединение, ако двата преходни пункта бъдат твърде близо един до друг. Разделяне от четиристотин хиляди километра вакуум като Електронната помпа работи само на Земята, а помпата от космическото яйце само на Луната, ще бъде идеално… дори необходимо. А щом ще работим на Луната, ще бъде мъдро, дори етично, да вземем предвид чувствата на лунните физици. Трябва да им дадем дял.

— Такива ли са напътствията на мис Линдстрьом? — усмихна се Готстейн.

— Уверен съм, че така би ни посъветвала, но предложението е достатъчно логично, за да се сетя и сам за него.

Готстейн се изправи, протегна се, после подскочи два-три пъти на място по неестествения начин, налаган от лунната гравитация. Всеки път присвиваше колене. Седна отново и каза:

— Опитвал ли сте да го правите понякога, доктор Денисън?

Денисън поклати отрицателно глава.

— Предполага се, че подпомага кръвообръщението в долните крайници. Правя го винаги, когато усещам, че краката ми започват да изтръпват. Скоро ще замина за кратко посещение на Земята и се опитвам да не свиквам много с лунното притегляне… Да поговорим ли за мис Линдстрьом, доктор Денисън?

— Какво за нея? — попита Денисън със значително променен тон на гласа.

— Тя е туристически гид.

— Да. Вече го казвахте.

— Изтъкнах също, че е странен помощник за физик.

— В действителност аз съм само любител физик и предполагам, че тя е любител помощник.

Готстейн вече не се усмихваше.

— Не си играйте, докторе. Направих си труда да открия каквото мога за нея. Досието й разкрива много неща — поне би ги разкрило, ако някой го беше погледнал по-рано. Уверен съм, че е интуитивистка.

— Много от нас са такива — рече Денисън. — Не се съмнявам, че в известно отношение и вие сте интуитивист. Със сигурност зная, че и аз притежавам известна интуиция.

— Има разлика, докторе. Вие сте опитен учен, а аз — надявам се — съм опитен администратор… Докато мис Линдстрьом, макар да е достатъчно добра интуитивистка за да ви бъде полезна в областта на съвременната теоретична физика, в действителност работи като туристически гид…

Денисън се поколеба.

— Липсва й специално образование, сър. Нейният интуитивизъм е на изключително високо ниво, но слабо се поддава на съзнателно управление.

— Тя не е ли резултат на едновремешната програма за генно инженерство?

— Не зная. Но не бих се изненадал, ако се окаже, че е така.

— Имате ли й доверие?

— В какво отношение? Тя ми помогна.

— Знаете ли, че е съпруга на доктор Барън Невил?

— Връзката е емоционална, не законна, струва ми се.

— Тук на Луната никоя от връзките не е „законна“, както ние я наричаме. Същият Невил ли е, когото искате да поканите като трети съавтор на статията, която ще напишете?

— Да.

— Това просто съвпадение ли е?

— Не. Невил се заинтересува от мен при пристигането ми и съм уверен, че той е помолил Селена да ми помага.

— Тя ли ви го каза?

— Обясни ми, че той се интересува от мен. Струва ми се, че това е напълно естествено.

— Не ви ли идва наум, доктор Денисън, че е вероятно тя да работи за собствените си и на доктор Невил интереси?

— В какво отношение техните интереси биха могли да се различават от нашите? Тя ми помагаше без задръжки.

Готстейн промени положението си и размърда рамене, сякаш изпълняваше упражнения по обтягане на мускулите.

— Доктор Невил — поде той — навярно знае, че толкова близка нему жена е интуитивистка. Нима няма да се възползува от нея? Защо да остава туристически гид, ако не, за да прикрива тази своя способност… с определена цел.

— Доколкото разбрах, доктор Невил често разсъждава по такъв начин. Трудно ми е да подозирам ненужни конспирации.

— Откъде знаете, че са ненужни? Докато космическият ми скакалец висеше над лунната повърхност, точно преди да се появи кълбото светлина над инсталацията ви, гледах надолу към вас. Вие не бяхте при пионизатора.

Денисън се позамисли.

— Не, не бях. Гледах звездите. Често ми се случва, когато съм на повърхността.

— А какво правеше мис Линдстрьом?

— Не видях. Обясни, че е усилила магнитното поле и накрая изтичането пробило.

— Обичайно ли е тя да работи с инсталацията без вас?

— Не. Но мога да разбера порива й.

— А трябваше ли да се получи някакво изхвърляне?

— Не ви разбирам.

— Не съм уверен дали и на мен самия ми е ясно. Сред земната светлина се видя някаква бледа искра — сякаш нещо прелетя през пространството. Нямам представа какво е било.

— И аз не зная — увери го Денисън.

— Не можете ли да се сетите за нещо, което естествено да е свързано с експеримента и…

— Не.

— Какво тогава е правила мис Линдстрьом?

— Все още нищо не ми идва наум.

За миг между тях настъпи пълно мълчание. После Готстейн каза:

— В такъв случай, както виждам нещата, вие ще се опитате да коригирате нестабилността на изтичането и ще помислите за статията, която ще напишете. Аз ще задвижа нещата от другия край и при предстоящото си посещение на Земята ще уредя статията да се публикува и ще предупредя правителството.

Това беше явно указание, че срещата е приключила. Денисън се изправи, а Готстейн подхвърли небрежно:

— И си помислете за доктор Невил и мис Линдстрьом.

17

Беше по-голяма излъчваща звезда, по-едра, по-блестяща. Денисън усети топлината й върху стъклото на шлема и се отдръпна. В излъчването определено имаше рентгенова съставка и макар че защитният екран щеше да се справи, нямаше смисъл да го подлага на напрежение.

— Предполагам, че няма съмнение — измърмори той. — Изтичането е стабилно.

— Сигурна съм — заяви категорично Селена.

— Хайде тогава, да го изключим и да се връщаме в града.

Поеха бавно и Денисън се почувствува странно обезсърчен. Вече не съществуваше несигурност, липсваше възбуда. От тази точка нататък нямаше никаква възможност за неуспех. Правителството бе проявило интерес. Нещата все повече щяха да се изплъзват от ръцете му.

— Сега ще мога да се заема със статията — каза той.

— Вероятно — отвърна предпазливо Селена.

— Говори ли отново с Барън?

— Да, разговарях.

— Някаква промяна в отношението му?

— Никаква. Няма да участвува. Бен…

— Да?

— Наистина мисля, че е излишно да се говори с него. Той няма да сътрудничи в никакъв проект на земното правителство.

— Но нали му обясни положението?

— Напълно.

— И той въпреки това не желае?

— Поискал е да се срещне с Готстейн и представителят се е съгласил да го приеме, когато се завърне от посещението си на Земята. Ще се наложи да почакаме дотогава. Може Готстейн да му окаже някакво влияние, но се съмнявам.

Денисън повдигна рамене — безполезен жест в скафандъра.

— Не го разбирам.

— Аз го разбирам — каза тихичко Селена.

Денисън не й отвърна веднага. Вкара пионизатора и свързаните с него устройства в скалистото им закритие и я попита:

— Готова ли си?

— Да.

Мълчаливо влязоха през отвора на шлюз Р-4 и Денисън бавно заслиза по входната стълба. Селена прелетя край него, като се възпираше чрез мигновено залавяне за отделни стъпала. Денисън се бе научил да го прави, но беше унил и слизаше с някакъв бунтовен отказ да приеме приспособяването.

В помещението за подготовка на излизането свалиха скафандрите и ги поставиха в шкафчетата.

— Ще обядваш ли с мен, Селена? — покани я Денисън.

— Виждаш ми се разтревожен — отвърна неуверено Селена. — Да нямаш неприятности?

— Предполагам, че е реакция. Ще обядваме ли заедно?

— Да, разбира се.

Ядоха в жилището на Селена. Тя настоя, като каза:

— Искам да поговоря с теб, а не мога да разговарям спокойно в закусвалнята.

И докато Денисън дъвчеше бавно нещо, което слабо наподобяваше телешко месо с аромат на фъстъци, тя започна:

— Бен, мълчиш и се държиш така от една седмица.

— Не, няма такова нещо.

— Да, има. — Селена се вгледа загрижено в очите му. — Не зная до каква степен интуицията ми действува успешно извън областта на физиката, но ми се струва, че има нещо, което не искаш да споделиш с мен.

Денисън повдигна рамене.

— Там на Земята вдигат голям шум. Преди да си тръгне, Готстейн задвижи изключително силни връзки. Към доктор Ламонт се отнасят като към забележителна личност и настояват, след като напиша материала, да се върна.

— На Земята ли?

— Да, по всичко личи, че и аз съм станал герой.

— Така трябва да бъде.

— Предлагат ми пълна реабилитация — продължи Денисън замислено. — Ясно е, че мога да намеря място във всеки подходящ университет или правителствено учреждение на Земята.

— Нали това искаше?

— Предполагам, че Ламонт желае нещо подобно, ще му достави удоволствие и сигурно ще го получи. Но не е за мен.

— Какво искаш тогава? — попита Селена.

— Ще ми се да остана на Луната.

— Защо?

— Защото тук е предният фронт на човечеството и искам да бъда част от този фронт. Изпитвам желание да работя по създаването на помпи за енергия от космическото яйце, а това ще се върши само тук на Луната. Да разработвам паратеорията с уредите, които ти си способна да измисляш и да управляваш… Искам да бъда с теб, Селена. Но ще останеш ли при мен?

— Интересувам се от паратеорията не по-малко от теб.

— Но сега Невил няма ли да те отстрани? — попита Денисън.

— Барън да ме отстрани? — проточи замислено Селена. — Не се ли опитваш да ме оскърбиш, Бен?

— Съвсем не.

— В такъв случай вероятно не те разбирам? Може би намекваш, че работя с теб, защото Барън ми е наредил?

— Не е ли така?

— Да, нареди ми. Но аз съм тук, защото така реших. Навярно си мисли, че е способен да ми заповяда какво да правя, но това е така, само когато неговите нареждания съвпадат с желанията ми — както е в случая с теб. Възмущава ме мисълта му, че би могъл да ми нареди нещо друго и съм възмутена, че и ти смяташ така.

— А вашите отношения?

— Но какво значение имат те? По същата причина и аз бих могла да му нареждам не по-зле, отколкото той на мен.

— В такъв случай наистина ли ще работиш с мен, Селена?

— Разбира се — отвърна тя хладно. — Ако ми хареса подобно решение.

— А ще се съгласиш ли?

— Засега да.

Денисън се усмихна.

— Възможността да откажеш, или дори, че няма да можеш да приемеш — мисля си, че в същност точно това ме е тревожило през последната седмица. Страхувах се от завършването на проекта, защото съществуваше вероятност да означава край на твоето присъствие. Извини ме, Селена, не възнамерявах да те отегчавам със сантиментална привързаност на някакъв стар землянин…

— В ума ти няма нищо старо и земно, Бен. Съществуват и други връзки освен половите. Приятно ми е да бъда с теб.

Настъпи мълчание, усмивката на Денисън угасна, после отново се появи, може би малко по-принудена.

— Радвам се за ума си.

Той отклони поглед, поклати леко глава, после се обърна. Тя го наблюдаваше внимателно, почти загрижено.

— Селена — поде Денисън, — в изтичането на материя между вселените е замесено нещо повече от енергия. Подозирам, че си мислила по въпроса.

Мълчанието се разтегна мъчително и накрая Селена отвърна:

— О, за това ли…

Известно време двамата се взираха един в друг — Денисън с неудобство, а Селена едва ли не плахо.

18

— Краката ми още не са привикнали към Луната — обясни Готстейн — но нищо не е в сравнение с онова, което ми струваше, докато свикнат със Земята. Денисън, по-добре въобще да не мислите за връщане. Никога няма да успеете.

— Нямам намерение да се връщам, сър — отвърна Денисън.

— В известно отношение това е неприятно. Единодушно биха ви избрали за император. Колкото до Хелъм…

— Искаше ми се да видя лицето му — изрази копнежа си Денисън, — но това е дребнава амбиция.

— Разбира се, на Ламонт се падна лъвският пай. Той е там.

— Нямам нищо против. Заслужава много… Смятате ли, че Невил наистина ще дойде?

— Никакво съмнение. Вече е на път… Слушайте — гласът на Готстейн спадна до заговорнически шепот, — не искате ли питка шоколад, преди да е дошъл?

— Какво?

— Питка шоколад. С бадеми. Само една. Имам няколко.

Отначало обърканото лице на Денисън светна с разбиране.

— Истински шоколад?

— Да.

— Разби… — лицето му придоби твърд израз. — Не, сър.

— Не?

— Не! Ако хапна истински шоколад, през няколкото минути, докато е в устата ми, ще изпитам носталгия по Земята, по всичко на нея. Не мога да си го позволя. Не го желая… Дори не ми го показвайте. Не ми позволявайте да го помириша или да го видя.

Готстейн придоби объркан вид.

— Прав сте. — Той явно се помъчи да промени темата. — Възбудата на Земята е всеобща. Естествено, положихме големи усилия, за да запазим авторитета на Хелъм. Той ще продължи да заема някакъв отговорен пост, но в действителност няма да му се чува думата.

— Към него се отнасят с повече внимание, отколкото той е отделял на другите — рече примирено Денисън.

— Не е заради него самия. Не може да се смачка образът на дадена личност, изграден до такова високо ниво, защото ще се отрази и върху самата наука. Доброто име на науката е по-важно от съдбата на Хелъм.

— Не съм съгласен по принцип — възрази разгорещено Денисън. — Науката трябва да поеме ударите, които си е заслужила.

— Има си време и място за… Ето го доктор Невил.

Изражението на Готстейн стана непроницаемо. Денисън премести стола си, за да е с лице към вратата.

Барън Невил влезе тържествено. Някак си по-слабо от когато и да било личеше лунната му изнеженост. Поздрави рязко двамата, седна и кръстоса крака. Явно чакаше Готстейн да заговори пръв.

— Радвам се да ви видя, доктор Невил — започна представителят. — Доктор Денисън ми съобщи, че сте отказал да приобщите името си към материала, за който съм сигурен, че ще стане класически труд върху помпата от космическото яйце.

— Не е необходимо — отвърна Невил. — Не ме интересува какво става на Земята.

— Запознат ли сте с резултатите, свързани с помпата от космическото яйце? С възможностите й?

— С всичките. Познавам положението не по-зле от вас двамата.

— Тогава ще продължа без увод. Връщам се от Земята, доктор Невил, и вече е напълно решено какво ще се прави нататък. Големи станции с помпи за енергия от космическото яйце ще се изградят на три различни места върху лунната повърхност по такъв начин, че едната винаги да е в сянка. Половината от времето в сянка ще бъдат две от станциите. Те ще произвеждат непрестанно енергия, повечето от която просто ще се излъчва в космическото пространство. Целта ще бъде не толкова да се използува енергията за практически нужди, колкото да се неутрализират промените в напрегнатостта на полето, предизвикани от Електронната помпа.

— В продължение на няколко години — прекъсна го Денисън — ще трябва да нарушаваме равновесието с Електронната помпа, за да се възстанови нашият район от Вселената до положението, в което се е намирал, преди Помпата да започне да действува.

Невил кимна.

— Лунният град ще се възползува ли от енергията?

— Ако е необходимо. Смятаме, че слънчевите батерии вероятно ще задоволяват нуждите ви, но няма никакви възражения срещу допълването с енергия от новите станции.

— Много любезно от ваша страна — подхвърли Невил, без да се опитва да прикрие язвителността си. — А кой ще изгради и ще управлява помпените станции за енергия от космическото яйце?

— Лунни работници, надяваме се — отвърна Готстейн.

— Лунни работници, знаете, че ще са необходими лунни работници — каза Невил. — Земните работници са твърде несръчни, за да работят ефикасно на Луната.

— Съгласни сме — заяви Готстейн. — Уверени сме, че хората от Луната ще ни сътрудничат.

— А кой ще решава колко енергия да се произвежда, колко да се отделя за местни нужди, колко да се излъчва в пространството? Кой ще определя политиката?

— С това ще трябва да се занимава правителството — поясни Готстейн. — Въпросът трябва да се решава в планетарен мащаб.

— Виждате ли, в такъв случай лунните хора ще вършат работата, а земните ще ръководят играта — подметна Невил.

— Не. Ще се включат всички, които работят най-добре, ще ръководят всички, които най-добре ще могат да преценяват общия проблем — обясни спокойно Готстейн.

— Чувам думите ви — продължи да упорствува Невил, — но те все пак се свеждат до това, че ние работим, а вие ще взимате решения. Не, сър. Отговорът е не.

— Искате да кажете, че няма да построите станциите за енергия от космическото яйце?

— Ще ги построим, но ще бъдат наши, сър. Ние ще решаваме колко енергия да произвеждаме и за какво да я използуваме.

— Това едва ли ще бъде ефикасно. Ще се наложи постоянно да бъдете във връзка със земното правителство, тъй като енергията от помпите космическо яйце ще трябва да уравновесят енергията на Електронната помпа.

— Навярно ще я балансира повече или по-малко, но ние сме замислили други неща. Можете и да ги научите вече. Енергията не е единственото съхраняващо се явление, което става безкрайно при преминаването от една вселена в друга.

Денисън го прекъсна:

— Знаем, че законът не се ограничава само до енергията.

— Радвам се, че е така — продължи Невил, като му хвърли враждебен поглед. — Те включват законите за запазване на количеството движение и ъгловия момент. Докато даден предмет реагира на гравитационното поле, в което се намира и само на него, той пада свободно и може да запази масата си. За да се придвижи по какъвто и да е друг начин, освен в свободно падане, той трябва да получи негравитационно ускорение, а за да се осъществи това, част от него трябва да претърпи противоположен тласък.

— Както при космическите кораби — поясни Денисън, — които трябва да изхвърлят маса в една посока, за да може останалата им маса да получи ускорение в обратната.

— Сигурен съм, че разбирате, доктор Денисън — увери го Невил, — но обяснявам заради мистър Готстейн. Загубата на маса може да се намали до минимум, ако скоростта й се увеличи неимоверно, тъй като количеството движение е равно на масата, умножена по скоростта. Въпреки това, колкото и голяма да е скоростта, все някаква маса трябва да се изхвърли. Ако по начало масата, която подлежи на ускоряване, е огромна, то и изхвърлената маса също трябва да бъде огромна. Ако например Луната…

— Луната ли! — избухна Готстейн.

— Да, Луната — продължи спокойно Невил. — Ако трябва Луната да се изведе от орбитата й и да се изпрати извън Слънчевата система, законът за запазване на количеството движение ще се превърне в непреодолима пречка. Ако обаче импулсът се прехвърли в космическото яйце на друга вселена, Луната ще успее да се ускори до всякаква подходяща скорост, без загубата на каквато и да е маса. Ще бъде също като да се тика с пръст лодка нагоре по течението, за да си послужа с образ, който съм научил от прочетена някога земна книга.

— Но защо? Защо ще измествате Луната?

— Струва ми се, че е очевидно. Защо ни е необходимо задушаващото присъствие на Земята? Притежаваме необходимата ни енергия, разполагаме с удобен свят, в който има място да се разширяваме през следващите няколко века поне. Защо да не тръгнем по собствен път? При всяко положение ще постъпим така. Дойдох да ви предупредя, че не можете да ни спрете и да настоя да не предприемате никакви опити за намеса. Ще прехвърлим импулса и ще си тръгнем. Ние на Луната знаем точно как да се заемем с изграждането на помпени станции за енергия от космическото яйце. Ще използуваме колкото енергия ни е необходима и ще произвеждаме излишна, за да неутрализираме измененията, които са резултат от вашите енергийни станции.

— Доста мило от ваша страна да произвеждате в наша полза — подхвърли язвително Денисън, — но това няма да е заради нас, разбира се. Ако Електронните помпи станат причина да избухне Слънцето, това ще се случи много преди да успеете да се отдалечите дори от вътрешната част на Слънчевата система и ще се изпарите, където и да се намирате.

— Възможно е — отвърна Невил, — но ние във всеки случай ще произвеждаме повече енергия, така че това няма да се случи.

— Не е възможно да постъпите така — обади се възбудено Готстейн. — Не бива да се отдалечавате. Ако отидете твърде далеч, помпите от космическото яйце вече няма да неутрализират Електронната помпа, а, Денисън?

Денисън повдигна рамене.

— Щом стигнат в околностите на Сатурн, неприятностите ще започнат — ако мога да се доверя на умствените изчисления, които току-що направих. Но ще минат много години, преди да се отдалечат на такова разстояние, а до това време ние ще изградим космически станции на предишната орбита на Луната и ще монтираме на тях станции за енергия от космическото яйце. В същност не се нуждаем от Луната. Може да си върви… само че няма да го направи.

Невил се усмихна леко.

— Какво ви кара да мислите, че няма да го направим? Не е по силите ви да ни спрете. Няма начин, по който земните хора да ни наложат волята си.

— Няма да напуснете, защото е безсмислено. Защо да мъкнете цялата Луна? При масата на Луната ще бъдат необходими години, за да се постигне достатъчно ускорение. Ще лазите. Вместо това постройте космически кораби — кораби, дълги километри, които ще се задвижат от космическото яйце и ще притежават самостоятелна екология. Ще извършите чудеса със задвижването от прехвърления в космическото яйце импулс. Дори и да са необходими двадесет години, за да се построят корабите, те ще имат такова ускорение, че ще задминат Луната за една година, дори ако тя започне да се ускорява още днес. Корабите ще могат да променят курса си само за малка част от времето, което ще е необходимо на Луната.

— А помпите от космическото яйце, които няма да се неутрализират? Какви ще бъдат последствията за Вселената?

— Енергията, необходима за един или дори за няколко кораба, ще бъде значително по-малка, отколкото енергията, от която ще се нуждае цяла планета, и ще се разпределя в обширни райони на Вселената. Ще минат милиони години, преди да настъпят значими промени. Това си заслужава маневреността, която ще спечелите. Луната ще се движи толкова бавно, че ще трябва да я оставите в космическото пространство.

— Не бързаме да стигнем никъде — подметна презрително Невил, — а само да се отдалечим от Земята.

— Да си в съседство със Земята представлява предимство — продължи Денисън. — Имате приток от преселници. Културен обмен. Отвъд хоризонта ви се намира свят с два милиарда обитатели. Искате ли да се откажете от всичко това?

— С удоволствие.

— Това отнася ли се за всички хора на Луната? Или само за вас? Във вас проличава някакво напрежение, Невил. Не искате да излизате на повърхността. Другите лунарити излизат. Не им харесва особено, но отиват. Вътрешността на Луната за тях не е утроба, както е във вашия случай. За тях не е затвор, както е за вас. Във вас проличава някакъв невротичен фактор, който отсъствува в повечето лунарити или поне при тях е значително по-слаб. Ако отдалечите Луната от Земята, ще я превърнете в затвор за всички. Ще стане свят-затвор, от който никой — и не само вие — не ще може да се покаже, нито дори да види друг обитаван свят на небето. Навярно именно това желаете.

— Искам независимост, свободен свят, свят, недокосван отвън.

— Защо не построите кораби, колкото си искате. Щом прехвърлите импулса в космическото яйце, ще отлетите без никакви затруднения със скорост, близка до скоростта на светлината. Ще имате възможност да изследвате цялата Вселена само в течение на един човешки живот. Не желаете ли да летите на такъв кораб?

— Не — отвърна Невил с явно отвращение.

— Не искате ли? Или не можете? Дали не трябва навсякъде да водите със себе си Луната? Защо е необходимо да натрапвате на всички своята идиосинкразия?

— Защото така ще бъде! — заяви Невил.

Гласът на Денисън остана спокоен, но бузите му почервеняха.

— Кой ви дава правото да го твърдите? Има много жители на Лунния град, които вероятно не изпитват същите чувства като вас.

— Това не ви засяга.

— Много ме засяга. Аз съм преселник, който скоро ще получи право на гражданство. Не искам заради мен да прави избор друг човек, който не може да се покаже на повърхността и иска личният му затвор да се превърне в затвор за всички. Напуснах Земята завинаги, но само за да дойда на Луната, за да остана на четиристотин хиляди километра от родната планета. Не съм сключвал договор да ме откарат завинаги надалеч.

— Тогава се върнете на Земята — посъветва го с безразличие Невил. — Все още имате време.

— А другите граждани на Луната? Другите преселници?

— Решението е взето.

— Не е взето… Селена!

Селена влезе, изражението й беше тържествено, а в погледа й се четеше леко предизвикателство.

Невил изпъна крака. И двете му обувки паднаха на пода.

— Откога чакаш в съседната стая, Селена? — попита я Невил.

— Отпреди да дойдеш, Невил — отвърна тя.

Невил премести погледа си от Селена към Денисън и обратно.

— Вие двамата… — поде той, като посочи последователно с пръст от единия към другия и обратно.

— Не зная какво искаш да кажеш с това „Вие двамата“ — прекъсна го Селена, — но Бен разбра за импулса доста отдавна.

— Грешката не е на Селена — обясни Денисън. — Готстейн забеляза нещо да лети по време, когато никой не би могъл да знае, че ни наблюдава. Стори ми се, че Селена навярно опитва нещо, за което не съм помислил и накрая се сетих за прехвърлянето на импулса. След това…

— Значи сте знаел — подхвърли Барън. — Няма значение.

— Има значение, Барън! — възрази му Селена. — Разговарях за това с Бен. Установих, че не винаги трябва да приемам всичко, което ми казваш. Може би никога няма да успея да отида на Земята. Вероятно няма и да пожелая. Но разбрах, че ми харесва да е на небето, където ще мога да я видя, ако ми хрумне. Не искам празно небе. После разговарях и с другите от групата. Не всички искат да напуснат. Повечето предпочитат да се построят кораби и тогава който пожелае, да тръгне, и да се позволи да останат на онези, които не желаят да напускат.

Невил дишаше тежко.

— Разговаряла си по въпроса! Кой ти даде право…

— Сама си го дадох, Барън. Освен това вече няма значение. Мнозинството ще гласуват срещу теб.

— Заради… — Невил се изправи на крака и пристъпи заплашително към Денисън.

— Моля ви, не се поддавайте на чувствата си, доктор Невил — обади се Готстейн. — Може и да сте лунен жител, но не вярвам да се справите и с двама ни.

— С тримата — добави Селена, — а аз също съм родена на луната. Аз го направих, Барън, а не те.

— Слушайте, Невил… — намеси се Денисън. — Доколкото това засяга Земята, Луната може да си върви. Земята може да изгради космически станции. Засегнати са гражданите на Луната. Това е от значение за Селена, за мен и за останалите. Никой не ви препречва пътя към космоса, към бягство и свобода. След двадесет години най-късно всички, които пожелаят да напуснат, ще напуснат, включително и вие, ако успеете да се откъснете от утробата. А които пожелаят да останат — ще останат.

Невил отново седна. Върху лицето му бе изписано признание за поражение.

19

В жилището на Селена върху всички прозорци се виждаше Земята.

— Знаеш ли, Бен, гласуваха срещу него. Голям процент — каза Селена.

— Съмнявам се обаче, че ще се откаже. Ако докато се изграждат станциите, се появят търкания със Земята, общественото мнение на Луната може да се промени.

— Не е необходимо да има търкания.

— Да, така е. Във всеки случай историята не познава щастливи завършеци, а само кризи, които преминават. Струва ми се, че благополучно преминахме и сегашната криза, а ще се тревожим за другите, когато настъпят. След като се построят корабите, напрежението сигурно ще спадне значително.

— Ще доживеем да го видим, уверена съм.

— Ти ще го доживееш, Селена.

— И ти, Бен. Не преувеличавай възрастта си. На четиридесет и осем години си само.

— Ще отлетиш ли с някой от звездните кораби, Селена?

— Не. Ще бъда твърде стара и все още няма да искам да загубя Земята от небето. Може би синът ми ще отлети… Бен…?

— Да, Селена.

— Подадох молба за втори син. Молбата ми е удовлетворена. Ще ми съдействуваш ли?

Денисън вдигна поглед и се взря право в очите й. Тя не ги отклони.

— Изкуствено осеменяване ли? — осведоми се той.

— Разбира се — отвърна тя. — Комбинацията на гените ни ще бъде интересна.

Денисън сведе поглед.

— Поласкан съм, Селена.

— Разумно е, Бен — продължи, сякаш се оправдаваше Селена. — От значение е да се постигне добра комбинация на гени. Няма нищо нередно в природното генно инженерство.

— Абсолютно нищо.

— Това не означава, че не го желая и по други причини… Защото те харесвам.

Денисън кимна и продължи да мълчи.

— Пък и любовта не е само биология — почти гневно извика Селена.

— Съгласен съм — отвърна Денисън. — Поне аз те обичам, независимо от биологията.

— Но щом говорим за това, любовта не е само акробатика.

— И с това съм съгласен — каза той.

— Освен това… — промълви Селена. — Ах, по дяволите…

Денисън нерешително пристъпи към нея. Тя не се отдръпна. И той я целуна без повече колебания.