Самите богове

1а

Дюа не срещна затруднения да изостави другите. Винаги ги очакваше, но все не се случваха. Поне сериозни затруднения.

А и защо трябваше да ги има? Один възразяваше с присъщото му благородство:

— Стой си тук — казваше. — Знаеш, че дразниш Трит.

Никога не споменаваше собственото си неудоволствие; разсъждаващите не се дразнеха от дреболии. Все пак той се грижеше за Трит почти толкова настойчиво, колкото Трит за децата.

В същност Один винаги я оставяше да върши каквото пожелае, стига да проявяваше достатъчно настоятелство, и често се застъпваше за нея пред Трит. Понякога дори признаваше, че се гордее със способностите й, с нейната независимост… Не беше лоша лява-брънка, мислеше си тя с разсеяна привързаност.

Трит беше по-труден и я гледаше накриво когато… ами когато биваше, каквато искаше да бъде. Но десните-брънки не можеха да се променят. За нея беше дясна-брънка, но за децата — Родител2, а те се ползуваха с предимство… И от това имаше полза, защото винаги можеше да разчита, че едното или другото дете ще го отвлече точно когато положението започваше да става неудобно.

Въпреки всичко Дюа нямаше нищо против Трит. С изключение на сливането не му обръщаше много внимание. Один беше нещо друго. Отначало я вълнуваше; само присъствието му я караше да заблестява и изредява. И някак си фактът, че е Разсъждаващ, го правеше още по-вълнуващ. Не разбираше собствената си реакция спрямо него; беше част от личната й чудатост. Беше свикнал с нея… почти.

Дюа въздъхна.

През детските си години, докато все още мислеше за себе си като за самостоятелно същество, а не като за част от триадата, тя по-силно осъзнаваше чудатостта. Много повече я караха да я усеща другите. Дори толкова дребно нещо като излизането на повърхността вечер…

Обичаше да е на повърхността вечер. Другите Емоционални я наричаха студена и мрачна, разтреперваха се и се свиваха, когато им описваше обстановката на повърхността. Бяха готови да излизат в топлото пладне, да се изтягат и да се хранят, но именно това правеше средата на деня скучна. Дюа не обичаше да попада сред безсмислено бъбрещите им групички.

Разбира се, трябваше да се храни, но много по й харесваше вечерното време; тогава храната беше малко, но всичко изглеждаше неясно, тъмночервено и тя оставаше самичка. Естествено, когато разправяше на другите, описваше всичко като много по-студено и по-тъжно, за да види как се втвърдяват ръбовете им при мисълта за студа, поне доколкото това беше възможно за младите Емоционални. След известно време започваха да си шепнат, да й се присмиват… и я оставяха на мира.

Малкото слънце бе опряло в хоризонта с тайнствената си червенина и само тя беше тук, за да го наблюдава. Просна се настрани, изду се, като поглъщаше следите от остатъчната топлина. Бавно я предъвкваше, наслаждаваше се на възкиселия, невеществен вкус на дългите вълни. (Не беше срещала друга Емоционална, която да признае, че й харесват. Не беше в състояние да обясни, че за нея този вкус е свързан със свободата; свобода от другите, когато можеше да остава сама).

Дори сега самотата, студът и наситеното тъмночервено я върнаха към онези дни преди триадата; още по-ярко й припомниха нейния Родител, който я следеше тромаво, като постоянно се опасяваше, че може да се нарани.

Беше внимателен и предан към нея като всички Родители; по традиция повече към малките-средни, отколкото към другите две. Това й досаждаше и понякога си мечтаеше за деня, когато ще я напусне. Накрая Родителите винаги напускаха; а колко й липсваше, когато това най-после се случи.

Беше дошъл да й го съобщи колкото може по-внимателно, въпреки затрудненията, които изпитваха Родителите при изразяване на чувствата си с думи. През онзи ден тя избяга от него; не от лоши чувства; не защото подозираше какво ще й каже; само от радост. По пладне успя да намери едно специално място, натъпка се в необичайно усамотение и я изпълни странно сърбеливо усещане, което я караше да се движи, да действува. Плъзгаше се по скалите, като оставяше ръбовете си да се припокриват с техните. Знаеше, че това е изключително неприлично за всички, освен за бебетата, но въпреки това й се стори едновременно и възбуждащо, и успокояващо.

Накрая Родителя я намери, застана край нея, мълча дълго време присвил и уплътнил очите си, сякаш, за да не допусне в тях да се отрази и най-малката светлинка от нея; да поглъща с погледа си колкото може повече от нея; и това да трае колкото е възможно по-дълго.

Отначало тя само отвърна на погледа му, смутена от мисълта, че я е видял да се отърква в скалите и се срамува заради нея. Но не долови никакво излъчване на срам и най-после съвсем смирено запита:

— Какво има, татко?

— Ами, Дюа, време е. Очаквах го. Навярно и ти си го чакала.

— Какво време?

Сега, когато мигът бе настъпил, Дюа упорито не искаше да проумее за какво става дума. Ако откажеше да узнае, значи нямаше да има нищо, което да разбере. (Никога не можа да се отърве напълно от този навик. Один твърдеше с възвишения си глас — използуваше го понякога, когато го завладяваше по-силно значимостта на факта, че е Разсъждаващ, — че всички Емоционални били такива.)

— Трябва да продължа пътя. Вече няма да съм при теб — каза Родителя й.

После само стоеше и се взираше в нея, а тя не успя да промълви нито дума.

— Ще съобщиш на другите — нареди й той.

— Защо?

Дюа се извърна непокорно, очертанията й бяха неясни и ставаха все по-размити, тъй като се опитваше да изредее. Искаше да изредее напълно, и естествено, не успяваше. След известно време започна да я боли и да се чувствува притисната, затова отново се втвърди. Родителя дори не я смъмри и не каза, че ще бъде неприлично някой да я види така разредена.

— Другите не ги е грижа — рече тя и веднага се натъжи, защото Родителя щеше да го заболи от това.

Той все още ги наричаше „малък-ляв“ и „малък-десен“, но малкият-ляв се бе задълбочил в науките си, а малкият-десен говореше само за създаването на триада. Единствена от тримата Дюа все още чувствуваше… Е, тя все пак беше най-малката. Емоционалните винаги биваха най-малките и при тях всичко ставаше по-различно.

— Все пак ще ги уведомиш — нареди Родителя.

Останаха загледани един в друг.

Не искаше да им съобщава. Вече не се чувствуваха близки. Друго беше, когато всичките бяха малки. През онези дни едва се различаваха; ляв-брат от десен-брат от средна-сестра. Всичките бяха тънички, заплитаха се помежду си, търкаляха се един през друг и се криеха в стените.

Никой не обръщаше внимание на това, докато бяха малки; никой от възрастните. После братята израснаха, уплътниха се, отрезвяха и се отдръпнаха. А когато се оплакваше на Родителя си, той само й казваше кротко:

— Твърде голяма си, за да редееш, Дюа.

Опитваше се да не го слуша, но левият-брат все се отдръпваше и подвикваше:

— Не се прилепвай, нямам време да се занимавам с теб.

А десният-брат започна да остава твърд през цялото време, стана мрачен и мълчалив. Тогава тя не разбираше какво става, а нейният татко не можеше да й изясни положението. От време на време повтаряше, сякаш това беше научен на времето урок:

— Левите са Разсъждаващи, Дюа, десните са Родители. Те израстват по свой начин.

Не й харесваше техния начин. Те вече не бяха деца, а тя все още си оставаше малка, затова се приобщи към другите Емоционални. Всички еднакво се оплакваха от братята си. Говореха за очакващите ги триади. Разстилаха се на слънце и се хранеха. Все повече си заприличваха и всеки ден си говореха същите неща.

Започна да ги ненавижда и когато успяваше, излизаше сама, така че те я изоставиха и я нарекоха „лява-Емоционална“. (Отдавна не бе чувала този прякор, но никога не мислеше за него, без да си спомни много добре пискливите, нестройни гласове, които й го подвикваха с някаква налудничава настойчивост, защото знаеха, че й причиняват болка.)

Но Родителя й продължи да се интересува от нея, дори когато вероятно му се е струвало, че всички други й се присмиват. С присъщата си тромавост се опитваше да я предпази от другите. Понякога излизаше след нея на повърхността, макар да мразеше това, за да бъде сигурен, че тя не се излага на опасност.

Веднъж го завари да говори с един от Твърдите. За Родител беше трудно да разговаря с Твърд; макар и доста млада, вече го знаеше. Твърдите беседваха само с Разсъждаващите.

Много се изплаши и се измъкна, но не преди да чуе как нейният Родител казва:

— Грижа се добре за нея, Твърд сър.

Възможно ли беше Твърдия да е питал за нея? За чудатостта й може би? Но нейният Родител сякаш не се извиняваше. Дори каза на Твърдия за грижите си по нея. Дюа изпита някаква неясна гордост.

Но сега той я напускаше и внезапно цялата независимост, която Дюа очакваше с нетърпение, загуби привлекателните си очертания и се втвърди в острия зъбер на самотата.

— Но защо трябва да продължиш пътя си? — попита тя.

Налагаше се. Знаеше го. Рано или късно всеки трябваше да продължи пътя. Щеше да настъпи денят, в който и тя щеше да въздъхне и да каже: „Трябва да продължа пътя“.

— Но как разбираш кога се налага да продължиш пътя? Ако можеш сам да избираш, защо не предпочетеш друго време и не останеш по-дълго?

— Твоят ляв-баща реши. Триадата трябва да изпълнява всичко, което той нареди — отвърна той.

— Защо трябва да правиш, каквото нареди?

Почти не виждаше левия-баща и средната-майка. Вече не я интересуваха. От значение беше само нейният Родител, нейният татко, който стоеше пред нея, тантурест и с гладка повърхност. Не беше със закръглени очертания като Разсъждаващите или трепкащо нервен като Емоционалните и тя винаги предугаждаше какво ще каже. Почти винаги.

Беше сигурна, че ще рече: „Не мога да го обясня на малка Емоционална.“

Точно така се изрази.

— Ще ми липсваш — избухна скръбно Дюа. — Зная, мислиш си, че не ти обръщам внимание и не те обичам, защото непрекъснато ме мъмриш за едно или друго. Но бих предпочела да не те обичам, защото ме мъмриш, отколкото да те няма.

А нейният татко само стоеше пред нея. Нямаше как да се справи с такова избухване, освен като се приближи и източи крайник. Явно му бе струвало голямо усилие, но той го протегна разтреперан и очертанията му се посмекчиха.

— О, татко! — възкликна Дюа и доближи собствения си крайник до неговия, така че той изглеждаше замъглен и проблясваше леко през нейното вещество; но внимаваше да не го докосне, защото знаеше, че много ще го смути.

После той отдръпна крайника си и нейният увисна в празното пространство.

— Не забравяй Твърдите, Дюа — посъветва я той. — Те ще ти помагат. А сега… аз ще вървя.

Отиде си и повече никога не го видя.

И ето, че седеше, спомняше си сред залеза и непокорно съзнаваше, че много скоро Трит ще започне да се дразни от отсъствието й и да натяква на Один.

След това Один навярно щеше да й изнесе лекция за нейните задължения.

Пукната пара не даваше.

1б

Один неясно долавяше, че Дюа е на повърхността. Без в действителност да се замисля, можеше да преценява в каква посока е и дори до известна степен — на какво разстояние. Ако бе размислил, навярно щеше да изпита неудоволствие, защото взаимното им усещане от дълго време вече се приглушаваше и без да е сигурен защо, изпитваше все по-силно чувство на някакво самоосъществяване. Всичко се развиваше, както се предполагаше, че трябва да стане; белег, че с напредването на възрастта тялото продължава да еволюира.

Чувството на Трит за взаимно усещане не намаляваше, но все повече се насочваше към децата. Явно настъпваше времето на полезно развитие, но колкото и важна, ролята на Родителя, така да се каже, беше доста обикновена. Разсъждаващия беше много по-сложен и Один изпита мрачно задоволство от тази мисъл.

Разбира се, Дюа представляваше истинската загадка. Беше толкова различна от другите Емоционални. Това озадачаваше и разстройваше Трит, правеше го още по-мълчалив. Понякога смущаваше и дразнеше и Один, но той познаваше също безкрайната способност на Дюа да предизвиква задоволство от живота, а изглеждаше малко вероятно едното да е независимо от другото. Раздразнението, което причиняваше понякога, беше малка цена за бурното щастие.

А може би странният живот, който водеше Дюа, също беше част от нормалния развой. Твърдите изглежда се интересуваха от нея, а обикновено те обръщаха внимание само на Разсъждаващите. Той изпитваше гордост — толкова по-добре за триадата, щом дори Емоционалната заслужаваше внимание.

Нещата вървяха, както се предполагаше, че трябва да се развиват. Това беше твърда като скала основа и именно това искаше най-много да чувствува до самия край. Някой ден дори щеше да узнае кога настъпва времето да продължи пътя и щеше да изпита желание да го направи. Твърдите го уверяваха, както разправяха на всички Разсъждаващи, но му казваха също, че собственото му вътрешно съзнание, а не съвет отвън, ще определи безпогрешно времето.

— Когато сам се убедиш — беше му казал Лостън по ясния, внимателен начин, по които Твърдите винаги разговаряха с Меките, сякаш полагаха усилия, за да ги разберат, — че знаеш защо трябва да продължиш пътя, тогава ще продължиш и триадата ти ще те последва.

— Не мога да кажа, че сега искам да продължа пътя, Твърд сър — бе отвърнал Один. — Имам още много да уча.

— Естествено, ляв-скъпи. Така чувствуваш, защото още не си готов.

Один помисли: „Как въобще ще усетя, че съм готов, когато никога няма и наум да ми мине, че вече няма какво да уча?“

Но не го каза. Беше напълно сигурен, че това време ще настъпи и тогава всичко ще разбере.

Сведе поглед да се разгледа, почти се забрави и протегна едното си око — дори и у най-възрастните Разсъждаващи винаги оставаха някои детски импулси. Разбира се, не беше необходимо да го прави. Чувствуваше се напълно добре, когато окото му си оставаше стабилно на мястото и се усещаше задоволително твърд; приятни, ясно различими очертания, гладки и закръглени в красиво съединени яйцевидни форми.

Тялото му не притежаваше странно привличащия блясък на Дюа и приятната набитост на Трит. Обичаше ги и двамата, но не би сменил тялото си за нито едно от техните. Както и разума си, естествено. Разбира се, никога не би го споменал, защото не желаеше да нарани чувствата им, но не преставаше да е благодарен, задето не притежаваше ограничения ум на Трит или (дори повече) капризния интелект на Дюа. Предполагаше, че това не ги обременява, защото не познаваха нищо друго.

Отново започна ясно да усеща Дюа и съзнателно притъпи това си чувство. В този миг не изпитваше нужда от нея. Не че я желаеше по-слабо, но просто изпитваше все по-силни подтици в други насоки. Това беше част от съзряването на Разсъждаващия — да намира все повече задоволство в упражненията на ума, които могат да се правят само самостоятелно или с Твърдите.

Постепенно свикваше все повече с Твърдите; все повече се привързваше към тях. Знаеше, че това също е правилно, защото беше Разсъждаващ, а в известно отношение Твърдите бяха Свръхразсъждаващи. (Веднъж го спомена пред Лостън, най-приятелски настроения сред Твърдите и както му се струваше на Один, макар и неясно защо, най-младият. От Лостън се излъчи веселост, но той не отвърна нищо. Все пак това означаваше, че не го отрича.)

Най-ранните спомени на Один бяха изпълнени с Твърди. Неговият Родител все повече съсредоточаваше вниманието си върху последното дете — бебето-Емоционална. Това беше напълно естествено. Трит щеше да постъпи по същия начин, когато се появи последното им дете — ако въобще се роди. (Один бе възприел тази уговорка от Трит, който непрекъснато я използуваше като укор спрямо Дюа.)

Но толкова по-добре. Тъй като Родителят му бе зает повечето време, Один успя да започне образованието си значително по-рано.

Детското му поведение се променяше и той бе научил доста още преди да се запознае с Трит.

Срещата им обаче беше нещо, което сигурно никога нямаше да забрави. Сякаш беше станала вчера, а не преди половин живот. Срещаше Родители от собственото си поколение, разбира се; млади хора, които преди да инкубират децата, превръщащи ги в истински родители, не показваха признаци на неизбежното си флегматично отпускане. Като дете си беше играл със своя десен брат и не бе забелязал някаква интелектуална разлика помежду им (макар сега, когато хвърляше поглед назад към онези дни, да признаваше, че тя е съществувала дори тогава.)

Неясно осъзнаваше и ролята на Родителя в триадата. Дори като малък бе разправял с шепот приказки за сливания.

Когато се появи Трит и Один го видя, всичко се промени. За първи път в живота си Один изпита вътрешна топлота и се замисли, че съществува нещо, което желае и което е напълно различно от мисълта. Дори сега си спомняше стеснението, което бе изпитал.

Естествено, Трит не се бе смутил. Родителите никога не изпитваха неудобство от дейността на триадата, а Емоционалните почти никога не се стесняваха. Само за Разсъждаващите имаше такъв проблем.

— Прекалено много разсъждаваш — му обясни един Твърд, когато Один обсъди проблема с него, но това не го задоволи. В какво отношение мисленето би могло да е „прекалено много“?

Разбира се, когато се срещнаха за първи път, Трит беше млад. Все още прекалено дете. Държането му беше все още твърде наивно, проявяваше несигурност в глупостта си, така че реакцията му при срещата пролича смущаващо ясно. Стана почти прозрачен по ръбовете.

— Май не съм те виждал досега — поде колебливо Один, — десен-момко, а?

— Не съм идвал тук — отвърна Трит. — Доведоха ме.

И двамата знаеха точно какво се бе случило. Срещата е била уредена, защото някой (вероятно Родител, бе помислил навремето Один, но после разбра, че е бил един от Твърдите) е сметнал, че ще си подхождат, и предположението се оказа вярно.

Естествено, между двамата нямаше интелектуална връзка. И как би могло да съществува, когато Один искаше да учи с такава настървеност, че това негово желание изместваше всичко, освен съществуването на триадата, а Трит дори не разбираше какво означава „да учиш“? Каквото трябваше да знае, без да го учи и му беше невъзможно да го забрави.

От възбуждение, че научава толкова неща за света и неговото слънце, за историята и механизма на живота, за всичко във Вселената, Один понякога (през онези дни, когато биваха заедно) се улавяше, че се раздрънква пред Трит.

Трит го слушаше спокойно, очевидно не разбираше нищо, но беше доволен да слуша; докато Один, макар да не го разбираха, явно изпитваше задоволство да изнася лекции.

Подтикван от специфичните си нужди, Трит направи първия ход. След краткия обед Один разправяше какво е научил през деня. (По-плътното им вещество абсорбираше толкова бързо храната, че се задоволяваха с обикновена разходка на слънце, докато Емоционалните се печаха часове наред, свиваха се и изредяваха, сякаш съзнателно се опитваха да удължат времето на хранене.)

Один почти никога не им обръщаше внимание и беше щастлив, че му се отдава възможността да говори. Трит ден след ден безмълвно се взираше в тях и сега явно беше неспокоен.

Внезапно се приближи до Один и толкова набързо образува израстък, че неприятно нарани чувството му за форма. Постави го върху горната яйцевидна част на Один, която с леко трептене поглъщаше полъх топъл въздух за десерт. Израстъкът на Трит се изтъни с явно усилие и потъна през повърхността в кожата на Один, преди той да се отдръпне ужасено смутен.

Разбира се, като бебе Один бе вършил подобни неща, но никога след като стана юноша.

— Не прави така, Трит — откликна той рязко.

Израстъкът на Трит остана издаден навън, като леко се насочваше.

— Искам да го правя.

Один се събра, колкото е възможно по-плътно, опитваше се да втвърди повърхността си, за да не допусне проникване.

— Аз не желая.

— Защо? — попита Трит с напрегнат глас. — Няма нищо нередно.

Один каза първото нещо, което му мина през главата.

— Заболя ме.

(Не бе изпитал болка. Поне физическа. Но Твърдите винаги избягваха да докосват Меките. Случайното проникване им причиняваше болка, но те бяха изградени по-различно, напълно различно.)

Трит не се остави да го заблудят. В това отношение инстинктът му не можеше да го излъже.

— Не болеше — каза той.

— Ами не е редно по този начин. Трябва ни Емоционална.

А Трит само отвърна упорито:

— Все пак искам да го правим.

Сигурно щеше отново да се случи и Один непременно щеше да склони. Винаги се съгласяваше; вероятно така ставаше и с най-стеснителните Разсъждаващи. Както гласеше старата поговорка: „Всеки или признава, че го прави, или лъже“.

След това Трит го преследваше при всяка среща: ако не е с израстък, то с ръб до ръб. Накрая Один, съблазнен от удоволствието, което му доставяше, започна да го улеснява и се опитваше да заблести. Удаваше му се по-добре, отколкото на Трит. Горкият Трит, с безкрайно повече желание, раздразнен и напрегнат, успяваше да постигне само едва забележим блясък на места — като парцаливи кръпки.

Один обаче можеше да прозира по цялата си повърхност и подтискаше смущението си, когато се оставяше да потече по Трит. Проникването се ограничаваше с повърхността и Один усещаше как под кожата му пулсират твърдите ръбове на Трит. Усещаше удоволствие, примесено с чувство за вина.

— Слушай, Трит — поде веднъж Один, — вече съм ти казвал, че се нуждаем от Емоционална. Не бива да се сърдиш на нещо, което си е така.

— Тогава да я намерим — отвърна Трит.

Да се намери Емоционална! Простите подтици на Трит винаги го водеха към преки действия. Один не беше сигурен, дали ще успее да му обясни сложността на живота.

— Не е толкова лесно, дясна-брънка — започна той внимателно.

— Твърдите могат да го направят — прекъсна го внезапно Трит.

— Ти си приятел с тях. Помоли ги.

Один се ужаси.

— Не мога да ги моля. Времето — продължи той, като несъзнателно възприе поучаващия си тон — още не е настъпило, защото в противен случай сигурно щях да го усетя. Дотогава…

Трит не го слушаше.

— Аз ще ги помоля — заяви той.

— Не — рече Один ужасен. — Не се намесвай. Казвам ти, че още не е дошло времето. Трябва да се погрижа за образованието си. Лесно е да си Родител и да не трябва нищо да учиш, но…

Съжали в мига, в който го изрече, и в същност това беше лъжа. Просто не искаше да направи нищо, което би могло да обиди Твърдите и да попречи на полезната му връзка с тях. Трит обаче не даваше никакви признаци, че това го интересува, и на Один му мина мисълта, че другият не вижда никакъв смисъл или заслуга в това да научи нещо, което не знае и по начало не би възприел като обида, ако му се изтъкне този факт.

Обаче проблемът за Емоционална продължаваше да възниква. Понякога опитваха да се проникват взаимно. С течение на времето желанието им се засилваше. Никога не изпитваха пълно задоволство, макар да им доставяше удоволствие и всеки път Трит настояваше за Емоционална. А Один потъваше по-дълбоко в учението, сякаш в него търсеше защита срещу този проблем.

И все пак понякога почти се изкушаваше да сподели грижите си с Лостън.

Лостън беше Твърдия, когото познаваше най-добре; той проявяваше най-голям личен интерес към него. Всички Твърди си приличаха много, защото не се изменяха; никога не се променяха; формата им оставаше постоянна. Очите им винаги си стояха, където си бяха и на същото място за всички. Кожата им не беше съвсем твърда, но напълно непрозрачна, никога не заблестяваше, не губеше очертанията си, в нея не можеше да прониква друга кожа от същия вид. Не бяха по-едри от Меките, но тежаха повече. Веществото им беше значително по-плътно и трябваше да се отнасят внимателно към податливите тъкани на Меките.

Веднъж, когато беше малък, съвсем малък, и тялото му се преливаше почти толкова свободно, колкото и тялото на сестра му, към него се обърна един от Твърдите. Никога не разбра кой е бил, но в по-късния си живот научи, че всички Твърди проявяват интерес към бебетата-Разсъждаващи. Один посегна към Твърдия от чисто любопитство. Твърдия отскочи, а след това Родителя смъмри Один, защото се бе опитал да докосне Твърдия.

Мъмренето беше доста сурово и затова Один никога не го забрави. Когато порасна, научи, че плътно подредените атоми в тъканите на Твърдите изпитват болка при насилствено проникване в тях на други атоми. Один се замисли дали и Меките не изпитват болка. Веднъж друг млад Разсъждаващ му бе разправил, че се сблъскал с някакъв Твърд и Твърдия се превил от болка, но сам той не почувствувал нищо — само че Один не беше сигурен дали това не е мелодраматична хвалба.

Имаше и други неща, които не можеше да върши. Обичаше да се отърква в стените на пещерите. Изпитваше приятно, затоплящо чувство, когато си позволяваше да навлезе в скалата. Бебетата непрекъснато го правеха, но колкото повече порастваше, ставаше все по-трудно. Още успяваше да прониква поне с кожата си и му харесваше, но Родителя му откри, че го върши, и го смъмри. Один възрази, че сестра му непрекъснато прави същото — беше я виждал.

— За нея е различно — му обясни Родителя. — Тя е Емоционална.

Друг път, когато Один възприемаше някакъв запис — тогава беше по-възрастен, — разсеяно бе източил два израстъка и бе изтънил толкова краищата им, че успешно прекарваше единия през другия. Започна да го прави редовно, докато слушаше. Изпитваше някакво приятно гъделичкащо чувство, което му помагаше да слуша, а след това го унасяше в сън.

Родителя му го хвана отново и онова, което каза, все още караше Один със смущение да си спомня случката.

По онова време никой не му бе разправял какво е сливането. Тъпчеха го със знания и го възпитаваха за всичко, освен по въпроса какво в същност представлява триадата. На Трит също никога не му бяха казвали, но той беше Родител и поради това разбираше всичко, без да му го обясняват. Естествено, когато най-после се появи Дюа, всичко се изясни, макар че тя изглежда знаеше по-малко дори от Один.

Но Дюа не се присъедини към тях по инициатива на Один. Трит повдигна въпроса; Трит, който обикновено се страхуваше от Твърдите и мълчаливо ги отбягваше; Трит, на когото му липсваше самоувереността на Один за всичко, освен в това отношение; Трит, който само по този въпрос беше неукротим; Трит… Трит… Трит…

Один въздъхна. Трит нахлуваше в мислите му, защото се приближаваше. Усещаше го — суров, настоятелен, винаги изискващ. Тези дни на Один му оставаше толкова малко време — точно когато чувствуваше, че трябва да мисли повече от всякога, за да си изясни всичко…

— Да, Трит — каза той.

1в

Трит съзнаваше, че собственото му тяло е масивно. Не му се струваше грозно. Изобщо не мислеше за това. Ако се беше замислил, щеше да го сметне за красиво. Тялото му беше предназначено за определена цел и добре конструирано.

— Один, къде е Дюа? — попита той.

— Някъде навън — измърмори Один, почти сякаш не го беше грижа.

Трит се дразнеше, че отдават толкова малко значение на триадата. Дюа беше толкова капризна, а Один не даваше пукната пара.

— Защо си я пуснал да излезе?

— Как мога да я спра, Трит? И какво лошо има?

— Знаеш какво. Имаме две бебета. Нуждаем се от трето. Напоследък е толкова трудно да се създаде мъничко-средно. За да го получим, Дюа трябва да се храни добре. А ето, че отново скита по залез слънце. Как ще се нахрани достатъчно по залез?

— Не е от ящните.

— А пък ние си нямаме малко-средно, Один — гласът на Трит прозвуча като милувка, — как бих могъл да те обичам пълноценно без Дюа?

— Хайде, хайде — измърмори Один и Трит отново се озадачи от явното смущение на събеседника му от съвсем обикновено излагане на фактите.

— Спомни си — поде Трит, — аз доведох Дюа.

Дали Один си го спомняше? Дали въобще се замисляше за триадата и нейното значение? Понякога Трит се чувствуваше толкова разстроен, че можеше… можеше… В същност не знаеше какво да направи, но с положителност съзнаваше, че е разстроен. Също като по времето, когато искаше да намерят Емоционална, а Один не предприемаше нищо.

Трит знаеше, че не му се удава да говори с дълги, сложни изречения. Но макар да мълчаха, Родителите мислеха. Мислеха за важни неща. Один винаги разправяше за атоми и енергия. Кого го интересуваха атомите и енергията? Трит мислеше за триадата и за бебетата.

Веднъж Один му бе казал, че броят на Меките постепенно намалява. Това не го ли интересуваше? Не ги ли беше грижа Твърдите? Нима само Родителите проявяваха интерес?

В целия свят имаше само две форми на живот — Меките и Твърдите. И храната лъчеше върху тях.

Веднъж Один му бе казал, че Слънцето им изстива. Имало по-малко храна — бе обяснил, — затова и хората били по-малко. Трит не му повярва. Не усещаше Слънцето да е по-хладно, отколкото през детските му години. Просто хората вече пет пари не даваха за триадите. Имаше прекалено много погълнати от мисли Разсъждаващи, твърде много глупави Емоционални.

Меките трябваше да съсредоточат вниманието си върху важните неща в живота — точно така постъпваше Трит, Стремеше се да върши работата на триадата. Появи се бебето-ляво, после бебето-дясно. Те растяха благополучно. Но трябваше да си имат и бебе-средно. То най-трудно се зачеваше, а без бебе-средно нямаше да се оформи нова триада.

Защо Дюа беше особена? Винаги е била трудна, но напоследък ставаше нетърпима.

Трит изпита неясно чувство на гняв срещу Один. Один винаги се изразяваше със сложни думи. А Дюа го слушаше. Один с удоволствие говореше безкрайно на Дюа, сякаш и двамата бяха Разсъждаващи. А това не беше добре за триадата.

Один трябваше да постъпва по-разумно.

Винаги Трит поемаше грижите върху себе си. Той вършеше всичко, което е необходимо. Один беше приятел с Твърдите, но не им казваше нищо. Нуждаеха се от Емоционална, а Один не искаше нищо да им обясни. Разговаряше с тях за енергия, а не за нуждите на триадата.

Тогава Трит реши проблема. С гордост си го припомни. Видя Один да разговаря с един от Твърдите и се приближи към тях. Прекъсна ги, без да му трепне гласа, и каза:

— Нуждаем се от Емоционална.

Твърдия се обърна, за да го изгледа. Трит никога не се бе доближавал толкова до Твърд. Беше монолитен. Когато само част от него се помръднеше, цялото му тяло се завърташе. Имаше израстъци, които можеха да се движат самостоятелно, но никога не променяха формата си. Не можеха да се преливат, бяха неправилни и грозни. Твърдите не обичаха да ги докосват.

— Така ли, Один? — попита Твърдия.

Не заговори с Трит.

Один се сплеска ниско към земята: Трит никога не го бе виждал толкова сплеснат.

— Моята дясна-брънка е прекалено ревностен. Той е… — заекна, изпъхтя и не можа да продължи.

Но Трит не премълча.

— Не можем да се сливаме без Емоционална — обясни той.

Знаеше, че Один е онемял от смущение, но съвсем не го беше грижа. Времето беше настъпило.

— Е, ляв-скъпи — обърна се Твърдия към Один, — и ти ли изпитваш същото чувство?

Твърдите говореха като Меките, но по-грубо и с по-малко оттенъци. Говорът им беше неприятен за слуха. Трит ги намираше изобщо за груби, макар че Один изглежда беше свикнал с тях.

— Да — отвърна накрая Один.

Твърдия най-после се обърна към Трит.

— Припомни ми, младежо-десен. От колко време сте заедно с Один?

— Достатъчно дълго — заяви Трит, — за да заслужаваме Емоционална. — Решително запази формата си ъгловата. Не допусна да го уплашат. Въпросът беше прекалено важен. Добави: — Казвам се Трит.

На Твърдия изглежда му стана забавно.

— Да, изборът се оказа добър. Двамата с Один си подхождате, но това прави по-труден подбора на Емоционална. Почти сме взели решение. Или поне аз отдавна съм решил, но трябва да се убедят и другите. Имай търпение, Трит.

— Уморих се от търпение.

— Зная, но въпреки това потърпи — на Твърдия отново му стана забавно.

Когато си отиде, Один се надигна и от гняв изредя.

— Как можа да го направиш, Трит? Знаеш ли кой беше?

— Един от Твърдите.

— Това беше Лостън. Моят личен учител. Не искам да го ядосвам.

— Защо ще се гневи? Аз бях учтив.

— Е, няма значение. — Один зае нормалната си форма. Това означаваше, че вече не е ядосан. (Трит изпита облекчение, макар че се постара да не го покаже.) — Крайно неудобно е моят глупав-десен да дойде и да заговори с моя Твърд.

— Защо тогава сам не го направи?

— Има нещо като подходящо време.

— Но за теб времето никога не е подходящо.

После обаче отъркаха повърхностите си, преустановиха спора и скоро след това се появи Дюа.

Лостън я доведе. Трит нищо не разбра; въобще не погледна Твърдия. Взираше се само в Дюа. Но после Один му разправи, че Лостън я е довел.

— Виждаш ли? — каза Трит. — Аз го помолих. Затова я доведе.

— Не — възрази Один. — Настъпи времето. Щеше да я доведе дори и никой от двамата ни да не беше говорил с него.

Трит не му повярва. Беше напълно уверен, че Дюа е при тях само заради неговата постъпка.

Наистина, в света никога не е имало същество като Дюа. Трит беше виждал много Емоционални. Всичките бяха привлекателни. Би приел всяка от тях за правилно сливане. Но след като видя Дюа, разбра, че никоя от другите нямаше да им допадне. Само Дюа. Само Дюа.

А Дюа знаеше точно какво да прави. Точно. По-късно сподели с тях, че никой не й е показвал. Никой никога не бе говорил с нея по този въпрос. Дори другите Емоционални не бяха й разправяли, защото ги отбягваше.

И въпреки това, когато тримата бяха заедно, всеки знаеше как да постъпва.

Дюа изредяваше. Повече отколкото Трит бе виждал да изредяват другите, отколкото смяташе, че е възможно. Превръщаше се в някакъв оцветен дим, който запълваше стаята и го замайваше. Той се движеше, без да знае, че се движи. Потопяваше се във въздуха, който беше Дюа.

Не изпитваше чувство на проникване, нищо подобно. Трит не усещаше съпротивление, никакво триене. Само някакво изплуване навътре и бързо трептене. Усещаше как започва да изредява едновременно и то без страхотното усилие, което обикновено трябваше да полага. Когато Дюа го изпълваше, без усилие успяваше да изредява до плътен дим. Изредяването се превърна в нещо като разливане, в огромен, спокоен разлив.

Виждаше неясно Один да се приближава от другата страна, от ляво на Дюа. И той също изредяваше. После, също като при всяко разтърсване от досег, той се опря до Один. Но в същност не последва разтърсване. Трит чувствуваше без чувства, знаеше без познания. Плъзна се в Один и Один се вмъкна в него. Не можеше да каже дали е обгърнал Один или той него, или пък двамата се бяха обгърнали взаимно.

Накрая се разделиха и се заоглеждаха. Бяха се сливали в продължение на няколко дни. Разбира се, за сливането беше необходимо време. Колкото по-добро беше, толкова по-дълго траеше, макар че след това им се струваше като миг и нищо не помнеха. В по-късния им живот рядко им отнемаше повече време от първия път.

— Беше прекрасно — възкликна Один.

Трит само се взираше в Дюа, която го бе направила възможно.

Тя уплътняваше веществото си, завихряше се, трептеше. Изглежда сливането я бе засегнало най-силно.

— Ще го повторим — изрече тя забързано, — но по-късно, по-късно. Пуснете ме да си вървя.

Избяга. Не я спряха. Бяха прекалено замаяни, за да я задържат. Но след това неизменно ставаше все така. След сливане тя винаги изчезваше. Колкото и сполучливо да се оказваше сливането, тя ги напускаше. В нея изглежда имаше нещо, което я караше да остава сама.

Това безпокоеше Трит. Почти във всичко Дюа се различаваше от другите. А не трябваше да е така.

Отношението на Один беше друго. Често казваше:

— Защо не я оставиш на мира, Трит? Тя не е като другите и това означава, че е по-добра от тях. Ако им приличаше, сливането нямаше да е толкова сполучливо. Нима искаш облагите, без да заплатиш цената им?

Трит не разбра ясно думите му. Знаеше само, че тя трябва да се държи, както се полага.

— Искам да постъпва правилно — настоя той.

— Зная, Трит, зная. Но въпреки това я остави на спокойствие.

Один често сам смъмряше Дюа заради странностите й, но не желаеше Трит да го върши.

— Липсва ти такт, Трит — подмяташе той. Трит не знаеше какво точно е такт.

А сега… беше минало толкова време от първото им сливане, а бебе-Емоционална все още не се бе родило. Колко още? Бяха чакали доста дълго. А с течение на времето Дюа все повече се усамотяваше.

— Не яде достатъчно — уведоми го Трит.

— Когато настъпи времето… — поде Один.

— Винаги говориш за настъпване на времето, или че още не е настъпило. Най-напред все не намираше време да доведеш Дюа. Сега не намираш време за бебето. Дюа би трябвало…

Но Один се извърна.

— Тя е навън, Трит. Ако искаш да излезеш и да я прибереш, сякаш си й Родител, а не дясна-брънка, направи го. Но ти повтарям — остави я на спокойствие.

Трит отстъпи. Имаше много неща да каже, но не знаеше как да ги изрази.

2а

По някакъв неясен и далечен начин Дюа долавяше недоволството на дясната-брънка от нея и упорството й се засили.

Ако единият, другият или и двамата идваха да я вземат, всичко свършваше със сливане и тя се бунтуваше при тази мисъл. Трит имаше само това наум, както и децата, разбира се; само това желаеше Трит, третото, последното им дете; и всичко се свеждаше до децата и до все още липсващото бебе. А щом пожелаеше сливане, Трит го постигаше.

Когато станеше упорит, Трит властвуваше над триадата. Залавяше се за някаква проста мисъл и не се отказваше от нея, докато накрая Один и Дюа отстъпваха. Но сега тя нямаше да се подчини, нямаше…

Дори не се почувствува нелоялна при тази мисъл. Никога не очакваше да изпита към Один или към Трит силния копнеж, който те хранеха един към друг. Тя можеше да се слива и сама; те постигаха сливане само чрез нейното посредничество (защо тогава това не я издигаше в очите им?) Изпитваше силно удоволствие от тройното сливане; естествено, че го изпитваше, щеше да е глупаво да отрича; но то наподобяваше насладата, която усещаше, преминавайки през повърхността на скала — понякога го правеше скришом. Трит и Один никога не бяха изпитвали и не можеха да изпитат такова удоволствие.

Не, почакайте, Один изживяваше наслада от учението — от интелектуалното си развитие, както той го наричаше. От време на време Дюа изпитваше нещо подобно и това й беше достатъчно, за да разбере значението му; макар да се различаваше от сливането, то можеше да служи като негов заместител, поне доколкото Один можеше да се лиши от сливане.

Но не беше така с Трит. За него съществуваха само сливането и децата. И когато ограниченият му ум се насочеше натам, Один отстъпваше и се налагаше Дюа да се примирява.

Веднъж тя се разбунтува.

— Но какво става, докато се сливаме? Минават часове, понякога дни, преди да се свестим. Какво става през цялото това време?

Трит придоби наскърбен вид.

— Винаги е така. Така трябва да бъде.

— Не ми харесва нищо, което се налага да бъде така. Искам да зная защо.

Один сякаш се смути. Половината си живот прекарваше в смущение.

— Слушай, Дюа — поде той, — необходимо е. Заради… децата. — Сякаш започна да пулсира, когато изрече думата.

— Е, не пулсирай — сряза го Дюа. — Вече сме възрастни, сливали сме се не зная колко пъти и на всички ни е известно, че се прави, за да имаме деца. Можеш направо да го кажеш. Защо отнема толкова време — това искам да разбера?

— Защото е сложен процес — отвърна Один, като продължаваше да пулсира. — Защото е нужна енергия, Дюа, необходимо е много време, за да се създаде дете, и дори когато се сливаме по-продължително, не винаги успяваме. При това нещата се влошават… Не само за нас — прибави той бързо.

— Влошават ли се? — намеси се Трит загрижено, но Один не им разправи нищо повече.

Накрая се роди дете, бебе-Разсъждаващ, което се носеше насам-натам, изредяваше, тримата се прехласваха и дори Один го вземаше и му позволяваше да променя формата си в ръцете му толкова време, колкото отпускаше Трит. Защото именно Трит, разбира се, го инкубира през дългия период на предоформянето; Трит го отдели от себе си, когато пое независимото си съществуване; и Трит се грижеше за него през цялото време.

След това Трит често не беше с тях и това, неизвестно защо, доставяше удоволствие на Дюа. Увлечението на Трит я дразнеше, но увлечението на Один — много странно — й беше приятно. Все по-ясно разбираше неговата… значимост. В Разсъждаващите имаше нещо, което им даваше възможност да отговарят на въпроси, а някак си у Дюа непрекъснато се пораждаха въпроси към него. Той й отговаряше с по-голяма готовност, когато Трит не присъствуваше.

— Защо продължава толкова дълго, Один? Не ми харесва да се сливам и след това да не зная какво е ставало в продължение на няколко дни.

— В пълна безопасност сме, Дюа — отговори й Один. — Хайде, нали никога нищо не ни се е случвало? Нали не си чула някога да е станало нещо с друга триада? Освен това не бива да задаваш въпроси.

— Защото съм Емоционална ли? Защото другите Емоционални не задават въпроси?… Ако искаш да знаеш, не мога да понасям другите Емоционални и искам да питам.

Напълно добре съзнаваше, че Один я гледа, сякаш никога не е виждал друга толкова привлекателна личност, и че ако Трит беше с тях, веднага щяха да започнат сливане. Дори си позволи да изредее — не много, но доловимо, със съзнателно кокетство.

— Навярно няма да разбереш обяснението, Дюа. Необходима е много енергия, за да се запали нова искрица живот.

— Често споменаваш енергията. Какво е тя точно?

— Ами онова, с което се храним.

— Защо тогава не казваш храна?

— Защото храна и енергия не са съвсем едно и също. Нашата храна идва от Слънцето и това е вид енергия, но има и други видове енергия, които не са храна. Когато се храним, трябва да се разстелем и да абсорбираме светлината. Най-трудно е за Емоционалните, защото те са значително по-прозрачни; с други думи светлината се стреми да преминава през тях вместо да се абсорбира.

Дюа си помисли, че е прекрасно да ти го обяснят. В същност знаеше онова, което й описваше, но не познаваше точните думи, дългите научни термини, известни на Один. С обясненията всичко, което се случваше, ставаше по-ясно и по-смислено.

Сега като възрастна вече не се боеше от детинските закачки, споделяше престижа като част от триадата на Один и понякога се опитваше да се присъединява към другите Емоционални, да издържа на брътвежа и стълпяванията им. Все пак от време на време изпитваше нужда да се нахрани по-обилно, отколкото обикновено, а и това спомагаше за по-добро сливане. Имаше някаква радост — понякога тя почти започваше да изпитва удоволствието, което другите получаваха — в това да се плъзгаш и наместваш, за да се подложиш на слънчевата светлина; в чревоугодническото свиване и уплътняване, за да абсорбираш по-ефикасно и по-пълно топлината.

Но Дюа се задоволяваше с малко, докато другите сякаш никога не успяваха да се нагълтат достатъчно. При тях се получаваше някакво лакомо гърчене, което Дюа не можеше да постигне и накрая въобще не можеше да понася.

Затова Разсъждаващите и Родителите толкова рядко излизаха на повърхността. Тяхната плътност им даваше възможност набързо да се нахранят и да се приберат. Емоционалните се гърчеха на Слънцето с часове, защото макар да се хранеха по-бавно, те в същност се нуждаеха от повече енергия от другите — поне за сливането.

— Емоционалната дава енергията — бе обяснил Один (като така пулсираше, че сигналите му едва се разбираха), — Разсъждаващия — семето, а Родителя осигурява инкубатора.

След като го разбра, в неодобрението на Дюа започна да се примесва известно забавление, когато наблюдаваше как другите Емоционални поглъщат червеникавата слънчева светлина. Тъй като те никога не задаваха въпроси, тя беше уверена, че не знаят защо го правят и не можеха да разберат, че има нещо неприлично в трептящата им кондензация и в начина, по който накрая с подхилвания се спускаха долу… на път към добро сливане, разбира се, с много излишна енергия.

Понасяше също раздразнението на Трит, когато слизаше без завихрената мъглявост — признак, че се е нахранила добре. И защо се оплакваха? Разредеността, която си запазваше, означаваше по-изкусно сливане. Може би не размъкнато и лакомо, както се получаваше при другите триади, но беше сигурна, че от по-голямо значение е ефирността. И все пак накрая малкият-десен и малкият-ляв се появиха, нали?

Разбира се, основният проблем беше бебето-Емоционална, малката-средна. За нея трябваше повече енергия, а Дюа никога нямаше достатъчно.

Дори Один започна да й го подмята.

— Не набираш достатъчно слънчева светлина, Дюа.

— Набирам — отвърна бързо Дюа.

— Триадата на Джиниа — съобщи й Один — току-що е създала Емоционална.

Дюа не обичаше Джиниа. Никога не бе изпитвала добри чувства към нея. Беше празноглава дори за една Емоционална.

— Предполагам, че се хвали — подхвърли надменно Дюа. — У нея няма никаква деликатност. Вероятно казва: „Не би трябвало да го споменавам, скъпа, но не можеш да отгатнеш какво взеха, че направиха моята лява-брънка и моята дясна-брънка…“ — Имитираше треперливото сигнализиране на Джиниа с превъзходна точност и Один се развесели. Но рече:

— Джиниа може и да е тъпачка, но е създала малка-средна, и Трит е разстроен. Ние се опитваме много по-отдавна от тях…

Дюа се извърна.

— Поглъщам толкова слънце, колкото успявам да понеса. Храня се, докато се натъпча и не мога да помръдна. Не разбирам какво искате от мен.

— Не се ядосвай — продължи Один. — Обещах на Трит да ти поговоря. Той си мисли, че ме слушаш…

— О, Трит смята за странно, че ми обясняваш науката. Той не разбира… Искаш ли средна-брънка като другите?

— Не — отвърна сериозно Один. — Ти не си като другите и съм доволен, че е така. А щом се интересуваш от онова, за което говорят Разсъждаващите, позволи да ти обясня нещо. Слънцето вече не ни доставя толкова храна, колкото в миналото. Светлинната енергия е по-малко и е необходимо по-продължително да се стои на нея. Раждаемостта намалява отдавна и населението на света е само част от предишното.

— С нищо не мога да помогна — възрази непокорно Дюа.

— Може би Твърдите ще успеят да направят нещо. Техният брой също намалява…

— Те продължават ли пътя? — прояви внезапно интерес Дюа.

Винаги си бе мислила, че Твърдите са безсмъртни; че не се раждат; че не умират. Кой например бе виждал някога твърдо-бебе? Те нямаха деца. Не се сливаха. Не се хранеха.

— Предполагам, че продължават пътя — отвърна замислено Один. — Никога не ми говорят за себе си. Не съм сигурен дори как се хранят, но все някак го правят. И се раждат. Има нов Твърд, още не съм го виждал… Но това няма значение. Важното е, че разработват изкуствена храна.

— Известно ми е — прекъсна го Дюа. — Опитвала съм я.

— Опитвала си я? Не знаех.

— Група Емоционални говореха за нея. Разправяха, че един от Твърдите търсел доброволци да я опитат и глупачките ги беше страх. Казваха, че навярно ще ги превърне завинаги в Твърди и никога повече няма да могат да се сливат.

— Каква глупост — възкликна енергично Один.

— Разбира се. Затова заявих, че съм готова да я опитам. Накарах ги да млъкнат. Толкова трудно ги понасям, Один.

— И каква се оказа?

— Отвратителна — отвърна Дюа с чувство. — Груба и горчива. Естествено, не го казах на другите Емоционални.

— Аз също я опитах. Не беше толкова лоша — сподели Один.

— Разсъждаващите и Родителите не обръщат внимание на вкуса на храната.

— Тя все още е експериментална — добави Один. — Твърдите работят усилено, за да я подобрят. Особено Естуолд… същият, за когото ти споменах преди, новия, още не съм го виждал… Той работи над нея. Понякога Лостън ми говори за него, сякаш е специален индивид; много голям учен.

— Как така никога не си го виждал?

— Аз съм само мек. Нали не мислиш, че всичко ми показват и разправят? Предполагам, че все някой ден ще го видя. Разработил е нов източник на енергия, който може да спаси всички ни…

— Не желая изкуствена храна — прекъсна го Дюа и внезапно се отдалечи.

Случило се бе толкова отдавна и Один не бе споменавал повече за Естуолд, но тя знаеше, че отново ще заговори за него и точно за това си мислеше горе сред светлината на залеза.

Веднъж видя тази изкуствена храна; блестяща сфера светлина, нещо като малко слънце, поставено от Твърдите в специална пещера. Още усещаше горчивия й вкус.

Щяха ли да я подобрят? Да я направят по-вкусна? Дори апетитна? И щеше ли да се наложи тогава да я яде, да се тъпче с нея, докато засищането предизвика почти непреодолимо желание да се слива?

Боеше се от това самопораждащо се чувство. По-различно беше, когато желанието възникваше от комбинираното трескаво стимулиране на лявата-брънка и дясната-брънка. Именно естествената му поява щеше да означава, че е узряла за създаване на малката-средна. А тя… тя не го искаше!

Измина доста време, преди да признае пред себе си. Не желаеше малката-средна! След като се родят трите деца, неизбежно щеше да настъпи времето да продължат пътя, а тя не искаше това да стане. Спомни си деня, в който нейният Родител я бе оставил завинаги и на нея това никога не трябваше да й се случи. Твърдо го бе решила.

Другите Емоционални не се безпокояха, защото бяха прекалено празноглави, за да се замислят, но тя се различаваше от тях. Беше странната Дюа, лява-Емоционална; така я наричаха; предпочиташе да е различна. Докато не се роди третото дете, нямаше да продължи пътя; щеше да живее.

Затова няма да има третото дете. Никога. Никога!

Но как да го предотврати? И как да не допусне Один да разбере? Ами ако Один се досети?

2б

Один изчакваше Трит да направи нещо. Беше почти сигурен, че той няма да се втурне на повърхността да търси Дюа. За да го направи, трябваше да остави децата, а това винаги го затрудняваше. Трит почака известно време мълчаливо, а когато излезе, се отправи към нишата на децата.

Один изпита почти облекчение, когато Трит излезе. Не напълно, разбира се, защото Трит беше ядосан, затвори се в себе си, личният им досег отслабна и се надигна преградата на недоволството. Неволно Один изпадна в меланхолия. Сякаш ритъмът на живота стана по-бавен.

Понякога си задаваше въпроса дали и Трит изпитва същото чувство… Не, беше несправедливо. Трит имаше специалните си отношения с децата.

А що се отнася до Дюа, кой можеше да каже какво изпитва тя? Емоционалните бяха толкова различни, че караха левите и десните да изглеждат еднакви във всичко, освен по разум. Но дори и като се вземе предвид капризното им поведение, кой би казал какво чувствува Дюа… специално Дюа?

Именно поради това Один изпита почти облекчение, когато Трит излезе — защото ставаше въпрос за Дюа. Създаването на третото дете наистина се забавяше твърде дълго, а Дюа вместо да се поддава на убеждаване, ставаше все по-упорита. Один също започваше да изпитва нарастващо безпокойство, което не можеше точно да определи и може би се налагаше да поговори за това с Лостън.

Отправи се към пещерите на Твърдите, забърза, като превърна движенията си в непрекъснато преливане, което не беше така лишено от достойнство като странно възбуждащата смесица от поклащания и втурвания, характеризираща походката на Емоционалните или развеселяващото тежко преместване на Родителите…

(Представи си как Трит подскачаше след бебето-Разсъждаващ, което естествено, в тази си възраст беше почти толкова плъзгаво, колкото Емоционалните, и как Дюа трябваше да му прегради пътя и да го върне, а Трит се колебаеше дали да разтърси малкото късче живот или да го обгърне с веществото си. От самото начало Трит изредяваше по-ефикасно заради бебетата, отколкото за Один, а когато го подкачаше, той отвръщаше сериозно, защото, естествено, му липсваше чувство за хумор за тези неща. „Но децата се нуждаят повече от изредяването ми“.)

Один егоистично се наслаждаваше на собствената си лееща се походка, мислеше, че е грациозна и че прави добро впечатление. Беше го споменал веднъж на Лостън, на когото като на Твърд учител доверяваше всичко, а Лостън му отвърна:

— Не ти ли се струва обаче, че Емоционалните и Родителите смятат същото за собствените си походки? Щом всеки от вас мисли различно, постъпва различно, не трябва ли и по различен начин да изпитва удоволствие? Знаеш ли, триадата не изключва индивидуалността.

Один не беше уверен, че разбира какво е индивидуалност. Означаваше ли това да си сам? Твърдите, естествено, бяха винаги сами. При тях нямаше триади. Как го понасяха?

Один беше все още доста млад, когато се повдигна този въпрос. Отношенията му с Твърдите едва започнаха и внезапно го порази мисълта, че не знае със сигурност дали при тях няма триади. Този факт се разправяше сред Меките като обикновена легенда, но доколко вярна беше тя? Один поразмисли и реши, че трябва да пита, а не да приема нещата на доверие.

— Вие ляв ли сте или десен, сър? — попита той.

(По-късно Один винаги започваше да пулсира при спомена за този въпрос. Колко невероятно наивно беше да го зададе и твърде малко успокоение имаше във факта, че всеки Разсъждаващ рано или късно го задаваше на някой Твърд… обикновено по-рано.)

— Нито едното, нито другото, малък-ляв — напълно спокойно му отвърна Лостън. — Сред Твърдите няма леви и десни.

— Или средни… Емоционални?

— Или средни-брънки? — Твърдия промени формата на постоянната си сетивна област по начин, който по-късно Один бе започнал да свързва с развеселяване или удоволствие. — Не. Няма и средни-брънки. Твърдите са само един вид.

Один трябваше да попита. Изплъзна му се неволно, независимо от желанието му.

— Но как го понасяте?

— При нас положението е различно, малък-ляв. Свикнали сме.

Можеше ли Один да се примири с подобно нещо? Досега животът му се изплъзваше от семейната триада и твърдо знаеше, че в недалечното бъдеще щеше да образува собствена триада. Какво беше животът без триада? Понякога се задълбочаваше в този въпрос. Замисляше се дълбоко за всичко, което изникваше. Понякога успяваше да зърне вероятното му значение. Че например Твърдите имаха само себе си; нито ляв-брат, нито десен-брат, нито средна-сестра, нито сливане, нито деца, нито Родители. Притежаваха само разум, само изследването на Вселената.

Навярно това им беше достатъчно. Когато поотрасна, Один започна да разбира какво е задоволство от изследванията. Беше почти достатъчно… почти достатъчно, но тогава се замисляше за Трит и Дюа и решаваше, че дори цялата Вселена извън тях не би го задоволила.

Освен ако… Странно беше, но понякога му се струваше, че може да настъпи време, положение, условия, когато… Но мигновеният проблясък, или по-скоро проблясък от проблясъка, се губеше, изчезваше. И все пак след време се връщаше и напоследък му се струваше, че се засилва и че ще се застои почти достатъчно дълго, за да го улови.

Но сега нищо подобно не биваше да го занимава. Трябваше да се погрижи за Дюа. Вървеше по добре познатия път, по който най-напред го бе превел неговият Родител (както Трит скоро щеше да поведе собствения им млад Разсъждаващ, тяхното бебе-ляв.)

И естествено, веднага отново потъна в спомени.

Тогава се боеше. Имаше и други Разсъждаващи, всичките пулсираха, проблясваха и променяха формата си въпреки сигналите на Родителите, които се разнасяха от всички страни, да стоят непроменени и гладки, за да не посрамват триадата. Един малък-ляв, другар по игри на Один, бе изредял по бебешки и не искаше да се оправи въпреки всички усилия на ужасно смутения си родител. (След това стана напълно нормален ученик… Макар да не можеше да се мери с него, както Один несъзнателно установяваше със значително самодоволство.)

През този първи учебен ден се запознаха с голям брой Твърди. Спираха при всеки, за да може режимът на вибрации на младия Разсъждаващ да се запише по няколко специализирани начина и да се вземе решение дали да го приемат за обучение или да изчака още един интервал; а ако го одобрят, да се определи за какво обучение. Когато се приближи един от Твърдите, Один с отчаяно усилие се самоизглади и се задържа, без да се поклаща.

Твърдия каза (и първия звук на странните тонове в гласа му едва не разколебаха решението на Один да порасне):

— Този Разсъждаващ се сдържа доста здраво. Как се зовете, леви?

За първи път назоваваха Один „ляв“ без никакво умалително и той се почувствува още по-стегнат, когато успя да отговори:

— Один, Твърд сър — използувайки учтивото обръщение, както грижливо го бе научил Родителя му.

Один смътно си спомняше, че го разведоха из пещерите на Твърдите с тяхното оборудване, машини, библиотеки, безсмислени струпвания на образи и звуци. Спомняше си по-скоро вътрешното си чувство на отчаяние, отколкото действителните си усещания. Какво щяха да правят с него?

Неговият Родител му беше казал, че ще учи, но той не разбираше какво в същност означава „да учи“ и когато попита Родителя си, оказа се, че възрастният също не знае.

Измина известно време, преди да го разбере и да изпита удоволствие от ученето, голямо удоволствие, но примесено с известна тревога.

Твърдия, който пръв го бе нарекъл „ляв“, стана и първия му учител. Научи го да тълкува записите на вълните, така че след известно време неразбираемият на пръв поглед код се превърна в думи; толкова ясни като думите, които образуваше със собствените си вибрации.

По-късно обаче първият не се появи и го пое друг Твърд. Мина известно време, преди Один да забележи. През ранните дни трудно отличаваше един Твърд от друг, не правеше разлика между гласовете им. Но след това го установи. Малко по малко се увери и се разтрепера от промяната. Не разбираше значението й. Накрая събра кураж и попита:

— Къде е учителят ми, Твърд, сър?

— Гамалдан ли? Няма повече да се занимава с теб, леви.

За миг Один онемя. После каза:

— Но нали Твърдите не продължават пътя… — не успя да довърши изречението си, задави се.

Новият Твърд беше пасивен, нищо не говореше, нищо не му съобщаваше Один установи, че винаги беше така. Те никога не говореха за себе си. Свободно разискваха всеки друг въпрос. По отношение на самите тях — нищо.

От десетки косвени улики Один неволно стигна до заключението, че Твърдите също продължават пътя; че не са безсмъртни (а толкова Меки смятаха, че несъмнено са такива). Но никога Твърд не бе споменавал подобно нещо. Понякога Один и другите ученици Разсъждаващи обсъждаха колебливо, стеснително този въпрос. Всеки излагаше някакъв дребен факт, който неумолимо сочеше, че Твърдите са смъртни, но те се озадачаваха и не желаеха да стигнат до очевидното заключение, затова се отказваха да мислят повече.

Твърдите изглежда нямаха нищо против намеците, че са смъртни. Не правеха нищо, за да го скрият. Но никога не говореха за това. Ако им зададеха въпроса прямо (понякога неизбежно ставаше и това), не отговаряха; нито отричаха, нито потвърждаваха.

А щом продължаваха пътя, трябваше и да се раждат, но и по този въпрос не даваха никакви обяснения, а Один никога не бе виждал млад Твърд.

Один смяташе, че Твърдите получават енергия от скалите вместо от Слънцето — поне, че приемат в телата си стрити на прах черни скали. Някои от другите ученици мислеха по същия начин. Трети доста енергично го отхвърляха. Не можеха да стигнат до окончателно решение, защото никой никога не ги бе виждал да се хранят, а Твърдите въобще не говореха по този въпрос.

Накрая Один прие, че въздържаността им е присъща… част от самите тях. Навярно, мислеше си той, това е резултат от тяхната индивидуалност, от това, че не образуват триади. Около тях се оформяше някаква черупка.

Но тогава Один научи толкова важни неща, че въпросите за личния живот на Твърдите се превърнаха в нещо незначително. Научи например, че целият свят се свива… намалява…

Каза му го Лостън, новият учител.

Один го запита за незаетите пещери, които се простираха до безкрайност в дълбините на планетата, и Лостън изглежда изпита задоволство.

— Страх ли те е да питаш за това, Один?

(Вече беше Один, а не онова общо обръщение като към ляв. Почти се гордееше да слуша как Твърд го назова по име. Много от тях го правеха. Один беше извънредно паметлив и като го наричаха по име, изглежда признаваха качествата му. Не веднъж Лостън бе изразявал задоволство, че му е ученик.)

Один действително се боеше и след кратко колебание си го каза. Недостатъците винаги по-лесно се признаваха пред Твърдите, отколкото пред другите Разсъждаващи; много по-лесно, отколкото да ги разкриеш на Трит, беше немислимо да се изповяда на Трит… Това се случи в дните, преди да се появи Дюа.

— Защо питаш тогава?

Один отново се поколеба. После каза:

— Страхувам се от незаетите пещери, защото когато бях малък ми разправяха, че в тях се крият всякакви чудовища. Но не зная нищо от собствен опит; известно ми е само каквото са ми разправяли други младежи, а те също не могат да имат непосредствени познания. Исках да науча истината и желанието ми нарастваше, докато сега изпитвам повече любопитство, отколкото страх.

Лостън изглеждаше доволен.

— Добре! Любопитството е полезно, а страхът — излишен. Вътрешното ти развитие е превъзходно, Один, и запомни, че само то е от значение във важните неща. Нашата помощ е допълнителна. Тъй като искаш да знаеш, не е трудно да ти кажа, че незаетите пещери действително пустеят. Празни са. В тях няма нищо освен някои незначителни предмети, изоставени в минали времена.

— Кой ги е изоставил, Твърд сър? — Один с неудобство се чувствуваше принуден да употребява почтително обръщение, винаги щом ставаше явно въпрос за познания, които му липсваха, а другият притежаваше.

— Хората, живели в тях на времето. В миналото, преди хиляди цикли, когато е имало много хиляди Твърди и милиони Меки. Сега ние сме по-малко, отколкото преди, Один. Понастоящем живеят близо триста Твърди и по-малко от десет хиляди Меки.

— Защо? — запита Один поразен. (Бяха останали само триста Твърди. Това представляваше явно признание, че Твърдите също продължават пътя, но сега не беше време да се мисли по този въпрос.)

— Защото енергията намалява. Слънцето изстива. С всеки цикъл става все по-трудно да се ражда и да се живее.

(Ами това не показваше ли, че Твърдите също раждат? Не означаваше ли, че и Твърдите разчитат на Слънцето за храната си, а не на скалите? Один скри тази мисъл в паметта си и престана да се занимава с нея.)

— Това ще продължи ли? — попита той.

— Слънцето ще се смалява, докато загине, Один, и някой ден вече няма да ни дава храна.

— Означава ли това, че всички ние — Твърдите и Меките, ще продължим пътя?

— А какво друго би могло да означава?

— Не можем всички да продължим пътя. Щом се нуждаем от енергия, а Слънцето наближава края си, трябва да намерим други източници. Други звезди.

— Но, Один, всички звезди ще загинат. Вселената загива.

— Щом звездите загиват, няма ли храна другаде? Няма ли друг източник на енергия?

— Не, всички източници на енергия в цялата Вселена загиват.

Один се замисли непокорно и после каза:

— Тогава да търсим други вселени. Не бива да се предаваме, само защото Вселената загива. — Трептеше, когато го изрече. Започна да се разплува с напълно непростима неучтивост, докато се изду полупрозрачен до по-големи размери от Твърдия.

Но Лостън изрази само изключителното си задоволство.

— Прекрасно, ляв-скъпи. Другите трябва да го чуят — заключи той.

Один спадна до нормални размери, обзет от смесица на смущение и задоволство, защото го бяха нарекли „ляв-скъпи“, обръщение, което никой дотогава не бе използувал към него… с изключение на Трит, разбира се.

Наскоро след това сам Лостън им доведе Дюа. Один си бе задал лениво въпроса дали няма известна връзка със случилото се, но след известно време интересът му прегоря. Трит често повтаряше, че неговото застъпничество пред Лостън е станало причина да се появи Дюа, затова Один се отказа да мисли по въпроса. Беше прекалено объркващо.

Но ето, че отново се отправяше към Лостън. Дълго време бе изминало от онези дни, когато за първи път научи, че Вселената загива и че (както се оказа) Твърдите полагат решителни усилия, за да запазят живота си. Сам той бе станал специалист в много области и Лостън признаваше, че в областта на физиката има твърде малко неща от полза за Мек, на които би могъл да го научи. Трябваше да се обучават и други млади Разсъждаващи, затова не се срещаше толкова често с Лостън, колкото на времето.

Один намери Лостън с двама полуизраснали Разсъждаващи в залата на излъчванията. Лостън веднага го видя през стъклото и излезе, като внимателно затвори вратата след себе си.

— Ляв-скъпи — приветствува го той, като протегна крайниците си в приятелски жест (така че Один — както толкова често в миналото — изпита извратеното желание да го докосне, но се въздържа). — Как си?

— Не исках да ви прекъсвам, Лостън-сър.

— Да ме прекъснеш? Онези двамата ще се оправят много добре сами за известно време. Навярно са доволни от излизането ми, защото съм сигурен, че ги уморявам с прекалено много приказки.

— Глупости — възрази Один. — Винаги сте ме омайвали и съм уверен, че и с тях е така.

— Добре, добре. Много мило, че го казваш. Виждам те често в библиотеката, чувам от другите, че се справяш добре в напредналия курс и тогава започва да ми липсва моят най-добър ученик. Как е Трит? Все така родителски упорит ли е, както винаги?

— Става все по-упорит с всеки изминал ден. Той е силата на триадата.

— А Дюа?

— Дюа? Дошъл съм… Знаете, че тя е доста необикновена.

— Да — кимна Лостън, — известно ми е.

Този негов израз Один свързваше с тъга.

Той изчака малко, после реши да изложи нещата прямо.

— Лостън-сър, дали не ни я доведохте на нас с Трит, защото е особена?

— Би ли се изненадал? — попита Лостън. — Ти самият си твърде необикновен, Один, и многократно си ми казвал, че и Трит е такъв.

— Да — отвърна Один убедено. — Такъв е.

— Тогава не е ли редно триадата ви да включва и странна Емоционална?

— Има много начини да бъдеш необикновен — рече замислено Один. — В известно отношение странното поведение на Дюа не се нрави на Трит, а мен ме безпокои. Мога ли да се посъветвам с вас?

— Винаги.

— Тя не обича… да се слива.

Лостън слушаше сериозно; не даваше никакъв признак да е смутен.

— Прави й удоволствие, когато се сливаме — продължи Один, — но не винаги е лесно да я убедим.

— Какво мисли Трит по отношение на сливането? — попита Лостън. — Искам да кажа, с изключение на прякото удоволствие? Какво означава то за него освен удоволствие?

— Децата, разбира се — отвърна Один. — Аз ги обичам и Дюа ги обича, но Трит е Родител. Разбирате ли?

(Внезапно на Один му се стори, че Лостън не би могъл да разбере всички тънкости на триадата.)

— Опитвам се да разбера — увери го Лостън. — Струва ми се, че в такъв случай сливането дава на Трит нещо повече от чисто удоволствие. А какво е твоето отношение? Какво извличаш ти от него освен насладата?

Один се замисли.

— Струва ми се, че знаете. Някакъв умствен подем.

— Да, имам представа, но исках да се уверя, че и ти го разбираш. Да съм сигурен, че не си забравил. Често си ми разправял, че след сливане със странната загуба на време — когато, трябва да призная, понякога не съм те виждал за доста продължителни периоди — внезапно си започвал да разбираш много неща, които преди са ти изглеждали неясни.

— Сякаш в промеждутъка умът ми е продължавал да работи — обясни Один. — Като че ли това време — макар да не съзнавам как е минало и да губя представа за съществуването си — ми е било необходимо; време, през което съм могъл да мисля по-задълбочено и напрегнато, без да ме разсейва по-малко интелектуалната страна на живота.

— Да — съгласи се Лостън, — и се връщаш с количествен скок в разбирането. Нещо обичайно за младите Разсъждаващи, макар да се налага да призная, че никой не е напредвал с такива големи скокове като теб. Убеден съм, че никой Разсъждаващ в историята ни не го е постигал.

— Наистина ли? — попита Один, като се опитваше да не изглежда прекалено възгордян.

— От друга страна, мога и да греша… — Лостън сякаш се развесели от внезапното му избледняване, — но това няма значение. Важното е, че ти, също като Трит, получаваш от сливането нещо извън чистото удоволствие.

— Да. Напълно сигурно.

— А какво получава Дюа освен насладата?

Последва продължително мълчание.

— Не зная — призна Один.

— Никога ли не си я питал?

— Никога.

— Но тогава — продължи Лостън, — ако тя получава само наслада, а вие с Трит извличате и нещо допълнително, защо и тя да го желае така силно както вас двамата?

— Другите Емоционални изглежда не се нуждаят… — поде отбранително Один.

— Другите не са като Дюа. Доста често си ми го казвал и струва ми се, със задоволство.

Один се почувствува засрамен.

— Мислех си да не е нещо друго.

— Какво би могло да бъде?

— Трудно е да се обясни. Ние в триадата се познаваме; усещаме се; в някои отношения и тримата сме част от един единствен индивид. Някаква неясна личност, която се появява и изчезва. Това е по-скоро нещо несъзнателно. Ако мислим твърде съсредоточено, го загубваме, така че никога не успяваме да видим подробностите. Ние… — Один се запъна безнадеждно. — Трудно е да се обясни триадата на някого…

— Въпреки това се опитвам да разбера. Смяташ, че си доловил нещо от вътрешното съзнание на Дюа, което тя се опитва да крие, така ли е?

— Не съм сигурен. Впечатлението е съвсем неясно, само понякога го долавям с някакво кътче на съзнанието си.

— Е?

— Мисля си, че Дюа не желае да имаме бебе-Емоционална.

Лостън го изгледа трезво.

— Досега имате само две деца, струва ми се. Малък-ляв и малък-десен.

— Да, само две. Нали знаете, трудно се създава Емоционална.

— Известно ми е.

— А Дюа не желае да абсорбира необходимата енергия. Дори не се опитва. Излага различни причини, но не вярвам на никоя от тях. Струва ми се, че има някакво съображение да не желае Емоционална. Самият аз — щом Дюа не иска да имаме трето бебе за известно време, бих я оставил на спокойствие. Но Трит е Родител и иска бебето; трябва да го има; и някак си не мога да го разочаровам, нито дори заради Дюа.

— Ако Дюа има разумно основание да не желае създаването на Емоционална, това ще бъде ли от значение за теб?

— За мен — да, но не и за Трит. Той не разбира подобни неща.

— Но ще положиш ли известни усилия, за да го накараш да потърпи?

— Да, ще го направя — поне за колкото време успея.

— Не си ли се замислял — поде Лостън, — че никой Мек — той се поколеба, сякаш търсеше подходяща дума и все пак използува обичайният израз на Меките — никога не продължава пътя, преди да се родят децата… всичките… като бебето-Емоционална е последно.

— Да, зная. — Один се зачуди как Лостън може да сметне, че не му е известен толкова елементарен факт.

— В такъв случай раждането на бебето-Емоционална означава, че наближава времето да се продължи пътя.

— Обикновено настъпва едва след като Емоционалната израсне достатъчно…

— Но все ще се наложи да се продължи пътя. Не е ли допустимо Дюа да не го желае?

— Как е възможно, Лостън? Когато настъпи времето да се продължи пътя, то е същото както, когато дойде време за сливане. Как можеш да не искаш?

(Твърдите не се сливаха; навярно не разбираха.)

— Да предположим, че Дюа просто не желае никога да продължи пътя? Какво ще кажеш в такъв случай?

— Но нали накрая все пак трябва да продължим пътя? Ако Дюа само се стреми да забави последното дете, бих отстъпил и дори навярно ще убедя Трит да почака. Но ако въобще не го желае… това не може да се допусне.

— А защо?

Один се замисли.

— Не мога да кажа, Лостън-сър, но зная, че се налага да продължаваме пътя. С всеки изминал цикъл го осъзнавам все по-добре и го чувствувам все по-силно, а от време на време си мисля, че почти разбирам защо.

— Понякога ми се струва, че си философ, Один — рече сухо Лостън. — Нека поразмислим. Когато третото бебе се роди и отрасне, Трит ще е отгледал трите си деца и ще очаква да продължи пътя след запълнен живот. Ти ще изпитваш задоволство от наученото и също ще можеш да продължиш пътя след изпълнен с нещо значим живот. А Дюа?

— Не зная — призна Один жално. — Другите Емоционални цял живот прекарват заедно и сякаш извличат някакво удоволствие от празното си бъбрене. Дюа обаче не желае да го върши.

— Е, тя е особена. Няма ли нещо, което да я увлича?

— Обича да слуша, като й разправям за заниманията си — измърмори Один.

— Не се срамувай от това, Один — успокои го Лостън. — Всеки Разсъждаващ говори за заниманията си със своя десен и своята средна. Всички се правите, че не разправяте, но го вършите.

— Но Дюа ме слуша, Лостън-сър — настоя Один.

— Уверен съм, че е така. За разлика от другите Емоционални. А не ти ли се е струвало понякога, че след сливане тя разбира по-добре?

— Да, забелязвал съм го. Макар да не обръщах специално внимание, макар…

— Защото си уверен, че Емоционалните не разбират действително тези неща. Но по всичко личи, че Дюа доста прилича на Разсъждаващ.

(Один погледна смаяно Лостън. Веднъж Дюа му бе разправяла за нещастното си детство, само един път; за пискливите подвиквания на другите; за мръсния прякор, който й бяха измислили — лява-Емоционална. Нима и Лостън го е научил някак си?… Но той го гледаше спокойно.)

— И това съм си мислил понякога — каза Один и после избухна. — Гордея се с нея заради това.

— Няма нищо лошо — увери го Лостън. — А защо не й го кажеш? Щом иска да угажда на разсъждаващото в себе си, защо не я оставиш да го върши? По-интензивно я учи на каквото знаеш. Отговаряй на въпросите й. Ще се посрами ли с това триадата ви?

— Не ме е грижа и да се посрами… Но защо пък в същност? Трит ще го сметне за загуба на време, но с него ще се справя.

— Обясни му, че ако Дюа получи нещо повече от живота и изпита по-пълно чувство за достижение, може би няма да се страхува да продължи пътя, както се бои сега, и навярно ще прояви повече готовност относно бебе-Емоционална.

Силното предчувствие на Один за неизбежна катастрофа, сякаш се разсея.

— Прав сте — изрече той забързано. — Чувствувам, че сте прав, Лостън-сър, толкова много неща разбирате. След като ръководите Твърдите, как е възможно все още да не успяваме с проекта за другата вселена?

— Аз ли? — Лостън се развесели. — Забравяш, че сега ни ръководи Естуолд. Той е истинският герой на проекта. Нямаше да стигнем доникъде без него.

— О, да — за миг Один се обърка. Все още не беше виждал Естуолд. В същност не познаваше никой Мек, който действително да го е виждал, макар някои да разправяха, че понякога са го зървали отдалеч. Естуолд беше нов Твърд, нов поне в това, че когато Один беше млад, не бе чувал никога да го споменават. Дали това не означаваше, че Естуолд е бил млад Твърд, дете-Твърд, по времето, когато Один е бил дете-Мек?

Нямаше значение. Сега Один изпитваше желание да се прибере у дома. Не биваше да докосва Лостън от благодарност, но можеше отново да му благодари и да си тръгне бързо, изпълнен с радост.

В доволството му се примесваше малко егоизъм. То не съдържаше само далечната перспектива да се роди бебе-Емоционална и мисълта, че Трит ще бъде удовлетворен. Нито само възможността, че Дюа ще изпита чувството на запълнен живот. За него в този миг беше важна очакваната радостна, близка възможност. Щеше да преподава. Уверен беше, че никой друг Разсъждаващ не е в състояние да изпита подобно удоволствие, защото никой друг нямаше в триадата си Емоционална като Дюа.

Щеше да е прекрасно — само ако накара Трит да разбере, че това е необходимо. Трябваше да поговори с него, да го убеди някак да прояви търпение.

2в

Трит никога не се бе чувствувал по-нетърпелив. Не се преструваше, че разбира защо Дюа постъпва така. Не искаше дори да се опитва. Пукната пара не даваше. Никога не му беше ясно защо Емоционалните постъпват по един или по друг начин. А Дюа не вършеше нищо като другите.

Тя не мислеше за важните неща. Вглеждаше се в Слънцето. Но изредяваше така, че светлината и храната само преминаваха през нея. После разправяше, че било красиво. Това не беше основното. Същественото бе да се храни. Какво красиво имаше в храненето?

Винаги настояваше да се сливат по-различно. Веднъж каза:

— Нека най-напред да поприказваме. Никога не си говорим за това. Не се замисляме.

Один винаги подхвърляше:

— Остави я да прави, каквото иска, Трит. По-добре е.

Один неизменно проявяваше търпение. Смяташе, че нещата ще се оправят, ако поизчакат. Или пък искаше да пообмисли.

Трит не беше сигурен дали разбира какво иска да каже Один с думите „да пообмислим“. Струваше му се, че са само оправдание за Один да не върши нищо.

Както самото довеждане на Дюа. Один все още щеше да обмисля. А Трит направо отиде и поиска. Така трябваше да се постъпва.

И сега Один не желаеше нищо да предприеме по отношение на Дюа. И какво щеше да стане с бебето-Емоционална, което единствено имаше значение? Щом Один не предприемаше нищо, Трит щеше да се погрижи за това.

В същност вече правеше нещо. Запромъква се по дългия коридор, още докато всички тези мисли се въртяха в главата му. Не съзнаваше, че е стигнал толкова далеч. Това ли означаваше „да пообмислим?“ Е, нямаше да се остави да го уплашат. Нямаше да се върне.

Огледа се с безразличие. Оттук беше пътят към пещерите на Твърдите. Знаеше, че скоро ще мине по него с малкия-ляв. Веднъж Один му беше показал пътя.

Но сега не знаеше какво да прави, когато стигне там. Въпреки това въобще не изпитваше страх. Искаше да има бебе-средна. Нищо не беше по-важно от това. Твърдите ще се погрижат да го получи. Нима не им бяха довели Дюа, когато ги помоли?

Но с кого да сподели? Дали да се обърне към кой да е от Твърдите? Някак неясно бе решил, че няма да обяснява на всеки Твърд. Ще пита за един от тях по име. После с него ще разговаря по проблема.

Помнеше името. Дори си спомняше кога го чу за първи път. Беше по времето, когато малкият-ляв бе пораснал достатъчно, за да може съзнателно да си променя формата. (Какъв забележителен ден! „Один, ела бързо! Енис е съвсем овален и твърд! И го постигна съвсем сам. Дюа, погледни!“ И те се втурнаха при тях. Тогава Енис беше единственото им дете. Толкова дълго трябваше да чакат за второто. Тогава нахлуха в помещението, а малкият се бе разстлал в ъгъла. Огъваше се и се разливаше върху леглото като мокра глина. Один си бе тръгнал, защото беше зает. Но каза: „Отново ще го направи, Трит.“ Наблюдаваха го часове, но не го повтори.)

Трит се обиди, че Один не остана. Щеше да го смъмри, но Один изглеждаше толкова уморен. Върху яйцеобразната му част явно се виждаха бръчки. И не си даде труд да ги изглади.

— Да не би нещо да не е наред, Один? — запита го загрижено.

— Труден ден и не съм сигурен дали ще стигна до диференциалните уравнения преди следващото сливане.

(Трит не си спомняше точните думи на Твърдите. Беше нещо подобно. Один винаги използуваше такива термини.)

— Искаш ли сега да се слеем?

— О, не. Току-що видях Дюа да се отправя нагоре и знаеш какво става, ако се опитаме да я спрем. Няма защо да бързаме. Има един нов Твърд.

— Нов Твърд ли? — подхвърли Трит, без да прояви особен интерес. Общуването с Твърдите привличаше силно Один, но на Трит това не му се харесваше. Один се беше заел много по-сериозно с образованието си — както го наричаше, — от всички други Разсъждаващи в района. Това не беше почтено. Один затъваше твърде много в заниманията си. Дюа прекалено се шляеше сама по повърхността. Никой освен Трит не проявяваше достатъчно интерес към триадата.

— Наричат го Естуолд — осведоми го Один.

— Естуолд? — Трит действително изпита известно любопитство. Навярно защото с тревога долавяше чувствата на Один.

— Не съм го виждал, но всички говорят за него. — Очите на Один се бяха сплескали, както ставаше винаги, когато се вглъбяваше в себе си. — Той отговаря за онази новост, която са получили.

— Каква новост?

— Позитронната пом… Няма да го разбереш, Трит. Имат нещо ново. То ще предизвика революция в света.

— Какво е революция?

— Да се промени всичко.

Трит веднага се обезпокои.

— Не бива всичко да се променя.

— Ще направят всичко по-добро. Различно не винаги означава по-лошо. Както и да е, Естуолд отговаря за това. Много е умен. Усещам го.

— Защо тогава не го обичаш?

— Не съм казал, че не го обичам.

— Долавям, че сякаш не ти харесва.

— Нищо подобно, Трит. Просто някак си… някак си — Один се изсмя. — Ревнувам. Твърдите са толкова умни, че Мекия е нищо в сравнение с тях, но свикнах с това, защото Лостън често ми повтаряше колко съм схватлив… за Мек, предполагам. Но ето, че се появи този Естуолд и дори Лостън изглежда си е загубил ума по него, а аз действително съм нищо.

Трит изду предната си част, колкото да докосне Один, а той вдигна очи и се усмихна.

— Глупаво е от моя страна. Кой го е грижа колко е умен някой Твърд? Нито един от тях си няма Трит.

После и двамата тръгнаха да търсят Дюа. За тяхна изненада тя беше свършила разходката си и се канеше да се спусне. Сливането стана много добре, макар изтеклото време да се оказа само един или два дена. През този период Трит се безпокоеше от сливането. Енис беше толкова малък, че дори краткото отсъствие носеше риск, макар винаги да имаше други Родители да го поемат.

След това Один от време на време отново споменаваше за Естуолд. Винаги го наричаше „новия“, дори и след като изминаха доста дни. Все още не го беше виждал.

— Струва ми се, че го отбягвам — обясни веднъж в присъствието на Дюа, — защото знае толкова много за новото устройство. Не искам да разбера всичко преждевременно. Толкова приятно е да учиш.

— За Позитронната помпа ли?

„Това също е от странностите на Дюа“ — помисли Трит. Безпокоеше го. Тя изговаряше думите на Твърдите почти толкова добре, колкото и Один. Емоционалните не трябваше да бъдат такива.

Трит реши да помоли Естуолд, защото Один бе казал, че е умен. Освен това Один не го бе виждал никога. Естуолд не можеше да му отвърне: „Говорих с Один по въпроса, Трит, и не бива да се безпокоиш.“

Всеки мислеше, че ако говориш с Разсъждаващия, разговаряш с цялата триада. Никой не забелязваше Родителите. Но този път щеше да ги застави да му обърнат внимание.

Намираше се в пещерите на Твърдите и всичко изглеждаше различно. Трит нищо не разбираше. Всичко беше ненормално и ужасяващо. Въпреки това изпитваше силно желание да се срещне с Естуолд, така че не го беше страх. Каза си: „Искам да си имаме нашето малко-средно.“ Това го окуражи достатъчно, за да продължи напред.

Накрая срещна един Твърд. Беше сам; занимаваше се с нещо, беше се навел над него, работеше. Один на времето му бе разправял, че Твърдите винаги работят с техните… какво ли го каза? Трит не помнеше, а и пет пари не даваше.

Придвижи се плавно и спря.

— Твърд-сър — обърна се той към него.

Твърдия вдигна поглед към Трит и въздухът около него затрептя; Один беше споменавал, че понякога става така, когато двама Твърди разговарят помежду си. После Твърдия изглежда наистина видя Трит и каза:

— О, един десен. Какво търсиш тук? Малкия-ляв ли водиш със себе си? Днес ли започва семестърът?

Трит не обърна внимание на въпросите му.

— Къде мога да намеря Естуолд, сър? — попита той.

— Кого да намериш?

— Естуолд.

Твърдия помълча доста време. После заговори:

— Каква работа имаш с Естуолд, десен?

— Трябва да поговоря с него за нещо важно — отвърна упорито Трит. — Да не сте вие Естуолд, Твърд-сър?

— Не, не съм… Как се казваш, десен?

— Трит, Твърд-сър.

— Разбирам. Ти си десният от триадата на Один, нали?

— Да.

Гласът на Твърдия се посмекчи.

— Опасявам се, че засега не ще успееш да се срещнеш с Естуолд. Не е тук. Не може ли някой друг да ти помогне?

Трит не знаеше какво да каже. Остана неподвижен.

— Сега се прибери у дома — подкани го Твърдия. — Поговори с Один. Той ще ти помогне. Нали така? Върви си у дома, десен.

Твърдия се извърна. Беше зает с други дела, нямаше време за него и Трит постоя нерешително. После безшумно премина в друго помещение. Твърдия не вдигна поглед.

Отначало Трит не беше сигурен защо тръгна именно в тази посока. Просто почувствува, че е добре да се отправи натам. После му се изясни. Заобикаляше го леката топлина на храна и той поглъщаше по малко от нея.

Не бе усетил глад, но сега ядеше и то му доставяше удоволствие.

Слънцето не се виждаше. Погледна инстинктивно нагоре, но, разбира се, намираше се в пещера. Въпреки това храната беше по-добра, отколкото на повърхността. Огледа се с любопитство. Най-вече се чудеше, че действително проявява интерес.

Понякога Один му досаждаше, защото се интересуваше от толкова незначителни неща. А самият той — Трит — проявяваше любопитство. Но към нещо, което беше от съществено значение. Внезапно разбра, че наистина е важно. Като светкавица го порази мисълта, че нямаше да го привлече, ако нещо вътре в него не му бе подсказало, че е от значение. Реагира бързо, като се чудеше на собствената си храброст. След известно време се върна по стъпките си. Премина отново покрай Твърдия, с когото разговаря преди.

— Отивам си у дома, Твърд-сър — обади му се той.

Твърдия отвърна нещо неразбрано. Все тъй наведен, той се занимаваше с глупави неща и не виждаше важните.

„Ако Твърдите са толкова велики, могъщи и умни — помисли си Трит, — как е възможно да са и толкова глупави?“

3а

Дюа осъзна, че се е отправила към пещерите на Твърдите. Отчасти, за да си намери занимание, след като Слънцето залезе, нещо, което да я задържи още малко навън от дома, да забави принудата да слуша упреците на Трит и полусмутените, полупримирените предложения на Один. Отчасти и заради привлекателността на самите пещери.

Отдавна я привличаха, в същност още от малка, и се бе отказала да се преструва, че не е така. Предполагаше се, че Емоционалните не изпитват подобно влечение. Понякога малките действително бяха обземани от такова желание — Дюа беше достатъчно възрастна и опитна, за да го знае, — но то бързо заглъхваше, а в противен случай взимаха мерки да го подтиснат.

Макар че, когато тя самата беше дете, упорито продължаваше да се интересува от света, Слънцето, пещерите и… всичко… докато Родителя й казваше:

— Ти си особена, Дюа, скъпа. Ти си странна малка-средна. Какво ли ще стане с теб?

Отначало нямаше никакво понятие какво странно имаше в желанието да узнаеш. Много скоро разбра, че нейният Родител не може да отговаря на въпросите й. Веднъж попита своя ляв-баща, но той не прояви благоразположено недоумение като Родителя й.

— Защо питаш, Дюа? — тросна й се той, като я изгледа с твърд, изпитателен поглед.

Тя избяга уплашена и не го запита повторно.

Един ден друга Емоционална на същата възраст като нея й викна пискливо „лява-Емоционална“, защото бе казала… вече не си спомняше… нещо, което на времето й се стори напълно естествено. Дюа се сконфузи, без да знае защо и попита значително по-стария си ляв-брат какво означава лява-Емоционална. Той се отдръпна смутен… явно се притесни и промърмори:

— Не зная — макар че явно знаеше.

След като поразмисли, тя отиде при Родителя си и го попита:

— Лява-Емоционална ли съм, татко?

— Кой те е нарекъл така, Дюа? — осведоми се той. — Не бива да употребяваш такива думи.

Тя се уви около най-близкия му ръб, помисли малко и рече:

— Лошо ли е?

— Като пораснеш, ще се промениш — отвърна той и се поизду, за да я накара да се залюлее и да затрепти в играта, която винаги бе обичала. Сега обаче не й достави удоволствие, защото беше напълно ясно, че в същност не й отговори. Отдръпна се замислена.

Той каза: „Като пораснеш, ще се промениш“, значи сега беше такава, но каква?

Дори тогава имаше малко истински приятелки сред другите Емоционални. Те обичаха да си шепнат и да се хилят, а тя предпочиташе да се плъзга по натрошените скали и да се наслаждава, като усеща грубата им повърхност. Имаше и някои средни, които бяха по-приятелски настроени от другите и тя не ги намираше толкова заядливи. Дорал например беше глупава като другите, но понякога бъбреше забавно. (Когато порасна, Дорал оформи триада с десния-брат на Дюа и млад-ляв от друг пещерен комплекс, ляв, когото Дюа не харесваше особено. После Дорал се зае да заченат в бърза последователност бебе-ляв, после бебе-десен и не много след това бебе-средна. Също така стана толкова плътна, че в триадата сякаш имаше двама Родители и Дюа си задаваше въпроса дали въобще могат да се сливат… Въпреки това Трит напълно целенасочено непрекъснато й разправяше, че Дорал е спомогнала да се създаде добра триада).

Един ден двете с Дорал си седяха и Дюа я попита с шепот:

— Дорал, знаеш ли какво е лява-Емоционална?

Дорал се изхили, смали се сякаш, за да не я видят, и отвърна:

— Това е Емоционална, която се държи като Разсъждаващ, нали разбираш, като ляв. Ясно ли ти е? Лява-Емоционална. Разбра ли?

Естествено, Дюа разбра прякора. Ставаше очевиден, щом ти го обяснят. И сама щеше да се досети веднага, стига да можеше да си представи подобно състояние на нещата.

— Откъде знаеш? — попита я Дюа.

— Другите момичета ми казаха. — Веществото на Дорал се завихри и движението не се понрави на Дюа. — Грозно е — добави Дорал.

— Защо? — заинтересува се Дюа.

— Защото е грозно. Емоционалните не трябва да се държат като Разсъждаващи.

Дюа никога не си бе представяла подобна възможност, но сега се замисли.

— Защо не трябва да го правят?

— Защото така! Искаш ли да научиш и друго грозно нещо?

— Какво? — Дюа не успя да сдържи любопитството си.

Дорал не каза нищо, но внезапно част от нея се протегна и докосна неподозиращата Дюа, преди тя да успее да се отдръпне. Това не се понрави на Дюа. Тя се отмести и каза:

— Не прави така.

— Знаеш ли какво още е грозно? Да влезеш в скала!

— Не, не е възможно — откликна Дюа. Беше глупаво да го твърди, защото сама често бе прониквала през повърхността на скала и това й харесваше. Но сега, сред кикота на Дорал, изпита отвращение и отрече всичко, дори пред себе си.

— Да, възможно е. Нарича се търкане в скала. Емоционалните лесно го правят. Левите и десните могат да го вършат само като бебета. Когато пораснат, го правят един с друг.

— Не ти вярвам. Измисляш си.

— Казвам ти, че го правят. Познаваш ли Димит?

— Не.

— Познаваш я. Тя е момичето с плътния ръб от пещера С.

— Тя ли е, дето прелива странно?

— Да. Заради плътния си ръб. Тя е. Веднъж влезе цялата в скала — с изключение на плътния си ръб. Позволила на своя ляв-брат да я гледа, а той казал на Родителя им и да знаеш само как си изпати. Никога вече не го повтори.

След този разговор Дюа си отиде доста разстроена. Дълго време не разговаря с Дорал, никога не се сприятелиха отново, но любопитството й бе раздразнено.

Любопитство ли? А защо да не кажеше, че това е нейната лява-емоционалност?

Един ден, когато беше напълно сигурна, че Родителя й не е наблизо, тя самата се сля в една скала, бавно, мъничко само. За първи път опитваше, тъй като беше още много млада и не бе помисляла, че някога ще се осмели да проникне толкова надълбоко. Изпита някаква топлота, но когато се измъкна, струваше й се, че всеки може да познае, сякаш скалата е оставила отпечатък върху нея.

Понякога отново го вършеше — по-смело — и си позволяваше да изпитва по-голямо удоволствие. Разбира се, никога не проникваше много надълбоко. Накрая нейният Родител я хвана, стана му явно неприятно и след това тя стана по-внимателна. Вече беше по-възрастна и със сигурност знаеше, че въпреки подхилването на Дорал, допирът до скала не беше необичайно. Почти всички Емоционални го правеха от време на време, а някои дори открито си признаваха.

Когато поотраснаха, това все по-рядко им се случваше и Дюа вярваше, че никоя от познатите й не го е правила, след като се е присъединила към триада. Една от тайните й беше (с никого не я бе споделяла), че продължава да го върши и че веднъж или два пъти се бе опитвала и след оформянето на триадата. (Тези няколко пъти си бе мислила: „Ами ако Трит разбере?“ Последствията от подобна възможност изглеждаха страховити и това разваляше удоволствието й.)

Тя доста объркано намираше извинения за това — пред себе си — в мъченията, на които я бяха подлагали другите. Виковете „лява-Емоционална“ започнаха да я преследват навсякъде като публично унижение. Имаше период от живота й, през който се принуждаваше да се оттегля в почти монашеско усамотение, за да избяга от тях. По начало имаше склонност към усамотяване, а преследванията я затвърдиха. Когато оставаше сама, намираше утешения в скалите. Нередно или не, това бе действие на самотник, а те я принуждаваха да живее сама.

Поне така си казваше.

Веднъж се опита да отвърне на дразнещите я средни. Викна:

— Вие сте всичките десни-Емоционални, мръсни десни-Емоционални!

Само й се изсмяха и Дюа избяга, объркана и разстроена. Такива бяха наистина. Когато наближеше възрастта за оформяне на триада, почти всяка Емоционална започваше да се интересува от бебета, суетеше се по подобие на Родителите, а това отвращаваше Дюа. Самата тя никога не бе изпитала подобен интерес. Бебетата си бяха бебета; за тях трябваше да се грижат братята-десни.

Подвикванията заглъхнаха, когато Дюа порасна. Помогна й това, че запази момичешката си разредена структура и можеше да се лее с димно завихряне, което никой не успяваше да повтори. А когато все повече леви и десни започнаха да проявяват интерес към нея, другите Емоционални трудно можеха да й се подиграват.

И въпреки това… въпреки това… сега, когато никой не се осмеляваше да говори без уважение за Дюа (защото из всички пещери беше добре известно, че Один е най-забележителният Разсъждаващ от поколението, а Дюа беше негова средна-брънка), тя сама съзнаваше, че е лява-Емоционална и че никога няма да се оправи.

Не го смяташе нередно… не напълно, но понякога се улавяше, че изпитва желание да е Разсъждаващ и тогава се смущаваше. Задаваше си въпроса дали и други изпитват подобни желания… въобще… или понякога… и защо… не искаше да има бебе-Емоционална… отчасти, защото самата не беше истинска Емоционална… и не изпълняваше, както се полага, ролята си в триадата…

На Один не му правеше впечатление, че е лява-Емоционална. Никога не я бе нарекъл така… но му се нравеше интереса, който проявяваше към неговия живот… харесваха му нейните въпроси, обясняваше й и му правеше удоволствие начина, по който го разбираше. Дори я защищаваше, когато Трит започваше да ревнува… е, в същност не ревнуваше… но в упоритото си и ограничено схващане за живота изглежда смяташе, че всичко това не е нормално.

Понякога Один я водеше в пещерите на Твърдите с желанието да се изтъкне пред нея и явно изпитваше удоволствие от факта, че това прави силно впечатление на Дюа. Наистина й правеше силно впечатление — не толкова фактът, че знае много и е интелигентен, а това, че няма нищо против да споделя знанията си. (Спомняше си грубия отговор на своя ляв-баща единствения път, когато го попита нещо.) Никога не бе обичала Один толкова много, колкото когато й позволяваше да споделя живота му… но дори и това беше част от нейната лява-емоционалност.

Навярно (непрекъснато й идваше на ум), именно защото беше такава тя се сближаваше повече с Один и се отдалечаваше от Трит, а това беше една от причините, поради които настойчивостта на Трит я отблъскваше. Один никога не намекваше за това, но вероятно Трит го долавяше неясно, не успяваше да го разбере напълно, но го усещаше достатъчно силно, за да бъде нещастен, без да е в състояние да обясни защо.

Първия път, когато попадна в пещерите на Твърдите, чу двама от тях да разговарят. Естествено, не разбра, че си говорят. Във въздуха се носеше някакво трептене, много бързо, променящо се, което проникваше неприятно дълбоко в нея. Принуди се да се разреди и да го пропуска през себе си.

— Разговарят — обясни й Один и прибави бързо, защото предвиждаше възражението й — по техния си начин. Те се разбират помежду си.

Дюа успя да схване това понятие. Беше още по-възхитително да разбира бързо, защото доставяше такова удоволствие на Один. (Веднъж й каза: „Всички други Разсъждаващи, които познавам, имат само празноглави Емоционални. Аз съм щастливец.“ Тя отвърна: „Но другите Разсъждаващи изглежда харесват празноглавите. Защо си различен от тях, Один?“ Один не отрече, че другите Разсъждаващи предпочитат празноглавите. Добави само: „Никога не съм могъл да го проумея и не смятам, че трябва да се занимавам с това. Ти ми харесваш и съм доволен, че е така.“)

— А ти разбираш ли, когато си говорят Твърдите? — заинтересува се тя.

— Не съвсем — отговори Один. — Не усещам достатъчно бързо промените. Понякога успявам да почувствувам какво казват, дори без да разбирам, особено след синтез. Само от време на време обаче. Това е способност на Емоционалните, само че обикновена Емоционална няма да разбере какво точно означава онова, което изпитва. А ти ще можеш.

— Ще ме е страх — рече колебливо Дюа. — Ами ако не им се понрави?

— Хайде, опитай. Любопитен съм. Виж дали ще успееш да разбереш за какво си говорят.

— Да опитам ли? Наистина ли?

— Хайде. Ако те уловят и се разсърдят, ще кажа, че аз съм те накарал.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

Доста развълнувана, Дюа се насочи мислено към Твърдите и се отпусна в пълна пасивност, която позволяваше в нея да нахлуят чувства отвън.

— Възбуда! Възбудени са — каза тя. — Някой нов.

— Може би е Естуолд — подхвърли Один.

Дюа за първи път чуваше това име.

— Странно — рече тя.

— Какво е странно?

— Изпитвам чувството за голямо слънце. Много голямо слънце.

Один придоби замислен вид.

— Навярно разговарят за него.

— Но как е възможно?

Точно в този миг Твърдите ги забелязаха. Приближиха се към тях с приятелски вид и ги поздравиха с говора на Меките. Дюа се чувствуваше ужасно смутена и се питаше дали са разбрали, че ги подслушва чрез чувствата им. И да знаеха обаче, не споменаха нищо.

(След това Один й разправи, че твърде рядко можеш да се натъкнеш на Твърди, които разговарят по техния си начин. Те винаги се съобразяват с Меките и изглежда винаги прекратяват собствената си работа, когато наоколо имаше Меки. „Много ни обичат — увери я Один. — Много са любезни.“)

От време на време я водеше в пещерите на Твърдите — обикновено, когато Трит биваше изцяло погълнат от децата. Один не се стараеше много да разправя на Трит, че води Дюа долу. Навярно щеше да му подхвърли, че я разглезва и с това само поощрява нежеланието й да се пече на слънцето, а от това сливането ставаше по-неефикасно…

Веднъж или два пъти се бе спускала долу дори сама. Винаги изпитваше лек страх, макар че Твърдите, които срещаше, неизменно се отнасяха приятелски, бяха „много любезни“, както казваше Один. Изглежда отношението им към нея не беше много сериозно. Правеше им удоволствие, но и сякаш се забавляваха — чувствуваше го със сигурност, — когато им задаваше въпроси. Отговаряха й опростено, без да й дават информация.

— Обикновена машина, Дюа — казваха. — Один ще ти обясни.

Задаваше си въпроса дали е срещала Естуолд. Не се осмеляваше да пита за имената им Твърдите, които срещаше (с изключение на Лостън; Один ги запозна и се беше наслушала за него.) Понякога й се струваше, че един или друг Твърд може да е той. Один говореше за него с голямо страхопочитание и с известна горчивина.

Подразбра, че е прекалено зает с изключително важна работа, за да стои в пещерите на разположение на Меките.

От онова, което Один й разправяше, установи, че светът страда от остър недостиг на храна. Один почти никога не говореше за „храна“. Наричаше я „енергия“ и казваше, че това е дума на Твърдите.

Слънцето изстиваше и умираше, но Естуолд бе открил как да се намери енергия отдалеч, много по-далеч от Слънцето и седемте звезди, които блестяха върху тъмното нощно небе. (Один й разправи, че седемте звезди са седем слънца, но само отдалечени; че има много други звезди, които са още по-далеч и са твърде бледи, за да се виждат. Трит го чу и попита каква е ползата от такива звезди, щом не могат да се виждат, и не повярва ни дума от казаното. „Хайде, хайде, Трит“ — подвикна му Один търпеливо. Дюа също се канеше да каже нещо много подобно на забележката, направена от Трит, но промени намерението си.)

Сега изглеждаше, че ще има обилна енергия завинаги; обилна храна… поне веднага щом Естуолд и другите Твърди се научат да придават подходящ вкус на новата енергия.

Само преди няколко дни каза на Один:

— Помниш ли как доста отдавна ме заведе в пещерите на Твърдите, а аз почувствувах разговора им и ти разправих, че долавям нещо за голямо слънце?

Один придоби озадачен вид.

— Не съм сигурен. Но продължавай, Дюа. Какво има?

— Поразмислих. Голямото слънце ли е източник на новата енергия?

— Много добре, Дюа — отзова се щастливо Один. — Не е съвсем точно, но проявяваш изключително добра интуиция за Емоционална.

А сега Дюа се движеше бавно, почти меланхолично, през цялото време потънала в спомени. Без да усеща изтичащото време или пространството, тя се отзова в пещерите на Твърдите и тъкмо се замисляше дали не се е забавила повече, отколкото е безопасно, дали не трябва да се връща у дома и да изтърпи неизбежните укори на Трит, когато… почти сякаш мисълта за Трит стана причина… долови присъствието му.

Усещането беше толкова силно, че за миг се обърка и помисли дали по някакъв начин не долавя чувствата му чак от домашната им пещера. Не! Той беше заедно с нея в пещерите на Твърдите.

Но какво ли правеше тук? Дали не я следеше? Нима щеше да се скара с нея тук? Дали в глупостта си нямаше да се обърне към Твърдите? Дюа помисли, че няма да го понесе…

После студеното чувство на ужас я напусна и бе заменено от изненада. Трит въобще не мислеше за нея. Сигурно не усещаше присъствието й. У него долавяше само някаква всепоглъщаща решителност, смесена със страх и опасения от нещо, което се готвеше да извърши.

Дюа можеше да проникне по-навътре и да разбере поне нещо за онова, което е направил и защо е постъпил така, но нищо не беше по-далеч от намеренията й. Тъй като Трит не знаеше, че е наблизо, тя искаше да подсигури само едно — той да продължава да е в неведение.

Тогава подтиквана почти само от чист рефлекс, направи нещо, което миг по-рано би се заклела, че никога не би и помислила да стори при каквито и да са обстоятелства. Навярно (премисли по-късно тя) беше заради неясните спомени от разговора с Дорал, когато бяха малки, или поради личния й опит от търкането в скалите. (За това съществуваше сложна дума на възрастните, но тя й се струваше много по-смущаваща, отколкото термина, който използуваха всички деца.)

Както и да е, без да съзнава напълно какво прави, а известно време след това и какво е направила, тя просто набързо се преля в най-близката скала.

В нея! Цялата!

Ужасът от постъпката й се смекчи от превъзходния начин, по който постигна целта си. Трит мина съвсем наблизо и въобще не разбра, че в даден миг би могъл да се пресегне и да докосне своята средна-брънка.

Дюа бе престанала да се чуди какво търси Трит в пещерите на Твърдите, щом като не е дошъл за нея. Забрави го напълно. Защото беше смаяна от положението си. Дори през детството си никога не се бе сливала напълно в скала, нито познаваше някого, който да признава, че го е вършил (макар неизменно да се разправяха истории, че някой друг го е правил.) Сигурна беше, че никоя възрастна Емоционална никога не се е сливала в скала, нито би могла да го направи. Дюа беше изключително разредена (Один с удоволствие го изтъкваше) и понеже отбягваше да поема повече храна, това й качество се засилваше (както често твърдеше Трит).

Сегашната й постъпка показа липсата на плътност много по-ярко, отколкото всичките натяквания на дясната-брънка; за миг Дюа се засрами и съжали Трит.

После я обзе още по-дълбок срам. Ами ако я уловят? Тя, възрастна…

Ако мине някой Твърд и се позабави… Не би могла да се появи из скалата, докато я гледат, но колко ли време ще успее да преседи вътре, ако открият, че е в нея?

И още докато тези мисли се въртяха в главата й, почувствува Твърдите, но установи — неизменно как, — че са далеч.

Поотдъхна, постара се да се успокои. Пропиващата я, обграждащата я скала придаваше някаква сивота на усещанията й, но не намаляваше силата им. Дори усещаше по-ясно. Все още чувствуваше присъствието на Трит, докато той се спускаше плавно надолу — така ясно, сякаш се намираше до нея; усещаше и Твърдите, макар да бяха чак през един пещерен комплекс. Видя Твърдите, всеки отделен индивид, всеки на мястото му, усещаше и вибриращата им реч в най-малки подробности, дори отчасти разбираше какво говорят.

Усещаше и чувствуваше както никога преди, както не бе и помисляла, че някога ще й се отдаде.

И макар сега да можеше да напусне скалата с увереност, защото знаеше, че е сама и никой не я вижда, тя не го направи; отчасти от смайване, отчасти поради странното задоволство, което изпитваше и желанието да продължи преживяването.

Чувствителността й беше толкова голяма, че дори знаеше защо е толкова възприемчива. Один често споменаваше колко добре разбира нещо след период на сливане, дори ако преди въобще не го е схващал. В състоянието на слятост имаше нещо, което невероятно повишаваше чувствителността; повече се поемаше, повече се използуваше. Один твърдеше, че се дължи на по-голямата плътност на атомите при сливане.

Макар Дюа да не беше уверена какво означава „по-голяма плътност на атомите“, подобно състояние се получаваше при сливане, а сегашното й положение не приличаше ли на сливане? Нима не се беше сляла със скалата?

Когато триадата се сливаше, цялата чувствителност оставаше в полза на Один. Разсъждаващият я поглъщаше, повишаваше се способността му да разбира и той запазваше тази способност и след като се разделяха. Но сега Дюа се оказа единственото съзнание в сливането. Бяха само тя и скалата. От „по-голямата плътност на атомите“ (така ли се наричаше?) можеше да се възползува само тя.

(Заради това ли търкането в скалите се смяташе за извратеност? Затова ли ги предупреждаваха да не го правят? Или така ставаше само с Дюа, защото беше толкова неплътна? Или защото беше лява-Емоционална?)

После Дюа престана да размисля и смаяна се отдаде на усещанията си. Само механично долови присъствието на Трит, когато мина обратно покрай нея в посоката, откъдето беше дошъл. Също така механично долови — като не изпита почти никаква изненада, — че Один се изкачва от пещерите на Твърдите. Усещаше само Твърдите, опитваше се да извлече, колкото е възможно повече от усещанията си, да изстиска от тях всичко възможно.

Измина дълго време, преди да се откъсне и да се излее навън от скалата. А когато настъпи мигът, не се загрижи много дали ще я видят. Беше достатъчно уверена в способността си да усеща, за да е сигурна, че няма да я забележат.

Върна се у дома, потънала в дълбок размисъл.

3б

Один се прибра, завари Трит да го чака, но Дюа все още не се беше върнала. Трит сякаш не се безпокоеше. Беше разтревожен, но не заради нея. Чувствата му бяха достатъчно силни, така че Один ги усещаше ясно, но не се зае да ги анализира. Отсъствието на Дюа го караше да изпитва безпокойство; и то до такава степен, че го дразнеше присъствието на Трит, само защото той не беше Дюа.

Изненада се от себе си. Не можеше да отрече, че именно Трит му бе по-скъп от двамата. В идеалния случай всички членове на триадата бяха едно и всеки от тях би трябвало да се отнася напълно еднакво с другите двама — да ги смята за равностойни, както помежду им, така и на самия него. Но Один никога не бе виждал триада, в която да е така; най-малко сред ония, които на висок глас твърдяха, че тяхната триада била идеална в това отношение. Единият от тримата винаги бе поизоставен и обикновено го знаеше.

Не се случваше често това да бъде Емоционалната. Извън триадите Емоционалните се поддържаха помежду си до степен, каквато рядко се срещаше при Разсъждаващите или при Родителите. „Разсъждаващия има учителя си — гласеше поговорката, — а Родителя децата, но Емоционалната има всички други Емоционални.“

Те сравняваха преживяванията си и ако някоя от тях твърдеше, че е пренебрегната, или ако успееха да я накарат да го признае, изпращаха я у дома с куп указания да се държи твърдо, да изисква!

Но Дюа беше безчувствена Емоционална. Тя сякаш не се тревожеше от факта, че Один и Трит са толкова близки помежду си, а сред другите Емоционални нямаше приятелки, които да я накарат да се загрижи. Разбира се, това бе причината — бе безчувствена.

На Один много му харесваше, че изпитва такъв интерес към неговата работа; нравеше му се, когато проявяваше внимание и смайваща готовност да го разбира; но това беше интелектуална любов. По-дълбоките му чувства се насочваха към верния, глупав Трит, който толкова добре знаеше мястото си и не можеше да предложи почти нищо друго, освен точно онова, което имаше значение — сигурността на установената рутина.

Но сега Один беше в лошо настроение.

— Знаеш ли нещо за Дюа, Трит?

Трит не му отговори направо.

— Зает съм — рече той. — Ще се видим по-късно. Направих някои неща.

— Къде са децата? И тебе ли те нямаше? Излъчваш чувство на отсъствие.

В гласа на Трит прозвуча нотка на досада.

— Децата са добре възпитани. Знаят достатъчно, за да се поставят под закрилата на общността ни. Та те вече не са бебета, Один. — Но Трит не отрече лекото излъчване на „отсъствие“.

— Прощавай. Просто ми се иска да видя Дюа.

— По-често трябва да изпитваш такова чувство — подхвърли Трит. — Винаги ми казваш да я оставим на спокойствие. Потърси я. — И той се отдалечи в по-дълбоките ниши на домашната им пещера.

Один се загледа с изненада след дясната-брънка. При почти всеки друг случай щеше да го последва, за да разбере какво е това необичайно смущение, което проличаваше напълно ясно през вроденото равнодушие на Родителя. Какво ли беше направил Трит? Но чакаше Дюа, с всеки миг тревогата му нарастваше и затова остави Трит да се отдалечи.

Тревогата изостри чувствителността на Один. Сред Разсъждаващите съществуваше едва ли не извратена гордост от сравнителната им бедност на усещания. Усещането не се смяташе за функция на интелекта. Один беше най-Разсъждаващ сред Разсъждаващите, гордееше се със способността си да мисли, а не да чувствува, но въпреки това сега разпростря колкото е възможно по-надалеч несъвършената мрежа на емоционалните си усещания; и само за миг пожела да е Емоционална, за да я разшири, да я направи по-ефикасна.

Все пак постигна целта си. Накрая долови приближаването на Дюа от необичайно разстояние — за него — и побърза да я посрещне. И понеже я разпозна на такова разстояние, усети по-ясно от обикновено нейната разреденост. Беше като лека мъгла, нищо повече.

„Трит е прав — помисли Один, внезапно обзет от силно безпокойство. — Трябва да заставим Дюа да се храни и да се слива. Необходимо е да се засили интересът й към живота.“

Толкова напрегнато мислеше за тази необходимост, че когато тя се устреми преливащо към него и почти го обгърна, без да обръща никакво внимание на факта, че не са уединени и могат да ги видят, и му каза: „Один, трябва да зная… толкова неща трябва да науча…“ той го прие като допълнение към собствените си мисли и дори не му се стори странно.

Отдръпна се внимателно — все пак трябваше да спазват приличие! — но без да излезе, че я отблъсва.

— Ела — подкани я той. — Чаках те. Кажи ми какво желаеш да научиш. Ще ти обясня всичко, което мога.

Запътиха се бързо към жилището си и Один с желание се приспособяваше към характерното трептене в леещата й се походка.

— Разправи ми за другата вселена — помоли Дюа. — Защо те са различни? По какво се различават? Разправи ми всичко.

Дюа не схващаше, че пита прекалено много. Но Один го разбра. Чувствуваше се богат от смайващото количество познания и се готвеше да й зададе въпроса „Откъде си научила толкова за другата вселена, че да изпитваш любопитство?“ Не го зададе. Дюа дойде откъм пещерите на Твърдите. Навярно Лостън е говорил с нея, като е подозрял, че въпреки всичко Один се е оказал прекалено горд, за да помогне на своята средна-брънка.

„Но не е така“ — помисли сериозно Один. Нямаше да я пита. Само ще й обяснява.

Когато се прибраха, Трит се засуети около тях.

— Ако смятате да си говорите, вървете в стаята на Дюа. Тук ще имам работа. Децата трябва да се приведат в ред и да си направят упражненията. Сега няма време за сливане. Няма да има сливане.

Нито Один, нито Дюа не бяха дори помислили за сливане, но и двамата щяха да се подчинят на нареждането. Домът на Родителя беше неговият замък. Разсъждаващия разполагаше с пещерите долу, а Емоционалната имаше на разположение местата за срещи по повърхността. Родителя притежаваше само своя дом.

Поради това Один се съгласи:

— Добре, Трит. Няма да ти пречим.

А Дюа протегна за миг нежно част от себе си и каза:

— Приятно е да те видя, десен-скъпи.

(Один се запита дали жестът й не изразяваше отчасти облекчение заради факта, че нямаше да се упражни натиск за сливане. Трит наистина прекаляваше в това отношение; повече от обикновеното дори за Родител.)

В стаята си Дюа се загледа в личното си място за хранене. Обикновено не му обръщаше внимание.

Идеята изхождаше от Один. Знаеше, че съществуват подобни системи и обясни на Трит, че щом Дюа не обича да се тълпи с другите Емоционални, напълно възможно е слънчевата енергия да се отведе долу в пещерата и така Дюа ще може да се храни там.

Трит се ужаси. Никой не постъпваше така. Другите щяха да им се смеят. Триадата щеше да се посрами. Защо Дюа не се държеше както подобава?

— Така е, Трит — съгласи се Один, — но тя не се държи както подобава. Защо да не й създадем удобства? Толкова ли е ужасно? Ще се храни насаме, ще се уплътнява, ще ни направи по-щастливи, самата тя ще бъде по-доволна и може би накрая ще се научи да се приобщава към другите.

Трит склони и дори Дюа се съгласи — след кратък спор, — но настоя устройството да бъде с проста конструкция. Затова там имаше само два пръта, захранвани от слънчева енергия, които служеха за електроди, и достатъчно място помежду им за Дюа.

Тя рядко ги използуваше, но този път се вгледа в него.

— Трит го е украсил… — установи тя. — Освен ако ти си го направил, Один.

— Аз ли? Разбира се, че не съм.

В основата на всеки електрод имаше изображение от цветна глина.

— Предполагам, че по този начин иска да подскаже желанието си да го използувам — рече Дюа. — Наистина изпитвам известен глад. Освен това, ако се храня, Трит няма и да помисли да ни прекъсва, нали?

— Няма — съгласи се сериозно Один. — Трит ще спре света, ако реши, че движението му може да ти попречи, докато се храниш.

— Ами… че аз съм гладна — подхвърли Дюа.

Один долови в нея някаква следа от чувство за вина. По отношение на Трит ли? За това, че е гладна? Защо да се чувствува виновна заради глада си? Дали не е направила нещо, за което е изразходвала енергия, и сега се чувствува…

С раздразнение откъсна мислите си от този проблем. Понякога Разсъждаващия започваше да мисли прекалено много и проследяваше всяка мисъл до корена й в ущърб на по-основното. Точно сега най-важното беше да разговаря с Дюа.

Тя се настани между електродите и когато се сви, за да се помести, малките й размери се очертаха прекалено явно. Один също изпитваше глад; разбра го, защото електродите му се видяха по-ярки от обикновено; усети вкуса на храната дори на такова разстояние, а ароматът й се оказа прелестен. Когато усещаше глад, повече се наслаждаваше на храната и дори от по-голямо разстояние… Но щеше да се нахрани по-късно.

— Не стой така смълчан, ляв-скъпи — подхвърли Дюа. — Говори ми. Искам да зная. — Беше възприела (несъзнателно?) яйцевидната форма на Разсъждаващ, сякаш желаеше ясно да даде да се разбере, че иска да я приеме като равна.

— Не мога да ти разправя всичко — поде Один. — Цялата наука имам предвид, защото ти липсва основа. Ще се опитам да опростя нещата, а ти само слушай. После ще ми кажеш какво не си разбрала и ще ти обясня по-подробно. Най-напред знаеш, че всичко е направено от малки частици, наречени атоми, а те на свой ред се състоят от още по-малки елементарни частици.

— Да, да — отвърна Дюа. — Поради това можем да се сливаме.

— Точно така. Защото в по-голямата си част сме празно пространство. Всички частици са отдалечени една от друга и твоите, моите и частиците на Трит могат да се сливат, защото всяка съвкупност от тях се помества в празното пространство около другите. Причината, поради която материята не се разпада, е, че малките частици успяват да се придържат една към друга през пространството, което ги разделя. Съществуват сили на привличане, които ги задържат заедно, и най-мощната от тях наричаме ядрена сила. Тя задържа главните елементарни частици много здраво в купове, които от своя страна са пръснати на значително разстояние един от друг, но се привличат от по-слаби сили. Разбираш ли?

— Съвсем малко — призна Дюа.

— Няма значение, по-късно ще се върнем към този въпрос… Материята съществува в различни състояния. Може да бъде много разредена както в Емоционалните — както в теб, Дюа. Или не толкова разредена — например в Разсъждаващите и Родителите. Или още по-плътна, както в скалите. А в Твърдите е много сгъстена или плътна. Те затова са твърди. Изпълнени са с частици.

— Искаш да кажеш, че в тях няма празно пространство.

— Не, не е точно така — отвърна Один, като се чудеше как да обясни проблема. — У тях също има много празно пространство, но не колкото у нас. Частиците се нуждаят от известно пространство и ако то е само, колкото е необходимо, другите частици не могат да се вмъкнат между тях. Ако се вкарат насила, ще се получи болка. Затова Твърдите не обичат да ги докосваме. Ние, Меките, имаме повече пространство между частиците, отколкото е нужно в действителност, затова помежду им могат да се вместват други частици.

Дюа сякаш съвсем не беше уверена в това. Один побърза да продължи.

— В другата вселена правилата са различни. Ядрената сила не е толкова голяма. Това означава, че частиците се нуждаят от повече пространство.

— Защо?

Один поклати глава.

— Защото… защото… частиците разпростират повече своите форми на вълните. Не съм в състояние да ти го обясня по-добре. При по-слаба ядрена сила частиците имат нужда от повече пространство и два къса материя не могат да се слеят толкова лесно, колкото в нашата Вселена.

— Можем ли да видим другата вселена?

— Не. Невъзможно е. Успяваме да разберем каква е по основните й закони. Макар Твърдите да са постигнали доста неща. Изпращаме им материали и получаваме материали от тях. Разбираш ли, имаме възможност да изследваме техни материали. И сме в състояние да изградим позитронна помпа. Знаеш за нея, нали?

— Ами разправял си ми, че от нея получаваме енергия. Не знаех, че е свързана с друга вселена… Каква е другата вселена? Те имат ли звезди и светове като нас?

— Превъзходен въпрос, Дюа. — След като официално го поощряваха да говори, Один се наслаждаваше повече от обикновено на ролята си на учител. (Преди винаги изпитваше съмнение, че в опитите му да обяснява нещата на Емоционална има някаква извратеност.)

— Не можем да видим другата вселена — продължи той, — но по законите й предвиждаме каква трябва да бъде. Разбираш ли, звездите светят, понеже прости комбинации от частици постепенно се превръщат в по-сложни. Това явление наричаме ядрен синтез.

— Съществува ли и в другата вселена?

— Да, но тъй като там ядрената сила е по-слаба, синтезът е значително по-бавен. Това означава, че в другата вселена звездите трябва да са много по-големи, защото в противен случай синтезът няма да е достатъчен, за да ги накара да светят. Звезди не по-големи от нашето Слънце в другата вселена ще бъдат студени и мъртви. От друга страна, ако звездите в нашата Вселена бяха по-големи, отколкото са, синтезът щеше да е толкова бурен, че щяха да избухнат. Това означава, че в нашата Вселена трябва да има хиляди пъти повече малки звезди, отколкото са големите в тяхната…

— Ние имаме само седем — започна Дюа. После допълни: — Забравих.

Один се усмихна снизходително. Толкова лесно беше да се забравят неизброимите звезди, които се виждат само със специални уреди.

— Добре, добре. Не те ли отегчавам с всичко това?

— Не ме отегчаваш — отвърна Дюа. — Много ми е приятно. Дори храната става по-вкусна. — И тя потръпна блажено между електродите.

Один, който никога дотогава не бе чувал Дюа да каже нещо добро за храната, се насърчи значително.

— Разбира се, нашата Вселена няма да просъществува толкова дълго, колкото тяхната — продължи той. — Синтезът се извършва така бързо, че всички частици ще влязат в комбинации след милион поколения.

— Но нали има още много други звезди.

— Да, но разбираш ли, те всички вървят заедно. Умира цялата Вселена. В другата вселена с по-малко на брой и по-големи звезди синтезът става по-бавно, така че техните звезди ще просъществуват хиляди, милиони пъти повече време от нашите. Трудно е да се правят сравнения, защото е вероятно в двете вселени времето да тече с различна скорост. — И той добави с известно нежелание: — Това и самият аз не го разбирам. То е част от теорията на Естуолд, а досега не съм навлязъл достатъчно в нея.

— Естуолд ли е разработил всичко това?

— Голяма част.

— В такъв случай прекрасно е, че получаваме храна от другата вселена. Искам да кажа, че тогава няма значение дали Слънцето ни ще загине. Ще добиваме колкото си искаме храна от другата вселена.

— Правилно.

— Но няма ли и нещо вредно? Имам чувството за… някаква беда.

— Ами — отвърна Один, — ние прехвърляме материя в двете посоки, за да действува позитронната помпа, и това означава, че двете вселени постепенно се смесват. Нашата ядрена сила става малко по-слаба, така че синтезът в нашето Слънце се забавя леко и то започва да изстива все по-бързо… Но съвсем незначително по-бързо, а ние и без това вече не се нуждаем от него.

— Чувството ми за беда не е за това. Щом като ядрената сила отслабва, атомите ще заемат повече пространство, така ли? И какво ще стане в такъв случай със сливането?

— Ще бъде малко по-трудно, но ще минат много милиони поколения, преди сливането да се затрудни забележимо. Дори някой ден то да бъде вече невъзможно и Меките да измрат, това ще се случи много време, след като бихме измрели всички поради липса на храна, ако не използувахме за източник другата вселена.

— И това все още не е предчувствието ми за беда… — Дюа започна да заваля думите. Поприсвиваше се между електродите и на Один с удоволствие му се стори, че тя се е уплътнила и е наедряла. Сякаш думите му и храната я засищаха.

Лостън излезе прав! Учението я караше да изпитва повече задоволство от живота! Один усещаше някаква чувствена радост у Дюа, каквато не бе забелязвал преди.

— Толкова мило е от твоя страна да ми обясняваш, Один. Ти си добра лява-брънка.

— Искаш ли да продължа? — попита Один поласкан, повече, отколкото би могъл да изрази. — Има ли нещо друго, за което желаеш да попиташ?

— Много неща, Один… но не сега. Не сега, Один. О, Один, знаеш ли за какво копнея?

Один отгатна веднага, но беше твърде предпазлив, за да го каже на глас. Подобни настроения у Дюа бяха прекалено редки и затова трябваше да се отнасят към тях с голямо внимание. Надяваше се Трит да не се е увлякъл до такава степен с децата, че да изпуснат сегашния миг.

Но Трит се намираше вече в стаята. Дали не бе чакал пред вратата? Какво от това? Нямаше време за размисъл.

Дюа струеше между електродите и Один усещаше само красотата й. Стоеше между двамата и през нея Трит проблясваше, като очертанията му пламтяха в невероятни цветове.

Никога не се бе получавало така. Никога!

Никога през целия съвместен живот на триадата периодът на безсъзнателно съществуване извън времето не бе продължавал толкова дълго.

3в

Трит беше доволен. Той получи от синтеза всичко, което искаше. В сравнение с последното всички предишни сливания изглеждаха непълни и излишни. Той изпитваше изключително задоволство, но мълчеше. Чувствуваше, че е по-добре да не говори за това. Один и Дюа също бяха щастливи. Трит го виждаше. Дори децата блестяха сякаш по-силно. Но естествено, Трит беше най-удовлетворен от всички. Слушаше разговорите на Один с Дюа и нищо не разбираше. Но сега това вече нямаше никакво значение. Той нямаше нищо против, че изглеждат така доволни един от друг. Беше му радостно и му стигаше да ги слуша.

— Наистина ли се опитват да се свържат с нас? — попита Дюа веднъж.

(Трит никога не успя да разбере съвсем ясно кои ли са тези „те“. Схвана, че „свързвам се“ е учена дума за „разговарям“. Защо тогава не казваха направо „разговарям“? Понякога си мислеше да се намеси. Но ако зададеше въпрос, Один щеше да каже само „Хайде, хайде Трит“, а Дюа щеше да се завихри от нетърпение.)

— Да — отвърна Один. — Твърдите са напълно сигурни в това. Върху материала, който ни се изпраща, понякога има знаци и те твърдят, че е напълно възможно да общуваме чрез тези символи. Много отдавна те самите използували знаци в обратната посока — когато било необходимо да обяснят на другите същества как да изградят тяхната част от позитронната помпа.

— Питам се как ли изглеждат другите същества? Какъв мислиш, че е видът им?

— Можем да предположим какви са звездите от законите им, това не е трудно. Но как да разберем какви са съществата? Никога няма да узнаем.

— Не могат ли да ни съобщят как изглеждат?

— Ако ни беше ясно какво съобщават, вероятно щяхме да научим нещо. Но не ги разбираме.

— И Твърдите ли не се досещат? — Дюа изглеждаше огорчена.

— Не зная. И да им е известно нещо, не са го споделяли с мен. Веднъж Лостън ми обясни, че не е важно какви са, стига позитронната помпа да работи и мощността й да се увеличава.

— Може би просто не е искал да му досаждаш.

— Аз не му досаждам — отвърна обидчиво Один.

— Е, знаеш какво имам предвид. Не е пожелал да се впуска в такива подробности.

Трит не издържаше да ги слуша повече. Те продължиха още известно време да спорят дали Твърдите трябва да позволят на Дюа да погледне знаците или не. Дюа заяви, че има вероятност да успее да почувствува какво съобщават.

Това ядоса леко Трит. Все пак Дюа беше само Мека, нито дори Разсъждаващ. Замисли се дали беше прав Один, като й разправяше толкова много. Дюа започваше да си въобразява странни неща…

Дюа усети, че и Один се ядоса. Той най-напред се изсмя. После каза, че Емоционалната не може да се занимава с толкова сложни неща. След това отказа въобще да разговаря. Наложи се известно време да бъде много мила с него, преди да му мине.

Веднъж пък Дюа се ядоса — изпадна в гняв.

Всичко започна спокойно. Този път двете деца бяха с тях. Один ги остави да играят с него. Дори не се ядоса, когато малкият-десен Торун го задърпа. Беше се отпуснал и се държеше без обичайното си достойнство. Сякаш не го беше грижа, че е съвсем раздърпан. Това беше сигурен признак, че е доволен. Трит седеше в един ъгъл, почиваше си и изпитваше задоволство от всичко, което ставаше. Дюа се смееше на разплутата форма на Один. Флиртувайки, докосна с веществото си ъгловатите издатъци на Один. Много добре й беше известно — и Трит го знаеше, — че когато не е прибрана в овоидната си форма повърхността на левия е много чувствителна.

— Мислех си, Один… — поде Дюа. — Щом като другата вселена предава законите си на нашата през позитронната помпа, сигурно и нашата Вселена постепенно въвежда своите закони в другата?

Один извика от докосването на Дюа и се опита да я отбегне, без да разтревожи малките. Задъха се.

— Не мога да ти отговоря, ако не престанеш, средна-брънка.

Тя престана и той каза:

— Много добра мисъл, Дюа. Ти си изумително същество. Вярно е, разбира се. Смесването става и в двете посоки… Трит, бъди така добър да отведеш малките.

Но те сами изскочиха от стаята. Не бяха вече толкова малки. Доста поизраснаха. Енис скоро щеше да се заеме с учението си, а Торун беше вече наедрял по родителски. Трит остана и си помисли, че Дюа изглежда много красива, когато Один й разправя подобни неща.

— Щом чуждите закони забавят нашите слънца и ги охлаждат — поде Дюа, — сигурно нашите закони ускоряват техните слънца и ги разгорещяват?

— Съвсем точно, Дюа. Дори Разсъждаващ не би могъл да го каже по-добре.

— Доколко се нагорещяват техните слънца?

— Не много; съвсем малко, стават незначително по-горещи.

— Именно тук започвам да предчувствувам някаква беда — уведоми го Дюа.

— Ами, всъщност лошото е, че техните слънца са толкова огромни. Не е беда, ако нашите малки слънца се поохладят. Дори и да изстинат напълно, пак няма да бъде катастрофално, докато разполагаме с позитронната помпа. Но при големите, огромни звезди дори малко по-силното нагорещяване води до опасност. В такава звезда има толкова много материя, че ако дори малко се повиши скоростта на ядрения синтез, тя ще избухне.

— Ще избухне! Но какво ще стане с хората?

— Кои хора?

— Хората в другата вселена.

За миг Один се взря в нея с неразбиращ поглед, после каза:

— Не зная.

— А какво ще се случи, ако нашето Слънце избухне?

— То не може да експлодира.

(Трит се зачуди за какво е цялата тази възбуда. Как е възможно да избухне Слънцето? Дюа изглеждаше разгневена, а Один — объркан.)

— Но ако се взриви? Много горещо ли ще стане?

— Предполагам.

— Няма ли всички да загинем?

Один се поколеба, а после с явна досада рече:

— Какво значение има, Дюа? Нашето Слънце няма да се взриви и не задавай глупави въпроси.

— Ти ме поощри да питам, Один, и има значение, тъй като позитронната помпа работи двупосочно. Тяхната страна ни е необходима не по-малко от нашата.

Один втренчи поглед в нея.

— Това никога не съм ти го казвал.

— Усещам го.

— Твърде много неща усещаш, Дюа…

Но Дюа се развика. Беше извън себе си. Трит никога не я бе виждал такава.

— Не променяй темата, Один. Не се отдръпвай и не се опитвай да ме изкараш пълна глупачка… просто някаква си Емоционална като другите. Каза, че съм почти като Разсъждаващ и наистина съм достатъчно близка до вас, за да разбера, че позитронната помпа няма да функционира без другите същества. Ако хората в другата вселена загинат, позитронната помпа ще спре, нашето Слънце ще стане още по-студено и всички ще измрем от глад. Нима смяташ, че всичко това няма значение?

Один също се развика.

— Това показва само колко ти знаеш. Необходима е помощта им, защото запасите ни от енергия са с ниска концентрация и сме принудени да обменяме материя. Ако слънцето в другата вселена избухне, ще се получи огромен прилив на енергия; огромен прилив, който ще стигне за милион поколения. Толкова много енергия, че ще можем да я използуваме направо, без да се прехвърля материя; затова не се нуждаем от тях и няма значение какво ще стане…

Те почти се докосваха. Трит беше ужасен. Налагаше се да се обади, да ги раздалечи, да им поговори. Не можеше да измисли какво да каже. Оказа се обаче, че не е необходимо.

Пред пещерата стоеше един от Твърдите. Не, бяха трима. Опитваха се да ги заговорят, но те не ги чуваха.

— Один, Дюа! — изкрещя Трит.

После млъкна и се разтрепера. С уплаха се досети за какво са дошли Твърдите. Реши да се оттегли.

Но един от Твърдите протегна постоянния си непрозрачен крайник и рече:

— Остани.

Прозвуча грубо, враждебно. Трит се уплаши още повече.

4а

Дюа кипеше от гняв; толкова разгневена беше, че едва усети Твърдите. Сякаш се задушаваше от съставките на гнева си като всяка от тях поотделно я изпълваше изцяло. Изживяваше като несправедливост факта, че Один се бе опитал да я излъже. Струваше й се непочтено, че цял свят, населен с хора, ще загине. Беше й обидно, че възприема с такава лекота знанията, а не й позволяват да се учи.

След първия случай със скалата тя ходи още два пъти в пещерите на Твърдите. Още два пъти се бе вмъквала в скалата, без да я забележат, като всеки път усещаше и научаваше много и, когато Один започваше да й обяснява някои неща, тя предварително знаеше какво ще й каже.

Защо тогава да не просвещават и нея, както учеха Один? Защо само Разсъждаващите да се образоват? Дали успяваше да учи само защото беше лява-Емоционална, деформирана средна-брънка? Нека въпреки това да й преподават, въпреки деформацията и всичко друго. Несправедливо беше да я оставят да тъне в невежество.

Накрая думите на Твърдите достигнаха до нея. Лостън също беше там, но мълчеше. Говореше един непознат Твърд, застанал пред другите. Не го познаваше, но в същност малко знаеше за тях.

— Кой от вас е ходил напоследък в долните пещери, в пещерите на Твърдите? — попита Твърдия.

Дюа почувствува да я обзема дързост. Бяха разбрали за търкането й в скалите, но хич не я беше грижа. Нека разправят на всички. Тя самата щеше да го направи.

— Аз ходих — заяви тя. — Много пъти.

— Сама ли? — осведоми се спокойно Твърдият.

— Сама. Много пъти — отряза Дюа.

Беше ходила само три пъти, но какво от това?

— Аз, разбира се — измърмори Один, — съм бивал понякога в долните пещери.

Твърдият сякаш не му обърна внимание. Вместо това се обърна към Трит и го запита рязко:

— А ти, десен?

— Да, Твърд, сър — потръпна Трит.

— Сам ли?

— Да, Твърд, сър.

— Колко пъти?

— Веднъж.

Дюа се раздразни. Горкият Трит беше изпаднал в паника за нищо. Простъпката беше нейна и беше готова за сблъсъка.

— Оставете го на мира — рече тя. — Аз съм, която търсите.

Твърдият бавно се обърна към нея.

— За какво?

— За каквото е станало. — Когато стигна до Простъпката си, все пак не можа да опише какво е направила. Поне не пред Один.

— Ще стигнем и до теб. Най-напред десния… Казваш се Трит, нали? Защо си ходил сам в долните пещери?

— За да говоря с Твърдия Естуолд, Твърд, сър.

Дюа отново ги прекъсна нетърпеливо.

— Вие ли сте Естуолд?

— Не — отвърна кратко Твърдия.

Один изглеждаше раздразнен, сякаш изпитваше неудобство, че Дюа не бе познала Твърдия. А Дюа хич не я беше грижа.

— Какво взе от долните пещери? — попита Твърдия Трит.

Трит мълчеше.

— Знаем, че си взел нещо — продължи Твърдия безстрастно. — Искаме да разберем дали съзнаваш какво е. Може да се окаже твърде опасно.

Трит продължаваше да мълчи и Лостън се намеси с кротък глас:

— Моля те, Трит, кажи ни. Известно ни е, че си бил там и не желаем да прибягваме до грубост.

— Взех едно кълбо храна — промърмори Трит.

— Аха — отново заговори първият Твърд. — И какво направи с него?

— Взех го за Дюа — избухна Трит. — Тя не се храни добре. Взех го за Дюа.

Дюа подскочи и от изненада се уплътни. Твърдия веднага се обърна към нея.

— Не го ли знаеше?

— Не!

— Нито ти? — попита той Один.

Один стоеше толкова неподвижно, че сякаш беше замръзнал.

— Не Твърд, сър — отвърна той.

За миг въздуха се изпълни с неприятни трептения докато Твърдите разговаряха помежду си, без да обръщат внимание на триадата.

Дюа не знаеше дали търканията в скалата я бяха направили по-чувствителна или това се дължеше на току-що преживяваната буря от чувства, не й идваше дори на ум да анализира причината; уверена беше обаче, че долавя частично… не, не думите… просто разбираше…

Открили липсата преди известно време. Потърсили го, без да дават гласност. С нежелание стигнали до извода, че е възможно виновниците да са сред Меките. Провели разследване и с още по-голямо нежелание стигнали до триадата за Один. (Защо? Дюа не го разбра.) Не можели да си обяснят как Один ще е толкова глупав, че да го вземе, или пък Дюа ще прояви подобна склонност. За Трит дори не помислили.

После Твърдия, който дотогава не бе казал нито дума на Меките, си спомнил, че видял Трит в пещерите на Твърдите. („Разбира се“ — сети се Дюа. Беше в деня, когато за първи път проникна в скалата. Тогава го усети. Беше забравила.)

Изглеждало им съвсем невероятно, но накрая, след като всичко друго се оказало невъзможно, и тъй като времето напредвало твърде опасно, те дошли. Искали да се посъветват с Естуолд, но когато се оказало, че може Трит да е виновникът, него го нямало.

Дюа долови всичко това наведнъж и се обърна към Трит със смесено чувство на смайване и обида.

Лостън загрижено трептеше, че не е станала беда, Дюа изглежда добре и в същност е извършен полезен експеримент. Твърдия, с когото бе разговарял Трит, се съгласяваше; от другия все още се излъчваше тревога.

Но Дюа не гледаше само тях. Тя наблюдаваше Трит.

— Къде е кълбото храна сега, Трит? — попита първият Твърд.

Трит им го показа.

Беше скрито добре, а съединенията, макар и несръчни, вършеха работа.

— Сам ли го направи, Трит? — осведоми се Твърдия.

— Да, Твърд, сър.

— А откъде научи как да го свържеш?

— Разгледах как е поставено в пещерите на Твърдите. Нагласих го точно по същия начин както беше там.

— Не знаеш ли, че можеш да навредиш на твоята средна-брънка?

— Не съобразих. Никога нямаше да постъпя така. Аз… — За миг Трит не можа да продължи. После каза: — Не го направих, за да й навредя. А за да се нахрани. Пуснах го да се излива в хранилката й, а нея я украсих. Исках да опита храната и тя я вкуси. Яде! За първи път от много време се нахрани добре. Сляхме се. — Той помълча, после продължи буйно. — Най-после имаше достатъчно енергия за нашето бебе-Емоционална. То вече расте. Развива се.

Дюа беше онемяла. Тя се препъна назад и се втурна толкова объркано към вратата, че Твърдите не успяха навреме да се отдръпнат от пътя й. Удари един крайник на застаналия пред другите Твърд, проникна дълбоко в него и се издърпа с груб звук.

Крайникът на Твърдия се отпусна омекнал, а лицето му се сви от болка. Один се опита да го заобиколи и да се втурне след Дюа, но Твърдия с мъка произнесе:

— Остави я засега. Достатъчно беди се натрупаха. Ще се погрижим.

4б

Один заживя в някакъв кошмар. Дюа я нямаше. Твърдите си бяха отишли. Само Трит стоеше все още там и мълчеше.

„Как е могло да се случи? — мислеше Один измъчено. — Как е успял Трит сам да намери пътя към пещерите на Твърдите? Как се е осмелил да вземе акумулатор, зареден от позитронната помпа, предназначен да излъчва значително по-силна енергия от слънчевата светлина, и как е посмял…“

Один не би имал смелостта да поеме подобен риск. Как е могъл Трит — колебливият, неукият Трит? Навярно и той не е обикновен? Один — умният Разсъждаващ, Дюа — любопитната Емоционална и Трит — смелият Родител?

— Как можа да го направиш, Трит? — възкликна той.

— Какво пък толкова съм сторил — отвърна разгорещено Трит. — Нахраних я. Нахраних я по-добре, отколкото някога сама се е хранила. А сега най-после си имаме бебе-Емоционална. Не търпяхме ли достатъчно дълго? Ако трябваше да разчитаме на Дюа, щяхме да чакаме безкрайно.

— Не разбираш ли, Трит? Можеше да я нараниш. Това не е обикновена слънчева светлина, а експериментален източник на излъчване, чиято енергия можеше да се окаже прекалено концентрирана, за да бъде безопасна.

— Не схващам какво ми разправяш, Один. Как е възможно да навреди? И преди съм опитвал храната, която изготвят Твърдите. Вкусът й е лош. И ти си я вкусвал. Безвкусна е, но никога не ни е навреждала. Толкова лош беше вкусът й, че Дюа не искаше и да се докосне до нея. Тогава се натъкнах на кълбото храна. Беше вкусна. Хапнах малко и открих, че е прекрасна. Как може нещо много вкусно да навреди? Сам видя, Дюа яде от нея. Хареса й. И се появи бебе-Емоционална. Защо да съм направил нещо лошо?

Один се отчая, че ще успее да му обясни.

— Дюа ще се разгневи много — рече той.

— Ще й мине.

— Не съм уверен, Трит. Тя не е като другите. Заради това е така трудно да се живее с нея, но толкова прекрасно, когато успяваме да съществуваме заедно. Вероятно никога вече няма да пожелае да се слива с нас.

Очертанията на Трит станаха по-плоски и по-твърди.

— И какво от това? — подметна той.

— Какво от това ли? Ти ли ме питаш? Нима искаш да се откажеш от сливането?

— Не. Но щом не желае, няма да стане. Имам си третото бебе и вече не ме е грижа за нищо. Зная всичко за Меките в миналото. Понякога са раждали по две триади. Но ми е все едно. Една ми е достатъчна.

— Но, Трит, сливането не е свързано само с бебетата.

— А с какво друго? Чух те веднъж да казваш, че след сливане заучаваш по-бързо. Ами тогава заучавай по-бавно. Пукната пара не давам. Аз си имам третото бебе.

Один се извърна разтреперан и конвулсивно се изля от стаята. Каква полза имаше да укорява Трит? Той нямаше да разбере. Не беше уверен дали и сам разбираше всичко.

След като се роди и поотрасне третото бебе, сигурно щеше да настъпи време да се продължи пътя. Той, Один, трябваше да даде знак, той щеше да каже кога и да го направи без страх. Всичко друго щеше да бъде позорно или дори нещо по-лошо; все пак не можеше да го посрещне, лишен от сливане, дори сега, след като и трите деца са вече оформени. Сливането щеше някак си да отстрани страха… Навярно, защото самото то приличаше на продължаване на пътя. Имаше периоди от време, когато си лишен от съзнание, но не изпитваш болка. Сякаш не съществуваш, но се стремиш към това състояние. При достатъчно сливане щеше да набере смелост, за да продължи пътя без страх и без…

О, Слънце и всички звезди! Това не беше „да продължиш пътя“. Защо се използуваше толкова тържествен израз? Той знаеше другата дума, която не се употребяваше никога, освен от децата, които искаха по някакъв начин да възмутят възрастните. Думата беше „да умреш“. Трябваше да се приготви да умре без страх и да уреди Дюа и Трит да умрат заедно с него.

А не знаеше как… Поне без сливане…

4в

Трит остана сам в стаята, уплашен, обзет от страх, но твърдо решен да остане непреклонен. Имаше си третото бебе. Усещаше го вътре в себе си.

Това беше важното. Единствено това имаше значение.

Защо тогава дълбоко в него не изчезваше смътното чувство, че не само това е важно?

5а

Дюа изпитваше почти непоносим срам. Необходимо й бе дълго време, за да го подтисне; да го подтисне достатъчно, за да размисли. Избърза… Избърза… като сляпа избяга от ужаса на домашната пещера; почти не я беше грижа, че не знае къде отива или дори къде се намира.

Беше нощ, време, когато никой почтен Мек не би излязъл на повърхността, нито дори най-лекомислените Емоционални. И щеше да мине доста време, преди да изгрее Слънцето. Дюа изпита задоволство. Слънцето означаваше храна, а в този миг тя ненавиждаше храната и онова, което бяха направили с нея.

Беше й студено, но тя усещаше неясно студа. Защо да обръща внимание на студа — помисли тя, — когато я бяха угоили, за да изпълни задължението си… угоена в тялото и разума. След всичко това студът и гладът й се сториха почти приятели. Тя разбираше Трит. Бедничкият, толкова лесно се прозираха преструвките му; постъпките му бяха напълно инстинктивни и трябваше да го похвалят, че така храбро е последвал инстинктите си. Така дръзко се бе върнал от пещерите на Твърдите с кълбото храна (а тя самата тогава го усети и щеше да знае какво става, ако Трит не беше толкова парализиран от постъпката си, че не смееше да мисли за нея, и ако тя не беше вцепенена от собственото си поведение и новата дълбочина на усещанията, свързана с него, така че не се погрижи да узнае най-належащото дори.)

Трит бе донесъл кълбото, без да го открият, и бе устроил злощастният капан, украсявайки нейната хранилка, за да я привлече. А тя се бе върнала, изчервена от съзнанието за причинената от търкането в скалата разреденост, изпълнена със срам заради постъпката си и със съжаление към Трит. Заради срама и съжалението тя се нахрани и помогна да се създаде нов живот.

Оттогава се хранеше оскъдно — както си бе свикнала, и никога от хранилката, но вече и никой не я подтикваше да го прави. Трит не я подканваше. Изглеждаше доволен (естествено), така че нищо не възбуждаше отново нейния срам. А Трит остави кълбото храна на мястото му. Не се осмели да поеме риска да го върне; получи каквото желаеше; най-добре и най-лесно беше да си го остави там и да не мисли повече за него.

Докато го заловиха.

Но умният Один трябва да е проумял плана на Трит — сигурно е забелязал новите съединения на електродите, навярно е разбрал целта на Трит. Явно не беше казал нищо на Трит, защото щеше да обезпокои и уплаши бедната дясна-брънка, а Один винаги пазеше Трит с голяма любов.

Разбира се, не е било необходимо Один да казва нещо. Трябвало е само да попълни празнините в несръчния план на Трит и да го осъществи.

Дюа не се самозалъгваше. Щеше да разпознае вкуса на храната от кълбото, да забележи необичайния дъх, да установи как започва да я изпълва, без да изпитва чувство за ситост… ако Один не я бе отвличал с приказките си.

Беше заговор между двамата, независимо дали Трит участвуваше в него съзнателно или не. Как повярва, че Один внезапно се е превърнал в грижовен, усърден учител? Как не разбра скритите му подбуди? Вниманието им към нея беше загриженост да се попълни новата триада, а това показваше колко малко мислят за нея самата.

Е, добре…

Тя поспря достатъчно дълго, за да усети обзелата я умора и се вмъкна в една пукнатина на скалата, която щеше да я предпази от режещия студен вятър. Две от седемте звезди попадаха в полето на погледа й и тя разсеяно се загледа в тях, занимаваше външните си усещания с дреболии, за да съсредоточи по-добре мислите си.

Беше разочарована.

— Измамена — промърмори си тя. — Измамена!

Не виждаха ли по-далеч от носовете си?

Че Трит е съгласен всичко да загине, стига той да подсигури бебетата си, можеше да се смята за сигурно. Той се ръководеше от инстинктите си. А Один?

Один разсъждаваше и означаваше ли това, че би пожертвувал всичко друго, за да разсъждава? Беше ли всичко, получено с помощта на разума, достатъчно оправдание, за да съществува… на всяка цена? Понеже Естуолд беше създал позитронната помпа, трябваше ли тя да се използува така, че целият свят, и Меките, и Твърдите наравно, да зависи от нея и от благоволението на хората от другата вселена? Какво ще стане, ако другите хора спрат работата, и светът остане без позитронната помпа и с опасно охладено Слънце?

Не, нямаше да спрат тия хора, защото ги бяха убедили да започнат и ще ги придумат да продължават, докато загинат… а после Разсъждаващите — и Твърди, и Меки — няма да имат повече нужда от тях… също както Дюа трябваше да продължи пътя (да загине), след като вече не им беше потребна.

Тя и другите хора бяха еднакво измамени.

Почти без да го съзнава, Дюа се сгушваше все по-надълбоко в скалата. Зарови се, престана да вижда звездите, да усеща вятъра, да съзнава света. Превърна се в чиста мисъл.

Мразеше Естуолд. Той олицетворяваше всичко егоистично и твърдо. Той бе създал позитронната помпа и вероятно безсъвестно щеше да унищожи десетки хиляди същества. Беше доста прикрит, никога не се появяваше и толкова могъщ, че дори другите Твърди се страхуваха от него. Е, добре, тогава тя щеше да се пребори с него. Щеше да го спре.

Хората от другата вселена бяха помогнали да се изгради позитронната помпа чрез някакъв начин на съобщаване. Один й бе споменавал за това. Къде ли държаха тези съобщения? Как ли изглеждаха? Как да ги използува, за да се свърже отново с тях?

Забележително беше колко ясно мислеше. Изпитваше бурно задоволство от факта, че ще използува разсъдъка си, за да победи жестоките разсъждаващи.

Нямаше да успеят да я спрат, защото тя проникваше там, където никой Твърд не беше способен да стъпи, където не можеше да отиде нито Родител, нито Разсъждаващ… нито дори друга Емоционална…

Накрая навярно щяха да я заловят, но в този миг не даваше пукната пара. Щеше да се бори, за да постигне целта си… на всяка цена… на всяка цена… макар, за да го постигне, да трябва да преминава през скали, да живее в скали, да обикаля из пещерите на Твърдите, да краде храна от техните акумулатори, когато се наложи, да се присъединява към стадото на другите Емоционални и да се храни със слънчева светлина, когато може.

Но накрая щеше да сподели с всички онова, което знаеше, а после да правят каквото искат. Тогава дори щеше да е готова да продължи пътя… но само тогава…

5б

Один присъствуваше, когато се роди новото бебе, съвършено във всяко отношение, но не изпита голямо въодушевление. Дори Трит, който се грижеше превъзходно за него, както се полага на всеки Родител, изглеждаше леко помръкнал във възторга си.

Измина доста време и Дюа сякаш беше изчезнала. Не беше продължила пътя. Мек не можеше да продължи пътя без цялата триада, но не се вестваше при тях. Сякаш е продължила пътя, без да го е продължила.

Один я видя веднъж, само веднъж, скоро след паническото й бягство при новината за новото бебе.

Мина покрай купчина Емоционални излегнали се на слънце, когато се движеше по повърхността с глупавата мисъл, че ще я намери. Те се разхилиха при рядката гледка на Разсъждаващ, който минава покрай тях, и изредяха в масова провокация; глупачките нямаха никаква друга мисъл, освен да изтъкнат факта, че са Емоционални.

Один изпита само презрение към тях и никаква ответна бръчка не се появи по закръглените му форми. Мислеше си за Дюа и за това колко различна е тя от всички тях. Дюа никога не изредяваше освен поради вътрешна необходимост. Никога не се опитваше да привлече когото и да било и поради това изглеждаше още по привлекателна. Ако се бе насилила да се присъедини към тълпата от празноглавки, щеше лесно да се разпознае (беше уверен в това) поради факта, че само тя нямаше да изредее, а вероятно дори щеше да стане по-плътна, именно защото другите изредяваха.

И докато премисляше всичко това, Один разглеждаше препичащите се Емоционални и забеляза, че една от тях не изредява.

Спря, после забърза към нея, забравил за другите Емоционални по пътя си, без да обръща внимание на бурното им скърцане, когато отскачаха като дим от стъпките му и отчаяно бъбреха при опитите да избегнат сливането помежду си… поне не на открито и когато ги гледа Разсъждаващ.

Наистина беше Дюа. Тя не се опита да избяга. Остана на мястото си и не проговори.

— Дюа — обърна се той смирено към нея, — няма ли да се прибереш у дома?

— Нямам дом, Один — отвърна тя нито разгневено, нито с омраза… и поради това още по-ужасяващо.

— Как можеш да виниш Трит за постъпката му, Дюа? Знаеш, че бедничкият не може да разсъждава.

— Но ти можеш, Один. И ти ме отвличаше, докато той е устройвал охранването на тялото ми, не беше ли така? С разума си си разбрал, че много по-лесно ще попадна в капана, поставен от теб, отколкото в неговия.

— Дюа, не.

— Какво „не“? Не направи ли цяло представление с претенциите си, че ме учиш, че ме образоваш!

— Правех го, но не беше представление, а наистина те учех. И не заради онова, което извърши Трит. Не знаех какво крои Трит.

— Не мога да ти повярвам. — Тя се отдалечи, без да бърза.

Той я последва. Останаха сами, Слънцето хвърляше върху тях червеникава светлина. Тя се обърна към него.

— Ще позволиш ли да ти задам един въпрос, Один? Защо искаше да ме учиш?

— Защото изпитвах желание — отвърна Один. — Защото ми доставя удоволствие да преподавам и защото предпочитам да преподавам пред всичко друго… освен самият аз да уча.

— И да се сливаш, разбира се… Няма значение — добави тя, за да предотврати възражението му. — Не ми обяснявай, че говориш за разум, а не за инстинкт. Ако си искрен, когато разправяш, че изпитваш удоволствие от преподаването, ако действително някога бих могла да повярвам на думите ти, навярно ще успееш да разбереш нещо, което ще ти кажа.

Много неща научих, откакто ви напуснах, Один. Не е важно как. Научих ги. В мен не е останало нищо от Емоционалната, освен чисто физиологичното. Вътре в себе си, това което е истински важното, аз съм изцяло Разсъждаващ, с изключение на това, че, както се надявам, изпитвам повече чувства към другите от Разсъждаващите. И едно от нещата, които научих, е какво представляваме ние всъщност, Один. Ти, аз, Трит и всички други триади на планетата; какво сме наистина и какво сме били винаги.

— Какво е то? — попита Один.

Беше готов да я слуша съвсем кротко, колкото и дълго да се наложи, стига след като се наговори да се върне с него. Беше готов да се покае, да направи всичко, каквото поиска от него. Само тя да се върне… някак неясно и смътно съзнаваше, че тя, трябва да се върне доброволно.

— Какво сме? В същност нищо, Один — подхвърли тя леко, като едва не се изсмя. — Не е ли странно? Твърдите, са единственият жив вид върху повърхността на планетата. Не са ли те научили на това? Има само един вид, защото ти и аз — Меките, не сме живи. Ние сме машини, Один. Трябва да е така, защото само Твърдите са живи. Не са ли те научили на това, Один?

— Но, Дюа, това са глупости — промълви объркано Один.

— Машини, Один! — гласът на Дюа загрубя. — Създавани от Твърдите! Разрушавани от Твърдите! Те живеят — Твърдите. Само те. Не говорят много за това. Не е необходимо. Знаят го. Но аз се научих да мисля, Один, и стигнах до този извод въз основа на малкото доказателства, с които разполагам. Те живеят изключително дълго, но накрая умират. Вече не раждат; Слънцето не излъчва достатъчно енергия за тази цел. И тъй като рядко умират, но въобще не раждат, броят им много бавно намалява. Няма и млади, които да влеят свежа кръв и нови мисли, затова старите, живели дълго Твърди, са ужасно отегчени. И какво предполагаш, че правят, Один?

— Какво? — в думите й имаше нещо омайващо. Отблъскващо очарование.

— Произвеждат механични деца, които могат да просвещават. Ти сам го каза, Один. Би предпочел да преподаваш пред всичко друго, освен сам да учиш — да се сливаш, разбира се. Разсъждаващите са направени по мисловния образ на Твърдите, а те не се сливат и учението за тях е твърде сложно, тъй като и без това знаят толкова много. Какво им остава освен удоволствието да преподават? Разсъждаващите са създадени с единствената цел да ги обучават. Емоционалните и Родителите са сътворени, защото са необходими за самоувековечаващата се машина, която прави нови Разсъждаващи. А нови Разсъждаващи са нужни постоянно, защото старите се изхабяват, научават всичко, на което могат да бъдат научени. И когато старите Разсъждаващи поемат, колкото могат, тях ги унищожават, като предварително им втълпяват да наричат гибелта си „продължаване на пътя“, за да не нараняват чувствата им. И естествено, Емоционалните и Родителите продължават пътя заедно с тях. Щом са помогнали да създаде нова триада, от тях вече няма повече полза.

— Всичко това е погрешно, Дюа — успя да вмъкне Один.

Нямаше доводи, които да противопостави на кошмарната й схема, но знаеше със сигурност, която не се нуждае от доказателства, че не е права. (А не изпитваше ли леко съмнение, промъкнало се дълбоко в него, че и тази сигурност му е била внушена още от начало?… Не, решително не, защото в такъв случай нямаше ли и на Дюа да й е втълпено, че това не е правилно?… А дали тя не беше несъвършена без съответните внушения и без… Охо, какви мисли му минаваха през главата. И той беше луд като нея.)

— Изглеждаш ми смутен, Один — рече Дюа. — Уверен ли си, че съвсем не съм права? Разбира се, сега те притежават позитронната помпа и разполагат с цялата им необходима енергия, или поне скоро ще я имат. Няма да мине много време и отново ще започнат да раждат. А може и вече да са започнали. Тогава въобще няма да се нуждаят от Меките машини и всички ще бъдем разрушени… моля да ме извиниш — всички ще продължим пътя.

— Не, Дюа — отвърна напрегнато Один, толкова на себе си, колкото и на нея. — Не зная как си стигнала до тези представи, но Твърдите не са такива. Нас не ни разрушават.

— Не се самозалъгвай, Один. Такива са. Готови са да погубят цял свят с други хора в своя полза; цяла вселена, ако се наложи. Нима ще се поколебаят да унищожат няколко Меки заради собственото си удобство? Но направиха една грешка. Машината е сбъркала някак и разумът на Разсъждаващ е попаднал в тялото на Емоционална. Знаеш ли, че аз съм лява-Емоционална? Така ме наричаха като малка и са били прави. Мога да разсъждавам като Разсъждаващ и чувствувам като Емоционална. И ще се боря срещу Твърдите с тези свои комбинирани качества.

Один кипеше от гняв. Дюа сигурно е полудяла, но не смееше да й го каже. Трябваше някак да я примами и да я отведе. Обясни й с напрегната откровеност:

— Дюа, когато продължаваме пътя, нас не ни разрушават.

— Не? А какво става тогава?

— Не… не зная. Мисля, че отиваме в друг свят, по-добър и по-щастлив свят и се превръщаме в… в… ами ставаме много по-добри, отколкото сме сега.

— Откъде си го чул? — изсмя се Дюа. — Твърдите ли ти го разправиха?

— Не, Дюа. Уверен съм, че е така, защото съм мислил по въпроса. Откакто ни напусна, много мисля за това.

— Тогава мисли по-малко и няма да си толкова глупав — подметна му Дюа. — Бедният Один! Сбогом. — Отново се отдалечи, беше много изредяла. Видът й издаваше умора.

— Почакай, Дюа — викна Один. — Сигурно искаш да видиш новото бебе-средно.

Тя не отговори.

— Кога ще си дойдеш у дома? — извика той. Не му отговори.

Престана да я следва, но с дълбока мъка се загледа в нея, докато се отдалечаваше.

Не каза на Трит, че е срещнал Дюа. Каква полза? Не я видя повторно. Започна да посещава любимите места за печене на Емоционалните в района; правеше го, макар някой и друг Родител да се появяваше и да го наблюдаваше с глупава подозрителност (Трит беше умствен гигант в сравнение с повечето Родители).

С всеки изминал ден отсъствието й го нараняваше все по-дълбоко. И с всеки изминал ден съзнаваше, че в него нарастват опасения заради нея. Не знаеше защо.

Един ден се върна в домашната пещера и завари там Лостън. Той стоеше сериозен и учтив, докато Трит му показваше новото бебе и се мъчеше да не допусне шепата мъгла да докосне Твърдия.

— Наистина е красавица, Трит — похвали го Лостън. — Дерала ли се казва?

— Дерола — поправи го Трит. — Не зная кога ще се върне Один. Доста скита…

— Ето ме, Лостън — обади се прибързано Один. — Трит, отведи бебето, бъди така добър.

Трит изпълни молбата му, а Лостън се обърна към Один с явно облекчение.

— Сигурно си много щастлив, че попълнихте триадата.

Один се опита да отговори с някаква учтива безсмислица, но само продължи нещастно да мълчи. Напоследък започна да усеща нещо като другарство, неясно чувство за равенство с Твърдите, което му помагаше свободно да разговаря с тях. А лудостта на Дюа сега пречеше на отношенията му с тях. Один знаеше, че тя не е права и въпреки това поведението му към Лостън отново беше вдървено, както през отдавна отминалите дни, когато се смяташе за много по-низше същество, нещо като… машина?

— Виждал ли си Дюа? — попита Лостън. Въпросът беше действителен, а не учтивост. Один лесно го разбра.

— Само веднъж, Твъ… (Почти каза „Твърд-сър“ сякаш отново беше дете или Родител.) — Само веднъж, Лостън. Тя не иска да се върне у дома.

— Трябва да се върне — настоя меко Лостън.

— Не зная как да го уредя.

Лостън го изгледа навъсено.

— Известно ли ти е какво прави?

Один не смееше да го погледне. Беше ли научил за налудничавите теории на Дюа? Какви мерки щяха да се вземат?

Кимна отрицателно, без да проговори.

— Тя е крайно необикновена, Один. Знаеш го, нали?

— Да — въздъхна Один.

— В друго отношение и ти си такъв, а и Трит. Съмнявам се дали някой друг Родител в света би имал кураж или би му дошло наум да открадне акумулатор или извратената изобретателност да го използува като него. Вие тримата съставяте най-обикновената триада, известна досега.

— Благодаря.

— Но триадата ви създава и някои неудобства; неща, на които не сме разчитали. Искахме да учиш Дюа, защото това е най-лекият и най-добрият възможен начин да я примамим доброволно да изпълни функциите си. Не предвидихме донкихотската постъпка на Трит точно по това време. Нито пък, да говорим откровено, взехме предвид бурната й реакция от факта, че се налага светът в другата вселена да загине.

— Трябваше по-внимателно да отговарям на въпросите й — призна Один опечален.

— Нямаше да помогне. Тя сама разкрива нещата. И това не предвидихме. Один, съжалявам, но трябва да ти кажа… Дюа се е превърнала в смъртоносна опасност. Опитва се да спре позитронната помпа.

— Но как ще го направи? Не може да се добере до нея, но дори и да успее, ще й липсват необходимите познания, за да се справи.

— О, ще стигне до нея — Лостън се поколеба и продължи. — Тя остава пропита в скалите, където е в безопасност от нас.

Мина известно време, преди Один да разбере ясното значение на думите му.

— Никоя възрастна Емоционална не би… Дюа никога…

— Прави го. Не губи време да спориш… Прониква навсякъде из пещерите. Нищо не остава скрито от нея. Разучила е съобщенията, които получихме от другата вселена. Не сме уверени, но няма друг начин да се обясни всичко, което става.

— Ох, ох, ох — Один се залюля напред-назад, повърхността му потъмня от срам и мъка. — Знае ли Естуолд за всичко това?

— Още не — отвърна мрачно Лостън, — но все някой ден ще научи.

— А какво прави с тези съобщения?

— Използува ги, за да разработи метод, чрез който да изпрати свои послания в обратната посока.

— Тя не знае как да ги превежда и да ги предава.

— Научава се и на двете. Известно й е повече за тях, отколкото на самия Естуолд. Тя е ужасяващо явление — Емоционална, която разсъждава и е извън всякакъв контрол.

Один потръпна. Извън всякакъв контрол? Как говори като за машина!

— Не е възможно да е чак толкова зле — рече той.

— Може. Вече се е свързала с другите същества и се опасявам, че ги е посъветвала да спрат тяхната страна от позитронната помпа. Ако го направят, преди да избухне слънцето им, ще бъдем безпомощни откъм нашата страна.

— Но тогава…

— Трябва да я спрем, Один.

— Но… но как? Нима ще взривите… — гласът му изневери. Знаеше, макар и неясно, че Твърдите разполагат с устройства, с които изкопават пещери в световната скала; машини, рядко употребявани, откакто преди векове населението на света започнало да намалява. Дали щяха да открият Дюа в някоя скала и да я взривят заедно с нея?

— Не — заяви Лостън натъртено. — Не можем да причиним вреда на Дюа.

— Естуолд би могъл…

— И Естуолд няма да й навреди.

— Какво да се прави тогава?

— Ти, Один. Само ти. Безпомощни сме, затова трябва да разчитаме на теб.

— На мен? Но какво мога да направя?

— Помисли — настоя Лостън. — Помисли.

— За какво да мисля?

— Не мога да ти кажа нищо повече — мъчително изрече Лостън. — Мисли! Има твърде малко време.

Обърна се и излезе, като вървеше доста бързо за Твърд, сякаш не се доверяваше на себе си да остане повече, за да не се разприказва.

А Один се загледа след него — смаян, объркан, поразен.

5в

Трит имаше много работа. Бебетата се нуждаеха от големи грижи, но дори две млади-десни заедно с две млади-леви не можеха да се равняват на едно само бебе-средно — особено пък толкова съвършено като Дерола. Трябваше да го разхожда и утешава, да го предпазва от вливане във всичко, до което се допре, да го уговаря, за да се уплътнява и да си почива.

Измина доста време, преди отново да се види с Один и всъщност не го беше грижа. Дерола заемаше цялото му време. Но веднъж се натъкна на Один в собствената му ниша, блеснал във всички цветове на дъгата от напрегнато мислене.

Трит внезапно си спомни.

— Сърдит ли беше Лостън заради Дюа?

Один се стресна.

— Лостън ли? Да, беше разгневен. Дюа им вреди много.

— Необходимо е да се прибере, не е ли така?

Один се взря в Трит.

— Трит — поде той, — налага се да убедим Дюа да се върне у дома. Най-напред трябва да я намерим. Ти ще се справиш. С новото бебе родителската ти чувствителност е много висока. Можеш да я използуваш, за да откриеш Дюа.

— Не — отвърна Трит възмутен. — Тя е нужна за Дерола. Неправилно ще е да я използувам за Дюа. Освен това, щом иска да не се връща толкова дълго, когато бебе-средно копнее за нея — а навремето и тя е била бебе-средно, — навярно ще се наложи да свикнем да живеем без нея.

— Но, Трит, не искаш ли никога вече да се сливаш?

— Ами, триадата е вече попълнена.

— Сливането не е само това.

— Къде да я търсим? — попита Трит. — Малката Дерола се нуждае от мен. Тя е мъничко бебе. Не бива да я оставям.

— Твърдите ще уредят някой да се грижи за Дерола. Ние с теб ще отидем в пещерите на Твърдите, за да намерим Дюа.

Трит размисли. Пукната пара не даваше за Дюа. Дори към Один не изпитваше нищо. За него съществуваше само Дерола.

— Някой ден — отвърна той. — Някой ден, когато Дерола поотрасне. Не преди това.

— Трит — настоя Один, — длъжни сме да намерим Дюа. В противен случай… в противен случай ще ни вземат децата.

— Кой? — попита Трит.

— Твърдите.

Трит замълча. Нямаше какво да каже. Никога не бе чувал за подобно нещо. Не можеше да си го представи.

— Трит, налага се да продължим пътя. Вече ми е известно защо. Все мисля за това, откакто Лостън… но няма значение. Двамата с Дюа също трябва да продължите пътя. След като го разбрах и ти ще почувствуваш, че е наложително, а се надявам… мисля… че и Дюа ще изпита същото чувство. И трябва скоро да продължим пътя, защото Дюа разрушава света.

Трит се отдръпна.

— Не ме гледай така, Один… Принуждаваш ме… Принуждаваш ме…

— Не те принуждавам, Трит — отвърна Один тъжно. — Просто сега вече зная и затова ти трябва… Налага се обаче да намерим Дюа.

— Не, не — изпаднал в ужас, Трит се опитваше да се съпротивлява. В Один проличаваше нещо ужасяващо, а съществуването им неумолимо се приближаваше към края си. Нямаше да има Трит и средно-бебе. Докато всеки друг Родител дълго време отглеждаше средното-бебе, Трит щеше да загуби своето почти веднага.

Не беше справедливо. О, не беше справедливо.

— Дюа е виновна — задъха се Трит. — Нека тя първа да продължи пътя.

Один заяви с безчувствено спокойствие:

— Няма друг начин, освен всичките заедно…

И Трит разбра, че е така… че е така… че е така…

6а

Дюа се чувствуваше изредяла и изтъняла, беше й студено. Прекрати опитите да си почива на открито и да поема слънчева светлина, след като Один я откри. Хранеше се нередовно от акумулаторите на твърдите. Не смееше да остава прекалено дълго извън сигурността на скалата, затова ядеше на бързи глътки и никога не се нахранваше достатъчно.

Постоянно усещаше глад — още повече, че престоите в скалата я уморяваха. Това бе сякаш наказание за цялото дълго време, през което се бе появявала на повърхността по залез и се бе хранила оскъдно.

Ако не беше работата, която вършеше, нямаше да понесе умората и глада. Понякога се надяваше, че Твърдите ще я унищожат… но само след като приключеше.

Докато се намираше в скалата, Твърдите бяха безпомощни. От време на време ги долавяше извън скалата, на открито. Страхуваха се. Понякога си мислеше, че се опасяват за нея, но едва ли беше така. Как можеха да се боят за нея, да се плашат, че ще продължи пътя поради липса на храна, от пълно изтощение? Навярно се страхуваха от нея; изплашени бяха от машината, която не работеше, както е било предвидено в проекта, ужасени от подобен феномен, безпомощни пред ужаса.

Тя внимателно ги отбягваше. Винаги знаеше къде се намират, така че не можеха да я заловят, нито да я спрат.

Беше изключено постоянно да наблюдават всички възможни места. Мислеше си, че дори ще успее да притъпи и без това слабите им усещания.

Извихри се извън скалата и се зае да изучава копията на съобщенията, които бяха получили от другата вселена. Не знаеха, че именно тях търси. Ако ги скрият, ще ги намери в каквото и ново място да са. Ако ги унищожат, също нямаше да е от значение. Дюа щеше да ги запомни.

Отначало не ги разбираше, но при престоя в скалите усещанията й постепенно се изостряха и тя сякаш долавяше, без да разбира. Знаците й вдъхваха определени чувства, без да знае какво точно означават.

Взе знаци и ги постави там, откъдето щяха да ги изпратят в другата вселена. Знаците бяха С-Т-Р-Е-Х. Въобще нямаше понятие какво означават, но формата им й вдъхваше чувство за страх и тя направи всичко възможно, за да остави върху тях отпечатък на заплаха. Може би, когато изучават знаците, другите същества също ще изпитат страх.

Когато се получаваха отговори, Дюа усещаше в тях някаква възбуда. Не винаги се добираше до изпратените отговори. Понякога най-напред ги откриваха Твърдите. Навярно знаеха какво прави. Но те не можеха да разчитат съобщенията, дори не долавяха чувствата, които ги придружаваха.

Така че тя не се безпокоеше. Нямаше да я спрат, преди да свърши — каквото и да разкриеха Твърдите.

Изчака съобщението, придружено от необходимото й чувство. То се появи: П-О-М-П-А Л-О-Ш-А.

Носеше страха и омразата, които желаеше. Върна го в разширена форма — повече страх, повече омраза… Сега другите хора щяха да разберат. Щяха да спрат помпата. А Твърдите ще трябва да намерят друг начин, друг източник на енергия; не биваше да я получават посредством смъртта на всичките тези хиляди същества в съседната вселена.

Твърде много си почиваше, вътре в скалата изпадаше в унес. Отчаяно копнееше за храна и изчакваше, за да се измъкне. Още по-отчаяно, отколкото желаеше храната от акумулатора, тя искаше батериите да се изчерпят. Изпитваше желание да изсмуче последния остатък храна от тях и да знае, че няма да има повече, че е постигнала целта си.

Накрая излезе и остана безразсъдно дълго да смуче от съдържанието на един акумулатор. Искаше да изтегли и последната капка, да го изпразни, да види, че нищо повече не влиза в него, но източникът беше неизчерпаем… неизчерпаем… неизчерпаем…

Размърда се и с отвращение се откъсна от акумулатора. Значи позитронната помпа все още работеше. Нима нейните съобщения не бяха убедили съществата от другата вселена да спрат помпите? Дали не ги бяха получили? Не бяха ли почувствували значението им?

Трябваше да опита отново. Налагаше се да обясни по-ясно от очевидното. Щеше да включи всяка комбинация от символи, за които усещаше, че предават чувството за опасност; всяко съчетание, което ще им извести молбата й да ги спрат.

Отчаяно се зае да разтапя знаците в метала; използуваше, без да я пести енергията, която току-що бе поела от акумулатора; докато я употреби цялата и се почувствува крайно изтощена. ПОМПАТА НЯМА СПРЕМ НЯМА СПРЕМ НИЕ НЯМА СПРЕМ ПОМПАТА НИЕ НЕ РАЗБИРА ОПАСНОСТ НЕ РАЗБИРА НЕ РАЗБИРА ВИЕ МОЛЯ СПРЕТЕ ВИЕ СПРЕТЕ И НИЕ СПРЕТЕ МОЛЯ ВИЕ СПРЕТЕ ОПАСНОСТ ОПАСНОСТ СПРЕТЕ СПРЕТЕ ВИЕ СПРЕТЕ ПОМПАТА.

Толкова можеше. В нея не остана нищо, освен разкъсваща я болка. Постави съобщението на място, откъдето можеше да се изпрати и не остави Твърдите да го прехвърлят несъзнателно. През мъчителна мъгла се зае с лостовете за управление, постъпи, както бе виждала да го правят и някак си събра необходимата енергия.

Съобщението изчезна, а пещерата потъна в пурпурния блясък на световъртежа. Тя… продължаваше пътя, но от… изтощение.

Один… Три…

6б

Один дойде. Плъзгаше се по-бързо от всеки друг път. Следваше изострените от новото бебе усещания на Трит, но вече се намираха достатъчно близо, за да открие присъствието й със собствените си попритъпени усещания. Сам долови проблясващото и затихващото съзнание на Дюа и се втурна напред, докато Трит полагаше големи усилия да го следва с подскоците си. Задъхваше се и викаше:

— По-бързо… по-бързо…

Один я намери припаднала, едва жива, по-дребна от всяка възрастна Емоционална.

— Трит — викна той, — донеси тук акумулатора. Не, не… не се опитвай да я занесеш нея. Твърде изтъняла е, за да се пренася. Побързай. Ако потъне в пода…

Започнаха да се събират Твърди. Бяха закъснели, разбира се, тъй като не можеха да усещат други живи същества на по-далечно разстояние. Ако зависеше само от тях, щеше да е твърде късно, за да я спасят. Нямаше да продължи пътя, щеше наистина да умре… и с нея щеше да загине много повече, отколкото предполагаше.

Докато бавно възвръщаше живота си с поглъщаната енергия, Твърдите мълчаливо стояха край тях.

Один се изправи — нов Один, който знаеше точно какво става. С гневен, повелителен жест им нареди да се махнат… и те си отидоха. Тихо. Без възражения.

Дюа се размърда.

— Добре ли е, Один? — осведоми се Трит.

— Мълчи, Трит — смъмри го Один. — Дюа?

— Один? — тя помръдна, зашепна. — Помислих, че съм продължила пътя.

— Още не си, Дюа. Още не. Но най-напред трябва да се нахраниш и да си починеш.

— И Трит ли е тук?

— Ето ме, Дюа — обади се Трит.

— Не се опитвайте да ме върнете — рече Дюа. — Всичко свърши. Направих, каквото исках. Позитронната помпа ще спре скоро. Уверена съм. Твърдите ще продължат да се нуждаят от Меки и ще се погрижат за вас двамата или поне за децата.

Один не каза нищо. Не позволи и на Трит да се обади. Остави излъчването да се влива бавно в Дюа, съвсем бавно. От време на време го спираше, за да я остави да си почине, после го включваше отново.

— Достатъчно. Достатъчно — промърмори тя. Веществото й започна да се гърчи по-силно.

Той продължи да я храни. Накрая заговори.

— Дюа, ти не беше права. Ние не сме машини. Зная точно какво сме. Щях по-скоро да дойда при теб, ако бях разбрал по-рано, но не го знаех, преди Лостън да ме помоли да размисля. Мислих много напрегнато; но дори и сега е преждевременно.

Дюа изстена и Один спря за малко.

— Слушай, Дюа — продължи той. — Има само един вид живи същества. Твърдите са единствените живи в целия свят. Подразбрала си го и дотук си права. Но това не означава, че Меките не са живи, а само, че са част от същия единствен вид. Меките са незрелите форми на Твърдите. Ние най-напред сме деца като Меки, после възрастни Меки, а след това ставаме Твърди. Разбираш ли?

— Какво? Какво? — възкликна объркано Трит.

— Почакай, Трит. Почакай. И ти ще разбереш, но това е за Дюа. — Той продължаваше да гледа Дюа, която ставаше все по-матова.

— Слушай, Дюа, всеки път, когато се сливаме, когато триадата се слива, ние се превръщаме в Твърд. Твърдият са трима в един и затова е Твърд. Докато сме в безсъзнание по време на сливането, ние сме Твърд. Но то е само временно и след това не си спомняме този период. Никога не можем да останем Твърд за дълго; налага се да се връщаме. Но през целия ни живот продължаваме да се развиваме и някои най-важни етапи бележат развитието ни. Всяко родено бебе е нов важен етап. С раждането на третото, настъпва възможността за последния етап, на който разумът на Разсъждаващия, без другите двама, има възможност да си спомни краткотрайните периоди на съществуване като Твърд. Тогава и само тогава той може да проведе идеално сливане, което ще образува един Твърд индивид завинаги, така че триадата ще заживее нов, уеднаквен живот, като се отдаде на учене и интелектуални занимания. Бях ви казал, че продължаването на пътя е като да се родиш отново. Тогава налучквах нещо, което не разбирах напълно, но сега го зная.

Дюа го гледаше и се опитваше да се усмихне.

— Как можеш да се правиш, че вярваш в подобно нещо, Один? — попита тя. — Ако беше така, нямаше ли Твърдите отдавна да ти го кажат, да ни го разправят на всички?

— Не, Дюа. Навремето, много отдавна, сливането било само съединяване на телесните атоми. Но еволюцията постепенно развила разума. Слушай ме, Дюа, при сливането се обединява и разума, а това е значително по-трудно, много по-деликатно. За да се слеем правилно за постоянно, Разсъждаващия трябва да се издигне до известно равнище на развитие. То се достига, когато сам открие всичко, когато разумът му най-после е достатъчно развит, за да си спомни какво е ставало по време на всички временни обединявания при сливането. Ако на Разсъждаващия му разправят всичко това, развитието му ще се провали и не ще успее да определи времето за идеалното сливане. Оформеният Твърд ще остане несъвършен. Когато Лостън ме помоли да размисля, той пое голям риск. Дори би могло… надявам се, че няма… Защото е още по-вярно за нашия случай, Дюа. В продължение на много поколения Твърдите са създавали триади с особена грижа, за да се оформят по-надарени Твърди, а нашата триада е най-добрата, която се е получавала досега. Особено ти, Дюа. Особено ти. Лостън е оформен от триадата, чието бебе-средна си била ти. Част от него е била твоя Родител. Познава те. Той те доведе при Трит и мен.

Дюа се надигна и седна. Гласът й зазвуча почти нормално.

— Один! Измисляш ли всичко това, за да ме успокоиш?

Намеси се Трит.

— Не, Дюа. Аз също го чувствувам. Аз също го чувствувам. Не зная какво е точно, но го възприемам.

— Той го долавя, Дюа — продължи Один. — И ти ще го почувствуваш. Не започваш ли да си припомняш, че си била Твърд по време на сливанията ни? Не искаш ли да се слеем сега? За последен път? За последен път?

Той я повдигна. Беше я обзела треска и макар да се поопъна, тя започна да изредява.

— Ако думите ти са верни, Один — задъха се тя, — ако наистина се превърнем в Твърд, струва ми се искаш да кажеш, че ще бъдем важен индивид. Така ли?

— Най-значителният. Най-добрият, който някога е бил създаван. Убеден съм… Трит, застани там. Това не е раздяла, Трит. Ще бъдем заедно, както винаги сме го искали. Дюа също. Дюа, и ти.

— Тогава — подхвърли Дюа — ще накараме Естуолд да разбере, че помпата не бива да работи повече. Ще го принудим…

Сливането започна. В решителния миг Твърдите отново влязоха един по един. Один ги видя неясно, защото започваше да се прелива в Дюа.

Не беше като друг път; не настъпи рязък екстаз; само гладко, сдържано, напълно спокойно движение. Усещаше как се превръща в част от Дюа и сякаш целият свят се вливаше в неговите — нейните изострени усещания. Позитронните помпи продължаваха да работят… той — тя ги долавяше… защо все още работеха?

Беше и Трит, неговото (нейното) неговото съзнание се изпълни с остро чувство за тежка загуба. О, моите бебета…

И извика, последният вик от съзнанието на Один, само че беше някак си вик и на Дюа.

— Не, не можем да спрем Естуолд. Ние сме Естуолд. Ние…

Викът, който беше на Дюа и не на Дюа, пресекна и вече нямаше никаква Дюа; и никога нямаше да я има. Нито Один, нито Трит.

7абв

Естуолд пристъпи напред и чрез вибрации на въздушните вълни каза тъжно на очакващите го Твърди:

— Вече съм завинаги с вас и ни предстои много работа…