Самоличността на Борн

1.

Траулерът се хвърли в яростните вълни на тъмното море като непохватно животно, опитващо се отчаяно да се измъкне от непроходима тиня. Вълните се издигаха на огромна височина и се разбиваха в борда на кораба със силата на многотонна преса; бялата пяна, издигаща се в нощното небе, се стоварваше върху палубата под напора на нощния вятър. Отвред долитаха болезнените стонове на безсилни предмети; дърво, триещо се о дърво, опънати до краен предел тресящи се въжета. Животното умираше.

Две внезапни експлозии пронизаха звуците на морето, вятъра и страданието на траулера. Идеха от слабо осветената кабина, която се издигаше и падаше ведно с тялото на своя господар. Мъж изскочи от вратата, вкопчвайки се с една ръка за перилата. С другата притискаше корема си.

Друг го последва в яростна решителност, изписана на лицето му. Той се подпря на вратата на кабината, повдигна пистолета и стреля отново. И отново.

Мъжът при перилата вдигна рязко ръце към главата си и от четвъртия изстрел се изви назад. Носът на кораба внезапно потъна в седловината между две гигантски вълни, повдигайки ранения на крака. Той се завъртя наляво, без да може да свали ръце от главата си. Носът и част от средата на кораба останаха по-скоро високо над водата, отколкото в нея, помитайки човешката фигура на вратата обратно в кабината. И тогава се чу петият изстрел. Раненият изкрещя. Ръцете му вече се протягаха отчаяно към всичко, за което биха могли да се вкопчат; кръвта и солените пръски на вълните го заслепиха и той не успя да се улови за нищо. Краката му се огънаха, а тялото му полетя напред. Корабът се завъртя яростно около подветрената си страна и мъжът, чийто череп зееше отворен от куршумите, се хвърли през борда в безумието на мрака долу.

Усети как ледената бушуваща вода го покрива, поглъща, всмуква надолу, върти го неистово, а сетне го изтласква на повърхността — колкото да си поеме глътка въздух. Глътка въздух, и отново надолу в бездната.

Гореше в огън, необичаен влажен огън в слепоочията, който го изгаряше пред все така поглъщащата го вледеняваща вода, огън там, където не би трябвало да го има. Имаше и лед; ледено туптене в стомаха, краката и гърдите, което за негово най-голямо учудване се стопляше от студената морска вода. Усети всичко това, съзнавайки и паниката, породена от него. Виждаше как тялото му се мята и гърчи, как ръцете и краката му се съпротивляват неистово на напора на водовъртежа. Усещаше, разсъждаваше, съзнаваше паниката и се съпротивляваше — странно, но все още бе спокоен. Беше спокойствието на наблюдател, страничен наблюдател, откъснат от събитията, информиран за тях, но не и замесен.

Сетне го връхлетя друга паника, която прониза и огъня, и леда, и спокойното наблюдение. Все още не трябваше да се оттегля! Още не! Би трябвало да се случи всеки момент; не беше сигурен точно какво, но би трябвало да се случи. Трябваше да бъде тук.

Той неистово зарита с крака, борейки се ожесточено с тоновете вода върху себе си. Гърдите му изгаряха. Измъкна се на повърхността и се опита да се задържи върху черните вълни. Катери се! Катери се!

Надигна се чудовищна вълна. Той беше на гребена й, заобиколен от купища пяна и мрак. Нищо. Обърни се! Обърни се!

Случи се. Експлозията беше невероятна. Успя да я чуе през шума на разбиващите се вълни и вятъра. Гледката и звукът по някакъв начин се оказаха неговата врата към желания покой. Небето пламна като огнена диадема и вътре в тази корона от огън, от светлината към външните сенки се разлетяха предмети с всякаква форма и големина.

Беше спечелил. Каквото и да бе, го беше спечелил.

Внезапно започна да потъва отново, отново в бездната. Почувства как препускащите води се разбиват над раменете му, охлаждайки бялата горещина на тила, стопляйки леденостудената режеща болка в стомаха, краката и…

Гърдите. Гръдният му кош агонизираше! Беше улучен — смазващ изстрел, внезапен и непоносим удар. И отново се случи същото. Оставете ме на мира! Дайте ми покой!

И отново!

Пак зарита с крака и ръце, докато го почувства. Дебел хлъзгав предмет, който се носеше по вълните. Не можеше да каже какво е това, но то бе тук и той можеше да го пипне и да се хване за него.

Дръж го! Той ще те отведе при спокойствието. В тишината на мрака… и спокойствието.

Лъчите на ранното слънце пробиха мъглата на източното небе, покривайки с отблясъци водите на Средиземно море. Шкиперът на една малка рибарска лодка — мъж с кръвясали очи и длани с дълбоки нарези от въжета, приседна на ръба на задната част на лодката, пушейки голоаз, доволен от гледката на спокойното море. Хвърли поглед към отворената врата на каютата, където по-малкият му брат се занимаваше с мотора на лодката, за да увеличи скоростта й. Малко по-нататък другият член на екипажа проверяваше мрежата. Двамата се смееха за нещо и това беше хубаво. Но през изминалата нощ нямаше нищо весело. Откъде се бе взела тази буря? В прогнозите за времето от Марсилия нямаше и намек за буря. В противен случай той щеше да си остане под навеса на брега. Вярно, че искаше да достигне риболовните полета на осем мили по-нататък от Льо Сен-сюр-мер още по изгрев, но не с цената на скъпо струващи ремонти, макар че кои ремонти не струват скъпо в наши дни.

Или с цената на собствения му живот. Тази мисъл доста често му минаваше през ума миналата нощ.

Хубаво е брат ти да е на руля. Семейната лодка трябва винаги да се управлява от човек на семейството; очите му са по-зорки. Даже да е брат, който се изразява гладко като образован човек за разлика от собствения ти грубиянски речник. Лудост! Година в университета, и брат му си науми да основе компания с една-единствена лодка, която сигурно бе виждала някога и по-добри времена. Лудост! И каква работа свършиха книжките му миналата нощ? Когато и неговата компания за малко не потъна.

Затвори очи и потопи ръце във водата, която се плискаше до палубата. Морската сол бе добро лекарство за раните от въжетата. Раните, които получи, докато се опитваше да оправи такелажа, отказващ изобщо да си стои на мястото по време на бурята.

— Погледни! Ей там!

Беше брат му. Дрямката, види се, изчезна от зорките очи на члена на семейството.

— Какво е това? — извика в отговор.

— Дай натам! Във водата има човек. Държи се за нещо. Отломка, някаква дъска.

Шкиперът пое кормилото и насочи лодката надясно от тялото, като спря мотора, за да не предизвиква вълнение. По всичко личеше, че и най-слабото полюшване би свалило мъжа от дъската, за която се бе вкопчил — ръцете му бяха съвсем побелели и стискаха краищата й като клещи, но останалата част от тялото му бе напълно безжизнена — като на удавник, отдавна напуснал този свят.

— Направете примка от въжетата! — извика шкиперът на брат си и на другия от екипажа. — Омотайте ги около краката му. Сега по-леко! Притегляйте към кръста. Теглете леко.

— Ръцете му не пускат дъската.

— Наведи се и я измъкни! Може да е хватката на смъртта.

— Не, жив е… но едва диша. Устните му се движат, но не излиза нито звук. Очите му също, но се съмнявам, че ни вижда.

— Ръцете му са свободни.

— Повдигни го! Хвани го за ръцете и го обърни по гръб. По-леко!

— Богородице! Виж му главата! — извика морякът. — Сцепена е!

— Може да я е разбил в някоя дъска по време на бурята — каза братът.

— Не — възрази шкиперът. — Раната е с гладки краища, като изрязана. От куршум е. Някой е стрелял по него.

— Не може да си сигурен.

— И то на повече от едно място — добави шкиперът, докато оглеждаше тялото. — Ще отидем до Ил дю Пор Ноар. Най-близкият остров е. Там на брега има доктор.

— Англичанинът?!

— По-добре, отколкото нищо. Нали все пак работи.

— Когато може — каза братът на шкипера. — Като го пусне шишето. Има по-голям успех с животните на пациентите си, отколкото със самите тях.

— Няма значение. Докато пристигнем, това тук ще е труп. Ако има късмет да оживее, ще му представя сметката за бензина и изтървания улов. Вземи аптечката. Ще му превържем главата. Ако това изобщо може да му помогне.

— Погледни! — извика мъжът. — Виж му очите!

— Какво има? — попита братът.

— Само преди секунда бяха като стоманени въжета. Сега са сини!

— Слънцето е по-ярко — каза шкиперът и повдигна рамене. — Или си прави шеги с твоите очи. Няма значение, в гроба няма значение.

Накъсаните звуци от свирките на рибарските лодки се сливаха с непрекъснатите крясъци на гларусите и заедно образуваха многогласния вечерен шум на крайбрежието. Беше късен следобед, слънцето — огнена топка на запад, въздухът — неподвижен и доста влажен и горещ. Над кея към пристанището водеше павирана улица с бели къщи, разделени една от друга от висока буйна трева. Тя растеше от сухата земя и от пясъка. От някогашните веранди бяха останали закърпени огради и напукана мазилка върху набързо струпани камари. Къщите бяха виждали и по-добри времена, да речем, преди няколко десетилетия, когато обитателите им бяха допуснали грешката да повярват, че и Ил дю Пор Ноар би могъл да стане средиземноморски курорт. Но той така и не бе станал.

Всички къщи имаха пътеки към улицата, но пътеката на последната в редицата бе видимо утъпкана повече от останалите. Тази къща принадлежеше на англичанин, пристигнал преди осем години в Пор Ноар поради обстоятелства, които никой не разбираше и от които никой не се интересуваше. Ако пациент посетеше le médecin в удачен ден, шевовете на раните не бяха толкова лоши. Но ако вонята на вино или уиски бе прекалено осезаема, болният нямаше късмет.

Ainsi soit-il.1 По-добре той, отколкото изобщо без лекар.

Но не и днес; днес никой не мина по пътеката. Беше неделя, а и всички знаеха, че всяка събота вечер докторът се напива до смърт в селото, завършвайки вечерта с първата свободна проститутка. Разбира се, всички знаеха също така, че за последните няколко съботи докторът беше променил маниерите си; не го бяха виждали в селото. Но промяната не бе чак толкова голяма. Бутилките със скоч му се доставяха редовно. Той просто си седеше вкъщи и това продължаваше от деня, в който рибарската лодка от Ла Сиота му докара непознатия мъж — по-скоро труп, отколкото човек.

Д-р Джефри Уошбърн се събуди внезапно. Главата му лежеше отпусната на гърдите и дъхът от устата проникваше в ноздрите му; не беше никак приятен. Премигна, ориентирайки се, и погледна към отворената врата на спалнята. Дали дрямката му не бе прекъсната от поредния несвързан монолог на неговия пациент? Не, не долиташе и звук. Даже гларусите бяха замлъкнали благосклонно. Беше религиозният празник на Ил дю Пор Ноар, никакви лодки не идваха да безпокоят птиците с глъчката си.

Уошбърн погледна към празната чаша и полупразната бутилка от уиски на масата до стола си. Бяха доказателство за напредък. В обикновен неделен ден и двете щяха да са вече празни, а болката от предишната нощ да е развинтена от скоча. Той се усмихна на себе си, благославяйки още веднъж по-голямата си сестра в Ковънтри, която с месечната си пенсия правеше уискито достъпно. Беше добро момиче — Бес, да, и бог бе свидетел, че би могла да си позволи да му изпраща малко повече, по дяволите, но той бе благодарен и на това, което тя правеше за него. Някой ден обаче щеше да престане, парите да секнат, а той да постига забрава с най-евтиното вино, докато в крайна сметка болката не изчезнеше. Завинаги.

Беше вече приел тази възможност… допреди три седмици и пет дни, когато измъкнаха от морето един полумъртъв чужденец и го донесоха до вратата му. Рибари, които не си направиха труда дори да се представят. Бяха го сторили от милосърдие, а не от чувство за вина. Бог щеше да разбере; мъжът бе ранен от огнестрелно оръжие. Това, което рибарите не знаеха, бе, че нещо повече от куршуми бе увредило тялото на мъжа. И мозъка му.

Докторът надигна мършавото си тяло от стола и пристъпи към прозореца с изглед към пристанището. Смъкна щорите, премигвайки на слънцето, и надзърна през пречките, за да разбере оживлението на улицата, или по-точно причината за силния шум. Беше карета, теглена от коне — семейство на рибар на неделна разходка. Къде, по дяволите, можеше да се види подобна гледка? Спомни си за каретите и за добре гледаните скопени коне, които през летните месеци возеха туристи през Лондонския кралски парк, и се засмя с глас на сравнението. но смехът му беше кратък, изместен от нещо немислимо само допреди три седмици. Беше изоставил всякаква надежда да види отново Англия. Сега съществуваше възможност положението да се промени. Чужденецът би могъл да го промени.

Можеше да се случи този ден, този час, тази минута. Освен ако прогнозата му не беше вярна. Раните на краката, стомаха и гърдите бяха дълбоки и сериозни и по всяка вероятност не се бяха оказали фатални само поради факта, че куршумите бяха заседнали в тях, дезинфекцирани и промити от морската вода. Не можеха да се извадят никъде другаде по-безопасно, отколкото в неговата лечебница. Всичко бе подредено, стерилизирано и подготвено за операция. Истинският проблем бе раната в черепа. Пораженията бяха подкожни, но по всяка вероятност бяха увредили влакнестите области на таламуса и хипокампуса. Ако куршумът бе влязъл милиметър по-встрани, жизнените функции щяха да са прекъснати. Но всичко бе наред и Уошбърн взе решение. Не сложи капка алкохол трийсет и шест часа, яде нишесте и пи толкова вода, колкото можеше да погълне. След това се захвана с възможно най-деликатната операция, която бе предприемал, откакто го бяха изгонили от болницата „Маклийнс“ в Лондон.

Милиметър след милиметър изчисти тъканта, след това съедини и заши кожата над раната, съзнавайки, че най-малката грешка със скалпел, игла или пинцета ще предизвика смъртта на пациента.

Не искаше този непознат човек да умре. По няколко причини, но най-вече поради една.

Когато свърши и признаците на живот се стабилизираха, д-р Уошбърн се върна към своя химичен и биологичен придатък — бутилката. Напи се и продължи да е пиян, но без да минава границата. През цялото време си даваше сметка къде е и какво прави. Определен напредък.

С всеки ден, с всеки час може би. Погледът на чужденеца щеше да се фокусира и от устните му да излязат отчетливи думи.

Всеки момент.

Всеки миг.

Първи дойдоха думите. Те се разнесоха из въздуха, докато ранният утринен бриз откъм морето разхлаждаше стаята.

— Кой е тук? Кой е в стаята?

Уошбърн се премести на малкото легло, преметна спокойно крака през ръба и бавно се изправи. Най-важното бе да не издаде никакъв дразнещ звук, никакъв внезапен шум, който би могъл да уплаши пациента и да го хвърли отново в психологическа криза. Следващите няколко минути щяха да са точно толкова деликатни, колкото и хирургическата операция, която беше извършил. Лекарят в него бе готов за този момент.

— Приятел — изрече меко.

— Приятел?

— Вие говорите английски. Така си и мислех. Подозирам, че сте американец или канадец. Зъболекарят ви не е от Обединеното кралство или от Париж. Как се чувствате?

— Не съм сигурен.

— Ще продължи известно време. Имате ли нужда да си изпразните червата?

— Какво?

— Да се изходите, приятелю. Затова е ей онзи леген до вас. Белият отляво. Ако го направите навреме, естествено.

— Съжалявам.

— Недейте. Съвършено нормална функция. Аз съм лекар, вашият лекар. Името ми е Джефри Уошбърн. А вашето?

— Какво?

— Попитах как се казвате.

Чужденецът помръдна глава и се втренчи в бялата стена, нашарена от лъчите на утринното слънце. Обърна се отново и спря сините си очи върху доктора.

— Не знам.

— О, боже мой!

— Повтарям ти за хиляден път. Ще е нужно време. Колкото повече се бориш с това, колкото повече се измъчваш, толкова по-зле ще си.

— Ти си пиян.

— Напълно. Това няма отношение към темата. Но мога да ти дам някои идеи, ако имаш желание да ме слушаш.

— Слушам те.

— Не, не е така. Вмъкваш се в пашкула си и пускаш перде върху мозъка си. Чуй ме отново.

— Слушам те.

— Докато беше в кома — доста дълго — ти говори на три различни езика. Английски, френски и някакъв шантав, мяукащ, за който си мисля, че е от източните. Това означава, че си многоезичен, чувстваш се у дома си на различни места в света. Мисли географски. Кой от всичките ти е най-удобен?

— Явно английският.

— Съгласихме се с това. А най-неудобен?

— Не знам.

— Очите ти са кръгли, а не дръпнати. Бих казал, че явно е източният.

— Явно.

— Тогава защо го говориш? Сега мисли с асоциации. Записал съм думи. Чуй ги. Ще ги произнасям фонетично. Ма-куа. Там-куан. Кий-са. Кажи първото нещо, което ти минава през главата.

— Нищо.

— Хубава работа.

— Какво, по дяволите, искаш?

— Нещо. Каквото и да е.

— Ти си пиян.

— С това се съгласихме. Напълно! А също така спасих и скапания ти живот. Пиян или не, аз съм лекар. А някога бях много добър лекар.

— Какво се случи?

— Пациентът разпитва лекаря?

— Защо не.

Уошбърн млъкна и погледна през прозореца към брега.

— Бях пиян — промълви. — Казаха, че съм убил двама пациенти на операционната маса, защото съм бил пиян. Можех да се отърва с един, не двама. Но те намират стереотипа много бързо. Бог да ги благослови. Никога не давай на човек като мен скалпел и не го обсипвай с уважение.

— Беше ли необходимо?

— Кое точно?

— Бутилката.

— Да, по дяволите — измърмори тихо Уошбърн, отдръпвайки се от прозореца. — Беше и е. И на пациента не е позволено да дава оценка, която е единствено от компетенцията на физиолог.

— Съжалявам.

— И ти имаш неприятния навик да се извиняваш. Това е прикрит протест и въобще не е естествено държание. Нито за минута не ти вярвам, че си почтителен човек.

— Тогава знаеш нещо, което аз не знам.

— За теб, да. Много. Но съвсем малко, което да има смисъл.

Мъжът се намести на стола. Разкопчаната риза се свлече от бинтованото му тяло, оголвайки превръзките на гърдите и стомаха. Протегна ръце пред себе си и вените на изящните му мускулести ръце се откроиха ясно.

— Нещо, което не сме споменавали в разговорите си.

— Да.

— Нещо, което съм говорил в безсъзнание?

— Не, не съвсем. Вече разисквахме повечето от тези бръщолевения. Езиците. Познанията по география — градове, за които изобщо или почти не съм чувал — твоята фикс-идея да избягваш да споменаваш имена, имена, които искаш да кажеш, но все едно, няма да го направиш. Влечението към конфронтация — „атакувай, отскачай, крий се, бягай“ — всички тези думи са доста агресивни, бих добавил. Твърде често ти връзвах ръцете, за да предпазя раните. Но всичко това го минахме. А има и други работи.

— Какво имаш предвид? Какви са? Защо не си ми казал?

— Защото са физически. Твоята външна обвивка, такава, каквато е била. Не бях сигурен дали си готов да го чуеш. И сега не съм сигурен.

Мъжът се облегна назад. Тъмните му вежди под тъмнокестенявата коса се сбраха гневно.

— Това е физическа оценка, за която не съм те молил. Е, готов съм. Какво ще ми кажеш?

— Да започнем тогава с този доста приемлив вид на тази твоя глава. Физиономията по-точно.

— Какво й е?

— Не е тази, с която си се родил.

— Какво имаш предвид?

— Хирургията оставя отпечатъка си. И той се вижда под лупа. Тебе са те променили, приятелю.

— Променили?

— Имаш ясно изразена брадичка. Осмелявам се да твърдя, че е имала трапчинка. Премахната е. Твоята лява скула — скулите ти са също ясно изразени, оформени по славянски преди много поколения — носи следи от хирургическа намеса. Осмелявам се и да твърдя, че от нея е премахната бенка. Носът ти е английски — някога по-остър, отколкото сега. Изтънен е — едва доловимо. Твоите много остри черти са били омекотени, характерът — прикрит. Схващаш ли какво ти казвам?

— Не.

— Ти си доста привлекателен мъж, но лицето ти се отличава от категорията, в която е сега, и за това говори самото то.

— Категория.

— Да. Принадлежиш към белите англосаксонци, срещащи се ежедневно по най-добрите игрища за голф, на тенискортовете или в бара на Мирабел. Тези лица са почти неразличими едно от друго, нали? Правилни черти, хубави зъби, ушите на подобаващото им се място от двете страни на главата — нищо небалансирано, всичко на мястото си, и все пак малко по-омекотено.

— Омекотено?

— Е, добре, „изпортено“ е може би по-точно казано. Определено самоуверен, даже арогантен, със свой си начин на живот.

— Все още не съм сигурен какво искаш да кажеш.

— Чуй това тогава. Промениш ли цвета на косата си, променяш и физиономията си. Да, има следи от обезцветяване — крехка е. Боядисвана е. С очила и мустаци ставаш съвсем друг човек. Струва ми се, че си в средата на втората половина на трийсетте, но би могъл и да си десет години по-млад или пет по-стар. — Уошбърн замълча, наблюдавайки реакциите му, сякаш се чудеше дали да продължи. — И като говорим за очила, спомняш ли си онези упражнения, тестовете, които направихме преди седмица.

— Разбира се.

— Зрението ти е съвършено нормално; нямаш нужда от очила.

— И не мисля, че имам.

— Тогава защо върху ретината и клепачите ти има следи от продължителна употреба на контактни лещи?

— Не знам. Не виждам смисъла.

— Мога да ти предложа едно евентуално обяснение.

— Ще се радвам да го чуя.

— Може и да не се зарадваш чак толкова. — Докторът се върна при прозореца и се загледа с отсъстващ поглед навън. — Определени видове контактни лещи са приспособени да променят цвета на очите, а определени видове очи по-охотно се поддават на такава промяна. Обикновено сивите или синкавите — твоите са нещо средно. Лешниковосиви на една светлина, сини на друга. Природата те е дарила в това отношение — най-често не е нужна промяна.

— Нужна за какво?

— За да промени външния ти вид. Много професионално, бих казал. Визи, паспорти, шофьорска книжка — сменяш ги по желание. Коса: кестенява, руса, рижа. Очи (те не могат да се фалшифицират): зелени, сиви, сини. Доста разнообразни възможности, не мислиш ли? И всичко това в известната категория, при която лицата се обезличават от повторения.

Мъжът се изправи с усилие от стола, подпирайки се. Затаи дъх, докато ставаше.

— Възможно е да се мамиш. Може да си на погрешен път.

— Следите са тук, отпечатъците. Те са доказателство.

— В твоя интерпретация със солидна доза цинизъм в нея. Представи си, че съм катастрофирал и са ме кърпили. Това обяснява хирургията.

— Не по този начин. Боядисаната коса и премахването на трапчинки и бенки не са част от реставрационен процес.

— Не можеш да го знаеш — каза ядосан непознатият мъж. — Има различни катастрофи, различни процедури. Не си бил там, не можеш да си сигурен.

— Добре. Ядосвай се на мен. Не го правиш и наполовина толкова често, колкото е необходимо. Докато беснееш, мисли. Какъв си бил. Какъв си.

— Търговец… Служител в международна компания, специализирана за Далечния изток. Възможно е. Или учител… По чужди езици. В някой университет. И това е възможно.

— Хубаво. Избери си едно. Веднага!

— Не… не мога. — Очите на мъжа издаваха, че е на ръба на безпомощността.

— Защото не вярваш на нито едно.

Мъжът поклати глава.

— Не, а ти?

— Не — каза Уошбърн. — Поради особени причини. Тези професии са обикновено седящи, а ти имаш тяло на човек, подлагал се на физическо натоварване. О, нямам предвид добре трениран атлет или нещо подобно; ти не си „горила“, както се казва. Но мускулният ти тонус е отличен, а ръцете и китките ти са свикнали на натоварване и са доста силни. При други обстоятелства бих отсъдил, че си работник, свикнал да пренася тежки товари, или рибар, принуден от сутрин до вечер да хвърля и изтегля мрежите. Но широтата на познанията ти, осмелявам се да кажа, интелектът ти, изключва подобни предположения.

— Започва да ми се струва, че ме насочваш към нещо. Нещо друго.

— Защото вече няколко седмици с теб работим заедно, съвместно и под напрежение. Ти подсказа модела.

— Значи съм прав?

— Да, трябваше да разбера как ще възприемеш това, което току-що ти казах. Предишната хирургическа намеса, косата, контактните лещи.

— Издържах ли изпита?

— Страхотно безпристрастно. Но сега е моментът. Няма смисъл да го отлагам повече. Пък и нямам търпение. Ела с мен.

Уошбърн поведе мъжа през хола към вратата на задната стая, водеща към диспансера. Вътре той отиде към ъгъла и взе един допотопен прожектор с ръждясала и напукана обковка на обектива.

— Донесох си това заедно с припасите от Марсилия — каза, докато го слагаше на бюрото и включваше щепсела в контакта на стената. — Едва ли е най-доброто оборудване, но ще ни послужи за целта. Пусни щорите, ако обичаш.

Мъжът без име и памет отиде до прозореца и пусна щорите. В стаята стана тъмно. Уошбърн запали лампата на прожектора. На бялата стена се появи светъл квадрат. След това пъхна късче целулоидна лента зад обектива. Квадратът се изпълни с едри букви:

DIE BANK GEMEINSCHAFT

11 BANHOFSTRASSE. ZÜRICH

НУЛА — СЕДЕМ — СЕДЕМНАЙСЕТ — ДВАНАЙСЕТ — НУЛА

ЧЕТИРИНАЙСЕТ — ДВАЙСЕТ И ШЕСТ — НУЛА

— Какво е това? — попита безименният мъж.

— Погледни го. Разгледай го. Мисли!

— Някаква банкова сметка.

— Точно така. Името и адресът на банката. Цифрите на ръка са на мястото на името и затова заместват подписа на притежателя на сметката. Стандартна процедура.

— Откъде го взе?

— От теб. Това е много малък негатив, наполовина на трийсет и пет милиметров филм, струва ми се. Беше имплантиран, хирургически имплантиран под кожата на дясното ти бедро. Цифрите са с твоя почерк. Подписът ти. С това нещо можеш да отвориш сейф в Цюрих.

2.

Двамата избраха името Жан-Пиер. Нито впечатляваше, нито засягаше някого, защото беше толкова често срещано в Пор Ноар, колкото и всяко друго.

От Марсилия пристигнаха книги. Шест — различни по големина и дебелина, четири на английски и две на френски. Бяха по медицина, свързани с уврежданията на главата и мозъка. В тях имаше напречни разрези на човешки мозък, стотици непознати думи за усвояване и осмисляне: Lobes occipital и temporal, мозъчната обвивка и свързващите фибри на corpus callosum, лимбичната система и по-специално хипокампуса и мамиларните тела, които заедно с форникса образуваха система, без чието участие паметта и спомените бяха невъзможни. Евентуалната им повреда водеше до амнезия.

Имаше някои психологически проучвания на емоционалния стрес, причиняващ стагнационна истерия и умствена афазия. Условия, които също имаха дял за частична или пълна загуба на паметта. Амнезия.

Амнезия!

— Няма правила — каза тъмнокосият мъж, потривайки очите си на слабата светлина на настолната лампа. — Това е като калейдоскоп. Може да се прояви в хиляди комбинации. Физически или психологически — или по малко от двете. Може да е постоянна или временна, цялостна или частична. Няма правила!

— Съгласен съм — каза Уошбърн, сръбвайки от уискито си на стола сред стаята. — Но мисля, че се приближаваш към случилото се. Към онова, което според мен се е случило.

— Или по-точно? — попита обезпокоен мъжът.

— Ти току-що го каза: „По малко и от двете“. Макар че думата „малко“ трябва да се смени с „масивно“. Масивни шокове.

— Масивни шокове на какво?

— На физиката и на психиката. Те са свързани, преплетени. Двете нишки на подсъзнанието или стимулите, образували възел.

— Колко изпи?

— По-малко, отколкото си мислиш, но това няма отношение. — Докторът взе пълна с листа папка. — Ето я твоята история — новата ти история — започнала от деня, в който те докараха тук. Позволявам си да обобщя. Физическите наранявания показват, че ситуацията, в която си се оказал, е била комбинирана с психологически стрес. Последвалата истерия е причинена от най-малко деветчасовия ти престой във водата, което, от своя страна, е задълбочило психологическата травма. Тъмнината, люлеенето на вълните, дробовете, които едва поемат въздух, са инструментите на истерията. Всичко предшествало това е трябвало да се заличи, за да можеш да се бориш, да оцелееш. Слушаш ли ме?

— Да. Главата се е самозащитавала?

— Не главата, разсъдъкът. Прави разлика, важно е. Ще се върнем на главата, но ще й дадем име. Мозъкът.

— Добре. Разсъдъкът, не главата… което всъщност е мозъкът.

— Много добре. — Уошбърн прекара палеца си през страниците на папката. — Това тук е пълно със стотици най-различни наблюдения. Обикновени медицински бележки — време, дози, реакции и други подобни, но най-основното се отнася до теб, до самия човек. Думите, които използваш, думите, на които реагираш, фразите, които употребяваш — които успях да запиша — са все разумни. И когато говореше насън, и докато беше в безсъзнание. Даже начинът, по който вървиш, начинът, по който говориш или извиваш тялото си, когато се учудваш или виждаш нещо интересно. Ти си кълбо от противоречия. Под повърхността ти има нещо диво, почти винаги под контрол, но много жизнено. Виждам и дълбока тъга, която, изглежда, ти причинява болка. Но все още рядко даваш воля на яростта, която тази болка би трябвало да провокира.

— И ти сега я провокираш — прекъсна го мъжът. — Хиляди пъти… сме прехвърляли тези думи и фрази.

— И ще продължим да го правим — прекъсна го на свой ред Уошбърн, — докато постигнем напредък.

— Не знаех, че сме постигнали някакъв напредък.

— Не по отношение на заниманията и самоличността ти. Но сме наясно какво ти е най-близко, с какво се справяш най-добре. То малко ме плаши.

— В какъв смисъл?

— Нека ти дам пример. — Докторът остави папката и се надигна от стола. Отиде до разнебитения шкаф при стената, отвори едно чекмедже и извади голям автоматичен револвер. Мъжът без памет помръдна нервно на стола си. Уошбърн очакваше тази реакция. — Никога не съм го използвал и дори не съм наясно как точно се действа с него, но нали живея на крайбрежието…

Той се усмихна, после внезапно, без предупреждение, запрати револвера към мъжа. Оръжието бе хванато във въздуха с бърза, чиста и уверена хватка.

— Разглоби го! Струва ми се, че това е думата.

— Какво?

— Разглоби го? Веднага!

Мъжът погледна револвера, а после, без да каже дума, ръцете и пръстите му се задвижиха безмълвно и с вещина по оръжието. За по-малко от трийсет секунди то бе разглобено напълно. Мъжът вдигна очи към доктора.

— Видя ли какво имам предвид — изрече Уошбърн. — Измежду способностите ти са и необичайно добрите познания за огнестрелните оръжия.

— Армията ли… — попита мъжът напрегнато, отново обзет от тревога.

— Съвсем невероятно — отговори докторът. — Когато за пръв път излезе от кома, ти споменах за работата по твоите зъби. Уверявам те, че не е военна. И, разбира се, хирургията. Бих казал, че никак не се съвместява със служба в армията.

— Тогава какво?

— Нека не се разпростираме върху това сега. Хайде да се върнем на случилото се. Занимаваме се с мозъка, ако си спомняш. Психологическият стрес, истерията. Не физическият мозък, а умствените натоварвания. Ясен ли съм?

— Продължавай.

— Шокът заглъхва, както и натоварванията, докато психиката ти вече няма нужда от защита. Докато този процес продължава, уменията и способностите ти ще се върнат. Ще си припомниш някои стереотипи на поведение, те съвсем естествено ще се съживят, външните ти реакции ще бъдат инстинктивни. Но има пропаст и всичко в тези страници ни подсказва, че тя е бездънна.

Уошбърн замълча и се върна към стола и чашата си. Седна и отпи, притваряйки уморено очи.

— Продължавай — прошепна мъжът.

Докторът отвори очи и ги спря върху пациента си.

— Връщаме се на главата, която сме нарекли „мозъка“. Физическият мозък с неговите милиони, милиони клетки и взаимодействащи си компоненти. Ти прочете книгите; мозъчната обвивка и периферната система, фибрите на хипокампуса и на таламуса; калосума и най-вече лоботомичните хирургически техники. И най-малката промяна може да причини драматични последствия. Това е, което се е случило с теб. Увреждането е било физическо. Все едно че са разместени цели блокове и физическата структура вече не е онова, което е била.

Уошбърн отново спря.

— И? — настоя мъжът.

— Отслабващото психологическо напрежение ще позволи — всъщност позволява — на способностите и уменията ти да се върнат. Но не мисля, че някога ще можеш да ги свържеш с нещо от миналото си.

— Защо? Защо не?

— Защото физическите канали, позволяващи и пропускащи тези спомени, са били променени. Физически разместени до състояние, в което не функционират, както са го правели преди. Разрушени са всякакви намерения и цели.

Мъжът не помръдваше.

— Отговорът е в Цюрих — изрече.

— Не още. Не си готов, не си достатъчно силен.

— Ще бъда.

— Разбира се.

Седмиците минаваха. Словесните упражнения продължаваха, а страниците в папките се увеличаваха и силите на мъжа се възвръщаха. Беше една сутрин на деветнайсетата седмица. Денят беше слънчев, а Средиземно море — блестящо и спокойно. Както му бе вече навик, през последния час мъжът бе тичал по крайбрежието и нагоре по хълмовете. Беше увеличил дистанцията на малко повече от двайсет мили дневно. Крачките му ставаха все по-големи, а почивките — все по-редки. Той седна на стола до прозореца в спалнята, дишайки тежко. Тениската му бе пропита с пот. Беше си дошъл през задната врата и влезе в спалнята през тъмния коридор откъм дневната. Просто така бе по-лесно. Дневната служеше на Уошбърн за чакалня и там вече чакаха няколко пациенти, за да бъдат превързани порезните им рани. Седяха по столовете с напрегнати лица, явно чудейки се какво ли е състоянието на le médecin тази сутрин. А то, общо взето, не беше лошо. Джефри Уошбърн все още пиеше много, но през последните дни се крепеше. Сякаш остатъци от надежда проблясваха в дебрите на разрушителния му фатализъм. И мъжът без памет го разбираше. Надеждата на доктора бе свързана с една банка на Банхофщрасе в Цюрих. Защо ли така лесно се сещаше за името на тази улица?

Вратата на спалнята се отвори и докторът нахълта захилен. Бялата му престилка беше опръскана с кръвта на пациентите му.

— Успях! — заяви той тържествуващо, без да уточни какво. — Ще си отворя собствена агенция за наемане на работна ръка и ще преживявам от комисионите. Поне ще е сигурно.

— За какво говориш?

— Както вече се разбрахме, това е, което ти е нужно. Трябва да работиш на въздух и ето че от две минути насам мосю Жан-Пиер Безименния е изгодно нает на работа! Поне за седмица.

— Как го направи? Мислех, че няма никакъв шанс.

— Шансът се оказа инфектираният крак на Клод Ламуш. Обясних му, че запасите ми от местна упойка са крайно-крайно ограничени. Договорихме се. Ти беше разменната монета.

— Цяла седмица?

— Ако му вършиш работа, може и да те задържи. — Уошбърн направи пауза. — Макар че това не е толкова важно, нали?

— Не съм сигурен дали изобщо нещо е важно. Преди месец може би да, но не и сега. Казах ти. Готов съм за път. Мисля, че и ти нямаш нищо против. Имам да върша работа в Цюрих.

— Аз пък бих желал да я свършиш възможно най-добре. Интересите ми са изключително егоистични, така че не разрешавам да тръгваш недоизлекуван.

— Аз съм готов.

— Външно може и да си. Но повярвай ми, жизненоважно е да прекараш някакъв по-продължителен период от време на вода и част от него нощем. Не при контролирани условия, не като пътник, а подложен на далеч по-сурови условия — всъщност колкото по-сурови, толкова по-добре.

— Още едно изпитание?

— Най-простото, което бих могъл да предложа в тая първобитна дупка Пор Ноар. Ако можех да ти организирам буря и миникорабокрушение, щях да го направя. Не се безпокой, Ламуш ще ти замести всякаква буря. Кофти човек е. Щом кракът му оздравее, ще го е яд, че те е наел. Останалите също няма да са особено доволни, защото, доколкото разбрах, те вземат вместо някой друг.

— Много ти благодаря.

— Няма за какво. Ще комбинираме два типа стрес. Поне една или две нощи в морето, ако Ламуш се движи по разписание. Това е враждебна среда, допринесла за истерията ти и атмосферата на неприязън и подозрителност, която хората около теб ще се погрижат да създадат. Ще възпроизведем условията на началната стресова ситуация.

— Благодаря ти все пак. Ами я си представи, че решат да ме изхвърлят през борда? Това ще е следващият тест, предполагам, но не знам колко добре ще ми се отрази, ако се удавя.

— О, нищо подобно няма да се случи — каза Уошбърн с насмешка.

— Радвам се, че си толкова убеден. Щеше ми се и с мен да е така.

— Можеш да бъдеш. Имаш закрилата на моето отсъствие. Може да не съм доктор Барнард или Дебъки, обаче съм всичко, което тези хора имат. Те се нуждаят от мен и няма да рискуват да ме загубят.

— Но ти искаш да се махнеш оттук. Аз съм паспортът ти за излизане.

— По неведоми пътища, мой скъпи питомнико. Хайде сега отивай долу, на дока. Ламуш иска да се запознаеш с оборудването и с екипажа му. Заминаваш в четири утре сутринта. Помисли си колко благотворно ще ти подейства седмица в морето. Мисли си за това като за екскурзия.

Никога не е имало екскурзия като тази: шкиперът на отвратително мръсната, просмукана с масло лодка беше непрекъснато псуващ подражател на „несравнимия“ капитан Блай, а останалите четирима от екипажа представляваха пълни негодници и несъмнено единствените хора в Пор Ноар, които желаеха да имат нещо общо с Клод Ламуш. Обичайният пети член на екипажа беше братът на главния риболовец, факт, който беше напомнен на мъжа, наречен Жан-Пиер само няколко минути след напускането на пристанището в пет сутринта.

— Ти ядеш от хляба на брат ми! — изсъска рибарят ядосано между две дръпвания от цигарата, която неизменно висеше на устните му. — От залъка на децата му!

— Това е само за седмица! — възпротиви се Жан-Пиер. Щеше да е лесно, много по-лесно, ако бяха обезщетили ненаетия брат от месечната стипендия на Уошбърн, но докторът и пациентът му се споразумяха да се въздържат от подобни компромиси.

— Надявам се, че се оправяш добре с мрежите!

Само че не беше така.

През следващите седемдесет и два часа имаше моменти, когато мъжът на име Жан-Пиер си мислеше, че алтернативата за финансово обезщетение е била оправдана. Тормозът въобще не спираше и през нощта — тогава беше най-тежко. Имаше чувството, че докато лежи на пълния с бълхи дюшек на палубата, всички погледи са приковани в него и само го чакат да задреме.

— Ей, ти! Поеми наблюдението! На боцмана му е лошо. Ти ще го заместиш!

— Ставай! Филип си пише мемоарите. Не можем да го безпокоим.

— Вдигай се! Тази сутрин си съдрал една мрежа. Няма ние да я плащаме заради твоята тъпота, я. Нали така се разбрахме. Закърпи я веднага!

Мрежите.

Ако за една работа бяха необходими двама, неговите ръце заместваха четирима. Случеше ли се да работи заедно с някого, другият внезапно се отпускаше или изтърсваше мрежите и той трябваше да се бори с цялата тежест. От време на време нечие грубиянско рамо случайно го запращаше в стената на борда, нерядко почти извън него.

И Ламуш. Накуцващ маниак, който измерваше километрите с пропуснатия улов. Гласът му наподобяваше дрезгав вой на корабна сирена. Той не се обръщаше към никого, без да лепне някакъв отвратителен епитет към името му — навик, който пациентът намираше за все по-влудяващ. Но Ламуш, така или иначе, не закачаше пациента на Уошбърн. Просто го кълнеше мислено. „Никога повече не ме замесвай в такива работи. Не ща да са замесени моята лодка и моят улов.“

Според разписанието на Ламуш трябваше да се върнат в Пор Ноар на третия ден по залез, рибата да се разтовари на кантара, а екипажът да се пусне до четири на следващата сутрин, за да се наспи, да посети пристанищните проститутки, да се напие или с малко повече късмет да направи и трите. Когато сушата се показа на хоризонта, и това стана.

Рибарят и първият му помощник оправяха и сгъваха мрежите на палубата. Нежеланият член на екипажа, когото наричаха Жан-Пиер Пиявицата, търкаше палубата с парцал на дълга дръжка. Останалите двама изливаха пред парцала морска вода с варели. Целта им явно беше да измокрят повече Пиявицата, отколкото палубата. Плиснаха един пълен варел прекалено отвисоко, заслепявайки за момент пациента на Уошбърн, и той загуби равновесие. Тежката метална дръжка с остри накрайници изхвръкна от ръцете му и падайки, докосна с долния си край бедрото на единия от коленичилите мъже.

— По дяволите!

— Извинявай — каза натрапникът нехайно, избърсвайки водата от очите си.

— Майната ти — изкрещя рибарят.

— Казах, че съжалявам — отговори мъжът на име Жан-Пиер. — Кажи на приятелите си да поливат палубата, а не мен.

— Моите приятели не са виновни за твоята глупост!

— Да, но преди малко точно те бяха виновни.

Рибарят сграбчи дръжката, изправи се на крака и я насочи напред като байонет.

— Искаш ли да се пораздвижим, а, Пиявицо?

— Хайде, стига! Дай ми я!

— С удоволствие, Пиявицо, ела си я вземи!

Рибарят размаха дръжката и одраска с накрайниците гърдите и корема на пациента, пробивайки плата на ризата му.

Мъжът така и не разбра точната причина за това, което се случи — дали допирът до старите му рани или яростта и огорчението, които беше насъбрал през трите дни на непрекъснат тормоз. Той просто знаеше, че трябва да отвърне и отговорът му беше толкова страшен, че просто и сам не можеше да си го обясни.

Сграбчи с дясната си ръка дръжката, тикна я в корема на нападателя и в момента на удара я заби с всички сили. В същото време изстреля нависоко левия си крак и го стовари върху гърлото на рибаря.

— Тао.

Гърленият шепот се откъсна неволно от устните му. Дори не знаеше какво означава.

Преди да осъзнае какво става, вече се бе завъртял около оста си, а левият му крак се изправи като стенобойно оръдие, нанасяйки страхотен удар по левия бъбрек на рибаря.

— Ча-са — прошепна.

Рибарят се преви на две и заслепен от болка и ярост, се хвърли към него, протягайки ръцете си като куки.

— Свиня!

Пациентът го пресрещна, хвана с дясната си ръка китката му и я огъна силно надолу. След това вдигна и изблъска нагоре ръката на жертвата си, завъртя я в посока на часовниковата стрелка и отново я обърна. Докато нанасяше удар с пета в долната част на гърба на противника си, леко я отпусна. Французинът се просна върху мрежите, главата му се стовари болезнено върху стената на борда и се разби.

— Мий-са.

Отново не знаеше какво означава този вик.

Един от екипажа го сграбчи изотзад за врата. Пациентът заби левия си юмрук в бъбреците му, наведе се напред и хвана лакътя отдясно на гърлото си. После се изви рязко наляво; нападателят му се вдигна от земята, а докато летеше към палубата, краката му безпомощно ритаха във въздуха. Лицето му се заби между колелата на лебедката.

Останалите двама се хвърлиха отгоре му, налагайки го с юмруци и колена. През цялото време капитанът не преставаше да крещи предупредително:

— Доктора! Помнете доктора! И по-леко!

Думите му бяха толкова не на място, колкото и това, което наблюдаваше. Пациентът хвана китката на единия от нападателите, изви я надолу, като я огъна с едно-единствено движение, и мъжът изрева в агония. Китката му бе счупена.

Пациентът на Уошбърн сплете пръстите на ръцете си, вдигна ги и ги стовари като пневматичен чук върху адамовата ябълка на мъжа със счупената китка. Онзи се завъртя, преметна се и се свлече на палубата.

— Кау-са.

Шепотът отекна в ушите на пациента.

Четвъртият мъж отстъпи, гледайки ужасен маниака, който на свой ред просто стоеше и го наблюдаваше.

Всичко свърши. Трима от екипажа на Ламуш лежаха в безсъзнание, жестоко наказани за постъпката си. Беше крайно съмнително дали някой от тях щеше да е в състояние да слезе на дока в четири часа сутринта.

Думите на Ламуш, пропити с изумление и отврата, излизаха със заекване от устата му.

— Не знам откъде си дошъл, но ще се махнеш от тази лодка.

Мъжът без памет долови неволната ирония в думите на капитана.

„Аз също не знам откъде съм дошъл.“

— Не можеш да останеш повече тук — каза Джефри Уошбърн още като влезе в затъмнената стая. — Вярвах дълбоко, че мога да предотвратя всяко по-сериозно нападение срещу теб. Но не мога да те защитя сега, когато вече си направил белята.

— Те ме предизвикаха.

— Чак до такава степен? Счупена китка, изискваща хирургическа намеса, разкъсвания по гърлото на единия и по лицето и главата на другия. Сериозно мозъчно сътресение и кой знае какво увреждане на бъбрек. Няма да споменавам за удар в слабините, причинил страхотно подуване на тестисите. Мисля, че точната дума е жестокост.

— Можеше да съм жестоко убит и сега да съм мъртъв, ако всичко беше станало по-иначе. — Пациентът млъкна, но продължи отново, преди докторът да го е прекъснал. — Мисля, че трябва да си поговорим. Случиха се най-различни неща, още думи се появиха в главата ми.

— Е, да, но не можем. Няма време. Трябва да тръгнеш веднага. Подготвил съм всичко.

— Сега?

— Казах им, че си отишъл в селото най-вероятно за да се напиеш. Роднините им ще те търсят. Всеки що годе по-як брат, братовчед или баджанак; ще бъдат с ножове, куки и може би с една-две пушки. Не те ли намерят, ще се върнат тук. И няма да мирясат, докато не те открият.

— Заради побой, който не съм започнал аз?

— Защото си пребил трима от тях, които ще загубят надницата си поне за месец. И още нещо, доста по-важно.

— Какво е то?

— Наранената гордост. Идва някакъв чужденец и натрива мутрите не на един, а на цели трима уважавани рибари.

— Уважавани?!

— Във физическия смисъл на думата. Рибарите на Ламуш се славят като най-големите побойници по крайбрежието.

— Но това е смешно!

— Не и за тях. Става дума за честта им… А сега побързай и си събери нещата. Долу има една лодка за Марсилия. Капитанът се съгласи да те вземе и да те остави в морето, на половин миля северно от Ла Сиота.

Мъжът без памет пое дълбоко дъх.

— Значи е време! — изрече тихо.

— Време е — отговори Уошбърн. — Мисля, че знам какво ти е на ума. Чувство на безпомощност, носене по водата без кормило и ориентир. Бях твоето кормило, но вече няма да съм с теб — нищо не мога да направя по този въпрос. Но повярвай на думите ми, че не си безпомощен. Ще намериш своя път.

— Към Цюрих — добави пациентът.

— Към Цюрих — съгласи се докторът. — Ето тук съм увил в импрегнирано платно някои неща за теб. Омотай го около кръста си.

— Какво е това?

— Всичките пари, които имам — към две хиляди франка. Не е много, но ще ти помогне на първо време. И моя паспорт, в случай че ти послужи за нещо. Двамата сме горе-долу на една и съща възраст, а паспортът е от преди осем години. Хората се променят. Не позволявай никому да го разглежда внимателно. Давам ти го просто за да имаш някакъв официален документ.

— А ти какво ще правиш без него?

— Изобщо няма да ми е нужен, ако не ми се обадиш.

— Ти си страхотен човек!

— Мисля, че и ти също… Поне доколкото те познавам. Но не зная какъв си бил. Не мога да се доверя на другия човек. Бих желал, но няма начин.

Мъжът се облегна на перилата, вгледан в отдалечаващите се светлини на Пор Ноар. Рибарската лодка се устремяваше в мрака така, както и той се бе гмурнал в мрака преди повече от пет месеца.

Така както се гмуркаше в мрака сега.

3.

Френският бряг тънеше в пълен мрак. Само лъчите на залязващата луна очертаваха скалистия бряг. До сушата имаше около два километра. Рибарската лодка пърпореше приглушено, застанала неподвижно сред вълните на прилива. Капитанът посочи нататък.

— Между онези два скалисти носа има нещо като малък плаж. Не е далеч. Ще стигнеш дотам, ако плуваш все надясно. Мога да вляза навътре още сто, сто и двайсет метра, не повече. Но за минута-две.

— Правиш повече, отколкото очаквах. Благодаря ти!

— Няма нужда. Плащам си дълговете.

— Чрез мен?

— Ами да. След оная отвратителна нощ преди пет месеца докторът в Пор Ноар закърпи трима от моя екипаж. Не мисли, че беше единственият, изваден от морето.

— Бурята? Ти познаваш ли ме?

— Лежеше на масата бял като тебешир. Но не те знам и не искам да те знам. Тогава нямах нито пари, нито улов. Докторът каза, че мога да му платя, когато си оправя положението. Ти си моята такса.

— Трябват ми документи — каза мъжът, усещайки, че капитанът няма нищо против да му помогне. — Да ми се подправи един паспорт.

— Защо се обръщаш към мен? — попита капитанът. — Обещах да откарам нещо на брега, на север от Ла Сиота. Това е всичко.

— Не би поел ангажимент, ако не можеш да направиш и други неща.

— Няма да те закарам до Марсилия. Няма да рискувам с патрулиращите катери. Сюрте имат бригади навсякъде по пристанищата. А хората им за борба с наркотиците са направо маниаци. Или им плащаш, или отиваш зад решетките за двайсет години.

— Което значи, че мога да се сдобия с документи в Марсилия. И че ти ще ми помогнеш.

— Не съм казал подобно нещо.

— Каза го. Имам нужда от услуга и тази услуга е на мястото, където ти няма да ме закараш, но, така или иначе, тя е там. И ти го каза.

— Казах какво?

— Че ще говориш с мен в Марсилия, ако успея да се добера дотам без теб. Само ми кажи къде.

Капитанът на рибарската лодка млъкна, изучавайки лицето на пациента. Не му беше лесно да се реши, но накрая го направи.

— Има едно кафене на Рю Саразен, южно от Старото пристанище, Le Bouc de mer. Ще бъда там довечера между девет и единайсет. Ще ти трябват пари, включително и за предплата.

— Колко?

— Това ще се уреди между теб и човека, с когото ще говориш.

— Трябва да имам някаква представа.

— Ще ти излезе по-евтино, ако разполагаш с разрешително за работа. Иначе ще трябва да се краде отнякъде.

— Казах ти. Имам.

Капитанът повдигна рамене.

— Петнайсет стотарки, две хиляди франка. Губим ли си времето?

Пациентът помисли за промазания пакет, овързан около кръста му. Щеше да остане без пари в Марсилия, но фалшивият паспорт му беше крайно необходим. Паспорт за Цюрих.

— Съгласен съм. — Каза го, без сам да знае защо е толкова уверен. — Тогава довечера.

Капитанът хвърли поглед към слабо осветената брегова линия.

— Не можем да влезем там, вътре. Оттук нататък ще се оправяш сам. И запомни — ако не се срещнем в Марсилия, ти никога не си ме виждал, нито пък аз теб. От моя екипаж също никой никога не те е виждал.

— Ще дойда. Le Bouc de mer, Рю Саразен, южно от Старото пристанище.

— С божията помощ! — каза шкиперът, давайки знак на моряка на кормилото; боботенето на моторите на лодката се усили. — Между другото, клиентелата на Le Bouc не е привикнала към парижкия диалект. На твое място щях малко да го позагрубя.

— Благодаря за съвета — каза пациентът, докато прехвърляше краката си през борда и се потапяше във водата. Държеше торбата си над повърхността и махаше с крака, за да не потъне. — Ще се видим довечера — добави високо, като погледна гърба на тъмния корпус на лодката.

Там нямаше никой. Капитанът се беше отдръпнал от рейлинга. Единствените звуци бяха плискането на вълните по дървената повърхност и приглушеният шум на моторите.

Сега си сам!

Той потрепера и се потопи в студената вода. Насочи тялото си по посока към брега, без да забравя да поглежда надясно, за да се ориентира по купчината скали. Ако капитанът беше прав, течението трябваше да го отнесе към невидимия плаж.

Така и стана; той усети как подводното течение забива изтръпналите му крака в пясъка, правейки последните трийсетина метра най-трудни. Важното беше, че брезентовата торба, която все още се държеше над разбиващите се вълни, бе сравнително суха.

Няколко минути по-късно той вече седеше на една обрасла с трева дюна. Високите растящи на туфи бурени се поклащаха ведно с бриза откъм морето; първите лъчи на утрото розовееха на нощното небе. Слънцето щеше да се покаже след не повече от час и той трябваше да тръгне заедно с него.

Отвори торбата и извади чифт ботуши, дебели чорапи, панталон с навити крачоли и груба дънкова риза. Някога в миналото си се беше научил да опакова вещи, пестейки пространство — в торбата имаше много повече неща, отколкото човек можеше да си представи. Къде го беше научил това? Защо? Въпросите не спираха.

Той се изправи и свали шортите, които беше взел от Уошбърн. Просна ги върху тревата да се сушат — не можеше да оставя нищо след себе си. След това си махна фланелката и направи същото и с нея.

Докато стоеше гол на дюната, почувства странно задоволство, примесено с неясна болка в средата на стомаха. Болката беше страх, знаеше го. Разбираше също така и задоволството.

Беше издържал първия си тест. Беше се доверил на инстинкта си и знаеше какво да каже и как да отвърне. Преди час нямаше непосредствена цел, съзнавайки само, че крайната е Цюрих. Но също така разбираше, че трябва да се минават граници и да се задоволяват очи на официални лица. Осемгодишният паспорт толкова очевидно не беше негов, че и най-тъпият емиграционен чиновник щеше да отбележи този факт. Дори да успееше да се добере до Швейцария, след това щеше да му се наложи и да излезе оттам. А с всяко негово движение възможността да го задържат се увеличаваше. Не можеше да си го позволи. Не сега, не преди да узнае нещо повече. Отговорите бяха в Цюрих, а той трябваше да пътува свободно и се надяваше, че капитанът на рибарската лодка ще направи това възможно.

Не си безпомощен. Ще намериш своя път.

Преди края на деня трябваше да се свърже с професионалист, който да преобрази паспорта на Уошбърн, напълно годен за пътуване. Това беше първата конкретна стъпка, но преди да я предприеме, трябваше да се замисли по въпроса за парите. Двете хиляди франка от доктора бяха съвършено недостатъчни; едва ли щяха да стигнат и за паспорта. А и каква работа му вършеше документ за пътуване, без средства да го осъществи. Пари. Трябваше да намери пари. Налагаше се да помисли за това.

Той изтръска дрехите, които извади от торбата, облече ги и напъха краката си в ботушите. След това полегна на пясъка, взирайки се в небето, което постепенно просветляваше. Денят се раждаше, той също.

Разхождаше се по тесните улички на Ла Сиота, влизаше в магазините по-скоро за да се поразговори с продавачите, отколкото за друго. Усещането, че е част от човешкия поток, а не някакво измъкнато от морето изкопаемо, беше ново и необикновено. Спомни си съвета на капитана и се постара френският му да е по-гърлен, което пък го правеше обикновен пътешественик, скитащ се из града.

Парите!

В Ла Сиота имаше район, където явно пазаруваше по-заможна клиентела. Магазините бяха по-чисти, цените по-високи, рибата по-прясна и месото далеч по-хубаво от останалата търговска част. Даже зеленчуците бяха излъскани, а имаше и екзотични плодове, внесени от Северна Африка и от Средния изток. Тази част на града представляваше смесица от Париж или Ница в атмосферата на средната класа от крайбрежието. Малко кафене с калдъръмена пътека до входа стоеше отделно от другите магазини в края на добре гледана морава.

Парите!

Той влезе в една месарница с ясното съзнание, че впечатлението на собственика от него не е положително и че погледът му не е никак дружелюбен. Месарят обслужваше съпружеска двойка на средна възраст, по чиито маниери и начин на говорене личеше, че са прислужници в някое от тукашните имения. Бяха педантични, лаконични и взискателни.

— Миналата седмица свежестта на месото беше под всякаква критика — каза жената. — Погрижи се този път или ще бъда принудена да го поръчвам от Марсилия.

— Да — прибави съпругът, — а миналата вечер маркизът ми спомена, че агнешките флейки са прекалено тънки. Повтарям ти — точно три сантиметра.

Месарят въздъхна и вдигна рамене, мънкайки какви ли не извинения и уверения, че това повече няма да се повтори. Жената се обърна към съпруга си и вече с не чак толкова заповеднически тон каза:

— Изчакай да ти ги опакова и ги сложи в колата. Аз отивам в магазина за зеленчуци. Ще те чакам там.

— Разбира се, скъпа.

Жената излезе. В походката й напираше желание да измисля все нови и нови поводи за скандали. В мига, в който тя напусна месарницата, съпругът й се обърна към собственика със съвършено различна физиономия. Арогантността бе заменена с усмивка.

— Един от обичайните ти дни, а, Марсел? — изрече и извади пакет цигари от джоба си.

— Виждали сме и по-добри, и по-лоши. А флейките наистина ли бяха тънки?

— О, господи, не. Той кога ли е бил в състояние да забележи. Но жена ми се чувства по-добре, ако се оплаква, и ти много добре го знаеш.

— А къде е в момента маркизът на Дънгийп?

— Пиян, в съседната къща, в очакване на оная проститутка от Тулон. По-късно следобед ще се върна да го взема и после ще го крепя по стълбите за пред маркизата. Дотогава сигурно още няма да може да кара колата. Използва стаята на Жан-Пиер над кухнята, нали знаеш?

— Чувал съм.

При споменаването на името Жан-Пиер пациентът на Уошбърн отмести погледа си от витрината и се обърна. Беше автоматичен рефлекс, но движението напомни на собственика за присъствието му.

— Какво има? Какво желаете?

Беше време да преправи френския си.

— Бяхте ми препоръчан от мои приятели в Ница — каза пациентът с акцент, по-подходящ за Ке д’Орсе, отколкото за Le Bouc de mer.

— О! — Собственикът направи незабавна преоценка. Измежду клиентите му, особено сред по-младите, имаше и такива, които предпочитаха да се обличат в разрез със социалното си положение. Обикновените дънкови ризи даже бяха модерни напоследък. — Вие сте отскоро тук, сър?

— Лодката ми е на ремонт. Няма да успеем да стигнем до Марсилия днес следобед.

— С какво мога да ви бъда полезен?

Мъжът се засмя.

— Не на мене, а на готвача ми; аз не смея да му се бъркам в работата. Той ще намине по-късно, ще му кажа откъде да пазарува.

Месарят и приятелят му също се засмяха.

— Надявам се, сър — каза собственикът.

— Засега ми трябват дузина млади патици и, да кажем, единайсет шатобриана.

— Разбира се.

— Добре, ще изпратя готвача на яхтата направо при вас. — Пациентът се обърна към мъжа на средна възраст. — Между другото, без да искам ви подслах…, не, моля ви, не се притеснявайте. Маркизът не е онзи глупак Д’Амбоа, нали? Струва ми се, споменаха ми, че живее някъде наблизо.

— О, не, сър — отговори прислужникът. — Не познавам маркиз Д’Амбоа. Ставаше дума за маркиз Дьо Шамбо. Свестен джентълмен, сър, но си има проблеми. Несполучлив брак. Съвсем несполучлив. Това не е тайна.

— Шамбо? Да, мисля, че сме се срещали. Той е доста нисък, нали?

— Не, сър. Даже е доста висок. Почти като вас, бих казал.

— Така ли?

Пациентът разучи всевъзможните входове и вътрешните стълби на двуетажното кафене много бързо — неуверен посетител, който се е заблудил в непознато място. Имаше две стълби към втория етаж, една откъм кухнята и една от малкото фоайе точно до предния вход. Тъкмо нея използваха собствениците, за да отидат до банята на горния етаж. Имаше и прозорец, през който някой любопитен можеше да погледне кой използва тази вътрешна стълба. Пациентът беше сигурен, че ако почака достатъчно дълго, ще види двама души да го правят. Те несъмнено щяха да се качат поотделно, като, естествено, нямаше да се отправят към банята, а към спалнята над кухнята. Пациентът се чудеше коя ли от скъпите коли, паркирани в тихата улица, принадлежеше на маркиз Дьо Шамбо. Която и да беше, прислужникът в месарския магазин можеше да не се безпокои, тъй като работодателят му нямаше да я кара.

Парите!

Жената пристигна малко преди един часа. Беше зашеметяваща блондинка. Големият й бюст опъваше синята коприна на блузата й, дългите й загорели крака грациозно се полюшваха върху високите токчета, бедрата и закръгленият й ханш се очертаваха под плътно прилепналата бяла пола. Шамбо можеше и да има проблеми, но имаше и вкус.

Двайсет минути по-късно видя бялата пола през прозорчето; момичето се качваше по стълбата. След не повече от шейсет секунди друга фигура изпълни рамката на прозореца. Тъмни панталони и блейзер под бледото лице забързаха нетърпеливо нагоре. Пациентът преброи минутите. Надяваше се, че маркиз Дьо Шамбо има часовник. Пациентът тръгна по калдъръмената пътека към входа на ресторанта, като носеше брезентовия си сак колкото се може по-дискретно. Влезе във фоайето и сви наляво, измърморвайки някакво извинение, докато задминаваше възрастен мъж, който се изкачваше с усилие по стълбите. След това се качи на първия етаж и отново сви наляво по дългия коридор към задната част на сградата над кухнята. Мина покрай банята и стигна до една затворена врата в края на тясно антре. Там застина с прилепен до стената гръб. Обърна главата си и изчака възрастния мъж, който разкопчаваше панталоните си, да стигне до вратата на банята.

Пациентът — инстинктивно, без да мисли — вдигна меката торба и я опря до вратата. Протегнатите му ръце я наместиха уверено в самата среда. Той отстъпи назад и с рязко движение стовари лявото си рамо върху брезента, а с дясната си ръка прихвана края на отлитащата врата, за да не се тресне тя в стената. Не беше възможно никой долу, в ресторанта, да е чул звук от приглушеното насилствено отваряне.

— Nom de Dieu!2

— Mére du Christ!3

— Qui est ce?4…

— Silence!5

Маркиз Дьо Шамбо се претърколи по голото тяло на русата жена и рухна през ръба на леглото на пода. Беше досущ като персонаж от комична опера, все още с кремава риза и завързана съвсем намясто вратовръзка. На краката му имаше чорапи, дълги до коленете чорапи, но това всъщност беше цялото му облекло. Жената сграбчи завивките, правейки всичко възможно да разсее конфузното положение.

Командите на пациента бяха ясни и кратки:

— Нито звук! Никой няма да пострада, ако правите каквото ви казвам.

— Жена ми ви е наела! — изкрещя Шамбо. Езикът му се плетеше, а очите му с мъка се фокусираха. — Аз ще ви платя повече.

— Това е само началото — отговори пациентът на доктор Уошбърн. — Свалете си ризата и вратовръзката. И чорапите. — После съзря блестящата златна верижка около китката на маркиза. — И часовника.

Няколко минути по-късно преобразяването беше пълно. Костюмът на маркиза не му прилягаше идеално, но никой не можеше да отрече качеството на ушитите по поръчка дрехи. А и часовникът беше Жерар-Пережо, а портмонето на Шамбо съдържаше над трийсет хиляди франка — монограмът на маркиза и фамилният герб бяха изработени от масивно сребро.

— За бога, дайте ми вашите дрехи! — каза маркизът. Сериозността на положението явно взе връх над алкохолното му опиянение.

— Съжалявам, но не мога да го направя — отговори нашественикът, прибирайки и своите, и дрехите на русата жена.

— Не можете да вземете и моите! — извика тя.

— Казах ви да не вдигате шум!

— Добре, добре — продължи жената, — но вие не можете…

— Мога! — Пациентът огледа стаята; на писалището до прозореца имаше телефон. Отиде до него и изскубна кабела. — Сега никой няма да ви безпокои — добави, грабвайки торбата си.

— Това няма да ви се размине! Няма да се измъкнете толкова лесно! Полицията ще ви открие.

— Полицията ли? — попита нашественикът. — Мислите ли, че наистина ще извикате полиция? Ще е необходим официален рапорт, описание на обстоятелствата. Не съм сигурен, че идеята ви е толкова добра. Струва ми се, че ще е по-добре да изчакате прислужника да ви прибере малко по-късно следобед. Чух го да казва, че обикновено ви крепи по стълбите за пред маркизата. Всичко съвпада и затова искрено вярвам, че ще направите точно така. Както съм сигурен, че ще измислите нещо по-добро, за да оправдаете това, което всъщност се случи. Няма да ви досаждам със съвети.

Непознатият крадец напусна стаята, затваряйки разбитата врата зад себе си.

Ти не си безпомощен. Ти ще намериш своя път.

Засега успяваше и това малко го плашеше. Какво бе казал Уошбърн? Че способностите и уменията му ще се възвърнат… Но не мисля, че някога ще можеш да ги свържеш с нещо от миналото си. Миналото! Какво беше това минало, свързано с уменията, които беше демонстрирал през последните двайсет и четири часа? Къде се бе научил да парализира и осакатява противниците си с крака и пръсти, превърнали се в чукове? Откъде знаеше къде точно да насочи ударите? Кой го бе учил да намира общ език с криминални типове, да ги провокира и да изтръгва неохотни признания? Как успяваше да се ориентира по бегли впечатления, като при това вярваше, че инстинктите му го насочват правилно? Откъде се бе научил да извлича ценна информация от обикновен разговор в някакъв си месарски магазин? Най-изненадващото беше решението му да извърши престъпление. Боже мой, как бе могъл!

Колкото повече се бориш с това и колкото повече се разпъваш на кръст, толкова по-зле ще е.

Той се съсредоточи върху пътя и върху махагоновото табло на ягуара на маркиз Дьо Шамбо. Наборът от уреди върху него не му беше добре познат. Значи в миналото му не влизаха подробни познания за такъв вид коли. Според него това трябваше да означава нещо.

След по-малко от час прекоси мост над голям канал и разбра, че е стигнал Марсилия. Малки квадратни къщи от камък, изникнали сякаш от морето, тесни улици и навсякъде стени — предградията на Старото пристанище. Познаваше го и въпреки това не го познаваше. В далечината, на фона на един от околните хълмове, лежеше силуетът на огромна катедрала със статуя на Девата, очертаваща се отчетливо върху камбанарията. Нотр Дам дьо ла Гард. Името изплува в съзнанието му. Беше я виждал преди и все пак не я беше виждал.

О, боже! Спри това!

Няколко минути по-късно беше в пулсиращия център на града на оживената Рю Канебиер — непрекъсната редица от скъпи магазини. Лъчите на следобедното слънце се отразяваха в кафеникавите стъкла на витрините от двете страни. Навсякъде имаше огромни кафенета, построени от големи дялани камъни. Той зави наляво към пристанището и мина покрай складове, малки фабрики и заградени пространства с приготвени за транспортиране към витрините на Сент Етиен, Лион и Париж коли. И към разни точки на юг от Средиземно море.

Инстинкт. Следвай инстинкта си! Нищо не бе за пренебрегване. Всеки източник трябваше да се използва незабавно. И камъкът има стойност, ако го хвърлиш по цел, а превозното средство — ако някой го иска. Избра паркинг, на който имаше и нови, и употребявани коли, обединени от общ признак — всички бяха скъпи. Паркира и излезе от колата. Зад оградата имаше малък гараж-работилница, наоколо се движеха монтьори в работни дрехи и с инструменти в ръце. Поразходи се наоколо с безразличен вид, докато забеляза мъж в летен костюм на райета. Инстинктът му го посъветва да се обърне към него.

Всичко приключи за по-малко от десет минути, обясненията бяха сведени до минимум. Изчезването на ягуара към Северна Африка беше гарантирано. Номерата на двигателя щяха да бъдат сменени.

Ключовете със сребърен монограм бяха заменени срещу шест хиляди франка — приблизително една пета от цената на колата на Шамбо. След това пациентът на доктор Уошбърн взе такси и помоли да го закарат до някоя заложна къща, но не и солидна фирма, където задават много въпроси. Посланието беше ясно: тук бе Марсилия. Половин час по-късно златният „Жерар-Пережо“ вече не беше на китката му, а сменен със „Сейко“ хронометър и деветстотин франка. Всяко нещо си имаше своята стойност, както и своята практичност, хронометърът беше устойчив на удар.

Следващата спирка беше средно голям универсален магазин в югоизточната част на Рю Канебиер. Там дрехите се избираха от рафтовете и палетите, плащаха се и се обличаха в пробните. Зле прилягащите панталони и тъмният блейзер останаха в магазина.

От един щанд си избра куфар от мека кожа, в който прехвърли някои неща от брезентовата торба. После пациентът погледна новия си часовник — беше почти пет часът, време да си намери някой добър хотел! През последните няколко дни не беше мигнал и трябваше да си отпочине преди срещата на Рю Саразен, в кафенето на име Le Bouc de mer, където можеха да се направят приготовления за една по-важна среща в Цюрих.

Опъна се в леглото и се втренчи в тавана. Светлината на уличните лампи играеше върху гладката бяла повърхност и рисуваше причудливи форми. Нощта се бе спуснала бързо над Марсилия и ведно с нея го завладя особено чувство за свобода. Сякаш тъмнината беше гигантски чаршаф, препречващ ослепителната дневна светлина, която осветяваше и разголваше само за миг прекалено много неща. Ето че научи още нещо за себе си — чувстваше се по-удобно през нощта. Както полугладен котарак ловува най-добре на тъмно. Все пак имаше и едно противоречие и той го забеляза. През всичките месеци в Пор Ноар жадуваше за слънчева светлина, радваше й се, очакваше с нетърпение всеки изгрев, искаше само едно — да си отиде мракът.

С него се случваха разни неща; той се променяше.

С него се бяха случили разни неща. Събития, които несъмнено доказваха убедително, че ловът е по-успешен нощем. Преди двайсет и четири часа се намираше в рибарска лодка в Средиземно море с необременено съзнание и две хиляди франка, привързани около кръста му. Две хиляди франка или малко по-малко от петстотин щатски долара според курса на таблото над гишето за обмяна в хотела. Сега разполагаше с няколко комплекта прилично облекло, лежеше на легло в доста скъп хотел и имаше малко повече от двайсет и три хиляди франка в портмоне „Луи Вютон“, принадлежащо преди време на маркиз Дьо Шамбо. Двайсет и три хиляди франка… приблизително шест хиляди щатски долара.

Какъв беше и откъде идваше, че беше способен на всичко, което извърши.

Стига!

Рю Саразен беше толкова древна, че в някой друг град щяха да я обявят за забележителност. Алея от широки теракотени плочки свързваше прокарани векове по-късно улици. Но това беше в Марсилия — древното съжителстваше с по-малко древното, а двете заедно еднакво не се разбираха с новото. Рю Саразен не беше по-дълга от двеста метра, замръзнала във времето между каменните стени на крайбрежните сгради, неосветена, улавяща мъглата, която прииждаше на вълма от пристанището. Беше задна улица, подходяща за кратки срещи между хора, които не държаха да бъдат наблюдавани.

Единственият звук и светлина идваха откъм Le Bouc de mer. Кафенето бе почти в центъра на алеята и се помещаваше в административна сграда от деветнайсети век. Някои от стените й явно бяха съборени, за да се образува голямо помещение, в което всъщност бяха повечето маси. Също толкова стени бяха оставени, за да оформят помещения за по-дискретни срещи. Представляваха крайбрежния аналог на сепаретата в ресторантите по Рю Канебиер, само че в съответствие с нивото си имаха завеси, а не врати.

Пациентът се отправи навътре между заетите до краен предел маси, като си проправяше път през пластовете цигарен дим и се извиняваше, когато разбутваше рибари, пияни войници и проститутки с пламнали лица, които търсеха легло да отпочинат, както и малко франкове, естествено. Надникна в няколко сепарета — моряк, издирващ компанията си — докато намери капитана на рибарската лодка. На масата му седеше един мъж. Слаб, с бледо лице и тесни, любопитни очи на невестулка.

— Седни — каза капитанът. — Мислех, че ще дойдеш по-рано.

— Ти каза между девет и единайсет. Сега е единайсет без четвърт.

— Задържа ни и ще платиш уискито.

— Нямай грижа. Поръчай нещо по-свястно, ако им се намира.

Слабият бледолик мъж се усмихна. Всичко щеше да е наред.

Така и излезе. Проблемът беше с паспорта — един от най-трудните за подправяне в света. Но с повече внимание, инструменти и въображение можеше да се справи с него човек.

— Колко?

— Моят талант — и инструменти — няма да ви излязат евтино. Двайсет и пет стотарки.

— Кога мога да го получа?

— Прецизността, въображението… те искат време. Три или четири дни. Ще означава да подложа художника на голямо натоварване. Той ще ми се разкрещи.

— Още една хилядарка, ако стане за утре.

— Към десет сутринта — каза бързо бледият, — ще се прежаля.

— И хилядарката — прекъсна го намръщеният капитан. — Ти какво си домъкнал от Пор Ноар? Диаманти?

— Талант — отвърна пациентът, като не знаеше какво точно има предвид, но беше уверен, че е прав.

— Ще ми трябва снимка — каза посредникът.

— Спрях в една аркада и си направих ето тази — отговори пациентът и извади малка квадратна снимка от джоба на ризата си. — С всичките ви прехвалени инструменти съм сигурен, че ще я изчистите прилично.

— Хубави дрехи — каза капитанът, докато я подаваше на бледия мъж.

— И добре ушити — съгласи се пациентът.

Уточниха срещата за другата сутрин, платиха питиетата и капитанът пусна петстотин франка под масата. Конференцията беше свършила. Купувачът напусна сепарето и се отправи към вратата, пробивайки си път през пълната с всевъзможна сбирщина и цигарен дим кръчма.

Сблъсъкът беше тъй светкавичен и внезапен, че не му остана време да мисли. А и да реагира.

Вниманието му бе привлечено от нещо съвсем обикновено и незабележимо, но вторачилите се в него очи не бяха никак обикновени. Бяха сякаш готови да изскочат от орбитите си, разширени в безгранично недоумение и като че отказваха да повярват на това, което виждат. Бяха на границата на истерията.

— Не! О, господи, не! Не мога…. — Мъжът се шмугна в тълпата.

Пациентът се втурна след него и го сграбчи за рамото.

— Почакай малко!

Мъжът се опита да се измъкне, отблъсквайки ръката на пациента със сгърчени пръсти.

— Ти! Ти си мъртъв! Невъзможно е да си оживял!

— Оживях! Ти какво знаеш?

Сега лицето се сгърчи, превърна се в маса от нечовешки ужас, очите побеляха, устата се раззина, дишайки на пресекулки. Жълтите зъби наподобяваха животински. Изведнъж мъжът измъкна нож. Свистенето на излитащото от ножницата острие се открои от околната врява. Ръката се стрелна напред. Острието бе продължение на китката, която го стискаше. И двете се насочиха към корема на пациента.

— Крайно време е да те довърша! — изсъска мъжът.

Пациентът замахна с дясната си ръка като махало, помитайки всичко в обсега си. Той се завъртя, стрелвайки левия си крак нагоре. Петата му се заби в таза на нападателя.

— Чи-са. — Екотът в ушите му беше оглушителен.

Мъжът се стовари заднишком върху трима души от съседната маса. Ножът му падна на пода. Всички видяха оръжието; последваха викове, хора започнаха да се обръщат, ръце и юмруци разделиха биещите се.

— Махай се оттук!

— Отивайте да се карате другаде!

— Не щем полиция тук, пияни копелета такива!

Ядосаните гласове с марсилски диалект надвиха какофонията на Le Bouc de mer. Пациентът се оказа заобиколен отвред; можеше само да наблюдава как неговият кандидат-убиец се изплъзва в тълпата с ръце на слабините, пробивайки си път към изхода. Тежката врата се отвори и мъжът потъна в тъмнината на Рю Саразен.

Някой, който го мислеше за умрял — който искаше да го убие — знаеше, че е жив.

4.

Салонът за туристическа класа на полета на Ер Франс за Цюрих беше претъпкан до последното място. Турбуленцията, разтърсваща самолета, правеше тесните седалки още по-неудобни. Бебе пищеше в ръцете на майка си, други деца хленчеха и преглъщаха писъците на ужас, а родителите се усмихваха с фалшива самоувереност, каквато, естествено, не изпитваха. Повечето от останалите пътници седяха кротко. Някои пиеха уискито си по-бързо от обикновено. Други изкарваха от пресъхналите си гърла неестествен смях, по-скоро подчертаващ, отколкото прикриващ неувереността им. Полет като този означаваше много неща за много хора, но никой не беше в състояние да избегне ужасните мисли, бидейки затворен в метална туба на десет хиляди метра над земята. Това беше неизбежно. Едно-единствено продължително гмуркане, и всичко можеше да се устреми с писък към земята. В такъв момент редица фундаментални въпроси съпътстваха неподправения ужас. Какви мисли биха могли да минат през главата на човек в подобен миг? Как би реагирал?

Пациентът се опита да си представи — беше важно за него. Седна до прозореца и се загледа в крилото на самолета. То вибрираше и се огъваше под бруталните напори на ветровете. Стихийните въздушни маси се блъскаха една в друга, подмятайки творението на човешките ръце с величайше пренебрежение, и напомняха на създателите му, че не са равностойни противници на природата. Един натиск върху крилото, по-голям от допустимия толеранс на огъване, и то щеше да се счупи, а поддържащият елемент да се откъсне от овалното тяло, подхванат от ветровете. Дори един нит да не издържеше, щеше да се получи експлозия и да последва дълго финално спускане.

Какво щеше да направи? За какво щеше да мисли? Щеше ли да има нещо друго, освен неконтролиран страх и ужас от вечната забрава? Ето върху това трябваше да се съсредоточи; това беше проектирането, върху което Уошбърн непрекъснато наблягаше в Пор Ноар. Думите на доктора изникнаха в съзнанието му.

Когато си в стресова ситуация — и имаш време — положи всички усилия да проектираш себе си в нея. Асоциирай толкова свободно, колкото ти е възможно; нека думите и образите изпълват съзнанието ти. В тях може да откриеш връзка.

Пациентът продължи да се взира в прозореца, опитвайки се да извика подсъзнателното съзнателно, фиксирайки погледа си върху развилнялата се стихия зад стъклото, улавяйки движението й, „полагайки всички усилия“ да позволи на реакциите си да извикат думи и образи.

Те дойдоха. Бавно. Отново имаше мрак, звукът на вятъра беше непрекъснат и пронизващ, увеличаващ се с всяка изминала секунда, докато накрая той усети, че главата му ще се пръсне. Главата му… Ветровете брулеха лявата страна на главата и лицето му, изгаряха кожата, принуждаваха го да вдигне лявото си рамо, за да се прикрие… Лявото рамо. Лявата му ръка беше вдигната, пръстите в ръкавица се държаха за вертикален метален ръб, дясната държеше… държеше въже; той се държеше за въжето и чакаше нещо. Сигнал… мигаща светлина или потупване по рамото, или и двете. Сигнал. Ето го. Той скочи. Надолу в мрака, в пустотата. Тялото му се премяташе и преобръщаше, пометено в нощното небе. Той… беше скачал с парашут!

— Etes-vous malade?6

Влудяващият транс на спомените бе прекъснат. Нервният пътник вляво от него бе докоснал ръката му, вдигната като за защита, с разперени пръсти, които не беше възможно да пречупиш. Дясната му ръка се притискаше до гърдите, пръстите му бяха сграбчили реверите на сакото и мачкаха плата. На челото му беше избила пот: да, беше се случило. Нещото, другото, беше дошло много бързо — влудяващо — на фокус.

— Pardon7 — каза той, отдръпвайки ръцете си, — un rêve8 — добави, без да се замисли.

Времето се пооправи и полетът на Каравела се стабилизира. Усмивките върху притеснените лица на стюардесите отново станаха естествени. Обслужването на пътниците се възобнови, докато те обаче се гледаха един друг притеснено. Пациентът погледна отново навън, но не можа да се потопи отново в миналото си. Беше погълнат от образите и звуците, които долови толкова ясно с вътрешните си очи и уши. Беше скачал от самолет… през нощта… въжетата и металът бяха нещо естествено при скока. Беше скачал с парашут. Къде? Защо?

Спри да се разкъсваш!

Не по друга причина, а за да прогони влудяващите го мисли, той бръкна във вътрешния си джоб, извади подправения паспорт и го разтвори. Както можеше да се очаква, името Уошбърн не беше пипано, понеже бе достатъчно разпространено, и, както му беше обяснил неговият притежател, за него не беше обявено издирване. Джефри Р. обаче бе сменено с Джордж П. Промяната на буквите и разстоянието между тях бяха изработени изключително професионално. Фотографията също бе идеална; вече нямаше вид на евтина снимка от панаирджийско фото.

Идентификационният номер, естествено, беше променен изцяло с гаранция, че няма да предизвика аларма в нито един имиграционен компютър. Или поне до момента, когато купувачът го изпробва за първи път. Оттам нататък поемаше лично цялата отговорност. Солидната сума, както и майсторската изработка и професионалното оборудване осигуряваше тази гаранция. Изискваха се връзки в Интерпол и имиграционните бюра. За тази жизненоважна информация се заплащаше върху определена основна цена на граничните служби, на компютърните специалисти и чиновниците от цялата европейска гранична мрежа. Те рядко правеха грешки. Ако това все пак се случеше, не се изключваше загубата на око или ръка. Същото заплашваше и брокерите на фалшиви документи.

Джордж П. Уошбърн. Не се чувстваше удобно с това име. Притежателят на оригинала му беше преподал много добре основите на проекцията и асоциацията. Джордж П. беше крачка встрани от Джефри Р. — личност, отпаднала от класацията под натиск, чиито корени се криеха в бягството — бягство от самоличност. А това беше последното, което неговият пациент искаше: цената на това, да узнае кой е, беше по-голяма от тази на собствения му живот.

А може би не?

Няма значение. Отговорът беше в Цюрих. В Цюрих имаше…

— Mesdames et messieurs! Nous commensons notre descents a l’aéroport de Zürich.9

Знаеше името на хотела. „Карийон де Лак“. Даде го на шофьора на таксито, без да се замисли. Беше ли го прочел някъде? Беше ли написано в някоя от дипляните „Добре дошли в Цюрих“, мушната в джобовете на креслата в самолета?

Не. Той познаваше фоайето — това тежко, тъмно, полирано дърво му беше познато…. Някак си. Също и огромните армирани прозорци с изглед към Цюрихското езеро. Беше идвал тук и преди. Беше стоял, където стоеше сега — пред покрития с мрамор плот на рецепцията — преди много време.

Всичко това се потвърди от думите, изречени от служителя зад гишето. Те имаха върху него зашеметяващо въздействие.

— Радвам се да ви видя отново, сър. Доста време мина от последното ви посещение.

Наистина ли? Колко? Защо не ме наричаш по име? За бога. Аз не те познавам! Не знам кой съм! Помогни ми! Моля те, помогни ми!

— Да, и аз така мисля — изрече. — Бихте ли ми направили услуга? Изкълчил съм си ръката и ми е много трудно да пиша. Бихте ли попълнили регистрацията, а аз ще се помъча да се подпиша. — Пациентът си пое дълбоко въздух. Ами ако любезният служител зад гишето го помолеше да повтори името си или го попиташе как точно се пише?

— Разбира се. — Онзи обърна картата към себе си и я попълни. — Желаете ли да ви види лекарят на хотела?

— Може би по-късно. Не сега.

Администраторът попълни картата, вдигна я и я подаде на госта за подпис.

Мистър Дж. Борн. Ню Йорк, щата Ню Йорк, САЩ.

Той се втренчи в нея, парализиран и хипнотизиран от буквите. Имаше си име — част от име. Както и държава и град, в които живееше.

Дж. Борн. Джон? Джеймс? Джоузеф? Какво означаваше това Дж.?

— Някаква грешка ли, хер Борн? — попита администраторът.

— Грешка? Не, съвсем не. — Взе химикалката, помнейки, че трябва да показва, че му е трудно да пише. Дали следваше да изпише цялото си име? Не — щеше да се подпише точно така, както го беше записал администраторът.

Мистър Дж. Борн.

Изписа името възможно най-естествено, като освободи съзнанието си и позволи на всеки образ или мисъл, които биха се породили, да излязат наяве. Нищо не се появи. Той просто подписваше едно непознато име. Не усети нищо.

— Накарахте ме да се притесня, майн хер — каза администраторът. — Помислих, че съм объркал нещо. Седмицата ни беше много напрегната, а денят — още повече. Но все пак бях абсолютно сигурен.

Ами ако беше сбъркал? Мистър Дж. Борн от Ню Йорк Сити, САЩ, не си даде труд да помисли върху тази възможност.

— Никога не ми е хрумвало да изпитвам паметта ви… хер Щозел — отговори пациентът, поглеждайки табелата за дежурство от лявата страна на гишето. Мъжът зад гишето беше администраторът на хотел „Карийон дю Лак“, Лайтер.

— Много сте любезен. — Служителят се отдръпна. — Струва ми се, че както винаги, когато отсядате при нас, ще желаете обичайните условия.

— Може да променя нещо. Какво ви бях казал преди?

— Който и да се обади по телефона или пита за вас на рецепцията — вие сте извън хотела, след което трябва да ви уведомим незабавно. Единственото изключение е вашата фирма в Ню Йорк. Корпорацията „Тредстоун Седемдесет и едно“, ако си спомням правилно.

Още едно име! С което можеш да се свържеш през океана. Парчета от мозайката попадаха на мястото си. Чувството на задоволство започна да се възвръща.

— Така е добре. Няма да забравя усърдието ви.

— Тук е Цюрих — отговори любезният мъж, вдигайки рамене. — Вие сте винаги изключително щедър, хер Борн.

Докато вървеше след пиколото към асансьора, някои неща вече му бяха ясни. Имаше си име и разбираше защо администраторът на „Карийон дю Лак“ толкова лесно се сети за него. Имаше също държава и град, и фирма, за която работеше — беше работил по някакъв начин. И при всяко негово идване в Цюрих са правени известни приготовления, които да го предпазят от нещо неочаквано или от нежелани посетители. Точно това не можеше да разбере. Ако някой се предпазва от нещо, или го прави старателно, или въобще не си дава труд да го прави, какви бяха реалните предимства на подобен процес на наблюдение, който беше толкова несигурен и толкова незащитен от пробив? Това го учуди, но не особено, защото беше от второстепенно значение, без голяма стойност. Като че дете играе на криеница. Къде съм? Намери ме. Аз ще кажа нещо на висок глас и ти ще се ориентираш.

Не беше професионално. Ако през последните четирийсет и осем часа научи нещо за себе си, то беше, че е професионалист. Нямаше понятие в какво, но положението му не подлежеше на разискване.

Гласът на телефонистката в Ню Йорк заглъхваше от време на време. Но заключението й беше вбесяващо ясно. И окончателно.

— Такава компания не е регистрирана при нас, сър. Проверих и последните списъци, а и частните телефони. Няма „Тредстоун“ Корпорейшън — даже нищо подобно на „Тредстоун“ с цифри след името.

— Да не би да са написани съкратено…

— Няма компания с такова име, сър. Повтарям ви, ако имате първото или второто име или поне характера на бизнеса, с който се занимава, бих могла да ви помогна с нещо.

— Нямам. Само името, „Тредстоун Седемдесет и едно“, Ню Йорк Сити.

— Това е необичайно име, сър. Сигурна съм, че ако го имаше в нашите списъци, щях да го намеря. Съжалявам.

— Много ви благодаря. Извинете за затруднението — каза Дж. Борн и затвори. Нямаше смисъл да продължава. Името беше някакъв код, думи, позволяващи на онзи, който се обажда, да получи достъп до не толкова леснодостъпния гост на хотела. Тези думи биха могли да послужат на всеки независимо откъде се обажда. Ето защо използването на името Ню Йорк беше безсмислено. Според телефонистката на пет хиляди мили оттук беше точно така.

Пациентът отиде към бюрото, където беше оставил портфейла „Луи Вютон“ и „Сейко“ хронометъра. Пъхна портфейла в джоба си, а часовника на ръката си, хвърли поглед в огледалото и изрече тихо:

— Ти си Дж. Борн, гражданин на Съединените щати, жител на Ню Йорк и е напълно възможно числата „нула — седем — седемнайсет — двайсет — нула — четиринайсет — двайсет и шест — нула“ да се окажат най-важното нещо в живота му.

Слънцето грееше ярко. Лъчите му се процеждаха през короните на дърветата по елегантната Банхофщрасе, отразяваха се от витрините на магазините и образуваха сенчести петна, където вирееха най-големите банки в света. Беше улица, където солидността и парите, сигурността и арогантността, традицията и полъхът на фриволността съществуваха съвместно. Пациентът на д-р Уошбърн беше вървял по нейните павета и преди.

Той се разходи по Бюрклиплац, площада, излизащ от Цюрихщрасе с неговите многобройни пристанища покрай брега, отделени едно от друго с градини, които пред лятната жега се превръщаха в избуяли цветни кръгове. Можеше да нарисува всичко това в съзнанието си; появяваха се образи. Но никакви мисли, никакви спомени.

Върна се отново на Банхофщрасе. Инстинктът му подсказваше, че Гемайншафтбанк е следващата сграда от бял камък. При предишната му разходка по улицата тя оставаше от другата страна. Беше я отминал напълно съзнателно. Приближи тежките стъклени врати и побутна средната част. Дясното крило се отвори с лекота и той вече се намираше на партерния етаж, облицован с кафяв мрамор. Беше стоял тук и преди, но образът в съзнанието му не беше толкова силен като останалите. Имаше неприятното усещане, че трябваше да се държи настрана от Гемайншафт.

Но сега нямаше как да го избегне.

— Puis-je vous aider, monsieur?10 — мъжът, който му зададе въпроса, беше облечен във фрак. Червеното цвете в бутониерата му бе символ на пълномощия. Това, че въпросът беше зададен на френски, се обясняваше от облеклото на клиента. Всички, дори най-нисшите обслужващи гномове в Цюрих, бяха наблюдателни.

— Имам да обсъждам личен и поверителен бизнес — отговори Дж. Борн на английски, леко учуден от думите, които изговори с такава лекота. Причината да използва английски език бяха две: искаше да види физиономията на гнома, като разбере, че е сгрешил, втората и по-важната беше, че не искаше нищо от това, което каже през следващия един час, да бъде разбрано неправилно.

— Извинете ме, сър — каза мъжът, повдигайки леко вежди и оглеждайки връхната дреха на клиента. — Асансьорът вляво, първи етаж. Администраторът ще ви упъти.

Въпросният администратор беше мъж на средна възраст с късо подстригана коса и очила с рогови рамки. Изглеждаше заинтригуван, а очите му бяха пълни с неприкрито любопитство.

— Вие често ли имате личен и поверителен бизнес с нас, сър? — попита той, повтаряйки думите на новопристигналия.

— Да.

— Вашият подпис, моля — каза служителят, подавайки бланка с фирмения знак на Гемайншафт, в средата на която имаше два празни реда.

Клиентът разбра. Никакво име не се изискваше. Цифрите, написани на ръка, са вместо име… те заместват подписа на притежателя на сметката. Стандартна процедура. Уошбърн.

Пациентът изписа цифрите с отпусната ръка, така че почеркът да е непринуден. Подаде бланката на администратора, който я разгледа, надигна се от стола и посочи към редица от тесни врати с матови стъкла.

— Бъдете добър да почакате в четвъртата стая, сър. След малко при вас ще дойде наш служител.

— Четвъртата стая?

— Четвъртата врата отляво. Ще се заключи автоматично.

— Необходимо ли е?

Администраторът се вгледа в него с учудване.

— Това е в съгласие с вашите собствени изисквания, сър — каза той любезно, а в куртоазния му глас се долавяха обертонове на изненада. — Това е сметка „три нули“. В Гемайншафт е прието притежателите на подобна сметка да се обаждат предварително, за да им се осигури отделен вход.

— Знам — излъга пациентът на Уошбърн с увереност, която не изпитваше. — Просто много бързам.

— Ще отнеса това за потвърждение, сър.

— Потвърждение? — мистър Дж. Борн от Ню Йорк Сити, САЩ се почувства в клопка: думата звучеше като предупредителен сигнал.

— Потвърждение на автентичността на почерка, сър. — Мъжът намести очилата си, като с това движение прикри крачката назад, по-близо до бюрото си. — Предполагам, че ще изчакате в стая четири, сър. — Предположението не беше молба, а заповед, команда в очите на преторианеца.

— Защо не? Само им кажете, ако обичате, да побързат. — Пациентът отиде към четвъртата врата, отвори я и влезе.

Вратата се затвори автоматично; той чу прищракването на ключалката. Дж. Борн погледна към матовото стъкло. Те беше обикновена стъклена плоскост — в нея беше вградена мрежа от фини проводници. Ако се разбиеше, несъмнено щеше да се задейства алармата. Той беше в клетка, очаквайки да го извикат.

Останалата част от малката стая беше облицована и обзаведена с вкус — две поставени едно до друго кожени кресла стояха срещу миниатюрно канапе, и всичко това допълнено от старинни масички. В другия й край имаше втора врата, поразяваща с контраста си. Беше направена изцяло от сива стомана. На масичките имаше нови списания и вестници на три езика. Пациентът седна и взе парижкото издание на „Херълд Трибюн“. Погледът му се движеше по редовете, но мозъкът му не възприемаше нищо. Щяха да го извикат всеки момент. Съзнанието му бе заето с предстоящата маневра. Маневра без памет, само по инстинкт.

Най-сетне стоманената врата се отвори и пропусна висок и елегантен мъж с орлови черти и старателно поддържана сива коса. Лицето му беше патрицианско, на него личеше желание да услужи на равен на себе си, който се нуждае от експертизата му. Мъжът протегна ръка и заговори на изискан и мелодичен английски с швейцарска интонация.

— Много се радвам да се запознаем. Извинете, че се забавих. Всъщност беше твърде забавно.

— В какво отношение?

— Страхувам се, че доста сте озадачили хер Кьониг. Не се случва често сметка „три нули“ да пристигне без предварително обаждане. Той е доста улегнал човек, нали разбирате? Необичайното отравя целия му ден. От друга страна, прави моя по-приятен. Аз съм Валтер Апфел. Моля, заповядайте вътре.

Банковият служител пусна ръката на пациента и посочи към стоманената врата. Стаята зад нея беше оформена като V-образно продължение на клетката. Тъмна облицовка, тежка и удобна мебелировка и широко бюро, поставено под още по-широк прозорец с изглед към Банхофщрасе.

— Съжалявам, че съм го притеснил. Причината е, че разполагам с много малко време.

— Да, той ми предаде. — Апфел заобиколи бюрото и кимна към коженото кресло пред него. — Седнете, ако обичате. Още една-две формалности и можем да разискваме работата по същество.

Двамата мъже седнаха. След това банковият служител извади папка и се пресегна през бюрото, за да я подаде на клиента на Гемайншафт. Вътре беше закрепена друга бланка, но вместо два бели реда имаше десет, започващи след напечатаното отгоре и завършващи почти на сантиметър от долния край.

— Вашият подпис, моля. Пет ще свършат работа, не повече.

— Не разбирам защо. Нали преди малко го направих.

— И то много успешно. Проверката го потвърди.

— Тогава защо пак?

— Един подпис може да се упражнява до такава степен, че едно изписване да е съвсем приемливо. Но ако не е автентичен, в следващите опити ще се проявят незабележими флуктуации. Графологичният скенер ще ги улови незабавно; но аз съм уверен, че това не ви безпокои. — Апфел се усмихна, докато подаваше химикалката през бюрото. — Откровено казано, мен също, но Кьониг настоява.

— Той е предпазлив човек — каза пациентът, взе химикалката и започна да пише. Беше на четвъртата група цифри, когато банкерът го спря.

— Достатъчно; по-нататък наистина е загуба на време. — Апфел се пресегна за папката. — От Потвърждението казаха, че във вашия случай даже не е необходимо да попълвате до края. След като получим резултата, веднага ще отворим сметката. — Той пъхна листа в процепа на металната каса на бюрото и натисна бутон. Една лампа премигна ярко и угасна. — Това прехвърля подписите директно към скенера — продължи банкерът. — Който, разбира се, е програмиран. Още веднъж ви казвам откровено, всичко това изглежда малко глупаво. Никой, запознат с нашите осигуровки, не би изисквал на негово място допълнителни подписи.

— Защо не? Ако човек стигне чак дотук, защо да не се пробва?

— Към този офис има само един вход и респективно само един изход. Сигурен съм, че чухте как се заключва вратата в чакалнята.

— Видях и плетеницата от проводници в стъклото — добави пациентът.

— Значи разбирате какво искам да кажа. Всеки самозванец ще бъде хванат в капан.

— Представете си, че е въоръжен?

— Вие не сте.

— Никой не ме претърси.

— Асансьорът е извършил тази полезна работа. От четири различни ъгъла. Ако бяхте въоръжен, машината щеше да спре между първия и втория етаж.

— Предвидили сте всичко.

— Вършим си работата.

Телефонът иззвъня. Апфел вдигна слушалката.

— Да?… Влезте. — Банкерът погледна клиента си. — Данните на вашата сметка са тук.

— Това се казва експедитивност.

— Хер Кьониг я е подписал преди няколко минути. Той просто чакаше резултата от скенера. — Апфел отвори чекмедже и извади връзка ключове. — Сигурен съм, че е разочарован. Беше абсолютно уверен, че нещо не е наред.

Стоманената врата се отвори и банкерът влезе с черен метален контейнер. Постави го на бюрото до една полица с бутилка перие и две чаши.

— Приятно ли прекарвате в Цюрих? — попита той, явно за да запълни мълчанието.

— Да, доста. Стаята ми е с изглед към езерото. Гледката е хубава, много тиха, спокойна.

— Прекрасно — каза Апфел, наливайки чаша перие за клиента си. Хер Кьониг излезе. Вратата се затвори и банкерът се върна към работата си.

— Вашата сметка, сър — каза той, подбирайки един ключ от връзката. — Мога ли да отключа сейфа или предпочитате да го направите сам?

— Продължавайте. Отворете го.

Банкерът го погледна.

— Казах да отключа, не да отворя. Това нито е моя привилегия, нито мога да поема отговорността.

— Защо?

— В случай че вашата самоличност е отбелязана, в работата ми не влиза да съм осведомен кой сте.

— Ами ако поискам да прехвърля бизнеса си? Да прехвърля пари или да ги изпратя някому?

— Това може да се уреди само с вашия подпис в цифри върху нареждане за изтегляне на парите.

— Или да ги прехвърля в друга банка — извън Швейцария? За свое лично ползване.

— Тогава ще е необходимо име. При тези обстоятелства ще бъде моя привилегия, както и отговорност да знам вашата самоличност.

— Отворете го.

Служителят го направи. Пациентът на д-р Уошбърн пое дълбоко въздух и остра болка прониза стомаха му. Апфел извади няколко изписани листа, подвързани в папка с нестандартен размер. Очите му на банкер пробягаха по дясната колона в горната страница, банкерското изражение на лицето му остана непроменено, но не съвсем. Долната му устна се издаде леко напред, почти незабележимо увеличавайки ъгълчето на устата му. Той се наведе напред и подаде страниците на притежателя им.

След фирмения знак на Гемайншафт напечатаните на машина думи бяха на английски, очевидно на езика на клиента:

Сметка: нула — седем — седемнайсет — двайсет — нула — четиринайсет — двайсет и шест — нула.

Име: Тайна според официални инструкции на притежателя: Съхранява се запечатано отделно.

Текущи фондове на депозит… 11 850 000 франка.

Пациентът издиша бавно, взирайки се в буквите. Мислеше, че е подготвен за всякакви изненади. Това беше по-страшно от всичко, което беше изпитал през последните пет месеца. По груба сметка сумата надхвърляше четири милиона щатски долара.

$ 4 000 000,00!

Как? Защо?

Контролирайки започващото треперене на ръцете, той разлисти разписките. Бяха много, сумите необичайни, нито една по-малка от 300 000 франка. Депозитите влизаха на всеки пет до осем седмици от двайсет и три месеца насам. Той стигна до разписката на дъното, първата. Беше трансфер от банка в Сингапур и най-голямата единична вноска. Два милиона и седемстотин хиляди малайзийски долара, обърнати в 5 175 000 швейцарски франка.

Под последната разписка видя ръба на отделен плик, доста по-малък от самата страница. Вдигна хартията. Пликът беше обрамчен с черна лента, отгоре имаше напечатани думи.

Самоличност: Тайна на притежателя.

Съгласно ограниченията: Достъп — регистриран служител, „Тредстоун Седемдесет и едно“.

Приносител ще представи писмени инструкции от притежателя. Подлежи на проверка.

— Бих желал да отворя това — каза клиентът.

— То е ваша собственост — отговори Апфел. — Мога да ви уверя, че не е докосвано.

Пациентът извади плика и го обърна. Беше запечатан с фирмения знак на Гемайншафт на няколко места. Никоя от буквите не беше разместена. Разпечата го, извади картата и прочете:

Притежател: Джейсън Чарлс Борн

Адрес: Нерегистриран

Гражданство: Съединени американски щати

Джейсън Чарлс Борн

Джейсън

Дж. означаваше Джейсън! Името му беше Джейсън Борн, Борн не означаваше нищо, Дж. Борн също не му говореше нищо, но комбинацията Джейсън и Борн бе на мястото си в някакъв неясен механизъм. Можеше да го приеме. Беше го приел. Той беше Джейсън Чарлс Борн, американец. Почувства гърдите си да пулсират, вибрацията в ушите му беше оглушаваща, болката в стомаха още по-остра. Какво беше това? Защо имаше чувството, че отново се гмурва в мрака, отново в черните води?

— Нещо не е наред ли? — попита Валтер Апфел.

Нещо не е наред ли, хер Борн?

— Не, всичко е наред. Моето име е Борн. Джейсън Борн.

Крещеше ли? Или шепнеше? Не можеше да каже.

— Привилегия е за мен да го знам, мистър Борн. Вашата самоличност ще остане в тайна. Имате думата на служител от Гемайншафтбанк.

— Благодаря ви. Сега, страхувам се, ще трябва да прехвърля доста голяма част от тези пари и ще ми е необходима вашата помощ.

— Отново моя привилегия. Ще бъда щастлив да ви помогна с всякакъв съвет или услуга.

Борн протегна ръка към чашата с перие.

Стоманената врата на офиса на Апфел се затвори зад него. След няколко секунди той щеше да излезе от обзаведената с вкус чакалня-клетка към приемната и оттам към асансьорите. След няколко минути щеше да бъде на Банхофщрасе с име, много пари и с нещо малко повече, освен страх и объркване.

Беше го направил. На д-р Уошбърн беше заплатено предостатъчно в сравнение с цената на живота, който беше спасил. Телеграфен трансфер на сумата от 3 000 000 швейцарски франка беше изпратена на банка в Марсилия, депозиран в кодирана сметка, която щеше да намери пътя си към единствения доктор на Ил дю Пор Ноар. Името Уошбърн изобщо нямаше да се използва или споменава. Това, което Уошбърн трябваше да направи, беше да отиде до Марсилия, да съобщи кода и парите щяха да са негови. Борн се усмихна на себе си, като си представи изражението на лицето на Уошбърн при получаването на парите. Ексцентричният алкохолизиран доктор щеше безкрайно много да се зарадва на десет-петнайсет хиляди лири стерлинги; а притежаваше повече от един милион щатски долара. Това щеше да осигури възстановяването му или окончателното му пропадане. Изборът беше негов, негов проблем.

Втори трансфер от 4 000 000 франка беше изпратен в една банка в Париж, на Рю Мадлен, депозиран на името на Джейсън Ч. Борн. Този трансфер щеше да се експедира от куриера на Гемайншафт, който пътуваше два пъти седмично, карти с подпис в три екземпляра щяха да придружават документите. Хер Кьониг беше уверил шефа и клиента си, че документите ще пристигнат в Париж до три дни.

Последното прехвърляне бе съвсем малко в сравнение с останалите. Сто хиляди франка бяха заплатени на офиса на Апфел с нареждане за изтегляне, подписано с цифри от притежателя на сметката.

На депозит в Гемайншафтбанк останаха 3 215 000 швейцарски франка, сума, която не беше за пренебрегване по какъвто и да е стандарт.

Как? Защо? Откъде?

Цялата работа бе отнела час и двайсет минути. В гладката процедура имаше само един акорд на дисхармония и той беше внесен от Кьониг, на лицето на когото имаше смесица от погребална сериозност и прикрит триумф. Беше позвънил на Апфел, той го покани вътре и банкерът донесе на шефа си малък, обрамчен в черно плик.

— Une fiche — беше казал на френски Кьониг.

Банкерът отвори плика, извади от него карта, изучи съдържанието й и върна и двете на Кьониг.

— Процедурите ще бъдат изпълнени по реда — беше казал.

После излезе.

— Това мен ли засяга? — беше попитал Борн.

— Само при условие че се освобождават такива големи суми. Просто наша банкерска политика. — Апфел се бе усмихнал окуражаващо.

Ключалката щракна. Борн отвори вратата от матово стъкло и излезе от персоналния кабинет на хер Кьониг. Тук бяха пристигнали други двама, които седяха в отделните краища на приемната. Не бяха в отделни клетки с непрозрачно стъкло и Борн реши, че никой от тях няма сметка „три нули“. Зачуди се дали са подписвали имената си, или са изписвали поредица от цифри, но спря да се чуди в момента, когато стигна асансьора и натисна бутона.

С периферното си зрение долови движение — Кьониг бе кимнал на двамата мъже. Те се надигнаха в мига, когато вратата на асансьора се отвори. Борн се обърна, мъжът отляво бе извадил от джоба на връхната си дреха малко радио и говореше в него — бързо и кратко.

Другият отляво бе скрил дясната си ръка под ревера на шлифера. Когато я извади, държеше оръжие — черен трийсет и осем калибров автоматичен пистолет със закрепен на дулото перфориран цилиндър. Заглушител.

И двамата мъже тръгнаха към Борн, докато той отстъпваше назад в безлюдния асансьор.

Ужасът започна.

5.

Вратите на асансьора започнаха да се затварят; мъжът с радиото в ръка вече беше вътре, а раменете на въоръжения му спътник се провираха между движещите се плоскости, с насочено в главата на Борн оръжие.

Джейсън залитна надясно — внезапен жест на уплаха — после изведнъж, без предупреждение, вдигна стремително левия си крак и се завъртя, удряйки с пета ръката на въоръжения. Пистолетът отскочи нагоре, а притежателят му изхвърча от затварящата се кабина. Два приглушени изстрела съпътстваха притварянето на вратите, а куршумите заседнаха в масивната ламперия на тавана. Борн довърши завъртането, забивайки рамото си в стомаха на втория. Дясната му ръка удари гърдите на нападателя, а лявата — ръката с радиото. Той запрати мъжа към стената. Радиото хвръкна през кабината; при падането от говорителя му се чуха думите:

— Henri! Ça va? Maintenant, l’élévateur?11

В съзнанието на Борн се появи образът на друг французин. Мъж на ръба на истерията, невярващ на това, което виждат очите му, неговият кандидат-убиец, избягал от Le Bouc de mer в сенките на Рю Саразен преди по-малко от двайсет и четири часа. Онзи не си беше губил времето и бе изпратил послание в Цюрих. Човекът, когото мислеха за мъртъв, беше жив. Съвсем жив. Убийте го!

Борн сграбчи французина пред себе си. Лявата му ръка се уви около гърлото му, а дясната късаше лявото му ухо.

— Колко? — попита той на френски. — Колко са там долу? Къде са?

— Познай, свиньо!

Асансьорът беше на половината път към приземното фоайе.

Борн наведе лицето на мъжа и като откъсна почти наполовина ухото му, удари главата му в стената. Французинът изпищя и се свлече на пода. Джейсън заби коляното си в гърдите му. Усети кобура под дрехите му. Бръкна под шлифера и извади револвер със скъсена цев. За миг му мина през ума, че някой е прекъснал алармената сигнализация на асансьора. Кьониг. Нямаше да забрави; нямаше да изпадне в амнезия по отношение на това, в което беше замесен хер Кьониг. Пъхна револвера в отворената уста на французина.

— Кажи ми или ще ти пръсна черепа!

Мъжът измуча. Оръжието бе извън кобура и дулото докосваше бузата му.

— Двама. Единият при асансьорите и един на улицата, при колата.

— Каква кола?

— Пежо.

— Цвят? — Асансьорът забави движението си, готвейки се да спре.

— Кафява.

— Мъжът във фоайето. Как е облечен?

— Не знам…

Джейсън одраска слепоочието му с револвера.

— Съветвам те да си спомниш!

— Черно палто.

Асансьорът спря. Борн вдигна мъжа на крака. Вратата се отвори. Стоящият отляво в тъмен шлифер и старомодни очила с позлатени рамки пристъпи напред. Очите зад стъклата бързо прецениха обстановката; по бузата на французина се стичаше кръв. Той вдигна ръка, скрита в широкия джоб на шлифера и още един пистолет със заглушител се насочи в мишената от Марсилия.

Джейсън избута пред себе си французина. Чуха се три леки изпуквания; французинът изкрещя, ръцете му се вдигнаха във финален приглушен протест. Той се огъна и падна върху мраморния под. Една жена вляво от мъжа с позлатените очила изпищя, няколко души й пригласяха, крещейки към никого и към всички едновременно за помощ, за полиция.

Борн знаеше, че не може да използва револвера, който беше взел от французина. Нямаше заглушител; звукът от изстрела щеше да го издаде. Той го плъзна в джоба на шлифера си, отстъпи настрана от пищящата жена и сграбчи униформените рамене на обслужващия асансьора, като го завъртя и бутна върху убиеца в тъмен шлифер.

Паниката във фоайето нарастваше, докато Джейсън изтича към остъклените врати на изхода. Портиерът с бутониерата, който преди час и половина беше объркал езика му, крещеше в един телефон на стената, а до него беше застанал униформен пазач с извадено оръжие. Пазачът препречваше изхода с очи, вперени в хаоса. Те внезапно се спряха на него. Измъкването наистина бе трудно. Борн избегна очите на пазача и насочи думите си към началника му при телефона.

— Мъжът с позлатените рамки на очилата! — извика той. — Той! Видях го!

— Какво? Кой сте вие?

— Аз съм приятел на Валтер Апфел. Слушайте какво ви говоря! Мъжът с очилата с позлатените рамки и черния шлифер. Ей там!

Бюрократичният манталитет не се е променил от хилядолетия. При споменаването на името на началника той вече беше готов да възприема заповеди.

— Хер Апфел! — обърна се към пазача портиерът на Гемайншафт. — Нали чухте! Мъжът с очилата. С позлатените рамки!

— Да, сър! — пазачът отиде нататък.

Джейсън се промъкна към вратата покрай портиера. Бутна дясното крило и го отвори, като хвърли бърз поглед зад себе си. Знаеше, че пак трябва да бяга, но не знаеше дали този, който го чакаше отвън до кафявото пежо, няма да го разпознае и изстреля куршум в главата му.

Пазачът току-що беше изтичал покрай мъж в черен шлифер, мъж, който вървеше по-бавно от паникьосаните фигури наоколо, мъж, който изобщо не носеше очила. Той ускори крачката си към изхода, към Борн.

Увеличаващият се хаос вън на улицата беше най-добрата защита на Джейсън. Беше се разчуло какво става в банката; полицейските коли се задаваха по Банхофщрасе с виещи сирени. Той повървя няколко метра надясно, после внезапно се затича, пробивайки си път през любопитната тълпа, и се скри във входа на магазин, а погледът му остана прикован в колите на паркинга. Видя пежото, видя и мъжа до него, с ръка, пъхната застрашително в джоба на шлифера. След не повече от петнайсет секунди към шофьора се присъедини и мъжът с тъмния шлифер, който сега наместваше очилата си и приспособяваше очите си към възстановеното зрение. Двамата проведоха бърз диалог, като междувременно очите им обхождаха Банхофщрасе.

Борн разбра объркването им. Беше излязъл през стъклените врати на Гемайншафт без всякаква паника навън в тълпата. Беше готов да бяга, но изчакваше, докато не се разчисти напълно пътят му към изхода, защото се страхуваше да не го спрат. На никой друг не беше разрешено да го стори — и шофьорът на пежото не беше направил връзката. Не беше разпознал мишената, идентифицирана и белязана за екзекуция в Марсилия.

Първата полицейска кола се появи на сцената, когато мъжът с очилата с позлатени рамки съблече шлифера си и го метна през отворения прозорец на пежото. Той кимна на шофьора, който седна зад кормилото и запали двигателя. Убиецът свали деликатните си очила и направи най-неочакваното нещо, което Джейсън можеше да си представи. Върна се бързо към вратите на банката и се присъедини към полицаите, които нахълтваха вътре.

Борн изгледа пежото, което се изниза от паркинга и се понесе надолу по Банхофщрасе. Тълпата отпред започна да се разпръсва. Много хора се бяха струпали до стъклените врати, въртяха глави един към друг и надничаха вътре, повдигайки се на пръсти. От банката излезе един полицай, разблъска любопитните и разчисти пътека към паркинга. Докато крещеше, откъм северозападния ъгъл дофуча линейка. Сирената и острата пронизваща светлина на покрива предупреждаваха всички да се махнат от пътя й. Шофьорът насочи извънгабаритното си превозно средство към мястото, освободено от изчезналото пежо. Джейсън не можеше да наблюдава повече. Трябваше да отиде до „Карийон дю Лак“, да събере нещата си и да се измъкне от Цюрих и от Швейцария. Към Париж.

Защо Париж? Защо беше настоял сумите да бъдат изпратени в Париж? Това не му беше хрумвало, преди да седне в кабинета на Валтер Апфел, зашеметен от предоставените му необичайни цифри. Надминаваха всичко, което би могъл да си представи — толкова големи, че можеше да реагира само сляпо, инстинктивно. Някакъв инстинкт беше извикал в съзнанието му Париж. Като нещо жизненоважно. Защо?

Отново нямаше време… Видя как персоналът на линейката изнася през вратата на банката носилка. На нея имаше тяло, чиято глава беше покрита — белег на смъртта. Този белег не остана без значение за Борн; без способностите си, които не можеше да свърже с нещо понятно, самият той щеше да е мъртвецът на носилката.

Видя свободно такси на ъгъла и се затича срещу него. Трябваше да се измъкне от Цюрих; от Марсилия бе дошло послание, че мъртвият е все още жив. Джейсън Борн е жив. Убийте го. Убийте Джейсън Борн!

Господи, който си на небето, защо?

Надяваше се да види администратора на „Карийон дю Лак“ на мястото му, но него го нямаше. Тогава съобрази, че една кратка бележка до служителя — как му беше името? Щозел? Да, Щозел — ще е достатъчна. За внезапното му заминаване не се изискваха обяснения и петстотин франка щяха напълно да покрият няколкочасовото гостоприемство на „Карийон дю Лак“ — и услугата, която щеше да иска от хер Щозел.

Вече в стаята, той хвърли бръснарските си принадлежности в куфара, провери пистолета, който беше отнел от французина, остави го в джоба на връхната си дреха и седна на бюрото да напише бележка на хер Щозел, адм. В нея той употреби изречение, което дойде лесно — почти съвсем лесно.

… Мога да контактувам с вас по повод на известия, които очаквам да получа. Вярвам, че ще бъдете така добър да се погрижите за тях и да ги приемете от мое име.

Ако се получеше известие от неуловимата „Тредстоун Седемдесет и едно“, той искаше да е в течение. Това беше Цюрих; той щеше да узнае.

Пъхна петстотинфранкова банкнота между сгънатата бланка и запечата плика. След това грабна куфара, излезе от стаята и тръгна към фоайето с асансьорите. Бяха четири. Натисна бутона и погледна зад себе си, помнейки Гемайншафт. Нямаше никого. Чу се звън и червената лампа над третия асансьор светна. Беше уцелил слизаща машина. Добре. Трябваше да стигне до летището по възможно най-бързия начин. Налагаше се да изчезне от Цюрих, от Швейцария. Посланието беше дошло.

Вратите на асансьора се отвориха. Двама мъже стояха от двете страни на червенокоса жена. Те прекъснаха разговора си и кимнаха към новодошлия, като се отдръпнаха, щом забелязаха куфара му. После, след като вратите се затвориха, продължиха да разговарят. Бяха около трийсетте и говореха бърз и мелодичен френски. Жената гледаше сериозно, усмихваше се и кимаше в отговор. Разговорът беше съвсем обикновен. Смехът се преплиташе с полусериозни въпроси.

— Тръгваш си утре след обзорните доклади, нали? — попита мъжът отляво.

— Не съм сигурна. Чакам да ми се обадят от Отава — отговори жената. — Освен това имам роднини в Лион; няма да е лошо да ида да ги видя.

— Организационният комитет — каза този отдясно — не е в състояние да намери десет души, проявяващи желание да обобщят за един ден тази забравена от бога конференция. Ще трябва да прекараме тук още една седмица.

— В Брюксел няма да се съгласят — каза първият, хилейки се. — Хотелът е прекалено скъп.

— Тогава непременно ще се преместиш — рече вторият и изгледа цинично жената. — Ние точно това и очакваме да направиш, нали?

— Ти си лунатик — каза жената. — Вие и двамата сте лунатици. Това е моето заключение.

— Нали ти не си, Мари — вметна първият. — Лунатичка, имам предвид. Твоето представяне вчера беше изумително.

— Нищо подобно — отвърна тя. — Съвсем шаблонно и доста скучно.

— Не, не! — изрази несъгласие вторият. — Беше превъзходно, така и трябваше. Аз не разбрах нито една думичка. Но пък си имам други таланти.

— Лунатични….

Асансьорът вече спираше. Първият заговори отново.

— Хайде да седнем на последния ред в залата. Така и така сме закъснели и Бертинели вече говори — с много малък ефект, предполагам. Неговите теории за ускорената циклична флуктуация са излезли от мода още по времето на Борджиите.

— По-рано — каза, смеейки се, червенокосата. — Данъците на Цезар. — Тя спря и после добави: — Ако не и от времето на Пуническите войни.

— Значи на последния ред — каза вторият, подавайки ръка на жената. — Можем да поспим. Той използва диаскопен прожектор и ще е тъмно.

— Не, вие двамата вървете, аз ще дойда след няколко минути. Наистина трябва да изпратя няколко телекса и нямам никакво доверие на телефонистите, че няма да ги объркат.

Вратите се отвориха и тримата излязоха от асансьора. Двамата мъже продължиха заедно по диагонал през фоайето, а жената се отправи към рецепцията. Борн я последва на крачка, като четеше с отсъстващ поглед съобщението на триъгълната поставка на няколко метра по-нататък.

Добре дошли на:

Членовете на шестата световна икономическа конференция

Програмата за днес:

1. 00 следобед: проф. Джеймс Фрейзър, М. П. Обединено кралство, зала 12

6. 00 следобед: д-р Еуженио Бертинели, Унив. на Милано, Италия, зала 7

9. 00 вечерта: Прощална вечеря на Председателството, Тържествена зала.

— Стая пет — нула — седем. Телефонистката каза, че за мен има телекс.

Англичанка. Червенокосата жена на гишето пред него говореше английски. Но беше казала, че очаква да й се обадят от Отава. Канадка.

Служителката провери в кутиите и се върна с телекса.

— Доктор Сен-Жак? — попита я, подавайки плика.

— Да. Много ви благодаря.

Жената се обърна, отваряйки телекса. Служителката застана пред Борн.

— Да, сър?

— Бих желал да оставя бележка на хер Щозел. — Той остави плика със знака на „Карийон дю Лак“ на плота.

— Хер Щозел ще бъде тук в шест часа утре сутринта. Тръгва си в четири часа следобед. Мога ли да ви бъда от полза?

— Не, благодаря. Просто искам да съм сигурен, че ще го получи, моля ви. — Джейсън си спомни: тук беше Цюрих. — Не е спешно — добави, — но ми трябва отговор. Ще му се обадя утре сутринта.

— Разбира се, сър.

Борн взе куфара и тръгна през фоайето към изхода на хотела — редица врати от дебело стъкло, които извеждаха към кръговата улица, обикаляща езерото. Забеляза няколко таксита, които чакаха под светлините на козирката на хотела. Слънцето се беше скрило; в Цюрих беше нощ. Все още имаше полети до всички точки на Европа, чак до след полунощ…

Спря и затаи дъх, обзет от особена парализа. Очите му не можеха да повярват на другото, което виждаха през стъклените врати. Кафявото пежо стоеше на кръговата улица пред първото такси. Вратата му се отвори и от него излезе мъж — убиец в черен шлифер, с очила с тънки позлатени рамки. След това от другата врата се появи втора фигура, но това не беше шофьорът от паркинга на Банхофщрасе, очакващ мишената, която не успя да разпознае. Вместо него тук беше друг убиец с друг черен шлифер, чиито широки джобове прикриваха мощни оръжия. Беше мъжът от приемната на първия етаж в Гемайншафтбанк, същият, който беше извадил трийсет и осем калибров пистолет от кобура под сакото си. Пистолет с перфориран цилиндър на дулото, заглушил два изстрела, предназначени за жертвата, която беше последвал към асансьора.

Как? Как са успели да го намерят?… Тогава си спомни и му прилоша. Беше толкова глупаво и тривиално!

Харесвате ли престоя си в Цюрих? — го бе попитал Валтер Апфел, докато чакаха обслужващия да напусне и да ги остави сами отново.

Да, доста. Стаята ми е с изглед към езерото. Гледката е приятна, много спокойна, тиха.

Кьониг! Кьониг го беше чул да казва, че стаята му е с изглед към езерото? Колко хотели имаха стаи с изглед към езерото. И по-специално хотели, в които би отседнал човек със сметка „три нули“. Два? Три?… От празната му памет изплуваха имена: Карийон дю Лак, Боор о Лак, Еден о Лак. Имаше ли още? Не се появиха други имена. Колко лесно е било да се ограничи изборът. Колко лесно бе изрекъл думите! Колко глупаво!

Нямаше време. Беше прекалено късно. Виждаше през редицата стъклени врати, така че същото можеха и убийците. Вторият мъж го беше забелязал. През покрива на пежото се размениха няколко фрази, очилата с позлатени рамки бяха наместени, ръцете — пъхнати в извънмерните джобове, невидимите оръжия — хванати за дръжките. Двамата мъже тръгнаха към входа, разделяйки се в последния момент, по един от всеки край на редицата от прозрачни стъклени панели. Всички страни бяха покрити, капанът — заложен; не можеше да се измъкне навън.

Нима наистина мислеха, че могат да нахълтат в препълненото фоайе на хотела и просто да убият човек?

Разбира се, че можеха! Тълпите и шумът бяха тяхното прикритие. Два, три, четири приглушени изстрела, отправени отблизо, щяха да бъдат толкова ефикасни, колкото и засада на препълнен площад денем, а последвалият хаос щеше да помогне за лесното изчезване след това.

Не биваше да им позволи да го доближат! Отстъпи назад, мислите препускаха през главата му с невероятна бързина. Как смееха? Какво ги караше да мислят, че няма да се разтича за помощ, да закрещи за полиция? Отговорът беше ясен, толкова парализиращ, колкото и самият въпрос. Убийците знаеха със сигурност това, за което той само се досещаше. Не можеше да търси такава закрила, не можеше да търси полицията. Джейсън Борн трябваше да избягва всички официални власти… Защо? Издирваха ли го?

Исусе Христе, защо?

Двете, намиращи се една до друга врати бяха отворени от протегнати ръце, другите две ръце бяха скрити — около стомана. Борн се обърна; имаше асансьори, врати, коридори, покрив и мазета; трябваше да има поне дузина начини за излизане от хотела.

Или може би не беше така? Дали убийците, които в момента си проправяха път през тълпата, знаеха още нещо, за което той може само да се досеща? Само два-три изхода ли имаше „Карийон дю Лак“? Изходи, които лесно биха могли да се прикрият и още по-лесно да бъдат превърнати в капан за бягащия самотник.

Самотен човек; самотният човек беше отлична мишена. Но ако предположим, че не е сам? Ако предположим, че с него има още някой? Двама не са един, но за самотния вторият бе просто прикритие — особено в тълпата и особено през нощта. А сега беше нощ. Професионалните убийци избягваха да отнемат невинен живот. Не от милосърдие, а от чиста практичност — във всяка последвала паника истинската мишена можеше да избяга.

Той почувства тежестта на револвера в джоба си, но не изпита никакво успокоение от това. Както и в банката, да го използва — дори само да го извади — това означаваше да бъде белязан. Но все пак беше там. Тръгна обратно към центъра на фоайето и след това зави надясно, където се бяха струпали повече хора. Беше върхов вечерен час по време на международна конференция, уговаряха се хиляди планове за вечерта, из фоайето се мотаеха луксозни проститутки, съпровождани от погледи на одобрение или възмущение, навред имаше всевъзможни групички от хора.

До стената имаше мраморен плот, зад който служител проверяваше, с молив в ръка, лист жълта хартия. Беше вдигнал молива като четка за рисуване. Телекси. Пред гишето стояха двама души — дебел възрастен мъж и жена в тъмночервена рокля. Дълбокият цвят на коприната допълваше този на дългата й тицианова коса. Червена коса. Беше жената от асансьора, която се шегуваше за данъците на Цезар и Пуническите войни, докторката, която стоеше пред него на рецепцията и питаше за телекс за нея. Борн погледна зад себе си. Убийците използваха отлично тълпата. Пробиваха си път, извинявайки се учтиво, но твърдо, единият отдясно, другият отляво. Приближаваха се като два края на клещи, готови да го хванат. Не го изпускаха от погледа си и го принуждаваха да бяга сляпо, без посока, без да знае коя пътека води към смърт и къде ще намери задънена улица. А сетне щяха да последват приглушени изстрели, а джобовете им щяха да почернеят от обгаряне…

Докато не го изпускаха от погледа си.

Значи на последния ред… Можем да поспим. Той използва диаскопен прожектор: ще е тъмно.

Джейсън се обърна отново и погледна към червенокосата жена. Беше свършила с телексите си и благодареше на служителя, докато сваляше очилата си с тънки рогови рамки и ги прибираше в чантата си. Стоеше на не повече от два метра от него.

Бертинели вече говори — с много малък ефект, предполагам.

Нямаше време за друго, освен инстинктивни решения. Борн премести куфара в лявата си ръка, отиде бързо до жената при мраморния плот и я докосна по лакътя леко, с колкото е възможно по-малко паника.

— Докторе….

— Моля?

— Вие сте доктор…. — Той отдръпна ръката си смутено.

— Сен-Жак — допълни тя, използвайки френското senh за Сен. — Вие сте онзи от асансьора.

— Не ви познах в първия момент — изрече той. — Казаха ми, че знаете къде говори този Бертинели.

— Вдясно от рецепцията. Седма зала.

— Страхувам се, че няма да мога да я намеря. Имате ли нещо против да ми я покажете? Закъснял съм, а много държа да си направя бележки по изказването му.

— На Бертинели? Защо? Да не сте от някой марксистки вестник?

— Неутрален наблюдател — каза Джейсън, чудейки се как му дойде тази фраза наум. — Тук съм от името на група хора. Те мислят, че той не струва.

— Може би, но трябва да го чуете. Има някои доста брутални неща в това, което говори.

— Не бях прав, така че трябва да ги чуя. Може би ще ми ги посочите.

— Страхувам се, че няма да стане. Ще ви покажа залата, но трябва да се обадя по телефона. — Тя щракна закопчалката на кожената си чанта.

— Моля ви. Побързайте!

— Какво?

— Съжалявам, но много бързам. — Той хвърли поглед вдясно от себе си. Двамата бяха на не повече от пет-шест метра от тях.

— Вие сте грубиян — каза Сен-Жак студено.

— Моля ви! — Той потисна силното си желание да я избута напред, встрани от приближаващия капан, започнал вече да се затваря.

— Ето там. — Жената се запъти към широк коридор, извиващ се откъм лявата част на задната стена. Тук потокът от хора бе по-тънък, но пък бе по-трудно да забележиш някого в тъмната част на фоайето. Стигнаха до нещо, наподобяващо тунел, облицован в тъмночервено кадифе, с врати от двете страни, над които светеха надписи: Зала за конференции едно, Зала за конференции две. В края на коридора имаше двойна врата, отдясно на която златни букви удостоверяваха, че това е входът на Зала седем.

— Ето, моля — каза Мари Сен-Жак. — Внимавайте, като влизате, защото по всяка вероятност е тъмно. Бертинели илюстрира лекциите си с диапозитиви.

— Като на кино — коментира Борн, поглеждайки към тълпата зад тях в далечния край на коридора. Онзи беше там. Мъжът с очилата с позлатени рамки се извиняваше на трима, покрай които минаваше във фоайето. Влизаше в коридора, спътникът му го следваше непосредствено.

— … значителна разлика. Седи до подиума и говори с чувство на абсолютна непогрешимост. — Сен-Жак беше казала нещо и сега го напускаше.

— Какво казахте? Подиум?

— Добре де, издигната платформа. Използва се за представления.

— Трябва да влизат отнякъде — каза той.

— Кой?

— Тези от представленията. Тук има ли друг изход? Друга врата?

— Нямам понятие. Наистина трябва да се обадя по телефона. Приятно прекарване с il professore. — Тя се обърна.

Той изтърва куфара и хвана ръката й. При докосването жената се обърна и го изгледа ядосано.

— Махнете, ако обичате, ръката си от мен!

— Не искам да ви плаша, но просто нямам друг избор.

Каза това тихо, с очи вперени над рамото й. Убийците бяха забавили крачка, капанът беше сигурен и щеше да се затвори всеки момент.

— Не ставайте смешен.

Той затегна хватката около ръката й, дръпвайки жената пред себе си. След това извади револвера от джоба си, като предварително се увери, че тялото й го прикрива от мъжете, вече на десет метра от тях.

— Не искам да използвам това. Не искам да ви наранявам, но ще направя и двете, ако ми се наложи.

— О, господи…

— По-тихо. Правете каквото ви казвам и всичко ще е наред. Трябва да се измъкна от този хотел и вие ще ми помогнете. Изляза ли веднъж, ще ви пусна. Но не и преди това. Хайде. Ще влезем тук.

— Вие не можете…

— Мога. — Той притисна дулото на пистолета в стомаха й, в тъмната коприна, която се нагъна под въздействието му. Жената млъкна ужасена.

— Да тръгваме.

Мина от лявата й страна, все още стискайки ръката й, като държеше пистолета до гърдите си и на сантиметри от нейните. Очите й бяха приковани в него, устните й — разтворени, а дишането спазматично. Борн отвори вратата, избутвайки я вътре пред себе си. Чу как откъм коридора извикаха една-единствена дума.

— Schnell!12

Бяха в тъмнина, но не пълна. Широк сноп светлина пресичаше залата над редиците от столове, осветявайки главите на присъстващите. На екрана в другия й край се прожектираше графика върху координатна система. Дебела черна линия започваше от долния й край, преминаваше през линиите, образувайки модел, и завършваше горе вдясно. Чуваше се глас със силен акцент, увеличен от усилвател.

— Ще забележите това през годините седемдесета и седемдесет и първа, когато някои специфични групи производство се самообложиха с данъци — повтарям, самообложиха се — тези водещи индустриалци, за които последвалата икономическа рецесия се оказа по-малко жестока, отколкото в — диапозитив дванайсет, моля — така нареченото патерналистично регулиране на пазара с намеса на правителството. Следващият диапозитив, моля.

В залата отново стана тъмно. Прожекционният апарат не беше съвсем наред, никакъв сноп светлина не се появи след първия.

— Диапозитив дванайсет, моля!

Джейсън избута жената напред покрай фигурите до черната стена зад последния ред столове. Опита се да прецени размерите на залата, оглеждайки същевременно за червена лампичка, която да обозначава изхода. Видя я! Слаба червеникава светлина в далечната. На подиума, зад екрана. Нямаше никакви други изходи, никакви други врати, освен входа към Зала седем. Трябваше да се добере до него; трябваше да стигнат този изход. На този подиум.

— Marie! Ici! — Шепотът долетя отляво, откъм кресло от последния ред.

— Non, ma chérie! Je suis avec vous?13 — Вторият шепот се дочу от засенчената фигура на един мъж, стоящ точно пред Мари Сен-Жак. Той се отлепи от стената, пресрещайки я. — Nous séparons. Les chaises.14

Борн притисна силно пистолета в ребрата на жената, посланието му беше съвършено ясно. Тя прошепна, останала без дъх, Джейсън беше благодарен, че лицето й не се вижда добре.

— Моля те, пусни ни да минем — каза тя на френски. — Моля те!

— Какво е това. Той ли е телексът ти, скъпа?

— Стар приятел — прошепна Борн.

Над увеличаващата се глъчка в аудиторията се понесе крясък:

— Ще мога ли да получа диапозитив дванайсет!Per cortesia!15

— Трябва да отидем при един човек в края на реда — продължи Джейсън, поглеждайки зад себе си. Дясната част на двойната врата се отвори: позлатените рамки в средата на засенченото лице отразиха слабата светлина от коридора. Борн поведе момичето покрай озадачения й приятел и го избута отново до стената, измърморвайки:

— Извинете, но бързаме.

— Вие сте абсолютен грубиян!

— Да, знам.

— Диапозитив дванайсет! Che chosa? Impossible!16

Снопът светлина блесна внезапно, вибрирайки под нервната ръка на оператора. На екрана се появи друга графика. Междувременно Джейсън и жената стигнаха до отсрещната страна — до тесния проход, водещ по дължината на залата към подиума. Той я избута в ъгъла, притискайки я с тялото си. Лицето му беше срещу нейното.

— Ще викам — прошепна тя.

— Ще стрелям — отвърна той.

Промъкна се покрай долепените до стената фигури. И двамата убийци вече бяха вътре, и двамата се озъртаха, въртейки главите си като подплашени гризачи и опитвайки се да забележат жертвата си в редиците от лица.

Гласът на лектора се извиси като дрънчене на счупена камбана и изсипа бърз и ядосан словесен водопад.

— Ecco! На скептиците тук посвещавам тази вечер — а те са повечето от вас — ето го статистическото доказателство! Идентично по същество със стотици други анализи, които съм подготвил. Оставете пазара на тези, които живеят там. Винаги могат да се намерят слаби ексцеси. Но те са твърде малка цена за общото благо.

Дочуха се слаби ръкопляскания, израз на одобрение от явното малцинство. Бертинели превключи на нормална интонация и продължи да говори монотонно, като сочеше с дългата си показалка към екрана и наблягаше на очевидното — неговото очевидно. Джейсън отново се изви назад; позлатените рамки проблясваха на светлината на прожектора, убиецът — техният притежател, докосна рамото на спътника си и кимна наляво, за да даде на подчинения си нареждане да продължи търсенето в лявата страна на залата; той щеше да поеме дясната. Което и започна. Докато се приближаваше крачка по крачка към правостоящите, изучавайки всяко отделно лице, златните рамки ставаха все по-ярки. Щеше да достигне ъгъла, да стигне до тях. Само след няколко секунди. Да спре убиеца с изстрел, друго не му оставаше. И ако някой от редицата правостоящи до стената помръднеше, или жената, която беше притиснал до стената, изпаднеше в паника и го блъснеше… или ако не уцелеше по каквато и да е причина убиеца, беше загубен. А и да го уцелеше, в залата имаше още един, който със сигурност беше снайперист.

— Диапозитив тринайсет, ако обичате.

Ето това! Сега!

Снопът светлина изчезна. В мрака Джейсън издърпа жената от стената, завъртя я на място и доближи лицето си до нейното.

— Ако издадеш и звук, ще те убия!

— Вярвам ти — прошепна тя ужасено. — Ти си маниак.

— Тръгвай! — Той я побутна по тесния проход надолу към подиума на петнайсет метра по-нататък. Светлината на прожектора отново се появи; той сграбчи момичето за врата и я принуди да коленичи, след което и той се отпусна на колене зад нея. Телата на редиците седящи хора ги прикриваха от убийците. Той притисна плътта й с пръстите си — беше сигнал да продължава да се движи, да пълзи… бавно, ниско, но движейки се. Тя разбра; започна да пълзи на колене, треперейки.

— Заключенията на тази фаза са неоспорими — изрева лекторът. — Мотивът за печалба е неразделен от продуктивността и това е окуражаващо, но ролята на конкурентите никога не е еднаква. Както е проумял още Сократ, стойността на ценностите никога не е равна, но съотношението е постоянно. Златото не е бронз или желязо. Кой от вас ще го отрече? Диапозитив четиринайсет, ако обичате!

Отново тъмнина. Сега.

Той отново бутна жената, насочвайки я напред към подиума. Бяха на по-малко от метър от ръба.

— Che cosa? Какво става, моля? Диапозитив четиринайсет!

Беше се случило! Прожекторът отново заяде, отново се възцари тъмнина. А тук, на подиума пред тях, над тях, беше червената светлина, обозначаваща изхода. Борн сграбчи ръката на момичето и я стисна като в клещи.

— Качи се на подиума и бягай към изхода! Аз съм точно зад теб. Ако спреш или извикаш, ще стрелям.

— За бога, пусни ме!

— Още не. — Той имаше нещо предвид; там някъде имаше още един изход, където други хора причакваха отвън мишената от Марсилия.

— Продължавай! Сега.

Сен-Жак се изправи и хукна към подиума. Борн я повдигна от пода, прехвърли я през ръба. Залитна леко, докато го правеше. След това отново я дръпна на пода.

Ослепяващата светлина на прожектора рукна и заля подиума. При вида на двете фигури от аудиторията се понесоха викове на изненада и смях.

Имаше и други звуци — три — смъртоносни, остри, внезапни. Изстрели на оръжие със заглушител — оръжия. От арката над сцената се посипаха парчета дърво. Джейсън повали момичето на пода и се хвърли към сянката на тясното крило встрани, влачейки я след себе си.

— Der Projektionsapparat!17

Откъм централния проход в залата се дочу писък и светлината на лъча заля страничните крила. Но не изцяло. Завесата, спускаща се от горния край на сцената, препречваше частично пътя й. Светлина, сянка — светлина, сянка. А в края на завесата, на гърба на сцената, беше изходът. Висока и широка метална врата, залостена напряко със здрав метален прът.

Посипа се стъкло; червената лампичка се пръсна, куршумът на снайпериста бе взривил табелката над вратата. Това нямаше значение; той виждаше бронзовите отблясъци на металния прът съвсем отчетливо.

Залата за лекции бе в паника. Борн сграбчи жената за горната част на роклята, издърпа я зад завесите към вратата. За миг тя се съпротиви, но той я плесна през лицето и я повлече след себе си. Металният прът се оказа над главите им.

В стената вдясно от тях се забиха куршуми. Убийците тичаха надолу по прохода към сцената, за да заемат по-добра позиция за стрелба. Щяха да стигнат до тях след секунди и след секунди други куршуми или един-единствен щеше да намери целта си. В пълнителите бяха останали достатъчно. Той нямаше понятие как или защо го знаеше, но знаеше. Само по звука можеше да си представи ясно оръжията, да ги види отчетливо и да преброи оставащите патрони.

Блъсна напречния прът с рамо. Вратата се отвори и той се хвърли към отвора, влачейки ритащата Сен-Жак след себе си.

— Стига! — изкрещя тя. — Няма да отида по-нататък! Ти си луд! Това бяха изстрели от пистолет!

Джейсън затръшна масивната метална врата и я подпря с крак.

— Ставай!

— Няма!

Той прекара обратната страна на ръката си по лицето й.

— Съжалявам, но идваш с мен. Ставай! Веднъж да излезем навън, и ти обещавам, че ще те пусна.

Но къде беше тръгнал сега? Намираха се в друг тесен тунел, но тук нямаше нито мокет, нито полирани врати със светещи надписи над тях. Двамата бяха…. в изоставен товарен изход. Подът бе от бетон. Срещу стената до него имаше две метални товарни платформи. Той беше прав — декорите и експозициите, представяни в Зала седем, трябваше да се докарват с камион, а вратата на изхода беше достатъчно широка и висока, за да е пригодна за големи предмети.

Вратата! Трябваше да залости вратата! Мари Сен-Жак се изправи. Той я хвана, като междувременно издърпваше за рамката една от платформите. След това подпря с рамо и коляно тежката метална конструкция и я долепи до вратата, така че да не може да се отвори. Погледна надолу. Над дебелия дървен праг имаше метални пръти за залостване. Удари с пета предния и след това задния.

Момичето се дръпна, за да се измъкне от хватката му, докато той протягаше крак към ръба на платформата. Плъзна ръката си надолу по нейната, хвана я за китката и я изви. Тя изпищя, в очите й се появиха сълзи и устните й затрепераха. Той я дръпна към себе си и я завъртя наляво, след което отново хукна. Според пресмятанията му посоката бе към задната част на „Карийон дю Лак“ и се надяваше да намери изхода. Защото там и само там щеше да има нужда от жената. В първите няколко секунди трябваше да се появи двойка, а не самотен тичащ мъж.

Дочу се серия от силни удари. Убийците се опитваха да насилят вратата на сцената, но залостената метална платформа бе доста тежка бариера.

Той повлече момичето по циментовия под. Тя се опита да се измъкне, ритайки и извивайки тялото си на всички страни. Беше на ръба на истерията. Той нямаше друг избор. Хвана я за лакътя с палец откъм меката част и натисна толкова силно, колкото можа. Дъхът й секна, болката бе така внезапна и пронизваща, че тя се присви, дишайки на пресекулки, и го остави да я избута напред.

Стигнаха до циментово стълбище. Четирите поръбени със стомана стъпала водеха към метални врати отдолу. Зад тях на гърба на „Карийон дю Лак“ бе паркингът. Почти стигнаха. Всичко вече бе въпрос на добро изпълнение.

— Слушай сега — каза той на изплашената и неподвижна жена. — Искаш ли да те пусна да си вървиш?

— О, боже, да! Моля те!

— Тогава прави каквото ти казвам. Сега ще минем по тези стълби и ще излезем през тези врати като двама съвършено нормални хора в края на един съвършено нормален работен ден. Ти ще ме хванеш под ръка, ще вървим бавно към колите в края на паркинга и ще разговаряме тихо. И двамата ще се смеем — не силно, съвсем обикновено — като че си припомняме забавни случки от изминалия ден. Разбра ли ме?

— През последните петнайсет минути не ми се е случило нищо забавно — отговори тя едва доловимо и монотонно.

— Представи си, че се е случило. Възможно е да ме хванат в капан; тогава нищо няма да ме интересува. Разбираш ли?

— Мисля че китката ми е счупена.

— Не е.

— Лявата ми ръка, рамото ми. Не мога да ги движа, схванати са.

— Натиснах едно нервно окончание; ще премине след няколко минути. Ще се оправиш.

— Ти си животно.

— Искам да живея — каза той. — Хайде. Помни, че щом отворя вратата, трябва да ме погледнеш, да се усмихнеш. Отметни леко глава и се засмей.

— Това ще е най-трудното, което съм правила някога.

— По-лесно, отколкото да умреш.

Тя сложи наранената си ръка под неговата и двамата тръгнаха по късите стълби към вратата на платформата. Той я отвори. Излязоха. Ръката му бе в джоба на палтото и стискаше пистолета на французина, а очите му опипваха товарния док. Над вратата висеше една-единствена крушка в метална решетка, осветяваща стъпалата от бетон вляво, които водеха към паважа долу. Той поведе заложницата си към тях.

Тя се държеше както й беше заповядал. Ефектът бе ужасяващ. Докато слизаха по стълбите, лицето й се обърна към неговото. Светлината подчертаваше разкривените от ужас черти. Разкошните й устни бяха отворени, разтегнати около белите зъби в широка, фалшива усмивка. Големите й очи представляваха две тъмни дупки, изпълнени с неподправен ужас, кожата на бузите й беше на петна от сълзите, опъната и бледа, със зачервени петна на местата, където я беше удрял. Пред очите му бе едно изваяно от камък лице, маска, обрамчена от тъмночервена коса, спускаща се на вълни по раменете. Нощният бриз я люлееше — единствената движеща се жива част от маската.

От гърлото й се изтръгна измъчен, неестествен смях, вените на дългия й врат се откроиха. Тя не беше далеч от припадък, но той не можеше да мисли за това. Трябваше да се концентрира върху пространството наоколо, върху всяко раздвижване — колкото и слабо да е, и той се загледа в сенките на обширния паркинг. Очевидно тези задни, неосветени места се използваха от служителите на „Карийон дю Лак“. Бе почти 6,30. Нощната смяна бе изцяло погълната от задълженията си. Всичко беше спокойно. Редици от неподвижни превозни средства стърчаха сред гладкото черно поле като ята огромни насекоми с глупави стъклени очи, със стотици очи, вторачени в нищото.

Звук от одраскване. Чу се триене на метал в метал. Звукът дойде отдясно, от една от колите в най-близките редици. Коя редица? Коя кола? Той отметна назад глава, сякаш отговаряше на някоя шега на спътницата си и така успя да обходи с поглед прозорците на най-близките коли. Нищо…

Нещо? Беше тук, но толкова малко и труднозабележимо… толкова озадачаващо. Миниатюрно зелено кръгче, неуловим проблясък от зелена светлина. Движеше се… докато и те се движеха.

Зелено. Малко… Светлина? Внезапно някъде от забравеното му минало изникнаха тънки пресечени линии. Очите му гледаха през две тънки пресичащи се линии! Тънки линии. Мерник… Инфрачервеният мерник на пушка.

Откъде убийците знаеха? Отговорите бяха много. В Гемайншафт бяха използвали джобен радиопредавател, можеше и сега да използват такъв. Той беше с палто, заложницата му — по тънка копринена рокля, а нощта беше хладна. Никоя жена не би излязла навън в такъв вид.

Той се извърна рязко наляво и се хвърли, залягайки към Мари Сен-Жак. Рамото му се удари в стомаха й и я отхвърли назад към стълбите. Приглушената пукотевица изчатка с отсечен ритъм. Навред около тях се разхвърчаха камъни и асфалт. Той се хвърли надясно, претълкулвайки се отново и отново, и извади пистолета си в мига, когато докосна паважа. После се изправи рязко напред. Лявата му ръка подпираше китката на дясната, пистолетът му бе прицелен, насочен към прозореца с пушката. Стреля три пъти.

От тъмното отворено пространство на спрялата кола се понесе писък, който премина в скимтене, сетне в задъхване и след това нищо. Борн остана неподвижен, в очакване, слухтящ, наблюдаващ, готов да стреля отново. Тишина. Понечи да се изправи… но не можа. Нещо беше станало. Едва успяваше да се помръдне. Тогава болката се разля по гърдите му. Кризата бе толкова ужасна, че той се преви и обхвана гърдите си с две ръце. Тръсна глава, опитвайки се да фокусира очите си и да предотврати агонията. Лявото му рамо, долната част на гръдния кош — под ребрата… лявото му бедро — над коляното, под хълбока; местата на предишните му рани, откъдето само преди около един месец бяха извадени конците на шевовете. Беше повредил отслабналите области, съединяващи мускули и сухожилия, които още не се бяха възстановили напълно. О, Христе! Трябваше да стане. Трябваше да стигне до колата на убиеца, да го измъкне оттам и да се махне.

Попи потта от челото си, мръщейки се от болка, и погледна към Мари Сен-Жак. Тя се изправяше бавно, първо на колене, после на крака, като се подпираше на фасадата на хотела. След само секунда щеше да се изправи напълно и след това да побегне. Надалеч.

Не можеше да я пусне! Тя щеше да се втурне с писък в „Карийон дю Лак“, после да надойдат хора, някои, за да го вземат… някои, за да го убият. Трябваше да я спре!

Остави тялото си да падне напред и започна да се търкаля наляво, въртейки се като дива, побъркана кукла от панаир, докато стигна на метър от стената, на метър от нея. После вдигна пистолета и го насочи към главата й.

— Помогни ми да се вдигна — изрече, дочувайки изтощението в гласа си.

— Какво?

— Чу ме! Помогни ми да се изправя.

— Ти каза, че мога да си отида! Обеща ми!

— Ще трябва да си взема думите обратно…

— Недей, моля те.

— Този пистолет е насочен право в лицето ти, докторе. Ела тук и ми помогни да се изправя или ще го пръсна.

Той измъкна мъртвеца от колата и й заповяда да седне зад кормилото. След това отвори задната врата и пропълзя на седалката, далеч от другите погледи.

— Карай — каза. — Карай където ти кажа.

6.

Винаги, когато си в стресова ситуация и ако има време, разбира се — прави точно това, което би правил, ако проектираш себе си на мястото на този, когото наблюдаваш. Освобождавай съзнанието си, позволявай на всички мисли и образи под повърхността да станат ясни. Опитвай се да не си налагаш никаква умствена дисциплина. Бъди като сюнгер; концентрирай се върху всичко и върху нищо. Може да изплуват някои връзки, някои потиснати мозъчни връзки могат да се отпушат електрически и да започнат да функционират.

Докато наместваше тялото си в ъгъла на седалката, опитвайки се да запази контрола над себе си, Борн размишляваше върху думите на Уошбърн. Започна да масажира гърдите си, като размачкваше леко повредените мускули около предишните си рани. Болката все още беше там, но не така остра като преди няколко минути.

— Не можеш просто така да ме накараш да шофирам! — каза Сен-Жак нервно. — Не знам къде отивам!

— И аз не знам — изрече Джейсън. Каза й да кара по улицата около езерото; беше тъмно и му трябваше време да мисли. Да стане сюнгер.

— Но мен ще ме търсят! — възкликна тя.

— Мен също.

— Ти ме отмъкна против желанието ми. Удари ме. И то няколко пъти. — Сега тя говореше по-меко, като се опитваше да се контролира. — Това е отвличане, покушение… сериозни престъпления. Вече си извън хотела, а нали каза, че точно това искаш. Пусни ме и аз нищо няма да кажа. Обещавам!

— Тоест, че ми даваш дума?

— Да!

— Аз ти дадох моята и я взех обратно. Ще направиш същото.

— Ти си различен. Аз няма да го направя. Никой не се опитва да ме убие! О, господи! Моля те!

— Продължавай да караш.

Едно нещо му бе ясно. Убийците го бяха видели да изпуска куфара си и да го изоставя, когато се опитваше да избяга. А куфарът потвърждаваше очевидното — той се махаше от Цюрих и несъмнено и от Швейцария. Летището и гарата щяха да се наблюдават. А колата, взета от човека, когото уби — който се беше опитал да го убие — щеше да бъде първият обект на издирване.

Не можеше да отиде на летището или на гарата; трябваше да се отърве от колата и да намери друга. Все още имаше достатъчно пари. В себе си носеше 100 000 швейцарски франка и малко повече от 16 000 френски франка. Швейцарската валута бе в калъфа на паспорта му, а френската в портфейла, задигнат от маркиз Дьо Шамбо. Имаше достатъчно пари да си купи сигурност до Париж.

Защо в Париж? Точно този град го привличаше като магнит, без всякакво обяснение.

Ти не си безпомощен. Ти ще намериш пътя си… Следвай инстинктите си, с мярка, разбира се.

Към Париж.

— Била ли си в Цюрих преди? — попита той заложницата си.

— Никога.

— Не ме лъжеш, нали?

— Нямам причина! Моля те! Нека да спра! Пусни ме!

— От колко време си тук?

— От една седмица. Конференцията продължи една седмица.

— Тогава си имала време да се разходиш и да поразгледаш.

— Почти не съм напускала хотела. Нямаше време.

— Разписанието там на дъската не изглеждаше много претоварено. Само две лекции за целия ден.

— Това са гостуващи лектори. Никога не е имало повече от двама на ден. Повечето от работата се върши в конференции… малки конференции. От по пет-десет човека от различни страни и с различни интереси.

— Ти си от Канада?

— Работя за канадското правителство.

— Значи „доктор“ не е медицински?

— Икономика. Университет Макджил. Колежът Пемброук. Оксфорд.

— Впечатлен съм.

Внезапно, с добре премерена увереност, тя добави:

— Шефовете ми очакват да се свържа с тях. Тази вечер. Ако не им се обадя, ще се разтревожат. Ще започнат разследване, ще се обадят на полицията в Цюрих.

— Мда — каза той. — Струва си да се помисли, нали? — Мина му през ума, че по време на целия този ужас и безумие, през последния половин час Сен-Жак не беше изпуснала чантата от ръцете си. Той се пресегна напред и изохка от болка. Болката в гръдния му кош отново стана остра.

— Дай ми чантата си.

— Какво? — Ръката й бързо се отмести от кормилото и сграбчи чантата. Бе отчаян опит да я опази от него.

Той протегна дясната си ръка и пръстите му се вкопчиха в кожата.

— Продължавай да караш, докторе — каза, повдигна чантата и се облегна пак назад.

— Нямаш право… — Тя млъкна, осъзнавайки глупостта на забележката си.

— Знам — отвърна той, отвори чантата й и запали страничната лампичка. Както подобаваше на притежателката й, тя беше подредена безупречно. Паспорт, портмоне, несесер, ключове и сортирани в отделни джобове бележки и писма. Той търсеше една определена бележка — жълтия плик от служителката на гишето на „Карийон дю Лак“. Откри го, отвори го и извади сгънатия лист. Беше телексът от Отава.

Всекидневните доклади първокласни. Продължавай поддръжката. Чакам те на летището, сряда, 26-и. Съобщи или телеграфирай полета. В Лион не пропускай Бо Мониер. Страхотна братовчедка.

С обич, Питър

Джейсън пъхна обратно телеграмата. Видя малка кибритена кутийка със ситен шрифт на снежнобял фон. Взе я и прочете надписа. Кроненхале. Ресторант… Ресторант. Нещо го обезпокои. Не знаеше какво точно, но безпокойството бе факт. Нещо свързано с някакъв ресторант. Задържа кибрита, затвори чантата, пресегна се и я пусна на предната седалка.

— Точно това исках да видя — каза, намествайки се отново в ъгъла, и се взря в кибрита. — Спомням си, че каза нещо за „обаждане от Отава“. Получи си го. Двайсет и шести е след повече от седмица.

— Моля те…

Отчаяната й молба беше зов за помощ. Той го чу и го разбра, но не можеше да отговори. За следващия час, час и нещо имаше нужда от тази жена. Нуждаеше се от нея, така както сакатият се нуждае от патерицата си, или по-точно както човек, който не може да кара кола, се нуждае от шофьор. Но не в тази кола.

— Завий обратно — нареди й. — Карай назад към „Карийон“.

— Към… хотела?

— Да. — Очите му бяха приковани в кибрита, който премяташе от ръка в ръка на светлината на страничната лампичка. — Трябва ни друга кола.

— На нас? Не, не можеш! Няма да отида… — Тя отново млъкна, преди да завърши изречението и мисълта си. Очевидно й хрумна друго. Потъна в мълчание, докато извиваше кормилото в обратна посока по тъмната улица покрай брега на езерото. След това натисна педала на газта толкова силно, че моторът изрева и гумите поднесоха от внезапното ускорение. После рязко отпусна педала и хвана кормилото, опитвайки се да си наложи контрол.

Борн вдигна очи от кибрита и погледна към тъмночервената й дълга коса, която проблясваше на светлината. Извади пистолета от джоба си, наведе се отново напред и застана точно зад нея. Вдигна оръжието, пресегна се през рамото на жената, обърна дулото и го притисна до бузата й.

— Искам да се разберем съвсем ясно. Ще правиш точно това, което ти казвам. Ще стоиш точно до мене и този пистолет ще бъде в джоба ми. Ще бъде насочен към стомаха ти точно така, както е насочен към главата ти в този момент. Както виждаш, спасявам си живота и няма да се поколебая да натисна спусъка. Държа да го проумееш.

— Проумявам го. — Отговорът й беше по-скоро шепот. Тя пое дълбоко дъх през разтворените си устни. Ужасът я беше обзел напълно. Джейсън отмести дулото от бузата й; беше доволен от резултата.

Доволен и отвратен от себе си.

Освободи съзнанието си… Кибритът. Какво му беше на кибрита. Не беше кибритът, а ресторантът — не точно Кроненхале, но ресторант. Тежки завеси, светлина на свещи, черни… триъгълници на фасадата отвън. Бял камък и черни триъгълници. Три… Три черни триъгълника.

Там имаше някой… в ресторанта с три триъгълника отпред. Образът бе толкова ясен, толкова жив… толкова обезпокояващ. Какво беше това? Съществуваше ли изобщо това място?

Може да се появят някои връзки… някои потиснати мозъчни връзки… могат да се отпушат и да започнат да функционират.

Това ли ставаше сега? О, боже, не издържам!

Светлините на „Карийон дю Лак“ вече се виждаха на няколкостотин метра по-нататък. Той не беше обмислил напълно ходовете си, но щеше да действа въз основа на две предположения. Първото бе, че убийците не са в сградата. От друга страна, Борн нямаше намерение да влиза в капан, който сам си е заложил. Познаваше двама от убийците, нямаше да разпознае другите, ако такива бяха оставени в засада.

Централният паркинг се намираше зад кръговото движение, от лявата страна на хотела.

— Намали — нареди Джейсън. — Завий в първото отклонение вляво.

— Но това е изход — възпротиви се жената уморено. — Ще навлезем в насрещното движение.

— Няма никой насреща. Хайде! Влез в паркинга и мини покрай лампите.

Сцената, разиграваща се пред осветения вход на хотела, обясняваше защо никой не им обръща внимание. На улицата пред хотела се бяха наредили четири полицейски коли със запалени буркани на покривите и те създаваха напрежение. Виждаше униформени полицаи между тълпата от развълнувани гости на хотела. Те задаваха въпроси, отговаряха на запитванията, проверяваха имената на напускащите, а до тях стояха служители на хотела в тъмни костюми.

Мари Сен-Жак мина през паркинга покрай уличните лампи и застана на едно свободно място отдясно. Изгаси мотора и остана неподвижна, с поглед вперен напред в нищото.

— Много внимавай — каза Борн, смъквайки страничния прозорец. — И се движи бавно. Отвори вратата си и излез и след това ела при моята и ми помогни. Помни, че прозорецът е отворен и пистолетът е в ръката ми, а ти си само на метър от мен. Просто няма начин да не улуча, ако се наложи да стрелям.

Тя изпълни нареждането, движейки се като марионетка. Джейсън се подпря на рамката на прозореца и се измъкна навън. Прехвърли тежестта си от единия крак на другия. Способността му да се движи бавно се възвръщаше. Можеше да върви. Не много добре, с накуцване, но можеше да върви.

— Какво ще правиш сега? — попита Сен-Жак с такъв тон, като че се страхуваше от отговора.

— Ще чакам. Рано или късно все някой ще се върне да паркира. Сега е време за вечеря. Независимо от случилото се. Направени са резервации, организирани са събирания, някои от които делови. Тези хора няма да променят плановете си.

— И като дойде кола, как ще я вземеш? — Тя млъкна и после отговори сама на въпроса си. — О, господи, ще убиеш човека, който я кара.

Той стисна ръката й, тебеширеното й лице беше на сантиметри от неговото. Трябваше да я контролира посредством страх, но не и до степен да изпадне в истерия.

— Ако е нужно, ще го направя, но не мисля, че ще се стигне дотам. Колите се докарват дотук от пазачите на паркинга. Ключовете обикновено се оставят над сенника или под седалката. Така е по-лесно.

В началото на кръговото движение се показаха фаровете на някаква кола. Малко купе навлезе в паркинга и форсира двигателя на място. Беше сигнал за пазача. Колата тръгна право към тях и Борн се обезпокои силно, докато не забеляза празното място наблизо. Но те бяха застанали на пътя на светлината; бяха ги видели.

Резервации за тържествената зала… Ресторант. Джейсън взе решение; щеше да използва момента.

Пазачът излезе от купето и остави ключовете под седалката. Като заобикаляше колата, им кимна не без любопитство. Борн заговори на френски.

— Хей, младежо! Може би ще ни помогнете.

— Сър? — Пазачът ги приближи бавно и предпазливо, явно впечатлен от случката в хотела.

— Не се чувствам добре, попрекалих с вашето превъзходно швейцарско вино.

— Ще се оправите, сър. — Младият човек се усмихна облекчено.

— Жена ми мисли, че няма да е лошо да подишам малко чист въздух, преди да напуснем града.

— Добра идея, сър.

— Там вътре още ли е лудница? Полицаят май няма да ме пусне да изляза, докато не види, че повръщам върху униформата му.

— Лудница е, сър. Те са навсякъде. Казаха ни да не го разискваме.

— Разбира се. Но ние имаме един проблем. Мой колега долетя тази вечер и се разбрахме да се чакаме в един ресторант, само че му забравих името. Бил съм там, но не помня нито къде се намира, нито как се казва. Помня само, че на фасадата му има някакви странни фигури… някаква украса, доколкото си спомням. Струва ми се, че бяха триъгълници.

— Това е Драй Алпенхойзер, сър. Ъъ… Трите хижи. Намира се в една пряка на Фалкенщрасе.

— Ами да, разбира се. Точно така беше! И за да стигнем дотам, трябва… — Борн преглътна края на фразата като човек, изпил доста вино, който се опитва да се концентрира.

— Просто завийте наляво след изхода, сър. Карайте по Уто Ке около шест километра, докато стигнете до голям мостик и завийте наляво. Ще ви отведе точно до Фалкенщрасе. Минете ли Зеефелд, няма начин да изпуснете улицата с ресторанта. На ъгъла има табела.

— Благодаря. Тук ли ще сте след няколко часа, като се върнем?

— Дежурството ми е до два часа сутринта, сър.

— Добре, ще ви потърся и ще изразя благодарността си по-осезаемо.

— Благодаря, сър. Да ви докарам ли колата?

— Достатъчно ми помогнахте, благодаря. Малка разходка няма да ми се отрази зле.

Пазачът кимна и се запъти към входа на хотела. Джейсън поведе, накуцвайки, Мари Сен-Жак към купето.

— Ами ако ни спрат, какво ще правиш? Онзи пазач ще види колата да излиза и ще разбере, че си я откраднал!

— Съмнявам се. Ако тръгнем веднага, той още ще е там в блъсканицата.

— Ами ако ни види?

— Тогава се надявам, че можеш да караш бързо — каза Борн, бутвайки я през вратата. — Влизай.

Пазачът бе завил зад ъгъла и внезапно ускори крачката си! Джейсън извади пистолета и закуцука бързо покрай багажника на купето, подпирайки се на него, докато насочваше пистолета към спойлера. Отвори предната врата и се настани до нея.

— По дяволите, казах да вземеш ключовете!

— Добре… не мога да разсъждавам.

— Положи усилия!

— О, боже… — Тя се пресегна под седалката, ровейки с ръка, докато намери малкия кожен калъф.

— Запали мотора и изчакай, докато ти кажа да тръгнеш. — Той се огледа за фарове, идващи откъм кръговото движение, които биха накарали пазача да се втурне назад към паркинга, за да паркира идваща кола. Нямаше такива. Но пазачът можеше да се върне и по друга причина. Двама непознати на паркинга.

— Карай направо. Бързо. Искам да се махна оттук.

Тя даде на задна скорост; няколко секунди по-късно стигнаха до изхода към улицата покрай езерото.

— Намали малко! — изкомандва той. Едно такси наближаваше завоя пред тях.

Борн затаи дъх и погледна през задното стъкло към входа на „Карийон дю Лак“. Това, което се развиваше под козирката, обясняваше внезапното решение на пазача да побърза. Беше възникнал спор между полицаите и група гости на хотела. Беше се образувала опашка за проверка на имената на излизащите. Закъснението беше ядосало онези, които нямаха нищо общо с цялата тази работа.

— Да тръгваме — изрече Джейсън, облягайки се отново назад. Болката в гърдите пак го прониза. — Чисто е.

Беше едно парализиращо чувство, загадъчно и страшно. Трите триъгълника се оказаха точно такива, каквито си ги представяше; дебело тъмно дърво, контрастиращо с белия камък. Три еднакви триъгълника, абстрактни изображения на островърхи покриви в долина от сняг, толкова дълбока, че долните етажи изобщо не се виждаха. Над трите фигури се мъдреше името на ресторанта, изписано със старогермански шрифт. „Драй Алпенхойзер“. Входът бе под основата на централния триъгълник — двойни врати, оформени като арка на катедрала, обков от масивни железни пръстени. Нещо обичайно за алпийските хижи.

Околните сгради в тясната улица бяха съхранили духа на далечното минало на Цюрих и на Европа. Това не беше улица за кофи, а за изписани карети, теглени от коне, кочияши във фракове и цилиндри. Навред газени лампи. Улица, изпълнена със звуци и образи от забравени спомени, помисли си мъжът без спомени, които да забрави.

И все пак имаше един, ярък и смущаващ. Три тъмни триъгълника, тежки завеси и светлина от свещи. Беше прав; това бе спомен от Цюрих. Но в друг живот.

— Пристигнахме — каза жената.

— Знам.

— Кажи ми какво да правя — повиши тон тя. — Отминаваме го.

— Иди до следващия ъгъл и завий наляво. Обиколи покрай ъгъла и след това карай пак насам.

— Защо?

— Бих искал да знам.

— Какво?

— Защото така казах.

Там имаше някой… в този ресторант. Защо не се появиха други образи? Някакъв друг образ. Лице.

Минаха по улицата покрай ресторанта още два пъти. Две отделни двойки и още някакви четирима влязоха вътре. Един мъж излезе оттам и се запъти към Фалкенщрасе. Ако се съдеше по колите отвън, в „Драй Алпенхойзер“ не беше особено претъпкано. Щеше да се пренасели през следващите два часа. Повечето от обитателите на Цюрих предпочитаха да вечерят към десет и половина, а не в осем. Нямаше смисъл да се бавят повече: нищо друго не идваше в главата на Борн. Можеше само да седне и да наблюдава, и да се надява, че нещо ще дойде. Нещо.

Защото нещо вече беше дошло. Една кибритена кутия беше извикала образ от действителността. В тази действителност имаше истина, която трябваше да бъде открита.

— Влез отдясно зад последната кола. Ще се върнем пеша.

Сен-Жак изпълни нареждането без звук на протест или коментар. Борн я погледна; реакцията й беше прекалено смирена и не се връзваше с предишното й държание. Той разбра. Трябваше да й даде урок. Независимо какво щеше да се случи в „Драй Алпенхойзер“, тя му беше необходима за последна помощ. Трябваше да го откара извън Цюрих.

Колата спря, гумите изскърцаха на паркинга. Тя изгаси мотора и започна да изважда ключовете от стартера бавно, прекалено бавно. Той се извърна и сграбчи китката й. Тя се втренчи в него, без да диша. Той плъзна пръстите си по ръката й, докато напипа кожения калъф.

— Това ще взема аз — каза той.

— Естествено — отговори тя с неестествено поставена лява ръка върху дръжката на вратата.

— Сега излез отвън и застани до багажника — продължи той. — И не прави глупости.

— Защо да правя? Нали ще ме убиеш.

— Добре. — Той хвана дръжката на вратата с преувеличено усилие.. Беше се обърнал с гръб към нея. Натисна ръчката надолу.

Шумоленето на плата беше внезапно, движението на въздуха още повече. Вратата й се отвори и жената вече беше наполовина навън на улицата. Борн беше подготвен; трябваше да й даде урок. Извърна се, лявата му ръка изхвръкна като свита пружина, пръстите му се впиха като клюнове в коприната на роклята между лопатките й. Издърпа я обратно на седалката за косата и изви главата й към себе си, докато вратът й се опъна и лицето й се озова срещу неговото.

— Няма повече да правя така! — извика тя, в очите й се появиха сълзи. — Кълна ти се, че няма!

Той се пресегна и затвори вратата, след това погледна Сен-Жак отблизо, опитвайки се да разбере нещо за самия себе си. Преди трийсет минути в една друга кола беше изпитал известна неприязън към себе си, когато беше притискал дулото на пистолета си в бузата й, заплашвайки да й отнеме живота, ако не му се подчини. Сега не изпитваше подобно нещо — с постъпката си тя беше прекрачила в друга територия — беше се превърнала във враг, в заплаха. Щеше да я убие, ако е нужно, щеше да я убие без всякакво вълнение, защото се налагаше.

— Кажи нещо! — Тя шепнеше. През тялото й премина бърз спазъм, гърдите й опъваха тъмната копринена рокля, дишаха развълнувано. Сграбчи китката си в отчаян опит да си наложи контрол и успя донякъде. След това проговори отново. Шепотът беше заменен от монотонен глас: — Казах, че повече няма да правя така и няма да го направя.

— Ще се опиташ — отговори той тихо. — Ще дойде момент, когато ще решиш, че можеш, и ще опиташ. Повярвай ми, че не можеш, но съм сигурен, че ще се опиташ отново. И тогава ще трябва да те убия. Не искам да го правя, няма смисъл, нямам никаква причина. Освен ако не се превърнеш в заплаха за мен, като се опиташ да избягаш, преди да те пусна. Не мога да си позволя.

Беше казал истината, така както я разбираше. Простотата на решението му го изненада толкова, колкото и самото решение. Убиването беше нещо обичайно и необходимо, нищо повече.

— Каза, че ще ме пуснеш — проговори тя. — Кога?

— Когато съм в безопасност — отговори той. — Когато вече няма значение какво правиш или говориш…

— Кога ще е това?

— След около час. Когато сме извън Цюрих и аз отпътувам за някъде другаде. И ти няма да знаеш как или накъде.

— Защо трябва да ти вярвам?

— Не ме интересува дали ми вярваш, или не. — Той я пусна. — Пооправи се малко. Изтрий си очите и се среши. Ще влезем вътре.

— Какво има там?

— Ще ми се да знам — каза, поглеждайки през задното стъкло към вратата на „Драй Алпенхойзер“.

— Каза го и преди.

Той погледна към нея, към големите й кафяви очи, които изучаваха неговите. Изучаваха ги със страх и озадачение.

— Знам какво. Побързай.

Тежки плътни завеси се спускаха от високия алпийски покрив, масите и столовете бяха от масивно дърво, навсякъде имаше дълбоки сепарета и свещи. Между хората се движеше акордеониста и изтръгваше приглушени звуци баварска музика от инструмента си.

Беше виждал това помещение преди, завесите и свещите бяха запечатани някъде в съзнанието му, звуците също. Беше идвал тук в друг живот. Двамата стояха в миниатюрното фоайе пред метрдотела, който ги посрещна.

— Vorbehalten, mein Herr18?

— Имате предвид дали имам резервация? Страхувам се, че не. Но получих много добри отзиви за заведението ви. Надявам се, че ще ни настаните. В някое сепаре, ако е възможно.

— Разбира се, сър. Още е рано и няма много хора. Оттук, ако обичате.

Той ги отведе в едно сепаре в близкия ъгъл. На масата трептеше свещ. Накуцването на Борн и фактът, че се подкрепяше на жената, налагаха възможно най-близкото разположение. Джейсън кимна на Мари Сен-Жак, тя седна и той се промъкна в сепарето срещу нея.

— Иди до стената — каза й, след като метрдотелът се оттегли. — Помни, че пистолетът е в джоба ми и трябва само да си вдигна крака, за да не можеш да се измъкнеш.

— Казах, че няма да се опитам.

— Надявам се. Поръчай си нещо за пиене; няма време да ядем.

— И не бих могла да ям. — Тя сграбчи отново китката си, ръцете й видимо трепереха. — Защо да няма време? Какво чакаш тук?

— Не знам.

— Защо ми казваш все едно и също? „Не знам“, „ще ми се да знам“. Защо дойде тук?

— Защото съм бил тук и преди.

— Това не е отговор.

— Не виждам причина да ти давам отговор.

Приближи се един келнер. Сен-Жак си поръча вино. Борн взе скоч, защото се нуждаеше от нещо по-силно. Огледа ресторанта, опитвайки се да се съсредоточи върху „всичко и нищо“ едновременно. Сюнгер. Но имаше само нищо. Никакви образи не изпълваха съзнанието му, никакви мисли не се промъкваха в отсъствието на мисли в главата му. Нищо.

И тогава видя лицето в другия край на помещението. Широкото лице, разположено на голяма глава над затлъстяло тяло, притиснато до стената в едно сепаре, до затворена врата. Дебелият мъж стоеше и наблюдаваше, застанал в сянка, като че се криеше. Неосветената част на сепарето изглеждаше като негово убежище. Очите му бяха приковани в Джейсън и издаваха едновременно страх и неверие. Борн не познаваше лицето, но то го познаваше. Мъжът прикри с пръсти сгърчената си уста и обърна поглед, оглеждайки вечерята на всички маси. След това предприе пътешествие през помещението, което, изглежда, беше доста мъчително за него. Запъти се към сепарето им.

— Един човек идва насам — каза Джейсън през пламъка на свещта. — Дебел и много уплашен. Не казвай нищо. Дръж си устата затворена независимо какво ще каже той. И не го поглеждай. Подпри си главата. Гледай към стената, а не към него.

Жената примигна, прекара дясната ръка през лицето си, пръстите й трепереха. Устните й зададоха въпрос, но не се чу звук. Джейсън отговори на неизказаното.

— За твое собствено добро — рече. — Няма смисъл после да те разпознае.

Дебелият приближи до ъгъла на сепарето. Борн духна свещта и масата се потопи в относителен мрак. Мъжът се втренчи в него и заговори ниско с напрегнат глас:

— Lieber Gott!19 Защо си дошъл? Какво съм направил, че ми причиняваш това?

— Храната тук ми харесва, нали знаеш.

— Ти никакви чувства ли нямаш? Имам семейство — жена, деца. Направих само това, което ми беше казано. Дадох ти плика. Не съм поглеждал вътре, нищо не знам!

— Но ти платиха, нали?

— Да, но не съм казал нищо. Не сме се срещали никога, не съм те описвал никога. С никого не съм говорил.

— Тогава защо се страхуваш? Аз съм просто един посетител, който се кани да си поръча вечеря.

— Моля те, махни се.

— Сега вече се ядосах. Ще е по-добре да ми кажеш защо.

Дебелият посегна съм лицето си, като пак изтри с пръсти потта около устните си. Обърна глава, погледна към вратата и отново се обърна към Борн.

— Може другите да са проговорили, може те да знаят кой си. На мен ми стигат неприятностите с полицията. Пристигнаха право при мен.

Сен-Жак загуби самообладание. Погледна към Джейсън и думите сами се отрониха от устата й.

— Полицията… Те са били полицаи.

Борн я изгледа заплашително и отново се обърна към дебелия мъж.

— Искаш да кажеш, че полицията ще причини нещо на жена ти и на децата ти?

— Не те — и ти много добре знаеш. Но техният интерес ще доведе другите при мен. При семейството ми. Колко хора те търсят, майн хер? И какви са? Мисля, че моят отговор не ти е необходим; те не се спират пред нищо, смъртта на съпруга или дете е нищо за тях. Моля те. Заклевам ти се в живота си. Нищо не съм казал. Махни се.

— Преувеличаваш. — Джейсън поднесе чашата към устните си с пренебрежителен израз.

— В името на господа, не го прави. — Мъжът залитна и се хвана за ръба на масата. — Ако искаш доказателство за мълчанието ми, ще ти го дам. Всичко се разчу от Вербрехевелт. Всеки, който има каквато и да е информация, може да се обади на номер в Цюрихската полиция, отделен специално за това. Информаторите се пазят в най-дълбока тайна. Във Вербрехевелт няма да лъжат. Наградите са огромни, полицията прехвърля фондове във всички държави чрез Интерпол. Предишните недоразумения се разглеждат в нова юридическа светлина.

Конспираторът замръзна неподвижно и отново избърса устата си. Дебелият му корем се тресеше над масата.

— Човек като мен трябва да се пази и от най-малкия досег с полицията. Въпреки всичко, нищо не съм направил. По отношение на това, което гарантира тайната ти, не съм направил абсолютно нищо.

— А някой друг? Кажи ми истината; знаеш, че има как да разбера дали лъжеш.

— Знаеше само Шернак. Той е единственият, с когото съм говорил, и признава, че те е виждал. Но ти го знаеш; пликът ми бе предаден от него. Той никога не би издрънкал.

— Къде е Шернак сега?

— Където си е винаги. В апартамента си на Льовенщрасе.

— Никога не съм ходил там. Кой номер?

— Никога не си ходил?… — Дебелият млъкна, устните му се събраха и в очите му се появи тревога. — Ти изпитваш ли ме?

— Отговаряй.

— Номер 37. Знаеш го толкова добре, колкото и аз.

— Изпитвам те тогава. Кой даде плика на Шернак?

Мъжът застина неподвижно, честността му беше подложена на съмнение.

— Няма как да знам. А и никога не бих се замесил.

— Даже не ти е любопитно?

— Разбира се, че не. Агнето не влиза с желание в бърлогата на вълка.

— Тревопасните имат бързи крака и добър нюх.

— И са предпазливи, майн хер. Защото вълкът е по-бърз и определено по-агресивен. Ще има само едно преследване. Последното за тревопасното.

— Какво имаше в плика?

— Казах ти, не съм го отварял.

— Но знаеш какво е имало вътре.

— Пари, доколкото ми е известно.

— Доколкото ти е известно?

— Точно така. Пари. Много пари. Ако е имало някакво несъответствие, то няма нищо общо с мен. А сега, моля те, умолявам те. Махни се оттук!

— Един последен въпрос.

— Каквото и да е. Само се махни.

— За какво бяха парите?

Дебелият мъж се вторачи в Борн, дишането му стана неравномерно, по челото му изби пот.

— Вие искате невъзможното от мен, майн хер, но аз няма да ви изоставя. Наречете го смелост на нищожното тревопасно, оцеляло по чудо. Всеки ден чета вестници. На три езика. Преди шест месеца бе убит човек. За смъртта му беше съобщено на първа страница на всеки от тези вестници.

7.

Заобиколиха ресторанта и излязоха на Фалкенщрасе, след това завиха надясно към Лима Ке и Гросмюнстер. Льовенщрасе минаваше над реката и се намираше в западната част на града. Най-бързият начин да се стигне до нея бе да се мине по Мюнстер Бридж към Нушелерщрасе; булевардите се пресичаха, така им обясни една двойка, която току-що влизаше в „Драй Алпенхойзер“.

Мари Сен-Жак не издаваше нито звук, вкопчила се в кормилото така, както се беше вкопчила в дръжката на чантата си по време на лудницата в „Карийон“, сякаш това беше връзката й с нормалния свят. Борн я погледна и разбра.

… беше убит човек. За смъртта му беше съобщено на първа страница на всеки от тези вестници.

На Джейсън Борн му бяха платили, за да убие, и полицията в различни държави бе прехвърлила фондове чрез Интерпол, за да плати на желаещите да дадат някаква информация. За да осигури широка база за залавянето му. Което означаваше, че са били убити и други хора…

Колко хора те търсят, майн хер? И какви са те?… Те не се спират пред нищо — смъртта на съпруга или дете е нищо за тях!

Не полицията. Други.

Двете камбанарии-близнаци на Гросмюнстер израснаха на нощното небе. Уличното осветление хвърляше причудливи сенки. Джейсън се загледа в древната постройка; както и много други неща, тя му беше позната и въпреки всичко не я познаваше. Беше я виждал преди и все пак сега я виждаше за първи път.

Знам само Шернак… пликът ми беше предаден от него… Льовенщрасе. Номер 37. Познаваш го толкова добре, колкото и аз.

Наистина ли? Беше ли възможно?

Минаха по моста и се включиха в уличното движение на новия град. Улиците бяха претъпкани, коли и пешеходци се бореха за предимство на всяко кръстовище, светофарите премигваха в зелено и червено неравномерно и непредвидимо. Борн се опита да се съсредоточи върху нищо… и върху всичко. Истината добиваше очертания, форми, една от друга по-загадъчни, и всяка следваща все по-шокираща от предишната. Въобще не беше сигурен, че е способен — умствено способен — да възприеме много повече.

— Sie! Fraulein!20 Фаровете! Давате грешен мигач!

Джейсън погледна нагоре и студена болка прониза стомаха му. До тях стоеше патрулна кола и един полицай крещеше през отворения прозорец. В същия момент всичко му стана ясно… Ясно и вбесяващо. Сен-Жак беше видяла полицейската кола в страничното огледало, беше изгасила светлините и плъзнала ръката си към лоста на мигачите, превключвайки го за ляв завой. Ляв завой в улица с еднопосочно движение, със стрелки на кръстовището, които ясно сочеха задължително надясно! А един ляв завой точно пред полицейската кола можеше да доведе до най-различни последствия. Отсъствието на светлини пък до сблъсък. Щяха да ги спрат и жената щеше да е свободна да крещи.

Борн включи светлините и се пресегна през момичето, включвайки с една ръка мигача, а с другата я хвана за ръката, там където я държеше преди.

— Ще те убия, докторе — каза тихо и след това извика на полицая през отворения прозорец: — Съжалявам! Объркахме се малко! Туристи! Искаме да отидем до следващия блок!

Полицаят беше на половин метър от Мари Сен-Жак и я гледаше в лицето, явно озадачен от липсата на реакция от нейна страна.

Светофарът даде зелено.

— Карай напред. Не прави никакви глупости — каза Джейсън. После махна на полицая през прозореца: — Още веднъж съжалявам! — извика. Полицаят повдигна рамене и се обърна към колегата си, за да продължи прекъснатия разговор.

— Бях се объркала — каза момичето с тих треперещ глас. — Движението е толкова натоварено… О, господи, ще ми счупиш ръката!… Мръсен негодник.

Борн я пусна, обезпокоен от яростта й; предпочиташе страха.

— Не очакваш да ти повярвам, нали?

— За ръката ми?

— За объркването ти.

— Ти каза, че скоро ще завиваме наляво; само за това си мислех.

— Следващия път внимавай в движението. — Той се отдръпна от нея, но продължи да я гледа в очите.

— Ти си животно — прошепна тя, затваряйки за момент очите си. Когато ги отвори, страхът в тях отново се беше появил.

Стигнаха до Льовенщрасе — широк булевард, където ниски постройки от тухли и дърво стояха притиснати между образци на модерната архитектура от гладък бетон и стъкло. Характерът на къщите от деветнайсети век се състезаваше с утилитаризма на съвременната безличност; сравнението бе в негова полза. Джейсън гледаше номерата. Намаляваха от осемдесет надолу. Всеки следващ блок беше по-скоро стара къща, отколкото модерен нов апартамент, докато накрая улицата се връщаше в онази друга епоха. Беше редица от триетажни постройки с покриви и прозорци, обковани с дървени и каменни стълби с парапети, водещи към тежки врати, осветени от фаровете на минаващите коли. Борн разпозна това, което не помнеше. Не фактът, че го направи, го учуди, а нещо друго. Редицата от къщи предизвика у него образ, много ясен и силен образ на друга редица от къщи, с почти еднакъв силует, но съвсем различни на външен вид. По-стари и по-захабени от времето. В никакъв случай не можеха да се нарекат спретнати, с издраскани фасади… изпочупени прозорци, напукани стъпала, разкривени, проядени от ръжда парапети. Далеч от тук, в друга част на… Цюрих, да, те бяха в Цюрих. В малка част на града, която рядко се посещаваше от други хора, освен от тези, които живееха там. Задна част на града и изключително непривлекателна.

— Щепдекщрасе — каза на себе си, концентрирайки се върху образа в главата си. Зърна входна врата, боядисана в червено. Тъмночервено като копринената рокля на жената до него. Заложната къща… на Щепдекщрасе.

— Какво? — Мари Сен-Жак беше озадачена. Думите му я бяха стреснали. Явно ги бе свързала със себе си и беше уплашена.

— Нищо. — Той отмести очите си от роклята й и погледна през стъклото. — Ето го номер 37 — каза, посочвайки петата къща в редицата. — Спри.

Слезе пръв, като й заповяда да се прехвърли през седалката и да излезе от неговата страна. Увери се, че краката му са добре, и взе ключовете от нея.

— Можеш да вървиш — каза тя. — Щом можеш да вървиш, значи можеш и да шофираш.

— Може и да мога.

— Тогава пусни ме! Направих всичко, което искаше.

— И още нещо — добави той.

— Няма да кажа нищо, не разбираш ли? Ти си последният човек на тази земя, когото искам да видя отново… или с когото искам да имам нещо общо. Не искам да свидетелствам или да се забърквам с полицията, нито да давам показания. Въобще нищо не искам! Не искам да ставам част от това, което си ти! Уплашена съм до смърт… това е твоята гаранция, не разбираш ли? Пусни ме, моля те!

— Не мога.

— Не ми вярваш.

— Това няма нищо общо. Ти си ми необходима.

— За какво?

— За нещо много глупаво и елементарно. Нямам шофьорска книжка. Невъзможно е да се наеме кола без шофьорска книжка, а аз трябва да го направя.

— Нали имаш тази кола?

— Тя ще ми върши работа още няколко часа. Все някой ще излезе от „Карийон дю Лак“ и ще я потърси. Ще изпратят описанието й по радиото до всяка полицейска кола в Цюрих.

Тя го погледна, в стъклените й очи се четеше смъртен страх.

— Не искам да се качвам там с теб. Чух какво каза онзи мъж в ресторанта. Ако чуя още нещо, ти ще ме убиеш.

— Чутото от теб няма за мен повече смисъл, отколкото за теб. Може би и по-малко. Хайде. — Той сграбчи ръката й и се хвана със свободната си ръка за парапета, за да изкачи стълбите по възможност без усилие, което да му причини болка.

Тя се втренчи в него, в погледа й се преплитаха страх и озадачение.

Името М. Шернак беше изписано под втората пощенска кутия, до него имаше звънец. Той не позвъни на него, но натисна четирите съседни бутона. След няколко секунди от малките домофони до всеки звънец се понесе какофония от гласове, питащи на швейцарски немски кой е там. Но някой от всичките не попита, а просто натисна копчето, освобождаващо ключалката. Джейсън отвори вратата и избута Мари Сен-Жак пред себе си.

Притисна я до стената и зачака. Отгоре се чуха звуци на отварящи се врати, към стълбището се приближиха стъпки.

— Wer ist?21

— Johann?22

— Entbindung?23

Тишина. Последвана от гневни думи. Отново се чуха стъпки; вратите се затвориха.

М. Шернак бе на втория етаж. Апартамент номер 20. Борн хвана ръката на момичето, закуцука към стълбището и започна да се изкачва. Тя беше права, разбира се. Щеше да е далеч по-добре да е сам, но той не можеше да направи нищо по този въпрос. Той наистина имаше нужда от нея.

Поровил се бе доста в картите в Пор Ноар. Люцерн се намираше на около четвърт час оттук, а Берн на два и половина-три. Можеше да се отправи към единия от двата града, да я остави на някое безлюдно място от пътя и да изчезне. Беше просто въпрос на време; имаше възможност да плати за хиляди начини за измъкване. Беше му необходим само начин за измъкване от Цюрих, и това беше тя.

Но преди да напусне града, трябваше да разбере; трябваше да говори с мъжа на име…

М. Шернак. Името се намираше отдясно на звънеца. Той мина отстрани на вратата и придърпа жената към себе си.

— Говориш ли немски? — попита я.

— Не.

— Не ме лъжи.

— Не те лъжа.

Борн се замисли, оглеждайки късия коридор.

— Сега ще позвъниш. Ако вратата се отвори, ще останеш на мястото си. Ако някой отвътре попита нещо, кажи, че имаш да предадеш съобщение — спешно съобщение — от приятел от „Драй Алпенхойзер“.

— Ами ако той — или тя — каже да го пусна под вратата?

Джейсън я изгледа.

— Много добре.

— Просто не искам повече никакво насилие. Не искам нищо да знам и не искам нищо да виждам. Просто искам да…

— Знам — прекъсна я той. — Искаш просто да се върнеш при данъците на Цезар и при Пуническите войни… Ако той — или тя — каже нещо подобно, ще обясниш с няколко думи, че посланието е устно и следва да се предаде само на човека, когото са ти описали.

— Ако попитат за описанието? — каза Мари Сен-Жак с леденостуден глас. Аналитичността й измести за момент страха.

— Имате много остър ум, докторе — каза той.

— Аз съм прецизна. Уплашена съм. Вече ти казах. Какво да направя?

— Кажи им да вървят по дяволите и че някой друг може да го получи. След това тръгни надолу по стълбите.

Тя се приближи до вратата и натисна звънеца. Отвътре се дочу необичаен шум. Чегъртане, което ставаше все по-силно и отчетливо. След това секна и през дървената врата долетя нисък глас.

— Was ist?24

— Страхувам се, че не говоря немски — каза Сен-Жак.

— Английски. Какво има? Коя сте вие?

— Трябва да предам спешно съобщение от приятел от „Драй Алпенхойзер“.

— Пъхнете го под вратата.

— Не мога да го направя. Не е писмено. Трябва да го предам лично на човека, който ми е описан.

— Добре, това няма да е трудно — изрече гласът. Ключалката се превъртя и вратата се отвори. Борн се отлепи от стената и застана в рамката й.

— Ти си луд! — извика мъжът с чукани вместо крака. Седеше в инвалиден стол. — Махай се! Махай се оттук!

— Омръзна ми да го чувам — каза Джейсън, бутна момичето вътре и затвори вратата.

Не бяха необходими усилия, за да убеди Мари Сен-Жак да стои в малка спалня без прозорци, докато разговарят. Тя го направи с желание. Безкракият Шернак беше на ръба на паниката, покритото му с белези лице бе побеляло като тебешир, оредялата му сива коса бе залепнала на врата и челото.

— Какво искаш от мен? — попита. — Ти ми обеща, че предишната ни сделка ще е последна! Не мога да направя нищо повече, не мога да поема такъв риск. При мен вече идваха посланици. Не знам колко предпазлив си бил и какво са правили твоите източници, но те бяха тук! Ако някой остави адрес на погрешно място, аз съм мъртъв!

— Много добре си постъпил, като си поел тези рискове — заяви Борн, изправен пред инвалидния стол. Съзнанието му се напрягаше и търсеше дума или фраза, която да отключи потока с информация. Тогава си спомни за плика. Ако е имало някакво несъответствие, то няма нищо общо с мен. Един дебел мъж в „Драй Алпенхойзер“.

— Слабо утешение в сравнение със степента на риска. — Шернак поклати глава; гърдите му се повдигаха учестено, чуканите, увиснали от стола, се помръдваха отвратително напред-назад. — Живеех спокойно, докато ти влезе в живота ми, майн хер, защото бях незначителен. Стар войник, прекарващ остатъка от дните си в Цюрих — болен, инвалид без всякаква стойност, с изключение на някои много отдавна забравени факти, за които предишните ми другари плащаха от време на време, за да не си ги спомням. Беше добър живот, не много, но достатъчно. И тогава ме намери ти…

— Развълнува ме — прекъсна го Джейсън. — Хайде да си поговорим за плика — плика, който ми предаде чрез нашия общ приятел от „Драй Алпенхойзер“. Кой ти го даде?

— Един куриер. Кой друг?

— Откъде дойде този плик?

— Как мога да знам аз? Пристигна в пощенската кутия като всички останали. Извадих го от пакета и го изпратих. Нали ти така искаше? Ти каза, че няма повече да идваш тук.

— Но си го отворил. Просто твърдение.

— Никога!

— Ами ако ти кажа, че са липсвали пари?

— Тогава значи не са платени; не са били в плика! — Гласът на безкракия се извиси. — Както и да е, не ти вярвам. В противен случай нямаше да приемеш сделката. Ти прие тази сделка. Защо тогава си тук сега?

Защото трябва да разбера. Защото полудявам. Виждам и чувам неща, които не разбирам. Аз съм един пълен с умения и възможности… зеленчук! Помогни ми!

Борн се отдръпна от стола и тръгна безцелно към една полица за книги, до която на стената имаше залепени много снимки. С мъжа зад него. Група немски войници, някои от които държаха полицейски кучета, позираха до бараки и огради… и пред висока врата с бодлива тел и част от надпис. DACH…

Дахау.

Мъжът зад него. Беше се раздвижил! Джейсън се обърна; безкракият Шернак беше бръкнал в брезентова чанта, окачена на стола му, очите му горяха, набразденото от белези лице беше разкривено в омраза. Мигновено извади ръката си — държеше револвер със скъсена цев. Стреля, преди Борн да успее да извади своя. Изстрелите бяха светкавични, леденостудена болка прониза лявото му рамо и след това главата. — О! Господи! Борн се хвърли надясно, претърколи се на килима и запрати тежка настолна лампа към инвалида. Превъртя се отново и се озова от другата страна на инвалидното кресло. После се надигна, метна се към Шернак, удари го в гръб с рамото си, изхвърли безкракия от креслото, а междувременно извади пистолета от джоба си.

— Ще ми платят за трупа ти! — изкрещя инвалидът. Гърчеше се на пода и се опитваше да успокои обезформеното си тяло за момент, колкото да вдигне оръжието си. — Няма да ме сложиш в ковчег! Аз ще те видя там! Карлос ще плати! В името на Христа, той ще плати!

Джейсън се изправи и стреля. Главата на Шернак се отметна назад и от гърлото му бликна кръв. Беше мъртъв.

От спалнята се понесе вик. После се превърна в нисък, приглушен, продължителен стон, изпълнен със страх и отвращение. Женски писък… Беше жена, разбира се! Заложницата му, средството за измъкване от Цюрих! О, Христе, не можеше да фокусира очите си! Слепоочието му агонизираше!

Успя да съсредоточи погледа си, но отказваше да възприеме болката. Видя баня с отворена врата, кърпи, вана и… шкафче с огледални врати. Връхлетя вътре и дръпна огледалната врата с такава сила, че тя се откъсна от пантите, падна на пода и се разтроши на парчета. Полици. Бинтове, пластири и… това беше всичко, което успя да сграбчи. Трябваше да се маха, да вземе заложницата и да изчезва! Спалнята, спалнята. Къде беше?

Викът, писъкът… следвай писъка! Стигна до врата и я отвори с ритник. Жената… заложницата му — как й беше името, по дяволите! — Беше се притиснала до стената, от очите й се стичаха сълзи, устните й бяха разтворени. Той се втурна, сграбчи я за китката и я извлече навън.

— Боже мой, ти си го убил! — извика тя. — Един стар човек без…

— Млъкни! — Той я блъсна към вратата, отвори я и я избута навън в коридора. Виждаше разни размазани фигури в рамки на отворените врати, покрай парапетите, в стаите. Фигурите се раздвижиха панически и изчезнаха; чу да се затръшват врати, да крещят хора. Взе ръката на жената в лявата си ръка, хватката му причини остра болка в рамото. Той я бутна към стълбите и я поведе надолу, като я използваше за опора. Дясната му ръка стискаше пистолета.

Стигнаха до фоайето и до тежката външна врата.

— Отвори! — заповяда той на жената; тя се подчини. Минаха покрай пощенските кутии. Той пусна за момент ръката й, за да отвори вратата. Надникна на улицата и се ослуша за сирени. Нито звук. — Хайде! — каза и я дръпна надолу по каменните стълби към тротоара. Бръкна в джоба си, порови се и извади връзката ключове. — Влизай!

Вече в колата разпечата пластирите и ги сложи отстрани на главата си, за да спре кръвта. Дълбоко в съзнанието си изпита странно чувство на облекчение. Раната беше само драскотина; фактът, че е ранен в главата, го беше хвърлил в паника, но куршумът не беше засегнал костта. Не беше я засегнал. Агонията от Пор Ноар нямаше да се върне отново.

— Запали колата, по дяволите! Махай се оттук!

— Къде? Не си ми казал къде. — Жената не крещеше, напротив, беше спокойна. Неадекватно спокойна. С вперени в него очи… гледаше ли го изобщо?

Той отново се почувства зашеметен и отново загуби фокус.

— Щепдекщрасе. — Чу името, докато го изричаше, но не беше сигурен, че гласът е неговият. Можеше обаче да опише външната врата. Олющена тъмночервена боя, напукани стъкла… ръждясали железа. — Щепдекщрасе — повтори.

Какво ставаше? Защо моторът на колата не работеше? Защо колата не се движеше. Не го ли чуваше жената?

Очите му бяха затворени; отвори ги. Пистолетът! Лежеше в скута му; беше го оставил, за да притисне превръзката… тя го удряше, удряше го! Оръжието отхвръкна на пода; той се наведе да го вземе и тя го бутна, удряйки главата му в прозореца. Вратата й се отвори, жената изскочи навън и хукна. Щеше да избяга! Заложницата му, последната му надежда се отдалечаваше по Льовенщрасе!

Не можеше да остане в колата; не смееше да кара. Беше стоманен капан и в него той бе белязан. Пъхна пистолета и една ролка пластири в джоба си, сграбчи бинта, готов да го притисне до слепоочието си при първото кръвотечение. Излезе и закуцука по тротоара с възможно най-голяма бързина.

Някъде трябваше да има ъгъл, и такси. Щепдекщрасе.

Мари Сен-Жак продължаваше да тича по средата на широкия безлюден булевард, под сенките на уличните лампи и извън тях, и размахваше ръце срещу колите по Льовенщрасе. Те профучаваха край нея. Тя се обръщаше в светлината на фаровете зад гърба й, вдигаше ръце, молеше да й обърнат внимание; колите ускоряваха ход и я отминаваха. Тук бе Цюрих, а през нощта Льовенщрасе бе прекалено широка, прекалено тъмна и прекалено близо до безлюдния парк и река Зиел.

Все пак мъжете в една кола й обърнаха внимание. Предните фарове загаснаха — шофьорът я бе видял в далечината. Той заговори на спътника си на швейцарски немски.

— Може и да е тя. Онзи Шернак живее една-две къщи по-надолу по улицата.

— Спри и я остави да се приближи. Казаха, че е облечена в коприна… тя е.

— Нека се убедим, преди да се обадим по радиото на другите.

Двамата мъже излязоха от колата, пътникът дискретно заобиколи колата и се присъедини към шофьора. Бяха облечени в строги костюми, а лицата им бяха любезни, но сериозни. Имаха вид на бизнесмени. Паникьосаната жена се приближи; двамата тръгнаха бавно към средата на шосето. Шофьорът извика:

— Fräulein! Was ist los?25

— Помогнете ми! — изкрещя тя. — Аз… не говоря немски. Nicht sprechen. Извикайте полицията!… Polizei!

Спътникът на шофьора заговори бавно и с авторитет, като я успокояваше с гласа си.

— Ние сме от полицията — каза на английски. — Züriche Sicherheit26. Не бяхме сигурни, мис. Вие сте жената от „Карийон дю Лак“, нали?

— Да! — извика тя. — Той не искаше да ме пусне! Непрекъснато ме удряше и заплашваше с пистолета си! Беше ужасно!

— А къде е сега?

— Ранен е. Стреляха по него. Аз избягах от колата… той беше в една кола, когато избягах! — Тя посочи надолу към Льовенщрасе. — Ей там. Две къщи — мисля, че точно пред онази. Едно купе. Сиво купе! Той има пистолет.

— Ние също, мис — каза шофьорът. — Елате, качете се отзад. Вие сте в пълна безопасност, ще внимаваме много. А сега побързайте.

Стигнаха до сивото купе и го доближиха бавно, със загасени светлини. Вътре нямаше никой. Но на тротоара и на стълбището на номер 37 се бяха събрали хора, които разговаряха оживено. Спътникът на шофьора се обърна и заговори на изплашената, сгушила се в ъгъла на задната седалка жена.

— Това е жилището на един човек на име Шернак. Той спомена ли нещо за него? Каза ли, че ще отиде да го види?

— Той отиде; накара ме да вляза заедно с него! Той го уби! Той уби онзи стар сакат човек!

— Radioapparat! Schnell!27 — каза спътникът на шофьора и сграбчи микрофона на таблото на колата. — Zwei Straßen nach unten.28

Колата се поднесе напред. Жената се вкопчи в облегалката на предната седалка.

— Какво правите. Там е убит човек!

— А ние трябва да намерим убиеца — каза шофьорът. — Както казахте, той е ранен; вероятно все още е наблизо. Колата ни няма отличителни знаци и можем да го забележим. Разбира се, ще изчакаме да дойде отрядът за разследване, но задълженията ни са съвсем други.

Колата забави ход и зави в паркинг на няколкостотин метра от номер 37 на Льовенщрасе.

Докато шофьорът даваше обяснения, спътникът му говореше по радиотелефона. Откъм таблото бе тихо, после долетяха думите:

— Aufenthalt. Zwanzig Minuten.29

— Шефът ще дойде всеки момент — каза спътникът. — Ще трябва да го изчакаме. Той би желал да поговори с вас.

Мари Сен-Жак се облегна назад на седалката, затвори очи и издиша дълбоко.

— О, боже. Бих пийнала нещо!

Шофьорът се засмя и кимна на спътника си. Той извади от жабката на колата малка бутилка, вдигна я и се усмихна на жената.

— Не сме много изискани, мис. Нямаме чаши, но имаме бренди. За спешна медицинска помощ, разбира се. Мисля, че случаят е такъв. Моля да я приемете.

Сен-Жак се усмихна в отговор и взе бутилката.

— Вие сте двама много мили хора и аз просто не мога да ви опиша колко съм ви признателна. Ако някога дойдете в Канада, ще ви сготвя най-вкусната френска кухня в провинция Онтарио.

— Благодаря ви, мис — каза шофьорът.

Борн изучаваше превръзката на рамото си в мръсното напукано огледало, като нагаждаше очите си към слабата светлина в мръсната стая. Оказа се прав за Щепдекщрасе — образът на олющената червена врата съвпадаше напълно с истинската, включително и напуканите прозорци и ръждясалите железни парапети. Когато нае стаята, не му зададоха никакви въпроси въпреки факта, че очевидно беше ранен. Все пак стопанинът отбеляза, докато Борн му плащаше:

— Ако е необходимо нещо по-специално, мога да намеря доктор, който знае да си държи устата затворена.

— Ако ми потрябва, ще ви кажа.

Раната не бе чак толкова сериозна. Превръзката щеше да свърши работа, докато намереше някой по-надежден лекар от практикуващия тайно на Щепдекщрасе.

Ако стресовата ситуация прерасне в нараняване, имай предвид, че повредата може да е толкова психическа, колкото и физическа. В теб може да се появи много силна съпротива и отвращение към болка и телесни увреждания. Недей да поемаш рискове, но ако имаш време, дай си възможност да се приспособиш. Не изпадай в паника…

Беше изпаднал в паника; части от тялото му се бяха парализирали. Въпреки че раните на рамото и драскотината на слепоочието му бяха съвсем истински и болезнени, никоя от тях не беше чак толкова сериозна, че да го демобилизира до такава степен. Не беше способен да се движи толкова бързо, колкото искаше, или със силата, на която знаеше, че е способен. Но все пак можеше. Мозъкът беше изпратил и приел послания към и от мускулите и крайниците; той бе вече в състояние да функционира.

Щеше да функционира още по-добре след кратка почивка. Сега вече нямаше кой да му помогне да се измъкне от Цюрих. Трябваше да е на крак доста преди разсъмване и да намери друг начин да се измъкне. Този стопанин от Щепдекщрасе обичаше парите; щеше да събуди мръсния и неугледен наемател след час и нещо.

Борн легна в изтърбушеното легло, положи глава на възглавницата и се взря в голата крушка на тавана, като се опитваше да прогони думите от главата си, за да успее да си почине. Но те все пак дойдоха и напълниха ушите му като оглушителен трясък на тимпани.

Беше убит човек…

Но ти прие тази сделка…

Обърна се към стената и затвори очи, опитвайки се да възпре думите. Тогава дойдоха други и той внезапно стана и седна на леглото. На челото му бе избила пот.

Ще ми платят за трупа ти!… Карлос ще плати! В името на Христа, той ще плати!

Карлос!

Голяма лимузина се плъзна край купето и спря на паркинга. Пред тях бяха вече патрулните коли, пристигнали на Льовенщрасе 37 преди петнайсет минути, а линейката преди по-малко от пет. На тротоара около стълбището се бяха насъбрали хора от съседните апартамента, но вълнението вече имаше друг оттенък. Тук бе дошла смъртта през нощта. Беше убит човек в тази тиха част на Льовенщрасе. Загрижеността беше всеобща; инцидентът на номер 37 можеше да се случи и на 32, на 40 или на 53. Светът полудяваше, а Цюрих заедно с него.

— Нашият шеф пристигна, мис. Бихте ли дошли при него? — Спътникът излезе от колата и отвори вратата на Мари Сен-Жак.

— Разбира се. — Тя стъпи на тротоара и усети ръката на мъжа върху рамото си; жестът беше много по-любезен от хватката на онова животно, опряло дулото на пистолета до бузата й. Тя потръпна от спомена. Стигнаха до задната част на лимузината и Сен-Жак се качи в нея. След това се разположи на седалката и погледна към мъжа пред себе си. Пое конвулсивно въздух, обхвана я внезапна парализа и дишането й се затрудни. Мъжът пред нея извикваше спомени за насилие.

Светлината на уличните лампи се отразяваше от тънките златни рамки на очилата му.

— Вие! Вие бяхте в хотела! Вие бяхте един от тях!

Мъжът кимна уморено; умората му беше очевидна.

— Точно така. Ние сме специален отряд на цюрихската полиция. И преди да продължим, искам да ви обясня, че нито за миг по време на инцидента в „Карийон дю Лак“ не ви е грозяла опасност от наша страна. Ние сме опитни снайперисти и не дадохме нито един изстрел, който би могъл да ви нарани. Напротив, пропуснахме няколко, тъй като бяхте прекалено близо до онзи човек, в когото се целехме.

Шокът й премина. Спокойният авторитетен тон на мъжа беше окуражаващ.

— Благодаря ви.

— Един от малките ни таланти — каза официалното лице. — А сега, доколкото разбирам, вие сте го видели последна на предната седалка на онази кола, ей там.

— Да. Беше ранен.

— Колко сериозно?

— Достатъчно, за да се разконцентрира. Държеше някаква превръзка на главата си и на рамото му имаше кръв — по сакото му, искам да кажа. Кой е той?

— Имената нямат значение, той използва най-различни. Но както и сама сте се убедили, той е убиец. Брутален убиец и ние трябва да го открием, преди да е убил отново. Опитваме се да го хванем от много години насам. Много полицаи от различни държави. Сега ни се предоставя възможност, която никой от тях не е имал. Ние знаем, че е в Цюрих и че е ранен. Той няма да остане в този район, но колко далеч би могъл да отиде? Спомена ли как възнамерява да се измъкне от града?

— Канеше се да наеме кола. На мое име, доколкото разбрах. Той няма шофьорска книжка.

— Излъгал ви е. Пътува с всички видове фалшиви документи. Вие сте му служили само за заложница. А сега разкажете ми отначало всичко, което той ви каза. Къде ходихте, с кого се срещна, всичко, за което се сещате.

— Има един ресторант, „Драй Алпенхойзер“ и огромен дебел мъж, който беше уплашен до смърт… — Мари Сен-Жак прехвърли наум всичко, което си спомняше. И започна да говори. От време на време полицейският служител я прекъсваше и я питаше за някоя фраза или реакция, или някое внезапно решение на убиеца. Често сваляше очилата и ги избърсваше замислен, като ги държеше за рамките, сякаш това действие го успокояваше. Разпитът продължи около двайсет и пет минути. След това полицаят взе решение. И каза на шофьора:

— Drei Alpenhäuser. Schnell! — После се обърна към Мари Сен-Жак и обясни: — Ще действаме срещу този човек със собствените му думи. Неговата разконцентрираност е била съвсем преднамерена. Той знае много повече, отколкото е казал на масата.

— Разконцентрираност… — Тя изговори бавно думата, припомняйки си своя собствен повод да я употреби. — Щепдек… Щепдекщрасе. Напукани прозорци, стени.

— Какво?

— Приют на Щепдекщрасе. Точно така каза. Всичко стана много бързо, но той го каза. И точно преди да изскоча от колата, го каза отново. Щепдекщрасе.

Шофьорът заговори:

— Der alte Seitenviertel. Es gibt Steppedeckstraße!30

— Нищо не разбирам — изрече Мари Сен-Жак.

— Това е част на града, много стара — отговори полицаят. — По-рано там е имало стара тъкачна фабрика. Сега е нещо като приют за неудачници… и други. Gehen!31 — нареди той.

Потеглиха.

8.

Скърцане. Извън стаята. Кратко и отекващо като акорд. Ясен звук, заглъхващ с разстоянието. Борн отвори очи.

Стълбището. Стълбището в мръсния коридор вън. Някой се качваше по стълбите, но спря, притеснен от звуците, които изсъхналото и напукано дърво издаваше под тежестта му. Обикновен обитател на пансиона на Щепдекщрасе не би имал подобни притеснения.

Тишина.

Скърцане. Този път по-близо. Беше поел риска, явно времето имаше значение, а скоростта на придвижването щеше да бъде прикритие. Джейсън скочи от леглото, сграбчи пистолета до главата си и се хвърли към стената до вратата. Сниши се, заслушан в стъпките — един човек — бягащият беше пренебрегнал напълно шума и гледаше само да стигне целта си. Борн не хранеше съмнение какво беше това. Беше прав.

Вратата се отвори рязко; той я затръшна също толкова рязко, хвърли се върху дървената плоскост с цялата си тежест и приклещи нашественика към касата, притискайки стомаха, гърдите и ръката му в ръба на стената. Отпусна вратата и заби пръстите на десния си крак в гърлото отдолу, посегна и сграбчи с лявата си ръка русата коса, след което издърпа тялото вътре. Ръката на мъжа се отпусна безжизнено; пистолетът падна на пода — револвер с издължена цев и заглушител.

Джейсън затвори вратата и се ослуша за други звуци откъм стълбите. Нямаше. Погледна надолу към безчувствения мъж. Крадец? Убиец? Какъв беше този?

Полицай? Може би домакинът на приюта бе решил да припечели допълнително, като даде адреса на Щепдекщрасе на полицията? Борн обърна по гръб нашественика и извади портфейла му. Втората му природа го накара да отдели парите настрана, съзнавайки напълно, че това, което прави, е смешно; парите не бяха кой знае колко. Разгледа различните кредитни карти и шофьорската книжка; усмихна се, но усмивката му изчезна така, както се беше появила. Нямаше нищо весело; кредитните карти бяха на различни имена, а това на шофьорската книжка не съвпадаше с нито едно от тях. Човекът в безсъзнание не беше полицейски служител.

Беше професионалист, дошъл да убие един ранен човек на Щепдекщрасе. Някой го беше наел. Кой? Кой можеше да знае, че Борн е тук?

Жената? Беше ли споменал Щепдекщрасе при вида на редицата спретнати къщи, търсейки номер 37?… Не, не беше тя; дори той да бе споменал нещо, тя не би го разбрала. А дори да беше, сега в тази стая нямаше да има професионален убиец, а приютът щеше да е обграден от полицията.

В съзнанието му изникна образът на огромен дебел мъж, който се потеше над масата. Онзи мъж бе изтрил потта над разтворената си уста и бе казал нещо за смелостта на тревопасното, което е оцеляло. Беше ли това пример за техниката му на оцеляване? Знаеше ли той за Щепдекщрасе? Познаваше ли навиците на патрона си, чийто образ всяваше у него такъв ужас? Беше ли идвал преди в мръсния приют? За да предаде плик?

Джейсън притисна ръка до челото си и притвори очи. Защо не мога да си спомня? Ще се разсее ли някога тази мъгла? Кога ще се махне?

Не се разпъвай на кръст…

Борн отвори очи и прикова поглед в русия мъж. За момент едва не избухна в смях. Пред него лежеше изходната му виза от Цюрих и вместо да я види, той се самоизтезаваше и губеше време. Пъхна портфейла в джоба си, след което завлече безчувствената фигура до леглото и я положи отгоре.

Минута по-късно мъжът беше завързан към изтърбушения дюшек, с увит около лицето съдран чаршаф. Щеше да остане така в продължение на часове, а в това време за най-голяма радост на потния дебел мъж Джейсън щеше да е извън Цюрих.

Беше спал с дрехите. Нямаше какво да събира или взема, освен палтото си. Облече го и пристъпи, изпитвайки краката си. Бяха наред. В горещината на последните няколко минути почти забрави болката; тя все още беше тук, както и накуцването му, но и двете не бяха в състояние да го демобилизират. Рамото му беше зле. Обхващаше го бавна парализа; трябваше да се добере до лекар. Главата му… не искаше да мисли за нея.

Излезе в полутъмния коридор, затвори вратата и застана неподвижно, ослушвайки се. Някъде отгоре долетя смях; той долепи гръб до стената и вдигна пистолета. Смехът заглъхна; беше пиянски кикот — несвързан и безцелен.

Закуцука към стълбите, подпирайки се на парапета, и заслиза надолу. Беше настоял да получи стая най-високо, защото в съзнанието му инстинктивно се бе оформила фразата „високо място“. Защо се беше сетил за нея? Какво означаваше тя в момент, когато наемаше мръсна стая за една нощ? Убежище?

Стига!

Стигна до площадката на първия етаж, всяка негова стъпка се съпровождаше от стоновете на дървенията. Ако в този момент съдържателят излезеше от апартамента си, за да задоволи любопитството си, щеше да е последното нещо, което е задоволил в следващите няколко часа.

Шум. Скърцане. Мек плат, промъкващ се бързо покрай грапава повърхност. Дреха и дърво. Някой се беше скрил в уширението на коридора между края на едните стълби и началото на другите. Без да нарушава ритъма на походката си, Джейсън надникна в сянката; на дясната стена, точно както и на горния етаж, имаше три врати, вдадени навътре. Зад една от тях…

Приближи на крачка. Не беше първата; там нямаше никой. Не можеше и да е последната, там коридорът свършваше и нямаше място за отстъпление. Трябваше да е втората, да, втората врата. Оттам можеше да изтичаш наляво или надясно или да забиеш рамо в нищо неподозиращата жертва и да я блъснеш така, че тя да падне през парапета или по стълбите.

Борн сви надясно, прехвърли пистолета в лявата си ръка и бръкна в колана за другия със заглушителя. На половин метър от вратата насочи пистолета в лявата си ръка и изскочи срещу стената.

— Was?32 — Появи се ръка; Джейсън стреля в нея.

— Ааа! — фигурата се присви от болка и не успя да вдигне пистолета си. Борн стреля още веднъж и уцели мъжа в хълбока; онзи се свлече на пода и се сгърчи от болка и ужас. Джейсън пристъпи и коленичи, коляното му притисна гърдите на мъжа, пистолетът бе насочен в главата му. Заговори шепнешком.

— Там, вън, има ли още някой?

— Nein!33 — каза мъжът, превивайки се от болка. — Zwei34… само двама сме. Платиха ни.

— Кой?

— Знаеш.

— Един на име Карлос ли?

— Няма да ти отговоря. По-добре ме убий.

— Откъде разбрахте, че съм тук?

— Шернак.

— Той е мъртъв.

— Сега. Но вчера не беше. В Цюрих пристигна съобщение: бил си жив. Проверихме всички… навсякъде. Шернак знаеше.

Борн реши да блъфира.

— Лъжеш! — Притисна пистолета в гърлото на мъжа. — Никога не съм споменавал пред Шернак за Щепдекщрасе.

Мъжът отново се сгърчи и вратът му се изпъна.

— Може да не е било необходимо. Тази нацистка свиня има информатори навсякъде. Щепдекщрасе да не е нещо различно от останалите? Кой друг освен него би могъл да те опише?

— Онзи от „Драй Алпенхойзер“.

— Не сме чували за такъв.

— Кои сте тези „ние“?

Мъжът преглътна и устните му се опънаха от болка.

— Бизнесмени… просто бизнесмени.

— И бизнесът ви е да убивате, така ли?

— Трудно се разговаря с теб. Но въпреки всичко, не. Трябваше да те заловим, а не да те убием.

— Къде трябваше да ме отведете?

— Щяха да ни кажат по радиото. В колата.

— Отвратително — провлачи думите Джейсън. — Не стига, че сте от втора ръка, ами ще ви дават допълнителни нареждания. Къде е колата?

— Отвън.

— Дай ми ключовете. — Щеше да я познае по радиото.

Мъжът се опита да окаже съпротива — отблъсна коляното на Борн и се затъркаля към стената. — Nein!

— Нямаш избор. — Джейсън го удари с дръжката на пистолета по слепоочието. Швейцарецът изпадна в безсъзнание.

Борн намери ключовете — три в кожено калъфче — взе пистолета му и го сложи в джоба си. Оръжието беше по-малко от пистолета в ръката му и нямаше заглушител, което потвърждаваше, че е трябвало да го отведат, а не да го убият. Онзи русият горе бе решил да действа според обстоятелствата и затова пистолетът му имаше заглушител, в случай че се наложи да го рани. Силен изстрел би довел до непредвидени усложнения; швейцарецът на първия етаж беше прикритие, той трябваше да употреби оръжието си като видима заплаха.

Защо тогава беше на първия етаж? Защо не беше последвал колегата си? На стълбите? Имаше нещо странно, но сега не разполагаше с време да анализира тактиката им и да я преценява. Отвън имаше кола и ключовете й бяха у него.

Не биваше да пренебрегва нищо. Третият пистолет!

Борн се надигна с мъка и извади пистолета, който бе отнел от французина в асансьора на Гемайншафтбанк. Вдигна левия си крачол и го пъхна под ластика на чорапа. Там оръжието беше на сигурно място.

Спря за малко да си поеме дъх и да си възвърне равновесието, след това тръгна към стълбите с пълното съзнание, че болката в лявото му рамо внезапно се засилва и парализата се разпространява все по-бързо. Посланията на мозъка до нервите ставаха все по-неясни. Надяваше се поне да може да шофира.

Стигна до петото стъпало и спря там, за да се ослуша както преди минути за друг човек, скрит в тъмнината. За шумолене на дреха или тихо дишане. Нямаше нищо; тактиката на онзи, когото беше ранил, може и да не беше от най-ефикасните, но узна истината. Джейсън забърза надолу. Щеше да излезе с колата извън Цюрих — някак — и да намери лекар — някъде.

Лесно намери колата. Различаваше се от останалите по-разсипани коли на улицата. Доста голяма, добре поддържана и с антена, прибрана в гнездото на калника. Мина откъм страната на шофьора и пъхна ръка под калника; аларма нямаше.

Отключи вратата, отвори я и пое дълбоко дъх. Ами ако беше сгрешил и алармена система наистина имаше? Нищо не се случи. Седна зад волана и се намести удобно. Колкото можа. Благодарен бе, че колата е с автоматични скорости. Голямото оръжие в колана му го убиваше. Сложи го на седалката до себе си и посегна към стартера, предполагайки, че ключът, с който бе отворил вратата, ще стане.

Не стана. Опита следващия, той също не стана. Предположи, че е за багажника. Оставаше третият.

А може би не беше и той? Опита се да го вкара в стартера. Не влизаше; пак изпробва втория; той заяде. След това първия. Нито един от ключовете не влизаше! А може би мозъкът му вече съвсем не беше в състояние да управлява тялото и координацията му беше станала съвсем неадекватна? По дяволите! Опитай отново!

Някъде от лявата му страна избухна мощна светлина, изгори очите му и го заслепи. Той посегна за оръжието, но от дясната му страна избухна втори лъч; вратата се отвори рязко и върху ръката му се стовари тежък фенер, а друга ръка взе пистолета от седалката.

— Излизай! — Командата долетя отляво и във врата му се заби дулото на пистолет.

Той се измъкна от колата, пред очите му кръжаха хиляди бели кръгове. Първото, което видя, когато зрението му бавно се възстанови, бяха други два кръга. Златни кръгове; очилата на убиеца, който го преследваше цяла нощ. Мъжът заговори.

— Казват, че според законите на физиката всяко действие има равно по сила и противоположно по посока противодействие. Поведението на даден човек е съвсем лесно предсказуемо при дадени обстоятелства. Специално за теб организирахме театър, в който всеки от участниците имаше реплика, в случай че го заловиш. Ако не ги беше заловил, те щяха да те хванат. В противен случай щеше да действаш под безпредметното убеждение, че постигаш някакъв напредък.

— Степента на риска е доста висока — каза Джейсън. — За актьорите.

— Плаща им се добре. Има и нещо друго, за което липсва всякаква гаранция, но все пак. Загадъчният Борн не убива безразборно. Не от излишно благородство, естествено, а по далеч по-материални причини. Хората помнят кога са били пощадени — това е начинът му да се внедри във вражеските армии. Изтънчена защитна тактика, приложена на едно изтънчено бойно поле. Моите почитания.

— Ти си абсолютен задник. — Джейсън възнамеряваше да каже само това. — Но и двамата са живи, ако това имаш предвид.

В полезрението му се появи още една фигура, изведена от сянката на сградата от нисък набит мъж: беше Мари Сен-Жак.

— Той е — изрече тихо, без да отклони погледа си.

— О, боже мой… — Борн тръсна глава — не вярваше на очите си. — Как стават тия работи, докторе? — попита я, повишавайки глас. — Да не би някой да е наблюдавал стаята ми в „Карийон“? Или… асансьора. Останалите да са били блокирани? Бяхте много убедителна. А аз си мислех, че наистина имате намерение да се блъснете в полицейската кола.

— Така както се развиха нещата, това не се оказа необходимо — отвърна тя. — Тези хора са от полицията.

Джейсън погледна убиеца пред себе си. Мъжът наместваше позлатените си очила.

— Моите почитания.

— Един от малкото ми таланти — отвърна убиецът. — Условията се оказаха доста подходящи. Ти си ги подготвил.

— Сега какво ще стане? Онзи вътре каза, че трябва да ме отведете някъде, а не да ме убиете.

— Забрави! Беше му наредено какво да ти каже. — Швейцарецът направи пауза и продължи: — Значи така изглеждаш. През последните две-три години всички се чудехме на какво приличаш. Изказваха се какви ли не предположения. И колко противоречиви бяха… Той е висок, нали знаете; не, среден е на ръст. Той е рус; не, косата му е тъмночерна. Много светлосини очи, разбира се; не, няма никакво съмнение, че е с кафяви очи. Чертите му са остри; не, най-обикновени, трудно е да го забележиш в тълпата. Но всичко това не беше обикновено, а крайно необикновено.

Чертите ти са били омекотени, характерът — прикрит. Ако смениш цвета на косата си, променяш цялото лице… Някои видове контактни лещи са предназначени да променят цвета на очите… С очила си съвсем различен. Визи, паспорти…. можеш да ги подменяш както пожелаеш.

Моделът беше налице. Всичко съвпадаше. Е, не всичко си имаше отговор, но това бе по-голямата част от истината, която желаеше да чуе.

— Искам да приключа с тази работа — заяви Мари Сен-Жак и пристъпи напред. — Ще подпиша каквото е нужно в кабинета ви, доколкото си представям. Но след това наистина трябва да се прибера в хотела. Мисля, че не е необходимо да ви обяснявам какво преживях тази нощ.

Швейцарецът я погледна през очилата си с позлатени рамки. Набитият мъж, извел я от сянката, я хвана за ръката. Тя се вгледа в двамата мъже, а след това отпусна поглед към ръката, която я държеше.

После към Борн. Дишането й секна. Ужасната истина постепенно я осени. Очите й се разшириха.

— Пуснете я — каза Джейсън. — И бездруго заминава за Канада. Едва ли ще я видите повече.

— Бъди разумен, Борн. Тя ни е видяла. И двамата сме професионалисти; има си правила. — Мъжът подбутна с пистолета си Джейсън под брадичката и дулото отново се притисна в гърлото му. Прокара лявата си ръка по дрехите на жертвата си, напипа пистолета в джоба и го извади. — Така си и мислех — каза и се обърна към набития мъж. — Вкарай я в другата кола. Лимат.

Борн се смрази. Мари Сен-Жак трябваше да бъде убита, а тялото й — хвърлено в река Лимат.

— Чакай малко! — Джейсън пристъпи напред; пистолетът се заби във врата му и го притисна обратно към калника на колата. — Не ставайте глупави! Тя работи за канадското правителство. Ще плъзнат навсякъде из Цюрих.

— Теб какво те засяга? Ти няма вече да си тук.

— Но това е просто глупаво! — изкрещя Борн. — Професионалисти сме, ако си спомняш.

— Започваш да ми досаждаш. — Убиецът се обърна към набития мъж. — Gehen! Schnell! Guisan Quai!35

— Разпискай се, глупачко! — изкрещя Джейсън. — Почвай да пищиш? Не спирай!

Тя се опита, но викът й секна от парализиращ удар в гърлото. Свлече се на тротоара и този, който трябваше да я убие, я повлече към малката черна кола без особени белези.

— Това беше глупаво от твоя страна. — Убиецът надникна иззад очилата си с позлатени рамки в лицето на Борн. — Само ускори неизбежното. Но, от друга страна, сега ще е по-просто. Мога да пусна един от хората си да се погрижи за ранените. Всичко е толкова военизирано, съвсем като на бойно поле. — Той се обърна към мъжа с фенера. — Сигнализирай на Йохан да влезе вътре. Ще се върнем да ги вземем.

Фенерчето присветна и загасна два пъти. Четвъртият, мъжът, който бе отворил вратата на малката кола, за да вкара вътре Мари, кимна. Захвърлиха Мари Сен-Жак на задната седалка и вратата се затръшна. Мъжът, когото нарекоха Йохан, се запъти към циментовото стълбище и кимна на екзекутора.

Когато моторът на малката кола забръмча, тя излезе от паркинга, понесе се по Щепдекщрасе, извитата хромирана броня изчезна в сенките на улицата, на Джейсън му прилоша. В колата се намираше жена, която не беше виждал никога преди това… допреди три часа. И той я беше убил.

— Гледам, че не страдате от липса на войници — каза той.

— Ако имах сто души, на които мога да се доверя, щях да платя охотно на всички. Твоята репутация пристигна преди теб.

— Да предположим, че аз ти платя. Ти беше в банката, знаеш, че не ми липсват средства.

— Може да имаш и милиони, но все едно — няма да докосна и банкнота.

— Защо? Страхуваш ли се?

— Повече от сигурно. Богатството има отношение към времето, което ти остава, за да му се наслаждаваш. Приема ли, няма да ми останат и пет минути. — Убиецът се обърна към своя помощник. — Вкарай го вътре. Съблечи го. Искам негови снимки гол — преди и след като ни напусне. Ще намериш и доста пари: искам на снимката той да ги държи. Аз ще карам. — Той отново погледна Борн. — Карлос ще получи първото копие. Колкото до останалите, не се съмнявам, че ще вървят добре на свободния пазар. Списанията дават луди пари за такива неща.

— А откъде-накъде „Карлос“ трябва да ти повярва? Защо изобщо някой трябва да ти повярва? Ти сам каза, че никой не знае как точно изглеждам.

— Ще представя доказателства — заяви швейцарецът. — И то съвсем автентични. Двама швейцарски банкери ще дадат изявления, че ти си въпросният Джейсън Борн. Същият Джейсън Борн, който преодоля изключително строгите норми, наложени от швейцарските закони, за отваряне на шифрова банкова сметка. Смятам, че ще е достатъчно. — Той нареди на другия: — Побързай! Трябва да изпратя няколко телеграми. И да си събера дълговете.

На рамото на Джейсън се стовари силна ръка и обхвана гърлото му с мъртва хватка. Дулото на пистолета се заби в гръбнака му, гърдите му се вцепениха от силна болка. Мъжът го влачеше към колата. Беше истински професионалист. И да не беше ранен, пак нямаше да може да се освободи от хватката му. Професионализмът на убиеца обаче не вдъхваше достатъчно увереност на очилатия предводител на шайката. Той се качи зад кормилото и издаде поредната команда:

— Счупи му пръстите!

Хватката за миг изкара въздуха на Джейсън, а дръжката на пистолета се стовари няколко пъти върху ръката му — върху ръцете му. Борн бе прикрил инстинктивно дясната с лявата и така успя да я предпази. А когато лявата се разкървави, разтвори пръстите си така, че да се изцапат и двете. Нададе вик, хватката отслабна. Отново изкрещя.

— Ръцете ми! Счупени са!

— Gut.36

Но не бяха счупени; лявата бе доведена до състояние на пълна безполезност. Но не и дясната. Раздвижи пръстите си в тъмнината. Подчиняваха му се.

Колата ускори ход надолу по Щепдекщрасе и зави в странична пресечка. Носеше се на юг. Джейсън се свлече на седалката и задиша учестено. Убиецът раздърпа дрехите му, съдра ризата и дръпна колана му. След секунди щеше да го разголи от кръста нагоре, да му отнеме паспортите, документите, картите, парите и всичко необходимо, за да изчезне от Цюрих. Сега или никога. Той изкрещя:

— Кракът ми! Проклетият ми крак! — Наведе се напред, дясната му ръка работеше трескаво в мрака и тършуваше под крачола. Напипа го. Пистолета.

— Nein! — изрева професионалистът отпред. — Дръж го под око! — Беше разбрал. Подсказа му го инстинктът.

Но беше късно. В тъмнината на пода Борн хвана пистолета за дръжката, якият убиец го дръпна назад. Джейсън се поддаде на тласъка. Сега пистолетът му беше пред него, насочен право в гърдите на нападателя.

Стреля два пъти; мъжът се огъна назад. Джейсън се прицели в сърцето и стреля отново със стабилна ръка. Мъжът се свлече на пружиниращата седалка.

— Хвърли го! — изкрещя Борн, прехвърли ръката си с пистолета през заобления гръб на предната седалка и притисна дулото му в главата на шофьора. — Хвърли го!

Убиецът хвърли пистолета си. Дишаше на пресекулки.

— Ще си поговорим — каза и стисна здраво кормилото. — Професионалисти сме. Ще си поговорим.

Огромният автомобил се устреми напред, набирайки скорост — шофьорът беше натиснал докрай педала на газта.

— Намали!

— Какъв е отговорът ти? — Колата летеше все по-бързо. Пред тях се виждаха светлините на уличното движение — напускаха района на Щепдекщрасе и навлизаха в натоварената градска част. — Ти искаш да се измъкнеш от Цюрих, а аз мога да ти помогна. Без мен няма да успееш. Само да извъртя волана и ще се блъсна в тротоара. Нямам какво толкова да губя, хер Борн. По-нататък е пълно с полицаи. Струва ми се, не гориш от желание да се разправяш с полицията.

— Ще говорим — излъга Джейсън.

Всичко бе въпрос на време, въпрос на части от секундата. Двама убийци се намираха в летяща клетка, сама по себе си капан. Нито един от тях не заслужаваше доверие и двамата го знаеха прекрасно. Единият трябваше да се възползва от тази част от секундата, от която другият нямаше да успее. Професионалисти!

— Натисни спирачките — заповяда Борн.

— Хвърли оръжието си на седалката до мен.

Джейсън пусна пистолета. Той падна върху оръжието на убиеца и дрънченето на метала оповести контакта.

— Ето.

Убиецът дръпна крака си от педала на газта и го прехвърли върху спирачката. Отпърво натисна бавно, а след това на тласъци и огромната кола се заклати напред и назад. Тласъците върху педала щяха да стават все по-отчетливи и Борн го разбра. Беше част от стратегията на шофьора, баланс на фактор живот или смърт.

Скоростната стрелка се наклони наляво: 30 километра, 18 километра, 9. Почти бяха спрели и сега бе моментът да направи за част от секундата усилие — баланс на факторите, живот в баланса.

Джейсън сграбчи врата на мъжа, заби пръсти в гърлото му и го изхвърли от седалката. След това вдигна окървавената си лява ръка, протегна я и размаза кръвта около очите на шофьора. Освободи гърлото му и посегна с дясната си ръка към пистолета на седалката. Напипа някаква дръжка и отблъсна ръката на шофьора; мъжът изпищя — нищо не виждаше, а и не можеше да се добере до пистолета. Джейсън се пресегна през гърдите му, избута го надолу до врата и го стисна с лакътя на лявата си ръка през гърлото, като сграбчи кормилото с окървавената си длан. Погледна нагоре през предното стъкло и изви волана надясно, насочвайки колата към купчина смет на тротоара.

Колата се заби в купчината — огромно насекомо-сомнамбул, пълзящо върху отпадъците. Вътрешността му прикриваше насилието, извършващо се под черупката му.

Мъжът отдолу се изви и се търкулна на седалката. Борн сграбчи пистолета и пръстите му отчаяно затърсиха дупката на спусъка. Намери я. Изви китката си и стреля.

Потенциалният му екзекутор рухна с тъмночервена дупка на челото.

На улицата някакви хора се затичаха към това, което изглеждаше като опасен инцидент по невнимание. Джейсън прехвърли трупа през седалката и седна зад волана. Даде на задна скорост, измъкна се внимателно от боклука, слезе от тротоара и спря на улицата. Смъкна страничното стъкло и извика към кандидат-спасителите, които вече приближаваха:

— Съжалявам! Всичко е наред! Просто съм пийнал малко повече!

Малката групичка загрижени минувачи бързо се разпръсна, някои направиха изразителни жестове, други се върнаха при компанията или спътниците си. Борн си пое дълбоко дъх и се опита да овладее неконтролируемото треперене, обхванало цялото му тяло. Включи на първа скорост и потегли. Опита се да нарисува в главата си улиците на Цюрих, да ги извади от паметта, която отказваше да му служи.

Имаше бегла представа къде е — къде е бил — и което бе по-важното, беше му ясно къде се намира Гисан Ке спрямо река Лимат.

Gehen! Schnell! Guisan Quai!

Мари Сен-Жак трябваше да бъде убита на Гисан Ке, а тялото й да бъде хвърлено в реката. Имаше само едно място, където Гисан Ке и река Лимат се пресичаха — устието на Цюрихското езеро, в началото на западния бряг. Някъде на някой пуст паркинг или безлюден парк с излаз на реката нисък набит мъж щеше да изпълни заповед за екзекуция, издадена от един мъртвец. Може би пистолетът му вече бе гръмнал или ножът бе вече намерил мишената си. Нямаше начин да разбере, но Джейсън знаеше, че трябва да го направи. Който и какъвто и да беше, не можеше просто да си отиде и да не се обърне назад.

Професионалистът в него обаче му нареди да свърне в първата тъмна пресечка, която види. В колата имаше двама мъртъвци — те представляваха риск и пречка, които той не можеше да допусне. Скъпоценните секунди, загубени за изхвърлянето им от колата, биха могли да предотвратят опасността полицай от пътната полиция да надникне през прозорците и да види смъртта.

Размишлява само трийсет и две секунди; беше успял да измъкне бившите си кандидат-екзекутори за по-малко от минута. Погледна ги, докато обикаляше с куцане покрай калника към вратата. Постави ги до мръсна стена, сгърчени един до друг в мрака.

Качи се зад волана и излезе от улицата на заден ход.

Gehen! Schnell! Guisan Quai!

9.

Стигна до кръстовище, светофарът светеше червено. Светлини. Отляво, през няколко сгради на изток, видя светлини, подредени в арката на нощното небе. Мост! Реката Лимат! Светофарът превключи на зелено и той зави наляво.

Беше с гръб към Банхофщрасе; началото на Женерал Гисан Ке се намираше само на няколко минути път оттук. Широкият булевард завиваше край брега на реката. Тук реката се вливаше в езерото. Малко след това от лявата му страна се очерта силуетът на парк, който през лятото явно беше любимо място на пешеходците, но сега тъмнееше пуст и изоставен и от туристите, и от обитателите на града. Джейсън мина покрай един вход за превозни средства, обаче беше препречен от тежка верига, закрепена на два каменни стълба и прехвърлена през белия паваж. После стигна до втори; и там имаше верига, забраняваща преминаването. Но тя не беше същата, в нея имаше нещо различно, нещо странно. Спря колата и погледна отблизо, като се пресегна на седалката за фенерчето на кандидат-убиеца си. Включи го и насочи лъча към тежката верига. Какво беше това? Кое беше различното?

Не веригата, а под нея. Върху грижливо почистения паваж. Там, в контраст с белотата на камъка наоколо, личаха следи от гуми. Може би нямаше да ги забележи през лятото, но сега следите бяха съвсем ясни. Сякаш мръсотията на Щепдекщрасе беше дошла тук.

Борн загаси фенерчето и го остави на седалката. Болката в ранената лява ръка внезапно се разля по рамото и подмишницата. Трябваше да я изхвърли от съзнанието си и да спре, доколкото е възможно, кръвотечението. Ризата му беше раздрана; той бръкна под сакото си и я доразкъса. Измъкна парче плат, уви го около лявата си ръка и го завърза с пръсти и зъби. Беше готов както винаги.

Взе другия пистолет и провери пълнителя: пълен. Изчака две коли да отминат, изгаси фаровете, направи обратен завой и паркира близо до веригата. Излезе, провери инстинктивно крака си върху тротоара и внимателно закуцука към по-близкия стълб. Извади желязната халка от куката. Пусна възможно най-безшумно веригата на земята и се върна в колата.

Включи скоростите, натисна бавно педала на газта, а сетне го отпусна. Приближаваше се към много широк и неосветен паркинг, който изглеждаше още по-тъмен, защото белият паваж свършваше и започваше асфалтираното широко поле. На стотина метра в далечината се очертаваше правата тъмна стена на вълнолома, укротяващ водите на Лимат, преди да се влеят в Цюрихското езеро. По-нататък се виждаха светлините на лодките, чиито мотори тихо боботеха. Над тях се издигаха неподвижните светлини на Стария град и завоалираните сияния на крайбрежните мостици. Очите на Джейсън обхванаха всичко, далечината му служеше за фон, формите, които търсеше, трябваше да са пред него.

Отдясно. Някакво тъмно очертание, по-тъмно от стената, черно петно върху по-малко черния фон — смътен и приглушен силует, който трудно се различаваше, но все пак беше там. На сто метра по-нататък, вече на деветдесет, на осемдесет и пет. Изгаси двигателя и спря. Остана неподвижен, взирайки се през отворения прозорец — опитваше се да види всичко по-ясно. Заслуша се във вятъра откъм водата; той заглушаваше всеки звук от кола.

Звук. Вик. Нисък и гърлен… пълен с ужас. Последва силен удар, след това още един, и още един. Дочу се писък, който заглъхна потушен, отеквайки приглушено в тишината.

Борн излезе тихо от колата с пистолета в дясната ръка и фенера в несигурните и окървавени пръсти на лявата. Тръгна към тъмната неясна фигура. Докато накуцваше и пристъпваше внимателно в тъмнината, я изучаваше.

Първото, което видя, бе същото като в последните мигове, когато малката черна кола изчезваше в сенките на Щепдекщрасе — блестящият метал на извитата хромирана броня, блеснала сега пред него в мрака.

Четири удара в бърза последователност, плът, удряща се в плът педантично до маниакалност, и приглушени писъци, изпълнени с ужас. Писъците стихнаха, дочу се учестено дишане и шум от борба. Вътре в колата!

Джейсън се промъкна възможно най-тихо, като мина отстрани край калника към задния десен прозорец. Изправи се бавно, после внезапно изкрещя, използвайки гласа си като шоково оръжие, и включи мощния фенер:

— Ако мръднеш, си мъртъв!

Сцената вътре го изпълни с отвращение и ярост. Дрехите на Мари Сен-Жак бяха разкъсани и разхвърляни из колата. В полуголото й тяло се бяха впили като клещи ръце, които мачкаха гърдите й и й разтваряха краката. Пенисът на екзекутора се подаваше от разкопчания му панталон. Той принуждаваше жертвата си да изтърпи последната мерзост, преди да я отпрати към смъртта.

— Излез навън, мръсно копеле!

Разхвърчаха се малки парчета стъкло. Мъжът, насилващ Мари Сен-Жак, разбра очевидното. Борн не можеше да стреля, защото се страхуваше да не убие жената. Убиецът бе разбил с пета стъклото на малката кола. Стъклата се пръснаха наоколо и към лицето на Борн полетяха остри отломки. Той затвори очите си и отстъпи, за да избегне стъкления поток.

Вратата се отвори с трясък. Експлозията бе съпроводена от ослепителна светлинна вълна. Борн почувства, че по дясната му страна се разлива гореща и остра болка. Платът на сакото му бе отнесен от куршум, а остатъците от ризата — подгизнали от кръв. Той натисна спусъка, без да вижда ясно търкалящата се по земята фигура. Стреля отново и куршумът взриви част от асфалта. Екзекуторът се бе претърколил и изчезнал от погледа му… невидим в по-черния мрак.

Джейсън знаеше, че не бива да остава на мястото си. В противен случай подписваше присъдата си. Хукна, влачейки крака към прикритието на отворената врата.

— Стой вътре! — изкрещя на Мари Сен-Жак. Жената се беше раздвижила в паника. — По дяволите! Не мърдай отвътре!

Изстрел. Куршумът заседна във вратата. Над стената се очерта силует на бягаща фигура. Борн стреля два пъти и чу с облекчение изохкване в далечината. Беше ранил мъжа, но не го беше убил. Но сега той щеше да действа по-зле, отколкото преди минута.

Светлини. Смътни светлини… квадратни, в рамка! Какво беше това? Погледна вляво и видя нещо, което не бе забелязал преди. Малка тухлена постройка до вълнолома, нечий дом. Вътре бяха запалили лампите. Къщата на пазача. Някой там беше чул изстрелите.

— Was ist? Wer dort?37

Виковете идваха откъм фигурата на един мъж — прегърбен старец — застанал в осветената рамка на вратата. Лъч от фенер разсече мрака. Борн го проследи с поглед, надявайки се че ще попадне върху екзекутора.

Така и стана. Онзи се беше прилепил до стената. Борн се изправи и стреля. При звука от изстрела, лъчът се насочи към него. Сега той беше мишената. От мрака дойдоха два изстрела. Един куршум рикошира в металната рамка на прозореца. Стомана прониза врата му. Бликна кръв.

Приближаващи стъпки. Екзекуторът тичаше към източника на светлина.

— Nein!

Беше го стигнал. Фигурата на вратата бе повалена от ръка, изпълняваща функциите на нашийник и клетка едновременно. Лъчът изгасна; Джейсън виждаше как в светлината на прозорците убиецът помъква нанякъде пазача, използвайки стареца като прикритие, и го отвлича в мрака.

Борн се взираше в тъмнината, докато вече не различаваше нищо и пистолетът му се отпусна безпомощно на багажника на колата. Беше му невъзможно да направи каквото и да е, тялото му бързо губеше сила.

Чу последен изстрел, последван от приглушен вик, и отново отдалечаващи се стъпки. Вместо обречената жена екзекуторът бе изпратил на онзи свят стареца, а сега тичешком се отдалечаваше към изхода.

Борн не можеше повече да тича. Болката го беше обездвижила напълно, зрението му беше замъглено, инстинктът за оцеляване — изтощен. Той се свлече на паважа. Вече нямаше нищо и нищо повече не го интересуваше..

Какъвто и да беше, все едно. Все едно.

Сен-Жак се измъкна от колата. Притискаше с една ръка дрехите си и пристъпваше като хипнотизирана. Тя се втренчи в Джейсън. В очите й се четяха едновременно и недоверие, и ужас, и объркване.

— Хайде, тръгвай — прошепна той с надежда, че тя ще го чуе. — Там отзад има една кола, ключовете са вътре. Махай се оттук. Онзи може да доведе и други. Нямам представа.

— Ти дойде за мен… — изрече тя, а гласът й отекна в тунела на озадачението.

— Махай се оттук! Качи се в колата и изчезвай колкото е възможно по-бързо, докторе. Ако някой се опита да те спре, блъсни го. Добери се до полицията… Истинската, униформената, глупачко. — Гърлото му беше толкова горещо, а стомахът толкова студен — огън и лед. Беше изпитал подобно нещо и преди. Едновременно. Къде?

— Ти спаси живота ми… — продължи тя със същия странно отекващ глас, а думите й се носеха във въздуха. — Ти дойде за мен. Ти се върна заради мен и спаси… живота ми…

— Не изкарвай нещата такива, каквито не са. — Ти си инцидент, случайност, докторе. Ти си просто рефлекс, инстинкт, породен от забравени спомени, връзки, стимулирани по електрически път от стреса. Ето, виждаш ли, знам думите. Не ме интересува повече. Боли ме — о, господи, боли ме.

— Беше свободен. Можеше да продължиш нататък, но не го направи. Върна се за мен.

Чу думите й през мъглата на болката. Погледна я и това, което видя, беше невероятно — толкова невероятно, колкото и болката. Коленичила до него, тя докосваше с пръсти лицето и главата му. Стига! Не докосвай главата ми! Остави ме!

— Защо го направи? — Беше нейният глас, не неговият.

Тя го питаше. Не разбираше ли? Не можеше да й отговори.

Какво правеше тя? Беше откъснала парче от дреха и го увиваше около врата му… а сега още едно, по-голямо, част от роклята й. Беше разхлабила колана му и подпъхваше гладкия и мек плат под горящата кожа на дясното му бедро.

— Не беше заради теб. — Намери думите и побърза да ги използва. Искаше да потъне в покоя на мрака — както беше желал преди, не помнеше кога. Щеше да го намери, ако тя го оставеше на мира. — Този човек… той ме видя. Той можеше да ме разпознае. Заради него. Търсех него. Махай се сега!

— Като него има още половин дузина — отговори тя, а в гласа й се появи друга нотка. — Не ти вярвам.

— Повярвай ми!

Сега тя стоеше над него. След това изчезна. Беше си отишла! Беше го оставила на мира! Покоят щеше да дойде; тъмните бушуващи води щяха да го погълнат и да измият болката. Той се облегна на колата и се остави теченията в съзнанието му да го понесат.

Някакъв шум наруши покоя му. От мотор на кола, силен и досаден. Вече не му беше все едно; беше се слял с покоя и волността на своето собствено море. Някой постави ръка върху неговата. След това друга, и започна бавно да го дърпа.

— Хайде — каза гласът. — Помогни ми!

— Остави ме да си ида! — Някой изкрещя командата. Той. Но не й се подчиниха. Той се изпълни с възмущение; командите са, за да се изпълняват! Но все пак невинаги. Нещо му го подсказваше. Отново имаше вятър, но не беше цюрихски. На някакво друго място, високо в нощното небе. Появи се сигнал, премигна лампичка и той се понесе нагоре, подхванат от нови и нови необуздани ветрове.

— Добре. Ти си добре — каза подлудяващият глас, който не искаше да обърне внимание на заповедите му. — Вдигни си крака. Вдигни го!… Много добре. Браво. А сега — в колата. Облегни се, по-леко. Така.

Той падаше… падаше в катраненочерното небе. След това падането спря. Всичко спря. Съществуваше само неподвижност. Можеше да чуе собственото си дишане. И стъпки, чуваше стъпки… и шум на затваряща се врата, последван от досаден, бръмчащ звук зад него, пред него… някъде.

Движение, завъртане. Балансът му изчезна и той отново започна да пада, за да спре след това пак. До тялото му имаше друго тяло, някаква ръка го държеше и притискаше надолу. Почувства по лицето си хлад; и вече нищо. Отново се носеше, сега теченията бяха по-нежни, мракът — пълен.

Дочу над себе си гласове. В далечината, но не много надалеч. Образите идваха бавно на фокус, осветени слабо от настолна лампа. Намираше се в доста голяма стая, в легло, широко легло, покрит с одеала. В другия край на стаята стояха двама души, мъж в палто и жена… облечена в тъмночервена пола и бяла блуза. Тъмночервена, като косата…

Сен-Жак? Това беше тя. Стоеше до вратата и разговаряше с мъж, който държеше в лявата си ръка кожена чанта. Говореха на френски.

— Най-вече да си почива — казваше мъжът. — Ако не се свържете с мен, всеки друг би могъл да свали превръзките. Препоръчвам ви това да стане след седмица.

— Благодаря ви, докторе.

— Аз ви благодаря. Бяхте много щедра. Сега ще тръгвам. Може да се видим пак, може и да не се видим.

Лекарят отвори вратата и излезе. След това жената тръгна към вратата и я заключи. Обърна се и видя, че Борн я гледа. Приближи се до леглото бавно и предпазливо.

— Чуваш ли ме? — попита го.

Той кимна.

— Ти си ранен — обясни му. — Доста сериозно, но ако лежиш спокойно, няма да се наложи да те вкарат в болница. Това беше лекар… явно. Платих му с парите, които намерих в дрехите ти. Малко повече от обичайното, но ми казаха, че той заслужава доверие. Беше твоя идея все пак. Докато карах насам, непрекъснато повтаряше, че трябва да намериш лекар, на когото можеш да платиш, за да си държи устата затворена. Оказа се прав. Не беше трудно.

— Къде сме? — чу гласа си; беше слаб, но все пак го чу.

— В едно село, което се нарича Ленцбург, на двайсет и пет километра от Цюрих. Докторът е от Волен. Това е близкият град. Ще дойде да те види след една седмица, ако си още тук.

— Как?… — опита да се надигне, но нямаше сила. Тя го докосна по рамото; беше заповед да легне отново.

— Ще ти кажа какво се случи и може би това ще отговори на въпросите ти. Поне така се надявам, защото в противен случай не мисля, че аз ще мога. — Бе неподвижна, гледаше надолу към него, а гласът й беше спокоен. — Едно животно ме изнасилваше — след което имаше заповед да ме убие. Нямаше начин да оживея — Там, на Щепдекщрасе, ти се опита да ги спреш и когато не успя, ми каза да викам, да продължавам да пищя. Беше всичко, което можа да направиш, и когато ми крещеше, рискуваше да бъдеш самият ти убит на място. По-късно си се измъкнал някак — не знам как, но знам, че междувременно те бяха ранили доста зле — и дойде да ме намериш.

— Него — прекъсна я Джейсън. — Търсех него.

— Това вече ми го каза и аз пак ще ти отговоря както и преди. Не ти вярвам. Не защото мисля, че си долен лъжец, а защото фактите не го потвърждават. Аз работя със статистически данни, мистър Уошбърн или мистър Борн, или както ти е името. Уважавам видимите данни и забелязвам неточностите; така съм свикнала. Двама мъже влязоха в онази сграда, за да те намерят, и аз те чух да казваш, че и двамата са живи. Те също могат да те разпознаят. Ами собственикът на „Драй Алпенхойзер“? Също, нали? Това са факти и ти ги знаеш толкова добре, колкото и аз… Не, ти се върна заради мен. Върна се и спаси живота ми.

— Продължавай — каза той, а гласът му набра сили. — Какво се случи?

— Взех решение. Това беше най-трудното, което съм вземала през живота си. Струва ми се, че човек е в състояние да вземе такова решение само ако животът му е висял на косъм от насилствена смърт и някой го е спасил. Реших да ти помогна. За известно време — за няколко часа може би — но трябваше да ти помогна да се измъкнеш.

— Защо не отиде в полицията?

— Едва не го направих и не съм сигурна дали мога да ти обясня защо не го направих. Може би заради изнасилването, не знам. Откровена съм с теб. Винаги са ми казвали, че това е най-ужасното нещо, което може да се случи на една жена. Сега го вярвам напълно… Освен това чух гнева — отвращението — в твоя собствен глас, когато му изкрещя. Няма да забравя този момент до края на живота си, колкото и да ми се иска да го направя.

— Полицията? — повтори той.

— Онзи човек от „Драй Алпенхойзер“ каза, че полицията те търси. Че в Цюрих има телефонен номер специално за това. — Тя млъкна. — Не можех да те издам на полицията. Не и тогава. Не и след това, което направи.

— Въпреки че знаеш какъв съм?

— Известно ми е само това, което чух. И то ни най-малко не се връзва с ранения, който се върна за мен и предложи живота си в замяна на моя.

— Не звучи много умно.

— Това е единственото, което съм, мистър Борн — предполагам, че е Борн; така те нарече той. Много умна.

— Аз те ударих. Заплаших да те убия.

— Ако бях на твое място и някой се опитваше да ме убие, вероятно щях да направя същото — ако имах възможност.

— И ти ме изведе от Цюрих?

— Не веднага. Трябваше ми половин час или почти толкова, за да се успокоя и да стигна до решение. Аз съм методична.

— Да, започвам да го забелязвам.

— Не приличах на нищо, бях пълна развалина; трябваха ми дрехи, четки за коса, грим, никъде не можех да тръгна в такъв вид. Намерих някаква телефонна кабина надолу покрай реката и тъй като нямаше жива душа, излязох от колата и позвъних в хотела.

— На французина? На белгиеца? — прекъсна я Джейсън.

— Не, те бяха на лекцията на Бертинели и ако са ме познали там на сцената заедно с теб, предполагам, са дали името ми на полицията. Обадих се на една жена от нашата делегация. Тя презира Бертинели и си беше в стаята. Работихме няколко години и сме приятелки. Казах й, че ако е чула нещо по мой адрес, да не му обръща внимание, защото съм съвсем добре. Ако все пак някой попита за мен, тя трябва да каже, че съм излязла с приятел за вечерята — за цялата нощ, в случай, че я притиснат. И че съм излязла рано от лекцията на Бертинели.

— Методично — отбеляза Борн.

— Да. — Мари си позволи лека усмивка. — Помолих я да отиде в стаята ми — намира се през две врати от нейната и нощната камериерка знае, че сме приятелки. Ако там няма никой, да сложи малко дрехи и грим в куфара ми и да се върне в стаята си. Казах й, че ще й се обадя след пет минути.

— И тя просто прие думите ти?

— Казах ти, че сме приятелки. Тя разбра, че съм добре. Е, бях малко развълнувана, но важното бе, че съм добре. И че я моля да ми направи тази услуга. — Мари отново млъкна. — Вероятно мислеше, че не й казвам истината.

— Продължавай.

— Обадих й се пак — тя беше взела нещата ми.

— Което означава, че онези двамата не са дали името ти на полицията. Щяха да наблюдават стаята ти или да я запечатат.

— Не знам дали са го направили, или не. Но и така да е, сигурно са разпитвали приятелката ми доста преди това. Тя щеше да им каже онова, което я помолих.

— Била е в „Карийон“, а ти долу при реката. Как си взе нещата?

— Много просто. По заобиколен начин, но много прост. Приятелката ми поговорила с нощната камериерка и й казала, че отбягвам среща с някакъв мъж в хотела и че съм с друг извън хотела. Обяснила й, че ми трябват разни неща за през нощта, и я попитала сеща ли се за някакъв начин да ми ги предаде. В една кола долу при реката. Донесе ми ги един келнер, който не беше на смяна.

— Не се ли изненада от външния ти вид?

— Нямаше възможност да види кой знае колко. Отворих багажника и му казах през прозореца да остави нещата отзад. На резервната гума имаше десет франка.

— Вие не сте методична. Вие сте забележителна.

— И методична ми стига.

— Как намерихте доктора?

— Направо тук. Le Conciérge, или както наричат портиера в Швейцария. Спомни си, че те превързах толкова добре, колкото ми беше възможно, и спрях кръвта, доколкото можах. Както повечето хора, имам някаква представа за първа помощ. Което ще рече, че трябваше да съблека дрехите ти. Намерих парите и ми стана ясно какво си имал предвид, като казваше, че трябва да намеря лекар, на когото можеш да платиш. У теб имаше хиляди и хиляди долари. Имам понятие от обменните курсове.

— Това е само началото.

— Какво?

— Няма значение. — Отново се опита да се надигне. Беше невероятно трудно. — Не се ли страхуваш от мен? От това, което си направила?

— Разбира се, че се страхувам. Но знам какво направи ти за мен.

— Прекалено много се доверяваш. Аз не бих го направил при подобни обстоятелства.

— Може би не преценяваш добре обстоятелствата. Ти все още си много слаб, а пистолетът ти е у мен. Още повече, нямаш никакви дрехи.

— Никакви?

— Даже и шорти. Изхвърлих всичко. Не ти ли се струва, че ще изглеждаш доста глуповато, ако тичаш по улиците с едно пластмасово портмоне-колан?

Борн се засмя въпреки болката, защото си спомни за Ла Сиота и маркиз Дьо Шамбо.

— Методично — изрече той.

— Много.

— Какво става сега?

— Записах името на лекаря и платих наема за стаята за една седмица. Le Conciérge ще ти носи храна от днес на обяд нататък. Аз ще остана тук до сутринта. Вече е почти шест часът. Скоро ще съмне. Ще се върна в хотела за останалите си вещи и самолетните билети и ще направя всичко възможно да не споменавам нищо за теб.

— Ами ако ти се наложи? Може да са те разпознали?

— Ще отричам. Беше тъмно. Цялата зала приличаше на лудница.

— Е, сега вече не си методична. Поне не толкова, колкото ще е цюрихската полиция. Имам по-добра идея. Обади се на приятелката си и й кажи да опакова нещата ти и да плати сметката. Вземи от мен колкото пари са ти необходими и хващай първия самолет за Канада. По-лесно е да отричаш от голямо разстояние.

Тя го погледна, без да продума нищо, и след това кимна.

— Това е много изкушаващо.

— Много е логично.

Тя продължи известно време да се взира в него, вътрешното й напрежение растеше — издаваха го очите й. Обърна се и отиде до прозореца, вгледана в първите лъчи на изгряващото слънце. Той я наблюдаваше. Усещаше, че е напрегната, знаеше на какво се дължи това, виждаше лицето й в бледите оранжеви отблясъци на зората. Нищо не можеше да направи, тя беше направила онова, което считаше за необходимо, защото страхът и ужасът я бяха напуснали. Под влиянието на ужасното разложение, което никой човек не бе способен да проумее. Под влиянието на смъртта. И извършвайки това, тя бе нарушила всички правила. Сен-Жак извърна глава към него. Очите й горяха.

— Кой си ти?

— Нали чу какво казаха.

— Знам това, което видях! Това, което чувствам!

— Не се опитвай да оправдаеш стореното от теб. Просто си го извършила, и толкоз. Нека така да е.

Нека така да е. О, господи, защо не позволи да съм си аз. Сега щях да съм в покой. Но ти върна част от живота ми и се налага да се боря отново, отново да се сблъсквам с всичко това.

Внезапно тя се оказа до леглото, пистолетът беше в ръката й. Насочи го към него, гласът й затрепера.

— Тогава да приключа с всичко? Може би трябва да се обадя в полицията и да им кажа да дойдат да те вземат?

— Преди няколко часа щях да ти кажа да го направиш. Сега не мога да се накарам да го направя.

— Тогава кой си?

— Казват, че името ми е Борн. Джейсън Чарлс Борн.

— Какво значи „казват“?

Той се загледа в пистолета, в тъмния зев на дулото. Не оставаше нищо друго, освен истината, такава, каквато я знаеше.

— Какво значи? — повтори. — Вие знаете почти толкова, колкото и аз, докторе.

— Какво?

— Точно каквото чу. Може би това ще те накара да се чувстваш по-добре. Или по-зле, не знам. Но може и да е така, защото не знам какво още да ти кажа.

Тя отпусна пистолета.

— Да ми кажеш какво?

— Животът ми започна преди пет месеца на малък остров — Ил дю Пор Ноар — в Средиземно море…

Слънцето се бе изкачило до средата на короните на околните дървета. Лъчите му се процеждаха между разлюлените от вятъра клони и струяха през прозореца, обагряйки стените в причудливи светлинни форми. Борн се отпусна изтощен на възглавницата. Беше свършил; нямаше какво повече да каже.

Мари седеше в едно кожено кресло в другия край на стаята с кръстосани крака. Цигарите и пистолетът лежаха на масата от лявата й страна. Тя почти не беше помръднала, погледът й през цялото време беше прикован в лицето му. Очите й не се отместваха дори когато пушеше, не изпускаха неговите. Беше се превърнала в машина за анализ и обработка на данни и пресяване на факти, така както дърветата прецеждаха светлината.

— Непрекъснато го казваше — каза меко тя и изрече отчетливо: — „Не знам“… „Ще ми се да знам“. Взираше се в нещо и аз се изплаших и те попитах какво е, какво се каниш да правиш. И ти отново повтори: „Бих желал да знам“. Боже мой, какво си преживял… Какво преживяваш!

— След всичко, което ти причиних, как можеш да мислиш какво ми се е случило?

— Това са две отделни линии на развитие на събитията — отвърна тя замислено с отсъстващ поглед.

— Отделни?…

— Свързани по характер, но с независимо развитие; това са икономически безсмислици… И тогава на Льовенщрасе, точно преди да се качим в апартамента на Шернак, аз те умолявах да не ме принуждаваш да идвам с теб. Бях убедена, че ако чуя нещо повече, ще ме убиеш. Точно тогава каза най-странното нещо: „Това, което чу, не ми говори повече, отколкото на теб. Даже по-малко…“ Мислех, че не си в ред.

— Засегнат съм от своеобразна лудост. Нормалните хора помнят. Аз не.

— Защо не ми каза, че Шернак се е опитал да те убие?

— Нямаше време, а и не мислех, че има значение.

— В момента нямаше за теб. Но за мен, да.

— Защо?

— Защото все ми се струваше, че няма да стреляш по човек, който не се е опитал пръв да те убие.

— Но той се опита и ме рани.

— Не знаех в каква последователност е станало всичко; ти не ми каза.

— Не те разбирам.

Мари запали цигара.

— Трудно ми е да обясня, но през цялото време, докато ме държеше като заложница, даже когато ме удари и ме принуждаваше да вървя с теб, и притискаше пистолета до стомаха ми, и го насочваше към главата ми — един господ знае, беше ме страх — но ми се струваше, че съм видяла нещо в очите ти… Наречи го неохота. Тази дума ми изглежда най-подходяща.

— Става. Какво имаш предвид?

— Не съм уверена. Може би има връзка с друго, което ми каза в сепарето на „Драй Алпенхойзер“. Онзи дебелият се приближаваше и ти ми нареди да се обърна към стената и да закрия лицето си с ръка. „За твое собствено добро“, така, нали? „Няма смисъл да може да те идентифицира“.

— Нямаше.

— „За твое собствено добро“. Това не е мотивация на патологичен убиец. Струва ми се, че се хванах точно за това — може би за да опазя разсъдъка си — това, и погледа в очите ти.

— Все още не схващам идеята ти.

— Онзи с очилата с позлатените рамки, който ми се представи за полицай, каза, че ти си брутален убиец, който трябва да бъде задържан, преди да е извършил ново убийство. Ако не беше случилото се с Шернак, нямаше да му повярвам. От друга страна — полицаите не постъпват по такъв начин; те не използват оръжие в тъмни места, претъпкани с хора. А ти беше човек, който се бореше за живота си — бориш се за живота си — но не си убиец.

Борн вдигна ръка.

— Извинявай, но ми прилича на преценка, основана на съмнителна благодарност. Казваш, че уважаваш фактите — погледни ги тогава. Повтарям: чу какво казах — абстрахирай се от това, което мислиш, че си видяла, и което изпитваш — ти чу думите. Накратко — предавани са ми пликове, пълни с пари, за да изпълня определени ангажименти. бих казал, че тези ангажименти са съвсем ясни и аз съм приел. Имам шифрована банкова сметка в Гемайншафтбанк, съдържаща повече от четири милиона долара. Откъде е? Откъде човек като мен — с уменията, които притежавам — има толкова много пари? — Джейсън се загледа в тавана. Болката се връщаше отново, чувството на безнадеждност също. — Такива са фактите, доктор Сен-Жак. Време е да си тръгвате.

Мари се надигна от стола и смачка цигарата си. След това взе пистолета и пристъпи към леглото.

— Много държиш да се самообвиняваш, нали?

— Излагам факти.

— Тогава, ако това, което казваш, е истина, аз също имам ангажименти, нали? Като член на обществото, спазващ законите, трябва да се обадя на полицията в Цюрих и да им кажа къде си. — Тя повдигна пистолета.

Борн погледна към нея.

— Мислех…

— Защо не? — прекъсна го тя. — Ти си един обречен човек, който иска да приключи с всичко това, нали? Лежиш тук и изказваш съждения, неподлежащи на обжалване и, извинявай много, се самосъжаляваш доста и очакваш да предизвикаш моята… каква беше, съмнителна благодарност. Хубаво, мисля, че трябва да разбереш едно. Аз не съм глупачка; ако дори за минута си бях помислила, че си това, което те изкарват, нямаше да съм тук, а ти — също. Факти, които не могат да бъдат документирани, не са изобщо факти. Ти нямаш факти, имаш само заключения, твои собствени заключения, основани на твърдения, направени от хора, за които знаеш, че са пълни боклуци.

— И една необяснима банкова сметка с повече от четири милиона долара в нея. Не го забравяй.

— Как бих могла? Минавам за финансов вундеркинд. Възможно е тази банкова сметка да не може да се обясни по начин, който да ти хареса, но към нея има прикрепена клауза за ограничен достъп, даваща доста голяма легитимност. Тя може да бъде проверена — и вероятно в нея да влезе всеки упълномощен директор на корпорация, наречена по един или друг начин „Седемдесет и едно“. Така че, едва ли е вид издръжка на наемен убиец.

— Корпорацията може и да има име, но не е регистрирана.

— В телефонен указател? Ти си наивен… Но нека да се върнем на въпроса за теб. Сега, веднага. Наистина ли трябва да се обадя на полицията?

— Знаеш отговора ми. Не мога да те спра, но не бих искал.

Мари отпусна пистолета.

— И няма да го направя. По същата причина, поради която не искаш и ти. Вярвам на казаното за теб не повече от теб самия.

— Тогава на какво вярваш?

— Казах ти. Не съм сигурна. Всичко, което наистина знам, е че преди седем часа едно животно беше легнало върху мен, устата му ме лигавеше навсякъде и ръцете му се бяха впили в мен… и знаех, че ще умра. И тогава един човек се върна заради мен — човек, който можеше да продължи да бяга — но се върна заради мен и предложи да умре вместо мен. Мисля, че вярвам в него.

— Ами ако грешиш?

— Значи съм направила ужасна грешка.

— Благодаря ти. Къде са парите?

— На бюрото. В калъфа с паспорта ти и в портфейла. Там е бележката с името на лекаря и квитанцията за стаята.

— Би ли ми подала паспорта, ако обичаш. Там е швейцарската валута.

— Знам. — Мари му го подаде. — Дадох триста франка на домакина за стаята и двеста за името на лекаря. Услугите на лекаря излязоха четиристотин и петдесет, към което добавих още сто и петдесет за съдействието. Платила съм всичко хиляда и сто франка.

— Не е необходимо да ми даваш отчет — каза той.

— Трябва да знаеш. Какво се каниш да правиш?

— Да ти дам пари, за да се прибереш в Канада.

— Имам предвид след това.

— Зависи как се чувствам. Сигурно ще дам пари на домакина да ми купи някакви дрехи. И ще го поразпитам. Ще се оправя. — Борн извади няколко едри банкноти и й ги подаде.

— Но това са над петнайсет хиляди франка.

— Създадох ти доста неприятности.

Мари Сен-Жак погледна към парите и след това към пистолета в лявата си ръка.

— Не ти искам парите. — Заяви и остави оръжието на масичката до леглото.

— Какво значи това?

Тя се обърна и отиде при креслото. После, докато сядаше, се обърна отново, за да го погледне.

— Мисля, че искам да ти помогна.

— Почакай малко…

— Моля те — прекъсна го. — Моля те, не ми задавай никакви въпроси. Замълчи за малко.