Самоличността на Борн

10.

Никой от двамата не знаеше кога се е случило и изобщо дали наистина се е случило. И ако все пак се беше случило, до каква степен всеки от тях би го съхранил или задълбочил. Не съществуваше драма в истинския смисъл на думата, нито конфликти или бариери, които трябваше да преодоляват. Всичко, от което имаха нужда, беше да общуват, с думи и погледи, и с нещо също толкова жизненоважно — честият акомпанимент на тих смях.

Всекидневният им живот в стаята на селската странноприемница беше толкова клиничен, колкото би бил и в болнична стая при същите обстоятелства. През деня Мари се занимаваше с проблеми на ежедневието от рода на облекло, храна, географски карти и вестници. Беше закарала и оставила откраднатата кола на петдесет километра южно от град Райнах и се беше прибрала в Ленцбург с такси. Когато тя излизаше, Борн се отдаваше на отдих и движение. Някъде в забравеното си минало бе разбрал, че възстановяването му зависи и от двете, и си наложи строга дисциплина; беше му се случвало и преди… преди Пор Ноар.

Когато бяха заедно, разговаряха, отпърво неловко, с подмятания на непознати, събрани заедно по неволя, оцелели в шоковите вълни на един катаклизъм. Макар в началото да бе трудно, и това им се удаде едва когато и двамата проумяха колко необичайна е ситуацията, в която бяха: нямаше за какво да говорят, освен за случилото се. Ако случайно изникнеше друга тема за разговор, това ставаше в момента, когато темата за премеждието временно се изчерпваше. Затишието в такива моменти пораждаше други думи и размисли.

Точно в такива моменти Джейсън научи някои важни факти за жената, която беше спасила живота му. Той мотивираше желанието си да ги разбере с протест, че тя знае за него почти толкова, колкото и той самият, а не знае нищо за нея. Откъде се бе появила тя? Защо една привлекателна жена с тъмночервена коса и прекрасна кожа с тен, явно придобит в някоя ферма, се представяше за доктор по икономика.

— Защото й се повръщаше от тази ферма — отговори Мари.

— Без шеги. Наистина ли става дума за ферма?

— Е, добре, „малко ранчо“ подхожда повече. Малко в сравнение с онези с кралските размери в Албърта. По времето на баща ми, когато френски канадец е отивал на Запад да купува земя, е имало неписани ограничения. Не се сравнявай по размер с онези над теб! Татко често споменаваше, че ако е използвал името Сент Джеймс вместо Сен-Жак, е щял да бъде далеч по-богат.

— Фермер ли беше?

Мари се беше засмяла.

— Не, счетоводител, който стана фермер под влиянието на бомбардировачите „Викърс“ през войната. Беше пилот в Канадските кралски военновъздушни сили. Предполагам, че при вида на цялото това небе, счетоводната кантора е изглеждала малко тъпа.

— За това са нужни доста нерви.

— Повече, отколкото предполагаш. Преди да купи ранчото, продаваше добитък, който не беше негов, при това на земя, която не притежаваше. Хората казваха, че е французин до мозъка на костите си.

— Струва ми се, че бих го харесал.

— Сигурно.

Беше живяла в Калгари с родителите и двамата си братя, докато навършила единайсет години, а сетне заминала да учи в университета Макджил в Монреал, за да започне живот, който никога не си била поставяла за цел. Не особено старателна ученичка, която предпочитала да препуска на коня си из поляната пред подредената скука в началното училище в Албърта, тя открила удоволствието да използва мозъка си.

— Беше много просто — каза му веднъж. — Гледах на книгите като на врагове, но внезапно попаднах сред хора, които се занимаваха с тях и изпитваха удоволствие. Всичко бе разговори. Разговори по цял ден, разговори по цяла нощ — по класни стаи и семинари, в препълнени сепарета над безброй халби с бира; струва ми се, че тези непрекъснати разговори всъщност ме преобразиха. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Нямам спомени, но ми се струва, че те разбирам — каза Борн. — Липсват ми спомени от колеж, съученици или подобни приятели, но съм абсолютно уверен, че е имало нещо такова. — Той се усмихна. — Впечатлението от разговори над безброй бирени халби е незабравимо нещо.

Тя се усмихна в отговор.

— И аз правех доста голямо впечатление в онези дни. Едно едро момиче от Калгари с двама по-големи братя, с които да се състезава, изпива повече бира от половината момчета от университета в Монреал.

— Сигурно са се възхищавали от теб.

— Не, просто ми завиждаха.

Пред Мари Сен-Жак се открил нов свят; тя не се завърнала повече към стария си начин на живот. С изключение на времето през ваканциите, продължителните пътувания до Калгари ставали все по-редки и по-редки. Кръгът й от приятели в Монреал се разширил, летата й били заети с работа в и извън университета. Първо се увлякла по историята, след това разбрала, че по-голямата част от историята се формира от икономическите сили — за силата и властта трябва да се плаща — така че започнала да се занимава с теориите на икономиката. И била удовлетворена.

Останала в Макджил пет години и получила докторска степен и правителствена стипендия за Оксфорд.

— Беше забележителен ден, казвам ти. Мислех, че баща ми ще получи апоплектичен удар. Изостави безценния си добитък на грижите на двамата ми братя, за да долети на изток да ме разубеждава.

— Да те разубеждава? Защо? Нали е бил счетоводител, а ти си се готвела да защитиш докторат по икономика?

— Не прави тази грешка — възкликна Мари. — Счетоводителите и икономистите са врагове по природа. Едните виждат дърветата, а другите гората и възгледите им обикновено не съвпадат, което е съвсем нормално. Още повече баща ми не е просто канадец. Той е френски канадец. Смяташе ме, мисля, за предател спрямо Версай. Но се поуспокои малко, когато му казах, че условието да получа стипендията е да се съглася да работя за правителството минимум три години. Заяви, че мога „да служа по-добре на каузата отвътре“. Да живее Квебек, да живее Франция!

И двамата се разсмяха.

Тригодишната обвързаност с правителството в Отава била удължена по всички възможни начини: всеки път, когато се канела да напусне, я повишавали, давали й по-голям офис и по-голям персонал.

— Властта развращава, разбира се — усмихна се тя. — И никой не го знае по-добре от високопоставените бюрократи в банките и корпорациите, борещи се за препоръки. Но ми се струва, че Наполеон го е казал по-добре: „Дайте ми достатъчно медали и ще ви спечеля всяка война“. Така че останах. Работата ми ме изпълва с огромно удовлетворение. Все пак това е работа, в която съм много добра, а това има някакво значение.

Джейсън я наблюдаваше, докато говореше. Под овладените й маниери имаше нещо много детско и живо. Беше ентусиастка, но умееше да обуздава ентусиазма си, щом почувстваше, че той започва да бие на очи. Разбира се, че бе много добра в работата си; Джейсън подозираше, че тя никога не прави нищо, без да вложи най-доброто от себе си.

— Напълно съм убеден, че си — имам предвид, добра — но остава ли ти време за нещо друго?

— Какво друго?

— О, обикновените неща. Съпруг, семейство, къща с бяла метална ограда.

— Може и да дойдат някой ден, не ги изключвам.

— Не са ли вече?

— Не. Имала съм някои по-сериозни връзки, но без да се стига до годежен пръстен. Или пък сватбена халка.

— Кой е Питър?

Усмивката й помръкна.

— Бях забравила. Ти чете телеграмата.

— Съжалявам.

— Недей. Нали се разбрахме… Питър? Аз обожавам Питър. Живяхме заедно почти две години, но не потръгна.

— Очевидно той няма особени претенции.

— По-добре да няма! — Тя се разсмя отново. — Питър е директор на секцията и се надява на скорошно повишение в кабинета. Ако не се държи прилично, ще кажа на Министерството на финансите от какво не разбира и ще го върнат обратно като SX-две.

— Казва, че ще те посрещне на летището на двайсет и шести. По-добре му телеграфирай.

— Да, знам.

Заминаването й беше нещо, за което не бяха говорили. Избягваха тази тема, все едно се отнасяше за някаква далечна възможност. Нямаше връзка със случилото се, а с нещо предстоящо. Мари беше казала, че иска да му помогне. Той беше приел с мисълта, че тя се ръководи от съмнителна благодарност и че ще остане с него ден-два. И беше благодарен. Но всичко друго бе немислимо.

Поради което и не засягаха темата. Разменяха си думи и погледи, от време на време избухваше тих смях, помежду им се установяваше спокойствие. В редки моменти в отношенията им се появяваше топлина и двамата го осъзнаваха и се отдръпваха един от друг. Всичко друго беше немислимо.

Така непрекъснато се връщаха към необичайното, към ненормалното, към случилото се. Повече към него, отколкото към тях самите, защото то беше непостижимата за разума причина за съвместното им съжителство… съвместно съжителство в една стая в малка селска странноприемница в Швейцария. Абсурд. Той не беше част от подредения и обоснован свят на Мари Сен-Жак. И точно по тази причина провокираше подредения й аналитичен мозък. Необичайните неща трябваше да бъдат изследвани, разнищени и обяснени. Тя стана нетърпелива в настойчивостта си, настойчива колкото и Джефри Уошбърн, но без лекарското търпение. Защото тя нямаше време и го знаеше. Затова понякога стигаше до ръба на поносимото.

— Какво ти прави впечатление, когато четеш вестници?

— Бъркотията. Изглежда, че цари навсякъде.

— Не се занасяй. Кое ти се струва познато?

— Почти всичко, но не мога да кажа защо.

— Дай ми пример.

— Тази сутрин. Имаше някаква статия за американските военни бази в Гърция и последвалите дебати в Обединените нации; руснаците протестирали. Разбирам значението, борбата за власт в Средиземноморието и ексцесиите в Средния изток.

— Дай ми друг пример.

— Имаше статия за контактите на Източногерманското правителство с посолството на Бон във Варшава. Източен блок, Западен блок; отново разбирам.

— Виждаш връзката, нали? Значи имаш ориентация в политиката — геополитиката.

— Или просто съвсем нормални познания за текущите събития. Не мисля, че някога съм бил дипломат. Парите в Гемайншафт изключват всякаква правителствена служба.

— Съгласна съм, но все пак си ориентиран политически. А какво става с картите? Помоли ме да ти купя карти. Какво ти идва наум, като ги разглеждаш?

— В някои случаи имената предизвикват образи, точно както в Цюрих: сгради, хотели, улици… понякога лица. Но никога имена. Лицата нямат имена.

— Все пак си пътувал доста.

— Така ми се струва.

— Знаеш, че си.

— Добре, пътувал съм.

— Как?

— Какво имащ предвид под „как“?

— Това обикновено със самолет ли ставаше, или с кола — не такси, а такава, която ти караш?

— И двете, така ми се струва. Защо?

— Често самолетите означават по-дълги разстояния. Срещал ли си се с хора? Има ли лица по летища, хотели?

— Улици — думата се откъсна неволно от устните му.

— Улици? Защо улици?

— Не знам. Разни лица ме срещат по улиците… и в тихи места. Тъмни места.

— Ресторанти? Кафенета?

— Да. И стаи.

— Хотелски стаи?

— Да.

— Не в офиси? Работни помещения?

— Понякога. Но обикновено не.

— Добре. Срещат те хора. Лица. Мъже? Жени? Или и двете?

— Главно мъже. Понякога жени, но главно мъже.

— За какво говорят?

— Не знам.

— Опитай се да си спомниш.

— Не мога. Няма никакви гласове; няма никакви думи.

— Имаше ли разписания? Срещал си се с хора, което означава, че си имал ангажименти. Те са очаквали да се срещнат с теб и ти си очаквал да се срещнеш с тях. Кой определяше тези срещи? Някой е трябвало да го прави.

— Телеграми. Обаждания по телефона.

— От кого? Откъде?

— Не знам. Те трябваше да ме намерят.

— В хотелите?

— Най-често, струва ми се.

— Спомена, че служителят на рецепцията на „Карийон“ е казал, че си получавал послания.

— Тогава значи са идвали в хотела.

— Нещо като „Седемдесет и едно“?

— „Тредстоун“.

— Тредстоун. Твоята компания ли е?

— Това не означава нищо. Не можах да я намеря.

— Съсредоточи се!

— Правя го. Не беше регистрирана. Обадих се в Ню Йорк.

— И мислиш, че е съвсем необичайно. Не е така.

— Защо да не е?

— Може да е някакъв вътрешен отдел или нерегистрирана дъщерна компания — корпорация, създадена, за да извършва покупки за компанията-майка, чието име би вдигнало договорните цени. Това се прави непрекъснато.

— Кого се опитваш да убеждаваш?

— Теб. Напълно възможно е да си пътуващ посредник, защитаващ американските финансови интереси. Всичко навежда на тази мисъл; фондове като наличен капитал, които компанията има възможност да проверява, но не го е правила досега. Тези факти, както и добрата ти ориентация в политиката сочат, че може да си доверен финансов агент, и съвсем вероятно голям акционер или да имаш дял в компанията-родител.

— Съдиш ужасно прибързано.

— Не съм казала нищо, което да е в разрез с логиката.

— Имаш един-два пропуска.

— Къде?

— От сметката не е теглено. Само е внасяно. Не съм купувал, само съм продавал.

— Не можеш да си сигурен. Не помниш. Разплащанията могат да се извършват чрез краткосрочни депозити.

— Дори нямам понятие какво означава това.

— Един финансист, запознат с някои данъчни стратегии, има понятие. Какъв е другият пропуск?

— Разни хора не се опитват да убият някого само за това, че купува нещо на по-ниски цени. Може да се опитат да го разобличат, но не и да го убият.

— Може и да го направят, ако допусне огромна грешка. Или ако са объркали някого с друг. Опитвам се да ти обясня, че не можеш да си това, което не си! Без значение какво казва този или онзи.

— И си толкова сигурна?

— Да, напълно. Прекарах с теб три дни. Разговаряхме. Слушах те. Допусната е ужасна грешка… Или е някаква конспирация.

— И в какво се състои? Срещу какво?

— Точно това трябва да разбереш.

— Благодаря.

— Искам да те питам нещо. Какво ти идва наум, когато мислиш за пари?

Стига! Не го казвай! Не разбираш ли? Ти грешиш. Когато мисля за пари, мисля за убиване.

— Не знам — каза той. — Уморен съм. Искам да спя. Изпрати телеграмата си утре сутринта.

Минаваше полунощ в началото на четвъртия ден, но сънят не идваше. Борн се взираше в тавана от тъмно дърво, отразяващо светлината на настолната лампа в средата на стаята. Тя винаги светеше през цялата нощ. Мари просто я оставяше така и той не й искаше обяснение, нито тя му го даваше.

Сутринта тя щеше да си отиде и плановете му щяха да изкристализират. Щеше да остане още няколко дни в странноприемницата и да извика лекаря от Волен да свали превръзките му. След това — Париж! Там бяха парите, а и още нещо; знаеше го, чувстваше го. Окончателният отговор. Ще намериш пътя си.

Не си безпомощен. Ще намериш пътя си.

Какво щеше да намери? Човек на име Карлос? Кой беше Карлос и какво означаваше той за Джейсън Борн?

Чу шумолене на дрехи откъм кушетката до стената. Погледна натам, изненадан, че Мари още не спи. Нещо повече, тя го гледаше, по-точно взираше се в него.

— Знаеш ли, че не си прав? — изрече.

— За кое?

— За това, което си мислиш.

— Ти не знаеш за какво си мисля.

— Знам. Видях погледа ти. Виждаш разни неща, за които не си сигурен, че съществуват, и се страхуваш, че може да са верни.

— Верни са. Обясни ми Щепдекщрасе. Обясни ми онзи дебелия в „Драй Алпенхойзер“.

— Не мога, но ти също не можеш.

— Те съществуват — отговори той. — Аз ги видях и те съществуват.

— Трябва да разбереш защо. Не можеш да бъдеш това, което не си, Джейсън. Разбери защо.

— Париж — каза той.

— Да, Париж. — Мари се надигна от кушетката. Беше облечена в ефирна бледожълта, почти бяла нощница с перлени копчета на гърба. Тя прилепваше към тялото й, докато пристъпваше боса към леглото му. Застана пред него, отпусна очи и след това повдигна двете си ръце и започна да разкопчава нощницата си. Остави я да се свлече на земята и седна на леглото. Гърдите й бяха над него. Тя се наведе, посегна към лицето му и го обхвана нежно с ръце. Очите й не се откъсваха от неговите, както почти непрекъснато през изминалата седмица. — Благодаря ти за живота ми — прошепна.

— Благодаря ти за моя — отговори той, усещайки копнежа, който знаеше, че и тя изпитва. Питаше се дали нейният е съпроводен от болка, както беше при него. Той нямаше спомени за жена, може би защото не бе имал такава, и затова тя беше всичко, което си представяше; всичко и много… много повече. Тя отблъскваше мрака от него. Спираше болката.

Страхуваше се да й го каже. Сега тя му казваше, че всичко е наред, дори за малко, за час и нещо. Тя му даряваше памет в тази нощ и спомен от нея. И също искаше да се освободи от напрежението, породено от насилието. Можеха да се отпуснат и да забравят. Щастието им принадлежеше за час и нещо. Това беше всичко, което искаше, но господи, как се нуждаеше от нея.

Той посегна към гърдите й и я притегли към себе си, притискайки устните й към своите. Влагата на дъха й разпръсна съмненията.

Тя повдигна завивките и дойде при него.

Лежеше в прегръдките му, главата й беше на гърдите му, положена внимателно, за да не засегне раната на рамото. Изплъзна се нежно и се подпря на лакти. Той я погледна. Погледите им се срещнаха и двамата се усмихнаха. Тя повдигна ръка и притисна устните му с показалец, след което заговори меко.

— Трябва да ти кажа нещо и не искам да ме прекъсваш. Няма да изпращам телеграма на Питър. Не още.

— Чакай малко, само за секунда. — Той отмести ръката й от лицето си.

— Моля те, не ме прекъсвай. Казах „още не“. Това не означава, че няма да я изпратя изобщо, но не сега. Ще остана с теб. Идвам с теб в Париж.

— Ами ако не искам да го правиш? — насили се той да изрече думите.

Тя се наклони към него и прекара устните си по бузата му.

— Не става. Компютърът току-що го отхвърли.

— Нямаше да съм толкова самоуверен на твое място.

— Но не си. Видях как ме прегръщаше и се опитваше да ми кажеш толкова много неща, които не можеш. Неща, които мисля, че и двамата искахме да си кажем един на друг през последните дни. Не мога да си обясня какво стана. О, предполагам, че го има някъде в някои мъгляви психологически теории — двама доказано интелигентни хора, запратени заедно в ада и изпълзяващи оттам… заедно. Може би това наистина е всичко. Но сега в момента то е тук и аз не мога да избягам от него. Не мога да избягам от теб. Защото ти имаше нужда от мен и защото ми даде живота ми.

— Какво те кара да мислиш, че имам нужда от теб?

— Мога да направя за теб някои неща, които ти не би могъл сам. Само за това си мислих през последните два часа. — Тя пак се изправи и застана над него, прекрасна в голотата си. — Ти си замесен по някакъв начин с огромни парични суми, но доколкото разбрах, не правиш разлика между дебит и кредит. Може и да си я правил преди, но не и сега. И още нещо. Заемам важен пост в канадското правителство. Имам представа и достъп до всевъзможни сведения. И защита. Световните финанси са мръсна работа и Канада също е засегната. Затова дойдох в Цюрих. За да наблюдавам и докладвам за финансовите групировки, а не за да разисквам абстрактни теории.

— И фактът, че имаш информация и яснота по тези въпроси, може да ми помогне?

— Така мисля. Най-важното е закрилата на посолството. Но ти обещавам, че при първия признак на насилие ще изпратя телеграмата и ще се махна. Като изключим моите страхове, само ще ти тежа при такива обстоятелства.

— При първия признак — повтори Борн, изучавайки лицето й.

— И аз ще определя кога и къде се е появил.

— Какво искаш? Възможностите ми не са безкрайни. Няма да споря.

Той продължи да се взира в очите й, този момент продължи дълго, намагнетизиран от тишината. Накрая попита:

— Защо го правиш? Нали преди малко сама каза. Ние сме двама доказано интелигентни хора, преодолели заедно някакъв ад. Може би това е всичко, което сме. Струва ли си?

Тя остана неподвижна.

— Казах и нещо друго, ако си спомняш. Преди четири нощи един човек, който можеше да продължи да бяга, се върна заради мен и предложи да умре на мое място. Аз вярвам на този човек. Струва ми се, повече, отколкото той самият. Това наистина е всичко, което мога да предложа.

— Приемам го — каза той и вдигна ръце към нея. — Не би трябвало, но приемам. Тази вяра ми е отчайващо потребна.

— Можеш да спреш дотук — прошепна тя и отметна чаршафа. Тялото й се притисна към неговото. — Люби ме, аз също имам потребности.

Изминаха още три дни и три нощи, изпълнени с топлината на щастието им и с възторга на откритието. Живееха със скоростта на хора, които знаят, че промяната ще настъпи. И когато тя дойде, ще дойде бързо. Трябваше да поговорят за неща, които не можеха да отлагат повече.

Над масата се виеше спираловидно цигарен дим и се смесваше с парата на горещото кафе. Домакинът, жизнерадостен швейцарец, чиито очи поглъщаха повече, отколкото устните му изпускаха, бе излязъл преди няколко минути и им беше оставил местните и цюрихските вестници. Джейсън и Мари седяха един срещу друг; и двамата бяха прегледали новините.

— Има ли нещо в твоите? — попита Борн.

— Старецът, пазачът на Гисан Ке, е бил погребан онзи ден. Полицията все още няма нищо конкретно. Пише, че „разследването продължава“.

— Тук е по-подробно — каза Джейсън, като прелистваше внимателно своя вестник с бинтованата си лява ръка.

— Как е? — Мари погледна ръката му.

— По-добре. Пръстите ми са по-подвижни.

— Знам.

— Имаш мръсно подсъзнание. — Той сгъна вестника. — Ето го. Повтарят написаното вчера. Гилзите и следите от кръв се анализират. — Борн вдигна поглед. — Но са добавили още нещо. Останки от дрехи; не бяха го споменавали преди.

— Това проблем ли е?

— Не и за мен. Дрехите ми са от универсален магазин в Марсилия. А твоите? Има ли нещо специално в плата и в изработката?

— Караш ме да се притеснявам. Не. Всичките ми дрехи са шити от една жена в Отава.

— Значи е невъзможно да се попадне по следите им.

— Не виждам как. Коприната ми я донесе от Хонконг един от нашата секция.

— Купувала ли си нещо от магазините в хотела? Нещо, което е било на теб? Кърпичка, брошка, нещо от този сорт?

— Не. Не си падам много по пазаруването.

— Добре. И на приятелката ти не са й задавали въпроси при напускане на хотела?

— Не. На рецепцията не. Казах ти. Само онези двамата, с които ме видя в асансьора.

— От френската и белгийската делегация.

— Да. Всичко е минало нормално.

— Хайде да анализираме отново.

— Няма какво да анализираме. Пол — онзи от Брюксел — не е видял нищо. Бил е съборен от стола си на пода и е останал да лежи там. Клод — онзи, който се опита да ни спре, спомняш ли си? — отпърво помислил, че на сцената в светлината на прожектора съм аз, но бил ранен от тълпата, преди да успее да отиде в полицията, и го откарали в лечебницата.

— И когато вече е можел да каже нещо — прекъсна я Джейсън, продължавайки думите й, — вече не е бил сигурен.

— Да. Но аз мисля, че е наясно с основната цел на моето пребиваване на конференцията; дегизировката ми не е успяла да го измами. Това ще засили намерението му да не си пъха носа в тази работа.

Борн надигна кафето си.

— Хайде, кажи ми отново за това — каза той. — Ти си търсила нарушения на международните финансови споразумения?

— Е, по-скоро улики за такива. Никой няма да излезе и да каже, че има финансови интереси в страната си и ги защитава, така че, ако има желаещи, те могат да си платят, за да попаднат на канадския пазар на суровини или на друг. Но виждаш кои си пият заедно питиетата, кои вечерят заедно. А понякога става толкова глупаво, както един в Рим, на когото знам, че плаща Аньели — идва и направо те пита колко сериозно гледат в Отава на митническите закони.

— Все още не съм сигурен, че те разбирам.

— Ще разбереш. Твоята собствена страна е много небрежна в това отношение. Кой какво притежава? Колко от американските банки се контролират от парите на ОПЕК? Каква част от промишлеността е собственост на европейски и японски консорциуми? Колко стотици хиляди акра земя се владеят от капитал, изтекъл от Англия, Италия и Франция? Ние всички се безпокоим.

— Наистина ли?

Мари се засмя.

— Естествено. Нищо не прави човека такъв националист, както мисълта, че страната му е собственост на чужденци. Всеки се приспособява рано или късно, ако загуби война — това означава само, че врагът е бил по-силен — но ако загубиш икономиката си, значи врагът е по-умен. Периодът на окупация продължава по-дълго и белезите са по-трайни.

— Май доста си размишлявала върху тези неща?

За момент хумористичната нотка в погледа на Мари изчезна. Тя му отговори сериозно:

— Така е. Мисля, че са много важни.

— Научи ли нещо в Цюрих?

— Нищо, което да ме изненадва — каза тя. — Навсякъде се раздават пари. Синдикати се опитват да намерят вътрешни инвестиции, но бюрократичната машина вижда въпроса по друг начин.

— В онази телеграма от Питър пишеше, че докладите ти са първокласни. Какво има предвид?

— Открих няколко странни икономически мошеници, за които мисля, че ще се опитат да подкупят някои фактори в канадското правителство, за да се сдобият с канадско имущество. Не се опитвам да се измъкна, но тези неща просто не ти говорят нищо.

— Не искам да ти се бъркам, ала имам чувството, че ме слагаш в същия кюп. Не по отношение на Канада, а въобще.

— Не те изключвам. Моделът е налице. Възможно е да си част от финансова комбина, която търси всякакви начини за нелегални сделки. Това е нещо, което заслужава да се провери, но първо трябва да се обадя по телефона. Не мога да пратя телеграма.

— Сега вече ще се намеся. Какво имаш предвид и как?

— Ако някъде съществува „Тредстоун Седемдесет и едно“ под прикритието на мултинационална компания, има начини да се открие компанията и прикритието й. Искам да се обадя на Питър от някоя от телефонните станции в Париж. Ще му кажа, че в Цюрих съм попаднала на името „Тредстоун Седемдесет и едно“ и това ме безпокои. Ще го помоля да направи СР — секретно разследване — и ще му кажа, че ще му се обадя пак.

— И ако го намери…

— Ако съществува, ще го намери.

— Тогава ще мога да се свържа с някой, вписан като „упълномощен директор“ и да говоря с тях.

— Но много предпазливо — добави Мари. — Чрез посредници. Чрез мен, ако искаш.

— Защо?

— Заради това, което направиха, или по-точно не направиха.

— И какво е то?

— Не са се опитали да се свържат с теб близо шест месеца.

— Не може да си сигурна — и аз не мога.

— Банката може. Милиони долари са останали недокоснати, с тях не е работено и никой не се е обезпокоил защо. Това е, което не мога да разбера. Сякаш са те изоставили. И точно тук може да е допусната грешка.

Борн се облегна на стола, погледна бинтованата си лява ръка и в съзнанието му изплува образът на оръжието, което се стоварваше отново и отново върху пръстите му в сянката на състезателната кола на Щепдекщрасе. Вдигна очи и погледна към Мари.

— Твърдиш, че ако съм изоставен, това е, защото директорите на „Тредстоун“ смятат, че грешката е истина.

— Възможно е. Може би мислят, че си ги въвлякъл в нелегални операции — с криминални елементи — които биха им стрували милиони повече. Вероятно рискувайки военни правителства да експроприират тези компании. Или може би си се свързал, без да подозираш, с някой международен престъпен синдикат. Всичко могат да си помислят. Не биха искали да ги заподозрат във връзка с теб.

— Значи независимо какво ще научи твоят приятел Питър, аз ще си остана на квадратче номер едно.

— Връщам се, но не на номер едно, а на четири и половина — пет по десетстепенната скала.

— И девет да е, това не променя нищо. Някакви хора искат да ме убият и аз не знам защо. Други биха могли да ги спрат, но не го правят. Човекът от „Драй Алпенхойзер“ каза, че Интерпол е заложил мрежи за мен и ако попадна в тях, няма да има никакви отговори. Виновен съм като обвинен, защото не знам в какво съм се провинил. Загубата на паметта едва ли ще може да се приеме като смекчаващо вината обстоятелство, а може и да се окаже, че в крайна сметка такова нещо изобщо не съществува.

— Отказвам да го повярвам и ти трябва да направиш същото.

— Благодаря…

— Не си прав, Джейсън. Престани.

Престани. Колко пъти съм го казвал на себе си? Ти си моята любов и единствената жена, която някога съм познавал, и ти вярваш в мен. Защо аз не мога да повярвам в себе си?

Борн стана и както винаги провери краката си. Способността му да се движи се възвръщаше, раните не бяха толкова сериозни, колкото въображението му го караше да мисли. Промяната щеше да дойде утре.

— Париж — каза Джейсън. — Отговорът е в Париж. Знам го с абсолютна сигурност, така както видях очертанието на онези триъгълници в Цюрих. Само че не знам откъде да започна. Абсолютна лудост. Просто чакам да се появи образ, дума или фраза — или кибритена кутийка — за да ми каже нещо. Да ме изпрати някъде другаде.

— Защо не изчакаме, докато се чуя с Питър? Мога да му се обадя още утре; можем да сме в Париж утре.

— Защото това няма да промени нищо, не разбираш ли? Независимо какво ще открие той, единственото нещо, което искам да знам, няма да е там. По същата причина и „Тредстоун“ странят от банката. Заради мен. Трябва да разбера защо се опитват да ме убият и защо някой, на име Карлос, ще плати… как беше… премия за трупа ми.

Успя да каже само това, защото думите му бяха прекъснати от удар върху масата. Мари бе изтървала чашата си и се беше втренчила в него. Лицето й беше побледняло, сякаш всичката кръв се беше оттекла от главата й.

— Какво каза току-що? — попита тя.

— Какво? Казах, че трябва да разбера…

— Името. Ти спомена името Карлос.

— Да.

— През всичките часове, когато разговаряхме, и дните, когато бяхме заедно, ти никога не си го споменавал.

Борн я погледна, опитвайки се да си спомни. Беше истина; беше й казал всичко, което се сещаше, но кой знае как бе пропуснал Карлос… почти съзнателно, като че го беше изхвърлил от мислите си.

— Да, май не съм — изрече. — Ти, изглежда, знаеш. Кой е Карлос?

— На интересен ли се правиш? Ако е така, шегата ти не е много добра.

— Не се правя на интересен. Не виждам с какво мога да се шегувам. Кой е Карлос?

— Наемен убиец. Наричат го убиецът на Европа. Човек, когото издирват вече двайсет години и за когото се говори, че е убил между петдесет и шейсет политици и военни. Никой не го е виждал… но казват, че се подвизава в околностите на Париж.

Борн почувства как го облива студена вълна.

Таксито, което наеха до Волен, беше английски форд и принадлежеше на зетя на домакина. Джейсън и Мари седяха на задната седалка и гледаха тъмния пейзаж, който бавно преминаваше край тях. Превръзките бяха свалени и заместени с леки марли, закрепени с пластири.

— Върни се в Канада — каза меко Джейсън, нарушавайки мълчанието помежду им.

— Ще го направя, казах ти вече. След няколко дни. Искам да видя Париж.

— Не искам да идваш в Париж. Ще ти се обадя в Отава. Можеш лично да се заемеш с издирването на „Тредстоун“ и да ми дадеш информация по телефона.

— Струва ми се, че е все едно. Трябва да разбереш защо; няма значение „кой“, преди да си разбрал другото.

— Ще намеря начин. Необходим ми е само един човек и аз ще го открия.

— Но ти не знаеш откъде да започнеш. Ти си човек, който чака образ, фраза или кибритена кутия. Може да не се появят.

— Все нещо ще се появи.

— Там наистина има нещо, но ти няма да го видиш. Аз мога. Ето защо имаш нужда от мен. Зная думите, методите. Ти не.

Борн я погледна в преминаващите сенки.

— Струва ми се, че няма да е лошо да ми кажеш какво имаш предвид.

— Банките, Джейсън. Следите, които водят към „Тредстоун“ са в банките. Но не така, както си представяш.

Прегърбеният старец в износеното палто и черно кепе в ръка се запъти към далечния край на залата на църквата в малкото село Апажон, на десет километра южно от Париж. Камбаните на вечерния Ангелус кънтяха над дървото и камъка. Старецът зае мястото си на петия ред и зачака звънът им да спре. Беше сигналът; той го чу и знаеше, че докато траеше техният зов, един по-млад мъж — най-безмилостният от всички живи хора — е обикалял малката църква и изучавал всеки отвън и вътре в нея. Забележеше ли нещо непредвидено, някой, заплашващ го лично, нямаше да задава никакви въпроси; щеше да последва просто екзекуция. Така работеше Карлос и само онези, които си даваха сметка, че могат да си отидат от този свят само защото са били проследени, приемаха пари, за да служат като посланици на наемния убиец. Бяха като самия него, стари хора от стари времена, чийто живот си отиваше я от старост, я от болест, или от двете.

Карлос не допускаше никакъв риск. Единствената утеха бе, че ако някой загинеше, служейки му — или от собствената му ръка — парите винаги стигаха до стариците или до децата им, или до техните деца. Редно е да се каже, че имаше известно достойнство в това да работиш за Карлос. Щедрост също не липсваше. Ето това разбираше неговата малка армия от немощни старци; той осмисляше последните дни от живота им.

Пратеникът стисна кепето си и продължи по пътеката между седалките към редицата от изповедални на лявата стена. Пристъпи към петото сепаре, дръпна завесата и влезе, нагаждайки очите си към светлината на единствената свещ, трепкаща от другата страна на полупрозрачния воал, отделящ свещеника от грешника. Седна на малката дървена скамейка и погледна към силуета в богоугодното място. Всичко бе както винаги — скрита под качулката фигура на мъж в монашески одежди. Пратеникът се опита да си представи как изглежда този човек; не му беше тук мястото да размишлява за такива неща.

— Ангелус Домини — каза той.

— Ангелус Домини, чадо божие — прошепна силуетът под качулката. — Щастливи ли са дните ти?

— Те са към края си — отговори старецът. — Но благодарение на теб са щастливи.

— Добре. Хубаво е на твоята възраст да имаш чувството за сигурност — каза Карлос. — Но нека се върнем към работата. Получи ли подробностите от Цюрих?

— Бухала е мъртъв. И още двама, вероятно и трети. Ръката на друг е ранена сериозно; не може да работи. Каин изчезна. Мислят, че жената е с него.

— Лош обрат на нещата — каза Карлос.

— Има още. От онзи, който трябваше да я убие, няма ни вест, ни кост. Трябвало е да я отведе на Гисан Ке; никой не знае какво се е случило.

— Освен че вместо нея е бил убит пазачът. Може да не е никаква заложница, а примамка за капан. Капан, който щракна за Каин. Искам да си помисля върху това… Междувременно ето инструкциите ми. Готов ли си?

Старецът бръкна в джоба си и извади огризка от молив и листче хартия.

— Напълно.

— Обади се в Цюрих. До утре искам тук в Париж човек, който е виждал Каин и може да го разпознае. Също Цюрих трябва да се свърже с Кьониг в Гемайншафт и да му каже да изпрати телекса си в Ню Йорк. Да използва пощенската станция в селото.

— Ако обичаш — прекъсна го старият куриер. — Тези стари ръце вече не пишат както едно време.

— Прости ми — прошепна Карлос. — Пренатоварен съм и не съобразих. Съжалявам.

— Няма нищо, няма нищо. Продължавай.

— Последно, искам нашият екип да заеме стаи в сградата на банката на Рю Мадлен. Този път банката ще е лобно място на Каин. Ще заловим самозванеца при източника на неуместната му горделивост. Спорна и заслужаваща презрение, както и той самият… Освен ако не е нещо съвсем друго.

11.

Борн наблюдаваше от разстояние как Мари минава митническия и граничен контрол на летището в Берн и търсеше признаци на интерес или признаци, че някой от тълпата, струпана в чакалнята за заминаващи на Ер Франс, я е разпознал. Беше четири часът следобед, най-натовареното време за полети до Париж. Точно тогава привилегированите бизнесмени бързаха след скучната всекидневна работа в банките в Берн да се върнат в Града на светлините. Мари погледна през рамо, докато минаваше през бариерата: той й кимна, изчака я да се скрие, обърна се и забърза към чакалнята на Сюис Ер. Джордж Б. Уошбърн имаше резервация за полета в 4,30 за Орли.

Щяха да се срещнат по-късно в едно кафене, което Мари си спомняше от дните си в Оксфорд. Наричаше се О Коан дьо Клюни и се намираше на булевард Сен Мишел, на няколко пресечки от Сорбоната. В случай че по някакви причини кафенето вече не съществуваше, Джейсън щеше да я намери около девет часа на стъпалата на музея „Клюни“.

Борн щеше да закъснее. Съвсем малко. Сорбоната притежаваше една от най-богатите библиотеки в цяла Европа и в нея се намираха старите издания на всички вестници. Работното време на университетските библиотеки не съвпадаше с това на държавните учреждения; студентите ги използваха вечер. Той щеше да направи същото веднага щом пристигнеше в Париж. Имаше нещо, което трябваше да научи.

Аз чета вестници всеки ден. На три езика. Преди шест месеца беше убит един човек, за смъртта му беше съобщено на първа страница във всеки един от тези вестници. Така беше казал дебелият мъж в Цюрих.

Остави куфара си в гардероба на библиотеката, отиде на първия етаж и зави наляво към арката, водеща към огромната читалня. В тази пристройка се намираше залата, в която се съхраняваха вестниците, подредени и подвързани в папки. Течението на всяко издание ден по ден стигаше до година назад от текущия ден.

Той тръгна покрай рафтовете, отброявайки шест месеца назад и взе първата десетседмична сбирка от вестници отпреди половин година, считано от днешната дата. Занесе ги на най-близката свободна маса и без да седне, започна да разлиства от първа страница на първа страница, брой след брой.

Велики мъже бяха умрели в леглата си, други правеха изявления; доларът бе паднал, златото се бе покачило; бяха вдигнати стачки и правителствата се раздвояваха между действието и парализата. Но не бе убит никой, чието име заслужаваше статия на първа страница. Нямаше такъв инцидент — такова политическо убийство.

Джейсън се върна при рафтовете и започна да рови още по-назад. Две седмици, дванайсет седмици, двайсет седмици. Почти осем месеца. Нищо.

Тогава се сети; беше търсил само назад от днешна дата преди шест месеца, не и напред. Грешката бе възможна и в двете посоки; няколко дни, седмица, дори две. Върна папките върху рафтовете и извади вестниците отпреди четири и пет месеца.

Бяха се разбили самолети и бяха избухнали кървави революции; хора на религията бяха държали речи и други божи хора им бяха противоречали; бяха откривани бедност и болести там, където всички знаеха, че съществуват, но не беше убит никакъв важен човек. Започна да разлиства последната папка, мъглите на съмнението и чувството за вина се изпаряваха с всяко прелистване на страниците. Беше ли излъгал потният дебелак в Цюрих? Беше ли всичко това лъжа? Всичко ли беше само лъжи? Може би живееше в някакъв кошмар, който можеше да изчезне с…

ПОСЛАНИК ЛЕЛЪНД Е УБИТ В МАРСИЛИЯ!

Дебелите правоъгълни букви на заглавието избухнаха от страницата и нараниха очите му. Това не бе обикновена болка, а такава, която прониза орбитите на очите му и премина през цялата му глава. Дишането му спря, очите му се приковаха в името. Лелънд. Знаеше го; можеше да нарисува лицето, наистина да го нарисува. Широки вежди под високо чело, широк нос между високи скули над изненадващо тънки устни, увенчани с чудесно поддържани сиви мустаци. Познаваше това лице, познаваше човека. И този човек бе убит от един-единствен изстрел на далекобойна пушка, с която беше стреляно от прозорец по крайбрежието. Посланик Лелънд се бе разхождал по един вълнолом в Марсилия в пет часа следобед. Изстрелът бе пръснал главата му.

На Борн не му бе необходимо да чете втория абзац, за да узнае, че преди да стане директор на Военноморското разузнаване и да заеме поста на посланик в Ке Д’Орсе в Париж, Хауърд Лелънд е бил адмирал Х. Р. Лелънд от флотата на Съединените щати. Нито да навлиза в съдържанието на статията, излагаща мотивите на убийството, за да ги узнае; той ги знаеше. Основната задача на Лелънд в Париж беше да разубеди френското правителство в намерението му да одобри продажбата на огромно количество оръжие — и по-специално на изтребители „Мираж“ — на страните от Африка и Средния изток. И е постигнал изненадващо голям успех, възбуждайки гнева на заинтересованите страни от всички точки на Средиземноморието. Предполагаха, че са го убили заради намесата му; наказание, което трябваше да послужи за предупреждение на всички останали. На купувачите и продавачите на смърт не биваше да се пречи.

По всяка вероятност продавачът на смърт, който го бе убил, беше получил огромна сума и се бе отдалечил от сцената, изгаряйки всички следи зад себе си.

Цюрих. Куриер до един безкрак мъж; друг до дебел мъж в препълнен ресторант на Фалкенщрасе.

Цюрих.

Марсилия.

Джейсън затвори очи, болката беше непоносима. Бяха го извадили от морето преди пет месеца, предполагайки, че е от Марсилия. В такъв случай пътят му за бягство е тръгвал от крайбрежието, където е била наета лодка, за да го откара към безбрежната синева на Средиземно море. Всичко съвпадаше идеално, всяко парче от мозайката прилепваше към останалите. Откъде можеше да знае всички тези неща, ако не беше въпросният продавач на смърт от прозореца на марсилското крайбрежие?

Отвори очи. Болката му пречеше да мисли, но не съвсем. Бе взел решение — най-ясното в ограничените му спомени. Срещата с Мари Сен-Жак в Париж нямаше да се състои.

Може би някой ден щеше да й прати писмо и да й обясни това, което сега не можеше да й каже. Ако оживееше дотогава и успееше да й пише. Но сега не можеше да го направи. Сега не можеше да има думи на признателност или обич, никакви обяснения; тя щеше да го чака, но той просто нямаше да отиде. Трябваше да наложи дистанция между себе си и нея. Тя не биваше да се замесва с един продавач на смърт. Оказа се, че не е права — най-лошите му страхове се оправдаха.

О, господи. Можеше да нарисува лицето на Хауърд Лелънд, а на страницата пред него нямаше снимка! Тази първа страница с това ужасно заглавие, отключило толкова много спомени, потвърждаваше толкова неща. Датата. Четвъртък, 26-и август. Марсилия. Щеше да помни този ден, докато можеше да помни, до края на объркания си труден живот.

Четвъртък, 26-и август…

Нещо не беше наред. Какво? Какво? Четвъртък?… Четвъртък не му говореше нищо. Двайсет и шести август?… Двайсет и шести? Не можеше да е двайсет и шести! Двайсет и шести не бе наред! Беше го чувал хиляди пъти. Дневникът на Уошбърн — медицинският журнал на пациента. Колко пъти Уошбърн се беше връщал на всеки факт, на всяка фраза, всеки ден и всеки малък успех? Прекалено много, за да ги брои. Достатъчно много, за да ги запомни!

Ти бе донесен пред вратата ми на сутринта във вторник, двайсет и четвърти август, точно в осем часа и двайсет минути. Състоянието ти беше…

Вторник, 24-и август.

Август, 24-и.

Не е бил в Марсилия на двайсет и шести! Не е могъл да стреля с пушка от прозорец до крайбрежието. Не бе той продавачът на смърт в Марсилия; не той бе убил Хауърд Лелънд!

Преди шест месеца бе убит човек… Само че не преди шест месеца. Приблизително шест месеца, но не шест месеца. И той не беше убил този човек; по това време се е намирал полумъртъв в къщата на един алкохолик в Ил дю Пор Ноар.

Мъглата се разсейваше, болката отслабваше. Изпълни го чувство на облекчение; беше открил една конкретна лъжа! Щом имаше една, нищо чудно да има и други!

Борн си погледна часовника, беше девет и петнайсет. Мари бе излязла от кафенето и го чакаше на стъпалата на музея „Клюни“. Той върна папките на мястото им и тръгна към голямата врата на читалнята във форма на арка. Един забързан мъж.

Пое по булевард Сен Мишел, ускорявайки с всеки метър крачките си. Имаше ясното чувство, че вече знае какво е да те помилват секунди преди бесилото и искаше да сподели това рядко усещане. За момент бе вън от жестокия мрак, над разбиващите се води; беше намерил слънчев момент — един като тези и слънчевата светлина, изпълващи стаята в селската странноприемница — и трябваше да стигне до тази, която му ги беше дарила. Да стигне при нея, да я прегърне и да й каже, че надежда има.

Видя я на стъпалата, обгърнала тялото си с ръце, под мартенския вятър, който метеше булеварда. Отначало тя не го видя, очите й претърсваха улицата с трите платна. Жената се оглеждаше неуморно и неспокойно, изплашена, че няма да види това, което иска, изплашена, че то изобщо няма да е там, където се взираше.

Само преди десет минути наистина нямаше да го има.

Видя го. Лицето й просветна, изпълни се с живот, озари се от усмивка. Посрещна го тичешком, докато той се изкачваше по стълбите към нея. Срещнаха се и замълчаха за момент, самотни и изпълнени с топлота, на Сен Мишел.

— Чаках и чаках — пое си най-сетне тя дъх. — Толкова се боях и така се притесних. Нещо случило ли се е? Добре ли си?

— Добре съм. По-добре от доста време насам.

— Какво?

Той я прегърна през раменете.

— „Преди шест месеца беше убит един човек…“ Спомняш ли си?

Радостта изчезна от очите й.

— Да, спомням си.

— Не съм го убивал — каза Борн. — Не е било възможно да съм.

Намериха малък хотел в многолюдния център на Монпарнас. Фоайето и стаите бяха доста овехтели, но претендираха за отминала елегантност, която придаваше дух на непреходност. Беше едно тихо място в центъра на квартала, което държеше на репутацията си, като приемаше времето, без да се присъединява към тях.

Джейсън затвори вратата и кимна на побелелия портиер, чието безразличие се превърна в сервилност при вида на поднесената му двайсетфранкова банкнота.

— Взема те за провинциален викарий, който се изчервява при мисълта за нощен живот — отбеляза Мари. — Надявам се, забеляза, че веднага си лягам.

— Казва се Жерве и ще е много отзивчив към нашите нужди. Не възнамерява да споделя богатството ми. — Борн прекоси стаята и взе Мари в ръцете си: — Благодаря ти за живота.

— Пак заповядай, приятелю мой. — Тя се вдигна на пръсти и сложи длани на лицето му. — Но друг път не ме карай да те чакам така. Почти откачих; единствената ми мисъл бе, че някой те е познал… и се е случило нещо ужасно.

— Забравяш, че никой не знае как изглеждам.

— Не разчитай на това; не е вярно. На Щепдекщрасе бяха четирима, включително и това копеле на Гисан Ке. Те са живи, Джейсън. Те те видяха.

— Не съвсем. Видели са тъмнокос мъж с превръзки на врата и на главата, който накуцва. Само двама от тях бяха по-близо до мен: оня на първия етаж и тая свиня от Гисан Ке. Първият скоро няма да напусне Цюрих, защото не може да ходи и ръката му е в безобразно състояние. А колкото до втория, лъчът на фенера заслепи него, а не мен.

Тя го пусна и смръщи вежди. Живият й ум задаваше ли, задаваше въпроси.

— Недей да бъдеш толкова сигурен. Те бяха там и те видяха.

Ако промениш цвета на косата си… се променя лицето ти. Джоузеф Уошбърн. Ил дю Пор Ноар.

— Повтарям, че видяха тъмнокос мъж и то на тъмно. Случайно да ти се намира малко слаб разтвор на перхидрол?

— Никога не съм използвала подобно нещо.

— Тогава ще купя утре сутринта. На Монпарнас сигурно има. Блондините са по-симпатични, нали така казват?

Тя разгледа внимателно лицето му.

— Опитвам се да си представя на какво ще приличаш.

— Ще бъда различен. Не много, но достатъчно.

— Може и да си прав. Надявам се, че си. — Мари го целуна по бузата като прелюдия към разговора: — Разкажи ми сега какво се случи. Къде беше? Какво научи за онзи… инцидент преди шест месеца?

— Не е бил преди шест месеца и точно по тази причина не е възможно аз да съм го убил. — Разказа й всичко, но й спести няколкото кратки момента, когато мислеше, че няма да я види повече. Пък и не беше необходимо да го споменава — тя го каза вместо него.

— Ако не беше запомнил толкова ясно тази дата, нямаше да дойдеш при мен, нали?

Той поклати глава.

— Сигурно.

— Знаех си. Почувствах го. За секунда, докато вървях от кафенето към стъпалата на музея. Не можех да дишам. Имах чувството, че се задушавам. Вярваш ли ми?

— Не ми се иска.

— И на мен не ми се вярва, но наистина беше така.

Двамата седяха — тя на леглото, а той на едно кресло близо до нея. Взе ръката й в своята.

— Все още не съм убеден, че трябва да съм тук… Познах този човек, видях лицето му, бил съм в Марсилия четирийсет и осем часа преди да го убият!

— Но ти не си го убил.

— Защо тогава съм бил там? Защо мислят, че аз съм го направил? Господи, това е лудост. — Надигна се от стола, болката в очите му се върна. — Бях забравил. Аз също съм луд, нали? Защото не помня… Години, цял живот.

Мари заговори по същество, в гласа й липсваше съжаление:

— Отговорите ще дойдат. От един или друг източник, в крайна сметка от самия теб.

— Може да се окаже невъзможно. Уошбърн споменаваше, че било нещо като пренареждане на блокове, различни тунели… различни прозорци? — Джейсън отиде до прозореца, облегна се на перваза и погледна надолу към светлините на Монпарнас. — Гледката вече не е същата и никога няма да бъде. Там някъде вън има хора, които познавам, които ме познават. На три хиляди километра оттук има други, за които ме е грижа и други, за които не ме е грижа… Или, о, господи, може би жена и деца, не знам. Вятърът ме преобръща отново и не мога да се приземя. Всеки път, когато се опитам, отново ме издига.

— В небето? — попита Мари.

— Да.

— Ти си скачал от самолет — заяви Мари.

Борн се обърна.

— Никога не съм ти казвал подобно нещо.

— Каза го насън миналата нощ. Потеше се, лицето ти беше зачервено и трябваше да те избърша с кърпа.

— Защо не си ми казала?

— Казах ти, но по друг начин. Попитах дали си бил пилот и дали летенето те притеснява. По-специално през нощта.

— Не знаех за какво говориш. Защо не ме притисна малко?

— Беше ме страх. Беше на косъм от истерия, а аз нямам опит с такива неща. Мога да ти помагам да си припомняш, но не знам как да се справя, ако изпаднеш в такова състояние. Струва ми се, че само лекар би могъл.

— Лекар? Изкарах цели шест проклети месеца с лекар.

— От това, което си ми казвал за него, съдя, че ти е необходимо друго лечение.

— Не ми е необходимо! — отговори, засрамен от собствения си гняв.

— Защо не? — Мари се надигна от леглото. — Ти се нуждаеш от помощ, скъпи. Един психиатър би могъл…

— Не! — изкрещя той, разгневен от самия себе си. — Не бих го направил. Не мога.

— Кажи ми защо, моля те — попита го тя спокойно, застанала пред него.

— Аз… аз … не мога да го направя.

— Просто ми кажи защо, и това е.

Борн се загледа в нея, след това се обърна и отново се загледа през прозореца, с ръце на перваза.

— Защото ме е страх. Открих една лъжа и просто не мога да ти обясня колко съм благодарен. Но представи си, че няма други лъжи, представи си, че останалото е истина. Какво ще правя тогава?

— Искаш да кажеш, че нямаш желание да научиш?

— Не по такъв начин. — Той се наклони към рамката на прозореца, все още загледан в светлините отдолу. — Опитай се да ме разбереш. Трябва да проумея някои определени неща… които ще са ми достатъчни, за да взема решение… но може би не всичко. Част от мен трябва да остане способна да си отиде, да изчезне. Да съм способен да си кажа, че това, което е било, вече не съществува и е вероятно никога да не е съществувало, защото нямам спомени за него. Това, което не си спомняш, не съществува… за него. — Джейсън се обърна пак към Мари. — Всъщност опитвам се да ти кажа, че може би така е по-добре.

— Искаш улики, а не доказателства, така ли?

— Искам стрелки, сочещи в една или в друга посока, които да ми казват да продължавам или не.

— Да ти казват. Защо не да ни казват?

— Това ще зависи от стрелките, нали? И ти го знаеш.

— Хайде да ги намерим тогава — отговори тя.

— Внимавай. Възможно е да не се примириш с откритието. Убеден съм.

— Аз мога да живея с теб. Убедена съм. — Тя се повдигна на пръсти и докосна лицето му. — Хайде. В Онтарио още няма пет часа и все още мога да намеря Питър в офиса му. Може да започне издирването на „Тредстоун“… и да ни даде името на някой тук в посолството, за да ни помогне, ако имаме нужда.

— Ще кажеш на Питър, че си в Париж?

— Той и бездруго ще разбере от телефонистката, но няма начин да разбере, че съм в този хотел. Не се безпокой. Всичко ще изглежда съвсем „по домашному“, даже прозаично. Дошла съм в Париж за няколко дни, защото роднините ми в Лион са се оказали прекалено скучни. Това ще му прозвучи съвсем естествено.

— Дали познава някого от посолството тук?

— Питър си е поставил за цел да познава по някой навсякъде. Това е един от най-полезните му, но и най-малко привлекателни навици.

— Вероятно. — Борн взе палтата. — След като се обадиш, ще вечеряме някъде. Струва ми се, че и двамата нямаме нищо против да пийнем.

— Хайде да минем покрай банката на Рю Мадлен. Искам да видя нещо.

— Какво ще видиш на тъмно?

— Телефонна кабина. Надявам се, че има някоя наблизо.

Имаше. По диагонал срещу входа, на отсрещната страна на улицата.

Високият рус мъж с очила с рогови рамки погледна часовника си под следобедното слънце на Рю Мадлен. Тротоарите бяха многолюдни, а движението — претоварено, както и в по-голямата част на Париж. Мъжът влезе в телефонната кабина и окачи слушалката — досега тя не висеше на вилката — и линията се възстанови. Свалената слушалка бе знак за следващия ползващ телефона, че апаратът е повреден; това намаляваше вероятността телефонната кабина да се окаже заета. Телефонът работеше.

Мъжът отново погледна часовника си — беше в толеранса на уговорката. Мари бе вече в банката. Щеше да му се обади в следващите няколко минути. Той извади няколко монети от джоба си, сложи ги на полицата и се облегна на стъклената стена. Погледът му бе прикован в банката от другата страна на улицата. Облак скри слънцето и той видя отражението си в отсрещното стъкло. Беше доволен от видяното. Спомни си как се изненада фризьорът на Монпарнас и го настани в отделно сепаре, докато го изрусяваше. Облакът отмина, слънцето се появи отново и телефонът иззвъня.

— Ти ли си? — попита Мари Сен-Жак.

— Да — отвърна Борн.

— Като се обадиш, първо се увери в името на офиса и банката. И говори на развален френски. Произнеси грешно няколко думи, така че той да разбере, че си американец. Кажи му, че не се оправяш добре с парижките телефони. Направи всичко, както ти казах. Ще ти се обадя пак точно след пет минути.

— Часовникът е сверен.

— Какво?

— Нищо. Хайде да започваме.

— Добре… часовникът е сверен. Успех.

— Благодаря. — Борн натисна вилката, отпусна я отново и набра номера, който беше запомнил.

— Ла Банк дьо Валоа. Bonjour.

— Необходимо ми е вашето съдействие — изрече Борн и продължи приблизително със същите думи, които Мари му беше казала да използва. — Скоро прехвърлих чрез куриер от Швейцария значителна сума. Бих желал да знам дали е пристигнала.

— С това се занимава отделът ни за задгранични услуги, сър. Ще ви свържа с тях.

Чу се прещракване и след това друг женски глас:

— Задгранични услуги.

Джейсън повтори молбата си.

— Бихте ли ми казали името си, сър.

— Предпочитам преди това да говоря със служител на банката.

От другата страна настъпи кратка пауза.

— Добре, сър. Ще ви свържа с офиса на вицепрезидента Д’Амакур.

Секретарката на мосю Д’Амакур се оказа по-малко отзивчива; а издирването на банковия служител се ускори, както бе предсказала Мари. Така че Борн още веднъж използва думите й:

— Става въпрос за трансфер от Цюрих, от Гемайншафтбанк на Банхофщрасе и говоря от името на няколко човека. Мосю Д’Амакур, ако обичате. Имам много малко време.

Но секретарката бе в правото си да забавя нещата. Загадъчният вицепрезидент се обади.

— С какво мога да ви бъда полезен?

— Вие ли сте Д’Амакур? — попита Джейсън.

— Аз съм Антоан Д’Амакур, да. А кой се обажда, ако смея да попитам?

— Добре! Трябваше да ми кажат името ви в Цюрих. Следващият път ще съм сигурен може би — каза Борн, като нарочно изрече погрешно фразата, и то с американски акцент.

— Моля? Бихте ли повторили. Можете да говорите на английски, ако ви е по-удобно, мосю.

— Да — отговори Джейсън и го направи. — И бездруго този телефон ми създава достатъчно неприятности. — Погледна часовника си; оставаха по-малко от две минути. — Името ми е Борн. Джейсън Борн. И преди осем дни направих трансфер на четири милиона франка от Гемайншафтбанк в Цюрих. Увериха ме, че всичко ще бъде нормално…

— Всички операции са конфиденциални, сър.

— Отлично. Добре. Просто искам да знам дали всичко е наред.

— Трябва да ви обясня — продължи банковият служител, — че конфиденциалността изключва даването на подобни потвърждения по телефона, и то на непознат събеседник.

Мари беше права. Логиката на заложения от нея капан му се изясни.

— Напълно ви разбирам, но както казах и на секретарката ви, много бързам. Напускам Париж след два часа и трябва да сложа нещата в ред.

— Предлагам ви тогава да дойдете в банката.

— Знам — каза Борн доволен, че разговорът тръгва по предвидената от Мари посока. — Просто искам всичко да е готово, като дойда. Къде се намира офисът ви?

— На първия етаж, мосю. В задната част, след бариерата, средната врата. Там стои пазач.

— И ще имам работа само с вас, нали така?

— Както искате, въпреки че всеки друг служител…

— Вижте, мистър — възкликна недодяланият американец. — Говорим за четири милиона франка!

— Само с мен, мосю Борн.

— Отлично. Добре. — Джейсън сложи пръстите си на вилката. Имаше още петнайсет секунди. — Вижте какво, сега е два и двайсет и пет… — Той натисна два пъти вилката, без да прекъсва линията. — Ало? Ало?

— Тук съм мосю.

— Проклети телефони! Слушайте, аз ще.. — Той натисна вилката отново, този път три пъти, в бърза последователност. — Ало? Ало?

— Мосю, моля. Дайте ми, ако обичате вашия номер.

— Централа? Централа?

— Мосю, ако обичате…

— Не ви чувам! — Четири секунди, три секунди, две секунди. — Почакайте малко. Ще ви се обадя отново. — Той окачи слушалката и прекъсна връзката. След три секунди телефонът иззвъня и той вдигна. — Името му е Д’Амакур, офис на първия етаж, в дъното, средната врата.

— Разбрах — каза Мари и затвори.

Борн отново набра банката и пусна монета.

— Le parlais avec monsieur d’Amacourt quand on a coupé la ligne…38

— Je regrette, monsieur.39

— Мосю Борн?

— Д’Амакур?

— Да. Ужасно съжалявам, че имате такива неприятности. Вие какво казахте? Нещо за времето ви?

— О, да. Сега минава два и половина. Ще дойда към три.

— Ще ви очакваме с нетърпение, мосю.

Джейсън прекъсна връзката и остави слушалката да виси отстрани, след това напусна кабината и закрачи бързо между тълпите към сянката на навес пред някакъв магазин. Обърна се и зачака, с очи, приковани в банката отсреща, като си спомняше една друга банка в Цюрих и звука на сирените по Банхофщрасе. Следващите двайсет минути щяха да покажат права ли е Мари, или не. Ако беше права, по Рю Мадлен нямаше да се появят сирени.

Елегантната жена с широкопола шапка, закриваща частично лицето й, окачи слушалката на обществения телефон на стената отдясно на входа на банката. Тя отвори чантата си, извади пудриера и се престори, че си оправя грима, като насочи огледалцето първо наляво, а след това надясно. Резултатът явно я удовлетвори, тя затвори чантата си и тръгна покрай касите на първия етаж към дъното на коридора. Спря до гише в центъра, взе една от химикалките, оставени на полицата, и започна да пише безцелно разни цифри върху бланка, оставена на същото място. На по-малко от три метра се намираше малка месингова бариера, която продължаваше в нисък дървен парапет по цялата ширина на фоайето. Зад бариерата бяха бюрата на пазачите, а зад тях тези на секретарките на заместник-директорите — общо пет — пред петте врати в дъното. Мари прочете името върху позлатената табелка на средната врата.

M. A. R. D’Amacourt. Affaires Etrangéres Premier vice-Président40

Щеше да се случи всеки момент — ако изобщо щеше да се случи, ако тя беше права. И ако беше права, трябваше да знае как изглежда М. А. Р. Д’Амакур; той беше човекът, с когото Джейсън трябваше да се свърже. Да се свърже и да разговаря, но не в банката.

Случи се. Настъпи внезапно раздвижване. Секретарката на бюрото пред офиса на Д’Амакур влетя вътре с бележник в ръка, появи се трийсет секунди по-късно и вдигна телефона. Набра някакъв трицифрен номер и продължи да чете от бележника си, докато разговаряше по телефона.

Изминаха две минути; вратата на офиса на Д’Амакур се отвори и той застана в рамката — ядосан служител, обезпокоен от неочакваното забавяне. Беше мъж на средна възраст, със състарено лице, който се опитваше да изглежда по-млад. Оредяващата му тъмна коса бе опърлена и сресана така, че да прикрива плешивините. Под очите му имаше торбички, свидетелстващи за дълги часове в компанията на хубаво вино. Бяха студени и бързоподвижни очи на човек с високи изисквания спрямо обкръжаващите го. Той излая някакъв въпрос към секретарката си и тя се изви на стола си, правейки всичко възможно да подчертае заетостта си.

Д’Амакур си влезе, но остави вратата отворена. Измина още една минута; секретарката продължи да поглежда надясно от себе си към нещо — търсеше нещо. И когато го видя, се отпусна и притвори облекчено очи.

На стената отляво, над две врати от дебело дърво, внезапно се появи зелена светлина. Някой използваше асансьора. Секунди по-късно вратата се отвори и оттам излезе възрастен мъж с малка кожена чанта, не по-голяма от ръката му. Мари се вгледа в него и изпита едновременно задоволство и уплаха: беше познала. Черната чанта беше извадена от секретните сейфове в охраняваната стая и донесена от доверено лице — възрастния мъж, запътил се край редиците от бюра към офиса на Д’Амакур.

Секретарката скочи от стола си, посрещна куриера и го съпроводи до офиса, но веднага влезе и затвори вратата след себе си.

Мари си погледна часовника, очите й се приковаха в секундната стрелка. Искаше още едно доказателство и скоро щеше да го получи, ако успееше да се промъкне през бариерата, без да изпуска от очи бюрото на секретарката. Ако наистина нещо бе на път да се случи, то щеше да се случи само за миг.

Тя тръгна към бариерата, усмихвайки се любезно на пазача, който говореше по телефона, и отвори чантата си. Оформи с устни името на Д’Амакур под озадачения поглед на пазача и мина през бариерата. Тръгна бързо навътре, преструвайки се на заблудена клиентка на банката Валоа.

— Pardon, madame. — Портиерът сложи ръка на телефона и заговори на френски. — С какво мога да ви помогна?

Мари отново произнесе името с устни — сега като клиентка, закъсняла за среща, която не желае да бави повече претрупания и бездруго с работа служител. — Мосю Д’Амакур. Боя се, че съм закъсняла. Отивам при секретарката му. — И продължи към бюрото на секретарката.

— Ако обичате, мадам — извика пазачът. — Трябва да съобщя…

Шумът на електрически пишещи машини и приглушени разговори удавиха думите му. Мари стигна до секретарката с надменното лице, която я изгледа също така озадачено както и пазачът.

— Да? С какво мога да ви помогна?

— Мосю Д’Амакур, моля.

— Боя се, че е зает в момента, мадам. Имате ли определен час?

— О, да, разбира се — каза Мари и отвори отново чантата си. Секретарката погледна разписанието за деня на бюрото пред себе си.

— Страхувам се, че за този час не е записан никой.

— О, разбира се! — възкликна обърканата клиентка на банка Валоа. — Току-що забелязах. Имам час, но за утре, не за днес! Много съжалявам.

Тя се обърна и тръгна обратно към бариерата. Беше видяла каквото й бе необходимо — последният и окончателен фрагмент от доказателството. На телефона на Д’Амакур светеше един-единствен бутон, без посредничеството на секретарката си той се обаждаше някому извън банката. Сметката, собственост на Джейсън Борн, беше специална, инструкциите за сигурност трябваше да останат неизвестни за притежателя й.

Скрит под сянката на навеса, Борн гледаше часовника си. Беше три без единайсет минути. Мари щеше да излезе пак при телефона пред банката и да наблюдава. Следващите няколко минути щяха им дадат необходимия отговор; може би тя вече го знаеше.

Той тръгна покрай левия прозорец на магазина, без обаче да изпуска банката от погледа си. Отвътре му се усмихна продавачка и той се сети, че не трябва да привлича вниманието. Извади пакет цигари, запали една и погледна отново часовника си. Три без седем минути.

И тогава го видя. Него. Трима мъже вървяха бързо нагоре по Рю Мадлен, разговаряйки един с друг. Но очите им бяха вперени право напред. Те изпреварваха по-бавно вървящите пешеходци пред себе си, като се извиняваха с не съвсем парижка учтивост. Борн се съсредоточи върху мъжа в средата. Беше той. Мъжът на име Йохан.

Сигнализирай на Йохан да влезе. Ние ще се върнем да го вземем.

Тези думи беше изрекъл високият и кльощав мъж с очила с позлатени рамки на Щепдекщрасе. Йохан. Бяха го изпратили тук от Цюрих; той беше виждал Джейсън Борн. Това му подсказа нещо: нямаха негови снимки.

Тримата стигнаха до входа. Йохан и мъжът вдясно от него влязоха в банката; третият остана до вратата. Борн пак тръгна към телефонната кабина. Щеше да изчака четири минути и да проведе последен телефонен разговор с Антоан Д’Амакур.

Хвърли цигарата си пред кабината, стъпка я и отвори вратата.

— Regardez! — дочу се глас отзад.

Джейсън се обърна и затаи дъх. Невзрачен човечец с прорасла брада сочеше към кабината.

— Pardon?

— Телефонът не работи. Кабелът се е оплел.

— А? Благодаря. Нищо, ще опитам. Много благодаря.

Мъжът вдигна рамене и отмина. Борн влезе; четирите минути изтичаха. Извади няколко монети от джоба си — достатъчно за две обаждания — и набра първия номер.

— Ла Банк дьо Валоа. Bonjour.

Десет секунди по-късно Д’Амакур беше на телефона, гласът му беше напрегнат.

— Вие ли сте, мосю Борн? Мислех, че сте на път към офиса ми.

— Боя се, че промених плановете си. Ще трябва да ви се обадя утре. — Внезапно Джейсън видя през стъклените стени на кабината кола, която тъкмо паркираше на свободно място пред банката. Третият мъж, онзи пред входа на банката, кимна на шофьора.

— … мога да направя? — Д’Амакур беше попитал нещо.

— Бихте ли повторили?

— Попитах ви какво мога да направя. Сметката ви е при мен. Всичко е подготвено за вашето посрещане.

— Сигурен съм, че е така. — Борн се замисли. Струваше си да опита. — Вижте какво, трябва да прескоча до Лондон днес следобед. Ще взема някоя совалка дотам, но ще се върна утре сутринта. Оставете всичко както е, нали?

— В Лондон ли, мосю?

— Ще ви се обадя утре. Сега трябва да хвана такси до Орли. — Затвори телефона и продължи да наблюдава входа на банката. След по-малко от половин минута Йохан и спътникът му изхвърчаха отвътре, казаха нещо на третия и тримата се качиха в чакащата кола.

Колата на убийците се впусна в шеметно преследване по пътя към летище Орли. Джейсън запомни регистрационния й номер и започна да набира втория номер. Ако телефонът в банката не беше зает, Мари щеше да го вдигне, преди още да е иззвънял. Вдигна го.

— Да?

— Видя ли нещо?

— Доста. Нашият човек е Д’Амакур.

12.

Разхождаха се из магазините, минавайки от щанд на щанд. Обаче Мари не се отделяше от широкия прозорец, като непрекъснато държеше под око входа на банката от другата страна на Рю Мадлен.

— Купих ти две шалчета — каза Борн.

— Не трябваше — отговори Мари. — Прекалено скъпи са.

— Вече е почти четири часът. Щом не е излязъл досега, значи няма да си тръгне до края на работното време.

— Сигурно. Ако е имал среща с някого, щеше досега да е излязъл. Но все пак трябваше да разберем.

— Послушай ме какво ти казвам. В момента приятелите му тичат от совалка на совалка на Орли. Няма начин да разберат дали съм на една или друга, защото не знаят какво име използвам.

— Разчитат на онзи от Цюрих да те разпознае.

— Той търси тъмнокос, накуцващ мъж, а не мен. Хайде, нека влезем в банката. Ще ми покажеш Д’Амакур.

— Не можем да го направим — заяви Мари и поклати глава. — Камерите на тавана са широкообхватни. Ако прегледат лентите, могат да те засекат.

— Блондин с очила?

— Или мен. Нали вече бях там; пазачът или секретарката му биха могли да ме разпознаят.

— Нали казваш, че вътре е обичайният безпорядък. Съмнявам се, че ще го направят.

— Могат да им хрумнат хиляди причини да прегледат лентите. — Мари млъкна и стисна ръката на Джейсън, с поглед в банката отвъд прозореца. — Ето го! Този с палтото с черната велурена яка, Д’Амакур.

— Който си дърпа ръкавите?

— Да.

— Видях го. Ще се срещнем в хотела.

— Внимавай. Бъди много внимателен.

— Иди да платиш шалчетата. На щанда най-отзад.

Джейсън излезе от магазина, примигна заслепен от слънцето и потърси пролука в уличното движение, за да мине на отсрещната страна. Но пролука не се появи. Д’Амакур бе завил надясно и крачеше спокойно, явно без да бърза за среща с никого. Напротив, около него витаеше атмосфера на безгрижие.

Борн стигна до ъгъла, пресече на светофара и тръгна на крачка след банкера. Д’Амакур спря пред будка и си купи вечерния вестник. Джейсън го изчака в магазина за спортни стоки и продължи след него, когато банкерът тръгна отново надолу по тротоара.

Отпред се появи кафене със затъмнени стъкла и тежка дървена врата с дебели метални решетки. Отвътре не се виждаше нищо. Беше място, където мъже или жени можеха да изпият питие с други хора, без да бъдат обсъждани. Кафенето бе напълно подходящо място за разговор с Антоан д’Амакур. Джейсън ускори крачка и не след дълго се озова пред банкера. Заговори му на неправилен, американизиран френски, какъвто бе използвал и по телефона.

— Bonjour, monsieur. Je… pense que vous… êtes monsieur d’Amacourt.41 Бих казал, че съм прав, нали?

Банкерът спря. Студените му очи се изпълниха с уплаха и си спомниха. Потръпна в ушитото си по поръчка палто.

— Борн? — прошепна той.

— Вашите приятели сигурно са изпаднали в много неудобно положение. Предполагам, че в момента обикалят цялото летище Орли и се чудят може би дали не сте им дали грешна информация. Може би нарочно.

— Какво? — изплашените очи се разшириха.

— Хайде да влезем тук — предложи Джейсън и стисна здраво Д’Амакур за ръката. — Струва ми се, че трябва да поговорим.

— Не знам абсолютно нищо! Просто изпълнявах изискванията на сметката. Не съм замесен!

— Съжалявам. Първия път, когато разговарях с вас, казахте, че няма да потвърдите нищо относно сметката, за която ви говорех, и че няма да разисквате бизнес с някого, когото не познавате. Но двайсет минути по-късно казахте, че всичко е готово и че ме чакате. Ето това се казва потвърждение, не съм ли прав? Хайде да влезем вътре.

Кафенето представляваше нещо като миниатюрна версия на „Драй Алпенхойзер“. Сепаретата бяха дълбоки, параваните между тях високи, а светлината приглушена. Оттук нататък, естествено, следваха разликите: кафенето на Рю Мадлен бе изцяло във френски дух и вместо бирени бутилки имаше гарафи с вино. Борн помоли за сепаре в ъгъла и келнерът ги настани в едно.

— Поръчайте си нещо за пиене — каза Джейсън. — Ще ви е нужно.

— Щом сте решили… — отговори студено банкерът. — Ще пия уиски.

Донесоха веднага питиетата. Междувременно банкерът извади от добре ушитото си палто пакет цигари, за да запълни с нещо момента, докато чакаха. Борн драсна клечка кибрит и я поднесе близо до лицето му. Много близо.

— Merci. — Д’Амакур дръпна от цигарата си, остави я в пепелника и гаврътна наведнъж почти половината от малката чаша с уиски. — Не съм аз човекът, с когото трябва да говорите — изрече.

— А с кого?

— Със собственика на банката, може би. Не знам със сигурност, но във всеки случай, не с мен.

— Обяснете ми по-подробно.

— Всичко беше подготвено. Една частна банка е много по-гъвкава, отколкото всяка друга акционерна или държавна институция.

— Как точно?

— Съществува по-голяма свобода на действие, ако може така да се каже, в съответствие с изискванията на някои клиенти или банки-партньори. И по-малка вероятност за щателно разследване на финансовите операции, отколкото при компания, регистрирана на борсата. Гемайншафт в Цюрих също е частна институция.

— Изискванията от страна на Гемайншафт ли са?

— Молба… изисквания… да.

— Кой е собственикът на Валоа?

— Кой! Много хора. Консорциум. Десет или дванайсет човека и семействата им.

— Значи все пак се оказва, че трябва да говоря с вас, нали? Имам предвид, че ще бъде доста глупаво да търча из цял Париж и да ги издирвам.

— Аз съм само изпълнител. Чиновник. — Д’Амакур глътна остатъка от питието си, изгаси цигарата и посегна за друга. И за кибрита.

— В какво се състоят приготовленията?

— Мога да загубя работата си, мосю!

— Можете да загубите живота си — заяви Джейсън, обезпокоен, че тези думи излизат с такава лекота от устата му.

— Не съм чак толкова привилегирован, колкото си мислите.

— Нито и толкова незначителен, колкото искате да се изкарате — каза Борн с очи, приковани в банкера от другата страна на масата. — Вашият тип хора ми е познат, Д’Амакур. Дрехите ви, прическата ви, дори походката ви — преизпълнена със самодоволство. Човек като вас не е станал вицепрезидент на банка Валоа, без да задава въпроси; вие сте се подсигурили. Няма да направите и едно-единствено гадно движение, ако не можете да подсигурите собствения си задник. Сега ми кажете в какво се състоят тези приготовления. Не сте особено важен за мен, ясен ли съм?

Д’Амакур запали клечка и я поднесе към цигарата си, като продължаваше да гледа Джейсън втренчено.

— Не е необходимо да ме заплашвате, мосю. Вие сте много богат. Защо не ми платите? — Банкерът се усмихна нервно. — В случая сте напълно прав. Наистина зададох един-два въпроса. Париж не е Цюрих. Човек от моя ранг трябва да разчита на няколко думи, ако не и отговори.

Борн се облегна назад, намести очилата си. Тракането на кубчетата лед в чашата му явно изнервяше Д’Амакур.

— Назовете една разумна цена — каза накрая той. — И ще я обсъдим.

— Аз съм разумен човек. Нека решението да се базира на стойността и нека да зависи от вас. По цял свят трудът на банкерите се компенсира от заплащането на благодарни клиенти, на които те са дали съвет. Бих се радвал да мисля за вас като за клиент.

— Сигурен съм, че бихте искали. — Борн се усмихна и поклати глава, успокоявайки донякъде изнервения мъж. — Значи ще наречем подкупа хонорар. Компенсация за личен съвет и услуга.

Д’Амакур вдигна рамене.

— Възприемам дефиницията ви и ако случайно се наложи, бих повторил думите ви.

— Приготовленията?

— Заедно с трансфера на фондовете ни от Цюрих пристигна и une fiche plus confidentielle42.

— Une fiche? — прекъсна го Джейсън, припомняйки си момента в офиса на Апфел в Гемайншафт, когато влезе Кьониг със същите думи. — Чувал съм го веднъж и преди. Какво е това?

— Старомоден термин. Идва от средата на деветнайсети век, когато това е било обикновена практика в големите банкерски къщи — главно тези на Ротшилд — за да се знаят следите на международния паричен поток.

— Благодаря ви. А сега, какво по-специално е това?

— Отделни запечатани инструкции, които се отварят и изпълняват, когато се извиква въпросната сметка.

— „Извиква се“?

— Изтеглят се или се внасят пари.

— Ами ако просто отида на касата, представя банкова книжка и си поискам парите?

— На екрана на компютъра за операции ще се появят две звездички. И ще ви изпратят при мен.

— Така или иначе ме изпратиха при вас. Телефонистката ме свърза с вашия офис.

— Случайност. В Отдела за задгранични услуги има още двама служители. Дори да ви бяха свързали с някой от тях, фишът щеше да изисква пак да ви изпратят при мен. Аз съм изпълнителният директор.

— Ясно. — Но Борн не беше съвсем сигурен, че наистина му е ясно. В тази последователност съществуваше пропаст, място, което трябваше да бъде запълнено. — Чакайте малко. Вие не знаехте нищо за този фиш, преди да донесат сметката в офиса ви.

— А защо съм я поискал? — прекъсна го Д’Амакур, изпреварвайки въпроса му. — Разсъждавайте разумно, мосю. Поставете се на мое място. Обажда ми се някакъв човек, представя ми се, след което казва, че „говори за милиони франкове“. Милиони. Вие нямаше ли да се заинтересувате да извършите услугата? И да приложите правилата по най-удобния за вас начин?

Гледайки елегантния, но с поизносени дрехи банкер, Джейсън осъзна, че това, което беше казал току-що, не беше ни най-малко изненадващо.

— Инструкциите. Какви бяха?

— Веднага да се позвъни на един телефон — нерегистриран, разбира се. Трябваше да се обадя там и да дам цялата информация.

— Помните ли номера?

— Имам навика да помня такива неща.

— Похвално. Кажете ми го.

— Трябва да се подсигуря, мосю. Откъде другаде бихте могли да го научите. Задавам този въпрос.. как се казваше?.. риторично.

— Което означава, че знаете отговора. Откъде съм го научил? Ако изобщо стане въпрос.

— В Цюрих. Платили сте на някого доста голяма сума, за да наруши не само изключително строгите правила на Банхофщрасе, но и швейцарските закони.

— Струва ми се, че се сещам за един подходящ — каза Борн и физиономията на Кьониг изникна пред очите му. — Той вече е извършил подобно престъпление.

— В Гемайншафт? Шегувате ли се?

— Ни най-малко. Казва се Кьониг и бюрото му се намира на първия етаж.

— Ще го запомня.

— Сигурен съм, че ще го направите. Номерът? — Д’Амакур му го даде. Джейсън го записа върху една салфетка. — Как да знам, че е той?

— Имате сигурна гаранция. Още не сте ми платили.

— Става.

— И щом стойността е неотменна част от разговора, трябва да ви кажа, че това е вторият телефонен номер. Първият е бил отменен.

— Обяснете ми по-подробно.

Д’Амакур се наклони напред.

— Куриерът на банката днес донесе фотокопие на оригиналния фиш. Беше запечатан в черен плик и приет и подписан от главния пазител на архива. Картата вътре бе подписана за валидност от партньор на Гемайншафт и заверена от обичайния швейцарски нотариус; инструкциите бяха прости и съвършено ясни. По всички въпроси, отнасящи се до сметката на Джейсън Ч. Борн, трябваше да се проведе разговор през океана с Щатите и да се дадат сведения за всички подробности… Тук картата бе променена, номерът в Ню Йорк отменен и заменен с парижки номер с инициали.

— Ню Йорк? — прекъсна го Борн. — Как разбрахте, че е Ню Йорк?

— Кодът бе записан отделно от другия номер, на разстояние от него. Той оставаше валиден. Две-едно-две. В качеството си на вицепрезидент по задграничните въпроси провеждам такива разговори всекидневно.

— Фалшификацията не е много уместна.

— Възможно е. Може да са я направили прибързано или без внимателно предварително обмисляне. От друга страна, няма начин да бъде отменена същността на инструкциите без ренотаризация. Рискът със замяната на телефона в Ню Йорк е по-малък. В известна степен точно тази замяна ми позволи да задам един-два въпроса. Промените са проклятие за банкера. — Д’Амакур обхвана чашата си с пръсти.

— Да поръчам ли по още едно? — попита Джейсън.

— Не, благодаря. Това ще проточи дискусията ни.

— Вие сте този, който млъкна.

— Размишлявам, мосю. Хубаво ще е да имате предвид някоя приблизителна цифра, преди да продължа.

Джейсън го загледа, изучавайки го.

— Могат да бъдат пет — каза той.

— Какво пет?

— Пет цифри.

— Продължавам. Говорих с някаква жена…

— Жена? Как започна разговорът?

— Казах й истината. Като вицепрезидент на Валоа просто следвах инструкциите на Гемайншафт в Цюрих. Какво друго можех да кажа?

— Продължавайте.

— Казах, че с мен се е свързал някой, който твърди, че е Джейсън Борн. Тя ме попита преди колко време, на което й отговорих, че преди пет минути. Тогава тя живо се заинтересува от предмета на разговора ни. Точно на това място аз изразих безпокойството си. Фишът изискваше безпрекословно да се обадя в Ню Йорк, а не в Париж. Естествено, тя каза, че това не е моя грижа, че промяната е потвърдена с подпис и попита дали ще искам Цюрих да бъде уведомен, че някакъв служител на Валоа отказва да изпълнява инструкциите на Гемайншафт.

— Момент — прекъсна го Джейсън. — Коя е тя?

— Нямам понятие.

— Искате да кажете, че сте разговаряли толкова време и тя не ви е казала името си?

— В това е и същността на фиша. Ако има име — добре. Ако не, никой не пита.

— Но не сте пропуснали да попитате за телефона в Ню Йорк?

— Съвсем умишлено; необходима ми бе информация. Вие прехвърляте четири милиона франка, това е значителна по размер сума и по тази причина сте сериозен клиент, вероятно с още по-сериозни връзки тук и там… В такъв случай всеки първо се дърпа, но после се съгласява, после пак се отдръпва, само за да се съгласи отново; така се научават много неща. Особено ако отсрещната страна, с която разговаряш, проявява такава загриженост. А в случая, уверявам ви, тя я прояви.

— И какво научихте?

— Че трябва да ви считам за много опасен човек.

— В какво отношение?

— Дефиницията остана открита. Но самият факт, че използваха точно този термин, беше достатъчен да ме накара да попитам защо не е замесена Сюрте. Отговорът на жената беше изключително интригуващ. „Той е извън обсега на Сюрте и извън обсега на Интерпол.“ Отговори ми.

— Какво още ви каза?

— Че това е много сложна работа и се отнася за нещо с непредвидими последици, така че е по-хубаво да не се занимавам с него. Но откакто подхванахме разговора, това ми говори още нещо.

— Какво?

— Че трябва наистина да ми платите много добре, защото ще се наложи да съм изключително предпазлив. Онези, които ви търсят, са по всяка вероятност също извън обсега и на Сюрте, и на Интерпол.

— Ще стигнем и до това. Казахте на жената, че съм на път към офиса ви?

— И ще пристигнете след по-малко от петнайсет минути. Тя ме помоли да остана за момент на телефона, защото веднага се връща. Очевидно се канеше да се обади някому. Върна се с окончателните си инструкции. Трябваше да ви задържа в офиса си, докато дойде някакъв човек и каже на секретарката ми, че разследва въпроса от Цюрих. И когато излезете, да ви посоча с жест или кимване, за да не стане грешка. Човекът, разбира се, дойде, и разбира се, вие изобщо не пристигнахте, така че той доста дълго чака пред касите заедно със спътника си. Когато се обадихте и съобщихте, че сте на път за Лондон, излязох от офиса си, за да го потърся. Секретарката ми го посочи и аз му предадох. Останалото го знаете.

— Не ви ли се стори необичайно, че е трябвало да бъда идентифициран?

— Не толкова необичайно, колкото може би прибързано. Фишът представлява точно това — телефонни обаждания, косвени комуникации — но да се замесиш директно, на открито, това вече е нещо друго. И това й го казах.

— А тя какво ви отговори?

Д’Амакур се окашля.

— Намекна ми доста ясно, че хората, които представлява — и чието положение се потвърждава от самия фиш — ще имат предвид моето съдействие. Както виждате, без да съм направил нищо… Все пак те не знаят как изглеждате.

— В банката имаше един, който ме видя в Цюрих.

— Значи съдружниците му нямат вяра на очите му. Или може би на това, което си въобразява, че вижда.

— Защо мислите така?

— Просто наблюдение, мосю; жената беше настойчива. Трябва да ме разберете, аз решително се противопоставих на всякакви открити действия; същността на фиша не е такава. Жената каза, че не разполагат с ваша снимка. Явна лъжа, разбира се.

— Така ли?

— Естествено. Всички паспорти са със снимки. А и има ли имиграционен служител, който да не може да бъде купен или измамен? Десет секунди в стаята за проверка, фотография след фотография; има хиляди начини да се направи. Не, те са допуснали сериозен пропуск.

— Да, наистина.

— А вие — продължи Д’Амакур, — току-що ми казахте още нещо. Да, наистина ще трябва да ми платите много добре.

— Какво съм казал току-що?

— Че паспортът не ви идентифицира като Джейсън Борн. Кой сте вие, мосю?

Джейсън не му отговори веднага, а намести отново очилата си.

— Някой, който може да ви заплати голяма сума пари — каза той.

— Напълно достатъчно. Вие сте просто клиент на име Борн. И аз трябва да бъда предпазлив.

— Искам телефонния номер в Ню Йорк. Можете ли да ми го намерите. Ще има значителна премия.

— Бих желал, но не виждам как.

— Ами от фиша например. Да се разчете на ултравиолетова светлина.

— Като казвам, че е бил отменен, нямам предвид, че е бил задраскан. Заличен е, изрязан.

— Тогава някой в Цюрих го има.

— Или е унищожен.

— Последен въпрос — поде Джейсън, загрижен как ще се измъкне от кафенето. — Това ви засяга пряко. Само така ще си получите парите.

— Ще отговоря и на този въпрос, разбира се. Какъв е той?

— Ако се бях появил във Валоа, без да ви се обадя и без да ви предупредя, че ще дойда, пак ли щяхте да се обадите по телефона?

— Да. Никой не може да заобиколи фиша. Той се издава от много силни финансови групировки. Ще последва уволнение.

— Тогава как да вземем нашите пари?

Д’Амакур сви устни.

— Има начин. Изтегляте ин абсенция. Попълват се бланки, дават се инструкции чрез писмо, потвърждава се самоличността и се легализира от някоя стабилна фирма за пълномощници. В такъв случай няма да мога да попреча по никакъв начин.

— Но все пак ще трябва да се обадите по телефона.

— Въпрос на време. Ако ми се обади адвокат, с когото Валоа често работи, и ме помоли да приготвя, да речем, известен брой разплащателни чекове, валидни и зад граница, за които е проверил, че имат покритие, ще го направя. Той ще потвърди, че е изпратил чековете, оформени на „Приносител“. Това е съвсем обикновена практика в тези дни на високи данъци. Пратеникът ще пристигне с писмото точно в най-натоварените часове на деня и секретарката ми — дългогодишна моя служителка, която уважавам и на която имам пълно доверие — просто ще донесе бланките и писмото, за да ги подпиша.

— Без съмнение — вметна Борн, — заедно с много други документи за подпис.

— Точно така. Ще се обадя след това, вероятно докато наблюдавам как пратеникът се отдалечава с куфарчето.

— Сигурно съвсем случайно се сещате за името на някоя адвокатска фирма в Париж, нали? Или някой определен пълномощник?

— Да. Току-що ми хрумна името на един.

— Каква е цената?

— Десет хиляди франка.

— Доста скъпо.

— Нищо подобно. Той е бил съдия, много честен човек.

— А за вас. Дайте да разчистим въпроса.

— Аз съм разумен човек, както ви казах, и решението зависи от вас. След като споменахте пет цифри, нека да се придържаме към думите ви. Пет цифри, започващи с пет. Петдесет хиляди франка.

— Това е прекалено!

— Както и извършеното от вас, мосю Борн.

— Une fiche plus confidentielle — каза Мари, на стола си до прозореца. Следобедното слънце се отразяваше в прозорците на сградите на Монпарнас. — Значи това е средството, което са използвали.

— Ще те впечатля, защото знам кой е източникът. — Джейсън си наля питие от бутилката на бюрото и я занесе към леглото. Седна и се обърна с лице към Мари. — Искаш ли да чуеш?

— Не ми е необходимо — отговори тя, поглеждайки безразлично към прозореца. — Знам откъде идва и какво означава. Просто съм шокирана, това е всичко.

— Защо? Мислех, че очакваш нещо подобно.

— Резултатите да, но не и механизма. Фишът е архаична форма на легитимация, сведена почти до минимум в частните банки на Континента. Американските, канадските и британските закони забраняват използването й.

Борн се сети за думите на Д’Амакур и ги повтори:

— „Издава се от силни финансови групировки“, така каза той.

— Прав е. — Мари се обърна и го погледна. — Не проумяваш ли? Бях сигурна, че сметката ти е белязана. Предположих, че някой е бил подкупен, за да изнесе информация. Нищо необичайно, да речем. Банкерите не държат първите места в класацията за почтеност. Но това вече е нещо съвсем различно. Сметката в Цюрих е открита — още от самото начало — заедно с fiche като част от активите й. Твърде вероятно, с твое знание.

— „Тредстоун Седемдесет и едно“ — изрече Джейсън.

— Да. Собствениците на банката е трябвало да действат със съгласието на „Тредстоун“. Ако се съди по степента на свободата ти на действие, ти си бил напълно в течение на нещата.

— Но някой е бил подкупен и това е Кьониг. Той е подменил телефона с друг.

— Мога да те уверя, че са му платили много добре. Може да отиде в затвора за десет години.

— Десет? Доста.

— Такива са швейцарските закони. Сигурно е получил известна компенсация.

— Карлос — каза Борн. — Карлос… Защо? Какво означавам аз за него? Продължавам да се питам. Повтарям на себе си това име отново и отново, и отново! И не постигам абсолютно нищо. Само… някакво… някакво… не знам. Нищо.

— Но все пак има нещо, нали? — Мари се наведе напред от стола си. — Какво е то, Джейсън? За какво мислиш?

— Не мисля…. Не знам.

— Тогава чувстваш. Нещо. Какво е то?

— Не знам. Страх може би… Ярост, ненавист. Не знам.

— Съсредоточи се.

— По дяволите, мислиш ли, че не го правя? Мислиш ли, че не съм го правил? Имаш ли някаква представа какво ми е? — Борн се изненада неприятно от избухването си. — Извинявай.

— Недей. Никога не ми се извинявай. Ето това са следите, парчетата, които трябва да търсиш — които ние трябва да търсим. Твоят приятел, докторът от Пор Ноар е бил прав; в съзнанието ти изплуват неща, породени от други. Както сам каза: кибритена кутия, лице или фасада на ресторант. Виждали сме го да става… В случая е име, име, което си избягвал в продължение почти на седмица, при положение, че ми разказа всичко, което се е случило с теб през последните пет месеца, до сетния детайл. Но изобщо не спомена Карлос. Би трябвало, но не го направи. То наистина означава нещо за теб, не виждаш ли? Това те терзае отвътре, нещата в теб искат да излязат наяве.

— Знам — Джейсън отпи от чашата си.

— Скъпи, на булевард Сен Жермен има много известна книжарница, съдържателят на която е особняк. Цял един етаж е натъпкан със стотици стари списания. Съдържателят е направил дори каталог и всяка тема е с отделен индекс. Също като в библиотека. Ще ми се да видя дали има индекс на името Карлос. Ще отидем ли?

Борн осъзна, че остра болка пронизва гърдите му. Нямаше нищо общо с раните му; бе страх. Мари забеляза това и някак го разбра; той го усещаше, но не го разбираше.

— И в Сорбоната има стари издания на вестници — каза той, поглеждайки я. — Едно от тях за малко да ме довърши. Докато не размислих.

— Една лъжа е излязла наяве. Това е важното.

— Но сега не търсим лъжа, нали?

— Не, търсим истината. Не се страхувай от нея, скъпи. Мен не ме е страх.

Джейсън се надигна.

— О’кей. Слагаме Сен Жермен в разписанието. Между другото, защо не се обадиш на онова момче от посолството? — Борн бръкна в джоба си и извади салфетката с телефонния номер. Беше добавил и номера на колата, спряла пред банката на Рю Мадлен. — Ето номера, който ми даде Д’Амакур, както и номера на онази кола. Виж какво може да направи онзи от посолството.

— Добре. — Мари взе салфетката и отиде до телефона. До него стоеше малък бележник; тя разлисти страниците му. — Ето го. Името му е Дьони Корбелие. Питър каза, че щял да му се обади днес по обяд, парижко време. И че мога да разчитам на услугите му. Бил толкова осведомен както никой друг в посолството.

— Питър го познава, нали? Не е просто име от някакъв списък.

— Съученици са от университета в Торонто. Нали мога да му се обадя оттук?

— Разбира се. Но не разкривай къде си.

— Ще му кажа същото като на Питър. — Мари вдигна слушалката. — Че се местя от хотел на хотел, но още не знам къде точно ще отседна. — Тя получи градска линия и набра телефона на канадското посолство на авеню Монтен. Петнайсет секунди по-късно вече говореше с Дьони Корбелие, аташе в посолството.

— Предполагам, Питър ти е казал, че може да ми е необходима известна помощ.

— Нещо повече — отговори Корбелие, — обясни ми, че си била в Цюрих. Не твърдя, че разбрах всичко, но схванах основната идея. Изглежда има страхотно раздвижване в света на големите финанси.

— Повече от обикновено. Лошото е, че никой не иска да каже кой го върши. Ето това е проблемът ми.

— С какво мога да ти помогна?

— Имам тук регистрационен номер на кола и телефон — и двата парижки. Телефонът не е регистриран; може да се окаже неудобно, ако се обадя.

— Дай ми ги.

Тя го направи.

— A Mari usque ad mare43 — каза Корбелие, рецитирайки националния девиз на страната им. — Имаме много приятели във всички възлови места. Често си правим взаимни услуги, обикновено в областта на наркотиците, но всички сме много оправни. Защо не обядваш с мен утре? Ще ти дам цялата информация, до която съм се добрал.

— По принцип нямам нищо против, но точно утре целия ден съм с един стар приятел. Някой друг път.

— Питър каза, че ще съм пълен идиот, ако не проявя настойчивост. Заяви, че си страхотна мадама.

— Той е сладур и ти също. Ще ти се обадя утре следобед.

— Добре. Отивам да видя какво мога да направя по твоя въпрос.

— Ще се чуем утре. И още веднъж много ти благодаря. — Мари затвори и погледна часовника си. — След три часа трябва да се обадя на Питър. Подсети ме.

— Наистина ли мислиш, че ще е разбрал нещо толкова скоро?

— Сигурна съм. Започнал е вчера вечерта и първо се е обадил във Вашингтон. Каза ми го току-що Корбелие — имаме източници на информация навсякъде и ние също ги информираме. Ти на мен тази информация, аз на теб — онази; едно име от ваша страна и едно от наша.

— Звучи почти като предателство.

— Точно обратното. Ние се занимаваме с пари, а не с балистични ракети. Пари, които изтичат насам-натам в противоречие на законите, които защитават интересите на всички ни. Освен ако не искаме арабските шейхове да се сдобият с Груман Еъркрафт. Чак тогава ще стане въпрос за балистични ракети… и то след като вече са напуснали стартовите си площадки.

— Предавам се.

— Първото нещо, което трябва да направим утре сутринта, е да се видим с човека на Д’Амакур. Напиши точно какво искаш да изтеглиш.

— Всичко.

— Всичко?

— Добре. Ако ти беше на мястото на директорите на „Тредстоун“, какво щеше да направиш, като научиш, че от сметката на корпорацията са изчезнали четири милиона швейцарски франка?

— Разбирам!

— Д’Амакур ми предложи да ги изискам в серия от чекове, платими на приносителя.

— Така ли ти каза? Чекове?

— Да. Нещо не е ли наред?

— Разбира се. Номерата на тези чекове могат да бъдат изпратени до всички банки. Ти трябва да отидеш в банката и да ги осребриш; всички плащания ще бъдат прекратени.

— А той пак печели, нали? Взема пари и от двете страни. Какво ще правим?

— Само половината от това, което ти е казал. Тази част с приносителя. Но не чекове. Бонове. Бонове, платими на приносителя с различни деноминации. Те се осребряват и прехвърлят значително по-лесно.

— Току-що си изработи една вечеря. — Джейсън се наведе и докосна лицето й.

— Опитвам се да запазя служебното си положение, сър — отговори тя, притискайки дланта му до бузата си. — Първо вечеря, след това Питър… след това книжарницата на Сен Жермен.

— Книжарницата на Сен Жермен — повтори Борн, а болката отново се настани в гърдите му. Какво беше това? Защо се страхуваше толкова?

Излязоха от ресторанта на булевард Распай и тръгнаха към пощенската станция на Рю дьо Вожирар. На първия етаж имаше стъклени кабини и огромен плот във формата на пръстен, в центъра на който седяха телефонистките и служителите, насочващи клиентите към една или друга кабина.

— Линиите не са много претоварени, мадам — каза служителката на Мари. — Ще ви свържем след няколко минути. Номер дванайсет, ако обичате.

— Благодаря ви. Дванайсета кабина ли?

— Да, мадам. Ето там, направо.

Докато минаваха през претъпкания коридор, Джейсън я хвана за ръката.

— Сега знам защо хората използват тези станции. Тук обслужването е сто и десет пъти по-бързо, отколкото в хотел.

— Това е само една от причините.

Почти бяха стигнали до кабината и запалили цигари, когато чуха отвътре две кратки иззвънявания. Мари отвори вратата и влезе с бележник и молив в ръка. Вдигна слушалката.

Шейсет секунди по-късно Борн с удивление видя как тя се втренчва в стената, кръвта се оттегля от лицето й и кожата й става тебеширено бяла. Започна да пищи и изтърва чантата си. Съдържанието се разпиля по пода на малката кабина, бележникът падна на коляното й, а ръката й счупи молива. Борн влетя при нея. Тя беше на ръба на припадъка.

— Обажда се Мари Сен-Жак от Париж, Лиза. Питър чака да му позвъня.

— Мари? О, господи… — Гласът на секретарката заглъхна и отзад се дочу шум от други гласове. Развълнувани гласове, заглушени от поставена върху микрофона на слушалката ръка. Настъпи пауза; някой даваше или вземаше слушалката от друг.

— Мари, тук е Алън — обади се главният директор на отдела. — Всички сме тук, в офиса на Питър.

— Какво става, Алън? Нямам много време. Мога ли да говоря с него, ако обичаш?

За момент настъпи тишина.

— Не бих желал да ти го казвам направо, Мари, но не знам как. Питър е мъртъв.

— Той е… какво?

— Извикахме полицията преди няколко минути; ще дойдат всеки момент.

— Полицията? Какво е станало? О, боже, той е мъртъв? Какво е станало?

— Опитваме се да разберем. Претърсихме телефонния му бележник, не трябва да пипаме нищо по бюрото му.

— Бюрото му?…

— Бележки, драсканици или нещо от този сорт.

— Алън! Кажи ми какво се е случило!

— Там е работата, че и ние нямаме представа. Не каза на никого от нас с какво се занимава. Всичко, което знаем, е, че сутринта са му се обаждали два пъти от Щатите и единият път е било от Вашингтон, а другият от Ню Йорк. Някъде по обяд е казал на Лиза, че отива на летището да посрещне някого. Не е споменал кого. Полицията го намерила преди час в един от онези товарни тунели на летището. Било е нещо ужасно; прострелян. В гърлото.. Мари? Мари?

Старецът с оредяла бяла брада и празен поглед закуцука към тъмната изповедалня, влезе в нея и примигна няколко пъти, опитвайки се да фокусира закачулената фигура зад полупрозрачната завеса. Осемдесетгодишният куриер не виждаше много добре. Но мисълта му бе ясна; това бе важното.

— Ангелус Домини — изрече той.

— Ангелус Домини, чадо божие — прошепна силуетът с качулката. — Щастливи ли са дните ти?

— Те са към края си, но са направени щастливи.

— Добре… Цюрих?

— Намерили са човека от Гисан Ке. Бил е ранен. Проследили са го чрез един лекар, познат на Вербрехевелт. След продължителен разпит признал, че се е опитал да изнасили жената. Каин се е върнал заради нея. Онзи, който го е ранил, е бил Каин.

— Значи е било нагласено, жената и Каин.

— Човекът от Гисан Ке не мисли така. Бил е един от двамата, взели я на Льовенщрасе.

— Той също е и глупак. Той е убил пазача?

— Признава, но се оправдава. Нямал друг изход да избяга.

— Можело е и да не се оправдава; това е най-интелигентната му постъпка. Взел ли е пистолета му?

— Твоите хора са го взели.

— Добре. В цюрихската полиция има един префект. Пистолетът трябва да му бъде предаден. Няма да е лесно да открием Каин, но може да се улесни значително чрез жената. Тя има познати в Отава, с които ще държи връзка. Успеем ли да заловим нея, ще попаднем и на неговите следи. Готов ли е моливът ти?

— Да, Карлос.

13.

Борн я прихвана в тясното пространство на стъклената кабина и я положи нежно на тясната седалка, подаваща се от стената. Мари трепереше и дишаше на пресекулки. Очите й, вперени в него, бавно се проясняваха.

— Убили са го. Те са го убили! Боже господи, какво направих! Питър!

— Не си го направила ти! Ако го е направил някой, това съм аз. Не ти. Проумей го.

— Джейсън, страх ме е. Той беше на другия край на света… и те го убиха!

— „Тредстоун“?

— А кой друг? Имало е две телефонни обаждания. Вашингтон… Ню Йорк. Отишъл е на летището да посрещне някого и е бил убит.

— Как?

— О, Исусе Христе… — В очите на Мари се появиха сълзи. — Бил е прострелян. В гърлото — прошепна тя.

Борн почувства внезапна тъпа болка. Не можеше да я локализира, но тя беше тук и не му даваше да диша.

— Карлос — изрече, без да знае защо.

— Какво? — Мари се втренчи в него. — Какво каза?

— Карлос — повтори той бавно. — Куршум в гърлото. Карлос.

— Какво искаш да кажеш?

— Не знам. — Той хвана ръката й. — Хайде да се махаме оттук. Добре ли си? Можеш ли да вървиш?

Тя кимна, притвори очи и пое дълбоко въздух.

— Да.

— Ще спрем някъде да пийнем нещо. И двамата имаме нужда. След това ще я намерим.

— Кое?

— Книжарницата на Сен Жермен.

Под индекса Карлос имаше три стари списания. Един „Тайм“ отпреди четири години и две парижки издания на „Льо Глоб“. Двамата не четоха списанията в магазина, а купиха и трите и взеха такси до хотела си на Монпарнас. Там се заловиха за тях, Мари на леглото, Джейсън на стола си до прозореца. Изминаха няколко минути и Мари възкликна.

— Ето го. — В лицето и гласа й прозираше страх.

— Прочети ми.

— „Казват, че Карлос и/или неговата малка армия прилагат изключително жестока форма на наказание. Смърт от куршум в гърлото, при което жертвата често умира в нечовешки болки. Наказанието е запазено за нарушителите на мълчанието или лоялността, която наемният убиец изисква, или за отказалите се да издадат информация…“ — Мари млъкна, неспособна да продължи. Легна и притвори очи. — Той не им е казал и затова са го убили. О, господи…

— Не би могъл да им каже това, което не е знаел — каза Борн.

— Но ти знаеше! — Мари седна отново. — Ти знаеше за куршума в гърлото! Ти го каза!

— Казах го! Знаех го. Това е всичко, което мога да ти кажа.

— По какъв начин?

— Много ми се иска да ти отговоря. Но не мога.

— Би ли ми сипал нещо за пиене?

— Разбира се. — Джейсън стана и отиде до бюрото. Наля в две чаши малко уиски и погледна към Мари. — Искаш ли да позвъня за лед? Жерве е на смяна, ще го донесе бързо.

— Не, няма да е достатъчно бързо. — Тя затвори списанието и го хвърли на пода, след което се обърна към него. — Полудявам!

— Ще станем двама.

— Искам да ти вярвам. Наистина ти вярвам. Но аз… аз…

— Не можеш да си сигурна — довърши Борн. — Аз още повече. — Той й занесе чашата. — Какво искаш от мен да ти кажа? Какво мога да кажа? Дали съм един от войниците на Карлос? Дали съм нарушил мълчанието или клетвата за лоялност? Дали затова знам метода на екзекуцията?

— Стига!

— Знаеш ли колко често повтарям това? „Стига“. Не мисли; опитвам се да си спомня, но нещо в далечината ме спира. Не отивай твърде надалеч, не се задълбочавай. Една лъжа може да излезе наяве само за да породи десет други въпроса, свързани с нея. Прилича ми на събуждане след дълго и тежко пиянство. Не си сигурен с кого си се бил или си легнал, или… по дяволите… си убил.

— Не!… — Мари натърти думата. — Ти си си ти. Не ми отнемай поне това.

— И аз не искам. Не желая да го отнемам от самия себе си. — Джейсън се върна при стола си и седна с лице към прозореца. — Ти откри… метода на екзекуция. Аз открих още нещо.. Знаех го, точно така както знаех за Хауърд Леланд. Дори не ми беше необходимо да го чета.

— Какво да четеш?

Борн се пресегна и взе изданието на „Тайм“ отпреди четири години. Списанието беше отворено на страница със скицирания портрет на брадат мъж. Линиите бяха груби и неясни, като че портретът бе рисуван по бегли описания. Подаде й списанието.

— Прочети го — каза. — Започва от лявата страна под заглавието, „Мит или Чудовище“. След това искам да изиграем една игра.

— Игра?

— Да. Прочел съм само първите два абзаца. Ще трябва да повярваш на честната ми дума.

— Добре. — Мари го погледна озадачено. Сложи списанието под светлината на лампата и се зачете.

МИТ ИЛИ ЧУДОВИЩЕ

Вече повече от десетилетие името Карлос се шепне в задните улици на такива различни по характер градове като Париж, Техеран, Бейрут, Лондон, Кайро и Амстердам. Твърди се, че той е най-съвършеният терорист, в смисъл, че призванието му е в убийството — политическо или обикновено, само по себе си, без да се обвързва с някаква определена политическа идеология. Все пак съществуват доказателства, че е припечелил добри пари, приемайки да извърши няколко екзекуции в услуга на радикални групировки като Организацията за освобождение на Палестина и „Баадер-Майнхоф“, като в случая е бил едновременно инструктор и изпълнител. Смята се, че благодарение на вътрешните конфликти в такива терористични организации и редките му контакти с тях започва да се дооформя една по-ясна картина на образа на Карлос. От кървавата тъмнина излизат информатори и те говорят.

Противоречивите разкази на бившите и настоящите му служители създават образа на един свят на насилие и конспирация, висококачествени експлозиви и заплетени интриги, бързи коли и още по-бързи жени, както и сюжети, достойни и за Адам Смит и Ян Флеминг. Карлос се свива до напълно човешки измерения и като цяло пред нас на фокус изниква крайно ужасяващ човек. Садистично-романтичният мит се превръща в завършено и пропито с кръв чудовище, което борави с политическите убийства с вещината на първокласен брокер, познаващ прекрасно заплатите, цените, доставките и организацията на работната сила в подземния свят. Това е сложен бизнес и Карлос е господарят на доларовата му равностойност.

Портретът започва с едно предполагаемо име, толкова странно, колкото и професията на притежателя му. Илич Рамирес Санчес. Твърди се, че е родом от Венецуела и е син на фанатично предан, но не много известен адвокат марксист (Илич е в чест на Владимир Илич Ленин и това обяснява донякъде влечението на Карлос към екстремизма и тероризма). Бащата изпраща младежа в Русия, за да получи там професионална подготовка в съветската школа за шпиони в Новгород. На това място обаче портретът се замъглява за момент, поддържан жив единствено от клюки и спекулации. Според тях съответният комитет в Кремъл, ангажиран с чуждестранните студенти, подходящи за бъдещо проникване, прозрял с какво разполага в лицето на Илич Рамирес Санчес и отказал да има занапред нещо общо с него. Той бил съвършен параноик, който виждал решенията на проблемите само в добре поставена бомба или куршум в гърлото. Последвала препоръка младежът да се върне в Каракас и всякакви връзки със семейството му да бъдат прекъснати. Така, отхвърлен от Москва и с възгледи, дълбоко контрастиращи на западното общество, Санчес започва да строи собствен свят, такъв, в който той е върховен лидер. Какъв по-добър начин от този да станеш аполитичен наемен убиец, от чиито услуги се ползват клиенти с какви ли не политически и философски възгледи?

Портретът се прояснява отново. Освен отличните си познания по различни езици, включващи родния му испански, както и руски, френски и английски, Карлос използва и обучението си в Съюза като трамплин за по-нататъшно усъвършенстване на техниката си. Експулсирането му от Москва е последвано от месеци на усилено обучение, за което някои казват, че е протекло под закрилата на Куба, и по-специално на Че Гевара. Усъвършенствал се в теорията и практиката на всички видове оръжия и експлозиви. Няма оръжие, което да не е способен да разглоби и сглоби отново със завързани очи; нито експлозив, който да не може да анализира само по миризмата и опипом и който да детонира по дузина различни начини. Подготвен окончателно, той избира Париж за база за операциите си и мълвата тръгва. Съществува човек, който можел да бъде нает да извърши убийство там, където никой друг не смеел.

Още веднъж портретът се размива поради липса на документи, както и поради още една причина. На колко години е Карлос? Колко жертви могат да му бъдат приписани и колко са мит — самореклама или нещо друго? Наши кореспонденти, ангажирани със случая Карлос, не успяха да открият никъде кръщелно свидетелство на Илич Рамирес Санчес. От друга страна, във Венецуела живеят хиляди и хиляди на име Санчес, както и стотици с името Рамирес в добавка. Но нито един Илич като второ име. Дали е прибавено по-късно, или тази липса е просто още едно доказателство за прецизността на Карлос? Всеобщото мнение е, че наемният убиец е между трийсет и пет и четирийсетгодишен. Никой не знае със сигурност.

ТРЕВИСТ ХЪЛМ В ДАЛАС?

Факт, който никога не е бил разискван, е, че парите, получени за първите няколко убийства, дават възможност на наемния убиец да създаде организация, на която биха завидели и в Дженерал Мотърс. Това е нагледен пример за капитализъм в най-ефективна форма, основан на ефикасност и лоялност, постигнати чрез умело дозиране и смесване на страх и награди. Последствията от нарушаване на лоялността са много жестоки — смърт — но също така неизменни са наградите за добра служба — огромни премии и възможност за охолен живот. Изглежда, организацията притежава наемни екзекутори навсякъде; и тази твърде добре разпространена мълва навежда на очебийния въпрос: Откъде всъщност е началният капитал? Кои са истинските убийства на Карлос?

Едно, с което се спекулира особено често, бе извършено преди тринайсет години в Далас. Безброй пъти е обсъждано убийството на Джон Ф. Кенеди, но все още никой не е дал що-годе задоволително обяснение на облачето дим, издигнало се зад тревистия хълм на триста метра от колата на президента. Този дим е заснет на камера; радиоапаратите на два полицейски мотоциклета са записали шум(ове). Въпреки всичко не са намерени нито гилзи от куршуми, нито отпечатъци от обувки. Фактически се приема, че единствената информация относно така наречения тревист хълм няма никакво отношение към случая и бива погребана при разследването на ФБР — Далас. Тя изобщо не е включена в доклада на сенатската комисия. Въпросната камера е собственост на очевидец на събитието, К. М. Райт от Северен Далас, който при разпита твърди следното:

„По дяволите, единственото копеле наблизо бе старият Били Брезента, и то на около деветстотин ярда.“

Въпросният Били е възрастен скитник от Далас, когото често виждали да обикаля туристическите места. Прякорът „Брезентовия“ произлиза от навика му да увива обувките си в стари парцали, за да предизвика съчувствието на минувачите. Според нашите кореспонденти твърдението на Райт никога не е било огласявано.

Преди шест седмици в Тел Авив задържан ливански терорист се огънал при разпита. Молейки да бъде отменено смъртното му наказание, той заявил, че притежава много ценна информация за наемния убиец Карлос. Израелското разузнаване изпратило протокола от разпита във Вашингтон. Нашите кореспонденти в Белия дом успели да се доберат до него.

Свидетелско показание: Карлос е бил в Далас през ноември 1963 г. Представял се е за кубинец и той е съчинил плана на Осуалд. Той е зад цялата работа. Това е негова операция.

Въпрос: Какви доказателства имате?

Показание: Чух да го казва. Бил е на затревена площ зад някакво възвишение. Пушката му е била с мрежа за събиране на гилзите.

Въпрос: Няма съобщение за подобно нещо. Защо не са го видели?

Показание: Може и да са го видели, но никой не е можел да го познае. Бил е преоблечен като старец с износено палто, а обувките му са били увити в парцали, за да не оставят отпечатъци.

Информацията, получена от един терорист, разбира се, не може да се счита за доказателство, но също така не бива да се пренебрегва. Особено щом се отнася до такъв терорист, известен като цар на дегизировката. Още по-изненадващо е поразителното съвпадение с непознатото и непубликувано твърдение относно един момент на национална криза, което никога не е било разследвано. Това вече наистина трябва да се възприеме сериозно. Както и много други, свързани по един или друг начин — дори косвено — със събитията в Далас. Брезентовият Били е намерен мъртъв няколко дни по-късно. Диагнозата — свръхдоза наркотици. Бил е известен като любител на евтиното вино, но никога не е вземал наркотици. Просто не е можел да си го позволи.

Е ли Карлос човекът на тревистия хълм? Какво изключително начало на една изключителна кариера? Ако Далас е наистина негова „операция“, колко ли милиона долара са му били заплатени? При всички положения повече от достатъчно, за да си създаде мрежа от информатори и войници, които сами по себе си са една огромна корпорация.

Този мит е прекалено материален. Не е изключено Карлос да е чудовище от плът и твърде много кръв.

Мари сложи списанието на пода.

— Каква е играта?

— Свърши ли? — Джейсън се извърна от прозореца.

— Да.

— Има, предполагам, какви ли не твърдения. Теории, предположения, субективни преценки.

— Субективни преценки ли?

— Ако нещо се е случило тук или там и ефектът се появява на трето място, това не е случайно.

— Имаш предвид, че са взаимно свързани?

— Добре, да речем, взаимно свързани. Всичко е налице, нали?

— Донякъде си прав. Това едва ли е юридическо досие; има много хипотези, слухове и информация от втора ръка.

— Но все пак има и факти.

— Данни.

— Добре. Данни. Отлично.

— Каква е играта? — повтори Мари.

— Заглавието й е просто. Нарича се „Капан“.

— За кого?

— За мен. — Борн се наведе напред. — Искам да ми задаваш въпроси. За всичко, написано там. Фраза, името на град, мълва, фрагмент от … данни. Всичко. Хайде да чуем какви ще бъдат отговорите ми. Слепите ми отговори.

— Скъпи, това не е никакво доказателство за…

— Направи го! — нареди Джейсън.

— Добре. — Мари вдигна изданието на „Тайм“. — Бейрут — изрече тя.

— Посолство — отговори той. — Резидентът на ЦРУ е аташе. Застрелян на улицата. Триста хиляди долара.

Мари го погледна.

— Спомням си — започна тя.

— Аз не! — прекъсна я Джейсън. — Продължавай.

Тя отмести поглед и взе отново списанието.

— Баадер-Майнхоф.

— Щутгарт. Регенсбург. Мюнхен. Две убийства и едно отвличане. Баадер поема отговорност. Парите са от… — Борн млъкна и след това прошепна изненадващо: — САЩ, Детройт… Вашингтон, Делауеър.

— Джейсън, какви са…

— Продължавай. Моля те!

— Името Санчес.

— Името е Илич Рамирес Санчес — отвърна Джейсън. — Той е… Карлос.

— Защо Илич?

Борн млъкна с озадачен поглед.

— Не знам.

— Името е руско, а не испанско. Майка му рускиня ли е била?

— Не… да. Майка му. Трябва да е майка му… така мисля. Не съм сигурен.

— Новгород.

— Школа по шпионаж. Връзки, шифри, честоти. Санчес е завършил тази школа.

— Джейсън, това си го прочел тук!

— Не съм го прочел! Моля те. Продължавай!

Погледът на Мари пробягна по началото на статията.

— Техеран.

— Осем убийства. Отговорността е поделена между Хомейни и Организацията за освобождение на Палестина. Награда — два милиона. Източник: Югоизточния съветски сектор.

— Париж — каза бързо Мари.

— Всички споразумения ще минават през Париж.

— Какви споразумения?

— Споразуменията… убийствата.

— Чии убийства? Чии споразумения?

— Санчес… Карлос.

— Карлос? Значи това са споразуменията на Карлос, неговите убийства. Ти нямаш нищо общо с тях.

— Контактите с Карлос — изрече като в просъница. — Нищо общо с… мен. — Повтори, почти шепнешком.

— Ти току-що го каза, Джейсън. Всичко това няма нищо общо с теб!

— Не! Не е вярно! — изкрещя той, скочи от стола и се втренчи в нея. — Нашите споразумения — добави тихо.

— Ти чуваш ли се какво говориш?

— Отговарям: Сляпо! Ето затова трябваше да дойда в Париж!

Стана, обърна се, отиде до прозореца и се вкопчи в рамката.

— Ето каква е играта — продължи. — Ако си спомняш, този път не търсим лъжи, а истината. Май я отрихме и играта го разбули.

— Този тест е невалиден. Болезнено упражнение със случайно подбрани факти. Щом като списание като „Тайм“ го е отпечатало, значи го е имало в половината вестници по света. Може да си го прочел другаде.

— Но е факт, че си го спомням отлично.

— Не съвсем. Не знаеше, че е Илич, защото баща му е бил комунистически адвокат във Венецуела. Струва ми се, че това не е маловажно. Не спомена и абсолютно нищо за Куба. В противен случай щеше да се сетиш за най-шокиращата хипотеза в статията. Не каза и думичка за това.

— За какво говориш?

— Далас. Ноември 1963-та.

— Кенеди — отвърна Борн.

— Точно така. Кенеди?

— Когато и се случи. — Джейсън остана неподвижен.

— Да. Само че не те питам за това.

— Знам. — Гласът му отново заглъхна като във вакуум. — Тревист хълм… Брезентовия Били.

— Прочете го!

— Не.

— Тогава си го чувал преди, чел си го преди!

— Възможно е, но няма връзка, нали?

— Спри, Джейсън!

— Пак същото. Бих искал да мога.

— Какво се опитваш да ми кажеш? Че ти си Карлос?

— Господи, не. Карлос иска да ме убие, а и аз не говоря руски. Сигурен съм.

— А какво тогава?

— Същото, което ти казах в началото. Играта. Играта се нарича „Капан за войника“.

— Войник?

— Да. Дезертирал съм от армията на Карлос. Това е единственото обяснение, единствената причина, поради която бих могъл да знам това, което знам. Всичко.

— Защо каза „дезертирал“?

— Защото той наистина иска да ме убие. Така и трябва; Карлос мисли, че знам за него повече от всеки друг на света.

Мари седеше на леглото с кръстосани крака под себе си.

— Това е резултат от бягството ти. А каква е причината? Ако това, което казваш, е вярно, значи си го направил, станал си… станал си… — тя млъкна.

— Всичко съвпада и е малко късно да търсиш морално оправдание — заяви Борн при вида на болката от осъзнатата истина върху лицето на жената, която обичаше. — Сещам се за куп причини, клишета. Какво ще кажеш за падение сред крадци… убийци?

— Глупости! — извика Мари. — Няма и капка доказателство!

— Има, и то цели кофи, и ти го знаеш. Може да съм се продал за по-висока цена на други или да съм откраднал от парите му. Което и обяснява сметката в Цюрих. — Той млъкна за момент, взирайки се в стената над леглото, без да вижда и да усеща. — Както обяснява и Хауърд Лелънд, Марсилия, Бейрут, Щутгарт… Мюнхен. Всичко. Всички факти, които не помня, но които искат да излязат наяве. И по-специално един. Защо избягвах името му, защо никога не го споменах. Страх ме е. Страх ме е от него.

Възцари се тишина. Бяха казали повече, повече от страха. Мари кимна.

— Сигурна съм, че си вярваш — каза тя. — И по някаква причина ми се иска да си прав. Но не мисля, че е така. Искаш да вярваш, защото това подкрепя тезата ти. Дава ти отговор… самоличност. Може би не точно тази, която ти се иска, но бог е свидетел, че е по-добре, отколкото да се луташ слепешком в този ужасяващ лабиринт всеки ден. Предполагам, че всичко друго е по-добро. — Тя направи пауза. — И аз бих желала да е истина, защото тогава нямаше да сме тук в момента.

— Какво?

— Ето го несъответствието, скъпи. Броят на символите, които не прилягат в твоето уравнение. Ако беше човекът, който твърдиш, че си и ако се страхуваше от Карлос — един господ знае защо — Париж щеше да е последното място на света, в което да ти се иска да се намираш. Щяхме да сме някъде другаде; ти сам го каза. Щеше да избягаш; щеше да вземеш парите от Цюрих и да изчезнеш. Но не го правиш. Вместо това се пъхаш направо в бърлогата на Карлос. Това не е постъпка на човек, който се чувства виновен или се страхува.

— Няма такова нещо. Дойдох в Париж, за да разбера. Просто и ясно.

— Тогава бягай. Утре сутринта ще имаме парите. Нищо не те спира — нищо не ни спира. И това е просто и ясно. — Мари се приближи и се взря в очите му.

Джейсън я погледна и се обърна. Отиде до бюрото и напълни чашата си.

— Все още не бива да изключваме „Тредстоун“ от сметката — каза той, отбранявайки се.

— Те по-важни ли са от Карлос? Ето го истинското уравнение. Карлос и „Тредстоун“. Един човек, когото някога обичах много, бе убит от „Тредстоун“. Още една причина да избягаме, за да оцелеем.

— Мислех, че искаш да откриеш убийците му. И да ги накараш да платят за това.

— Искам. И то много. Но други ще го направят. Аз имам по-важни задължения и не поставям отмъщението на първо място. Ние сме на първо място. Ти и аз. Или може би това е само мое мнение? Мое чувство?

— Знаеш много добре. — Той стисна чашата в ръката си и погледна към Мари. — Обичам те — прошепна.

— Тогава да бягаме! — повиши тя глас почти несъзнателно и пристъпи крачка към него. — Нека забравим всичко това, наистина да го забравим и да избягаме с възможно най-голяма скорост и възможно най-далеч оттук! Нека го направим!

— Аз… аз — Джейсън заекна — мъглата отново го обгръщаше и вбесяваше. — Има… неща.

— Какви неща? Ние се обичаме! Намерихме се! Можем да отидем където пожелаем, да бъдем които пожелаем! Нищо не ни спира, нали?

Борн почувства как по челото му избива пот и в гърлото му застава буца.

— Нищо не ни спира — едва чуваше гласа си. — Трябва да помисля.

— Какво има да се мисли? — продължи да настоява Мари, като се приближи още по-близо до него и го принуди да я погледне. — Съществуваме само ти и аз, нали?

— Само ти и аз — повтори той бавно. Мъглата ставаше все по-плътна и го задушаваше. — Знам. Знам. Но трябва да помисля. Има толкова неща, които трябва да разбера. Толкова много, което трябва да излезе наяве.

— Защо са така важни?

— Просто… е така.

— Не знаеш ли?

— Да… Не, не съм сигурен. Не ме питай сега.

— Ако не сега, кога? Кога мога да те попитам? Кога ще ти мине? Ще мине ли някога?

— Стига! — Той внезапно изкрещя и тръшна чашата на дървената полица. — Не мога да избягам! Няма да избягам! Трябва да остана тук! Трябва да разбера!

Мари се хвърли към него, сложи ръце на раменете му, после на лицето му и избърса капките пот.

— Ето сега го каза. Чуваш ли се, скъпи? Не можеш да избягаш, защото колкото повече се приближаваш, толкова повече това те влудява. А ако наистина избягаш, ще стане само още по-зле. Това не ще е живот, а кошмар. Сигурна съм.

Той се пресегна и докосна лицето й, без да сваля очи от нея.

— Наистина ли?

— Разбира се. Но трябваше да го кажеш ти, а не аз. — Мари го прегърна и сложи глава на гърдите му. — Трябваше да те принудя… Смешното е, че бихме могли да избягаме. Да се качим още тази нощ на някой самолет и да отидем където пожелаеш, да изчезнем и да не поглеждаме повече назад. Бих била по-щастлива от всякога в живота си. Но ти не можеш да го направиш. Това, което е — или не е — тук в Париж, щеше да те разяжда отвътре и накрая нямаше да издържиш. Ето това е налудничавата ирония на ситуацията, любими мой. Аз бих могла да живея с това, но не и ти.

— И щеше просто да изчезнеш? — попита Джейсън. — Ами семейството, работата, всичките ти познати?

— Не съм нито дете, нито глупачка — отговори бързо Мари. — Щях да измисля как да се прикрия, но не мисля, че бих го взела особено насериозно. Щях да помоля за дълга отпуска по здравословни и лични причини. Емоционален стрес, срив; мога винаги да се върна, в министерството щяха да ме разберат.

— Питър?

— Да. — Тя замълча за момент. — С него сме минали от един етап в отношенията си към друг, като мисля, че този, вторият, беше по-важен и за двама ни. Питър бе за мен нещо като брат и аз исках той да преуспее, защото въпреки всичките си недостатъци беше много добър.

— Съжалявам. Наистина съжалявам.

Тя го погледна.

— Ти също си много добър. Когато човек упражнява професия като моята, подобни качества са особено важни. За съжаление не скромните и добри хора ще наследят света, а корумпираните, Джейсън. А аз мисля, че от корупцията до убийството има само една крачка.

— „Тредстоун Седемдесет и едно“?

— Да. И двамата имаме право. Аз искам да ги открия и да ги накарам да платят за това, което направиха… А ти не можеш да избягаш.

Той прекара устни по бузата й, след това по косата й и я прегърна.

— Би трябвало да те изхвърля оттук. Би трябвало да ти кажа да се махнеш от живота ми. Не мога, но, по дяволите, знам, че би трябвало да го направя.

— И да го беше направил, нямаше да има особена полза. Аз не бих си отишла, любов моя.

Адвокатската кантора се намираше на булевард Дьо ла Шапел, отрупаната с книги приемна приличаше повече на архив, отколкото на офис, всичко бе подредено и на мястото си. Тук се сключваха сделки, а не договори. Самият адвокат бе величествен мъж с побеляла козя брадица и сребърно пенсне, кацнало на орлов нос, но тези атрибути не можеха да скрият естествената му лукавост. Той дори настоя да разговарят на развален английски, с който впоследствие би могъл евентуално да се оправдае, че е бил разбран погрешно.

По-голямата част от разговора проведе Мари, Борн изчакваше — клиент със съветника си. Тя изложи исканията си кратко и ясно, като наблегна на замяната на чековете с бонове на приносителя, платими в долари, с деноминации, вариращи от максимум двайсет хиляди до минимум пет. Даде също така инструкции на адвоката да изиска от банката сериите на боновете да нямат повече от три поредни номера и всеки пети да е осигурен със сертификат за международна валидност. Адвокатът разбра целта й. Нейните условия за издаването на боновете бяха толкова сложни, че правеха проследяването им невъзможно за по-голяма част от банките и брокерските къщи. От друга страна гарантираха, че банки или брокерски къщи не биха могли да създадат допълнителни трудности при изплащането. Беше гарантирано.

Когато развълнуваният и обезпокоен адвокат с козята брадичка почти приключи телефонния си разговор с почти също толкова обезпокоения Антоан д’Амакур, Мари повдигна ръка.

— Извинете ме, но мосю Борн настоява мосю Д’Амакур да включи също така и двеста хиляди франка в брой, от които сто хиляди да останат при боновете, а други сто хиляди да задържи мосю Д’Амакур. Той предлага вторите сто хиляди да се разделят както следва: седемдесет и пет хиляди за мосю Д’Амакур и двайсет и пет хиляди за вас. Мосю Борн ви е дълбоко благодарен за тъй ценните съвети, както и за допълнителните трудности, които ви причини. Не е нужно да ви казвам, че тази сделка може и да се документира.

При тези нейни думи загрижеността и безпокойството изчезнаха, заменени от услужливост и сервилност, каквато сигурно не демонстрираше и прислугата във Версайския дворец. Направени бяха приготовления в съответствие с необичайните — но напълно разбираеми — изисквания на мосю Борн и изпечената му съветничка.

Мосю Борн бе донесъл за парите и боновете кожено дипломатическо куфарче; трябваше да го носи въоръжен куриер, който да напусне банката в два и половина следобед и да се срещне с мосю Борн в три часа на Пон Ньоф. Непознатият клиент щеше да удостовери самоличността си с малко парче кожа, изрязано от куфара. Същото трябваше да пасне на мястото, от което беше изрязано. В допълнение с думите: „Хер Кьониг. Поздрави от Цюрих“.

Толкова по отношение на детайлите. С изключение на един, както поясни съветничката на мосю Борн.

— Ние много добре знаем, че изискванията на фиша трябва да бъдат изпълнени стриктно и очакваме мосю Д’Амакур да го направи — заяви Мари Сен-Жак. — Но също така знаем, че мосю Борн се надява да му бъде предоставено известно предимство във времето и не очаква нищо друго освен това предимство. Ако не го получи, страхувам се, че аз в качеството си на член на Интернационалната банкова комисия — макар за момента да съм анонимна — ще се почувствам задължена да докладвам за някои отклонения от легалните банкови процедури, така както съм ги видяла. Сигурна съм, че няма да е необходимо; всички сме доволни от възнаграждението си, нали така, мосю?

— Разбира се, мадам! В банковото дело и в правната дейност… както всъщност и в самия живот… времето е всичко. Няма защо да се безпокоите.

— Знам — каза Мари.

Борн изучаваше дупките на заглушителя, доволен, че го е почистил от праха и смазката, наслоили се върху оръжието поради дълго бездействие. Направи последен оглед, подхвърли го леко, натисна и освободи пълнителя и провери и него. Оставаха шест патрона. Беше готов. Пъхна оръжието в колана и си закопча сакото.

Мари не го беше видяла как почиства пистолета. Тя седеше на бюрото с гръб към него и разговаряше по телефона с аташето в канадското посолство, Дьони Корбелие. От пепелника до бележника й се извиваше цигарен дим. Мари записваше информацията, която Корбелие й диктуваше. Накрая му благодари и затвори телефона. Остана неподвижна две-три секунди, все така с молив в ръка.

— Не знае за Питър — каза тя, обръщайки се към Джейсън. — Странно.

— Доста — съгласи се Борн. — Мислех, че е един от първите, които са научили. Нали каза, че колегите от офиса са разглеждали тефтерче с телефоните на Питър. А Питър е звънял в Париж на Корбелие. Мислиш ли, че не са го забелязали?

— Даже не ми беше дошло на ум. Мислех за вестниците, за телефоните. Питър е бил… намерен преди осемнайсет часа и колкото и банално да звучи, той бе важна личност в канадското правителство. Самата му смърт е сензация, а убийството му — да не говорим… Но не бе съобщено.

— Обади се довечера в Отава и попитай защо.

— Ще го направя.

— Какво ти каза Корбелие?

— О, да. — Мари погледна в тефтера си. — Номерът на колата на Рю Мадлен е напълно безсмислен, колата е била наета на летище Дьо Гол от някой си Жан-Пиер Ларуш…

— Джон Смит — прекъсна я Борн.

— Точно. Имал е по-голям късмет с номера, който ти е дал Д’Амакур, но не вижда какво общо има той с цялата тази работа. Нито пък аз.

— Толкова ли е странно?

— Така си мисля. Телефонът е частен и принадлежи на една модна къща на Сент Оноре. Ле Класик.

— Модна къща? Имаш предвид ателие?

— Може и ателие да имат, но предполагам, че е магазин за изключително елегантни облекла. Нещо като къща „Диор“ или „Живанши“. Висша мода. Корбелие казва, че е известна сред клиентите си като „Къщата на Рьоне“. Това е Бержерон.

— Кой?

— Рьоне Бержерон. Моделиер. Работи от години и все е на гребена на модната вълна. Знам за него, защото моята шивачка копира някои от моделите му.

— Взе ли адреса?

Мари кимна.

— Интересно защо Корбелие не знаеше за Питър? Защо никой не е разбрал?

— Сигурно ще научиш, като се обадиш. Може би се дължи на различните часови зони; било е твърде късно за сутрешните парижки издания. Отивам да взема един следобеден вестник. — Борн тръгна към гардероба за палтото, усещайки скритата тежест в колана си. — Ще отида пак до банката. Смятам да проследя куриера до Пон Ньоф. — Облече си палтото и разбра, че Мари не го слуша. — Исках да те попитам, тези момчета носят ли униформа?

— Кои?

— Банковите куриери.

— Разликата във времето е обяснима за вестниците, но какво прави тя на телеграфната връзка!

— Моля?

— Разликата във времето. Вестниците може да не са успели да го публикуват, но по телеграфа би могло да се предаде. А всички посолства имат телекси. Щяха да научат. Изобщо не е било съобщено, Джейсън.

— Обади се довечера — каза той. — Аз тръгвам.

— Нали ме попита за куриерите. Дали носят униформи?

— Чудех се.

— През повечето време, да. И карат бронирани микробуси, но аз се погрижих за това. В случай че изпратят такъв микробус, трябва да го паркират на пресечка преди моста, а куриерът да продължи.

— Чух, но не разбрах какво имаше предвид. Защо?

— Куриерът с боновете е необходимо зло, но системата за сигурност на банката го изисква. Докато микробусът прекалено бие на очи и лесно може да бъде проследен. Няма ли да промениш решението си и да ми разрешиш да дойда с теб?

— Не.

— Повярвай ми, нищо няма да се обърка. Онези двама мошеници ще се погрижат за това.

— Тогава изобщо не виждам причина да идваш.

— Ще ме побъркаш.

— Бързам.

— Знам. И без мен се придвижваш по-бързо. — Мари стана и го приближи. — Наистина те разбирам. — Прислони се до него, целуна го по устните и внезапно усети оръжието в колана му. Погледна го в очите. — Безпокоиш се, нали?

— Просто съм предпазлив. — Той се усмихна и докосна брадичката й. — Това са страшно много пари. Може да се наложи да изкараме с тях доста време.

— Радвам се да го чуя.

— За парите ли?

— Не, за нас. — Мари смръщи вежди. — Сейф.

— Продължаваш да говориш несвързано.

— Не можеш просто така да оставиш в стаята на парижки хотел ценни книжа на стойност над един милион долара. Трябва да намериш сейф.

— Може да се уреди и утре. — Пусна я и тръгна към вратата. — В мое отсъствие можеш да потърсиш „Ле Класик“ в телефонния указател и да се обадиш. Разбери какво е работното време. — И излезе бързо.

Борн се облегна на задната седалка в спрялото такси и продължи да наблюдава през предното стъкло входа на банката. Шофьорът си подсвирваше някаква неопределима мелодия и четеше вестник, успокоен от петдесетфранковата банкнота, която беше получил в аванс. Моторът на колата обаче работеше; така бе настоял клиентът.

Бронираният микробус се появи в предното стъкло, от покрива му се подаваше радиоантена, стесняваща се към върха, точно като нос на кораб. Паркира на мястото за служебни коли пред таксито на Джейсън. Зад защитеното от куршуми стъкло на задната врата се появиха две малки червени светлини. Сигналната система се включи.

Борн се наклони напред, с поглед, прикован в униформения мъж, който излезе от страничната врата и започна да си проправя път през тълпите на тротоара към входа на банката. Почувства известно облекчение; мъжът не беше един от тримата добре облечени, дошли вчера във Валоа.

Петнайсет минути по-късно куриерът излезе от банката с коженото дипломатическо куфарче в ръка, а дясната лежеше върху невидим кобур. Мястото с изрязаната кожа на куфарчето се виждаше съвсем ясно. Джейсън напипа парчето кожа в джоба на ризата си. Ако не друго, тази елементарна комбинация му осигуряваше живот далеч от Париж, далеч от Карлос по възможност. Ако такъв живот изобщо съществуваше и ако той бе способен да го приеме без ужасния лабиринт, от който не намираше изход.

Но имаше и нещо повече. В този сътворен от човешки ръце лабиринт, в който продължаваше да се движи, тича и блъска глава в стените, всеки контакт бе сам по себе си форма на успех, дори да се осъществеше слепешком. Собственият му лабиринт нямаше стени, нито определени коридори, в които да тича. Само пусто пространство и сгъстяваща се в мрака мъгла, която виждаше толкова ясно, когато отваряше нощем очи, с лице плувнало в пот. Защо имаше винаги само празно пространство и мрак във ветровитите висини? Защо винаги пропадаше главоломно нощем? Парашут. Защо? Тогава в съзнанието му изплуваха и други думи; нямаше понятие откъде идваха, но те бяха там и той ги чуваше.

Какво остава, когато си е отишла паметта ви? И вашата самоличност, а, мистър Смит?

Стига!

Бронираният микробус се впусна в уличното движение по Рю Мадлен. Борн потупа шофьора по рамото.

— Следвайте онова камионче, но се дръжте поне на две коли разстояние — каза той на френски.

Шофьорът се обърна обезпокоен:

— Мисля, че сте наели грешно такси, мосю. Ето ви парите.

— Не виждаш ли, че съм от компанията, глупако. Това е специална операция.

— Извинете, мосю. Няма да го изпуснем. — Шофьорът се гмурна диагонално в натовареното движение.

Микробусът избра най-краткия път към Сена, минавайки по странични улички, и на Ке дьо ла Рапе зави наляво в посока на Пон Ньоф. След това само на три сгради от моста — поне доколкото Джейсън прецени разстоянието — забави ход, сякаш куриерът бе решил, че е пристигнал прекалено рано на срещата. Но според Борн той, напротив, закъсняваше. Беше три без шест минути, оставаше точно толкова време, колкото да паркира пред определената сграда близо до моста. Защо тогава микробусът се бавеше? Бавеше? Не, той вече беше спрял и изобщо не се движеше! Защо?

Трафикът?… Благословени боже, разбира се, че беше трафикът!

— Спри тук — каза Борн на шофьора. — Скрий се в онзи паркинг. Бързо!

— Какво има, мосю?

— Ти си страхотен късметлия — обясни Джейсън. — Моята компания ще ти плати с радост още сто франка отгоре, ако просто отидеш до предното стъкло на онзи микробус и кажеш няколко думи на шофьора. Искаш ли стотарката?

— Какво говорите, мосю?

— Откровено казано, просто го проверяваме. Той е новак. Искаш ли стотарката?

— Само да отида до прозореца и да му кажа няколко думи?

— Точно така. Това е всичко. Най-много пет секунди и после ще се върнеш и ще си подкараш таксито.

— Без неприятности? Не искам неприятности.

— Моята фирма е една от най-уважаваните във Франция. Виждал си камионите й навсякъде.

— Не знам…

— Забрави го! — Борн посегна към дръжката на вратата.

— Какви са думите?

Джейсън протегна стоте франка.

— „Хер Кьониг. Поздрави от Цюрих.“ Ще ги запомниш ли?

— Хер Кьониг. Поздрави от Цюрих. Какво толкова трудно има?

— Хубаво. Хайде тръгвай. Аз ще бъда точно зад теб.

— Вие? Зад мен?

— Точно така.

Те тръгнаха бързо към микробуса, заел дясната част на платното, докато колите от уличното движение спираха и ги заобикаляха отляво. Микробусът е капан на Карлос, разсъждаваше Борн. Наемният убиец си е обезпечил начин да проникне и сред въоръжените куриери. Едно име и място на среща, изговорени по радиовръзка с определена честота, можеха да донесат на нископлатения куриер доста голяма сума пари. Борн. Пон Ньоф. Беше толкова просто. Куриерът явно не бе чак толкова загрижен да е точен за срещата, колкото да се увери, че войниците на Карлос са стигнали до Пон Ньоф навреме. Движението по улиците на Париж беше пословично; на всекиго можеше да се случи да закъснее. Джейсън спря шофьора на таксито и пъхна в ръката му още две двестафранкови банкноти: очите на мъжа се приковаха в него.

— Мосю?

— Моята компания е много щедра. Този човек трябва да бъде приучен към дисциплина и да не прави груби нарушения на правилата. След като кажеш: „Хер Кьониг. Поздрави от Цюрих“, просто добави „Уговорката се променя. В колата ми има клиент, който трябва да ви види“. Запомни ли?

Очите на шофьора се преместиха отново върху банкнотите.

— Не виждам нищо трудно — и взе парите.

Приближиха до микробуса откъм лявата му страна. Джейсън бе опрял гръб в стоманената ламарина и с дясната ръка под палтото държеше оръжието в колана си. Шофьорът се приближи до стъклото, надникна вътре и почука с пръсти по него.

— Хей, вие вътре! Хер Кьониг. Поздрави от Цюрих! — извика.

Стъклото се смъкна на не повече от два-три сантиметра.

— Какво значи това? — извика в отговор някой отвътре. — Вие трябваше да сте на Пон Ньоф, мосю!

Шофьорът не беше идиот, а и нямаше търпение да потегли колкото се може по-бързо.

— Не мен, тъпако! — изкрещя той, надвиквайки шума от уличното движение наоколо. — Предавам ти това, което ми поръчаха! Уговорката е променена. Ей там отзад има един човек, който иска да те види!

— Кажи му да побърза — нареди Джейсън, като вдигна пред очите му последната петдесетфранкова банкнота, но така, че да не го видят от прозореца.

Шофьорът погледна към парите, после отново към прозореца.

— Размърдай се малко! Ако не отидеш веднага да го видиш, ще си изгубиш работата!

— А сега изчезвай! — каза Борн.

Шофьорът се обърна, притича край Джейсън, грабна банкнотата и хукна към таксито си.

Борн зае мястото му, внезапно обезпокоен от това, което дочу през какофонията от свирещи клаксони и бучащи мотори на претоварената улица. От вътрешността на микробуса долитаха гласове. Не един човек крещеше по радиото, а двама си крещяха взаимно. Куриерът не беше сам. При него имаше още някой.

— Това бяха думите! Нали ги чу?

— Той трябваше да дойде при теб. Трябваше да се покаже.

— Което и ще направи. И ще ми представи парче кожа, което трябва да съвпада идеално! Ти да не мислиш, че ще го направи по средата на улицата в това движение?

— Не ми харесва!

— Плати ми, за да помогна на теб и на хората ти да намерите някого. А не за да си загубя работата. Отивам!

— Той трябва да е на Пон Ньоф!

— Я си гледай работата.

Чу се шум от тежки стъпки върху металния под.

— Идвам с теб!

Бронираната врата се отвори; Джейсън се извъртя зад нея, ръката му все още лежеше под сакото. В някаква кола срещу него едно дете беше притиснало лице в страничното стъкло с облещени очи. Детските черти бяха разкривени в грозна маска — детето просто се забавляваше. Пронизителни звуци от нервни клаксони, допълващи се взаимно, изпълниха пространството наоколо; беше се получило задръстване.

Куриерът прекрачи металния праг; дипломатическото куфарче беше в лявата му ръка. Борн чакаше и в мига, когато куриерът стъпи на земята, той затръшна вратата в тялото на втория, като стовари тежката стомана върху показалите се навън коляно и протегната ръка. Мъжът изкрещя и политна назад към вътрешността на микробуса. Джейсън изкрещя на куриера, размахвайки отрязаното парче кожа.

— Аз съм Борн! Ето го парчето! И дръж този пистолет в кобура си или ще загубиш не само работата си, а и живота си, мръсно копеле такова!

— Не съм искал да ви нараня, мосю! Те искаха да ви открият! Те не искаха да ви го дам, честна дума!

Вратата се отвори със сила; Джейсън отново я затръшна с рамо и след това я отвори, за да види лицето на войника на Карлос. Без, разбира се, да сваля ръка от оръжието в колана си.

Това, което видя, бе дулото на пистолет — черния отвор го гледаше право в очите. Той се извърна бързо назад и осъзна, че забавянето на изстрела с няколко стотни от секундата бе причинено от пронизително звънене, избухнало внезапно от вътрешността на микробуса. Задействала се бе алармената система, звукът й оглушаваше и надвиваше какофонията на уличния шум; в сравнение с него този на изстрела отекна съвсем слабо, а шумът от взривяването на асфалта отдолу изобщо не се чу.

Джейсън още веднъж стовари вратата върху нападателя си и чу удар на метал в метал; беше пресрещнал пистолета на убиеца. Извади своя от колана си, коленичи на улицата и отвори рязко вратата.

Видя лицето от Цюрих, убиеца на име Йохан, същия, когото бяха извикали в Париж, за да го разпознае. Борн стреля два пъти; мъжът се изви назад и от челото му потече кръв.

Куриерът! Дипломатическото куфарче!

Джейсън го видя; беше се прикрил зад вратата на гърба на микробуса с пистолет в ръка и крещеше за помощ. Борн се изправи на крака и се хвърли към протегнатия пистолет, сграбчи цевта и го измъкна от ръката на куриера. После се вкопчи в куфарчето и изкрещя.

— Няма да те докосна! Дай ми това, негоднико! — Хвърли пистолета му под микробуса, изправи се и се впусна в истеричната тълпа на тротоара.

Тичаше като луд, без да вижда нищо около себе си, телата пред него образуваха подвижните стени на неговия лабиринт. Но между този и другия, в който живееше всеки ден, имаше съществена разлика. Тук нямаше мрак, следобедното слънце бе ярко и толкова заслепяващо, колкото и маратонът му в лабиринта.

14.

— Всичко е тук — каза Мари. Беше подредила сертификатите по стойност. Пачките бонове и банкноти лежаха на бюрото. — Казах ти, че всичко ще бъде наред.

— За една бройка да не бъде.

— Какво?

— Онзи, на име Йохан, мъжът от Цюрих. Мъртъв е. Аз го убих.

— Джейсън, какво се е случило?

Той й разказа.

— Разчитали са на Пон Ньоф — каза. — Мисля, че втората кола е попаднала в улично задръстване, включила се е в честотата на радиото на куриера и са му казали да се забави. Сигурен съм.

— О, боже, те са навсякъде!

— Но не знаят аз къде съм! — каза Борн и докато слагаше очилата с рогови рамки, се вгледа в огледалото над бюрото, изучавайки русата си коса. — И последното място, на което очакват да ме намерят — ако въобще имат и слаба представа, че ми е известно — е модната къща на Сент Оноре.

— Ле Класик? — попита учудено Мари.

— Точно така. Ти обади ли им се?

— Да. Но това е лудост!

— Защо? — Джейсън се извърна от огледалото. — Помисли малко. Преди двайсет минути капанът им блокира; трябва да има объркване, оправдания, взаимни обвинения в некомпетентност, ако не и по-лоши неща. Точно сега, в този момент, те са по-загрижени за себе си, отколкото за мен; никой не иска куршум в гърлото. Няма да продължи много; бързо ще се прегрупират. Карлос ще се погрижи за това. Но час, час и нещо, докато се опитват да разберат какво точно се е случило, единственото място, на което няма да ме търсят, е командният им пункт, който мислят, че не знам.

— Някой ще те разпознае!

— Кой? Нали бяха извикали човек чак от Цюрих, за да го направи. Той е мъртъв. Те не са сигурни как изглеждам.

— Куриера. Те ще вземат него, той те е виждал.

— През следващите няколко часа човекът ще е зает с полицията.

— Д’Амакур. Адвоката!

— Подозирам, че вече са на половината път към Нормандия или Марсилия, а с малко повече късмет, може и да са извън страната.

— А ако са ги спрели, ако са ги заловили?

— Може. Но мислиш ли, че Карлос ще ги закара точно на мястото, където получава посланията си? За нищо на света.

— Джейсън, страх ме е.

— Мен също. Но не от това, че ме познават. — Борн пак се обърна към огледалото. — Мога да изнеса цяла лекция по въпросите на класификацията на лицата и смекчаването на чертите, но няма да го направя.

— За следите от пластичната хирургия ли говориш? Пор Ноар. Казвал си ми.

— Не всичко. — Борн се наведе през бюрото, вглеждайки се в лицето си. — Какъв цвят са очите ми?

— Какво?

— Не, не поглеждай към мен. Кажи ми сега, какъв цвят са очите ми? Твоите са кафяви с петънца от зелено; какво ще кажеш за моите?

— Сини… синкави. Или май са сиви… — Мари млъкна. — Не съм сигурна. Предполагам, че е ужасно от моя страна.

— Не се безпокой, съвсем нормално е. По принцип са лешникови, но не през цялото време. Даже аз го забелязвам. Когато нося синя риза или вратовръзка, стават по-сини. С кафяво палто или сако стават сиви. Когато съм гол, са просто неопределими.

— Това не е толкова необичайно. Сигурна съм, че милиони други хора имат същите очи.

— Разбира се. Но колко от тях носят контактни лещи, когато зрението им е напълно нормално?

— Контактни…

— Точно това казах — прекъсна я Джейсън. — Някои видове контактни лещи се носят, за да се промени цветът на очите. Те са най-ефективни, когато очите са лешникови… Когато ме е преглеждал за пръв път, Уошбърн открил следи от продължителна употреба. Това също е едно от онези парчета, нали?

— Можеш да го интерпретираш както си искаш — каза Мари. — Ако е истина.

— Защо да не е?

— Защото въпросният доктор е бил по-често пиян, отколкото трезвен. Ти си го казвал. Трупал е предположение върху предположение и един господ знае кое е било рожба на алкохола и кое не. Той никога не е бил специалист. Не би могъл да бъде.

— Да, но в едно отношение беше прав. Аз съм хамелеон, програмиран да се приспособява в променлива среда. Искам да разбера чия е тази среда. Може би сега ще успея. Благодарение на теб имам един адрес. Някой там може да знае истината. Поне един човек, това е всичко, което ми е необходимо. Един, с когото да се сблъскам, да пречупя, ако е необходимо…

— Не мога да те спра, но за бога, бъди внимателен. Ако те познаят, ще те убият.

— Не там. Ще им се компрометира бизнесът. Това е Париж.

— Въобще не се шегувам, Джейсън.

— Аз също. Гледам на въпроса съвсем сериозно.

— Какво се каниш да правиш? Имам предвид как?

— Ще преценя на място. Ще видя дали някой обикаля наоколо с нервна и тревожна физиономия или пък очаква телефонът да звънне, като че животът му зависи от това.

— И после?

— Ще действам както с Д’Амакур. Ще изчакам отвън и ще го последвам, който и да е. Вече съм толкова близо, че няма начин да ми се изплъзне. И ще внимавам.

— Ще ми се обадиш ли?

— Ще се опитам.

— Ще откача, докато те чакам, без да знам нищо.

— Не чакай. Можеш ли да депозираш някъде тези бонове?

— Банките са вече затворени.

— Виж някой голям хотел. Там имат сейфове.

— Трябва да си гост на хотела.

— Наеми стая. В „Морис“ или в „Крал Джордж“. Остави куфарчето на рецепцията, но се върни тук.

Мари кимна.

— Поне ще има какво да правя.

— След това се обади в Отава да разбереш какво е станало.

— Ще се обадя.

Борн отиде до нощното шкафче и взе няколко банкноти от пет хиляди франка.

— С подкуп е по-лесно — каза. — Не мисля, че ще се наложи, но за всеки случай.

— Да — съгласи се Мари и продължи фразата си на един дъх. — Ти чу ли се? Току-що ми изреди имената на два хотела.

— Чух. — Той се обърна и застана с лице към нея. — Бил съм тук и преди. Много пъти. Живял съм тук, но не в тези хотели. Не на централните улици, поне така мисля. На такива, които не се откриват много лесно.

Моментът премина в мълчание, наелектризиран със страх.

— Обичам те, Джейсън.

— И аз те обичам — каза Борн.

— Върни се. Каквото и да стане, върни се при мен.

Осветлението на малки кръгли осветителни тела, монтирани в тъмнокафявия таван, меко и артистично обливаше с жълти петна манекените, облечени в скъпи рокли. Щандовете за бижутерия и аксесоари бяха покрити с черно кадифе, яркочервена и зелена коприна допълваше с вкус тази среднощна феерия, златото и среброто хвърляха отблясъци под дискретните лъчи на лампите. Ложите оформяха грациозни полукръгове и създаваха илюзия за допълнително пространство. „Ле Класик“ не бе малък, но не можеше и да се нарече голям търговски център. Представляваше просто красиво аранжиран магазин в една от най-скъпите търговски части на Париж. Пробните с врати и стени от матирано стъкло бяха в задната част, под балконите, където се намираха административните офиси. Покрита с мокет стълба тръгваше от дясната страна на нещо средно между приемна и малка телефонна централа, зад която седеше мъж на средна възраст. Видът му бе странен на фона на обстановката — той носеше старомоден официален костюм. Мъжът превключваше нещо по централата и говореше в микрофон — продължение на слушалката на ухото му.

Персоналът беше изцяло от жени, високи, слаби, с елегантни лица и тела, живи образци на съвременната мода, чиито вкус и интелигентност ги поставяха едно стъпало над посестримите им на свободния пазар и им осигуряваха тази добра работа. Малкото мъже, които се мяркаха наоколо, също бяха много слаби и елегантни, прилични на тръстики. Фигурите им се подчертаваха от добре ушити дрехи, жестикулираха бързо и отривисто и заемаха балетни пози при разговор.

От тъмния таван се разнасяше лека романтична музика, тихото кресчендо се подчертаваше абстрактно от лъчите на миниатюрните лампи. Джейсън започна да се разхожда между ложите — оглеждаше манекените, опипваше материята на дрехите и правеше одобрителни гримаси. Те скриваха естественото му озадачение. Къде бяха объркването и загрижеността, които очакваше да намери в сърцето на съобщителния център на Карлос? Погледна нагоре към отворените врати на офисите и малкия прав коридор, разделящ комплекса на две части. Там се разхождаха спокойно мъже и жени, точно така, както и на първия етаж, спираха от време на време един при друг и си разменяха любезности и откъслеци от никого неинтересуваща, но интересна за тях информация. Клюки. Не се забелязваха и най-леки признаци на тревога, никакъв намек, че жизненоважен капан е избухнал в лицата им, че един доведен от друга страна убиец — единственият човек в Париж, който работеше за Карлос и беше в състояние да разпознае мишената — е бил застрелян в главата и сега лежи мъртъв в задната част на брониран микробус на Ке дьо ла Рапе.

Просто невероятно, дори само поради общата атмосфера, противоречаща на всичките му очаквания. Естествено, не разчиташе да намери пълен хаос, бе далеч от тази мисъл. Войниците на Карлос бяха много добре обиграни. Но все пак очакваше нещо. Но не съзираше нито обтегнати лица, нито шарещи очи, нито внезапни, издаващи тревога движения. Дотук нямаше нищо необичайно; елегантният свят на висшата мода продължаваше да се върти в елегантната си орбита и нехаеше за събитията, които можеха да изхвърлят оста на въртене извън баланса.

Все пак тук някъде имаше един личен телефон и някой, който не само говореше по него от името на Карлос, но и разполагаше с властта да пусне в хайката трима убийци. Жена…

Видя я; това трябваше да е тя. По средата на застланата с мокет стълба. Висока и величествена жена, с лице, превърнато от възрастта и козметиката в студена маска. Тръстикоподобен служител с папка в ръка я спря и я попита нещо. Тя го погледна, след това хвърли поглед надолу към първия етаж — към нервен мъж на средна възраст до най-близкия щанд за бижута. Погледът беше кратък и лаконичен, посланието беше съвършено ясно. Добре, мон ами, вземай си дрънкулките, но плащай по-скоро. Ако не, следващият път ще се почувстваш доста неудобно. Или по-лошо. Може да се обадя на жена ти. Този разговор приключи за няколко хилядни от секундата; усмивка, толкова фалшива, колкото и широка, разчупи маската и жената кимна и разписа с решително движение листа, който й подаваше служителят. Продължи надолу по стълбите и момчето я последва, накланяйки се към нея в опит да продължи разговора. Личеше, че й досажда; на последното стъпало тя се извърна, докосна короната си от тупирана тъмна коса и го потупа по китката с жест на благодарност.

В очите на тази жена имаше много студенина. Бяха най-самоуверените очи, които Борн беше виждал, с изключение може би на онези в Цюрих зад очилата с позлатените рамки.

Инстинкт. Тя беше неговият обект; оставаше само да стигне до нея. Първите стъпки от танца трябваше да бъдат незабележими, нито много големи, нито прекалено малки, но достатъчни да привлекат вниманието. Тя трябваше да дойде при него.

Следващите няколко минути изненадаха Джейсън, или по-точно казано, той изненада самия себе си. Терминът беше „вживяване в ролята“, той го разбираше, но това, което го шокира, бе лекотата, с която се впусна в характер, напълно различен от неговия — доколкото се познаваше. Само преди минута преценяваше трескаво, а ето че сега оглеждаше внимателно, като вадеше тоалетите от индивидуалните им рафтове и се взираше в материята на светлината. Надничаше отблизо в шевовете, изучаваше копчетата и илиците, прекарваше пръсти по яките, сгъваше дрехите и ги оставяше да се разгънат от тежестта си. Беше ценител на хубавите дрехи, школуван купувач, който знае какво иска и веднага отхвърляше онова, което не съответстваше на вкуса му. Единствените детайли от дрехите, които пропускаше, бяха етикетите с цените; явно не проявяваше никакъв интерес към тях.

Този факт възбуди интереса на величествената жена, която продължаваше да наблюдава клиента. Една източена и слаба служителка долетя, едва докосвайки килима до него, той й се усмихна любезно, но заяви, че предпочита да разглежда сам изложените модели. Трийсет секунди по-късно бе вече зад три манекена, облечени в най-скъпите модели на „Ле Класик“. Той вдигна вежди и отвори уста от ням възторг, докато се провираше между пластмасовите фигури към жената зад щанда. Тя прошепна нещо на току-що разговарялата с него и бившата манекенка поклати глава и вдигна рамене.

Борн сложи ръце на кръста, изду бузи и бавно изпусна дъх, докато очите му се местеха от един манекен на друг; имаше вид на човек, който се колебае какво решение да вземе. А в подобна ситуация потенциален клиент, който на всичко отгоре не гледа цените, се нуждае от помощта на най-компетентната личност в йерархията. Беше неотразим. Царствената жена докосна косата си и грациозно преодоля ложите на път към него. Паваната свърши, танцьорите се поклониха, готвейки се за гавота.

— Виждам, че ви привличат нашите най-добри модели, мосю — каза жената на английски. Предположението й явно се базираше на преценката на тренираното й око.

— Имам пълно доверие — отговори Джейсън. — Колекцията ви е много интересна, но човек трябва да се поразрови малко, нали?

— Вечната и неизбежна скала на ценностите, мосю. Все пак, всичките ни модели са изключителни.

— D’accord, Madame.44

— Ah, vous parlez français?45

— Un peu. Поносимо.

— Вие сте американец?

— Рядко съм там — отвърна Борн. — Казвате, че тези са шити за самите вас?

— О, да. Нашият моделиер е изключителен. Сигурна съм, че сте чували за него. Рьоне Бержерон.

Джейсън сбърчи вежди.

— Да, чувал съм. Доста уважаван, но никога не е правил голям удар, нали така?

— Ще го направи, мосю; това е неизбежно, репутацията му нараства с всеки изминал сезон. Преди няколко години работеше за „Сен Лоран“, а след това за „Живанши“. Казват, че вършил повече, отколкото само да изрязва кройки, ако разбирате какво имам предвид.

— Не е трудно да се схване.

— А сега тези лъвове се опитват да му създават проблеми! Това е непочтено! Само защото обожава жените; глези ги и не ги прави на малки момчета, vous comprenez?46

— Facilement.47

— Един ден, и то скоро, той ще се появи на световната сцена и те няма да могат да докоснат дори подгъвите на творенията му. Мислете за тези модели като за произведения на изгряващ творец, мосю.

— Много сте убедителна. Ще взема тези трите. Предполагам, че са дванайсети размер.

— Наистина са, мосю. Ако се наложи, ще ги дооформим, разбира се.

— Може и да не са съвсем по мярка, но съм сигурен, че и в Кап Фера има добри шивачи.

— Naturelemen48 — съгласи се бързо жената.

— А също… — Борн изчака и пак вдигна вежди. — Щом така и така сте тук, а и за да спестим време, бихте ли подбрали, ако обичате, няколко модела лично за мен. В различни десени и с различна кройка, но да си подхождат, разбирате ли?

— Да, мосю, напълно.

— Благодаря, много сте любезна. Полетът ми от Бахамските острови бе доста дълъг и съм много изтощен.

— Ще бъде ли мосю тогава така любезен да седне тук?

— Откровено казано, мосю не би отказал едно питие.

— Ще направим нещо, разбира се… Колкото до начина на плащане, мосю?…

— В брой, мадам — каза Джейсън, съзнавайки, че разплащането в суха пара ще допадне на шефката на „Ле Класик“. — Чековете и сметките са умряла работа, нали?

— Вие сте толкова мъдър, колкото и любезен. — Неизменната усмивка отново разчупи маската, но очите не вземаха участие в нея. — Колкото до питието, защо не отидем в офиса ми? Там е доста спокойно; можете да отдъхнете, докато ви донеса моделите да ги одобрите.

— Чудесно.

— Нещо за цените, мосю?

— Les meilleurs, madame.49

— Naturelemen. — Протегна се една тънка бяла ръка. — Аз съм Жаклин Лавие, организационен партньор на „Ле Класик“.

— Благодаря. — Борн пое протегнатата ръка, без да каже име в отговор. Това можеше да стане при по-интимни обстоятелства, говореше изражението му, но не сега. В настоящия момент парите бяха визитната му картичка. — В офиса ви? А моят е на няколко хиляди мили оттук.

— Оттук, мосю. — Усмивката се появи още веднъж, разчупвайки маската на лицето, подобно на разпукващ се лед. Мадам Лавие посочи стълбата. Светът на висшата мода продължаваше да се върти и орбитата му не се нарушаваше от провал или смърт на Ке дьо Рап.

Тази липса на реакция озадачаваше Джейсън и го безпокоеше. Беше убеден, че жената, която вървеше пред него, е същата, която препредаваше смъртоносните команди, завършили с пистолетен изстрел преди час и издавани от човек без лице, изискващ подчинение или смърт. Но на идеално сресаната й прическа нямаше и косъм, разместен от нервни пръсти, а бледността на изваяната й маска не беше резултат от страх. Въпреки това в „Ле Класик“ нямаше по-висшестоящ човек, никой друг не би могъл да разполага с персонален телефон в много частен офис. Част от уравнението липсваше… но друга се потвърди с обезпокояваща точност.

Той самият. Хамелеонът. Шарадата сработи; намираше се в лагера на врага, убеден напълно, че не е разпознат. Целият този епизод бе за него déjà vu. Беше правил такива неща и преди, беше изпитвал чувството на подобно съвършенство и преди. Беше човек, който тича през непозната джунгла, но намира инстинктивно пътя си, знаеше къде са заложени капаните и ги избягваше. Хамелеонът беше наистина съвършен.

Стигнаха до стълбата и се заизкачваха. Долу вдясно старомодно облеченият мъж на средна възраст говореше тихо в микрофона пред устните си и кимаше с побелялата си глава по-скоро уморено, отколкото за да увери събеседника си от другата страна на линията, че техният малък свят е спокоен, какъвто и би трябвало да е.

Борн спря неволно на седмото стъпало. Тилът на мъжа, извивката на скулата, видът на изтъняващата сива коса — начинът, по който тя се спускаше леко над ухото; беше виждал този мъж преди! Някъде. В миналото, в миналото, което не помнеше, но което сега изплуваше от време на време от мрака… придружено от силни отблясъци. Експлозии, мъгла; шибащи ветрове, последвани от изпълнена с напрежение тишина. Какво беше това? Къде? Защо отново го боляха очите? Мъжът с прошарената коса започна да се завърта на подвижния стол; Джейсън извърна глава, преди очите им да се срещнат.

— Виждам, че мосю е впечатлен от уникалната ни централа — каза мадам Лавие. — Тази наша придобивка, мисля, ни поставя далеч пред останалите магазини на Сент Оноре.

— В какво отношение — попита Борн, докато продължаваха да се изкачват. Болката в очите го накара да примижи.

— Когато някой клиент се обади в „Ле Класик“, не му отговаря женски глас, а културен джентълмен, информиран за всичко.

— Интересно хрумване.

— И други джентълмени мислят така — добави тя. — Особено ако правят по телефона покупки, които предпочитат да запазят в тайна. При нас няма провали, мосю.

Стигнаха до просторния кабинет на Жаклин Лавие. Това беше леговище на особен и експедитивен изпълнител — на бюрото лежаха подредени изрезки от вестници, по стените висяха акварелни скици на модели, някои с инициали, други без, явно неприемливи. Останалата част от стените беше покрита със снимки на красиви хора, чиято красота нерядко отиваше по дяволите при вида на глупаво разтворените им уста или на фалшивите им усмивки като на самата обитателка на офиса. В напарфюмирания въздух витаеше нещо неприятно и порочно, леговище на застаряваща, бавно пристъпваща тигрица, готова да нападне всеки, посегнал на имуществото й и не успял да задоволи апетита й. Но тя беше дисциплинирана; всичко го потвърждаваше — неоценима свръзка на Карлос.

Кой беше този човек при централата? Къде го беше виждал?

Предложиха му питие от цяла колекция бутилки; избра бренди.

— Седнете, мосю. Отивам да потърся помощта на самия Рьоне, ако го открия.

— Много мило, но аз съм убеден, че всичко, което изберете, ще е подходящо. Имам нюх за добрия вкус, вашият се усеща в целия офис. Удовлетворен съм от видяното.

— Вие сте много великодушен.

— Говоря това, което мисля — рече Джейсън, застанал неподвижно в средата на стаята. — Все пак бих желал да разгледам снимките. Виждам тук някои познати, ако не и приятели. Някои от тези физиономии могат да се видят в Бахамските банки доста често.

— Не се учудвам — съгласи се Лавие с тон на уважение към света на финансите. — Няма много да се бавя, мосю.

Така си мислеше и Борн, докато партньорката на „Ле Класик“ излизаше от офиса. Мадам Лавие нямаше да остави на изморения богаташ много време за размисъл. Щеше да се върне с най-скъпите дрехи, които можеше да събере с възможно най-голяма бързина. Ето защо, ако в стаята имаше нещо, което я уличаваше като посредница на Карлос — или на операциите му — трябваше да се намери много бързо. А ако беше тук, трябваше да е някъде на бюрото или около него.

Джейсън мина зад масивния стол до стената, изобразявайки на лицето си жив интерес към снимките, но се съсредоточи върху бюрото. Там имаше най-различни бележки, неизплатени сметки и документи, чакащи подписа на Лавие. Бележник с адреси лежеше отворен и на страницата имаше четири имена; той се приближи, за да ги види по-ясно. Бяха имена на компании, в скоби бяха записани имената на хората, а постовете им бяха подчертани. Борн се почуди дали да запомни всичките. Тъкмо да го направи, когато погледът му попадна на ръба на едно картонче. Само ръб, защото останалата част беше под самия телефонен апарат. Имаше и още нещо — неясно, едва забележимо. Ръбът на картончето беше прикрепен към бюрото с прозрачна лента, за да не мърда. Самата лента беше относително нова, залепена съвсем неотдавна върху коравия картон и блестящото дърво; беше чиста, по нея нито личаха петна, нито краищата й бяха подвити — никакви следи от дълга употреба.

Инстинкт.

Борн понечи да отмести телефона. Той иззвъня, вибрирайки в ръката му. Резкият звук го стресна. Борн го върна на мястото му, отстъпи на крачка встрани и в същия момент през отворената врата от коридора връхлетя мъж по риза с къс ръкав. Мъжът спря, втренчен в Борн. В очите му имаше тревога, но погледът му беше уклончив. Телефонът иззвъня втори път. Мъжът отиде бързо до бюрото и вдигна слушалката.

— Ало? — Настъпи тишина, докато нахълталият слушаше с наведена глава, съсредоточавайки се върху това, което му говореха. Беше загорял мускулест мъж на неопределена възраст, тенът скриваше годините. Лицето му беше опънато, устните тънки, а късо подстриганата му коса — гъста, черна и добре сресана. Мускулите му играеха и изпъкваха, докато прехвърляше телефона от едната си ръка в другата и говореше с рязък тон.

— Pas ici maintenant. Je ne sais pas la réponse. Appelez encore.50

Той затвори и погледна към Джейсън.

— Ou est Jaqueline?51

— Малко по-бавно, ако обичате — каза Борн, изричайки на английски лъжата. — Френският ми е беден.

— Извинете — отвърна бронзовият мъж. — Търся мадам Лавие.

— Собственичката?

— Може и така да се каже. Къде е?

— Изпразва джоба ми. — Джейсън се усмихна и вдигна чашата към устните си.

— О? А кой сте вие, мосю?

— Вие кой сте?

Мъжът го погледна изучаващо.

— Рьоне Бержерон.

— О, боже! — възкликна Борн. — Ами че тя търси точно вас. Вие сте много добър моделиер, мосю Бержерон. Тя ми каза да гледам на работите ви като на творби на изгряващ творец. — Борн отново се усмихна. — Може да се окажете причината да позвъня на Бахамските острови за още пари.

— Много сте любезен, мосю. И извинявам се, че нахълтах по такъв безобразен начин.

— По-добре, че вие вдигнахте телефона, а не аз. Според Берлиц52 съм пълен провал.

— Купувачи, доставчици, всички крещят като ненормални. С кого, мосю, имам честта да разговарям?

— Бригс — каза Джейсън, без да проумява откъде му хрумна това име, изненадан, че се е появило в главата му толкова бързо и естествено. — Чарлз Бригс.

— Радвам се да се запозная с вас. — Бержерон протегна ръка; ръкостискането му беше силно. — Казахте, че Жаклин ме търси?

— Боя се, че причината съм аз.

— Ще я намеря. — Моделиерът напусна припряно.

Борн се приближи бързо до бюрото, без да изпуска от очи вратата, и с ръка върху телефона. Отмести го и откри цялото картонче. Имаше два телефонни номера, разпозна първия като цюрихски, вторият явно беше в Париж.

Инстинкт. Беше прав, че късчето прозрачна лепенка се оказа единственият знак, който му трябваше. Вгледа се в номерата, запомняйки ги, остави телефона на мястото му и отстъпи встрани.

Едва успя да се отдръпне от бюрото, когато мадам Лавие се върна в стаята с половин дузина дрехи, преметнати през ръка.

— Срещнах Рьоне на стълбата. Той одобри избора ми най-ентусиазирано. И ми съобщи, че името ви е Бригс, мосю.

— Щях сам да ви кажа — усмихна се в отговор Борн, като отчете нотката на недоволство в гласа на Лавие. — Но не си спомням да сте ме попитали.

— Няма значение, мосю. Ето, донесох ви няколко прекрасни неща. — Тя раздели дрехите и положи внимателно всяка на определен стол. — Искрено вярвам, че Рьоне ни е донесъл едни от най-хубавите си творения.

— Донесъл ли? — отговори Джейсън. — Значи той не работи тук?

— Просто се изразявам образно: ателието му е в дъното на коридора, но представлява нещо като олтар. Дори аз потръпвам, когато влизам там.

— Великолепни са — продължи Борн, спирайки се пред всяка дреха. — Не искам да я затрупвам от глава до пети, а просто да я залъжа — добави той, посочвайки три рокли. — Ще взема тези.

— Добър избор, мосю Бригс!

— Опаковайте ги с другите, ако обичате.

— Разбира се. Тя наистина е много щастлива лейди.

— Не е лоша за компания, но е дете. И то, страхувам се, покварено дете. Все пак дълго не съм бил при нея и не съм й обръщал много внимание, затова имам чувството, че ще трябва да умиротворявам обстановката. Това е една от причините да я пратя в Кап Фера. — Той се усмихна и извади портфейла Луи Вютон. — L’addition, s’il vous plaît!53

— Ще накарам едно от момичетата да експедира всичко. — Мадам Лавие натисна бутон на комуникативната уредба до телефона. Борн беше нащрек, готов да направи коментар за разговора с Бержерон, в случай че преместения апарат направи впечатление на жената.

— Envoyez Janine ici avec les vêtements sur comptoir cinq. Aussi les additions.54

Тя остана права.

— Още едно бренди, мосю Бригс?

— Merci bien. — Борн протегна чашата си; тя я взе и отиде към барчето. Джейсън знаеше, че още не е дошло време за това, което беше намислил; скоро щеше да дойде — веднага щом платеше сметката — но не сега. Все пак можеше да продължи да изгражда сътрудничеството си с организационния партньор на „Ле Класик“. — Този момък Бержерон — каза, — споменахте, че работи при вас на договор, нали?

Мадам Лавие се обърна с чашата в ръка.

— О, да. Ние тук сме като едно задружно семейство.

Борн взе чашата, благодари с кимане и седна в едно кресло пред бюрото.

— Много е конструктивно — каза, без да влага някакъв смисъл в думите си.

Високата скелетоподобна служителка, с която бе говорил в началото, влезе в офиса с папка в ръка. Последваха бързи инструкции, вписване на цифри и моделите бяха отделени, докато папката минаваше от ръка в ръка. Лавие я подаде на Джейсън, за да прочете.

— L’addition55 — каза.

Борн поклати глава, без дори да провери.

— Combien?56 — попита.

— Vingt mille soixante francs, monsieur57 — отговори партньорката на „Ле Класик“, наблюдавайки реакцията му с изражението на голяма хищна птица.

Нямаше такава. Джейсън просто извади от джоба си шест банкноти от по пет хиляди франка и й ги подаде. Тя кимна и от своя страна ги подаде на кльощавата продавачка, която излезе от стаята със скована походка и дрехите в ръка.

— Всичко ще бъде опаковано и донесено тук заедно с рестото — Лавие отиде до бюрото си и седна. — Значи сте на път за Фера. Това е много хубаво.

Беше платил и моментът дойде.

— Последна нощ в Париж, преди да се върна в детската градина — каза Джейсън и вдигна чашата си с жест на насмешка над самия себе си.

— Да, вие споменахте, че приятелката ви е доста млада.

— Казах, че е дете, и това е самата истина. Тя е чудесна, но мисля, че предпочитам компанията на по-зрели жени.

— Сигурно сте много влюбен в нея — забеляза Лавие и приемайки ласкателството, докосна съвършената си фризура. — Вие й купувате такива красиви — и честно казано — скъпи неща.

— Цената е нищожна в сравнение с онова, което може да се опита да ми измъкне.

— Сериозно?

— Тя ми е съпруга, третата, ако трябва да бъда точен, а на Бахамите все пак трябва да се спазват някакви норми на поведение, но това не ми е толкова необходимо; животът ми е съвсем обикновен.

— Сигурна съм, че е така, мосю.

— И понеже стана дума за Бахамските острови, преди няколко минути ми хрумна една мисъл. Затова ви попитах за Бержерон.

— И каква е тя?

— Вероятно ще си помислите, че действам много прибързано, но ви уверявам, че не съм такъв. Но когато в главата ми се роди нещо, обичам да експериментирам… Щом, както казвате, Бержерон е обвързан с вас, мислили ли сте някога да откриете клон на островите?

— На Бахамските ли?

— Да. И пу на юг. Към Карибско море, евентуално.

— О, мосю, самата Сент Оноре често се оказва повече от това, което можем да поемем! Както се казва, само ще изорем земята, без да я засеем.

— Този процес не трябва да се насилва или поне не по начина, по който си мислите. Концесия тук, друга там, модели със запазена марка, частична собственост върху търговската база. Просто един-два бутика, с тенденция за разширение.

— Това изисква значителен капитал, мосю Бригс.

— Да, първоначални инвестиции. Можете да ги наречете такси за участие. Те са високи, но не са недостижими. Обикновено зависи от това колко хора от клиентелата на по-добрите хотели и клубове познавате.

— А вие познавате ли ги?

— Прекалено добре. Както ви казах, аз просто доразвивам идеята си, но мисля, че си струва. Етикетите ви вече ще имат друг вид. „Ле Класик“, Париж, Гранд Бахама… Кенил Бей може би. — Борн погълна останалата част от брендито. — Но вие сигурно мислите, че съм луд. Приемете всичко това като обикновен разговор… Въпреки че досега съм натрупал някой и друг долар точно от такива рисковани начинания, които първоначално са изненадвали дори и мен.

— Рисковани начинания? — Жаклин Лавие докосна отново косата си.

— Аз не изоставям идеите си, мадам. Обикновено отново се връщам към тях.

— Да, разбирам ви. Както казвате, в идеята наистина има нещо привлекателно.

— Така мисля. Естествено, бих желал да знам в какво точно се състои споразумението ви с Бержерон.

— Това може да се уреди, мосю.

— Вижте какво, защо не поговорим по този въпрос на маса и с чаша в ръка, ако сте свободна. Това е единствената ми нощ в Париж.

— И предпочитате компанията на по-зрели жени — довърши Жаклин Лавие. Маската отново се разчупи в усмивка, белият лед отново се показа в очите, но вече по-заинтересуван.

— D’accord, madame.

— Може да се уреди — каза тя и посегна към телефона.

Телефонът. Карлос.

Ще я пречупя, помисли си Борн. Ще я убия, ако се наложи. Щеше да научи истината.

Мари си пробиваше път през тълпите към телефонната кабина в комплекса на Рю Вожирар. Беше наела стая в „Морис“. Остави куфарчето на съхранение на рецепцията и поседя сама в стаята точно двайсет и две минути. Докато накрая не издържа. Седеше на един стол, взираше се в голата стена и размишляваше за Джейсън и за лудостта на последните осем дни, която надхвърляше психическите й възможности. Джейсън. Човеколюбивият, плашещ и озадачаващ Джейсън Борн. Човекът, който носеше в душата си прекалено много насилие, но колкото и странно да бе, и много жалост. И който доста добре се оправяше в света, за който останалите не знаеха нищо. Откъде се беше появила тази нейна любов? Кой го беше научил да намира пътя си в тъмните задни улици на Париж, Марсилия и Цюрих… а може би и далеч в Ориента? Какво означаваше за него Далечният изток? Откъде знаеше езиците? Какви бяха тези езици? Или език?

Тао.

Che-sah.

Tam Quan.

Друг свят, за който тя не знаеше нищо. Но познаваше Джейсън Борн, или мъжа на име Джейсън Борн, и знаеше, че той е много добър. О, господи, колко го обичаше!

Илич Рамирес Санчес. Карлос. Какво означаваше той за Джейсън Борн?

Стига! Беше изкрещяла сама на себе си в празната стая. И след това беше направила същото, което беше виждала да прави Джейсън толкова пъти: беше скочила от стола, сякаш физическото движение щеше да разкъса мъглата — или да й позволи да се измъкне от нея.

Канада. Трябваше да се свърже с Отава и да разбере защо смъртта на Питър — убийството му — беше забулено с такава секретност и липса на всякаква информация. Нямаше никакъв смисъл; чувстваше го с цялото си сърце. Защото Питър също беше добър човек, а го бяха убили лоши хора. Или щяха да й кажат защо, или щеше да разгласи тази смърт — това убийство — сама. Щеше да изкрещи високо на целия свят, че знае, и да настои: „Направете нещо“!

Така че беше напуснала „Морис“, беше взела такси до Рю Вожирар и бе поръчала разговор с Отава. Сега чакаше извън кабината, гневът й се увеличаваше с всяка изминала секунда и между пръстите й стърчеше незапалена цигара. Нямаше да има време да я изгаси, когато чуеше звъна на телефона.

Той иззвъня. Тя отвори стъклената врата и влезе в кабината.

— Ти ли си Алън?

— Да — бе краткият отговор.

— Алън, какво става, по дяволите? Убиха Питър, а не се появи нито думичка в нито един вестник или в новините по телевизията и радиото! Мисля, че дори в посолството не знаят! Като че ли на никого не му пука! Какво правите, бе, хора?

— Каквото ни е наредено. И ти също ще изпълняваш.

— Какво? Това беше Питър! Бяхте приятели! Чуй ме, Алън…

— Не! — Той я прекъсна рязко и грубо. — Ти ще слушаш. Махай се от Париж. Веднага! Вземи първия директен полет дотук. Ако имаш някакви проблеми, от посолството ще се погрижат, но ще говориш само лично с посланика, ясно ли е?

— Не! — изкрещя Мари Сен-Жак. — Не ми е ясно. Убиха Питър, а на никого не му пука! Дрънкаш ми бюрократични глупости! „Не се замесвай; в името на бога, не се замесвай за нищо на света!“

— Стой настрана от това, Мари!

— От кое? Нали точно това не ми казваш? Е, мисля, че ще е по-добре ти…

— Не мога! — Алън снижи глас. — Не знам. Казвам ти само това, което ми наредиха да кажа.

— Кой?

— Не ме питай.

— Питам те!

— Слушай внимателно, Мари, не съм се прибирал вкъщи през последните двайсет и четири часа. През последните дванайсет стоях тук и чаках да ми се обадиш. Опитай се да ме разбереш — не ти предлагам да се върнеш. Това е заповед от твоето правителство.

— Заповед? Без обяснения?

— Това е положението… Ще ти кажа още нещо. Те искат да се махнеш оттам; искат да го оставят в изолация… Това е положението.

— Съжалявам, Алън. Не е това положението! Дочуване! — Тя затръшна слушалката и сплете пръсти, за да спре треперенето. О, господи, толкова го обичаше… а те се опитваха да го убият. Джейсън, мой Джейсън. Те всички искат да си мъртъв. Защо?

Старомодно облеченият мъж при централата включи червения бутон, блокиращ линиите, и сведе всички външни обаждания до нисък бръмчащ звук. Правеше го по един-два пъти на час, за да освободи поне за малко мозъка и устата си от всички празни глупости, изречени през последните минути. Необходимостта да изключи всички разговори обикновено се появяваше след някой особено досаден; току-що бе провел един такъв. Съпругата на депутат се опитваше да намали прекалено високата цена на някаква покупка, направена от съпруга й, като молеше заплащането да стане на части. Стига! Искаше няколко минути, за да си поеме дъх.

Иронията на ситуацията го порази. Не бяха минали много години от времето, когато други седяха на неговото място и му се подчиняваха. В компанията му в Сайгон и в стаята за свръзка в обширната му плантация до делтата на Меконг. А сега той стоеше зад нечия друга централа в парфюмираното обкръжение на Сент Оноре. Английският поет го беше казал по-добре: В живота ставаха повече неочаквани обрати на съдбата, отколкото една философия бе в състояние да обхване.

Дочу откъм стълбата смях и погледна нагоре. Жаклин си тръгваше рано, без съмнение с някой от избраниците си с претъпкани портфейли. По този въпрос нямаше две мнения, Жаклин притежаваше истински талант да измъква злато от добре охранявани мини, понякога дори диаманти. Не виждаше мъжа с нея, той бе от другата й страна и главата му беше обърната неестествено настрани.

И тогава за част от секундата го видя. Очите им се срещнаха. Контактът беше бърз и експлозивен. Сивокосият оператор на централата почувства, че се задушава; за миг застина от удивление при вида на едно лице, което не бе виждал от години! А и тогава почти винаги на тъмно, защото работеха през нощта… умираха през нощта.

О, господи, това беше той! Излязъл от живите и мъртвите кошмари на хиляди мили оттук. Това беше той!

Сивокосият мъж се надигна от мястото си като в транс. Махна от главата си микрофона и слушалките и ги остави да паднат на земята. Те изтракаха на пода, докато на пулта пламнаха светлини, множество позвънявания отвън, единственият отговор на които бе нестроен шум. Възрастният мъж слезе от платформата и пристъпи бързо към страничната ложа, за да види по-добре Жаклин Лавие и призрака, който я съпровождаше. Призракът убиец — повече убиец от всички хора, които познаваше. Бяха му казали, че това може да се случи, но той никога не им беше повярвал; сега им вярваше! Беше той.

Видя ясно и двамата. Видя него. Минаваха покрай ложата в центъра на път към изхода. Трябваше да ги спре. Да спре нея! Но да изтича към тях и да изкрещи, означаваше смърт. Мигновен куршум в главата.

Стигнаха до вратите; той ги отвори, пропускайки пред себе си Жаклин. Сивокосият се надигна от скривалището си зад полукръглата ложа и погледна през прозореца. Навън, на улицата, той бе спрял такси. Отваряше вратата и приканваше Жаклин да влезе вътре. О, боже! Тя тръгваше.

Възрастният мъж се обърна и хукна нагоре по стълбата с възможно най-голяма бързина. Сблъска се с двама служители и една продавачка, които го изгледаха изненадано. Изблъска ги грубо от пътя си. Изкачи стълбата, мина покрай балконите и се втурна към отворената врата в дъното на коридора.

— Рьоне! Рьоне! — изкрещя, изгаряйки отвътре.

Бержерон вдигна учудено глава от статива си.

— Какво има?

— Този мъж с Жаклин! Кой беше? Колко време стоя тук?

— О, май че е американец — отговори моделиерът. — Името му е Бригс. Тлъста овца. Във всеки случай увеличи доста приходите ни за днес.

— Къде отидоха?

— Нямах понятие, че са отишли някъде.

— Тя излезе с него!

— Нашата Жаклин е все още много чаровна, нали? И има добър усет.

— Намери ги! Трябва да я спрем!

— Защо?

— Той знае! Той ще я убие!

— Какво?

— Това е той! Кълна се! Този човек е Каин!

15.

— Този човек е Каин — заяви категорично полковник Джак Манинг; сякаш очакваше да му се противопоставят поне трима от четиримата цивилни на масата за конференции в Пентагона. Всеки от тях бе по-възрастен от него и се смяташе за по-опитен. Никой не бе готов да признае, че армията се е добрала до информация, която неговата собствена организация не е успяла да получи. Имаше и четвърти цивилен, но неговото мнение нямаше значение. Той бе член на Комитета за наблюдение при Конгреса и затова към него се отнасяха с уважение, но не го възприемаха сериозно. — Ако сега не се раздвижим — продължи Манинг, — дори с риск да издадем всичко, което сме научили, той може отново да попадне в мрежите им. Като преди единайсет дни в Цюрих. Убеден съм, че все още е там. И, джентълмени, това е Каин.

— Твърдението е пресилено — обади се плешивият, наподобяващ птица академик от Съвета за национална сигурност, след като прочете обобщените сведения от Цюрих, раздадени на всеки присъстващ на масата. Името му беше Алфред Жилет, експерт по наблюдение и анализи на личния състав и в Пентагона признаваха, че е много интелигентен, злопаметен и с високопоставени приятели.

— Намирам го за прекалено — добави Питър Ноултън, заместник-директор на Централното разузнавателно управление, мъж в средата на петдесетте години, който поддържаше външния си вид, дрехите и характера на член на „Айви Лийг“ отпреди трийсет години. — Нашите източници са засекли Каин по същото време в Брюксел, а не в Цюрих — преди единайсет дни. Нашите източници рядко грешат.

— Ето това вече е пресилено твърдение — обади се третият цивилен, единственият на масата, когото Манинг наистина уважаваше. Беше най-възрастен от присъстващите, казваше се Дейвид Абът, бивш олимпийски шампион по плуване, чийто интелект бе равностоен на изключителните му физически качества. Гонеше седемдесетте, но бе стегнат мъж. Умът му беше както винаги остър и само бръчките по лицето — следи от ударите на живота, неизвестен никому, издаваха възрастта му. Той знае какво говори, помисли си полковникът. Въпреки че напоследък беше член на всемогъщия Комитет на четиридесетте, бе работил за ЦРУ от създаването на ОСС. Тихия монах на Тайните операции беше прякорът, даден му от колегите от разузнаването.

— По мое време — продължи Абът, подсмихвайки се, — източниците в управлението толкова често си противоречаха, колкото и бяха съгласни един с друг.

— Сега имаме различни методи за потвърждение на фактите — каза заместник-директорът. — Моите уважения към вас, мистър Абът, но съобщителната ни техника е съвършена.

— Говорите за оборудването, а не за потвърждаване на достоверността на информацията. Но няма да споря с вас; изглежда, сме на различно мнение, Брюксел или Цюрих.

— Версията за Брюксел е непоклатима — настоя Ноултън.

— Тогава да я чуем — каза плешивият Жилет, намествайки очилата си. — След това ще се върнем към обобщеното от Цюрих, което е пред всеки от нас. Нашите източници също могат да ви предложат нещо, въпреки че то не е в противоречие нито с Цюрих, нито с Брюксел. Нещо, случило се преди шест месеца.

Среброкосият Абът прехвърли погледа си върху Жилет.

— Преди шест месеца ли? Не си спомням КНС да е получавал нещо за Каин преди шест месеца.

— Не беше окончателно потвърдено — отговори Жилет. — Стараем се да не досаждаме на Комитета с непотвърдени данни.

— Това твърдение също си го бива — каза Абът, без да изяснява какво има предвид.

— Конгресмен Уолтърс — прекъсна го полковникът, поглеждайки мъжа от комитета за наблюдение, — имате ли някакви въпроси, преди да продължим?

— Да, по дяволите — изръмжа конгресменът-доберман от щата Тенеси, чиито интелигентни очи опипваха лицата на присъстващите. — Но понеже съм нов тук, продължавайте, за да знам откъде да започна.

— Много добре, сър. — Манинг кимна на Ноултън от ЦРУ. — Какво е това от Брюксел преди единайсет дни?

— На Плас Фонтен е бил убит човек — таен посредник на диаманти между Москва и Запада. Работел е в клон на Руселмаз, съветската фирма в Женева, която се занимава с всички сделки от този вид. Знаем, че това е един от начините на Каин да попълва фондовете си.

— Кое ви кара да приписвате на него убийството? — попита Жилет с тон на съмнение.

— Първо, методът. Оръжието е било дълга игла, забита с хирургическа точност посред бял ден на претъпкан с хора площад. Каин го е използвал и преди.

— Вярно — съгласи се Абът. — Преди около година в Лондон имаше такъв румънец, а няколко седмици преди Брюксел и още един. И двамата бяха приписани на Каин.

— Не беше доказано — възпротиви се полковник Манинг. — Те бяха известни дисиденти. Може да са попаднали в ръцете на КГБ.

— Или в тези на Каин, със значително по-малко рискове за Съветите — възрази мъжът от ЦРУ.

— Или на Карлос — добави Жилет, извисявайки глас. — Нито Карлос, нито Каин се интересуват от идеология; и двамата могат просто да бъдат наети. Защо всеки път, щом станат убийства, които си приличат, ги приписваме на Каин?

— Щом го правим — отговори Ноултън, демонстрирайки превъзходството си, — значи непознати един на друг източници са ни подали еднаква информация. Ако информаторите ни не се познават, между тях едва ли съществува някакво тайно споразумение.

— Съвсем уместно е — изрече с явно несъгласие Жилет.

— Да се върнем на Брюксел — прекъсна ги полковникът. — Ако е бил Каин, защо му е трябвало да убива посредника на Руселмаз? Могъл е да го използва.

— Таен посредник — поправи го заместник-директорът на ЦРУ. — Според нашите информатори причините биха могли да са най-различни. Този човек е бил крадец, защо не? Повечето от клиентите му също; те не действат напълно в рамките на закона. Може да е измамил Каин и ако го е направил, това е била последната му сделка. Или може би е имал глупостта да спекулира със самоличността на Каин; и най-слабото подозрение за това би довело до иглата. А може би Каин просто е искал да заличи следите на парите си. Без съмнение обстоятелствата и източниците не оставят почти никакво съмнение, че това е бил Каин.

— Ако се опитам да ви обясня станалото в Цюрих, ще ви се стори още по-неправдоподобно — каза Манинг. — Може ли да се върнем към обобщението?

— Един момент, ако обичате — проговори Дейвид Абът, докато палеше лулата си. — Струва ми се, че колегата от Съвета за сигурност спомена за нещо свързано с Каин, случило се преди шест месеца. Може би трябва да го изслушаме.

— Защо? — попита Жилет, с очи на сова зад лещите на очилата си без рамки. — Факторът време изключва всякаква връзка с Брюксел или Цюрих. Това също го споменах.

— Да, споменахте — съгласи се някогашният страховит Монах от тайните служби. — Все пак мислех, че някаква основа би могла да ни е от полза. Както също така споменахте, можем да се върнем на обобщението; то е пред нас. Но това няма връзка със случилото се; нека се заемем с Цюрих.

— Благодаря ви, мистър Абът — рече полковникът. — Ще прочетете, че преди единайсет дни, в нощта на двайсет и седми февруари, в Цюрих са били убити четирима души. Единият от тях е бил пазач на паркинг край река Лимат; може да се предположи, че първоначално не е бил замесен в работите на Каин, но това се е случило впоследствие. Други двама са били открити в една улица в западната част на града и на пръв поглед не са свързани със случая, с изключение на четвъртата жертва. Той има връзка с онези двама на улицата — и тримата са част от подземния свят на системата Цюрих-Мюнхен — и несъмнено е свързан с Каин.

— Това е този Шернак — каза Жилет, прочитайки обобщението. — Поне предполагам, че е Шернак. Името ми е познато и го свързвам в паметта си с данните за Каин.

— Прав сте — отговори Манинг. — Това име се появи първо в един доклад на военното разузнаване преди осемнайсет месеца и изникна отново година по-късно.

— Което означава точно преди шест месеца — намеси се деликатно Абът, поглеждайки Жилет.

— Да, сър — продължи полковникът. — Ако трябва някога да се даде пример за гнусен престъпник, това е Шернак. По време на войната е бил завербуван в Дахау. Той е чех. Понеже знаел много езици, започнал да води разпитите на концлагеристите, и то по-брутално от всеки друг надзирател в лагера. Изпращал е в газовите камери поляци, словаци и евреи, след като е извличал — и фабрикувал — от тях „уличаваща“ информация, която комендантите на Дахау искали да чуят. Правил е всичко възможно да угоди на началниците си, прилагайки какви ли не садистични методи. Но те не разбрали, че не те вписват проявите му в досие, а той техните. След войната избягал, краката му били откъснати от необезвредена мина, но въпреки подвизите си в Дахау успял да се уреди много добре. Каин го открил и го направил посредник при разплащанията за убийствата си.

— Почакайте малко! — възпротиви се енергично Ноултън. — Говорили сме и друг път за Шернак. Ако си спомняте, Управлението бе това, което първо го разкри; ние щяхме да го извадим наяве много преди това, ако Щатите не бяха действали под натиска на влиятелни антисъветски настроени фактори от правителството в Бон. Предполагате, че Каин е използвал Шернак, но не сте по-уверени в това, отколкото сме ние.

— Сега сме уверени — заяви Манинг. — Преди седем месеца и половина получихме донесение за човек, съдържател на ресторант, наречен „Драй Алпенхойзер“. Казаха ни, че бил междинна връзка на Каин и Шернак. Държахме го няколко седмици под наблюдение, но нищо не излезе; човекът се оказа просто пионка в подземния свят на Цюрих, това е всичко… След известно време го оставихме на мира — полковникът млъкна, доволен, че всички погледи са приковани в него. — Когато научихме за убийството на Шернак, решихме да блъфираме. Преди пет вечери двама от нашите хора се скриха в „Драй Алпенхойзер“, след края на работното време. Притиснали собственика и го обвинили, че работи с Шернак за Каин; пред очите им се разиграло страхотно шоу. Не можете да си представите колко шокирани били, когато мъжът буквално паднал на колене пред тях, молейки да го защитят. Признал, че същата нощ, когато е бил убит Шернак, Каин е бил в Цюрих и че всъщност се е виждал с Каин тогава и в разговора им станало дума за Шернак. И то в много негативен аспект.

Военният замълча отново, тишината нарушаваше единствено бавното и леко подсвирване на Дейвид Абът, който държеше лулата си пред набръчканото си лице.

— Ето, това вече е твърдение — изрече тихо Монаха.

— Защо Управлението не е било информирано за това донесение отпреди седем месеца? — попита остро Ноултън от ЦРУ.

— Не се доказа.

— Във вашите ръце. В нашите щеше да е съвсем различно.

— Възможно е. Признавам, че снехме от него наблюдението прекалено рано. Човешките възможности са ограничени. Кой от нас би продължил неопределено време едно непродуктивно проучване?

— Можехме да си го поделим, ако ни бяхте уведомили.

— И ние можехме да ви спестим времето за изграждане на Брюкселската версия, ако ни бяхте казали за нея.

— Откъде пристигна донесението? — попита Жилет, прекъсвайки ги нетърпеливо, с поглед вперен в Манинг.

— Беше анонимно.

— И вие се хванахте? — Птичето изражение на лицето на Жилет подчертаваше още повече учудването му.

— Това е една от причините да организираме ограничено разследване.

— Да, разбира се. Но имахте предвид, че никога не сте се задълбочавали в тази следа, нали?

— Напротив — реагира сприхаво полковникът.

— Вероятно с много по-малко ентусиазъм — продължи гневно Жилет. — Не ви ли хрумна, че някой там в Лангли или от Съвета би могъл да помогне или да попълни пропуските ви? Съгласен съм с Питър. Трябвало е да бъдем информирани.

— Имаше причина да не бъдете. — Манинг пое дълбоко въздух, в по-малко милитаристично обкръжение това би се приело като въздишка. — Информаторът ни заяви ясно, че ако въвлечем друг отдел, няма повече да се свърже с нас. Имахме всички основания да му вярваме, правили сме го и преди.

— Какво казахте? — Ноултън остави на масата страницата с обобщението и се втренчи в офицера от Пентагона.

— Това не е нищо ново, Питър. Всеки от нас създава собствени източници и съответно се грижи за тях.

— Знам. Затова и ние не ви казахме за Брюксел. И двамата ни информатори казаха да не забъркваме армията.

Тишина. Нарушена от чегъртащия глас на Алфред Жилет от Съвета за сигурност.

— Колко често е било това „правили сме го и преди“, полковник?

— Какво? — Манинг погледна към Жилет и видя, че Дейвид Абът наблюдава и двамата отблизо.

— Бих желал да знам колко пъти ви е било казвано да пазите източниците си за себе си. По отношение на Каин, естествено.

— Ограничен брой, предполагам.

— Предполагате?

— Повечето пъти.

— А ти, Питър? А Управлението?

— Ние бяхме жестоко ограничени по отношение на изискванията за неразпространяване на информацията.

— Какво, за бога, означава това? — Прекъсването дойде от онзи член на конференцията, от когото го очакваха най-малко — конгресменът от Комисията за наблюдение. — Не ме разбирайте погрешно, аз още не съм започнал. Просто искам да си изясня някои термини. — Той се обърна към заместник-директора на ЦРУ. — Какво казахте току-що, по дяволите? „Неразпространение“ на какво?

— Неразпространение на информацията, конгресмен Уолтърс. По отношение на досието на Каин. Рискувахме да загубим информатори, ако ги изложим на вниманието на другите разузнавателни единици. Уверявам ви, това е стандартна процедура.

— Звучи като изследване на теле в епруветка.

— С почти същите резултати — добави Жилет. — Никакви усилия за намаляване на напрежението. И обратно, никакво взаимодействие за отстраняване на неточностите.

— Фразите, които употребявате, са много изискани — каза Абът, на чието лице беше изписано подигравателно одобрение. — Но не съм сигурен, че ви разбирам.

— Бих казал, че е съвършено ясно — отговори мъжът от Съвета за национална сигурност, поглеждайки полковник Манинг и Питър Ноултън. — Двете най-активни разузнавателни единици в страната са били захранвани с информация за Каин — за последните три години — и не са обменили капка информация по този въпрос. Ние просто сме приемали въпросната информация като bona fide58 данни, трупахме я и я смятахме за достоверна.

— Добре, аз съм от дълго време в този бранш — може би прекалено дълго, признавам, но не чух нищо ново — каза Монаха. — Информаторите са недоверчиви, капризни и предпазливи хора, които ревностно защитават контактите си. Никой не се е захванал с този бизнес от човеколюбие, а за материални облаги или за да спаси кожата си.

— Боя се, че пренебрегвате мнението ми. — Жилет свали очилата си. — Както казах и преди, тревожи ме това, че много политически убийства напоследък се приписват на Каин — и на мен ми се струва, че на най-съвършения наемен убиец на нашето време — може би в цялата история — се отрежда една сравнително второстепенна роля. Мисля, че това е погрешно. Мисля, че Карлос е човекът, върху когото трябва да се съсредоточим. Какво става с Карлос?

— Ще оспоря заключението ти, Алфред — каза Монаха. — Времето на Карлос отмина, навлезе Каин. Старият ред се променя; във водите се е появила нова, и подозирам, далеч по-смъртоносна акула.

— Не мога да се съглася — заяви мъжът от Съвета за сигурност, с поглед на сова, впит в по-възрастния му колега от разузнавателната общност. — Извинявай, Дейвид, но имам усещането, че самият Карлос манипулира този Комитет. И ни кара да отклоняваме вниманието си от него и да го насочваме към обект с далеч по-малко значение. Прахосваме си енергията да преследваме беззъба пясъчна акула, докато междувременно акулата-чук кръстосва свободно океана.

— Никой не пренебрегва Карлос — възпротиви се Манинг. — Просто напоследък той не е толкова активен като Каин.

— Може би — каза студено Жилет, — точно в това иска да повярваме и Карлос. И, за бога, ние повярвахме.

— Ти съмняваш ли се? — попита Абът. — Списъкът на извършеното от Каин е ужасяващ.

— Мога ли да се съмнявам? — отговори Жилет. — Нали това е въпросът? Но кой от нас може да бъде сигурен? Този въпрос също остава в сила. Сега разбираме, че Пентагонът и Централното разузнавателно управление буквално оперират напълно независимо едни от други, без дори да обсъдят съвместно прецизността на източниците си.

— Тази традиция рядко се нарушава в този град — каза развеселен Абът.

Конгресменът от Комисията за наблюдения отново прекъсна беседата:

— Какво се опитвате да кажете, мистър Жилет?

— Бих желал да чуем малко повече информация за активността на някой си Илич Рамирес Санчес. Това е…

— Карлос — каза конгресменът. — Спомням си от прочетеното. Да. Благодаря. Продължавайте, джентълмени.

Манинг заговори бързо:

— Нека се върнем в Цюрих, ако обичате. Нашите препоръки засега са да се насочим към Каин. Можем да дадем съобщение във Вербрехвелт, да активизираме всеки наличен информатор, да помолим цюрихската полиция за съдействие. Не можем да си позволим да загубим нито един ден повече. Онзи човек в Цюрих е Каин!

— А тогава какво е Брюксел? — Ноултън зададе въпроса толкова на себе си, колкото и на всеки около масата. — Методът е на Каин, информаторите ни са извън съмнение. Каква е била целта?

— Явно да ви подадат фалшива информация — отсече Жилет. — И преди да предприемем някакви драматични стъпки в Цюрих, предлагам всеки от вас да прерови из основи информацията си за Каин и да положи на повторна проверка всеки наличен източник. Може случайно европейските ви централи да са намерили не един информатор, който представя прекалено охотно и по ваш вкус информация. Тогава, струва ми се, е възможно да откриете нещо, което не сте очаквали: фината латинска ръка на Илич Рамирес Санчес.

— Щом толкова настоявате да ни дадете пояснения, Алфред — прекъсна го Абът, — защо да не ни кажете за това непотвърдено събитие, което се е случило преди шест месеца. Тук, изглежда, сме затънали в блато; това може да ни помогне.

За пръв път от началото на конференцията избухливият делегат от Съвета за национална сигурност, изглежда, се поколеба.

— Някъде в средата на август получихме от надежден източник в Екс-ан-Прованс съобщение, че Каин е на път за Марсилия.

— Август? — възкликна полковникът. — Марсилия? Лелънд! Посланикът Лелънд бе застрелян в Марсилия. През август!

— Не, не Каин е натиснал спусъка на пушката. Убийството е дело на Карлос и това се потвърди. Някои дребни подробности съвпадат с предишни негови убийства, има и три описания на непознат мъж с тъмна коса, който носел сак и се появил на третия и на четвъртия етаж на крайбрежен склад. Няма никакво съмнение, че Лелънд е бил убит от Карлос.

— За бога — изрева офицерът. — Това е след факта, след убийството! За живота на Лелънд е бил сключен договор, независимо чий, не ви ли мина през ум? Ако сме знаели за Каин, щяхме да опазим Лелънд. Той принадлежеше на военните! По дяволите, можеше да е жив сега!

— Не ми се вярва — отговори спокойно Жилет. — Лелънд не беше човек, който би живял в бункер. А ако се съди по стила му на живот, едно мъгливо предупреждение не би имало никаква полза. Между другото, дори да бяхме обединили стратегиите си, щеше да е абсолютно противопоказно да предупреждаваме Лелънд.

— Защо? — попита рязко Монаха.

— Ето ви пълното обяснение. Нашият източник трябваше да се свърже с Каин в часовете между полунощ и три сутринта на Рю Саразен на двайсет и трети август. Лелънд трябваше да дойде на двайсет и пети. Както казах, ако стратегията ни беше сработила, щяхме да заловим Каин. Но не стана. Каин изобщо не се появи.

— И вашият източник настоя да има работа само и единствено с вас — каза Абът. — Без знанието на никой от другите отдели.

— Да — кимна Жилет, опитвайки се да прикрие неудобството си, но без успех. — По наша преценка рискът за Лелънд бе елиминиран — което по отношение на Каин се оказа истина — а изкушението да го заловим бе прекалено голямо. Най-накрая бяхме намерили някой, който желае да идентифицира Каин. Щеше ли да постъпи някой от вас по друг начин?

Тишина. Този път нарушена от провлечения говор на любознателния конгресмен от Тенеси.

— Всемогъщи Исусе Христе… какво съцветие от глупаци!

Отново тишина, прекъсната от замисления глас на Дейвид Абът.

— Моите почитания, сър, изглежда, вие сте първият честен човек, изпратен тук от Конгреса. Фактът, че не изглеждате притеснен от префинената атмосфера на това високопоставено обкръжение, може само да е от полза на всички ни. Това е доста освежаващо.

— Не мисля, че конгресменът схваща изцяло същността на…

— О, Питър, млъкни за малко — прекъсна го Монаха. — Според мен конгресменът иска да каже нещо.

— Само едно — поде Уолтърс. — Мислех, че тук всички сте навършили двайсет и една години. Имам предвид, че поне така изглеждате и затова се предполага, че можете да водите интелигентен разговор, да обменяте информация с необходимото уважение един към друг и да търсите общоприемливи решения. Вместо това вие се държите като дечурлига, които играят на топчета и непрекъснато се джафкат у кого да остане най-грозното и евтино. Отвратителен начин да се изразходват парите на данъкоплатците.

— Прекалено опростявате нещата, мистър Уолтърс — прекъсна го Жилет. — Говорите за някакъв утопичен апарат за издирване на факти. Подобно нещо не съществува.

— Говоря за разумни хора, сър. Аз съм адвокат и преди да вляза в този омагьосан кръг, всеки ден се занимавах с въпросите за отговорността в различните й степени. Какво ново виждате тук, по дяволите?

— И какво е вашето мнение? — попита Монаха.

— Искам обяснение. Вече повече от осемнайсет месеца участвам в Подкомитета по тероризма към Белия дом. През ръцете ми са минали хиляди страници със стотици имена и двойно повече теории. Струва ми се, че няма заговор или терорист, с когото да не съм запознат. Живея с тези имена и теории вече цели две години и мисля, че няма вече какво ново да чуя.

— Препоръките за вас са внушителни, бих казал — прекъсна го Абът.

— Предполагам. Точно по тази причина приех креслото в Комитета за наблюдение. Мислех, че мога да допринеса някаква реална полза, но вече не съм толкова сигурен. Изведнъж започнах да се чудя какво правя сега в момента.

— Защо? — попита загрижено Манинг.

— Защото седя тук и слушам как вие четиримата описвате една операция, която продължава трета година и въвлича мрежи от персонал и информатори, както и главните разузнавателни централи в цяла Европа — и всичко това се съсредоточава върху един терорист, чийто „списък от постижения“ е обезпокояващ. Коректен ли съм по отношение на използваните понятия?

— Продължавайте — отговори тихо Абът, държейки замислено лулата си. — Какъв е въпросът ви?

— Кой е той? Кой е, по дяволите, този Каин?

16.

Тишината продължи точно пет секунди, през които погледите се кръстосаха, няколко гърла се прочистиха и никой не помръдна на стола си. Изглеждаше, че се взема някакво решение, без да се дискутира: трябваше да избягват уклончиви отговори. Но също така не трябваше да включват многословно конгресмена Ефрем Уолтърс от Тенеси, завършил право в Йейл, в ограничения кръг от посветени в тайните машинации. Налице бе голям гаф.

Дейвид Абът постави лулата си на масата. Тихото тракане прозвуча като увертюра на разговора.

— Колкото по-малко официална информация се разпространява за човек като Каин, толкова по-добре за всички.

— Това не е отговор — каза Уолтърс. — Но предполагам, че е прелюдия към такъв.

— Така е. Той е професионален наемен убиец — това означава опитен експерт по най-широкообхватни методи за отнемане на живот. Подобно умение е за продан — той не се интересува нито от политическите, нито от личните мотивации в това отношение. Практикува този бизнес само и единствено за материални облаги и сметката му нараства — в права пропорционалност с репутацията му.

Конгресменът кимна.

— И като пазите най-строга тайна около репутацията му, вие, един вид, пречите на рекламата.

— Точно така. На този свят има много маниаци с прекалено много истински или въображаеми врагове, които лесно биха се възползвали от услугите на Каин, ако знаеха за него. За нещастие, това вече е станало в по-голяма степен, отколкото ни се иска да мислим. До днешна дата трийсет и осем убийства могат да бъдат директно приписани на Каин, а други дванайсет до петнайсет са под съмнение.

— Това е списъкът на „постиженията“ му?

— Да. И ние губим битката. С всяко ново убийство славата му се разпространява.

— За известно време беше изчезнал — обясни Ноултън от ЦРУ. — В последните няколко месеца мислехме, че се е самоунищожил. Има случаи, когато убийците си разчистват взаимно сметките. Мислехме, че точно това се е случило.

— Кое ви даде повод? — попита Уолтърс.

— Един мадридски банкер, който прехвърлял подкупи от името на Европолитън Корпорейшън за правителствени покупки в Африка. Бил е застрелян от минаваща кола на Пасео де ла Кастелана. Шофьорът телохранител застрелял и водача на колата, и убиеца. За известно време повярвахме, че убиецът е Каин.

— Спомням си този инцидент. Кой може да е платил за това?

— Някоя компания — отговори Жилет, — която е искала да продава позлатени автомобили с вградени бани и тоалетни на отявлени диктатори.

— Какво още? Кой друг?

— Шейх Мустафа Калиг в Оман — каза полковник Манинг.

— Средствата за масова информация съобщиха, че бил убит при неуспешен опит за преврат.

— Не е така — продължи офицерът. — Въобще не е имало преврат. Военното разузнаване го потвърди. Калиг бе непопулярен, но останалите шейхове не са глупаци. Историята с преврата е прикритие на убийство, което би могло да изкуши и други наемни убийци. Бяха екзекутирани три незначителни фигури от офицерския корпус, за да се придаде достоверност на тази лъжа. За момент помислихме, че Каин е един от тях; изчезването му потвърждаваше версията ни.

— Кой би платил на Каин, за да убие Калиг?

— Задавали сме си този въпрос много пъти — каза Манинг.

— Единственият възможен отговор ни даде източник, който твърдеше, че знае, но нямаше начин да докаже верността на информацията си. Той потвърди, че Каин го е направил, за да докаже, че е възможно. За него. Петролните шейхове пътуват с най-сигурната охрана в света.

— Има и още дузина подобни инциденти — добави Ноултън. — Случаи, попадащи в същия модел, когато са убити личности с много силна охрана и източниците твърдят, че това са дела на Каин.

— Ясно. — Конгресменът вдигна страницата с обобщението за Цюрих. — Но от чутото разбирам, че вие не знаете кой е той.

— Нямаме две описания, които да съвпадат — намеси се Абът. — Каин явно е виртуоз в дегизировката.

— Но все пак някои са го виждали, разговаряли са с него. Вашите източници, информаторите, онзи мъж в Цюрих. Предполагам, че никой от тях няма да свидетелства официално, но вие сигурно сте ги разпитвали. Трябва да сте стигнали до нещо конкретно, до нещо въобще.

— Стигнали сме до много неща — отвърна Абът, — но съответното описание не влиза в това число. Каин никога не разрешава на контактуващите с него да го виждат на дневна светлина. Урежда срещите си нощем в тъмни стаи или улици. Ако се е случвало да се среща с повече от един човек едновременно — като Каин — ние не знаем за това. Казаха ни, че никога не стои прав, винаги е седнал — в слабо осветен ресторант, на стол в ъгъла или в паркирана кола. Понякога носи масивни очила, понякога е без всякакви. На една среща може да е с тъмна коса, на друга с бяла или червена, или с шапка.

— Какъв език говори?

— Тук сме по-близо — каза заместник-директорът на ЦРУ, изгаряйки от желание да хвърли на масата разследванията на Компанията. — Безупречен английски и френски и някои източни диалекти.

— Диалекти ли? Какви диалекти? На какъв език?

— Корените им са виетнамски.

— Виет… — Уолтърс се наклони напред. — Защо ми се струва, че навлизам в нещо, което предпочитате да не ми казвате?

— Защото сте много добър в кръстосаните разпити, сър. — Абът драсна клечка кибрит и запали лулата си.

— Доста съм любознателен — съгласи се конгресменът. — А сега ми кажете какво е то.

— Каин — каза Жилет, хвърляйки бърз странен поглед към Дейвид Абът, — ние знаем откъде е дошъл.

— Откъде?

— От Югоизточна Азия — отговори Манинг, с болка на лицето като от рана с нож. — Това, което успяхме да разберем, е, че владее няколко диалекта, които му позволяват да се разбира с населението в планинските райони на Камбоджа и Лаос, по границата им, както и с тези под управлението на Северен Виетнам. Приехме тези данни. Всичко съвпада.

— С какво?

— С операция „Медуза“. — Полковникът се пресегна за големия и дебел плик от плътна кафява хартия, поставен от лявата му страна. Отвори го и извади една от многото страници вътре, след което я сложи пред себе си. — Това е досието на Каин — каза, кимайки към отворения плик. — А това — материали за „Медуза“, по-точно тези, които имат някакво отношение към Каин.

Мъжът от Тенеси се облегна на стола си, като изкриви устни в язвителна усмивка.

— Знаете ли, джентълмени, ще ме уморите с дълбокомислените си названия. А последното си го бива; доста е злокобно и заплашително. Струва ми се, че си падате по такива неща. Продължавайте, полковник. Какво означава „Медуза“?

Манинг хвърли бърз поглед към Дейвид Абът, след което заговори:

— Беше секретно творение на концепцията „търси и унищожавай“, програмирана да функционира в тила на врага по време на Виетнамската война. В края на шейсетте и началото на седемдесетте бяха сформирани отряди от американци, французи, англичани, австралийци и местни доброволци, които да действат на териториите, окупирани от северовиетнамците. Целта им беше да унищожават комуникациите и складовете на врага, да откриват военнопленически лагери и не на последно място да убиват селски водачи, за които се знаеше, че сътрудничат с комунистите, както и вражески офицери, когато е възможно.

— Това беше „война в самата война“ — намеси се Ноултън. — За беда расовите и езиковите несходства правеха дейността много по опасна от, да речем, германското и холандското партизанско движение, или Френската съпротива през Втората световна война. Ето защо подборът на „рейнджърите“ не бе толкова стриктен, колкото би трябвало.

— Съществуваха десетки такива отряди — продължи полковникът. — Личният състав варираше от „ястреби“ от флотата, които познаваха крайбрежието като петте си пръста, до французи — собственици на плантации, чиято единствена надежда за репарации зависеше от американската победа. Имаше и скитници от Англия и Австралия, които бяха живели години в Индокитай, както и обучени американски военни и цивилни разузнавачи от кариерата. Също, и това беше неизбежно, имаше и значителен контингент закоравели криминални престъпници. Главно контрабандисти — хора, които се занимаваха с пренасяне на оръжие, наркотици, злато и диаманти из цялата акватория на Южнокитайско море. Бяха ходещи енциклопедии, що се отнасяше до нощно акостиране и маршрутите в джунглата. Значителна част от наетите бяха бегълци или невъзвращенци от Щатите, някои с много добро образование, всички отлични професионалисти. Имахме нужда от уменията им.

— Доста интересна сбирщина от доброволци — прекъсна го конгресменът. — „Ястреби“-подводничари и офицери от апарата; скитници, британци и австралийци, френски колонисти и взводове от крадци. Как, по дяволите, успяхте да ги накарате да работят заедно?

— С всеки според слабото му място — каза Жилет.

— С обещания — допълни полковникът. — С гаранции за повишение, звание, опрощение, огромни парични премии, и в отделни случаи, възможност за присвояване на фондове… от самата операция. Разбирате ли, те всичките трябваше да са малко откачени; това ни беше ясно. Обучавахме ги в пълна секретност, като използвахме шифри, методи за прехвърляне, проследяване, обкръжаване и убиване — дори работа с оръжия, за които Командването в Сайгон не знаеше още нищо. Както спомена Питър, рискът бе невероятен, ако заловяха някого, щяха неминуемо да го изтезават и екзекутират; цената бе висока и те я заплащаха. Повечето хора биха ги нарекли сбирщина от параноици, но те бяха гении, що се отнасяше до саботажите и атентатите. Особено атентатите.

— Каква беше цената?

— Операция „Медуза“ понесе над деветдесет процента човешки загуби. Но тези данни не са съвсем точни. Тук има една уловка — между тези, които не се завърнаха, имаше известен брой, които никога не са възнамерявали да се завърнат.

— От групата на крадците и бегълците ли?

— Да. Някои от тях откраднаха от „Медуза“ значителни парични суми. Според нас Каин е един от тях.

— Защо?

— Неговият modus operandi59. Използва шифри, капани и методи за убиване и прехвърляне, усвоени и усъвършенствани по време на обучението в „Медуза“.

— За бога — прекъсна го Уолтърс. — Тогава значи имате директен път към неговата самоличност. Не знам къде сте ги закопали — и съм дълбоко убеден, че не искате да ги правите публично достояние, но предполагам, че пазите някакви архиви.

— Това е така и ние извадихме от секретните архиви всичко, свързано със случая. Ето го — офицерът потупа плика пред себе си. — Прегледахме абсолютно всичко, разгледахме списъците едва ли не под микроскоп, вкарахме данните в компютър — направихме всичко, което ни дойде наум. Не мога да кажа, че сме по-далеч от там, откъдето започнахме.

— Това е невероятно — каза конгресменът. — Или е налице невероятна некомпетентност.

— Не е точно така — възпротиви се Манинг. — Погледнете този човек, погледнете с какво трябваше да работим. След войната Каин разпространи славата си над почти цялата Източна Азия чак до Токио на север и надолу към Филипините до Хонконг, Камбоджа, Лаос и Калкута. От две години и половина в азиатските ни централи и посолства започнаха да пристигат сведения. Съществувал наемен убиец; името му било Каин. Високопрофесионален и безмилостен. Тези сведения продължиха да се получават с обезпокояващо нарастваща честота. Изглеждаше, като че ли Каин е замесен във всяко засечено убийство. Източниците звъняха в посолствата посред нощ или спираха аташетата по улиците все със същата информация. Това е бил Каин, Каин бил онзи. Убийство в Токио; кола, вдигната във въздуха в Хонконг; конвой, охраняващ наркотици, причакан из засада в Триъгълника; банкер, застрелян в Калкута; атентат над посланик в Маулмейн, руски инженер или американски бизнесмен убити посред улица в Шанхай. Каин бе въздесъщ, десетки информатори във всички жизненоважни сектори на разузнаването шепнеха името му. Но все пак никой — нито един-единствен човек в цялата зона на Пасифика — не можа да ни го опише подробно. Откъде трябваше да започнем?

— Но през това време вие сте установили факта, че той е бил в „Медуза“, нали? — попита конгресменът от Тенеси.

— Да. И то със сигурност.

— Какво става тогава с личните досиета на хората от „Медуза“, по дяволите!

Полковникът отвори папката, която беше извадил от досието на Каин.

— Това е списъкът на участниците в операцията. Сред тези от бялата раса, изчезнали от операция „Медуза“ — когато казвам изчезнали, значи изпарили се без следа — са следните: седемдесет и трима американци, четирийсет и шест французи, съответно трийсет и девет и двайсет и четири австралийци и британци и още около петдесет бели мъже, завербувани измежду неутралните в Ханой, чието обучение е било проведено при полеви условия — ние никога не сме познавали повечето от тях. Възможностите са над двеста и трийсет; колко от тях водят в задънена улица? Кой е жив? Кой е мъртъв? Дори да знаехме името на всеки оцелял, кой е той сега? Какъв е? Дори не сме твърдо убедени в националността на Каин. Мислим, че е американец, но нямаме доказателства.

— Каин е един от постоянните допълнителни въпроси, за които непрекъснато упражняваме натиск върху Ханой да оказва помощ на Военното разузнаване — обясни Ноултън. — Продължаваме да прехвърляме имената от списъците на дивизиите.

— Тук също се натъкнахме на следа — добави военният. — Контраразузнавателните отряди на Ханой са заловили и екзекутирали някои от участниците в „Медуза“. Те са били осведомени за операцията, а ние никога не сме изключвали възможността за проникване. Ханой знаеше, че тези от „Медуза“ не са редовна войска; те не носеха униформа. От тях не се изискваше задължителна проверка на личния състав.

Уолтърс протегна ръка.

— Може ли? — изрече, кимайки към листовете, прикрепени един към друг.

— Разбира се. — Офицерът ги подаде на конгресмена. — Вие, естествено, разбирате, че тези имена са все още засекретени, както и самата операция „Медуза“.

— Кой е взел това решение?

— Това е ненарушим вътрешен ред, наложен от нашите директори, на които от своя страна го препоръчват генералните директори. Има поддръжката и на Комитета по въоръженията на Сената.

— Няма що, значителна огнева мощ.

— Решено е така в полза на националните интереси — каза служителят на ЦРУ.

— В такъв случай се отказвам да споря — съгласи се Уолтърс. — Спектърът на тази операция не би допринесъл особено за авторитета на Старата слава. Ние не обучаваме терористи, а още по-малко пък им даваме поле за действие. — Той прелисти страниците. — И тук някъде просто се оказва, че има един терорист, когото сме обучили, на когото сме дали поле за действие и сега не можем да го открием.

— Да. В общи линии е така — отвърна полковникът.

— Казвате, че се е прочул в Азия, но е отишъл в Европа. Кога?

— Преди около година.

— Защо? Имате ли някакви доказателства?

— Очевидното, предполагам — поясни Питър Ноултън. — Станало му е тясно. Получил се е фал и той се е почувствал застрашен. Бил е бял убиец сред азиатци и това е било много опасно. Дошло е време да се раздвижи. Господ е свидетел, че славата му е достатъчна — нямало е да остане без работа в Европа.

Дейвид Абът се покашля.

— Бих желал да ви предложа друга версия, на която ме наведе Алфред преди няколко минути. — Монаха млъкна и кимна с уважение към Жилет. — Той каза, че се насилваме да обърнем внимание на „беззъба пясъчна акула, докато в това време акулата-чук кръстосва океана“. Струва ми се, че това бе фразата, може да бъркам последователността.

— Да — потвърди мъжът от Националната сигурност. — Имах предвид Карлос, разбира се. Не е Каин този, който трябва да преследваме. А Карлос.

— Разбира се, че Карлос. Най-неуловимият убиец в новата история, човек, за когото повечето от нас са твърдо убедени, че е отговорен — по един или друг начин — за най-трагичните атентати на нашето време. Ти беше съвсем прав, Алфред, а аз не. Не можем да си позволим да пренебрегваме Карлос.

— Благодаря ти — каза Жилет. — Радвам се, че съм убедил някого.

— Така е. Поне мен, донякъде. А и ме накара да се замисля. Представете си какво изкушение е за човек като Каин, който действа във влажен и мръсен свят, претъпкан със скитници, бегълци и корумпирани до мозъка на костите си диктатори. Сигурно е завиждал на Карлос, колко ли го е блазнел по-динамичният, лъскав и луксозен живот в Европа? Колко ли често си е казвал „Аз съм по-добър от Карлос“? Тези хора са доста чувствителни, но его-то им е внушително. Предполагам, че се е прехвърлил в Европа, за да намери този по-добър свят… и за да детронира Карлос. Претендентът, сър, иска да отнеме титлата. Той иска да бъде шампион.

Жилет загледа Монаха с внимание.

— Тази теория е интересна.

— Ако ви разбирам правилно — намеси се конгресменът от Наблюдението, — проследявайки Каин, може да се натъкнем на Карлос.

— Точно така.

— Не съм сигурен, че ви разбирам — обади се раздразнен директорът от ЦРУ. — Защо?

— Два жребеца на една поляна — отговори Уолтърс. — Ще се сбият.

— Шампионът няма да предаде титлата си без бой. — Абът посегна за лулата си. — Ще се бори със зъби и нокти, за да я задържи. Както казва конгресменът, ще продължаваме да търсим Каин, но трябва да се оглеждаме и за по-едър дивеч. И когато намерим Каин, може би ще трябва да спрем и да изчакаме и Карлос да се появи след него.

— След което ще хванем и двамата — добави офицерът.

— Съвсем поучително — произнесе се Жилет.

Срещата приключи и участниците започнаха да се разотиват. Дейвид Абът остана при полковника от Пентагона, който събираше страниците от папката на „Медуза“. Държеше листовете в ръка и се готвеше да ги пъхне в плика.

— Може ли да хвърля един поглед? — попита Абът. — Там в Четирийсет нямаме копие.

— Такива бяха инструкциите — отговори офицерът, подавайки събраните страници на по-възрастния мъж. — Мислех, че са ваши. Само три екземпляра. Тук в Управлението и горе в Съвета.

— Инструкциите наистина са мои. — Мълчаливият Монах се усмихна любезно. — В моята част на града има прекалено много глупави цивилни.

Конгресменът от Тенеси зададе някакъв въпрос на полковника и той се обърна към него, за да му отговори. Дейвид Абът не ги слушаше. Вместо това очите му бързо пробягаха надолу по колоните от имена; беше разтревожен. Някои от тези имена бяха подчертани и изложени на внимание. Не трябваше да позволяват да се привлече вниманието! Изобщо! Къде е? Той беше единственият човек на този свят, който знаеше това име. Почувства, че сърцето му заби по-силно, когато отгръщаше последната страница. Името беше там!

Борн, Джейсън Ч. — Последно известно местонахождение: Там Куан.

Какво се беше случило, за бога?

Рьоне Бержерон затръшна слушалката на телефона на бюрото си; жестът му бе едва забележимо по-нервен от гласа му.

— Проверихме всяко кафене, ресторант и бистро, в което има навик да ходи!

— Няма хотел в Париж, който да го е регистрирал — каза сивокосият оператор на централата, седнал зад втория телефон на плота. — Минават повече от два часа; може вече да е мъртва. Ако не е, вероятно й се е приискало да е.

— Може да му каже прекалено малко неща — произнесе замислено Бержерон. — Но по-малко, отколкото ние например; тя не знае нищо за старците.

— Но знае достатъчно; обаждала се е в Парк Монсо.

— Предавала е съобщения, но не знае на кого.

— Да, но знае защо.

— Каин също знае, можеш да бъдеш сигурен. Но той ще извърши голяма грешка, ако се хване за Парк Монсо. — Моделиерът се наведе напред, силните мускули на ръцете му се очертаха, като сключи ръцете си, с поглед, прикован в сивокосия. — Разкажи ми пак всичко, което си спомняш. Защо си толкова сигурен, че той е Борн?

— Не знам. Казах, че е Каин. Ако си описал съвсем прецизно методите му, значи той е човекът.

— Борн е Каин. Открихме го в архивите на „Медуза“. По тази причина наехме теб.

— Тогава значи е Борн; но не е това името, което използваше едно време. Естествено, в „Медуза“ имаше хора, които не биха си позволили да използват истинските си имена. Фалшивата самоличност им бе гарантирана; те имаха криминални досиета. Може би е един от тях.

— Защо точно той? Други са изчезнали. Ти си изчезнал.

— Мога да ти отговоря: защото той беше тук в Сент Оноре и това ще е напълно достатъчно. Но има още, много повече. Виждал съм как действа. Бях в една операция, ръководена от него; това не е преживяване, което може да се забрави, а и той също. Този човек би могъл — би трябвало — да е вашият Каин.

— Разкажи ми.

— Скочихме с парашути през нощта в сектор, наречен Там Куан. Целта беше да се доберем до американец на име Уеб, заловен от виетконгците. Това не го знаехме, но шансът ни за оцеляване беше нищожен. Дори полетът от Сайгон беше отвратителен; на триста метра височина духаха такива странични ветрове, че самолетът вибрираше като пред разпадане. И той въпреки всичко ни заповяда да скачаме.

— И вие скочихте?

— Пистолетът му беше насочен в главите ни. Във всеки от нас, докато отивахме към изхода. От бурята можеше да се спасим, но не и от куршум в слепоочието.

— Колко човека бяхте?

— Осем.

— Можели сте да му се противопоставите.

— Не го познаваш.

— Продължавай — каза Бержерон, неподвижен зад бюрото, съсредоточавайки се.

— Седем души се събрахме отново на земята; предположихме, че останалите двама са загинали по време на скачането. Учудвам се, че аз самият оцелях. Бях най-възрастният и не бях в особено добра физическа форма, но познавах местността отлично и затова ме и изпратиха. — Сивокосият замълча, поклащайки глава при спомена. — След не повече от час разбрахме, че сме попаднали в капан. Две нощи и един ден огънят на врага попадаше право в нас, промъквахме се като гущери в проклетата джунгла… А нощем той отиваше сам напред през смъртоносните експлозии и мини. За да убива. И винаги се връщаше преди зазоряване, за да ни подкара все по-близо и по-близо към базовия лагер. Мислех, че това е неминуемо самоубийство.

— Защо сте го направили? Той е трябвало да се мотивира по някакъв начин; вие сте били наемници от „Медуза“, а не войници.

— Каза ни, че е единственият начин да се измъкнем живи, и в думите му имаше известна логика. Намирахме се доста зад линията на фронта; трябваха ни припасите, които щяхме да намерим в базовия лагер — ако успеехме да ги вземем. Той каза, че трябва да ги вземем; нямахме избор. Щеше да застреля в главата всеки, осмелил се да спори, това го знаехме много добре… На третата нощ стигнахме до лагера и намерихме въпросния Уеб по-скоро мъртъв, отколкото жив. Но все още дишаше. Намерихме и останалите двама от нашата група, и то живи и здрави и зашеметени от случилото се. Един бял и един виетнамец; Каин им беше платил, за да ни вкарат в капан, или по-скоро да вкарат него в капан, доколкото си мисля.

— Каин?

— Да. Виетнамецът ни видя пръв и избяга. Каин застреля белия в главата. Просто отиде до него и му пръсна черепа.

— Върна ли ви? През фронтовата линия.

— Да. Четирима от нас и този Уеб. Петима загинаха. Точно по време на това ужасно пътешествие обратно мисля че разбрах защо слуховете може би са верни — че той е най-високоплатеният наемник в „Медуза“.

— В какъв смисъл?

— Беше най-коравосърдечният човек, когото съм виждал, най-опасният и напълно непредсказуем. По онова време мислех, че за него това е необикновена война; същински Савонарола, но без религиозни принципи. Само странният му морал, в центъра на който беше той самият. Всички хора бяха негови врагове — най-вече водачите — и той не се съобразяваше с никого, нито свой, нито чужд. — Сивокосият пак млъкна, с поглед върху чертожната дъска и съзнание очевидно на хиляди километри оттук и назад във времето. — Спомням си, че „Медуза“ беше пълна с най-различни отчаяни типове. Голяма част от тях бяха направо параноици в ненавистта си към комунистите — „убий комунист и Христос ще се усмихне“, странна интерпретация на християнското учение. Други — като мен например, бяха ограбени от Виет Мин; единствената ни надежда да си върнем отново придобитото беше победата на американците. Франция ни беше изоставила още в Диен Биен Фу. Но десетки от нас усетиха, че в „Медуза“ могат да се натрупат доста пари. Пратките съдържаха обикновено от петдесет до седемдесет и пет хиляди щатски долара. Един куриер, който отмъква половината, би могъл за десет-петнайсет курса да си осигури спокойно съществуване в Сингапур или Куала Лумпур, или ако желае, да създаде своя собствена мрежа за наркотици в Триъгълника. Като оставим настрана изключително високото заплащане — и много често опрощаването на предишни престъпления — възможностите бяха неограничени. Тъкмо в тази група срещнах този изключително странен човек. Беше съвременен пират в най-чистия смисъл на думата.

Бержерон отпусна ръце.

— Чакай малко. Ти употреби фразата „операцията, командвана от него“. В „Медуза“ е имало военни; сигурен ли си, че не е бил американски офицер?

— Сигурен съм, че е американец, но се съмнявам, че беше военен.

— Защо?

— Мразеше всичко военно. Презрението му към Командването в Сайгон прозираше във всяко негово решение; твърдеше, че военните са некомпетентни и тъпанари. По едно време, докато бяхме в Там Куан, ни даваха команди по радиото. Той прекъсна връзката и каза на бригадния генерал да си го завре в задника — нямало да се подчини. Един офицер от армията едва ли би постъпил така.

— Освен ако не е решил да зареже тази професия — каза моделиерът. — Както Париж ви е зарязал и ти си направил всичко възможно, като си крал от „Медуза“, за да натрупаш недотам патриотични активи.

— Моята страна ме предаде, преди аз да я предам, Рьоне.

— Да се върнем на Каин. Ти каза, че не Борн е името, което е използвал. Как се казваше той тогава?

— Не помня. Както ти споменах, фамилиите нямаха никакво значение. За мен той беше просто Делта.

— Меконг ли?

— Не, от азбуката, поне така мисля.

— Алфа, Браво, Чарли… Делта60 — произнесе замислено Бержерон. — Но в много от операциите кодовата дума „Чарли“ се заменяше с … „Каин“, защото „Чарли“ е синоним на конговците. „Чарли“ стана „Каин“!

— Съвсем вярно. Значи Борн прескочи една буква и взе името Каин. Можел е да избере „Еко“ или „Фокстрот“ или „Зулу“. Двайсет други различни. Каква е разликата? Ти какво мислиш?

— Избра Каин съвсем умишлено! Беше символично! Искаше да е ясно от самото начало.

— Какво е искал да е ясно?

— Че Каин ще измести Карлос. Помисли малко. „Карлос“ е испанската дума за Чарлз — Чарли. Кодовата дума Каин е заместила Чарли — Карлос. Това е било намерението му от самото начало. Каин трябва да замести Карлос; и той е искал Карлос да узнае.

— А той узнал ли е?

— Разбира се! Мълвата се разпространи в Амстердам и Берлин, в Женева и Лисабон, Лондон и дори тук, в Париж. Каин е на разположение; могат да се сключват сделки, цената е по-ниска от тази на Карлос. Той подбива. Непрекъснато подбива реномето на Карлос.

— Двама матадори на една и съща арена. Може да има само един.

— Това ще е Карлос. Надутият самохвалко е в капан. Намира се на по-малко от два часа път от Сент Оноре.

— Да, но къде?

— Без значение. Ще го открием. В края на краищата той ни намери. Ще се върне; неговото его го иска. И тогава орелът ще се стрелне надолу и ще улови врабеца. Карлос ще го убие.

Старецът намести патерицата под лявата си мишница, повдигна черната завеса и пристъпи в изповедалнята. Не се чувстваше добре; печатът на смъртта бе легнал на лицето му. Беше доволен, че фигурата в свещенически одежди зад завесата не може да го види ясно. Наемният убиец може да не му възложи друга задача, ако му се видеше прекалено изхабен, за да се справи с нея; а сега старецът се нуждаеше от работа. Оставаха му само няколко седмици, а имаше задължения и отговорности. Заговори.

— Ангелус Домини.

— Ангелус Домини, чадо божие — долетя шепот. — Щастливи ли са дните ти?

— Те са към края си, но са направени щастливи.

— Да… Мисля, че това е последната ти задача за мен. Но е толкова важна, че наградата ще бъде пет пъти по-висока от обичайното. Надявам се, че сумата ще ти е от помощ.

— Благодаря ти, Карлос. Значи знаеш.

— Знам. Това е, което трябва да направиш, и информацията следва да напусне този свят заедно с теб. Няма никакво място за грешки.

— Винаги съм бил акуратен. И сега, отивайки на смърт, също ще съм акуратен.

— Умри в мир, стари приятелю. По-лесно е… Ще отидеш във Виетнамското посолство и ще потърсиш аташе на име Фан Ло. Когато останете насаме, му кажи следното: „В края на март 1968, «Медуза», сектор Там Куан. Каин е бил там. Един друг също“. Запомни ли?

— Краят на март 1968, „Медуза“, сектор Там Куан. Каин е бил там. Един друг също.

— Той ще ти каже кога да отидеш пак. Това ще е след няколко часа.

17.

— Струва ми се, че е време да поговорим за поверителния фиш, излязъл от Цюрих.

— Боже мой…

— Аз не съм човекът, когото търсите.

Борн хвана ръката на жената и я задържа на мястото й, за да не хукне между ложите в препълнения елегантен ресторант в Аржантьой, на двайсет километра от Париж. Първият танц беше приключил, вторият също отзвучаваше. Бяха сами; кадифеното сепаре беше клетка.

— Кой сте вие? — Лавие изкриви физиономия, опитвайки се да измъкне ръката си, а вените на покритата й с грим шия се откроиха отчетливо.

— Богат американец, който живее на Бахамските острови. Не ми ли вярвате?

— Трябваше да се сетя — каза тя. — Никаква фактура, никакви чекове… само в брой. Даже не погледнахте сметката.

— Както и цените върху етикетите преди това. Точно затова всъщност ми обърнахте внимание.

— Постъпих глупаво. Богаташите винаги гледат цените дори само заради удоволствието да ги пренебрегнат. — Лавие говореше и се оглеждаше наоколо, търсейки в пролуката между ложите келнер, когото би могла да повика за помощ. И да избяга.

— Недейте — каза Джейсън, като проследи погледа й. — Глупаво е. И за двама ни ще е по-добре, ако поговорим.

Жената се втренчи в него, мълчанието помежду им изпъкваше още по-ясно на фона на постоянния шум в голямата, поосветена от меката светлина на свещите зала и тихите изблици на смях, долитащи от време на време от съседните маси.

— Питам отново. Кой сте вие?

— Името ми не е важно. Използвайте това, което ви дадох.

— Бригс? То е фалшиво.

— Както и Ларуш, а то фигурира на квитанцията на колата под наем, в която трима убийци се качиха пред Банк Валоа. Там те не успяха. Както и днес следобед на Пон Ньоф. Той се измъкна.

— О, господи! — извика тя, опитвайки се да се освободи.

— Казах, недейте! — Борн я хвана по-здраво и я дръпна обратно.

— Ами ако започна да крещя, мосю? — Напудрената маска се напука от омраза, яркочервеното червило подчертаваше озъбената паст на престарял плъх, хванат в капан.

— Аз ще закрещя по-силно — отговори Джейсън. — И ще ни изхвърлят и двамата, а веднъж озовали се вън, не знам какво бихте направили. Защо не поговорим? Можем да научим по нещо един от друг. В края на краищата ние сме наемни работници, а не работодатели.

— Нямам какво да ви кажа.

— Тогава аз ще започна. Може би ще промените намерението си. — Той отпусна предпазливо хватката. Напрежението на бялото напудрено лице не изчезна, но и то намаля ведно с натиска на пръстите. Тя беше готова да слуша. — Платихте в Цюрих. Ние също. Очевидно повече от вас. Ние сме по следите на същия човек, знаем защо ни е необходим. — Той я пусна. — А вие?

Тя не проговори близо половин минута, а вместо това, докато траеше мълчанието, го изучаваше с ядосан, но все още изплашен поглед.. Борн бе сигурен, че е задал въпроса точно. Щеше да е много опасна грешка от страна на Жаклин Лавие да не разговаря с него. Можеше да й коства живота, ако по-късно се повдигнеха други въпроси.

— Кои „ние“? — попита тя.

— Компания, която си иска парите. Много пари. Те са у него.

— Тогава значи не ги е изработил?

Джейсън усети, че трябва да внимава; от него се очакваше да знае повече, отколкото беше всъщност информиран.

— Да кажем, че въпросът е спорен.

— Не е възможно. Или ги е изкарал, или не. Няма средно положение.

— Сега е мой ред. Отговорихте на въпроса ми с въпрос и това не ме удовлетворява. Нека се върнем в началото. Защо го търсите? Защо на фиша в Цюрих е отбелязан необявен в указателя телефон на един от най-добрите магазини на Сент Оноре?

— За улеснение, мосю.

— За кого?

— Вие луд ли сте?

— Добре, да оставим това за момента. Все пак мисля, че ние знаем.

— Не е възможно.

— Може и да е, може и да не е. Значи било удобство… за да се убие един човек?

— Нямам какво да ви кажа.

— Да, но когато преди минута споменах за колата, се опитахте да избягате. Това също ми говори нещо.

— Съвсем естествена реакция. — Жаклин Лавие докосна столчето на чашата си с вино. — Наех тази кола. Казвам ви го, защото няма никакви доказателства, че наистина съм аз. Оттам нататък не знам какво се е случило. — Тя внезапно стисна чашата си, а на лицето-маска се изписа смесица от сдържана ярост и страх. — Кои сте вие?

— Вече казах. Компания, която си иска парите обратно.

— Пъхате си носа където не трябва! Махнете се от Париж! Зарежете тази работа!

— Откъде-накъде? Ние сме засегнатата страна и искаме да си оправим счетоводните книги. Имаме право на това.

— Нямате никакво право — изсъска мадам Лавие. — Грешката е ваша и трябва да платите за нея!

— Грешката? — Трябваше много да внимава. Всичко беше тук под самата твърда повърхност — очите на истината надзъртаха изпод леда. — Не се занасяйте. Кражбата не е грешка, извършена от потърпевшия.

— Грешката е в собствения ви избор, мосю. Избрали сте погрешния човек.

— Той отмъкна от Цюрих милиони — каза Джейсън. — Но вие и без това го знаете. Отмъкна милиони и ако възнамерявате да ги вземете от него — което е все едно да ги вземете от нас — сте в ужасна грешка.

— Не искаме пари!

— Радвам се да го чуя. Кои „ние“?

— Струва ми се, казахте, че знаете.

— Казах, че се досещам. Достатъчно, за да извадим на показ човек на име Кьониг от Цюрих, Д’Амакур тук в Париж. Ако решим да го направим, това би докарало доста неприятности, прав ли съм?

— Пари? Неприятности? Не ни интересува. Вие сте много глупави всички! Пак ви казвам. Махнете се от Париж! Зарежете тази работа! Останалото вече не е ваша грижа.

— Ние пък мислим, че не е ваша. Честно казано, мислим, че не сте компетентни.

— Некомпетентни? — повтори Лавие, като че не вярваше на ушите си.

— Точно така.

— Имате ли представа какво говорите? За кого говорите?

— Няма значение. Ако не се оттеглите, моята препоръка ще бъде да извадим всичко на бял свят. Ще отправим обвинения, които няма да са свързани с нас, естествено. Ще насочим вниманието към Цюрих, към Валоа. Ще повикаме Сюрте, Интерпол… всичко и всички, за да предизвикаме хайка — мащабна хайка.

— Вие сте ненормален. И глупак!

— Нищо подобно. Имаме приятели на много важни постове; първи ще получим информация. Ще чакаме на точното място и в точното време. Ще го заловим.

— Няма да го заловите. Той пак ще изчезне! Не можете ли да го проумеете? Той е в Париж и цяла мрежа от хора, които той не познава, е по следите му. Може и да се е отскубнал веднъж, два пъти, но не и трети път! Вече е в капан. Ние го хванахме!

— Не искаме вие да го хващате. Това не е в наш интерес. — Моментът почти дойде, помисли си Борн. Почти, но не съвсем; страхът трябваше да се изравни с гнева й. Трябваше да я взриви, за да каже истината. — Ето нашият ултиматум и ще държим вас отговорни, ако не бъде предаден — в противен случай ще се присъедините към Кьониг и Д’Амакур. Трябва да отзовете бандата си тази нощ. Не го ли направите, първата ни реакция още на сутринта ще е да започнем да крещим. „Ле Класик“ ще стане най-популярното място на Сент Оноре, но не и хората в него.

Напудреното лице се пропука.

— Няма да посмеете! Как смеете? Кои сте вие, за да говорите така?

Той направи пауза, след което нанесе удара.

— Група от хора, които не ги е грижа много за вашия Карлос.

Лавие замръзна, очите й се разшириха и опънаха обтегнатата кожа в петнист пергамент.

— Вие знаете! — прошепна тя. — И смятате, че можете да му се противопоставите? Въобразявате си, че можете да се сравнявате с Карлос?

— С една дума, да.

— Вие сте ненормални! Да не би да давате ултиматум на Карлос?

— Току-що го направих.

— Тогава сте вече мъртвец. Можете да надигнете глас към когото си искате и няма да доживеете до следващия ден. Той има хора навсякъде. Те ще ви заколят насред улицата.

— Възможно е, но ако знаят кого да заколят. Забравяте, че никой не знае. Но те знаят коя сте вие. И Кьониг и Д’Амакур. В секундата, която ви извадим на показ, ще бъдете елиминирана. Карлос не може да си позволи да ви държи повече. А мен никой не ме познава.

— Забравяте мен, мосю.

— Последната ми грижа. Открийте ме… след като провалът е налице и преди да е взето решението относно собственото ви бъдеще. Което ще е скоро.

— Това е лудост. Идвате отникъде и говорите лудости! Не можете да го направите!

— Предлагате компромис ли?

— Може и така да се каже — изрече Жаклин Лавие. — Всичко е възможно.

— Имате ли достатъчно правомощия да преговаряме?

— Правомощията ми са достатъчни, за да го предам на когото трябва… бих го предала много по-успешно, отколкото един ултиматум. Други ще го препратят на този, който решава.

— Казаното от вас потвърждава напълно думите ми преди малко: можем да разговаряме.

— Можем да разговаряме, мосю — съгласи се мадам Лавие, а очите й се бореха за собствения й живот.

— Тогава нека започнем с очевидното.

— А именно?

Сега. Истината.

— Какво означава Борн за Карлос? Защо го търси?

— Какво означава Борн?… — Жената млъкна. Изражението на страх и омраза се смени с пълно объркване. — И питате?

— Ще попитам отново — повтори Джейсън, чувайки пулсиращото ехо в гърдите си. — Какво означава Борн за Карлос?

— Той е Каин. Знаете това толкова добре, колкото и ние. Той е вашата грешка, вашият избор! Избрали сте не този, когото е трябвало!

Каин. При звука на това име ехото прерасна в оглушителен тътен. Болката се увеличаваше с всяка изминала секунда, пулсиращите удари се забиваха в главата, мозъка и тялото му, откликвайки на смразяващото звучене на името Каин. Каин! Мъглата отново падна. Мракът, вятърът, експлозиите.

Алфа, Браво, Каин, Делта, Еко, Фокстрот… Каин, Делта. Делта, Каин. Делта… Каин.

Каин е вместо Чарли.

Делта е вместо Каин!

— Какво има? Какво ви е?

— Нищо. — Борн беше плъзнал пръстите на лявата си ръка върху китката на дясната и я беше стиснал здраво с нокти, впити в плътта до степен на разкъсване. Трябваше да направи нещо; трябваше да спре треперенето, да намали шума в ушите си, да успокои болката. Трябваше да изчисти съзнанието си. Очите на истината се взираха в него; не можеше да гледа настрани. Той беше тук, беше си вкъщи и студът го накара да потрепери. — Продължавайте — каза, опитвайки се да контролира гласа си, но от думите му излезе шепот; нищо не можеше да направи.

— Зле ли ви е? Много сте блед и…

— Добре съм — отвърна рязко. — Казах, продължавайте.

— Какво има да ви казвам?

— Всичко. Искам да го чуя от вас.

— Защо? Няма нищо, което да не знаете. Избрали сте Каин. Пренебрегнали сте Карлос; въобразявате си, че можете да го пренебрегнете и сега. Сгрешили сте тогава, грешите и сега.

Ще те убия. Ще те сграбча за гърлото и ще ти спра дъха. Кажи ми! В името божие, кажи ми! В края на краищата това е моето начало! Трябва да го знам.

— Няма значение — изрече. — Ако търсите компромис… дори само за да спасите живота си — кажете ми защо трябва да ви послушаме. Защо Карлос е толкова твърд… толкова параноичен… по отношение на Борн? Обяснете ми като на човек, който не знае нищо. Ако не го направите, имената, които не трябва да са споменавани, ще бъдат разгласени из цял Париж, а до следобеда ще сте мъртва.

Лицето се стегна, алабастровата маска застана отново на мястото си.

— Карлос ще проследи Каин накрай света и ще го убие.

— Това ни е известно. Искаме да знаем защо?

— Трябва да го направи. Погледнете се. И хората като вас.

— Безсмислено е. Не знаете кои сме ние.

— Не ми и трябва. Знам какво сте направили.

— Кажете го на глас.

— Казах го. Предпочели сте Каин пред Карлос, което е и грешката ви. Избрали сте не този, когото е трябвало. Платили сте не на този наемен убиец, на когото е трябвало.

— Не на този… наемен убиец, на когото е трябвало!

— Не сте първите, но ще бъдете последните. Арогантният самозванец ще бъде убит тук, в Париж, независимо дали ще има компромис, или не.

— Избрали сме не този наемен убиец, когото е трябвало… — Думите се носеха в парфюмирания въздух на елегантния ресторант. Оглушителният тътен започна да отзвучава, мъглата се разсейваше, вихрушки от пара кръжаха около него. Той започна да вижда и това, което видя, бяха очертания на чудовище. Не мит, а чудовище. Друго чудовище. Бяха две.

— Съмнявате ли се? — попита жената. — Не се бъркайте на Карлос. Оставете го да хване Каин; оставете го да отмъсти. — Тя млъкна и сложи и двете си ръце на масата. Царицата на плъховете. — Не ви обещавам нищо, но ще се застъпя за вас, ще изтъкна загубата, която са понесли вашите хора. Възможно е… но само възможно, нали разбирате… договорът ви да бъде уважен от онзи, когото е трябвало да изберете още от самото начало.

— Онзи, когото е трябвало да изберем… Защото сме избрали не онзи, когото е трябвало.

— Сам виждате, така ли е, мосю? Трябва да се предаде на Карлос, че виждате. Може би… но само може би… той ще прояви съчувствие към загубата ви, ако е убеден, че сте осъзнали грешката си.

— Това ли е вашият компромис? — попита твърдо Борн, опитвайки се отчаяно да се хване за някаква нишка.

— Всичко е възможно. От заплахите ви няма да излезе нищо добро, казвам ви. Никой от нас няма да спечели, достатъчно съм откровена да включа и себе си в това число. В противен случай ще има само безсмислени убийства, а Каин ще гледа отстрани и ще се присмива. Ще загубите не един, а два пъти.

— Ако това е истина… — Джейсън преглътна, като почти се задави, когато сухият въздух запълни вакуума в гърлото му. — Ще трябва да обясня на моите хора защо… сме избрали… не когото е трябвало. — Стига! Довърши изречението. Контролирай се. — Кажете ми всичко, което знаете за Каин.

— С каква цел? — Лавие сложи пръстите си на масата, яркочервените й нокти блеснаха като десет остри ками.

— За да изберем грешен човек, значи сме имали грешна информация.

— Чули сте, че е равен на Карлос, така ли е? И че таксите му са по-разумни, апаратът му е по-организиран и понеже са въвлечени по-малко посредници, няма възможност договорът да бъде проследен. Не е ли така?

— Може би.

— Разбира се, че е така. Казват го на всеки, но е чиста лъжа. Силата на Карлос е в необхватните му източници на информация, абсолютно достоверна информация, в неговата безотказна система да намери нужния човек в нужния момент точно преди убийството.

— Звучи като че има замесени много хора. В Цюрих също имаше доста хора, тук в Париж също.

— Всички те са слепи, мосю. До един.

— Слепи ли?

— За да сме наясно, ще ви кажа, че вече няколко години съм част от организацията и съм се срещала по един или друг начин с десетки хора, играли незначителните си роли — никой от тях не е бил значителен. Все още не съм срещала нито един човек, който да е разговарял някога с Карлос, още по-малко да има някаква представа кой е той.

— Това е Карлос. А аз искам да знам за Каин. Какво вие знаете за Каин. — Контролирай се. Не можеш да се обърнеш. Погледни я в очите. Погледни я!

— Откъде да започна?

— От онова, което първо ви идва наум. Откъде е дошъл?

Не поглеждай встрани!

— От Югоизточна Азия естествено.

— Естествено… — О, господи.

— От американската „Медуза“, това го знам…

„Медуза“! Ветровете, мракът, светлинните проблясъци, болката… Сега болката раздираше слепоочията му; той не беше където е, а там, където е бил. В един свят, отдалечен във времето и пространството. Болката. О, Исусе! Болката…

Тао!

Чи-са!

Там Куан.

Алфа, Браво, Каин… Делта.

Делта… Каин!

Каин е вместо Чарли.

Делта е вместо Каин!

— Какво става? — Жената го погледна обезпокоена. Изучаваше лицето му, очите й се впиваха в неговите. — Изпотихте се. Ръцете ви треперят. Криза ли имате?

— Бързо минава. — Джейсън отмести ръката си от китката на лявата и посегна за салфетка, за да избърше челото си.

— От налягането ли е?

— Да, от налягането… Продължавайте. Нямаме много време; трябва да се свържа с хората, да се вземат решения. Може би вашият живот е едно от тях. Да се върнем на Каин. Казвате, че е дошъл от американската… „Медуза“.

— Дяволска машина — каза Лавие. — Това е прякорът на „Медуза“, даден й от индокитайските колонисти — от останалите от тях. Много подходящо, не мислите ли?

— Това, което аз мисля, няма значение. Или което аз знам. Искам да чуя какво мислите и какво вие знаете за Каин.

— Вашата атака ви прави груб.

— Моята нетърпеливост ме прави нервен! Казахте, че сме избрали не онзи, когото е трябвало; щом сме го направили, значи сме имали такава информация. Les mécaniciens du Diable.61 Да не би да намеквате, че Каин е французин?

— Нищо подобно, не ме изпитвайте толкова елементарно. Споменах го само за да ви покажа колко дълбоко сме проникнали в „Медуза“.

— „Ние“ са хората, които работят за Карлос.

— Може и така да се каже.

— Така казвам. Щом Каин не е французин, какъв е?

— Несъмнено американец…

О, господи!

— Защо?

— Всичките му действия носят печата на американската безразсъдност. Той си пъха носа в какво ли не без никакъв или почти никакъв финес, приписва си неща, които нямат нищо общо с него, включително и убийства, които не е извършил. Изучил е методите и връзките на Карлос както никой друг на света. Казаха ни, че ги описва в пълни подробности пред потенциалните си клиенти, и то така добре, все едно че е бил на мястото на Карлос и убеждава глупаците, че той, а не Карлос е приел и изпълнил въпросните поръчения. — Лавие направи пауза. — Познах ли? Постъпил е така и с вас — с вашите хора — нали?

— Може би… — Джейсън отново хвана китката си, защото потвърждението пак се върна. Потвърждение, дошло в отговор при една ужасна игра.

Щутгарт, Регенсбург, Мюнхен. Две убийства и едно отвличане, отговорност на „Баадер“. Заплатени от източници в САЩ…

Техеран? Осем убийства. Поделена отговорност — Хомейни и ООП. Такса — два милиона. Югозападният съветски сектор.

Париж?… Всичките контакти минават през Париж.

Чии контакти?

На Санчес… Карлос.

— … способ на действие е съвсем елементарен.

Лавие беше казала нещо; не беше я чул.

— Какво казахте?

— Припомняхте ли си нещо? Използвал е същият способ на действие и при вас — при вашите хора. Така си осигурява ангажименти.

— Ангажименти? — Борн стегна мускулите на стомаха си, докато накрая болката го върна на масата в ресторанта на Аржантьой. — Значи получава ангажименти — изрече безцелно.

— И ги изпълнява със завидна вещина; никой не му го отрича. Списъкът на убийствата му е внушителен. В много отношения той е вторият след Карлос — но не му е равен. Във всички случаи обаче е много над обикновените „горили“. Той е човек с изключителни умения, извънредно нападателен, обучено смъртоносно оръжие, излязло от „Медуза“. Но неговата арогантност и лъжите му за сметка на Карлос са тези, които ще го унищожат.

— И от това следва, че е американец? Или са си лично ваши умозаключения? Струва ми се, че харесвате американските пари, но май това е единствената им експортна стока, която харесвате.

Изключителни способности; извънредно нападателен; обучено смъртоносно оръжие… Пор Ноар, Ла Сиота, Марсилия, Цюрих, Париж. О, господи!

— Това твърдение не е основано на емоции, мосю. Самоличността е потвърдена.

— Как се добрахте до нея?

Лавие докосна столчето на чашата си и прокара по него показалеца си с яркочервен нокът.

— Подкупихме недоволен от положението си човек във Вашингтон.

— Във Вашингтон?

— Американците също търсят Каин. Доколкото подозирам, с настойчивост, близка до тази на Карлос. Но „Медуза“ никога не е била разгласявана и Каин би могъл да се окаже доста конфузна тема за разискване. Недоволният успя да ни даде информация, включително архивите на „Медуза“. Съпоставянето на имената от списъка с тези от Цюрих се оказа проста работа. Проста за Карлос, не и за някой друг.

Прекалено проста, помисли се Джейсън, без да знае защо тази мисъл го изненада така неприятно.

— Ясно.

— А вие? Как го открихте? Не Каин, естествено, а Борн.

Джейсън успя да извика в паметта си през мъглата от неувереност друго твърдение. Не негово, а на Мари.

— Още по-просто — каза. — Платихме му парите посредством краткосрочен депозит в сметка, чийто дефицит се насочва безусловно към друга. Номерата могат да се проследят; това е данъчен способ.

— И Каин го е допуснал?

— Той не знаеше. За тези номера беше заплатено… както вие сте платили за други номера — телефонни — фиша.

— Моите поздравления…

— Не това се изисква от вас, а всичко, което знаете за Каин. Досега ми обяснихте единствено самоличността му. Продължавайте. Всичко, което знаете за този Борн, всичко, което са ви казали. — Внимавай. Пребори се с това треперене в гласа. Ти просто… поглъщаш данни. Мари, това го каза ти. Скъпа, скъпа Мари. Слава богу, че не си тук.

— Сведенията ни за него са откъслечни. Успял е да унищожи повечето от документите за живота си, урок, който несъмнено е научил от Карлос. Но не всички; удаде ни се да съберем щрихи за една скица. Преди да стане наемник в „Медуза“, сигурно е бил френски говорещ бизнесмен, живеещ в Сингапур, представител на група американски износители от Ню Йорк до Калифорния. Истината е, че е действал в ущърб на тази група, която се е опитала да го екстрадира обратно в Щатите, за да го осъди; завлякъл ги със стотици хиляди. В Сингапур се славел като отшелник, много силен в областта на контрабандата и изключително жесток.

— А преди това — прекъсна я Джейсън, чувствайки как изпод косата му отново избива пот. — Преди Сингапур. Откъде е дошъл? — Внимавай! Образите! О, Христе, виждаше улиците на Сингапур. Принц Едуард Роуд, Ким Чуан, Бун Тат Стрийт, Максуел, Каскаден. О, господи!

— Точно това са архивите, които никой не може да открие. Съществуват само слухове, но те нямат никакъв смисъл. Примерно твърдят, че е отлъчен йезуит, който впоследствие полудял; друга клюка гласи, че бил агресивен млад банкер, отмъкнал значителни суми от много банки в Сингапур. Няма нищо конкретно, нищо не може да се проследи. Нищо преди Сингапур.

Бъркаш. Има, и то много. Няма нищо общо с това, което ми казваш… Има пропаст, която трябва да бъде запълнена, и ти явно не можеш да ми помогнеш. Вероятно никой не може, вероятно никой не бива.

— Дотук не ми казвате нищо изненадващо — каза Борн, — нищо, свързано с информацията, която ме интересува.

— Не знам какво искате! Задавате ми въпроси, настоявате за детайли и когато ви давам отговори, вие ги отхвърляте като несъстоятелни. Какво искате?

— Какво знаете за… работата на Каин? Щом търсите компромис, трябва да ми дадете някаква основателна причина. Щом информацията ни се различава, може да е по отношение на това, което е извършил, не е ли така? Кога го забелязахте за първи път? Кога Карлос го забеляза за първи път? По-бързо!

— Преди две години — отвърна мадам Лавие, обезпокоена от нетърпението на Джейсън, раздразнена, изплашена. — От Азия дойде вест за бял човек, предлагащ услуги, изненадващо подобни на тези на Карлос. Той бързо се превръщаше в истинска индустрия. Атентат над посланик в Малмейн; два дни по-късно японски политик с изключително строга охрана убит в Токио, преди да отиде на преговори в Диет. Седмица по-късно издател на вестник, убит от бомба в колата си в Хонконг, а след по-малко от четирийсет и осем часа банкер, застрелян на улица в Калкута. И зад всеки от тези случаи, Каин. Винаги Каин — жената млъкна, наблюдавайки реакцията на Борн. Нямаше такава. — Не виждате ли? Той беше навсякъде. Прехвърляше се от едно убийство на друго, приемайки контраатаки с такава бързина, че просто трябваше да е въздесъщ. Беше човек, който страшно много бърза, изграждащ репутацията си с такава скорост, че шокираше и най-закоравелите професионалисти. И никой не хранеше и капка съмнение относно неговия професионализъм, а Карлос най-малко от всички. Бяха разпратени инструкции: „проучете този човек, разберете всичко възможно“. Ето, виждате ли, Карлос разбра това, което никой от нас не виждаше, и то доказа верността си, преди да изтекат и дванайсет месеца. Информаторите ни в Манила, Осака, Токио и Хонконг докладваха. „Каин щял да идва в Европа. Щял да направи самия Париж база за операциите си.“ Предизвикателството беше ясно, ръкавицата бе хвърлена. Каин възнамеряваше да унищожи Карлос. Щеше да стане новият Карлос и неговите услуги щяха да бъдат услугите, изисквани от онези, които ги търсят. Както сте ги потърсили и вие, мосю.

— Малмейн, Токио, Калкута… — Джейсън чу думите да излизат от устните си, прошепнати неволно. Отново полетяха и се понесоха в парфюмирания въздух сенки от забравеното минало. — Манила, Хонконг… — Той млъкна, опитвайки се да разчисти завесата от мъгла, надничайки към очертанията на странните фигури, които преминаваха пред вътрешния му поглед.

— Тези места, както и много други — продължи Лавие. — Това беше грешката на Каин и все още е. Карлос означаваше много нещо за много хора, но сред облагодетелстваните от доверието и щедростта му съществува лоялност. Неговите информатори и наемници не се продават толкова лесно, въпреки че Каин не веднъж е опитвал да ги купи. Казват, че Карлос взема смъртоносни решения с голяма бързина, но също така казват, че е по-добре да имаш работа със Сатаната, когото познаваш, отколкото със заместника му, когото не познаваш… Това, което Каин не разбираше, а и в момента не осъзнава, е, че мрежата на Карлос е всеобхватна. Когато Каин дойде в Европа, той не знаеше, че активите му са разкрити от Берлин, Лисабон и Амстердам, та чак до Оман.

— Оман — изрече неволно Борн. — Шейх Мустафа Калиг — прошепна като че на себе си.

— Няма никакви доказателства! — прекъсна го рязко Лавие. — Резултат на объркване и димна завеса. Самият контракт е фикция. Той е поел отговорност за едно вътрешно убийство; никой не би могъл да пробие такава охрана. Това е лъжа!

— Лъжа — повтори Джейсън.

— Лъжите са много — добави пренебрежително мадам Лавие. — Но той, разбира се, не е глупак, лъже тихо и пуска тук и там по някоя следа, като знае, че впоследствие те ще бъдат значително преувеличени, минавайки от уста на уста. Провокира Карлос с всеки свой ход, като издига себе си до нивото на човека, когото ще замести, и то за негова сметка. Но той не е равностоен противник на Карлос; поема ангажименти, които не може да изпълни. Вие сте само един от примерите, а чухме, че е имало и други. Казват, че това е причината да не се показва няколко месеца, избягвайки хора като вас.

— Избягвайки хора… — Джейсън посегна към китката си, треперенето бе започнало отново, звукът на далечния грохот вибрираше в дълбочините на слепоочията му. — Вие… сигурни ли сте в това?

— Напълно. Не е бил мъртъв, криел се е. Каин е провалил не една уговорка. Било е неизбежно. Приемал е прекалено много за прекалено кратко време. Но и когато е постъпвал така, винаги след всеки неуспешен опит за убийство е извършвал друг, зрелищен и неподлежащ на съмнение, чрез който да стабилизира положението си. Избира видна личност и я взривява — атентатът е шок за всички и без съмнение дело на Каин. Примерно посланикът, пътувал в Малмейн; никой не е плащал за неговата смърт. Има и други два примера, които знаем — един руски комисар в Шанхай и наскоро един банкер в Мадрид…

Думите излизаха от яркочервената уста, работеща трескаво в долната част на напудрената маска пред него. Той ги беше чувал; беше ги чувал и преди. Беше ги изживявал и преди. Вече нямаше сенки, а само спомени от забравеното минало. Образите и реалността се бяха слели в едно. Нямаше изречение, започнато от нея, което той да не можеше да довърши; нито име, което да е споменала и което да не му беше инстинктивно познато и близко.

Тя говореше за… него.

Алфа, Браво, Каин, Делта…

Каин е вместо Чарли и Делта е вместо Каин.

Джейсън Борн беше наемният убиец, наречен Каин.

Оставаше още един последен въпрос — моментното надзъртане в мрака преди две нощи в Сорбоната. Марсилия, 23-ти август.

— Какво е станало в Марсилия? — попита.

— Марсилия ли? — откликна Лавие. — Как можахте? Какви лъжи са ви наговорили? Какви още лъжи?

— Просто ми кажете какво е станало.

— Имате предвид Лелънд, естествено. Въздесъщият посланик, чиято смърт бе поръчана — и заплатена, а контрактът поет от Карлос.

— Какво ще отговорите, ако ви кажа, че има хора, които мислят, че Каин е отговорен за това убийство?

— Точно това е искал да помислят всички! Беше ответният му удар към Карлос — да му открадне това убийство. Парите са без значение за Каин; той просто е искал да покаже на света — на вашия свят — че ще стигне там пръв и ще извърши това, за което е платено на Карлос… но не успя, както знаете. Нямаше нищо общо с убийството на Лелънд.

— Бил е там.

— Бил е хванат в капан. Или поне изобщо не се показа. Някои казаха, че бил убит, но тъй като не откриха трупа, Карлос не повярва.

— Как се предполага, че е бил убит Каин?

Мадам Лавие се облегна и поклати глава с бързи и резки движения.

— Двама мъже от крайбрежието се опитаха да поемат отговорността и съответно да получат пари. Единият от тях изчезна; може да се предположи, че Каин го е убил, ако това е бил Каин. Двамата си били пристанищни отрепки.

— Какъв е бил този капан?

— Предполагаемият капан, мосю. Твърдяха, че са получили съобщение, че Каин е трябвало да се срещне с някого една или две нощи преди убийството. Твърдяха също, че са успели да заблудят и подмамят надолу към пристанището и оттам на някаква рибарска лодка човека, за когото са били убедени, че е Каин. Нито рибарят, нито шкиперът са ги видели повече, така че може и да са били прави, но както ви казах, липсват доказателства. Дори описанието на човека, отведен от Рю Саразен не съвпада с това на Каин. Така в крайна сметка завърши историята.

Бъркаш. Така започна. За мен.

— Ясно — каза Борн, опитвайки се отново да придаде естествено звучене на гласа си. — Нашата информация, разбира се, е различна. Направихме избора си въз основа на това, което мислехме, че знаем.

— Погрешен избор, мосю. Това, което ви казах, е истината.

— Знам.

— Тогава значи стигнахме до нашия компромис?

— Защо не?

— Добре. — Жената облекчено вдигна чашата с вино до устните си. — Ще видите, че така е по-добре за всички.

— Това… няма особено значение в момента. — Гласът му едва се чуваше и той го знаеше. Какво каза? Какво беше казал току-що? Защо го беше казал?… Мъглата го обгръщаше отново, грохотът ставаше все по-силен; болката се връщаше в слепоочията му. — Имам предвид… имам предвид, както казахте, че така е по-добре за всички. — Чувстваше — виждаше — погледа на Лавие върху себе си, поглед, който го изучаваше. — Едно наистина разумно решение.

— Разбира се, че е… Зле ли сте?

— Казах, нищо ми няма; ще ми мине.

— Радвам се. Сега бихте ли ме извинили за момент?

— Не! — Джейсън сграбчи ръката й.

— S’il vous plaît, monsieur62. Просто искам да оправя малко грима си. Ако предпочитате, стойте отвън до вратата.

— Тръгваме. Можете да се отбиете по пътя. — Борн махна на келнера за сметката.

— Както желаете — каза тя, наблюдавайки го.

Той стоеше в полутъмния коридор, в сенките между отблясъци от скритите в ламперията на тавана лампи. От другата страна бе дамската тоалетна, на чиято врата с малки позлатени букви пишеше Dames. Хубави хора — стройни жени и елегантни мъже — продължаваха да минават покрай него; орбитата бе подобна на тази на „Ле Класик“. Жаклин Лавие си беше у дома.

Беше в дамската тоалетна вече цели десет минути, факт, който би обезпокоил Джейсън, ако бе способен да се съсредоточи върху времето. Но той не беше; главата му пламтеше. Шумът и болката го измъчваха, всеки нерв крещеше от болка, всяка фибра бе изпълнена с ужас. Взираше се пред себе си, загърбил мъртъвците. Миналото извираше от очите на истината. Бяха го търсили и той ги беше виждал. Каин… Каин… Каин!

Тръсна глава и вдигна очи към черния таван. Трябваше да се раздвижи; не можеше да си позволи да се плъзга по наклонената плоскост и да пада в бездната, изпълнена с мрак и силни ветрове. Трябваше да взима решения… Не, те бяха взети; оставаше само да ги осъществи.

Мари. Мари? О, господи, любов моя, колко неправи сме били!

Пое дълбоко въздух и погледна часовника — хронометъра, получен в замяна на тънко парче златна бижутерия, принадлежала на един маркиз от Южна Франция. Той е човек с необикновени умения, изключително агресивен… Признанието не го радваше. Погледна отсреща към дамската тоалетна.

Къде се бавеше Жаклин Лавие? Защо не излизаше? Какво се надяваше да постигне, като стои вътре? Слава богу, че се сети да попита портиера дали там има телефон, онзи отговори отрицателно и посочи апарата пред входа. Лавие в този момент стоеше редом и сама чу отговора, а и разбра целта на въпроса.

Внезапен взрив светлина го заслепи. Политна назад и се облегна на стената с ръце пред очите. Болката! О, боже! Очите му горяха!

И тогава чу думите, изречени през любезния смях на елегантните мъже и жени, преминаващи през коридора.

— За спомен от вечерята ви в „Роже“, мосю — изрече момичето от персонала, държейки вертикално фотоапарат за дръжката на светкавицата. — Снимката ще е готова след няколко минути. С благопожелания от „Роже“.

Борн остана неподвижен, осъзнавайки, че не може да счупи фотоапарата, и тогава усети ужаса на друго прозрение.

— Защо мен? — попита.

— Вашата приятелка помоли за това, мосю — отговори момичето, като кимна към дамската тоалетна. — Разговорихме се вътре. Щастлив човек сте, тя е прекрасна лейди. Помоли ме да ви предам това. — И тя му подаде сгъната бележка. Джейсън я взе, а през това време момичето се отдалечи към входа на ресторанта.

Вашето неразположение ме безпокои, както, сигурна съм, и вас, мой нови приятелю. Може би сте това, което твърдите, че сте, но възможно е и да не сте. Ще получа отговора след не повече от половин час. Една приятелски настроена дама се съгласи да се обади по телефона вместо мен и снимката е на път за Париж. Не можете да я спрете, както и не можете да спрете тези, които сега са на път към Аржантьой. Ако ние наистина сме постигнали компромис, това не би трябвало да ви безпокои — както вашето неразположение безпокои мен — и ще продължим разговора си, когато пристигнат моите съдружници.

Казват, че Каин е истински хамелеон, появяващ се в най-различни образи, като в повечето случаи е доста убедителен. Казват също така, че е склонен към насилие и внезапни промени в настроението. И това се нарича неразположение, нали?

Хукна надолу по тъмните улици на Аржантьой след отдалечаващата се табела на покрива на едно такси; то сви зад ъгъла и изчезна. Той спря, дишайки тежко и се огледа за друго във всички посоки: нямаше. Портиерът в „Роже“ му бе казал, че ще са необходими десет, петнайсет минути, докато дойде кола; той като мосю не е дал поръчка по-рано. Оказа се, че капанът е бил заложен и той беше влязъл в него.

Там отпред! Светлина, друго такси! Втурна се към него. Трябваше да го спре; трябваше да се върне в Париж. При Мари.

Отново бе в лабиринт и се мяташе слепешком насам-натам, знаейки, че в крайна сметка няма изход. Но оттук нататък трябваше да се състезава сам; решението му бе твърдо. Нямаше да има никакви дебати и разисквания, плачове и невъзможни аргументи за любов и несигурност. Защото вече бе сигурен. Знаеше кой е… какво е бил; беше виновен за всичко, в което го обвиняваха. Както и подозираше всъщност.

Час-два нямаше да казва нищо. Просто щеше да гледа и да говори за всичко, освен за истината. Щеше да я люби. И след това да си отиде; тя никога нямаше да разбере кога и той никога нямаше да й каже защо.. Дължеше й го; щеше много да я боли за известно време, но тази болка щеше да е много по-малка от онази, която би й причинил печатът на Каин.

Каин!

Мари! Мари! Какво съм направил?

— Такси! Такси!

18.

Изчезвай от Париж! Веднага! Каквото и да вършиш в момента, зарязвай го и изчезвай!… Това е заповед на твоето правителство… Те искат да се махнеш оттам. Искат да го оставят в изолация.

Мари загаси цигарата си в пепелника на нощното шкафче, погледът й попадна върху броя на „Тайм“ отпреди четири години, мисълта й се насочи към зловещата игра, в която Джейсън я бе принудил да се включи.

— Не ме интересува! — каза тя високо на себе си и се стресна от звука на гласа си в празната стая. Отиде до прозореца, същия прозорец, до който беше стоял и той, гледайки навън, изплашен, опитвайки се да я накара да разбере.

Трябва да разбера някои неща… достатъчно, за да мога да взема решение, но може би не всичко. Една част от мен трябва да остане способна… да избяга, да изчезне. Трябва да мога да кажа на себе си, че това, което е било, вече не съществува и е вероятно никога да не го е имало, защото аз не го помня. Това, което човек не помни, не съществува… за него.

— Скъпи мой, скъпи мой. Не им давай да ти причинят това! — Думите й, изречени на глас, сега не я стреснаха, той сякаш беше тук в стаята, слушаше, възприемаше собствените си думи, изгаряше от желание да избяга, да изчезне… с нея. Но дълбоко в себе си тя знаеше, че той не би могъл да го направи; не би могъл да възприеме една полуистина или три четвърти лъжа.

Искат да го оставят в изолация.

Кои бяха те? Отговорът се намираше в Канада, а връзката с Канада бе прерязана. И там беше заложена клопка.

Джейсън бе прав за Париж; тя също го почувства. Каквото и да беше, то се намираше тук. Ако успееха да намерят поне един човек, който да повдигне завесата, позволявайки му да види, че е бил манипулиран. Тогава биха могли да се задават други въпроси, чиито отговори не биха го тласкали повече към самоунищожение. Ако някой успееше да го убеди, че каквото и несъществуващо в паметта му престъпление да бе извършил, е бил само пионка в друго, много по-голямо престъпление, той сигурно би бил способен да си отиде, да изчезне заедно с нея. Зависеше от много неща. Това, което любимият й трябваше да каже на самия себе си, беше „не“, че миналото повече не съществува, а обратното, и той би могъл да живее с него и да го остави в покой. Ето от тази поправка се нуждаеше той. И от убеждението, че какъвто и да е бил, това е нищо в сравнение с това, което враговете се опитват да внушат на целия свят, защото иначе не биха могли да го манипулират. Той беше жертвеното животно, чиято смърт трябваше да отмени нечия друга. Ако само успееше да проумее това; ако само би могла да го убеди. Ако не успееше, щеше да го загуби. Щяха да й го отнемат; щяха да го убият.

Те.

— Кои сте вие? — изкрещя на прозореца, на парижките светлини отвън. — Къде сте?

Почувства студен полъх върху лицето си, сякаш стъклото се бе разтворило и нощният вятър нахлуваше вътре. После нещо стегна гърлото й. За момент не можа да преглътне… не можеше да диша. Този момент отмина и тя вдъхна отново. Изплаши се. Беше й се случвало и преди, през първата им нощ в Париж, когато бе излязла от кафето, за да се срещне с него на стъпалата на „Клюни“. Вървеше бързо надолу по Сент Мишел. Студеният полъх, стягането в гърлото… не можеше да диша. По-късно й се струваше, че е разбрала защо; в същия този момент, на няколко сгради разстояние от нея, в Сорбоната, Джейсън бе стигнал до заключение, което щеше да отхвърли след няколко минути — но то бе станало точно в този момент. Беше решил да не се връща при нея.

— Стига! — изкрещя. — Това е лудост — добави, поклащайки глава, с поглед в часовника на ръката си. Беше излязъл преди пет часа. Къде е? Къде е?

Борн слезе от таксито пред поизносения елегантен хотел на Монпарнас. Следващият час щеше да е най-трудният в живота му, по-точно в кратката част от него, която помнеше. Живот — бяло петно преди Пор Ноар и кошмар оттогава насам. Кошмарът щеше да продължи, но вече щеше да живее в него сам; обичаше я прекалено много, за да иска от нея да го спаси. Щеше да намери начин да изчезне, отнасяйки със себе си доказателствата, които я свързваха с Каин. Замисълът му бе прост и се състоеше в следното: щеше да излезе на някаква измислена среща и да не се върне. А по някое време в следващия един час щеше да й напише бележка.

Всичко свърши. Намерих следите. Върни се в Канада и не казвай нищо, за да нямаме неприятности и двамата. Знам къде да те намеря.

Последното беше лъжа — никога нямаше да я потърси — но трябваше да й остави последна надежда, та дори и само за да я накара да се качи на самолета за Отава. След време — с времето — седмиците им, прекарани заедно, щяха да се превърнат в ревностно пазена съкровена тайна. Спомените за краткото, но бурно щастие щяха да потънат в забрава и да изплуват само в особено редки моменти. А след това и да изчезнат, защото животът принадлежеше на активните спомени; останалите постепенно губеха значението си. Никой не знаеше това по-добре от него.

Прекоси фоайето, кимна на портиера, който седеше на мястото си зад мраморното гише и четеше вестник. Мъжът едва отклони поглед към него, като отбеляза единствено, че влезлият е гост на хотела.

Асансьорът потрепери и потегли шумно към четвъртия етаж. Джейсън пое дълбоко дъх и посегна към вратата; най-много от всичко трябваше да избягва да се вълнува, не биваше да подава сигнал за опасност с думи или поглед. Хамелеонът трябваше да се слее с тихата гора, където нямаше хайка за диви животни. Знаеше какво да каже; беше го обмислил внимателно, както и бележката, която щеше да й остави.

— Повечето време обикалях насам-натам — каза й. Прегърна я, прекара пръсти през тъмната й червена коса, залюля главата й на рамото си… чувствайки неизмерима болка. — Преследвах разни ужасни продавачки, наслушах се на глупости и пих кафета, маскиран като вкиснат глупак. В „Ле Класик“ само си загубих времето; там е зоологическа градина. Истински цирк, но си мисля, че едва ли някой знае нещо съществено. Един ми се видя подозрителен, но може да е просто отракан французин, който се прави на американец.

— Мъж ли? — попита Мари, потискайки треперенето си.

— Мъж, оператор на телефонната централа — отвърна Борн и извика в съзнанието си образите на ослепителните експлозии, мрак и силни ветрове, така както си беше представил и непознатото лице, което познаваше толкова добре. Сега беше просто уред; той извикваше образите. — Съгласих се да се срещна с него около полунощ на Бастринк на Рю дез Отфьой.

— Какво каза той?

— Малко неща, но успя да ме заинтригува. Забелязах, че ме наблюдава, докато разпитвах наоколо. Там имаше доста хора, така че можех да се движа свободно и да говоря със служителите.

— Въпроси ли? Какви въпроси им задава?

— Каквито се сетих на място. Главно за шефката им, не знам точно каква се води. Ако вземем предвид случилото се днес следобед, би трябвало да е на ръба на истерията, в случай че тя е пряката връзка с Карлос. Видях я. Нямаше нищо такова. Държеше се, като че ли беше просто един добър ден за магазина и нищо повече.

— Но тя е връзка в смисъла, който ти твърдиш. Нали Д’Амакур обясни. Фишът.

— Индиректна. Обаждат й се и й казват какво да говори, след което тя се обажда на друг телефон. — Все пак, помисли си Джейсън, това твърдение отговаря донякъде на истината. Жаклин Лавие наистина беше непряка свръзка.

— Не вярвам ей така да си обикалял и да си разпитвал, без да събудиш подозрение — възрази Мари.

— Точно така беше — отговори Борн. — Защото се представих за американски писател, събиращ материал за статия, посветена на бутиците по Сент Оноре. За многотиражно списание.

— Не е лошо като идея, Джейсън.

— Свърши работа. Никой не иска да остане незабелязан.

— И какво научи?

— Както и останалите места от този сорт, „Ле Класик“ си има собствена клиентела, богати хора, повечето се познават. Обичайните клюки и интриги вървят в комплект с целия този театър. Карлос знае какво прави. Обикновено обслужване по телефона, номера на който няма да намериш в телефонния указател.

— Това хората там ли ти го казаха? — попита Мари, без да отпуска ръцете му, без да сваля поглед от очите му.

— Не така многословно — подхвърли, обезпокоен от признаците на недоверие. — Непрекъснато изтъкваха таланта на този Бержерон, но всяко нещо води към друго. Можеш да получиш обща представа. Изглежда, всичко се върти около въпросната шефка. Доколкото разбрах, тя е истински справочник за подобна информация, въпреки че не вярвам да ми каже нещо друго, освен, че е направила услуга на някого — по споразумение — и че този някой ще се окаже друг, направил услуга на трети. Нищо не води към източника. Това е всичко, което разбрах.

— Каква е тогава срещата в полунощ?

— Той се приближи до мен, когато излизах, и ми каза нещо много странно. — Джейсън нямаше нужда да съчинява тази част от лъжата. Беше прочел думите от бележката в ресторанта в Аржантьой преди по-малко от час. — Каза: „Може да сте този, за когото се представяте, но може и да не сте, все пак.“ След което ми предложи да се видим на чашка по-късно някъде далеч от Сент Оноре. — Борн видя, че съмненията й се разсейват. Беше успял. Тя възприе плетеницата от лъжи. И защо не? Той беше човек с необикновени умения и изключително убедителен. Не му беше неприятно; той беше Каин.

— Може би е въпросният човек, Джейсън. Нали каза, че ти е необходим само един, може той да е.

— Ще видим. — Борн погледна часовника си. Последните минути преди тръгване бяха започнали да текат; нямаше връщане назад. — Имаме на разположение два часа. Къде остави куфарчето?

— В „Морис“. Там се регистрирах.

— Хайде да го вземем и да отидем да вечеряме. Ти не си яла, нали?

— Не… — Мари направи озадачена физиономия. — Защо да не оставим куфарчето в онзи хотел? Там е на безопасно място. Няма да мислим за него.

— Ще ни трябва, ако се наложи да се махнем бързо оттук — каза той почти грубо на път към бюрото. Сега всичко беше въпрос на интонация, следите от борбата вътре в него се промъкваха постепенно в начина му на говорене, в погледите, докосванията. Не трябваше да й дава повод за тревога, нищо породено от фалшив героизъм; тя щеше да прозре тактиката му. Само толкова, колкото по-късно да разбере истината, когато прочете думите му „Всичко свърши. Намерих следите…“

— Какво ти е, скъпи?

— Нищо. — Хамелеонът се усмихна. — Просто съм уморен и може би малко обезкуражен.

— О, небеса, защо? Някакъв човек иска да се срещне тайно с теб през нощта, човек, който работи с телефонна централа. Той може да ти помогне! Убеден си също, че си отхвърлил всички, с изключение на жената, като възможни връзки на Карлос. Тя би трябвало да има какво да ти каже — независимо дали иска, или не. Дори с цената на живота си. Струва ми се, че това би ти помогнало.

— Трудно ми е да ти обясня — каза Джейсън, загледан в отражението й в огледалото. — Ще трябва да осъзнаеш какво открих.

— Това, което си открил?

— Това, което открих. Твърдение. Един различен свят — продължи Борн, посягайки към бутилката уиски и чашата, — различни хора. Свят — мек, красив и разпуснат, с множество светлинки и тъмно кадифе. Възприемат сериозно само клюките и прищевките си. Всеки от тези вятърничави хора — включително въпросната жена — би могъл да е агент на Карлос и да не го знае, даже да не подозира. Човек като Карлос би използвал подобни хора, всеки като него би го направил, включително и аз… Ето това открих. Обезкуражаващо е.

— И неубедително. Каквото и да си мислиш, тези хора вземат решения съвсем съзнателно. Самолюбието им, за което спомена, не би допуснало друго; те мислят. А знаеш ли аз какво мисля? Мисля, че си уморен, гладен и че едно-две питиета няма да ти се отразят зле. Ще ми се да оставиш всичко настрана тази вечер. Доста ти се събра за един ден.

— Не мога да го направя — заяви той рязко.

— Добре, не можеш — отговори тя, отбранявайки се.

— Извинявай, груб съм.

— Да, знам. — Тя тръгна към банята. — Ще се поосвежа малко и можем да тръгваме… Налей си едно малко, скъпи. Ще ти дойде добре.

— Мари?

— Да?

— Опитай се да ме разбереш. Това, което открих, ме потиска. Мислех, че ще е различно. И по-лесно.

— Докато ти търсеше, аз чаках, Джейсън. Без да знам какво става. Също не ми беше лесно.

— Трябваше, струва ми се, да се обадиш в Канада. Направи ли го?

Тя спря за миг.

— Не — отговори. — Беше много късно.

Вратата на банята се затвори. Борн прекоси стаята и отиде до бюрото. Отвори чекмеджето, извади лист, взе химикалката и написа:

Всичко свърши. Намерих следите. Върни се в Канада и не казвай нищо, за да нямаме неприятности и двамата. Знам къде да те намеря.

Той сгъна листа и го пъхна в плик, но не го запечата, докато търсеше портфейла си. Извади френски и швейцарски банкноти, пъхна ги в сгънатия лист и запечата плика. Отгоре написа:

Мари

Отчаяно му се искаше да добави:

Моя любов, моя най-скъпа обич!

Не го направи. Не можеше.

Вратата на банята се отвори, той пъхна плика в джоба на сакото си.

— Много бързо — каза.

— Така ли? Не мисля. Какво правиш?

— Търсех химикалка — отговори и грабна химикалката си. — Ако човекът има какво да ми съобщи, ще трябва да си го запиша.

Мари стоеше до бюрото; хвърли поглед на празната и суха чаша.

— Не си пил.

— Пих от бутилката.

— Виждам. Ще тръгваме ли?

Чакаха в коридора асансьора, който шумно се приближаваше. Тишината помежду им бе почти непоносима. Той посегна и хвана ръката й. Тя се вкопчи в неговата и се вгледа в лицето му. Очите й му говореха, че самообладанието й е подложено на изпитание, но не знае защо. Получаваше тихи сигнали, недостатъчно силни, недостатъчно остри, за да са сигнали за опасност. Но ги имаше и тя ги чуваше. Беше част от последните минути, жестоки, необратими, прелюдия към окончателното му заминаване.

О, господи, толкова те обичам. Ти си до мен, докосваме се и аз умирам. Но не бива и ти да умреш заедно с мен. Не бива. Аз съм Каин.

— Ще се оправим — каза.

Металната клетка спря, разтърсвайки се шумно. Джейсън отвори месинговата решетка, след което изрече на един дъх.

— О, по дяволите, забравих.

— Какво?

— Портфейла си. Днес следобед го оставих в чекмеджето на бюрото, за да си нямам случайно неприятности на Сент Оноре. Чакай ме във фоайето. — Избута я леко през вратата и натисна бутона със свободната си ръка. — Ей сега слизам. — Затвори решетката; месинговата мрежа прегради пътя на учудения й поглед. Той се обърна и закрачи бавно към стаята.

Вътре извади плика от джоба си и го сложи под лампата на нощното й шкафче. Погледна го с неописуема болка.

— Сбогом, любов моя — прошепна.

Борн чакаше под ситния дъжд пред хотел „Морис“ на Рю дьо Риволи и наблюдаваше Мари през стъклената входна врата. Тя беше пред рецепцията и се подписваше за дипломатическото куфарче, което й подаваха през гишето. Сега явно искаше сметката от леко озадачения служител. Стаята бе наета за не повече от шест часа. Изминаха две минути, преди да й подадат разписката. Неохотно: това не беше обичайното поведение на гост на „Морис“. Все пак цял Париж гъмжеше от такива импулсивни посетители.

Мари излезе и се присъедини към Джейсън в сянката и ситния дъжд, подобен на мъгла, вляво от козирката на входа. Подаде му куфарчето и изобрази пресилена усмивка, изричайки с леко променен глас.

— Онзи човек май не ме хареса. Помисли си, струва ми се, че съм използвала стаята за няколко бързи и непочтени сделки.

— Какво му каза? — попита Борн.

— Че съм си променила намеренията, нищо повече.

— Хубаво. Колкото по-малко, толкова по-добре. Името ти го има на адресната карта. Измисли си обяснение защо си била тук.

— Да си измисля?… Аз да си измисля обяснение? — Тя се загледа в очите му и усмивката й изчезна.

— Имам предвид да измислим обяснение, естествено.

— Естествено.

— Да тръгваме.

Запътиха се към ъгъла, уличният шум се усили, ситният дъжд стана по-осезаем, мъглата се сгъсти, обещаваше да вали яко. Той я хвана за ръка — не за да я води, даже не от куртоазия — просто за да я докосне, да държи частица от нея. Оставаше толкова малко време.

Аз съм Каин. Аз съм смърт.

— Може ли малко по-бавно? — попита рязко Мари.

— Какво? — Джейсън осъзна, че направо тича. За няколко секунди се бе озовал отново в лабиринта и тичаше, мяташе се насам-натам, хем чувстваше, хем бе безчувствен. Погледна напред и намери оправдание. Едно такси беше спряло на ъгъла пред будката за вестници и шофьорът викаше нещо на продавача през отворения прозорец на колата. — Искам да хвана това такси — обясни Борн, без да забави крачка. — Ще завали като из ведро.

Стигнаха до ъгъла и двамата без дъх, докато таксито се изнизваше наляво към Рю дьо Риволи. Джейсън погледна нощното небе и почувства обезкуражен първите тежки капки върху лицето си. Дъждът започваше. Той погледна Мари в слабата светлина на будката за вестници, тя премигваше под внезапния порой. Не. Не премигваше. Взираше се в нещо… взираше се невярваща, шокирана. С ужас. Внезапно и без предупреждение изкрещя, лицето й се сгърчи, пръстите на дясната ръка се долепиха до устните й. Борн я сграбчи и притисна главата й към мокрото си палто. Тя не спря да крещи.

Той се обърна и се опита да открие причината за истерията й. Тогава я видя и в тази невероятна половин секунда разбра, че заминаването му е провалено. Беше извършил последното си престъпление; не можеше да я остави. Не сега, още не.

На видно място в будката за вестници се мъдреше ранното сутрешно издание, чисто черно заглавие фосфоресцираше на светлината.

Убиец в Париж

Жена се издирва за убийствата в Цюрих. Заподозряна в предполагаемата кражба на милиони

Под крещящите заглавия стоеше снимката на Мари Сент-Жак.

— Стига! — прошепна Джейсън, закривайки с тяло лицето й от любопитните погледи на продавача, и бръкна в джоба си за монети. Хвърли парите на гишето, взе два вестника и я поведе надолу по тъмната мокра улица.

Сега и двамата бяха в лабиринта.

Борн отвори и направи на Мари път да влезе. Тя замръзна неподвижна, загледана в него с бледо и уплашено лице, дишайки учестено, овладяна от странна смесица от страх и гняв.

— Ще ти дам нещо за пиене — каза Джейсън и тръгна към бюрото. Докато наливаше, очите му се спряха върху огледалото, при което изпита неимоверно силно желание да строши стъклото — до такава степен собственото му изображение го отвращаваше. Какво беше направил, по дяволите? О, господи!

Аз съм Каин. Аз съм смърт.

Чу я как си поема дълбоко дъх и се обърна. Прекалено късно, за да я спре, прекалено далеч, за да скочи и да изтръгне от ръцете й ужасното нещо. О, боже, беше забравил! Тя беше намерила плика на нощното шкафче и сега четеше бележката. Единственият писък, излязъл от устата й, беше ужасяващ и пронизителен вопъл от болка.

— Джейсъннн!…

— Моля те! Не! — Той се втурна към нея и я сграбчи. — Това не е вярно! Вече няма значение! — Извика безпомощно, като видя сълзите, стичащи се по лицето й. — Чуй ме! Това беше преди, не сега.

— Напускал си ме! Боже мой, ти си искал да ме напуснеш! — Очите й се замъглиха, две слепи петна, изпълнени с паника. — Знаех си. Почувствах го!

— Аз съм те накарал да го почувстваш! — каза, принуждавайки се да я погледне. — Но това вече свърши. Няма да те напусна. Чуй ме. Няма да те напусна!

Тя извика отново.

— Не можех да дишам!… Беше толкова студено!

Придърпа я към себе си и я обгърна с ръце.

— Трябва да започнем отново. Опитай се да разбереш. Сега е различно — не мога да променя миналото — но няма да те изоставя. Не и по този начин.

Тя се отблъсна леко с ръце и лицето й, обляно в сълзи, се обърна умоляващо към него.

— Защо, Джейсън? Защо?

— По-късно. Не сега. Замълчи за момент. Просто ме прегърни; дай ми да те прегърна.

Минутите минаваха, истерията се уталожи и очертанията на действителността отново изплуваха на фокус. Борн я отведе до стола; ръкавът на роклята й легна върху протърканата дамаска. Двамата се засмяха, когато той коленичи пред нея и хвана ръката й мълчаливо.

— Искаш ли нещо за пиене? — попита я накрая.

— Може — отговори тя и стисна леко ръката му, докато той се надигна от пода. — Нали преди малко наля в чашата.

— Още не е изветряло. — Той отиде до бюрото и се върна с две чаши, пълни до половината с уиски. Тя взе едната. — По-добре ли си? — попита я.

— Поуспокоих се. Още съм объркана… и ме е страх, естествено. Май съм и ядосана. Не знам. Страх ме е да мисля за това. — Отпи, притваряйки очи, отпусна глава на стола. — Защо го направи, Джейсън?

— Защото мислех, че така трябва. Това е елементарният отговор.

— Не е никакъв отговор. Заслужавам нещо повече.

— Разбира се, че е така, и аз ще ти отговоря. Ще ми се наложи да го направя, защото трябва да го чуеш; трябва да разбереш. Трябва да предпазиш себе си.

— Да предпазя?…

Той вдигна ръка, за да я прекъсне.

— Всичко това по-късно. Всичко, щом искаш. Но сега най-напред нека разберем какво се е случило — не с мен, а с теб. Оттам трябва да започнем. Ще можеш ли?

— Вестникът ли?

— Да.

— Господ ми е свидетел, че и на мен ми е интересно — каза тя със слаба усмивка.

— Ето. — Джейсън отиде до леглото, където беше хвърлил вестниците. — Ще четем и двамата.

— Без игри?

— Без игри.

Прочетоха статията в пълно мълчание, статия, разказваща за смърт и интриги в Цюрих. От време на време Мари си поемаше дълбоко дъх, шокирана от прочетеното. Друг път поклащаше глава в отказ да го възприеме. Борн не казваше нищо. Виждаше ръката на Илич Рамирес Санчес. Карлос ще последва Каин накрай света. Карлос ще го убие. Мари Сент-Жак беше пожертвана като примамка за дивеч, заложена в капана за него, Каин.

Аз съм Каин. Аз съм смърт.

Статията представляваше всъщност две статии — странна смесица от факти и предположения — спекулациите започваха там, където свършваха доказателствата. Първата част обвиняваше служител на канадското правителство, икономистката Мари Сент-Жак, че е замесена в три убийства, още повече, че отпечатъците от пръстите й са били потвърдени от правителството на Канада. В допълнение полицията намерила ключ от стая в „Карийон дю Лак“, очевидно загубен по време на произшествието на Гисан Се. Това бил ключът от стаята на Мари Сент-Жак, даден й от служителя на хотела, който я запомнил добре — изглеждала невероятно разтревожена и нервна. Последното доказателство бил пистолет, открит недалеч от Щепдекщрасе в една пресечка близо до мястото на други две убийства. Балистичната експертиза потвърдила, че това е оръжието, с което са били извършени убийствата, и отново, разбира се, имало отпечатъци от пръсти, потвърдени от канадското правителство. Отпечатъците били на Мари Сент-Жак.

Тук вече статията се отклоняваше от фактите и разказваше за слухове на Банхофщрасе, че чрез компютър е била извършена кражба на милиони от тайна шифрована сметка, принадлежаща на американска корпорация с название „Тредстоун Седемдесет и едно“. Фигурираше името на банката, беше, естествено, Гемайншафт. Но всичко останало беше вятър и мъгла, спекулации, а не факти. Според „източници, пожелали да останат анонимни“, някакъв американец, притежаващ точния шифър, прехвърлил милиони в парижка банка, като поставил специални изисквания за установяване на самоличността на онзи, който оперира със сметката. Съучастниците му чакали в Париж и вероятно изтеглили милионите и изчезнали. Успехът на операцията се обясняваше с това, че американецът притежавал точния код на сметката в Гемайншафт, удар, станал възможен посредством проникване в банковия компютър, по-точно в определената последователност на годината, месеца и деня на вкарване в компютъра — стандартна процедура при тайните банкови сметки. Подобен анализ би могъл да се направи само чрез използване на съвършени компютърни похвати и абсолютно познаване на швейцарските банкови процедури. Запитан за това банков служител, хер Валтер Апфел, направил всеобщо достояние факта, че се провежда разследване, засягащо дела на американската компания, за което обаче съгласно швейцарските закони, „банката няма право да изнася каквито и да било данни. Никому.“

Тук се потвърждаваше връзката с Мари Сент-Жак. Тя беше описана като много добре запознат с банковите процедури правителствен служител, както и опитен компютърен програмист. Подозираха я като съучастник, чиято квалифицирана помощ е била необходима за извършването на внушителна кражба. Имаше и заподозрян мъж; било съобщено, че са я виждали в компанията му в „Карийон дю Лак“.

Мари прочете статията и остави вестника да падне на пода. При този звук Борн я погледна над ръба на леглото. Тя се взираше в стената, обладана от някакво странно спокойствие. Беше последната реакция, която той очакваше. Приключи бързо четенето. Чувстваше се потиснат и безпомощен и за момент не можа да каже нищо. След това гласът му се възвърна и той проговори.

— Лъжи. И то все заради мен и това, което съм. Изобличават те, за да намерят мен. Съжалявам, и то повече, отколкото си представяш.

Мари отмести очи от стената и го погледна.

— Написаното тук далеч надхвърля рамките на лъжата, Джейсън. Има прекалено много истина, за да са само лъжи.

— Истина? Единствената истина е, че си била в Цюрих! Никога не си докосвала пистолет и изобщо не си била в никаква пресечка близо до Щепдекщрасе, не си губила ключ от хотела и въобще не си минавала покрай Гемайншафт.

— Съгласна съм, но аз не ти говоря за тази истина.

— А за коя?

— Гемайншафт. „Тредстоун Седемдесет и едно“, Апфел. Вярно е и самият факт, че са споменали който и да е от тях — и най-вече изказването на Апфел е невероятно. Швейцарските банкери са твърде предпазливи. Те не предизвикват закона, поне не по този начин. Фразите са прекалено резки. Въпросите относно тайните на влоговете са едни от най-неприкосновените в Швейцария. Апфел би могъл да отиде за няколко години зад решетките заради изявлението си, дори само заради позоваването на подобна банкова сметка, да не говорим за потвърждаването й поименно. Освен ако не му е било заповядано да го каже, и то от власт, достатъчно силна, за да го предпази от правосъдието. — Тя млъкна и погледът й се върна на стената. — Защо? Защо Гемайншафт или „Тредстоун“, или Апфел изобщо са включени в тази измишльотина?

— Казах ти. Те искат мен и знаят, че сме заедно. Карлос знае, че сме заедно. Намери ли теб, намира и мен.

— Не, Джейсън, това надхвърля възможностите на Карлос. Ти наистина нямаш понятие от швейцарските закони. Никакъв Карлос не би могъл да ги наруши така. — Тя го погледна, без да го вижда, гледаше през нейните си собствени мъгли. — Историята не е една, а две. И двете се градят на лъжи, а първата е свързана с втората посредством фина спекулация — публична спекулация — относно банкова криза, която никога не би станала публична, освен ако и докато не се извърши щателно частно разследване, което да докаже фактите. И втората история — явно фалшивото твърдение, че от Гемайншафт са откраднати милиони, тя е добавена, залепена към също толкова фалшивата история, че ме издирват за убийството на трима души в Цюрих. Добавили са я. Нарочно.

— Обясни ми го, ако обичаш.

— То е тук, Джейсън. Повярвай ми, като ти казвам — то е точно пред нас.

— Кое?

— Някой се опитва да ни изпрати послание.

19.

Тежката военна кола се понесе в южна посока по Манхатън Ийст Ривър Драйв, фаровете й осветяваха топящите се остатъци от мартенския сняг. Майорът на задната седалка задряма, дългото му тяло бе отпуснато в ъгъла, а краката му бяха протегнати напред. В скута му лежеше куфарче, на чиято дръжка бе прикрепена тънка найлонова нишка, минаваща през десния му ръкав чак до колана. През последните девет часа беше махал тази предохранителна мярка само два пъти. Първият път, когато напусна Цюрих, и отново, когато пристигна на летище Кенеди. И на двете места обаче служители от американското правителство наблюдаваха митническите служители внимателно, а още по-внимателно куфарчето. Те не знаеха защо; беше им наредено просто да наблюдават проверката и при най-малкото отклонение от стандартните процедури — което означаваше някакъв неоправдан интерес към куфарчето — трябваше да се намесят. Ако е необходимо, с оръжие.

Чу се внезапно тихо звънтене. Майорът отвори очи и поднесе лявата китка пред лицето си. Звукът идваше от алармата на ръката му; той натисна бутона на часовника си и хвърли поглед на втория кръг на часовника с две часови зони. Първата показваше цюрихско време, а втората нюйоркско. Беше нагласил часовника да звъни преди двайсет и четири часа, когато получи заповедите по телекса. Връзката щеше да се осъществи в следващите три минути. Това щеше да стане, помисли майорът, ако Железния задник беше толкова точен, колкото очакваше да бъдат подчинените му. Офицерът се протегна, крепейки внимателно куфарчето на коленете си, наклони се напред и заговори на шофьора.

— Сержант, бихте ли нагласили радиостанцията на хиляда четиристотин и трийсет мегахерца, ако обичате?

— Да, сър. — Сержантът превключи две копчета на радиото под арматурното табло и завъртя приемника на честота 1430. — Готово, майоре.

— Благодаря. Микрофонът ще стигне ли дотук?

— Не знам. Никога не съм опитвал. — Шофьорът извади малкия пластмасов микрофон от поставката и разтегна към седалката спираловидния кабел. — Да, всичко е наред.

От говорителя се понесе пращене, предавателят търсеше и заглушаваше честотата по електронен път. Съобщението щеше да последва след няколко секунди. Така и стана.

— Тредстоун? Тредстоун, потвърдете, моля.

— Тредстоун приема — обади се майор Гордън Уеб. — Чувам ви. Продължавайте.

— Къде се намирате?

— На около миля южно от Триборо, Ийст Ривър Драйв — отговори майорът.

— Движите се по разписание — долетя глас от високоговорителя.

— Радвам се да го чуя. Това прави деня ми щастлив… сър.

Настъпи кратка пауза. Излиянието на майора не бе коментирано.

— Насочете се към едно-четири-нула, Седем-едно, изток. Потвърдете чрез повторение.

— Едно-четири-нула, изток, седемдесет и едно.

— Спрете извън района. Елате дотам пеша.

— Разбрано.

— Край.

— Край. — Уеб щракна копчето на предавателя и върна микрофона на шофьора. — Забравете този адрес, сержант. Сега името ви фигурира в един много ограничен списък.

— Разбрано, майоре. На тая честота микрофонът ми само ще пращи, каквото и да стане. И все пак щом аз не знам къде е това, а тези колелета едва ли ще ви заведат там, къде ще пожелаете да ви оставя?

Уеб се усмихна.

— През не повече от два квартала. Ако трябва да извървя по-голямо разстояние, нищо чудно да заспя някъде в канавката.

— Какво ще кажете за пресечката на Лекс и Седемдесет и първа?

— През два квартала ли е?

— Не повече от три.

— Ако са три, вие ще бъдете разжалван в редник.

— Тогава едва ли ще мога да ви прибера по-късно, майоре. На редниците не се възлагат подобни задължения.

— Както кажете, капитане. — Уеб затвори очи. Най-сетне щеше да види „Тредстоун Седемдесет и едно“. След цели две години. Знаеше, че трябва да бъде обзет от предчувствия, но не беше. Чувстваше се само изтощен и безполезен. Какво се беше случило?

Шумът на движещите се колела го хипнотизираше, ритъмът се нарушаваше само когато от време на време гумите и бетонната настилка не влизаха в добро сцепление. Звуците извикваха спомени от преди много години — пронизителните гласове на джунглата, сплетени в общ тон. И нощта — онази нощ — се намираше сред ослепителни светлини и експлозии в насечен ритъм. Всичко предвещаваше скорошната му смърт. Но не умря. Чудо, сътворено от човек, му върна живота… годините минаваха, но онази нощ, онези дни не можеха да бъдат забравени. Какво се беше случило, по дяволите?

— Пристигнахме, майоре.

Уеб отвори очи и попи с ръка потта, избила по челото му. Погледна часовника си, стисна дръжката на куфарчето и посегна към ръчката на вратата.

— Ще бъда на това място между двайсет и три нула-нула и двайсет и три и трийсет часа, сержант. Ако не можете да паркирате, обикаляйте наоколо, аз ще ви намеря.

— Да, сър. — Шофьорът се обърна. — Би ли ми казал господин майорът дали по-късно ще ходи някъде надалеч?

— Защо? Някаква друга работа ли имате?

— Е, сър. Знаете, че съм прикрепен към вас, докато не ме освободите. Но тази тежкотоварна кола гълта бензин като ламя. Няма да е зле да я заредя, ако ни очаква път.

— Прав сте. — Майорът замълча. — О’кей. Ще трябва да разберете къде е мястото, защото аз не го знам. Ще отидем до някакво частно летище в Мадисън, Ню Джърси. Трябва да съм там не по-късно от един нула-нула.

— Хрумна ми нещо — каза шофьорът. — Струва ми се, че двайсет и три и трийсет е доста късно, сър.

— Тогава двайсет и три нула-нула. И благодаря. — Уеб слезе, затвори вратата и изчака, докато кафявото возило се влее в движението на Седемдесет и втора улица. Слезе на тротоара и тръгна на юг към Седемдесет и първа.

Четири минути по-късно стоеше пред добре поддържана къща от кафяв камък, чиято богата, но дискретна архитектура напълно хармонираше с останалите къщи на тази улица с три платна. Беше тиха улица, улица, правена с пари — стари пари. И последното място в Манхатън, което някой би заподозрял като място за конспиративна квартира на една от най-гъвкавите разузнавателни организации в страната. Преди двайсет минути майор Гордън Уеб стана един от осемте или десетте човека в страната, които знаеха за съществуването й.

„Тредстоун Седемдесет и едно“.

Изкачи стъпалата, знаейки, че налягането на тежестта му върху вградената в камъка метална решетка под краката му задейства електронни датчици, а те от своя страна задействаха камери, които предаваха образа му на екраните вътре. С изключение на това, знаеше твърде малко за „Тредстоун“, освен че работи денонощно. Малцината избраници, заети тук с работата и денонощното наблюдение, не бяха известни никому.

Той стигна до последното стъпало и позвъни на звънец, обикновен звънец на не съвсем обикновена врата. Майорът го забеляза. Зад тежкото дърво имаше стоманена плоскост, декоративните железни орнаменти всъщност бяха нитове, а голямата месингова дръжка прикриваше няколко стоманени пръчки, които блокираха вратата при задействане на алармата. Уеб погледна прозорците. Доколкото знаеше, всяка стъклена плоскост беше дебела два сантиметра и половина и издържаше 30-калиброви куршуми. „Тредстоун Седемдесет и едно“ бе крепост.

Вратата се отвори и майорът неволно се усмихна при вида на фигурата в рамката, толкова не на място изглеждаше тя. Бе миниатюрна и елегантна сивокоса жена с нежни аристократични черти и осанка, издаваща заможен и благороден произход. Гласът й потвърди оценката му; говорът й бе средноатлантически, школуван в най-добрите университети и в безброй поло-мачове.

— Колко мило от ваша страна, че се отбихте, майоре. Джереми ми писа, че може да наминете. Влизайте. Радваме се да ви видим отново.

— И аз се радвам да ви видя — отговори Уеб, влезе в обзаведеното с вкус фоайе и довърши изречението си, когато вратата се затвори, — но ми се струва, че не знам къде сме се срещали преди.

Жената се засмя.

— О, често сме обядвали заедно.

— С Джереми?

— Разбира се.

— Кой е Джереми?

— Един любещ племенник, който също така е ваш предан приятел. Много приятен младеж. Жалко, че не съществува. — Докато вървяха по дългия коридор, тя го хвана под ръка. — Всичко това е представление за пред съседите, които биха се случили наблизо… Елате, чакат ви.

Минаха под свод и влязоха в огромен хол. Майорът обгърна помещението с поглед. До прозореца стоеше роял, а до него арфа. И навсякъде — и върху рояла, и върху полираните маси, блестящи под светлината на приглушени лампи — имаше снимки в сребърни рамки — спомени за едно минало, изпълнено с охолство и изящество. Яхти, мъже и жени на палубите на презокеански параходи, няколко военни портрета… и разбира се, две превъзходни попадения на някакъв участник в поло-мач. Помещението очевидно принадлежеше към класата, обитаваща тази улица от кафяв камък.

Стигнаха края на коридора; до масивна врата от махагон, чиято дърворезба и железни орнаменти като част от украсата бяха неизменна част от сигурността. Уеб не видя скривалището на обективите на инфрачервената камера, ако изобщо тук имаше такава. Сивокосата жена натисна невидим бутон; майорът чу слабо жужене.

— Вашият приятел пристигна, джентълмени. Приключвайте покера и се залавяйте за работа.

Вратата се отвори и очерта старческата, но все още изправена фигура на Дейвид Абът.

— Радвам се да ви видя, майоре — рече някогашният кротък Монах от Тайните служби и протегна за поздрав ръка.

— И аз се радвам, че съм тук, сър. — Уеб се здрависа. Зад Абът се показа още един внушителен възрастен човек.

— Това без съмнение е някой от приятелите на Джереми — каза весело. — Страшно съжалявам, но липсата на време не ни позволява пространно въведение, млади момко. Влизай, Маргарет. Горе има чудесен огън. — Той се обърна към Абът. — Обади ми се, като тръгнеш, Дейвид.

— Май е време — отговори Монаха. — Ще покажа на тези двамата как да се свързват с теб.

Едва тогава Уеб осъзна, че в стаята има и трети човек. Той стоеше в другия край, където беше малко по-тъмно. Майорът веднага го позна. Беше Елиът Стивънс, съветник на президента на Съединените щати, а някои твърдяха — и негово алтер его. Беше четирийсет и няколко годишен, слаб, с очила и излъчваше ненатрапчив авторитет.

— … ще се оправя. — Възрастният мъж, ненамерил време да се представи, беше казал нещо. Уеб не го чу, защото бе съсредоточил вниманието си върху съветника от Белия дом. — Ще чакам.

— До скоро виждане — продължи Абът, кимайки любезно на сивокосата жена. — Благодаря, сестро Мег. И умната!

— Още те бива, проклетнико.

Двамата излязоха и затвориха вратата след себе си. За момент Уеб остана неподвижен и поклати глава, усмихвайки се. Мъжът и жената, обитатели на Едно-четири-нула, Седемдесет и едно, Изток, принадлежаха на огромния хол на долния етаж точно както холът принадлежеше на атмосферата на кафявия камък, а всичко това бе неотменна част от тихата богата улица с три платна.

— Познавате ги доста отдавна, нали?

— Откакто се помня, бих казал — отговори Абът. — Той беше състезател по ветроходство, който ни свърши добра работа по време на Адриатическата гонка за операциите на Донован в Югославия. Михайлович веднъж каза, че в открито море винаги запазвал изключително самообладание и подчинявал на волята си и най-лошото време… и не се оставяй да бъдеш подведен от грацията на сестричката Мег. Тя беше едно от Безстрашните момичета — истинска пираня със страхотни зъби.

— Голяма работа са!

— Едва ли някой някога ще разбере — каза Абът, приключвайки темата. — Искам да те запозная с Елиът Стивънс. Мисля, че няма нужда да ти казвам кой е той. Уеб, Стивънс. Стивънс, Уеб.

— Звучи като име на адвокатска фирма — каза Стивънс и тръгна с усмивка през стаята и с протегната ръка. — Радвам се да се запозная с вас, Уеб. Добре ли пътувахте?

— Трябваше да предпочета военен транспорт. Мразя тези проклети цивилни авиолинии. По едно време си помислих, че митничарят на летище Кенеди ще ми разнищи куфарчето на парчета.

— Видът ви в тази униформа е доста внушителен — засмя се Монаха. — Явно са ви взели за контрабандист.

— Все още не мога да разбера защо трябваше да съм униформен — каза майорът, докато отнасяше куфарчето към дълга разтегателна маса. Там откачи найлоновата нишка от колана си.

— Не трябва аз да ти казвам — отговори Абът, — че един от способите да постигнеш най-голяма сигурност е в това всичко да се извършва съвсем явно. Един офицер от разузнаването, обикалящ из Цюрих инкогнито, би предизвикал опасения точно сега.

— Още повече не разбирам — каза съветникът от Белия дом и се приближи до Уеб при масата, наблюдавайки операциите на майора с найлоновата нишка и закопчалката. — Едно явно присъствие не би ли предизвикало още по-голямо раздвижване? Мислех, че пътуването инкогнито е начин за намаляване на риска от разкриване.

— Пътуването на Уеб до Цюрих е обикновена дипломатическа проверка, определена от плановете на Военното разузнаване. Никой не храни илюзии относно подобни пътувания; те са това, което са, и нищо повече. Вербуване на нови източници, разплащане с информаторите и други. Съветите го правят непрекъснато, без дори да се стараят да се прикриват. Честно казано, ние също.

— Но това не е целта на пътуването, нали? — рече Стивънс. Започваше да разбира. — Значи явно прикрива онова, което не бива да се разбере.

— Точно така.

— Мога ли да ви помогна? — Президентският съветник изглеждаше много заинтригуван от куфарчето.

— Благодаря — каза Уеб. — Само издърпайте нишката.

Стивънс го послуша.

— Винаги съм мислел, че се прави с белезници за китката.

— Връзват ти се ръцете — обясни майорът, усмихвайки се на реакцията на мъжа от Белия дом. — През найлона минава стоманена нишка. — Той отвърза куфарчето и го отвори, оглеждайки елегантно мебелираната библиотека-кабинет. В края на помещението имаше френски прозорец, водещ явно към градината вън. През дебелото стъкло едва се виждаха очертанията на висока каменна стена.

— Значи това е „Тредстоун Седемдесет и едно“. Не си я представях така.

— Би ли спуснал пак завесите, Елиът? — обади се Абът. Съветникът отиде до френския прозорец и изпълни молбата. Абът пристъпи към шкаф с книги, отвори чекмеджето в долната част и бръкна вътре. Чу се тихо бръмчене. Целият шкаф излезе от стената и се завъртя бавно наляво. На гърба му имаше електронна радиоконзола, и то една от най-съвършените, които Гордън Уеб бе виждал. — Това ли имахте предвид? — попита Монаха.

— Господи… — Майорът подсвирна, докато изучаваше копчетата за настройка и калибриране, свръзките и сканиращите уреди, монтирани в панела. Централите в Пентагона имаха далеч по-съвършено оборудване, но това тук бе миниатюрно копие на най-добрите разузнавателни станции.

— И аз бих подсвирнал — каза Стивънс откъм плътната завеса, — но мистър Абът вече ми устрои специално представление. Това е само началото. Още пет бутона и мястото ще заприлича на стратегическа военновъздушна база в Омаха.

— Същите бутони превръщат помещението отново в изискана библиотека от Ийст Енд. — Възрастният мъж бръкна в чекмеджето; за няколко секунди грамадната конзола бе заменена от лавици с книги. След това отиде до разместения шкаф, отвори долното чекмедже и още веднъж пъхна ръка в него. Пак се чу бръмчене. Шкафът се отмести и не след дълго на мястото му се появиха три високи хранилища. Монаха извади ключ и класьор. — Не правя показни демонстрации, Гордън. Щом свършим работа, бих искал да се запознаеш по-подробно с това тук. Ще ти покажа с кой бутон се връщат на мястото си. Ако имаш някакви трудности, нашият домакин ще се погрижи за останалото.

— Какво да търся?

— Ще ти кажа. Сега най-напред искам да чуя какво става в Цюрих. Какво разбра?

— Извинете, мистър Абът — прекъсна го Стивънс. — Всичко е ново за мен и схващам по-бавно. Но мисълта ми беше за това, което казахте преди минута относно пътуването на майор Уеб.

— Какво е то?

— Че пътуването се извършва според плановете на Военното разузнаване.

— Да.

— Защо? Фалшивата роля на майора е трябвало да заблуди Цюрих, а не Вашингтон. Или не е така?

Монаха се усмихна.

— Разбирам защо президентът ви държи близо до себе си. Ние изобщо не се съмняваме, че Карлос е подкупил един, двама или десет човека от висшите кръгове във Вашингтон. Той си намира недоволни хора и им предлага това, което им липсва. Без такива хора не би могъл да съществува никакъв Карлос. Не забравяйте, че той не е просто продавач на смърт, но и на държавни тайни. И то предимно на Съветите, ако не за друго, за да им покаже каква глупост са направили, като са го експулсирали.

— Президентът ще се радва да го научи — каза съветникът. — Това ще обясни много работи.

— Затова сте тук, нали — запита Абът.

— Прав сте.

— Така че нека започнем с Цюрих — поде Уеб, като донесе и постави куфарчето си върху едно кресло пред хранилищата. После седна, извади на коленете си няколко папки и измъкна от тях няколко листа. — Бъдете сигурни, че Карлос е във Вашингтон, но не мога да го потвърдя.

— Къде? „Тредстоун“ ли?

— Нямам неопровержими доказателства, но мисля, че не е изключено. Той е открил фиша. И го е променил.

— Боже господи, как?

— Как, мога само да гадая, но знам кой го е направил.

— Кой?

— Казва се Кьониг. Само допреди три дни е отговарял за основния надзор в Гемайншафтбанк.

— Допреди три дни. А сега?

— Мъртъв е. Необяснима катастрофа по пътя, който изминавал всеки божи ден. Ето полицейския рапорт. Превел съм го. — Абът взе листа и седна на близкия стол. Елиът Стивънс остана прав. Уеб продължи.

— Тук има нещо много интересно. Не ни казва нищо ново, но искам да проследите мисълта ми.

— И какво е то? — попита Монаха и продължи да чете. — Това е описание на катастрофата. Завой, скорост на колата, внезапно извъртане на волана, за да се избегне сблъскване.

— Накрая. Споменават се двете убийства в Гемайншафт, провалът, дето ни извадиха от релси преди две седмици.

— Така ли? — Абът обърна страницата.

— Погледни ги. Последните две изречения. Разбираш ли какво имам предвид?

— Не съвсем — отговори Абът, прозявайки се. — Тук просто се твърди, че Кьониг бил служител на Гемайншафт, където неотдавна е било извършено убийство… и че той е бил свидетел на престрелката. Това е всичко.

— Не мисля, че „е всичко“ — каза Уеб. — А че работата отива по-далеч. Някой е почнал да разпитва, но всичко е спряло. Бих желал да знам кой налага подобна процедура в цюрихската полиция. Сигурно е човек на Карлос. Знаем, че там има поне един.

Монаха се облегна на стола и потисна прозявката си.

— Ако си прав, защо изобщо са го споменали?

— Много ясно. Убийството е било извършено. Кьониг е бил свидетел, ако нищо не беше споменато, инспекторът, изготвил доклада, би могъл с пълно право да попита защо.

— Но ако хипотезата за връзката между двата случая е негова, това, че тя не се споменава, би го обезпокоило също толкова силно, нали?

— Не е задължително. Говорим за швейцарска банка. Някои области са неприкосновени, освен ако съществуват безспорни доказателства.

— Невинаги. Разбрах, че си имал голям успех с вестниците.

— Неофициално. Разчитах на нездравия интерес на журналистите към сензации, както и на неохотната подкрепа на Валтер Апфел макар че това почти го довърши.

— Искам да ви прекъсна — обади се Елиът Стивънс. — Мисля, че тъкмо тук следва да се намеси Овалния кабинет. Ако се не лъжа, под „вестниците“ разбирате историята с жената от Канада.

— Не съвсем. Тази история бе вече излязла някъде. Не бихме могли да я спрем. Карлос е внедрил свой човек в цюрихската полиция; и докладът е неин. Ние само я раздухахме и свързахме жената със също толкова фалшивата история за откраднатите милиони от Гемайншафт. — Уеб млъкна и погледна към Абът. — Ето за това трябва да поговорим. Защото може и да не е изобщо фалшива.

— Не вярвам — каза Монаха.

— И аз не искам да повярвам — отговори майорът. — Изобщо.

— Имате ли нещо против да се върнем малко назад? — попита съветникът от Белия дом. — Трябва да си го изясня напълно.

— Нека да обясня — прекъсна го Абът, като видя обърканото лице на Уеб. — Елиът е тук по нареждане на президента. Заради убийството на летището в Отава.

— Това е някаква проклета бъркотия — изрече безцеремонно Стивънс. — Министър-председателят едва не настоя пред президента да се махнем от базите от Нова Шотландия. Типичен разярен канадец.

— И как стана това? — попита Уеб.

— Много неприятно. Всичко, което знаят е, че известен икономист от тяхното Министерство на финансите е провел дискретно разследване за нерегистрирана американска компания и е бил убит заради това. Нещата са се влошили, когато на Канадското разузнаване са му казали да не си пъха носа в тази работа; била изключително секретна американска операция.

— Кой е направил това, по дяволите?

— Като че дочух да споменават тук-там името Железен задник — каза Монаха.

— Генерал Крофорд? Глупаво, тъпо копеле… Тъпо железогъзо копеле!

— Представяте ли си? — присъедини се Стивънс. — Убиват техен човек и ние имаме наглостта да им казваме да не си пъхат носа.

— Бил е прав, естествено — поправи го Абът. — Трябвало е да се уреди бързо и еднозначно. За да няма изтичане на информация, и то по такъв шокиращ начин, че да спрат веднага. Това ми даде възможност да се свържа с Маккензи Хокинс — Мак и аз работихме заедно в Бирма; той е пенсионер, но мнението му се цени. Сега двете страни работят заедно и ми се струва, че това е по-важно, нали?

— Съществуват и други мнения, мистър Абът — възпротиви се Стивънс.

— Те са в други среди, Елиът. Ние, работещото простолюдие, не сме на такова мнение; нямаме излишно време за дипломатически глезотии. Съгласен съм, че са необходими, но лично нас не ни засягат.

— Но те засягат президента, сър. И са част от всекидневната му работа. Точно затова съм длъжен да се върна със съвсем ясна картина. — Стивънс замълча, после се обърна към Уеб. — Сега, ако обичате, разкажете ми всичко отново. Какво точно направихте и защо. Какво е нашето участие в историята с жената от Канада?

— Всъщност почти никакво. Беше ход на Карлос. Някой доста високопоставен в цюрихската полиция е негова марионетка. Цюрихската полиция е тази, която изфабрикува така наречените доказателства и й прикачи трите убийства. Това е абсурдно. Тя не е убиец.

— Добре, добре — каза съветникът. — Карлос е. Защо го е направил?

— За да изкара на бял свят Борн. Сен-Жак и Борн са заедно.

— Борн е терористът, който нарича себе си Каин, нали така?

— Да — потвърди Уеб. — Карлос се е заклел да го убие. Каин върви след него из цяла Европа и Средния изток, но никъде няма негова снимка и никой не знае как изглежда. Ето защо, като разпространява снимката на жената — а трябва да ви кажа, че я има и в най-долния вестник — някой може да я забележи. Намерят ли нея, има шансове да намерят и Каин-Борн. Карлос ще убие и двамата.

— Добре. Отново Карлос. А сега, вие какво направихте?

— Това, което ви казах. Свързах се с Гемайншафт и ги убедих да потвърдят факта, че жената би могла — само би могла — да бъде свързана с внушителната кражба. Не беше лесно, но тъкмо техен човек — Кьониг — е бил подкупен, а не наш. Това са си техни вътрешни проблеми и те не искат да ги разгласяват. След това се свързах с вестниците и ги насочих към Валтер Апфел. Загадъчна жена, убийство, откраднати милиони; редакторите захапаха веднага.

— Защо, за бога? — изкрещя Стивънс. — Използвали сте гражданин на чужда държава за стратегиите на американското разузнаване! И то правителствен служител на близка съюзническа държава. Вие да не сте се побъркали? Само сте утежнили ситуацията. Пожертвали сте жената!

— Грешите — каза Уеб. — Опитваме се да й спасим живота. Насочихме оръжието на Карлос срещу самия него.

— Как?

Монаха вдигна ръка.

— Преди да ви отговорим, трябва да се върнем на друг въпрос. Защото отговорът може да ви даде представа до каква степен трябва да бъде ограничена тази информация. Преди малко попитах майора как човекът на Карлос е успял да открие Борн — как е открил фиша, идентифициращ Борн като Каин. Мисля, че знам, но искам той да ви каже.

Уеб се наведе напред.

— Архивите на „Медуза“ — изрече той тихо и без желание.

— „Медуза“… — Изражението на лицето на Стивънс разкри факта, че „Медуза“ е била предмет на една тайна конференция в Белия дом. — Те са изгорени.

— С малка поправка — намеси се Абът. — В сейфовете на Пентагона, ЦРУ и Съвета за национална сигурност има оригинал и две копия. Достъп до тях имат само ограничено число хора, и то от най-висшите кръгове на тези организации. Борн е излязъл от „Медуза“; всяко паралелно проучване на архивите и данните на банката ще посочат неговото име. Някой ги е дал на Карлос.

Стивънс се втренчи в Монаха.

— Да не искате да кажете, че Карлос е… успял да внедри сред… такива хора? Те не са кой да е.

— Това е единственото обяснение — отговори Уеб.

— Но защо изобщо Борн е използвал истинското си име?

— Така трябваше — отговори Абът. — Беше жизненоважна част от неговия портрет. Той трябваше да бъде автентичен; всичко трябваше да бъде автентично. Всичко.

— Автентично?

— Може би сега ще разберете — продължи майорът. — Като свързахме тази Сен-Жак с милионите, за които се предполага, че са откраднати от Гемайншафтбанк, ние съобщихме на Борн да се появи на повърхността. Той знае, че това не е вярно.

— Борн да се покаже на повърхността?

— Човекът, наречен Джейсън Борн — каза Абът, стана на крака и се отправи към спуснатите завеси, — е американски офицер от разузнаването. Не съществува никакъв Каин, или поне не такъв, какъвто си мисли Карлос. Той е примамка, капан за Карлос; ето кой е той. Или кой беше.

Тишината не продължи дълго, наруши я човекът от Белия дом:

— Струва ми се, че ще е по-добре да ми обясните. Президентът би желал да знае.

— Сигурно — потъна в размисъл Абът, докато вдигаше завесите и гледаше навън с отсъстващ поглед. — Но това наистина е неразрешима дилема. Президентите се сменят, различни хора с различни характери и апетити се настаняват в Овалния кабинет. Но дългосрочните разузнавателни стратегии не се променят или поне не някоя като тази. Дори непредпазливо изтървана забележка над чаша уиски в някой следпрезидентски разговор или егоистична фраза в мемоарите може да изпрати по дяволите цялата тази стратегия. Не минава и ден, без да се безпокоим за надживелите Белия дом.

— Ако обичате — прекъсна го Стивънс. — Ще ви помоля да си припомните, че съм тук по нареждане на този президент. Дали това ви харесва, или не, няма значение. Той има законно право да знае; и от негово име аз настоявам на това право.

— Добре тогава. — Абът все още гледаше навън. — Преди три години взехме назаем една идея от англичаните. Създадохме несъществуващ човек. Ако си спомняте, до нахлуването в Нормандия англичаните изхвърлиха на португалския бряг труп, като знаеха, че всички възможни документи, скрити в дрехите му, бързо ще стигнат до германското посолство в Лисабон. На трупът бе измислен живот: име, чин на военноморски офицер; образование, школи, командировъчни заповеди, шофьорска книжка, членски карти за известни лондонски клубове и половин дузина писма. В цялата тази информация имаше намеци, бегли алюзии и няколко съвсем директни географски и хронографски факта. Всичките сочеха бъдещото нападение на шестстотин мили от плажовете на Нормандия, при това след шест седмици от датата през юни. След паническите проверки от страна на германските агенти в цяла Англия, чиито ходове се наблюдаваха от МИ-5 — Висшето командване в Берлин взе историята за чиста монета и прехвърли голяма част от отбранителните си сили. Бяха дадени много жертви, но хиляди и хиляди други бяха спасени от въпросния несъществуващ човек. — Абът пусна завесата и се запъти уморено към стола си.

— Чувал съм тази история — каза съветникът от Белия дом. — Е, и?

— Нашата бе вариация на онази версия. — Монаха се отпусна бавно на стола си. — Сътворихме жив човек, бързо създадена легенда. Той беше сякаш навсякъде едновременно. Кръстосваше цяла Югоизточна Азия, непрекъснато предизвиквайки Карлос с всеки свой ход, особено по отношение на простите цифри. Където и да станеше убийство или някаква необяснима смърт, или изобщо видна фигура се замесваше във фатален инцидент, там беше Каин. Където и да имаше насилие и смърт, приписвахме ги на Каин. Името му беше дадено на надеждни източници — платени информатори, известни с точността на сведенията. Непрекъснато изпращахме на посолствата, подслушвателните станции и на цели разузнавателни мрежи доклади, подчертаващи колко бързо расте активността на Каин. „Убийствата“ му се увеличаваха с всеки месец, а понякога и като че с всяка седмица. Каин беше навсякъде… и наистина беше. Във всякакъв смисъл.

— Борн е бил, това ли имате предвид?

— Да. Той прекара месеци наред в изучаване на всичко известно за Карлос, проучи всяко досие, с което разполагахме, всяко известно или предполагаемо убийство, в което Карлос беше замесен. Запозна се най-подробно с тактиките му, с методите му на действие, с всичко. Голямата част от тези материали никога не бяха излизали на бял свят, което вероятно ще продължи и в бъдеще. Те са направо взривоопасни — правителствата и международните групировки ще се хванат взаимно за гушите. Не остана буквално нищо, което Борн да не знаеше. Тоест той знаеше възможно всичко за Карлос. След това трябваше да се покаже на бял свят, винаги различен на външен вид, говорещ най-различни езици, говорещ с ограничени кръгове от закоравели криминални типове неща, които само професионален убиец би изрекъл. След което трябваше да изчезва, оставяйки след себе си озадачени и нерядко изплашени хора. Бяха виждали Каин с очите си; той съществуваше и беше безмилостен. Ето това е цялостният образ, създаван от Борн.

— И той е живял в нелегалност цели три години? — попита Стивънс.

— Да. След което отиде в Европа. Най-съвършеният бял наемен убиец в Азия, възпитаник на зловещата „Медуза“, предизвика Карлос в собствения му заден двор. Междувременно спаси живота на четирима души, набелязани от Карлос, пое отговорност за няколко негови убийства, подиграваше му се при всяка възможност… и винаги го предизвикваше да излезе на открито. Прекара три години с една от възможно най-опасните лъжи на света. Много малко хора имат представа за този вид съществуване. Много други не биха издържали. Пък и подобна възможност не бива да се изключва.

— Какъв човек е той?

— Професионалист — отговори Гордън Уеб, — с необходимия опит и възможности. Човек, който разбираше, че Карлос трябва да бъде открит и обезвреден.

— Но все пак три години…

— Ако това ви изглежда невероятно — каза Абът, — трябва да знаете, че той се подложи на пластична операция. С това сякаш скъса окончателно с миналото си, с човека, който беше, за да се превърне в онзи, какъвто не е. Не мисля, че нацията би могла някога да се отблагодари на Борн за това, което направи. Може би единственият начин е да му даде шанс да успее и, в името на бога, аз възнамерявам да направя точно това. — Монаха млъкна за две секунди, след което добави: — Ако това е Борн.

Елиът Стивънс изглеждаше като ударен с невидим чук.

— Какво казахте? — попита.

— Боя се, че ви го оставих за десерт. Исках да схванете цялостната картина, преди да ви опиша бялото петно. Може и да не е бяло петно, просто не знаем. Случиха се много неща, които ни изглеждат странни, но пак ви казвам, не знаем. Причината, поради която не трябва да се допусне абсолютно никаква намеса от други среди и никакви дипломатически захарини, които могат да разкрият стратегията. В противен случай рискуваме да обречем този човек на смърт. Него, който е дал повече от всеки един от нас. Ако успее, ще може да се върне в собствения си живот, но само че анонимно, само ако самоличността му никога не бъде разкрита.

— Боя се, че ще трябва да ми го обясните — каза изненаданият президентски съветник.

— Лоялност, Елиът. То не влиза в рамките на обобщения образ на тъй наречените „свестни момчета“. Карлос си е създал армия от предани нему мъже и жени. Може да не го познават, но благоговеят пред името му. Ако Борн излезе наяве, тази армия ще плъзне на вси страни и ще го убие. Ако обаче успее да залови Карлос — или да го вкара в капан, за да го заловим — и след това изчезне, ще може свободно да се върне вкъщи.

— Но нали казахте, че може и да не е Борн!

— Казах, че не знам. Този в банката е бил Борн, подписът е автентичен. Но дали сега е Борн? Следващите няколко дни ще покажат.

— Ако излезе на повърхността — добави Уеб.

— Въпросът е деликатен — продължи възрастният мъж, — съществуват толкова възможности. Ако не е Борн — или ако ни е предал — това би обяснило обаждането в Отава и убийството на летището. Доколкото знаем, опитът на жената наистина е използван за изтеглянето на парите в Париж. Карлос просто е трябвало да направи известно проучване в канадското Министерство на финансите. Останалото е детска играчка за него. Убива приятеля на жената, хвърля я в паника, изключва я от играта и я използва, за да хване Борн.

— Имахте ли възможност да й изпратите съобщение? — попита майорът.

— Опитах се, но не стана. Разбрах, че Мак Хокинс се е обадил на друг човек, работил заедно с въпросната жена Сен-Жак, казва се Алън някой си. Той я инструктирал незабавно да се върне в Канада. Тя му затворила телефона.

— По дяволите! — избухна Уеб.

— Точно така. Ако бяхме успели да я върнем, щяхме да научим доста работи. Тя е ключът. Защо е с него? Защо той е с нея? Няма никакво обяснение.

— За мен още по-малко! — обади се Стивънс. Озадачението му премина в гняв: — Ако искате съдействието на президента — което не обещавам — ще трябва да се изразявате по-ясно.

Абът се обърна към него:

— Преди шест месеца Борн изчезна. Нещо се е случило; не сме сигурни какво точно, но успяхме да сглобим предположение. Казал в Цюрих, че е на път за Марсилия. По-късно — прекалено късно — вече разбрахме. Научил е, че Карлос е приел сделка да очисти Хауърд Лелънд, и се е опитал да го спре… След това нищо. Изчезна. Дали е бил убит? Дали не е издържал на напрежението? Дали се е предал?

— Не мога да го приема — прекъсна го Уеб. — Няма да го приема.

— Знам — каза Монаха. — Точно затова искам да прегледаш този списък. Знаеш кодовете му; тук ги има навсякъде. Виж дали ще забележиш някакви отклонения в Цюрих.

— Ако обичате! — намеси се Стивънс. — Какво си въобразявате? Трябва да имате предвид нещо конкретно, нещо, на което да се основава заключението ви! То ми е необходимо, мистър Абът. Необходимо е на президента.

— И на мен ми се иска същото — отговори Монаха. — Какво сме открили? Всичко и нищо… Две години и десет месеца това е най-прецизно сътворената легенда в архивите ни. Всеки фалшив факт — документиран, всеки ход — определен и узаконен, всеки информатор — мъж или жена — всички контакти и източници имат имена, лица и истории. И с всеки месец, с всяка седмица все по-близо до Карлос… После нищо. Мълчание. Шестмесечен вакуум.

— Не и сега — отбеляза съветникът. — Мълчанието е било нарушено. От кого?

— Нали това е главният въпрос — отвърна възрастният мъж с уморен глас. — Месеци мълчание, последвани от неоправдана и необяснима активност. Работено е със сметката, фишът е променен, прехвърлени са милиони — по всичко личи, че са откраднати. И отгоре на всичко убити хора и поставени клопки за други. Но за кого, от кого? — Монаха поклати уморено глава. — Кой е този човек там?

20.

Лимузината бе паркирана между две улични лампи по диагонал срещу тежките врати с орнаменти на къщата от кафяв камък. На предната седалка седеше униформен шофьор. Такъв човек на кормилото на такава кола не беше необичайна гледка на улицата с три платна. Необичайното в случая бе фактът, че в сянката на дълбоката задна седалка седяха други двама мъже, които явно нямаха никакво намерение да излизат. Вместо това наблюдаваха изхода на къщата, сигурни, че няма да попаднат в обхвата на камерите с инфрачервени лъчи.

Единият от мъжете намести очилата си, очите зад тях бяха като на бухал и оглеждаха подозрително почти всичко, на което се спираха. Алфред Жилет, директор по наблюдение и преценка на личния състав към Съвета за национална сигурност, заговори:

— Как се радвам, че ще присъствам, когато цялата тази арогантност се сгромоляса. А още по-приятно е ти да си инструментът.

— Наистина го мразиш, нали? — каза компаньонът на Жилет, мъж с широки рамене и черен шлифер, с акцент, водещ началото си от някой славянски език.

— Ненавиждам го. Олицетворяваше всичко, което мразя във Вашингтон. Образцовите училища, къщи в Джорджтаун, ранчо във Вирджиния, тихи срещи в тихи клубове. Те си имат своя ограничен малък свят, в който не можеш да се промъкнеш — никой не ти дава. Копелета тъпи. Управляващата самодоволна аристокрация на Вашингтон. Използват интелекта и работата на другите хора, като обличат всичко това в решения с печата на тяхното благоволение. И ако си вън, ставаш част от тази атмосферна цялост, „дяволски добър персонал“.

— Преувеличаваш — каза европеецът, без да сваля поглед от къщата. — Не ти беше лошо там. Иначе никога не бихме се свързали с теб.

Жилет го изгледа накриво.

— Ако не ми беше зле, то е, защото съм твърде необходим на такива като Дейвид Абът. Съхранявам в мозъка си хиляди факти, за които те навярно никога не биха се сетили. За тях просто е по-лесно да ме слагат там, където са въпросите, където трябва да се търсят разрешения на проблеми. Директор по наблюдение и преценка на личния състав! Създадоха този пост и тази титла за мен. И знаеш ли защо?

— Не, Хенри — отговори европеецът, поглеждайки часовника си. — Не знам защо.

— Защото нямат търпението да се ровят часове наред в хиляди резюмета и досиета. Предпочитат да обядват в „Сан Суси“ или да ораторстват в сенатските комисии, като четат страници, изготвени от други — от този невидим и безименен „дяволски добър персонал“.

— Ти си един озлобен човек — каза европеецът.

— Повече, отколкото си представяш. Цял живот върша работа, която тези копелета би трябвало да си вършат сами. И за какво? Титла и някой случаен обяд, където между стридите и ордьовъра се възползват от умствените ми способности. Хора като изключително арогантния Дейвид Абът. Те са нищо без такива като мен.

— Недей да подценяваш Монаха. Карлос не го подценява.

— И да иска, не може. Но той не знае какво да търси. Всичко, което прави Монаха, е забулено в секретност; никой не знае колко грешки е направил. А ако някоя случайно излезе на бял свят, обвиняват хората като мен.

Европеецът прехвърли погледа си от прозореца към Жилет.

— Ти си прекалено емоционален, Алфред — каза той студено. — Внимавай с тази работа.

Бюрократът се усмихна.

— Не ми пречи и мисля, че заслугите ми към Карлос я опрощават. Нека просто да приемем, че се подготвям за конфронтацията, която не бих избегнал за нищо на света.

— Добре казано — продума широкоплещестият.

— А ти? Как ме откри?

— Знаех какво да търся. — Европеецът отново се обърна към прозореца.

— Имам предвид теб самия. Работата, която вършиш. За Карлос.

— Подбудите ми не са толкова сложни. Роден съм в страна, където съдбата на образованите хора зависи от налудничавите и натрапчиви идеи на лумпени, рецитиращи марксистките си литании, без да влагат капка смисъл. Карлос също знае какво да търси.

Жилет се засмя с почти сияещ поглед.

— Значи все пак не сме толкова различни. В нашето западно общество кръвните връзки просто играят ролята на марксистката идеология.

— Може и да е така — съгласи се европеецът, поглеждайки отново към часовника си. — Още малко. Абът винаги хваща совалката в дванайсет през нощта, във Вашингтон му държат сметка за всяка минута.

— Сигурен ли си, че ще излезе сам?

— Винаги така прави, не трябва да го виждат заедно с Елиът Стивънс. Уеб и Стивънс също ще излязат поотделно; обичайният им интервал е двайсет минути един от друг.

— Как намерихте „Тредстоун“?

— Не беше чак толкова трудно. И ти допринесе, Алфред; като част от дяволски добър персонал. — Мъжът се разсмя, все още с поглед към къщата. — Каин е излязъл от „Медуза“ — това ти ни го каза и ако подозренията на Карлос се оправдаят, това означава Монаха. Ние го знаехме — връзката на Каин с него е неоспорима. Карлос ни нареди да държим Абът под двайсет и четири часово наблюдение; и при тях нещо не е наред. Когато във Вашингтон чуха изстрелите от Цюрих, Абът стана непредпазлив. Проследихме го до тук. Беше просто въпрос на настойчивост.

— Която ви отведе до Канада? До онзи мъж от Отава?

— Онзи от Отава се издаде сам, защото търсеше „Тредстоун“. Когато разбрахме каква е жената, поставихме Министерството на финансите под наблюдение и по-специално нейния отдел. Обадиха се от Париж; беше тя и му каза да започне издирване. Не знаем защо, но подозираме, че Борн може да се опита да разруши „Тредстоун“. Ако им е изменил, това е един от начините да се измъкне и парите да останат за него. Няма значение. Внезапно този началник на отдел, за когото никой извън канадското правителство не беше чувал нищо, се превърна в проблем от първостепенна важност. Кабелите за свръзка на разузнаването щяха да се подпалят. Това означаваше, че Карлос е бил прав; ти си бил прав, Алфред. Не съществува никакъв Каин. Той е измишльотина, капан.

— От самото начало — настоя Жилет. — Казах ви. Три години фалшиви доклади и съмнителни информатори. Всичко беше там!

— От самото начало. — Европеецът потъна в размисъл. — Без съмнение най-доброто творение на Монаха… докато не се случи нещо и творението не се обърна против създателите си. Всичко се обърна наопаки и се пропука по шевовете.

— Присъствието на Стивънс го потвърждава. Президентът настоява да знае.

— Необходимо е. В Отава на висок глас се разпространява подозрението, че шеф на отдел в Министерството на финансите е бил убит от американското разузнаване. — Европеецът извърна очи от къщата и погледна бюрократа. — Запомни, Алфред, ние просто искаме да разберем какво се е случило. Представих ти фактите така, както ги научихме и ние; те са неопровержими и Абът не може да ги отрече. Но те трябва да бъдат представени така, като че си ги научил сам от свои собствени източници. Шокиран си. Искаш сметка; цялата разузнавателна общност е била направена за посмешище.

— Това е самата истина — възкликна Жилет. — Направена за посмешище и използвана като маша. Никой във Вашингтон не знае нито за Борн, нито за „Тредстоун“. Те са пренебрегнали всички; това наистина е шокиращо. Няма да ми е необходимо да се преструвам. Нафукани копелета.

— Алфред — каза предупреждаващо европеецът, повдигайки ръката си в сянката, — помни за кого работиш. Заплахата не бива да се базира на емоции, а на хладнокръвна професионална жестокост. Той моментално ще те заподозре. Ти също толкова моментално трябва да разпръснеш подозренията му. Ти си този, който обвинява, не той.

— Ще го запомня.

— Добре. — Светлините на фарове от кола пронизаха стъклото. — Таксито на Абът е тук. Аз ще се погрижа за шофьора. — Европеецът посегна вдясно от себе си и превключи копче под дръжката на вратата. — Ще бъда отсреща в моята кола и ще слушам. — След това каза на шофьора: — Абът ще се появи всеки момент. Знаеш какво да правиш.

Шофьорът кимна. Двамата мъже излязоха от лимузината едновременно. Шофьорът заобиколи колата, сякаш съпровождаше богат клиент към южната част на улицата. Жилет наблюдаваше през задното стъкло; двамата мъже постояха няколко секунди един до друг; след което се разделиха и европеецът се насочи с вдигната ръка и банкнота между пръстите си към приближаващото такси. Щеше да го отпрати; плановете на клиента се били променили. Шофьорът се беше насочил към северната част на улицата и в момента влизаше в сянката на едно стълбище през две къщи от „Тредстоун Седемдесет и едно“.

Трийсет секунди по-късно погледът на Жилет бе привлечен от вратата на дома от кафяв камък. Оттам се процеди светлина и нетърпеливият Дейвид Абът се появи, оглеждайки се нагоре и надолу по улицата. От време на време поглеждаше часовника си, явно ядосан. Таксито закъсняваше, а трябваше да хваща самолет; трябваше да се подчинява на стриктно разписание. Абът слезе по стълбите и се обърна наляво, търсейки таксито, очаквайки го. След няколко секунди мина покрай шофьора. И двамата мъже сега бяха съвсем извън обсега на инфрачервените камери.

Засичането беше бързо, дискусията — кратка. Секунди по-късно обърканият Дейвид Абът се качи в лимузината и шофьорът се дръпна в сенките.

— Ти! — каза Монаха. В гласа му се долавяха гняв и неприязън. — От всичките точно ти.

— Мисля, че положението ви в момента не е подходящо да се държите надменно… още по-малко арогантно.

— Какво си направил! Как смееш? Цюрих. Архива на „Медуза“. Ти си го дал!

— Архива на „Медуза“, да. Цюрих, да. Но въпросът не е в това какво съм направил аз, а какво сте направили вие. Ние изпратихме наш човек в Цюрих и му казахме какво да търси. Намерихме го. Името му е Борн, нали? Той е човекът, когото наричате Каин. Човекът, когото вие измислихте!

Абът беше предпазлив.

— Как откри тази къща?

— С търпение и постоянство. Проследих ви.

— Проследил си ме? Какво, по дяволите, си въобразяваш, че правиш?

— Опитах се да си дам ясна представа за събитията. Събития, които вие представяте в изкривена светлина и за които лъжете и криете истината от всички нас. Вие какво си въобразявахте, че правите?

— О, господи, какъв пълен глупак си! — Абът пое дълбоко въздух. — Защо го направи? Защо не дойде лично при мен?

— Защото нищо нямаше да направите. Вие манипулирате цялата разузнавателна общност. Милиони долари, неизброими хиляди човекочаса, посолства и станции, затрупани с лъжи и невярна информация относно никога несъществувал убиец. О, аз помня думите ви: какво предизвикателство за Карлос. Какъв неизбежен капан би било това за него! Само че и ние бяхме пионки и аз като отговорен член на Съвета за сигурност съм огорчен! Всички сте еднакви. Кой ви позволи да се смятате за господ и да нарушавате правилата — не, не просто правилата, законите — и да ни правите на глупаци?

— Нямаше друг начин — изрече уморено старият човек. В слабото осветление лицето му изглеждаше като изплетено само от бръчки. — Колко души знаят? Кажи ми истината.

— Засега само аз.

— И това стига. О, господи!

— Това не е всичко — натърти бюрократът. — Искам да знам какво се е случило.

— Какво се е случило?

— С тази ваша грандиозна стратегия. Май се е… пропукала по шевовете.

— Откъде ти хрумна?

— Съвсем очевидно е. Загубихте Борн и сега не можете да го откриете. Каин е изчезнал с доста голяма печалба от Цюрих.

Абът замълча за момент.

— Един момент. Какво те накара да мислиш така?

— Вие — каза бързо Жилет, внимавайки да не изпусне щекотливия въпрос. — Трябва да ви кажа, че се възхитих на самообладанието ви, когато онзи задник от Пентагона говореше с толкова компетентно изражение за операция „Медуза“… седейки точно срещу човека, който я е създал.

— Минало. — Сега гласът на възрастния мъж беше укрепнал. — Това не би могло да ти подскаже нищо.

— Добре, нека тогава приемем, че ми се видя доста необичайно вие да не кажете нищо. Имам предвид, че около тази маса не седеше никой, който да знае повече за „Медуза“ от вас. Но вие не казахте нито дума и това ме накара да се замисля. Тогава се възпротивих енергично да се обръща толкова внимание на убиеца Каин. Не можахте да кажете нищо, Дейвид. Трябваше да предложите някаква съвсем разумна причина, за да продължите издирването на Каин. Хвърлихте в хайката Карлос.

— Беше самата истина — прекъсна го Абът.

— Естествено, че бе; но вие знаехте кога да я хвърлите на масата, а аз кога да я забележа. Виртуозно. Откъснала се от косата на Медуза змия претендираше за титла от митологията. Претендентът скача на ринга на шампиона с цел да го изкара от ъгъла му.

— Това са приказки.

— Защо не? Както казах, беше много добре изпипано, чак до всяко действие на вашите хора против Каин. Кой би могъл да насочи тези действия по-добре от единствения човек в Комитета на четирийсетте, който получава докладите за резултатите от всяка секретна операция. Вие ни използвахте всичките?

Монаха кимна.

— Много добре. Прав си донякъде, съществува известно пренебрегване — по мое мнение напълно оправдано — но не е това, което си мислиш. Съществуват проверки и равносметки; винаги са съществували и не бих могъл да го постигна по друг начин. „Тредстоун“ се състои от малка група хора измежду най-доверените в правителството. От Военното разузнаване до Сената и от ЦРУ до Военноморското разузнаване, а сега, честно казано, и от Белия дом. Ако наистина операцията тръгне в съвсем погрешна посока, нито един от тях не би се поколебал да я спре. Нито един досега не е счел това за необходимо и аз те моля и ти да не го правиш.

— Ще ме направите ли част от „Тредстоун“?

— Ти вече си.

— Виждам. Какво се е случило? Къде е Борн?

— Даваме мило и драго да разберем. Дори не сме сигурни, че това е Борн.

— Какво не сте сигурни?

— Виждам. Какво се е случило? Къде е Борн?

— Даваме мило и драго да разберем. Дори не сме сигурни, че това е Борн.

— Какво не сте сигурни?

Европеецът посегна към копчето на арматурното табло и го изключи.

— Това е — промълви. — Ето това трябваше да разберем. — Той се обърна към шофьора до него. — Сега побързай. Върни се зад стълбата. Помни, че ако някой от тях тръгне да излиза, имаш точно три секунди, преди да се затвори вратата. Действай бързо.

Униформеният мъж излезе пръв и тръгна по тротоара към „Тредстоун Седемдесет и едно“. На една от близките стълби от кафяв камък възрастна двойка се сбогуваше шумно с домакините. Шофьорът забави крачка, бръкна в джоба си, извади цигара и спря да я запали. Сега той бе просто един униформен шофьор, прочистващ съзнанието си от часовете на уморително бодърстване. Европеецът погледа още малко, разкопча шлифера си и измъкна дълъг тънък револвер с дуло, удължено от заглушител. Освободи предпазителя, пъхна оръжието обратно в кобура, излезе от колата и тръгна през улицата право към лимузината. Огледалата бяха нагласени така, че никой от седящите вътре мъже не би могъл да види кой приближава отзад. Европеецът спря за секунда до калника, след това бързо се промъкна с протегната ръка към предната дясна врата, отвори я и се вмъкна, насочвайки оръжието над облегалката.

Алфред Жилет пое конвулсивно въздух и започна да търси дръжката на вратата с лявата си ръка. Европеецът щракна заключалките на четирите врати. Дейвид Абът остана неподвижен, взирайки се в нашественика.

— Добър вечер, Монах — рече европеецът. — Един друг, за когото са ми казвали, че нерядко придобива монашески привички, ти праща поздрави. Не само за Каин, а и за домашния персонал в „Тредстоун“. Например състезателя по ветроходство — Яхтсмена. Някогашен превъзходен агент.

Жилет възвърна гласа си. Чу се някаква смесица между писък и шепот:

— Какво означава това? Кой сте вие? — извика, преструвайки се на безкрайно изненадан.

— О, я стига, приятелю. Няма смисъл — каза мъжът с пистолета. — От изражението на мистър Абът виждам, че той разбира, че първоначалните му съмнения спрямо теб са били основателни. Винаги трябва да се подчиняваме на първоначалния си инстинкт, нали, Монах… Ти, разбира се, ни даде списъците на „Медуза“ и те, естествено, ни отведоха при Борн.

— Какво правите? — изкрещя Жилет. — Какво говорите?

— Ти си досаден глупак, Алфред. Но винаги си бил само част от дяволски добрия персонал. Лошото е, че не си се ориентирал правилно на кого да служиш; такива като теб никога не успяват.

— Вие!… — Тялото на Жилет се надигна от седалката, лицето му се сгърчи.

Европеецът натисна спусъка, слабият пукот бързо заглъхна в тапицираната вътрешност на лимузината. Бюрократът падна тежко, тялото му се свлече на пода, мъртвите бухалски очи изразяваха ужас.

— Не мисля, че съжалявате за него — каза европеецът.

— Не съжалявам — отвърна Монаха.

— Трябва да знаете, че онзи там е Борн. Каин ви предаде. Не издържа. Дългият период на мълчание свърши. Змията от главата на Медуза реши да хапне за своя сметка. А може и да са го купили. Това също е възможно, нали? Карлос е купил немалко хора, като този в краката ви например.

— От мен няма да научите нищо. Не се и опитвайте.

— Няма и какво. Ние знаем всичко. Делта, Карлос… Каин. Но имената вече нямат никакво значение. А и никога не са имали всъщност. Това, което остава, е само финалната изолация — отстраняването на човека-монах, който взема решенията. Вие. Борн е в капан. С него е свършено.

— Има и други, които вземат решения. Той ще се свърже с тях.

— Ако опита, ще го убият веднага щом им се мерне пред очите. Няма нищо по-достойно за презрение от един предател. Но за да е един човек предател, нужно е неопровержимо доказателство, че отначалото е бил ваш. Карлос го има, той е бил ваш, същността му е толкова потайна, както никоя в списъците на „Медуза“.

Възрастният мъж се смръщи. Беше изплашен, но не за живота си, а за нещо далеч по-значително.

— Вие не сте с всичкия си — каза. — Не съществува такова доказателство.

— Ето това е слабото място, вашето слабо място. Карлос е прецизен. Пипалата му достигат до всички видове тайни скривалища. Вие сте имали нужда от човек от „Медуза“, някой, който е живял и е изчезнал. Избрали сте един на име Борн, защото обстоятелствата при изчезването му са били погребани в неизвестност и заличени от всички съществуващи архиви — или поне вие така сте смятали. Но не сте се съобразили с агентите на Ханой, внедрени в „Медуза“. Тези списъци съществуват. На 25-и март 1968 година Джейсън Борн е бил екзекутиран от американски офицер от разузнаването в джунглите на Там Куан.

Монаха се хвърли напред. Не му оставаше нищо освен последен жест, последно предизвикателство. Европеецът натисна спусъка.

Вратата на къщата се отвори. Шофьорът се усмихна в сянката под стълбището. Яхтсмена изпращаше съветника от Белия дом и убиецът знаеше — това означаваше, че основната сигнализационна система е изключена. Разполагаше с много повече от три секунди.

— Радваме се, че се отбихте при нас — каза Яхтсмена на сбогуване.

— Много благодаря, сър.

Това бяха последните думи, излезли от устата и на двамата мъже. Шофьорът се прицели над тухления парапет и натисна два пъти спусъка. Приглушените изстрели се сляха с множеството шумове на града. Яхтсмена падна вътре. Съветникът се хвана за гърдите и се свлече по касата на вратата. Шофьорът излезе иззад стената, изкачи стълбата и подхвана мъртвото тяло на Стивънс. С нечовешка сила той вдигна мъжа от Белия дом и го захвърли във фоайето на къщата до другия убит. След това се наведе към прага на тежката бронирана врата. Знаеше какво да търси и го намери. Под прага имаше дебел електрически кабел, боядисан в същия цвят и губещ се в стената. Убиецът притвори вратата и стреля в кабела. Пукотът бе последван от пращене и искри; камерите бяха извадени от строя и сега всички екрани тъмнееха.

Отвори вратата, за да даде знак. Не беше необходимо. Европеецът пресичаше бързо тихата улица. Няколко секунди по-късно се изкачи по стъпалата, влезе и огледа фоайето и коридора — и вратата в края на коридора. Двамата мъже вдигнаха килима във фоайето, сложиха го между вратата и касата и я притвориха леко. Остана пролука от пет сантиметра и алармените датчици не показаха отклонение. Вътрешната алармена инсталация не можеше да се задейства.

Мъжете се изправиха и застанаха неподвижни в тишината. И двамата знаеха, че ще бъдат разкрити бързо. Една врата на горния етаж се отвори и се чуха стъпки и думи, изречени от мелодичен женски глас.

— Скъпи! Току-що забелязах, че проклетата камера не работи. Би ли я проверил, ако обичаш. — След кратка пауза жената заговори отново. — Не, почакай, защо не накарам Дейвид? — Отново пауза и пак заговори. — Недей тогава, скъпи, ще кажа на Дейвид!

Две стъпки. Тишина. Шум от дреха. Европеецът се загледа в стълбата за втория етаж. Запали се лампа. Дейвид… йезуитът… Монаха!

— Хвани я! — изрева на шофьора, извъртайки се назад с оръжие, което бе насочено към вратата в края на коридора.

Мъжът в униформата хукна нагоре по стълбата. Чу се изстрел. Той бе от мощно оръжие без заглушител. Европеецът погледна нагоре; шофьорът се държеше за рамото, палтото му беше пропито с кръв, а изваденият пистолет стреляше непрекъснато нагоре към площадката на стълбището.

Вратата в края на коридора се отвори рязко, в рамката застана шокираният майор с папка в ръка. Европеецът стреля два пъти. Гордън Уеб политна назад с разкъсано гърло и листовете от папката се разпиляха зад него. Мъжът в шлифера изтича при шофьора. Горе сивокосата жена лежеше мъртва до парапета, по главата и шията й течеше кръв.

— Добре ли си? Можеш ли да се движиш? — попита европеецът.

Шофьорът кимна.

— Тази кучка ми отнесе половината рамо, но ще се оправя.

— Трябва да се оправиш! — заповяда шефът, разкъсвайки шлифера си. — Сложи това. Искам Монаха тук вътре! По-бързо!

— Господи!…

— Карлос иска Монаха тук вътре!

Раненият навлече с мъка черния шлифер и се запъти надолу покрай мъртвите тела на Яхтсмена и съветника от Белия дом. Внимателно, почти скован от болка, мина през вратата и слезе по предните стълби.

Европеецът го наблюдаваше, хванал вратата, за да се увери, че ще му стигнат силите за поставената задача. Човекът наистина се справи. Беше бик, на когото Карлос задоволяваше всеки апетит. Шофьорът трябваше да внесе трупа на Дейвид Абът в къщата, сякаш помага на стар пияница, в случай че някой от улицата го видеше. След това трябваше да се справи някак с кървенето, за да закара тялото на Алфред Жилет до реката и да го погребе в тинята. Хората на Карлос лесно се оправяха с подобни неща. Разочаровани здравеняци, открили смисъла на живота си в един-единствен човек.

Европеецът се обърна и се запъти към стаята на долния етаж. Имаше да върши работа. Окончателната изолация на човека на име Джейсън Борн.

Това, което намери тук, надхвърляше въображението му. Папките в отвореното скривалище бяха истински подарък. Вътре се намираха всички кодове и методи, използвани някога от митичния Каин. Вече не толкова митичен, помисли си европеецът, докато ги събираше на едно място. Сцената бе вече подредена, четирите тела — пренесени в тихата елегантна библиотека. Дейвид Абът седеше свит в едно кресло с разширени от ужас мъртви очи, а до краката му лежеше Елиът Стивънс. Яхтсмена беше проснат върху разтегателната маса с обърната бутилка уиски в ръка, а Гордън Уеб лежеше на пода, стиснал куфарчето си. Картината свидетелстваше, че ужасът, сполетял тези хора, е бил съвършено неочакван. Разговорът им прекъснат от внезапни изстрели.

Европеецът се разходи наоколо, с ръце в ръкавици, любувайки се на изкусната си работа. А тя наистина беше изкусна. Беше отпратил шофьора и беше избърсал всички дръжки, ръкохватки и всяка гладка дървена повърхност. Дойде и време за последното докосване. Той отиде до масата, където на сребърен поднос бяха наредени чаши за бренди, взе една и я вдигна към лампата. Както и предполагаше, нямаше отпечатъци. Сложи я на масата и извади от джоба си малка кесия. Отвори я и измъкна парче гъвкава прозрачна лента, която също вдигна към светлината. Бяха там, ясни като портрет — те бяха портрет, точен като снимката на притежателя им.

Бяха снети от една чаша с перие от офис на Гемайншафтбанк в Цюрих. Бяха отпечатъците от дясната ръка на Джейсън Борн.

Европеецът взе чашата и с търпението на художник, за какъвто се смяташе, притисна лентата в долната част, след което внимателно я отлепи. Отново вдигна чашата. Отпечатъците изпъкваха матови и отчетливи на светлината на настолната лампа.

Европеецът отнесе чашата в един ъгъл на покрития с паркет под и я пусна. Коленичи, разгледа парчетата, махна няколко и замете останалите под килима.

Бяха достатъчни.

21.

— По-късно — каза Борн, хвърляйки куфарчето на леглото. — Трябва да се махаме оттук.

Мари седна в креслото. Беше прочела още веднъж статията и отделила някои фрази и сега си ги повтаряше. Беше абсолютно концентрирана и погълната от заниманието си, все по-уверена в заключението си.

— Аз съм права, Джейсън. Някой ни изпраща послание!

— По-късно ще говорим за това. Прекалено дълго останахме тук. След не повече от час този вестник ще е залял целия хотел, а сутрешните вестници може и да са по-страшни. Не е сега време да се правим на неуловими. Ти стоя във фоайето на онзи хотел, а и тук са те виждали прекалено много хора. Събирай си нещата.

Мари стана, но не направи друго движение. Вместо това го накара да се обърне към нея и да я погледне.

— Много станаха нещата, за които ще говорим по-късно — изрече твърдо. — Ти се готвеше да ме изоставиш, Джейсън, и аз искам да знам защо.

— Казах ти, че ще ти обясня — отговори й, без да се опита да избегне темата. — Защото трябва да го знаеш и това ми е пределно ясно. Но точно сега искам да се махнем оттук. Събирай си нещата, по дяволите!

Тя премигна, внезапният му изблик на гняв имаше резултат.

— Да, ей сега — прошепна.

Взеха асансьора и слязоха във фоайето. Щом захабеният мраморен под се появи пред погледа му, Джейсън почувства, че се намират в клетка, незащитени и изложени на показ. Можеха да ги заловят веднага след спиране на машината. И разбра защо това му чувство е толкова силно. Там, долу, вляво бе рецепцията, зад която седеше портиерът, на плота вдясно от него лежеше купчина вестници. Бяха копия на същия, който Джейсън бе пъхнал в куфарчето, намиращо се в момента в ръцете на Мари. Портиерът държеше един от тях, поглъщаше жадно съдържанието му и човъркаше зъбите си с клечка, забравил всичко на света, освен скандалната история.

— Върви право напред — нареди й Джейсън. — Не спирай никъде, застани отвън вдясно до вратата. Ще съм там след секунда.

— О, боже мой… — прошепна тя при вида на портиера.

— Ще се оправя с него възможно най-бързо.

Тракането на токчетата на Мари привлече вниманието на портиера. За безкрайно съжаление на Джейсън. Човекът вдигна очи, но той се изправи пред него и моментално му препречи погледа.

— Беше много приятно — каза на френски, — но сега ужасно бързам. Трябва да отида тази нощ с колата до Лион. Закръглете сметката на пет хиляди франка. Нямах време да ви изразя благодарностите си.

Споменаването на големия бакшиш постигна целта. Мъжът на рецепцията направи сметката и му я подаде. Джейсън плати и се наведе да вдигне куфарите. В същия момент той чу изненадано възклицание, изтървало се от зяпналата уста на портиера. Той се взираше в купчината вестници, вдясно от него, с поглед върху снимката на Мари Сен-Жак. След това погледна през остъклената входна врата. Мари стоеше на тротоара вън. Мъжът премести озадачения си поглед върху Борн; направи връзката и внезапно изпадна в ужас.

Джейсън тръгна бързо към стъклените врати, отвори ги с рамо и хвърли поглед назад към рецепцията. Мъжът посягаше към телефона.

— Да се махаме! — изкрещя на Мари. — Намери някакво такси!

Хванаха такси на Рю Лекурб, малко по-нататък от хотела. Борн влезе в ролята на неопитен американски турист, като пусна в действие разваления си френски, както бе постъпил в Банк Валоа. Той обясни на шофьора, че със своята belle amie63 искат да излязат от Париж за ден-два, някъде, където да са сами. Ако шофьорът може да им предложи места, те ще изберат едно от тях.

Шофьорът им помогна.

— До Ле Молино Биланкур има малка странноприемница, наречена „Мезон Кадрийаж“ — каза. — Друго, което би ви допаднало, е в Иври сюр Сен. Много тихо местенце, мосю. А може би „Оберж дю Коан“ в Монруж; намира се между първите две и е много скрито.

— Първото — направи избора Джейсън. — Първо за него се сетихте. На колко път е оттук?

— Не повече от петнайсетина-двайсет минути, мосю.

— Добре. — Борн се обърна към Мари и й каза тихо: — Смени си прическата.

— Какво?

— Смени си прическата. Вдигни си косата или я хвани отзад, няма значение, просто я промени. Дръпни се от огледалото. По-бързо.

Малко след това дългата червеникава коса на Мари бе опъната жестоко назад, встрани от лицето и врата й, и прихваната с помощта на няколко фиби в стегнат кок. Джейсън я погледна.

— Изтрий си червилото. Съвсем.

Тя извади салфетка и го изтри.

— Така добре ли е?

— Да. Имаш ли молив за очи?

— Естествено.

— Надебели си малко веждите, съвсем малко. Удължи ги с половин сантиметър и ги извий леко надолу.

Тя отново изпълни инструкциите му.

— Сега как е? — попита.

— По-добре — рече той, докато я разглеждаше. Промените бяха незначителни, но ефектът — внушителен. От елегантна и привлекателна жена Мари се бе превърнала в доста вулгарно същество. Или поне на пръв поглед нямаше нищо общо със снимката от вестника, а това бе най-важното.

— Като стигнем до Виланкур — прошепна той, — излез бързо от колата и се обърни с гръб. Шофьорът не трябва да те вижда.

— Не е ли малко късно?

— Прави каквото ти казвам.

Слушай ме. Аз съм хамелеон на име Каин и мога да те науча на много работи, на които не ми се иска да те уча, но сега се налага. Мога да променям цвета си и да се нагаждам към околната среда във всяка джунгла. Мога да се ориентирам по посока на вятъра само като го помириша. Мога да намирам пътя си в естествените джунгли и в тези, сътворени от човешки ръце. Алфа, Браво, Чарли, Делта… Делта е вместо Чарли, вместо Каин. Аз съм Каин. Аз съм смърт. И трябва да ти кажа кой съм и да те загубя.

— Какво има, скъпи?

— Какво?

— Гледаш, без да дишаш. Добре ли си?

— Нищо ми няма — отвърна и погледна настрана, като си пое въздух. — Премислям какво ще правим. Когато пристигнем, трябва вече да съм наясно.

Пристигнаха в ханчето. Отдясно имаше ограден паркинг. Пред входната врата излязоха няколко закъснели посетители. Борн се наведе през седалката.

— Оставете ни на паркинга, ако обичате — разпореди се, без да даде обяснение за необичайното си желание.

— Да, мосю — кимна шофьорът и вдигна рамене — предпазлива двойка, говореха движенията му.

Дъждът беше понамалял и преминал в ситни наподобяващи мъгла капчици. Таксито си замина. Борн и Мари изчакаха да се скрие от погледите им в сенките на дърветата до ханчето. Джейсън остави куфарчето на мократа земя.

— Почакай тук.

— Къде отиваш?

— Да повикам такси по телефона.

Второто такси ги откара в западна посока към Монруж. Този шофьор въобще не се заинтригува от двойката с мокри лица, които явно бяха от провинцията и сигурно търсеха евтин подслон. Ако вестникът със снимката на жената от Френска Канада, замесена в убийство и кражба в Цюрих, изобщо му попаднеше, за нищо на света не би свързал особата от първата страница с тази, която седеше на задната седалка.

„Оберж дю Коан“ не отговаряше на името си. Не беше уютна старомодна странноприемница в усамотен ъгъл на провинцията. Напротив, беше голяма безлична двуетажна постройка на около километър от главното шосе. Ако не друго, то поне имаше общата за всички мотели черта да развалят гледката около големите градове по цял свят. Гарантираше по финансови причини анонимност на гостите. Не бе трудно да си представи човек колко резервации се правеха седмично при тези условия.

Мари и Джейсън се регистрираха с фалшиви имена и бяха настанени в долнопробна стая, където всеки предмет със стойност над двайсет франка бе завинтен към пода или закрепен с нитове към лакираните гетинаксови повърхности, с които бе облицована стаята. Все пак мястото имаше и една положителна черта: хладилник в общото фоайе на етажа. Знаеха, че работи, защото го чуваха. Дори при затворена врата.

— Е, кажи сега. Кой би могъл да ни праща съобщение? — попита Борн, застанал прав с чаша уиски в ръка.

— Ако знаех, щях да се свържа с тях — отвърна Мари, седнала с кръстосани крака на обърнатия стол до бюрото и без да сваля очи от него. — Може да има връзка с онова, заради което искаше да избягаш.

— Тогава значи е капан.

— Не е капан. Човек като Валтер Апфел не е извършил всичко това, за да организира капан.

— На твое място нямаше да съм толкова сигурен. — Борн отиде до един пластмасов стол и седна в него. — Нали Кьониг го направи; той ме беляза още в чакалнята.

— Кьониг е само един корумпиран редник, а не офицер от банката. Действал е на своя отговорност. Апфел не би могъл.

Джейсън вдигна поглед.

— Какво искаш да кажеш?

— Изказването на Апфел е трябвало да бъде одобрено от неговите шефове. И е направено от името на банката.

— Хайде да се обадим в Цюрих, щом си толкова сигурна.

— Те не искат. Или не знаят отговора, или не искат да ти го кажат. Последните думи на Апфел са, че „няма да дават никакви по-нататъшни пояснения. На никого“. Това също е част от посланието. Трябва да се свържем с някой друг.

Борн отпи от чашата си. Имаше нужда от алкохол, защото наближаваше моментът, когато трябваше да започне разказа за един убиец на име Каин.

— И тогава към кого се връщаме отново? Обратно в капана.

— Ти май мислиш, че знаеш кой стои зад цялата тази работа, не е ли така? — Мари посегна към цигарите си на бюрото. — И затова се опитваш да избягаш, нали?

— И на двата въпроса отговорът е „да“. — Моментът настъпи. Посланието от Карлос дойде! Аз съм Каин и ти трябва да се разделиш с мен! Трябва да те загубя. Но най-напред е Цюрих и ти трябва да ме разбереш. — Статията е скалъпена с цел да открият мен.

— Не споря за това — прекъсна го тя и го изненада с реакцията си. — Доста размишлявах. Те знаят, че доказателствата са фалшиви — толкова очевидно фалшиви, че чак е смешно. Полицията в Цюрих съвсем основателно очаква, че ще се свържа с канадското посолство… — Мари млъкна с незапалена цигара в ръка. — Господи, Джейсън, ами че точно това искат да направим!

— Кой го иска?

— Онзи, който ни изпраща посланието. Те знаят, че аз нямам друг избор, освен да се свържа с посолството и да поискам закрилата на канадското правителство. Не се сетих по-рано, защото вече бях говорила с посолството, с онзи, как му беше името — Дьони Корбелие, но той не ми каза абсолютно нищо. Само изпълни молбата ми, нищо друго. Но това беше вчера… Не днес, не тази вечер. — Мари се отправи към телефона на нощното шкафче.

Борн се надигна бързо от стола си и я спря, като я хвана за ръката.

— Недей — каза твърдо.

— Защо?

— Защото не си права.

— Права съм, Джейсън! Нека ти докажа.

Борн се изправи пред нея.

— Струва ми се, че ще е по-добре да изслушаш какво имам да ти кажа.

— Не! — изкрещя Мари и го изненада неимоверно. — Не искам да чувам. Не сега!

— Само преди час в Париж то бе единственото, което искаше да чуеш. Чуй го тогава!

— Не! Преди един час ми се умираше! Ти беше решил да избягаш. Без мен. И знам, че това ще се случи отново и отново, докато най-накрая не приключи за теб. Чуваш думи, виждаш образи и ти идват наум откъслеци от неща, които не разбираш, но понеже те съществуват, ти сам се обричаш на смърт! И ще продължаваш да го правиш, докато някой не ти каже, че какъвто и да си бил… има хора, които са те манипулирали и които ще те пожертват и ще си измият ръцете с тебе! Но там накъде има и някой, който иска да ти помогне, да ни помогне! Ето това е посланието! Знам, че съм права. Искам да ти го докажа. Остави ме!

Борн хвана ръцете й и я погледна смълчан. Красивото й лице беше изпълнено с болка и болезнена надежда, очите й молеха. Ужасната болка достигна до всяко кътче от тялото му. Може би така беше по-добре; щеше сама да се убеди и страхът да я принуди да чуе и да разбере. За тях вече нищо не съществуваше. Аз към Каин…

— Добре, ще се обадиш, когато аз ти кажа. — Той я пусна и отиде при телефона. Набра рецепцията на „Оберж дьо Коан“. — Обаждам се от триста четирийсет и първа стая. Току-що говорих с приятели от Париж; те ще дойдат след малко тук. Бихте ли им ангажирали стая на същия етаж… Добре. Казват се Бригс. Американци са. Ще сляза да платя предварително и ще ми дадете ключа… Чудесно. Благодаря.

— Какво правиш?

— Искам да ти докажа нещо — заяви. — Дай ми своя рокля — продължи. — По възможност по-дълга. Най-дългата.

— Какво?

— Щом искаш да се обадиш, прави каквото ти казвам.

— Ти не си в ред.

— Признал съм го отдавна — отвърна той, докато вадеше от куфара панталон и риза. — Роклята, ако обичаш.

Петнайсет минути по-късно стаята на мистър и мисис Бригс, на отсрещната страна на коридора, шест стаи през тяхната, бе готова. Дрехите бяха подредени и отделни лампи светеха, другите не, защото крушките бяха отвъртени.

Джейсън се върна в тяхната стая. Мари стоеше до телефона.

— Готови сме.

— Какво си направил?

— Което исках и което трябваше. Сега можеш да се обадиш.

— Много е късно. Може и да го няма.

— Мисля, че ще е там. Ако го няма, ще ти дадат домашния му телефон. Името му го има на записите на разговорите с Отава. Или би трябвало да го има.

— Сигурно го има.

— Тогава значи са се свързали с него. Запомни ли какво ти казах да говориш?

— Да, но не виждам смисъл. Няма никаква връзка. Знам, че не греша.

— Ще видим. Просто кажи думите, които аз ти казах. Ще стоя до теб и ще слушам. Хайде.

Тя вдигна слушалката и набра номера. Седем секунди по-късно централата на посолството отговори и я свързаха с Дьони Корбелие. Беше един часът и петнайсет минути през нощта.

— Всемогъщи боже, къде си в момента?

— Значи си чакал да се обадя?

— Надявах се, че ще се обадиш, иначе щеше да е много лошо. Тук е истинска лудница. Чакам от пет часа следобед.

— И Алън така почака. В Отава.

— Кой Алън? За какво говориш? Къде се намираш, по дяволите?

— Първо искам да знам ти какво имаш да ми казваш.

— Да ти казвам ли?

— При теб има послание за мен, Дьони. Какво е то?

— Какво какво е? Какво послание?

Лицето на Мари пребледня.

— Не съм убивала никого в Цюрих. Не бях…

— Тогава, по дяволите — прекъсна я аташето, — ела веднага. Ще ти осигурим всякаква възможна закрила. Тук никой не може да те пипне с пръст.

— Дьони, изслушай ме! Досега си чакал да се обадя, нали?

— Да, разбира се.

— Някой ти е казал да чакаш, така ли е?

Пауза. Когато Корбелие заговори отново, гласът му беше приглушен.

— Да, каза ми. Те ми казаха.

— Какво ти казаха?

— Че отчаяно се нуждаеш от нашата помощ.

Мари задиша по-спокойно.

— И искат да ни помогнат?

— „Ни“ — отвърна Корбелие, — ще рече, че той е с теб?

Лицето на Борн беше до нейното, главата му наклонена, за да чува какво говори Корбелие. Кимна.

— Да — отговори тя. — Заедно сме, но той излезе за малко. Всичко това са измислици, не ти ли го казаха?

— Казаха само, че трябва да те открием и да ти осигурим закрила. Те наистина искат да ти помогнат; искат да изпратят кола за вас. Една от нашите. Дипломатическа.

— Кои са тези „те“?

— Не знам имената им, но и не ми е необходимо. Знам положението и ранга им.

— Положение ли?

— Те са специалисти. От Федералната сигурност. Какво повече ти трябва?

— Имаш ли им доверие?

— Боже мой, да! Свързаха се с мен чрез Отава. Нарежданията им идват директно от Отава.

— Сега в посолството ли са?

— Не, свързвам се с тях по телефона. Господи, Мари, къде си в момента?

Борн кимна отново и тя отговори.

— Намираме се в „Оберж дьо Коан“ в Монруж. Под името Бригс.

— Веднага ще ви пратя кола.

— Недей, Дьони! — възпротиви се Мари, гледайки Джейсън, чийто поглед й заповядваше да слуша инструкциите му. — Изпрати я сутринта. Първото нещо, което ще направиш на разсъмване — след четири часа. Става ли?

— Не мога да го направя! За твое добро е.

— Трябва. Не ме разбирай погрешно. Той е въвлечен в някаква мръсотия и е изплашен. Иска да избяга. Ако разбере, че съм ти се обаждала, ще избяга още сега. Дай ми малко време. Трябва да го разубедя да промени намеренията си. Само няколко часа. Той е объркан, но дълбоко в себе си знае, че съм права. — При тези думи Мари погледна Борн.

— Какъв е този тип, да му се не види?

— Изплашен — отвърна тя. — Манипулирали са го. Трябва ми време. Дай ми го.

— Мари… — Корбелие млъкна. — Добре. Първата ми работа утре сутринта. Да речем… в шест. И, Мари, те искат да ти помогнат. Могат да ти помогнат.

— Знам. Лека нощ.

— Лека нощ.

Мари затвори телефона.

— Сега ще чакаме — каза Борн.

— Не знам какво доказваш. Естествено, той ще се обади на федералните и, естествено, че те ще цъфнат тук. Какво очакваш? Той почти си призна какво се кани да направи, защото счита, че така е правилно.

— И според теб тъкмо хората от Федералното ни изпращат посланието?

— Предполагам, че ще ни отведат при когото трябва. Или ако въпросните хора са прекалено далеч, ще ни свържат с тях. В целия си професионален живот никога не съм била по-уверена в твърдението си.

Борн я погледна.

— Надявам се да си права, защото само твоят живот ме интересува. Нищо друго. Ако „доказателствата“ против теб в Цюрих не са част от някакво послание и ако са били изфабрикувани от експерти с единствената цел да открият мен — и полицията наистина е повярвала на всичко това — тогава аз наистина съм изплашен тип, както ме описа на Корбелие. Няма човек, който повече от мен да иска да си права. Но мисля, че не си.

В два часа и три минути осветлението в коридора на мотела примигна и угасна. Дългият коридор потъна в относителна тъмнина, лампите на стълбищната площадка бяха единствените източници на светлина. Борн беше загасил лампите в стаята им и стоеше до вратата с пистолет в ръка, като наблюдаваше коридора през полуоткрехнатата врата. Мари стоеше зад него и надничаше през рамото му. И двамата мълчаха.

Стъпките се чуваха, въпреки че бяха много тихи. Тихи, прокрадващи се, два чифта обувки, които изкачваха стълбите. След няколко секунди в полумрака изникнаха фигурите на двама мъже. Мари неволно си пое шумно дъх; Джейсън се пресегна зад себе си и рязко запуши устата й с ръка. Той разбра. Беше разпознала единия от двамата, въпреки че го беше виждала само веднъж. На Щепдекщрасе в Цюрих, минути преди един друг да заповяда да я екзекутират. Беше русият, когото изпратиха в стаята на Борн, момчето за всичко, което бяха изпратили в Париж, за да разпознае пропуснатата мишена. В лявата му ръка светеше малък фенер, а в дясната държеше пушка с дълга цев със заглушител.

Спътникът му беше по-нисък и набит, походката му напомняше животинска, рамената и бедрата се движеха в плавния ритъм на стъпките. Реверите на сакото му бяха вдигнати, а на главата си имаше широкопола шапка, която закриваше физиономията му. Борн се загледа в мъжа; нещо в него му беше познато, фигурата, походката, начинът, по който накланяше главата си. Какво беше то? Какво беше то? Той го познаваше.

Но нямаше време да мисли за това; двамата мъже наближаваха към стаята, резервирана на името на мистър и мисис Бригс. Русия вдигна фенерчето и освети първо номера на стаята, а след това бравата и ключалката.

Това, което последва, беше изпълнено с хипнотизираща ефикасност. Набитият протегна под лъча на фенерчето дясната си ръка с връзка ключове и пръстите му избраха един от тях. В лявата му ръка се появи оръжие със заглушител, чиято форма извънредно много напомняше тази на мощния германски Щерлихт Лугер, бил на въоръжение в Гестапо през Втората световна война. Изстрелите му пробиваха армирана стомана и бетон, а звукът не надвишаваше силата на романтично покашляне. Идеално оръжие за залавяне на държавни изменници нощем в тихи улици, като живеещите наоколо се обезпокояват на следващата сутрин и то само от вестта, че някой е изчезнал.

По-ниският пъхна ключа, превъртя го тихо и наведе дулото на пушката към ключалката. Три бързи изстрела бяха съпроводени от проблясвания. Дървесината около бравата се разхвърча. Вратата се отвори. Двамата убийци нахлуха вътре.

Сърцата на Джейсън и Мари отброиха два удара в тишината. След това от тъмнината долетя тътен на приглушени изстрели и бели проблясъци. Вратата се затръшна, но не остана дълго затворена, защото отвътре се дочуха нови звуци на сблъсъци и удари. Най-сетне онези отсреща намериха лампата, запалиха я за малко, после тя бе запратена яростно на пода. Разхвърча се стъкло. От гърлото на единия се изтръгна яростен вик на бясно разочарование.

Двамата убийци изхвърчаха навън с насочени напред оръжия, явно очаквайки някаква клопка и озадачени от липсата на такава. Стигнаха до стълбите и се втурнаха надолу, защото вратата вдясно от стаята на мистър и мисис Бригс се отвори. Показа се някакъв гост на хотела, премигна, повдигна рамене и се прибра. В тъмния коридор се възцари тишина.

Борн остана на място и обгърна с ръка Мари Сен-Жак. Тя трепереше, с глава притисната в рамото му, дишаше конвулсивно и не можеше да възприеме случилото се. Той изчака малко, докато треперенето се успокои и дишането й се нормализира. Не можеше да чака повече; тя трябваше да се убеди със собствените си очи. Да види всичко и впечатлението да се запечата неизличимо в съзнанието й. Трябваше да разбере окончателно. Аз към Каин. Аз съм смърт.

— Хайде — прошепна й.

Изведе я в коридора и тръгна решително към стаята, която сега беше неговото доказателство. Отвори счупената врата и влязоха вътре.

Тя стоеше неподвижно, едновременно отровена и хипнотизирана. В пространството, вдясно от тях, се виждаха беглите очертания на силует. Светлината зад него беше толкова слаба, че наистина се различаваха само контурите й, и то едва когато очите привикнеха към странната смесица от мрак и слаби отблясъци. Беше фигура на жена в дълга вечерна рокля, чиито поли се полюшваха леко на полъха от отворения прозорец.

Прозорец. Точно пред него стоеше друга фигура, също едва забележима. Светлините на далечната магистрала очертаваха бегло силуета й. Тя сякаш внезапно помръдна — бързи, почти неуловими движения на дрехата — на ръцете.

— О, господи — изрече вкаменена Мари. — Запали лампите, Джейсън.

— Не работят — отговори той. — Само двете нощни. Те намериха едната. — Той тръгна предпазливо през стаята и намери лампата, която търсеше. Беше на пода до стената. Коленичи и я включи. Мари потръпна.

В рамката на вратата на банята бе закрепена с измъкнати от завесите конци нейната рокля и се полюшваше от невидим вятър. Беше съдрана от куршумите.

Ризата и панталонът на Борн бяха защипани в рамката на по-далечния прозорец. От плата между двата ръкава не бе останало нищо, а нощният бриз минаваше през дупките и караше дрехата да помръдва нагоре и надолу. Бялата риза бе пронизана диагонално от поне пет-шест куршума, там, където би трябвало да са гърдите.

— Ето го твоето послание — каза Джейсън. — Сега вече знаеш какво е то. А пък аз вече мисля, че ще трябва да изслушаш това, което имам да ти казвам.

Мари не отвърна. Вместо това пристъпи бавно към роклята и започна да я разглежда, като че не вярваше на очите си. После се обърна рязко с блуждаещ поглед, като едва сдържаше сълзите си.

— Не! Не може да бъде! Нещо не е наред! Обади се в посолството.

— Какво?

— Направи каквото ти казвам. Веднага!

— Стига, Мари. Проумей го най-накрая.

— Не, да ти се не види! Ти трябва да проумееш! Не трябваше да става така. Не можеше да стане!

— Но стана.

— Обади се в посолството! Използвай този телефон тук и се обади веднага. Търси Корбелие. Бързо, за бога! Ако означавам нещо за теб, направи както ти казвам!

Борн не можа да й откаже. Вълнението й се отразяваше зле и на двамата.

— Какво да му кажа? — попита той, отивайки към телефона.

— Първо се свържи с него! Точно от това ме е страх, …о, боже, страх ме е!

— Кой е номерът?

Тя му го каза; той набра и зачака отсреща да отговорят. Когато най-после това стана, телефонистката беше изпаднала в паника, гласът й ту спадаше, ту се извисяваше и от време на време почти не й се разбираше. На заден фон се чуваха викове и резки команди, изричани бързо на английски и френски. След няколко секунди Джейсън разбра и защо.

Дьони Корбелие, аташе на Канада, излязъл на стълбите на посолството на авеню Монтен в два без двайсет през нощта и бил прострелян в гърлото. Починал на място.

— Ето и останалата част от посланието, Джейсън — прошепна Мари и го погледна пребледняла. — А сега ще изслушам всичко, което имаш да ми кажеш. Защото там някъде наистина има някой, който се опитва да стигне до теб и да ти помогне. Имало е послание; но не за нас и не за мен. Само за теб. И само ти е трябвало да го разбереш.

22.

Един по един четиримата мъже пристигнаха в претъпкания хотел „Хилтън“ на Шестнайсета улица във Вашингтон. Всеки от тях се качи на различен асансьор и слезе два или три етажа над или под нужния и стигна до уреченото място по стълбите. Нямаше време да се срещат извън границите на окръг Колумбия; кризата беше несравнима. Мъжете бяха от „Тредстоун Седемдесет и едно“ — оцелелите. Останалите бяха мъртви, избити зверски в тихата улица с три платна в Ню Йорк.

Две от лицата бяха известни на обществото — едното повече от другото. Първият беше възрастен сенатор от Колорадо, а вторият — бригаден генерал Ъ. А. Крофорд — Ъруин Артър, в свободен превод — Железния задник — известен говорител на Военното разузнаване и пазител на архивите и информационните му банки. Другите двама бяха практически неизвестни, освен в коридорите на собствените си учреждения. Единият бе военноморски офицер на средна възраст, прикрепен към информационния контрол на 5-а Военноморска област. Четвъртият и последен бе четирийсет и шест годишен ветеран от Централното разузнавателно управление, кльощава, натегната пружина от напиращ гняв и с бастун. Кракът му беше откъснат от граната в Югоизточна Азия. Навремето бил дълбоко законспириран агент на операция „Медуза“. Името му беше Александър Конклин.

В стаята нямаше маса за конференции; бе обикновена спалня със стандартни легла, канапе, два фотьойла и масичка за кафе. Невероятно бе, че последствията от такова събитие се обсъждаха в подобно място. Нямаше компютри със зелени букви на тъмните екрани, нито електронно оборудване за комуникации, осъществяващо връзка с консули в Лондон, Париж или Истанбул. Мястото беше обикновена хотелска стая, в която нямаше нищо освен четири мозъка, съхраняващи тайните на „Тредстоун Седемдесет и едно“.

Сенаторът седна в единия край на канапето, военноморският офицер в другия, Конклин се настани в едното от креслата, протегна напред неподвижния си крак и постави бастуна между краката си, докато бригаден генерал Крофорд остана прав със зачервено лице и яростно помръдваща челюст.

— Свързах се с президента — каза сенаторът, като изтри челото си. Личеше си, че скоро не е спал. — Трябваше да го направя. Ще се срещнем довечера. Кажете ми всичко възможно, всеки от вас. Започнете вие, генерале. Какво се случи, за бога?

— Майор Уеб е трябвало да бъде при колата си в двайсет и три нула-нула часа на ъгъла на Лексингтън и Седемдесет и втора улица. Не се появил в определеното време. Към двайсет и три и трийсет шофьорът се обезпокоил, защото трябвало да отидат чак до летището в Ню Джърси. Сержантът запомнил адреса — само защото му било казано да го забрави — подкарал натам и стигнал до вратата. Секретната ключалка била разбита и вратата зеела отворена. Всички алармени системи били обезвредени. На пода във фоайето имало кръв, а на площадката на втория етаж лежала мъртва жена. Тръгнал по коридора, влязъл в оперативните стаи и намерил труповете.

— Този мъж заслужава да бъде повишен без много шум — каза военноморският офицер.

— Защо го казвате? — попита сенаторът.

Крофорд отговори:

— Запазил е достатъчно самообладание да се обади в Пентагона и е настоял да говори по неподслушван канал, вътрешен. Дал точните данни за честотата, времето и мястото на емисията и казал, че трябва да говори с онзи, който я е излъчил. Не казал нито дума, докато не се обадих аз на телефона.

— Пратете го във Военната академия, Ъруин — каза грубо Конклин и стисна бастуна си. — Явно има повече мозък от голяма част от клоуните, които развъждате там.

— Това не е необходимо, Конклин — каза меко сенаторът. — А и ще насили излишно нещата. Продължавайте, ако обичате, генерале.

Крофорд размени поглед с мъжа от ЦРУ.

— Свързах се с полковник Пол Маккларън в Ню Йорк, наредих му да отиде на мястото и да не прави абсолютно нищо, докато не пристигна. След това се обадих тук на Конклин и на Джордж и отлетяхме за там заедно.

— Аз се обадих на един екип от ФБР за снемане в Манхатън на отпечатъци — добави Конклин. — С тях сме работили и преди и им имам доверие. Не им казах какво търсим, но ги помолих да прегледат внимателно обстановката и ако намерят нещо, да го дадат лично на мен. — Мъжът от ЦРУ млъкна и вдигна бастуна си към военноморския офицер. — След това Джордж им даде трийсет и седем имена. За тези хора знаехме, че имат отпечатъци във ФБР и досиета. Натъкнахме се на един комплект от тях, който изобщо не очаквахме, и за който… просто не искахме да… повярваме.

— На Делта ли? — попита сенаторът.

— Да — продължи офицерът. — Имената, които им дадох, са на всеки — независимо колко слаба е връзката — който е могъл да научи адреса на „Тредстоун“, включително, разбира се, и на всеки един от нас. Стаята беше изчистена основно, всяка повърхност, всяка брава и всяка чаша — с изключение на една. Беше счупена чаша от бренди, намерихме няколко парчета в ъгъла под килима, но те се оказаха напълно достатъчни. Там бяха отпечатъците; на показалеца и среден пръст на дясната ръка.

— Вие сте съвсем сигурен, нали? — попита бавно сенаторът.

— Отпечатъците не лъжат, сър — каза офицерът. — Парчетата бяха все още влажни от брендито. Извън тази стая Делта е единственият човек, който знае за Седемдесет и първа улица.

— Можем ли да сме сигурни в това? Другите може да са казали нещо.

— Изключено е — прекъсна го генералът. — Абът не би го направил никога, а адресът бе даден на Елиът Стивънс петнайсет минути преди да отиде там, обадил се е от уличен телефон. Освен това, дори да предположим най-лошото, той едва ли би изпросил сам екзекуцията си.

— Ами майор Уеб? — настоя сенаторът.

— Майорът — отвърна Крофорд, — получи адреса по радиото от мен, след като се приземи на летище Кенеди. Както знаете, честотата принадлежи на Военното разузнаване и се заглушава автоматично. Припомням ви, че той също загуби живота си.

— Да, разбира се — възрастният сенатор поклати глава. — Немислимо е наистина. Защо?

— Бих желал да ви предложа причина, колкото и неприятно да звучи тя — каза бригаден генерал Крофорд. — От самото начало не бях ентусиазиран по отношение на кандидата. Разбирах мотивите на Дейвид, признавах, че има необходимия опит, но ако си спомняте, изборът не беше мой.

— Не си спомням да сме имали кой знае колко богат избор — намеси се сенаторът. — Имахме човек — човек с опит, както казахте и вие, който прояви желание да потъне в нелегалност за неопределено дълъг период от време, да рискува живота си ежедневно и да прекъсне абсолютно всички връзки с миналото си. Колко такива хора съществуваха?

— Можехме да намерим някой по-уравновесен — контрира го генералът. — Изтъкнах го навремето.

— Вие изложихте — поправи го Конклин, — вашето определение за уравновесен човек, което, както ви посочих тогава, беше несъстоятелно.

— И двамата бяхме в „Медуза“, Конклин, — каза Крофорд ядосано, но разумно. — Но вие нямахте вътрешен поглед върху нещата. Делта започна да се отнася към командите на бойното поле с непрекъсната и все по-открита враждебност. Моето положение ми даваше възможност да наблюдавам този модел на поведение доста по-добре от вас.

— Повечето пъти е имал пълното право да се държи така. Ако бяхте прекарали повече време на фронта и по-малко в Сайгон, щяхте да го разберете. Аз го разбрах.

— Може да се изненадате — каза генералът, вдигайки ръка да не го прекъсват, — но аз не защитавам големите глупости, на които нерядко даваха простор на действие в Сайгон, а и никой не би ги оправдал. Опитвам се да опиша модел на поведение, който би могъл да доведе до онази нощ на Седемдесет и първа улица.

Мъжът от ЦРУ не отмести погледа си от Крофорд, враждебността му изчезна и той кимна.

— Знам. Извинете. Точно в това е трудността на задачата. И на мен не ми е лесно. Работил съм с Делта в половин дузина сектори, бяхме колеги с него в Пном Пен преди идеята за „Медуза“ да се роди в съзнанието на Монаха. Той не беше същият след Пном Пен; затова и отиде в „Медуза“, а впоследствие пожела да стане Каин.

Сенаторът се приведе напред.

— Чувал съм, но отново ми разкажете. Президентът иска да знае всичко.

— Жена му и двете му деца бяха убити на един малък кей на река Меконг. От бомба на странен бомбардировач — никой не разбра чий, а и после не се разкри на кого е. Той мразеше тази война, мразеше всички участници в нея. Промени се напълно. — Конклин замълча, поглеждайки генерала. — И аз мисля, че сте прав, генерале. Той отново се е променил. Беше заложено в същността му.

— Кое? — попита остро сенаторът.

— Тази внезапна промяна, предполагам — поясни Конклин. — Това внезапно отприщване. Оказал се е извън границите на възможностите си и омразата е взела връх. Не е било трудно; необходима е голяма предпазливост, за да се опазиш от това. Убил е мъжете и жената в напълно осъзнат пристъп на лудост. Никой от тях не го е очаквал, с изключение може би на жената, която е била горе и вероятно е чула изстрелите… Той вече не е Делта. Ние създадохме легенда, наречена Каин, само че тя вече не е само легенда. А самият той.

— След толкова месеци… — Сенаторът се наведе напред и гласът му се провлачи. — Защо се е върнал? Откъде?

— От Цюрих — отговори Крофорд. — Уеб беше в Цюрих и аз мисля, че е единственият, който би могъл да го е довел. Може никога да не разберем защо, освен ако не е разчитал да ни хване там всички до един.

— Не знае кои сме ние — възпротиви се сенаторът. — Единствените, с които имаше връзка, бяха Яхтсмена, жена му и Дейвид Абът.

— И Уеб, разбира се — добави генералът.

— Разбира се — съгласи се сенаторът. — Но не и в „Тредстоун“, даже не и с него.

— Не би имало никакво значение — каза Конклин, като удари с бастуна си по пода. — Той знае, че там има централа. Уеб може да му е казал, че всички ще сме там. Напълно разумно предположение. Събраха ни се доста въпроси — цената на шест загубени месеца, а сега и няколко милиона долара. Идеално разрешение за Делта, нали? Щял е да ни премахне и да изчезне. Без следи.

— Защо сте толкова убеден?

— Защото, първо, той е бил там — отговори мъжът от разузнаването, като повиши глас. — Намерихме отпечатъците му на чаша от бренди, която дори не е била допита. И второ, това е класически капан с около двеста вариации.

— Бихте ли обяснили?

— Не даваш никакви признаци на живот — включи се в разговора генералът, като погледна Конклин, — докато накрая врагът не изгуби самообладание и не се разкрие пръв.

— Искате да кажете, че ние сме станали врагът? Неговият враг?

— Мисля, че по този въпрос не може да има две мнения — каза военноморският офицер. — Делта вече не е с нас, независимо какви са били причините. Такива неща са се случвали и преди, слава богу, не много често. Знаем какво да правим в подобна ситуация.

Сенаторът отново се наведе от канапето.

— Какво възнамерявате да правите?

— Снимката му никога не е виждала бял свят — обясни Крофорд. — Сега ще я размножим. И ще я изпратим до всички централи, подслушвателни постове и информатори, с които разполагаме. Той все пак трябва да отиде някъде и сигурно ще предпочете място, което му е познато. Ако не за друго, то поне за да си купи нова самоличност. Ще похарчи пари и ще го открием. Когато това стане, заповедите са ясни.

— Веднага ли ще го доведете тук?

— Ще го убием — изрече просто Конклин. — Не можем да съдим човек като Делта, нито да поемем риска да го съди друго правителство. Не и за това, което той знае.

— Не мога да кажа така на президента! Има закони.

— Не и за Делта — възрази агентът. — Той е извън всякакви закони и предпазни мерки.

— Какво значи извън…

— Точно така, сенаторе — прекъсна го генералът. — Нищо не помага. Мисля, че добре осъзнавате значението на тази фраза. Сам решете дали да назовавате пред президента нещата с истинските им имена. Това е изцяло ваша грижа. Може би ще е по-добре…

— Трябва да проучите всичко — сряза го сенаторът. — Говорих с Абът миналата седмица. Той ми каза, че е в ход стратегия за разкриване на Делта. Цюрих, банката, позоваването на „Тредстоун“. Всичко е част от нея, нали?

— Така е и всичко приключи — заяви Крофорд. — Ако доказателството на Седемдесет и първа улица не ви е достатъчно, това вече трябва да е. Делта получи ясен сигнал да се свърже с нас. Не го направи. Какво повече искате?

— Искам да бъда абсолютно сигурен!

— Аз го искам мъртъв. — Думите на Конклин, макар и изречени меко, подействаха на присъстващите като внезапен, леден вятър. — Той не само наруши всички правила, които ние сами определихме — без значение какви са те — но и падна под нивото на отрепките, с които е имал работа. Той смърди. Той е Каин. Ние така свикнахме с името Делта — даже не Борн, а Делта — че го забравихме. Гордън Уеб му беше брат. Да се открие. И да бъде убит.