Самотата на простите числа

21.

Простите числа могат да се делят само на едно и на себе си. Стоят си на своите места в безкрайната редица, притиснати като всички останали между две други, но с една крачка напред в сравнение с тях. Те са подозрителни и самотни, затова и Матия ги смяташе за прекрасни. Понякога му се струваше, че са попаднали в поредицата погрешка, че са се заклещили като перли, нанизани в гердан. Друг път си мислеше, че на тях може би им се иска да бъдат като всички останали — нормални числа, но че поради някаква причина не успяват. Тази втора възможност му идваше наум само вечер, в онзи момент на хаотично движение на различни картини, който предхожда съня. Тогава съзнанието е прекалено слабо, за да се самозалъгва.

През първата година от следването си Матия научи, че между простите числа съществуват някои още по-специални. Математиците ги наричат прости близнаци. Това са двойки, които са едно до друго, всъщност почти едно до друго, защото между тях винаги има едно четно число, което не им позволява да се докоснат, например 11 и 13, 17 и 19, 41 и 43. Ако човек търпеливо продължи да брои, ще забележи, че колкото по-нататък отива, толкова по-рядко се срещат. Ще се сблъсква с все по-изолирани прости числа, изгубени в това изпълнено само с тишина и отмереност пространство. Тогава в него ще се прокрадне изнервящо предчувствие, че близостта на двойките до този момент е била само случайност, че истинската им съдба е да останат сами. Накрая, когато вече усеща, че се предава, когато вече няма желание да брои, ще срещне следващите близнаци, преплетени един в друг. Сред математиците съществува мнението, че колкото и напред да се отива, все ще се попада на друга двойка, макар и никой да не знае точно къде се намира тя, докато не я открие.

Матия си мислеше, че и той и Аличе са такива, двама прости близнаци, самотни и изгубени, близки един до друг, но не достатъчно, за да могат да се докоснат наистина. Никога не й го беше казвал. Когато си представяше, че го прави, тънкият слой пот по дланите му се изпаряваше напълно и цели десет минути не беше в състояние да докосва каквото и да било.

Един зимен ден се върна вкъщи, след като беше прекарал следобеда при нея. През цялото време тя не бе правила нищо друго, освен да сменя каналите на телевизора. Матия не обръщаше внимание нито на думите, нито на образите. Десният й крак, опрян на малката масичка в хола, превземаше зрителното му поле, като нахлуваше в него отляво, подобно на змийска глава. Аличе свиваше и прегъваше пръсти с хипнотична равномерност. От това повтарящо се движение в стомаха му се образува твърда и тревожна буца и той се насилваше да държи погледа си закован в една точка колкото може по-дълго, за да не се променя нищо пред очите му.

Вкъщи взе десетина чисти листа от тетрадката с телчета, достатъчно количество, за да може писалката да пише меко по тях, без да драска върху твърдата повърхност на масата. Подравни листовете с ръце, първо отгоре и отдолу, после отстрани. Избра най-пълната писалка от тези на бюрото, махна капачката й и я постави отгоре, за да не я загуби. После, без да брои квадратчетата, започна да пише точно в центъра на листа.

2760889966649. Затвори писалката и я постави отстрани на листа. Две хиляди седемстотин и шейсет милиарда осемстотин осемдесет и девет милиона деветстотин шейсет и шест хиляди шестстотин четирийсет и девет, прочете на глас. После го прошепна, сякаш за да свикне с тази скоропоговорка. Реши, че това ще е неговото число. Беше сигурен, че никой друг на света, никой друг в цялата история на света не е размишлявал върху това число. Вероятно досега никой дори не го е писал на лист и още по-малко произнасял на глас.

След миг колебание слезе два реда надолу и написа 2760889966651. А това е нейното, помисли си. В главата му цифрите приемаха синкавия цвят на крака на Аличе. Оцветен от светлината на телевизора.

Биха могли да са и прости близнаци, си помисли Матия. Ако са…

Замря за миг при тази мисъл и започна да търси делители за двете числа. С 3 беше лесно — достатъчно бе да събере цифрите и разбираше дали числото се дели на 3. Пет поначало беше извън играта. Може би имаше правило и за 7, но Матия не си го спомняше вече и затова започна да дели подред. 11, 13 и така нататък, като сметките ставаха все по-сложни. Докато пробваше с 39, сънят го обори за първи път и писалката му се подхлъзна надолу по страницата. Когато стигна до 47, заряза сметките. Вихърът, който изпълваше стомаха му в къщата на Аличе, се бе разпръснал, разтворил се бе в мускулите му като миризмите във въздуха, и вече не го усещаше. В стаята бяха само той и куп разхвърляни и изпълнени с безполезни деления листове. Часовникът показваше три и петнайсет сутринта.

Матия взе първия от листовете с двете числа, написани в центъра, и се почувства като идиот. Скъса го наполовина и после още наполовина, след това опъна ръбовете така, че да може да ги прокара като острие под нокътя на лявото си кутре.

През четирите години на университета математиката го отведе до най-далечните и магически ъгли на човешката логика. Матия преписваше в стаята си доказателствата на всички теореми, които срещаше, изпълнявайки педантичен ритуал. Даже през летните следобеди държеше спуснати щорите и работеше на изкуствена светлина. Махаше от бюрото всичко, което можеше да го разсее, за да се чувства наистина сам с листа. Пишеше, без да спира. Ако се хванеше да се колебае твърде дълго на някое място или забравеше да подчертае някое решение след знака за равенство, избутваше листа на земята и започваше отново. Когато стигнеше до края на тези страници, изпълнени със символи, букви и числа, написваше „доказано“ и за миг му се струваше, че е подредил едно малко парче от света. Тогава се облягаше на стола и кръстосваше ръце, без да ги трие една в друга.

После загубваше контакт със страницата. Символите, които до преди миг се бяха движили с ритъма на сърцето му, сега му се струваха отдалечени, замръзнали на недостъпно за него място. Главата му, чезнеща в тъмнината на стаята, започваше отново да се изпълва с мисли, мрачни и шумни, и в повечето от случаите Матия избираше някой учебник, отваряше го наслуки и започваше отново да учи.

Комплексният анализ и перспективната геометрия не успяха да го отдалечат от първоначалната му страст към числата. Харесваше му да брои, да започне от 1 и да продължава, следвайки сложни прогресии, които често измисляше в момента. Оставяше числата да го водят и му се струваше, че ги познава до едно. Затова, когато настъпи моментът да си избере тема за дипломната работа, се отправи без всякакво колебание към кабинета на професор Николи, преподавател по дискретна математика, при когото не бе положил и един изпит и на когото знаеше само името.

Кабинетът на Франческо Николи се намираше на третия етаж на строената през деветнайсети век сграда, там, където се помещаваше и катедрата по математика. Представляваше малка стая, добре подредена и без характерната за кабинетите миризма. Всичко в нея беше бяло — стените, шкафовете, бюрото от пластмаса, огромният компютър, поставен отгоре. Матия тихо почука на вратата. Николи не беше сигурен дали се чука на неговия кабинет или на съседния, но каза: „Влезте“, надявайки се, че не е сбъркал.

Матия отвори и пристъпи вътре.

— Добър ден — каза.

— Добър ден — отговори Николи.

Погледът на Матия беше привлечен от снимка, окачена зад професора, на която той беше много по-млад и без брада, държеше грамота във вид на сребърна плочка и стискаше ръката на някаква важна личност. Матия присви очи, но не успя да прочете надписа върху плочката.

— Кажете — подкани го Николи, като го наблюдаваше намръщено.

— Бих искал да направя дипломна работа върху нулите на дзетафункцията на Риман — каза Матия, като гледаше дясното рамо на професора, което от нападалия от косата му пърхот приличаше на обсипано със звезди небе.

Николи направи гримаса, подобна на присмехулна усмивка.

— Извинете ме, но вие кой сте? — попита, без да прикрива иронията си, като в същото време постави ръцете си зад главата, сякаш искаше да се наслади на малкото развлечение.

— Казвам се Матия Балосино. Взех всички изпити и бих искал да се дипломирам до края на годината.

— Във вас ли е студентската ви книжка?

Матия кимна утвърдително. Остави раницата си да свлече от раменете му, клекна на земята и бръкна вътре. Николи протегна ръка, за да вземе книжката, но Матия предпочете да я постави на ръба на бюрото.

От няколко месеца професорът беше принуден да отдалечава предметите, за да ги фокусира хубаво. Бързо забеляза колоната от максимални оценки. Никакво отклонение, никакво колебание в представянето, нито един лошо протекъл изпит дори заради някоя зле завършила любовна история.

Затвори книжката и погледна по-внимателно младежа пред себе си. Нямаше нищо забележително в облеклото му, стойката му беше на човек, който не знае как да заеме пространството със собственото си тяло. Професорът реши, че е още един от онези, които успяват в учението, защото не могат да се справят в живота. „Такива хора, веднага щом излязат от добре очертаната бразда на университета, се оказва, че не ги бива за нищо“, каза си той.

— Не мислите ли, че би трябвало аз да ви предложа темата? — попита, като говореше бавно.

Матия повдигна рамене. Черните му очи се движеха наляво-надясно, като следяха ръба на писалището.

— Интересуват ме простите числа. Искам да работя върху дзетафункцията на Риман — повтори Матия.

Николи въздъхна. После стана и се приближи до белия шкаф. Плъзгаше показалец по заглавията на книгите и ритмично пухтеше. Взе няколко листа, напечатани на машина и хванати с кламер в единия ъгъл.

— Добре, добре — каза, като ги подаде на Матия. — Елате пак, след като направите изчисленията в тази статия. Всичките.

Матия пое листовете и без да прочете заглавието на статията, ги пъхна в раницата, подпряна на крака му, отворена и раздърпана. Промърмори:

— Благодаря — и излезе от кабинета, захлопвайки вратата след себе си.

Николи седна отново на мястото си и си помисли как на вечеря ще се оплаче на жена си за този нов досаден ангажимент.

22.

Бащата на Аличе гледаше на цялата история с фотографията като на прищявка на отегчено момиченце. Така или иначе, за двайсет и третия рожден ден на дъщеря си й бе подарил апарат „Канон рефлекс“ със специална чанта и статив и тя му бе благодарила с хубава и неуловима като полъх на смразяващ вятър усмивка. Плати й шестмесечен курс в общината и Аличе не пропусна нито едно занятие. Споразумението беше ясно, макар и неизказано — университетът оставаше на първо място.

После, в един миг, точен като линията, която разделя светлината от сянката, болестта на Фернанда се влоши. Това повлече и тримата във все по-стесняваща се спирала от нови задължения, водеща до неминуемото — апатия и взаимно безразличие. Аличе повече не стъпи в университета, а баща й се направи, че не забелязва. Угризение на съвестта, чието начало вече принадлежеше на отминалото време, не му позволяваше да се противопостави решително на дъщеря си, не му позволяваше дори да поговори с нея. Понякога си мислеше, че би било достатъчно съвсем малко, би било достатъчно само да влезе в стаята й някоя вечер, която и да е, и да й каже… да й каже какво? Жена му изчезваше от живота му като изсъхващо мокро петно, а нишката, с която държеше дъщеря си, постепенно се разхлабваше и започваше да се влачи по земята, като я оставяше свободна сама да взема решенията си.

Това, което Аличе харесваше във фотографията, беше повече самият жест, отколкото резултатът. Обичаше да отваря задната част на фотоапарата и да развива няколко сантиметра от новата лента, колкото да се захване. Харесваше й фактът, че тази лента скоро ще се превърне в нещо, а тя още не знае в какво, харесваше й да изщрака първите пози, за да я нагласи, да намести обектива, да сложи на фокус, да се приведе напред, да включи или изключи части от реалността, да ги направи по-големи или да ги деформира така, както пожелае.

Всеки път, когато чуеше щракването, последвано от лекия и провлечен звук, си спомняше как като малка в градината на къщата им в планината хващаше скакалците и ги затваряше в шепата си. Мислеше си, че със снимките е същото, че сега улавя времето и го запечатва върху лентата, като го хваща по средата на скока му към следващия момент.

В курса ги бяха учили, че каишката на апарата трябва да се прехвърля два пъти през китката. Така, ако някой иска да го открадне, ще трябва да ти го вземе заедно с ръката. В коридора на болницата „Дева Мария Помощница“, където беше майка й, нямаше подобен риск, но Аличе беше вече свикнала да носи фотоапарата си по този начин.

Сега вървеше покрай двуцветната стена, докосвайки я от време на време с дясното си рамо, за да не се сблъска с някого. Обедният час за свиждания точно беше започнал и хората се движеха по коридорите на болницата като течна маса.

Вратите от алуминий и шперплат на болничните стаи бяха отворени. Всяко отделение имаше своята специфична миризма. Онкологията миришеше на препарат за дезинфекции и на напоени със спирт марли.

Аличе влезе в предпоследната стая. Майка й спеше сън, който не беше нейният, и свързаните с тялото й устройства не издаваха никакъв звук. Светлината бе приглушена и приспивна. На перваза имаше ваза с букет червени цветя, които Соледад бе донесла предишния ден.

Аличе подпря ръцете си и фотоапарата на ръба на леглото, там, където чаршафите, в средата повдигнати от тялото на майка й, отново се изравняваха.

Идваше всеки ден, за да не прави нищо. Сестрите вършеха всичко необходимо. Представяше си, че нейната задача е мълком да разговаря с майка си. Мнозина го правеха, като се държаха така, сякаш болните са в състояние да чуват мисълта им, да разбират кой стои прав до тях и си говори на ум. Като че ли болестта може да отвори някакъв друг канал за комуникация между хората.

Аличе не вярваше на тези неща. В стаята се чувстваше сама, и толкоз. Обикновено поседяваше половин час, после си отиваше. Ако срещнеше някой от лекарите, искаше сведения, но нещата бяха все същите. Думите им и повдигането на веждите им искаха да кажат само едно: „Очакваме най-лошото.“

Тази сутрин обаче бе взела една четка. Извади я от чантата си и нежно, без да драска лицето на майка си, среса косите й или поне тези, които не бяха затиснати върху възглавницата. Майка й беше неподвижна и отпусната като кукла.

Извади ръцете й изпод чаршафа и ги постави отгоре. Още една капка от разтвора се стече в маркуча на системата и изчезна във вените на Фернанда.

Аличе застана в края на леглото с фотоапарата, поставен на алуминиевата рамка. Затвори лявото си око и приближи другото до визьора. Никога досега не беше снимала майка си. Щракна и се премести малко по-напред, без да я изпуска от обектива.

Някакво шумолене почти я изплаши и стаята изведнъж се изпълни със светлина.

— Така е по-добре, нали? — каза мъжки глас зад гърба й.

Аличе се обърна. До прозореца стоеше лекар, който дърпаше кордата на щорите. Беше млад.

— Да, благодаря — отговори Аличе, леко засрамена.

Докторът сложи ръцете си в джобовете на бялата престилка и продължи да я гледа, все едно че я чакаше да продължи. Тя се приведе, за да направи още една снимка, и щракна малко наслуки, сякаш за да задоволи неговото желание.

„Сигурно ме мисли за луда“, каза си.

Лекарят обаче се приближи без всякакво смущение до леглото на майка й. Погледна болничния лист с данните и докато четеше, присви очи, така че те се превърнаха в тесни цепнатини. Приближи се до системата и завъртя с палец едно копче. Капките започнаха да се спускат по-бързо и той ги погледна доволен. Аличе си помисли, че движенията му излъчват някаква сигурност.

Лекарят се приближи и се опря с две ръце за рамката на леглото.

— Сестрите са вманиачени — каза сякаш на себе си. — Искат тъмнина навсякъде. Сякаш тук вътре не е и без това трудно да се различи денят от нощта.

Обърна се и й се усмихна.

— Ти си дъщерята, нали?

— Да.

Той кимна без всякакво съчувствие.

— Аз съм доктор Ровели. Фабио — добави, сякаш се бе замислил върху думите си.

Аличе стисна ръката му и се представи. За части от секундата мълчаливо хвърлиха поглед на спящата Фернанда.

После докторът почука два пъти върху металната рамка на леглото, която прокънтя на кухо, и се отдалечи. Когато минаваше покрай Аличе, се приближи до ухото й.

— Не казвай, че съм бил аз — прошепна той и й намигна, като посочи изпълнените със светлина прозорци.

В края на времето за свиждане Аличе слезе два етажа по стълбите, прекоси преддверието и излезе навън, преминавайки през стъклените врати, които се отвориха автоматично пред нея.

Прекоси двора и се спря на будката откъм страната на входа. Поиска бутилка газирана вода от възрастния и запотен продавач, който обслужваше клиентите. Беше гладна, но бе свикнала да контролира това усещане до такава степен, че успяваше почти изцяло да го елиминира. Газираните напитки бяха един от нейните трикове, защото успяваха да запълнят стомаха й за достатъчно дълго време, така че да може да прескочи критичния момент на обяда.

Затърси портфейла си в малката чантичка, която носеше през рамо, с ръка, омотана в каишката на фотоапарата.

— Аз ще платя — каза някой зад гърба й.

Фабио, лекарят, с когото се бе запознала само преди половин час, се протегна към продавача и му подаде една банкнота. После се усмихна на Аличе по такъв начин, че тя не намери сили да протестира. На мястото на престилката беше сложил светлосиня блуза с къс ръкав и ухаеше на силен парфюм, който тя не бе забелязала по-рано.

— И една кола — добави той.

— Благодаря — каза Аличе.

Опита се да отвори бутилката, но запушалката се плъзна под пръстите й, без да помръдне.

— Може ли? — намеси се Фабио.

Взе бутилката в ръка и я отвори само с палец и показалец. Аличе си помисли, че няма нищо особено в този начин на отваряне, че и тя би се справила, както и всеки друг, ако ръцете й не бяха толкова потни. Но въпреки това намери жеста за очарователен, като някакво малко геройство, извършено в нейна чест.

Лекарят й подаде водата и тя отново му благодари. Пиха, всеки от бутилката си, като се поглеждаха тайно, сякаш за да измислят какво да си кажат после. Фабио имаше къса и завита на къдрици коса. Там, където слънчевите лъчи се отразяваха в нея, от кестенява ставаше червеникава. На Аличе й се струваше, че той знае за тази игра на светлината и че по някакъв начин е наясно с всичко, което се случва наоколо.

Отдалечиха се малко от будката, все едно че го бяха решили заедно. Аличе не знаеше как да си тръгне. Чувстваше се така, сякаш му дължи нещо, първо, защото й бе купил водата, и после, защото й бе помогнал да я отвори. В интерес на истината не беше и сигурна дали иска да си тръгне толкова бързо.

Фабио го разбра.

— Мога ли да те придружа дотам, където отиваш? — попита я безцеремонно.

Аличе се изчерви.

— Отивам към колата си.

— Тогава до колата.

Тя не му каза нито „да“, нито „не“, но се усмихна, като гледаше на другата страна. Фабио направи почтителен жест с ръката, който трябваше да означава: „След теб“. Прекосиха булеварда и тръгнаха по по-малка улица, където тротоарът не беше вече защитен от дърветата.

Докато вървяха един до друг, докторът забеляза по сянката на Аличе асиметрията в походката й. Дясното й рамо, наведено под тежестта на фотоапарата, противостоеше на левия й, твърд като бастун крак. Тревожната грация на Аличе се засилваше от удължената й сянка, която изглеждаше едноизмерна, плосък тъмен сегмент, разклонен в два крайника и две механични протези.

— Нещо си си ударила крака? — попита той.

— Моля? — отговори притеснено Аличе.

— Попитах те дали си си ударила крака — повтори той. — Забелязах, че куцаш.

Аличе почувства, че и здравият й крак се схваща. Опита се да пооправи походката си, като сви болния колкото може повече, докато я заболя. Замисли се за жестокостта и за точността на глагола „куцам“.

— Имах едно произшествие — каза тя.

После, сякаш за да се извини, добави:

— Преди много време.

— С кола?

— Не, на ски.

— Обожавам да карам ски — каза Фабио ентусиазиран, сигурен, че е намерил тема за разговор.

— Аз ненавиждам ските — каза рязко Аличе.

— Жалко.

— Да, жалко.

Продължиха да вървят един до друг, без да говорят. Младият лекар бе обграден от ореол на спокойствие, стабилност и увереност. Устните му бяха някак усмихнати и когато не се смееше. Изглеждаше в прекрасно настроение, сякаш всеки ден му се случваше да среща девойка в някоя стая в болницата, да си говори с нея и да я придружава до колата й. Аличе обаче се чувстваше като дърво. Сухожилията й бяха обтегнати, ставите й пукаха, а втвърдените й мускули като че ли бяха залепнали за костите й.

Посочи един паркиран син фиат 600, сякаш за да каже: „Ето я“, и Фабио разпери ръце. Една кола мина по улицата зад гърбовете им. Шумът от мотора се увеличи и после утихна, за да изчезне напълно.

— И така, значи си фотограф? — попита лекарят колкото да спечели време.

— Да — каза Аличе инстинктивно.

И веднага съжали. В момента беше само едно момиче, което беше изоставило университета и се мотаеше по улиците, като правеше тук-там някоя снимка. Запита се дали това е достатъчно, за да се нарече фотограф, и къде точно е границата между да си някой и да си никой.

Прехапа тънката си устна и добави:

— В известен смисъл.

— Може ли? — попита Фабио, като протегна ръка към фотоапарата.

— Разбира се.

Аличе разви каишката от китката си и му го подаде. Той го завъртя в ръцете си. Махна капачката на обектива и го насочи първо пред себе си, после нагоре към небето.

— Уха — възкликна. — Изглежда професионален.

Тя се изчерви и той й подаде апарата.

— Можеш да направиш някоя снимка, ако искаш — каза Аличе.

— Не, не, само това остава. Не ме бива. Направи ти една.

— Какво да снимам?

Фабио се огледа наоколо. Завъртя глава наляво-надясно с колеблив поглед. После сви рамене и каза:

— Мен.

Аличе го погледна подозрително.

— И защо трябва да те снимам? — попита с тон, който неволно прозвуча някак закачливо.

— Защото така ще си принудена да ме видиш отново, поне за да ми я покажеш.

Аличе се поколеба за момент. За първи път погледна внимателно Фабио в очите и не успя да издържи погледа му за повече от секунда. Бяха сини и без нюанси, чисти като небето зад гърба му, и тя се почувства изгубена в тях, сякаш стоеше гола в огромна празна стая.

Хубав е, помисли си Аличе. Хубав е по начина, по който едно момче трябва да е хубаво.

Насочи визьора към средата на лицето му. Той се усмихна без каквото и да било смущение. Не отдръпна дори леко главата си назад, както често правят хората, когато ги снимат. Аличе нагласи обектива на фокус и после натисна с показалеца си. Въздухът се накъса от едно рязко изщракване.

23.

Матия се представи в кабинета на Николи седмица след първата им среща. Професорът го позна по начина на чукане и този факт го смути по особен начин. Когато го видя да влиза, пое дълбоко въздух, готов да избухне веднага щом момчето му каже: „Има неща, които не разбирам“, или „Исках да ви помоля, ако можете, да ми обясните някои места.“

„Ако бъда достатъчно рязък — помисли си Николи, все още е възможно да се отърва от него.“

Матия поиска разрешение и без да гледа професора в лицето, постави на ръба на масата статията, която трябваше да разучи. Николи я придърпа към себе си и на масата изпаднаха купчина листове, номерирани, изписани с красив почерк. Посъбра ги и видя на тях изчисленията от статията, добре изведени, всяко със собствен знак, препращаш към текста. Разлисти ги бързо и нямаше нужда да ги изчита подробно, за да разбере, че са верни.

Остана малко разочарован, защото усещаше вече готовия си гняв спрян по средата на гърлото му като кихавица, която така и не идва. Закима с глава, докато преглеждаше работата на Матия. С мъка потисна хапливостта, причинена от завист към този индивид, който изглеждаше толкова непригоден за живота. Без съмнение обаче бе толкова надарен за тази материя, колкото професорът никога не се бе чувствал.

— Много добре — каза Николи накрая, но някак на себе си, без намерение да направи истински комплимент.

После с досада в гласа си добави:

— Има един проблем, повдигнат в последните параграфи. Отнася се за моментите на дзетафунк…

— Работих по него — прекъсна го Матия. — Мисля, че го реших.

Николи го погледна с недоверие, после с преднамерено презрение.

— А, така ли?

— На последната страница на бележките ми.

Професорът си навлажни показалеца с език и разлисти страниците докрай. Със сбръчкано чело набързо прочете доказателството на Матия, без да го разбира напълно и без да намира за какво да възрази. После започна отначало по-бавно и този път разсъждението му се стори ясно, дори прецизно, въпреки че тук-там имаше и по някой дребен пропуск, типичен за начинаещ. Докато проследяваше пасажите, челото му се отпусна и той започна несъзнателно да гали горната си устна. Забрави за Матия, който стоеше закован в същата поза, като се взираше в краката си и си повтаряше наум: „Направи така, че да е вярно, направи така, че да е вярно“, като че ли от оценката на професора зависеше остатъкът от живота му. Докато си го казваше, все пак не си представяше, че наистина ще се окаже така.

Николи отново постави листовете на масата, този път внимателно, и се облегна на стола, пак с кръстосани зад главата си ръце. Това беше любимата му поза.

— Е, хубаво, бих казал, че с вас всичко е наред — изрече.

Защитата беше определена за края на май и Матия помоли родителите си да не присъстват.

— Но как така? — можа само да попита майка му.

Той поклати глава, като гледаше през прозореца. Стъклото беше на сенчеста стена, така че тримата около правоъгълната маса се оглеждаха в него. Матия видя отражението на баща си, който хвана ръката на майка му и с другата си ръка й направи знак да не спори. После видя нейното отражение — тя стана от масата и пусна чешмата, за да измие чиниите, въпреки че не бяха свършили с вечерята.

Денят на защитата настъпи като всички останали и Матия стана, преди да чуе будилника. Призраците, които през нощта се бяха явявали пред очите му под формата на надраскани листове, изчакаха няколко минути и чак тогава изчезнаха. В хола не видя никого, само един тъмносин костюм, елегантен и нов, поставен до светлорозова риза, съвършено изгладена. Върху ризата имаше бележка, на която беше написано: „На нашия доктор от мама и татко“, но само с почерка на баща му. Матия се облече и излезе, без да се погледне в огледалото.

Разви тезата си, като не гледаше никой от членовете на комисията в очите, но говореше с уверен глас и посвети еднакво време на всеки от тях. Николи, седнал между другите на първата редица, кимаше намръщено и скришом наблюдаваше нарастващото изумление по лицата на колегите си.

Когато настъпи моментът на провъзгласяването, Матия застана в редица с другите кандидати. Те бяха единствените прави в огромното пространство на тържествената аула. Матия усещаше погледите на публиката като мравки, които лазят по гърба му. Опита се да се разсее, прецени големината на стаята, използвайки като мерна единица ръста на председателя на комисията, но тръпките плъзнаха нагоре по врата му, раздвоиха се и обхванаха слепоочията му. Представи си как хиляди дребни насекоми влизат в ушите му, как хиляди гладни молци копаят тунели в мозъка му.

Формулата, която председателят повтори и която бе еднаква за всеки един от кандидатите, му се струваше все по-дълга. Тя беше заглушавана от някакъв нарастващ шум в главата му до такава степен, че не можа да чуе собственото си име, когато дойде моментът. Нещо плътно, подобно на кубче лед, застана в гърлото му. Стисна ръката на председателя и я усети толкова суха, че инстинктивно потърси металната тока на колана, който не носеше. Цялата публика стана на крака с шум на морски прилив. Николи се приближи, потупа го два пъти по гърба и го поздрави. Още преди края на ръкоплясканията Матия беше извън аулата и вървеше бързо по коридора, като забрави да стъпва първо на пръсти, за да не отекват крачките му към изхода. „Успях, успях“, повтаряше си наум. Но колкото повече се приближаваше към вратата, толкова повече усещаше някаква бездна да се разтваря в стомаха му. Навън светлината на слънцето го обгърна заедно с топлината и грохота на колите. На прага се олюля и се уплаши, че ще падне от циментеното стъпало. На тротоара имаше групичка хора, Матия установи, че са шестнайсет души само с един поглед. Мнозина държаха цветя в ръцете си, със сигурност чакаха колегите си. За миг пожела да има там някой и за него. Изпитваше потребност да прехвърли собствената си тежест върху тялото на някой друг, сякаш съдържанието на главата му неочаквано бе станало непоносимо само за неговите крака. Потърси с поглед родителите си, потърси Аличе, Денис, но имаше само непознати, които нервно гледаха часовниците си, вееха си с листове, взети кой знае откъде, пушеха, говореха високо и не забелязваха нищо.

Погледна свитъка, който държеше навит на руло в ръката си. На него с красив ръкописен почерк бе написано, че Матия Балосино е доктор, професионалист, възрастен човек, че е време доктор Балосино да се справя в живота и че коловозът, довел го от първи клас до дипломирането му със затворени очи и запушени уши, вече го няма. Пое си дъх, но той спря на средата, сякаш въздухът нямаше достатъчна сила да извърши пълния кръг.

„И сега?“, запита се.

Една ниска и разгорещена госпожа му каза:

— Извинете — и той се отдръпна, за да я пусне да мине.

Последва я в сградата, но и тя не можеше да го заведе до отговора. Премина коридора и се качи на първия етаж. Влезе в библиотеката и седна на обичайното си място до прозореца. Постави свитъка върху празния стол до себе си и опъна ръцете си върху масата. Концентрира се върху собственото си дишане, което продължаваше да засяда в някакъв прибой между гърлото и основата на дробовете му. Случвало му се беше и друг път, но никога толкова продължително.

„Не можеш да забравиш как се прави, каза си. Това е нещо, което не може да се забрави, и толкова.“

Издиша докрай въздуха и задържа дъха си няколко секунди. После отвори широко уста и вдиша колкото можеше по-дълбоко, чак почувства болка в мускулите на гърдите си. Този път въздухът слезе до долу и на Матия му се стори, че вижда молекулите кислород, бели и кръгли, които се разпръскват по артериите и започват да се вихрят в сърцето.

Стоя така неопределено време, без да мисли, без да забелязва студентите, които влизаха и излизаха, в някакво отнесено състояние на вцепенение и безпокойство.

После внезапно нещо се появи пред очите му, някакво розово петно, и Матия подскочи. Видя една роза, увита в целофан, която се удари в масата с шума на плесница. Проследи дръжката и разпозна ръката на Аличе с изпъкналите стави, малко по-червени от белите пръсти и от закръглените, ниско изрязани нокти.

— Ама наистина си глупак!

Матия я погледна, както се гледа халюцинация. Стори му се, че се приближава към тази сцена отдалеч, от някакво място не на фокус, което вече дори не си спомняше много добре. Когато се озова достатъчно близо, различи върху лицето на Аличе дълбока тъга.

— Защо не ми каза? — продължи тя. — Трябваше да ми кажеш. Трябваше.

Аличе се отпусна на стола срещу Матия, изтощена. Погледна навън към улицата, като поклати глава.

— Как… — започна Матия.

— От родителите ти. Разбрах от родителите ти.

Аличе се обърна рязко и се взря в него с кипящ гняв в сините си очи.

— На теб редно ли ти се струва?

Матия се поколеба. После завъртя отрицателно глава и един замъглен и разкривен силует се задвижи едновременно с него върху нагънатата повърхност на целофана.

— Аз винаги съм си представяла, че ще присъствам. Толкова пъти съм си го представяла. А ти…

Аличе замълча — останалата част от изречението се спря между зъбите й. Матия все още се чудеше как този момент изведнъж стана толкова реален. Помъчи се да си спомни къде се е намирал до преди няколко секунди, но не успя.

— Нищо — завърши Аличе. — Ти нищо. Открай време.

Той почувства как главата му потъва между раменете и молците отново започват да пърхат в черепа му.

— Не беше важно — прошепна. — Не исках…

— Мълчи — прекъсна го тя грубо.

От другите банки някой каза:

— Шт — и за няколко секунди последвалата тишина запази спомена за този звук.

— Много си блед — каза Аличе и подозрително погледна Матия. — Добре ли си?

— Не знам. Малко ми се вие свят.

Аличе стана. Отмести косата от челото си заедно с кълбо мрачни мисли. После се наведе към Матия и постави една лека и тиха целувка на бузата му, като за миг измете всички насекоми.

— Със сигурност си бил фантастичен — прошепна му на ухото. — Знам.

Матия усети косата й да го гъделичка по врата. Почувства как тънкият слой въздух, който ги отделяше, се изпълва с нейната топлина и се притиска върху кожата му леко като памук. Изпита инстинктивно желание да я привлече към себе си, но ръцете му останаха неподвижни като заспали.

Аличе се надигна. Взе от стола дипломата, разви я и се усмихна, докато я четеше шепнешком.

— Чудесно! — каза накрая и гласът й закънтя от радост. — Трябва да празнуваме. Хайде, докторе, ставай! — нареди тя.

Протегна ръка на Матия. Той я улови, отначало малко неуверено. Остави се да го изведе от библиотеката със същото безропотно доверие, с което се бе подчинил преди години, когато тя го завлече в тоалетната на момичетата. С времето пропорцията между ръцете им се беше променила. Сега неговите пръсти обгръщаха напълно тези на Аличе като грапавите черупки на мида.

— Къде отиваме? — попита я.

— На разходка. Грее слънце. А ти имаш нужда да се попечеш малко.

Излязоха от сградата и този път Матия не изпита страх от светлината, от трафика и от събраните пред портала хора.

В колата отвориха прозорците. Аличе шофираше с двете ръце на волана и си тананикаше Pictures of you2, като имитираше звученето на думите, които не знаеше. Матия усети мускулите му да се отпускат постепенно, да се нагаждат към формата на седалката. Струваше му се, че автомобилът оставя зад себе си тъмна и лепкава диря от миналото и от притесненията му. Чувстваше, че става все по-лек, като чаша, която се изпразва. Затвори очи и за няколко секунди успя да се понесе над въздуха, който обвяваше лицето му, и над гласа на Аличе.

Когато ги отвори отново, бяха на улицата, която водеше към дома му. Запита се дали не са му организирали някакъв празник изненада и се помоли да не са.

— Хайде, къде отиваме? — попита отново.

— Ами — промърмори Аличе, — не се притеснявай. Ако един ден ти ме заведеш на разходка, ще имаш право ти да избираш.

За първи път Матия се засрами, че е на двайсет и две години, а няма още шофьорска книжка. Беше още едно от нещата, които бе загърбил, друга естествена стъпка в живота на всяко момче, която той бе избрал да не направи, за да стои колкото се може по-дълго далеч от механизма на живота. От това да яде пуканки в киното, да седи на облегалката на пейката, да не спазва часа за прибиране, определен от родителите, да играе футбол с топка от навит станиол или да стои гол пред момиче. Помисли си, че от този момент нататък ще бъде различен. Реши, че трябва да вземе книжка възможно най-скоро. Ще го направи за нея, за да я води на разходка. Защото го беше страх да го признае, но когато бе с нея, изглеждаше, че си струва да прави нормалните неща, които правят нормалните хора.

Вече съвсем близо до къщата на Матия, Аличе зави в друга посока. Пое по главния път и паркира след стотина метра пред парка.

— Готово — каза.

Откопча си колана и слезе от колата.

Матия остана прикован към седалката с очи, вперени навън.

— Е? Няма ли да слезеш?

— Тук не — каза той.

— Хайде, не се прави на луд.

Матия поклати глава.

— Да отидем другаде — каза.

Аличе се огледа наоколо.

— Какъв е проблемът? — настоя тя. — Само ще се поразходим.

Приближи се до прозорчето от страната на Матия. Той седеше сковано, все едно че някой бе опрял нож в гърба му. Ръката му, подобна на паяк, се бе вкопчила в дръжката на вратата. Взираше се в дърветата на стотина метра пред себе си. Зелените широки листа покриваха възлестите стволове, трънливите клони. Криеха тяхната страшна тайна.

Не беше ходил никога повече там. Последния път отиде с полицията, в деня, когато татко му каза: „Дай ръка на мама“, а тя си я мушна в джоба. Този ден и двете му ръце бяха още превързани от пръстите до лактите с плътен бинт, навит на много слоеве, така че беше необходимо трионче, за да го пробие до кожата. Матия показа на полицаите къде беше седяла Микела. Те искаха да знаят точното място и направиха снимки, първо отдалеч, после отблизо.

От колата, докато се връщаха вкъщи, бе видял екскаваторите да забиват механичните си ръце в реката, за да изкопаят големи шепи земя, мокра и тъмна, и да я хвърлят тежко на брега. Матия бе забелязал, че майка му затаяваше дъх всеки път докато купчината не се разсипеше на земята. Предполагаше се, че Микела е някъде в тази тиня, но не я намериха. Никога не я намериха.

— Да си вървим. Моля те — повтори Матия.

Тонът му не беше умолителен. По-скоро изглеждаше унесен, огорчен.

Аличе влезе отново в колата.

— Понякога не знам дали…

— Там изоставих моята близначка — прекъсна я той с равен, почти нечовешки глас.

Повдигна ръка и с десния си показалец посочи дърветата в парка. После го задържа така във въздуха, все едно че беше забравил за него.

— Близначка? Какво говориш? Ти нямаш близначка…

Матия кимна бавно, като продължаваше да се взира в дърветата.

— Беше същата като мен. Приличахме си напълно — каза.

После, без да изчака Аличе да го попита, й разказа всичко. Разказа цялата история, все едно че срина някакъв насип. Червеят, празникът, „Лего“-то, реката, парчетата стъкло, стаята в болницата, съдията Берардино, призивът по телевизията, психологът, всичко, както не беше правил никога с никого. Говореше, без да я гледа, без да се вълнува. После млъкна. С дясната си ръка започна да опипва под седалката, но там намери само заоблени форми. След това се успокои. Отново се почувства отдалечен, чужд на собственото си тяло.

Аличе докосна брадичката му с ръка и нежно обърна главата му. Онова, което Матия видя да се приближава към него, беше само сянка. Инстинктивно затвори очи и усети топлите устни на Аличе върху своите, после ръцете й, съвсем леки, които държаха главата му и сграбчваха мислите му, за да ги затворят всичките там, в пространството, което вече не ги разделяше.

24.

В последния месец се бяха виждали често, без да си определят истинска среща, но и никога случайно. След часа за визитации Аличе винаги се въртеше около отделението на Фабио и той правеше така, че да се срещнат. Разхождаха се в двора, все по почти един и същи маршрут, който бяха избрали, без да говорят за това. Външната ограда определяше мястото на тяхната история, заделяше го само за тях. Тук нямаше нужда да се дава име на онова мистериозно и чисто нещо, което се раждаше между двамата.

Изглеждаше, че Фабио познава с голяма точност динамиката на ухажването, че умее да уважава времето и да премерва думите си, сякаш следвайки правилата на някакъв протокол. Младият лекар усещаше интуитивно дълбокото страдание на Аличе, но стоеше встрани от него. Крайностите на света, каквато и форма да имаха, наистина не го интересуваха, бяха в противоречие с неговото равновесие и със здравия му разум и той предпочиташе да не им обръща внимание, да се преструва чисто и просто, че не съществуват. Ако се появеше някаква пречка на пътя му, я заобикаляше, без да забавя крачка, и бързо забравяше за нея. Нямаше колебания, почти никога.

Все пак знаеше как да постига целите си, затова следеше настроенията на Аличе с уважение и почти педантично внимание. Ако тя не говореше, я питаше: „Нещо не върви ли?“, но никога два пъти едно след друго. Интересуваше се от нейните фотографии, от състоянието на майка й и изпълваше мълчанието с разкази за деня си, със забавни анекдоти, научени в отделението.

Аличе се оставяше да бъде водена от неговата увереност, отпускаше се малко по малко, както се отпускаше във водата на басейна като малка и се правеше на умряла.

Двамата изживяваха бавно и невидимо взаимното проникване на двата си свята, които бяха като две звезди, движещи се около обща ос във все по-близки орбити, за да се слеят накрая в някоя точка на пространството и времето.

Бяха преустановили лечението на майката на Аличе. С едно кимване на главата съпругът й даде съгласието си да я оставят най-накрая да потъне в безболезнен сън под тежката завивка на морфина. Аличе чакаше всичко да свърши, без да изпитва чувство за вина. Майка й живееше в нея вече като спомен. Спряла се като пухче тополов цвят в един ъгъл на главата й, тя щеше да остане там до края на живота й, замразена в шепа от беззвучни образи.

Фабио не смяташе да я разпитва, а и не беше човек на импулсивните действия, но този следобед Аличе беше някак различна, някакво вълнение прозираше в начина й да сплита пръстите си и да мести погледа си, избягвайки да срещне неговия. И той за първи път, откакто я познаваше, прояви нетърпение, непредпазливост.

— Тази събота и неделя родителите ми отиват на морето — каза без всякаква връзка.

Аличе като че ли не чу думите му, във всеки случай ги остави без коментар. От няколко дни главата й се бе превърнала в истинско гнездо на оси. Матия не й се бе обаждал от деня на защитата си преди повече от седмица. А беше негов ред да направи първата стъпка.

— Мислех си, че в събота би могла да дойдеш на вечеря у дома — подхвърли Фабио.

Присъщата му увереност се завъртя за миг около тези думи, но веднага отстъпи място на несигурността. Фабио пъхна ръце в джобовете на престилката си и се приготви да приеме какъвто и да било отговор с еднаква лекота. Знаеше как да си осигури защита още преди да има нужда от нея.

Аличе се усмихна леко с едва доловима тъга.

— Не знам — каза тихо. — Може би не е…

— Имаш право — прекъсна я Фабио. — Не трябваше да искам това от теб. Извини ме.

Завършиха обиколката си, без да говорят, и когато отново се озоваха пред отделението на Фабио, той изрече едно проточено „Окей“.

Никой от двамата не помръдна. Размениха си по един бърз поглед и веднага сведоха очи. На Фабио му досмеша.

— Никога не знаем как да се разделим аз и ти — каза.

— Да — усмихна се Аличе, протегна ръка към косата си, хвана един кичур и леко го дръпна.

Фабио пристъпи решително към нея и чакълът на алеята изскърца, намествайки се под краката му. Целуна я по лявата буза с изпълнена с обич дързост и после се отдръпна назад.

— Добре, поне си помисли за това — каза.

Усмихна й се широко и открито. Очите му също се смееха. После изправи плещи и тръгна към входа.

„Сега ще се обърне“, помисли си Аличе, когато той премина през стъклената врата.

Но Фабио зави зад ъгъла и изчезна в коридора.

25.

Писмото беше адресирано до доктор Матия Балосино. На пипане беше леко и най-обикновено. Човек не би могъл да повярва, че вътре в него е затворено цялото бъдеще на Матия. Майка му не му го показа до вечерята, може би защото й беше неудобно, че го е отворила без разрешение. Не го отвори нарочно, просто не погледна името на получателя — за Матия никога нямаше поща.

— Имаш писмо — каза, подавайки му го над чиниите.

Матия отправи въпросителен поглед към баща си, който кимна неясно на какво. Преди да вземе писмото, попи със салфетка горната си устна, която беше напълно чиста. Разглеждайки кръглата форма на сложното лого, отпечатано в синьо до адреса, не получи никаква представа за съдържанието му. Стисна плика от двете му страни, за да извади сгънатия лист. Разтвори го и започна да чете, малко развълнуван, че писмото е адресирано именно до него, до доктор Матия Балосино.

Майка му и баща му вдигаха с приборите повече шум от необходимото и баща му на няколко пъти се закашля. След като прочете писмото, Матия го затвори, повтаряйки жестовете, с които го бе отворил, в обратен ред, за да възстанови началната му форма, сложи го отново в плика и го постави на стола на Микела.

Взе отново вилицата си, но за момент се бе откъснал от реалността и имаше усещането, че някой изненадващо е сложил нарязаните на кръгчета тиквички в чинията му.

— Изглежда добра възможност — каза Аделе.

— Да, така е.

— Искаш ли да отидеш?

Докато задаваше въпроса, майка му усети вълна от топлина, която заля лицето й. Даде си сметка, че тази реакция няма нищо общо със страха да не го загуби. Точно обратното, с цялото си същество искаше той да приеме, да изчезне от тази къща, от мястото, което всяка вечер заемаше на масата срещу нея с черната си глава, приведена над чинията, и с обграждащия го трагичен ореол, който обсебваше семейството му.

— Не знам — отговори Матия на тиквичките.

— Това е добра възможност — повтори майка му.

— Така е.

Баща му наруши настъпилата тишина с разсъждения върху способностите на северноевропейците. Хвалеше чистотата на улиците им, отдавайки цялата заслуга за това на суровия климат и на липсата на светлина през голяма част от годината, което със сигурност допринасяло за намаляване на разсеяността. Не беше ходил никога в тези страни, но от това, което се говорело, било ясно, че нещата стоят така.

Когато в края на вечерята Матия започна да прибира чиниите така, както правеше всякога, баща му сложи ръка върху рамото му и каза тихо:

— Не се притеснявай, аз ще вдигна масата, ти върви.

Матия взе плика от стола и отиде в стаята си.

Седна на леглото и започна да го подмята в ръцете си.

Прегъна го няколко пъти така, че да се чува плющенето на плътната хартия на плика. После разгледа внимателно логото до адреса — граблива птица, най-вероятно орел, разперил крила и обърнал на една страна глава, показвайки профила на острия си клюн. Около птицата бе описан кръг, придобил леко овална форма заради ударения отгоре му печат. Друг кръг, по-голям и концентричен на първия, съдържаше името на университета, който предлагаше място на Матия. Готическият стил на шрифта, всичките k и h в името или пресечените с диагонална черта ота, които в математиката означаваха празни множества, някак напомняха на Матия висока и тъмна сграда с отекващи коридори и много високи тавани, обкръжена от ливади с ниско окосена трева, сграда, тиха и пуста като катедрала на края на света.

В това далечно и непознато място беше неговото бъдеще на математик, там имаше обещание за спасение, чисто пространство, където още нищо не бе замърсено. А тук беше Аличе, просто тя — и едно обкръжаващо всичко наоколо блато.

Внезапно се почувства като в деня, в който се дипломира. Една въздишка се спря по средата на гърлото му като тапа. Задъха се, въздухът в стаята сякаш изведнъж се втечни. Дните вече бяха станали много по-дълги, здрачът беше син и изнурителен. Матия изчака да изчезне и последната светлина отвън, докато мислено вече се разхождаше по коридорите, които още не бе виждал. От време на време се натъкваше на Аличе, която го гледаше, без да говори, и не му се усмихваше.

„Трябва само да решиш, помисли си. Отиваш или не. Едно или нула като двоичен код.“

Колкото повече се опитваше да опрости нещата, толкова повече му се струваше, че се обърква. Чувстваше се като уловено в лепкава паяжина насекомо, което се мъчи да се измъкне и все повече се оплита.

Някой почука на вратата на стаята му и звукът достигна до него като ехо, идващо от дъното на кладенец.

— Да?

Вратата се отвори бавно и баща му пъхна главата си вътре.

— Може ли да вляза? — попита.

— Ъхъ.

— Защо стоиш на тъмно?

Без да изчака отговора, Пиетро запали лампата и стоте вата на крушката блеснаха в разширените зеници на Матия, които се свиха с приятна болка.

Баща му седна на леглото до него. Кръстосваха краката си по един и същи начин, с левия глезен върху дясната пета, но никой от двамата не го бе забелязал.

— Как точно се наричаше онова нещо, което беше изучавал? — попита Пиетро след известно време.

— Кое нещо?

— Предметът на дипломната ти работа. Винаги забравям името.

— Дзетафункция на Риман.

— А, да. Дзетафункция на Риман.

Матия пъхна нокътя на показалеца си под този на малкия пръст, но кожата му там бе станала така твърда и мазолеста, че не почувства нищо. Ноктите се плъзнаха звучно един върху друг.

— Бих искал аз да съм имал твоя ум — продължи Пиетро. — Но от математика не разбирах нищо. Въобще не беше за мен. Човек трябва да има особен тип интелигентност за някои неща.

Матия се замисли, че не е никак хубаво човек да има неговия ум, че с удоволствие би сменил главата си с тази на някого другиго или пък с кутия от бисквити, само и само да е празна и лека. Отвори уста, за да отговори, че да се чувстваш особен е най-ужасната клетка, която човек може да си построи, но не каза нищо. Спомни си как веднъж госпожата го бе сложила в средата на класната стая и всички го бяха наобиколили. Гледаха го като някакво рядко животно и сега си помисли, че през всичките тези години е стоял все там, в средата на класната стая.

— Мама ли ти каза да дойдеш? — попита баща си.

Мускулите на врата на Пиетро се стегнаха. Той прехапа устни и кимна с глава.

— Твоето бъдеще е най-важно от всичко — започна леко притеснено. — Сега трябва да мислиш за себе си. Ако решиш да заминеш, ние ще те подкрепим. Нямаме много пари, но все пак ще стигнат, ако имаш нужда.

Настъпи още един дълъг момент на тишина, в който Матия се замисли за Аличе и за дела от парите, който бе откраднал от Микела.

— Татко — каза накрая.

— Да?

— Би ли излязъл, моля те? Трябва да се обадя по телефона.

Пиетро въздъхна дълбоко и във въздишката му се долавяше облекчение.

— Разбира се — отговори той.

Стана и преди да се обърне, протегна ръка към лицето на Матия. Искаше да докосне бузата му, но се спря на няколко сантиметра от разрошените кичури на брадата му. Пренасочи ласката си към косите, които едва докосна. От доста отдавна бяха загубили навика за тези неща.

26.

Любовта на Денис към Матия се изчерпа сама като свещ, забравена запалена в празна стая, но остави след себе си някаква неудовлетвореност, някакъв глад. На деветнайсет години Денис бе намерил на последната страница на местен вестник реклама на гей клуб. Откъсна я и държа листчето в портфейла си цели два месеца. От време на време го разгъваше и прочиташе отново адреса, който вече знаеше наизуст.

Връстниците му излизаха с момичета и вече бяха свикнали със секса до такава степен, че не говореха все за това. Денис чувстваше, че единственият му изход е в парчето вестник, в адреса, поизтрит от потта на пръстите му.

През една дъждовна вечер, без дори да го е решавал сериозно, чисто и просто облече първите дрехи, които му попаднаха в гардероба, и излезе, извиквайки на родителите си в другата стая:

— Отивам на кино.

Два-три пъти мина покрай заведението, като всеки път правеше пълна обиколка на квартала. После влезе с ръце в джобовете и кимна приятелски на портиера. Седна на бара, поръча си светла бира и започна бавно да отпива, загледан в бутилките, наредени в редица на стената. Зачака.

Не след дълго някакъв мъж се приближи до него и Денис реши, че ще тръгне с него, още преди да го е погледнал в лицето. Онзи започна да говори за себе си или може би за някакъв филм, който Денис не беше гледал.

Крещеше в ухото му, но младежът не чу нито дума. Прекъсна го грубо, като му каза да отидат в тоалетната. Другият онемя, после се усмихна, показвайки грозните си зъби. Денис си помисли, че е ужасен, че веждите му са почти сключени и че е стар, прекалено стар, но че това няма значение.

В тоалетната мъжът вдигна тениската му над корема и се наведе напред, за да го целуне, но Денис го отблъсна. После клекна и му разкопча панталоните. Другият каза:

— По дяволите, колко бързаш — но го остави.

Денис затвори очи и се постара да свърши бързо.

Не постигна нищо с уста и се почувства глупаво. Тогава започна да използва ръцете си, и двете, настоятелно. Докато онзи свършваше, свърши и той в дрехите си. Излезе от тоалетната почти тичешком, без да изчака непознатия да се облече. Чувството за вина, вечното чувство за вина, го очакваше зад вратата на тоалетната и веднага го заля като кофа с ледена вода.

Напусна заведението и се лута половин час в търсене на чешма, за да свали от себе си онази миризма.

Впоследствие неведнъж се връщаше в заведението. Всеки път говореше с различен човек и винаги намираше някакво извинение, за да не си каже името. Повече не направи нищо с никого. Колекционираше разкази за други като него. Обикновено мълчеше и слушаше. Постепенно откри, че историите си приличат, че има път, който трябва да бъде извървян от всички, и че той предвижда да се гмурнеш, да се потопиш с цялата си глава, да докоснеш дъното и чак след това да изплуваш отгоре, за да си поемеш въздух.

Всеки от тези мъже пазеше някаква несполучила любов в сърцето си като неговата към Матия. Всеки се бе страхувал и мнозина още таяха страхове, но не и когато бяха там, сред другите, които можеха да ги разберат, закриляни от средата, както те казваха. Когато говореше с тези непознати хора, Денис се чувстваше по-малко сам и се питаше кога ще дойде неговият миг, денят, в който ще докосне дъното, и денят, в който най-накрая ще поеме въздух.

Една вечер някой му разказа за кандилата. В онази среда наричаха така уличката зад гробището. Единствените достигащи до нея светлини, слаби и мъждукащи, били тези от фенерите пред паметниците, които се процеждали през решетките на оградата. Там се отивало пипнешком, там било мястото, където да се разтовариш от желанието като от някаква тежест, без да виждаш или да те виждат, отдавайки собственото си тяло на мрака.

Точно при кандилата Денис докосна своето дъно, блъсна се в него с лице, гърди и колене, като скок в много плитка вода. След това повече не се върна в заведението и се затвори още по-упорито отпреди в собственото си отрицание.

По-късно, през третата година в университета, отиде да следва в Испания, далеч от любопитните погледи на своето семейство и на неговите приятели, далеч от улиците, на които знаеше имената. Там най-после го намери любовта. Казваше се Валерио и беше италианец като него, млад и като него изплашен до смърт. Месеците, прекарани заедно, в малък апартамент на няколко преки от Рамбла, отминаха бързо и наситено и свалиха и от двамата онова безполезно наметало, изтъкано от страдание, като първата ясна вечер след дни с пороен дъжд.

Като се върнаха в Италия, спряха да се виждат, но Денис не страда много. С някаква съвсем нова вяра, която никога повече нямаше да го напусне, се остави да бъде въвлечен в други истории. Те, изглежда, през цялото това време го бяха чакали, наредени на опашка непосредствено зад ъгъла. От старите приятелства запази само това с Матия. Чуваха се рядко и бяха в състояние да мълчат цели минути, всеки потънал в мислите си, отмервани от ритмичното и успокояващо дишане на другия на противоположния край на кабела.

Когато звънна телефонът, Денис си миеше зъбите. В тяхната къща винаги се отговаряше след две позвънявания, необходимото време, за да се стигне до най-близкия апарат, където и да се намираш в апартамента.

Майка му извика:

— Денис, за теб е — и той спокойно си доизми зъбите, преди да отиде да отговори.

Изплакна си хубаво устата, избърса се и погледна пак двата си горни резци. В последно време имаше чувство, че се катерят върху другите заради мъдреците, които натискаха отстрани.

— Ало?

— Здравей.

Матия никога не се представяше. Знаеше, че приятелят му не може да не разпознае гласа му, и му беше досадно да произнася името си.

— Е, докторе, как си? — каза Денис весело.

Не се бе засегнал от историята с дипломирането. Беше се научил да уважава пропастта, която Матия бе изкопал около себе си. Преди години се опита да я прескочи и падна вътре. Сега се задоволяваше да седи на ръба с висящи над бездната крака. Гласът на Матия вече не караше стомаха му да се присвива, но идеята за него присъстваше и щеше да присъства винаги като единствена база за сравнение за всичко онова, което се бе случило после.

— Удобно ли е? — попита Матия.

— Да. А за теб удобно ли е? — пошегува се Денис.

— Аз ти звъннах.

— Именно, тогава казвай! От гласа ти разбирам, че има нещо.

Матия замълча. Имаше нещо и то бе там, на езика му.

— Е? — насърчи го Денис. — Какво става?

Матия въздъхна силно в слушалката и Денис забеляза, че трудно си поема дъх. Взе химикалката, която беше близо до телефона и започна да си играе с нея, като си я прехвърляше между пръстите на дясната ръка. После тя падна и той се наведе да я вдигне. Матия още мълчеше.

— Трябва ли да започна с въпросите? — каза Денис. Да допуснем, че ти…

— Предложиха ми място в чужбина — прекъсна го Матия. — В университет. Известен университет.

— Супер! — коментира Денис, който ни най-малко не се учуди. — Изглежда страхотно. Ще отидеш ли?

— Не знам. Трябва ли да отида?

Денис се престори, че се смее.

— Питаш мен, който така и не завърших университета? Аз бих отишъл със сигурност. Винаги е добре да се смени атмосферата.

Помисли си да добави: „И освен това какво те задържа тук?“, но не го каза.

— Освен това онзи ден се случи нещо — престраши се Матия. — В деня, в който се дипломирах.

— Ммм.

— Беше Аличе и…

— И?

Матия се поколеба за миг.

— Изобщо, целунахме се — изплю най-сетне камъчето.

Денис стисна слушалката. Изненада се от реакцията си. Вече не ревнуваше Матия, нямаше смисъл, но в този момент сякаш някаква буца от миналото препречи гърлото му. За миг видя Матия и Аличе да влизат ръка за ръка в кухнята на Виола и усети напиращия език на Джулия Миранди, заврян в устата му, като увита на руло кърпа за ръце.

— Алилуя — каза, стараейки се да изглежда доволен. — Най-после.

— Да.

В паузата, която последва, и двамата имаха желание да затворят.

— И следователно не знаеш какво да правиш — с мъка изговори Денис.

— Да.

— Но ти и тя сега сте, как да кажа…

— Не знам. Не съм я виждал оттогава.

— А!

Денис прекара нокътя на показалеца си по навития на спирала кабел на телефона. От другата страна Матия направи същото и както винаги, му дойде наум схемата на ДНК, на която липсва спиралата близнак.

— Но числа има навсякъде — каза Денис.

— Все същите са, нали така?

— Да.

— Докато Аличе е само тук.

— Да.

— Значи вече си решил.

Денис усети, че дишането на приятеля му става по-леко и равномерно.

— Благодаря — каза Матия.

— За какво?

Матия прекъсна разговора. Денис остана още няколко секунди със слушалката на ухото, заслушан в настъпилата тишина. Нещо изгасна в него, като последните въглени, останали твърде дълго под пепелта.

„Казах това, което трябваше да кажа“, помисли си.

После се чу сигналът за заето. Остави слушалката и се върна в банята, за да погледне онези проклети мъдреци.

27.

— Какво има, любов моя? — попита Соледад Аличе, като леко наведе главата си, за да срещне погледа й.

Откакто Фернанда беше в болницата, Соледад се хранеше с тях, защото да седят сами, баща и дъщеря, един срещу друг, беше непоносимо и за двамата.

Бащата на Аличе беше придобил навика да не се преоблича, след като се върне от работа. Вечеряше по сако и с леко разхлабена вратовръзка, сякаш се бе отбил пътьом. Държеше отворен вестник на масата и само от време на време вдигаше очи, за да се увери, че дъщеря му пъха в устата си по някоя хапка. Тишината се бе превърнала в съставна част на храненето и смущаваше единствено Сол. Тя често си мислеше за шумните обеди в къщата на майка й, когато беше още мъничка и не си представяше, че животът й ще се развие така.

Аличе дори не бе погледнала котлета и салатата в чинията си. Пиеше вода на малки глътки с очи, сведени към опряната до устните й чаша, и със сериозното изражение, с което се взима лекарство. Сви рамене и отправи бърза усмивка към Сол.

— Нищо — каза. — Не съм много гладна.

Баща й нервно обърна страницата. Преди да остави отново вестника, го потупа настървено и не можа да не хвърли поглед към недокоснатата чиния на дъщеря си. Не каза нищо и пак се зачете, като започваше, която и да е статия от средата, без да схваща смисъла й.

— Сол? — попита Аличе.

— Да?

— Твоят мъж с какво те привлече? В началото, имам предвид. Какво точно правеше?

Соледад престана да дъвче за момент. После започна отново, по-бавно, за да печели време. Първата картина, появила се в главата й, не беше на деня, в който се бе запознала със съпруга си. Спомни си онази сутрин, в която стана късно и заобикаля боса из къщата да го търси. С годините всички спомени от брака й се бяха свили до тези няколко мига, сякаш прекараното със съпруга й време е било само подготовка за рано настъпилия край. Онази сутрин бе погледнала мръсните чинии от предишната вечер и разхвърляните възглавници на дивана. Всичко беше точно както го бяха оставили, а звуците във въздуха не се различаваха от обичайните. И въпреки това нещо в разположението на предметите и в начина, по който светлината падаше отгоре им, я накара да замръзне в средата на хола, ужасена. И да си помисли със смущаваща яснота: „Отишъл си е.“

Соледад въздъхна, като се престори, че я обзема обичайната тъга.

— Връщаше ме вкъщи след работа с велосипеда — каза. — Освен това ми подари и обувки.

— И какво?

— Обувки. Бели, с висок ток.

Соледад се усмихна и с палеца и показалеца показа дължината на тока.

— Бяха много хубави — додаде.

Бащата на Аличе изпухтя и се раздвижи на стола, като че ли намираше всичко това за непоносимо. Аличе си представи съпруга на Соледад как излиза от магазина с кутия обувки под мишница. Знаеше го от снимката, която Сол беше окачила над леглото си със сухо маслинено клонче, пъхнато между пирона и кукичката.

За миг й стана по-леко, но мисълта й веднага се върна към Матия и остана там. Беше минала една седмица, а той още не се бе обадил.

„Сега ще отида у тях“, помисли си.

Пъхна една вилица салата в устата си, сякаш за да каже на баща си: „Ето, ядох.“ Оцетът започна леко да щипе устните й. Стана от масата, все още дъвчейки.

— Излизам — заяви.

Баща й смаян повдигна вежди.

— И може ли да ни обясниш къде отиваш в този час? — попита.

— Навън — отговори предизвикателно Аличе.

После, за да смекчи тона, добави:

— При една приятелка.

Баща й поклати глава, все едно че казваше: „Прави, каквото искаш.“ За момент на Аличе й дожаля за него, останал така сам зад вестника си. Прииска й се да го прегърне, да му разкаже всичко и да го попита какво трябва да направи, но миг след това същата мисъл я накара да потръпне. Обърна се и решително се отправи към банята.

Баща й пусна вестника и с два пръста започна да разтрива изморените си клепачи. Сол продължи да мисли още няколко секунди за обувките с висок ток, после заключи отново спомена на мястото му и стана, за да вдигне масата.

По пътя към къщата на Матия Аличе бе пуснала силно музиката, но ако след като стигна, някой я попиташе какво е слушала, нямаше да може да му отговори. Изведнъж се вбеси на себе си — бе сигурна, че ще развали всичко, но вече нямаше избор. Тази вечер със ставането си от масата бе преминала невидимата граница, отвъд която нещата започваха да се развиват сами. Щеше да се получи като със ските. Когато преместваше центъра на тежестта си напред, дори с няколко незначителни милиметри, те се оказваха достатъчни, за да се просне на земята и да зарие лице в снега.

В къщата на Матия се бе качвала само веднъж и бе влязла в хола. Тогава Матия изчезна в стаята си, за да се преоблече, и тя, много смутена, размени две думи с майка му. Госпожа Аделе я гледаше от дивана странно и някак притеснено, сякаш косата на Аличе гори или нещо подобно, и не се сети дори да я покани да седне.

Аличе натисна звънеца, на който пишеше „Балосино-Корволи“ и таблото встрани се освети в червено като последно предупреждение. След няколко изпращявания й отговори майката на Матия с изплашен глас.

— Кой е?

— Госпожо, аз съм, Аличе. Съжалявам за късния час, но… Матия там ли е?

От другата страна настъпи мълчание, като че ли мислеха. Аличе прехвърли цялата си коса пред дясното си рамо. Имаше неприятното усещане, че я наблюдават през домофона. После вратата се отвори с електрическо щракване и преди да влезе, тя се усмихна на телекамерата, за да благодари.

В празния коридор стъпките й отекваха с ритъма на сърцето й. Изглеждаше, че болният й крак напълно е умрял, сякаш сърцето й бе забравило да изпраща кръв в него. Вратата на апартамента беше притворена, но на входа нямаше никой, който да я посрещне. Аличе я бутна и попита:

— Може ли?

Матия се показа от хола и се спря на три крачки от нея.

— Здравей — каза, без да си помръдне ръцете.

— Здравей.

Няколко секунди останаха неподвижни, разучаваха се, като че ли за пръв път се виждаха. Матия прехвърли палеца на крака си върху втория пръст вътре в чехъла си и взе да ги притиска един върху друг и към пода с надеждата да ги раздроби.

— Извинявай, че съм…

— Ще дойдеш ли там? — прекъсна я Матия автоматично.

Аличе се обърна да затвори вратата и кръглата дръжка се изплъзна от потната й длан. Вратата се блъсна, като разтърси рамката, и Матия усети да преминава през тялото му тръпка на нетърпимост.

„Какво прави тук?“, помисли си.

Като че ли момичето, влетяло в къщата му, без да предупреди, не беше същата Аличе, за която говореше на Денис преди няколко минути. Постара се да освободи мисълта си от това смешно хрумване, но усещането за досада се задържа в устата му като някакво гадене.

В главата му се появи думата „преследван“. После се сети за времето, когато баща му го теглеше по килима и го държеше като в затвор между огромните си ръце. Гъделичкаше го по корема и хълбоците и той се смееше, смееше се толкова силно, че не можеше да диша повече.

Аличе го последва в хола. Родителите му чакаха прави като малък комитет по посрещането.

— Добър вечер — изрече тя, като присви рамене.

— Здравей, Аличе — отговори й Аделе, но не се мръдна от мястото си.

Пиетро обаче се приближи и неочаквано я погали по косата.

— Ставаш все по-хубава — каза й. — Как е майка ти?

Зад гърба на мъжа си Аделе се усмихваше вдървено и си хапеше устната, ядосана, че не я е попитала тя.

Аличе се изчерви.

— Все така — каза, за да не изглежда драматично, — Справя се.

— Поздрави я от нас — добави Пиетро.

После и четиримата нямаше повече какво да кажат. Бащата на Матия сякаш виждаше нещо през Аличе, а тя се стараеше да разпредели еднакво тежестта върху краката си, за да не изглежда недъгава. Осъзна, че майка й никога няма да се запознае с родителите на Матия, и й стана малко мъчно, но още по-мъчно й стана, че е единствената, която мисли за нещо подобно.

— Отидете да се видите — каза най-сетне Пиетро.

Аличе мина покрай него с наведена глава, след като още веднъж се усмихна на Аделе. Матия вече я чакаше в стаята си.

— Да затворя ли? — попита Аличе, когато влезе, като посочи вратата.

— Ъхъ.

Матия седна на леглото с ръце, кръстосани на коленете. Аличе огледа малката стая. Изглеждаше, че предметите, които я изпълваха, никога не са докосвани от никого, приличаха на артикули, изложени внимателно и премерено във витрината на магазин. Нямаше нищо излишно, нито една окачена снимка, нито някаква играчка, запазена от детството като фетиш. Нищо, което да разпръсква във въздуха онзи мирис на близост и привързаност, който обикновено притежават стаите на младите хора. С безредието, което цареше в тялото и в главата й, Аличе се почувства не на място.

— Имаш хубава стая — каза, без да го мисли наистина.

— Благодаря — отговори Матия.

Над главите им се носеше гигантски балон от неща, които трябваше да си кажат, но и двамата се мъчеха да не го забелязват, като гледаха надолу.

Аличе се плъзна с гърба си по шкафа и седна на земята със здравото коляно, свито към гърдите й. Насили се да се усмихне.

— Е, как се чувства човек като дипломиран?

Матия повдигна рамене и се усмихна едва-едва.

— По същия начин, както по-рано.

— Ти никога няма да бъдеш доволен, нали?

— Изглежда, че не.

Аличе изпусна между затворените си устни едно „Мм“, изпълнено с обич, и си помисли, че това смущение между тях няма никакъв смисъл и все пак е там, плътно и непобедимо.

— Но в последно време ти се случиха разни неща — добави.

— Да.

Аличе си помисли дали да го каже или не. После се престраши и изрече с напълно пресъхнала уста:

— И нещо хубаво, нали така?

Матия кръстоса крака.

„Ето, че стигнахме и до това“, помисли си.

— Всъщност да — каза.

Знаеше точно какво трябва да направи. Трябваше да стане и да седне близо до нея. Трябваше да се усмихне, да я погледне в очите и да я целуне. Само това, само механика, банална поредица от вектори, за да придвижи устните си до нейните. Можеше да го направи, въпреки че в този момент нямаше желание, можеше да се довери на точността на жестовете.

Понечи да стане, но по някакъв начин матракът го задържа там, където беше, като някакво лепкаво блато.

За пореден път Аличе реагира вместо него.

— Мога ли да дойда при теб? — попита.

Той кимна и въпреки че нямаше нужда, се премести малко настрани.

Аличе се изправи, като си помогна с ръцете.

Върху леглото, на мястото, което Матия бе оставил свободно, имаше лист хартия, изписан на машина и сгънат на три като хармоника. Аличе го взе в ръка, за да го премести, и забеляза, че е на английски.

— Какво е това? — попита.

— Дойде днес. Писмо от един университет.

Аличе прочете името на града, написано с черно в горния ляв ъгъл, и буквите й се замъглиха.

— За какво става дума?

— Предлагат ми стипендия.

Аличе усети замайване и паниката накара лицето й изведнъж да пребледнее.

— Колко хубаво! — излъга тя. — И за колко време?

— Четири години.

Аличе преглътна. Все още беше права.

— Ще отидеш ли? — попита тихо.

— Не знам още — каза Матия, все едно че се извинява. — Според теб?

Аличе не отговори, застанала с листа в ръка и с поглед, отправен към някаква точка на стената.

— Според теб? — повтори Матия, сякаш беше възможно тя да не го е чула.

— Според мен какво?

Гласът й внезапно бе станал толкова твърд, че Матия трепна. По някаква причина Аличе помисли за майка си в болницата, зашеметена от лекарствата. Погледна безизразно листа и й се прииска да го скъса.

Вместо това го постави отново на леглото, където би трябвало да седне.

— Би било важно за кариерата ми — извини се Матия.

Аличе, напълно сериозна, кимна с брадичка, издадена напред, като че ли бе лапнала топка за голф.

— Хубаво. И тогава какво чакаш? Тичай! Тъй или иначе тук няма нищо, което да те интересува — промълви със стиснати зъби.

Матия усети, че вените на шията му се издуват. Може би ей сега ще се разплаче. От онзи следобед в парка винаги усещаше плача някъде в гърлото си, като трудна за преглъщане таблетка. Имаше чувството, че слъзните му канали, останали запушени толкова дълго време, най-накрая се бяха отворили и всичко, събрано в тях, напираше да излезе.

— Но ако аз замина — започна той с леко треперещ глас, — ти ще… — и замлъкна.

— Аз ли? — Аличе го погледна втренчено отвисоко, все едно беше петно върху покривката на леглото. — Аз следващите четири години си ги бях представяла различни — каза. — Аз съм на двайсет и три години и майка ми е на смъртно легло. Аз… — разтърси глава. — Тъй или иначе теб не те интересува нищо. Мисли за кариерата си.

За първи път използваше болестта на майка си, за да нарани някого, и, общо взето, не съжали за това. Видя Матия да се смалява пред очите й.

Той не отвърна нищо и си прехвърли наум инструкциите за дишане.

— Все пак не се притеснявай — продължи Аличе. — Тъй или иначе намерих човек, който се интересува от мен. Дори бях дошла, за да ти го кажа.

Спря се за миг. Не мислеше за нищо. Нещата отново вървяха сами, отново се плъзгаше по стръмнината, без да забива щеките, за да спре. — Казва се Фабио, лекар е. Не исках ти… Изобщо.

Произнесе тази формула като лоша актриса, с глас, който не беше нейният. Усети думите й да драскат езика й като пясък. Докато ги изричаше, изучаваше лицето на Матия, за да долови някакъв израз на разочарование и за да може да се хване за него. Очите му обаче бяха прекалено тъмни, така че тя не долови проблясъка в тях. Беше сигурна, че всичко това не го интересува, и стомахът й се присви.

— Тръгвам си — каза тихо, изтощена.

Матия кимна, като гледаше към затворения прозорец, за да отстрани напълно Аличе от зрителното си поле. Това име, Фабио, паднало кой знае откъде от небето, се заби в главата му като треска. Искаше единствено тя да си тръгне.

Видя, че навън вечерта е ясна и сигурно духа топъл вятър. Белите пухчета на тополите, летящи на светлината на фенерите, приличаха на големи насекоми без пипала.

Аличе отвори вратата и той се изправи. Придружи я до входа, като я следваше на две крачки разстояние. Тя разсеяно зарови в чантата си, за да спечели още един миг. После промърмори: „Окей“, и излезе. Преди вратата на асансьора да се затвори, Аличе и Матия си размениха по едно „Чао“, което не означаваше нищо.

28.

Родителите на Матия гледаха телевизия. Майка му беше подвила краката си под нощницата. Баща му бе опънал и кръстосал своите върху ниската масичка срещу дивана и бе поставил дистанционното на едното си бедро. На излизане Аличе не отговори на поздрава им. Изглежда, изобщо не забеляза, че са там.

Застанал зад облегалката на дивана, Матия заговори.

— Реших да приема — каза.

Аделе поднесе едната си ръка към бузата и потърси погледа на мъжа си, смутена. Бащата на Матия се обърна и погледна сина си, както се гледа възрастен човек.

— Добре — кимна.

Матия се върна в стаята си. Взе листа от леглото и седна на бюрото. Чуваше, усещаше света, който се простираше, който се ускоряваше под краката му, и за момент изпита надежда, че тази еластична тъкан ще се разкъса и ще го остави да падне в бездната.

Пипнешком потърси ключа на лампата и я запали. Избра най-дългия от четирите молива, подредени един до друг опасно близо до ръба на бюрото. От второто чекмедже извади джобно ножче и се наведе да подостри молива над кошчето. Издуха фините стърготини, останали върху заострения му край. Един чист лист беше вече готов пред него.

Постави лявата си ръка с дланта върху листа и с разтворени пръсти. Плъзна я отгоре над заострения край на графита. Спря за секунда, готов да го забие в мястото, където двете големи вени се сливаха в основата на средния пръст. После бавно отмести молива и пое дълбоко въздух.

Написа върху листа To the kind attention of the Dean3.

29.

Фабио я чакаше на входа. Навсякъде светеше — на площадката, на стълбището, в антрето и в хола. Докато взимаше от ръцете й найлоновия плик с кутията сладолед, обхвана пръстите й в дланта си и я целуна по бузата, сякаш това беше най-естественото нещо, което можеше да направи. Каза й, че роклята й стои прекрасно, защото сериозно го мислеше, и после се върна при печката, за да се занимава с вечерята, но без да престава да я гледа.

От уредбата звучеше музика, която Аличе не познаваше и която не беше пусната, за да бъде слушана, а само за да допълни един съвършен, никак не случаен сценарий. Имаше две запалени свещи, вече отворено вино и подредена за двама маса. Остриетата на ножовете бяха обърнати навътре, което означаваше, че гостът е желан, както майка й я бе учила като малка. Бяла покривка без гънки покриваше масата, салфетките, сгънати като триъгълник, бяха с напълно съвпадащи ръбове.

Аличе седна и преброи празните чинии, поставени една върху друга, за да разбере колко ще се яде. Тази вечер, преди да излезе, бе останала дълго заключена в банята да се взира в кърпите, които Соледад сменяше всеки петък. В шкафа с мраморен плот камери комплекта козметика на майка си и го използва. Гримира се в полусянката и преди да си сложи червило, го помириса. Ароматът не й напомни нищо.

Позволи си ритуала да изпробва четири различни рокли, въпреки че от самото начало, ако не и от предишния ден, бе избрала тази, която носеше на конфирмацията на сина на Ронкони. Баща й я бе определил като неподходяща за случая, защото с нея гърбът й оставаше открит, ръцете й — съвсем голи.

Все още боса, облечена със синята рокличка, чието деколте върху светлата кожа приличаше на доволна усмивка, Аличе бе слязла в кухнята при Сол, за да я помоли за мнение с въпросително движение на веждите. „Прекрасна си“, й каза Сол. Целуна я по челото и Аличе се притесни, че ще й се развали гримът.

Сега в кухнята Фабио се движеше умело и в същото време с прекалената предпазливост на човек, който знае, че е наблюдаван. Аличе отпиваше от бялото вино, което й бе сипал, и алкохолът предизвикваше малки експлозии в стомаха й, празен от поне двайсет часа. Топлината се разпростираше в артериите, после бавно се качваше до главата й и измиваше мисълта за Матия, както морето вечер си превзема отново плажа.

Седнала на масата, Аличе преценяваше внимателно силуета на Фабио, ясната линия, която отделяше кестенявата му коса от врата, не много тесния ханш и леко издутите под ризата рамене. Остави се да я завладее мисълта колко ли сигурна би се чувствала, здраво притисната в обятията му, без възможност да избира.

Прие поканата му, защото бе казала на Матия за нея. Освен това сега беше сигурна — никога нямаше да има нещо по-приличащо на любов от това, което можеше да намери тук.

Фабио отвори хладилника и от купичка с масло отряза парче, което според Аличе тежеше поне осемдесет-деветдесет грама. Сложи го в тигана, за да го смеси с ризотото, и то се стопи, освобождавайки всичките си наситени животински мазнини. Загаси пламъка и с дървена лъжица бърка ризотото в продължение на още две минути.

— Готови сме — каза.

Избърса ръцете си в кърпа, метната на един стол, и се обърна към масата с тигана в ръце.

Аличе хвърли ужасен поглед към съдържанието.

— За мен съвсем малко — каза, като посочи с пръстите си буквално една щипка, непосредствено преди той да й сипе в чинията голям черпак от тази хиперкалорична смес.

— Не обичаш ли?

— Не — излъга Аличе. — Алергична съм към гъби. Но ще го опитам.

Фабио изглеждаше разочарован и остана с тигана в ръка. Дори пребледня малко.

— По дяволите, много съжалявам. Не знаех.

— Няма значение. Наистина — усмихна му се Аличе.

— Ако искаш, мога… — продължи той.

Замълча, когато Аличе хвана ръката му, и я погледна, както дете гледа подарък.

— Мога да го опитам обаче — каза Аличе.

Фабио убедено завъртя отрицателно глава.

— В никакъв случай. Ами ако после ти стане зле?

Върна тигана на печката и Аличе неволно се усмихна.

В продължение на половин час говориха пред празните чинии и се наложи Фабио да отвори още една бутилка бяло вино.

Аличе изпитваше приятното усещане, че губи частица от себе си при всяка глътка. Схващаше цялата несъстоятелност на собственото си тяло и в същото време масивното присъствие на тялото на Фабио, седнал срещу нея с лакти, подпрени на масата, и с навити ръкави на ризата до средата на ръцете. Мисълта за Матия, така постоянна в последните седмици, вибрираше тихо във въздуха като леко отпусната корда на цигулка, като нота, която звучи различно и се губи сред останалите звуци на оркестъра.

— Добре, можем да се утешим с второто — каза Фабио.

На Аличе почти й призля. Беше се надявала, че са свършили с яденето. Но Фабио стана от масата и извади от фурната тава с два домата, два патладжана и две жълти чушки, напълнени с нещо, което приличаше на смляно месо, смесено с галета. Композицията от цветове беше весела, но Аличе веднага помисли за големите размери на зеленчуците и си ги представи целите, както бяха непокътнати, разположени в средата на стомаха й като камъни на дъното на блато.

— Избери си ти — покани я Фабио.

Аличе прехапа устната си. После посочи плахо домата и той го пренесе в чинията й, като използваше вилица и нож като щипки.

— Освен това?

— Това ми е достатъчно — каза Аличе.

— Невъзможно. Не си яла нищо. С всичко, което изпи!

Аличе го погледна отдолу нагоре и в продължение на минута го мразеше силно, както мразеше баща си, майка си, Сол и всеки, който й броеше нещата в чинията.

— Този — предаде се тя, като посочи патладжана.

Фабио взе за себе си по един от всички зеленчуци и преди да започне да се храни, ги погледна удовлетворен. Аличе опита пълнежа, като едва пъхна вътре върха на вилицата си. Освен месото, разпозна веднага яйца, извара и пармезан и бързо пресметна, че няма да й е достатъчен само един ден глад, за да компенсира.

— Харесва ли ти? — попита я усмихнат Фабио с пълна уста.

— Прекрасно е — отговори тя.

Престраши се и захапа една голяма хапка патладжан.

Прогони пристъпа на гадене и продължи, хапка след хапка, без да каже нито дума. Изяде го целия и веднага след като остави вилицата отстрани на чинията, я обхвана желание да повърне. Фабио говореше и й сипваше още вино. Аличе кимаше и при всяко движение усещаше как патладжанът танцува нагоре-надолу в стомаха й.

Фабио бе изял вече всичко, докато в чинията на Аличе още стоеше доматът, червен и издут с предизвикващата гадене смес. Ако го надробеше на парченца и го скриеше в салфетката, той щеше тъй или иначе да забележи. Нямаше нищо, което да я прикрива, освен свещите, но те вече се бяха стопили наполовина.

После, слава Богу, свърши и втората бутилка вино и Фабио с мъка стана от масата, за да вземе трета. Хвана главата си с ръце и й каза на висок глас:

— Спри се, моля те, спри се.

Аличе се засмя. Фабио погледна в хладилника, отвори всички чекмеджета, но не намери друга бутилка.

— Струва ми се, че нашите са ги изпили всичките — каза. — Ще трябва да сляза в избата.

Избухна в безпричинен смях и Аличе се засмя заедно с него, въпреки че това й причиняваше болки в корема.

— Не мърдай оттук — нареди й той, насочвайки един пръст към челото й.

— Окей — отговори Аличе и тутакси й дойде идея.

Веднага щом Фабио излезе, взе омазания домат с два пръста и го занесе в банята, като го държеше далеч от носа си, защото не понасяше дори миризмата му. Заключи се вътре, вдигна капака и чистата тоалетна чиния й се усмихна, все едно че й казваше да остави на нея да свърши работата.

Аличе разгледа домата. Беше голям, може би трябваше да се направи на парчета, но пък беше мек. Каза си: „Какво ме интересува“, и го хвърли вътре. Той направи „пльок“ и една пръска вода за малко не намокри синята й рокля. Доматът се настани на дъното и половината му се скри в канала.

Пусна водата и тя се изсипа като спасителен дъжд, но вместо да изчезне в дупката, започна да изпълва чинията и от дъното се чу някакво смущаващо бълбукане.

Аличе се отдръпна назад изплашено и се олюля на болния си крак, като едва не падна на земята. Видя, че нивото на водата се изкачва и изкачва, после изведнъж спря. Чу се шумът на водата в казанчето. Тоалетната чиния беше пълна до ръба. Повърхността на прозрачната вода леко потрепваше, а на дъното стоеше доматът — неподвижен, заклещен на същото място като преди.

Аличе го гледа в продължение поне на минута, обзета от паника, но същевременно и от странно любопитство. От този унес я извади шумът на ключа, който се превърташе в бравата на входната врата. Тогава взе в ръка четката и я потопи във водата с лице, сгърчено от отвращение. Доматът отказваше да се помръдне.

— И сега какво да правя? — прошепна сама на себе си.

После почти несъзнателно натисна лоста на казанчето. Този път водата започна да прелива и потече по пода в тънка лента, която леко докосна елегантните й обувки. Опита се да върне лостчето в първоначалното му положение, но водата продължаваше да тече и да прелива и ако не бе поставила напряко килимчето, щеше да стигне до вратата и оттам до другата стая. След няколко секунди изтичането отново спря. Доматът си стоеше там долу все така непокътнат. Езерото на пода не се увеличаваше повече. Веднъж Матия й бе обяснил, че има определен момент, след който водата престава да се разпростира — това е, когато натискът на повърхността е станал толкова силен, че я задържа като ципа.

Аличе погледна поразията, която беше направила, спусна капака, все едно че отстъпи пред бедствието, и седна отгоре. Покри очите си с ръце и започна да плаче. Плачеше за Матия, за майка си, за баща си, за цялата тази вода, но преди всичко за себе си. Тихо повика Матия, като че ли търсеше помощта му, но името застана на устните й несъстоятелно и лепкаво.

Фабио почука на вратата на банята, но тя не помръдна.

— Али, всичко наред ли е?

Аличе можеше да види силуета му през матовото стъкло на вратата. Подсмръкна, но тихичко, за да не я чуе, и подправи гласа си, за да не се разбере, че плаче.

— Да, да — каза. — Един момент, ей сега идвам.

Огледа се объркано наоколо, сякаш не знаеше как се е озовала тук, в тази баня. Тоалетната чиния преливаше от поне три различни места и за миг я обзе надежда, че може да се удави в тези няколко милиметра вода.