Самотата на простите числа

31.

Баща му го търсеше по телефона в сряда вечерта между осем и осем и петнайсет. През тези девет години се бяха виждали няколко пъти и от последния бе минало вече много време, но телефонът никога не бе звънял напразно в двустайното жилище на Матия. В дългите паузи между думите една и съща тишина изплуваше и зад двамата — никакъв включен телевизор или радио, никакви гости, които да звънкат с приборите по чиниите.

Матия успяваше да си представи майка си, която от креслото слуша разговора, без да променя изражението си, с ръце на страничните облегалки, както правеше, когато той и Микела бяха в началното училище. Тя сядаше там, за да ги слуша как рецитират стихотворенията, които учеха наизуст. Матия винаги ги знаеше, Микела винаги мълчеше.

Всяка сряда, след като оставеше слушалката, Матия се питаше дали тапицерията на оранжеви цветя на креслото е още същата или родителите му са я сменили, защото още по онова време беше изтрита.

Питаше се дали са остарели. Сигурно бяха, усещаше го по гласа на баща си, по-бавен и изморен. Усещаше го по шумното му дишане, все повече напомнящо задъхване.

Майка му взимаше слушалката в ръка само от време на време и въпросите й бяха стандартните, все едни и същи: „Студено ли е, вечеря ли вече, как вървят курсовете ти?“ „Тук се вечеря в седем“, обясняваше Матия отначало. Сега се ограничаваше да казва: „Да.“

— Ало? — отговори.

Нямаше никаква причина да говори на английски. Домашния му телефон го имаха десетина души и никой от тях не би си и помислил да го търси в този час.

— Баща ти е.

Забавянето на отговора бе едва доловимо. Матия мислеше да донесе хронометър, за да го измери и да пресметне колко се отклонява сигналът от правата линия от над хиляда километра, която свързваше него и баща му, но всеки път забравяше.

— Здравей. Добре ли си? — попита Матия.

— Да. А ти?

— Добре… Мама?

— Тук е.

Първото мълчание настъпваше винаги на това място като глътка въздух след гмуркане под вода.

Матия задълба с показалец по драскотината в светлото дърво на кръглата маса на около педя от центъра й. Не си спомняше дали я бе направил той или предишните наематели. Непосредствено под лакираната повърхност имаше пресован талаш, парченце, от който влезе под нокътя му, без да му причини болка. Всяка сряда дълбаеше този малък ров, но нямаше да му е достатъчен цял живот, за да стигне от другата страна.

— Е, видя ли изгрева? — попита баща му.

Матия се усмихна. Това беше тяхна игра, може би единствената. Около година преди това в някакъв вестник Пиетро беше прочел, че изгревът над Северно море е преживяване, което не трябва да се пропуска. Вечерта прочете и на сина си материала по телефона. „Трябва непременно да отидеш“, препоръча му. Оттогава го питаше от време на време: „Е, видя ли го?“ Матия винаги отговаряше: „Не.“ Будилникът му беше навит на осем часа и седемнайсет минути, а най-краткият път до университета не минаваше покрай морето.

— Не, още не.

— Е, хубаво. Все някога ще го видиш — отговори Пиетро.

Вече нямаха какво да си кажат, но задържаха слушалките за още няколко секунди. И двамата вдишваха малко от онова чувство, което още съществуваше между тях, разредено по стотиците километри кабели. То се подхранваше от нещо, на което не знаеха името и което може би, ако се замислеха, вече го нямаше.

— Пази се! — настоя Пиетро накрая.

— Разбира се.

— Гледай да си добре.

— Окей. Поздрави мама.

Затвориха.

За Матия това беше краят на деня. Заобиколи масата. Погледна разсеяно поставените в единия край листове с работата, която си беше донесъл. Не можеше да мръдне от това място. Откъдето и да извеждаха доказателството, той и Алберто все рано или късно се блъскаха в стена. Чувстваше, че решението е зад тази последна пречка, че след като я преодолеят, да стигнат до края ще е лесно, като да се претърколят надолу по обрасъл с трева склон със затворени очи.

Беше прекалено изморен, за да се захваща отново с работа. Отиде в кухнята и напълни тенджерка с вода от чешмата. Постави я на котлона и го включи. Прекарваше толкова време сам, че нормален човек на негово място би полудял за един месец.

Седна на сгъваемия пластмасов стол, без да се отпуска напълно. Повдигна очи към угасналата крушка, която висеше от средата на тавана. Беше изгоряла месец след пристигането му и той не я бе сменил. Хранеше се на светлината, идваща от другата стая.

Ако тази вечер просто излезеше от апартамента и не се върнеше повече, никой нямаше да намери вътре следи от пребиваването му, като се изключат листовете с неразбираеми писания, натрупани на масата. Матия не бе внесъл нищо в жилището. Бе запазил анонимната мебелировка от светъл дъб и пожълтелите тапети, залепени на стените още когато къщата е била построена.

Стана. Напълни с врялата вода една чаша и пусна вътре пликче чай. Погледна водата, която потъмняваше. Пламъчето метан все още гореше и в полусянката изглеждаше наситено синьо. Намали огъня, като почти го загаси и свистенето заглъхна. Постави ръката си над котлона. Топлината упражняваше слаб натиск върху съсипаната му длан. Матия я приближи бавно и я сви, като обгърна пламъка.

След стотиците хиляди еднакви дни, прекарани в университета, и след също толкова обеди в мензата, в ниската сграда в дъното на кампуса, спомените му все още се връщаха към първия ден. Денят, в който влезе и извърши същите действия, каквито извършваха другите хора, в същата последователност. Застана на опашка и с малки стъпки стигна до плота с таблите от пластмаса, имитация на дърво. Постави върху една от тях хартиена покривчица, взе си прибори и чаша. После, вече застанал срещу госпожата в униформа, която сипваше храната, посочи един от трите алуминиеви съда, наслуки, без да знае какво има вътре. Готвачката го попита нещо на своя език или може би на английски, но той не я разбра. Отново посочи съда и тя повтори въпроса, съвсем същия като първия. Матия поклати глава. „I don’t understand“4, каза с ужасно и измъчено произношение. Госпожата вдигна очи към небето и размаха във въздуха още празната чиния. „She’s asking if you want a sauce“5, каза младежът до Матия. Той се обърна, объркан. „Аз… I don’t…“, каза. „Италианец ли си?“, попита го онзи. „Да.“ „Попита те дали искаш някакъв сос с тази помия.“ Матия разсеяно поклати глава. Младежът се обърна към госпожата и просто й каза: „Не.“ Тя му се усмихна, най-накрая напълни чинията на Матия и я плъзна по плота. Младежът си взе същото и преди да постави съда на таблата, го приближи до носа си и го помириса с неудоволствие.

— Току-що си пристигнал, а? — попита го след малко, все още взирайки се в течното пюре в чинията.

Матия отговори утвърдително, а той кимна смръщено, като че ли ставаше въпрос за нещо особено важно. След като плати, Матия застана вдървен срещу касата, стиснал таблата в ръцете си. Огледа се за празна маса някъде в дъното на залата, където да може да седне с гръб към всички и да не усеща прекалено много погледи върху себе си, докато се храни. Бе направил едва една крачка в тази посока, когато онова момче мина пред него и каза:

— Ела насам.

Алберто Торча беше там вече от четири години на постоянно място като асистент и със специално финансиране от Европейския съюз заради последните си публикации. И той бягаше от нещо, но Матия никога не го попита от какво. Никой от двамата дори след толкова години не би нарекъл другия приятел или просто колега, независимо че споделяха един кабинет и обядваха заедно всеки ден.

Беше вторник. През чашата с вода, която Матия поднесе към устата си, Алберто видя върху дланта му новия белег, синкав и с формата на съвършен кръг. Не го попита нищо, само го погледна недружелюбно, за да го накара да усети, че е разбрал. Джиралди и Монтанари, седнали на масата с тях, се кикотеха на нещо, което бяха намерили в интернет.

Матия изпразни чашата на един дъх и се закашля, за да прочисти гърлото си.

— Снощи ми дойде на ум една идея за онзи дисконтипуитет, който…

— Моля те, Мати — прекъсна го Алберто, като остави вилицата и демонстративно се облегна назад на стола. — Имай милост поне докато се храня.

Матия наведе глава. Пържолата в чинията му беше нарязана на квадратчета, всичките еднакви, и той ги раздели с вилицата, като остави между тях решетка от бели линии.

— Но защо вечер не правиш нещо друго? — продължи Алберто по-тихо, като че ли не искаше другите двама да чуят.

Докато говореше, описваше с ножа малки кръгове във въздуха.

Матия не каза нищо и не го погледна. Поднесе към устата си квадратно парченце месо, избрано между онези от края, които с накъсаните си ръбове нарушаваха симетрията на композицията.

— Би могъл понякога да пийнеш нещо с нас — продължи Алберто.

— Не — каза сухо Матия.

— Но… — опита се да възрази колегата му.

— Знаеш как е.

Алберто поклати глава и сбърчи челото си, победен.

Защо ли продължаваше да настоява след толкова време? Откакто се познаваха, бе успял да го измъкне от дома му има-няма десетина пъти.

Обърна се към другите двама, прекъсвайки разговора им.

— Ей, видяхте ли онази? — каза, като посочи едно момиче, седнало две маси по-натам в компанията на възрастен господин, който, доколкото Матия знаеше, преподаваше в департамента по геология. — Боже, ако не бях женен, какво бих направил на такава като нея!

Другите двама се поколебаха малко, защото разговорът им се отнасяше за нещо съвсем друго, но после се присъединиха към Алберто и фантазиите му, чудейки се „защо едно такова парче е седнало на масата с онзи дъртак“.

Матия наряза всички квадратчета месо по диагонал. После нареди триъгълниците така, че да образуват един по-голям. Взе едно парче и го погълна почти без да го дъвче. Останалото остави там, където си беше.

Като излязоха от мензата, Алберто си запали цигара, за да има време Джиралди и Монтанари да се отдалечат. Изчака Матия, който вървеше на няколко крачки зад тях с наведена глава, следвайки една права пукнатина по тротоара, и си мислеше за нещо, несвързано с дадения момент.

— Какво ми говореше за дисконтинуитета? — попита го.

— Няма значение.

— Хайде, не се прави на интересен.

Матия погледна колегата си. Върхът на цигарата между устните му беше единственият ярък цвят в този ден, напълно сив, точно като предишния и със сигурност същия като следващия.

— Не можем да се освободим от него — каза Матия. — Вече сме убедени, че е там. Но може би открих начин да измъкнем нещо интересно.

Алберто се приближи по-близо. Не го прекъсна, докато не свърши с обясненията, защото знаеше, че Матия говори малко, но когато го прави, си струва да мълчиш и да го слушаш.

32.

Цялата тежест на последствията се бе сгромолясала върху й една вечер преди две години, когато Фабио, прониквайки в нея, й прошепна, че иска дете. Лицето му беше толкова близо до нейното, че Аличе усети дъхът му да се плъзга по бузите й и да се разпръсва между чаршафите.

Притисна го към себе си, насочвайки главата му към вдлъбнатината между врата и рамото си. Веднъж, когато още не бяха женени, той й бе казал, че това е съвършената рамка, че неговата глава е създадена, за да стои, пъхната там.

— Е, какво мислиш? — попита я Фабио с приглушен от възглавницата глас.

Аличе не отговори, само го притисна по-силно. Не й стигна дъхът, за да отговори.

Беше го чула да затваря кутията с презервативите и бе присвила повече дясното си коляно, за да му направи място. С широко отворени през цялото време очи не бе престанала да гали ритмично косите му.

Онази тайна я преследваше, пълзеше след нея още от времето на лицея, но никога не бе завладявала мисълта й за повече от няколко секунди. Аличе я държеше настрана, като нещо, за което ще мисли по-нататък. Сега изведнъж се появи там като бездна, зейнала в черния таван на стаята, чудовищна и неудържима. Искаше й се да прошепне на Фабио: „Спри се малко, почакай, има нещо, което не съм ти казала“, но той се движеше с обезоръжаващо доверие и със сигурност нямаше да разбере.

Усети го да свършва вътре, за първи път, и си представи онази течност, лепкава и пълна с обещания, която се настаняваше в изсъхналото й тяло, където щеше да изсъхне и тя.

Не искаше дете или може би искаше. В действителност не бе мислила никога за това. Въпросът не се поставяше и толкоз. Менструалният й цикъл спря горе-долу, след като изяде последния си шоколадов сладкиш. Но истината беше, че Фабио искаше дете и тя бе длъжна да му го даде. Длъжна, защото, когато се любеха, той не искаше от нея да запали лампата, не го беше правил никога след първия път у тях. Длъжна, защото, когато свършваше, се отпускаше върху нея и тежестта на тялото му прогонваше всички страхове, защото не говореше, а дишаше, и толкоз, беше там. Длъжна, защото тя не го обичаше, но неговата любов бе достатъчна и за двамата, бе достатъчна да им даде подслон.

След тази вечер сексът се бе променил, вече носеше в себе си точна цел, така че бързо започнаха да пренебрегват всичко, което не беше непосредствено необходимо за осъществяването й.

Но с изминаването на седмиците, а после и на месеците не се случи нищо. Фабио отиде да се прегледа и сперматозоидите му се оказаха съвсем нормални. Вечерта съобщи новината на Аличе, като нарочно я държеше притисната в прегръдките си. И веднага добави: „Не трябва да се притесняваш, вината не е твоя.“ Тя се отскубна и избяга в другата стая, преди да се разплаче, а Фабио се презря, защото всъщност мислеше, че вината е нейна.

Аличе започна да се чувства следена. Държеше си фиктивна сметка за дните, отбелязваше чертички в бележника до телефона. Купуваше дамски превръзки и после ги хвърляше непокътнати. В подходящите периоди отблъскваше Фабио в тъмнината, като му казваше:

Днес не може.

Той, без тя да знае, си правеше същата сметка. Тайната на Аличе пълзеше между тях, хлъзгава и прозрачна, като ги отдалечаваше все повече един от друг. Всеки път, когато той намекваше нещо за лекар, за лечение или по повод на проблема, лицето й помръкваше и беше сигурно, че до няколко часа ще намери за какво да се скарат, обикновено за някаква глупост.

Всичко това бавно ги победи. Престанаха да говорят на тази тема и заедно с разговорите се разреди и сексът, който накрая се сведе до мъчителен ритуал в петък вечер. И двамата се къпеха един след друг, преди и след това. Фабио се връщаше от банята с още лъскава от сапуна кожа на лицето си и облечен с чисто бельо. Междувременно Аличе си бе облякла фланелката и го питаше може ли вече и тя да отиде. Когато се връщаше в стаята, го заварваше вече заспал или поне със затворени очи, обърнат на една страна и само в неговата част на леглото.

Този петък нямаше нищо много по-различно, поне в началото. Аличе бързо го последва в леглото, след като цялата вечер бе стояла затворена в тъмната стаичка, която Фабио й беше обзавел на мястото на кабинета като подарък за третата им годишнина. Той наклони списанието, което четеше, и погледна босите крака на съпругата си, които вървяха към него, като се плъзгаха по дървения под.

Аличе се пъхна между чаршафите и се притисна до него. Фабио пусна списанието на земята и загаси лампата на нощното шкафче. Правеше всичко, за да не прилича сексът им на изтъркан навик, на необходимо жертвоприношение, но истината беше ясна и на двамата.

Повтаряха поредица от жестове, която се бе утвърдила с времето и улесняваше нещата. После Фабио проникна в нея, помагайки си с пръсти.

Аличе не беше сигурна, че той наистина плаче, защото държеше главата си обърната на една страна, така че да не е в контакт с кожата й, но забеляза нещо различно в движенията му. Тласкаше по-яростно, по-силно от обикновено, после изведнъж спираше, дишаше звучно и отново започваше, сякаш разкъсван между стремежа да навлезе по-дълбоко и желанието да излезе и от нея, и от стаята. Чу го да се задъхва и да подсмърча.

Когато свърши, се дръпна бързо, стана от леглото и отиде да се затвори в банята, без дори да запали лампата.

Там остана повече от обикновено. Аличе се премести към центъра на леглото, където чаршафите бяха още хладни. Постави ръка върху корема си, в който не се случваше нищо, и за първи път си помисли, че няма кого вече да обвинява, че всички грешки са само нейни.

Фабио прекоси стаята в полусянката и легна, като й обърна гръб. Беше ред на Аличе, но тя не се помръдна. Усещаше, че нещо ще се случи, въздухът беше наситен с напрежение.

Той изчака минута или може би две, преди да проговори.

— Али — каза.

— Да?

Поколеба се, после промълви:

— Не мога повече така.

Аличе усети думите да притискат корема й като увивни растения, поникнали внезапно от леглото. Не отговори. Остави го да продължи.

— Знам за какво става дума — добави той.

Гласът му стана по-отчетлив. Отблъскваше се от стените и отекваше с леко металическо ехо.

Не искаш аз да съм в течение, нито дори да говорим за това. Но така…

Замълча. Аличе държеше очите си отворени. Бяха свикнали с тъмнината. Различаваше очертанията на мебелите: креслото, шкафа, скрина с чекмеджетата и огледалото над него, което не отразяваше нищо. Всички тези предмети стояха там неподвижни и някак страшно настоятелни.

Аличе помисли за стаята на родителите си. Даде си сметка, че си приличат, че всички спални на света си приличат. Попита се от какво я е страх, от това да го загуби или да загуби тези неща: пердетата, картините, килима, цялата тази сигурност, надиплена грижовно в чекмеджетата.

— Тази вечер едва изяде две тиквички — каза пак Фабио.

— Не бях гладна — отговори тя почти автоматично.

„Започва се“, помисли си.

— Вчера беше същото. Дори не докосна месото. Наряза го на парченца и после го скри в салфетката. За такъв ли идиот ме смяташ?

Аличе стисна чаршафа. Как бе могла да предполага, че той няма да забележи? Пред очите й преминаха стотиците, хилядите пъти, когато тази сцена се бе повтаряла пред съпруга й. Почувства се бясна заради всичко онова, което той трябва да си е мислил в мълчание.

— Явно знаеш какво съм яла онази вечер, а също и предишната — каза.

— Обясни ми какво става — отговори той, този път високо. — Кажи ми защо толкова те отвращава храната?

Тя помисли за баща си, който приближаваше главата си до чинията, когато ядеше супата, за звука, който издаваше, как смучеше лъжицата, вместо да я пъхне в устата си. Представи си с отвращение кашата, която виждаше между зъбите на съпруга си всяка вечер, когато седеше срещу него. Спомни си за бонбона на Виола с всички онези косми, залепени отгоре, и за изкуствения му вкус на ягода. После видя самата себе си, без блуза, отразена в голямото огледало на старата им къща, и белега, който превръщаше крака й в самостоятелно парче, в отделена от тялото й безполезна част. Замисли се за толкова крехкото равновесие на собствения си силует, за тънката ивица сянка, която ребрата й оставяха върху корема и която тя беше готова да защитава на всяка цена.

— Какво би искал? Ще ти се да започна да се тъпча? Да стана безформена, за да получиш твоето дете? — каза.

Говореше, сякаш детето съществуваше вече някъде във Вселената. Нарече го „твое“ нарочно.

— Мога да се подложа на лечение, ако толкова много държиш. Мога да взимам хормони, лекарства, всички необходими гадости, за да ти го дам този син. Така ще престанеш да ме шпионираш.

— Не е в това въпросът — отговори Фабио.

Изведнъж бе възвърнал цялото си дразнещо спокойствие.

Аличе се премести към ръба на леглото, за да се отдалечи от заплашителното му тяло. Той се обърна по гръб. Очите му бяха отворени, а лицето напрегнато, сякаш се мъчеше да види нещо отвъд тъмнината.

— А, не е ли в това?

— Би трябвало да помислиш за всички рискове, особено в твоето положение.

„В твоето положение“, повтори си наум Аличе. Инстинктивно се опита да сгъне слабото си коляно, за да докаже на самата себе си, че има пълен контрол, но то едва се помръдна.

— Горкият Фабио — каза. — С тази своя жена, куца и…

Не успя да завърши. Последната дума, която вече вибрираше във въздуха, остана на устата й.

Има една част на мозъка — започна той, без да обръща внимание на казаното от нея, като че ли едно обяснение можеше да направи всичко по-просто, — мисля, че е хипоталамуса, която контролира съдържанието на мазнини в организма. Ако то спадне много, производството на гонадотропин спира. Механизмът се блокира, менструацията изчезва. Но това е само първият симптом. Случват се и други неща, по-тежки. Наситеността на минерали в костите намалява и се появява остеопорозата. Костите започват да се ронят като вафла.

Говореше като лекар, изброявайки причините и последиците монотонно, като че ли да знаеш името на една болест беше все едно да се излекуваш. Аличе си помисли, че нейните кости вече са се ронили един път и че тези неща не я интересуват.

— Достатъчно е да се повиши това съдържание, за да стане всичко отново нормално — добави Фабио. — Това е бавен процес, но все още имаме време.

Аличе се бе надигнала на лакти. Искаше да излезе от тази стая.

— Фантастично. Предполагам, че отдавна си се подготвил с тази лекция. Всичко е наред тогава. Толкова е просто.

Фабио също седна в леглото. Взе ръката й, но тя се отскубна. Той я погледна втренчено в очите през полумрака.

— Това вече не засяга само теб — каза.

Аличе поклати глава.

— Напротив — възрази. — Може би е именно това, което искам, не си ли се замислял? Искам да усещам как костите ми се ронят, искам да блокирам механизма. Както каза ти.

Фабио удари с всичка сила матрака, което я накара да подскочи.

— И какво смяташ да направиш сега? — предизвикателно попита тя.

Фабио си пое въздух през зъби. Насъбраната в дробовете му ярост вдърви ръцете му.

— Ти си само една егоистка. Разглезена егоистка.

Тръшна се обратно в леглото и отново й обърна гръб.

И сякаш изведнъж предметите се върнаха на местата си в мрака. Отново настана тишина, но беше някаква неопределена тишина. Аличе усещаше слабо бръмчене, подобно на звука на старите ленти в киното. Заслуша се, мъчейки се да разбере откъде идва.

После видя силуета на съпруга си да потръпва. Долови потиснатите ридания като ритмична вибрация на матрака. Тялото му искаше от нея да протегне ръка и да го докосне, да помилва врата и косата му, но тя не направи нищо подобно. Стана от леглото и тръгна към банята, затръшвайки вратата зад гърба си.

33.

След като се наобядваха, Алберто и Матия слязоха в сутерена, където винаги беше един и същи час и човек усещаше отминаването на времето само по натежаването на очите, изпълнени с бялата светлина от неона на тавана. Влязоха в една празна аула и Алберто седна на катедрата. Имаше едро тяло, не точно дебело, но на Матия му се струваше, че непрекъснато нараства.

— Давай — каза Алберто. — Обясни ми всичко отначало.

Матия взе един тебешир и го счупи на две. Фин бял прах поръси върховете на кожените му обувки, същите, които носеше в деня на дипломирането си.

— Нека разгледаме случая в две измерения — каза.

Започна да пише с красивия си почерк от горния ляв ъгъл и изпълни първите две дъски. На третата преписваше резултатите, които щяха да му трябват по-нататък. Изглеждаше, че вече е правил тези изчисления стотици пъти, но всъщност досега само бе мислил за тях. Обръщаше се към Алберто от време на време и той кимаше сериозно, докато умът му се задъхваше да следи тебешира.

Като стигна до края след цял половин час, Матия написа до оградения резултат, доказано, както правеше като момче. Тебеширът бе изсушил кожата на ръката му, но той дори не забеляза това. Краката му леко трепереха.

За около десетина секунди двамата останаха в безмълвен размисъл. После Алберто заръкопляска и звуците отекнаха в тишината като удар с камшик. Слезе от катедрата и почти падна на земята, защото краката му бяха изтръпнали от висенето. Постави ръка на рамото на Матия — едновременно тежка и вдъхваща сигурност ръка.

— Този път никакви глупости — заяви. — Тази вечер си ми на гости, защото има какво да се празнува.

Матия се усмихна едва забележимо.

— Окей — отговори.

Заедно изтриха дъската. Внимаваха нищо да не остане, да няма никаква следа от написаното. Вярно е, че никой не беше в състояние да го разбере, но те вече изпитваха ревност към този резултат, както към прекрасна тайна.

Излязоха от аулата и Матия изгаси осветлението. После се изкачиха по стълбите един зад друг, като се наслаждаваха на малката слава на момента.

Къщата на Алберто се намираше в жилищна зона, същата като тази на Матия, но в противоположната част на града. Матия измина разстоянието в полупразен автобус с чело, залепено за прозореца. Хладната повърхност, допряна до кожата му, го успокояваше, напомняше му превръзката, която майка му поставяше на челото на Микела. Обикновена навлажнена кърпичка, но тя бе достатъчна да я успокои, когато вечер започваха онези атаки, които я караха да трепери и да скърца със зъби. Микела искаше превръзката да й я слага и брат й, казваше го с очи на майка им и тогава той се излягаше до нея на леглото и чакаше да й спрат гърчовете.

Беше си сложил черното яке и ризата. Преди това взе душ и се обръсна. От един магазин за алкохол, в който никога дотогава не бе влизал, купи бутилка червено вино. Избра тази с най-елегантния етикет. Продавачката му я уви във фина хартия и после я постави в сребрист плик. Матия го клатеше напред-назад като махало, докато чакаше някой да му отвори. С крак нагласи изтривалката пред вратата така, че периметърът й да съвпадне точно с чертите на плочите.

Отвори му съпругата на Алберто. Не обърна внимание нито на протегнатата ръка на Матия, нито на плика с бутилката, а го привлече към себе си и го целуна по бузата.

— Не знам какво сте направили вие двамата, но никога не съм виждала Алберто толкова щастлив като тази вечер — прошепна му. — Влизай.

Матия се въздържа да потърка в рамото си ухото, което го засърбя.

— Алби, Матия дойде — извика тя към другата стая или към горния етаж.

Вместо Алберто от коридора се показа синът му Филип. Матия го знаеше от снимката, която баща му държеше на бюрото си. На нея той беше само на няколко месеца и беше пухкав и безличен като всички новородени. Никога не му бе минавало през ума, че може да е пораснал. Някои черти на родителите му се стремяха да си намерят място върху кожата му — прекалено дългата брадичка на Алберто, прихлупените клепачи на майка му. Матия си помисли за жестокия механизъм на растежа, за меките хрущяли, подложени на незабележими, но безпощадни промени и само за миг — за Микела и за нейните черти, замръзнали завинаги онзи ден в парка.

Филип се приближи, въртейки педалите на детско колело като обсебен от демони. Когато забеляза Матия, спря изведнъж и се втренчи стреснат в него, сякаш го бяха хванали да прави нещо забранено. Съпругата на Алберто го хвана за ръката и го свали от колелото.

— Ето го малкото чудовище — каза и натисна носа му.

Матия му се усмихна смутено. Децата го караха да се чувства неловко.

— Да отидем оттатък. Надя вече дойде — продължи жената на Алберто.

— Надя? — попита Матия.

Жената го погледна нервно.

— Да, Надя. Алби не ти ли каза?

— Не.

Настана момент на объркване. Матия не познаваше никаква Надя. Запита се какво значи това, но се страхуваше да разбере.

— Във всеки случай тя е там. Ела.

Докато вървяха към кухнята, Филип изучаваше госта с явно подозрение, скрит зад гърба на майка си и пъхнал в устата си два пръста, вече мокри от слюнка. Матия бе принуден да гледа на друга страна. Спомни си деня, в който бе последвал Аличе по коридор, по-дълъг от този. Гледаше драсканиците на Филип, окачени на стените вместо картини, и внимаваше да не смачка играчките му, разпръснати по пода. Цялата къща, самите стени бяха проникнати от някаква миризма на живот, към която не беше привикнал. Сети се за своя апартамент, където беше толкова лесно да решиш, чисто и просто да не съществуваш. Вече се разкайваше, че е приел поканата за вечеря.

В кухнята Алберто го поздрави сърдечно и той автоматично отговори. Жената, която седеше на масата, стана и му протегна ръка.

— Това е Надя — представи я Алберто. — А той е нашият следващ носител на медала на Фийлдс6.

— Приятно ми е — каза смутено Матия.

Надя му се усмихна. Направи някакво движение напред, може би, за да го целуне по бузата, но сдържаността на Матия я възпря.

— Приятно ми е — каза и тя тържествено.

За няколко секунди той се захласна по една от големите обеци, които висяха от ушите й — златен кръг с поне пет сантиметра диаметър. Когато тя се раздвижи, кръгът също започна да се клати в сложно движение, което Матия си представи по трите оси на координатната спетема. Размерите на бижуто и контрастът с изключително черните коси на Надя го караха да мисли за нещо непристойно, почти безсрамно, което го плашеше и възбуждаше едновременно.

Седнаха на масата и Алберто сипа червено вино на всички. Вдигна помпозна наздравица за статията, която скоро ще бъде написана, и задължи Матия да обясни на Надя с прости думи за какво става въпрос. Тя взе участие с несигурна усмивка, която издаваше други мисли и заради която нееднократно губеше нишката на разговора.

— Изглежда интересно — рече накрая и Матия наведе глава.

— То е много повече от интересно — каза Алберто, като размаха ръце, описвайки елипса, която Матия си представи, все едно че беше истинска.

Съпругата на Алберто влезе със супник в ръце, от който се разнасяше силна миризма на кимион.

Разговорът се прехвърли върху храната, на по-неутрална територия. Напрежението, за което не си бяха дали точно сметка, се разпръсна във въздуха. Всички, с изключение на Матия, изразяваха съжаление за някоя вкусотия, която тук, на север, човек просто трябваше да забрави. Алберто говореше за равиолите, приготвени вкъщи от майка му, когато още готвела. Съпругата му си спомни за салатата от морски дарове, която ядели заедно през годините на следването си в онзи ресторант срещу плажа. Надя описа канолите, пълни с прясна извара, с миниатюрни парченца много черен шоколад, както ги правели в единствената сладкарница на родното й градче. Докато ги описваше, затвори очи и облиза устните си, сякаш все още пазеха онзи вкус. Задържа малко със зъби долната си устна, после я пусна. Матия неволно се почувства обсебен от тази жена. Помисли си, че има нещо прекалено в женствеността й, в плавността, с която движи ръцете си, в южния акцент, с който произнася лабиалите, като често ненужно ги удвоява. Беше като тъмна сила, която го потискаше и в същото време караше бузите му да пламтят.

— Би трябвало човек да има куража да се върне — заключи Надя.

И четиримата замълчаха за няколко секунди. Изглеждаше, че всеки мисли за причината, която го държеше прикован там. Филип блъскаше играчките си една в друга на няколко крачки от масата.

Алберто успя да поддържа един не много убедителен спор през цялата вечер, като често говореше дълго той самият и размахваше ръце над масата все по-некоординирано.

След десерта съпругата му започна да прибира съдовете. Надя се надигна да й помогне, но тя й каза да стои там, където е, и изчезна в кухнята.

Замълчаха. Матия замислено прокара показалец върху острието на ножа откъм назъбената страна.

— Отивам да видя какво прави там — каза Алберто, като стана и той.

Зад гърба на Надя хвърли на Матия поглед, с който искаше да му каже: „Прави, каквото знаеш.“

Матия и Надя останаха сами с Филип. Вдигнаха едновременно очи един към друг, защото нямаше какво друго да гледат, и се засмяха смутено.

— А ти? — попита Надя след малко. — Защо реши да останеш тук?

Наблюдаваше го с присвити очи, сякаш искаше да отгатне тайната. Имаше дълги и гъсти мигли и на Матия му се струваха прекалено неподвижни, за да са истински.

Той продължи да подрежда трохите в права линия с показалеца си. Сви рамене.

— Не знам — каза. — Сякаш тук има повече кислород.

Тя кимна замислено, все едно че е разбрала. От кухнята до тях достигаха гласовете на Алберто и съпругата му, които обсъждаха ежедневните си грижи — за кранчето, което отново капе, за това, кой да сложи Филип да спи, все проблеми, които изведнъж му се сториха ужасно важни.

Отново настъпи тишина и Матия се напрегна да каже нещо, нещо, което да изглежда нормално. Надя влизаше в обсега на зрението му, където и да гледаше, като че ли заемаше прекалено много място. Синкавият цвят на дрехата й с голямо деколте привличаше вниманието му, колкото и да се взираше в празната чаша. Представи си краката им под масата, скрити от покривката, там долу, в тъмното, насила тласнати към някаква интимност.

Филип се приближи и сложи една количка пред тях, точно върху салфетката. Матия погледна миниатюрния модел на „Мазерати“, после погледна и Филип. Той също го наблюдаваше и чакаше да се реши да направи нещо.

Матия колебливо хвана количката с два пръста и я придвижи напред-назад по покривката. Усещаше върху себе си натрапчивия поглед на Надя, която сякаш преценяваше неговото затруднение. С уста изимитира плахо бръмчене. После се отказа. Филип го гледаше мълчаливо, леко огорчен. Протегна ръка, взе си количката и се върна към игрите си.

Матия си сипа още вино и го изпи на един дъх. После се сети, че би трябвало да предложи първо на Надя, и я попита дали иска. Тя отвърна, че не, и обгърна раменете си с ръце, както обикновено прави човек, когато му е студено.

Алберто влезе пак в стаята, издаде нещо като грухтене и разтърка силно лицето си с ръце.

— Време е за сън — каза на детето.

Повдигна го за яката на блузката му, като че ли беше парцалена кукла.

Филип го последва, без да протестира. На излизане хвърли пак поглед към натрупаните на пода играчки, сякаш беше скрил нещо вътре.

— Може би е време да тръгвам и аз — каза Надя, като не се обърна точно към Матия.

— Да, може би е време — каза и той.

И двамата напрегнаха мускулите на краката си, като да станат, но това беше фалстарт. Не мръднаха от столовете си и се погледнаха отново. Надя се усмихна и Матия усети, че погледът й го пронизва и разсъблича до кости, че вече нищо не може да остане скрито.

После се изправиха почти едновременно. Приближиха столовете до масата и Матия забеляза, че и тя предвидливо го повдига от земята.

Алберто ги завари да стоят прави, без да знаят какво да направят.

— Какво става? — попита. — Вече си тръгвате?

— Късно е, сигурно сте уморени — отговори Надя и за двамата.

Алберто погледна Матия със съучастническа усмивка.

— Ще ви извикам такси — каза.

— Аз ще взема автобуса — побърза да възрази Матия.

Алберто го погледна накриво.

— В този час? Моля ти се! Тъй или иначе къщата на Надя ти е на път.

34.

Таксито прелиташе по празните булеварди на предградието между блоковете, всичките еднакви и без балкони. Някои прозорци, малко на брой, бяха все още осветени. Дните през март свършваха рано и хората нагаждаха метаболизма си към нощта.

— Градовете тук са по-тъмни — каза Надя, като че ли мислеше на глас.

Седяха на противоположните краища на задната седалка. Матия се взираше в сменящите се числа на брояча на таксито, гледаше как червените сегменти загасват и светват, за да образуват различни цифри.

Тя мислеше за смешното самотно пространство, което ги разделяше, и търсеше смелост да го заеме с тялото си. Апартаментът й се намираше на няколко преки по-нататък, а времето се движеше бързо като пътя. Не само времето на тази вечер, а и времето на възможностите, на нейните ненавършени трийсет и пет години. През последната година, откакто бе скъсала с Мартин, започна да усеща това място като чуждо, да страда от студа, който изсушаваше кожата и който в действителност никога не отминаваше, дори и през лятото. Въпреки това не можеше да се реши да го напусне. Вече зависеше от него, беше се привързала към него с упорството, с което човек се привързва само към това, което причинява болка.

Помисли си, че ако нещо трябва да се разреши, ще се разреши в тази кола. После нямаше да има вече сила. Щеше най-накрая да се отдаде без повече угризения на преводите си, на книгите, чиито страници изследваше денем и нощем, за да си изкарва хляба и да запълва празнините, издълбани от времето.

Намираше го очарователен. Беше странен, още по-странен от другите колеги, които Алберто напразно й бе представял. Материята, с която се занимаваха, привличаше само мрачни хора или ги правеше такива с времето.

Можеше да попита Матия кое от двете е неговият случай, за да каже нещо забавно, но не се реши. Тъй или иначе „странен“ беше точната дума. И вълнуващ. Но имаше и нещо в погледа му, нещо като блестяща малка частица, която плуваше в тъмните очи и която, Надя беше сигурна в това, никоя жена не бе успяла да долови досега.

Можеше да го предизвика, умираше от желание да го направи. Беше събрала косата си от едната страна, за да обърне към него оголения си врат и прокарваше напред-назад пръстите си по шева на чантичката, която държеше в скута си. Не смееше обаче да направи нещо повече и не искаше да се обърне. Ако той гледаше другаде, не й се щеше да открива това.

Матия се изкашля тихо в свитата си на юмрук длан. Усещаше какво изпитва Надя, но не можеше да се реши. Мислеше си, че дори и да се реши, няма да знае как да го направи. Веднъж Денис, когато говореше за себе си, му бе казал, че подходът винаги е еднакъв, като започването на шахматна игра. Не е нужно нищо да измисляш, няма смисъл, защото тъй или иначе и двамата искат едно и също. После играта сама намира пътя си и чак тогава е необходима стратегия.

„Но аз не знам дори как да започна“, помисли си.

Това, което направи, бе да подпре на седалката лявата си ръка като край на въже, хвърлено в морето. Задържа я там, въпреки че от синтетичната материя го втрисаше.

Надя разбра и без думи, и без резки движения се плъзна към средата. Повдигна ръката му, като я хвана за китката, и я постави около врата си. Опря главата си на гърдите му и затвори очи.

Косите й ухаеха на силен парфюм, който се наслои върху дрехите на Матия и изпълни натрапчиво ноздрите му.

Таксито спря вляво, пред къщата на Надя, със запален мотор.

— Seventeen thirty7 — каза шофьорът.

Тя се надигна и двамата помислиха колко ще е трудно да разчупят новосъздаденото равновесие и да изградят отново друго, различно. Питаха се дали пак ще са способни на това.

Матия бръкна в джоба си и извади портфейла си.

Подаде една двайсетачка и каза: „No change, thanks.“8

Тя отвори вратата.

„Сега я последвай“, помисли си Матия, но не помръдна от мястото си.

Надя беше вече на тротоара. Шофьорът наблюдаваше Матия в огледалото за обратно виждане в очакване на нареждания. Циферблатът на брояча беше целият осветен и показваше 00.00.

Ела — повика го Надя и той се подчини.

Таксито потегли и те се качиха до края на стръмна стълба, покрита със син мокет и с толкова тесни стъпала, че Матия беше принуден да върви накриво.

Апартаментът на Надя беше чист и всяка вещ беше на мястото си, точно както изглежда къщата на жена, живееща сама. В центъра на кръгла маса имаше сламено кошче. Пълно с изсъхнали листенца, които отдавна не излъчваха никаква миризма. Стените бяха боядисани в ярки тонове, оранжево, синьо и жълто, толкова необичайни за Севера, че сякаш му се подиграваха.

Матия видя как Надя непринудено си сваля палтото и го слага на стола като човек, който се движи в собственото си пространство.

— Ще взема нещо за пиене — каза тя.

Той изчака в средата на хола, скрил обезобразените си ръце в джобовете. Надя се върна след малко с две чаши, пълни до половината с червено вино. Смееше се на някаква своя мисъл.

— Вече съм отвикнала. Отдавна не ми се е случвало — призна тя.

— Добре — отговори Матия, вместо да каже, че на него не му се е случвало никога.

Започнаха да отпиват от виното в мълчание, като се озъртаха наоколо предпазливо. От време на време срещаха погледите си и всеки път се усмихваха като деца.

Надя седеше на дивана с подвити крака, за да е по-близо до него. Сцената беше готова. Липсваше само едно действие, едно хладнокръвно придърпване, мигновено и брутално като всяко начало.

Надя размисли още малко. После постави чашата на земята зад дивана, за да не я блъсне случайно с крак, и се протегна решително към Матия. Целуна го. С крака събу обувките на висок ток, които паднаха на пода с приглушен шум. Седна в скута му, без да му даде време да каже „не“.

Освободи го от чашата му и постави ръцете му на хълбоците си. Езикът на Матия беше вдървен. Тя завъртя своя около него, настоятелно, за да му предаде необходимото движение, докато той не започна да прави същото в обратна посока.

С известно затруднение се преобърнаха настрана и Матия се оказа отдолу. Единият му крак беше извън дивана, а другият — опънат, заклещен от нейната тежест. Мислеше за кръговото движение на собствения си език, за периодичността на това движение, но скоро изгуби концентрация. Сякаш лицето на Надя, сплескано върху неговото, бе успяло да попречи на сложния механизъм на мисълта му. Така, както беше станало онзи път с Аличе.

Ръцете му се плъзнаха под блузката й и контактът с кожата й не му бе неприятен. Бавно съблякоха дрехите си, без да се отделят един от друг и без да отварят очи, защото в стаята имаше прекалено много светлина и каквото и да било разсейване щеше да им попречи да продължат.

Докато се бореше със закопчалката на сутиена, Матия си помисли, че нещото се случва. Най-накрая се случва, по някакъв начин, който досега не си бе представял.

35.

Фабио стана рано. Изключи будилника, за да не събуди Аличе. Излезе от стаята, като се насилваше да не гледа съпругата си, легнала в своята част на леглото с ръка извън чаршафа и с притисната върху него длан. Вероятно сънуваше, че се вкопчва в нещо.

Предната вечер заспа изтощен и цяла нощ сънува кошмари, кой от кой по-мрачен. Сега изпитваше нужда да прави нещо с ръцете си, да се изцапа, да се изпоти и да напрегне мускулите си. Обмисли идеята да отиде в болницата и да изкара една допълнителна смяна, но родителите му щяха да дойдат на обяд, както всяка втора събота от месеца. Два пъти вдигна слушалката на телефона с намерение да им се обади и да им каже да не идват, че Аличе не се чувства добре. После обаче те, каквито бяха внимателни, щяха да се обадят, за да попитат как е. Щеше да се наложи отново да спори с жена си и да стане още по-лошо.

В кухнята си свали тениската. Пи мляко от хладилника. Можеше да се преструва, че няма нищо, че снощи не се е случило нищо и да продължава пак така, както винаги беше правил, но усещаше в гърлото си някакво напълно ново гадене. Засъхналите по бузите му сълзи опъваха кожата на лицето му. Изми се на умивалника и се избърса с окачената отстрани кърпа.

Погледна през прозореца навън. Небето беше забулено с облаци, но след малко щеше да изгрее слънце. В този период на годината беше винаги така. В един такъв ден можеше да заведе сина си да кара колело, да минат по пистата, която върви покрай канала, и да отидат чак до парка. Там щяха да пият от чешмичката и да поседят на ливадата половин час. После щяха да се върнат обратно, този път по улицата. Щяха да се отбият в сладкарницата и да купят пасти за обяд.

Не искаше много. Само нормален живот, какъвто винаги бе заслужавал.

Слезе в гаража още по гащи. От най-горния рафт взе кутията с инструментите и тежестта й му подейства успокоително. Извади една отвертка, два броя клещи и започна да разглобява колелото парче по парче, методично.

Най-напред смаза механизмите, после лъсна рамката с напоен в спирт парцал. С нокътя си изстърга останалите пръски кал. Почисти добре педалите и цепнатините, в които пръстите не минаваха. Сглоби отново отделните части и провери спирачките, регулира ги така, че да са добре балансирани. Напомпа двете гуми, като опитваше с длан дали налягането е достатъчно.

Отстъпи крачка назад, избърса ръце в бедрата си и погледна резултата на работата си с досадното усещане за безразличие. Хвърли на земята колелото и го изрита. То се огъна около себе си като животно. Един педал започна да се върти на празни обороти и Фабио се заслуша в приспивното му свистене, докато не настъпи отново тишина.

Тръгна да излиза от гаража, но после се върна обратно. Вдигна колелото и го постави на мястото му. Не можа да се въздържи да не провери дали не се е повредило. Запита се защо не е в състояние да остави всичко разхвърляно, да даде воля на гнева, който го задушаваше, да проклина и да чупи. Защо предпочиташе всяко нещо да изглежда на своето място даже когато не беше.

Загаси светлината и се изкачи по стълбите.

Аличе седеше на масата в кухнята и отпиваше замислено от чая. Срещу нея беше само кутията с подсладители. Вдигна очи и го погледна.

— Защо не ме събуди?

Фабио поклати глава. Приближи се до чешмата и пусна силно водата.

— Спеше така хубаво — отговори.

Сложи си течен препарат за съдове на ръцете и ги разтърка силно под водата, за да махне черните линии от смазката.

— Ще закъснея с обяда — каза тя.

Фабио сви рамене.

— Можем и да забравим за обяда — отговори.

— Каква е тази новост?

Той още по-силно затри ръцете си.

— Не знам. Беше само хрумване.

— Ново хрумване.

— Да, имаш право. Скапано хрумване — отвърна Фабио със стиснати зъби.

Затвори крана и излезе от кухнята, като че ли бързаше. Малко след това Аличе чу да тече водата на душа. Сложи чашата в умивалника и се върна в спалнята да се облече.

От страната на Фабио чаршафите бяха смачкани, целите в гънки, сплескани от тежестта на тялото му. Възглавницата беше прегъната на две, все едно си бе държал главата вътре, а завивките бяха изтласкани с краката и струпани в края на леглото. Усещаше се лека миризма на пот, както всяка сутрин, и Аличе отвори прозореца, за да влезе чист въздух.

Мебелите, които предишната нощ й се струваха одушевени, дишащи, бяха просто мебелите от нейната стая, безлични като собственото й равнодушно примирение.

Оправи леглото, разстла хубаво чаршафите и подпъхна краищата им под матрака. Обърна завивката до половината на възглавницата, както я беше учила Сол, и се облече. От банята идваше бръмченето на самобръсначката, което тя отдавна свързваше със сънливите сутрини в края на седмицата.

Запита се дали караницата от предишната нощ щеше да се окаже различна от другите. Може би щяха да се сдобрят, както винаги благодарение на Фабио. Излязъл от банята, още без тениска, той щеше да обхване раменете й и да задържи главата си притисната до косата й дълго, толкова дълго, колкото е необходимо, за да се изпари цялата злонамереност. За момента нямаше друго възможно решение.

Аличе се помъчи да си представи какво би се случило иначе. Унесено се загледа в пердетата, които се издуваха леко от течението. Изпитваше някакво смътно чувство за изоставеност, като предчувствие, нещо подобно на онова, което я бе обзело в пълната със сняг яма и после в стаята на Матия и което все още изпитваше всеки път пред недокоснатото легло на майка си. Прекара показалеца си по изпъкналите кости на ханша си, плъзна го по заострения си профил, от който не беше готова да се откаже. Когато бръмченето от самобръсначката престана, поклати глава и се върна в кухнята, обзета от неотменното притеснение за обяда.

Наряза на ситно лука и отдели кубче масло, което постави в чинийка. На всички тези неща я беше научил Фабио. Самата тя бе свикнала да обработва храната с аскетична незаинтересованост, като извършваше прости поредици от действия, резултатът, от които не я засягаше.

Освободи аспержите от червения ластик, с който бяха хванати, изплакна ги със студена вода и ги постави на дъска за рязане. Сложи на огъня тенджера с вода.

Усети присъствието на Фабио в кухнята от приближаващите се шумове. Вдърви се в очакване на контакта с тялото му.

Той обаче седна на дивана и започна разсеяно да разлиства някакво списание.

— Фабио — повика го тя, без да знае какво да му каже.

Той не отговори. Обърна една страница, като предизвика повече шум от необходимото. Стисна единия й ъгъл между пръстите си в колебание дали да го скъса или не.

— Фабио — повтори тя със същата височина на тона, но като се обърна към него.

— Какво има?

— Подай ми ориза, ако обичаш. В шкафа горе е. Аз не го стигам.

Беше само претекст, знаеха го и двамата. Беше само начин да му каже: „Ела тук“.

Фабио хвърли списанието на масичката и то блъсна един пепелник, направен от половин кокосов орех, който започна да се върти около себе си. После стана рязко и се приближи до умивалника.

— Къде точно? — попита гневно, като избягваше да гледа Аличе.

— Там — посочи тя.

Фабио довлече един стол близо до хладилника, като го остави да скърца по керамичните плочи. Качи се върху него. Беше с боси крака. Аличе ги погледна, като че ли не ги познаваше, и ги намери за привлекателни, но по някакъв плашещ начин.

Той взе картонената опаковка ориз. Беше вече отворена. После се усмихна, но усмивката му се стори злобна на Аличе. Наклони пакета и оризът започна да се изсипва на земята като бял лек сняг.

— Какво правиш? — попита Аличе.

Фабио се засмя.

— Ето ти ориз — отговори.

Разклати по-силно пакета и зрънцата се разпръснаха из цялата кухня. Аличе се приближи.

— Престани — извика тя, но той не й обърна внимание.

Аличе го повтори по-високо.

— Както на нашата сватба, спомняш ли си? Нашата проклета сватба — кресна Фабио.

Тя го хвана за прасеца, за да го накара да спре, но той изсипа ориза върху главата й. Няколко зрънца останаха в правата й коса. Тя го погледна отдолу и отново му каза да престане.

Едно зърно удари окото й и й причини болка. Със затворени очи Аличе плесна крака на Фабио. Той реагира, като го раздвижи силно и я ритна малко под лявата плешка. Болното коляно на Аличе направи, каквото можа, та да я задържи изправена, сгъна се отначало напред, после назад като панта без ос, после я остави да падне на земята.

Оризът в опаковката беше свършил. Фабио остана изправен на стола и стреснат, с обърнатата надолу кутия в ръка, гледаше жена си на земята, свита като котка. Някаква силна светлина проблесна в мозъка му.

Слезе.

— Али, удари ли се? — попита. — Дай да видя.

Постави ръка под главата й, за да погледне лицето й, но тя се отскубна.

— Остави ме! — извика му.

— Съкровище, извинявай — каза умоляващо той.

— Махни се! — изкрещя Аличе с такава сила, каквато никой от двамата не очакваше.

Фабио се отдръпна веднага. Ръцете му трепереха. Отстъпи две крачки назад, после промълви: „Добре“. Изтича в спалнята и не след дълго се появи, облечен с блуза и с обувки. Излезе от къщата, без да се обърне да погледне съпругата си, която не се беше помръднала.

Аличе прибра косата си зад ушите. Вратата на шкафа беше още отворена над главата й, столът, бездушен, стоеше пред нея. Не я бе заболяло. Не й се плачеше. Не можеше още да размишлява върху това, което току-що се бе случило.

Започна да събира оризовите зърна, разпръснати по пода. Отначало едно по едно, после с шепа.

Изправи се и изсипа малко в тенджерата, където водата вече вреше. Остана да гледа зърната, подхвърляни нагоре-надолу от конвективните движения. Веднъж Матия ги беше нарекъл така. Изгаси пламъка и отиде да седне на дивана.

Нямаше да оправя нищо. Щеше да чака да дойдат свекърът и свекървата й и да я заварят така. Щеше да им разкаже как се е държал Фабио.

Никой обаче не дойде. Сигурно той им се беше обадил. Или бе отишъл у тях и сега им разказваше своята версия, разказваше им, че утробата на Аличе е безплодна като пресушено езеро и че той няма вече сили да продължава така.

Къщата бе потънала в тишина и изглеждаше, че светлината не може да си намери мястото. Аличе вдигна слушалката на телефона и избра номера на баща си.

— Ало — отговори Соледад.

— Здравей, Сол.

— Здравей, любима. Как е моето момиченце? — каза бавачката с обичайната си загриженост.

— Горе-долу — отговори Аличе.

— Защо? Какво има?

Аличе замълча няколко секунди.

— Татко там ли е? — попита.

— Спи. Да отида ли да го събудя?

Аличе си представи баща си в голямата стая, която вече споделяше само със своите мисли, стаята с пуснатите щори, които рисуваха линии от светлина върху заспалото му тяло. Ненавистта, която ги беше разделяла някога, бе погълната от времето, Аличе дори не си спомняше за нея. Нещото, което най-много я бе потискало в онази къща — проницателният поглед на баща й, сега й липсваше най-много. Той нямаше да й каже нищо, вече говореше малко. Щеше да я погали по бузата, да помоли Сол да смени чаршафите в нейната стая и толкова. След смъртта на майка й нещо се бе променило в него, сякаш бе станал по-бавен. Може да беше парадоксално, но откакто Фабио влезе в живота на Аличе, баща й се опитваше да я закриля повече от преди. Не говореше вече за себе си, оставяше я тя да разказва, губеше се в гласа на дъщеря си, заслушан повече в тембъра, отколкото в думите, и замислено промърморваше някакви коментари.

Моментите на загуба на паметта започнаха преди около година, когато една вечер за първи път обърка Соледад с Фернанда. Привлече я към себе си, за да я целуне, все едно че наистина ставаше въпрос за съпругата му, и Сол се принуди да го шамароса леко по бузата. На това той реагира с хленчене и негодувание като дете. На следващия ден не си спомняше нищо, но смътното усещане за нещо сбъркано, за прекъсване на плавния ежедневен ритъм го накара да попита Сол какво се е случило. Тя се опита да се измъкне, да смени темата, но той не й даде мира, докато не проговори. Когато му каза истината, той помръкна, кимна и обръщайки се, тихо се извини. После се затвори в кабинета си и остана там до времето за вечеря, без да спи или да прави каквото и да било. Седеше на писалището с ръце, опрени на ореховата плоскост, и напразно се мъчеше да възстанови липсващия кадър в лентата на паметта си.

После епизоди като този се повтаряха с все по-голяма честота. И тримата — Аличе, баща й и Сол — се мъчеха да се преструват, че нищо не се е случило, в очакване на мига, в който това вече нямаше да е възможно.

— Али — подкани я Сол. — Значи да отида да го събудя?

— Не, не — побърза да каже Аличе. — Не го буди. Няма нищо важно.

— Наистина ли?

— Да. Нека да си почива.

Остави телефона и се изтегна на дивана. Насочи поглед към мазилката на тавана и се насили да държи очите си отворени. Искаше да е будна в този момент на нова, неконтролирана промяна. Искаше да е свидетел на поредната малка катастрофа, да запомни преходите, но след няколко минути дишането й стана по-равномерно и Аличе заспа.

Матия се учуди, че още притежава инстинкт, погребан под гъстата мрежа от мисли и абстракции, която беше изтъкал наоколо. Учуди се на силата, с която този инстинкт изскочи и уверено поведе жестовете му.

Завръщането в реалността беше по-болезнено. Чуждото тяло на Надя се бе настанило върху собственото му. Контактът с потта й, от една страна, и с нагънатата дамаска на дивана и смачканите дрехи и на двамата, от друга, беше задушаващ. Тя дишаше бавно. Матия си помисли, че ако отношението между периодите на тяхното дишане е ирационално число, тогава няма никакъв начин да се комбинират и да се открие някаква закономерност.

Отвори широко уста изпод косата на Надя, за да поеме повече кислород, но въздухът беше наситено тежък. Прииска му се да се завие. Отмести единия си крак, защото усещаше члена си, отпуснат и студен, опрян в нейния крак, но го направи непохватно и й причини болка с коляното си. Надя трепна и повдигна глава. Вече беше заспала.

— Извинявай — каза Матия.

— Нищо.

Тя го целуна и дъхът й беше прекалено топъл. Без да мърда, той я изчака да се отдръпне.

— Да отидем в спалнята? — предложи тя.

Матия кимна. Би искал да си отиде в своя апартамент, в своето комфортно нищо, но знаеше, че не е редно.

И двамата забелязаха, че се държат смутено и неестествено, докато се мушкат под чаршафите от двата противоположни края на леглото. Надя му се усмихна, сякаш да го увери, че всичко е наред. В тъмнината се гушна до рамото му. Целуна го още веднъж и бързо заспа.

Матия също затвори очи, но му се наложи веднага да ги отвори отново, защото под клепачите му го чакаше върволица от страшни спомени. Дъхът му отново спря, прекъснат по средата. Протегна лявата си ръка под леглото и започна да търка палеца си върху желязната пружина, по заострената връзка, която държеше заедно двете брънки. Поднесе пръста към устата си и го засмука. Вкусът на кръвта го успокои за няколко секунди.

Постепенно започна да долавя непознатите шумове на апартамента на Надя — приглушеното ръмжене на хладилника, парното, което прошумоляваше няколко секунди, после прекъсваше с едно „щрак“ на котлето, и един часовник в другата стая, който му се струваше, че върви прекалено бавно. Изпитваше желание да раздвижи краката си, да стане от леглото. Надя бе легнала в средата му и не му бе оставила пространство да се обръща. Косите й го бодяха по врата, дъхът й пресушаваше кожата на гърдите му. Матия си помисли, че няма да мигне. Беше вече късно, може би минаваше два, а той имаше лекция сутринта. Знаеше, че ще е прекалено изморен и със сигурност ще прави грешки по дъската, ще се изложи пред студентите. Докато в дома си ще може да поспи поне през малкото часове, които оставаха.

„Ако действам тихо, тя няма да ме усети“, помисли си.

Остана неподвижен повече от минута, като продължи да размишлява. Шумовете ставаха все по-натрапчиви. Когато котлето отново изщрака, окончателно реши да си тръгне.

С плавни движения успя да освободи ръката си, която беше под главата на Надя. В съня си тя усети липсата й и се премести, за да я потърси. Матия се надигна. Опря единия си крак на пода, после и другия. Когато стана, пружината на леглото проскърца едва-едва, заемайки първоначалната си форма.

Обърна се да погледне Надя в полумрака и смътно си спомни за мига, в който бе обърнал гръб на Микела в парка.

Придвижи се бос до хола. Взе дрехите си от дивана и обувките от пода. Отвори вратата безшумно, както винаги, и когато се озова в коридора, все още с панталоните в ръка, успя най-сетне да си поеме дълбоко въздух.

В съботата, след скандала с ориза, Фабио й се обади по мобилния телефон чак вечерта. Аличе се запита защо не бе звъннал първо на домашния. После си помисли, че може би защото той беше предмет, който имаше отношение и към двамата. Явно на Фабио в онзи момент не му се искаше да използва нещо споделено, точно както и на нея не й се искаше. Беше кратък разговор, независимо от дългите паузи. Той каза:

— Тази нощ ще остана тук — като някакво вече взето решение, а тя отвърна:

— Колкото до мен, можеш да останеш там и утре, и колкото искаш.

После, след като изясниха този труден детайл, Фабио добави:

— Али, съжалявам.

Тя затвори, без да каже: „И аз.“

След това вече не вдигаше телефона. Настоятелността на Фабио бързо намаля и тя в пристъп на самосъжаление си каза: „Видя ли?“ Вървеше боса из апартамента и събираше наслуки някои неща на съпруга си, документи, някоя и друга дреха. Сложи събраното в кашон, който после остави в антрето.

Една вечер, след като се прибра от работа, кашонът не беше вече там. Фабио не бе отнесъл много повече неща, мебелите си стояха по местата, а гардеробът беше още пълен с негови дрехи, но в библиотеката в хола сега имаше празнини между книгите, тъмнеещи пространства, които свидетелстваха за началото на разрухата. Аличе се спря да ги погледа и за първи път раздялата им прие конкретните очертания на факт, плътната консистенция на твърдо тяло.

С някакво облекчение се остави да я носи течението. Струваше й се, че винаги е правила всичко за някой друг. Сега беше само тя и можеше чисто и просто да спре, да се предаде, и толкова. Имаше повече време от преди за същите неща, които правеше преди, но сега ги правеше някак по инерция, трудно, със забавени движения, като че ли се местеше в някаква лепкава течност. Занемари и най-простите си задължения. Дрехите за пране се трупаха в банята и докато с часове лежеше на дивана, Аличе знаеше, че са там, че става въпрос за банално усилие, но на мускулите й това не им се струваше достатъчна причина.

Измисли си някакъв грип, за да не ходи на работа. Спеше много повече от необходимото, даже през деня. Дори не спускаше щорите, стигаше й да затвори очи, за да забрави за светлината, за предметите, които я заобикалят, да забрави за омразното си тяло, все по-слабо, но все още упорито свързано с мислите й. Тежестта на последствията беше винаги там като някакъв непознат, който спеше отгоре й. Бдеше над нея дори когато Аличе потъваше в сън, наситен със съновидения, тежък сън, който все повече приличаше на зависимост. Ако гърлото й пресъхнеше, Аличе си представяше, че се задушава. Ако й изтръпнеше ръката, останала твърде дълго под възглавницата, то беше, защото някакво куче вълча порода й я гризеше. Ако краката й бяха студени, защото, докато се бе въртяла, се бяха оказали извън завивките, Аличе се озоваваше отново на дъното на ямата, зарита до врата в снега. Но в съня си никога не изпитваше страх, почти никога. Парализата й позволяваше да си движи само езика и тя го изплезваше, за да вкуси от снега. Той беше сладък и й се щеше да го изяде всичкия, но не можеше да си завърти главата. Тогава си стоеше там и чакаше студът да се изкачи нагоре по краката й, да изпълни корема й и оттам да се разпростре по вените й, замразявайки кръвта й.

Твърде малко подредени мисли я спохождаха, когато се събудеше. Аличе ставаше единствено ако нямаше друг начин. Тогава бъркотията на полусъня бавно отминаваше, като оставяше в главата й белезникави утайки от прекъснати спомени, които се смесваха с другите и не изглеждаха по-малко истински. Бродеше в тихия апартамент като призрак на самата себе си, следвайки, без да бърза, яснотата на собствената си мисъл. „Полудявам“, идваше й на ум понякога. Но това не предизвикваше у нея никакво съжаление. Дори я караше да се усмихва, защото най-сетне избираше тя самата.

Вечер хапваше листа зелена салата, които издърпваше направо от найлоновия плик. Бяха хрупкави и не съдържаха нищо. Имаха единствено вкус на вода. Не ги ядеше, за да напълни стомаха си, а само за да замени с нещо ритуала на вечерята и да запълни по някакъв начин времето, през което не знаеше какво друго да прави. Дъвчеше салата, докато не й се пригадеше.

Прочистваше се от Фабио и от себе си, от всички безполезни усилия, които бе направила, за да стигне дотам и да не намери нищо. Наблюдаваше с хладно любопитство как отново разцъфтяват слабостите й, фикс идеите й. Този път щеше да остави решението на тях — тя, тъй или иначе, се беше провалила. „Срещу някои части от теб самия си безсилен“, казваше си, докато с удоволствие се връщаше назад към времето, когато беше момиче. Към онзи момент, в който Матия беше заминал, малко след това и майка й, по два различни пътя, но еднакво отдалечени от нея. Матия. Ето. Често мислеше за него. Отново. Беше като друга нейна болест, от която наистина не искаше да оздравее. Човек може да се разболее и само от един спомен и тя беше болна от онзи следобед в колата, срещу парка, когато със собственото си лице бе покрила неговото, за да скрие мястото на онзи ужас.

Дори и да се насилеше, от всички прекарани с Фабио години нямаше да успее да измъкне нито една картина, която да притисне сърцето й толкова силно, която да има същите неудържимо ярки цветове и която тя да може да почувства пак върху кожата си и в корените на косите си, и между краката си. Вярно е, онзи път на вечеря в Рикардо и съпругата му, когато се бяха смели и пили много, и докато тя помагаше на Александра да измие чиниите, си беше срязала палеца с една чаша. Чашата се счупи в ръцете й и оставяйки я да падне, тя изохка. Не извика, едва доловимо простена, но Фабио я чу и притича. Разгледа палеца й на светлината, наведе се, приближи го до устните си и за да спре да тече кръв, го засмука, сякаш беше негов. С палеца й в уста я погледна отдолу с тези прозрачни очи, на които тя не можеше да издържи. После скри раната в ръката си и целуна Аличе по устата. Тя усети в слюнката му вкуса на собствената си кръв и си представи, че е преминала през цялото тяло на мъжа й, за да се върне отново в нея, пречистена като при диализа.

Имаше я тази случка и имаше безкрайно много други, които Аличе не си спомняше вече, защото любовта на този, когото не обичаме, се отлага на повърхността на паметта и бързо се изпарява. Онова, което оставаше сега, беше едно слабо зачервяване, почти невидимо върху опънатата й кожа, на мястото, където Фабио я бе ритнал.

Понякога, преди всичко вечер, мислеше отново за неговите думи: „Аз не мога повече така.“ Галеше корема си и се опитваше да си представи какво би било да има някой там вътре, да плува в нейните студени води. „Обясни ми какво е.“ Но нямаше нищо за обясняване. Нямаше причина или нямаше само една. Нямаше начало. Съществуваше тя, и толкоз, и не искаше никого в корема си.

„Може би трябваше да му кажа това“, мислеше си понякога.

Тогава взимаше телефона в ръка и отиваше на буквата Ф. Търкаше бутоните с палеца си, като че ли се надяваше да активира обаждането погрешка. После натискаше червения клавиш. Да види отново Фабио, да му говори, да гради отново — за всичко това се искаше нечовешко усилие и тя предпочиташе да стои там, да гледа как мебелите на хола се покриват със слой прах, всеки ден по-плътен.

36.

Матия почти никога не гледаше студентите. Когато срещаше светлите им очи, вперени в дъската и в него, се чувстваше разсъблечен. Пишеше задачите и педантично ги коментираше, сякаш ги обясняваше и на самия себе си. Аулата беше прекалено голяма за дузината младежи четвърта година, които посещаваха неговия курс по алгебрична топология. Настаняваха се на първите три редици, малко или много все на същите места, като оставяха по една празна банка помежду си. Той също правеше така на времето в университета, но в никого от тях не забелязваше нещо, което да му напомни за самия него.

В тишината чу да се затваря вратата в дъното на аулата, но не погледна натам, докато не стигна до края на доказателството. Обърна страница от бележките си, които всъщност не му трябваха, подреди отново листовете и чак тогава забеляза нова фигура в най-високия край на зрителното си поле. Вдигна глава и разпозна Надя. Седеше на последната редица, облечена в бяло, кръстосала крака. Не го поздрави.

Магия се постара да скрие паниката си и започна да обяснява следващата теорема. По средата загуби нишката. Каза; „I’m sorry“9, и потърси продължението в бележките си, но не успя да се съсредоточи. Сред студентите се разнесе едва доловим шепот, защото от началото на курса професорът никога не бе имал каквото и да било колебание.

Продължи все пак и стигна до края, като пишеше бързо и трупаше все повече знаци, изцяло изпълвайки долната част на дъската и стигайки до самия й ръб. Последните два пасажа ги сби в един ъгъл горе, защото вече нямаше място. Някои студенти се наведоха напред, за да могат да различат степените и индексите, които се бяха смесили с формулите наоколо. Оставаше още четвърт час до края на лекцията, когато Матия каза: „Okay, I’ll see you tomorrow“10.

Остави тебешира и видя студентите да стават, леко объркани, и да му кимат за довиждане, преди да излязат от стаята. Надя все още седеше там в същата поза и като че ли никой не я забелязваше.

Останаха сами. Изглеждаха много далеч един от друг. Надя стана в същия момент, в който той тръгна към нея. Срещнаха се горе-долу в средата на аулата и запазиха цял метър дистанция помежду си.

— Здравей — каза Матия. — Не си мислех…

— Виж — прекъсна го тя, като решително впи очи в лицето му. — Ние дори не се познаваме. Съжалявам, че нахлух тук.

— Не, не… — опита се да каже той, но Надя не го остави да говори.

— Събудих се и теб те нямаше. Можеше поне…

Спря за миг. Матия беше принуден да сведе поглед, защото очите й го изгаряха, сякаш не бе затварял клепачи повече от минута.

— Тъй или иначе, няма значение — подхвана Надя. — Аз не преследвам никого. Вече нямам желание.

Подаде едно листче на Матия и той го взе.

— Това е номерът ми. Но ако решиш да го използваш, не чакай прекалено много.

И двамата сведоха поглед. Надя понечи да си тръгне, разлюля се едва забележимо на токовете си, после рязко се обърна.

— Довиждане — каза.

Матия се закашля, за да прочисти гърлото си, вместо да отговори. Помисли, че времето, необходимо й, за да стигне до вратата, е ограничено. Време недостатъчно, за да вземе решение, да формулира мисъл.

Надя се спря на прага.

— Не знам какво има в теб — каза му. — Но каквото и да е, смятам, че ми харесва.

После напусна аулата. Матия погледна бележката, където имаше само име и поредица от цифри, главно нечетни. Събра листовете от катедрата, но изчака да свърши часът, преди да излезе.

В офиса Алберто говореше по телефона, като държеше слушалката закрепена между бузата и рамото си, за да е свободен да жестикулира и с двете си ръце. Повдигна вежди, за да поздрави Матия.

Когато остави телефона, се облегна на стола и протегна крака. Отправи му съучастническа усмивка.

— Е? — попита. — Късно ли си легнахме снощи?

Матия съзнателно избегна да го погледне. Поклати глава. Алберто се изправи и застана зад стола му. Заразтрива раменете му, както треньор масажира боксьор. Матия мразеше да го докосват.

— Разбрах, не ти се говори за това. Alright then11, да сменим темата. Нахвърлих някои неща за статията. Искаш ли да ги погледнеш?

Матия кимна. Почука бавно с показалеца си върху клавиша 0 на компютъра в очакване Алберто да махне ръцете си от раменете му. Някои образи от предишната нощ, все същите, преминаваха през главата му като слаби проблясъци.

Алберто се върна на мястото си и тромаво се тръшна на стола. Започна да търси статията сред безформената купчина листове.

А — каза, — това дойде за теб.

Хвърли един плик на бюрото на Матия. Той го погледна, без да го докосне. Името му и адресът на университета бяха написани с плътно синьо мастило, което със сигурност беше минало и от другата страна на хартията. Буквата М на Матия започваше с права черта, после, леко отделена, идваше закръглена дъга, която продължаваше, без да прекъсва, до следващия знак. Всички други бяха леко наклонени, сблъскани, сякаш бяха паднали една върху друга. Имаше грешка в адреса, една буква в повече. Би му бил достатъчен, който и да е от тези белези, дори само несъразмерното Б от Балосино, за да разпознае веднага почерка на Аличе.

Преглътна и пипнешком намери ножа за разрязване на хартия във второто чекмедже на бюрото си. Завъртя го нервно между пръстите си и го пъхна в плика. Ръцете му трепереха и за да се овладее, стисна по-силно дръжката.

Алберто го гледаше тайно от другата част на бюрото, като се правеше, че не намира листовете, които бяха вече пред него. Треперенето на ръцете на Матия беше забележимо и от това разстояние, но писмото бе скрито в ръката му и Алберто не можеше да види текста.

Забеляза как колегата му затваря очи и остава така няколко секунди, после ги отваря отново и се оглежда наоколо объркан и внезапно някак различен.

— Кой ти пише? — осмели се да попита Алберто.

Матия го погледна с нещо като неприязън и като че ли изобщо не го разпозна. После стана, без да отговори на въпроса.

— Трябва да отида — каза.

— Моля?

— Трябва да отида. Мисля, че трябва… в Италия.

Алберто също стана, сякаш искаше да му попречи.

— Но какво говориш? Какво се е случило?

Инстинктивно се приближи и се опита пак да надникне в малкия лист, но Матия го притискаше между ръката си и грубата материя на пуловера на корема си, като че ли криеше нещо тайно. Три от четирите ъгли се подаваха от пръстите му и даваха да се разбере, че листчето е квадратно, но само толкова.

— Нищо. Не знам — отвърна Матия и пъхна едната си ръка в ръкава на якето. — Но трябва да отида.

— А статията?

— Ще я видя, когато се върна. Ти продължавай.

После излезе, без да даде възможност на Алберто да протестира.

37.

В деня, в който се върна на работа, Аличе се появи със закъснение от един час. Беше натиснала копчето на будилника, без дори да се събуди, и докато се стягаше да тръгва, й се налагаше често да се спира, защото всяко движение струваше на тялото й непоносимо усилие.

Кроца не я упрекна. Достатъчно му бе да я погледне, за да разбере. Бузите на Аличе бяха хлътнали, очите й прекалено много изпъкваха на лицето й, но въпреки това, забулени от някакво мрачно безразличие, сякаш ги нямаше.

— Извинявай за закъснението — каза с влизането си, но без да има намерение да се извини наистина.

Кроца прелисти вестника и не можа да се въздържи да не погледне часовника.

— Има да се проявяват филми за единайсет — осведоми я. — Все същите досадни неща.

Закашля се и повдигна по-високо вестника. С крайчеца на окото си следеше движенията на Аличе. Видя я да поставя чантата си на обичайното място, да сваля якето си и да сяда на машината. Движеше се бавно и с прекалена отмереност, което издаваше усилието й да създаде впечатление, че всичко е наред. Известно време седя унесена, с брадичка, подпряна на ръката. Накрая, след като прибра косата зад ушите си, се реши да започне.

Кроца забеляза прекалената й слабост, скрита под памучната блуза с висока яка и широките й панталони, но видима по ръцете и още повече в очертанията на лицето. Изпитваше гняв от безсилието си, защото ако той по никакъв начин не беше част от живота на Аличе, тя беше част от неговия, и то как. Чувстваше я като дъщеря, на която не бе могъл да избере името.

Работиха, без да говорят, докато стана време за обяд. Задоволяваха се да си разменят необходимите кимвания с глава. След всичките години, прекарани там вътре, всеки жест изглеждаше автоматичен и те се движеха пъргаво, като си разделяха поравно пространството. Старият „Никон“ стоеше на мястото си под плота, защитен от светлината. И двамата се питаха понякога дали още може да работи.

— Да отидем да обядваме… — осмели се фотографът.

— Имам един ангажимент — прекъсна го Аличе. — Извини ме.

Той кимна загрижено.

— Ако не се чувстваш добре, следобеда можеш да си стоиш вкъщи — каза. — Както виждаш, няма много какво да се прави.

Аличе го погледна обезпокоена. Престори се, че подрежда предметите на плота: две ножици, плик за снимки, химикалка и един филм, разрязан на четири еднакви парчета. Всъщност чисто и просто размени местата им.

— Не. Защо? Аз…

— Откога не сте се виждали? — прекъсна я фотографът.

Аличе подскочи едва видимо. Пъхна ръка в чантата си, сякаш за да я скрие.

— От три седмици. Горе-долу.

Кроца кимна, после сви рамене.

— Да вървим — каза.

— Но…

— Хайде, да вървим — повтори той по-решително.

Аличе размисли за миг. После реши да го последва.

Заключиха магазина. Висулката, окачена на вратата за украшение, задрънка в полумрака, после престана. Отправиха се към колата на фотографа. Той вървеше бавно, за да не я затруднява, като внимаваше да не се забелязва.

Старата ланча запали чак на втория опит и Кроца промърмори през зъби някакво проклятие.

Минаха по булеварда, стигнаха до моста, после фотографът зави надясно и продължи по улицата покрай реката. Когато отново се премести в дясната част на платното и даде мигач, за да завие по улицата на болницата, Аличе внезапно замръзна.

— Но къде… — опита се да каже.

Той спря срещу някаква работилница със спуснати до средата щори до входа на „Бърза помощ“.

— Не е моя работа — отговори, без да се обръща към нея. — Но ти трябва да отидеш там вътре. При Фабио или при някой друг лекар.

Аличе го гледаше втренчено. Първоначалното й смущение отстъпваше място на гнева. Улицата беше тиха. Всички бяха влезли в къщите си или в някой ресторант, за да обядват. Листата на чинарите се поклащаха безшумно.

— Не съм те виждал така от… — поколеба се фотографът.

— Откакто се запознах с теб.

Аличе се замисли за това „така“. Звучеше зле и й се прииска да се погледне в огледалцето, но не се отразяваше в него. Поклати глава, после слезе от колата. Блъсна вратата и без да се обръща, се отправи с решителна крачка в обратна на болницата посока.

Вървеше бързо, по-бързо, отколкото можеше, за да се отдалечи от това място и от безочието на Кроца, но след стотина метра й се наложи да спре. Липсваше й въздух и при всяка крачка кракът я болеше все повече, пулсираше, сякаш я молеше за милост. Имаше чувството, че костта навлиза в живото месо, сякаш отново се е измъкнала от ставата. Премести цялата си тежест върху десния си крак и едва запази равновесие, като се подпря с ръка на грубата стена встрани.

Изчака болката да премине и дишането й да се превърне отново в несъзнателно действие. Сърцето бавно изпомпваше кръв, без особено убеждение, но достатъчно силно, за да долови ударите му и в ушите си.

„Трябва да отидеш при Фабио. Или при друг лекар“, повтаряше гласът на Кроца.

„А после?“, помисли тя.

Върна се обратно към болницата, като вървеше трудно, без ясна представа какво да прави. Тялото й сякаш инстинктивно избираше пътя, а минувачите, които се разминаваха с нея по тротоара, се отдръпваха, защото Аличе леко залиташе, без да забелязва. Някои от тях се поспряха, явно се питаха дали да й помогнат, но после отминаха.

Влезе в двора на болницата, но не си спомни времето, когато се разхождаше по същата алея с Фабио. Чувстваше се така, сякаш нямаше минало, сякаш се намираше на това място, без да знае откъде идва. Беше изморена от тази умора, която само празнотата може да предизвика.

Изкачи стълбите, като се държеше за перилото, и спря пред входа. Искаше да стигне само дотам, да накара плъзгащите се врати на отделението да се отворят и да изчака да минат няколко минути — необходимото време, за да намери отново сила да си отиде. Това беше начин да даде малък шанс на случайността, само толкова, да се окаже там, където се намира Фабио, и да види какво ще се случи. Нямаше да направи това, което каза Кроца, нямаше да слуша никого и нямаше да позволи дори на самата себе си да го търси, защото наистина се надяваше да го намери.

Не се случи нищо. Автоматичните врати се отвориха и когато Аличе пристъпи навътре, отново се затвориха.

„Какво очакваше?“, запита се.

Помисли си да седне за няколко секунди, като се надяваше, че ще й мине. Тялото й искаше нещо от нея, всеки нерв й крещеше, но тя не желаеше да слуша.

Понечи да се обърне, когато чу отново електрическия шум на вратите. Вдигна очи, убедена, че този път срещу нея наистина ще се окаже съпругът й.

Вратата беше отново отворена. Но Фабио го нямаше. На негово място, отвъд прага, стоеше едно момиче. То бе активирало електронната клетка, но не излезе. Стоеше неподвижно там, където беше, и приглаждаше полата си. Накрая направи крачка назад и вратите се затвориха отново.

Аличе я наблюдаваше, поведението й беше възбудило любопитството й. Забеляза, че не е толкова млада. Можеше да е горе-долу на нейната възраст. Държеше бюста си леко издаден напред, а раменете й бяха отпуснати и съвсем тесни, като че ли нямаше достатъчно място наоколо.

Аличе си помисли, че в нея има нещо познато, може би в изражението на лицето, но не можеше да го свърже с никого. Мислите й се връщаха в нея самата, въртяха се на празни обороти.

После момичето повтори всичко отначало. Тръгна напред, събра краката си и след няколко секунди се дръпна назад. В този момент вдигна главата си и й се усмихна през стъклото.

Силна тръпка премина по гърба на Аличе, прешлен по прешлен, докато се разсея в нечувствителния й крак. Тя задържа дъха си.

Познаваше друг човек, който се усмихваше по този начин, като повдигаше само горната си устна, едва откриваше резците си и оставяше неподвижна останалата част на устата си.

„Не може да бъде“, помисли си тя.

Приближи се, за да я види по-добре, и вратите останаха отворени. Момичето изглеждаше разочаровано и я погледна въпросително. Аличе разбра и се отдръпна назад, за да го остави да си играе. То продължи, все едно че нищо не се беше случило.

Имаше същата тъмна коса, гъста и чуплива в основата си, която Аличе бе докосвала толкова рядко. Скулите бяха леко издадени и криеха черните очи, но като ги гледаше, тя разпозна същите вихри, които някои нощи я бяха държали будна до късно, същите хладни отблясъци като в очите на Матия.

„Това е тя“, помисли си и някакво подобно на ужас усещане стисна гърлото й.

Инстинктивно потърси фотоапарат в чантата си, но не носеше никакъв, дори най-обикновен автоматичен.

Продължи да гледа момичето, без да знае какво друго може да направи. Виеше й се свят и очите й се замъгляваха от време на време, като че ли не можеше да намери точния ъгъл на фокусиране. С пресъхнали устни произнесе „Микела“, но от устата й не излезе достатъчно въздух.

Изглеждаше, че девойката не се изморява изобщо. Играеше с фотоклетката като малко момиченце. Сега правеше леки подскоци напред и назад — явно искаше да хване вратите в грешка.

Една възрастна госпожа се приближи от вътрешността на сградата. От чантата й се подаваше голям правоъгълен жълт плик, може би рентгенова снимка. Без да каже нищо, хвана девойката под ръка и я изведе навън.

Тя не се противопостави. Когато мина покрай Аличе, се обърна за момент да погледне плъзгащите се врати, може би, за да им благодари, че са я забавлявали. Беше толкова близо, че Аличе усети движението на въздуха, предизвикано от тялото й. Протягайки ръка, би могла да я докосне, но беше като парализирана.

Проследи с поглед двете жени, докато се отдалечаваха с бавни стъпки.

Сега имаше хора, които влизаха и излизаха. Вратите се отваряха и затваряха непрекъснато с хипнотизиращ ритъм, който замайваше главата на Аличе. Сякаш съживявайки се изведнъж, тя извика: „Микела“, този път високо.

Момичето не се обърна, нито госпожата, която го придружаваше. Не промениха ни най-малко походката си, все едно че нямаха нищо общо с това име.

Аличе си помисли, че трябва да ги последва, трябва да погледне девойката по-отблизо, да я заговори, да разбере. Постави десния си крак на първото стъпало и придърпа другия, но той остана като закован там, където беше, като заспал. Тя залитна назад. Потърси с ръка перилото, но не го намери.

Сгромоляса се като отчупен клон и се плъзна по останалите две стъпала.

От земята успя да види двете жени, които изчезваха зад ъгъла. После усети въздухът да се насища с влага и шумовете да стават все по-глухи и далечни.

38.

Матия измина тичешком трите етажа. Между първия и втория се размина с един от студентите си, който се опита да го спре, за да го попита нещо. Отмина го с думите: „Съжалявам, трябва наистина да вървя“, и в опита си да го избегне насмалко да се спъне. След като стигна в предверието, изведнъж забави ход, за да изглежда по-прилично, но продължи да върви бързо. Тъмният мрамор на пода беше лъскав и отразяваше предмети и хора като огледална водна повърхност. Матия кимна на портиера за поздрав и излезе.

Студеният въздух го блъсна изведнъж и той се запита какво точно прави.

Седна на ниската стена срещу входа и се зачуди защо бе реагирал по този начин, като че ли през всичките тези години не бе правил нищо друго, освен да чака знак, за да се върне при нея.

Погледна отново снимката, която Аличе му беше изпратила. Бяха те двамата заедно пред леглото на родителите й, облечени като младоженци с онези дрехи, които миришеха на нафталин. Матия имаше примирен вид, докато тя се усмихваше. С едната си ръка го бе прегърнала през кръста. Другата крепеше фотоапарата и излизаше отчасти от снимката, все едно че сега я протягаше към него, възрастния, за да го погали.

Отзад Аличе бе написала само един ред и се беше подписала.

Матия потърси някакво обяснение на това съобщение и още повече на собствената си сбъркана реакция. Представи си, че излиза от изхода „Пристигащи“ на летището и заварва Аличе и Фабио да го чакат зад преградата. Че я поздравява, като я целува по бузата, и после стиска ръката на съпруга й, за да се представи. Щяха да се посдърпат на шега за това кой да носи куфара до колата и по пътя напразно щяха да се опитват да си разкажат как е минал животът им, като че ли можеше наистина да се разкаже. Матия на задната седалка, те отпред — трима непознати, които се преструват, че имат нещо общо и се плъзгат по повърхността на нещата, само и само да избегнат мълчанието.

„Няма никакъв смисъл“, каза си.

Тази ясна мисъл го облекчи малко, все едно че отново се съвземаше след кратка загуба на съзнание. Почука с показалеца си по снимката, вече с намерението да я хвърли и да се върне при Алберто, за да възобнови работата си.

Докато все още бе погълнат от мислите си, Кирстен Горбан, колежка от Дрезден, с която в последно време публикуваха общи научни статии, се приближи до него и взе да наднича в снимката.

— Съпругата ти? — попита го засмяно, посочвайки Аличе.

Матия се извъртя, за да погледне застаналата над него Кирстен. Прииска му се да скрие снимката, но после си помисли, че ще изглежда невъзпитано. Кирстен имаше дълго лице, като че ли някой я беше дърпал много силно за брадичката. За двете години следване в Рим бе научила малко италиански и произнасяше всички ота затворено.

— Здравей — каза Матия несигурно. — Не, не е моя съпруга. Само… приятелка.

Кирстен се подсмихна, развеселена неясно от какво, и отпи от пластмасовата чаша кафе, която държеше в ръката си.

— She’s cute12 — възкликна тя.

Матия се обърна към нея малко смутен, после отново погледна снимката. Да, наистина беше сладка.

39.

Когато Аличе дойде в съзнание, една сестра мереше пулса й. Бяха я сложили да легне на някакво тясно легло близо до входа, малко накриво, все още с обувките на краката върху белия чаршаф. Веднага си помисли за Фабио, който можеше да я е видял в този вид, и се изправи рязко.

— Добре съм — каза.

— Стойте тук — нареди й сестрата. — Сега ще направим едно изследване.

— Няма нужда. Наистина, добре съм — настоя Аличе и преодоля съпротивата на сестрата, която се мъчеше да я задържи.

Фабио го нямаше.

— Госпожице, вие припаднахте. Трябва да ви прегледа лекар.

Аличе обаче беше станала. Провери дали чантата й е още с нея.

— Няма нищо. Повярвайте ми.

Сестрата повдигна очи към небето и не се противопостави. Аличе се огледа объркана наоколо, сякаш търсеше някого. После благодари и се отдалечи, попрегърбена.

Не се беше наранила от падането. Сигурно си бе ударила само дясното коляно. Усещаше ритмичното пулсиране на отока под джинсите си. Освен това ръцете й бяха малко одраскани и прашни. Все едно че ги бе влачила по чакъла на двора. Духна върху тях, за да ги почисти.

Приближи се до гишето на приемната и погледна през кръглата дупка на стъклото. Жената от другата страна вдигна очи към нея.

— Добър ден — каза Аличе.

Нямаше представа как да обясни. Дори не знаеше колко време е била в безсъзнание.

— Преди малко… — каза — аз стоях права там…

Посочи мястото, където беше застанала, но служителката не погледна.

— Имаше една жена на входа. Аз се почувствах зле и припаднах. После… Ето, трябва да узная името на тази жена.

Служителката я погледна нервно иззад бюрото.

— Моля? — попита, като направи гримаса.

— Изглежда странно, знам — настоя Аличе. — Но вероятно можете да ми помогнете. Поне можете да ми дадете имената на пациентите, които са били на преглед днес в това отделение. Или са правили изследвания. Само тези на жените, те ми са достатъчни.

Жената се вгледа в нея. После й се усмихна хладно.

— Не ни е разрешено да даваме този вид информация — отговори.

— Много е важно. Моля ви. Наистина е много важно.

Служителката чукна с химикалката по регистъра, който беше пред нея.

— Съжалявам. Наистина е невъзможно — отговори сърдито.

Аличе изпухтя. Понечи да се отдалечи от гишето, но после се приближи отново.

— Аз съм съпругата на доктор Ровели — каза.

Жената се поизправи на стола. Повдигна вежди и отново почука с химикалката по регистъра.

— Разбирам — каза. — Ако искате, мога да осведомя съпруга ви.

Вдигна слушалката, за да поиска вътрешния номер, но Аличе я спря с ръка.

— Недейте — каза, без да контролира тона на гласа си. — Няма нужда.

— Сигурна ли сте?

— Да, благодаря. Оставете.

Тръгна към дома си. През целия път не можеше да мисли за друго. Съзнанието й се проясняваше, но всички образи, които го спохождаха, бяха затъмнени от лицето на онова момиче. Подробностите вече се объркваха, потъваха бързо сред океан от други маловажни спомени, но необяснимото чувство за близост оставаше живо. И онази усмивка, същата като на Матия, смесена със собственото й изкривено отражение в стъклото.

Може би Микела беше жива и тя я бе видяла. Това беше лудост и въпреки това Аличе не можеше да не вярва. Като че ли мозъкът й имаше отчаяна нужда точно от тази мисъл. Сякаш се вкопчваше в нея, за да оживее.

Започна да разсъждава, да гради хипотеза. Помъчи се да си представи как са се развили нещата. Може би възрастната жена е отвлякла Микела, намерила я е в парка и я е отвела, защото силно е желаела да има момиченце, но не е можела да си роди. Утробата й е била стерилна или тя просто не е искала да приюти там дете.

„Точно като мен“, помисли си Аличе.

Откраднала я е, после я е отгледала в къща, отдалечена оттам, с различно име, все едно че е нейно дете.

Но защо да се връща тогава? Защо да рискува да бъде разкрита след всички тези години? Може би я разкъсва чувство за вина. Или е искала само да предизвика съдбата, както беше направила тя пред отделението по онкология.

Но може би старата жена нямаше нищо общо. Срещнала е Микела много след това и не е знаела нищо за произхода й, за истинското й семейство, така както самата Микела не си е спомняла нищо за себе си.

Аличе си помисли за Матия, който от купето на старата й кола сочеше дърветата отсреща с онзи мрачен отсъстващ поглед, който напомняше за смъртта. „Беше еднаква, същата като мен“, каза тогава.

Изведнъж започна да й се струва, че всичко е логично, че онова момиче беше наистина Микела, изчезналата близначка, и че всяка подробност е на мястото си: големината на челото, дължината на пръстите, предпазливият начин, по който ги движеше. И онази нейна момчешка игра, преди всичко тя.

Но след секунда се почувства объркана. Всички тези детайли изчезваха в смътното усещане за умора, предизвикана от глада, който притискаше слепоочията й от дни. Аличе се уплаши да не припадне отново.

Вкъщи остави вратата притворена и ключовете пъхнати в ключалката. Отиде в кухнята и дръпна вратата на шкафа, без дори да си свали якето. Отвори една опаковка с риба тон и я изяде направо от кутийката, без да изцежда олиото. Пригади й се от миризмата. Хвърли я празна в умивалника и взе една с грах. Ловеше грахчетата с вилицата от мътната вода и изяде половината, без да си поема дъх. Имаха вкус на пясък и лъскавите им люспи полепваха по зъбите й. После извади опаковката с бисквитите, отворена в деня, в който Фабио си бе отишъл. Изяде пет, една след друга, като с мъка успяваше да ги сдъвче. Когато преглъщаше, те стържеха гърлото й като парченца стъкло. Спря чак когато толкова силно я присви стомах, че се наложи да седне на земята, за да издържи болката. Когато й попремина, стана и отиде до тъмната стая, куцайки без задръжки, както правеше, когато беше сама. Взе една от кутиите, които стояха на втория рафт. Отстрани беше написано „Моментални“ с неизтриваем червен флумастер. Обърна съдържанието на масата. Разпръсна с пръстите си многото снимки. Някои се бяха слепили една за друга. Прегледа ги набързо, накрая намери тази, която й трябваше.

Дълго я гледа. Матия беше млад, тя също. Той стоеше с наведена глава, така че не можеше добре да види изражението му и да установи приликата. Беше минало много време. Може би прекалено много.

Този неподвижен образ накара Аличе да възстанови други и мисълта й ги съши заедно, пресъздавайки отново движението, фрагментите от звуци, усещанията. Беше обзета от пронизващ и въпреки това приятен копнеж.

Ако можеше да избере момент, от който да започне всичко отначало, щеше да избере този: тя и Матия в една тиха стая, с тела, които не смеят да се докоснат, но чиито очертания се сливат в едно.

Трябваше да му съобщи. Само като го видеше, щеше да разбере дали не греши. Ако сестра му беше жива, Матия имаше право да го знае.

За първи път възприе цялото разделящо ги разстояние като смешно. Беше сигурна, че той се намира още там, където му бе писала няколко пъти преди много години. Ако се е оженил, щеше да разбере по някакъв начин. Защото тя и Матия бяха свързани с еластична и невидима нишка, погребана под куп незначителни неща, нишка, която можеше да съществува само между двама като тях — двама, разпознали собствената си самота един в друг.

Изрови изпод купа снимки една писалка. Седна, за да пише, като внимаваше да не размаже мастилото с ръка. Накрая духна отгоре, за да го изсуши. Потърси плик, пъхна снимката в него и го залепи.

„Може и да дойде“, помисли си.

Приятен трепет премина през всичките й кости и я накара да се засмее, сякаш времето започваше отново точно от този момент.

40.

Преди да се насочи към пистата за кацане, самолетът, в който пътуваше Матия, прекоси зеленото петно на хълма, премина над базиликата и прелетя в кръг два пъти над центъра на града. Матия използва най-стария мост като ориентир и оттам проследи улицата до къщата на своите родители. Все още имаше същия цвят, както когато я беше оставил.

Разпозна парка, там наблизо, ограничен от две големи улици, които се събираха в широка дъга, и разделен на две от реката. В един толкова ясен следобед като този отгоре се виждаше всичко — никой не би могъл да изчезне в нищото.

Наведе се по-напред, за да види това, което самолетът оставяше зад себе си. Погледът му се заизкачва заедно с криволичещата по хълма улица и се спря пред къщата на Дела Рока, подобна на внушителен леден блок, с бялата си фасада и прозорци, разположени плътно един до друг. Малко по-нагоре се намираше старото му училище със зелените противопожарни стълби. Още помнеше хладната и грапава мазилка на фасадата му.

Мястото, където беше прекарал другата половина от живота си, завършилата, приличаше на гигантски макет, направен от цветни кубчета и неодушевени форми.

От летището взе такси. Баща му бе настоял да го посрещне, но той отговори: „Не, ще дойда сам“, с онзи тон, който родителите му помнеха добре и знаеха, че в такива случаи е безполезно да спорят.

Постоя прав на тротоара от високата страна на улицата, загледан в своята стара къща дори след като таксито се отдалечи. Чантата, която бе прехвърлил през врата си, не тежеше много. Вътре имаше чисти дрехи за не повече от два-три дни.

Завари входа на кооперацията отворен и се качи до техния етаж. Натисна звънеца и не чу никакъв шум отвътре. После се появи баща му и преди да си кажат нещо, се усмихнаха, като всеки преценяваше отминалото време по промените в другия.

Пиетро Балосино беше стар. Не само заради белите коси и загрубелите, прекалено изпъкнали вени на ръцете. Беше стар по начина да стои прав срещу сина си, да трепери целият едва доловимо и да се обляга на дръжката на вратата, като че ли само краката му вече не бяха достатъчни.

Прегърнаха се, леко смутени. Чантата на Матия се плъзна по гърба му и застана между тях. Той я остави да падне на земята. Телата им имаха все още същата температура. Пиетро Балосино докосна косата на сина си и си спомни за много неща. Усещането за всички тях му причини болка в гърдите.

Матия погледна баща си, за да го попита: „Къде е мама?“, и той разбра безмълвния му въпрос.

— Мама си почива — каза. — Не се чувства много добре. Трябва да е от жегата тези дни.

Матия кимна.

— Гладен ли си?

— Не. Искам само малко вода.

— Веднага ще ти донеса.

Баща му бързо изчезна в кухнята, като че ли си търсеше извинение да се махне. Матия си помисли, че остава само това, че цялата любов на родителите се проявява в подобни малки грижи, в споделянето на притесненията, които му изреждаха по телефона всяка сряда: храненето, топлината и студа, умората, понякога парите. Всичко останало беше потънало в недостижими дълбини, превърнало се бе в циментирана маса от никога незапочнати разговори, от извинения, които е трябвало да бъдат дадени и получени, от спомени, подлежащи на коригиране, но запазили се неизменни.

Прекоси коридора до своята стая. Беше сигурен, че ще завари всичко, както го бе оставил, сякаш това пространство е било защитено от ерозията на времето, сякаш на това място всичките години на отсъствието му са били просто една скоба. Когато видя, че всичко е различно, изпита разочарование и отчуждение, подобно на ужасното чувство, че вече не съществуваш.

Стените, които някога бяха светлосини, бяха боядисани в кремаво и това правеше стаята по-светла. На мястото на неговото легло сега беше диванът, който с години бе стоял в хола. Бюрото му все още беше срещу прозореца, но върху него вече нямаше нищо негово, само куп списания и шевна машина. Нямаше снимки, нито негови, нито на Микела.

Остана на прага, струваше му се, че няма разрешение да влезе. Баща му се приближи с чашата вода и като че ли прочете мислите му.

— Майка ти искаше да се научи да шие — каза като извинение. — Но бързо се отегчи.

Матия изпи водата на един дъх. Облегна чантата си на стената, където нямаше на какво да пречи.

— Сега трябва да вървя — каза.

— Вече? Но нали току-що пристигна…

— Трябва да се видя с един човек.

Мина отстрани на баща си, опирайки се на стената, като избегна погледа му. Телата им бяха прекалено еднакви и едри и възрастни, за да са толкова близо едно до друго. Занесе чашата в кухнята, изплакна я и остави да съхне.

— Ще се върна довечера — каза.

Кимна за довиждане на баща си, който стоеше прав в средата на хола, на същото място, на което в другия живот стоеше, прегърнал майка му, и говореше за него. Не беше вярно, че Аличе го чака, не знаеше дори къде да я намери, но трябваше да излезе веднага оттам.

41.

През първата година си бяха писали. Започна Аличе, както във всяко друго нещо, което се отнасяше до тях. Изпрати му снимка на торта с ягоди, разрязана наполовина, с малко крив надпис. „Честит рожден ден“. Отзад имаше само едно А с точка и нищо друго. Тортата я бе направила тя за рождения ден на Матия и после я бе хвърлила в боклука недокосната. Той й отговори с писмо от четири гъсто изписани страници. В тях разказваше колко е трудно да се започва отново на непознато място, без да знаеш езика, и се извиняваше, че е заминал. Или поне така й се бе сторило на Аличе. Не я бе попитал нищо за Фабио нито в това, нито в следващите писма и тя също не му пишеше за него. Все пак и двамата забелязваха чуждото и заплашително присъствие извън края на листа. Затова и бързо започнаха да си отговарят хладно и да оставят да минава все повече време, докато накрая кореспонденцията им спря напълно.

След няколко години Матия получи друго писмо — покана за сватбата на Аличе и Фабио. Закачи го на хладилника с парче скоч, все едно че поставено там, трябваше да му напомня нещо. Всяка сутрин и всяка вечер го виждаше пред себе си и изглеждаше, че всеки път му причинява по-малко тъга. Седмица преди церемонията успя да изпрати телеграма, в която пишеше: „Благодаря за поканата, налага се да откажа поради професионални ангажименти. Поздравления, Матия Балосино.“ В един магазин в центъра прекара цяла сутрин, за да избира кристална ваза, която после изпрати на младоженците на новия им адрес.

Не се отправи към този адрес, когато излезе от къщата на родителите си. Тръгна към хълма, към дома на Дела Рока, където той и Аличе прекарваха заедно следобедите. Беше сигурен, че няма да я намери там, но искаше да си представя, че нищо не се е променило.

Дълго се колеба, преди да звънне на домофона. Отговори му някаква жена, вероятно Соледад.

— Кой е?

— Търся Аличе — каза той.

— Аличе не живее вече тук.

Да, беше Соледад. Разпозна я по испанския акцент, все още силен.

— Кой я търси? — попита гувернантката.

— Матия.

Настана продължително мълчание. Сол се мъчеше да си спомни.

— Мога да ви дам новия й адрес.

— Не ми трябва. Имам го, благодаря — каза той.

— Тогава довиждане — отговори Сол след друго, по-кратко замълчаване.

Матия се отдалечи, без да се обърне да погледне нагоре. Беше сигурен, че тя се е показала на някой от прозорците, че го гледа и чак сега го разпознава. Вероятно се пита къде е изчезнал през всички тези години и какво идва да търси сега. Истината беше, че и той не знаеше.

42.

Аличе не го очакваше толкова скоро. Беше изпратила писмото едва преди пет дни и бе напълно възможно Матия да не го е прочел още. Във всеки случай беше сигурна, че първо ще се обади по телефона, че ще си определят среща в някое барче, където тя ще го подготви спокойно за вестта.

Очакването на някакъв знак изпълваше дните й. На работа беше разсеяна, но весела и Кроца не смееше да я попита за причината, но си мислеше, че има малка заслуга. Празното място, оставено от раздялата с Фабио, се изпълваше с почти младежка лудост. Аличе сглобяваше отново и отново сцената, в която тя и Матия щяха да се срещнат, поправяше подробностите, изучаваше я от всички страни. Свикна с тази мисъл дотолкова, че тя вече приличаше не толкова на нещо вероятно, колкото на спомен.

Беше ходила и в общинската библиотека. Наложи се да си вземе карта, тъй като кракът й не бе стъпвал там преди. Потърси вестниците, които пишеха за изчезването на Микела. Четенето им я разстрои, като че ли целият този ужас се случваше отново, недалеч оттам. Увереността й се разколеба пред снимка на Микела на първа страница. Там тя изглеждаше объркана и се бе втренчила в някаква точка над обектива, може би в челото на снимащия. Този образ на мига измести спомена за момичето от болницата, като се наложи върху него прекалено точно, за да изглежда вероятно. За първи път Аличе се запита дали всичко това не е само заблуда, халюцинация, продължила прекалено дълго. После покри снимката с ръка и продължи да чете, отхвърляйки решително това съмнение.

Тялото на Микела не бе намерено никога. Нито дори дреха, нито следа. Момиченцето се беше изпарило и в продължение на месеци следваха хипотезата за отвличането, завършила накрая в нищото. Нямаше заподозрян. Новината бе заемала кратките бележки от вътрешните страници, преди да изчезне напълно.

Когато се звънна, Аличе си сушеше косата. Отвори разсеяно, без дори да попита кой е, докато си нагласяваше кърпата на главата. Беше боса и първото нещо което Матия забеляза в нея, бяха голите й крака, вторият пръст малко по-дълъг от палеца, сякаш искаше да се покаже напред, четвъртият — сгънат надолу, скрит. Бяха подробности, които знаеше, които бяха останали в паметта му по-дълго, отколкото думите и събитията.

— Здравей — каза, вдигайки очи.

Аличе направи крачка назад и инстинктивно притвори двата края на хавлията, като че ли сърцето й можеше да избяга през деколтето. После се взря в Матия и си даде сметка за присъствието му. Прегърна го, като се облегна на него с цялата си незначителна тежест. Той обгърна кръста й с дясната си ръка, но задържа пръстите си опънати като жест на предпазливост.

— Идвам веднага. Трябва ми само една минута — изрече тя много бързо.

Влезе и затвори вратата, като го остави навън. Имаше нужда да остане няколко мига сама, за да се облече и гримира и да избърше очите си, преди той да забележи. Матия седна на стъпалото срещу входа с гръб към вратата. Изследва градинката, почти съвършената симетрия на ниския плет, който ограждаше малката алея от двете страни, вълнистата му форма, прекъсната по средата на периода на синусоидата. Когато чу изщракването на бравата, се обърна и за миг всичко изглеждаше, както е било — той, който чака Аличе навън, и тя, която излиза усмихната, елегантно облечена, и тръгват по пътя заедно, без определена цел.

Аличе се наведе и го целуна по бузата. За да седне до него, трябваше да се хване за рамото му заради схванатия крак. Той се отдръпна малко настрана. Нямаше къде да се облегнат, затова и двамата седяха, леко наведени напред.

— Бързо дойде — каза Аличе.

— Писмото ти пристигна вчера сутринта.

— Значи не е чак толкова далеч онова място.

Матия наведе глава. Аличе взе дясната му ръка и разтвори дланта му. Той не се възпротиви, защото с нея не трябваше да се срамува от белезите си.

Имаше нови, можеха да се разпознаят като по-тъмни следи сред светлата мрежа на старите. Никой не изглеждаше много пресен, с изключение на един кръгъл ореол, подобен на изгаряне. Аличе прекара върха на показалеца си по него и той едва усети докосването й през всички онези слоеве загрубяла кожа. Остави я да гледа спокойно, защото ръката му разказваше много повече от това, което той можеше да каже на глас.

— Изглеждаше важно — каза Матия.

— Всъщност е.

Той се обърна и я погледна, за да я помоли да продължи.

— Не още — каза Аличе. — Първо да се махнем оттук.

Матия стана пръв, после й подаде ръка да й помогне, както беше правил винаги. Тръгнаха по улицата. Беше трудно да говорят и мислят едновременно, все едно, че двете действия се унищожаваха взаимно.

— Тук — каза Аличе.

Дезактивира алармата на един тъмнозелен джип и Матия си помисли, че е твърде голям за нея.

— Ти ли ще караш? — попита игриво Аличе.

— Не, не умея.

— Шегуваш ли се?

Той сви рамене. Погледнаха се над покрива на колата. Слънцето искреше между тях.

— Там не ми трябва — оправда се той.

Аличе потупа замислено брадичката си с ключа.

— Тогава знам къде трябва да отидем — каза със същия блясък в очите, с който известяваше своите идеи като момиченце.

Качиха се в колата. В жабката нямаше нищо друго, освен два диска, поставени един върху друг с лицевата страна към Матия: „Картини от една изложба“ на Мусоргски и „Сонати“ на Шуберт.

— Отдала си се на класическа музика?

Аличе хвърли бегъл поглед към дисковете. Сбърчи нос.

— Как не. Тези са негови. Мен само ме приспиват.

Матия се преви под колана, който драскаше рамото му, защото беше регулиран за по-нисък човек — вероятно за Аличе, когато седеше там, докато шофираше мъжът й и заедно слушаха класическа музика. Помъчи се да си го представи, после се разсея от надписа върху огледалото за обратно виждане: „Objects in the mirror are closer than they appear“13.

— Фабио, нали? — попита.

Знаеше вече отговора, но искаше да развърже този възел, да стопи това присъствие, мълчаливо и заемащо много място. Струваше му се, че Фабио ги изучава от задната седалка. Съзнаваше, че иначе разговорът между тях ще спре като лодка, заседнала на скалите.

Аличе кимна, сякаш й костваше усилие да говори. Ако му разкажеше всичко — за детето, за кавгата и за ориза, който още си стоеше по ъглите на кухнята, той щеше да реши, че заради това го е извикала. Нямаше вече да повярва на историята с Микела, щеше да си мисли за нея като за жена, изживяваща криза със съпруга си, жена, която се опитва да поднови старите връзки, за да се чувства по-малко сама. За миг се запита дали не е наистина така.

— Имате ли деца?

— Не, нито едно.

— Но защо…

— Остави — прекъсна го Аличе.

Матия млъкна, но не се извини.

— А ти? — каза тя след малко.

Колебаеше се да го пита от страх от отговора. После гласът й сам излезе и тя почти се учуди.

— Не — отговори Матия.

— Нямаш деца?

— Не, нямам… — идваше му да добави „нито едно“. — Не съм женен.

Аличе кимна.

— Продължаваш да се правиш на важен значи — обобщи, като се обърна да му се усмихне.

Матия поклати смутено глава — разбра какво имаше предвид тя.

Бяха стигнали до обширен празен паркинг в зоната на автопарка, където в големите панелни блокове, подредени един до друг, не живееше никой. Три купчини дървени пейки, увити в целофан, бяха подпрени на сива стена, отстрани на спусната ролетка. По-горе, над покрива имаше неонов надпис, който нощем сигурно блестеше с ярка оранжева светлина.

Аличе спря колата в центъра на паркинга и загаси мотора.

— Твой ред е — каза, като отвори вратата.

— Какво?

— Сега ти ще караш.

— Не, не — отдръпна се Матия.

Тя се взря внимателно в него с притворени очи и присвити устни, като че ли чак сега усещаше отново някакво привличане, за което беше забравила.

— В крайна сметка не си се променил толкова — заяви.

Не беше укор, по-скоро израз на облекчение.

— Нито ти — отговори й той.

Сви рамене.

— Е, добре, да опитаме.

Аличе се засмя. Слязоха, за да си сменят местата, и Матия тръгна прекалено отпуснато, за да демонстрира своето примирение. За първи път се озоваваха всеки в ролята на другия, всеки в ролята, която смята за правилна.

— Не знам да карам — каза Матия с вдигнати над волана ръце, все едно че наистина не знаеше къде да ги сложи.

— Съвсем никак? Не си карал дори един път?

— На практика никога.

— Тогава сме загазили.

Аличе се надвеси над него. Матия погледна за миг правата й коса, която падаше вертикално към центъра на Земята. Под блузката, малко повдигната над корема, разпозна горния край на татуировката, която преди много време бе разглеждал отблизо.

— Толкова си слаба — каза, без да разсъждава, сякаш мислеше на глас.

Аличе рязко обърна глава, за да го погледне, но после се направи, че нищо не е станало.

— Не — повдигна рамене. — Не повече от обикновено.

Отдръпна се малко и посочи трите педала.

— И така. Съединител, спирачка и газ. Левият крак само за съединителя, десният за другите два.

Матия кимна, все още разсеян от близостта на тялото й и от невидимата миризма на шампоан, която оставяше след себе си.

— Скоростите ги знаеш, нали? Освен това са написани VK Първа, втора, трета. Струва ми се, че засега стига — продължи Аличе. — Когато сменяш, натискаш съединителя и после бавно го отпускаш. За да я подкараш, също — натискаш съединителя и после го отпускаш, като даваш малко газ. Готов ли си?

— А ако не съм? — отговори й Матия.

Помъчи се да се съсредоточи. Чувстваше се изнервен, като на изпит. С времето се бе убедил, че вече не може да прави нищо извън своята материя, математиката. Когато остаряваха, хората придобиваха увереност, докато той я губеше, сякаш неговата бе в ограничено количество.

Прецени разстоянието, което ги отделяше от струпаните в дъното пейки. Поне петдесетина метра. Дори и да потеглеше с много голяма скорост, щеше да има време да спре. Задържа твърде дълго ключа завъртян, като стържеше стартера. Отпусна внимателно съединителя, но не даде достатъчно газ и колата се задави и изгасна. Аличе се засмя.

— Почти. Малко по-рязко обаче.

Матия пое дълбоко въздух. После опита отново. Колата тръгна с подскок напред и Аличе му нареди: „Съединител и втора“. Матия смени скоростта и усили още. Продължиха направо и бяха почти на десетина метра от стената на фабриката, когато той се реши да завърти волана. Направиха завой на сто и осемдесет градуса, и двамата се люшнаха на една страна и се върнаха на мястото, от което бяха тръгнали.

Аличе запляска с ръце.

— Видя ли? — каза.

Той отново зави. Повтори същата обиколка. Изглеждаше, че не знае какво да прави, освен да следва тази тясна и овална траектория, въпреки че имаше огромен площад на свое разположение.

— Продължи направо — каза му Аличе. — Отиди на улицата.

— Луда ли си?

— Хайде, няма никой. Освен това вече се научи.

Матия изправи волана. Усещаше, че ръцете му се изпотяват от контакта с пластмасовата материя и че адреналинът активира мускулите му, както не се беше случвало отдавна. За миг си помисли, че кара кола, цяла-целеничка, с всичките й бутала и смазани с масло механизми, и че Аличе е до него, съвсем близо до него, за да му казва какво да прави. Беше си представял това толкова често. Не съвсем същото в действителност, но този път реши да не обръща внимание на неточностите.

— Окей — каза.

Насочи колата към изхода на паркинга. Когато стигна до улицата, се наведе към предния прозорец и погледна от двете страни. Завъртя внимателно волана и нямаше какво друго да прави, освен да следва движението с цялото си тяло, като децата, когато се правят, че карат.

Излезе на улицата. Слънцето, вече ниско, грееше откъм гърба му и светеше в очите му, отразено от централното огледало. Стрелката на скоростомера показваше трийсет километра в час, колата вибрираше и издаваше топлия дъх на опитомено животно.

— Добре ли карам? — попита.

— Чудесно. Сега можеш да включиш на трета.

Пътят продължаваше още няколко стотици метри и Матия гледаше пред себе си. Аличе се възползва, за да го наблюдава спокойно от толкова близо. Не беше вече Матия от снимката. Кожата на лицето му не представляваше една-единствена тъкан, гладка и еластична. Сега първите бръчки, още много плитки, набраздяваха челото му. Беше се обръснал, но новата брада напираше отдолу по бузата му, като я покриваше с малки черни точици. Беше едър и някак стабилен, изглеждаше, че тялото му не оставя пролука, за да се навлезе в неговото пространство, както тя обичаше да прави толкова често като момиче. Или пък тя не се чувстваше вече в правото си да се държи така. Не беше в състояние да се държи така.

Опита се да потърси прилики с момичето от болницата, но сега, когато Матия беше тук, споменът се бе замъглил. Всички онези подробности, които й се струваше, че съвпадат, не бяха вече толкова ясни. Косите на момичето бяха може би по-светли. И не си спомняше за трапчинки отстрани на устата, нито за толкова гъсти във външния си край вежди. За първи път наистина се изплаши, че е сбъркала.

„Как ще му го обясня?“, запита се.

Матия се покашля. Може би му се беше сторило, че мълчанието е продължило твърде дълго, или бе забелязал, че Аличе го гледа. Тя отклони очи в друга посока, към хълма.

— Спомняш ли си, когато за първи път дойдох да те взема с кола? — каза. — Имах книжка от по-малко от час.

— Да. От всички възможни опитни свинчета беше избрала мен.

Аличе си помисли, че това не е вярно. Не беше избрала него сред всички. Истината е, че не беше и помислила за друг.

— През цялото време седеше, вкопчен в дръжката. Непрекъснато повтаряше: „Карай бавно, карай бавно.“

Изимитира го с писклив женски глас. Матия си спомни, че беше тръгнал без желание. Онзи следобед имаше да учи за изпита по анализ, но накрая беше отстъпил, защото Аличе, по дяволите, му се струваше толкова важна. През целия следобед бе смятал и пресмятал часовете за учене, които губеше. Като се сетеше за това сега, му се струваше глупаво. Така глупаво се чувства човек, когато мисли за цялото време, което губи, желаейки да бъде другаде.

— Въртяхме се в кръг половин час, за да търсим наблизо други паркинги, защото ти не можеше да влезеш в свободния — каза, за да пропъди тези мисли.

— Беше само извинение, за да те задържа там — отговори Аличе. — Но ти не разбираше никога нищо.

И двамата се засмяха, за да задушат призраците, освободени от тези думи.

— Къде да карам? — попита Матия, като отново стана сериозен.

— Завий тук.

— Добре. После обаче стига. Ще ти отстъпя мястото.

Смени от трета на втора, без да трябва Аличе да му го казва, и направи добре завоя. Влезе в сенчеста улица, по-тясна от предишната и без осова линия, притисната между две редици еднакви високи сгради без прозорци.

— Ще спра там долу — каза Матия.

Почти бяха стигнали, когато от ъгъла изскочи камион на буксир. Той вървеше срещу тях, като нахално заемаше голяма част от платното.

Матия стисна волана. Десният му крак нямаше навика да се мести върху спирачката, затова натисна педала на газта по-силно. Аличе потърси инстинктивно със здравия си крак несъществуващ педал. Камионът не намали скоростта. Само леко се премести малко в своето платно.

— Няма да мина — извика Матия. — Няма да мина.

— Спри — каза Аличе, мъчейки се да изглежда спокойна.

Матия не можеше да мисли. Камионът беше на няколко метра и чак сега леко започна да намалява. Той държеше крака си върху газта и си мислеше как да мине покрай него. Спомни си, когато с колелото слизаше от рампата на пистата за велосипеди и в дъното трябваше да намали рязко, за да се промуши между преградите, които препречваха входа за автомобилите. Микела не намаляваше, вмъкваше се между тях, без да ги забележи, седнала върху колелото със странични колелца, но дори и един път не ги закачи с кормилото.

Завъртя волана надясно. Изглеждаше, че се насочва право към стената.

Спри — повтори Аличе. — Педалът в центъра.

Той го натисна със сила и с двата си крака. Колата подскочи рязко напред и се закова на две педи от стената. При спирането Матия удари главата си в левия прозорец. Коланът го задържа там, където беше. Аличе политна напред като клечка, но сграбчи здраво дръжката. Камионът мина покрай тях, безразличен, разделен на два дълги червени сегмента.

Мълчаха в продължение на няколко секунди, сякаш размишляваха за необикновено събитие. После Аличе започна да се смее. Очите на Матия му пареха, а вените на врата му пулсираха, като че ли се бяха издули всичките и щяха да се пръснат всеки момент.

— Удари ли се? — попита Аличе.

Изглеждаше, че не може да спре да се смее.

Матия беше изплашен. Не отговори. Тя се помъчи да стане сериозна.

— Дай да видя — каза.

Разкопча колана и се протегна към него. Той продължаваше да се взира в стената, толкова близо до тях. Мислеше за думата пластичност. За това как кинетичната енергия, която сега караше краката му да треперят, щеше да се освободи цялата едновременно при удара.

Най-сетне вдигна краката си от спирачката и изгасналата кола се плъзна малко назад, по едва доловимия наклон на улицата. Аличе дръпна ръчната спирачка.

— Няма ти нищо — успокои го, докосвайки челото му.

Той затвори очи и кимна. Съсредоточи се, за да не заплаче.

— Сега ще отидем вкъщи и ще си полегнеш малко — обясни тя, все едно че „вкъщи“ означаваше тяхната обща къща.

— Трябва да се върна при нашите — възрази Матия не много убедително.

— Ще те закарам после. Сега трябва да си починеш.

— Трябва…

— Мълчи.

Слязоха от колата, за да си разменят местата. Тъмнината беше обхванала цялото небе, с изключение на една тънка лента покрай хоризонта, която не служеше за нищо.

По пътя не размениха повече нито дума. Матия държеше главата си с дясната ръка. Покриваше очи и притискаше слепоочията си с палеца и средния пръст. Четеше и препрочиташе надписа върху огледалото. Objects in the mirror are closer than they appear. Мислеше за статията, която беше оставил на Алберто да пише. Сигурно щеше да я обърка, трябваше да се върне колкото се може по бързо. Освен това имаше да подготвя лекции, а и апартаментът му беше едно тихо място…

Аличе се обръщаше да го погледне, притеснена, отделяйки от време на време очи от пътя. Правеше всичко възможно да кара без резки движения. Запита се дали не е по-добре да включи музика, но не знаеше какво би му харесало. Всъщност не знаеше вече нищо за него.

Пред къщата понечи да му помогне, но Матия слезе сам от колата. Олюля се, докато тя отваряше вратата. Аличе се движеше бързо, но внимателно. Чувстваше се отговорна, сякаш всичко беше неочаквано следствие на лоша нейна шега.

Хвърли на земята възглавниците, за да направи място на дивана. Каза на Матия да се излегне и той я послуша. После отиде в кухнята, за да му приготви черен чай или лайка, или каквото и да е, което ще може да държи в ръцете си, когато се върне в хола.

Докато чакаше водата да заври, започна бързо да оправя. От време на време се обръщаше да погледне към хола, но можеше да види само тапицерията в яркосин цвят.

Скоро Матия щеше да я попита за причината, поради която го е извикала, и тя нямаше да може повече да се измъква. Но сега не беше вече сигурна в нищо. Беше видяла едно момиче, което приличаше на него. Добре, е и? Светът е пълен с хора, които си приличат. Пълен с глупави и нищо незначещи случайности. Дори не беше говорила с нея. И във всеки случай нямаше да знае къде да я намери. Като мислеше сега, с Матия в другата стая, всичко й се струваше абсурдно и жестоко.

Единственото сигурно нещо беше, че той се е върнал и че тя не иска да си отива повече.

Изплакна вече чистите чинии, пъхнати в умивалника, и изпразни пълната с вода тенджера, поставена върху котлона. Шепа ориз стоеше на дъното й от седмици. Като ги гледаше през водата, зрънцата изглеждаха по-големи.

Сипа врящата вода в чаша и пъхна вътре пакетче чай. Тя потъмня. Сложи две пълни лъжички захар и се върна в хола.

Ръката на Матия се бе плъзнала от затворените очи към врата. Кожата на лицето му беше отпусната, изражението му бе неутрално. Дишаше само с носа и гърдите му се движеха нагоре-надолу равномерно.

Аличе остави чашата на кристалната масичка и без да престава да го гледа, седна на креслото встрани. Дишането на Матия й възвърна спокойствието. Освен него нямаше никакви други шумове.

Постепенно започна да й се струва, че мислите й отново стават последователни, че най-сетне се забавят след някакъв луд бяг към неопределена цел. Озова се отново в собствения си хол, сякаш беше паднала тук от някакво друго измерение.

Срещу нея имаше един мъж, когото тя някога познаваше и който сега беше някой друг. Може би наистина приличаше на момичето от болницата. Но не бяха едни и същи, това не. И Матия, който спеше върху нейния диван, вече не беше онова момче. Момчето, което бе видяла да изчезва зад вратите на асансьора онази вечер, когато от планините идваше топъл и носещ възбуда вятър. Това не беше Матия, който се бе настанил в мислите й и бе препречил пътя към всичко останало.

Не, срещу нея се намираше възрастен човек, изградил живот около ужасяваща пропаст, върху нестабилен терен и въпреки всичко успял, далеч от онова място, сред хора, които Аличе не познаваше. Тя беше готова да разруши всичко това, да изкопае един погребан ужас заради най-обикновено подозрение, крехко като спомена за един спомен.

Но сега, когато Матия беше там пред нея, с клепачи, спуснати върху мислите, до които тя нямаше достъп, внезапно всичко изглеждаше по-ясно. Беше го търсила, защото имаше нужда от него, защото от вечерта, в която го остави на онази площадка, животът й се бе търкулнал в една яма и не се бе мръднал повече оттам. Матия беше краят на това заплетено от годините кълбо, което тя носеше вътре в себе си. Ако все още имаше някаква възможност да го разплете, някакъв начин да го разхлаби, трябваше да дръпне този край, който стискаше сега между пръстите си.

Почувства, че нещо се разрешава като края на дълго очакване, усещаше го в крайниците си, дори в болния крак, който никога не долавяше нищо.

Дойде й съвсем естествено да се изправи. Не се запита дали е редно или не, дали наистина има право. Беше само време, което изтичаше и влачеше след себе си друго време. Съществуваха единствено тези очевидни неща, които не знаеха нищо за бъдещето и за миналото.

Наведе се над Матия и го целуна по устата. Не се страхуваше да го събуди, целуна го, както се целува буден човек, като се спираше върху затворените му устни, притискайки ги, сякаш за да остави знак върху тях. Той трепна, но не отвори очи. Отвори устни и отвърна на целувката й. Беше буден.

Беше различно от първия път. Мускулите на лицата им сега бяха по-силни, по-съзнателни и търсеха агресивността, присъща на вече зрели мъж и жена. Аличе остана наведена над него, без да се качи на дивана, като че ли беше забравила за останалата част на тялото си.

Целувката продължи дълго, цели минути, предостатъчно време, за да намери реалността пролука между слепените им устни и да се пъхне вътре, като принуди и двамата да анализират онова, което се случва.

Разделиха се. Матия се усмихна бързо, автоматично, а Аличе поднесе пръст към влажните си устни, все едно да се увери, че се е случило наистина. Трябваше да се вземе решение и то трябваше да бъде взето, без да се говори. Погледнаха се един след друг, но вече бяха загубили синхрона и очите им не се срещнаха.

Матия стана неуверено.

— Отивам за момент… — каза, посочвайки коридора.

— Разбира се. Вратата в дъното.

Той излезе от стаята. Още беше с обувките си и изглеждаше, че шумът от крачките му се разнася изпод земята.

Заключи се в банята. Опря ръце на умивалника. Чувстваше се зашеметен, замаян. Там, където се беше ударил, забелязваше малка подутина, която бавно се уголемяваше.

Отвори крана и постави дланите си под студената вода. Така правеше баща му, когато искаше да спре кръвта, която течеше от ръцете му. Беше мисъл без болка, като мисъл за това да заспиш или да дишаш. Сестра му беше отвлечена от течението, беше се разтворила бавно в реката и чрез водата се бе върнала вътре в него. Молекулите й бяха разпръснати в тялото му.

Почувства, че кръвообращението му се активира отново. Сега трябваше да помисли за тази целувка и за това какво беше дошъл да търси тук след цялото изминало време. Защо се беше приготвил да поеме устните на Аличе и защо после почувства нужда да се отдели от нея и да се скрие тук.

Тя беше в другата стая и го чакаше. Отделяха ги две редици тухли, няколко сантиметра мазилка и девет години мълчание.

Истината беше, че още веднъж тя бе действала вместо него, принудила го бе да се върне, при положение че той самият винаги бе искал да го направи. Драсна му два реда, каза му: „Ела тук“, и той подскочи като задвижен от пружина. Едно писмо ги събра така, както едно друго писмо ги беше разделило.

Матия знаеше какво трябва да направи. Трябваше да отиде там и да седне отново на онзи диван, да хване ръката й и да й каже, че не е трябвало да заминава. Трябваше да я целуне пак и после пак, докато привикнат към този жест дотолкова, че да не могат без него. Случваше се във филмите и се случваше в действителността всеки ден. Хората си взимаха това, което искат, вкопчваха се в съвпаденията, онези малкото, и продължаваха напред.

Трябваше да каже на Аличе: „Тук съм“, или да си тръгне, да вземе първия полет и да изчезне отново, да се върне на мястото, в което бе живял с колебание през всичките тези години.

Вече знаеше — решенията се взимат за няколко секунди и се изплащат през останалото време. Случи се с Микела и после с Аличе, и сега отново. Този път ги разпознаваше: секундите бяха там и той нямаше да сбърка пак.

Затвори пръстите си под струята. Събра малко вода и си я плисна на очите. Без да гледа, все още наведен над умивалника, протегна ръка, за да вземе кърпа. Притисна я върху лицето си и после я отдалечи. В огледалото видя едно по-тъмно петно в другия й край. Обърна кърпата. Бяха избродираните инициали ФР, разположени на няколко сантиметра от ъгъла, симетрично спрямо бисектрисата.

Матия се обърна и намери друга кърпа, същата. На същото място бяха избродирани буквите АДР.

Огледа се наоколо по-внимателно. В чашата, чийто ръб беше покрит с варовик, имаше само една четка за зъби, а отстрани едно кошче, пълно с нахвърляни безразборно неща: кремове, червен ластик, четка с останали по нея косми и две ножички за нокти. Върху поставката под огледалото беше подпряна самобръсначка, миниатюрни парченца тъмни косми все още стояха закачени в острието.

Беше време, когато, седнал на леглото заедно с Аличе, можеше да прекоси стаята й с поглед, да разпознае нещо на етажерката и да си каже: „Това съм й го купил аз.“ Подаръците бяха там, за да свидетелстват за един маршрут, както знаменцата, отбелязващи етапите на пътуване. Съответстваха на отмерения ритъм на Коледите и на рождените дни. Някои от тях още си спомняше: първия диск на „Каунтинг Кроус“, термометър на Галилей с неговите именити колби, плуващи в прозрачна течност, и книга за историята на математиката, която Аличе беше приела с пухтене, но накрая бе прочела. Тя ги пазеше грижливо, като ги поставяше на видно място, за да му е ясно, че са й винаги пред очите. Матия го знаеше. Знаеше всичко, но не успяваше да се помръдне от мястото, където беше. Все едно че, отзовавайки се на повика на Аличе, можеше да се окаже в капан, да се удави вътре и да се загуби завинаги. Бе останал равнодушен и мълчаливо бе чакал да стане твърде късно.

Сега около него нямаше и един предмет, който да разпознае. Погледна собственото си отражение в огледалото, разрошената си коса, малко изкривената яка на ризата си и тогава разбра — в тази баня, в тази къща, както в къщата на родителите му, на всички тези места нямаше вече нищо негово.

Постоя неподвижен, за да свикне с решението, което бе взел, докато не усети, че секундите са изтекли. Сгъна грижливо кърпата и с гърба на ръката си заличи капчиците, които бе оставил върху плота на умивалника.

Излезе от банята и тръгна по коридора. Спря се на прага на хола.

— Сега трябва да вървя — каза.

— Да — отговори Аличе, като че ли се беше приготвила да го изрече.

Възглавниците отново бяха на мястото си върху дивана и голям абажур осветяваше всичко от средата на тавана. Нямаше вече и следа от съзаклятничество. Чаят беше изстинал на масичката и в дъното на чашата се бе събрала тъмна подсладена утайка. Матия си помисли, че това е само къщата на друг човек.

Приближиха се заедно до вратата. Той докосна леко ръката на Аличе, докато минаваше.

— Писмото, което ми прати… — попита. — Имаше нещо, което искаше да ми кажеш.

Аличе се усмихна.

— Не беше нищо.

— Преди каза, че е важно.

— Не, не е.

— За мен ли се отнасяше?

Тя се поколеба за миг.

— Не — отговори. — Отнасяше се само за мен.

Матия кимна. Помисли за потенциал, който се е изчерпил, за невидимите линии на поле, които ги бяха свързвали през въздуха, а сега ги нямаше вече.

— Тогава довиждане — промълви Аличе.

Цялата светлина беше вътре, цялата тъмнина — вън. Матия й отвърна с жест на ръката. Преди да се прибере вътре, тя пак видя тъмния кръг, изрисуван върху дланта му като символ, мистериозен, незаличим и непоправимо затворен.

43.

Самолетът пътуваше през нощта и малкото будни хора, които го забелязаха от земята, не видяха нищо друго, освен купчина примигващи светлини като съзвездие, движещо се по черното и неподвижно небе. Никой от тях не вдигна ръка за поздрав, защото това са детинщини.

Матия се качи на първото от такситата, подредени срещу терминала, и даде адреса на шофьора. Когато минаваха покрай морето, слаба светлина се показваше на хоризонта.

— Stop here, please14 — каза Матия.

— Here15?

— Yes.

Плати сметката и слезе от колата, която бързо се отдалечи.

Премина десетина метра по ливадата и се приближи до пейка, която изглеждаше поставена там нарочно, за да може човек да гледа празното пространство пред себе си. Хвърли върху нея чантата си, но не седна.

Краят на слънцето се показваше вече над хоризонта. Матия се опита да си спомни геометричния термин за онази плоска фигура, ограничена от една дъга и един сегмент, но не успя. Слънцето сякаш се движеше по-бързо, отколкото през деня, можеше да се забележи скоростта му, все едно че нямаше търпение да излезе навън. Плъзгащите се по повърхността на водата лъчи бяха червени, оранжеви и жълти и Матия знаеше защо, но този факт не му говореше нищо и не го разсейваше.

Кривата на брега беше плоска и изметена от вятъра и той беше единственият, който я гледаше.

Най-сетне гигантската червена топка се откъсна от морето като нажежен мехур. За миг Матия си помисли за кръговите движения на звездите и планетите, за слънцето, което вечер пада зад гърба му, а сутрин се изкачва отново там отсреща. Всеки ден вътре и извън водата, все едно дали той е там да го гледа или не. Това не беше нищо друго, освен механика, запазване на енергията и на ъгловия момент, сили, които се уравновесяваха, центростремителен и центробежен натиск, нищо повече от траектория, която не можеше да бъде различна от това, което беше.

Постепенно тоналностите избледняха и светлосиньото на утринта започна да изплува от основата на другите цветове, обхващайки първо морето, после небето.

Матия духна на ръцете си, станали неуслужливи от солено-горчивия вятър. После ги скри в якето си. Усети нещо в десния джоб. Извади листче, сгънато на четири. Беше номерът на Надя. Прочете наум поредицата на числата и се усмихна.

Изчака да угасне и последното виолетово пламъче на хоризонта и сред леката мъгла, която вече се разпръсваше, се отправи пеш към дома си.

На родителите му зората щеше да им хареса. Дай Боже, един ден да може да ги доведе да я видят. После да се разходят заедно до пристанището, за да закусят със сандвичи със сьомга. Той ще им обясни как се случва това, как безкрайните дължини на вълната се сливат, за да образуват бялата светлина. Ще им говори за спектри на абсорбция и на емисия и те ще кимат, без да разбират.

Студеният утринен ветрец се промъкваше под якето му, но Матия не му обръщаше внимание. Въздухът миришеше на чисто. Малко по-нататък го чакаха душ, топла чаша чай и един ден като многото, а на него не му трябваше нищо друго.

44.

Същата тази сутрин, няколко часа по-късно Аличе вдигна щорите. Сухият шум на пластмасовите ленти, които се навиваха, беше ободряващ. Видя навън слънцето, вече високо.

Избра един диск измежду пъхнатите до стереото, без да се замисля много. Трябваше й само малко шум, който да прочисти въздуха. Завъртя копчето за звука до първата червена резка. Ако беше тук, Фабио щеше да побеснее. Засмя се, като си помисли за начина, по който щеше да произнесе името й, викайки, за да надвие музиката, и удължавайки прекалено много и то, с брадичка, издадена напред.

Издърпа чаршафите и ги струпа в един ъгъл. От шкафа взе чисти. Гледаше ги как се издуват от въздуха и после падат долу, като образуват леки вълни. Гласът на Деймиън Райе едва забележимо потрепна, преди да запее „Oh coz nothing is lost, it’s just frozen in frost“16.

Аличе се изкъпа спокойно. Остана дълго под душа с лице, обърнато към водната струя. После се облече и си сложи лек грим, почти невидим, върху бузите и клепачите.

Когато се приготви, дискът отдавна беше свършил, но тя дори не забеляза. Излезе от къщата и влезе в колата.

На една пряка от магазина смени посоката. Щеше да закъснее малко, но нямаше значение.

Кара до парка, където Матия й бе разказал всичко. Паркира на същото място и загаси мотора. Стори й се, че не се е променило нищо. Спомняше си всичко, с изключение на оградата от лъскаво дърво, която сега обикаляше ливадата.

Слезе от колата и тръгна към дърветата. Още студената от нощта трева поскърцваше, а дърветата бяха натежали от новите листа. По пейките седяха младежи, там, където преди много време беше седяла Микела. В средата на масата поставени една върху друга кутии от напитки образуваха кула. Момчетата говореха високо и едно от тях оживено жестикулираше, имитирайки някого.

Аличе се приближи, като се мъчеше да долови части от разговора им, но ги отмина, преди да я забележат, и се отправи към реката. Откакто общината бе решила да държи дигата отворена през цялата година, на това място почти не течеше вода. Във въздългите локви, които образуваше, реката изглеждаше неподвижна, сякаш забравена, изчерпана. В неделя, когато беше топло, хората си носеха шезлонги и слизаха там долу, за да се пекат на слънце. Плитчините бяха от бели камъни и по-ситен жълтеникав пясък. На брега тревата беше висока, на Аличе й стигаше до над коленете.

Слезе, като на всяка крачка пробваше дали теренът няма да поддаде. Продължи по коритото на реката до ръба на водата. Пред нея беше мостът, по-нататък се виждаха Алпите, които в ясни дни като този изглеждаха съвсем близо. Само най-високите върхове бяха още покрити със сняг.

Аличе се изтегна на сухото дъно. Болният й крак й благодари, че си почива. По-големите камъни бодяха гърба й, но тя не се помръдна.

Затвори очи и се помъчи да си представи водата, навсякъде, наоколо и над нея. Помисли за Микела, която се навежда от брега, за кръглото й лице, което бе видяла във вестниците, отразено от реката в сребрист цвят. За звука от падането, за това, че никой не е бил там, за да го чуе, и за дрехите й, подгизнали и ледени, които я влачат надолу. За увисналите й като черни водорасли коси. Видя я да жестикулира с ръце, да ги движи объркано и да поема болезнени глътки от студената течност, които я теглеха все по-надолу, почти до дъното.

После си представи как движението й става по-лъкатушно, ръцете започват да правят координирани движения, да описват все по-широки дъги, краката й да се движат заедно като плавници, главата да се повдига нависоко, където още достига малко светлина. Видя Микела да се показва на повърхността и най-после да диша. Проследи я, докато плуваше по течението към ново място. Цяла нощ, до морето.

Когато отвори очи, небето беше още там, монотонно синьо и бляскаво. Нямаше нито един облак.

Матия беше далеч. Фабио беше далеч. Реката издаваше слаб и приспивен ромон.

Спомни си времето, когато лежеше просната в долчинката, погребана от снега. Помисли си за онази съвършена тишина. И сега, както тогава, никой не знаеше къде се намира. И този път нямаше да дойде никой. Но тя вече не чакаше.

Усмихна се към ясното небе. С малко усилие можеше да се изправи и сама.