Самотникът и лилията

Пролог

Париж 1748

Затвора Ла Салпетриер

— Преместихме я тази сутрин в отделна килия, както заповядахте. Това предизвика бъркотия в общата килия; на нашите алени лилии обикновено не се полагат такива привилегии. — Грубият глас на тромавия пазач отекна във влажния, сив тухлен коридор на огромния затвор. Той махна на мъжа, скрит в широка пелерина, за да го последва. Моите хора здравата се изпотиха, докато подсигурят реда, след като я отведоха.

— Добре ти се плаща за неудобствата — припомни кратко на грубия пазач мъжът с наметалото.

— Да, струва си — призна той мрачно, като вдигаше искрящата факла високо над главите им, за да освети пътя в непрогледния мрак на тунела, водещ към единичните килии.

Влажното течение на студения ноемврийски въздух препускаше през забранения коридор, принуждавайки високия мъж да се загърне по-плътно във вълненото си наметало. Огромната вътрешност на крепостта, разположена на брега на Сена, бе по-студена и от улиците. Сградата, която някога беше склад за военни амуниции, а от няколко години се бе превърнала в затвор за жени от проститутки до политически затворнички и дори невменяеми — сякаш попиваше влагата на реката. По пропитите вече от влагата стени се бяха образували капки.

— Ще видите, че се е променила, мосю — предупреди пазачът през рамо, докато прекрачваха тесния коридор. — Беше горда и арогантна като всички останали аристократи, когато я докараха. Двете денонощия с отрепките на Париж я разстроиха. Когато усети ужилването на изгарящото желязо върху рамото си, когато усети fleur de lys1 върху аристократичната си кожа, тя се предаде като всички останали. През остатъка от живота си ще трябва да носи „алената лилия“ на гърба си като обикновена престъпница. — В гласа на пазача се долавяше задоволство.

Устните под черната полумаска, прикриваща горната половина от изпитото лице на високия мъж, се изкривиха в гримаса на отвращение. Той откри с изненада, че желае всичко това да приключи по-бързо. Целта, която му отне години в кроене на планове, бе постигната, но той не усещаше ни най-малко задоволство от отмъщението. Изпитваше само огромна умора и желание да остави всичко това зад себе си.

— Ето това е килията — измърмори пазачът, като спря пред дебела дървена врата, обкована с желязо. — Не забравяйте, тя ще ви се стори различна — предупреди той посетителя, докато завърташе тежкия ключ в ключалката.

— Няма значение, защото никога преди не съм я и поглеждал — отговори мъжът с дълбокия си, овладян глас на джентълмен, докато вратата се отваряше.

Пазачът го погледна учудено. Подобно усещане закаленият тъмничар не бе изпитвал от доста време. Той вдигна рамене, отнасяйки цялата история към доказателствата за невменяемостта на аристократите. Този мъж бе поставил съвсем ясно изискванията си за това как желае да се държат със затворничката след залавянето й в двореца на нейния баща с lettre de cachet2, написано лично от Луи XV. Баща й бе откаран в Бастилията, а тя пристигна в женския затвор заедно с обикновените проститутки и дребните крадли. Не й се полагаше килия като тия на благородниците, затваряни по заповед на краля. Той бе настоял за това, припомни си пазачът, гледайки как високият, загърнат в пелерината си мъж влиза във влажната килия. И как каза, че и лицето й дори не е виждал. Всичките тия уговорки; парите, дадени за подкуп на служители и пазачи, а дори не я познавал… Какво ли бе направила, за да заслужи подобно отношение? Не можеш ги разбра благородниците, това бе научил той от годините, прекарани в затвора. Откачени, всичките бяха откачени, отсъди той с едно отмятане на прошарената си глава.

— Тук няма никой — каза посетителят, обръщайки се остро към пазача.

— Мадмоазел, имате посетител! — извика пазачът в мрака на килията, осветявана единствено от тънка струйка утринна светлина, идваща от един процеп високо в стената.

След думите на пазача нещо се раздвижи върху купчината слама в ъгъла. В сянката една слабовата фигура се изправи на крака.

— Мадмоазел Мари-Карес де Вилие — обяви пазачът подигравателно, сякаш се намираха в съда. След това, уморен от играта и припомнил си за топлия огън в своята стая, той заобиколи мъжа с наметалото и тръгна към вратата. — Ще бъда отвън. Почукайте на вратата, щом сте готов. Не забравяйте — само няколко минути. Имам си и други задължения.

Фигурата излезе от мрака, щом вратата се затвори след пазача. Бледата сива светлина освети нейното уморено, зачервено от сълзите лице.

— Кой сте вие? — попита тя с пресипнал, колеблив глас, все още носещ интонациите, издаващи благородното й потекло. Въздишка на учудване бе първата реакция на стоящия на около три метра от нея мъж. Тя не можеше да каже нищо за него, освен да прецени височината му, защото наметалото го покриваше до петите, главата му бе загърната с качулка, а лицето му — скрито от полумаска. Облеклото му не беше необикновено, защото благородниците често прикриваха така самоличността си, докато обикаляха улиците на Париж, но тя чувстваше, че тези дрехи служеха по-скоро, за да го скрият от погледите на прокълнатите обитатели на затвора Ла Салпетриер. Кой беше той? Какво криеше?

— Може би ще е по-добре да попитам вие коя сте, мадмоазел. — И гласът му не й говореше нищо.

— Както сам чухте от пазача, кръщелното ми име е Мари-Карес де Вилие, но ме наричат Карес. — В думите й имаше някаква ирония, насочена към личността на мистериозния й посетител. След всичко, което бе преживяла през последните няколко дни, този маскиран благородник не можеше да я изплаши.

Погледът на нейното красиво закръглено лице се стрелна към мъжа, чиито тъмни очи я изгаряха през процепите на кадифената маска. За миг той си помисли, че вижда призрак. След това установи, прикривайки изумлението си, че красивата непозната не е видение.

— Ще ми кажете ли кой сте? — попита младата жена, повдигайки брадичка, а тъжните й сиви очи продължаваха да го гледат.

Това не бяха очите на видението, което все още го преследваше, защото не бяха сини, така бездънно сини, помисли си той, докато я гледаше. Косата на тази млада жена беше пепеляворуса, а не искрящо бяла или сребърно руса, мътно проблясваща на бледата утринна светлина. Но чертите и крехкото й телосложение носеха удивителна прилика.

— Не е от значение вие да научите името ми — промърмори той и се приближи, за да докосне брадичката и с облия връх на дългия си, тънък пръст. Тъмните му, пронизващи очи сякаш изучаваха лицето й.

Карес не се уплаши, защото нещо в нея й подсказваше, че той няма лоши намерения. Нямаше и представа как би могла да е сигурна в това, след като това ужасно място бе изпълнено със злонамерени хора. Този мъж бе някак по-различен. Може би заради гласа му, заради болката, стаена в тъмните му очи и заради нежността на допира му. Странно, помисли си тя, по тези аристократични ръце имаше мазоли. Това бяха ръцете на благородник, познал тежкия труд на черноработника.

Изведнъж той осъзна, че в плановете му за възмездие е настъпила лека промяна. Този план, отнел години подготовка, се бе променил в мига, в който я видя. Волята му беше силна и нищо не би могло да промени веднъж взетото му решение. Но тази слаба млада жена, която въпреки страданието си му навяваше мисли за крехка порцеланова фигурка, бе внесла един забележително нов момент в неговата схема. След като веднъж я бе видял, той можеше само да се удивлява на шегите, които му играеше съдбата. Трябваше да я спаси, това бе сякаш предначертано. Невероятният обрат на съдбата изравяше тяхното бъдеще, потънало в пепелта на стари омрази и страсти, до една не постигнали целта си.

— Ще можете сама да изберете, мадмоазел, да изберете дали да чезнете бавно до смъртта си в този дяволски затвор, или да използвате шанса си за нов живот в колонията Луизиана3 — каза той със суров тон, подсказващ, че няма трети изход.

— Луизиана — въздъхна тя пресекливо. Какво толкова бе направил баща й, за да предизвика подобно изгнание не само от Версайския двор, а дори и от Франция? — Мислех, че е приет закон, който не позволява повече да бъдат изпращани затворници в Луизиана?

— Добре сте информирана, мадмоазел — отговори той с учудващ респект. — Вие няма да отидете там като затворница, а като една от fillers a la cassette4.

— Но по кралска заповед там биват изпращани млади жени за съпруги на френските колонисти — отвърна тя тихо. Големите й сиви очи гледаха с такова отчаяние, така безнадеждно, че той едва успяваше да се сдържи да не отмести погледа си.

— Да, мадмоазел, и ако сте толкова умна, колкото мисля, че сте, вие няма да уведомите никого, че някога сте била в Ла Салпетриер, преди да сте стигнала до манастира в Руан, където ще се присъедините към другите млади жени, определени да заминат за Луизиана. — Гласът му бе безкомпромисен и все пак странно нежен.

— Това може да се окаже трудно, мосю, та нали лилията е прогорена на рамото ми. Сега аз съм това, което хората наричат една от алените лилии на Ла Салпериер.

В нежния й, култивиран глас се долавяше лека горчивина, но брадичката й бе вдигната, а сивите й очи срещаха твърдо неговите. Затворът и обитателите му й бяха причинили болка, но не бяха пречупили духа и гордостта й.

— Тогава няма да позволя на никого да ви вижда съблечена — отвърна той с глух, несигурен глас.

Тъмните му очи сякаш пронизаха разстоянието между тях, издавайки за миг силно вълнение, което предизвика странна топла тръпка по вените й, въпреки че стаята бе така студена и влажна.

— Трудно биха открили каквото и да е в тези парцали — каза тя, посочвайки някогашната фина копринена рокля, сега превърната в дрипи, покриващи тялото й. Един ръкав и част от рамото бяха откъснати, когато я бяха дамгосали като престъпница.

Той не бе забелязал дрехите й. Бе прекалено погълнат от красивото лице и благородната й осанка. Мъжът освободи закопчалката на вълнения плащ и го свали от широките си рамене, за да наметне с него крехката й фигура.

Карес потръпна леко и въздъхна, когато приятната топлина на мекия вълнен плат я обгърна. Той внимателно закопча плаща около дългата й шия. Тя бе толкова по-малка от него, че изящната й фигура се изгуби в наметалото, но усещането как потъва в топлината на вълнената материя й хареса.

— Сега сте защитена, мадмоазел — каза той, като отстъпи назад, наблюдавайки я с шеговита усмивка. — Малко ви е голям, но ще свърши работа, докато уредя да ви донесат дрехи.

— Защо? — попита тя. — Защо правите това?

Тя се втренчи в него в здрача на килията, защото той бе застанал в мрака, извън тънкия лъч светлина, сякаш усетил, че иначе ще й е по-лесно да го види. Но всичко, което успя да различи, бе една фигура, облечена в тъмно кадифе, носеща напудрена перука, вързана на опашка в основата на врата с черна панделка. Той беше благородник, но можеше да е кой да е от стотиците, които бе виждала, докато придружаваше баща си във Версай.

— Имам своите причини, мадмоазел — отвърна мъжът загадъчно. — Да речем, че съдбата се е намесила във вашия живот. Правете каквото ви казвам и ще напуснете това място, за да посрещнете отреденото ви от нея, като толкова много други в Луизиана.

— Като толкова други провинили се момичета години наред — каза тя с горчива усмивка. — Мисля, че всички знаят колко бедни са колонистите, толкова бедни, че само на истински селски момичета като fllles a la cassette се позволява да стават невести на мъжете в Луизиана. Ще се постарая да не шокирам никого с алената си лилия, мосю. — Тя потръпна леко при мисълта за бъдещето си. Но след това, като погледна влажната сива стена на килията, разбра, че иска да живее, а в Луизиана не можеше да е по-зле, отколкото в това ужасно място.

— Молете се да имате техния кураж, мадмоазел. Говоря за онези първи жени, които отплаваха за Луизиана преди почти тридесет години. Жените, които вие нарекохте „провинили се момичета“, идваха от същия този затвор. — Гласът бе станал по-твърд, той се обърна към затворената врата.

— Чакайте, моля ви, отговорете ми на още един въпрос — извика тя с умоляващо протегната ръка. — Моят баща, ще дойде ли той с мен в Луизиана?

— Не, мадмоазел — отговори той, обръщайки се, за да я погледне в полумрака. — Той се намира в Бастилията, в килиите за специалните затворници на краля. Ще се ползва от сравнително добри условия, ако постъпите, както ви съветвам. — Неговите черни очи впериха изгарящ поглед в нейните за един дълъг миг, след което той почука на вратата, за да го пуснат.

Карес се загледа след тайнствения си посетител, загърната в неговия топъл плащ. Той излъчваше чиста мъжка миризма, ухание, което никога не бе долавяла преди, въпреки че контетата и придворните се обливаха с одеколони и парфюми. Не, това бе нещо различно; миризма на скъпо, топло дърво, аромат, който бе толкова приятен на фона на вонята в затвора.

Кой е той, се чудеше тя, потърквайки брадичка във фината материя. Неин спасител или екзекутор? Ако съдбата се окажеше благосклонна, може би щеше да го види още веднъж, преди да замине на онова забравено от бога място, населено с диваци, били те индианци или французи.

От нея се изтръгна задавен, отчаян смях, когато си припомни колко глупаво е да мисли, че някой би могъл да я освободи от настоящите й мъки и от безмилостното й бъдеще. Обзета от безнадеждност, тя легна върху купчината слама в ъгъла и потърси утеха от непоносимото отчаяние в унеса, увивайки се в плаща. Последната й мисъл беше за високия черноок мъж, който я бе предпазил с плаща си като с прегръдка. Със странна болка тя осъзна, че напускайки Франция, никога повече няма да го види и мисълта за това й се стори непоносима.