Самотникът и лилията

15.

— Къде е Филип? Нямам търпение да потеглим за Шен Верт, преди пак да завали дъжд. — Соланж дьо Водрюл стоеше облечена в костюма си за езда и нетърпеливо потупваше полата си с камшика. — Вие бяхте достатъчно любезни да предоставите коне и каруца за багажа, така че трябва да се връщаме в плантацията. А сега той ни кара да чакаме.

— Вярвам, че е искал да постави цветя на гроба на Аурора — каза тихо Люсиен докато стояха в основата на двойната стълба.

Конярите държаха юздите на три оседлани коня, които риеха земята, докато водачът на магарешката каруца, стар, доверен роб и едно малко момче трупаха кутиите с шапки на Соланж и няколко куфара в задната част на каруцата.

— Днес е денят на Вси Светии, Соланж — напомни съпругът и с предупреждение в мекия си глас.

— Никога няма да разбера как е възможно да се върне на такова ужасяващо място — каза нетактично маркиза дьо Водрюл, свивайки заоблените си рамене.

Карес разбираше чувствата й, дори и да беше грубо от нейна страна да ги обсъжда пред Люсиен. Тя щеше да се радва да ги види, че поемат надолу по реката обратно към Нови Орлеан. Корабът им беше акостирал в Шен Верт. Тя можеше само да се надява заради Филип, че времето ще е по-хубаво сутринта и те ще могат да тръгнат надолу по реката.

Соланж бе отказала да остане още една нощ в Сан Рьогре. Когато мъжете й казаха, че заради проклетото време това не е най-добрият ден да се пътува по предателската Мисисипи, тя стана раздразнителна и почти изпадна в истерия. Люсиен галантно им предложи коне за езда, за могат да се придвижат покрай реката до Шен Верт и духовете се успокоиха. Филип обаче се измъкна, докато оседлаваха конете в конюшнята.

Хладният вятър вееше подобните на арка клони на дъбовете отпред, което пък принуди ято червенокрили косове да излети и закръжи над тях. В тежкия, влажен въздух мирисът от сладките маслинови храсти беше почти непоносим, което напомни на Карес за събуждането й през нощта с мисълта, че от идващия през отворената врата дъжд се носи уханието на теменужки. Тя бе преуморена и полузаспала. Нищо чудно да й хрумнат такива странни неща, след като бе наблюдавала върху церемонията пред гроба на Аурора. От там идва всичко, казваше си твърдо тя, нищо повече.

— Време беше да се върнеш, Филип! — Соланж извика ядосано, след като фигурата му се появи в края на блатото.

Той изглеждаше уморен и изцяло отнесен, с тъмни кръгове под очите. В ръцете си носеше странен предмет, черна топка, направена от восък, със стърчащи от нея пера. Нещо изглежда бе надраскано върху нея с остър предмет. Спирайки пред тях, той хвърли топката в краката на Люсиен:

— Това беше пред гроба на Аурора. Не искам подобни фетиши да бъдат оставяни там, за да сквернят паметта й — произнесе той през зъби. В странните му кехлибарени очи блестеше яд и нещо, което почти приличаше на страх.

— Тя все още ги плаши — отсече Люсиен, а докато говореше един мускул потрепваше върху челюстта му. — Въпреки че е мъртва от седем години.

— Те знаят, че тя не почива в мир. За духа й няма покой — въздъхна Филип и подсуши лицето си с ленената носна кърпичка, която беше извадил от джоба си. След това се обърна и издърпа юздата на един от конете от ръцете на слугата. — Ще ги върна сутринта. Моят надзирател ще се погрижи за тях като стигнем лодката.

Той учтиво свали триъгълната си шапка и махна с нея на Карес, като в същото време произнесе с тъжна усмивка:

— Довиждане мадам.

Семейство дьо Водрюл побързаха да яхнат своите коне. Странното държание на Филип изискваше бързо сбогуване. Карес и Люсиен, заедно с Бруно и Бланш, отидоха до началото на покритата с мидени черупки пътека, за да ги изпратят до пътя, който следваше гъстия листак по брега на Мисисипи.

— За мен е облекчение да ги видя, че си отиват — сподели Люсиен, след като те се изгубиха от погледите им в гъстата растителност.

— Соланж обтягаше нервите ни — съгласи се Карес, когато вървяха обратно към къщи.

Тя обаче си мислеше, че сега, след като те си отидоха, Сан Рьогре изглеждаше толкова пуст и изолиран. Същото се отнасяше и за елегантната къща. Смешно беше да се страхува да остане сама със собствения си съпруг. Но това особено чувство се запази, докато вървяха покрай гигантските дъбове.

Вятърът развяваше назад-напред сивия мъх, кой го висеше от дърветата, като се чуваше монотонно свистене, а откъм реката звучеше приближаващата буря. Филип й показа двойния дъб, като минаха покрай пето, а Карес загърна още повече раменете си с шала. Беше захладняло предната вечер едновременно с дъжда, но студът, който премина през нея, не беше физически. По-скоро смразяваше духа й.

— Каква бе онази ужасна топка, която Филип донесе? — попита Карес, спомняйки си фетиша, който той бе хвърлил в краката на Люсиен.

— Някакъв вуду, черна магия — каза той нетърпеливо. — Както ти казах снощи, африканците имат свои собствени начини да прогонват злото. Ние не можем да ги спрем да вярват, като просто им забраним. Но са станали твърде смели. Трябва да знаят какво им е позволено в Сан Рьогре.

Като стигнаха до мястото, където Филип беше хвърлил черната, восъчна топка, спряха погледи. На земята имаше само едно малко перо, което показваше къде е била хвърлена топката.

— Кой би могъл да я вземе? — попита Карес, поглеждайки към градината на кухнята, убедена, че въпреки, че не се вижда никой, тъмни африкански очи ги наблюдават от сенките на различните сгради. Някой беше преместил фетиша, а единствените хора в Сан Рьогре бяха надзирателя и многобройната прислуга.

— Не знам, но присъствието на Филип тук бе разрушително. Слугите винаги са били неспокойни, когато той идва в плантацията — каза Люсиен. — Сега, след като си замина, всичко ще се нормализира.

В дълбокия му глас звучаха успокоителни нотки, докато я водеше към къщата.

Защо африканците не харесват Филип? Карес искаше да попита, но нещо я накара да се въздържи. Имаше усещането, че Люсиен я предпазва от някаква дълбока тайна, нещо, което не искаше тя да узнае. Това я караше да се чувства самотна. Когато старите тайни излизаха наяве, те показваха, че няма значение колко страстна е връзката между тях. Миналото можеше да създаде проблеми в отношенията им. Появи ли се веднъж подозрение, щеше да е много трудно да се преодолее, независимо от взаимното им привличане.

— Трябва да поговоря със Зои в полето. Ще се видим на обяд. Ще се нахраним спокойно и ще си отдъхнем — обеща Люсиен, когато стигнаха преддверието на първия етаж. — Не се преуморявай. Не забравяй, че доскоро беше болна.

Той я целуна по челото, остави я до вратата на затоплената кухня и потегли грациозно към конюшнята.

Карес зърна Фантин, която помагаше да почистят мръсните съдове и я извика, решена да направи точно сега разпорежданията си в Сан Рьогре. Днес щеше да направи първата си стъпка, за да държи миналото там, където му е мястото, погребано в гробницата в блатото.

— Да, мадам? — Фантин се наведе към нея с нежно изражение в меките си, като на сърна очи, които внимателно се сведоха.

— Изпрати Доминик при мен в салона. Искам да обсъдим управлението на къщата — гласът на Карес бе учтив, но изпълнен с достойнство. Сега тя беше мадам Сент Амант, а не Аурора. Повече нямаше да се чувства като нежелан гост в собствения си дом.

Докато чакаше Доминик в салона, тя затвори дългите врати, които се отваряха към галерията. Засилилият се вятър предвещаваше захлаждане на времето през късната есен. Люсиен й беше казал, че зимите в колонията са кратки, но могат да бъдат студени и влажни. Тя си помисли за заминалите гости, които яздеха към Шен Верт. Ако пак завали, ще бъде ужасно пътуване.

— Мадам, искали сте да ме видите.

Мекият глас на Доминик с леко патетична нотка накара Карес да се обърне от мястото, където стоеше, наблюдавайки зад затворената врата люлеещите се клони на вечнозелените дъбове.

— Да — отговори хладно тя и с надменно изражение се обърна към икономката, която бе безупречно облечена в син Оксфорд, колосана престилка и боне върху елегантната глава. Нямаше и следа от проповедничката на вуду, от персоната, която се бе изявила в студената, проклета утрин.

— Възстанових се напълно след болестта си и сега искам да взема връзката с ключовете на къщата.

Тя протегна ръка, за да вземе сребърната верига, която бе окачена около кръста на Доминик. На нея бяха прикрепени ключовете на стаите, складовете, помещенията за чай и кафе, шкафовете с ликьор и лекарства, сандъците с барут. Тази връзка с ключове бе символ на властта на господарката на плантацията.

— Икономката на семейство Сент Амант винаги е носила тази ключове — изрази протеста си Доминик с присвити очи, без да направи дори движение, за да свали връзката.

— Сигурна съм, че това е било така някога, понеже не е имало господарка, която да се чувства достатъчно добре, за да управлява къщата. Аз съм напълно способна да бъда господарка в Сан Рьогре, а също и в къщата в Нови Орлеан. Трябва да разбереш, Доминик, аз съм мадам Сент Амант сега и като такава имам задължения. Ключовете — повтори тя и пак протегна ръка, без да откъсва поглед от присвитите очи на Доминик.

— Вие сте по-силна от другите. Усетих го още в момента, в който ви видях за първи път — размишляваше на глас Доминик. След това повдигна рамене, откопча сребърната верига и я подаде на Карес. Дълбоко в тъмните й очи имаше недоволство, примесено с респект.

— И да няма повече трикове, Доминик — каза Карес с нисък, спокоен глас. Всяка нейна дума съдържаше желязна нотка на предупреждение. Тя стегна веригата около кръста си.

— Не разбирам, мадам — наранена и шокирана попита Доминик, повдигайки едната си вежда.

— Имам предвид заплахата от въстание на робите, ако не бях дала разрешение за онази ужасна церемония снощи. Може да съм отскоро в Луизиана и в Сан Рьогре, но бързо се уча. — Карес знаеше, че се води борба между волята на едната и другата. Коя щеше да бъде истинската господарка.

— Можеше да има въстание, мадам, ако тяхната вуду кралица им бе заповядала — отговори Доминик, като я гледаше, без да мигне, с вдигната глава, като истинска кралица.

За момент косите на Карес се изправиха. Хубавата, елегантна Доминик изведнъж заприлича на змия. Но това стана за част от секундата и сигурно от играта на светлината.

— Ти имаш голяма власт над тях.

— Аз съм много силна, мадам — каза тя с тънка заплашителна нотка в гласа си.

— О, вярвам ти, Доминик, но аз също съм силна. — Карес не си позволи дори да мигне, въпреки че почувства болка в стомаха. Сякаш водеха дуел, но оръжията им бяха думите. Някакъв инстинкт й казваше, че ако иска уважението на тази странна жена и ако наистина иска да бъде господарката, трябва да покаже пълна убеденост в собствените си сили.

— Да, мадам — изрече тя с блеснали тъмни очи. — Има ли още нещо?

— Мосю Сент Амант ще се върне в къщи за закуската. Искам да я сервирате тук, горе, в зимния салон. Времето е твърде влажно и студено, за да се храним долу. Ще прекарам останалата част от сутринта в изучаване на къщата. Сега, след като съм напълно здрава, искам да се запозная с всяка стая.

— Да, мадам — отговори Доминик с леко навеждане на глава.

Излизайки от салона, тя спря на входа и се обърна към Карес:

— Мосю ще желае ли да постави „immortelles“, които съм му избрала в семейната гробница, след като се нахраните? — Лицето й беше безизразно, но в тъмните и очи имаше триумфален блясък.

— „Immortelles“? — попита тя.

— Това е траурен венец, който оформям от жица и черни ленени розетки, за да го положа на гроба на майка си, баща си и Аурора в деня на Вси Светии.

— Ще попиташ, мосю — отговори нервно Карес, установявайки, че Доминик не се е отказала от мълчаливия дуел за власт в Сан Рьогре. — Това е всичко.

Тя я освободи, мислейки си, че ще е много по-трудно да завоюва позициите си на господарка, отколкото смяташе. Доминик щеше да се бори за всяка стъпка по този път.

Маската на учтивост изчезна от лицето на жената в момента, в който разбра, че Карес не е някой, който да включи в своите вуду занимания.

Карес се обърна към пейзажа зад френските врати. Пръстите й докоснаха ключовете, които висяха на кръста й и тя прехапа устни. Докато се взираше в люлеещите се клони, тя установи, че има нещо, което искаше да направи от самото си пристигане в плантацията. И тъй като Люсиен беше извън къщата с надзирателя, моментът беше удобен.

Тя отвори френската врата и влезе в галерията. Вятърът развя косите и полата й, но тя се бореше с него, докато зави зад ъгъла на къщата. Знаеше къде трябва да отиде, за да задоволи гнетящото я любопитство още от деня, в който извървя пътя от реката дотук. И ето, тя беше тук, пред вратата със счупеното стъкло със закована на празното място дъска, докато бъде донесено ново стъкло от града. Натисна бравата и установи, че е отключена, както очакваше. Методично опита всеки ключ от веригата, докато откри един, който отключи. Тогава влезе вътре, в стаята, която бе на Аурора.

Дантелените завеси на френската врата, изпълваха стаята със сенки в унисон с мрачното небе. Карес подпря с гръб затворената врата. Докато оглеждаше стаята, сърцето й биеше до пръсване, всеки нерв се бе изопнал. Беше глупаво, но не можеше да превъзмогне чувството, че е нарушител. Някой почистваше стаята, никъде нямаше прах, но витаеше някаква меланхолия, атмосфера, която се чувства в неизползвани стаи.

Тя се премести от вратата, убедена, че някъде в спалнята на Аурора, ще намери нещо, което да й покаже що за жена е била тя, каква е била притегателната й сила, всяваща страх у толкова много хора. Очевидно бе, че любимият й цвят е бил бледолилав, понеже стените бяха в бледа лила, завесите на леглото и кувертюрата от виолетова коприна. Леглото за почивка през деня беше тапицирано също в лила, с избродирани от брокат тъмновиолетови букети теменужки. Цялата стая бе просмукана от слабо ухание на парфюм с дъх на теменужки и мухъл.

Беше някак си нездраво да се поддържа спалнята такава, каквато е била преди тя да умре, помисли си Карес, понеже установи, че точно това се вършеше. Пурпурна копринена нощница лежеше опъната в долния край на леглото, а под стигащия й до земята подгъв имаше два малки сатенени пантофа, с токчета във вид на пясъчни часовници, леко износени дори. Изглеждаха така, като че очакваха собственичката си да се върне тази вечер.

Увивайки се по-плътно с шала, тя се извърна от леглото и погледът й се спря на поставка за перуки, върху която стоеше бяла, напудрена перука, закачена на деликатно инкрустирана, орехова стойка. От една отворена лакирана кутия, близо до поставката за перуки, в полутъмната стая блестяха обеци от аметист, във формата на висящи теменужки.

Беше ужасно, помисли си тя разтреперана, стая, поддържана за мъртва жена. Изплашена, Карес си помисли, че вижда бяло лице да се взира в нея. Едва не се разсмя и разплака едновременно, като разбра, че това бе собственото й отражение в огледалото върху масата. Колко ли пъти Аурора е седяла на това малко столче с пурпурна кадифена възглавничка и е наблюдавала лика си в посребреното стъкло? Какво ли си е мислила? Чакала ли е нетърпеливо да се върне съпругът й или високомерното му красиво лице също се е появявало на това огледало, докато е стоял зад нея, галейки бялата кожа на шията й?

Борейки се за самоконтрол заради изпълващата я ревност при мисълта, че тези пръсти са докосвали друга, така както нея самата, тя се обърна. Леко възклицание се изплъзна от устните й, като видя друго свое отражение, но това не бе огледало. Беше портрет с маслени бои, който бе закачен над мраморната камина. Но би могло да бъде и огледало, установи тя зашеметена. Лицето беше същото като нейното. Аурора бе нарисувана с бяла перука така, че косата изглеждаше руса. Очите обаче бяха студени и тъмносини, с намек за отчаяние или лудост дълбоко в тях. Имаше я дори красивата извивка на горната устна, но Карес установи, че това беше направено умишлено, а не бе дар от природата, като при нея. Пръстенът върху ръката й на портрета беше аметист, обкръжен с диаманти. Тя си отдъхна. Не би могла да носи същия пръстен като на Аурора. Господи, помисли си тя, това щеше да бъде твърде много.

Взирайки се в портрета, Карес разбра защо слугите я гледаха уплашено и защо смайваше тези, които минаваха за висше общество в Нови Орлеан. Приликата между тях бе поразителна. Разбира се, те не бяха някакви далечни роднини. Случва се понякога, втори или трети братовчеди да си приличат доста.

Но защо един мъж ще се жени за две жени, които биха могли да бъдат близначки, освен ако не иска да замести мъртвата съпруга, по която още скърбеше. Завладя я отчаяние, докато гледаше портрета на Аурора. Тя постави ръка на устата си, за да потисне конвулсиите, предизвикани от истината за женитбата й с Люсиен.

Докато стоеше пред портрета слисана и отчаяна, френската врата, за която си мислеше, че е затворена, се отвори и вятърът нахлу. Тя усети студения, влажен въздух и се обърна с въздишка, за да затвори. И тогава го видя, застанал на прага. Високата му слаба фигура спираше вятъра.

— Какво правиш тук? — попита той, произнасяйки спокойно, като в същото време черните му очи я изгаряха.

— Исках да се опитам да разбера откъде идва притегателната сила на първата ти жена и дали е истина това, което казват, че толкова много приличам на нея. Изглежда намерих отговора на втората част от въпроса, а може би ти ще ме осветлиш по първата — каза тя, без да се усмихне, а чертите на лицето й останаха хладни и далечни.

— Когато те видях за първи път, признавам, че бях смаян от приликата. Това беше първото нещо, което ме привлече, но с него отдавна е приключено — настоя той, като кръстоса ръце на гърдите си и сви леко широките си рамене.

— Бих искала да повярвам, че това значи толкова малко, колкото ти казваш, но както установих след пристигането си в Сан Рьогре, това нещо се оказа от огромно значение тук. Това е гробница — светилище на мъртва жена. — Тя посочи с ръка към леглото и тоалетната масичка. — Ако това, което казваш, е истина, тогава няма да имаш нищо против да наредя на слугите да опаковат цялата покъщнина и да я преместят на тавана, където й е мястото, заедно с другите вещи, принадлежали на миналото.

— Съгласен съм с това, време е да се разруши тази гробница. Не ме интересува как ще пренаредиш стаята, но може да имаш неприятности с Доминик — отбеляза той хладно, без да помръдне от мястото си на прага. Явно не искаше да влезе в стаята.

— Доминик е икономка на семейство Сен Амант, но не мога да разбера защо й позволяваш такава власт — каза Карес намръщено.

— Както знаеш, Доминик не е робиня. Тя избра да работи за мен, както е работила за родителите ми. Тя и нейната майка били изпратени в Сан Рьогре преди много години от един човек, на когото Жак дължал голяма услуга, човек, който спасил живота му в Нова Франция, когато бил млад. Този човек се казвал Едуард Дюбрюл, бащата на Филип. Той ги изпратил в Нови Орлеан по настояване на жена си, за да се освободи от тях, понеже Доминик била негова дъщеря. Нейната майка е била любовница на Едуард Дюбрюл. След като Едуард им дал свободата, той ги изпратил в Сан Рьогре. Моят баща му обещал, че винаги ще имат дом при семейство Сен Амант. По-късно жена му умряла в Сен Доминик. Той дошъл в Нови Орлеан, за да търси майката на Доминик, но тя също била мъртва. Доминик отказала да отиде да работи в домакинство, където да бъде робиня на собствения си полубрат. Това е решение, което мисля, че можеш да разбереш. Едуард Дюбрюл не останал сам дълго време. Скоро след като пристигнал в Нови Орлеан, срещнал майката на Аурора. Останалото вече знаеш.

— Доминик е сестра на Филип? — попита Карес смаяно.

— Изглежда съдбите на хората от Сан Рьогре и на тези от Шен Верт бяха преплетени като жасмина, който се уютна около стеблата на вечнозелените дъбове.

— Да, и като такава тя се сближи е Аурора след женитбата ни, въпреки че техните отношения често бяха нарушавани от противоречия. Сега разбираш, че и двете са искали да бъдат кралици в Сан Рьогре. Но независимо от всичко, те бяха свързани, много по-здраво от обикновени сестри, и когато… Аурора стана раздразнителна, само Доминик можеше да я успокои.

— Аурора е била предразположена към истерии? — попита Карес, изненадана от новата черта, която се прибави към характера на предшественицата й.

— Тя беше това, което някои хора биха описали като нервна, напрегната до краен предел и предразположена към странни фантазии — отговори той неохотно. Не искаше да дискутира нищо, свързано с нея.

— Разбирам — каза меко Карес. Знаеше, че Люсиен беше искал да предпази Аурора, както и своята майка.

— Какво? — попита Люсиен, докато тя придърпваше шала върху раменете си.

— Искам тази стая да се премебелира, независимо от това, какво мисли Доминик. Аз съм господарката на тази къща и това ще бъде направено — каза решително Карес и тръгна с високо вдигната глава към отворената врата, където стоеше тон.

— Откъде се взема толкова много сила у такова крехко създание? — попита Люсиен, като я спря с твърда ръка и хвана меката й, но упорита брадичка.

— От килиите на затвора Ла Салпетриер — отвърна тя.

Големите й сиви очи се взираха в него предизвикателно. Беше изморена от тайни, дори и от собствените си. Изведнъж й се прииска да изчисти всичко, включително и тази с тая гробница.

— С това възнамеряваш да ме шокираш ли, скъпа? — внимателните тъмни очи я гледаха с нежност. Лека, тъжна усмивка се появи върху чувствените му устни, които рядко изразяваха емоции.

— Изморих се от тайни — измърмори тя.

— Още ли не си разбрала, че нищо, свързано с теб, не може да промени нещата между нас? — меко каза той, издърпа я от стаята в галерията и затвори вратата след себе си.

— Същото мога да кажа и аз — отвърна тихо Карес, убедена в това.

Нямаше значение какво се е случило между него и Аурора. То не променяше желанието, страстта, която чувстваше при появата му. За нея бе облекчение да разбере, че дълбоко в себе си не се интересува от нищо друго, освен да чувства тези ръце върху кожата си, топлината на устните му, върху собствените си жадни устни. Тя бе чувала за завладяване, и точно сега, когато стоеше в галерията, където знаеше, че Аурора е намерила смъртта си, бе убедена, че не я интересува какво се е случило, докато притежава докосването на този магнетичен мъж. Сега тя разбра истинското значение на думата завладяване.

— Ела! Искам да обсъдим нещо заедно — каза той и я поведе към салона, обгърнал с ръка талията й.

— Какво е то? — попита Карес с уморена въздишка, надявайки се, че не се отнася за Аурора. Присъствието на тази жена беше като мъгла, която я обгръща и пречи на всичко, което искаше да направи.

— Получих съобщение от Нашоба. Той иска да отида до селото му, на най-отдалечения край на езерото Понтчартрейн. Това е важно, скъпа, иначе не бих си и помислил да те оставя сама тук, в Сан Рьогре. Но видях колко си силна и не смятам, че няколко дни ще те разтревожат — каза той с дълбок, тих смях.

— Няма, но нямам и намерение да стоя тук, когато имам шанса да видя селото Чоктоу — отговори тя, като упорито вдигна брадичка.

— Но скъпа, това пътуване не е за жена, минава се през блатата — запротестира Люсиен намръщено, излязъл от търпение.

— Но аз не съм просто една жена — упрекна го тя, а лицето й изразяваше твърда убеденост.

— Да, разбирам това — отвърна й сухо. — Пътуването ще бъде трудно, с много малко лукс, дори след като пристигнем в селото.

— Това няма значение. Бих желала да видя как живеят жителите на Чоктоу, как изглежда езерото Понтчартрейн. Искам едно малко приключение, мили. След досадните гости, искам да се насладя на простотата — каза тя.

А си помисли, че няма начин да остане в Сан Рьогре с обитаваните от призраци стаи и враждебно настроената Доминик. Не искаше да си признае, че я беше страх да остане сама в тази плантация. Не беше ли Аурора срещнала смъртта си сама и уплашена в имението? Не, по-скоро ще се изправи пред опасностите на блатата и индианците. По-добре да се изправиш срещу опасности, които можеш да видиш, отколкото срещу невидими фантоми, обитаващи къщата и земите наоколо.

— Мисля, че имам малко опит в тези неща — проговори озадачено Люсиен, като стигнаха салона.

— Нямаш — усмихна се кисело тя. — Ще яздя до теб или след теб, но идвам. Нищо няма да ме спре.

Нежното му малко котенце се бе превърнало в дива котка с остри нокти, мислеше той объркано. Нямаше нужда от усложнението, което създаваше идването на Карес до Чоктоу. Там имаше тайни, които не искаше да разкрива, но разбра, слисан и объркан, че за пръв път в живота си среща жена, различна от другите. Тя щеше да направи това, което искаше и той трябваше някак да свикне с тази мисъл. Но не беше ли това част от нейната примамка, мислеше той ядосан. Никога не знаеше каква ще е следващата й стъпка. Това щеше да усложни всичко. Да, помисли си с въздишка, красивата му съпруга със сигурност ще усложни пътуването до езерото Понтчартрейн.