Самотникът и лилията

18.

Непроницаемата, маслиненозелена вода се простираше пред тях в криволичещият си път под надвисналите огромни клони. Тишината бе постоянният им придружител, след като изпращачите от Чоктоу останаха зад гърба им. Само ритъмът на спускащите се и вдигащи се гребла нарушаваше спокойствието на следобеда.

Карес седеше на носа на пирогата и гледаше преминаващите покрай тях картини от дивата природа, а ръката й опипваше от време на време малката кожена торбичка в джоба й. Луиу я бе дръпнала настрани, докато Люсиен се сбогуваше с войните на Нашоба и с него самия.

— Вземи това, дете мое — тихо рече старата жена, поставяйки в дланта й малка торбичка от еленова кожа.

— Скрий я у себе си — напътстваше я тя, докато озадачената Карес пускаше кесията в джоба на костюмите си. — Не позволявай на никого да я види, но ако се чувстваш уплашена, извади кристала от торбичката и остави слънцето да го затопли в ръката ти. Това е магия срещу онези, който ти желаят злото в Сан Рьогре — обясни тя, докосвайки още веднъж бузата на Карес, жест, който приличаше на благословия.

Преди да успее да попита Луиу кой й желае злото в плантацията, Люсиен застана до нея и я подкани да тръгват.

За последен път Карес видя жената индианка, когато изтласкаха пирогата от покрития с мъх бряг на езерото Понтчартрейн. Майката на Нашоба стоеше настрана от останалите, обърната на изток, към изгряващото слънце. Тя държеше по нещо във всяка от вдигнатите си ръце. Карес бе твърде далеч, за да види какво е то, но й се струваше, че устните на жената се движат като при магия или молитва.

Един броненосец, показал се от купчина сухи листа, накара Бруно да започне да души и лае, което извади Карес от размислите й. Тя се обърна да успокой кучето, докато преминат. Допирът до рунтавата му козина и кривенето на несръчния броненосец повдигнаха настроението й. Като слънцето, което се показва иззад облак и разпръсква сенките, така и земните действия на Бруно разсеяха притесненията й около завръщането в призрачната атмосфера на Сан Рьогре. За седем години останките на Аурора отдавна са изгнили в тропическия климат на Луизиана в мраморната й гробница. Нямаше никакъв дух: единственият призрак, който обитаваше стаите в плантацията бе сътворен от самата нея, от мълвата и суеверията на робите.

— Като се върнем, ще изпратя покана на семейство Сониер, да дойдат на кратка визита — проговори Люсиен за първи път от часове. Дори когато спряха да хапнат за обяд, той изглеждаше далечен и обзет от мисли.

Гласът му стресна Карес. Беше така усамотен и изгубен в мислите си, откакто напуснаха селото, че тя се чувстваше объркана и несигурна след нощта в лятното жилище. Ядосваше се от факта, че след интимността им той още веднъж се бе отдръпнал в твърдата си студена черупка, с която прикриваше чувствата си като броня на древен рицар.

— Да, ще се радвам да видя Ивон отново. Чудя се, как се приспособява към новия си дом — каза Карес, като се надяваше да е й по-лесно, отколкото на нея, самата.

— Те ще бъдат в безопасност с нас през следващите няколко дни. Разбрах от Нашоба, че ще има друго нападение на индианците над заселниците по реката. Хората на Нашоба ще пазят Сан Рьогре. Не мога, обаче, да гарантирам сигурността на другите плантации. Има неуморни банди около Чоктоу, които са недоволни от качеството на стоките, които получават при търговията си с французите. Лоялността им отслабва и британците ги привличат. Намесата на краля в европейските войни отряза снабдяването с провизии, необходими за търговия с Чоктоу. Дьо Водрюл знае това, но дори той може да направи само толкова, въпреки че той и Соланж вземат дал от всичко, което се появи от Франция. След като те си отидоха, много малко остана за тези, нагоре по реката, за да търгуват с индианците. Французите в Луизиана ще си плащат за глупостта и безразличието си относно Версай и за корупцията в Нови Орлеан — каза ядосано Люсиен.

— Това от британския офицер, с който говори снощи при огъня, ли го научи? — попита внимателно Карес, като се опита да не позволи на страха да я обземе.

Тя знаеше, че индианските нападения винаги са били заплаха за колонията, но бе оставила този факт дълбоко в съзнанието си, понеже съществуваха други, много по-неотложни опасности, срещу които трябваше да се изправи след пристигането си в Сан Рьогре.

— Какъв британски офицер? — попита остро Люсиен.

— Британския офицер, с когото разговаряше снощи, докато танцуващите, играеха в кръг — обясни Карес с вдигнати вежди.

— Грешиш, скъпа, не е имало никакъв британски офицер до огъня на Нашоба — противопостави се той, но тъмните му очи гледаха в страни.

Той я лъжеше. Карес разбра това шокирана и ядосана. Тя видя британския офицер. Беше толкова сигурна в това, както в собственото си име.

— Аз го видях, Люсиен. Не можеш да ми кажеш, че не е бил там. Трудно е да се сбърка червената куртка на британската униформа — настоя тя.

Над тях закръжи сокол, търсещ жертвата си и като че ли усетили присъствието му, блатните жители утихнаха, опитвайки се да се скрият от опасността, която летеше, надвисваше над тях. Наоколо се възцари тишина и очакване. Люсиен също спря да гребе за момент. Той се вгледа замислено в гъстата гора на брега от дясната им страна. Бруно, които с кучешкия си инстинкт усещаше вибриращата в тежкия въздух опасност, се изправи на задните си лапи с наострени уши, сякаш искаше да открие заплахата, която висеше като осезаемо присъствие във въздуха.

— Може би си видяла един от войните, който носеше офицерска куртка, взета от убит британец в битката между тях и Чикасоу — каза Люсиен с острота в думите.

Чертите на лицето му се бяха превърнали в непроницаема маска, изключваща всичко общо с мъжа, който познаваше, мъжът, който я бе държал до сърцето си.

— Наистина един от войните бе облечен с такава куртка, но бях забравил, докато ти не заговори. Това се смята за голяма чест, понеже войните на Нашоба мразят британците. Те опитаха заедно със съюзниците си от Чикасоу да затворят търговските пътища на Чоктоу към Нова Франция. Не, британски офицер не би бил добре дошъл на съвета на Нашоба, край огъня — повтори Люсиен напрегнато, с глас, който не допускаше каквито и да било въпроси. Той потопи греблото в блатистото езеро и те подновиха тихото си плъзгане по тъмната вода.

Карес се обърна, за да прикрие объркването и яростта си. Тя знаеше, че по някаква причина Люсиен я лъжеше. Беше забелязала русата коса на британския офицер да блести от отражението на огъня, бе видяла бялото, ленено жабо около врата му. Не бе никакъв войн на Чоктоу, облечен в открадната униформа. Отричането на Люсиен я стресна и предизвика особено обезпокоителни мисли в съзнанието й. Защо всъщност, трябваше да има британски офицер на съвета на Нашоба? Тази ли бе причината, поради която извършиха целия преход през блатата от Сан Рьогре до езерото Понтчартрейн, за да може Люсиен да се срещне с британски офицер до огъня на Нашоба?

Изведнъж тази тъмна, праисторическа кипарисова гора започна да я плаши, пълна с невиждани ужаси и тайни. Сигурността, която намираше в присъствието на Люсиен, се разклати от настояването му, че това, което е видяла, не е истина.

Търговията с британците беше забранена от френските закони в колонията, въпреки че плантаторите от време на време трябваше да прекарват контрабандно реколтата си от индиго с британските кораби, чакащи на устието на Мисисипи, за да оцелеят. Беше ли това само ангажимент, който той прикриваше, или беше нещо много по-сериозно? Ако той, член на върховния съвет, съставен от видни граждани, който съветваха губернатора, можеше да се срещне с британски офицер в изолираното село Чоктоу — среща, забранена от френския закон, — то той бе способен на всякаква измама. Какви ли други лъжи й е наговорил?

— Скоро ще бъдем в Сан Рьогре — каза й той с по-нежен тон, съзирайки лекото й треперене, за което си помисли, че е признак на умора.

Въздухът бе топъл и тежък в гористите блата, почти преситени от влажност. На никой не можеше да му бъде студено във влажния и топъл климат, освен ако не беше болен и той се прокле тихо още веднъж за това, че й позволи да го придружи през носещите треска блата.

Карес му се усмихна леко, след което му обърна гръб. Плантацията с нейната тайнствена атмосфера не беше спасение, а само друг въпрос в обърканото й съзнание.

Люсиен смръщи вежди, защото усети, че тя се е отдръпнала от него и е изпаднала в едно от меланхоличните си настроения, които я спохождаха в манастира на урсулинките. Той никога не би й позволил да го придружи до селото Чоктоу, но си помисли с мрачно изражение, че не знаеше как би могъл да я спре. Тя можеше, независимо от крехката си външност, да бъде невероятно упорита. Може би едно посещение на приятелката й Ивон ще отстрани тъгата от нежните й сиви очи, ще я приближи до него. Нищо не можеше да се направи: тя трябваше да бъде предпазвана, дори ако това означаваше да престане да му вярва. Лицето й бе помрачено, забеляза той, като гледаше елегантната линия на гърба й. Сега знаеше защо винаги е пазил сърцето си от любовта — болката беше твърде силна. Но дълбоко в себе си знаеше, че каквато и цена да плати, за да я задържи при себе си, няма да бъде достатъчно висока. Той трябваше да я има, защото тя беше неговата съдба.

Есенното слънце залязваше, когато те достигнаха сенчестите земи на имението. Бруно, освободил се от тясната пирога, радостно затича към къщата. Вкусна миризма на сготвено месо се носеше във въздуха и кучето се втурна към кухнята.

— Чувствам се изгладнял като Бруно — призна Люсиен, като вървеше до Карес. Той усещаше хлада и отдалечаването й по държанието й, по нежеланието да го погледне.

— Хубаво ще е да се потопя във ваната — отбеляза тя с учтив тон, докато вървяха през кухненските помещения.

Нуждите и на двамата трябваше да почакат, тъй като, щом стигнаха сянката на долната веранда, видяха озадачени позната фигура. Филип Дюбрюл стоеше и водеше нещо, което би могло да се нарече като напрегнат разговор с Доминик.

— Господи! Какво прави той тук? — прокле Люсиен. — Мислех, че сме се освободили от него.

Филип и Доминик се обърнаха, като чуха стъпки по посипаната с натрошени мидени черупки пътека. Филип гледаше гневно, но чертите му омекнаха, след като забеляза Карес. В елегантната поза и в самурените очи на Доминик имаше предизвикателство.

— На какво, ако смея да попитам, дължим удоволствието от твоята компания? — произнесе саркастично Люсиен, вперил поглед във Филип.

— Корабът, който снабдява с провизии надолу по реката, донесе слуха, че банда чоктоуси напада френски плантатори на север оттук, недалеч от селището Батон Руж — отговори хладно Филип, а тесните му кехлибарени очи гледаха само Карес. — Бях загрижен за мадам Сент Амант, понеже чух, че ти отсъстваш.

— Благодаря ти за загрижеността, както виждаш, ние се върнахме — каза Люсиен с тон, който учтиво му посочваше да си върви. — Има други по реката, които трябва да предупредиш за опасността.

— Вярвам, че екипажът на снабдителния кораб спира във всяка плантация и известява за опасността — говореше Филип, когато близо до конюшните голямата камбана, използвана да събира робите от полето, зазвъня. Дълбоките й тонове звучаха в бърз ритъм, който двамата мъже и Доминик изглежда разпознаха.

— Заведи Карес вътре! — нареди Люсиен на Филип, а в същото време градината зад къщата се изпълни с прислужници, привлечени от камбанния звън.

— Карес, ела горе! — настоятелно й говореше Филип, повел я за ръка към стълбите, които водеха към втория етаж на къщата.

— Какво е това? Какво става? — питаше Карес с разтреперан глас. След това, виждайки Люсиен да пресича градината, откъдето изтича мъж с пушка в ръка, тя извика: — Люсиен!

Той спря за миг и погледна през рамо към мястото, където стоеше тя с Филип. Вдигна ръка и посочи към горния етаж на къщата, обърна се и тръгна, без да се обърне.

— Побързай! Това е сигнал за тревога. Мисля, че са забелязали индианци — говореше й Филип и я дърпаше след себе си нагоре по стълбите.

— Но те няма да ни направят нищо лошо — протестираше Карес, оставила се да я водят през верандата към салона.

Гласът на голямата бронзова камбана отекваше в празните стаи на къщата.

— Не съм убеден в това — каза Филип като затваряше всички френски врати по дължината на верандата и ги заключваше. — Не се безпокой, скъпа, аз съм с тебе — успокои я той и извади малък пистолет от джоба си.

— Но ние току-що пристигаме от селото на Чоктоу — протестираше Карес. — Те обещаха да пазят Сан Рьогре.

— Той те е водил там? — каза Филип, смаян. — Той винаги е прекарвал твърде много време с тези диваци. Да се надяваме, че поне веднъж ще е за добро.

Филип извади рога си с барут и започна да зарежда пушката, която висеше на рамото му.

— Можеш ли да стреляш, Карес?

— Да, ловувала съм — отвърна тя, спомняйки си кралските стрелби, на които бе ходила в гората на Версай.

Този лов повече приличаше на парад или цирк, но баща й се бе погрижил тя да се научи да стреля с ловна пушка. Не искаше да го злепоставя пред всичките му приятели в двора.

— Сигурно в дворцовия резерват, трябваше да се досетя — каза Филип, а присвитите му, кехлибарени очи изразяваха разбиране. — Някой път трябва да разкриеш истината за това, как дойде тук в Луизиана, скъпа.

Той се насочи към заключения кабинет и разби стъклото с един удар на пистолета си. Стигнал до там, той издърпа една кремъклийка и рог с барут. Бързо я зареди и й я подаде.

— Какво ще правим сега? — попита Карес с трептящ глас, докато гръмогласната камбана продължаваше да известява за опасността.

— Ще чакаме, скъпа, ще чакаме — каза й тъжно той, заключвайки вратите, които водеха от салона в другите стаи.

Тя стоеше с пушката в разтрепераните си ръце и гледаше елегантната мебелировка, кристалния полилей над главите им, фините завеси и тапицерии, които сега и се струваха ненужни. Ужасния камбанен звън не преставаше и обтягаше нервите й, докато почувства, че всеки момент ще изкрещи.

Филип стоеше до една от френските врати и гледаше към реката, като че ли щеше да убие всеки войн, който би атакувал къщата откъм реката. Карес тръгна към него, когато камбаната изведнъж престана да звъни. Тишината след такъв постоянен шум бе дори по-страшна.

Взирайки се в ливадата, изпълнена с дълги сенки сега, когато слънцето залезе зад къщата, на Карес й се струваше, че там нещо или някой се движи зад дебелите дънери на четирите огромни дъба. Тя установи, че въображението може да играе лоши шеги на едно съзнание, когато всеки нерв е опънат до краен предел.

Когато смразяващият кръвта звук дойде отдясно, откъм блатото, беше почти облекчение, че чакането е свършило. Въздухът на късния следобед се изпълни с изстрели, викове на умиращи мъже и още по-лошо, от тропота на боси крака по стълбите пред заключената врата.

Филип й кимна да стои зад него и тръгна към средата на стаята. Тогава един-единствен изстрел прозвуча откъм верандата и сложи край на топуркането на босите крака по дървените стълби.

По-късно, когато се опитваше да възпроизведе събитията, й се струваше, че това бе продължило дълго, но не можеше да си спомни точно колко. Помнеше само ударите по вратата на салона и прекрасния звук от гласа на Люсиен, който настояваше да му отворят. Тя изтича до вратата преди Филип и я отвори.

— Скъпа моя, добре ли си? — гласът на Люсиен бе остър като нож, докато я грабваше в прегръдките си. Тя се прилепи до него, до здравата сила на мъжественото му тяло.

— Свърши ли? — въпросът на Филип бе като груба намеса.

— Бяха само няколко — банда ренегати, повечето от които сега са мъртви — обясни Люсиен безпристрастно. — Те хванали следите им в блатата и са ги проследили дотук, но не са знаели, че също са следени от няколко войни на Нашоба.

Той обви ръка около Карес и я отведе към средата на салона, далеч от вратата.

— Това същата банда, която извърши набезите нагоре по реката, ли е? — попита Филип, а тясното му лице доби странен израз, като гледаше Карес, залепнала за високия Люсиен.

— Не можем да бъдем сигурни. Чоктоусите са неспокойни от отношението на Водрюл. Англичаните се възползват от този факт. Тук можеха да бъдат повече — въздъхна Люсиен, излязъл от търпение. — Говори се за гражданска война срещу Чоктоу. С Водрюл и британците, които манипулират ситуацията в своя полза, всичко е възможно.

— Глупаво беше да водиш със себе си Карес през блатата до селището. Можеха да ви нападнат, когато сте били сами в пирогата! — подигра се Филип.

— Добре ми е известно това, което казваш — Люсиен процеди думите през стиснати зъби. — Ето защо реших да се върнем в Нови Орлеан.

— За пръв път съм съгласен с тебе — отговори Филип. — Цвайг може да се погрижи за останалата реколта. Много собственици на плантации ще направят същото. Зимният светски сезон ще започне рано тази година. Ако мога да разчитам на гостоприемството ви за една нощ, аз също ще се върна сутринта в Шен Верт и ще оставя инструкции на моя надзирател. Намирам, че калните улици на Нови Орлеан също ме привличат.

— Как бих могъл да откажа дома си на мъжа, който защитаваше жена ми така галантно — каза учтиво Люсиен, но наблегна на думите „жена ми“.

— Мисля, че бих искала да седна — произнесе със слаб глас Карес, понеже имаше чувството, че стаята се върти бавно около нея.

Придвижвайки се към дивана, тя видя през отворената врата проснатото тяло на мъртвия войн. Ръката му стискаше нож, а кръвта бликаше под захлупеното по очи тяло. Той почти бе стигнал вратата на салона, преди да го застрелят. Това бе последната съзнателна мисъл на Карес, след което се строполи на пода.

— Те си отидоха. Всичко е наред — мекият, успокояващ глас стигаше до нея като изпод земята.

Клепачите й тежаха, тялото също, като че на ръцете и краката си имаше тежести. Но беше толкова безопасно в тъмнината. Тя не искаше да я напусне, да отвори тежките клепки и да види грозотата наоколо.

— Аз съм тук, скъпа моя, нищо не може да те нарани.

Гласът бе подкупващ, подканващ я да отвори очи.

Тя почувства горещи устни върху челото си, нежно докосване на ръка, която отмахна падналите върху очите й кичури. Отговори с дълбока въздишка на това нежно докосване. Клепачите й потрепнаха и се отвориха слабо търсейки източника на този успокояващ контакт.

Тъмни очи гледаха надолу към нея, загриженост и нежност блестеше в тях. Дълги, твърди пръсти, с леко квадратни върхове галеха косите й. Над себе си видя балдахина на леглото. Люсиен я беше пренесъл в спалнята им.

— Пийни глътка от това — той поднасяше към устата и кристална чаша, наполовина пълна с бренди. Повдигайки я за раменете толкова нежно, като че ли бе дете, той й позволи малка глътка от златистата течност.

Топлина запълзя по гърлото й към стомаха, за да отпусне напрегнатите мускули. Тя се облегна на възглавниците с въздишка.

— По-добре ли си? — поинтересува се той.

— Ддда… така мисля — заекна тя. — Какво става с другите? — попита, припомняйки си, че е господарка на Сан Рьогре и като такава, първата й грижа трябвала бъдат хората в плантацията.

— Никой не е ранен, освен един от войните на Нашоба И няколко от бандата. Нашоба и хората му са ги изненадали. Те са принудили останалите от нападателите да се изтеглят далече в блатата. Отсега нататък ще стоят далече от Сан Рьогре. Цвайг отиде да види хората на полето, но чоктоусите нямат спор с африканците. Често при набези те ги вземат със себе си и им дават подслон в селата си. Те искат да пролеят френска кръв — обясни той. — Но гражданската война, която се зарежда в Чоктоу, прави необходимо нашето заминаване за Нови Орлеан, докато се успокоят нещата. Говорих с Нашоба и той ми каза, че това е най-доброто за сега. След като заминем оттук, плантацията няма да бъде толкова привлекателна мишена. Те ще се преместят в други, по-уязвими селища, където има французи. Доминик надзирава слугите при опаковането на багажа. Ще потеглим рано призори.

— Радвам се — призна Карес. Претъпканите, кални улици на малкия град ще бъдат добре дошли. Там имаше многобройна, добре въоръжена френска войска, прикрепена към колонията, настанена в Плас Роял, недалеч от къщата на Рю де Шартре. — А Ивон и Пиер? — попита тя, спомняйки си приятелите си.

— Ще спрем и ще ги посъветваме да се присъединят към нашето завръщане в Нови Орлеан, скъпа — увери я Люсиен, но като видя тревога в гълъбовосивите очи, той й даде да отпие още една глътка от течността.

Шумоленето на женска пола подсказа на Карес, че не са сами в полутъмната стая. Обръщайки глава, тя видя елегантната фигура на Доминик да изважда дрехи от гардероба и да ги поставя в отворен куфар.

— Бих искала да взема Фантин с нас в Нови Орлеан — каза тя на Люсиен. Беше сигурна, че Доминик е чула молбата й, понеже за момент спря да опакова.

— Както желаеш, но Доминик може да служи като камериерка, както е правила преди в Сан Рьогре — напомни й Люсиен.

— Доминик ще ни придружи ли до Нови Орлеан? — попита тя с остър тон.

— Без съмнение — каза Люсиен, а гъстите му, тъмни вежди се сключиха намръщено над пронизващите, черни очи. — Като свободна цветнокожа тя се смята за французойка от Чоктоу и няма да бъде в безопасност тук.

Той не одобряваше факта, че Карес не харесва Доминик.

— Разбира се, тя трябва да дойде с нас, но тъй като ще бъде много ангажирана с подготовката на светските визити, ще задържа Фантин като моя лична камериерка — настоя Карес с тон, който му показа, че тя още веднъж утвърди ролята си на господарка над домакинството на Сан Амант.

— Както желаеш, скъпа, — отговори Люсиен със свиване на рамене, с което съвсем просто й казваше, че ръководенето на къщата е в нейни ръце. — Ако се чувстваш по-добре, ще отида да свърша някои неща, тъй като утре заминаваме. Почивай тук, а аз ще изпратя да ти донесат поднос с храна. Ще дойда при теб по-късно.

Гласът му стана по-тих, когато изрече последните думи и вдигна ръката й към устните си. Обърна малката й хладна длан нагоре и постави върху меката й повърхност гореща целувка.

Тя му се усмихна, озадачена, че въпреки всичко, допирът на горещите му устни до кожата й все още предизвиква огън в кръвта й.

— До по-късно — прошепна той до устните й, наведен, за да ги докосне със закачлива целувка, преди да се изправи на крака.

На излизане се наведе и взе малката Бланш от мястото, където се криеше под леглото.

— Компания докато се върна — каза той и постави котката до нея.

Промълви няколко думи на Доминик и остави двете жени сами в сенките на бледолилавия здрач.

— Ще взема Бланш с мен в Нови Орлеан — каза Карес на Доминик, за да наруши напрегнатото мълчание, което настъпи в стаята след излизането на Люсиен.

— Много добре, мадам, ще потърся кошница — отговори тихо Доминик, като продължи да подрежда отворения куфар.

Думите на майката на Нашоба се върнаха в съзнанието й, докато лежеше и галеше меката козина на Бланш. Тя каза, че Доминик е видяла човекът, убил Аурора. Тя познаваше убиеца. С това ли загадъчната икономка държеше в ръцете си Люсиен? Тя установи, че има някаква връзка между тях.

— Има ли още нещо, мадам? — попита Доминик като се приближи до леглото.

Самурените й очи изглеждаха огромни на светлината на запалените свещи.

— Само топла вода за къпане. Искам да измия горещината и влагата, наслоили се по мен от пътуването.

— Да, мадам, ще наредя да донесат съдовете направо от кухнята — отговори тя, тръгвайки към вратата.

— О, преди да тръгнеш… чудех се дали е приключило опаковането в… в стаята на Аурора Сан Амант. Ако не е, бих искала това да стане тази вечер, преди да заминем.

— Това ще бъде трудно, мадам. — Доминик отговори с нисък глас, като се обърна от прага.

— Искаш да кажеш, че нищо не е направено? — рече остро Карес и се изправи в леглото. Ядът, причинен от умишленото незачитане на нарежданията й, прогони умората.

— Не, мадам — отговори тя. — Мъртвите не обичат да ги безпокоят. Надява се да разберете това навреме.

Тя се обърна и се изплъзна от стаята, оставяйки френската врата отворена за нощния въздух.

Разярена, Карес се вдигна от леглото, но установи, че е облечена само с корсаж. Някой я беше съблякъл, преди да я сложи в леглото. Отправи се към почти празния гардероб, извади един копринен халат и го уви около тялото си. И тогава видя в ъгъла на гардероба черната восъчна топка, която Люсиен намери в гробницата на Аурора. Някой бе поставил страховития вуду талисман в гардероба й.

Почервеняла, тя се наведе и го взе. Обърна го в ръката си и видя кичури руса коса, залепени по него. Светлината от свещите, поставени върху камината, караше космите да блестят върху мъртвия черен восък.

Шокът, довел я до ярост, я накара да си спомни думите на Луиу, когато й даде кожената кесия. Жената от Чоктоу каза, че това е талисман срещу онези, които й желаят злото в Сан Рьогре.

Карес гневно хвърли на пода отвратителната топка и тръгна към верандата. Нуждаеше се от свеж въздух, за да може да мисли.

Докато стоеше, облегната на парапета на верандата й, се стори, че видя нещо с периферното си зрение. Тя се обърна, погледна към края на верандата и си помисли, че вижда бяла рокля да изчезва зад една от френските врати. След това, едновременно с шума на усилилия се вятър, беше сигурна, че дочу тих смях на жена.

Карес пое дълбоко въздух, чувствайки, че я обзема паника. Тази врата водеше към заключената стая на Аурора.

Думите на Доминик пулсираха в мозъка й — мъртвите не обичат да ги безпокоят. „Достатъчно — помисли тя, — твърде много изтърпях.“ Без да се обръща назад, забърза към спалнята и тръшна вратата след себе си. Но можеш ли да заключиш призрак? Тя замръзна, виждайки собствената си изплашена фигура да се отразява в тясното, дълго огледало между двата прозореца. За миг си помисли, че вижда отражението на Аурора. Трябва да запази самообладание до сутринта, когато ще потеглят за Нови Орлеан. Но ще може ли, също така, да преодолее съмненията си към Люсиен?