Самотникът и лилията

3.

— Карес, имаш посетител — обяви Ивон, отваряйки вратата на аптеката. — Очаква те заедно със сестра Хачърд де Сен Станислас. — Очите й шареха възбудено, защото приятелката й беше разказвала предишната вечер за предложението на Люсиен за женитба.

— Можеш да тръгнеш веднага, щом напълниш буркана с остатъка от листата — каза тихо сестра Ксавиер.

— Мерси — отговори Карес и се опита да не показва, че бърза, докато пълнеше буркана с остатъка от изсушени листа и накрая го затвори с корковата запушалка. Ивон чакаше нетърпеливо приятелката й да привърши.

Двете млади жени изтичаха по коридора. В знойния утринен час те бързо се задъхаха от напрежението, с лица, влажни от потта.

— Почакай, преди да влезеш, трябва да те направя по-представителна — спря я Ивон, когато стигнаха до кабинета на монахинята. С края на престилката й тя избърса потта от горната устна и веждите на Карес. Намести простата ленена шапчица по-назад, за до може да се види по-голяма част от нейната пепеляворуса коса.

— Имаш толкова хубава коса, не бива да я криеш — каза тя. — Ето така, готова си.

Карес дари приятелката си с една нервна усмивка на благодарност и почука леко на тежката кипарисова врага. След секунди вратата бе отворена от Люсиен.

— Влезте, госпожице — прошепна той с дълбокия си, звучен глас, който тя се бе мъчила да не забрави при цялото въртене и подскачане в неспокойния си снощен сън. Въпреки че маниерите му бяха изискани и безупречни, по чувствените му устни играеше лека усмивчица, а в магнетичните му тъмни очи проблясваше искра.

— Мерси, мосю — отговори тя в духа на етикета и несъзнателно вирна леко брадичка, докато прекрачваше прага на отворената врата.

Неговата висока, гъвкава фигура сякаш още повече смаляваше спартанския кабинет на монахинята, така че той доминираше едновременно с физическото си присъствие и с излъчването на хипнотизираща личност. Карес усещаше решителния му поглед, приближавайки се към леко наклоненото дървено бюро, зад което бе седнала сестра Хачърд де Сен Станислас.

— Сестро, искала сте да ме видите — чу Карес потрепващия си глас; за нейно разочарование, присъствието на Люсиен само повече я объркваше. Свивайки ръце в юмруци до тялото си, тя се бореше за контрол над себе си.

— Разбрах, дете мое, че сте се съгласила да се омъжите за Люсиен Сен Амант — каза монахинята, търсейки с поглед нежните черти на Карес, за да получи отговорите на някои негласни въпроси.

— Да, сестро, така е — отвърна Карес и повдигна глава, за да срещне погледа на монахинята с изцяло привидно хладнокръвие.

— Добре, тогава ще се погрижим това да бъде разгласено. Мосю Сен Амант желае сватбата да се състои възможно най-скоро, според възможностите на църквата. Спряхме се на дата след три седмици от днешния ден, съгласна ли сте?

— Съгласна съм, сестро — равнодушно отговори Карес. Тя не даде воля на притеснението, което бушуваше в нея, нито пък се издаде, че усеща как завладяващият поглед на Люсиен се плъзга по дългата, елегантна линия на гърба й. Карес усещаше как тези проникващи абаносови очи задвижват всеки нерв по гърба й като при реално докосване.

— Мосю Сен Амант пожела, като ваш годеник, да му бъдат позволени някои привилегии. Той иска да ви придружи на разходка из града с неговата карета този следобед. С някои спирания, както разбрах — тя замълча, поглеждайки към Люсиен за неговото потвърждение. — Да, ще посетите шивач на улица „Роял“, за да ви вземат мярка за роклята, която той иска да ви подари.

Карес погледна към монахинята, стресната от мисълта за всичко, което бракът й с Люсиен щеше да повлече след себе си. В какво се беше забъркала, помисли си в пристъп на паника. Той й се бе сторил решение на проблемите й, шанс за нов живот, близък до този, който бе водила във Франция. А освен това струната, която той бе засегнал в нея, беглата прилика с мъжа, който и бе помогнал да се избави от ужасите на Ла Салпетриер… Тя си припомни с болка усещането за сигурност, което изпитваше в прегръдката му. Но какво знаеше тя за него и, което бе по-важно, какво знаеше той за нейното минало? Как би пожелал да се ожени за нея, ако знаеше, че тя носи прословутата алена лилия на лявото си рамо? И как щеше да успее да прикрие това от шивача, който щеше да мери дрехата на тялото й? Знаеше, че не би могла да скрие тайната си от своя съпруг след женитбата, но тогава това щеше да бъде свършен факт, тя щеше да е вече мадам Сен Амант. Но ако Люсиен откриеше това преди деня на сватбата, щеше ли въобще да се стигне до сватба? Щяха ли още веднъж да я изхвърлят, за да търси сама път за себе си, без семейство, без пари, в тази екзотична колония, дремеща под мудното тропическо слънце? Какво да направи? Имаше ли въобще изход?…

— Дете мое, какво има? — гласът на монахинята сякаш идваше някъде отдалече. Потъналата в мрачната, прикриваща я бездна, Карес търсеше там убежище от ужасите на света, от въпросите без отговори.

— Случвало ли й се е това преди, сестро? — попита Люсиен остро, навеждайки се над пребледнялата фигура, свлякла се на кипарисовия под.

— Да, винаги, щом се изправи пред някаква плашеща я ситуация — отговори монахинята и коленичи до припадналата млада жена. — Предупредих ви, че тялото, както и умът й, са в много крехко състояние. Много е страдала, бедното момиче. Нужно е човек само да погледне в очите й, за да разбере, че животът невинаги е бил добър към нея, че е изтърпяла твърде много нещастие.

— Има нужда от грижи — прошепна гой, люлеейки главата и раменете й на гърдите си, и отметна завитите кичурчета коса, изпадали изпод муселинената шапчица.

— Ах, значи освен красотата й, това също ви привлича у нея — нейната пълна беззащитност — промърмори сестра Хачърд де Сен Станислас с меланхолична усмивка.

Точно като бедната Габриел, помисли тя, но го запази за себе си. Докато той гледаше с болка бледото лице на Карес, монахинята си припомни малкото момче, което позволяваше само на една проява на нежност да пробие стената, с която бе обградило сърцето си, и тя беше насочена към крехкото същество на неговата майка. Изгубена в своя собствен свят, Габриел бе зависима от своя съпруг и от своя син досущ като малко дете. Пътуванията до Нови Орлеан бяха мъчение за всички тях, но Жак не можеше да я остави сама вкъщи дори с най-доверените слуги. Той трябваше да се грижи за доставките от индиговата реколта, а малкият Люсиен да учи при отците капуцини в тяхното presbytere6 в съседство с енорийската църква „Сен Луи“. Колко ли мъчителни трябва да са били тези посещения за младия Люсиен, си мислеше монахинята, който нито веднъж не бе позволил на някое от другите момчета да пророни и дума за майка му, дори когато тя съвсем не беше на себе си. Жак и той обичаха тази бедна страдалка до деня, в който тя намери покой в смъртта.

— Винаги сте била досетлива, сестро — каза той с изкривена усмивка, гледайки как Карес започва да помръдва ръце. — Всичко е наред, мила, просто ти призля. Изглеждаш така, като че ли не си се хранила, лека си като птичка — успокои я нежно той, след като тя седна и се освободи от прегръдката му.

— Моля ви да ми простите, мосю, сестро, мисля, че сте прав, тази сутрин пропуснах закуската — обясни Карес, като се отвърна от прекалено проницателния поглед на Люсиен към доброто лице на монахинята.

— Застанала сте на прага на нов живот, малка моя, нищо чудно, че сте малко замаяна — каза сестрата, докато Люсиен й помагаше да се изправи. — Мислите ли, че следобедната разходка извън тези стени ще ви понесе добре?

— Ще се погрижа тя да хапне, сестро — намеси се Люсиен, твърдо решен да я изведе.

— Да, добре съм — отговори Карес.

Щеше да доведе този брак докрай, защото това бе единственият й шанс за някакъв живот извън манастирските стени. И може би някой ден щеше да открие баща си и да успее да му помогне като жена на заможен плантатор. Призляваше й при мисълта, че разсъждава така пресметливо, но това беше въпрос на оцеляване. Тя бе преминала през неща, за които дори не бе знаела, че съществуват, след нощта, когато я отведоха от убежището на родния дом в Ла Салпетриер, където бе водила непрестанна борба, за да оцелее и запази разсъдъка си. Тя можеше да използва съобразителността си и по някакъв начин да успее да заживее тук в Луизиана с този находчив, интригуващ мъж като неин съпруг.

— Добре, тъй като нямате семейство тук, в Нови Орлеан, аз ще ви представя в църквата — каза монахинята с дружелюбна усмивка. — Годежният пръстен — обърна се тя към Люсиен.

Той погледна към Карес с някакво неописуемо чувство в непроницаемите си тъмни очи и се пресегна за лявата й ръка. После извади от вътрешното джобче на жилетката си един малък пръстен, който просветна в златен отблясък на слънчевата светлина, идваща от прозореца.

Странна пулсираща топлина премина по вените й при допира на ръката му и при докосването на леко загрубелите върхове на пръстите му, докато той й поставяше пръстена. Когато погледна надолу към годежния пръстен, който й пасваше така сякаш бе правен специално за нея, тялото й изтръпна. Пръстенът представляваше тънко колелце от злато, в средата с грациозна лилия и алени рубини от двете й страни. Тя вдигна онемяла изумените си сиви очи към неговия неразгадаем, мрачен поглед. Чувстваше как нейната лилия изгаря рамото й, като че току-що бе жигосана.

— Принадлежеше на майка ми. Баща ми го поръча за нея. Някой ден ще ви разкажа за особеното значение, което той имаше за тях двамата — обеща той, повдигайки ръката й към устните си, жест, който имаше по-скоро значението на скрепителен печат върху техния обет.

Карес се обърна като замаяна и сведе глава, докато монахинята произнасяше молитва, благославяйки техния годеж. Формата на пръстена е чиста случайност, опитваше да се успокои тя. Златната лилия на Бурбоните се развяваше върху бяла коприна на пилон, извисен над Палас Роял. Като символ на красивата Франция, тя се срещаше навсякъде из Нови Орлеан. Но въпреки това, имаше тревожното усещане, че Люсиен бе очаквал някаква реакция от нея, когато тя се наведе над пръстена. Но защо? Никой тук, в Нови Орлеан, не знаеше, че тя носи знака на осъдените престъпници. Или пък не беше така? Някой, вероятно мистериозният посетител, когото не можеше да забрави, бе уредил тя да бъде бързо преместена от затвора в манастира в Руан. Знаеше ли игуменката на манастира в Руан нейната тайна? Карес се бореше със съмнението, че пръстенът не е случаен. Шестото чувство й подсказваше, че Люсиен знаеше, че видът му ще я разтревожи. Когато се оженеха, за нея щеше да стане невъзможно да скрие алената си лилия от Ла Салпетриер. Но, помисли си тя, хапейки долната си устна, тогава те вече щяха да бъдат венчани и тя щеше да е в безопасност. Той можеше да я презира, но тя щеше да има закрилата на името му.

— Сега вървете, деца мои, време е за разходката ви каза сестра Хачърд де Сен Станислас с лека усмивка.

Карес осъзна, че унесена в своите тревожни мисли, не бе чула нищо от това, което бе казала монахинята. По физиономията на нейното добродушно лице тя разбра, че са свободни да вървят.

— Елате, скъпа Карес — тихо й каза Люсиен, подавайки й ръка. — Каретата ни чака долу.

Закрепила крехкото си равновесие, тя му позволи да я изведе от кабинета. Коридорът бе празен и тя осъзна, че Ивон се е изгубила някъде. Какво правеше, напускайки това убежище, за да заживее с мъж, за когото не знаеше нищо? Мъж, който, както твърдеше Ивон, бе считан за самотник от местните жители, а името му бе станало нарицателно за тях. Той бе признал, че животът му едва ли би могъл да бъде определен като примерен, но какво точно бе имал предвид?

Нажеженото до бяло юлско слънце проникваше през жилавите листа на магнолиите в градината, когато те заедно тръгнаха по пясъчната пътека между изрядните билкови лехи, ограничени по краищата си с чемширово дърво. Спокойствието и тишината на градината бяха в пълен контраст с улицата от другата страна на стената. Карес никога не се бе бояла така да напусне някое безопасно място, както когато двамата излязоха на Рю Шартр, където ги чакаше каретата на Люсиен. Тя потръпна леко, щом масивната порта зад нея се затръшна, непроницаема за всякакви натрапници.

— Животът те очаква на улиците на Нови Орлеан, малка моя — каза Люсиен и й подаде ръка, за да се качи в отворената карета, която блестеше на следобедното слънце.

Тапицираните в сиво седалки бяха лукс, който Карес не бе усещала от доста време. Африканският кочияш, облечен в синьо-златна ливрея, плесна с бича си високо над главите на породистите коне с цвят на абанос и те потеглиха по калната улица, все още прогизнала от дъжда. Нови Орлеан имаше субтропичен климат и почти ежедневните дъждове не успяваха да охладят въздуха през знойното лято.

Страхът на Карес при напускането на манастира скоро бе изместен от интерес към колоритния град, който така и не бе успяла да разгледа след пристигането си. Те се движеха към сърцето на града — Плас Роял. По Рю Шартр тя забеляза ниски дървени постройки, повечето от които боядисани в бяло и в пастелни тонове, изградени в стил, които монахините й бяха описали като френско — западноиндийски, с остро наклонени дъсчени покриви, спускащи се над дълбоки веранди, които затваряха първите и вторите етажи. Всичко бе потънало в буйната растителност на Луизиана, надничаща иззад сковаващите я огради. Жаркият въздух бе изпълнен с аромата на плодове и зеленчуци, размекващи се под горещото слънце, както и с уханието на жасмин, рози и други екзотични цветя. Но винаги се познаваше и по-трудно доловимата миризма на пръст, речна вода и гнило.

— Градът е разположен върху площ от дванайсет квадратни мили по брега на реката, така както е бил проектиран от кралския инженер Пиер Лео Блон де Ла Тур през 1722 — обясняваше Люсиен, докато каретата се движеше към Плас Роял. — Улиците, подредени в блокове, са наречени „островчета“ заради канавките, прокарани около тях за отводняване. Нови Орлеан граничи с река, езеро и мочурище. А както вече сигурно сте разбрала, вали адски много. Оттук и необходимостта от канавки или иначе долният етаж на всяка постройка ще бъде отнесен при първия пороен дъжд. Има ров или по-скоро канал, който събира водите от всички канавки. Не е съвсем като в Париж, скъпа, или може би вие сте от някоя друга част на Франция?

Въпросът му сякаш увисна във въздуха. Тя премести поглед върху няколко преминаващи роби, които балансираха върху главите си товари, поставени в кошници, изплетени от приятелски настроените индианци от кипарисовите мочурища.

— Семейството ми е от Лион, мосю — отговори меко Карес, продължавайки да гледа отминаващите роби.

Това, което каза, бе вярно по принцип, защото де Вилие бяха една от най-старите лионски фамилии, а фабриките им произвеждаха най-фината коприна, изтъкана във Франция. Състоянието, натрупано от коприната, както и обширните им имения позволяваха на родителите й да водят охолен живот във Версайския двор.

— Може би те се занимават с търговия на коприна? — попита той.

— Може и така да се каже, мосю — отвърна тя с ирония.

— Но моля ви, скъпа, та ние сме сгодени. Веднъж вече ви казах, че изпитвам истинско удоволствие, когато чувам името си, произнесено от устните ви. Наистина. Отсега нататък не съм мосю, а Люсиен — поправи я той с лека въздишка.

— Да… Люсиен — прошепна тя с едва чут глас, който предизвика леко затопляне по тялото му.

Какво му ставаше, си помисли той с отвращение. Това крехко девойче можеше да накара пулса му да забърза с едно-единствено произнасяне на неговото име. Как ли биха се смели някои от дамите, били от време на време негови умели партньорки в любовната игра, на това, че блестящият Люсиен Сен Амант е сразен от нещо толкова тривиално.

— Какво още искате да знаете… Люсиен? — попита Карес, а коремът й се сви на топка. По-добре да се свърши с това веднъж за винаги, да се овладее положението с няколко полуистини, си помисли тя, стиснала ръце в скута си.

— Кои са любимият ти цвят и аромат? — бе неговият въпрос, който приятно я изненада.

— Но… не разбирам — запъна се тя, обръщайки се към него.

— Как бих могъл да ви купя парфюм или някой друг подарък, с който всеки жених трябва да зарадва своята невеста, без да познавам вкусовете ви? — смъмри я нежно той с добронамерен поглед в тъмните си очи.

— Предпочитам уханието на момината сълза, а любимият ми цвят е роза а ла Помпадур — отговори Карес, назовавайки розовото, кръстено на името на любовницата на крал Луи.

От толкова време никой не се бе интересувал от нейните предпочитания. Разговорът за парфюми и модни цветове й напомняше болезнено за мигове от живота, които сега й се струваха отдалечени цяла вечност от Нови Орлеан, макар оттогава да не бе изминало много време.

— О, мисля, че ароматът на момината сълза наистина ви допада. Но как би могла една бедна девойка от Лион да знае кой е най-модният цвят във Версайския двор? — попита Люсиен с лека острота в дълбокия си тембър.

Карес отвърна поглед, като търсеше правдоподобно обяснение, осъзнавайки, че почти се е издала. Какво наистина можеше да знае едно просто провинциално момиче за тези неща? Тя чувстваше как той очаква отговора й като хищна котка, която си играе с жертвата си, наслаждавайки се на удоволствието. Беше почти ясно, че Люсиен се досеща, че тя не е такава, каквато изглежда.

— Както споменах, моето семейство търгува с коприна и не би могло да не е наясно с най-популярния сред благородниците цвят. Той много се търсеше — отговори тя и се обърна към него с усмивка, която можеше да бъде определена като триумфална.

— Добре, скъпа моя — каза той. Удоволствие и признание се четеше в завладяващите очи, които срещнаха погледа й. — Трябва да проверим дали мадам Сесил има коприна с този цвят за рокля.

— Мадам Сесил?

— Тя ще приготви чеиза ви. Магазинът й на Рю Роял е най-добрият в Нови Орлеан. Освен това тя е дама със свободни разбирания, една от жените тук с разкрепостена представа за цветовете. Ще откриете, че много от нашите занаятчии и майстори са хора със свободни разбирания. Те са получили определен статут в нашата общност, а някои от тях имат дори свои собствени роби — обясняваше той, докато каретата минаваше край енорийската църква „Сен Луи“.

— Чух за тях — отвърна Карес, гледайки обгорената трева на площада. — Те били изоставени метреси на френски благородници. Както и деца, произхождащи от подобни връзки, доколкото разбрах.

— Доста добре си информирана за човек, прекарвал времето си зад стените на манастира — подхвърли той шеговито.

— Приятелката ми Ивон излиза няколко пъти с годеника си Пиер. Тя ми разказва за всичко и най-вече за новите клюки — каза тя, хвърляйки закачлив кос поглед.

— Разбирам — промърмори той. — И каза ли ви всичко за мен?

— Може би.

— Не вярвайте на всичко, което чувате, скъпа. Освен това, аз сам пръв си признах, че не съм светец. Външността подвежда понякога, не помните ли? Открих, че маската, която хората носят, много рядко има нещо общо с това, което е в сърцата им. — Той отвърна за миг очи, но не и преди тя да забележи меланхоличната сянка в погледа му.

— А какво се крие във вашето сърце? — гласът й прозвуча като лека въздишка във въздуха.

— Боя се, че това е мрачно място, Карес — отговори той, а след това смени тона си. — Стига толкова меланхолични приказки. Вижте какво искам да ви покажа — посочи й той една двуетажна къща, боядисана в светлосиньо, пред която тяхната карета току-що бе спряла. Всеки от блестящите с истинското си стъкло прозорци имаше кепенци в тъмносиньо. Много от къщите в Нови Орлеан все още имаха ленени платна вместо стъкло.

Тя се почувства глупаво заради желанието си да чуе, че сърцето му е преизпълнено с любов към нея. Беше абсурдно да очаква да чуе нещо подобно от човек, с когото едва се познават. Браковете във Франция често биваха уреждани, без някой да се интересува особено за чувствата на мъжа и жената. Целесъобразността и състоянието, както и социалният статус бяха решаващи в подобни случаи. Обезсърчена, тя си помисли, че не е донесла нито едно от тези неща на Люсиен. Защо ли бе пожелал тя да стане негова съпруга?

— Е, какво мислите? — попита той. Думите му разкъсаха потока на мислите й.

— Чудесна е, но защо спираме? — отговори тя, насилвайки се да се усмихне леко.

— Мислех си, че ще ви се иска да видите как ще изглежда градската ви къща, след като се омъжите. Естествено през летните горещини аз прекарвам по-голямата част от времето си в Сан Рьогре — моята плантация при реката извън града — обясни той, слизайки грациозно от каретата, и след това се обърна, за да й помогне, като й подаде ръка.

— „Без разкаяние“ колко странно име — прошепна тя, усещайки как пулсът й се ускори при допира на пръстите му.

— Това бе житейското мото на баща ми, той искаше да изживее всеки ден пълно, без притеснения, без да се интересува какво биха казали другите, така че когато дойде време за последния му дъх, да не се разкайва са последствията — й каза Люсиен с отнесено изражение на блесналото си лице, сякаш старите спомени го бяха отдалечили от нея.

— Той трябва да е бил много смел човек — каза тя, докато той я водеше през верандата към високата двой на врата.

— Такъв беше — отвърна Люсиен кратко, отваряйки тежката входна врата.

Те влязоха в дълга гостна, обхващаща цялата ширина на къщата. Буйната растителност на задната градина се виждаше през френските прозорци в дъното. Широки кипарисови дъски блестяха под краката им от непрекъснатото лъскане. През отворените врати се виждаха четири стаи, по две от всяка страна на фоайето. Това бе едно тихо, хладно убежище от изгарящото слънце на улицата.

— М’сю, моля да ме извините, но бях в кухненската пристройка — заговори един глас с патоса на африканските роби и те чуха тихи стъпки по пода. От мрака на помещението се появи стройна, грациозна жена на средна възраст, облечена в светлосин муселин. Бялата й престилка беше също толкова колосана и безупречна, колкото и тюрбана, вързан в две високи точки над издълженото й, скулесто лице с цвят на кафе със сметана. Карес се обърна, за да я поздрави и тогава жената спря, вдигна ръка, а кадифено кафявите й очи се изпълниха с изумление и неверие.

— Господи, м’сю, да не сте съживил мъртвите?

Изпълненият с искрен страх въпрос на жената увисна в неподвижния влажен въздух като една от прашинките в слънчевия сноп, процеждащ се през френските прозорци.