Самотно жилище

XIV

Благодарение умението на доктора раните на Франк зараснаха и силите му се възстановиха. За това, разбира се, спомогнаха и грижите на „ангела“, присъствието на който хо помирявате със загубата на кервана.

Когато докторът разреши най-после на дон Валериан да разкаже всичко преживяно, те седнаха до една маса и Валериан започна:

— Скоро след вашето заминаване аз помолих правителството да ми даде подкрепление. Изпратиха ми ескадрон улани. Можете да си представите моето отчаяние, когато видях, че командир беше капитан Урага! Аз го презирах заради дуела с вас и заради сестра си, ръката на която той искаше да спечели на всяка цена.

При тези думи Хамерсли трепна и червени петна покриха страните му. Миранда продължи:

— Капитанът продължаваше да ухажва сестра ми, макар че аз по-всякакъв начин пречех на срещите му с нея. Да преместя Урага на друго място не беше възможно, понеже в службата той беше безукорен и правителството държеше на него. Причината за това обстоятелство научих по-късно. В Албукерке той беше назначен като таен съюзник на духовенството, което подготвяше нов бунт. Два месеца след неговото пристигане по цяло Мексико беше обявено въстание и когато една сутрин се явих в казармата, намерих там смут и безредие. Пияните войници бяха под оръжие и ревяха: „Да живее Санта Ана!“ „Да живее полковник Урага!“ Аз веднага разбрах какво е станало и се хвърлих с гола сабя между редиците. Но беше вече късно заразата бе обхванала почти всички войници. Онези, които ми останаха верни, бяха обезоръжени, една част убити, а аз бях пленен. Кой знае защо, не ме убиха веднага. Успях да избягам с помощта на доктор Просперо, който чул, как Урага се заканил, че тази нощ ще бъда убит, а след това щял да се възползува от беззащитността на сестра ми.

На това място на разказа от гърдите на Хамерсли се изтръгна нещо като стон, а Миранда продължи:

— Аз сполучих да избягам като помощник на доктора, когато стражата беше пияна. Нощната тъмнина ми помогна да стигна до къщи. Събрах набързо каквото можах и натоварих няколко коне и мулета. Тръгнах на път с най-надеждните от слугите ми, за да се възползувам от вашата любезна покана.

Когато стигнахме до река Пеко, ние навлязохме в огромна пустиня, населена от червенокожи и от диви зверове. След като прекосяхме пустинята, щяхме да попаднем в плодородна местност, зад която се намира границата на Северноамериканските щати. Тази надежда ни ободряваше.

Ние бавно се движехме напред, страдахме от глад и жажда и губехме кон след кон. Най-накрая остана живо само понито Лолита. На ръба на отчаянието, неочаквано видяхме в далечината тази благодатна местност, в която сега живеем. Скоро се озовахме сред изумрудената зеленина на дърветата; край един прозрачен ручей излязохме на единствената пътека, която водеше в долината.

Местността, в която дойдохме, ли се стори напълно безопасна и ни привлече с прелестта на своята природа, затова решихме да останем тука. Веднага започнахме да се устройваме както можем.

Скоро успяхме да влезем във връзка чрез писма с моите приятели в Ню Мексико и сега аз се надявам, че рано или късно ще излезем от тука.

Впрочем, живеем добре, особено докторът, зает със своите научни работи. Слугата си Мануел периодично изпращам в Албукерке и той ми донася сведения за всичко, което става, от един близък мой приятел, посветен в нашата тайна.