Самотно жилище

XXIII

Отрядът на Урага продължи пътя си. Като повика при себе си адютанта, той му каза:

— Мануел научи от приятеля си, слугата, че нашите американски приятели заминали за Дел Норте. Странно ли ще бъде, ако се срещнем там с тях? Обзалагам се, че нито единият, нито другият ще излязат живи от Ню Мексико.

— А какво смятате да направите с мексиканските ни приятели?

— Когато стане време, ще ви кажа. Във всеки случай смъртта на Миранда е неизбежна. А сега да поговорим за нещо по-интересно. Я ми кажете как ви се вижда моята покорителка?

— Доня Адела?

— Да, разбира се. Кой друг може толкова да ме очарова?

— Без съмнение, тя е най-красивата пленница, която ми се е случвало досега да видя.

— Пленница? — прошепна Урага. — Бих желал да бъде такава в друг смисъл. Какво има Ернандес? — обърна се той към приближилия се старец войник.

— Господин полковник, заповядахте да се приготвим за път, а видяхте ли този облак? — попита той, като показваше небето.

— Облак? Не виждам такъв. Да не би да говорите за онова малко петънце на хоризонта?

— Именно за него, господин полковник. Сега то е незначително, но след десет минути ще покрие цялото небе и нас заедно с него и ще започне страшна буря.

— Защо мислите тъй? Нима това е северният вятър?

— Без съмнение. Често съм го виждал, твърде често. Повярвайте на моя опит, господин полковник.

— В такъв случай по-добре е да останем тук — каза Урага. — Разпоредете се веднага да се разпънат палатките.

Скоро предсказанието на стария войник се оправда. Слънцето, което до този момент ярко светеше, се скри под тъмнооловен облак, който покриваше цялото небе, и нощна тъмнина обви безплодната равнина. Въздухът, който беше непоносимо горещ, се смени със студен и термометърът от четиридесет градуса спадна до точката на замръзването.

Но не нощта донесе тъмнината и не вятърът, а студът. И едното, и другото бяха следствие от атмосферно явление, обикновено за Тексаското плато и внушаващо такъв панически страх на пътешествениците.