Саваните на Кения

Големият лов на носорози в Макуени

Посвещавам тази глава на един лов, който без съмнение може да се сметне за най-големия лов на едри животни. Такъв лов не съм предприемал нито преди, нито след това, а смятам, че и друг не е предприемал подобен лов в живота си.

Ловът, за който става дума, беше предприет по повод спешното искане на племето уакамба до областния пълномощник по лова Джордж Браун. Племето искаше да се разчисти земя за допълнително заселване. През последните няколко десетилетия населението на племето уакамба се беше увеличило шест пъти, а носорозите, даже в населените области, се бяха развъдили страшно. Те унищожаваха посевите и нападаха колибите на местните жители. Хората не смееха да излизат навън след падането на нощта. Носорозите изобщо бяха станали истинска напаст.

Ако стрелците на племето уакамба имаха позволение да се разправят сами с носорозите, мястото щеше да се превърне в истински ад. Ранените носорози щяха да тичат навсякъде.

Трънливите храсталаци, в които се криеха животните, бяха много гъсти, а проникването в тях беше немислимо. Преследването на носорозите из непроходимия гъсталак изискваше голяма съобразителност и смелост. Научих много неща от самите носорози. Ухото играеше много по-голяма роля от краката. Тихото приближаване улесняваше успешния завършек. Преживях много разочарования. Вятърът и птиците (тези пернати предатели) издаваха присъствието ми. Резултатите често бяха обезсърчителни. За щастие обаче носорозите, също както и аз, често се объркваха много. Тогава съвсем случайно научих един прост начин за тяхното ловуване. Отивах колкото се може по-близо до животното, спирах се неподвижно и започвах да клатя тялото си в раменете, без да помръдвам краката си. Ако искате вярвайте, но носорозите, които винаги ме усещаха, не можеха да понасят тази игра и с голяма бързина се втурваха към мен, където аз ги очаквах с куршум. Това ме вълнуваше много силно.

Капитан Ритчи ме беше натоварил с тази задача, но преди да направи това, той дълго беше обмислял този лов. Разпален естественик, капитан Ритчи е направил повече от всеки друг за опазване на дивеча в Африка. Но тук изникваше друг проблем — мухата цеце. В областта Мачакос имаше два вида мухи цеце. Те са големи колкото едри конски мухи, а ухапването им напомня убождане с остра нагорещена игла. За щастие тези мухи не бяха заразени от смъртоносната сънна болест, която е така фатална за хората. Но те разнасяха вирус, от който умираха домашните животни, особено говедата. Дивите животни в областта имат естествен имунитет срещу отровата на мухите, но учените и до днес не са намерили серум, който да запазва домашните животни от тях.

Досега учените знаят само един начин за изтребване на тези опасни насекоми. Мухите цеце живеят в храсталаците. И като се унищожат храсталаците, мухите се лишават от своето място за размножаване. Но да унищожиш храсталаците първо трябва да изтребиш носорозите. Защото работниците не могат да направят нищо, докато има носорози в храстите.

Цели седем години капитан Ритчи беше изпитвал всички Средства за ограничаване носорозите в тази област. Никъде в Африка няма толкова много носорози, както в окръга Макуени в района Мачакос. Така че този лов обещаваше да бъде най-големият лов на носорози, който историята познава.

Често бях водил ловци-любители на лов за носорози, пък и аз самият бях убивал доста от тях. Разбрах обаче, че този лов ще бъде съвсем друго нещо. Има огромна разлика между отиването на лов за трофеи и организирането на преследване на животните в самите гъсталаци. Когато се ловува за трофеи, обикновено жертвите се убиват на полуоткрити места, където можеш да виждаш животните отдалеч и да си избереш кое ще застреляш. Ако животното се извърне и побегне в гората, ловецът не го преследва. Никой ловец не предприема преследване в джунглите, защото неминуемо ще се стигне до убиване на животни при самозащита и в такъв случай трофеите не са добри.

Дадоха ми като следотърсачи трима местни жители, които бяха прекарали по-голямата част от живота си в затвора за бракониерство. Единият от тях беше преминал четиридесетте години. Само за няколко минути разбрах, че той има голяма опитност за лов в джунглите и напълно разбира как да открива дивеча. Вторият беше малко по-млад от него и особено се гордееше със способността си ловко да се катери по дърветата — нещо, което беше много ценно за гъстите гори, където често се налагаше някой да се изкачва на високи дървета, за да проследява дивеча. „Няма значение дали дървото е обрасло с бодли, или е гладко като тръстика, бвана — гордо ме уверяваше той. — Аз мога да се изкача по него тъй, както вие вървите по пътя. Даже маймуните ме гледат със завист“. Третият човек беше почти младеж, но имаше голямо желание за работа. Макар че очевидно не беше така опитен като другите двама, струваше ми се, че той беше податлив на обучение.

И тримата бяха дошли доброволно на този лов, макар че знаеха за опасностите, които той криеше. Според местните изисквания те щяха да получат добро възнаграждение, но не бяха парите, които ги бяха накарали да дойдат. За пръв път в живота си те щяха да бъдат обучавани в стрелба с пушка и щяха да ми помагат, когато беше необходимо. Виждах как очите им блясваха и щастлива усмивка пробягваше по тъмните им лица, щом се заприказвахме за това щастливо събитие — стрелбата. Като мен тези хора бяха посветили живота си на лова. Дом, семейство, материални облаги и лична безопасност бяха второстепенни неща. За тях преследването на голямо животно в гората представляваше вълнение, което нямаше равно на себе си в живота.

Времето минаваше и аз се радвах, като слушах моите момчета да приказват оживено какво биха направили с пушките си. И тримата бяха интелигентни. Не се съмнявах, че двамата по-възрастни мъже бяха по-опитни от мен да се справят с ловуването в гората. Но почти невъзможно е да научиш местен жител добре да стреля с пушка. Това става едва след дълги месеци упорита практика. В подсъзнанието на местния жител стои мисълта, че звукът от изстрела е, който убива жертвата, а не куршумът. За тях пушката е чудно оръжие и те не могат да повярват, че първо трябва да се насочи, а след това да се стреля. Мога само да кажа, че основната психологическа нагласа за употребата на пушка е съвсем различна от тази на стрелеца. Местният ловец употребява своя лък, както музикантът — своята цигулка; той стреля, като „усеща“ инструмента си. Употребата на пушка изисква друго отношение към оръжието.

От Найроби до Макуени имаше път, така че първата част от пътуването извършихме с камион. Като пристигнахме там, оставихме камиона и потеглихме към гората.

Джунглата в Източна Африка е единствена по рода си. Тя не може да се сравни нито с горите в Шотландия, нито с ландшафта на някоя друга страна в света. Гъсталакът не е нито гора, нито открити поляни. Високи дървета има малко. Растителността се състои главно от ниски бодливи дръвчета, които растат на височина от три до четири и половина метра. Понякога тези трънливи дръвчета, или храсталаци, както може да се нарекат, растат на групи в продължение на километри. По-често те са разпръснати наоколо и човек лесно може да минава между тях. Почвата се състои от пясък, примесен с червеникава пръст. Обикновено следите се отпечатват добре по земята и животните се откриват лесно. Но има големи петна, покрити с висока жилава трева, където следите се губят. Другаде тревата расте на туфи, между които остава малко открита пясъчна ивица. А много често ловецът влиза в места, където тревата е до колене и прилича на дебел килим под трънливите дръвчета. Тогава върви търси следи в такава трева! На някои места има специален вид почва, която, изложена на силните слънчеви лъчи, става твърда като тухла. Когато животните вървят по кея, не оставят никаква следа. Много от пътищата в Кения са покрити с такава почва и тя става твърда като асфалт. Обаче даже тази почва остава мека в горите и именно тук опитния следотърсач търси дирите.

Областният пълномощник в Мачакос беше получавал много оплаквания от жителите на малкото селище Уакамба с вожд Мутуку за щети, нанесени от носорози. Затова най-напред се отправихме към това селище.

Хората от племето уакамба са много различни от масаите, въпреки че териториите им граничат една с друга. На ръст хората на уакамба са малко по-ниски от средния европеец, докато масаите са значително по-високи. Представителите на племето уакамба нямат характерните негърски черти на някои африкански племена, но нямат и тънките устни и ноздри на масаите. Те не са войнствено племе, но са добри ловци. Обикновено мъжете отиват на лов, а жените се грижат за шамбите. Забелязах, че много от мъжете носеха лъкове и колчани с отровни стрели, преметнати през рамо. Тъй като се интересувам от всякакъв вид оръжие, поисках да разгледам тези смъртоносни стрели и те веднага ми предложиха няколко.

Лъковете бяха красиво извити и завършваха със силно заострени краища. Мисля, че тези лъкове имат ударна сила на изпратената от тях стрела до 35 кг. Направени са от дърво, наречено бутуба, и имат цвят на тъмен махагон. Забелязах, че нямаха резки да задържат кордите. Вместо това уакамба навиват ивици сурова кожа, които задържат кордата да не се изважда.

Стрелите бяха великолепни. Най-остроумната им част беше изработката на върха. Върхът имаше дръжка, дебела колкото кука за плетене и дълга около 15 см. Тази дръжка беше мушната на около 2 см в издълбаната част на тръстикова пръчка. Отровата беше размазана по цялата дръжка до върха, а на самия връх нямаше никаква отрова, защото там тя не можеше да се задържи. Отровата на стрелите действува много силно, когато е прясна, но бързо се разваля, ако се намокри или бъде изложена на слънце. Затова туземците от племето уакамба внимателно обвиват стрелите си в специални ивици от мека кожа на антилопа. Стрелите се развиват едва в последния момент.

Моите помощници и аз прекарахме няколко дни на гости у вожда Мутуку, преди да тръгнем на лов за носорози. Използувах всичкото време, за да показвам на момчетата как да си служат с пушките. Аз от своя страна се опитах да науча нещо от езика на племето и наблюдавах обичаите им. Хората ми харесаха. Те са искрени и честни. Жените работят много. Освен работата в колибите те готвят, сами си доставят дърва и палят огъня. Страшно ме учудиха големите товари, които тези жени носеха. Щом малкото момиченце започне да пристъпва, то тръгва с майка си да събира дърва. На връщане в къщи майката завързва няколко клонки на гърба на детето, които то занася в къщи. С растежа на детето товарът на гърба нараства, докато достигне понякога до 70 кг.

Въпреки ниския стандарт на живота не видях нито следа от непочтеност между жените освен, разбира се, когато се покварят от „цивилизацията“. Когато една млада девойка достигне пубертет, момчето, което я ухажва, заплаща известна сума, на която се уговаря с родителите й. Плащането на тази сума играе ролята на сватбен обряд. Това е. „Сезам, отвори се“, след което девойката, се отдава на съпруга си. Тогава тя отива да живее с него и започва да работи усилено, за да спечелят повече пари и да може той да си купи втора жена, за да й помага в работата.

Понеже Киракангано не беше вече с мен, имах нужда от човек, който да се грижи за лагера и да урежда многобройните дребни неща, които изникват около едно сафари. Следотърсачите щяха да ходят на лов с мен, а освен това аз се съмнявах дали някой от нас можеше да ръководи целия лагер. За щастие намерих ловеца Мулумбе от племето уакамба. Той беше възрастен човек. Можеше напълно да се разчита на него. Сприятелихме се много. Той и сега е с мен, урежда лагерите ми и пътуванията ми и ми служи за оръженосец, когато отивам на лов.

Една нощ бях събуден от силния лай на кучетата в селото. Не свързвах лая с присъствието на носорози. Понеже кучетата се страхуват от миризмата на лъва и не лаят, аз мислех, че същото става и при миризмата на носорози. По-късно научих, че миризмата на носорога просто подлудява кучетата. Когато се зазори, вождът Мутуку ми каза, че носорозите идвали в шамбите. Той имаше право. Навсякъде имаше многобройни следи от животните. Моите хора и аз веднага потеглихме по следите.

Отначало храсталакът беше доста проходим. Скоро обаче се намерихме сред уплетени трънливи храсти и млади фиданки. За щастие беше сухият сезон на годината и листата бяха почти окапали. Малкото листа, останали по храстите, бяха сухи и жълти, в рязък контраст със сивкавите кожи на носорозите. Като навлизахме навътре, постоянно срещахме малките антилопи дикдик, които достигат на големина колкото дивите зайци в Шотландия. Малките животни изскачаха ненадейно из шубраците и бягаха като зайци, а внезапният шум, който правеха, караше-сърцата ни да трепват.

Навлязохме в един почти непроходим трънлив гъсталак. Единствения начин да се движим беше да вървим по криволичещите пътеки на носорозите. Никак не ми се искаше да срещнем ненадейно носорог по тези тесни пътечки. Движенията ни бяха ограничени, защото ние трябваше да се движим в посока срещу вятъра. Когато носорогът се храни, той върви срещу вятъра и ловецът често може да го пресрещне под ъгъл и да го изненада. Тук нищо не можехме да направим, освен да се надяваме на случайността.

Признавам, че моите бракониери-помощници бяха по-големи специалисти от мен в намиране следите на животните. На няколко пъти моите очи се уморяваха от взиране в едва забележимите дири на носорозите по твърдата или каменливата почва, а моите хора смело вървяха напред, като че ли пътят беше ясно маркиран и очертан. Един от тях вървеше напред и следеше дирята, а аз вървях след него и го пазех със заредена пушка. Когато той се уморяваше, друг го сменяше и тръгваше напред, а той оставаше да върви отзад. По този начин те избягваха прекомерното пресилване на очите.

Изведнъж човекът, който вървеше пред нас, спря и вдигна глава, като че ли се вслушваше в нещо. Отначало не чух нищо, но след малко ясно долових хрупкането на носорог, който чупеше клонки със зъбите си. Той пасеше в храсталака наляво от нас. Тръгнахме напред колкото се може по-тихо. Един от помощниците ми непрекъснато проверяваше посоката на вятъра, като вземаше суха пръст, стриваше я на дребен прах между пръстите си и оставаше вятърът да я разпилее. Така познавахме дори и най-слабият ветрец в коя посока духа. Макар че вятърът има най-голямо значение, аз внимавах също да не правим никакъв шум. Мисля, че носорогът има най-острия слух от всички едри диви животни и може да долови приближаването на човек от голямо разстояние. Бях обут в меки американски мокасини, които намирам идеални при дебнене на дивеч. Ако случайно с тези мокасини стъпиш на клон, веднага усещаш, че той ей-сега ще се счупи и бързо се отместваш от него. Босите ми партньори се движеха даже още по-безшумно. Те имаха още едно предимство пред мен, че бяха почти голи, като се изключи платът, който носеха около слабините си и с който чистеха пушките си. Клонките на шубраците се плъзгаха леко по телата им и не издаваха никакъв шум. Но как понасяха острите бодли, които оставаха бели следи по кожите им, не можех да си представя.

Непрекъснато спирахме да проверяваме дали шумът от дъвченето продължава. Щом продължаваше, знаехме, че носорогът още не беше открил нашето присъствие. Изведнъж хрупкането спря. Един от помощниците ми посочи напред. Видях носорога, застанал неподвижно, вдигнал високо глава, а ушите му се движеха напред и назад, като че ли искаха да доловят и най-малкия шум, който го беше обезпокоил. Ушите на носорога се движат независимо едно от друго. Той може едновременно да наведе едното си ухо напред, а другото назад, за да долови шума и отпред, и отзад.

Застанах и започнах да чакам носорогът да се обърне в по-удобно положение за изстрел. На гърба на носорога имаше няколко птици, които го чистеха от кърлежи и внимателно гледаха наоколо. Носорозите имат лошо зрение, но тези забележителни малки птички имат много силни очи и помагат на носорозите със зрението си. Птичките живеят от кърлежите, забити в дебелите гънки на кожата на носорозите, които вадят, и за да запазят патрона си, му служат за часови и го предупреждават за приближаващата се опасност. Когато моите хора се размърдаха, птичките ги забелязаха. Изведнъж те хвръкнаха от гърба на носорога, зацвърчаха застрашително и литнаха в посока към нас. Носорогът веднага застана нащрек, извърна се в посоката, накъдето отлетяха птичките, и насочи двете си уши напред. Миг след това той побягна в посока към нас, вирнал високо опашката си. Едва беше пробягнал и десетина крачки, когато забеляза неподвижните ни фигури. Той тръгна бавно към нас, като приличаше на голям рогат танк. Трудно е да се разбере какво мислят животните в такъв момент. Предполагам, че носорогът може да се сравни с някой сприхав късоглед стар полковник, който изведнъж намира бракониер в градината си. Първата му мисъл е да изпъди нарушителя. След това съзнава, че човекът може да е опасен, и се спира. Ако може да се оттегли с чест, ще го направи. Но ако е заядлив, решава да действува.

Хората ми трепериха от вълнение. Едно малко движение предизвика нападение. Главата на носорога се наведе надолу и той се спусна през храстите към нас. При моя изстрел той падна на колене. Миг след това той скочи и тръгна настрани от нас. Вторият ми куршум го удари в рамото и той не мръдна повече.

Едва беше заглъхнало ехото на втория ми изстрел, когато чухме екзалтирани викове. По криволичещата пътека зад нас се появи дълга процесия полуголи местни жители. Те носеха всевъзможни съдове, като се започне от сламени кошници и се стигне до чантички от влакна, преметнати през раменете им. Всички здраво стискаха в ръцете си ножове домашно производство. Поради опустошенията, направени от носорозите, тези местни жители бяха достигнали почти до изтощение. Те заградиха носорога като мравки и едва ги удържахме, докато одерем кожата на животното. Щом свършихме одирането, трупът беше напълно покрит от черните тела на хората. Ножовете бляскаха в ръцете им и сигурно се нараняваха един друг. Но във вълнението никой не обръщаше внимание на това.

Хищните птици кани, покрити с кафяви пера, се виеха над дората и често грабваха парчета месо от ръцете им, като бягаха настрана. Птиците отлитаха така бързо, че често пъти туземците гледаха към празните си ръце и се чудеха къде беше отишло месото.

Кожата и рогата запазих за чиновниците, представители на английските власти. Кожата на носорога струва десет пенса килограма и се употребява за облицоване на маси, за камшици и за тапициране на столове. Когато се намаже добре, тя придобива мек, наситено кехлибарен цвят, който е великолепен. Рогата струват по 60 шилинга килограма или даже по-скъпо, с десет шилинга повече от най-доброкачествената слонова кост. Рогата имат отличен пазар поради интересна и необикновена причина. Ориенталците ги смятат като силно стимулиращо средство, което действува възбудително на мъжете. Търсенето на тези рога в Индия и Арабия е огромно. Без съмнение един мъж, който има харем от тридесет или повече хубави жени, понякога чувствува нужда от някакво средство за малко изкуствено възбуждане.

Вън от това приложение рогата на носорозите нямат друга стойност. Всъщност те не са истински рога, а само втвърдени косми и не може да се обработват както слоновата кост, а се ронят под ножа.

Когато се върнахме в лагера, реших да опитам малко рога, за да проверя въздействието му. Изпълних точно рецептата, която един индийски търговец ми беше дал: взема се около два кубически сантиметра носорогов рог, настъргва се на прах, слага се в муселинов плат и се вари като чай в една чаша вода, докато водата стане тъмнокафява. Взех няколко дози от този буламач, но за съжаление той не ми подействува абсолютно никак. Може би аз се отнесох към него без всякаква вяра. А също възможно е, когато един мъж се намира всред джунглите заобиколен само от носорози и местни момичета, да няма достатъчно вдъхновение, за да бъде ефикасна дозата от рога.

Без особени трудности убих дванадесет носорога в околностите на това селище. След това пристигна г. Бевърли от Департамента на земеделието. Той водеше много хора, за да започнат чистенето на храсталаците. С Бевърли имахме дълго съвещание и начертахме плана на съвместната си работа.

„Преди да изпратя моите хора в горите, трябва да съм сигурен, че всички носорози там са изтребени — ми обясняваше той. — Ако един или двама от хората бъдат намушкани, останалите ще откажат да работят. И няма защо да ги обвиняваме за това. Аз бих искал Вие и Вашите помощници да вървите непосредствено пред нас. Щом ми съобщите, че дадено място е прочистено, моите хора веднага ще влязат там“.

Това беше правилно, макар че то означаваше моите момчета и аз непрекъснато да вървим из най-гъстите джунгли и непременно да убиваме всеки носорог, който намерим там. Но всъщност за това ни плащаха.

На следния ден моите помощници и аз потеглихме. Като навлязохме в гората, аз още чувах зад нас шума от хората на г. Бевърли, които чистеха храсталаците около стопанствата на местните жители със своите сечива.

Местността, в която попаднахме, скоро промени характера си — ниските равнини се превърнаха в малки възвишения, прорязани с тесни долинки. На такива места вятърът е много сложен проблем. Най-напред той духа непрекъснато в една посока, а после, като превали от другата страна на хълма, посоката му става съвършено друга поради различни вихри и други течения. Ловът при такива условия е непрекъсната серия от разочарования. Понякога, след като дълго си дебнал, изведнъж разбираш, че вятърът е променил посоката си и духа от теб към животното. Имаше и нещо друго. Може би аз си въобразявах, но ми се струваше, че почвата на това място много усилваше шума от стъпките ни. Местността има вулканичен характер и твърдата пореста почва даваше резонанс, едно глухо кънтене при всяка стъпка, като че ли вървяхме по покрива на някаква огромна пещера.

Още първия ден на това място най-младият ми помощник едва не бе убит от носорог. Младежът беше научил основните правила за употребата на пушката и гореше от желание да опита новото изкуство. Той забелязал носорог, който се промъквал в пояса от храсталаци, и веднага се насочил към него. Носорогът изчезнал в гъсталака. Младежът тръгнал след него и вървял по пътечката, която носорогът проправил в храстите.

Вятърът бил благоприятен за ловеца, но, изглежда, носорогът чул стъпките му по твърдата земя. Изведнъж той се извърнал и полетял към човека.

Младежът съобразил да скочи високо във въздуха с разкрачени встрани крака. Това бързо движение го спасило да не бъде блъснат в чатала от рогата на носорога, който преминал под него. Носорозите имат два рога един зад друг. Младежът минал над единия, но се ударил във втория. Веднага носорогът тръснал главата си и подхвърлил човека. Той полетял във въздуха. Неизстреляната пушка отхвърчала в друга посока. Като паднал на земята, младежът останал полузашеметен. Изтичах при него и помислих, че е умрял. Той обаче беше само контузен и кожата между краката му беше обелена.

Когато го вдигнах, момчето тихо каза, като че ли се извиняваше: „Бвана, аз нямах време да стрелям. Носорогът дойде много бързо, като влак. Стори ми се, че изпълни цялото пространство и връхлетя върху ми, преди да имам време да вдигна пушката.“

Много добре разбрах младежа. Независимо от своя грамаден ръст носорозите се втурват с изумителна бързина. Те могат да се обръщат внезапно назад, дори когато тичат с пълна скорост. Тяхната способност да се извъртват бързо задминава и най-добрите понита при игра на поло. Дръвчетата никак не ги възпрепятствуват и те мачкат гъстите трънливи храсти, като че ли минават по мека трева.

Всички животни в гората дават път на носорога. На два пъти съм виждал слонове да се отбиват от пътя си, за да избягнат среща с тези раздразнителни зверове. И в двата случая двете животни вървяха едно срещу друго по тясната пътека. И двете животни се забелязаха почти едновременно. Но докато носорогът застана на място и зачака невъзмутимо, слонът, след като подуши въздуха неспокойно, напусна пътеката и заобиколи встрани от носорога.

И досега не мога да си обясня защо тези животни са толкова раздразнителни. Веднъж един ловец-любител, когото съпровождах, разви интересна теория. Той без малко не бил ударен от побеснял женски носорог и понеже животното го нападнало, без той да го е предизвикал с каквото и да било, сметнал това за съвсем необяснимо. По-късно го видях да разглежда много внимателно изпражненията на носорозите, които срещнахме из пътя. Тогава той тържествено ми заяви: „Открих защо тези животни са така раздразнителни. То се дължи на това, че те винаги имат запек“. Запомних тази забележка. И наистина има нещо вярно в думите му, понеже носорозите гълтат храната си почти несдъвкана и в изпражненията им се намират големи парчета несмляна храна.

Разбрах, че е невъзможно да се движа заедно с моите момчета и обезателно да убивам всеки носорог, който може да представлява опасност за г. Бевърли и неговите хора. Непрекъснато получавах тревожни известия от различни селища, където местните жители бяха застрашавани от някой страшно нападателен носорог, и щеше да бъде нечовечно от моя страна да не обръщам внимание на техните молби. За наше щастие работниците на г. Бевърли се движеха много бавно и това ни даваше възможност да се отзоваваме на другите спешни молби. Успях даже да степенувам неотложните случаи. Делях ги на „спешни“ и „извънредно спешни“. Вождът Мутуку ме вика няколко пъти да убивам носорози, които унищожаваха шамбите на хората му. Вождовете на други селища започнаха да проявяват нетърпение и смятаха, че прекарвам много време в района на Мутуку. Един вожд на име Мачока дойде с цялата си свита да ме моли да убия един свиреп носорог, който нападал хората му. Отговорих му раздразнено, че не мога да бъда в едно и също време на две места и че щом свърша с района на Мутуку, ще отида при него. Вождът си тръгна много унил, макар че му обещах да отида в селището му след един-два дни.

Малко по-късно същия ден аз се изненадах, като видях Мачока отново да идва бързо при мен, придружен от свитата си. Той ми обясни, че като се върнал в селото си, намерил една жена убита от същия носорог, когато събирала дърва. Местните жители пазели тялото на жената, за да ми го покажат. Едва ли е необходимо да казвам колко много се развълнувах от тази вест. При тези обстоятелства, разбира се, молбата на Мачока ставаше „извънредно спешна“. Казах на главатаря Мутуку, че неговите носорози ще трябва малко да почакат и потеглих веднага заедно с Мачока и хората му. Намерихме жената на каменистия хълм, а дървата, които беше събрала, бяха пръснати наоколо. Надолу по хълма извиваше пътека, по която поколения наред бяха минавали босите крака на туземци. Вероятно жената, като слизала по пътеката, срещнала неочаквано носорога да се изкачва нагоре. Той веднага я нападнал и я убил още с първия си удар. По следите разбрах, че животното беше женско. Няколко секунди по-късно видях дирите и на малък носорог. Присъствието на малкото безспорно обясняваше необикновената ярост на майката. Никой не обича да убива животно-майка, когато ходи с малкото, затова се залових за тази работа съвсем без охота.

Един професионален трапер на име Соувидж беше изпратил две от своите момчета при мен, в случай че намерим малко носорогче, да го уловят, понеже малките се търсели много от зоологическите градини. Предупредих тези момчета да бъдат готови. След това заедно с двама от моите следотърсачи се приготвих да тръгна по дирите на носорога.

От хълма, на който беше убита жената, виждахме цялата долина, покрита с високи храсти. В тях беше изчезнал женският носорог заедно с малкото си. От възвишението храстите не изглеждаха особено гъсти. Много от местните жители бързо се насъбраха около нас, за да присъствуват на смъртта на животното, което беше убило жената, а между другото и да похапнат малко прясно месо. Те се разпръснаха на стотици метри по хълма и като приклекнаха ниско, започнаха внимателно да следят дали няма да забележат носорога в храстите под нас. Това беше по-изгоден за нас начин да открием къде се намира животното, отколкото да тръгнем по дирите му. Моите помощници и аз седнахме и зачакахме.

Измина половин час. Изведнъж прокънтя развълнуван глас. Няколко пръста сочеха в една посока далеч в равнината. Известно време не можах да забележа нищо. След това съзрях някакъв предмет със сивкав цвят, който спокойно можеше да мине за част от гранитна скала, ако не се забелязваше, че от време на време се появява и изчезва, когато животното бавно вървеше между храстите.

По права линия носорогът не беше по-далеч от половин километър от нас. Вятърът беше благоприятен и аз бях уверен, че скоро ще стигнем до него. Взех един от следотърсачите с мен, а другият оставих на хълма, за да следи носорога отвисоко. Тръгнахме надолу в равнината. Скоро разбрах, че гледката от върха на хълма страшно ни е мамела и че храсталакът беше Много по-гъст, отколкото предполагах. След като изминахме само няколко метра, изобщо изгубихме хълма, от който току-що бяхме слезли. Когато извървяхме около половината път до мястото, на което бяхме видели носорога, попаднахме на леговището му. Следите бяха много очебиещи — стъпки на женския носорог и на малкото. Носорозите обикновено си намират специални места в най-гъстата част на горите, където си почиват през голямата горещина на деня. Наближаваше обяд и аз знаех, че животното скоро ще дойде до леговището си, затова реших да го издебнем тук.

Не бяхме чакали и половин час, когато моят помощник вдигна пръст и ми посочи нещо в храстите, после обърна пръста си и посочи нас. Минаха няколко минути и едва тогава видях женския носорог да върви към нас. Малкото подтичваше след майка си. Съсирената кръв от убитата жена се виждаше на носа на носорога, когато се отправи към леговището. Изведнъж животното спря. Малкото бавно се приближи до майка си и започна да суче. Вятърът беше утихнал, но майката някакси усети нашето присъствие и стана неспокойна. Тя се извърна към нас и започна да гледа с малките си очички. В далечината се чуваха виковете на местните жители и аз разбрах, че този шум я тревожеше. Готвеше се или да връхлети към нас, или да побегне. Трудно беше да се стреля срещу една майка, но нямах друг избор. Гръмнах и я убих. Тя се отпусна тежко на земята без всякакво усилие или болка, а малкото остана до нея. При изстрела туземците от хълма замлъкнаха, после се чуха възторжените им викове. След това хората се спуснаха надолу към долината, за да видят убитото животно.

Когато малкото чу, че тълпата приближава, то започна да блъска майка си, за да я накара да стане. Като видя, че тя не се помръдва, то смело се обърна с лице срещу хората. Нямаше никакво съмнение, че малкият носорог е много смел. Когато хората се приближиха до убитото животно, малкото се спускаше ту към едни, ту към други, като смяташе вероятно, че брани майка си. То не беше по-голямо от обикновено домашно прасе. Първият му рог току-що бе набъбнал, а зад него имаше оформен кръг за втория рог. Макар че малкото не можеше да нарани никого, туземците бягаха като зайци пред него. Моят помощник и аз се опитахме да го уловим, но това не беше лека работа. Започнах да мисля, че трудно ще можем да го хванем, без да го нараним. Тогава се приближиха двамата трапери. Методът им се оказа ефикасен, но беше непочтен. Единият от тях пропълзя отзад зад убитата майка и като присегна над тялото й, улови една цицка и започна примамливо да я размахва към малкото. Гладно и уморено, то не можа да устои на тази примамка, която толкова пъти му беше донасяла спокойствие и доволство. То се приближи, за да суче. Тогава ловецът ловко го хвана за лявото ухо. Другият ловец също дотича и улови малкото носорогче за другото ухо. То квичеше като прасенце, но момчетата скоро го завързаха добре.

От калъфите на пушките направихме носилка, сложихме малкото в нея и като я закачихме между два дълги пръта, го занесохме в лагера. Носеха го шестима местни жители, защото тежеше много. В лагера го завързахме под голямо сенчесто дърво и му дадохме да пие козе мляко от шише. Първите два дни то беше много нападателно, спускаше се към всеки, който се приближаваше към него. Издаваше застрашителни звуци — едно „пръф-пръф“, каквото издават големите носорози, като същевременно горната му устна трепереше и от нея излизаше въздух. На третия ден обаче за наша радост то започна да става по-кротко. Започна да ближе ръцете ни като малко теленце и ни блъскаше с главата си игриво като кученце, когато подскача около приятели. Често аз го хранех и то скоро започна да ме различава от другите.

Сприятели се също и с двамата трапери, които го бяха уловили. То тичаше след нас навсякъде из лагера, но щом идваха непознати хора, навеждаше надолу глава и с няколко звука „пръф-пръф“ се спускаше стремително напред като голям носорог.

Бяха изминали няколко седмици, откакто бяхме дошли в тукашните гори, и досега бяхме убили седемдесет и пет носорога. Реших да откарам кожите и рогата в Мачакос. Дълга редица полуголи девойки носеха трофеите ми, които трябваше да се занесат до пътя, откъдето щяхме да ги товарим на камион. Денят беше горещ, но девойките не чувствуваха това. Всяка носеше под мишницата си по един рог. Като притичваха леко една след друга в индийска нишка, всяка девойка често мушкаше тази, която беше пред нея. Същевременно те имитираха великолепно грухтенето, което сърдитите носорози издават. Така вървяхме, следвани от звънливия смях на младите, а струйки пот течаха по тъмните им тела. Когато спряхме да обядваме на брега на едно сухо речно корито, чух нов пристъп на смях и кикотене. Погледнах зад насипа на брега и видях, че момичетата бяха измислили нова игра. Една девойка лежеше на земята, а друга я хващаше за босите крака и я влачеше по пясъка. Стадо слонове бяха ровили по брега да търсят вода и наоколо имаше големи купчини от техните изпражнения. Целта на играта на момичетата беше да издърпат девойката до някоя купчина и да я хвърлят в препечените от слънцето буци слонски изпражнения.

Предадох товара от кожи и рога в Мачакос и искрено казано, много се радвах, че ще се отделя за няколко дни от непрекъснато ловуване. Бяха започнали отново да ме безпокоят старите ми ловни кошмари, които ме държаха буден с часове. В тези страшни сънища винаги бях лице срещу лице със същите животни, които бях убил през деня, само че този път те ме побеждаваха. Аз стоях пред тях с пушка в ръка, но пушката ми отказваше да стреля, двете цеви се запушваха и животните скачаха отгоре ми. Събуждах се, потънал в пот, и се страхувах да заспя отново, защото същите сънища се явяваха повторно.

Моите помощници не бяха смущавани от сънища. Каквито и големи опасности да бяха изживели през деня, нощем те си спяха дълбок здравословен сън.

През следващите няколко седмици моите помощници имаха големи възможности да изпробват нервите си, защото ловът, който бяхме изкарали досега, беше нищо в сравнение с трудностите, които ни очакваха. Едва бях успял да предам трофеите си, когато започнах да получавам още по-настойчиви съобщения от местните жители. Уверени, че белият ловец ще им помогне, те бяха започнали да простират селищата си нашироко по нови необитаеми места и затова често се сблъскваха с носорози. Но независимо от това самите носорози бяха започнали да стават невероятно нападателни, което с нищо не можех да си обясня.

Моите следотърсачи и аз веднага се завърнахме в горите. Вождът Мачока ме заведе да разгледам стопанствата на селото и щетите, нанесени от носорозите. Нямаше никакво съмнение, че оплакванията му бяха основателни. Каза ми, че много от неговите хора били преследвани от животните и само благодарение на своята забележителна ловкост никой не беше пострадал.

Макар че се свечеряваше, веднага тръгнах с двама от моите хора по дирите на носорозите. След като повървяхме доста, без да открием нещо особено, бях почти готов да се върнем вече назад. Вървенето приведен по пътеки, утъпкани от дивите животни, е страшно тежко и много уморява гърба. Изведнъж едно от момчетата обърна вниманието ми към някакво грухтене и квичене, което идваше отдясно. Тръгнахме към шума. Близо до един мътен вир стояха два носорога, които се ухажваха. За пръв път бях свидетел на такава сцена.

Двете животни стояха едно срещу друго и душеха зурлите си, като издаваха гърлено грухтене. Очевидно мъжкият не беше достатъчно бърз, за да задоволи женската. Тя се ядоса и започна жестоко да го блъска в хълбоците. Нямаше нищо игриво в тези движения. Тя бодеше другаря си свирепо. Той търпеливо понасяше това, макар че започна силно да се уригва. Не можах да си обясня мотивите на женската, но няколко минути след това ожесточено блъскане мъжкият започна да проявява признаци на по-голяма нежност. Той се завъртя зад женската и се приготви да се качи върху нея.

Докато наблюдавахме тази сцена, един от помощниците ми ме мушна с лакът. Още един носорог идваше през храстите. Той също беше мъжки, явно привлечен от миризмата на женската в период на разгонване. Новодошлият започна да тича около двойката, която все още не беше започнала да се съвкупява, подскачаше, спускаше се към невидими предмети, явно че искаше да покаже на женската колко очарователен е той. От време на време новодошлият се отправяше към храстите, но после пак се връщаше, щом видеше, че женската не тръгваше след него. Един от помощниците ми пришепна на родния си език: „Той се надява да пропъди съперника си и да завладее женската.“

Женската първа се раздвижи и тръгна към храстите. Нейният избраник, първият мъжки носорог, тръгна след нея. Отхвърленият носорог застана и загледа след тях. Вдигнах пушката си, но хората ми живо заклатиха глава. Техният морал не им позволяваше да убият носорозите в такъв момент. Уважавах тази проява на кавалерство, макар че лично аз смятах по-добре да стрелям сега, отколкото по-късно, когато малкото сукалче тича след майка си.

Но както често става в джунглата, събитията се разиграха независимо от нас. Отхвърленият носорог или ни видя, или ни усети, докато стояхме близо до тях. Изведнъж той ни нападна. Изпратих куршум и при изстрела другите два носорога просто побесняха. Започнаха да се въртят в кръг и силно издаваха войнствените си грухтения „пръф-пръф“. След това ни видяха и се втурнаха към нас. Междувременно бях успял да заредя пушката си отново. Женската тичаше напред. Раменете й бяха покрити с пенеста слюнка. Стрелях и тя падна тежко, като вдигна облак червеникав прах. Мъжкият се обърна и побягна в храстите.

Веднага ми стана ясно на какво се дължеше необикновената свирепост на носорозите в тази местност. Беше настъпил брачният период за животните и поради това те бяха така нервни и нападателни. Този период протича между септември и ноември. Привличането става изключително по миризмата на женските носорози. Мъжките долавят тази миризма от километри разстояние. Няколко носорога се събират около женската, но не се бият, както правят повечето мъжки животни, а остават тя сама да избере партньора си. Женската на края си избира един и с него тръгва навътре в гората. Останалите обожатели приемат избора й и тръгват да си търсят други партньорки. Всяка женска има само един партньор през сезона и докато се нуждае от него, двамата остават непрекъснато заедно.

Ако двойката се раздели по някакви причини, женската надава силен вик, с който вика любимия си. Аз мисля, че само женска, която е била с мъжки известно време, издава такъв вик. Други ловци смятат, че всяка женска, която търси другар, издава такъв вик. Бракониерите в Уакамба много сполучливо имитират този вик. Те често заемат сигурни позиции на някое дърво, опъват лъка и отровните стрели и започват от време на време да издават този зов, докато примамят някой мъжки носорог да дойде наблизо, и го убиват със стрелите си.

През периода на разгонване мъжките носорози стават много неспокойни. Вместо да пасат кротко между храстите, както обикновено, в стремежа си да търсят женски те тичат бясно, непрекъснато са нащрек, слухът им, изглежда, се изостря и това увеличава затрудненията на ловците.

Много упорито бях работил с моите хора, за да ги науча да си служат добре с пушките. Те все още проявяваха тенденция да стрелят в тази част на носорозите, която им се изпречваше най-напред. Веднъж тръгнах с двама от тях: най-младия и „катерача по дърветата“. Казах им, че разчитам изключително на тяхното стреляне. Аз само ще вървя след тях и ще ги наблюдавам. За последен път им напомних да не бързат с изстрела си, докато не са сигурни, че ще могат да убият животното.

Вървяхме из гората и попаднахме на пресни дири от носорог. След това катерачът се изкачи на една акация и със специално подсвиркване като птичка ни съобщи, че е видял четири носорога. Като слезе от дървото, тръгнахме в посока към тях. Момчетата вървяха напред. Единият имаше двуцевна пушка модел Джефри, а другият — автоматична. Бях предупредил хората си, че в случай на нещо непредвидено те трябва да се отдръпнат и да ми оставят място да стрелям. Те уверено ми казаха, че няма да има нужда от това. Бяха добре екипирани и ме уверяваха, че ще се справят с всичко.

Храсталакът не беше толкова гъст и ние спокойно можехме да се движим безшумно. Момчетата внимателно се ослушваха, за да чуят шум от хрупане на носорог. Знаех, че сетивата на местните жители са много по-добри от моите и бях уверен, че скоро ще дойдем до животните, които се хранеха.

Отведнъж отнякъде долетяха няколко птици от тези, които чистят кърлежите по гърбовете на носорозите. Те направиха голям кръг около нас и започнаха да надават крясъци. Младият ми помощник издаде някакво цъкане с езика си, като че ли искаше да каже: „Тези малки дяволи!“ Миг след това ясно чухме шума на носорозите пред нас — този шум, който кара сърцето да трепва. Пушката тогава ти се струва като играчка. Момчетата се промъкваха напред, аз ги следвах малко по-бавно, за да им дам възможност да покажат, каквото могат.

Носорозите пасяха в някакъв гъсталак. За нищо на света не можех да различа главите от опашките им. Едно от животните започна да се движи. Видях, че се насочва да мине на открито място на около пет метра на диагонал от нас. По-възрастният ми помощник също забеляза това. Той свали предпазителя на пушката си. При металния звук и двата носорога се обърнаха към нас. Последва дълга пауза, през която птиците цвъртяха над главите ни, а носорозите стояха неподвижно.

След това носорогът се раздвижи. Като дойде на откритото място, забелязах, че е мъжки. Помощникът ми вдигна пушката си и се прицели внимателно. Стори ми се, че много се бави с изстрела. Постепенно мъжкият носорог премина през откритото място и главата, шията и раменете му се скриха в гъсталака. Помощникът ми беше чакал прекалено дълго, за да може да повали носорога с един изстрел. В друг случай бих спрял човека, но сега почаках да видя какво ще направи. Изведнъж той гръмна. Миг след това мъжкият носорог се обърна и полетя към нас. След него тичаше и женският. Помощникът ми гръмна втори път, но не улучи. Сега младото момче, което нетърпеливо беше чакало да му дойде редът да се прояви, вдигна автоматичната пушка, прицели се и дръпна спусъка. Не последва изстрел. Момчето дръпна отново и пак отново, но изстрел не се чу. В този момент, когато двете животни, насочени към нас, бяха само на дванадесетина метра, момчето отвори пушката си, обърна се към мен и като я държеше отворена, искаше да ми покаже, че патронът не беше излязъл и че това не беше по негова вина…

Само миг след това и двамата щяха да бъдат намушкани от носорозите. За щастие по-старият запази присъствие на духа и съобрази да се простре на земята, за да ми даде възможност да стрелям. Никога в живота си не бях стрелял толкова бързо. Повалих и двата носорога, единият с бърз ляв, другият с бърз десен изстрел. Двата носорога паднаха така, че главата на единия легна върху рамото на другия.

Когато разгледах пушката на младия си помощник, видях, че капсулата на патрона не беше силно ударена. Той не беше затиснал здраво дръжката на затвора на пушката, когато я беше напълнил. Като разбра грешката си, момчето започна да плаче. Той беше смел и добър ловец, но много бързаше да покаже какво знае.

Ловът ни беше прекъснат за няколко седмици поради настъпването на сезона на дъждовете. През това време бяхме много щастливи, че намерихме прекрасно място за лагер. Моята палатка беше опъната в една горичка под клоните на смокинови дървета. Тревата тук беше много свежа и зелена и наблизо течеше бистър поток, най-важното нещо за един лагер. Падналите пера наоколо показваха, че наблизо има токачки и франколини. Това ме зарадва много, защото означаваше малка промяна в храната ни. Хранителните ни припаси бяха започнали да намаляват и аз обсъждах менюто с моя главен готвач почти по същия начин, както една домакиня говори с готвачката си. Напоследък нашият разговор ставаше много монотонен:

Аз: Каква супа имаме за вечеря, Мулумбе?

Мулумбе: Супа от носорог, господарю.

Аз: А какво е второто ядене?

Мулумбе: Филе от носорог, господарю.

Аз: А утре?

Мулумбе: Сърце от носорог, господарю.

Независимо каква част от носорог ядях, винаги си представях как животното се спуска към нас и как ние го убиваме в момента, в който то брани родната си територия. Това, разбира се, още повече пречеше на храносмилането.

Беше много приятно да лежиш на леглото си в палатката и да слушаш как дъждът плющи отвън. Напомняше ми времето, когато бях в Шотландия и бурята от Солуей Фърт биеше яростно по покрива на бащината ми къща.

Когато дъждовете спряха, забелязах, че те бяха променили околността значително, и то не в наша полза. Появиха се многобройни насекоми, като че ли всяка капка дъжд се беше превърнала в летяща мравка или комар. Бръмбари, които приличаха на суджучета, непрекъснато бръмчаха около фенера и тежко падаха в супата ми. Скорпиони, стоножки и грамадни космати паяци се срещаха навсякъде. Водата ги беше прогонила от дупките им.

Дъждовете бяха направили и лова по-труден. Храстите се събудиха за нов живот и се облякоха в зеленина. Това много намаляваше видимостта. Огромни храсталаци от бодлива коприва избуяха високо. Стъблата на копривата понякога стигаха до два сантиметра в диаметър. Даже слоновете се пазеха от нея. Разказаха ми няколко случая, когато коне, лежали върху тази ужасна коприва, умирали след това. От гледна точка на ловеца дъждовете бяха допринесли само в едно отношение — бяха направили почвата по-мека и това даваше възможност на хората да се движат по-безшумно.

Поради гореизброените пречки работата вървеше по-бавно. До този момент бяхме убили 137 носорога. Понеже животните намаляха, тези, които бяха останали, станаха много бдителни. Местните жители много ни помогнаха. Те излизаха да търсят носорозите и когато забележеха някой, изпращаха бегач да ни предизвести къде го бяха забелязали. Ние чакахме в лагера.

Започнах да мисля, че вече се бяхме справили с носорозите по тези места и казах това на водача Ндиива, главатар на едно съседно селище. Казах, че смятам да се завърна в Мачакос. Вождът силно се натъжи и изпрати група местни жители на километри разстояние да проверят дали няма някой носорог, който да причинява щети на населението.

Един-два дни преди нашето заминаване двама местни жители влязоха запъхтени в лагера ни. Казаха, че били открили три носорога недалеч в околността. Бяха съобразили да оставят човек на едно дърво наблизо, който щеше да следи носорозите. Тръгнах веднага с един от помощниците си. Намерихме човека на дървото и той ни каза, че носорозите се скрили в близкия гъсталак. Намерихме следите около един голям кактус, който наблюдателят беше забелязал от дървото. Човекът имаше право. Тръгнахме по следите.

Бодлите бяха ужасни. Имаше разни храсти, тръните на някои растяха по два и напомняха миниатюрни въдици за ловене на щука, както и много ниски акациеви дървета с бодли, обърнати гръб с гръб, а други приличаха на морски таралежи. Нямаше значение как гледаш да ги избегнеш. Те винаги те хващат отвсякъде. Момчето, което вървеше след мене, непрекъснато трябваше да откача бодлите, които се забиваха в дрехите ми и спираха вървежа ми. Ушите ме засърбяха и пламнаха от драскането. Озовахме се в непроходим гъсталак, през който минаваше тясна като тунел пътечка, проправена от носорозите. Тръгнахме през този тунел, превити почти надве. Лазехме един зад друг. Тогава напред по пътечката съзрях две фигури със землен цвят. Сенките, които листата на дърветата хвърляха върху тях, ги правеха да изглеждат като неясна смесица от светлини и сенки. По никакъв начин не можех да различа главите от опашките.

В този момент един от помощниците ми посочи наляво. Там той беше видял и трети носорог. От мястото, на което бях, не можеше да се види третият носорог, затова насочих вниманието си върху двата, които бяха пред мен. Малко по-навътре видях местенце, където евентуално можехме да застанем прави. Тихо се промъкнахме до него и аз се изправих с облекчение. Без да снемам очи от двата носорога, направих знак на момчето да следи третия. При слабото ми мърдане двойката долови нещо и се обърна с лице към нас. Сигурно се бяха съвкупявали, защото по гърба на женската забелязах следи от засъхнала кал.

Гръмнах в нея. Тя се отпусна тежко на коленете си. Мъжкият започна да се върти в кръг, през което време успях отново да заредя пушката си. След това мъжкият полетя към нас. Единият куршум от дясната цев го улучи малко над гърдите. Той никак не трепна от куршума, а продължи да тича право към мен, навел напред глава. Изведнъж дочух отляво, че третият носорог също тичаше през храстите към нас. Не смеех да сваля очи от мъжкия носорог, когото бях ранил. Стрелях още веднъж. Куршумът го удари малко под ухото и го повали. В същия момент чух тропота на третия носорог. Той префуча край мен и аз видях моя помощник, вдигнат на рогата му. Бързо заредих отново пушката си. От мястото, на което стоях, не можех да изпратя смъртоносен куршум, защото рискувах да засегна момчето. Почаках само няколко секунди и стрелях в рамото на носорога. Животното падна, а момчето полетя с него, както ездач, конят на когото не може да прескочи препятствие. Момчето остана да лежи неподвижно на земята и аз със страх си помислих: „Господи, убил съм и двамата“.

Бях сигурен, че куршумът ми беше минал през тялото на младежа, преди да удари носорога. Нямах сили да отида да видя момчето. Само стоях на едно място и стисках пушката си.

След това забелязах, че младежът започна да помръдва. Не мога да си спомня дали е имало нещо в живота ми, което да ме е зарадвало толкова, колкото моментът, в който разбрах, че момчето е живо. Изтичах при него, като най-напред исках да проверя дали няма рана от куршум. Нямаше такава. Може би само с част от сантиметъра бях успял да избягна да не го нараня. Рогата също не го бяха закачили. Когато носорогът навел глава, за да го подхвърли, момчето успяло да улови първия рог и се стискало за него, докато животното го носело край мен. Аз смятам, че през всичките години на моята ловна практика този беше най-щастливият случай на спасяване на човек, който беше само на косъм от смъртта. Не съм виждал друг път толкова щастливо избавление.

На следния ден момчето се смееше и шегуваше с приятелите си и изглежда напълно беше забравило премеждието си.

Към ноември завърших работата си. Носорозите бяха ликвидирани в областите, които правителството искаше да изчисти от храсти и гори. Лично аз убих 163 носорога. Тази цифра може да се стори невероятна на някого, но аз имам досие в Отдела по опазване на дивеча в Найроби, а хората там водят статистиката си според кожите и рогата на животните. Не правя изказвания, които не могат да се проверят в държавните архиви на отдела в Найроби. Защо с моите помощници тръгнах обратно към Мачакос. Сега можехме спокойно да вървим из горите, защото имаше малка вероятност да срещнем носорог. Като вървяхме един зад друг, изкачихме едно малко възвишение. Спрях се смаян и чух изненаданите момчета също да възкликват от изумление.

Само преди три месеца бяхме пресекли местността, която лежеше пред нас. Тогава тя представляваше лабиринт от бодливи храсти и акации, прорязани от тесните пътечки на носорозите. Сега мястото беше голо като полирана маса. Работните групи на г. Бевърли упорито бяха вървели след нас, като бяха секли храстите и чистили местността. Това, което неотдавна беше кът от дива Африка, днес представляваше готова за обработване земя. Нямаше нито дърво, нито храст. Растителността беше унищожена и аз можех ясно да видя по цялата местност бялата мрежа от лъкатушещи в зигзаг пътечки, направени от носорозите. Чудните животни, които векове наред бяха вървели по тези пътечки, сега бяха мъртви. На места из равнината се белееха купища от техните кости. На други места пък се очертаваха черни кръгове, където работниците бяха натрупвали и горили храстите.

Като в унес моите момчета и аз леко вървяхме през очистената местност. Струваше ми се, че беше вчера, когато пълзяхме на ръце и колене по тези мрачни белезникави пътечки под надвисналия балдахин на храстите. Сега местните жители бяха започнали да си строят жилища и даже на места видяхме жени, които подготвяха своите шамби. Цивилизацията беше навлязла още няколко километра навътре в джунглите. След някое и друго поколение носорозите, които са убивали жени, когато събират дърва, и които са карали кучетата да лаят нощем, ще станат легенда или приказка, която ще се разказва вечер на децата около огъня, както ние разказвахме на нашите деца приказки за дракони от незапомнени времена.

Това не беше единственият лов на носорози, който съм предприемал. От други местни жители, които търсеха земя за своите селища, постъпваха нови искания, затова ме изпращаха няколко пъти с подобни задачи. Сега, когато пиша тези редове, вече съм убил над хиляда носорога. Заслужава ли да се избиват тези странни животни само за да се дадат няколко акра20 земя на хората, които непрекъснато се увеличават? Не зная. Но едно знам. Ще дойде ден, когато няма вече да има земя за чистене. А тогава? Междувременно сблъскването на хората и животните представлява голям проблем.