Кариерата си на професионален ловец започнах с лов на лъвове за кожите им. В Момбаса лъвските кожи се продаваха по една лира, а леопардовите — почти толкова. По онова време в областта Цаво, на около 220 километра югоизточно от Найроби, имаше много лъвове. Считаха ги за вреден дивеч, защото изтребваха добитъка, а някои не се отказваха и от заблудили се туземци. Няколко години преди това по време на строежа на железопътната линия лъвовете изяли толкова много йндийци-кули, които работели по трасето, че строежът трябвало да спре, докато прогонят и избият лъвовете-човекоядци. Аз лично мисля, че самите кули са станали причина лъвовете да станат човекоядци. Железопътната компания заплащала добри пари на кули, които доброволно погребвали своите другари, починали по време на строежа на линията. За да си спестят труда, тези погребални групи просто оставяли труповете в храсталака, за да ги ядат хиени и лъвове.
Лъвовете обичат мърша и скоро си изработили вкус към човешко месо, което в продължение на много години ги направило опасни за хората.
Ловът на лъвове е опасен. Доста надгробни плочи в гробището на Найроби носят простия надпис: „Убит от лъв“. В областта Найроби имаше около 40, професионални ловци на лъвове и половината при един или друг случай бяха наранявани тежко. Без да зная нещо за тези големи котки, с моя стар маузер и едно момче-туземче тръгнах да завоювам славата на голям ловец на лъвове.
За да можеш да ловиш много лъвове, трябва да знаеш как мислят и как се държат те. Човек разбира много добре кучето, защото мисли почти както хората. Обаче лъвът е котка, а котките са любопитни животни. Лъвовете са темпераментни и се поддават на настроения. Времето им влияе силно. При дъжд стават нервни, енергични и чувствителни. При продължителна суша те са лениви и апатични. Лъвовете излизат на лов предимно нощем. Мракът, изглежда, ги възбужда. Колкото по-тъмна е нощта, толкова по-вероятно е да се появят лъвове. Не съм чул лъв да убива при пълнолуние. Има много случаи, когато хора са срещали лъвове в гората и са ги прогонвали с викове. Но съм виждал също лъв да напада камион и почти да го преобръща в опита си да достигне хората вътре. Ще разкажа тази случка по-нататък.
Лъвовете са много общителни и обичат да се събират на групи. Те не изпитват такова голямо удоволствие от общуването, както кучетата, но обичат да чувствуват, че не са сами. Група лъвове се нарича прайд, средновековен термин, забравен от векове, възстановен в Африка и сега възприет навсякъде. Виждал съм прайдове от 18 лъва — от прадядото до новородените лъвчета, които играят с опашките на майките си. Лъвовете са многобрачни. Когато лъвицата се разгони, лъвът се оттегля с нея няколко дни, после се връщат в прайда. В един прайд може да има няколко мъжки, всеки със свой собствен харем, но обикновено един от лъвовете е водач и другите му се подчиняват.
Не би било правилно да се каже, че лъвовете ловуват групово, но все пак съществува известна организация. Самото убиване се извършва от лъвиците или от младите активни мъжки лъвове. Старият патриарх охранява тила и ръководи. Той се намесва с цялата си тежест и сила само в случай на нужда. По време на лов членовете на прайда поддържат връзка помежду си чрез ниско, особено, вентрилоквистно ръмжене. Почти е невъзможно да се каже откъде идва звукът. Лъвовете рядко реват: само няколко пъти през живота си съм чувал истински лъвски рев. Способността им да виждат и в най-тъмната нощ е просто невероятна, защото аз съм убеден, че при лова те се осланят повече на зрението си, а не на мириса. Те разчитат с ловното си ръмжене да подплашат дивеча и после го подгонват към мястото, където чакат другите лъвове. Разбира се, ако успеят да се приближат достатъчно до плячката си, те дебнат и скачат върху нея, също както правят котките.
Лъвовете не ловуват всяка нощ. След лов те се нахранват до насита, а на следващата нощ се връщат, за да изядат, каквото е останало. Често те лежат и на следващата нощ, за да се смели храната им, и почиват. На третата нощ отново излизат на лов.
Не беше мъчно да намирам лъвове в Цаво. Местните жители ми помагаха с най-голямо удоволствие. През дъждовния сезон лъвовете напускаха обитаваните от тях райони и странствуваха на далечни разстояния. В такова време те предпочитаха да се движат сами, а не в прайдове. Често се случваше някой лъв да попадне в област, в която нямаше дивеч. Тогава той се принуждаваше да потърси храна сред добитъка на местните жители. Нощем туземците затварят добитъка в огради от трънливи храсти. Лъвовете не обичат да влизат в тези огради, но по остроумен начин карат добитъка да излезе при тях: Лъвът се движи срещу вятъра, за да усетят ужасените животни миризмата му. Ако добитъкът не изпадне в паника веднага, лъвът умишлено уринира на земята. Острата миризма на урината всява панически ужас. Животните хукват подплашени извън оградата и се пръскат из храстите, където лъвът спокойно ги избива. Не се съмнявам, че лъвовете си служат с този метод и при дивечовите стада.
Щом някой местен жител ни обаждаше, че лъв е убил домашно животно, моето момче и аз отивахме на мястото на произшествието. Разглеждахме следите и тръгвахме подир котката. Разчитането на следите по песъчливата почва на гъсталака беше много лесно. Обикновено лъвът лежеше в някой гъст храст наблизо. При нашето приближаване той сърдито заръмжаваше. Момчето почваше да хвърля камъни по посока на гласа, докато ръмженето станеше по-високо и по-яростно. Най-после лъвът се вдигаше и нападаше с такава бързина, че често имах време само за един изстрел.
Едва ли има по-страшна гледка от нападащ лъв. Той връхлита с бързина почти 65 км в час и с най-високо темпо още от първия скок. Ако успее да издебне антилопа и да се доближи на 50 метра, антилопата е осъдена на гибел, защото въпреки голямата й скорост лъвът ще я настигне с десетина скока. Нападащ лъв не може да изпусне човек на 30 метра. Възрастният лъв тежи около 200 килограма и ако връхлети с цялата си сила, той ще събори човек така лесно, както човек преобръща гъба с крак.
Аз стоях с готова за стрелба пушка, докато моето момче хвърляше камъни, за да предизвика нападението. Когато звярът връхлиташе, притисках пушката на рамото си и мигновено стрелях в кафявата маса, която летеше с бързината на шрапнел. Често си мисля, че стрелбата по водните птици, които като светкавици прекосяваха Лохар Мое, в детските години ми беше от голяма полза. Ако изстрелът е сполучлив, лъвът обикновено се превърта през глава и бухва на около 3 метра пред теб. Ако не улучиш, трябва наистина да си голям късметлия, за да успееш да стреляш втори път, преди лъвът да се хвърли отгоре ти и да те разпори със зъби и нокти.
И все пак, ако човек вярва в себе си и в пушката си, ловът на лъвове, дори и при тези условия, не е много опасен. Този занаят обаче става много труден, ако по време на лов трябва да се ядосваш за недостатъците на някой друг. В онези ранни дни станах съдружник с един по-възрастен мъж, считан за голям ловец на лъвове. Неговият ловен метод беше прост. Той си служеше с пушка-капан! Пушка, прикрепена за някое дърво, а от затвора до стръвта опънато въже. Когато лъвът дойде и започне да яде стръвта, той дръпва въжето и се застрелва.
Когато за пръв път аз и този човек отидохме да проверим неговите пушки-капани, намерихме една от пушките изпразнена, но лъвът беше само ранен: имаше късчета козина и кръв, но животното не се виждаше. Съдружникът ми сви рамене и се приготви да отиде при следващата пушка-капан. Винаги съм смятал, че раненото животно не трябва да се оставя да умира бавно в гората. Настоях да проследим лъва. Моят съдружник мислеше, че да се търси ранен лъв в гората е ненужен риск. Аз настоях и ние тръгнахме по кървавата диря.
Вървяхме по следите, докато по количеството кръв разбрах, че раненото животно трябва да е много наблизо. Съдружникът ми реши да се покачи на едно дърво: щял да огледа наоколо за лъва.
Без друго исках да се отърва от него. Беше толкова нервен, че можеше да се очаква всичко. Не обичам нервни хора със заредена пушка зад гърба ми. Продължих по следата сам.
Като си проправях път сред гъсталака, внезапно видях лъва, спотаен във високата трева на няколко метра от мен. Той ме наблюдаваше. Беше на чудесен прицел. Вдигнах бавно пушката и точно щях да стрелям, когато пушката на моя приятел, покачен на дървото, неочаквано изгърмя. Лъвът изпищя от болка и се хвърли върху мен. Затворих очи и стрелях напосоки. Нямах време да се прицелвам точно. Лъвът падна мъртъв почти в краката ми.
Моят приятел извика от дървото:
— Джон, жив ли си?
— Жив, но не благодарение на теб — отвърнах. Когато прегледах лъва, открих, че изстрелът на моя услужлив съдружник беше откъснал опашката и по този начин не само че бе предизвикал лъва, с което едва не ме погуби, но беше развалил и кожата. За щастие ни провървя: успяхме да се сдобием с кожата на един красив стар лъв, която не струваше пукната пара, отрязахме опашката и я зашихме върху новата кожа така добре, че я продадохме без спорове.
След тази случка реших да продължа да работя само с моето момче. Човек има нужда от другар при лов, защото сам дори не може да одере лъв: един трябва да държи краката разкрачени, докато другият прави разреза.
След няколко месеца успяхме да въведем в лова на лъвове известна система. Качвахме се на влака до някоя от малките гарички по линията и оттам се отправяхме пеша за леса. Носехме само моята пушка, патрони, нож за одиране на лъва и бутилка с вода. Вървяхме направо през гъсталака, докато стигнехме до някое плитко дере, обикновено обрасло с висока трева и бурени, които предлагаха чудесно прикритие. През горещите часове на деня лъвовете обикновено лежат в такива места. Заставах от едната страна, а момчето тръгваше по другия бряг на дерето и хвърляше камъни надолу. Ако се чуеше ръмжене, то продължаваше да хвърля, докато вдигне лъва. Убитият лъв довличахме до някое дърво и го окачвахме за задните крака. После тръгвахме да търсим друг. Никога не убивах повече от 4 лъва на един лов, защото прясно одраните кожи тежаха около 20 кг едната, а човек не можеше да носи повече от две.
Главната трудност при този начин на ловуване беше, че никога не знаех колко лъва щяха да изскочат, когато момчето почнеше да хвърля камъни. Веднъж, като вървях по брега на едно дере, чух хъркане на заспал лъв. Хвърлих камък, за да го вдигна. Вместо един, върху ми се хвърлиха два лъва. Нямах време да мисля. Стрелях по единия и видях, че пада. Другият с голям скок мина точно над главата ми и събори шапката ми.
Тези лъвове всъщност не ме нападнаха. Подплашени от камъка, те просто бягаха, а аз се случих на пътя им.
След като работих така няколко месеца, почнах да си въобразявам, че съм голям познавач на леса и добър ловец и както е присъщо на един хлапак, станах самонадеян. Според мен всеки ловец минава през три етапа. Първо е нервен и несигурен в себе си. После, като усвои основата на занаята, става самомнителен и мисли, че нищо не може да му се случи. По-късно се научава какви рискове трябва да поема и кои са чиста глупост. Сега аз бях във втората фаза и докато науча урока за третата, едва не загубих главата си.
По това време още ходех на лов с моето момче в горите на Цаво. На десет километра от Цаво е хълмът Кюлу. Там се беше установила група каменари, които разбиваха скали и добиваха камък за трасето на железопътната линия. Между тези две места се простираше девствена гора, през която не минаваха пътеки и пътища и за която се говореше, че изобилствува с лъвове. Реших да тръгна пеша от Цаво за хълма, като пресека гората и ловувам по пътя.
Десетина километра не са голямо разстояние. Тръгнах рано сутринта. Смятах да стигна Кюлу към обяд. Нямах компас и дори не се бях погрижил за кутия кибрит или бутилка с вода. Взех маузера и един джоб патрони. Това беше всичко. Момчето ми отиде на гости при свои роднини, тъй че бях сам.
В началото всичко вървеше благополучно. Гъсти чадъровидни бодливи дървета закриваха слънцето и се ходеше леко. Имаше много следи от носорози и малко от лъвове. Напредвах добре. Изведнъж пред себе си видях следи от човешки крак.
— И таз добра — казах си, — какво значи това?
Бях уверен, че в гората няма никой освен мен. Спрях се да разгледам следите и открих, че това бяха моите стъпки. Излезе, че се бях въртял в кръг.
Аз бях дързък и доста самоуверен младеж, но при вида на тези следи загубих доверие в себе си. Това може да се стори на някой дребна работа, но аз ви казвам, че когато човек е сам в гората без никакъв другар, той изпитва много неприятно чувство. За пръв път в живота си изпаднах в паника. Внезапно разбрах колко много съм зависел от моето момче. Туземците сякаш имат компас в главите си и никога не се губят.
Седнах и се опитах да мисля. Няколко пъти решавах да се покатеря на дърветата, за да видя слънцето, но не можах да си проправя път през 10-сантиметровите бодли. Помислих да тръгна обратно по собствените си дири до Цаво, но това щеше да отнеме много време, а нямах желание да прекарам нощта в гората. Реших да побързам и да се опитам да стигна Кюлу.
Когато настъпи нощта, все още се лутах в гората. Не смеех да спра, защото се страхувах, че без вода не ще преживея още един ден в безплодния храсталак. Продължавах да се боря. Носорози, внезапно вдигнати от прикритията им, профучаваха край мен като експресни влакове. Същинско чудо беше, че не ме удариха. Когато се пукна зората, аз падах от изтощение, но нямаше вид, че приближавам Края на гората.
Няколко часа по-късно отново попаднах на собствените си следи. Бях загубил напълно представа за посоката, тъй че нямаше смисъл да се опитвам да тръгна назад. Щях да умра, преди да разгадая дирите си. Продължавах да вървя през безкрайния лес. От време на време попадах на носорози. Те седяха под бодливите дървета. Ако побягваха, не ги закачах, ако нападаха, застрелвах ги, защото бях твърде слаб да тичам или да се отклонявам встрани. Оставих ги да лежат убити, без да се интересувам за рога или кожи, въпреки че рогът на носорог беше по-скъп от слоновата кост — 0,5 кг една лира.
Отново настъпи нощ, а аз все още бях в леса. Бродех като в делириум, стрелях по всичко, което виждах или ми се струваше, че виждам в тъмнината. Новият ден дойде, но аз не бях на себе си. Помня, че усещах как бодливите клони ме шибаха в лицето, когато залитах, без да зная какво правя. Този ден щях да загина, ако не се бях препънал върху една локва вода, гадна кална течност, пълна с изпражнения на носорози и следи от големите им стъпала. Паднах върху локвата и пих, докато вече не можех да преглъщам!
Лежах в локвата няколко часа. Почувствувах се по-добре и продължих. Обаче не задълго. Тази нощ беше ново мъчение. Сутринта ме завари отчаян от глад и луд от жажда. Въртях се из безкрайния лес и започнах да губя ума си. Амунициите ми се свършиха. Сега при появата на носорог трябваше да се отдръпвам. Заобикалянето на животното в това отпаднало състояние ми костваше толкова усилия, колкото ми трябваха, за да вървя цял час.
Тогава пред мен в храстите нещо проблясна на сребристи вълни. Отначало не обърнах внимание. Когато се доближих, спрях и насилих очите си да вземат предметите на фокус. Това бяха телеграфните жици по железопътната линия до Кюлу. Втурнах се към тях, защото се боях да не съм в делириум. Когато стигнах до стълбовете, паднах на колене и се разхълцах. Бях спасен. Трябваше само да следвам линията до Кюлу и лагера.
Останах в Найроби, докато се възстановя. Вече имах нелоша репутация като професионален ловец и често ме канеха на танцови увеселения. На една такава вечер срещнах г-ца Хилда Бенбъри. Нейният баща беше собственик на музикален магазин в Найроби. За мен Хилда беше най-хубавото и благородно момиче, което бях виждал. Тя като че ли също ме харесваше, но никой не би могъл да опише изненадата ми, когато, след като я помолих да ми стане жена, тя каза „да“.
Понеже вече носех отговорност за това хубаво младо момиче, реших да обърна нова страница и да се откажа от рисковете и несигурността на професионалния лов. Мой роднина в Шотландия почина и ми остави малко пари. Реших да се захвана с превозване на товари. Найроби растеше бързо и нуждата от стоки се увеличаваше. Вложих капитала си в мулета, коне и фургони и започнах да превозвам товари за заселниците. Аз съм лош търговец и въпреки че работех усилено, след година фалирах и загубих всичко, каквото бях вложил в предприятието.
Съобщих на Хилда. Тя посрещна много спокойно лошата вест, въпреки че очакваше дете.
— Е, Джон — каза тя весело. — Предполагах, че ще загубиш тези пари. Ти не си за търговец. Сега, като ги нямаш, можеш да бъдеш пак професионален ловец… Впрочем ти винаги си желал това, нали?
Какво може да направи един мъж при такова доверие? Отидох при моя приятел Лесли Симпсън, американец, професионален ловец. Когато Лесли чу, че искам да водя групи и че се нуждая незабавно от работа, той потърка брада:
— В града току-що пристигнаха двама американци. Трябва им водач през равнините Серенгети. В сърцето на този район има голям изгаснал вулкан, Нгоронгоро. Казват, че в кратера има толкова дивеч, колкото никой ловец не е виждал в живота си. Доколкото ми е известно, истинско сафари не е минавало през Серенгети, въпреки че там са ходили няколко ловци, които събират слонова кост. Говори се, че един странен човек на име капитан Хърст живее в кратера. Казах на американците, че не зная човек, който би искал да ги заведе там, но ако искаш работа — ето ти!
Благодарих на Лесли и побързах в къщи да кажа на Хилда, че отново започвам кариерата си на професионален ловец и водач.