Легендите разказват за красивата млада принцеса, наследила от баща си трона на приказно богатото Савейско царство преди три хиляди години. При управлението й народът живее в мир и изобилие, а търговията със злато, тамян и екзотични подправки процъфтява. Скоро обаче ключовите търговски пътища, от които зависи благоденствието на царството, са заплашени от север. Там, в земите на израилтяните, новият цар Соломон отказва да се кланя на чужди богове и да се съобразява с чужди владетели. Дори с владетелката на най-богатото царство. За да подсигури бъдещето на народа си, Савската царица поема на дълъг и опасен път. В края му я очаква не само мъдрият и харизматичен цар. Там тя ще намери любовта.

Така се ражда легендата за срещата на Савската царица и Соломон, която векове наред вълнува ума и въображението на хората. Противоречивият образ на тази загадъчна жена – обрисувана и като демон, и като основателка на царски династии – остава неразгадана енигма. За пръв път гласът й долита до нас през вековете в тази красиво написана история, която ни пренася в древни дворци и прохладни оазиси.

За тези, които се осмелиха да поемат на път




ПРОЛОГ

Древна легенда разказва за царица от пустинята, която потеглила на север с керван с разкошни дарове, за да отдаде почит на един цар и неговия единствен бог. Легенда за царица, покорена от велик владетел и отрупана с богатства, преди да се завърне в своята земя.

Това е историята, на която са ви накарали да повярвате.

Но всъщност голяма част от нея е лъжа.

Истината е много по-невероятна, отколкото дори разказвачите могат да си измислят. Богатствата са много по-безценни. Тайните – по-гибелни. Любовта и предателството – по-страстни и по-опустошителни, и двете.

Любов... Самата дума е обвивка, изсъхнала под слънцето на пустинната шир, сърцевината й е отдавна изгубена в пясъците. Разказът ми ще е за тези, които бродят из безплодните й пътища, по които вече няма следи от моите стъпки, сякаш никога не съм минавала оттам. Планините не ме помнят, водите на уади* Дана не шепнат легендата за мен, докато напояват плодородните равнини. Далеч от пустинята, речните наноси се трупат неумолимо. Намирам това за проява на милост.

Отвъд тясното море**, на стълбовете на великия храм някога бе изсечено моето име: Билкис, Дъщеря на луната.

[*Уади – традиционен арабски термин за пресъхваща река и нейното сухо русло, понякога дори за цялата речна долина. Тези сухи русла се запълват временно или периодично от водни потоци, особено през зимния сезон. – Б. пр.]

[**Има се предвид Червено море. – Б. пр.]

Тук, на запад, на колоните на двореца пише друго: Македа, Огнената жена.*

За тези, на които служех като жрица и обединителка, носех името на царството си – Сава**.

[*Билкис е популярното име на Савската царица в ислямската традиция, а в етиопската традиция е известна като Македа. – Б. пр.]

[**В различни текстове страната на Савската царица е по-известна като Шеба, Шева, Саба и Сабейско царство, но също и като Сава, Савейско царство. С цел уеднаквяване на превода са избрани варианти, указващи пряка връзка с името на Савската царица, както е популярна в библейския разказ. – Б. пр.]

За израилтяните бях царицата от страната на подправките, която те наричаха Шева.

Те ме наричаха и „блудница“.

Пазителите на миналото, без съмнение, ще представят историята ми по свой начин, жреците ще разкажат друго. Изглежда, именно историите на мъжете за завоевания оцеляват през времето, а нашите деяния се забелязват едва когато излезем от мрака на спалнята и семейното огнище. И така се сдобиваме с печална слава, имената ни са опозорени, защото вече не сме невидими, а истината за живота ни се оказва ефимерна като димящ ливан*.

[*Друго название за тамян. – Б. пр.]

За цариците, които не могат да си позволят смирение, е още по-трудно. Историята не може да приеме и съвмести амбицията и силата ни, които ни правят достатъчно могъщи, за да оцелеем. Жреците имат нетърпимост към тези от нас, които са изпълнени с божествената лудост на любознателността. Затова нашите истории са почернени от огъня на праведното възмущение на тези, които завиждат на въображаемите ни прелюбодеяния. Те ни заклеймяват като прелъстителки, блудници и еретички.

Била съм всичко това и в същото време нито едно от тези неща, в зависимост кой разказва историята.

От другата страна на морето, в Сава, в планините дъждовният сезон вече е отминал, водите на могъщата уади Дана са се изпарили над полетата на зазоряване. След няколко месеца търговците от Севера ще тръгнат по пътя на тамяна и златото... носейки новини от царя, който ги изпраща.

Не съм изричала името му от години.

Да, наистина има една легенда. Но ако желаете да ви разкажа истинската история, тя започва така:

Никога не съм искала да бъда царица.



ПЪРВА ГЛАВА

Майка ми, Исмени, е родена под знака на Кучешката звезда*, която омайва хората със светлината си и те се лутат безпътни.

[*Название на Сириус в много култури. Изгревът на Сириус е отбелязвал прилива на Нил в Древен Египет. – Б. пр.]

Казваха, че е омагьосала баща ми, замъглила е разума му и затова той я взел за съпруга. Защото нито един цар не би избрал жена от своя народ, когато може да укрепи съюза си с друго племе, като си вземе съпруга оттам.

Но аз виждах погледите, които я следваха всеки път, когато минаваше под дворцовите портици. Разговорите секваха и наставаше напрегната тишина, докато не се скриеше от погледите им. В редките случаи, когато Исмени заемаше мястото си до баща ми в съдебната зала, хора прииждаха като приливни вълни.

С бронзова кожа, вежди като криле на гълъбица и устни, сътворени за нашепване на молитви, майка ми беше най-изящното създание в Савското царство. Капките дъжд, ромолящи по високопланинските тераси, не можеха да се сравнят с музиката от мънистата по подгъва на робата й, а най-скъпият тамян от Хадрамаут не можеше да си съперничи на уханието на парфюма й.

Докато поспивах на дивана й в горещите следобеди, сплитах пръстите си с нейните и се дивях на тюркоазените й пръстени. Надявах се, че китките и глезените ми ще бъдат тънки като нейните. Само на това се надявах; не вярвах, че някоя друга частица от красотата й може да бъде дарена повторно на друг смъртен.

Често получавахме подаръци от баща ми: редки цитруси, внасяни от север, изненадващо сладки във вътрешността под горчивите си кори. Пойни птици и гребени от слонова кост от другия край на тясното море. Топове фино египетско ленено платно, от което майка ми правеше рокли за мен, досущ като нейните.

Но за мен най-ценни бяха приспивните песни, които тя нашепваше в ухото ми. Обредните молитви, на които ме научи, докато коленичехме пред нейните идоли, сладкият полъх на ливан, носещ се от косата й. Нито веднъж не ме отблъсна, когато се притисках към нея, дори да бе облечена в одеждите си на царица. Нито веднъж, когато се оттегляше в покоите на баща ми през нощта, не пропускаше на сутринта отново да се сгуши до мен в нашето легло.

Отвъд двореца, Сава се простираше от отвесните склонове на крайбрежните планини до началото на необятната пустиня. Но аз бях доволна, че моят свят се ограничава до покоите на майка ми.

Вечер сядах пред ковчежето й с бижута и украсявах ушите си с камъни лапис лазули, раменете ми се свеждаха от тежестта на огърлиците й, които тя сваляше и оставяше на масичката си. Тя беше покрита със злато и сияеше сред мъждивата светлина на лампата и всичко наоколо сякаш ставаше златно – лицето на майка ми, сребърната чаша в ръката й.

И тогава аз танцувах, а тя пляскаше с ръце; гривните звънтяха на глезените ми, докато се носех в танца на мусонния дъжд, стичащ се из долините, и на нежните летни пръски, които приканваха просото да поникне от кафявата, все още помнеща зимата земя. Танцувах като високопланинския ибекс, с извити над главата ръце, наподобяващи огромните му сърповидни рога, и като лъвовете, които го преследваха.

Танцът ми винаги я разсмиваше. После тя скачаше на крака и се присъединяваше към мен, а нанизите с мъниста от червен карнеол на шията й подрънкваха при всеки подскок.

— Ти ще станеш по-красива от мен – каза ми тя една нощ, след като се строполихме от умора на възглавниците.

— Никога, мамо!

Не бих допуснала и за миг мисълта, че това е възможно.

Тя протегна ръка и аз се отпуснах до нея.

— На твоята възраст не бях толкова красива – каза мама и ме целуна по косата. – Но внимавай, моя малка Билкис. Защото красотата е оръжие, което можеш да използваш само веднъж.

Преди да успея да попитам какво има предвид, тя свали от китката си една тежка гривна, широка колкото дланта ми, обсипана с рубини.

— Виждаш ли тези камъни? Те са по-твърди от кварца и изумрудите. Не се чупят лесно, не омекват с годините. Нека да ти напомня, гълъбице моя, че мъдростта е трайна и затова е по-ценна. – При тези думи тя плъзна гривната на ръката ми.

— Но...

— Шшшт... Сестрите звездици* изгряха – това е време, когато се случват нови неща.

[*Седемте сестри – в гръцката митология така са наричани Плеядите. – Б. пр.]

Тя докосна амулета на шията ми – бронзов слънчев диск със защитно заклинание на гърба.

— Как ти се струва идеята да си имаш малък брат принц?

Сгуших се до нея, играейки си с гривната. Моята бавачка ме караше да паля тамян пред алабастровия идол на Шамс, богинята на слънцето, всеки месец, откакто се помнех, и да изричам молитви за това.

— Много бих искала.

Казах го, защото знаех, че ще й хареса. Но премълчах, че искам брат много повече от сестра, която би се съревновавала с мен за вниманието на майка ми. Че мога да я споделя с момче, защото знам, че някой ден то щеше да ни остави, за да застане до баща ни и да заеме престола.

Заклех се да се моля всеки ден бебето наистина да е момче.

Десет дни по-късно майка ми падна и удари главата си в мраморната пейка в банята си. Същата нощ ми казаха, че тя ме е напуснала и е преминала в задгробния живот, като е отнесла и неродения ми брат с нея.

Крещях, докато не се сринах до ръба на тоалетната й масичка. Наричах ги лъжци и настоявах да я видя, блъсках всеки, който опиташе да ме докосне. Майка ми никога не би ме напуснала!

Когато най-сетне ми позволиха да я видя, се хвърлих върху нея, притиснах се в студената й гръд, докато не ме откъснаха насила, макар пръстите ми все още да бяха заплетени в косата й.

След като затвориха царския мавзолей в храма на лунния бог Алмака, постоянно виждах лицето й пред мен. Понякога усещах аромата й, чувствах мекотата на бузата й, долепена до моята, докато спях. Тя не ме беше изоставила. Почти година след смъртта й не отроних и дума. Всички мислеха, че съм онемяла от скръб. Но истината бе, че аз разговарях само с нея.

Всяка вечер, докато лежах в леглото си, двете си шепнехме. На следващото лято гласът й постепенно заглъхна и изчезна, отнасяйки съкровена част от мен. Бях на шест години.

Хагарлат, втората съпруга на баща ми, не беше нито млада, нито красива. Но присъствието й в двореца подновяваше връзките ни с племената от Нашшан на север и контрола на търговския път през огромната долина Джауф. Ако язовирите и каналите, по които се оттичаха летните мусони, бяха живителната сила на Сава, то Пътят на тамяна бе нейният дъх, всяко вдишване по неговите маршрути бе благодатно и изгодно, наситено с ливан, бдолах*, балсам и смирна.

[*Вид смола, скъпоценен камък. – Б. пр.]

Бях на осем, когато моят полубрат наруши тишината на женското крило на двореца с гневния си рев, идвайки на този свят точно преди първите пролетни дъждове. На храмовия празник същата година баща ми посвети златни статуетки на Хагарлат и брат ми, изписани със съответните проклятия, ако някой се осмелеше да ги махне. Почувствах се предадена от това богохулство; майка ми бе погребана на това свято място.

Но дори появата на наследник не успокои членовете на съвета – за тях баща ми не можеше да се сравнява с неговия войнстващ предшественик. Дядо ми Агабос е бил мъжеубиец. Хиляди загинали заради неговата амбиция да обедини четирите велики царства: Аусан, Катабан, Хадрамаут и Сава, която трябвало да властва над всички тях.

Именно Агабос се бе оженил за принцесата от другата страна на тясното море, от която децата му бяха наследили царствения тъмен цвят на кожата си.

Но баща ми, единственият оцелял от синовете на Агабос след походите му, се интересуваше повече от налагането на култа към лунния бог Алмака в обединеното царство, отколкото от разширяването на границите. Същата година той се самообяви за върховен жрец и започна да ръководи храмовите тържества и обредните ловни експедиции, докато дори до моите детски уши не достигна недоволният ропот, носещ се из дворцовите зали като жужащи пчелни рояци.

Не се доверявах на Хагарлат. Не защото тя насърчаваше религиозната ревност на баща ми или защото имаше лице на петниста камила, не дори и затова че доведе на света това пищящо създание, моя брат, а понеже се бе настанила в стаята на майка ми, бе взела нейните накити и се стараеше всячески да заличи спомена за нея – името Исмени вече бе нещо безкрайно далечно в съзнанието на всички. Но не и в моето.

Дворецът се бе превърнал в чуждо за мен място, със слугите на мащехата ми и странните жреци, които изпълваха залите с грубата си племенна реч. Моите нови роднини и дори техните роби гледаха през мен, като че ли не съществувах, когато не ми нареждаха нещо, а децата, с които бях израснала, се бяха отчуждили от мен по време на едногодишното ми мълчание.

— Стой надалече! – извика едно от тях, момче на име Лубан, когато се опитах да го убедя да се промъкнем заедно в оборите. В годината преди да умре майка ми, бяхме прекарали часове наред там, като хранехме камилите и се криехме от бавачката ми. Вече беше няколко сантиметра по-висок от мен и не ме гледаше с усмихнати очи като преди. – Майка ти е мъртва и Хагарлат е царица. Сега ти си обикновено копеле.

Премигнах, смаяна от презрението, изписано на кръглото му лице.

И после го фраснах по окото.

— Аз съм дъщеря на царя! – крещях, стъпила върху него, докато някой ме издърпа назад.

Тази вечер си легнах наказана, без вечеря, но и без това нямах апетит. Бях виждала и преди как децата на загинали съюзници ставаха слуги на наследниците на оцелелите им събратя. Но никога не ми бе хрумвало, че това ще се случи и с мен.

— Ти си принцеса. Не забравяй коя си – каза ми моята бавачка същата нощ. Но аз не знаех коя съм. Тя и дъщеря й – Шара, бяха всичко, което ми бе останало.

Въпреки че никой друг не ме нарече копеле – поне не и в лицето – не можех да не забележа извръщащите се от мен погледи, намаляващите видове плат за роклите ми, все по-редките подаръци от баща ми, които накрая просто спряха да идват.

Един ден тръгнах смело към покоите на Хагарлат, където тя организираше тържеството в чест на първия рожден ден на брат ми сред купища шарени платове и скъпоценна коприна, струпани на облегалката на дивана.

— Къде са подаръците, които баща ми изпраща за мен? – попитах аз. Чух как хората наоколо си поемат шумно въздух, видях с крайчеца на окото си ужасеното изражение на бавачката си.

Хагарлат се обърна, изумлението бе изписано така ясно на лицето й като къната, която красеше челото й. Зелени капковидни обици от яспис висяха на ушите й. Дебел златен пояс обгръщаше наедрялата й талия. Приличаше ми на накичено магаре.

— Защо, дете, забравил ли те е? Той изпраща толкова много подаръци тук. Ах, как само изглежда лицето ти. – Тя посегна към бузата ми.

Точно когато долната ми устна щеше да се разтрепери, я видях: рубинената гривна, принадлежала някога на майка ми – същата, която тя ми даде преди смъртта си.

— Откъде взе това? – казах аз. Бавачката ми ме дръпна назад и ми изсъска да млъкна. – Гривната е моя!

— Какво, тази ли? – отвърна Хагарлат. – Е, щом означава толкова много за теб, вземи я – свали я от ръката си и я хвърли към мен. Тя падна на пода в краката ми.

— Прости ми, царице моя! – каза бавачката ми.

Аз се наведох и грабнах гривната от пода. Един от рубините липсваше и трескаво започнах да го търся, докато бавачката ми не ме избута навън.

От този момент нататък избягвах дворцовия живот, доколкото можех. Криех се в градините и сред басейните, където си тананиках песните на майка ми. Запълвах времето със заниманията с учителя, когото баща ми бе пратил, за да ме държи далеч от неприятности.

През следващите три години изучих цялата шумерска поезия, мъдрите писания на Египет и вавилонските легенди за сътворението на света. Отбивах се при писарите в двора и четях съдебни документи, надничайки през раменете им, когато те ми позволяваха, а главният писар на баща ми ме оставяше да се възхищавам на прилежно изписаните от него редове и дори ми показваше описания на битките на дядо ми, когато го умилостивях с кана вино, измъкната от избата. Чаках с нетърпение търговците да се върнат с нови съкровища от пергаментови свитъци, таблички и велен*, дори палмови стъбла, на които изписваха търговски отчети.

[*Фино обработена телешка кожа, имитираща пергамент. – Б. пр.]

За първи път след преминаването на майка ми в света на сенките открих отново радостта. Моят малък брат, Дамар, щеше да стане цар. Аз успявах да избегна дворцовите зали с техните политически боричкания и междуособни интриги и потъвах в историите за далечни места и народи, оживяващи пред мен посредством думите. Успявах да избягам от всичко...

Но не можех да избягам от погледа на брата на Хагарлат.

Садик бе змия – дебел мъж с вял поглед, който обаче не пропускаше нищо и умееше да убеждава съветниците на баща ми в своята полезност. Слугините и робите често клюкарстваха за него, казвайки, че е роден под силен знак – което всъщност означаваше, че се бе облагодетелствал значително от брака на сестра си за моя баща. Изглежда, половината дворец бе попаднал под влиянието му и бе впечатлен от него, макар да не проумявах защо.

Но Садик бе впечатлен само от един човек – от мен.

Очите му ме следваха из портиците. Усещах как се плъзгат по гърба и раменете ми, чувствах как се впиват в мен всеки път, щом влезех в алабастровата зала. Не бях единствената, която бе забелязала това.

— Не бих се изненадала, ако Хагарлат убеди баща ти да те даде на Садик – каза бавачката ми една вечер, докато се бореше със заплетената ми коса. Дъщеря й Шара, която ми бе почти като сестра, се втренчи в майка си и след това в мен. Тя ненавиждаше Хагарлат и многобройното й семейство от мига, в който бяха пристигнали в двореца, дори само от лоялност към мен.

— Той не би го направил – отвърнах аз.

— А защо не?

— Вече е спечелил лоялността на Садик.

Още тогава нямах илюзии за бъдещето си. След няколко години щяха да ме омъжат за някой благородник. Но не и за Садик.

— Любовта на Хагарлат към брат й не е тайна за никого – отвърна бавачката ми, докато яростно сресваше косата ми. – Както и способността й да печели благоволението на баща ти.

— Той дори не е племенен вожд!

— Но е брат на царицата. Помни ми думата, до края на годината ще стане господар на водите.

Погледнах я недоверчиво. Господарят на водите ръководеше разпределението на водния поток от големия уади язовир, от чиито шлюзове се напояваха оазисите от двете страни на Мариб. Тази позиция означаваше власт над най-влиятелните племена в царството. Само справедлив и уважаван човек можеше да бъде съдник при неизбежните конфликти, които възникваха при разпределението на водата.

Садик не беше нито едното, нито другото.

— Той няма да направи нищо друго, освен да събира подкупи.

— Билкис!

— Вярно е. Садик е червей, смучещ цицата на сестра си!

Бавачката ми рязко си пое дъх и знаех, че е на път да ме предупреди да проявя благоразумие. Но преди да каже и дума, Шара изпусна бронзовото огледало, което лъскаше. То падна с трясък на пода.

— Непохватно момиче! – скара се майка й. Шара, изглежда, не я чу; с широко отворени очи гледаше втренчено в краката си.

Бавачката ми се поколеба, после въздъхна тежко и пусна косата ми, която бе почнала да сплита. Отстъпи назад с толкова ниско сведена глава, че се зачудих дали шията й няма да се пречупи.

Бавно се обърнах на стола си.

Там, на сводестата врата на стаята ми, стоеше Хагарлат. Краят на воала й бе отдръпнат и прикрепен от едната страна на лицето й и от ушите й се спускаха обеци като златни водопади. Две от слугините й стояха в преддверието зад нея. Изправих се.

За момент никоя от нас не помръдна. Дори не се поклоних, когато тя тръгна безшумно към мен. Спря се точно пред огледалото и се наведе да го вдигне, сякаш беше захвърлено от капризно дете.

След като го вдигна, взе парцала от ръката на Шара, мина с него по повърхността на огледалото и ми го подаде.

— За да виждаш по-ясно – рече тя и си тръгна, пускайки парцала на пода зад себе си.

В мига, в който си отиде, бавачката ми и Шара се обърнаха едновременно към мен, лицата им бяха пребледнели, ноздрите им бяха разширени от страх. Не попитах защо вратата към външната стая е била отворена. Нямаше значение.

Само след седмица бях сгодена за Садик.

Хвърлих се в краката на баща ми в стаята за аудиенции в личните му покои – мястото, където можеше да не бъде само цар, но и човек.

— Умолявам те, татко, не ме давай на него – проплаках аз. Докоснах фината кожа на сандалите му и повдигнах подгъва на робата му, за да допра чело до тях.

— Билкис – въздъхна той. Повдигнах глава, а неговият поглед бе извърнат встрани. Бръчките около очите му изглеждаха по-отчетливи на слабата светлина от лампата в стаята, по долния ръб на очите му липсваше обичайната тъмна черта с кол*. – Не можеш ли да направиш това? За Сава, за Алмака... за всички ни?

[*Козметика за очи в древността, използвана от жените и мъжете в Египет и Средния изток, която се приготвяла от сулфид на антимона. – Б. пр.]

— Защо трябва да ме е грижа за някой бог? – казах аз. – Боговете правят каквото си искат!

— Да не би и ти да си богиня, за да правиш само това, което ти се иска?

— Тя ми причини това, защото ме чу да говоря лошо за Садик. Разкайвам се! – сведох глава и се вкопчих в краката му. – Ще се извиня. Ще бъда проста прислужница в покоите й. Но моля те, татко, не ме давай на него!

Той посегна към мен и ме изправи на крака.

— Хагарлат смята, че така връзката между племената ни ще укрепне. И защо не? Брат ти ще стане цар. Наистина ли мислиш, че царицата е толкова дребнава?

Отдръпнах се от него.

— Не виждаш ли, че тя ме мрази? – залитнах назад, далеч от ниския подиум, и се озовах в светлото петно пред престола. Отворих уста, за да продължа да го умолявам, но спрях, когато видях как той се взира в мен.

За миг устните му се отвориха, но оттам не излизаха думи. Изведнъж стана необичайно блед.

— Исмени...? – каза той тихо. Ръката му се вдигна, пръстите му трепереха във въздуха.

— Татко?

Отново се доближих до него, но когато се опитах да се притисна към коленете му, той се отдръпна назад.

— Татко, аз съм... Билкис...

— Късно е – каза той и се обърна към прозореца с решетки. От царските градини отдолу се издигаше сиянието от светлината на факлите.

— Моля те, царю мой. Някога бях твоя дъщеря. Ако все още изпитваш някаква любов...

— Вече е уредено.

В гласа му се долавяше напрежение. Пламъкът на лампата затрептя и аз го видях на лицето му: отпечатъка на годините след смъртта на майка ми. Любовта, затъмнена от сянката на болката.

След това Садик сякаш бе навсякъде. Стоеше под портиците, когато излизах в градините. Обикаляше близо до шадраваните, когато тръгвах за уроци. И въпреки че не ме доближаваше под погледите на вездесъщата охрана, очите му ме изгаряха с неумолимото присъствие на изпепеляващо слънце.

Спрях да посещавам обедите и вечерите в дворцовата зала. Започнах да избягвам уроците си.

Видът му, начинът, по който носеше декоративната си кама, високо затъкната в пояса, сякаш бе символ на неговото мъжество, множеството пръстени по пръстите му... всичко ме отблъскваше. Щях да се почувствам различно след време, утешаваше ме моята бавачка. Но единствената ми утеха бе, че няма да остана насаме с него, докато не се оженим след три години.

Садик обаче не бе мъж на честта.

Бях на дванайсет, когато за първи път ми посегна.

Събуди ме тихото стъргане на вратата. Бях сама и отначало, на светлината на угасващата лампа, си помислих, че е Барам, евнухът. Той също имаше дебел корем и слабо изразена брадичка и бе единственият мъж, който имаше право да влиза в женското крило.

И тогава видях блясъка на дръжката на камата му.

Той прекоси стаята с три крачки и ме притисна към леглото, докато аз крещях и виках Барам. Садик ме зашлеви силно през лицето.

Борих се с него, докато тялото му ме захлупваше, ножницата на камата му се забиваше в ребрата ми, но той беше два пъти по-едър от мен.

— Барам и всички жени са при сестра ми, която пометна новия ти брат – каза той разпалено в ухото ми. Миришеше на силен парфюм и вино. – А и никой от тях не би се опълчил срещу новия господар на водите.

Ръката му се сключи около гърлото ми. Другата дръпна нагоре нощницата ми. Забих нокти в него, докато почти загубих съзнание, и след това стиснах плътно очи.

През следващите три дни не станах от леглото си.

Бавачката ми повика лекаря, който не откри никакви признаци на треска. Само вцепенеността на човек, който не желае да живее в собствената си кожа. Садик бе успял да не остави отпечатък върху шията и лицето ми – само пръстените му се бяха отбелязали по бедрата ми.

Исках да се надигна само за да отида в далечната пустиня, да вървя, докато пясъците ме погълнат, но нямах сили дори за това. Когато настъпи четвъртата нощ, повиках бавачката си. Помолих я да ми донесе от смъртоносната беладона, с която Хагарлат разширяваше зениците си. Или малко мед, направен от нектара на рододендрона.

Но тя просто примигна към мен и каза:

— Защо, дете? Защо искаш тези неща? И без тях си много красива, а и медът само ще те разболее.

Не можах да се насиля да произнеса на глас болката си.

Вместо това ми даде да дъвча кат*, но дори и живителната сила на тези листа не ме накара да се вдигна от леглото.

[*Кат (Catha) – вечнозелено храстовидно растение, разпространено в Африка. Използва се и като чай, и като лек стимулиращ наркотик. – Б. пр.]

Втория път, когато Садик ме насили, аз му казах:

— Баща ми ще те убие. Ще те обвиня пред целия съвет!

— Нима? Те ще те попитат: „Вика ли? Някой чу ли те? Защо не дойде веднага при баща си, царя, още след първия път?“. Когато кажа, че си се опитала да ме съблазниш, и гласно изразя притеснението си за твоята чест, на кого според теб ще повярват?

И аз знаех, че е прав: той бе брат на царицата и господар на водите. Аз бях просто дъщерята на жена, родена под лош знак, и често оставах сама.

— Когато пратят акушерка да те прегледа и тя установи, че не си девствена, няма да имам друг избор, освен публично да отменя годежа ни, за да опазя своята чест и тази на царицата.

Трябваше да съм изпълнена с праведен гняв. Трябваше да го обвиня пред баща ми – дори и само за да се отърва от него, а и от всеки друг мъж, тъй като след такъв обществен скандал никой не би се оженил за мен без огромна зестра. Вместо това бях обзета от срам, сякаш червеи се гърчеха и загниваха под кожата ми.

Помолих Шара да не напуска леглото ме през нощта. Но тя не можеше да откаже, когато царицата я призоваваше. През следващите месеци Садик ме изнасили още два пъти, въпреки че облаците вече се скупчваха над високопланинските тераси и първите пориви на предстоящия сезон разтърсваха дърветата на хълмовете.

Дъждовният сезон дойде и аз продължавах да се крия в леглото си. Следобед бурите се спускаха над хълмовете, отнасяйки дървета, пръст и всякакви постройки, които се изпречеха на пътя им, към деретата на уади. Най-после спях нощем, изтощена от будуването си през изминалите седмици. За момента поне се намирах в безопасност; господарят на водите замина далеч от двореца – наблюдаваше последствията от наводненията и контролираше състоянието на каналите заедно с работниците, които поправяха повредите в шлюзовете.

Преди зазоряване станах и отидох до прозореца. Бях съвсем изпосталяла под робата си, загубила девическите си извивки, които едва бяха почнали да се оформят. Вкопчих се в перваза, после отворих капака на прозореца с решетката.

Първите слуги вече бяха в двора; различавах техните сенчести фигури на бледата утринна светлина на изгрева. Както през толкова много други нощи след смъртта на майка ми, потърсих Сестриците звезди. Но тази сутрин луната бе закрила една от тях. Стоях на прозореца дълго след като небето бе изсветляло и звездите започнаха да избледняват, загледана как то се лишава от тяхното присъствие.

За първи път от много години се молех. Не на Шамс, богинята на слънцето, която не бе успяла да защити майка ми. А на Алмака, бога на луната, при когото тя бе отишла.

Спаси ме или нека умра.

Това беше всичко. Свалих от ръката си рубинената гривна, най-ценното нещо, което притежавах, и я сложих на перваза пред чезнещия от небосклона полумесец.

По-късно същия ден някакви мъже се втурнаха в двора, виковете им се издигнаха до отворения прозорец на стаята ми. Не след дълго мощен рев долетя от женското крило, толкова силен, че стигна до моите покои.

Бавачката ми донесе новината час по-късно: един от шлюзовете на бента поддал. Садик бил отнесен от потопа.

Вдигнах очи към небето.

Аз съм твоя.

Тялото на Садик не бе намерено. Един месец след смъртта му Хагарлат ме обвини пред баща ми. Лицето й беше изпито, дрехите й висяха като върху скелет. А аз бях възвърнала извивките си, бях пораснала, сякаш бях придобила телесната мекота, която тя бе загубила в скръбта си.

— Това момиче е проклятие за този дом – сипеше обвинения Хагарлат с пресипнал глас. – Тя прокле брат ми, както прокле и мен!

— Царице моя, преувеличаваш – отвърна уморено баща ми.

— Нима? Брат ми, нейният годеник, е мъртъв, а аз имах две помятания, откакто влязох в дома ти. Собствената й майка роди само една дъщеря и умря със сина ти в утробата си. Казвам ти, това момиче носи смърт на всички, които са близо до него!

Когато баща ми най-накрая ме погледна, аз знаех, че той вижда в мен сянката на жената, за която се бе оженил не заради договори, а по любов. И най-сетне разбрах защо не искаше да ме вижда, докато страдаше, нито ме бе викал при себе си през годините, откакто майка ми ни бе напуснала и бе преминала в царството на смъртта.

— Жено... – каза той, свеждайки леко глава.

— Отпрати я или аз ще напусна този двор и ще взема сина си с мен, за да не го убие тя, както стори със собствената си майка и с неродения си брат! Когато бе на моята възраст, майка ми имаше вече седем деца, а сестра ми – петима синове. Но аз нито веднъж през последните четири години не успях да стигна до края на нова бременност. Нима ще рискуваш живота и на другите ни неродени деца?

Обърнах се към нея със съскане. Бях като клонка, вече изсъхнала и разцепваща се под тежестта на една-единствена птица. Бях готова на безразсъдството да прокълна и нея, и сина й, и всяка надежда от утробата й да излезе нещо живо, и всеки човек от племето й заедно с камилите и козите му, до последното бясно куче на народа й.

Но дъхът, който си поех, за да изрека клетва, излезе като тихо изпуфтяване. За един кратък налудничав миг почти се разсмях.

Тя не можеше да ми причини нищо, не можеше да ми отнеме нищо, което вече да не ми бе отнето или което да не бях готова да захвърля сама – дори собствения си живот.

Аз, която нямах власт, не трябваше да произнасям нито дума. Тя бе загубила цялото си превъзходство над мен. И в този момент Хагарлат също го разбра. Видях как цветът изчезва от лицето й.

— Да – казах на баща си. – Отпрати ме. Пусни ме да премина тясното море и да отида в земята на майката на твоята майка. Дай ми жреци и дарове за храма на Алмака там и аз ще ги занеса от твое име.

Облекчение ли видях да се изписва на лицето му?

Не можех да му се сърдя за бързото съгласие. Алмака бе спасил и него.

Тази есен се качих на кораба с моя учител, със свита от жреци, с нови служители за нарастващата колония и с изобилие от тамян, жертвени предмети и дарове за храма в Пунт*.

[*Страната Пунт (в превод Страна на боговете) – държава на източния бряг на Африка, на юг от Судан, на южното крайбрежие на Червено море (сомалийското крайбрежие). Египтяните я смятали за страната на своите предци и божества. – Б. пр.]

Не ми позволиха да взема бавачката си или Шара – Хагарлат се бе погрижила за това, така че се сбогувахме със сълзи на очите, целунах ги по шиите и се помолих боговете да са благосклонни към тях.

Реших, че никога вече няма да се върна в двореца в Мариб, с неговите тъмни коридори и още по-тъмни спомени. Щях да живея до края на живота си в Пунт в мир и спокойствие.

Но веднъж призован, Алмака имаше други планове за мен.


ВТОРА ГЛАВА

Сънувах мъглата, която се спуска над планините преди мусонните дъждове. Мъгла с цвят на мляко, развълнувана от първите пориви на настъпващата буря, преди глухият тътен на потопа да се втурне надолу по планината. Потоп с пенлива пяна, капризен като променливите си цветове – първо бял, след това жълт, вече преситен от тинята. Вода, достатъчно смъртоносна, за да отнесе камила или дори къща, докато вилнее из някога сухите уади към шлюзовете и равнините, чакащи по-долу.

— Македа.

Отворих очи и се загледах през финия муселин над леглото към тавана. Светлината от лампите се виеше като змия по плочките на тавана, хвърляйки сенки по балдахина, който трябваше да ме предпазва от безмилостните комари.

Цикадите пееха. Дори и със затворени капаци на прозорците чувах оглушителния им хор. Между света на сънищата и този, където бях попаднала, те звучаха като неспирния пороен дъжд, който ме примамваше отново да заспя...

Усетих целувка по слепоочието си, пърхаща като криле на нощна пеперуда. Протегнах се със затворени очи, докоснах кичур коса, увих го около пръста си и го повдигнах към носа си. Топло коляно се плъзна до моето. Изгорелият в кандилото тамян бе отстъпил място на мускусния аромат на постелята, напоена с влагата на желанието, избухнало часове по-рано в пролетната жега.

— Македа – прошепна глас.

Това бе името, дадено ми от семейството на баба ми – име, което бях приела при идването си в Пунт, за да оставя наранената Билкис зад себе си.

Придърпах мъжа, търсейки солената му шия. Той изпъшка, пое си дъх за миг, сякаш да каже нещо, после тялото му покри моето.

Дори тогава си помислих, че чувам дъжда, барабанящ по покрива и преминаващ в грохота на наводненията. Когато останахме неподвижни, аз отново се унесох.

— Македа.

Въздъхнах дълбоко... от задоволство.

— Трябва да се събудиш.

Повдигнах натежалите си клепачи и го видях, подпрян на лакът – галеше влажното ми чело, а черната му коса се спускаше покрай лицето му като изящна рамка. Макар, чийто благороден баща служеше на моя в царския съвет. Макар, воинът, който беше дошъл преди две години, водещ със себе си още заселници от Сава, за да работят на златната мина и да запълнят гарнизона.

Макар, моята любов.

Притеглих го към себе си със сънлива въздишка, ръцете ми се обвиха около него.

— Все още е нощ.

— Да – прошепна той в ухото ми и късите косъмчета на брадичката му ме погъделичкаха. Този път, когато се отдръпна, не успях да го убедя да се върне. – Хайде, принцесо.

Шумолене на завивки... и аз останах сама в леглото.

— Къде?

Бяхме се измъквали от двореца посред нощ безброй пъти, за да се къпем в басейните на лунна светлина или за да се любим в овощните градини до изгрев-слънце, когато любопитните папуняци започнеха да се взират в нас от клоните на морингите*.

[*Род дървета, известни като „дървото чудо“ и „дървото, което никога не умира“. Срещат се в южната част на Индия и Северна Африка. – Б. пр.]

— Към голямо ново приключение.

— Не виждаш ли, че си ме изтощил?

Той се засмя тихо.

— Мислех, че е обратното.

— Ти си урната, която никога не се изпразва.

— А ти си кладенецът, който никога не пресъхва. Но сега ела.

Облегнах се на една страна. Изправен пред мен, той приличаше на бронзова статуя в някоя храмова ниша. В името на всеки знаен и незнаен за мен бог Макар бе истински красавец.

— Кажи ми, че ме обичаш.

Но когато устните ми се извиха нагоре в усмивка, той не ми отвърна по същия начин.

— Знаеш, че е така.

През очите му обаче премина странна сянка. Дали беше игра на светлината от лампата, в която маслото потрепваше в последни издихания, или наистина бръчките на челото му се изостриха?

Завесата на леглото се спусна зад него. Той започна да събира дрехите си.

Засмях се озадачено.

— Какво е това приключение, което не може да изчака до утре вечер?

— Ще видиш.

Пред вратата ми се разнесе тихо стъргане. Евнухът, даден ми от моята пралеля, винаги спеше пред покоите ми на втория етаж. Защо бе буден в този час?

Надигнах се на лакти, вече напълно разсънена.

Макар се върна, в едната си ръка държеше везания ми кафтан, другата бе протегната към мен.

Намръщих се и станах от леглото.

— Бързо – каза той, минавайки отново зад завесата. Наблюдавах го как покрива и препасва саронга си над жилавите си бедра.

Когато посегна към меча си, разбрах, че няма да се къпем. Облякох се.

Макар дойде и коленичи пред мен с чехлите ми, като ги плъзна една по една на ходилата ми. Точно преди да се изправи, ме погледна. Това бяха същите очи, които ме следваха, сякаш бях самото слънце, когато за първи път бе дошъл тук, за да стане началник на гарнизона и скоро след това на дворцовата стража. Но тази вечер в тях имаше нещо повече, някаква странна надежда.

— Любов моя, какво става?

— Ела – изправи се той и ми подаде воала.

Навън Яфуш беше не само буден, но и чакаше с факла в ръка; светлината от пламъка се отразяваше от лъскавата му нубийска кожа, златната халка блестеше на ухото му. Погледнах го, после се взрях отново в Макар. Откога любовникът ми действаше заедно с моя пазач?

Изведнъж се зачудих дали Макар не бе уредил тайно да се оженим тази вечер. Колко пъти бяхме говорили за това в нашето градинско ложе под звездите?

Принцесите не избират сами мъжете си. Но пък и през изминалите шест години на изгнанието ми баща ми не бе направил някакви уговорки за мен.

Доколкото знаех, Садик бе споделил тайната за моето поругаване преди смъртта си. Досещах се, че Хагарлат имаше пръст в разгласяването на това.

Макар, моят лечител, знаеше, че не бях влязла девствена в леглото му. Нито веднъж не ме попита за първия ми трагичен опит. Когато се озовах в прегръдките му, най-сетне открих себе си и изпитах благодарност за всичко, което ме бе довело тук, защото красотата на тези дни надви ужаса на онези нощи. С мен, изгнаничката, Макар нямаше полза от благородния си произход. Аз не можех да го облагодетелствам по никакъв начин – роднините на Хагарлат бяха заели целия съвет и най-престижните позиции в Сава. А и той никога не се бе опитвал да спечели богатство чрез мен тук, в Пунт. Аз също не бях спечелила любовта му насила, с властта си.

Всички тези мисли преминаха през главата ми, докато слизах по първите три стъпала пред покоите ми.

Тайна сватба. Усмихнах се сама на себе си. Без повече въпроси тогава.

Последвах ги по коридора към двора на приземния етаж и навън, през колонадата. Градините бяха осветени, цикадите пееха в пълна хармония. Посегнах да уловя ръката на Макар. Той допря пръстите ми до устните си, без да ме погледне.

Погледнах встрани, към Яфуш. По мускулестите му ръце и безизразното лице човек не би могъл да познае, че е лишен от мъжкото си достойнство. Но какво му бе казал Макар, че челото му бе толкова свъсено? Нима поводът за излизането ни не беше радостен? Защо никой от тях не изглеждаше доволен, че ме води натам, накъдето отивахме?

Нещо не беше наред.

Когато минахме през малката северна порта, сърцето ми вече туптеше силно като барабан и се блъскаше в ребрата ми, и аз нямах никакви романтични очаквания за моринги или сватби.

Спрях, отказвайки да продължа.

— Къде ме водиш? Кажи ми сега.

Макар се обърна и за миг не го познах. Никога не ме бе гледал така – без в очите му или на устните му да играе усмивката, запазена специално за мен. Но сега, на светлината на факлите, това определено не беше изражението на мъж, запътил се да се ожени за любимата си, а на човек, борещ се със самия себе си, прикриващ някаква тайна.

— В храма. Един кораб пристигна вчера на пристанището.

Един кораб? Беше късно в този сезон за кораби дори и от Египет.

— Какво общо има това с нас?

— По-добре е да видиш и чуеш сама.

Погледът ми се премести към скалистата равнина, неравномерният й склон бе осветен от лунното сияние и от слабата светлина на факлите на хълма отвъд, виещи се като змии по пътя към храма.

— Македа – каза Макар и се поколеба. Когато се обърнах, на лицето му бе изписана горчива болка. – Само не забравяй: никога не съм те мамил.

Изгледах го удивена от тези думи.

— Мисля, че е най-добре да отидеш в храма, принцесо – каза Яфуш.

Погледът ми се стрелкаше между двамата, но те не проронваха и дума.

— Нито един от вас ли няма да каже нещо? Тогава нека да разкрием загадката!

Повдигнах робата си и тръгнах пред тях, а сърцето ми биеше бясно в гърдите ми.

Изкачих пътя до храма, покрай каменните надгробни плочи на предците ми. Стъпките ми звучаха прекалено шумно сред жуженето на насекомите, всяка крачка бе едновременно твърде бърза и твърде бавна.

Една тъмна фигура чакаше на върха на хълма. Дрехите издаваха, че е жрец. Под лунната светлина проблясваше бръснатата му глава и разбрах, че е главният жрец. И той ли участваше в тази все по-неразбираема мистерия? Когато пристигнахме, той вдигна длан, за да ме благослови, гласът му прозвуча дрезгаво в тишината на нощта:

— Принцесо.

Храмът на крепостта се извисяваше зад гърба му, фризовете с фигури на ибекси бяха забулени в сянка. Резбованите врати зееха отворени. Вътре, като голямо нажежено око, пламтеше запалена факла.

Какво ме чакаше тук, зад тези врати, посред нощ?

Когато погледнах Макар, единственият му отговор бе мълчаливо кимване. Разбрах, че каквото и да ме очакваше вътре, трябва първа да пристъпя, за да се изправя лице в лице с него.

За един налудничав миг ми се прииска да избягам, да се върна по пътя, но не в двореца, нито дори в градините, а в мрачното поле, отрупано със стели. Там най-малкото щеше да ми се наложи да се изправя само срещу скорпионите.

Но сякаш самият акт на идването ми тук бе препречил пътя ми назад.

Вдигнах поглед към луната, пълна и високо в зенита си.

И после влязох в храма.

Пет фигури стояха в средата на вътрешния двор. Премигнах срещу светлината от факлата, докато лицата им изплуваха от сенките.

Хасат, началникът на съвета в Пунт, мой далечен родственик. До него стоеше Набат, началникът на гарнизона. Не изглеждаха да са били внезапно събудени и измъкнати от леглата си, ако изобщо си бяха лягали. До Набат имаше трима мъже в типичните за Сава роби, с ками, затъкнати в поясите на кръста им, и с висящи на бедрата мечове.

— Принцесо – каза Хасат и сведе глава.

— Съветнико Хасат – отвърнах със заекване. Не знаех какво предстои, но се изненадах, когато го видях тук, очевидно чакащ мен.

— Извинявам се, че те призовахме по този начин.

Скръстих ръце на гърдите си, за да спра потрепването им.

Хасат пристъпи към мен, светлината от факлата играеше върху дълбоките белези по лицето му. Посочи останалите трима.

— Тези хора дойдоха тук, поемайки голям риск.

— Наистина... – Млъкнах, за да прочистя гърлото си, което внезапно бе пресъхнало. – Наистина е така, ако сте дошли от Сава. Сезонът на дъждовете наближава.

Само глупак би прекосил морето по време на дъждовния сезон... или човек, поел на отчаяна мисия.

— Принцесо – рече един от мъжете. – Аз съм от благородното племе на Аман.

— От великата долина Джауф – казах бавно, като името на мястото прозвуча някак чуждо, когато излезе от устата ми.

— Велико племе с връзки с могъщите търговци на Габан – допълни Хасат. – А това е Халхариб, кръвен роднина на най-старшия съветник на баща ти, който вече броди из света на сенките. А това е Яса, роднина на бащиния ти съветник Абамар.

Струйка пот се плъзна между гърдите ми. Племенните земи на тези трима мъже формираха почти идеална линия от север на юг през Сава, между планинската верига на запад и пустинята на изток.

— Не съм виждала родствениците ви от много години – казах предпазливо. – Но знам, че баща ми им се доверява напълно. Какво искате от мен?

— У дома плъзна чума, дойде с керваните на търговците от Мариб – каза Хасат.

— Съжалявам да го чуя.

За момент никой не проговори.

Погледът ми се местеше между тези мъже с нарастващо объркване.

Най-накрая мъжът, наречен Яса, пристъпи към мен.

— Принцесо, болестта завладя и двореца. Твоят баща, царят, е болен. И преди това здравето му бе влошено. Като тръгвахме, все още не знаехме дали ще оживее, или ще умре.

Олюлях се. Но когато погледнах към Макар, който бе застанал зад мен, се стегнах и се обърнах отново към мъжете.

— Царят е бил жив, когато сте тръгвали. Тогава защо сте дошли? По-добре да бяхте изчакали, за да получа по-важни новини за него – дали е жив, или мъртъв!

— Мусонът наближаваше. Не можехме да чакаме.

— И дойдохте само за да ми кажете, че е болен?

Но не беше така. Едва ли биха рискували да преминат морето само за това.

Дали си въобразявах, или цикадите замлъкнаха? Сякаш магията сред сенките на тези стени беше изчезнала. Нима светилището се бе превърнало в обикновена постройка от варовик и хоросан след пристигането на това пратеничество?

— Има и друго – каза мъжът от Аман. – Хагарлат се е погрижила хората от нейното племе, роднините й, да заемат всяка позиция във властта.

— Наясно съм.

— Но има много племена, нашето включително, които няма да приемат възхода на нашшаните и техните съюзници. Царят е в напреднала възраст. Няма значение дали ще живее само още няколко дни, или дори година – скоро ще има война за трона.

— Но моят брат...

— Той е само на десет години и е пионка в ръцете на племето нашшан.

— Но той е наследникът на трона!

Макар застана до мен. Много тихо ми прошепна:

— Македа... той не е единственият наследник.

Вгледах се в него, докато усещах как цялата се вцепенявам от студ, въпреки че въздухът в това свещено място бе топъл и задушен.

— Племената от Аман на север и най-далечните – на юг, като тези от Хадрамаут, са готови да подкрепят претенциите ти за трона, принцесо – каза Яса.

Чух тези думи, но не вникнах добре в смисъла им.

— Както и Пунт – обади се Набат, който бе мълчал досега. – Кой не би искал да види внучката на Агабос на престола на обединените земи?

Така ли ставаха тези неща?

— Брат ми също е внук на Агабос – чух се да казвам. – Защо Пунт ще подкрепи претенцията на единия брат или сестра за сметка на другия?

— Хагарлат не е лоялна към Пунт и ние няма да сме й предани – отвърна Хасат. – Тя се интересува единствено от златото и стоките, които изнасяме, и от таксите, които роднините й измъкват за тях, докато те минават по търговския път на север, през земите на Нашшан.

— Но баща ми...

— Прости ми, принцесо – обади се Халхариб, най-високият от тях, – но царственият ти баща може вече да е мъртъв в същия този миг. Ако не се върнеш, други ще наложат своето право със сила. Дори без да имат кръвно право. Никой няма да очаква завръщането ти, докато не свършат дъждовете. Ако се придвижим бързо, можем да предотвратим войната и да ти осигурим престола.

— Савското царство не е било управлявано от царица от поколения!

— По волята на Алмака сега ще имаме такава. Племената ни са готови. Готвим се от години за този миг.

Преди час бях потънала в блажени сънища, предоволна от живота си в Пунт. Сава беше нещо далечно, за чиито буреносни дъждове си спомнях в сънищата си. Но сега тя дойде при мен: с недоволството на северните племена и борбата им срещу нарастващото влияние на Нашшан, с желанието на собственото ми племе да се задържи на власт и с ламтежа на Юга за нови изгоди. Колко бързо действаха! И за какво? Заради обещанието за бъдещи дължими услуги, заради надеждата за брачен съюз с поглед към трона?

И тогава разбрах. Те не очакваха Сава да има властваща царица, а царица, която да доведе един от тях на власт.

И тук бе ролята на Макар... Удобно изпратен при мен преди две години от баща му с неговите обучени воини.

Погледнах го с нови очи, а той поклати глава едва забележимо.

И макар че чух неизказаните му мисли, вече виждах само един чужденец, прикрит зад лицето на любимия ми.

Коя бях аз, щом не бях неговата любима?

Царица?

Пионка.

— Моите хора се събират в пристанището в момента – каза Набат на другите, а след това всички започнаха да говорят едновременно за подсигуряването на провизии за завръщането.

— Баща ми все още може да е жив! – понечих да ги спра.

Халхариб ме погледна така, сякаш току-що си бе спомнил, че съм там.

— Докато се върнем, принцесо, вече може да не е. И Хагарлат и съветниците й от Нашшан ще са завладели трона на обединеното царство и ще са събрали толкова войска, че да могат да го защитят със сила. Мусоните идват. Алмака ни се усмихва. Но трябва да тръгнем незабавно.

Тази нощ се изправих срещу Макар.

— Какво друго си пазил в тайна от мен? Какви други планове сте кроили зад гърба ми през последните две години?

Той хвана юмруците ми, когато се спуснах, вбесена, към него, и ме притегли към гърдите си. Забиб, прислужницата ми, се сви, сякаш искаше да стане невидима, въпреки че сновеше непрекъснато из покоите ми, докато опаковаше бижутата ми, роклите, скъпоценните ми свитъци. Разсъмваше се, утринното небе вещаеше зловещи събития. Навън роби и въоръжена охрана пренасяха вещите ми до конвоя, който чакаше в двора на двореца – специално за мен свита от придружители, за чието съществуване до съвсем скоро не подозирах.

— Наричате брат ми „пионка на Нашшан“. И все пак ето ви – ти и тези мъже, които идват да ме призоват, след като години наред сте заговорничили зад гърба ми! Всеки от вас е можело да бъде разкрит по всяко време. Ти не познаваш Хагарлат толкова добре, колкото мен! Откога животът ми е бил изложен на опасност и сте ме правили на глупачка?

— Македа – рече той отривисто и ме хвана здраво. – Всеки мъж тук се е заклел да те защитава. Гарнизонът. Моите хора в двореца. Яфуш, който спи пред вратата на покоите ти...

— Ти, който спиш вътре. Каква глупачка съм била! И представяш ли си, за миг, когато ме извеждаше навън тази вечер, си помислих, че отиваме да се оженим тайно! – засмях се с огорчение, но след това закрих очи, унизена и бясна заради това.

— Не съм си мечтал за нищо друго.

— Дори и сега, колко искрено звучат думите ти – пророних тъжно.

— Защото са верни! Но как можех да се оженя за теб, знаейки, че този ден ще дойде, макар да ми се искаше никога да не се случи? – отпусна той ръце в отчаяние. – Как бих могъл?

— Лъгал си ме през цялото това време!

— Не. Алмака ми е свидетел, че ще се оженя за теб в същия този миг, ако ти го пожелаеш.

— Колко удобно, защото след това ще станеш цар. Кажи ми, това ли бе намерението на благородния ти баща от самото начало? Даде ли ти наставления как точно да ме съблазниш?

— Македа... – Лицето на Макар бе измъчено. – Моля те...

— Кажи ми, че това не е бил негов план, че той не е заговорничил с другите да ме види на трона.

— Съюзниците отдавна се споразумяха, че няма да има предложения за брак, за да не бъдат поставени мотивите им под съмнение от Хагарлат. Не и докато...

Зашлевих го. След миг, все още смаяна от себе си, му ударих още една плесница.

— Колко предвидливи са били всички! А през всичките тези години аз си мислех, че съм забравена – до тази вечер. И дори малко преди това не ме предупреди! За всички нощи, в които ти се отдавах, можеше поне тази услуга да ми направиш в замяна.

Той се обърна към мен и повиши глас:

— Как можех да ти кажа? Не виждаш ли, че се разкъсвах надве? Как да те накарам да ми повярваш? Кажи ми и ще го направя!

— Твърде късно е. И сега тези хора идват да ме призоват и аз трябва послушно да ги последвам? Няма да го направя!

Развиках се на Забиб да спре да приготвя багажа ми, да остави всички неща. Всичко около мен, светостта на тези покои – моето убежище, място за учене и покой, а по-късно и на вечери, изпълнени с откривателството на любовта... всичко бе осквернено, празно. Тук плаках в прегръдките на Макар първия път, когато дойде при мен не като крадец, а като човек, способен да ме изцери с думи, ласки и поглед. Тук се надявах да прекарам остатъка от живота си в сладостно доволство, ровейки из моята непрекъснато нарастваща библиотека със свитъци, загърбила събитията от миналото си.

И сега всичко се разпадаше пред очите ми, докато планините на Сава се виждаха в далечината пред мен.

Сълзи на унижение се стекоха по бузите ми, горещи и солени като дългото Червено море.

— Македа... – хвана ме Макар за китките. – Любов моя...

— Не ми говори за любов. Моля те. Имай милост.

Той ме придърпа към себе си в пристъп на отчаяние.

— Кажи ми какво искаш и ще го сторя!

Исках да го отпратя – да тръгне и да прекоси морето с тези хора, да ме остави на мира. Но дори и сега не можех да понеса мисълта да остана между тези стени без него. Бях приела на драго сърце изгнанието, защото означаваше безопасност за мен. Заради Макар тези самотни дни се бяха превърнали в най-прекрасното време на света.

— Отпрати тези хора – казах аз. – Живей с мен тук, както преди. Нека всичко остане такова, каквото винаги е било. Ако си искрен, остани с мен, въпреки че никога няма да стана царица.

— Колко дълго ще бъда в състояние да те опазя, когато на престола седне друг? Първата му задача ще бъде да погуби всеки съперник. Наистина ли мислиш, че животът ти ще е в безопасност, ако брат ти носи короната?

— Тогава нека избягаме в провинцията и да забравим, че някога сме спали между стените на дворец! Ще отглеждаме овощни градини, ще обработваме ниви. Ще изживеем дните си спокойно...

Но още докато казвах това, осъзнавах невъзможността и абсурда на тази мечта, подобно на илюзията ми за свобода през всичките тези години. Всъщност не молех него, а бога, който някога ме бе освободил там, в Сава, и сега искаше отплатата.

— Не мога да се върна. Не мога. Не мога...

Закрих очи с треперещите си ръце, все още не знаех дали говоря на любимия си, или на Алмака.

Макар ме хвана за раменете.

— Ако искаш, ще избягаме в провинцията и ще изживеем дните си заедно като обикновени, неизвестни хора. Кажи само една дума и ще го направя. Но ти никога няма да бъдеш в безопасност. Никога няма да живеем спокойно. Постоянно ще надзъртаме през рамо, ще се боим и негодуванието ти към мен ще нараства все повече и повече.

— Никога.

— Да. Защото единственото място, на което някога ще си в безопасност, е престолът. И ще дойде ден, когато ще се запиташ дали истинското ти място не е там, където боговете са ти посочили. Смяташ ли, че е грешка, че ти си първородното дете на царя? Че родителите ти са от един и същи царски род? Не виждаш ли, че съдбата те е предопределила за нещо повече? Не искаш да си пионка. Тогава не позволявай да те превърнат в такава! Ти си по-умна от всички тях, по-учена от всеки мъдрец. И някога обичаше Сава.

Да. Така беше. Преди майка ми да ме напусне и да премине в задгробния живот и аз да се откажа от гласа си. Преди Садик да отрови покоите ми и Пунт да се превърне в мое убежище макар и само защото не бе Сава, която бях опознала.

Тази сутрин бях сънувала нейните дъждове. В идните дни щях да се питам дали това не бе поличба. Така и не бях успяла да прогоня миналото и бях живяла винаги в страх от неговите пипала дори когато канех търговци от пристанището на вечеря, за да чуя вести от дома и техните истории. От безопасността на залите в Пунт следях деянията на съвета, променливите политически ходове на племената, новините за разрастването на култа към Алмака и на храмовете на баща ми, построени в негова прослава.

Алмака, богът на ревящия бик и на лунния цикъл, на когото се бях обрекла преди толкова много години.

Сава ме бе намерила в сънищата ми. Сава ме намери тук. Може и да бях напуснала Сава, но тя никога не се бе отказала от Билкис. И сега видях, че част от мен, по-мъдра и по-проницателна от съзнанието ми, през цялото време се бе подготвяла за всичко това.

Някъде навън във въздуха се извиси пискливата песен на мухоловка.

Затворих очи.

— Попита ме какво искам да направиш.

— Да. Назови го!

— Ако стана кралица, никога няма да се омъжа за теб. Ако се омъжа за теб, ще се измъчвам до края на живота си за твоите подбуди. Искам някаква сигурност в този свят. И така, ти няма да станеш мой съпруг и никога няма да бъдеш мой цар. Какво ще кажеш сега?

— Че ти ще бъдеш по-добра царица от всички царе преди теб.

Отпуснах глава на рамото на Макар. Ръцете му се обвиха около мен по-нежно, отколкото преди, вече не ме стискаха. Най-сетне той издиша дълго и колебливо, сякаш през цялото това време бе сдържал дъха си.

— Остани с мен – казах аз.

— Ще ти служа през целия си живот.

Час по-късно излязох от тази стая, както смятах, завинаги.

Не бях царица. Още не. Но вече не бях и принцесата, която бях преди. Тази сутрин се качих на кораба на брега на тясното море и отново приех името, с което Сава ме познаваше: Билкис.

И така дните ми на забвение приключиха. Бях на осемнайсет години.


ТРЕТА ГЛАВА

Когато затворих очи, ми се стори, че усещам аромата на стичащия се по дърветата ливан. Казват, че уханието на Сава се разнася чак до Червено море и из целия южен залив. Тук, в долината на Марха, човек почти можеше да повярва в това.

— Принцесо.

Отворих очи и се втренчих в шатрите и в камилите на хиляда и двестате мъже от различни племена, събрали се в началото на безбрежната пустош.

Над тях облаците се скупчваха на бели разпенени кълбета. И все пак небето не се стоварваше буреносно върху нас.

Това е знак от Алмака, казаха хората преди дни в южната крайбрежна равнина. Моят жрец Асм, който бе дошъл с мен от Пунт, принесе в дар на бога камила – жертва, която определено не можехме да си позволим и следователно Алмака трябваше да я оцени.

Застаналият до мен Макар посочи с ръка. Конници в северния край на долината.

— Хайде – казах аз, прикривайки лицето си с воала. Насочих камилата си надолу по билото.

Влизането или излизането от Сава криеше огромни опасности. Човек можеше да мине през коварните планини след горещата като самата преизподня крайбрежна равнина само за да се изложи на присмеха и нападенията на павианите. Или през океана от пясък на по-голямата източна пустиня, превърнала се в гробище за безброй нашественици. Единственият проходим път минаваше от север, през оазисите на Джауф – и то само ако пътникът имаше роднински връзки с местните племена или богатства за търгуване... Можеше да се стигне и от юг, от пристанищата през долините, но само ако разполагаше с кораб.

Именно планините и пясъците бранеха независимостта и богатствата на Сава, а не опасното море. Плаках, когато стигнахме до южното пристанище. Не от облекчение, че успяхме да изпреварим дъждовете, и не защото ни посрещна южното племе от Урамар с така необходимите ни провизии и камили. А защото не мислех, че някога отново ще имам щастието да видя високите планини на Сава.

Макар имаше право. Някога бях обичала Сава. И сега, като завръщащ се любовник, щом я видях, сърцето ми бе прокървило.

Но завръщането ми си имаше своята цена. Когато навлязохме в планинските проходи на Катабан, за първи път от много години Садик се появи в кошмарите ми. Мятах се насън, цялата обляна в пот, трепереща под вълнения си плащ сред хладината на късната пролет.

— Махай се! – казах същата нощ на Макар, който се бе събудил и се опита да ме утеши. Последвах го почти веднага навън от шатрата, като се препъвах и ми се гадеше от мръсотията наоколо.

Хагарлат ме преследваше през високите плата, а мрачното лице на баща ми се надвесваше над мен, докато се спускахме към великата долина Байхан. И въпреки че Макар ми прости избухването, той повече не ме докосна.

Не можех да си намеря място. Сега Пунт бе потънала в сенки земя отвъд тясното море, а Сава ме посрещаше с демони. И така, аз се втурнах напред, в единствената посока, която ми оставаше: на север, към столицата.

Точно когато достигнахме края на лагера, нещо премина над билото на планината на фона на свъсеното небе. Присвих очи и се загледах във волния полет на един лешояд, докато облаците се скупчваха над главите ни.

Лагерът бе изпълнен с множество различни диалекти, остри и гърлени, опитващи се да надвикат буреносния тътен, идващ отвъд хоризонта. Старейшините на племената бяха потънали в оживен разговор под навеса на командната шатра.

Проблесна светкавица и гръм разтърси околността. В долината въздухът не помръдваше.

Когато приближих шатрата, един по един благородниците замлъкнаха.

Сред тях имаше непознат за мен човек, може би няколко години по-млад от баща ми, допреди миг увлечен в разговор с Халхариб.

Дванайсет чифта очертани с кол очи ме огледаха едновременно. Дали трепнах, докато вървях към тях, дали стъпките ми станаха по-колебливи? Как ли ме възприемаха тези мъже, които не знаеха нищо за мен освен родословието ми? Дали някой от тях виждаше в мен своята царица, или бях просто средство за постигане на собствените им цели?

Погледнах всеки от тях поред, новодошлия – последен от всички.

— Това е Уахабил – каза Халхариб. – Неговото племе е родствено на твоето.

Не беше необходимо да ми казва: веднага разпознах стария слънчев диск на богинята Шамс, проблясващ по ножницата на камата му. Приветствах го като роднина, докосвайки забуления си нос до неговия. Той беше набит, не по-висок от мен, с необичайно светли очи и рядка брада, която не успяваше да покрие челюстта му.

— Хората ми чакат в съседната долина – каза Уахабил.

— Носиш ли новини от близките ми? Мислех си, че...

— Един конник пристигна от Мариб – прекъсна ме Халхариб.

Погледнах го, после бавно се обърнах отново към Уахабил.

Сърцето ми се сви.

— Твоят царствен баща е мъртъв, принцесо – каза мъжът. – Хагарлат постави сина си на алабастровия трон. Ние отказахме да му се закълнем във вярност. Роднините ти се събират и в момента в Сирвах.

Тишина.

Уахабил бавно се наведе напред, с ръце на коленете си.

— Поздрави, царице наша.

Халхариб, донякъде формално, последва примера му заедно с Набат и мъжа от Аман. А после и Яса, и вождовете на Урамар и Аусан, и останалите от Източен Хадрамаут, които се бяха присъединили към нас от крайбрежната равнина, и четирима други, чиито племена внезапно забравих. Един по един те се приведоха напред, шепотът им изпълваше все още застиналия въздух.

Отвъд сенника тези, които бяха достатъчно близо, за да видят и чуят ставащото, почнаха да викат и да падат на колене на групи, след това на вълни, техните гласове се издигаха до небето, носейки името ми до облаците във висините.

Поздрав, царице! Царице Билкис.

Инстинктивно се обърнах към Макар, но той също бе свел глава към сухата долина, разкривайки шията, която бях обожавала толкова много нощи, приведена самата аз над нея.

Внезапно повя силен вятър, понесе се през долината и разтресе сенника на шатрата, докато небето на юг се разцепваше надве.

— Съберете хората си – каза Халхариб, загледан в настъпващата буря. – Тръгваме към Мариб.

Тази нощ загубеният преди толкова много години глас на майка ми се завърна при мен. Отначало беше само тихо тананикане в ухото ми, докато съзнанието ми още спеше. Песен като вятъра, от който плющеше покривалото на входа на шатрата ми, ромон на дъжд на фона на тътена на планинската буря. Това беше приспивната песен на Сава, на нейните планини и виещи се в кръг плата, музиката на терасираните й хълмове по време на пролетния потоп, когато водите се стичат надолу, към полетата и овощните градини.

Това беше песента на майка ми. И сега тя бе моя.

В долината Байхан привлякохме хората от племената на Кахар и Аусан. Движехме се бързо, минавайки през оазиси, вече населени с водни кокошки; Хагарлат, без съмнение, бе свикала съюзниците си преди седмици, а вестта за моето пристигане скоро щеше да стигне до нейните шпиони, а може вече и да беше стигнала.

Мълвата се бе разнесла до най-отдалечените селища и оттам идваха хора, за да хапнат край нашите огньове или за да ни поканят край техните – да споделим „маста и месото“, както се казваше в този край, любопитни да научат какво се случва или поне да зърнат завърналата се принцеса, която искаше да стане царица. Най-богатите колеха кози и агнета – понякога по десет животни, за да нахранят войската, без те самите да опитат от месото. Един мъж изпрати четиримата си синове да се присъединят към нас на сутринта, крещейки: „Спомни си верния си слуга Амияса! Спомни си Амияса и му дай благоволението си!“.

Междувременно от дъждовете в равнините малките уади за една нощ се бяха превърнали в реки, стичащи се към очакващите ги полета, където работниците се трудеха да оправят пробивите в каналите.

Следваха ни вдовици с голи деца, прегърбени старци, останали само с по един зъб, скитащи се гладни братя и сестри, чиито препаски приличаха по-скоро на дрипи. Най-осиромашалите и забравени хора от различните племена, пострадали от болест или от пресъхналите през зимата кладенци, също идваха да ядат край лагерните огньове. Предполагах, че всеки път им се даваше нещо за ядене – най-малкото купичка камилско мляко, но когато видях как неколцина мъже отпратиха млада майка и децата й, се вбесих.

— Савското царство изобилства от тамян, който струва теглото си в злато – гневно казах на Уахабил. – Как е възможно някой, който живее по тези земи, на които завиждат всички други народи, да гладува?

Тръгнах след младата жена и поканих нея и децата й в шатрата си.

— Мъжете ги отпращат, защото провизиите им намаляват – обясни ми по-късно Макар с тих глас. – Вече се наложи няколко души от племето урамар да заколят камилите си.

— Дайте й моята дажба, ако никой не иска да я нахрани, и една от завивките ми.

Въпреки това тази нощ не гладувах. По-късно научих, че и Уахабил, и Макар бяха споделили храната си с жената, която си бе тръгнала преди зазоряване.

Отначало пътуването към вътрешността на царството ми приличаше на безкраен цикъл от яздене, нощуване на каменистата земя, заобиколени от еднообразната гледка на налягали камили, уморени за сън. През тези първи дни не осъзнавах случващото се и усещах единствено топлия пролетен полъх под задушното облачно небе, твърдостта на седлото и нощния студ, промъкващ се под плаща ми. И мухите, които безмилостно хапеха и камили, и хора.

Но докато небето се спускаше над западните планини, оловносиво и натежало от дъжд, осъзнах, че вече не заспивам от изтощение от прехода на мига, щом легна, а лежа будна, заслушана в пръхтенето на притаилите се наблизо в нощния мрак гепарди и в яростното грачене на соколите скитници призори.

Разстоянието до Мариб се скъсяваше и се затягаше като невидимо въже около мен, когато установих, че съм напрегната не от изминалите в път седмици, а от съдбовните дни, които предстояха.

Ако ни победяха, знаех много добре каква участ ще ме застигне. Мъжете от племето ми и съюзниците ми рискуваха живота си в замяна на бъдещите блага, от които можеха да се възползват. Но какво щеше да стане с моя жрец Асм, който бе дошъл с послушниците си по моя молба? С моя евнух Яфуш, който спеше пред шатрата ми, и с Макар, който дискретно идваше при мен всяка нощ? Каква щеше да бъде тяхната съдба, ако се проваляхме?

Алмака ще избави всички ни.

Но не ставаше въпрос само за нашата съдба. Битката започна още с отплаването ми от бреговете на Пунт, където поех на път към няколко решаващи сблъсъка. Живяла в странство през последните шест години, аз бях царица, която нито познаваше враговете си, нито можеше да се осланя на предаността на съюзниците си. Бях царица, чиито велможи възнамеряваха да участват в борба за надмощие кой от тях да се ожени за мен и да поеме властта. Налагаше ми се дори да настоявам да яздя редом с тях, за да остана в течение на кроежите им. Дори трябваше да извоювам правото си въобще да яздя, като заплаших, че ще подпаля донесената за мен носилка. Очевидно предпочитаха да ги придружавам като свещения сандък, който армията на дядо ми е носела на бойното поле – да бъда символ, който гарантира суверенитета на този, който го притежава, но е лишен от идентичност и собствена власт.

Алмака ме повика обратно в Сава. Алмака трябва да ме дари с мъдрост.

Говорех рядко, но изслушвах всички. Научих бързо с кого мога и с кого – не, да се съюзя. Кой има най-добрите шпиони. Кои вождове предвождаха всички останали. Кои племена притежаваха най-добрите камили, кои имаха най-здравите племенни и роднински връзки и най-непримиримите вражди.

Нишка по нишка започнах да разплитам паяжината от преданост, амбиции и гняв, в центъра на която се бях озовала още преди години без мое знание. И когато към нас се присъединяваха нови племена, правех това, в което се бях усъвършенствала с течение на времето: учех се. Наблюдавах ги. И преценявах – върху кого е добре да упражня най-голямо влияние, чия подкрепа да потърся първо, на кого мога да разчитам и на кого не бива да имам доверие.

Но въпреки всичко това племенните началници не престанаха да се държат снизходително с мен и да отговарят сдържано на въпросите ми, макар и да свеждаха глави, когато ги приближавах. Ставаха словоохотливи единствено когато ми напомняха за приноса им към делото ми.

— Мъжете от племето на Кахар дойдоха при теб с брадви, копия и мечове в ръка – казваше ми вождът им със силния си савейски акцент. – Доведох ти шестстотин воини. Ще принесем в жертва на Алмака сто животни за твое здраве, когато се върнем в земите си, а ти станеш царица. Не забравяй това.

Чувствах, че мисията, която бе започнала като възстановяване на рожденото ми право по кръв, се бе превърнала в дълъг списък с разменни услуги – никога до този момент не бях затъвала в толкова дългове.

— Яфуш – прошепнах късно една нощ, свита в ъгъла на черната си шатра. Сред това море от спящи край гаснещите огньове мъже и полегнали камили шатрата ми не се различаваше от близо петдесет други.

Евнухът, който винаги гледаше встрани, не се обърна.

— Неспокойна си, принцесо.

Лежах, загледана в широките му рамене, които приличаха на западните планини на фона на звездната нощ. Той никога не се отдалечаваше от мен дори когато прикляквах, за да се облекча под прикритието на наметалото си – така както правеха и всички савски мъже, и Яфуш, евнухът, никога не пропускаше да изкоментира, че това е доста женствено.

— Виждам начина, по който ме гледат – казах аз тихо. – Аз съм просто вещ – корона, която трябва да бъде поставена на нечия друга глава.

— Това е добре.

— Защо?

— Значи, те също ще те пазят – с цената на живота си. Поне засега.

Край близкия огън един мъж промърмори нещо в съня си, звукът бе прекъснат от грубата забележка на друг.

— Разкажи ми за египетската царица Хатшепсут.

— Вече знаеш всичко за нея.

Така беше. Бях прочела всички истории за тази египетска владетелка, която бе заповядала първия поход през Червено море до Пунт с цел търговия с предците ми. Жената фараон, която сама проправила пътя си към трона. Бях сънувала странни сънища за нея, за изкуствената й фараонска брада, за деликатните й пръсти, обвити около жезъла, символ на властта й, за бога на слънцето Амон, нейния божествен баща.

— Кажи ми какво разказват твоите хора за нея – прошепнах аз.

Той най-накрая извъртя леко гърба си, но без да ме поглежда.

— Казват, че се е преструвала на мъж. И че фараонът след нея е заповядал да бъде заличен всеки неин образ. Не трябва да позволим това да се случи и с теб, принцесо.

— Няма какво да направя, ако съм мъртва, нали?

— Една жена не може да управлява като мъж, принцесо.

— А защо не?

— Защото е жена.

— И ти ми го казваш това? Твоят народ е имал и други царици.

— Царицата трябва да управлява като жена, принцесо.

Замълчах за миг... Най-сетне разбрах смисъла на загадъчните думи на нубиеца.

— Кажи ми, вярно ли е, че е била дъщеря на Амон? Как може жена да е дъщеря на бог?

— Тя е фараон. Ако Амон, а не баща й, я е поставил на трона, то чия дъщеря е тя? – Той се усмихна и зъбите му проблеснаха в тъмнината.

Усмихнах се в отговор, понечих да спусна тежката черга, която закриваше входа на шатрата, но я задържах.

— Яфуш...

— Да, принцесо!

— Защо не ме наричаш „царице „?

— Ти си жена с много имена, принцесо.

Лежах будна в мрака почти до зори, разсъждавайки върху думите на Яфуш. Пренебрегваха ме, защото съм жена, но не биваше и да се държа като мъж. Ето защо трябваше да се превърна в нещо напълно различно.

На следващия ден накарах Асм, моя жрец, да ме провъзгласи за върховна жрица и дъщеря на Алмака пред цялото множество от хора. Той се намръщи, когато разбра намеренията ми.

— Принцесо, защо ме молиш за такова нещо?

— Кой, мислиш, ще даде златото за храма ти, когато станеш главен жрец? И това не е молба.

За първи път от пристигането ми на южния бряг свалих мръсната си туника и облякох карнеолената роба. Пуснах косата си да пада свободно и сложих на шията си тежкия нагръдник във форма на полумесец. Накичих изсъхналите си и напукани пръсти с пръстени, които ми се сториха необичайно тежки, и поставих златния накит за глава, от който по челото ми се спускаха изящни филиграни.

Цяла сутрин на запад в небето се събираха тъмни буреносни облаци.

В мига, в който Асм поднесе позлатените рога над главата ми и ме провъзгласи за върховна жрица на луната и дъщеря на бика, в далечината прозвуча мощен тътен, сякаш планините се разцепиха. Тогава не го приех за нещо особено, защото беше дъждовният сезон и над планините от дни се струпваха облаци. Под тежестта на толкова много плат и злато бих приела като благословия всеки бурен порив на вятъра в този сутрешен зной.

Не бях подготвена за реакцията на мъжете от племената, които се сепнаха и се развълнуваха видимо. За десетките, последвани от стотици след тях, хора, които паднаха на колене. Видях с крайчеца на окото си как Халхариб се взря в мен и как Уахабил се покланя ниско. Жрецът ми гледаше изумено, а Макар бе протегнал длани към мен, сякаш не бях жената, която бе спала стотици нощи в прегръдката му, а богиня.

След това Асм, който отначало искаше да изчакаме и да проведем ритуала в храмовия комплекс в Мариб, обяви случилото се за божествен знак и заяви, че никога повече няма да се съмнява в мен.

— Кажи ми, дъще на Алмака, видение ли имаше?

Поклатих глава и той като че ли се разочарова от отговора ми.

Не му казах, че не съм търсила поличби. Че за мен ритуалът бе едновременно израз на себеутвърждаване и протегната ръка за ужасяващ съюз. Дъщеря на Алмака. Дори баща ми, върховният жрец преди мен, не бе посмял да се назове „син на бога“. Но той е нямал нужда от такова признание, той бе използвал престола си като средство за налагане на религиозния култ, а не обратното.

Сега моят триумф или провал щеше да бъде споделен и от бога на луната – името на Алмака щеше да бъде безвъзвратно прославено или опетнено от изхода на този поход за поколения напред.

И ако аз бях в плен на лунния бог, той също ставаше мой заложник.

Зарових скъпоценна нефритена огърлица на поляната, преди да вдигнем лагера.

Ще се видим, когато се кача на престола.

Същия следобед небето избухна и се изля над планините.

В източния край на долината Хариб ни посрещнаха почти седемстотин мъже, които се заклеха във вярност към мен. Половината от тях бяха мои сродници; лицата на малцината, които някога познавах – братовчеди, роби и чичовци – вече смятах за непознати. Роднините на Халхариб и Макар, предвождани от бащата на любимия ми, съставляваха другата половина.

Забелязах начина, по който прикриваха любопитството си как изглежда лицето ми зад воала, начина, по който един от тях се взря в очите ми, преди да вдигне дланта си за поздрав. Значи, вече бяха научили за обявяването ми за върховна жрица. И някак си почувствах, че заради това сега се бяхме отдалечили още повече.

Изпитах облекчение, когато един от тях каза:

— Братовчедке, помниш ли как някога играехме в двореца? Ти беше на четири години, а аз на пет и хванах един гущер за теб. Сега съм готов да посека мъжете от Севера в твое име!

Отвърнах, че го помня, и го прегърнах, но част от спомените ми от онези години отдавна беше заличена.

Вече бяхме в западната периферия на пустинята Сайхад, която оформяше югозападния ъгъл на пустошта. Имаше храна за добитъка, а на мястото, където великата уади някога бе текла през жадните за нея пясъци – полска поветица, вечнозелен тамариск и острица от миналата година.

Ако оттук човек поемеше на север и на изток, можеше да броди с месеци и да се изгуби из дюните и каменните плочи, да се изтощи, да се обезводни или да полудее, преди да срещне друга заблудена душа. Още от първите дни на сътворението обширните пясъци защитаваха източната граница на Сава и легиони нашественици бяха заровени под техните пясъчни вълни.

Тази нощ, когато мъжете се разделиха по родове и семейства край огньовете, за да се нахранят, група хора дойдоха от пустинята, хвърляйки пясък във въздуха, за да покажат, че идват с мир. Те бяха обитателите на смъртоносната пустош, които понякога навлизаха сред пясъците и живееха там в продължение на месеци – наричаха ги „вълците на пустинята“.

— Казват, че наблизо има кладенец със сладка вода от дъждовете по това време на годината – разказа ми мъжът от Аман по-късно. Кимна на изток, към пустинята отвъд. – Дошли са тук, за да напоят камилите си след месеците, през които кладенците им са били пресъхнали. Но са жадни и за вести. Не бяха чули за смъртта на баща ти, нито за пристигането ти. Ако предложиш на тези мъже камили или ножове, те ще се присъединят към нас.

— Ще изпратя някого да говори с тях. А къде са моите съюзници, твоите сънародници? – попитах аз.

Братовчед ми, племенникът на баща ми, бе казал, че съюзниците на Хагарлат са може би пет, дори и седем хиляди души или повече.

— Ще дойдат – каза той, като напъха стръкче кат в устата си, преди да се отдалечи от моя огън.

— Вече не му вярвам – каза Макар, след като се промъкна същата вечер в шатрата ми.

Луната бе тъмна – идеална нощ за засада. Но засега разузнавачите не бяха забелязали нищо подозрително.

— Защото е от Севера ли? – казах аз, докато се облягахме на купчина дисаги. Пригладих косата назад от лицето му. Докосвах го за първи път от много дни насам.

— Не. Защото не те гледа така, както другите.

Засмях се.

— Как би трябвало да ме гледа?

Мъжете от племената бяха сурови и калени в бой воини. Макар също бе воин – и създател на воини, но на двайсет и пет години все още нямаше белези от суровите удари на войната, от които сърцата на мъжете закоравяваха толкова бързо.

— Дори не го осъзнаваш, нали? Ти си от друг свят. Никога не съм те виждал такава, каквато беше в онзи ден. Мога ли да се осмеля да те докосна, дъще на Алмака?

— Трябва да го сториш.

Облегнах се назад и пръстите му погалиха лицето ми, плахи като дъх. Навън бе започнало да вали.

— Македа...

— Сега съм Билкис – промърморих аз, улавяйки палеца му с устните си.

— И все пак аз винаги ще мисля за теб като за Македа – дори когато станеш моя царица, дълго след като се омъжиш за някой велможа или дори за фараона на Египет. Дълго след като забравиш Пунт... и мен.

Ухапах го лекичко.

— Никога не говори така. Освен това не си ли чул слуховете? Аз проклех първия си годеник и той умря. А и да не би да смяташ, че Халхариб и останалите мъже не те виждат как влизаш или излизаш от шатрата ми? Те знаят, че не съм девица. Ако не са разбрали и преди това.

— Бързо ще ти простят и двете неща, когато станеш царица.

— Няма значение. Ако не си ти, няма да е никой друг.

Не му казах, че вече преосмислях обета си от Пунт, че никога няма да се омъжа за него. Имаше достатъчно време за това.

Смехът му беше тих и – както ми се стори – тъжен.

— Така говориш сега. Но ще дойде ден, когато твоите съветници ще те убедят да сключиш съюз с някой по-могъщ владетел. А ако те не го направят, аз ще го сторя.

— Ти се закле да останеш с мен.

— И винаги ще бъда с теб, дори да не деля постелята ти.

— Защо казваш това? – Зачудих се колко силно ли го бях засегнала в онези първи нощи след завръщането ни. – Има и други начини да се сключи съюз. Сам си казвал, че съм умна. Мислиш ли, че ще се отдам толкова лесно на друг, знаейки, че ти си наблизо? Не. Няма да ти позволя да си отидеш.

Той остана безмълвен, когато легнах до него, но това нямаше значение. С времето щях да му докажа думите си. Не можех да си представя живота тук или в Пунт, или където и да е без него.

Но след това... стомахът ми се сви от тревога.

— Със сигурност си мислил за тази възможност – започнах аз бавно, – че ще те задържа при себе си, дори да стана царица – както самият ти искаше.

— Наистина ли ме питаш това сега?

За момент се чуваше само все по-усилващият се ромон на дъжда.

Когато не казах нищо, Макар внезапно се изправи.

— Ти заяви, че никога няма да ме направиш цар, и аз го приех. И това ми струваше повече, отколкото предполагаш. Не виждаш ли начина, по който ме гледат? Начинът, по който твоите съюзници се умълчават, когато приближа? Те са твърде предпазливи, за да покажат явно презрението си, но изпитват такова, защото се радвам на твоето благоволение.

— Те завиждат!

— Дори и да е така, казвам ти, че трябва да се омъжиш по сметка, и го правя от любов към теб, макар всъщност да искам само аз да те притежавам! Какво повече е нужно, за да те убедя? Отдадох ти гордостта си, тялото си, живота си!

Наведох се и го стиснах за раменете. Думите му ме засрамиха.

— Прости ми – промълвих аз. Повторих, шепнейки: – Прости ми.

Мина сякаш цяла вечност, преди тялото му да се отпусне.

— Интригите на тези племена заразиха и двама ни – продължих аз. – И аз, и ти... ние спахме разделени един от друг прекалено дълго време.

Пригладих спусналата се на врата му коса. Той обърна глава и дори в тъмнината видях въпросителния му поглед. И после се озовах в ръцете му, и го прегърнах силно, а трополящият дъжд заглуши въздишките му.


ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Събрах се с племенните водачи на разсъмване, в широкия участък с храсти на края на пустинята. Шест грамади от камъни, груба имитация на колоните от храма в Мариб, показваха, че мястото се използва като светилище на открито от номадите и преминаващите пътници.

Ниман, моят братовчед, бе осигурил жертвеното животно, вързано пред нас – млад ибекс.

Ниман би могъл да е цар, ако баща му бе оцелял от военните кампании на Агабос. Но нито един от синовете на великия владетел не бе оживял, с изключение на баща ми, и така престолът се бе паднал на него. Животното проблейваше от време на време, върховете на младите му рога бяха извити леко един към друг, образувайки съвършен полумесец над челото му.

Ниман донесе и друга вещ, която не мислех, че някога ще зърна с очите си: маркаб.

Бях виждала маркаб единствено в рисунките на победите на дядо ми по вратите на бронзовия храм. Но сега стоеше пред мен, като че ли възкръснал от фризовете с изобразената легенда.

Отворен сандък – като ковчег, от акациево дърво, украсен със злато и щраусови пера, маркабът е едновременно и знак за начало на битката, и военен трофей. Златни рога се извисяваха от основата и на двете му страни – техните несъразмерно големи полумесеци напомняха за родственика на бога на луната, бика. Армията на моя дядо бе носила „кораба“ – което всъщност означава маркаб, в битка, а вътре в него бе седяла девствена девойка с голи гърди и никой враг никога не го бе пленявал. Но маркабът бе изчезнал в последните години от царуването му, или поне така се говореше.

В лагера се възцари тишина, когато хората го видяха. Носеха го десетима мъже на раменете си, а двайсетина други тичаха отстрани. Гледката напомняше за паметния ден, в който воините се бяха оковали за рамката му, за да защитят девствената повелителка на войната до последния си дъх. Когато стигнаха до поляната, видях сглобките, с които можеше да се закрепи на гърба на камила.

Двама прислужници, подкрепящи ме отстрани, ме доведоха до мястото; час по-рано Асм ми бе дал да пия отвара – горчив татул и корен от лунно цвете*. Бях повърнала илача и бях отказала да изпия остатъка, след което повърнах още два пъти.

[*Другото име на маргаритката. – Б. пр.]

Коленичих пред маркаба, устата ми бе пресъхнала, разплетената ми коса падаше до земята и се извиваше на къдрици по бедрата ми. Една фигура в роба се извиси над мен, закривайки небето. Асм. Позлатеният череп на бика на Алмака сякаш се издигаше от върха на самата му глава, очите му бяха черни безкрайни дупки, носната кухина приличаше на назъбена гримаса и когато го зърнах за пръв път, за малко да изкрещя.

Той заговори и въпреки че познавах добре дрезгавия тембър на гласа му, ми се стори, че думите идват от призрачната уста на черепа на животното, докато планината тътнеше някъде на запад.

— Поднасяме ти дара на кръвта – вода, сол и глина на живота, за да чуеш молбата на дъщеря си. Алмака, боже на луната и гръмотевиците, чуй слугата си и отговори!

Ръката му замахна. Пет плоски камъка политнаха по смайващ начин във въздуха, преди да паднат на земята. Два от тях лежаха обърнати: символът на черния дроб и символът на кръвта.

— Алмака, чуй ни и отговори – шепнеха хората от племената, струпали се покрай поляната, поклонници на Ам и Саин, на Астар и Уад, боговете на слънцето, на луната и на Зорницата, на полето, дъжда и гръмотевиците; боговете на техните земи, предци и кланове.*

[*Ам – бог на слънцето и на климата в Древен Катабан. Саин – бог на слънцето в Древен Хадрамаут. Астар – бог на утринната звезда, Зорницата (Венера), в западносемитската митология, женското му съответствие и партньор е Астарта (Ищар). Уад – основен бог на минейското племе (днешен Йемен), името му означава „любов и приятелство“. – Б. пр.]

Всички се прекланяха пред боговете на земите, през които минаваха, както аз бях отдала почит на Саин, когато прекосих крайбрежната равнина, и на Ам – в Катабан. Но сега се намирахме в суверенната територия на Савейското царство.

Сава и Алмака над всичко.

Жрецът се обърна на изток, където бледата и сребриста нарастваща луна започваше бавно да се издига над пустинята. Ножът във формата на полумесец блестеше в ръката му – копие на сърпа в небето.

— Алмака, дари дъщеря си с победа, дари с бързина мечовете на нейните роднини и съюзници. Разкрий ни дали те ще потеглят към Мариб на този ден! Дай ни ясни поличби и името ти ще се помни заради милостта ти към твоя народ! Дай ни победа, за да бъдеш почитан навеки. Сава и Алмака над всичко!

„Племената се договарят с боговете – помислих си аз, разсейвайки се от ритуала. – Както сигурно правят всички хора.“ Но договорката ми преди няколко дни бе единствено между мен и самия бог.

Асм коленичи над младия ибекс, държейки го за главата. Не разбрах кога замахна, помня само как ножът проблесна надолу невероятно бързо и бавно се издигна отново нагоре. За един застинал във вечността миг кръвта се появи като зловеща усмивка по млечнобялото гърло и после се плисна като червена дъга във въздуха.

Помощник на жреца падна на колене, за да събере кръвта в златен съд. Гледах как се изпълва, докато зрението ми се замъгли и пред очите ми заиграха петна, пурпурни като пръските кръв по ръба на купата. Нямаше вятър; металическият мирис на кръвта стигна до ноздрите ми, имах чувството, че я вкусвам.

Наблюдавах втренчено, омагьосана от гледката, докато животът гротескно изтичаше от животното пред мен и то безжизнено се строполи настрани в пръстта със завързани крака.

Когато Асм пристъпи, за да разпори корема му, си казах, че трябва да погледна встрани, и дори реших, че съм го направила, въпреки че виждах как помощникът му допира купата до ръба на зейналата рана.

Вонята на червата... раздирането на плътта, приличащо на разкъсването на дебели конци... Асм, окървавен до лакти, разрязващ черния дроб...

С ужасено изумление наблюдавах как той оглежда органа и след това деликатно го разрязва на части, белейки го като плод.

— Знамението е благоприятно – заяви Асм. – Тръгваме към Мариб още днес!

От тълпата се надигна мощен вик, пулсът ми, който и без това предизвикваше силно туптене в ушите ми, се ускори още повече.

— А какъв ще бъде изходът от битката? – извика някой.

Жрецът предаде червената пихтиеста маса на друг помощник и пое купата с кръв от първия. Със закъснение осъзнах, че е дошъл да коленичи пред мен.

— Дъще на Алмака, погледни в купата и ми кажи какво виждаш.

Откъснах очите си от черните гнезда на черепа.

Ето я купата. Толкова много кръв. Наведох се напред, надникнах в този червен кладенец, хаос от живот и смърт. И за миг ми се стори, че не съм на тази поляна, нито тук, в края на пустинята, а в двореца. Че съм момиче, притискащо се в мъртвата си майка, стиснало косата й между пръстите си. Че отново съм на дванайсет години и отчаяно се нуждая от спасение. Видях рубините от гривната на майка ми, така пурпурночервени – като петънца кръв, стичащи се по ръба на златната купа...

Видението ми се замъгли, после ме напусна напълно. Рязък звън заглуши слуха ми.

— Царице моя, какво виждаш? – попита Асм някъде от много далеч.

— Ливан. Благовония... – чух се да казвам.

Посегнах към него, но той се бе изправил на крака. Залитнах напред, опитвайки се да се хвана за нещо. Ръцете ми докоснаха ръба на купата и я изблъскаха настрани.

— Пътят на тамяна – каза Асм сякаш от разстояние. – Пътят на благовонията – изрева отново той. – Алмака ни разкрива бъдещото ти успешно царуване!

Племената избухнаха във викове – всички, с изключение на Макар, който ме хвана за раменете, докато ръцете ми все още бяха протегнати, а от пръстите ми капеше кръв.

Той ме вдигна в прегръдката си и извика да ми донесат вода и нещо за ядене. Когато след миг ме погледна, лицето му беше свъсено и облачно като небето на запад. Докоснах го.

Помирихме се безмълвно, отчаяно, в номадската постеля през дългата нощ, посрещайки изгрева заедно. И аз се заклех пред себе си в спокойните мигове на зазоряване, че преди края на лятото ще се омъжа за него. За мен нямаше значение какви са били и все още са намеренията на баща му. Щях да му доставя измамното удовлетворение, че кроежите му са постигнали успех. Не ме вълнуваше това, защото всъщност печелех аз.

Един мъж дотича от лагера. Надигнах се и забелязах размазаната кръв по лицето и гръдта на Макар от предишния ден.

— Воини, идват от север! – извика мъжът. – Стотици!

Всички около нас инстинктивно се пресегнаха към мечовете си, но мъжът от Аман обяви със силен глас:

— Видя ли, царице моя! – посочи с брадичка към голямата войска на хоризонта. – Моите хора дойдоха.

Докато воините се приготвяха, спрях край маркаба и плъзнах ръка по позлатените му рога. Подръпнах разсеяно едно щраусово перо. Позлатата бе много фина, много гладка, без драскотина. Дървеният материал беше от акация, доколкото можех да преценя. Перата имаха свеж вид – твърде свежи и нови, за да са влизали в битка толкова отдавна... Много хитро.

Потеглихме на запад, за да се срещнем с хората от Аман в равнината на Мариб. Мъжът бе прав; бяха стотици. Те се присъединиха към нас, попълниха десния ни фланг. Наближаваше пладне, започна да вали. От дъжда косите се слепваха, а воалът се залепваше на лицето ми. През цялата сутрин от близките селища идваха още хора и вече наброявахме близо четири хиляди: обединен кралски ескорт, символ на военно съгласие и обща цел.

Пред нас, отвъд уади Дана, която минаваше успоредно в наше ляво, се виждаше краят на южния оазис на Мариб – зелено петно сред заобикалящите го пясъци на пустинята. Сърцето ми започна да бие учестено.

Не таях надежда да видя някога отново тези полета, нито смятах такава среща за благоволение от страна на боговете. Но сега сърцето ми подскочи при вида на ширналата се уади, на реките от сънищата ми, които бяха оживели пред очите ми. И ето го там храма в южния оазис, свързан със столицата чрез тесен издигнат каменен път над водата.

Когато стигнахме до източния край на по-малкия северен оазис, Ниман рязко се извърна назад на седлото си. Повдигна копието си и извика:

— Сава и Алмака над всичко!

Най-близките до нас воини подеха рефрена и за минути той се превърна във вик от четири хиляди гърла, заглушаващ дъжда и звука на водата.

Но точно когато трябваше да видим стените на Мариб, извисяващи се на хоризонта на запад, самият хоризонт сякаш се разлюля като мараня през жарък ден над прашен път. За момент ми се стори, че ми се привижда заради отварата на Асм, че все пак съм погълнала няколко капки. Но след това разбрах какво е.

Редици мъже от Севера. Редици и още редици след тях.

Набат даде сигнал да спрем. Кратък звук от рог се изви от средата на войската и предаде заповедта нататък.

Макар се приближи и прошепна:

— Нека жрецът те поведе през пътя към храма. Сега. – После се обърна към Яфуш: – Пази я.

Вдигнах рязко ръка и спрях Яфуш.

— Не.

Макар се наведе припряно към мен.

— Не можеш да наблюдаваш битката в безопасност оттук. Не и срещу толкова много врагове!

— Няма да се скрия зад някакви стени, когато други се бият в мое име.

— Върви сега, докато има време – изсъска той.

— И какво – да чакам известие? Пратеник, който да дойде и да ми съобщи дали съм царица, или не?

— Всичко губи смисъл, ако те убият! Аз ще дойда за теб сам, когато битката свърши. Ще влезеш триумфално в града. Но дотогава поне ще имаш убежище там.

Не беше нужно да довършва изречението си, знаех какво не изрича до края: „Ще имаш убежище... ако се провалим“.

— И какво ще правя в това убежище? Ще изживея живота си като жрица, останала до смъртта си зад стените на храма? – тръснах глава аз. – Няма да напусна маркаба си. И няма да те изоставя.

— Забрави ме! Аз не трябва да знача нищо за теб! В името на Сава...

Но нещо – нещо твърде дълго останало скрито в мен, твърде отдавна забравено – се надигна. Справедлив, бурен гняв. Съпротива да се отрека отново от рожденото си име или от първородното си право заради срам или от страх, отново да тръпна от страх. Изведнъж всяка мисъл за преживения позор, всеки трепет от ужаса на миналото се свлякоха от мен като ненужна черупка и се превърнаха в прах.

— Смяташ ли, че не знаех за опасността, когато се съгласих да се върна? Че не бях наясно, че мога да бъда убита в мига, в който стъпя на сушата, или в който и да е момент след това? Аз съм дъщеря на майка си и повече няма да се крия! – казах и извисих глас. Отметнах воала си. – Аз съм дъщеря на царя, богопомазания от Алмака!

Обърнах се и се провикнах към воините около себе си:

— Аз съм внучка на великия Агабос, обединителя на Сава! На кого е този маркаб според вас? Беше негов. Сега е мой. Сега е наш!

Зад мен се надигнаха викове, мечове разцепиха въздуха. Пред мен Халхариб и останалите пълководци се бяха обърнали и ме гледаха. Нямаше значение, че това не бе изгубеният маркаб на дядо ми. Вече щеше да бъде. Надигнах се на седлото.

— Може ли смъртен човек да победи избраника на боговете? Ние сме деца на Алмака, който ни обещава невиждани досега блага и богатства! Сава! И Алмака! Над всичко!

Виковете преминаха в нечуван рев.

До мен Макар изглеждаше смаян. Устата му се движеше, нашепваше безмълвни думи, но аз някак си ги чух.

Коя си ти?

Разнесе се сигнал от рог. Редиците на мъжете от Севера бяха започнали да напредват, скъсявайки разстоянието между нас. Стоящият отпред Набат ги оглеждаше и сякаш си шепнеше сам на себе си. Стоящият до него Халхариб се наведе напред на седлото си и после му каза нещо бързо.

Набат се провикна към нас през гълчавата.

— Те са малко! Имаме предимство!

— Имаме всички предимства – повтори Ниман с мрачна усмивка. – Сава и Алмака!

За един кратък миг, преди мъжете да се спуснат напред, равнината изчезна надалеч. Остана само Макар, който ме гледаше със същото недоумяващо изражение на човек, който някога те е познавал, но вече не.

И после бойните редици се втурнаха, отнасящи всичко и всички със себе си като мусоните, които бушуват из високопланинските клисури.

Препускахме през северния оазис. Сякаш хиляда души на камили яздеха край мен. Три хиляди чифта крака, събрани заедно, внезапно пробудени – мъже, погълнати доскоро в градския и селския живот, внезапно върнати към свирепите си номадски корени, като опитомено животно, което подивява при мириса на кръв.

Може би причината бе в забавилия се ефект на татула в отварата на жреца, но макар да знаех, че никога не съм яздила толкова яростно в живота си – и толкова бързо – докато тези мъже препускаха покрай мен, красиви в свирепия си устрем, и цветовете на дрехите им и на чуловете на камилите им се сливаха в смайваща мозайка, за миг ми се стори, че просто плавам, че се рея спокойно и камилата под мен ме носи като нежна вълна. Забравих за ужасяващо стресиращия поход от изминалите седмици.

Яфуш бе плътно до мен и стискаше поводите ми, Макар яздеше от другата ми страна с изваден меч. Ленът и коприната съставляваха моята броня, а камата беше единственото ми оръжие.

Пред нас първата редица на враговете ни сякаш се огъна и се изви на една страна. При рязката повторна атака на фланга моите стрелци се наклониха в седлата си и изпратиха мощен залп напред. В далечината се видя как противниците се свличат на всички страни на земята като неравномерно падащи зъби в нечия уста.

Но ето – имаше завъртане, редицата не се бе пречупила, по-скоро се бе извила и се плъзгаше като свлачище към левия фланг. Набат крещеше към Халхариб, който сякаш не го чуваше, докато нашата войска бе обхваната от разстилащ се като мъгла смут.

Бях забавила ход, почти болезнено усещах, че губя скорост, докато ме изпреварваха същите мъже, които довчера край огньовете галеха камилите си, своите любими домашни питомци, а сега крещяха имената им яростно.

Нещо не беше наред. Погледнах назад към голямата дупка, отворила се сред хората ни – не към образувалото се разделение между тези, които бяха на камили, и пешаците, а към това между десния фланг и центъра. Дълъг момент на объркване... и след това – внезапен сблъсък на остриета и просветване на желязо там, където не би трябвало да има.

Макар изкрещя над шумотевицата.

Затворих очи и ги отворих отново, исках да видя ясно какво се случва. Загледах се в десния фланг, който сякаш се бе свил навътре в себе си и се блъскаше в хората от Катабан.

Какво ставаше?

И тогава разбрах.

Мъжете от Аман ни бяха предали.

Пред мен ездачите залитнаха наляво към настъпващите мъже от Севера. Всеки момент щяха да ни обградят.

— Принцесо!

Гласът на Яфуш, който можеше с дни да не промълви и дума, ме сепна. Никога не го бях чувала толкова разтревожен. Той ме сграбчи и разбрах, че иска да ме измъкне от битката, преди северняците да са достигнали до пътеката към храма и да направят бягството ми невъзможно. Дръпнах рязко повода, но бе твърде късно. Големият нубиец сграбчи туниката ми в мига, в който камилата ми се стрелна напред.

Подскочих, издигнах се във въздуха и се стоварих силно обратно на гърбицата й.

Паднахме назад и Макар изви глава към нас. Погледна ме за последно и светкавично се спусна надясно заедно с воините на баща си.

Яфуш ме издърпа, протегнат през врата на камилата си и ниско приведен, в мига, в който най-накрая атаката започна. Мъжете падаха покрай нас на земята, от гърдите, бедрата и гърлата им стърчаха стрели.

Огледах се и видях разширяващата се пропаст сред нашата войска, след като Набат и мъжете от Сава се втурнаха срещу северняците и подкрепиха хората от Катабан срещу предателското племе от Аман.

Наблюдавах случващото се, смътно осъзнавайки, че ми е трудно да дишам, разтърсвана от всяка стъпка на подскачащата камила.

Яфуш се отклони от равнината към тясната камениста пътека, когато отряд северняци се насочи към нас, за да ни пресрещне.

Макар. Къде беше Макар? В един кратък промеждутък видях падналите мъже, камилите, душещи своите неподвижни господари или разсеяно лутащи се сред ранените.

Ето я увитата в дълга роба фигура на Асм, който се държеше за крака.

И след това я видях. Безцелно вървяща, с килната на една страна глава: бялата мъжка камила, която носеше маркаба.

Дръпнах се толкова рязко, че плаща ми се скъса и се свлече от раменете ми, а аз се прекатурих напред. Нямаше политане във въздуха този път – земята ме посрещна безмилостно и дъхът ми секна. Пълзях пипнешком през калта, борех се отчаяно да си поема въздух, но белите ми дробове отказваха да се разширят. Силна болка ме прониза между ребрата. За миг си помислих, че съм била улучена.

Някъде някой извика: Сава и Алмака!

Дъждът биеше в очите ми, привиждаха ми се звезди в сумрак, който не съществуваше.

Съзрях Яфуш, заобиколен от северняците, струваше ми се, че звънът на сабите им долита от далечен свят, в който звуците бавно заглъхват и изчезват. Помислих си: „Умирам“. По-добре тук, по този начин, отколкото в двора, пред Хагарлат. По-добре с лице в калта.

Но Макар се сражаваше тук. Асм. Яфуш и хиляди мъже, жертви на сделката, която сама бях сключила с Алмака.

Ставай.

Когато най-накрая поех въздух, изпитах мъчително пронизване – бунтуващите ми се дробове най-накрая се бяха възпламенили отново.

Шумът от битката също нахлу в ушите ми.

Завъртях се и болката премина към ръцете ми, сърцето ми заби лудо в ушите. Надигнах се от калта, тежка и същевременно безтегловна, земята продължаваше да се върти под краката ми. Около мен, в оазиса, навсякъде лежаха тела като окървавени гадателски камъни.

Един предмет се извисяваше над всички тях: златен сандък върху нещо, проблясващо в бяло, поводи се влачеха в калта. Тръгнах с олюляваща се крачка и после се втурнах непоносимо бавно към маркаба.

Грабнах поводите, изпуснах ги, защото ръмжащият бик се извъртя, след това се протегнах към оглавника. Извих главата му настрани и надолу, използвайки цялата си сила и тежестта на тялото. Мина цяла вечност, докато кракът ми намери стъпенката на шията му – не можех да го накарам да клекне и да се кача така върху него – и след това се повдигнах отгоре му. Стиснах акациевата рамка и се прехвърлих в сандъка все още с навитите около ръката ми поводи.

— Дъще на Алмака! – извика един мъж. Не можах да видя ножницата му, само забелязах, че изпитва болки. Въпреки това той се надигна и ми подаде камшика си за езда.

Сграбчих го и стискайки акациевата рамка, подкарах бика напред.

Хаос. Стигнах до разкъсания фланг, сърцето ми препускаше бясно. Виках името на Макар, а когато не го открих, имената на всички богове, които знаех. Разнесе се хоров вик – някъде пред мен, усилващ се.

Алмака!

Не видях как редицата на северняците се огъва. Едва долових звуците от роговете на моите родственици. Събрах цялата си сила и се изправих в маркаба.

Само един поглед, едно лице имаше значение за мен сега.

В последния миг зърнах Макар – сплъстена коса покрай опръсканото с кръв лице. Той се строполи на земята точно когато племето от Аман почна да отстъпва.

Казват, че съм призовала силата на Алмака от украсения със сърповидни рога маркаб, сякаш той е бил моят трон.

Че съм разкъсала роклята си като девицата от битките в миналото, насърчавайки с викове своите воини, докато мъжете от Севера отстъпили.

Истината е, че Яфуш ме намери, когато се строполих от камилата. И че дори и след като ме отнесоха в града и ме провъзгласиха за царица, аз лежах със седмици в леглото със счупени ребра и не желаех да се събудя.

Изгубих любимия си. Спечелих короната.

Хагарлат, моят полубрат Дамар и техните приближени бяха удушени по нареждане на Уахабил, моя нов главен съветник. Разреших на Ниман и на нашите родствени племена да плячкосат Нашшан, Аман и техните съюзници заради предателството им. Те обградиха кладенците им, заграбиха хиляди камили и взеха много роби, които да бъдат продадени чак в Дамаск с керваните на първите търговци.

Моите роднини се върнаха тържествуващи, но аз не изпитвах чувство на триумф. Завоювах обратно царството си, но мъката помрачаваше победата.

Мятах се между будното състояние и милостивия сън благодарение на отварите на лекаря ми. В тези часове разговарях често с Макар, докато той вече не беше мъж, а ибекс и кръвта му се изливаше в златната купа.

Най-накрая се събудих и запокитих шишето с лекарството на пода.

Когато Асм проведе жертвоприношение с петстотин бика и триста ибекса на специалното тържество в храма, изпратих една млада девица да се взре вместо мен в злокобния казан.

Знаех, че Асм е озадачен, че не пожелах да извърша сама гаданието. Никога не му казах истината за онзи ден на поляната, когато извиках, че съм видяла ливан, и за малко щях да припадна.

Тогава не бях видяла абсолютно нищо.


ПЕТА ГЛАВА

Мариб, бижуто на Сава, се намираше на кръстопътя на света. Маршрутите на керваните на страната ми се простираха от планините на Южен Хадрамаут на север до Дамаск, морските й пътища – от Офир до източната част на река Инд. Всички, занимаващи се с пренасянето на подправки, роби, злато, слонова кост, тамян, тъкани, скъпоценни камъни или екзотични животни, използваха пътищата и пристанищата на Сава. Сега вече си имаха работа с мен.

В първите си месеци като царица пратих заселници от Сава на север към великата долина Джауф, където им позволих да се установят на земите на изменниците от Нашшан и Аман. В замяна те осигуряваха работници за изграждане на гарнизони и нови храмове в оазисите. Търговският маршрут – най-важната артерия през сърцето на обединеното Савско царство – бе защитен.

Взех на служба мъже от племената и родствениците ми, които бяха воювали за мен, както и неколцина от пустинните вълци. Призовах най-влиятелните племенни водачи на ритуални пиршества в храмовия комплекс, за да сключим договори за съюз и подчинение под благосклонния поглед на бога.

Дъждовете бяха обилни; полетата се раззелениха и имаше богата реколта от сорго* и просо. По краищата на пустинята розовите цветчета на тамариска и мимозата цъфтяха, а пясъците приличаха на море, осеяни от синия хелиотроп.

[*Житна култура, широко отглеждана в районите с тропически климат. – Б. пр.]

Назначих инженери за поправка на каналите и разчистване на постоянно настъпващите тинести наноси. Посъветвах се с Уахабил за назначаването на нови министри на търговията и финансите и техни заместници, както и на съвет от управници в отвъдморската колония в Пунт.

Издигнах бронзова статуя на Макар в храма и я поставих срещу статуите на майка ми и баща ми, накарах жреците да освободят статуите на Хагарлат и моя полубрат от проклятията им и ги махнах оттам. Но за разлика от статуята на баща ми, в чиято основа бяха изброени множеството му заслуги за налагането на култа към Алмака, и тази на майка ми, на която бе изписана прослава към боговете за нейната красота, на статуята на Макар имаше само една дума – „сърце“, за да напомня на бога за това, което ми бе отнел.

Денем не си позволявах да мисля за Макар. Но нощем Шара, моята приятелка от детството, ме държеше в прегръдките си, докато сълзите се стичаха от очите ми като прелял язовир. Притисках алабастровата урна с пръст от гроба му до гърдите си. Тя трябваше да се пие смесена с вино за облекчаване на скръбта, но не можах да се насиля да го направя, защото виното в чашата ми напомняше твърде много на кръвта в ритуалната купа.

Не помагаше и фактът, че виждах очите на остарелия Макар да се взират в мен от лицето на баща му – Салбан, през тънките му клепачи всеки път, когато свиквах съвета, така че едва успявах да отвърна на погледа му, когато той вземаше думата. Не понасях и да слушам как съветниците обсъждат достойнствата на поредното предложение за брак и въпроса за наследника ми.

— Току-що се качих на този престол – казах аз един ден. – Толкова бързо ли смятате, че ще го напусна, че обсъждате смъртта ми?

— Никога, царице моя. – Едрият Абамар от Аусан сведе глава. – Нека царуваш сто години.

— И все пак... – каза тихо Салбан и ме стресна. Досега бе мълчал милостиво по този въпрос. – Преди сте планирали съюз с друго племе. Не е ли време отново да се обмисли?

Пръстите ми се вледениха.

Само с него бях споделила намерението си да се омъжа за Макар.

— Предполагам... че говориш за краткия ми годеж, когато бях дете, съветнико – казах аз много внимателно. Никога не споменавах името на Садик.

Той наклони глава. Твърде късно. Въпросът, който толкова дълго умишлено пренебрегвах и за който се бях замислила едва в нощта преди смъртта на Макар, отново бе повдигнат.

— Алмака ме постави на това място, както аз поставих вас на вашите – казах, оглеждайки многозначително всеки един от мъжете в залата. – Алмака ще се погрижи за бъдещето. Сега имаме много по-належащи дела, с които да се заемем.

Лятото, когато мъзгата се стече по дърветата в подножията на хълмовете и селяните, отглеждащи тамян, излязоха да направят разрезите по крехките им кори, аз приех млади жени от знатните фамилии на Сава и Аусан, които да се грижат за покоите ми, мъже – да ръководят оборите ми, и жреци и жрици на всички богове, които да служат в двореца ми.

Направих всичко това, като почти не си давах сметка как минават часовете и разбирах кой ден от месеца сме само щом погледнех през прозореца си към менящата се луна, в която се взирах всяка нощ.

Същата есен, когато сълзите на бялата смола бяха събрани от тамяновите дървета и дъждовете отново се завърнаха, скръбта вече не ме измъчваше всяка нощ. На нейно място дойде дългът. Спях рядко, а когато го правех, сънувах само поле, осеяно с трупове, и ибекс по средата на поляна. Понякога ми се струваше, че чувам пронизителните викове на душите на загиналите, но когато се събуждах, разбирах, че просто вятърът вие през каменните усти на лъвовете по корнизите на двореца. Обляна в пот, отивах до масата, за да прегледам отчетите за съдебните спорове, решени в мое име, и за храмовия десятък, събиран за благоустройството на страната.

— Царице моя – казваше Шара, надигайки се от копринените възглавници на леглото, на което спяхме и двете. – Няма ли да си починеш? Задълженията могат да почакат и до утре.

Загрузка...