Савската царица

— Има и още – продължи Уахабил примирено.

— Какво повече може да има?

— Царският двор беше пълен с финикийци – обясни Тамрин. – Царят бе постоянно зает, забавляваше ги, затваряше се често насаме с тях. След това изчезваше от града в продължение на дни.

— Финикийци?

— Заслушах се в клюките на придворните и се поразходих из града. Така разбрах, че причината за отказа да ни приеме с, че са дошли много финикийски строители и мнозина от тях са били отпратени към залива на Червено море, където онази уади, която разделя Идумея от земята на амаликите, се влива в морето при пристанищния град Ецион-Гебер...

Тамрин се приближи до масата, начерта с пръст условна карта по лъскавата й повърхност и накрая притисна върха на показалеца си към пристанището в северната част на залива на тясното море, на границата между Израил и Египет.

— Финикийци в залива... – повторих тихо аз.

— Когато си тръгнахме и преминахме през Идумея, взех неколцина мъже и отидохме в залива. Царице моя... – Тамрин поклати глава. – Царят издига пристанищен град там. Израилтяните са докарали дървен материал от ливанските гори и са почнали да строят флот от кораби – търговски корабен флот.

Отстъпих крачка назад като ударена от гръм.

Сега разбрах защо царят беше дал градове на Хирам и защо, макар да ламтеше за охолство и разкош, смяташе, че може да пренебрегне богатството на Сава.

Соломон, израилтянският цар, искаше да попречи на търговията на Сава и да направи керваните ни излишни.

Докато аз, разгневена, обмислях как да отрежа търговските му пътища, той вече правеше същото с мен.

— Уахабил – казах, взирайки се в масата. – Донеси картите. Свикай съвета ми. Уведоми храмовите жреци, че няма да сключа божествения брак тази вечер.

Когато той излезе от стаята, изругах и се обърнах, минах по цялата дължина на масата, подпрях се на нея и се загледах в бледите очертания на почти невидимото море.

— Има и нещо друго – рече търговецът изведнъж, застанал зад гърба ми. – Нещо, което не можех да кажа в присъствието на Уахабил.

— Всичко, което ми споделяш, можеш да кажеш и пред него.

— Не и това.

Обърнах глава. Той ме погледна за миг, после отиде до самарите си, поставени на гравираната пейка до стената.

— Когато се готвехме да си тръгнем, неколцина мъже с прекрасни коне дойдоха до шатрите ни, в стана ни в близост с укрепения град Арад. Юздите на конете бяха украсени със златни пискюли. Хора на царя.

Извади нещо, увито в кожа, от багажа си. Когато я разгъна, видях, че вътре имаше някакъв предмет, увит в пурпурен плат.

Беше с големината на кандило, макар и не толкова квадратен.

— Когато лагерувахме край града, управителят, който ни прие, ни поднесе обичайните дарове. Бижута, платове, подправки. И роб, изкусен в свиренето на лира. Казаха ми, че бащата на царя също е свирел много добре на този инструмент. Доведох го тук с надеждата, че може да ни разкаже повече от клюките от двора на Соломон.

Кимнах, благодарна за предвидливостта му. Тамрин продължи:

— Но мъжете, които дойдоха онази нощ в лагера ни, донесоха само едно нещо. Това. Подаде ми го и аз го взех от ръцете му.

— Какво казаха?

— Само, че е пратено от самия цар и че трябва да го предам на нашата царица насаме. Това е всичко.

Развих плата – същия пурпурнолилав цвят като на финикийските тъкани.

Отдолу имаше още една обвивка – ленен плат с везан златен лъв. Погледнах към Тамрин и видях, че той се взира в мен.

— Наистина, царице моя, не съм преувеличил красотата ти. Сега намирам всяка изречена от мен похвала за недостатъчна – сега, когато видях лицето ти – прошепна той.

Но на мен не ми беше до ласкателства. Отвих ленения плат.

Тамрин се намръщи.

— Има такива лъвове от двете страни на царския трон.

Под плата се показа фигурата на бик. Изящен абаносов бик със златна халка през носа. Гледах го с недоумение и го въртях в ръцете си. Можех да го взема за идол на своя бог, ако не знаех откъде е дошъл. Но царят се кланяше на Безименния. Нашите майстори правеха почти същите идоли...

И после я видях, на гърба му – благословията на Алмака.

Това беше същият идол, който бях изпратила по търговеца на царя.

— Той хвърля подаръците ми обратно в лицето ми? Какво означава това? – попитах аз, смачквайки ленената кърпа в юмрука си.

— Аз... не знам – отвърна Тамрин. Изглеждаше напълно потресен.

— Не е приел моя главен търговец. Връща ми идола. И строи финикийски кораби, за да отреже търговските ни пътища. Заклевам се, този така наречен цар ще съжалява за деня, в който е чул името на Билкис, царицата на Сава!

Запратих статуетката на бика към стената, където тя се счупи с трясък.

— Върви си! – наредих на Тамрин. – Виж дали камилите ти са напоени. Хапни. И в името на Алмака, изкъпи се...

Когато си отиде, аз се свлякох на най-близкия стол. През цялото това време Яфуш бе стоял мълчаливо в ъгъла.

— Мисля – рекох тихо, – че вината за това е моя.

— Не вярвам, че можеш да бъде отговорна за нечии постъпки, принцесо.

Поклатих леко глава.

— Сигурен ли си? Снощи, докато се взирах в езерото в градината, част от мен се помоли да бъде освободена от този божествен брак. И сега молбата ми е изпълнена... Така ли действат боговете – да превърнат всяка молитва в загадка, да изпълнят наша молба, но на такава цена, че да ни се иска да си върнем думите обратно? И сега Савското царство остава не само без наследник, но е застрашено и благосъстоянието ни.

Какъв беше този мъж – този цар, уж мъдър и категорично също толкова арогантен като своя бог? Този цар на новоизлюпил се народ, който искаше да заповядва на царицата на земя, древна като самото време? Защото той беше цар, а аз бях царица без цар?

Защото се бе засегнал – че не му се подчиних и не изпратих своите посланици при него, както правят другите владетели, или защото не му се предложих за невеста, за да скрепим съюза си?

Размишлявах по тези въпроси, обмислях възможните отговори, сякаш бяха символи, по които жреците гадаят, за да открият този, който им е нужен.

Какво значеше фактът, че възнамерява да направи сухоземните ни пътища ненужни? С корабите си щеше да плава покрай южния бряг на Сава право до Хадрамаут, където се намираше най-добрият ливан в света.

Не, той не възнамеряваше да изолира самата Сава, а нейната царица.

После осъзнах, че Яфуш е застанал пред стената, там, където бе паднал счупеният идол. Беше се е придвижил толкова безшумно, че ми приличаше на обсидианова статуя, която сама бе променила мястото си.

— Мисля, че трябва да видиш това, принцесо.

Обърнах се.

— Знам. Ще изпратя на храма животно в знак за покаяние за светотатството ми. Дори три – обясних аз. Най-вероятно щеше да се наложи да напиша разкаяние и да положа клетва пред гроба на баща ми. Да предприема пътуване вероятно до далечния нов храм в Нашшан.

— Мисля, че трябва да дойдеш и да видиш това, принцесо – повтори Яфуш.

Обърнах се към него и го видях да се взира, надвесен над разбития идол. От счупената статуетка се подаваше нещо друго. Отидох и приклекнах до евнуха. Вдигнах бика от пода – имаше ясно изразена пукнатина, виждаха се и парченца дървесина. Забелязах с изненада, че в кухината на идола е пъхнат малък свитък.

— Това някаква шега ли е? – извиках и издърпах свитъка.

Беше запечатан с восъчен печат с фигурата на лъв, същата като тази на плата.

Бързо счупих печата и развих свитъка. Когато погледът ми премина по финикийското писмо, сърцето ми заби лудо.

Тропот на стъпки пред вратата. Прибрах свитъка, събрах парченцата от счупения идол и го обвих в бродираната ленена кърпа и в пурпурния плат.

— Бързо – казах аз, като бутнах вързопа в ръцете на Яфуш и се спуснах през страничната врата, следвана по петите от него, в мига, в който главната врата се отваряше и гласовете на членовете на съвета ми, гневни и любопитни, изпълниха залата зад нас.

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

Седнах до масата в покоите си. Забравих счупения идол в мига, в който го хвърлих на възглавницата. С треперещи ръце разгънах свитъка.

Вятърът донесе при мен твоите думи. Колко ме объркаха те!

Не с копнежа на ехото им, а защото са ехо на моите собствени.

Каква загадка си ти! Върховна жрица, жена, царица. Коя си в действителност? Какво е тайното ти име? Коя е тази жена, която отказва да ми прати посланици и да ме ласкае? Тя или е безстрашна, или е неразумна, а аз не мисля, че си второто. Казваш, че ми пишеш като жена, но не се опитваш да ме заблуждаваш с женски хитрости, а ми задаваш трудни въпроси. Казаха ми, че името, с което те наричат в Пунт, означава „Огнена жена“. О, ако знаеш само как ме възпламени!

Щом си открила тези думи в себе си, то ти си достатъчно подозрителна, за да поставиш на съмнение своя собствен бог. Само безстрашните и неразумните хора оспорват делата на боговете си. Но не, аз бъркам – не неразумните, а тези, които са движени от онази божествена лудост да узнаят това, което плаши другите. И така, ние сме привлечени от опасността, защото знаем, че не е възможно да бъде другояче.

Ето ме, стоя тук, говоря си сам на глас и си представям, че разговарям с теб. Знам, че тези думи ще се измачкат, изписани върху папируса, и ще се превърнат на прах в мрака. Но по един или друг начин ние ще разговаряме. Не защото аз нареждам, а защото трябва да го сторим.

Каква е тази твоя власт над мен? Как смееш да отклоняваш вниманието на царя само с един-единствен ред?

Отпуснах се назад и зачетох по-нататък.

Изпратих ти подарък – роб с дарба да свири на лира. Името му е Мазор – означава „цяр“. Баща му свиреше на лира и музиката му изцеряваше предишния цар.

Мазор е музикант, да, но той също така говори и пише както на арамейски, езика на търговците, така и на езика на народа ми. Знае нашите истории и химни. Ценя го високо, в моя двор няма друг като него – и се моля да бъде също така ценен и полезен и в твоя.

Питаш ме за моя Бог и за моя храм. Изпрати ми посланици! Ще им разкажа и ще им покажа велики неща, които да ти предадат при завръщането си. Ще ти отговоря и ще напуснеш трапезата ми заситена. Но засега ти казвам едно: храмът ни не е отворен към небето, защото нашият Бог се открива във всичко. Твоят бог е бог на гръмотевиците и луната, но моят е създал небето. Затова Той не може да бъде намерен тук. Ние не почитаме творенията Му – луната и звездите са сътворени от Него – а страховитата Му сила и обещанието за самия Него.

Изпрати посланици – сега ти давам всички основания да го сториш. Ако не го направиш, ще бъдеш изолирана, защото моите кораби плават много по-далеч, отколкото могат да стигнат твоите кервани с камили и плавателните ти съдове. Принуждавам те да действаш, да разкриеш плановете си. Ще бъдеш ли все така смела, или неразумна, да ми откажеш? Изпрати ми твоите хора. Не бъди толкова надменна. Ти си сама, нямаш съпруг за съюзник. Търговията ти е застрашена. Не те заплашвам; това е истината. Можеш да се облагодетелстваш много чрез мен.

Но ти ще се ядосаш на това твърдение, затова те призовавам: спаси царството си. По думите ти външният свят не ти е нужен. Но той ще те загърби и ще те остави настрана, далеч от всички нови открития – ако не сега, то за следващото поколение.

В края на краищата аз не съм цар, нито дори мъж, а може би съм просто едно момче. Заобиколен от придворните си, от военачалниците си... да, алчен съм за света, но твърде често съм сам в него. Мисля, че знаеш за какво говоря. Израснах в харема на баща ми, заобиколен от стотици майки. Научих езика на техните въздишки и виждах пустотата в погледите им, когато мислеха, че никой не ги наблюдава. Чудя се какво се чете в погледа ти, когато никой не те вижда?

Колко място заема богът вътре в теб, има ли го въобще, когато всички други се взират в теб като във върховна жрица? Колко от твоите въпроси са останали без отговор?

Ти си на възрастта, на която бях аз, когато почти изскубах косата си от отчаяние. Наричат ме мъдър, но мъдростта не е гаранция за мир. Тя ни напомня само колко много не знаем и ни разкрива собствените ни слабости, така че да можем да се примиряваме с тях отново, отново, отново в онези редки мигове, когато успяваме да избягаме от света, който трябва да управляваме.

Селах * царице Билкис. Селах, Огнена жено. Селах, дъще на луната.

Изпрати посланиците си и нещо за мен – не от твоя тамян, защото съм заобиколен от божественото. Не и зърно, защото трапезата ми е пълна. Не и мъдреци, защото ми е дадена мъдрост. Прати ми нещо от себе си. Огън за жадната душа.

Соломон

Отпуснах ръцете си на масата. Сърцето ми биеше лудо.

[*(Selah) – дума, използвана многократно в еврейската Библия, най-вече в псалмите. Има такъв музикален термин, но смисълът на думата не е съвсем ясен. Основното тълкувание е, че се среща на места, където предходното изречение има дълбоко значение, и думата подчертава важността на вече казаното. – Б. пр.]

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Четях и препрочитах писмото му, започвах отново, преди дори да съм го завършила, близо до прозореца, след това на светлината на бронзовата лампа във форма на ибекс.

В името на Алмака, той бе дързък. Надменен. Безцеремонен. И наричаше мен „неразумна „?

Не му липсваше тщеславие. Този самозванец твърдеше, че го привличат опасностите – пфу! Но след това със същата лекота наричаше себе си „момче“ и разкриваше, че е изгубена душа.

Мъж, който се смяташе за познавач на жените – предполагах, че е такъв наистина – и претендираше, че познава и мен.

Но защо тогава ме бе развълнувал така? Как бе възможно – цар, който искаше да отнеме монопола на Сава... и въпреки това нахално настояваше за отговор от мен!

Не разбирах този цар!

На два пъти при първото четене щях да разкъсам свитъка на късчета.

Той ли ми казваше да не бъда дръзка? Той ли ми нареждаше? Царят на държава, съществуваща от едно поколение, а вече разкъсвана от напрежение?

Препрочетох писмото му, после още два пъти. Облегнах се на ръба на масата, опитах се да си представя гласа му, начина, по който звучаха думите, когато излизаха от устата му.

Чудя се какво се чете в погледа ти, когато никой не те вижда?

Каква е тази твоя власт над мен?

Съветниците ми се бяха събрали. Колко ли се вълнуваха и негодуваха? И все пак аз не можех да се изправя пред тях, докато се намирах в такъв душевен смут. Дадох указания на Яфуш да им предаде музиканта Мазор, за да го разпитват, тъй като закъснявах вече час. И после още два.

Израилтянският цар имаше право; той наистина ме принуждаваше да действам.

Но между дръзките редове в неговото писмо личеше и нещо друго. Копнеж, пустота, която познавах много добре.

Ето ме, стоя тук, говоря си сам на глас и си представям, че разговарям с теб.

Беше ли това хитрост, с която цели да ме съблазни? Възползваше се от моята нежна страна, след като не можеше да ми заповядва. Или от потребността ми от нещо? От учител? От някой равен на мен?

Не, от съпруг, с когото да сключа изгоден съюз. По този начин той ме изкушаваше да сторя това, което не можеше да ме принуди да направя със сила.

Да, той бе опасен дори и само заради умението си да манипулира.

За малко да изпратя да извикат Тамрин, но се спрях. Той не знаеше, че съм намерила този свитък. Дали царят му бе дал указания, в случай че не го открия в идола?

Ами ако бе казал на търговеца същото като преди – че ако действам по един начин, ще означава едно, а ако реагирам по друг – друго? Той бе направил търговеца ми недостоверен източник на информация или поне ме бе накарал да се съмнявам в него, така че да не посмея да се разкрия с въпросите си. Ако го направех, щях да съм прекалено уязвима.

Колко добре бе увил своя свитък в многобройните тъкани! Пласт след пласт, като египетски лук. И какво се криеше в сърцевината на дара му?

Можех да откажа да го призная. Можех да го принудя да действа пръв, очаквайки да изпрати ново съобщение, по-предизвикателно дори от това. Но тогава като каква щеше да ме прецени той, ако не бях толкова опасна или лукава, каквато може би си мислеше – или дори се надяваше че съм? И как щеше да подходи към мен – с повече увереност или с повече предпазливост?

Крачех нервно из стаята, изминах разстоянието до прозореца и обратно поне двайсет пъти. Забравих глада си.

През цялото това време не бях хапнала нищо. Но как бих могла, когато имаше опасност да загубя всичко?

И все пак от години не се бях чувствала толкова жива.

Най-накрая си налях още вино и седнах, за да прочета свитъка отново – дали и той бе чел моя толкова пъти? – и тогава изведнъж разбрах какво ще направя.

— Това ще свърши с война – каза Халхариб, ставайки на крака при влизането ми.

Бях си възвърнала самообладанието, защото знаех, че в мое отсъствие сигурно бяха побеснели. Още преди да вляза, чух виковете им и се поколебах пред вратата на личните си покои. Поставих длан на резбованото дърво и се запитах как да проведа разговора в тази зала, как да го свържа с другия, невидимия, от свитъка, скрит в ръкава ми.

— Не казвай нито дума за свитъка – наредих аз на Яфуш, когато най-накрая излязох от покоите си. Погледът му бе спокоен, напълно различен от притеснението, изписано по лицето на Шара.

— Царице моя, какво се е случило? И защо стоя затворена сама толкова време? – попита тя, като ме хвана за ръцете.

— Новоизлюпилото се царче обича да вдига шумотевица – казах аз и я целунах по бузата. – Всичко е наред. Но Алмака няма да има невеста тази вечер.

Когато съветниците ми се поклониха пред мен, а масата пред тях бе отрупана с карти, аз изпитах необяснимо омиротворение.

Ще бъдеш ли все така смела, или неразумна, да ми откажеш?

— Ще започнем от самото начало – казах аз. – Това може да свърши с война, но няма да започне с нея.

— Царице моя – обади се Уахабил, щом заех мястото си, – ето това са пътищата, които смятаме, че царят иска да завземе.

Посочи ми най-голямата карта и видях, че на нея вече бяха начертани две алени линии, които тръгваха от пристанището на Ецион-Гебер в залива, минаваха на юг покрай тясното море, преди да се разделят: едната на изток, по протежение на южното крайбрежие на Сава, а другата – на запад, покрай южния бряг на Офир.

— По този маршрут – каза той, сочейки към западната линия – смятаме, че ще изгради пристанище в Египет като точка за връщане, а може би и за изходен пост.

— А по другия път?

— Според нас ще им е нужно място за набавяне на провизии някъде по южното ни крайбрежие, преди да продължат плаването си към Хидуш. Но това са финикийски мореплаватели. Кой знае колко надалеч или навътре в морето могат да плават, без да виждат сушата?

— Те не могат да ни заобиколят напълно – казах аз и скръстих ръце, като отбелязах наум странното чувство на непоклатимост, което ме изпълваше. След бурните крайни емоции, в които се мятах като махало през последните няколко часа, сега бях невъзмутима като статуя.

Или може би усещането се дължеше на изпитото на празен стомах вино.

— Корабите им, които ще потеглят на изток, трябва да натоварят тамян в някакъв момент от пътуването си – разсъждавах на глас аз. – Светът има нужда от нашите благовония. Той също.

— Но как ще попречим на Хадрамаут да търгува без посредник с него? – попита съветник Абяда.

— Ако корабите му стигат направо в Хадрамаут, Сава губи своя десятък и таксите за всеки храм и оазис по маршрута из северните земи – каза Халхариб. – Цялото царство ще пострада.

— Но той точно това иска – каза Ниман. – Без сухопътните такси печалбата му ще се увеличи многократно.

— Освен това Сава ще загуби монопола си върху пазара на подправки и текстил на Хидуш и ще започне да се конкурира със собствените си царства – намеси се Халхариб. – Появата на тези кораби заплашва самото съществуване на единна Сава!

— Да – съгласих се аз с тих глас. – Разбирам това.

Облегнах брадичка на ръката си и се втренчих в картата, докато разговорът край масата продължаваше.

— Да не забравяме Пунт...

— Смяташ, че корабите му ще спират в Пунт...

— Забравете корабите. Ще превозваме товарите си до Пунт и ще ги прекарваме с кервани на север към Египет.

Спаси царството си.

— Египет няма да търгува с нас, а само със Соломон – казах аз, като вдигнах глава, за да видя кой бе говорил последен. Халхариб.

— Как да сме сигурни, че той изобщо ще иска да има нещо общо с нас? Започнал е цялото това начинание, без да ни изпрати нито дума, нито пратеник или предложение за договор с нас!

Но по един или друг начин ние ще разговаряме. Не защото аз нареждам, а защото трябва да го сторим.

Ниман поклати глава.

— Халхариб е прав. Ще се стигне до война.

— Той ще ни стане съюзник – казах аз.

— Лесно е да се каже! – Халхариб поклати глава, сякаш бълнувах несвързано. За първи път от началото на съвещанието ми се прииска да го ударя.

— А ако не е съгласен? – попита Ниман.

— Ще го принудим.

— И как точно? – притисна ме Халхариб. – Той може само да спечели, няма какво да загуби. И как трябва да действаме – да го умилостивяваме с ласкави слова или да хленчим като деца? Не. Ще отговорим със сила.

По думите ти външният свят не ти е нужен. Но той ще те загърби и ще те остави настрана, далеч от всички нови открития – ако не сега, то за следващото поколение.

— Трябва да повикаме жреца и да поискаме гадание – каза Ниман.

— Да, гадание! – съгласи се Халхариб.

Поклатих глава. Аз самата никога не бях използвала досега трите дървени стрелки с надписи „Да“,„Не“ и „Изчакай“. Нито пък исках да го правя.

Изправих се на крака.

— Съветници! Много бързо тръгвате на война. Савското царство не е виждало война – истинска – от времето на дядо ми. Нашата прибързаност ще прилича на отчаяние и в края на краищата няма да ни спечели време. Ще са ни нужни години, за да сплотим враговете на царя от всички кътчета на земята, да подкупваме със скъпи подаръци, докато нашите кервани пътуват без печалба. Такава война не ще донесе разруха на Соломон, който разполага с армиите на Египет и Финикия на своя страна, а само на нас. Фараонът може да е слаб, но Египет разполага с либийски наемници. Владетелят на Финикия е стар, но те се прехранват благодарение на Соломон. Имат желязо и мед заради него. Сега говорим гневно заради накърнената си гордост, но има и други начини да се справим с положението освен война с три народа. Когато дъждовете изпълват долините на уади, ние изправяме ли се срещу тях, или впрягаме водите им в своя полза?

— Да, но това са нашите води. А тези кораби не са наши.

Преместих се към средата на масата.

— Той разполага с уменията на финикийците. Иска да отреже Сава и да има отношения без посредник с подчинените й царства. На негово място щях да направя същото.

Тишина.

— Виждам възможности за нас. Далечни пазари и екзотични стоки... пренасяни не само от камили, корабите на пустинята, но и по море.

Халхариб се разсмя иронично.

— Всичко това е чудесно! Само че не разполагаме с флот от финикийски кораби.

— Не. Ние нямаме. Но той има.

Уахабил поклати глава.

— Дори ако той е настроен приятелски към нас, а той очевидно не е, ние не разполагаме с достатъчно големи пристанища, в които да акостират такива кораби.

— Тогава трябва да ги изградим.

— Може да отнеме години.

— С достатъчно работна ръка ще са нужни по-малко години, отколкото ще изгубим в една война. Междувременно нашите кервани ще продължат да вървят безпрепятствено. Може би дори ще ни носят по-голяма печалба от всякога.

— Откъде ще вземем тази работна ръка? Хората от нашите племена работят по полетата и събират тамяновата реколта, укрепват канали и се грижат за стадата, работят в градовете...

— Значи, ще наемем чужденци. Израилтянският цар е сторил същото с Хирам от Финикия. Защо да не можем и ние? Сами казвате, че кораби, които пренасят – колко... стотици мъже? – се строят дори и сега в залива. Тези хора могат да ни помогнат да разширим пристанищата си. Чрез тях ще можем да търгуваме с количества стоки, много по-големи, отколкото натоварените на сухоземните кервани.

— Какво те кара да мислиш, че израилтянският цар дори ще помисли да се съюзи с нас? – попита Халхариб.

Засмях се и скръстих ръце.

— Съветници. Ние сме най-убедителният народ. Мога да кажа, че сме подкрепяни от най-могъщите богове. Мога да кажа, че нашите съветници са най-проницателните държавници. Това е вярно. Но преди всичко ние имаме много силен аргумент. Израилтянският цар търси разкош. Той е алчен и копнее за най-ценните стоки на света. И в момента строи флот, за който трябва да плаща. Така че ще го убедим точно с това, което той иска да ни отнеме: нашето богатство. Ще се съгласи, защото не може да си позволи да се откаже от ливана на Хадрамаут или да загуби златото на Пунт. Докато в храмовете се отправят молитви към боговете, докато мъртвите трябва да бъдат подготвяни за погребение и докато хората ценят златото, ще има пазар за богатството на Сава. И ние ще осигурим доставката им като обединен народ много по-добре, отколкото като отделни царства, и с далеч по-добри условия от тези, които могат да предложат сами Хадрамаут или Пунт.

Уахабил се облегна назад в стола си.

— Царице моя, от всичко, което чувам, той е толкова горделив, колкото и хитър. Той е цар, на когото ти отказа да пратиш посланици и с когото се отнасяш високомерно, откакто дойде на власт.

— Значи, ще го впечатлим, когато най-накрая му изпратим своето посланичество.

— И все пак историите за този цар ни представят владетел, който налага собствената си воля над другите, докато те не започнат да виждат света през неговите очи. Казват, че неговият бог го е дарил с магически способности.

Отново се засмях.

— Вярваш ли, че това е истина, Уахабил?

Той поклати глава.

— Говорих надълго и нашироко с Тамрин, когото познавам от години като смел мъж. Дори той се измъчва, когато царят го пренебрегва, и целият разцъфва, когато му обърне и най-малкото внимание, сякаш този цар е самото слънце. Какъв посланик ще му изпратиш, който да му е равен по ум, ако всичко, което казват за него, е вярно?

— Такъв, който той няма да посмее да пренебрегне – отвърнах. – Ще отида аз.

Дали щях да бъда смела, или неразумна?

Щях да съм и двете.

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Не бях подготвена за последвалия мощен изблик на гняв и неодобрение.

— Царице моя! – Уахабил стовари ръцете си на масата. – Не може!

— И кой казва какво може да прави или да не прави една царица?

— Твърде опасно е – намеси се Ниман. До него Абяда поклати глава.

— Тронът ти няма да бъде в безопасност – каза Уахабил.

— Как може да попречим на някой враг да заговорничи в твое отсъствие?

Изправена пред несъгласието им, за първи път, откакто бях влязла в залата, изпитах тревога.

Какво бях сторила? Какво бях изрекла и вече обещала? Такава дързост, веднъж казана, не може да бъде върната обратно.

Трябваше да проявя съобразителност. И да действам бързо.

— Никой не може да направи това вместо мен. А има ли някой, който да го е правил и преди?

Дори Хатшепсут, жената фараон, не бе дошла лично в Пунт.

— Да, и кой е ял жива отровна змия? Но защо някой ще иска да го прави? – попита Уахабил. – Ако искаш да уговориш брачен съюз, царице моя, умолявам те, нека твои представители да уредят всичко. Така се правят тези неща.

И отново темата за брака.

Не знаех дали да се разсмея, или да му се разкрещя.

— Няма да сключвам такъв договор. Отивам като владетел. Като един цар при друг. Никой не може, дори и ти, Халхариб, да проведе толкова ожесточено спора, който избухва, когато спорят царете. И въпреки това ще ме придружиш. Ти и Ниман.

Още възражения, но дори и сред врявата парченцата в съзнанието ми се напасваха бързо, непреднамерено. Изпитах трепетно въодушевление.

Уахабил се облегна назад, разпери гневно ръце във въздуха.

— Съветници – казах аз, като се изправих пред тях, – как може да говорите тези неща на принцесата, която пътува с вас от бреговете на Пунт? Която лежеше под звездите с вас в неведение дали в някоя от следващите нощи няма да бъдем нападнати от мъжете от Севера. Дори не можехме да предвидим дали водите на уади няма да прелеят и да ни повлекат някоя вечер, докато спим? Нима не изминахме заедно пътя от крайбрежната равнина на Хадрамаут, през долините на Катабан, до самия край на пустинята?

Ниман поклати глава.

— Сега е различно.

— Да. Това пътуване е разходка в сравнение с пътя, който изминахме. Шанс за мен да видя северния маршрут с очите си. Разбира се, ако кажете, че не сте готови за тези дълги дни на пътуване...

— С радост ще те придружа, царице, като твой братовчед и сродник – каза Ниман.

— Тогава ще отидем там заедно, като роднини – кимнах аз и отново седнах. – Земите на Сава са защитени. Но сме и изолирани. Зависим от разказите на търговците ни, за да научим вести за двора на този чуждестранен цар, от когото те изглеждат толкова очаровани, и разчитаме на тях да говорят от наше име. Нека да видим и да оценим тази сила – тази заплаха – сами. Ние се обърнахме към нашите планини и уади, овладяхме дъждовете. Вдигнахме поглед към небето и построихме храмове на боговете си. Сега е време да се отворим към света. Нека не допускаме, останали тук, в изолация, след години да се озовем сами в своя остарял рай, забравени като митична земя. Един ден, дори да е след векове, вражески войски ще дойдат до границите ни. И ние не можем да си позволим да останем толкова време невинни, като деца, държани твърде дълго в люлката.

— Царице моя, това не е разходка, а мъчително половингодишно пътуване! – възкликна Уахабил. – Тамрин ще ти разкаже за пясъчните бури и бандитите...

— Нима тези неща са ни непознати и ги няма и тук? – попитах аз. – Ние сме народ на керваните. Кога забравихме, че номадството е в кръвта ни? Живеем в градовете, но сме издръжливи и не сме изнежени от разкоша. Е, добре де... Може би малко – усмихнах се аз. Няколко неловки изсмивания се чуха край масата. – Нашите предци не са допускали проява на слабост, нито пък ние ще го направим – продължих аз. – И така, това е не толкова пътешествие до далечна земя, а по-скоро отдаване на почит към същността ни като народ. По-слабите хора водят войни и нахлуват в чужди земи, водени от недоимък или страх. Ние нито се боим от нещо, нито искаме нещо – и трябва да го докажем. Нека вождовете на Идумея и на амаликите, нека фараонът на Египет и царят на Финикия, и да, царят на Израил да се изненадат. Би ли предприел Соломон такова пътуване? Не, не би посмял! Племената му от север заговорничат срещу тези от южните му територии. Какво ще говори за нашето царство, както и за неговата царица, фактът, че тя може да напусне земите си с пълното доверие, че когато се върне, ще ги завари непокътнати? Че пътуване, което продължава една година, не разклаща властта й? Предизвиквам владетелите на което и да е друго царство да направят същото!

Вдигнах ръка, преди съветниците ми да успеят да възнегодуват отново.

— Това пътуване е по-добър ход от всяка война. Ще сключим много договори. Ще направим всичко толкова зрелищно, че царят на Израил няма да има друг избор, освен да се съюзи с нас. Няма да го впечатлим с оръжията си, а с богатствата си. Тамянът ни ще бъде нашите копия. Златото ни ще е като огън, а слоновата ни кост – нашите стрели. Египет му е дал земя и гарнизони. Финикия – материали за храма и двореца му, кораби и майстори, които да ги построят. Но Сава ще му предложи непознатата екзотика, за която той копнее – и то в количества, за каквито не е и мечтал... Ще му даде възможност да се докосне до далечните краища на света... без да напуска своя престол.

Уахабил поклати глава.

— Прекалено опасно е. Царице моя, нямаш наследник. Всичко може да се случи и тогава в Сава ще избухне война – не по границите й, а вътре в нея.

— Ще осигуря наследник... чрез осиновяване – казах аз, реагирайки на момента.

Всички ме погледнаха, напълно смаяни!

— Ще осиновя наследник пред Алмака под закрилата на неговия храм. Но ще го направя тайно. Дори вие няма да знаете кого съм избрала. Ще запечатам свитъка с името и ще го оставя на съхранение при жреците – при трима жреци в три храма. И нито вие, нито някой друг ще знае кои са те, така че само след потвърждение на смъртта ми те ще дойдат в Мариб и ще разчупят печата, за да обявят името – казах аз. Думите се изливаха от устата ми, без дори да съм ги обмислила напълно.

— Това... не е правено досега – заекна Уахабил.

— И досега не е имало царица, която да измине половината свят. И все пак аз ще го сторя.

— Осиновяването на наследник, по-точно на роднина, се е случвало и преди – каза Ниман.

— И какво голямо облекчение е за вас да не знаете кой ще е той, за да не се озове притискан от всички страни от вождовете на различните племена, дърпан в една или друга посока, а само да трябва пазите престола ми в мое отсъствие или моята собствена безопасност, докато пътуваме заедно – погледнах последователно Ниман, после Халхариб.

В този миг забелязах как ме изгледа Уахабил и на устните му заигра лека усмивка.

— Но племената... Какво ще им попречи да въстанат в твое отсъствие, царице моя? – попита Яса. – Хадрамаут ще спечели много, ако пътуването ти не успее.

Вдигнах ръка, за да го прекъсна.

— Вие. Или смятате, че не можете да ги контролирате? – огледах мъжете около масата. – Казвам ви, че могъщо проклятие ще застигне всяко племе, което се осмели да се вдигне на бунт в мое отсъствие. Ще го обявя в храма в деня, в който потегля на път.

Сърцето ми подскочи въодушевено в гърдите, след като изрекох всичко това. Разбира се, че нямах намерение да умирам по време на пътуването, и част от мен изпита нещо, което не бях чувствала от години.

Свобода.

— Но засега ви заповядвам да мълчите – продължих аз. – Ако и една думичка за моя план излезе извън стените на тази зала, ще открия човека, който ме е предал. И за продажната си постъпка той ще плати с живота си. Подготовката на пътуването ще отнеме много месеци, може би година. Никой не трябва да узнае за намерението ми да тръгна на път или че вече съм го направила дълго след потеглянето ми.

Сега те се втренчиха в мен и аз знаех, че или се бях побъркала, или бях получила божествено вдъхновение.

— Как ще стане това? Възможно ли е? – попита Яса.

— Ще го направим възможно – отвърнах много тихо. – И ако престолът на Сава бъде узурпиран в мое отсъствие, ще бъдете прокълнати заедно с племената, които се осмелят да се надигнат против мен. Самият Алмака ще ви откаже място в земята на сенките. Ще известя жреците и проклятието ми ще влезе в сила преди заминаването ми.

Ниман открито оглеждаше мъжете в залата, а Халхариб имаше потресен вид.

— Но ако Сава съществува в мир и богатство – продължих аз, – благоденствието ще споходи и вас, и вашите племена. Когато финикийските кораби заплават, първи вие ще избирате сред най-хубавите товари всеки сезон. Най-добрите самци в моите обори ще бъдат изпращани при вашите женски камили и децата на децата ви ще се учат в царските дворове на далечни държави. И най-нисшите ви роби ще бъдат почитани високо от вождовете на другите племена, а синовете ви ще станат довереници и съветници на обединителя на нашето царство след мен. Няма да имате нужда от нищо, освен от отговори на въпросите, които гладните, безимотните и страхливите никога не са имали лукса да зададат на боговете. Най-големият ви проблем ще бъде какво да правите с толкова много потомци и как да разпределите огромното си богатство, когато настане време да срещнете своите предци. Но сега...

Дадох знак на Яфуш и евнухът ми пристъпи напред. Вечерта бавно настъпваше. Като си помислех само, че в този миг можех да вървя по пътя към храма, за да се омъжа за бога. Но новата луна ни бе донесла обрати.

— Сега, преди да напуснете залата, ще положите обет под острието на моя евнух.

Яфуш извади меча си и го вдигна, насочвайки върха му надолу, към тила на Уахабил.

— Царице моя – рече Уахабил с наведена глава. – Ако някога съм ти дал основание да се съмняваш...

— Не си, стари друже. И все пак положи доживотния си обет пред дъщерята на Алмака и в присъствието на самия прероден бог.

— Самият Алмака да ме порази с гръм, ако някога те предам – каза Уахабил.

Яфуш се премести към Яса, който се взираше през присвити очи към мен, с наведена глава.

— Заклевам се – каза той.

Един по един всички се врекоха в преданост към мен. Разбира се, че щяха да го направят. Знаех, че това е просто красив жест; всеки един от тях можеше да въстане, докато аз отсъствам цяла година – дори още от този момент. Но в ума си вече пътувах по Пътя на тамяна, вървях на север към оазисите на Ятриб и Дедан, към Израил. Не заради желанието на царя, а защото вече не можех да остана тук.

Когато съветниците ми дадоха обет за вярност и Яфуш се отдръпна назад, Уахабил попита с обезоръжаваща искреност:

— Царице моя, как така никой няма да разбере, че си заминала?

— Скоро ще ви съобщя какво съм намислила. Ние ще дадем на този цар зрелище, което ще го постави на колене.

В името на боговете, какво направих?

Не можах да заспя, крачех нервно из покоите си, до прозореца и обратно. Нямаше да извадя свитъка и да го препрочета отново – за десети, единайсети път – на светлината на лампата, въпреки че Шара бе заспала.

Казах си, че предприемам този дързък план в името на царството си.

Но истината бе, че писмото на Соломон бе подръпнало нервите ми като струни и те потрепваха звънливо под кожата ми. Без него може би щях да се поддам на увещанията на враговете му. Вместо това сега аз се канех да ухажвам царя и да отклоня амбициите му в друга посока.

Може би утре щях да се укоря, че съм станала жертва на манипулациите му. Бях заплашила съвета си и бях дала грандиозни обещания, които не бях сигурна, че ще мога да изпълня. Бях изоставила спалнята на моя бог, за да кроя планове за пътуване в земята на друго, безименно божество. Доколкото можех да преценя, прибързаната реакция бе именно това, което Соломон се бе надявал да предизвика. Е, тогава нямаше да го разочаровам – и дори щях да надмина безмерно очакванията му.

Щях да имам достатъчно време за съмнения по-късно. Тази вечер изпитвах такова вълнение, каквото не бях изпитвала от деня, в който напуснах Сава и потеглих към бреговете на Пунт. Всеки велик обрат в живота ми бе белязан от пътуване. Дойде време да предприема ново. Още по-голямо.

Същата нощ, в часовете точно преди зазоряване, изпратих да повикат израилтянския роб Мазор. Дори сънят му да бе прекъснат грубо, а със сигурност бе така, той не го показа. Поклони се ниско, щом влезе във външната ми стая. Косата му бе прибрана на плитка отзад на тила, само сивите косъмчета в брадата му бяха белег за възрастта му, защото иначе кръглото му лице бе като на момче.

— Нима не си изтощен от изнурителното си пътуване дотук?

— Аз съм добре нахранен и отпочинал. Но дори и да не бях, възхвалите към моя Бог ме ободряват.

Как му завиждах за убедената му преданост дори и към безименен бог.

— Тогава пей и свири за мен – казах аз, полулегнала на дивана.

— На общия език или на езика на моя народ? – попита той.

— На твоя език.

Той се поклони ниско и започна да свири, а гласът му бе изпълнен с красива меланхолия. Затворих очи и музиката се пропи в мен като масло.

Той свири до първите лъчи на зората и дълго след като утрото бе победило мрака, пееше песен след песен на своя странен език, докато най-сетне заспах, унесена от повтарящото се „ях“, от дългите гласни, произнасяни с небцето и омекотени от езика.

Имах странни и неразгадаеми сънища. За чуждоземни царе, които едновременно заповядват и придумват ласкаво, и за тронове, които трябва да бъдат оставени и укрепени.

За безлични богове с непроизносими имена.

За първи път от години спах, сигурна в простиращия се пред мен път.

За първи път от много години погледнах напред в бъдещето.

Но сега цялото ми лукавство от миналото беше нищо в сравнение с това, което ми предстоеше да извърша.

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Тази зима, в годината, когато търговецът Тамрин не пътуваше, в двореца по мое нареждане дойде един жилав мъж от Аусан, племето на Шара. Той обикновено не пътуваше чак до Израил, а само до оазиса Тема, южно от Идумея.

— Ще ти дам за придружители охрана от петдесет въоръжени мъже за кервана ти – казах аз. – Но когато стигнеш Тема, трябва да изпратиш двайсет от тях в двореца на израилтянския цар и да изчакаш да се завърнат, за да поемете обратно на юг – всички, в безопасност.

На началника на отряда поверих златна кана, която специално поръчах да изработят – с чучури във формата на глави на ибекс от двете страни, а витите им рога се издигаха нагоре като двойна дръжка. Под единия бе гравиран надписът „Смела“. Под другия – „Неразумна“. Бях напълнила каната, отворът на „Смела“ бе запушен с восък, а в другия бе пъхнат свитък, на който пишеше само това:

Въпросите ти са като огледало; само човек, който ги задава на себе си, ще ги зададе и на друг. Дали съм смела, или неразумна? Това са двете страни на един съд. За да изливаш от едната, наливаш в другата. Посланикът ми ще тръгне с моя главен търговец след една година. Те ронят сълзи, задето се налага да напуснат рая. Но след като ти не можеш да отидеш при света, аз ще пратя Сава при теб. В този ден слънцето ще изгрее от юг.

Коя съм аз? Аз съм момиче, чиято коса бе дръпната от едно момче, за да привлече вниманието му. Е, имаш го. Сега какво трябва да направи момичето?

Името ми е Загадка. Въпросите ми са безбройни – като песъчинките в пустинята.

Ставах рано, за да върша всекидневните си дела в двора. Срещах се със своя съвет и с Уахабил, който в мое отсъствие трябваше да управлява царството.

Шара веднага забеляза промяната в мен.

— Ти си различна! – възкликна тя и хвана лицето ми между дланите си. – Цветът на бузите ти съперничи на цвета на бижутата ти!

Но ако наистина беше права, въодушевлението явно бе заразно; защото приятелката ми от детството, която бе простенала от страх, когато й споделих намеренията си, а после проплака отново, след като й казах, че ще ме придружи в пътуването ми, приличаше на човек, пробудил се от дълъг сън. Стъпваше по-леко, движеше се по-бързо. Два пъти дори я чух да пее в стаята ми, докато вадеше топовете плат от сандъците. Дори само за да чуя този звук, бях готова да пътувам до края на земята.

Тази пролет, когато дъждовете спряха, пратих да повикат Тамрин. Той бе по-тих, отколкото бях свикнала да го виждам, но погледът му бе неспокоен.

— Обещах ти, че царят на Израил ще те приеме следващия път, когато пристигнеш в града му – казах аз. – Поколения наред ще разказват легенди за това пътуване. Но трябва да направиш някои уговорки още сега. Ще носиш повече съкровища и ще имаш повече камили, за да ги пренесеш. Ще те придружават и много повече въоръжени мъже.

Той ме изгледа по-съсредоточено, устните му се разтвориха в усмивка.

— Това ли е отговорът ти на строежа на новото пристанище на царя, господарке?

Кимнах.

— Ще го накараме да преговаря с нас и ще го убедим с такива дарове, че той ще ни даде всичко, което желаем.

— Значи, ще му изпратиш посланик? – попита Тамрин и се оживи.

— Поставих те в трудно положение пред този цар. Този път ще е различно. Идвам с теб.

Цветът изчезна за миг от лицето му.

— Царице моя...

— Със сигурност си обмислил много сериозно какво означават тези кораби – не само за Сава, но и за твоите кервани.

Той кимна и аз видях нови бръчки около очите му.

— Така е, баща ми никога в живота си не е кършил толкова ръце, нито ги е издигал така безпомощно към небесата – изсмя се мрачно той. – Нито пък аз, трябва да призная.

Причината не бе в заплахата за богатството му – не. Този мъж се къпеше в благоволението на царе и царици, но не държеше на земните притежания като златото например. Той не се боеше от загубата на имуществото си, а от загубата на дивата свобода на пътя.

— Ще направя каквото е нужно. За теб, царице, и за Сава.

Вдигнах глава и усетих тежестта на неговите сини очи.

— Никога не съм се съмнявала в теб. Но ти трябва да кажеш само, че царицата изпраща посланик за преговори с царя. И трябва да се подготвиш да закараш скъпи товари, които не могат да бъдат пренесени без цяла армия.

— Царице моя, аз не мога да направя пътуването по-леко за теб. И ако ще има повече мъже и повече камили, наистина ще е нужна войска, за да пренесем този товар.

— Значи, така и ще стане. Все пак разполагам с войска.

Той си тръгна различен от мъжа, който бе дошъл при мен. Всички бяхме променени, заредени с енергията на предстоящото приключение, от тръпката на общата ни тайна. Дори Уахабил изглеждаше погълнат повече от новата си мисия, а не толкова от тревоги, бръчките по челото му бяха изчезнали, докато разговаряше строго с управителя на двореца или раздаваше заповеди на иконома.

Само в отделни моменти ме обхващаше притеснение. Толкова много обещания. Толкова грандиозни изявления. Не можех да си позволя да се проваля. Повдигах горделиво брадичка при срещите си с Уахабил и съвета. Но когато се уединявах в градината в периодите, в които усещах, че дворецът ме задушава, знаех, че има стотици начини да допусна грешка. По време на самото пътуване, преди още да стигнем до Израил. При срещата си с този цар, готов да погълне целия свят. А ако богатството на Сава му се стори недостатъчно? Никога не се бях съмнявала в това преди, но за първи път се хванах да броя оборите и златните ни мини, полетата и лозята ни, чворестите дървета, които ни даряваха с ливановите перли. А ако не успеех да омая този предполагаемо мъдър мъж, този цар, любител на загадките? Дали притежавах ум, или той просто искаше да се ожени за богатството на Сава, да ме излъже, за да напълни бездънната си хазна?

Потърсих утеха в луната през клоните на наровото дърво, покрай яркочервените цветове на бругманзията. Но в този студен ден, докато се разхождах, луната се взираше безмълвно в мен.

Поръчах да ми изваят алабастрова статуя с големи, всевиждащи очи от обсидиан за деня, който неизбежно наближаваше и в който отсъствието ми щеше да стане известно на всички. Изисках камили и въоръжени мъже от всяко племе. Нямаше да пътувам с дворцовата охрана, най-преданите на Набат хора, а с други, които иначе биха се изкушили да потеглят към Мариб по повеля на нечий властолюбив вожд по време на моето отсъствие. Така те и родовете им щяха да се молят за благополучното завръщане на кервана на царицата.

В края на лятото дъждовете дойдоха – продължителни и обилни. Природата даваше обещание за добра зимна реколта, бъдещето на Сава изглеждаше светло.

Тази година, по време на лятното поклонничество, повече вярващи от всякога се събраха в храма. Докато ръководех обредните ритуали, обявих, че съм видяла добро знамение, и предсказах невиждано богатство за народа си. Говорих за деня, в който свещените гости на празника ни – бедните, забравените, скиталците – ще бъдат толкова малко, че ще ги почитаме като избраници.

Още гръмки слова. Още обещания. Това, което започна сред атмосферата на празника и продължи по-късно, когато се уединих в присъствието на Уахабил – дори и на Халхариб, и на Шара, чиято кожа блестеше като на младо момиче – се превърна в тихо съмнение, гризящо ме отвътре.

Всяка нощ пращах за Мазор. Вече бях научила езика на израилтяните доста добре, с неговите меки съгласни, извиращи дълбоко на гърлото. Знаех думите на хиляди песнопения, съчинени от царя поет. Изучавах ги ревностно, дори до степен на налудничавост. Два месеца преди заминаването ми започнах да настоявам Мазор да ми свири на лира, докато придворните ми девойки втриваха масло в ръцете, кожата и ходилата ми. Скоро кожата ми щеше да се напука от сухия вятър по време на пътуването.

В една такава вечер моят специален отряд се завърна от Израил.

— Носим големи новини, царице моя – каза водачът на мъжете. – Царят ни прие лично и настоя да останем няколко дни. Никога не бяхме вкусвали такива невероятни и екзотични храни, не са ни оказвали такова тържествено посрещане...

— Да, да – махнах с ръка нетърпеливо, сърцето ми блъскаше лудо в гърдите ми.

— Поднесохме твоя дар и само с какво внимание го пое той в ръцете си! Нададе тържествуващ вик като малко момче, когато намери свитъка. Но челото му се свъси, докато го четеше, а когато наклони каната, от нея се изсипа тънка струйка пясък по пода. Помислих, че ще се разплаче, така трогнат изглеждаше, когато я видя. „Да, толкова много въпроси – каза той. И после добави: – Тя знае.“ Остави каната настрана, но докато ни разпитваше за пътуването ни, постоянно поглеждаше към нея. На следващата вечер ни покани на пиршество. Попита ме кои посланици смяташ да му изпратиш, господарке, и за имената на техните племена. Никой от нас нямаше представа и му го казахме, за което той като че ли ни възненавидя леко. На третия ден от пристигането ни имаше затъмнение и суматоха из града. Царят изчезна в покоите си и не ни повика, но не ни пусна да си тръгнем. И така, останахме още два дни, докато той ни призова, за да ни пожелае лек път. Даде ни много дарове – ножове и кожи, а на мен – прекрасен хетски лък. За теб изпрати това.

Извади увит свитък от колана си.

Дали сърцето ми заби като тимпан в гърдите ми? Направих знак на Яфуш да го вземе, въпреки че изгарях от желание сама да го изтръгна от ръцете му.

Започнах да му благодаря – исках да го отпратя незабавно, но после мъжът каза:

— Царице моя, има още нещо. Докато си тръгвахме, в града дойдоха финикийски пратеници. И ние останахме да се пошляем из двореца още един ден, като разпитвахме внимателно за тях. Царице моя, Хирам от Финикия е мъртъв.

Ахнах шумно от изненада. Тази вест не можеше да дойде в по-подходящо време.

Сега царят на Израил трябваше да скрепи отношенията си с новия финикийски цар. Може би тяхното предишно споразумение щеше да бъде подложено на предоговаряне.

Сама в покоите си, разчупих печата на свитъка и го развих с треперещи пръсти.

До господарката Загадка!

Как ме измъчваш с думите си – също както и с мълчанието си.

Как ме подлагаш на изпитания! Как ме радваш и гневиш едновременно!

Не знаеш ли, че търговските ти интереси са изложени на риск? Разбира се, че го знаеш. И така, ти ме наказваш с краткостта на отговора ти и с умния си подарък, съзнавайки, че едното ще ме разстрои, а другото – ще ми достави наслада. Нима не разбираш, че мога да навредя много на царството ти? Не бъркай този цар с малко момче, защото може да имам момчешки мисли, но съм мъж. Аз дръпнах плитката ти. Ти ме удари с юмрук по брадичката. Внимавай да не ми се изплюеш в очите.

Нямам търпение да посрещна твоите посланици, но вече знам, че ще бъда разочарован. Не ми изпращай твоите най-мъдри мъже, нито най-умните или най-вещите. Омръзнаха ми ласкателствата, преструвките и лъжливите усмивки. Но посланиците на Сава не се преструват, казваш ти. Омръзнаха ми споразумения, основани на разума, прецизни като камъните в основата на двореца ми. Омръзнаха ми дори музиката и златото, и пиршествата. Ставам гладен от собствената си трапеза.

Но това не ти е чуждо, защото и ти самата си уморена от същото. Думите ми са като огледало. Но ти знаеш и това. Разбира се, че го знаеш. И така, още веднъж водя спор, съзнавайки, че говоря на самия себе си.

Кажи ми. Мислиш ли, че твоите богове те познават така добре, както те познавам аз, мъжът, чието лице никога не си виждала?

О, как ме караш да чакам! Ти ме прониза умело, а дори не ме познаваш. Играеш опасна игра. Смела и неразумна – но това в крайна сметка означава глупава. Глупава ли си, царице моя?

Ако си мъдра, ще проявиш предпазливост. Ако си умна, ще действаш просто.

Но ако имаш милост към мен, ще изпратиш по всеки от посланиците си такива слова, че този гладен цар да не ги погълне наведнъж, а да има с какво да засища душата си дълго време.

Соломон

Прочетох писмото, отначало вбесена, после отново – този път с чувство на триумф. Нека си мисли, че ме познава, макар самият да се наричаше „непознаваем“, този цар, за когото казваха, че може да разгадава сърцата на мъжете.

Е, аз не бях мъж. И скоро наистина щяхме да си разменим лично слова – достатъчно, за да заситим душите си.

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Две седмици след като получих писмото от Соломон, слънцето бе закрито от плътен воал.

Разхождах се с Уахабил в градината, където нямаше кой да ни чуе, когато разговаряхме тихо, шумоленето на палмовите листа от вятъра прикриваше шепота и ние обсъждахме последните подробности за нещата, които той трябваше да свърши в мое отсъствие. След пет дни най-накрая щях да предприема пътуването си на север, към Израил.

Бяхме толкова погълнати от разговора си, че не забелязах мрачната сянка на небето.

— Принцесо – прекъсна ни Яфуш, – по-добре погледни нагоре.

Вдигнах глава и видях затуленото слънце; за по-голяма сигурност придърпах воала си още повече пред лицето си. Веднъж или два пъти в годината по-студеният въздух нахлуваше в пустинята и покриваше равнината и подножията на хълмовете със зеленикав плащ за няколко дни.

До мен Уахабил се намръщи и наклони глава, сякаш се вслушваше в мелодия, която не може да определи от коя посока идва.

И тогава го чух: тихо вибриране, някакво далечно жужене.

Изви се градушка – но с криле.

Скакалци.

Този ден стоях до решетката с мрежа на прозореца ми часове наред и се взирах в градините на двореца, затъмнени от облак – безброй криле, разтворени като ножици.

До сутринта нежните стръкчета от зимната реколта бяха опустошени, сякаш полетата никога не са били засявани.

Скакалците си заминаха и оставиха след себе си оголени стъбла, оглозгани храсти и клони. Някои дървета бяха оцелели непокътнати, но полетата се простираха голи, по пасбищата нямаше трева и шубраци и гладните камили лапаха лакомо изоставените безкрили насекоми, опитващи се да настигнат ятото си.

— Какво означава това? – попитах Асм, взирайки се в съсипаната градина.

— Те идват след обилни дъждове. Някой враг заплашва основните ти интереси, царице моя. Но твоите интереси могат и да нараснат. Това, което бъде изядено, ще се завърне в още по-голямо изобилие – каза той.

Трудно ми беше да повярвам на думите му.

Жителите на града се втурнаха като обезумели, на тълпи, да събират насекомите. Миризмата на скакалците, готвени в сусамово масло и кориандър, се носеше от кухните на двореца. И въпреки че Яфуш ги обяви за несравнимо вкусни – благодарение, без съмнение, на богатата реколта, която бяха погълнали – аз не можах да се насиля да хапна от тях дори като отмъщение.

Изпратих ездачи из страната да огледат щетите, дадох заповед камилите да бъдат хранени със зърно от складовете и сушена риба. Не можехме да си позволим да ги държим гладни!

Тамрин пристигна в двореца седем дни по-късно, неспокойният му поглед се стрелкаше на всички страни, подвижен като пустинните пясъци, и той очевидно с усилие успяваше да задържи погледа си върху мен. Бях виждала същия поглед веднъж – в очите на пленен и затворен в клетка хищник.

— Скакалците дойдоха от север – каза той, след като бе изпил наведнъж повече палмово вино, отколкото си бе позволявал някога в мое присъствие. – Прекосили са тясното море при Бака и са продължили оттам, след като са опустошили оазиса. Оазисите по целия път дотук са напълно оглозгани. Няма достатъчно фураж за едно стадо камили, какво остава за керван.

Не каза на глас това, което вече знаехме.

Тази година никой нямаше да пътува на север.

Зад вратата на залата, в която заседаваше личният ми съвет, всичките ми предишни аргументи бяха загубили силата си. Дори моят миролюбив съветник Абяда се чудеше на глас дали не трябва да тръгнем на война срещу Израил, а не да ходим и да се договаряме с този цар.

— Не виждаш ли, царице – изсъска Халхариб, – че това е знак? Трябва да му изпратим не посланици, а да нападнем като армия от скакалци?

— Да не си станал вече и жрец, та тълкуваш знаците? – казах аз, раздразнена от тона му. – Скакалците дойдоха от юг и нападнаха нашата земя, а не обратното. И щом няма фураж за керван оттук до Бака, как ще има за цяла армия? Да не забравяме обаче, че царят на Израил също е загубил приходи и доста данъци. Както ние търпим загуби, така и той. Боговете ни показват необходимостта от водни пътища – повече от всякога. Ако имахме кораби, можехме да изтъргуваме тамяна си за семена, за да засадим отново реколтата си, защото Алмака знае, че не можем да засяваме благовонни, за съжаление!

Имаше и друго – сега не можех да изпратя послание на север. Неколцина ездачи може би щяха да намерят достатъчно фураж, ако бяха малко на брой. Но скоро щяха да плъзнат бандити в търсене на храна и животни, които сигурно сега бяха заколили. Малобройните кораби на Сава, които можеха да плават само покрай брега, вече бяха поели към пристанищата в Хидуш и Пунт. Докато се завърнат, ветровете на Червено море щяха да се променят – от северния въздушен поток на зимата в южното течение на лятото, а ние не бяхме финикийци и не можехме да овладяваме силата им.*

[*Дълго време повечето древни народи са плавали по море само с т.нар. каботажно плаване – на такова разстояние в морето, че да се вижда брегът. Финикийците са имали уменията и инструментите, за да плават и навътре в морето. – Б. пр.]

Какво щеше да си помисли царят за моето мълчание, след като бе поискал изрично още думи от мен? И колко ли немощна щеше да изглежда Сава в очите му, след като бе станала жертва на такава обикновена чума – нима нямаше да реши, че боговете са оттеглили благоволението си?

И всичко това – след като бях заявила дръзко, че те са благосклонни към Сава така, както към никой друг народ по земята!

Какво ли щеше да си помисли не само за мълчанието ми, но и за липсата на моя търговец през пролетта? Дотогава новият финикийски цар ще е имал достатъчно време да възобнови връзките си с израилтянския владетел и а доколкото знаех, флотът на Соломон бе почти готов и подготвен да отплава до края на света.

А аз бях неспособна да замина или да пратя дори един човек при него!

Бях направила толкова големи обещания, подведена от виденията си – не само за мен, но и за народа ми.

Бях се осмелила да се надявам, което е най-големият грях.

Кажи ми. Мислиш ли, че твоите богове те познават така добре, както те познавам аз, мъжът, чието лице никога не си виждала?

Тази нощ се запътих към овощните градини, стъпалата ми пареха под мен, докато тичах като стрела напред. По-бързо, по-бързо – дори Яфуш едва ме настигаше. Когато бях извън полезрението и на последния дворцов страж, вдигнах глава и изкрещях към небесата.

— Какво искаш от мен? – беснеех аз. – Къде си, че обърна гръб на най-вярната ти любима? Чия кръв искаш, която още не съм ти дала? Нима има и капчица надежда, която да не си ми отнел? Какво повече искаш? Говори! Говори и ние ще изпълним желанието ти!

Но луната оставаше безмълвна, голите клони на плодните дръвчета се издигаха като черни мълнии пред лика й.

Последвалите месеци бяха най-дългите в живота ми. Бродех из коридорите на двореца и покрай опустошените плетове в градината през деня, стоях дълги часове будна до прозореца нощем, а в главата ми се гонеха думите на стотиците написани и прочетени единствено в ума ми писма.

Пролетта дойде с проливни дъждове и земеделците добиха реколта, двойно по-голяма от обичайното. Извадих отново свитъка, който тъй дълго бях избягвала, макар да го бях изчитала в съзнанието си поне хиляда пъти.

Как ме измъчваш с думите си – също както и с мълчанието си.

Как ме подлагаш на изпитания! Как ме радваш и гневиш едновременно!

О, как ме караш да чакам!

Думите ми към него криеха високомерно предизвикателство и подкана и макар той да твърдеше, че е едновременно и изкушен, и разгневен, знаех, че има едно нещо, което не можеше да понесе: мълчанието. Нямаше значение, че от жегата на лятото ни делеше само месец; той не бе човек, който би приел нечий отказ. Никога нямаше да прости, че се бе унизил да настоява за отговор от мен и не бе получил нищо. А аз не можех да си позволя да водя кореспонденция, която по моя вина да стане причина царят да изстине към мен.

Най-накрая взех пергамент и мастило и седнах на писалището. Но след толкова време и толкова много разговори, които бяха водила наум със себе си, имах чувството, че съм разговаряла с него месеци наред. Бях изгубила трезвата си преценка.

Господарката Загадка казва: поглъщам думите с милион уста. И съм погълната на една хапка. Няма цар, който да ми е равен.

Коя съм аз?

Аз съм сама. Никой не чува тези думи. Аз съм просто жена, която си говори сама.

Царицата казва на царя: моят бог ли бе този, който открадна плодовете на Сава... или твоят от ревност затвори коридора помежду ни? По един или по друг начин ние трябва да ги омилостивим, за да мога да ти пратя посланиците с многото слова, за които копнееш. Затова обърни се с ласкави думи към твоя бог като към любима, понеже аз не мога да го сторя. Нека той смекчи безсмъртното си сърце, както и завистливата си непоколебимост.

Аз ти казах: „Ще изпратя Сава при теб“. Но слънцето няма да изгрее от юг още една година. И така, боговете ме превърнаха в лъжкиня, освен ако двамата не приемем, че тези месеци са просто дни, които ще минат като сън, и когато се събудиш, Сава ще стои пред стените на града ти като луната пред лицето на слънцето. Не като затъмнението, което открадна Хирам от Финикия, а като онова, което известява спирането на света, когато времето забравя за себе си и ибексът се храни спокойно нощем, а лъвът ловува денем.

Омръзнали са ти музиката и златото, и пиршествата. Тогава ще се престорим, че няма празници и златото не съществува. Но музика трябва да има. Ти ще свириш на флейта, направена от тръстика, а аз ще пляскам с ръце.

Ти не си цар и аз не съм царица. Няма дворци. Има само една градина и главите ни са увенчани с корони от цветя...

До деня, в който отново трябва да се наметнеш с плаща на мъдростта, а аз да се покрия с огнения си воал.

Аз съм Билкис.

Отпуснах глава на ръцете си и заплаках. След известно време запечатах свитъка. Този път нямаше умни подаръци, само тези думи – безхитростни като на девица, загърнала се с белите чаршафи.

Това лято полетата избуяха под горещото слънце. Но аз бях разсеяна и напрегната, търсех път с нарастващо нетърпение за моята малка група от пустинни вълци, тези мистериозни обитатели на безмилостните пясъци, които се застояваха на служба при мен колкото да спечелят камила или няколко делви, преди да изчезнат отново сред дюните. Най-накрая ги изпратих с моя свитък към Габан, където към тях щяха да се присъединят двама от мъжете на Тамрин, които да ги поведат по-нататък.

Реколтата беше богата – повече, отколкото в предишните години, а аз вече бях изминала мислено пътя на север и обратно десет, дванайсет, двайсет пъти...

— Царице моя, слушаш ли ме? – попита Уахабил. Беше дошъл да разговаряме за скакалците и за подпалването на земята, в която бяха останали безброй от техните яйца. – Тревожа се за теб, защото си разсеяна заради този цар, който те предизвиква толкова.

Шара вече бе изразила притеснението си от това, че слабеех и бузите ми бяха изгубили руменината си. Но какво друго можеше да ми се случи – затворена в двореца, отрупана с доклади за реколтата и въпроси дали скакалците щяха да се излюпят отново и в какви мащаби, особено след вестите, че е бил видян огромен брой от тях да се чифтосват сред стръковете на просото!

През есента Тамрин дойде в двореца.

— Вълците ми? – попитах аз.

Той се изправи и повдигна вежди. Без тежкото пътуване, което сякаш правеше жилите на ръцете и шията му все по-изпъкнали с всеки изминал път, той изглеждаше все по-обигран в маниерите си. Но трескавостта в погледа му го издаваше. След като за мен тази година се бе сторила като истинско мъчение, колко ли страдаше той, този номад сред номадите?

— Приветствам те като моя царица, а ти ми казваш „Вълците ми?“. – Гласът му бе като затоплен мед, когато се разсмя на поздрава ми, но знаех, че смехът му не идва от сърцето.

— Прости ми. Добре дошъл. А сега... има ли вести от вълците ми? – усмихнах се невинно аз.

— Уви, не – поклати той глава и се втренчи през прозорците, чиито капаци бяха отворени, за да пуснат в стаята прохладата на ранната вечер. Той също нямаше търпение да чуе вест от своите хора или от самия цар. – Прекалено е рано за завръщането им. Кой знае колко време ще ги държи царят при себе си и дали въобще ще ги приеме?

Не бях мислила за тази възможност. Обзе ме нова тревога.

— Изненадах се, че ти не ги съпроводи лично – рекох аз.

Той закрачи нервно, прокарвайки пръсти през пуснатата си коса.

— О, как за малко да се пусна след тях! – каза накрая през стиснати зъби. – И щях да го направя, ако не трябваше да преговарям за закупуването на фураж за камилите и да върша други дела, затворен в града като един от министрите на царицата! – избухна той и веднага се вцепени. – Прости ми.

Махнах с ръка, че му прощавам.

И на мен ми бе омръзнало това чакане. Бяха ми дотегнали много неща. Повтарях си, че времето ми тук не е загубено, въпреки че думите от писмата на Соломон ме преследваха като подгъва на роклята ми. Как бях допуснала цар от другия край на света да има такава власт върху всяка моя мисъл? Защо той имаше такова влияние и върху мен, и върху Тамрин?

— Защо си дошъл, щом нямаш вести? – попитах, присвивайки очи.

— Не знам защо дойдох – отвърна той тихо. – Тази последна година нанесе много щети на племето ми, както и на цяла Сава, разбира се. Реших, че ако царицата ме приеме, поне няма да гледам само камилите си и лицата на едни и същи хора, на моите роднини и роби, които не спират да се взират в мен и в очите им се чете един и същи въпрос – поклати той глава. – Но паметта ми ме е подвела.

— Как така?

Той повдигна глава.

— Забравих, че когато царицата ме приема насаме, тя вече не носи своя воал. И аз винаги си тръгвам по-разсеян, отколкото когато съм дошъл.

Навън оранжевата луна се бе издигнала високо над перваза на прозореца.

— Нямаш ли съпруга, Тамрин?

През цялото това време никога не попитах това и въпреки че бях отказала предложение за брак от племето му, то не бе отправено от негово име.

— Не – седна той на мястото си с тъжна усмивка. – Нито ще имам. Никоя жена не иска да бъде на второ място в сърцето на мъжа си.

— Бракът не е само за любов – казах аз.

— Така е. Но всяка жена – дори царицата, мисля – иска да бъде обичана, и то най-много от всички. Мога да направя жена си доволна. Но не бих могъл да я направя щастлива. И в крайна сметка щях да намразя нейното покорно изпълнение на съпружеския дълг – дори да е само защото ще знам, че е отражение на моята досада.

Не го бях чувала да говори толкова откровено.

— Първата ти любов е дадена... на кого? – попитах аз.

— Не е дадена, а отнета от мен.

Погледнах встрани.

— Не – каза той тихо. – Не си мисли, че говоря за моята царица, която, да, аз обичам. Но нямах това предвид.

Сега вече можех да го погледна.

— Кой ти е отнел любовта?

Той поклати глава, потънал в мислите си.

— Боговете на въздуха и слънцето – каза накрая с безпомощен смях. – На пътищата, пясъците, оазисите... които ме прогониха далеч, в Израил, Дамаск и Тир. В дворовете на царе и после обратно в Габан, за който копнея до болка, а после възненавиждам в мига, в който се завръщам там. Същото е с пясъците и шатрите в оазисите, за които жадувам и същевременно нямам търпение да напусна. Никъде другаде не съм в покой, освен в пространството между тук и там. – Повдигна очи към мен. – И все пак се върнах при теб, неспособен да се спра, знаейки, че ще си тръгна. Защото ти имам доверие, че ще ми кажеш „Върви!“. Знам, че можеш да ми заповядаш да остана и аз ще ти се подчиня, но само защото ще ме принудиш да го сторя.

Макар да ми се струваше невъзможно, страданието правеше дивите му очи още по-красиви.

— Яфуш – казах аз, без да извръщам очи от Тамрин.

Без да каже и дума, евнухът се надигна и тихо затвори вратата зад себе си.

Тамрин остана неподвижен.

Поколебах се за миг, мислейки за писмата на царя. За тяхното бреме като тегнещо над мен заклинание. И за царя, който със сигурност не лежеше сам в леглото си през всичките тези нощи, макар да твърдеше, че душата му се измъчва.

— Няма да те принуждавам да останеш – прошепнах аз. За частица от мига Тамрин премина краткото разстояние, което ни делеше, голата му ръка ме притегли към него, докато устата му се сливаше с моята.

Бях забравила какъв е мирисът на мъжката кожа, топлия мускусен аромат. Той ухаеше на сандалово дърво и масло.

Тамрин се появи в Мариб още два пъти, преди есенните дъждове да свършат.

И тогава пустинните вълци се завърнаха.

Ти изпрати не посланици, а вълци, но аз отворих портите си за тях. Дадох им такива дарове за пътуването им под безмилостното слънце, че да могат да ги пренесат на животните, които яздят. И тъй, вече знам, че ти командваш тази любопитна птица папуняк – твоя търговец, и вълците от самото сърце на пустинята, и духовете, чрез които ги изпращаш тук. Но не си въобразявай, че можеш да командваш един цар.

Скрих сълзите си от тях. Как успяваш да се добереш до сърцето ми с една простичка история за градина, без да ме нараниш, да пролееш кръвта ми? Това не бяха моите сълзи, а твоите, защото ти си моята Загадка, а аз съм твоето Огледало.

И все пак аз съм този, погълнатият на една хапка, а ти си скакалецът, гибелта на враговете на Израил. Тогава... ти мой враг ли си?

Само демоните ни съблазняват с такива сладостни думи. Само демоните могат да ни разсеят толкова, използвайки тайния копнеж на един мъж срещу него.

Как успя да ме накараш да мисля за теб и погълна изцяло мислите ми!

Но в мига, в който казвам: „Няма да допусна да бъда объркан“, защото смятам, че си високомерна, ти ставаш нежна и меланхолична. И аз трябва да стана на свой ред нежен, особено след като ме караш да се разплача заради твоята самота, която е равна на моята.

Сега си сърдита, защото те разгадах. Доволна ли си от това, че объркваш ума ми? Разбира се, че си. Ти си Жена.

Внимавай, Билкис – колко пъти прошепнах името ти? – защото много жени са си играли с чувствата на царете, но малцина от тях са имали добра съдба.

Но ти си поиграй с моите чувства, макар да ти казвам да внимаваш. Моля те. Нека се преструваме още малко.

Изпрати ми посланици със слова, изобилни като рояк скакалци, които мога да погълна.

— Изпрати съобщение на Тамрин – наредих на Уахабил по-късно същия ден. – Време е да потегляме.

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

В деня, в който тръгнахме, на зазоряване жреците принесоха в жертва бик в двора на храма в Мариб. Беше студено; макар да бях увита в дебел вълнен шал, потрепвах в мразовитата утрин. Асм се вгледа в димящия черен дроб, докато разчиташе знаците, но се поколеба, преди да обяви пътуването ни за благоприятно, а челото му бе свъсено.

След това го придърпах встрани.

— Какво става?

— Завръщането, царице моя. То ще бъде... по-трудно.

Кимнах. Можех да живея с това знамение.

Разделих се с Уахабил пак там, в храма, и в очите на всички отстрани изглеждаше, че той се прощава с обикновена робиня. Бях сменила пурпурната си рокля и тъмночервената копринена роба с обикновена туника, главата ми бе покрита напълно от шала и воала и се виждаха единствено очите ми, така че да не мога да бъда различена от Шара или робините ми.

— Грижи се за царството ми – прошепнах му аз.

— Ще го правя така, сякаш очите ти винаги ме следят, царице моя. Алмака да ти помага. Алмака да бъде благосклонен към теб. Да благослови камилата, която ще те носи.

Той ми бе станал много скъп, моят непоколебим съветник, моят приятел. Прегърнах го и после го целунах като баща.

Преди да напусна храмовия комплекс, спрях при мавзолея с варовиковата надгробна плоча на гробницата на майка ми, вгледах се в алабастровото лице на погребалната маска, изваяна на нея. Въздъхнах и докоснах пустите очи. Бяха студени.

Бях на двайсет и четири години, на същата възраст, на която бе умряла тя. Дали знаеше, че съм царица? Погалих нежно издяланото в камъка лице. Копнеех за още един миг, жадувах, надявах се, че гласът й може да нашепне думи на утеха в ушите ми. Но чувах само вятъра и пръхтенето на камилите в далечината. Най-накрая се отдалечих и последвах другите по каменния път, след който ме чакаха хората и камилите. Седемстотин души, включително двайсет пустинни вълци. Половината от кервана, готова да потегли на север към племенните земи на Тамрин, където той щеше да ни чака заедно с почти триста камили и още толкова мъже.

Докато прекосявахме оазиса, през който бях дошла преди шест години, се обърнах назад и погледнах малобройната процесия на Уахабил и неговите роби, запътили се обратно към столицата. Зората се разпукваше и изпълваше тухлените постройки на Мариб със златиста топлина и придаваше на алабастровите прозорци на двореца яркочервен цвят, сякаш оттам грееха петдесет нови слънца. Пожелах си споменът за тази гледка никога да не напуска паметта ми и отново погледнах на север.

Тамрин трудно прикриваше присъствието ми и трудно намираше оправдание защо е сложил мен, Шара и петте други слугини, които водех със себе си, в челото на кервана, където щеше да има по-малко прах.

— Те не са привикнали да пътуват – чух го да казва високо на един от своите надзиратели, който поклати глава към носилката, в която бяха настанени две от момичетата. И така, ние пътувахме в близост с Ниман и Халхариб, които водеха със себе си десетина мъже и по петнайсет камили всеки от тях.

Най-трудно бе да се прикрие присъствието на евнуха, тъй като всички знаеха, че нубиецът не се отделя от мен. Той носеше тюрбан на главата и Халхариб заяви, че е негов роб; наричаше го Манахум, въпреки че веднъж, на втория ден от пътуването ни, го чух да изрича истинското му име по невнимание.

Нямаше да успеем да поддържаме тази фасада вечно, но се надявах да прикрия отпътуването си поне докато Джауф остане на няколко дни зад нас. В двореца Уахабил се бе постарал да намери робиня с моя ръст и я бе настанил в уединена част на женското крило. Веднъж дневно тя трябваше да минава през портика, покрита с един от моите воали и облечена с моите дрехи. Дори щеше да седи на трона ми в съдебната зала, приведена над Уахабил, уж съветвайки се с него, след което той щеше да обявява „моята“ присъда. Не беше идеален план, но поне можеше да прикрие още малко отсъствието ми.

Никога не бях виждала кервана на Тамрин, който обикновено се състоеше от триста и петдесет камили и почти толкова мъже. Количеството на хора и животни в тези първи дни – които бяха половината от това, което керванът щеше да представлява в крайна сметка – ме смая.

Какъв шум само! Мъжете постоянно разговаряха, надзирателите раздаваха заповеди на хората, които отговаряха за всяка отделна група, а ездачите подвикваха на камилите си нежно, уговаряха ги като любовници. Камилите като че ли сумтяха и ръмжаха ден и нощ, протестираха, когато ги спираха и спъваха, за да ги нахранят, или когато ги придумваха да се отпуснат, за да издоят млякото им; после пръхтяха, когато ги завързваха за почивка през нощта, и отново, когато сутрин ги товареха със седлата и чувалите.

Почти сто и петдесет камили носеха подаръци – злато, тъкани и подправки, обичайните търговски стоки на Сава, но в невиждани досега количества. Една камила носеше цял товар със слонова кост. Друга бе натоварена с абанос. Трета – с рога от носорог, щраусови пера и внимателно увити яйца от тези птици, боядисани и украсени със скъпоценни камъни. Имаше камила, която носеше сандък с лекарства – алое и мазила, мехлеми и балсами от смирна и ливан, а друга – козметика и кол. Други три пренасяха накити, кани и златни кутии, инкрустирани със скъпоценни камъни, както и вълнени, конопени и ленени платове, боядисани в различни цветове. Подаръци, достатъчни за близо тристате съпруги и наложници на царя, ако историите казваха истината.

Носилката на слугините ми беше всъщност моят паланкин, направен по-бляскав отпреди, но блясъкът му бе скрит – разглобяваше се на части, златните му подпори и украсеният с пера навес бяха покрити с вълнени завивки, носени от една камила по-назад в кервана. За гардероба и сандъците ми с украшения бяха необходими пет камили, а за дрехите и накитите на Яфуш, Шара и останалите ми момичета – още осем.

Двайсет завързани една за друга камили носеха златни и сребърни пискюли, украшения за седла и изящни юзди, шатри, килими, завивки и кандила. За нуждите на Асм и неговите послушници бяха отделени осем камили, натоварени с идоли и предмети, необходими за изпълнение на култовите ритуали.

С нас пътуваха и трийсет музиканти, включително и Мазор. Колебаех се дали да го взема със себе си, защото не можех да си позволя да дойде и да разкрие всичко, което бе научил за случващото се в двореца ми. Едва преди няколко седмици все пак реших да го взема със себе си, но след като ми се закълне във вярност и в мълчание под заплаха от смъртно наказание. Музикантът се разплака и падна на колене, запълзя по пода да целуне върховете на ходилата ми, когато го попитах дали иска да види родината си отново.

— Веднъж вече си преживял това трудно пътуване, идвайки насам. Смяташ ли, че ще издържиш пътя и натам, и обратно?

— И натам, и обратно, хиляда пъти още, стига да видя Израил отново – каза той, лицето му бе обляно в сълзи и носът му течеше като на малко дете.

Тази нощ ми пя дълго след като бях заспала, а на сутринта го заварих все още свирещ нежно на лирата си.

В средата на кервана ни пътуваше Саджа, моята безценна бяла камила. А зад нея, на друга женска камила, бе натоварен маркабът, завит с ленени и вълнени покривала така, че приличаше на обикновена носилка. Беше немислимо да не го взема със себе си – завземането на акациевия сандък в мое отсъствие щеше да бъде равнозначно на отнемане на трона. Уахабил го бе свалил пред очите на придворните преди около година, за да го прибере на сигурно място. Сега на подиума имаше съвършено негово копие, покрито със златист везан плат.

Още един предмет от моите царствени атрибути следваше маркаба, покрит с плат и привързан за голяма мъжка камила: тронът двойник, който бе поставен в градината ми в нощта на вече разчулото се надлъж и нашир пиршество за търговците. Първоначално не възнамерявах да го взема на път, но ако има цяла година за мислене, на една жена могат да й хрумнат много прищевки. Следваха ракитени клетки с животни: пясъчни котки, пойни птици, пауни, пеликани и жълтоглави папагали. Между тях две камили носеха клетка със съскаща черна пантера, а друга – две маймуни от Пунт.

Близо сто камили превозваха брашно, сушено месо, фурми, вода, сусам и масла, както и мехове от кожа на кози, пълни с камилско мляко, което в края на деня образуваше каймак и маслени буци. Зад тях още седемдесет камили носеха чували с фураж за всеки случай, като резерва.

От двете страни на кервана яздеха въоръжени мъже, съсредоточени най-вече в съкровището в средата и в провизиите в края, където се вдигаше най-много прах. Четирима мъже, разположени по цялото протежение на кервана, носеха знамето с ибекс на Сава, което се различаваше от царското знаме единствено по отсъствието на сребърния полумесец между рогата на животното.

Само два часа път и придружаващата вцепеняваща болка и си припомних колко ужасно се чувствах последния път, когато се бях качила на камилско седло, и как първата нощ, след като слязох от камилата, ходех като старица. На следващата сутрин с Шара нямахме друг избор, освен да обвием слабините си здраво с шалове за глава, за да можем някак си да понесем предстоящото яздене.

Не бях виждала Тамрин в такава светлина. Някога ми бе направил впечатление на раболепен царски служител, но сега бе напълно различен. Изтънченият и обигран придворен бе изчезнал. Беше се превърнал в Повелителя на кервана – в един миг крещеше заповеди, в следващия се съветваше с надзирателите си, а след това препускаше напред, за да огледа фуража, да провери лично близкия кладенец, в който преди две години е имало хубава вода. Понякога запяваше и надзирателите се присъединяваха към него, последваха ги намиращите се в съседство мъже и постепенно целият керван се огласяше от общата песен.

През първите дни от пътуването умът ми препускаше бясно като подплашено конче, напрежението от припряната подготовка от последните седмици не намираше отдушник в еднообразието на пътя. Това не бе отчаяният поход на една царица към трона й, прекосяваща долини и хълмове, събираща войска около себе си като стичащите се води в някога пресъхнала уади, а бавно напредване през пустинята – като сянка, която плавно се издължава с течение на деня.

Започнах да разбирам защо пустинните вълци, които яздеха, коленичили на седлата си, разказваха толкова много истории и спореха яростно и за най-дребните неща, за да минава времето. С изключение на няколко скъсани повода, наранени животни или болни спътници, нищо не нарушаваше монотонността на земята пред нас и зад нас.

Въпреки че бяхме заобиколени от хаоса на стотици души, керванът караше човек да се почувства сам; нямаше уединение, но можеше да викаш непрекъснато или да се отдадеш на мислите си. В продължение на три дни нито дума не излезе от устата на Яфуш и дори Халхариб и Ниман изглеждаха необичайно замислени, въпреки че разговаряха помежду си или със своите хора.

Почти всеки ден по няколко души от близките селища идваха да похапнат край огньовете ни и да разпитат какво се случва в столицата и по света. Питаха и защо има толкова много камили – повече от обикновено. Да не би Сава да отива на война? Кой бог или царство ни заплашва? А да не би царицата най-накрая да е решила да сключи брак, дано Уад, Саин, Шамс и Алмака да са я вразумили...

— Защо толкова ви е грижа дали царицата ще се омъжи? – попитах, все така забулена, една вечер възрастния мъж, облечен само с препаска на бедрата, който бе дошъл да поседне край огъня на моето семейство, състоящо се от Халхариб и неговия „роб“, Яфуш, моите слугини, Тамрин и мен.

— Душите на жените се лутат, ако те не са омъжени – отвърна той с немощен глас. На светлината на огъня виждах, че едното му око сълзи. – И тогава те вече не се владеят напълно, а са отворени за чужди духове, които влизат в тях. С възрастта това ги побърква и те полудяват.

Засмях се гръмко.

— Наистина ли, вярваш ли в това?

— Разбира се. Навсякъде има доказателства. И без това се променят достатъчно, когато са под влиянието на луната. Не, не е добре за жената да не е омъжена.

— По същия начин ли влияе безбрачието и на мъжете?

— О, не – каза той и поклати глава. – Никак даже. Ако един мъж няма жена, той става по-настървен и понякога по-гневлив, може да проявява насилие. Но само ако е млад.

— А ако е стар?

— Ако е стар и няма жена, това означава, че е гладен – усмихна се старецът и показа единствените си три зъба, останали в устата му.

Пътувах под прикритие – като обикновена жена, и това ми даваше възможност да наблюдавам, макар и само от разстояние, как жителите на оазисите общуваха с Тамрин, как се пазаряха с него за цената на фуража, за наемането на роби, които да напоят многобройните ни камили. Как се смееха и го потупваха по гърба, след като цената бе уговорена.

Тамрин внимаваше да не спира погледа си върху мен, да не ми обръща никакво внимание. Само аз забелязвах как идва да провери коланите, с които бе прикачен паланкинът с моите слугини, преди да тръгнем сутрин, а понякога и по обед. Как подава купата си на някое от момичетата, като че ли те наистина бяха робини на Халхариб, както твърдяхме, но никога и на мен.

В Нашшан хората на Тамрин занесоха вързоп с тамян и няколко златни предмета в новопостроения храм. По закон никоя камила не можеше да продължи пътя си, ако не се платеше десятък на храма в оазиса.

Таксите навсякъде бяха едни и същи – с тях се уреждаха ритуалните тържества в Сава и строежите на публичните сгради. Мъжете се върнаха няколко часа по-късно, водейки цяла редица вързани една зад друга кози. Същата нощ заколихме няколко от тях, което привлече гости – направо на тълпи – край огньовете ни, включително и мъжа, който ни бе продал козите. Бяхме задължени да споделим с тях хляба, месото и супата, приготвена в животинските стомаси, предварително заровени под въглените в огнищата.

Когато пътувахме денем, в кервана нямаше никакво усамотение, но още по-малко можеше да си го осигури човек нощем в лагера – невъзможно бе да не чуеш продължаващите разговори, дребнавите спорове, внезапното изругаване, щом някой откриеше скорпион на завивката си, случайното споменаване на роднина, чието име е изплувало в паметта на хората. Всичко, каквото можеше да хрумне на мъжете, за да запълнят мрака, сякаш пустотата на безбрежната шир покрай нас ставаше непоносима нощем, под неизброимите звезди.

Аз се тормозех от обратното, докато нощ след нощ лежах будна и се взирах нагоре в черния вълнен покрив на шатрата си, дразнеща се от луната, особено в най-ярките нощи, когато звездите бяха като извезани в тъмната тъкан на обсидиановия покров над мен, докато започваше да ми се струва, че небето ще ме задуши.

Когато стигнахме Наджран, най-крайната северна точка, до която някога бях пътувала, предадох на Халхариб краткото си послание, за да го изпрати напред с група мъже.

Царю на противоречията! Ти си изтезаван, но и заповядваш.

Ти молиш и после изискваш.

Доставям ти радост. И те гневя.

Казваш, че ако съм мъдра, ще бъда предпазлива. И мъдрият, и предпазливият говорят малко, а ти все пак копнееш за моите думи.

Казваш, че ако съм хитра, ще действам просто. И все пак се наслаждаваш на загадките.

Казваш, че трябва да ти изпратя слова, достатъчно многобройни, за да заситят царя, но да не идват от устата на моите най-мъдри и най-умни мъже.

Много добре. Ще изпълня молбата ти. Няма да ти изпратя мъже. Щом ти хвърляш своя хляб по водите, аз ще хвърля моя по пясъците.*

Подготви място за мен.

През първите седмици на пътуването се чувствах свободна, интересувах се от всяка подробност, въодушевих се от деня, в който целият керван бе покрит от въртящия се облак пясък от пустинята, и изпитах благоговение от мистичната плащаница, която се образува след нас. И дори към самия пясък, който винаги влизаше в ушите, косите и храната ни, всеобхващащ като насъщния и хаотичен като любенето.

[*Алюзия за библейския цитат „Пущай хляба си по водите, защото след много дни пак ще го намериш“ – Книга на Еклесиаста 11:1. – Б. пр.]

Но след като изпроводих напред пратениците си, за мен вече нямаше покой. Не се унасях в хипнотизиращия ступор на ездата, нито се оставях да бъда приспивана от подрънкването на амулетите и украшенията, танцуващи по юздите на камилите. Бях изтощена от безкрайната гледка на простиращия се до хоризонта свят пред очите ми. И определено вече ми бе омръзнало от миризмата на горящи камилски лайна.

Дори хората, идващи да поседнат край нашите огньове, не ме впечатляваха, а един от тях наскоро ме бе подразнил особено много, защото ме посочи с ръка и попита на висок глас дали съм подарък за египетската царица на Соломон. Мнозина от тези хора, след като видеха прекрасните ни мъжки камили, си тръгваха бързо, но после се връщаха, водейки женски разгонени камили, за да бъдат оплодени. Понякога идваха не камили, а жени – съпровождаха ги безплодните им съпрузи или дори собствените им майки. Никога не гледах при чии огньове отиваха, но все пак се питах дали Тамрин не е помогнал на някоя от тези жени.

Земята ставаше все по-суха, акациевите дървета и хвойните бяха по-дребни и недоразвити, особено когато навлязохме в чудноватите полета от лава. Когато навлязохме в по-плодородната земя на юг от Бака, с нейната бледожълтеникава почва, вече единствено пустинните вълци ми помагаха да се преборвам с ужасната скука. Неведнъж ги бях наблюдавала как внезапно се отдалечават от кервана и изчезват – понякога за цял ден, за да се върнат вечерта край огньовете си с убита газела. Вечер наблюдавах необичайния им начин на подялба на месото, като хвърляха жребий за всяко парче, докато край другите огньове мъжете се караха до безкрай, всеки казваше, че е получил прекалено много, че другите трябва да се хранят повече и така, докато месото им напълно изстинеше.

— Това е за най-миризливия мъж – казваше този, който теглеше жребия, след като бе извадил белязания със знака на мъжа стрък тръстика от стиснатия си юмрук.

Надигаха се смехове и останалите почваха да тупат избраника по гърба.

— Това е за най-мъжествения.

Друг жребий.

— Това е за онзи с изцапаната туника, който плаши козите, щом го видят.

Мъжете край огъня се разсмиваха гръмко.

Не бях виждала толкова ефикасно и забавно решаване на проблемите.

Те винаги изпращаха част от месото си на нашия огън. Предполагах, че е заради Тамрин, който тук се радваше на почит повече от всеки велможа от двора.

Когато ни оставаха три дни път от Бака, един от пустинните вълци – любимецът ми сред тях, млад мъж на име Абгаир, който притежаваше смайващата дарба да разпознава безпогрешно коя камила на кое племе принадлежи – дойде вечерта край нашия огън с уловените джербоа* и приседна, за да ги одере на място.

[*Вид пустинен гризач, подобен на мишка, но с дълги уши. – Б. пр.]

— Хубав нож – отбелязах аз, докато го наблюдавах.

— Царят ми го даде – каза той, очевидно горд с притежанието си, но явно не го смяташе за нещо свещено, щом го използваше по предназначение.

— Кой цар? – попитах през воала си. При тези думи той спря с работата си и ме погледна така, сякаш бях умопобъркана.

— Онзи, при когото ме изпрати, господарке.

Въздъхнах и най-накрая махнах шала от главата си.

Насреща ми Шара направи същото и ме дари с леката си усмивка, която не бях виждала денем от почти два месеца.

— Как позна, че съм аз? – попитах, при което Абгаир наклони глава, сякаш казваше: „Наистина ли ме питаш това?“. Разсмях се и звукът отекна край огъня. Бях благодарна, че не ме е издал досега и че не е споменал нищо дори пред мен самата.

— Другите вълци също ли знаят, че съм тук?

— Разбира се – каза той и метна първото одрано животно в пясъка, внимателно полагайки главата му отделно. – Но аз те познах първи.

— Естествено – усмихнах се аз.

Тази нощ, когато Тамрин се върна при огъня ни и зърна лицето ми, веднага падна на колене и се провикна високо:

— Царице моя, твоето присъствие е чест за моя скромен керван!

Думите му предизвикаха незабавно смут сред мъжете. Въоръжените пазачи и надзирателите се скупчиха наоколо – първо, за да ме видят, и после, за да коленичат пред мен. Надзирателите питаха как така се бях озовала тук, сякаш бях излязла от самите полета с лава, а други обсъждаха дали някой е знаел – дали самият Тамрин е подозирал – че царицата пътува с тях.

На следващата сутрин мъжете със знамената смениха знамето на Сава с царските символи, а аз замених простата туника и воала, но не облякох нещо пищно – просто роба в кафяви и червени цветове.

В Ятриб бяхме посрещнати под финиковите палми от племената на оазиса. Не бях виждала тухлена къща от месеци, нито толкова много номади, събрани на едно място.

— Добре дошла, добре дошла сто пъти по толкова, царице наша, в името на бога, който те е довел тук! – каза местният вожд, мъж на име Сабахуму. – Моля те, велика царице, ела да хапнеш край огъня ми или ще се разведа с първата си жена.

Отстъпих само защото той наистина щеше да бъде принуден да го направи, според техния обичай, а предположих, че е привързан към нея.

Останахме в Ятриб пет дни. През последния ден мъжете ми се върнаха от север.

— Царице моя – рече водачът на малкия отряд, – думите на царя са били истина! Как ни измъчваше с въпроси, след като прочете посланието на Халхариб. Разпитваше ни колко далече си стигнала, въпреки че ние му обяснихме, че това е царският керван, но ти не пътуваш с него. Три пъти ни пита и ние се заклехме в името на неговия бог, че не си с нас. Когато царят ни разпита за четвърти път за робите и музикантите, пътуващи с кервана, и му казахме, че благородният Халхариб води със себе си пет робини, той се разсмя. Какви глупци сме били!

— Върви си с мир, не се тревожи за нищо – казах му аз, след като мъжът ми предаде посланието на царя. Опитах се да не стисна прекалено силно и нетърпеливо свитъка, който поех в ръцете си.

Слънцето се надигна зад прикритието на мрака, хоризонтът бе неговият воал.

Безсънният цар, нетаящ надежда за идването на зората, събра накуп светлината от лампите си. Той е като просяк, свит пред техния пламък, борещ се срещу безкрайната нощ.

Нощният пазач крещи предупреждението си, но никой не му вярва: светлината на хиляда пламъка се надига от юг!

Моите хора ще отидат при нея, до самия край на нашата земя, за да приветстват и възвестят идването на деня.

На два пъти в следващите дни, изпълнени с очакване, докато камилите лениво пасяха покрай затлачените кладенци близо до Ятриб, в края на кервана настана суматоха. Бяхме нападнати и загубихме двама мъже, но убихме десет разбойници и оставихме отрязаните им глави в ями в земята с проклятия, издълбани на челата им. Нощем се подреждахме в лъкатушеща линия като безкрайна спирала, галактика, извила се на земята, огньовете ни бяха като звезди, а черната шатра на моите жени се намираше в центъра на кервана. Бандитите успяха да ни отмъкнат две камили, докато пасяха по здрач, но поне товарите им – единият със значително количество злато – бяха свалени от тях преди това.

Най-накрая стигнахме оазиса Дедан – пътувахме вече пет месеца и не копнеех за нищо повече на света от това да пия студена вода денем и да ям гореща храна вечер, всъщност каквото и да е, освен сушено месо, твърди сладкиши с фурми, песъчлив хляб или мухлясало сирене, и да спя седмица без прекъсване. След празненството в шатрата на местния вожд, на което дадох даровете си – тамян и ножове за синовете му и ленти за ръцете за жените му, аз се строполих в шатрата си, признателна, че мога да поспя, без да се боя от усойници или чакали. Трябваше само да внимавам за скорпиони и неизменните паяци, от които Шара и слугините ми пищяха от първия ден на тръгването ни.

Изглежда, само на пустинните вълци месеците мъчително пътуване не им се отразяваше – на тези мъже, които разказваха истории как карат камилите си да повръщат, за да пият съдържанието на стомасите им, или как смесват соленото магарешко мляко със замърсената вода, за да я направят годна за пиене. Техните жени миеха косите си с камилска урина, която според тях имала сладкия аромат на билки и която, смело мога да твърдя, изобщо не мирише така, както твърдят те.

В деня, в който напуснахме Дедан, една камила ритна един от надзирателите на Тамрин и му счупи кост. Тамрин я прокле през виковете на мъжа, а после, когато човекът припадна, се зае с неприятната задача да превърже крака му. Казах на хората му да качат пострадалия на паланкина, където той стенеше и изпадаше в безсъзнание, и бълнуваше дни наред, успокояван само от силните упойващи билки, които Асм му даваше; те го караха да се взира вцепенено в нищото. Вече бяхме станали свидетели на множество наранявания и ухапвания от змии; повечето успявахме да изцелим с мехлеми, алое и благовония. Но това... нищо не можеше да се направи за мъжа, докато не стигнехме в Йерусалим, ако оцелееше толкова дълго.

Няколко дни по-късно една от камилите, които носеха товарите със злато, окуця. Заколихме я през нощта, а собственикът й плачеше, без да се прикрива. Макар да знаеше, че ще бъде компенсиран, мъжът страдаше неутешимо за камилата си, която бе кръстил Анемоне, и дни наред носеше сбруята й като талисман около врата си.

— Виждал съм такова нараняване и преди – каза Абгаир, поклащайки глава. – Много е лошо.

Имаше цели дни, през които мълчах, без да пророня и дума. Не можех да обясня тази промяна в себе си, когато Шара ме питаше шепнешком какво ми има, а Яфуш задаваше същия въпрос, макар и безмълвно, само с поглед. Нещо бе станало с мен по време на това пътуване, сякаш бях свалила един след друг многобройните воали, с които често се прикриваме. Вече не бях царицата на собствената си земя, а първо, царица на съседната страна, после – екзотична царица на далечна земя, която почита луната под чуждо име. Докато излизахме от оазисите Хегра и Табук, вече чувствах, че сменям кожата си така често, както правят змиите. В един миг се огледах, потърсих се и открих, че познавам лицата на хората около себе си по-добре от моето собствено.

Навлизахме в последната част от пътешествието ни. Всяка нощ вдигах глава към небето и дирех там лицето на Алмака. Но дори луната ми се струваше различна, като братовчедка на тази, която познавах – божество, което племената на Хисма наричаха Син.

В деня, в който излязохме от пустинята и се озовахме в зелената прегръдка на оазиса Рам, се замислих за планините на Сава, но те ми се сториха толкова далечни, сякаш принадлежаха към някакъв друг живот, плод на сънищата ми, а не реални.

Тази вечер странна светлина освети небето, разпръснала се в бели ивици в небесната шир, и аз с радост забелязах, че нощите вече не бяха студени. Когато първите капки на буреносния дъжд закапаха над нас, осъзнах, че бе дошла пролетта.

Същата нощ станах свидетелка на чудо. В едно от семействата, които бяха дошли край огньовете ни, имаше малко момиче, чието име на техния език означаваше небе. Никога не бях чувала някой да се казва така и си помислих колко е красиво, изпитах лека тъга и завист, задето не бях наречена с подобно необичайно име. А може би щях да дам такова име на дъщеря си, ако не бях безплодна.

Когато Небе се появи сред нас, един от музикантите взе своя тъпан и започна да бие по него. И тогава забелязах, че момиченцето – сигурно беше на три или четири години – танцува край огъня.

Тя не ни обръщаше внимание, а всички ние прекратихме разговорите си, изпаднали в екстаз без помощта на някакви отвари или вино, нищо не ни беше нужно в този миг, в който внезапно си бяхме спомнили какво е да си отново дете. Тя се навеждаше, изправяше и подскачаше на музиката на тъпана – а може би и на други инструменти, помислих си аз, които ние не можехме да чуем, защото ушите ни от прекалено дълго бяха затворени за небесното царство, от което идват децата и което някои помнеха и на тази възраст.

Бях виждала толкова много страх в различните му форми: благоразумност, предпазливост, чувство за самосъхранение, смущение. Небе беше пълна противоположност на всички тях. Танцуваше със затворени очи и ни омагьосваше със своята невинност; тя не търсеше и не се интересуваше нито от бог, нито от хората от своето племе, нито от луната или въздуха. Колко й завиждах само!

Останахме в оазиса три нощи. И макар всяка вечер да се оглеждах за Небе, повече не я видях. Последната нощ имаше отново буря и аз излязох навън и повдигнах лице към небето под изливащия се дъжд.

— Царице моя! – извика Ниман, но гласът му идваше някъде отдалече, прекалено далече, каквато бе самата Сава за мен в този миг. Чувствах само пясъка под краката си, дъжда, стичащ се по лицето ми, сякаш небето ме помазваше. Струите вода се виеха по косата ми и залепваха туниката по тялото ми, отмивайки праха, попил в порите ми през последните шест месеца.

Тази нощ не бях нито царица, нито Билкис, нито Македа, нито нечия любима, нито върховната жрица на луната, а нещо много повече и в същото време много по-малко.

Влязох в Идумея с ново съзнание, с образа на Небе в мислите си. На малкото дете и на чистите небеса над нас.

Бях готова да се срещна с този цар.

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Бях забравила блясъка на златото и сиянието на звездите, пронизващия цвят на скъпоценните камъни. Те бяха изгубили стойността си за мен по време на пътуването ни през пясъците – дреболии, които не могат да бъдат изядени или използвани за подслон и лечение.

Но те можеха да се разменят за кораби и пристанища, за да спасят един народ и да осигурят благополучието му.

Слугините ми оправиха косата. Извадиха украсените с мъниста рокли. Шара запали тамян и го остави да изгори докрай, после смеси пепелта с масло и очерта очите ми. Предишната нощ бе изрисувала ръцете ми с къна, стъпалата ми също бяха покрити с изящни фигури чак до прасците ми.

Стражите ми носеха инкрустирани със скъпоценни камъни ножници, голият до кръста Яфуш бе накичен с толкова злато, че щеше да посрами всеки принц. Музикантите ми отново се преобразиха в небесните духове, които бяха огласяли прочутото ми пиршество.

Нима бях виждала някога по-величествена гледка? Благородниците бяха облечени с най-хубавите си дрехи, показващи кой от кое племе е, златните украшения по моите робини се спускаха свободно и в изобилие като дъждовни капки, жреците бяха внушителни с тъмните си одежди и сребърните нагръдници, а дръжките на сърповидните им ками искряха сред все още бледата утринна светлина. Дори камилите бяха накичени с нанизи с гладки скъпоценни камъни по вратовете, а от седлата им се полюшваха пискюли.

Тамрин ме бе предупредил, че израилтяните намират фигурата на ибекс за противна, както и всеки друг образ на идол. Той не знаеше, че вече бях избрала короната със сърповидна форма, слънчевия диск, затъмнен от непълната луна. Смятах, че тя предава най-добре историята на нашата племенна богиня Шамс, затъмнена от Алмака, който е над всичко. Но царят щеше да разбере, че това е загадка, тайна, скрита пред очите на всички.

Сара положи на раменете ми тежкия нагръдник във формата на лунен сърп, който бях поръчала специално за случая. Той блестеше с водопади от кварц, които се спускаха чак до кръста ми – луната и лъчите й. Завърза златния пояс на кръста ми, прикрепи воала ми и ме целуна през него.

— Ти си царицата на цариците, царицата на царете. Наистина си дъщеря на луната – каза, коленичейки ниско пред мен.

Самият Халхариб ме придружи до паланкина, кандилата бяха запалени и белият дим от тях се понесе във въздуха.

За първи път от напускането на Сава маркабът бе открит пред погледите на всички, акациевото дърво бе позлатено наново. Единствено паланкинът ми му съперничеше по блясък със своите резбовани страни и златни върхове на стълбовете му – по един за всяка фаза на луната: растящата луна, пълнолуние, избледняващата луна и тъмната, последната, когато бе като обсидианов диск. Никога не бях виждала Саджа, моята камила, толкова красива – със сребърни пискюли, полюшващи се по тялото й, сбруята й – проблясваща от ясписа по нея.

Звездите избледняха – нежни праскови във висините. В мига, в който слънцето се появи на хоризонта, лъчите му се пръснаха по небосклона. Горещ, искрящ диск, който подпали изтока.

Влязохме в Израил преди ден и пътувахме по тъмно до тясна долина близо до град, наречен Етам, разположен южно от Йерусалим.

Малката група мъже, която ни посрещна близо до Хеброн, каза, че това място е източник на водата, захранваща парковете и градините на царя. Не можех да се сетя за по-подходящо място, където да се появя заедно с изгрева на слънцето.

Тамрин изсвири силно и направи жест с ръка. Дванайсет мъже заобиколиха паланкина ми, докато керванът се полюшваше напред, напускайки сенчестия източен склон и излизайки на открито.

Погледнах назад и заслоних очите си с длан, за да видя по-добре сребристата змия, извила се зад мен. Знаех, че никога повече няма да съзра подобно зрелище.

Излязохме от долината, слънцето ставаше все по-жарко и искреше ослепително по всяка лъскава повърхност на кервана ни. Бях благодарна за освежаващия дъжд, изсипал се предишната нощ; днес единственото нещо, което щеше да ни придружава, бе пушекът от запален тамян, подобен на колоната от прах, вдигана от нас, смъртните, която бележеше напредъка ни през пустинята през предишните месеци. Лира и уд нарушиха тишината на ранната сутрин. Прекрасен глас се извиси над всички звуци, пеейки възхвала към бога, който нямаше име. Мазор.

На известно разстояние пред нас различих нещо, подобно на голям ескорт – може би стотина души на коне, излезли да ни посрещнат, а зад тях различавах извисяващите се сгради на столицата – там, където миналата нощ виждахме само звездния проблясък на фенерите на фона на северното небе.

— Това е Ванея, пълководецът на царя... и негова дясна ръка – обясни Тамрин, който яздеше редом с мен. Лицето му бе поруменяло, очите му искряха. Наслаждаваше се на случващото се.

— Защо не идва да ме поздрави? – попитах аз, когато ескортът спря пред нас и после се обърна, за да ни поведе към града.

— Царят е казал, че той първи ще те приветства. Така дава знак, че всички трябва да те посрещнат радушно.

— Казваш го така, сякаш има такива, които няма да го направят – отбелязах аз, облегната на лакът, полюшвана от паланкина.

— Израилтяните са свикнали да приемат чужденци в своите дворове – отвърна той, като сви рамене, но усещах, че подбира думите си внимателно. – Виждали са много чуждоземни жени да влизат между стените на Йерусалим, но те никога не са ги напускали. А и никога не са виждали царица като теб... и никога такова шествие като твоето.

Не можеше да има по-подходящ ден за влизането ми в Йерусалим. Слънцето се скри зад куп облаци почти за час и ни пощади от палещите си лъчи. Но после, тъкмо когато слизахме през долината към градските порти, с пълната мощ на ярките си лъчи озари скъпоценните камъни, юздите и пискюлите, всяка лъскава повърхност по одеждите на хората и камилите ми.

Царската столица се спускаше по планината, заобиколена от юг и изток от долини с маслинови дървета и обработваеми плодородни ниви и поля, напоени от последните дъждове, осеяни с малки пътечки, тръгващи от градските стени.

Оттук имах чудесна видимост към двореца, който се извисяваше на североизток, със зелени градини по покривите. А над тях – павиран двор, като платформа към небесата, храмът, който се бе прострял към небето зад плътен облак от дим. Дали очите ме подвеждаха, или една облечена в пурпур фигура пристъпваше на покрива на този дворец?

Голяма тълпа се бе струпала покрай пътя, най-любопитните приближиха до пазачите ми, а най-бедните протягаха ръце за милостиня. Те получиха последните ни сладкиши с фурми и хляб. Децата се измъкваха от ръцете на родителите си, за да вземат сладките от моите слугини.

Друга група мъже ни чакаше точно пред портите. Бяха облечени в кожени ризници и ленени дрехи. Тамрин издаде гръмогласно някаква заповед и благородниците около мен се откъснаха напред, а от кандилата се издигна бял ароматен дим, докато гласът на Мазор се извисяваше над лирата му с красива, чиста като камбана мелодия, каквато не бях чувала досега.

Петдесет от мъжете на Тамрин последваха първата група, носещи дървени сандъчета и клетките с животни, поставени на пръти.

Минахме през двойната порта зад този по-малък ескорт и изпълнихме тясната улица. Целият Йерусалим можеше да се побере с лекота зад стените на Мариб, отбелязах аз доволно. Но не бях очаквала долепените една до друга къщи, множеството хора, събрали се по покривите. Нито че дворцовият комплекс щеше да се окаже по-голям от моя. Не бях очаквала храмът да е разположен вътре в града, отрупан с толкова много злато, че блестеше ослепително под слънцето. Дори оттук различавах висококачествената каменоделска работа и изпитах завист. Финикийците бяха свършили отлична работа за Соломон.

Хората приветстваха Тамрин, докато минавахме към горната част на града. Осъзнах какви добри връзки си бе създал тук, когато лицата на израилтяните светваха, щом го видеха, а очите им се местеха недоверчиво към спътниците ми и мен.

Наблюдавах с любопитство всичко край себе си, вслушвах се в думите, които познавах, защото бях упражнявала езика с Мазор, питах се откъде ли слугините с делвите вземаха вода... Но щом навлязохме в царския комплекс, сърцето ми започна да блъска бясно в гърдите ми.

Смела или неразумна...

Във вътрешния двор робите се спуснаха да се погрижат за камилите ни. Изчаках, докато хората ми наместиха прътите на паланкина ми на раменете си, а Тамрин лично разхлаби дебелите ремъци, които прикрепваха носилката за седлото на Саджа. Паланкинът се разклати и аз се хванах с две ръце за краищата му – о, нямаше да бъде никак добре, ако царицата на Сава паднеше на земята, преди да стигне до стъпалата на двореца!

Миг по-късно носилката бе повдигната от мъжете и бях понесена напред.

Сега забелязах колоните, заобикалящи отворения двор, напъпилите плодни дръвчета, пауна, наблюдаващ суматохата иззад два пищни храста. Вдигнах глава към терасите със спускащите се филизи, покрили със зеленина стените. Наистина царят си бе построил тук свой рай, въпреки че забелязах къде бе останал недовършен – в западната част, най-далече от двореца, се издигаше масивна купчина камъни.

Мъж, облечен по-добре от останалите, излезе да ни посрещне и след като размени няколко думи с Тамрин, поведе шествието ни през вътрешната порта. Изпълнихме каменния проход с музика, Мазор, пеейки химни към своя бог, влезе в двореца със запален тамян в ръце.

Вътрешната зала бе пълна с хора, плътно притиснати един до друг – обикновени селяни и добре облечени търговци, писари и жреци в роби. Навсякъде около нас разговорите секнаха на мига. Видях големите порти на царската зала пред себе си – бяха широко отворени. Там ли бе обявил прочутата си присъда по случая с проститутките, които – бях сигурна всъщност – са били не блудници, а обикновени неомъжени жени?

По време на пътуването си бях прекарала безброй нощи в компанията на Мазор – карах го да ми разказва легендите на своя народ, за ритуалите и за законите, а и Тамрин ме бе предупредил да не позволявам никога да бъда видяна насаме с някой мъж – дори и с него. Не разбирах обичаите на този народ, но нямаше и да ги наруша.

Смътно забелязвах откритото любопитство в широко отворените очи на хората във външната зала, едва различавах израилтяните от чужденците – за да разбера дали тук, толкова близо до мен, се намираха астрономите и инженерите, за които мечтаех отдавна. Преминахме през големия портал.

Залата се откри с пълния си блясък пред мен. Множество масивни кедрови колони. Маслени лампи и кандилници колкото човешки ръст с горящи благовония стояха като стражи между тях. По пода бяха изобразени слънца, цветя и финикови палми. Може би стотина придворни изпълваха галерията. Военни. Разкошно облечени благородници. Учени. Можех да позная учените хора пък дори и само по измачканите краища на туниките им и по очите, свикнали да се присвиват от много часове взиране в ръкописите.

Всички се обръщаха и извиваха вратове, за да видят по-добре шествието ни, влизащо в залата.

Забелязах всичко това с един бегъл поглед, осъзнавайки пищността и богатството, но очите ми бяха втренчени във връхната точка на залата. Там, в края на шестте широки стъпала, ограден от двете страни от два лъва пазачи, се издигаше трон с висок кръгъл гръб, подобен на слънчевия диск, който украсяваше трона на баща ми, преди той да обърне поглед към сребърната луна. И там, настанен върху него, бе – без съмнение – мъжът.