Савската царица

— Ей сега – отвръщах аз всяка вечер.

Не можех да й кажа, че не смея да отлагам. Че спечеленият на твърде висока цена трон водеше със себе си и непосилно тежки задължения и трябваше да използвам разумно тази власт, която същевременно ненавиждах. И по-лошо – думите на Салбан ми бяха напомнили за намеренията на Макар, за които смятах, че съм забравила. Хиляди пъти се канех да изпратя да повикат баща му, за да настоя за отговори на въпроси, които достойнството ми забраняваше да задам. Може би нямаше да науча истината, а и не бях убедена, че се нуждая от нея: никое потвърждение за двуличието на Макар нямаше да ме накара да се съмнявам в любовта му към мен, нито отричането му щеше да дари сърцето ми с покой.

Нито щеше да ми го върне отново.

Знаех само едно нещо със сигурност: сега бях царица. И трябваше умът ми постоянно да бъде зает с дела – иначе щях да полудея.

— Царице моя – стресна ме гласът на Уахабил една ранна вечер, когато бях свикала най-приближените си съветници.

Погледнах го учудено, но после осъзнах, че явно бях задрямала на мястото си.

— Простете ми – казах аз. – Моля, продължете.

— Вече часове наред се съвещаваме. Може би е време за кратка почивка – каза той и кимна към седящия в ъгъла писар. Мъжете отдясно и отляво започнаха да се надигат.

— Не – спрях ги рязко, а след това добавих: – Съветник Абяда наскоро се ожени. Нека да довършим работата си и да го пуснем да се прибере при младата си жена, при която, без съмнение, той вече отдавна е в мислите си.

Всички покрай масата се разсмяха тихо.

— Ах – възкликна Абяда и поклати посивялата си глава, – вярно е. И все пак аз не съм млад мъж, а тя отчаяно иска дете. Моля ви, забавете ме, за да мога да събера сили.

Усмихнах се, но настоях:

— Да продължаваме.

Стоящите в другия край на масата Ниман и Халхариб се спогледаха. Яса бе свел очи към скръстените в скута си ръце.

— Е? – попитах аз.

Уахабил бавно стана от мястото си, дойде и се наведе към мен, така че да закрие другите съветници от погледа ми.

— Царице моя – каза той тихо, като постави отрупаната си с пръстени ръка на полираната абаносова маса, – изтощена си.

— Глупости – отвърнах аз. – Просто не се възползвам от чудодейните свойства на ката, за разлика от теб и Яса.

Останалите мъже се засмяха пресилено. Но Уахабил изправи гръб и поклати глава.

— Безпокоим се за теб, царице. Товариш се прекалено много. Слугите казват, че почти не спиш, хапваш съвсем малко...

— Моите прислужници са жени, съветнико. Без съмнение, собствените ви майки и съпруги казват същото и за вас. Те не се интересуват от споровете за земя или от състоянието на язовирите и на южните канали, или от размяната на смирна срещу египетски коне.

— И все пак преумореният ти вид не ни убягва. Царице моя, ако нещо те измъчва, краде съня ти и вгорчава храната ти, нека пратим лекаря да те прегледа. Умолявам те.

Всички край масата мълчаха и усещах изпитателните им погледи, впити в мен.

Ниман, моят братовчед. Абяда. Халхариб и Яса. Набат, началникът на охраната ми. Абамар. Излъчваха смесица от напрегнатост и нетърпение.

— Уверявам ви, че съм добре – рекох аз. – Може би все пак ти трябва да си починеш.

— Ти си обединителката на Сава. Ценна си за царството, особено след като нямаме наследник. Трябва да се грижим за твоето благосъстояние. Ако не за собственото ти добро, то...

Ударих с юмруци по масата и се изправих.

— Какво искате от мен? Какво не съм дала на вас или на Сава? С какво ви разочаровах, че ме укорявате? С изпълнението на задълженията си! С покорството си! С послушанието си! Какво повече искате от мен?

— Царице моя – поде Уахабил. – Може би бракът ще облекчи бремето ти. А и сигурността на един наследник...

— Няма да обсъждам въпроса за брак! – отсякох аз и бутнах купчина пергаментови свитъци заедно със златната си чаша на пода.

Тресях се от неразбираема за мен ярост, надигнала се от кладенец, който смятах за отдавна пресъхнал.

— Вие, които ме повикахте, защото не искахте пионка на Нашшан на престола – изгледах всичките мъже един по един, – не си въобразявайте, че може да издигнете един от вас за цар с моя помощ. Аз съм царица и в името на Алмака ще управлявам аз!

Хвърлих последен поглед към съветниците край масата и избутах назад стола си.

— Днешното съвещание приключи.

Същата нощ Асм дойде да ме посети в личните ми покои, които преди бяха принадлежали на баща ми.

— Уахабил те е пратил – казах уморено аз. Навън тихият дъждец ромолеше. Едва успявах да различа приглушеното ръмжене на каменните лъвове по корнизите през барабаненето на капките дъжд в края на влажния сезон.

— Никой не може да нарежда на главния жрец на Алмака къде да отиде – каза той. – Но ме помоли да го направя.

Отклоних поглед.

— Нима и ти си дошъл да ме кориш?

В Пунт редовно посещавах храма нощем, по време на тъмната луна, за да наблюдавам жертвоприношението за завръщането на Алмака на небето. Но тук не бях изминавала тесния каменен път към храма от ритуалния празник преди месеци.

— За какво да те укорявам? Дъщерята на Алмака трябва да прави това, което тя желае.

Изсмях се тихо.

— Вярваш ли в това?

Не знаех как да му обясня, че царският престол те осъжда на доживотна самота. Че усещах остро все по-нарастващата бездна между мен и най-близките ми хора, изолацията от собствения ми съвет. Че не можех, не смеех да споделя мислите си с никого.

Нито пък щях да му споделя, че никога не съм се чувствала толкова безвластна – като робиня, нито толкова изоставена от боговете.

Не казах нищо.

— Може би тя трябва да си спомни коя е всъщност.

Вгледах се в Асм, който бе полегнал на близкия до моя диван. Не беше започнал да носи дрехи със сребрист кант и сребриста качулка като другите жреци, неговата семпла роба подчертаваше много повече важността на поста му от която и да е пищна одежда. Изглеждаше ми почти безсмъртен, незасегнат от времето, като изключим раната на крака му от онзи ден в битката – накуцването щеше да му остане завинаги. Ниско потрепващият пламък на лампата, поставена на златната маса помежду ни – масата на майка ми, която бях взела от покоите на Хагарлат – осветяваше смуглото му лице. Това бе цветът на Пунт и на роднините ми там, кожата им бе с нюанс по-тъмна от моята.

— Тя е царица – казах аз най-сетне, протягайки се за виното си.

— И е обичана от народа си.

— Те ме обичат заради това, което мога да направя за тях. Искат земя и търговски такси, а споровете да бъдат решени в тяхна полза.

Погледнах го и той леко сви рамене, изразявайки неохотно съгласие.

— Мисля си, че понякога боговете ни говорят, особено когато отправяме молитвите и желанията си към тях. Бездетните жени се молят за деца, болните – за здраве, селянинът – за дъжд, а търговецът – за хубаво време и безопасно пътуване.

— Царицата – за благоволението, което вече има.

Замълчах за миг, преди да кажа:

— Не знаех, че благоволението идва на такава висока цена.

Жрецът отвърна тихо:

— Винаги има цена. Ти самата не даряваш ли с най-голяма подкрепа тези, които доказаха предаността си към теб и направиха най-големи жертви? Тези, които изпратиха хората си да воюват за твоя престол, въпреки че можеха да умрат... тези, които по твоя повеля построиха гарнизони и прокараха пътища през земите си, тези, които предоставиха за страната най-добрите условия в своите оазиси?

— Ако това, което казваш, е вярно, тогава нашето поклонение не е нищо друго освен обикновено пазарене с боговете. Никой не идва в моята зала, без да се надява на някаква изгода. Нито пък ние предлагаме предаността си, освен ако не се надяваме, че ще получим това, което желаем. Нищо чудно, че боговете се присмиват на нашите опити да ги контролираме чрез благочестието си. Нищо чудно, че ни поразяват тогава, когато най-малко го очакваме, само за да ни докажат, че сме безсилни – казах с горчивина в гласа.

— Наистина ли смяташ, че боговете са толкова дребнави?

— Само това ми се струва логично – казах аз. – Те действат така, защото никога не им даваме това, което наистина искат.

— А какво е това?

Свих рамене.

— Не се интересуваме от душите на боговете, от това, което се крие в сърцата им, не питаме дали искат да бъдат опознати. Проливаме кръв в името им, като правим всичко възможно то да звучи особено страховито. Но не се стремим да ги опознаем. Не им предлагаме любовта си. Не и истински. Вече разбирам нещо... – загледах се безстрастно в алабастровото кандило на масата; тънките струи дим от тамян се издигаха и изчезваха пред очите ми, нестигащи доникъде. – Мисля, че те са най-самотните от всички създания – добавих тихо. – Или може би, като богове, те нямат никакво желание да бъдат опознати и аз си въобразявам всичко това заради скръбта ми.

Навън дъждът беше спрял.

Когато жрецът не каза нищо, вдигнах глава и видях, че той се взира със странно изражение в мен.

— Как е възможно да смяташ, че можеш да знаеш мислите на боговете? – попита старият ми приятел.

Премигнах с недоумение.

— Винаги съм си мислила такива неща! Въртят се в ума ми ден и нощ! Със сигурност и ти си размишлявал за тези неща и можеш да говориш за това. Говори! Кажи ми как самите богове са се отрекли от желанието да бъдат опознати от нас и вместо това са приели общуване единствено чрез пазарлъци и уговорки, как мога да живея и час, в който да не крещя: Защо? Защо Алмака ми отне Макар? Защо, когато знам, че никой наистина няма да ме опознае така, както ме познаваше той!

Въпреки че любовта ми към Макар не беше тайна за Асм, аз се стреснах, когато чух ехото на думите, излизащи от устата ми.

— И все пак знам какво ще кажеш: че тогава ще обичам Алмака само защото ще ми даде това, което искам. И е вярно. А това не е любов. Аз съм толкова виновна, колкото всички други, защото оплаквам липсата на това, което не мога сама да си взема!

Асм не каза нищо, докато сърцето ми туптеше шумно в тишината, възцарила се между нас.

— Не е ли вярно? – попитах аз.

Той поклати леко глава.

— Боговете са непознаваеми. Като посредници, ние, жреците, имаме задачата само да предсказваме и да омилостивяваме по волята на Алмака...

— Да, със статуи и празници, и кръв върху олтара. Да, да, знам – прекъснах го аз, оставяйки на масата чашата си с вино, недокосната през цялото това време. – Но защо? Каква нужда имат те от усърдието ни? Дали изискват нашето изпълнено с трепет и ужас обожание от арогантност? Или се боят, че ако не го правим, ако не пеем, не ги възхваляваме и не издигаме безброй храмове в тяхно име, те ще престанат да съществуват? Каквато и да е причината, сега се питам дали те ни отнемат това, което обичаме, за да ги потърсим – пък дори и да е само за да оспорим смисъла на това съществуване. Защо? Защо? Питам се ден и нощ!

Асм ме гледаше, като че ли бях оракул, странна смес от изумление и благоговение бе изписана на лицето му. И макар да седяхме само на две ръце разстояние, чувствах, че ни дели цяла бездна.

— За първи път – каза той много тихо – ти завиждам, царице моя, за бремето на властта, което носиш, защото можеш да разбереш съзнанието на боговете по-добре от всеки друг.

И това беше най-лошото от всичко. Към кого можех да се обърна за съвет, ако не към него?

— Не разбираш ли? Аз не знам нищо! Питам и чувам само тишина. От всичко, което знам, личи, че Алмака ме е изоставил. Аз, която построих толкова храмове в негово име. Какво направих, та го обидих така и той ми отне Макар?

Или пък Макар бе престъпникът? Ако той ме бе измамил и Алмака го бе убил заради двуличието му? Но аз бях видяла изражението на лицето му в онзи последен миг. Той се бе хвърлил в битката самоотвержено. Защо? За изкупление? От обич?

И още по-лошо: нямаше оракул или гадание по черния дроб на някое животно, нямаше нито една звезда или изгряващо съзвездие, от които да мога да науча истината. И жрецът пред мен не можеше да разчете мислите на Алмака – не повече, отколкото можех аз самата.

— След като изоставих поклонението към Шамс, постоянно си повтарях – продължих аз, изтривайки парещите сълзи от бузата си, – че всяко живо същество може да изсъхне и умре от същата топлина, с която слънцето дарява живот. Но луната идва в прохладата на нощта, за да бди над влюбените и сънищата, да даде живот на семената, дремещи в почвата. Сега знам, че семената зашиват на тъмно и луната се спуска едновременно и над селянката, и над царицата. Точно както слънцето. Следователно никой човек не е по-привилегирован от другите и боговете правят това, което искат, а ние сме тези, които влагаме някакъв смисъл в техните действия. Или това... или те не съществуват изобщо.

Асм мълчеше.

— Няма ли да кажеш, че богохулствам? Говоря такива неща на собствения си жрец! А ти дори не ме укоряваш. Няма ли да ме осъдиш?

— Не ми приляга да те напътствам с високопарни, но празни слова – прошепна много тихо той най-накрая. – Ти си дъщеря на Алмака. Ти носиш дара на благоволението му. Ако той не говори с теб, с кого би го направил?

Асм си тръгна малко след това, очевидно развълнуван, и аз останах с чувството, че съм му предала моите терзания и смут. Не можех да преценя дали това е добре, но сега той можеше да потърси отговори и заради двама ни... или тези отговори бяха недостижими и той щеше да бъде обзет от смут. Защо просто не го пуснах да си отиде със спокоен дух?

Тази нощ очаквах моите въпроси, изказани богохулно на глас, да ме измъчват до зори. Вместо това за първи път от месеци спах непробудно. След като бях произнесла на глас съмненията си, сякаш се бях освободила от отровата им и острите им раздиращи бодли. Поне за известно време.

ШЕСТА ГЛАВА

Може би като жест на помирение Уахабил предложи да организира царското тържество в чест на най-големите търговци на Сава. Беше есен, скоро керваните щяха да потеглят на север, отнасяйки прочутия тамян на царството ни, тъканите, подправките и скъпоценните камъни от Офир на запад и към Хидуш*, на изток.

[*Едно от древните имена на Индия. – Б. пр.]

Пратих му разпоредителя си и предоставих хазната си на негово разположение за събитието. Когато му описах идеята си, очите му се разшириха от изумление.

— Но, царице моя, само цената на това тържество...

— Това не е обикновено тържество – прекъснах го аз. – Това е послание и то трябва да стигне до всички краища на света.

От години либийците имаха военно надмощие в Египет. На царете на Асирия и Вавилон – последният бе истински вавилонец след царя еламит преди него – им бе отнело петнайсет години да наложат властта си. Царят на Финикия разменяше кедър и занаятчийски стоки за зърно и масло дори от по-дълго време. Ако бях научила едно нещо от хрониките за царете, то бе, че няма нищо по-изгодно от съюз и търговия с владетел с утвърдена от години репутация и нищо толкова несигурно, колкото съюз с наскоро възкачил се на трона цар.

Особено ако е царица.

Беше от решаващо значение да се срещна с тези търговци, чиито имена само бях чувала или чела в докладите – това бяха хората, които разнасяха славата на Сава по света. Щях да ги събера в двора, за да ги нагостя преди пътуването им. Или поне така бях казала.

Но истината, която Уахабил разбра, бе, че исках да проведа хитра кампания и да впечатля не с мечове и брадви, а с богатство. Битка, но не на бойното поле, а в двореца.

Бях дала необмислено обещание в името на Алмака в онзи ден на поляната и сега исках да изпълня пророчеството от купата със или без участието на бога. Тамянът на Сава щеше да изпълва с аромата си храмовете на хиляди незнайни богове, смирната й щеше да балсамира телата на мъртъвците на безсмъртния Египет в замяна на платове, вино, желязо и коне.

Но аз щях да увелича богатствата на Сава по нов начин.

Щях да изпратя нашите най-добри стоки през морета от вода и пясък и да получа в замяна не само богатството на чуждите народи, но учени и занаятчии от далечни земи, които щяха да дойдат, за да се уверят лично дали е истина легендата за Савското царство.

Щеше да настъпи ден, когато поети и астрономи щяха да красят двора ми така ярко, както златото и среброто го красяха сега. Щяхме да обменяме знания със земеделците от прочутите житници на Египет, с математиците на Вавилон, със зидарите на Финикия и с изкусните тъкачи от Хидуш. Дядо ми се бе прочул с обединението на страната ни, култът към Алмака бе наследството от баща ми. Моето име щеше да остане в историята със знанието и науката.

— Трябва да ме направиш красива – казах на Шара тази нощ.

Тя се засмя и звънкият й смях ме изненада; не го бях чула нито веднъж, откакто се бях завърнала. Годините на моето отсъствие не й се бяха отразили добре, приятелката ми се бе превърнала в затворена и сдържана жена. Тънки бръчици се виеха покрай очите й като канали, пресичащи сухата земя. Когато деликатните й ръце не бяха заети с нещо, те постоянно потрепваха уплашено като два заека.

Не бях питала какво й се бе случило след смъртта на майка й, нито пък тя ми каза нещо, освен че е била за кратко време наложница на неколцина мъже. Не се съмнявах, че Хагарлат бе намесена в това – историите за нейната жестокост бяха многобройни. През онези първи кошмарни седмици след завръщането ми на два пъти в трескавите си сънища бях чула благодарствените молитви на Шара. Когато се възстанових, й предложих сама да реши как иска да живее оттук нататък и тя избра да остане с мен.

— Да не би да искаш да направя и слънцето да свети по-ярко, царице моя?

Наведе се над ковчежето ми с бижута, подбираше гривни, обеци и пръстени, докато ръцете й се изпълниха със скъпоценни камъни.

— И ти – не желая да бъдеш облечена в обикновени дрехи. Това не е Шара, която помня. Не, ти ще носиш рокля от гардероба ми и аз лично ще ти избера сандали и бижута. И най-нисшите роби в Сава ще бъдат облечени в прекрасни роби и одежди пред очите на чуждите пратеници и търговци. А ти ще си като царица на някоя страна. Ще разказват истории за теб в дворовете на чуждестранните владетели!

Цветът изчезна от лицето й и тя изпусна няколко от бижутата, които държеше. Отидох до нея и я хванах за раменете. Тя трепереше цялата.

— Шара, какво има?

Тя ме погледна стреснато.

— Обещай ми нещо – каза тихо. – Като моя млечна сестра, не като моя царица.

Премигнах с недоумение.

— Каквото пожелаеш.

— Не ме давай.

— Да не те давам?

За първи път почти ми се прииска да настоя да разбера какво й бе сторила Хагарлат. Какво й бяха причинили мъжете, на които е била дадена, къде бяха сега те – за да ги намеря и да им отмъстя за това, което й бяха причинили.

Но вместо това само взех накитите от ръцете й и ги сложих настрани. Разделих дланите й, които тя бе долепила плътно една до друга, и ги стиснах в моите.

— Няма да те дам на никого. Кълна се. Ти си всичко, което имам в този свят.

Целунах я и я притеглих към себе си. И когато положих ръка на главата й, нещо ме преряза остро и болезнено, чувство, което не бях изпитвала дори и когато страдах за Макар. След завръщането си исках Шара да се чувства добре, сигурна, в безопасност. Но тази нощ видях в нея използвана и захвърлена жена. Видях вдовицата. Сирачето. Старецът, превиващ се от болката в ставите. Тя беше селянинът, трудещ се на полето под безмилостното слънце. Жената, рискуваща да се срещне със смъртта всеки път, когато ражда. Жрецът, взиращ се в небето за знак от равнодушния бог.

Не можех да спра палещите лъчи на слънцето или да накарам земята да даде по-добра реколта. Не можех да предпазя хората от смъртта или да накарам боговете да говорят.

Но бях царица и можех да я защитя. Не... повече от това.

Семето, което вече бе посято в мен, покълна: щях да издигна нивото на познание в Сава – не само за да оставя това като свое наследство, а и защото така щях да облагодетелствам и най-бедните хора. Един ден жените като Шара щяха да изпитват единствено гордост в присъствието на който и да е чужд пратеник и щяха да се чувстват по-висши от него, защото живеят в царство, в което мъдростта е равна на неговото богатство.

Пуснах я, обзета от тази мисъл. Шара също изглеждаше като различна жена, когато ми позволи да сложа наметало върху роклята й, аметистова гривна на ръката й и пръстени с яспис на пръстите й.

— Ти също си всичко, което имам, господарке моя – каза тя и аз си помислих, че в момента Шара прилича на истинска царица.

Тази нощ, когато вратите се отвориха пред мен и музиката на флейти и дайрета достигна до ушите ми, аз пристъпих в залата, където се намираха най-богатите търговци на Сава, дошли да впечатлят новата царица с историите за своите далечни пътувания и за керваните си с екзотични стоки. Но определено бях успяла да ги зашеметя. Веднага забелязах как се оглеждаха във всички посоки. Очите им се местеха, сякаш следяха полета на ято птици, от едно чудо към друго.

Опитах се да видя грандиозната гледка през очите им: фенерите, внесени от далечните земи на коприната, блеснали от тавана като сто далечни слънца, алабастровите светилници във формата на миниатюрни къщи, подредени по стъпалата към подиума, хвърлящи светлина от издълбаните в тях прозорци върху гигантския сребърен диск зад престола ми, който блестеше като оранжевата пълна луна по време на есенното равноденствие.

В средата на залата се простираше дълга ниска трапеза, инкрустирана с лапис лазули и отрупана със сребърни кани за вино и чаши, украсени с тюркоаз. Жасмин и бели рози се виеха по внушителните колони в залата, които приличаха на окичени с уханни бели облаци стълбове.

На отсрещния край на залата музиканти с различни инструменти сияеха като богове – всичко по тях светеше, от позлатата по туниките до кожите им. Дори дългата коса на мъжа, който свиреше на арфа, блестеше на светлината.

Бял пушек от най-чистия тамян се издигаше от големите бронзови кандила, изковани във формата на ибекси и бикове. Той излизаше от ноздрите им като дъх, сякаш, идолите на Алмака бяха оживели.

Вдигнах поглед към фенерите, подредени като съзвездията на вечерното небе – Сестрите звездици висяха отгоре във вечната нощ. Проблясваше и Ловецът. А ето я и Кучешката звезда, по-голяма от останалите.

Алабастровата зала наистина се бе превърнала в чудо.

Не пропуснах и смаяните погледи на царедворците, когато влязох: от ушите ми висяха сребърни обици, толкова фини филиграни, че блестяха като капки дъжд; златни люспи се спускаха от пояса ми чак до коленете, а очите на двеста паунови пера се взираха от подгъва на роклята ми.

За тази среща бях оставила короната си във формата на полумесец и бях предпочела много по-великолепна украса: сребърен ибекс с очи от искрящи гигантски рубини и полумесец на фона на слънчевия диск, окачен между изящните му рога.

Забулената Шара предизвика почтителни поклони от страна на хората, които не бяха сигурни дали тя не е някаква гостуваща царска особа. Дори жените, които се грижеха за покоите ми, бяха нагласени в скъпи цветни рокли, накичени с яспис и египетски фаянсови* накити по шиите и китките.

[*Глазирана кварцова керамика с тюркоазен цвят – в Древен Египет е била обичаен материал, от който се изготвяли различни предмети (от мъниста до религиозни артефакти). – Б. пр.]

Едва ли някой от присъстващите бе виждал толкова екзотичен евнух като Яфуш, с дебелите златни ленти по ръцете му.

Двайсет стражи ограждаха подиума, облечени в индиговосини елеци, сребърният полумесец на Алмака висеше над гръдта им и блестеше от дръжките на мечовете им.

Отвъд залата, зад решетката на външния двор, надничаха очите на стотици хора, дошли да зърнат зрелището, да получат храна – фурми и агнешко, и да станат свидетели на истории, които да разказват, когато се върнат в своите племена. От мястото си вече виждах слугите си, които обикаляха сред гостите с големи подноси с хляб, смокини и сладкиши.

Когато се качих на подиума, момиче, облечено в сребриста роба и с диадема във формата на звезда, блестяща на челото му, ми подаде бокал.

— Мои почетни гости – казах аз и гласът ми стигна до всяко ъгълче в залата, която притихна в очакване. – Това е нощта на пътуванията. Поемаме с керваните си към далечните кътчета на света. Но нашето пътешествие не е обикновено. Защото сме децата на Алмака! Не произлизаме от земята, както народите на по-низшите богове, а от единението на Луната и Слънцето. Нашето пътешествие е започнало в небесата, в лоното на Алмака, пирували сме на празненствата в небесното царство!

Вдигнах бокала за наздравица и музиката засвири отново.

Слугите наляха вода в сребърни тасове, докато моят разпоредител лично ръководеше настаняването на гостите – целият ми съвет, двайсет и четирима мъже в средата на масата, търговските съветници с цветните тюрбани вдясно и вляво от тях. По-назад имаше неколцина мъже, облечени в богато бродирани вълнени роби, дръжките на камите им, украсени с гладки скъпоценни камъни, хвърляха лимоненожълти отблясъци.

Моите главни търговци. И безброй други по-дребни търговци, разположени по протежение на дългата небесносиня маса до двата й края.

— Царице моя – каза Уахабил, който застана пред мен, когато заех мястото си на трона. Отворих уста да го поздравя, но после видях, че е придружен от мъж, облечен в прост саронг и елек. Сребърната дръжка на камата, която се показваше от пояса му, очевидно беше стара, символ на древен и горд род. – Представям ти Тамрин от Габан. Син на Шахр от Габан. Твоят главен търговец, главен търговец на царствения ти баща преди теб, какъвто е бил и бащата на Тамрин преди него.

Мъжът се поклони ниско. Когато се изправи, внимателно огледах елегантната линия на мустаците и брадичката му, тъмния кол по клепачите му, изненадващия цвят на кожата му, която очаквах да бъде почерняла от слънцето като на селянин, но вместо това тя бе с топлия мек нюанс на медта. Не носеше пръстени, никакви бижута – освен широка златна лента на китката си.

— Царице моя – каза той. – Позволи ми да повторя това, което, без съмнение, са били думите на моя роднина, съветник Иляфа, и да осъдя позорните дела на Аман. И да възхваля начина, по който си ги преодоляла. Нека Алмака да благослови царуването ти и да прослави името ти.

Вгледах се в него замислено, без да кажа и дума в първия момент. Той беше може би само няколко години по-възрастен от мен.

— Кажи ми, търговецо, как е баща ти? – попитах най-накрая.

— Като камила, пусната на паша след години на тежък труд. Дебел и доволен – засмя се мъжът.

— Такова могъщо племе, народът на Габан – казах, галейки разсеяно главата на ибекса, изваяна в края на облегалката на трона ми. – И толкова... неутрално.

Не беше нужно да посочвам очевидното: че те не бяха изпратили мъже, които да ми помогнат в похода ми срещу Мариб. От известно време с Уахабил обсъждахме това.

Тамрин наклони глава.

— Царице?

— Хитра политика, предвид зависимостта на Габан от отношенията с племената на оазисите. – Погледнах към него. – И все пак, трудно е да се определи лоялността на някого, след като неутралитетът вече не е необходим.

— Моята царица е мъдра. Разчитам, че споразуменията със съветника Иляфа ще определят как е най-подходящо да бъде изразена предаността на Габан към царицата. Колкото до мен, аз съм просто търговец, номад сред номади.

Той нито се изчерви, нито заекна, докато отговаряше. Беше или много вещ в дворцовите обноски, или глупак.

Не мисля, че бе глупак.

— Как ти се струва нашето тържество, Тамрин от Габан?

Навсякъде в залата гостите разговаряха оживено помежду си, докато похапваха от сладките пити хляб, потопени в сос от кардамон и копър.

Те не се бавеха; ако човек се храни бавно, може да изкуши злите духове край масата.

Търговецът посочи към съзвездието от фенери.

— Истинско чудо. Ще разказвам за тази гледка през целия си живот и все ще ме обвиняват, че преувеличавам. Но сега, ако ми позволиш, царице, съм ти донесъл подарък.

Един по-млад мъж му подаде дълга правоъгълна кутия, която Тамрин ми подаде, държейки я с две ръце.

— Това е скромен жест, но идва отдалече. Любовта ти към знанието, господарке, е известна на баща ми.

Шара взе кутията, отвори я и ми показа съдържанието й.

Вътре имаше двоен свитък от фин велум.

— Чии са тези писания? – казах аз.

— На северния цар на Израилското царство, преведени от баща ми. Казват, че царят е получил тайно познание от своя бог.

Бях чела откъслечни сведения за това царство, съществуващо само от половин век – племенна федерация, която тепърва развиваше градски начин на живот.

— Вярваш ли, че боговете предават на хората някакво тайно познание, Тамрин от Габан?

— Това казват всички владетели, не е ли така? – попита той с усмивка. – Признавам, че не разбирам неговия бог. Но знам, че царят жадува за богатствата и редките стоки на света.

— А има ли цар, който да не е такъв?

— Да, но този е достатъчно заможен, за да се сдобие с тях. Богатството му съперничи на това на Сава.

Засмях се, звукът отекна над подиума. Застаналият наблизо Уахабил се усмихна учтиво, но умората се четеше в очите му. Уреждането на това тържество го бе изтощило до краен предел. Щях да намеря начин да го възнаградя – поне с малко почивка, ако не с друго.

— Всеки търговец е и разказвач. Сега виждам защо те обвиняват, че преувеличаваш.

Тамрин прие думите ми с лек поклон.

— И все пак ние двамата знаем, че само Вавилон и Египет могат да съперничат на Сава по богатство – казах аз.

— Но дори и египтяните трябва да търгуват с всичко, включително и с новите перуки, които толкова много харесват, за да купуват нашата смирна.

Уахабил се подсмихна, Тамрин – също, макар да ми се стори, че ме изучава внимателно под маската на дворцовата вежливост.

— Израилтянинът сключи важен съюз с Египет.

— Така ли?

— Той се ожени за дъщерята на фараона и получи като зестра град Гезер, разположен на кръстопътя на Морския и Кралския път. И вече контролира търговията към Египет и южните части на своята държава до Финикия на север.

Наклоних глава. Фараоните нямаха обичая да дават дъщерите си на чужди владетели – те обикновено вземаха чужди принцеси за своите синове. Какво бе видял фараонът в този млад владетел, заради което бе пренебрегнал политическата гордост на Египет?

Уахабил тихо се прокашля. Зад него гостите почти бяха приключили с вечерята си.

— Ела с мен – казах аз, като се изправих. Хората припряно се надигнаха на крака. – Скоро ще видим Египет с очите си.

Кимнах на двамата мъже да се присъединят към мен и поведох свитата си към градините на двореца. Първите гости, които дойдоха след нас, ахнаха шумно. Земята бе напълно преобразена, осветена от хиляди фенери. Големи ивици от индиговосин муселин разсичаха по дължина градината на изток и на запад и се полюшваха като вълни от нощния бриз.

Западно от индиговите проливи цивети и лъвове гледаха лениво от клетките си под плодните дръвчета. Щрауси бродеха из голямо заграждение, а пойни птици чуруликаха, съперничейки си с папагалите от парк с размерите на моята лична зала за аудиенция. Вързана за една акация, стоеше черно-бяла зебра. Тънки, нанизани един до друг златни дискове блестяха в редица, която се виеше от една акация към следващата. Тъмнокожи слуги поставяха подноси с плоски питки по масите, вече отрупани с купи, в които имаше риба в сос с куркума, агнешко и яхния с леща, натрошено сирене и зеленчуци с подправки. Деликатесите на Пунт.

Северно от Пунт се издигаха пирамиди с височината на пет мъжки боя, срещу тях имаше диск от ленена материя, осветен от задната страна от светлината на факли по такъв начин, че да създава впечатление за изгрева на Ра. Голи роби с черни вълнени перуки и фаянсови яки на вратовете чакаха на брега на река Нил, пред храма на Изида, за да налеят на гостите стомни с египетска бира. Сцената надминаваше дори собствените ми подробни указания. С удоволствие забелязах стъблата на папируса, които се олюляваха от вечерния бриз в края на изкуствената река, баржата с големината на носилка, носеща се лениво по водите й.

Цялата източна половина на градината имитираше поредица от оазиси – спирките на керваните в Ятриб, Дедан и Тема по Пътя на тамяна. Камили от най-добрите породи пасяха, приведени под финиковите палми, предъвквайки храната си, на достатъчно голямо разстояние, за да не могат да ни наплюят. Три бели женски камили бяха вързани между черните шатри, чиито покривала на входовете бяха отворени, за да разкрият големите и шарени килими, отрупани с подноси с риба и зелен лук, зеленчукови туршии и екзотични яйца с различни цветове и размери. Няколко впечатляващо облечени слуги, накичени с повече накити, отколкото един пустинен вълк би посмял да носи, чакаха, за да приветстват моите гости – „пътници“.

Навсякъде имаше танцьорки – потропваха по земята на Пунт или балансираха делви на главите си в оазисите – и музиканти, които свиреха на тъпани, удове* и египетски систруми**.

[*Уд – струнен музикален инструмент, разпространен в страните от Близкия изток. Предшественик на европейската лютня. – Б. пр.]

[**Систрум – перкусионен инструмент. Състои се от дръжка и U-образна рамка, между двете рамена на рамката има напречни тръби, на които са нанизани метални гривни или намотки. – Б. пр.]

Голям златен казан стоеше близо до входа, пълен с благоуханни ливанови перли. И в средата на Червено море – остров с алабастров престол, такава безупречна имитация на този в дворцовата зала, чак до изваяните във формата на ибекс крака и метнатата на облегалката леопардова кожа, че зашеметените гости се питаха на глас по какъв магически начин е бил пренесен тук толкова бързо.

Плеснах с ръце и музикантите спряха.

— Дойдохме от небето, както самите богове – казах аз, за да преплаваме през Червено море към Офир. Ще отидете там, за да видите златото и екзотичната дива природа на Пунт, за да се насладите на деликатесите му сред птичите трели. Или може би ще отпътувате на север до Египет, за да вкусите бирата на фараоните, да запалите в дар тамян пред олтара на Изида и да се помолите Ра да изгрее отново. Или ако предпочитате, тръгнете към тази страна на морето с керваните, през Дедан и Ятриб, по целия път до Палмира!

Пристъпих до казана и загребах шепа ливан с една от многото подредени до него сребърни купи.

— Но ако очаквате да отнесете златото на Пунт, благоволението на Ра и гостоприемството на оазисите, не забравяйте да вземете със себе си и най-доброто от Сава! Закълнете се в боговете на всяко място, което ще посетите, че ще направите жертвоприношения, тъй сладки, че дори те трябва да обърнат с копнеж очи към Сава и да я възхвалят. Сава и Алмака над всичко!

Отекващият вик изпълни нощта и аз погледнах към белия диск на луната в небето.

Въодушевени възгласи и веселие огласиха градината. Дори членовете на съвета ми се присъединиха към въодушевените по-млади мъже, когато музиката засвири отново.

Хвърлих победоносен поглед назад към търговеца и не останах разочарована.

Той се засмя от удоволствие, когато моите гости загребаха от ароматния ливан и се пръснаха из градината в търсене на екзотични изкушения.

Тамрин се наведе, не толкова близо, че да предизвика гнева на моя евнух, но достатъчно, за да мога да го чуя, когато ми прошепна:

— Наистина, царице моя, ги твориш чудеса.

— Благодаря ти за подаръка, търговецо – отвърнах аз.

— Може би някоя вечер ще благоволиш да чуеш историите на един обикновен търговец, царице моя, преди керванът ми да потегли на север, и ще ме посъветваш какви други думи да отнеса със себе си. Въпреки че който чуе моя разказ за тази вечер, непременно ще ме нарече лъжец. Дотогава умолявам те да се обърнеш към мен, ако има някакъв начин да докажа лоялността на Габан и лично на Тамрин търговеца към теб. Веднъж отдадена, предаността на Габан, е ненарушима. Може би един ден ще ми окажеш честта да го докажа.

Погледнах го за миг – правата линия на носа, начина, по който кожата му бе набръчкана около очите... Очи, свикнали да се присвиват към слънцето.

— Ще го направя.

Тази нощ, след като се настаних на трона в градината си, мислите ми не бяха насочени към Пунт, Египет или оазисите, нито към гостите, които, подпийнали, пощипваха робините, преди да се понесат по водите на Нил.

Улових се, че мисля за част от територията, недокосната от светлината на най-отдалечените фенери. Ивица земя на север от оазиса Тема, отвъд Идумея, един далечен свят.

Израил. Името се претърколи през ума ми като дума, която вкусвах с езика си. Потърсих с поглед търговеца сред хаоса от гости, но не можах да го открия. Историите на Тамрин бяха очевидно толкова шлифовани, колкото дворцовите му обноски. Но никое царство, съществуващо само от половин век, не би могло да упражнява влияние в такъв мащаб, нито да се похвали с такова богатство, за каквито говореше той. Никой владетел не можеше да получи толкова благодеяние от вечно капризните богове.

Часове по-късно, когато най-накрая провъзгласих края на пътуването, доказвайки, че Сава е по-богата от всякога, и когато и последните златни дискове, египетски скарабеи и топове ярко оцветени тъкани от долината на Инд бяха раздадени на гостите, а хората от двореца получиха по една от хилядата торби със сребърна чаша вътре, аз се оттеглих в покоите си. Отпратих изтощената Шара да спи и седнах на дивана с новия си свитък, отгърнах го и забелязах финикийските букви и ситно изписания арамейски текст.

Четох до разпукването на зората и дълго след като сутринта бе разцъфнала напълно.

СЕДМА ГЛАВА

— Кажи ми – настоях аз от трона в личната си зала за аудиенции. – Що за наглост е това?

Тук бях умолявала баща ми да не ме дава на Садик. Тук го помолих да ме отпрати. Колко се бяха променили нещата.

Тамрин повдигна глава, все приведен в поклон, силно изненадан.

— Царице моя?

Той отново бе семпло облечен, лентата на китката и спретнато оформената брада бяха единствените му украшения, косата му бе прибрана назад с обикновена кожена каишка. В другия край на стаята Яфуш стоеше до вратата, злато блестеше на носа и по шията му, той бе внушителен, неподвижен и красив като обсидианова статуя. Нямаше двама мъже, които да са толкова различни един от друг!

Шара наля вино и аз се облегнах назад в гравирания си трон, докато Тамрин отпиваше глътка от чашата си, както бе обичаят, гледайки ме все така с недоумение.

— Чел ли си свитъка, който ми подари? – попитах аз.

Търговецът повдигна вежди.

— Аз... всъщност не. Писанията на царя понякога се четат и споменават в двора на израилтянина.

— Разбирам.

Миналата нощ ми се прииска да изгоря свитъка – този сборник от притчи, толкова очевидно повлиян от други, предимно египетски, широко разпространени истории. Така трябва да се прави с „мъдри“ писания като тези; с неохота обаче трябваше да призная, че този сборник бе доста находчив, макар и да не бе някакво по-специално откровение.

Но не притчите в него ме бяха засегнали.

— От колко време е на престола този цар?

— Десет години, царице моя, ако не и единайсет. Но, моля те, кажи ми, какво те обиди толкова?

— Вътре са включени две песни от този цар. – Посегнах към свитъка на масата от слонова кост до мен, вдигнах го и зачетох: – „В негови дни ще процъфти праведникът, и ще има изобилен мир, докле месечината трае „*.

[*Псалтир 71:7. Тъй като има известни разлики в използвания на английски език превод на Библията (в случая Новата международна версия, NIV) и изданието на Българския синод, при всеки цитат ще използваме варианта, който отговаря по-точно на смисъла, вложен от автора в текста. – Б. пр.]

Вдигнах глава към търговеца.

— Ах, царице моя – каза той, както ми се стори, с облекчение. – Уверявам те, че тук не е вложена съзнателна обида спрямо твоя бог. Сред хората в покрайнините на града на израилтянина, а и сред жените му, и в техните домакинства се почитат много и различни богове.

— Наистина ли? – попитах аз и продължих, преди той да успее да отговори: – „Той ще владее от море до море и от реката до краищата на земята; пред него ще паднат жителите на пустините, и враговете му прах ще лижат; царете на Тарсис* и на островите данък ще му поднесат.** – Вдигнах поглед от свитъка и се втренчих в мъжа пред себе си, докато произнасях: – Царете на Шева и на Сева ще му поднесат дарове ***.

[*Митично място, споменато в Библията. Местоположението му не е твърдо установено. Предполага се, че е Картаген (днешен Тунис), иберийският Тартес на Атлантическото крайбрежие на Испания или най-вероятно остров Сардиния. – Б. пр.]

[**Псалтир 71:8 – 10. – Б. пр.]

[***Псалтир 71:10 (Превод от NIV, 72:10). – Б. пр.]

Дали той пребледня, както стоеше пред мен?

— Наясно съм, че царството ми се нарича „Шева“ от хората с невежи езици. Нали така?

— Думите ти казват истината, господарке.

— А къде е Сева?

Той се поколеба.

— Пунт, царице моя.

Погледът ми можеше да го вкамени. Той веднага падна в дълбок поклон, докато аз продължих да чета по-нататък:

— „Защото той ще избави бедния (...) ще бъде милосърден към бедния и сиромаха.* И ще живее вечно; и нему ще се даде от шевското злато „**.

[*Псалтир 71:12 – 13. – Б. пр.]

[**Псалтир 71:15 (Превод от NIV, 72:15). – Б. пр.]

Хвърлих свитъка в краката му.

— Царице моя, искрено се извинявам. Не знаех...

— Това е записано като молитвата на Давид, сина на Иесей – продължих твърдо аз. – Кой е той?

— Бащата на цар Соломон.

— Така ли го наричат – „сина на Иесей „?

Тамрин се изправи.

— Да. Бащата на царя не е роден в царско семейство.

— Как тогава – попитах, развеселена – този мъж е станал цар?

Търговецът сви устни за миг.

— Бил е избран от един от пророците им сред останалите синове на Иесей. Бил е пастир... най-малкият син.

Смехът ми отекна из залата.

— И сега синът на овчаря е могъщ и богат цар.

Погледнах незабулената Шара, която се опитваше да прикрие една от рядко появяващите се на устните й усмивки.

— Да – разпери търговецът ръце. – Малко вероятно е било баща му да стане цар. Но е имало основание: той е бил велик воин. В онези дни е бил голям разбойник и е погубил много мъже. Обединил е племената на Израил.

Нашите собствени владетели бяха обединили племената ни. Дори и днес моят народ ме наричаше мукариб – „обединителната“, следвайки традицията на дядо ми, който бе събрал четирите велики царства в едно и бе поставил Сава над всички тях.

— Значи, този пастирски цар се моли Сава да даде златото си на сина му.

— Царице моя, за богатствата на Сава се носят легенди. Предишният цар по-скоро възхвалява царството ти, като е пожелал синът му да получи този дар, за да му вдъхне сила.

— Хайде, Тамрин, нека говорим откровено.

Той отстъпи назад, когато слязох от подиума и се преместих на по-ниския диван. Посочих му да се настани на съседния, като му оказах по този начин честта, подобаваща на мой съветник.

— Десет години на трона. Единайсет може би, казваш – започнах аз, след като Шара постави поднос с фурми пред нас.

— Да, царице моя.

— Съпругата му е дъщеря на фараона. Но за никого не е тайна, че настоящият фараон е слаб.

— Тя е първата му съпруга.

— Колко жени има? – повдигнах бокала си. Баща ми също имаше няколко наложници.

— Не съм сигурен. Доколкото знам, последно бяха около двеста.

За малко да се задавя.

Тамрин се усмихна леко.

— Вярно е. Дъщерята на фараона му донесе като зестра Гезер. Амонитската му жена – контрола върху Царския път от Червено море към Дамаск. Има много жени, включително наложници от дванайсетте племена на своя народ, както и съпруги от васалните му територии от Моав, Идумея, Арам, Хамат, Цоба, Ханаан, от народите на хетите и амаликите.

— Нима всеки разказ за този човек е така преувеличен – от историите за неговите земи до имането му и броя на жените му?

Този път, когато погледнах Тамрин, почти се увлякох по него. Как досега не бях забелязала, че очите му са толкова тъмносини?

Търговецът леко поклати глава.

— Боя се, че не е преувеличение. Виждал съм столицата му и издигнатия там храм, и укрепените градове на местата, където гарнизоните му контролират пътищата от Ефрат до Синай и от Червено море до Палмира. С контрола върху търговските пътища, минаващи през Гезер, той е и посредник в търговията с коне и колесници между Анатолия и Египет.

Присвих замислено очи.

— Наричат го царя търговец – продължи той. – Ценител на разкоша, на всяка екзотична вещ или животно.

— И на жените, очевидно.

— Очевидно – потвърди той с лека усмивка.

— Защо не съм чувала нещо повече за него или за баща му, ако е толкова могъщ и богат?

Бях чела нещо преди години за разбойническия цар Давид, но съвсем незначително.

— Малко кервани ходят толкова далеч на север, често техните стоки стигат само до оазиса в Дедан, където ги закупуват други търговци. Баща ми е изминавал няколко пъти цялото пътуване, отнемащо месеци, до Идумея и Йерусалим, а аз – два пъти, и съм видял тези неща с очите си. Баща ти имаше отношения с този цар, господарке – дори изпрати смирна за погребението на любимата майка на царя, когато тя се разболя. При последното ми пътуване научих, че е преминала в света на сенките.

Отново се вгледах в мъжа пред себе си, в синия като лапис лазули цвят на очите му, във фините линии около тях, в плътната извита дъга на горната му устна и в тънките пръсти на мазолестите му ръце. Правилно бях преценила, че това е човекът, който би трябвало да разгласи търговската мощ на Сава на останалата част от света. Забелязах как се бе облегнал на дивана, не напълно отпуснат, краката му бяха на пода – мъж, стъпил здраво на земята, винаги нащрек.

Мъж, който понасяше дворцовия живот с привидна лекота, но само толкова дълго, колкото се налагаше.

— Рано си тръгна от тържеството ми, търговецо – казах аз.

Той наклони глава.

— Аз съм скромен търговец, не съм привикнал към лукса. Прости ми, господарке.

Махнах въображаемо конче от ръкава си.

— Какво получи баща ми в замяна на погребалния ливан за царицата? Предполагам, че царската майка е била царица, а не обикновена пастирка.

— Царската благодарност и благоприятни търговски условия.

— Царската... благодарност.

— Да, и благоприятни търговски условия – каза Тамрин и се приведе към мен. – Ще отнеса на север достойни истории за твоето царство, за богатството ти и за предаността на твоя народ към теб. Само ми кажи какво друго желаеш и... аз ще ти го дам.

Дали си въобразявах, или в тези очи се четеше особено обещание, лека тлееща искра? Погледът ми се плъзна по горната част на ръката му, измина пътя по линията на китката му до силната му предмишница, чиито мускули се очертаваха.

Облегнах се на възглавниците.

— Ти разбираш целта ми. Тогава разбери и това: искам нашият език и боговете ни, както и делата на нашите водни инженери да стигнат далеч на север, отвъд Финикия. Искам светът да чуе за нашия язовир и за каналите, за отбраните породи камили, които развъждаме. И за невиждания рай на Мариб, нашия оазис, оградения ни с крепостни стени столичен град с многоетажните му къщи.

— И за красотата на царицата му?

На устните ми трепна лека усмивка.

— Но ти никога не си виждал лицето ми, търговецо.

— Независимо от това, когато разказвам за теб, царице моя, ще бъда обвинен, че преувеличавам – също както ти ме обвини, когато разказвах за Соломон. Но защо искаш светът да чуе за чудесата на Сава? Едва ли е само за да се похвалиш с тях.

— Прав си. Но все пак ние трябва да се хвалим. Искам да примамя най-почитаните мъдреци и умели занаятчии в света да дойдат в столицата ми. Копнея за деня, в който майсторите на бронз и строителите от Финикия, астрономите от Вавилон и тъкачите, владеещи тайната на коприната, от най-далечния изток ще дойдат в Сава заради нашите богатства, защото знаят, че техните умения ще бъдат богато възнаградени тук.

Той си пое бавно дъх.

— Ах, сега разбирам. И така, аз ще се постарая името на Сава да се произнася с благоговение, да навява мистерия и удивление, а името на нейната царица да звучи като на богиня.

Засмях се, този път не горчиво и престорено.

— Предполагам, че скоро ще получиш много подаръци от Египет, след като дъждовете спрат – каза Тамрин, като ме наблюдаваше. Очите му се плъзгаха по воала ми.

— Златните дни на Египет отдавна отминаха – казах аз.

— Но неговите либийски наемници стават по-могъщи от ден на ден. Египет загуби Нубия, но скоро ще се превърне в ново, по-войнствено царство.

— Винаги сме имали добри отношения с Египет. Но сега жреците управляват там. Ще изпратим подаръци за храмовете в Тива.

— Както кажеш, царице моя. Но тези жестове ще струват скъпо.

— Да, а ти ще се облагодетелстваш от тях. Ще те направя богат – по-богат, отколкото си сега – казах аз. Само човек с имане, който нямаше какво да доказва, можеше да се облича по такъв скромен начин и да се държи толкова непринудено. – Но сега ми кажи: на кои богове служи този цар Соломон?

— На бога на неговите предци.

— Кой е той?

— Те го наричат „Бога, който е“, „вечно Съществуващия“.

Повдигнах въпросително вежди.

— Какво е името на бога?

— Той е бог с непроизносимо име. Богът, който вярват, че е над всички богове.

— Със сигурност този цар е обречен на неуспех! – засмях се аз. – Не знае ли, че това вече е правено в Египет, когато Ехнатон провъзгласи култа към Атон – бог, който поне имаше име! – и се провали с гръм и трясък. Ехнатон, който е обявен за „враг“ в летописите на собствената си страна!

Преди години бях чела истории за изоставените години наред след смъртта на Ехнатон храмове и за чумата, върлувала сред народа му. Нищо чудно, че толкова го мразеха, след като бе разгневил така боговете.

— Какъв е символът на този неописуем бог? Носиш ли някакъв негов идол?

Тамрин се поколеба.

— Богът им няма символ. Той няма идоли.

Избухнах в още по-силен смях.

— Бог, който не може да бъде назован или видян.

— Техният закон забранява изобразяването на боговете – включително на техния собствен.

— Що за атеизъм? Та те унищожават името и лицето на божествата!

— Уверявам те, царице, техните жреци са набожни – каза той мрачно, – макар че царските съпруги практикуват своите си култове по високите капища, които царят им е издигнал извън града.

Свих рамене.

— Той няма да оцелее дълго на този свят.

— Както кажеш – сведе глава Тамрин. – Но докато все още е сред нас, какви дарове да наредя да бъдат подготвени за него, за да ги отнеса с моя керван, когато потеглим на път?

Погледнах го категорично.

— Никакви.

Веждите му се повдигнаха.

— Натоварете обичайните количества стока, но само от най-високо качество. Сава държи монопола върху търговията с подправки. Ако той иска стоки от Пунт или Хидуш, пък и дори от Далечния изток, трябва да мине през нас. Ако му трябва най-висококачественият тамян, трябва да мине през нас. Аз съм новата царица, с която трябва да се съобразява. Той е този, който може да ми изпрати подаръци...

Тамрин се поколеба.

— Както кажеш, господарке. А какво послание трябва да отнеса на царя търговец?

— Само твоите истории... и цените на стоките ни.

— А когато отида в Йерусалим и разкажа историите за Сава и великолепието на царицата й на този цар, търсещ мирни и печеливши съюзи... какво да му отвърна, когато той предложи брак, за да сключи съюз със Сава?

— Че нямам дъщеря за него.

— Исках да кажа, царице моя, когато предложи на теб?

Погледнах го право в очите.

— Аз съм господарка на моята страна. Не съм принцеса, която да бъде пратена в нечий харем.

— Нека да царуваш сто години – каза търговецът и сведе глава.

Когато той напусна, свалих воала си и отпих дълга глътка от бокала си.

Не пропуснах изпитателния поглед на Шара.

— Знам какво си мислиш – казах по-късно, когато ме събличаше в стаята ми, а дъщерите на благородниците, които се грижеха за покоите ми, бяха отпратени по леглата си.

— Кажи ми, че не си забелязала колко е красив... и как те гледа.

— Може и да съм забелязала.

Тя се засмя и аз изпитах благодарност за този нежен звук.

Тази нощ, след като Шара заспа и ритъмът на дъха й наподобяваше вълните, заливащи брега и отдръпващи се от него, отново се замислих за тънките пръсти на Тамрин и стегнатите му предмишници, за начина, по който горната му устна се разтваряше, когато той се усмихваше.

Но аз не се нуждаех от любовник, а от опитен съюзник. От някого, който щеше да бъде моите очи и уши по света. И уста.

Красива уста, трябваше да призная.

Тамрин се върна след три седмици, за да се сбогува с мен в храма на първия ден от нарастващата луна – време, подходящо за нови начинания и пътувания. Този път носеше бронзов амулет, изписан за защита – амулета на търговците. Жрица – женското въплъщение на лунния цикъл на Алмака – напяваше химн, докато послушникът на Асм събираше кръвта на ибекса в купата пред свещения кладенец. Младата девица, поставена в храма по моя заповед, се олюля, когато коленичи, без съмнение под влиянието на татуловия чай на Асм.

— Лъвът ще изреве – каза тя, после го повтори. Асм не го разтълкува. Поличбата бе единствено за търговеца; той сам трябваше да разчете нейното значение, ако наистина имаше такова.

Когато поставих ръце над търговеца за благословия, момичето вдигна поглед към мен и изкрещя, закривайки очи. Не й обърнах внимание, защото знаех, че не е на себе си, вниманието ми бе съсредоточено единствено върху Тамрин – този мъж, на когото поверявах толкова много, и на чието пътуване, както осъзнах с изумление, завиждах.

Той също ме погледна, но сякаш не бях жена или царица, а нещо друго.

И аз почувствах, че разстоянието между нас става все по-голямо, както през нощта, когато бях разстроила Асм с въпросите си, когато мислите ми се лутаха в отчаяно дирене на отговори и още не бяха отразени в очите му.

Потопих пръсти в купата.

— Върни се жив и здрав бързо при мен следващата година – казах, като нарисувах обърнат полумесец на челото му.

Той се наведе напред и целуна каишката на сандала ми.

Тръгна си миг по-късно, яздейки, за да се присъедини към кервана си от триста камили и също толкова на брой мъже.

Зимата дойде и аз забравих за царя на израилтяните.

ОСМА ГЛАВА

Благославях брачни съюзи. Опрощавах прегрешенията на преследвани, потърсили убежище в храма, и определях молитвите, които те трябваше да произнесат на гробовете на мъртвите си роднини в знак на покаяние. Решавах съдебни спорове като този за племето, което бе откраднало камили от съседите си, и за жена, която се бе омъжила за двама братя, после се бе развела с единия от тях, но не бе получила обратно половината зестра. Както и за мъжа, който не можеше да даде на жена си деца и затова бе поканил в дома си странник, после го бе оставил насаме с жена си, а на другата година непознатият се бе върнал и бе предявил претенции към детето, което се бе родило.

— Под чия шатра е било заченато детето? – попитах аз.

— Под моята – отвърна съпругът.

— Значи, това е твоето дете, а всеки път, когато този мъж посети дома ти, ще го приемаш като свой брат.

Бях на двайсет години и напълно осъзнавах, че съветниците ми са обсебени от мисълта за мой наследник. Бях получила предложения за брак от всички могъщи родове в Сава, включително и от братовчед ми Ниман.

Отказах на всички.

Уахабил непрестанно ми натякваше.

— Ако не се омъжиш, за да укрепиш връзките с някое племе – каза ми той една вечер, – вземи си мъж измежду жреците. Още по-добре, ако са двама или дори повече. Нека самият Алмака те дари с дете. Като в старите времена, когато цариците са раждали синове на боговете. Направи го в името на царството, умолявам те, или след смъртта ти ще избухне война.

Въпреки че имаше множество жреци и жрици, които имаха и такива задължения, което бе част от традициите на народа ни, не знаех как да му кажа, че през двете години, в които бях делила легло с Макар, така и не бях заченала. Че по грубия начин, по който ме бе насилил година преди да дойде цикълът ми, Садик вероятно бе увредил способността ми да имам деца. Не знаех дали това бе истинската причина, но не можех да понеса унижението да изрека подозренията си пред него или пред когото и да е друг.

— Ще обмисля идеята – отвърнах аз, макар да ми се искаше да му обещая нещо повече, пък било и само за да го успокоя.

Вечерта попитах Яфуш, докато той вървеше една крачка зад мен в градината:

— Това ли е да си евнух? Да не си спомням дори допира на мъжа, за когото съм копняла?

— Да си евнух, принцесо, не означава да си загубил копнежа си – отвърна той тихо, – а само средството, с което да го удовлетвориш.

Изчаках го и го хванах за ръката.

— Съжалявам за това, което са ти сторили. Мисля, че е грях към тялото, ако не и към самите богове.

— Мисля, че ти си повече евнух от мен, принцесо.

— Така не ми помагаш, Яфуш.

— Някой ден ще си припомниш желанията на женското си тяло, принцесо. И то ще си спомни за теб.

Ръководех обредни тържества. Погледнах още веднъж в купата... и видях само погубеното животно, жертвано в името на един безразличен бог – ако този бог въобще съществуваше. Може би това бе смисълът на боговете: да обединят и подчинят хората на власт, по-силна от трона, пък била тя просто измислица, която всички приемаха за истина. Тази мисъл ме гнетеше особено когато дойде зимата и слънцето грееше слабо и унило, изгубило загадъчността си.

Първите облаци се бяха скупчили над западните планини в деня, в който Уахабил дойде да ми каже, че е пристигнал пратеник от северната част на Джауф.

Тамрин, търговецът, се беше върнал.

Приех го в алабастровата зала шест дни по-късно.

— Царице моя – каза той и се поклони заедно със свитата си пред целия ми двор.

Лицето му беше загоряло и носеше нов златен пръстен на ръката си.

— Надявам се, че пътуването ти е било печелившо, търговецо – казах аз, като отпуснах ръце на облегалките на трона си.

Той се изправи.

— Така беше. Царице, позволи ми да ти представя тези малки подаръци от най-добрата стока, донесена от моя керван.

Уахабил, който стоеше на подиума до мен, даде знак на хората на Тамрин да се приближат, а аз се приведох напред.

— Царице моя, от Финикия...

Двама мъже пристъпиха към мен с няколко топа плат в така ценения от кралските особи пурпурен цвят от Тир.

— Плат, боядисан с плътта на морските охлюви, които се намират само до финикийските брегове. Скъпоценният цвят на царете и цариците – струва теглото си в сребро.

Поисках да ми поднесат по-близо плата, за да мога да го докосна. С годините го правеха все по-фин.

— От бреговете отвъд вътрешното море – обясни Тамрин, когато един мъж постави пред мен ковчеже със златни накити.

Уахабил избра няколко от тях и ми ги показа: бижута, инкрустирани със скъпоценни камъни, със странни спираловидни филиграни – никога не бях виждала нещо толкова изящно.

— От Египет – заяви Тамрин, показвайки ми няколко египетски перуки. При по-внимателно вглеждане се виждаше, че в някои от вълнените нишки бяха вплетени малки златни мъниста.

От другия край на залата се разнесе някакъв шум. Стражите ми се отдръпнаха, а неколцина от тях се спуснаха в посоката, откъдето се чуха уплашени викове.

Засмях се и се изправих на крака, плеснах радостно с ръце, щом видях, че един мъж води кон през големите врати на залата. Беше златист на цвят, накланяше главата си на една страна, червени и сини пискюли се спускаха от юздите му, а мъжът очевидно го удържаше с усилие.

— Внимавай, царице моя – предупреди Уахабил, като протегна закрилнически ръка пред мен.

Повдигнах дългата си рокля и пристъпих покрай него, за да огледам по-добре животното. В Сава имахме толкова малко коне.

— Как си изминал целия път с това създание? – казах аз, напълно омагьосана. – Мисля, че ако ми кажеш, че си го довел тук с помощта на магията на някой джин, ще ти повярвам.

Керванът може да пътува в продължение на дни, без да се натъкне и на капчица вода – това не е особен проблем за камилите, особено ако са добре напоени преди тръгване. Но с конете нещата стояха различно. Тези, които се намираха в моите конюшни, бяха докарани с кораб до Пунт, а след това прекарани през тясното море до Сава.

— Оазисите са покрити със зеленина, царице моя. Две камили специално носеха зърно за това създание – усмихна се Тамрин и ми се стори, едва доловимо, че най-накрая се отпусна. Не, нямаше как да не отчета подвига и огромните разходи за довеждането на това животно до Сава.

Огледах го от всички страни, възхищавайки се на красотата му, а след това рязко си поех дъх.

— Но... това е жребец! – възкликнах аз.

— Така е. И сега царицата може да отгледа още животни в конюшните си.

Вдигнах ръка много бавно, за да докосна достолепната глава на създанието.

— Тамрин, извършил си истинско чудо.

— Но това не е всичко – каза той, докато още няколко мъже пристъпваха напред, носейки делви в ръцете си.

Минах сред тях, а търговецът ми сочеше съдържанието им: кардамон, кориандър, резене. Сандъче с редкия и безценен шафран. Амфора с най-чистия зехтин.

— Още деветнайсет вече са доставени в твоите складове, господарке – каза той.

Бръчиците покрай очите му бяха по-изразени, по-светли на фона на почернялата му кожа, като човек, който е примижавал часове наред срещу слънцето. Стори ми се различен, току-що пристигащ от път, макар че не можех да определя в какво отношение точно се бе променил.

— Ще се присъединиш към мен за вечеря и ще ми разкажеш за пътуването си – рекох аз.

Той се поклони ниско, докато извеждаха коня от залата.

— Пътуването ти наистина е било печелившо – казах аз същата вечер в градината, облегната на възглавниците. Нямаше зрелища, нито представления, а само ни поднесоха вкусна, но проста храна. Бях чувала, че на търговците им е трудно да свикнат отново с кирпичените жилища след толкова нощи спане на открито край огъня – често предпочитали да останат в шатрите си извън градските стени или продължавали да общуват само с камилите си в продължение на седмици след завръщането си. За втори път приемах търговеца насаме, единствено в присъствието на Шара и Яфуш, които винаги бяха до мен като двете ми ръце.

— Така е. – Тамрин се наведе напред с усмивка, отхапвайки от една захаросана фурма с мед. Дъвчеше я замислено, после като че ли реши как да започне своя разказ, отпи голяма глътка от палмовото вино от чашата си и каза: – Светът не може да се насити на най-доброто от Сава. Но всички останаха най-силно впечатлени от новата ми и рядка стока за износ...

Наклоних глава с любопитство. Единствено количеството на подправките и благоуханията, на балсама и тамяна и десенът на тъканите ни се променяше. Всяка стока, която Сава изнасяше, имаше висока цена – от златото на Пунт до ливана на Хадрамаут, който изминаваше толкова огромно разстояние по суша със свита, която да го охранява, че когато стигнеше до пазара, стойността му съперничеше на цената на златото.

— Новата ми ценна стока е разказът ми на очевидец за новата царица на Сава – довърши Тамрин, усмихвайки се.

Засмях се – гласът ми се извиси до върховете на смокиновите дървета.

— В оазисите хора от всякакви племена идват не само за да огледат стоката ни и да похапнат край огньовете ни, но най-вече за да научат нови вести от света.

— Да. Знам, че е така.

— Ние задоволихме любопитството им. Скоро историите за твоите красота и богатство ще достигнат до всички краища на света.

— Ласкаеш ме.

Тамрин въздъхна драматично.

— Казваш, че те лаская, господарке, а те ми казваха, че преувеличавам, когато се похвалих, че самите звезди са слезли в дворцовата ти зала, че ден и нощ в нея гори тамян, така че миризмата на боговете е в ноздрите и на най-обикновените слуги и роби в двореца ти. Че слоновата кост в дома ти е като мрамор, а алабастърът – като варовик, и канелената кора се бели като дърва за огрев в Мариб. Че слугинята на царицата е толкова изящно облечена, че хората я вземат за царска особа. Но когато най-накрая очите на хората се спрат върху царицата, никой не може да я обърка.... – Погледът му се замрежи. Вино блестеше по долната му устна. – Не. Не може да бъде объркана красотата, която, веднъж видяна, обсебва съзнанието на наблюдателя като лицето на огнена богиня. Тази смайваща и невероятна прелест се запечатва завинаги в мислите на хората до последния съвършен детайл дори след един-едничък поглед.

Въздъхнах и поклатих глава, сякаш бе безнадежден случай, и той сви рамене, засмивайки се леко.

— Значи е вярно това, което казват за савските търговци – отбелязах аз, – че могат да си измислят каквито си искат истории за царството ни, защото никой друг, освен други търговци, не ще измине този дълъг път, за да провери достоверността им.

— Обикновено с право биха ме нарекли „лъжец и измамник“ за тези думи, но всичко това е самата истина – отвърна той с шепот, но все така усмихнат.

И това го твърдеше човек, който никога не бе виждал лицето ми.

— Но аз също изгарям от нетърпение за вести – казах аз. – Разкажи ми за света отвъд Сава, понеже си видял и чул какво се случва там.

— О, да. Има нов цар в Атина, града отвъд западното море, с когото търгуват финикийците. Финикийците харесват тези хора. Те също са търговци.

— А финикийците?

— Те плават по моретата, всяка година стигат все по-далеч. Техните кормчии са несравними. Това не се е променило.

Умът на Тамрин сякаш бе някъде другаде, докато говореше, като че ли мислеше за нещо съвсем различно. Лицето му бе отслабнало през тази година, преминала в път, сините му очите проблясваха не толкова сурово, не толкова диво като преди.

— Подаръците ти са прекалено изискани. Трябва да ти се отплатя за коня – и особено за прехраната му. Камили, кози, злато – каквото пожелаеш, е твое.

— Не е необходимо – отвърна той, като небрежно посегна към подноса с фурмите, а после и към съда с бадемите в зехтин.

— Настоявам.

— Не е необходимо... защото вече е сторено. Донесох пурпурния плат и подправките в знак на почит. Златото и скъпоценните камъни, зехтинът и жребецът, както и храната за него заедно с двете камили, които да я носят – това са дарове от израилтянския цар Соломон.

Погледнах го с недоумение.

— Не знаех дали ще искаш да го известя пред всички, така че не го обявих в залата. Прости ми. Реших, че няма да има нищо лошо придворните ти да мислят, че тези дарове са печалба от твоите начинания.

Тамрин определено беше умен.

— Когато се връщаше в двора на баща ми, също ли идваше с такива скъпи подаръци?

Той поклати глава.

— Не. Твоят ход ти се отплати щедро. Явно си много опитна владетелка, царице моя, щом така умело започваш разговор с мълчание.

— Моят ход...

— Да не изпратиш нито послание, нито подаръци. Царят много се смути.

— Добре тогава, искам да чуя тази история.

— Занесох му вестта за смъртта на баща ти...

— Лице в лице ли говори с него?

Той кимна.

— Да. Стоях пред целия му двор, когато той ме укори така, че отначало не знаех как да реагирам.

— Укорил те е? Ти си мой поданик. Маниерите ти са наточени и лъснати като най-бляскавото и опасно острие. Това, което искаш да кажеш, е, че той е укорил мен.

Тамрин вдигна глава, изражението му бе сериозно.

— Разкажи ми всичко ясно и откровено.

— Съобщих му вестта за смъртта на баща ти, господарке – започна той отново. – За съюзниците, които са били готови да подкрепят претенциите ти и похода ти към трона. За разгромяващата ти победа над враговете ти и за гарнизоните, които си разположила в техните земи, за издигнатите нови храмове на лунния бог. „Нима не ми е изпратила вест, подарък или молба за съюз?“, попита царят.

Изсмях се. Молба към новоиздигнал се цар без родословие?

— Царят бе заинтригуван до крайна, дори опасна степен. Наистина, царице моя, не знаеш в какво положение се намирах. Той е човек, свикнал да получава всичко, което поиска. Свикнал е всяко царство, подчинено на него, в съседство или дори далечно като Тарсис, да му поднася пищни дарове. Можех единствено да му дам целия си товар и да заявя, че това е царският дар, макар че това щеше да означава да загубя всичките си земни притежания и тези на половината си племе. – Челото му се сбърчи леко. – Но не го направих. Вместо това му казах, че ти си царица, която не говори с жестове или думи, а заповядва на войската си само с поглед. Царицата на Сава е загадка, която никой не може да разгадае.

Направи пауза и след това леко се усмихна, сякаш неволно.

— Ето, най-накрая те хванах в отявлена лъжа.

— Не – поклати глава Тамрин. – Истина е, макар че премълчах, че красноречието ти съперничи на това на най-мъдрите царе. И така, той ме подкани да му разкажа повече за теб, както ти ми заповяда преди една година да ти разкажа за него. И аз му разправих познатата история – за красотата ти и за богатството на Сава, за това как в тази земя среброто няма никаква стойност, защото тя е пълна с толкова много злато и скъпоценни стоки – не само тук, но и в отвъдморската й колония. „Защото Сава се простира отвъд морето, до златните мини и храмовете, и земите на Пунт“, завърших разказа си аз. И царят ми нареди да остана с него в двора му в продължение на много дни.

Сега разбрах какво бях видяла в него, това, което го бе променило; този мъж все още се гордееше от вниманието на чуждия цар!

— Дни наред стоях до трона му от злато и слонова кост и го наблюдавах как отсъжда по различни дела, видях почитта, която други народи му отдават, даровете, които се трупат на масата му, в конюшните и в оръжейната му.

— И колко голяма е тази почит?

— Царице моя, изпратените по мен дарове са просто трохи от неговата трапеза.

— Така ли?

Но тези дарове – освен жребеца – бяха трохи и за Сава. Какво тогава бе впечатлило толкова търговеца?

— Неговото богатство расте с всеки изминал ден. Вече е превзел монопола на филистимците върху желязото. Има големи мини близо до Идумея, от които изнася много мед. Разполага и със собствени финикийски кораби, които тръгват по западното море от пристанището в Яфа, за да търгуват с Фригия, Тракия и Тарсис. Неговият храм е завършен след седем години работа от финикийски архитекти, занаятчии и каменоделци. Хората извън града твърдят, че храмът е издигнат от духове, защото никога не са чували ударите на инструменти. Истината е, че повечето камъни са дялкани в тунелите под планината. Но въпреки това мълвата се разпространява бързо.

— Какво може да иска владетел като Хирам от Финикия от новоизлюпено царство, за да му изпрати толкова много мъже, които да строят кораби и храмове за този цар? – попитах недоверчиво аз. Чутото будеше у мен тревога.

Нямаше причина финикийският цар да прояви такава щедрост към очевидно млад владетел – и обречен на провал, както личеше по неговия безименен, безличен бог, за който си спомних. Защо толкова много царе, ако можех да се доверя на слуховете, търсеха съюз с него и му изпращаха дъщерите си като гаранция?

— Соломон е отстъпил територия на Хирам като отплата, тъй като царството на израилтянина е разположено изцяло по източната граница на Финикия. Изпратил е и големи количества пшеница, ечемик и зехтин за трапезата на Хирам, защото финикийците не могат да си отглеждат сами достатъчно храна. – Поклати глава. – Прибавил е и още четиридесет нови съпруги в харема си от миналия път, когато бях в Йерусалим.

— Четиридесет?

— Да. И сега, след като храмът му е завършен, е започнал работа по нов голям дворец за себе си и друг – за дъщерята на фараона.

Вгледах се в него, питайки се дали е възможно търговецът да си измисля всичко това.

— Царице моя, кълна се, че всяка моя дума казва истината.

— Добре. Нека бъдем откровени. Как е възможно един мъж да спи с толкова много жени? Прости ми, но сега думите ти надминават дори границата на преувеличението.

— Не се съмнявам, че те го виждат доста рядко и единствено главните му съпруги получават по-голямата част от вниманието му. Тези невести са давани – и приемани – със зестра, с която той разширява земите си и сигурността на своите пътища, или в замяна на хора, които да изграждат градове в отдалечените му земи, или за да укрепят мира със съседните му племена. Той не е обсебен от желанието да има много синове, а от мисълта да умножи богатството си и да разрасне търговията си. Царят има враг в Дамаск, който стои срещу него и го притеснява по северната му граница...

— Ти каза, че северната му граница се простира чак до Ефрат.

— Да, така е, но явно сега има някакъв конфликт. Територията му стига североизточно от Дамаск, но самият град е превзет от Резон, новия сирийски цар. Затова Соломон укрепва главните си градове още повече и дори е започнал строежа на нов в пустинята.

Така, значи. Не всичко бе толкова идеално в това младо царство. Отпуснах се назад, след като Тамрин замълча, и се замислих.

Царството на този израилтянин граничеше на юг с Египет, с Финикия – на север и на запад. Съюзени, тези три държави нима не можеха да постигнат всичко? Такива народи бяха образували и преди братски задруги – с Египет начело на всички – за да си разменят дарове и пратеници, да сключват бракове и да се защитават взаимно. Сава имаше отношения с Египет и търгуваше в Йерусалим и Тир, но се бе появил цар, който наричаше фараона „татко“ и слагаше храна на масата на Хирам! Дори отслабен, Египет бе намерил начин да се добере до властта чрез брака на дъщерята на фараона и да има на своя страна владетел, който да осигури безопасността на търговските му пътища.

Стиснах устни. На всяка крачка ме притискаха да се омъжа. Бих ли могла като този цар да сключа колкото се може повече договори чрез браковете си и въпреки това никога да не се откажа и от частица от властта си! Яфуш имаше право, когато преди месеци ми каза, че една жена не може да управлява като мъж.

Не, ние трябва да проявим повече съобразителност.

— Накратко, царице моя, Соломон е цар, който винаги получава всичко, което иска, но не чрез война като баща си, а посредством търговия. Той не познава вкуса на поражението.

— Какво ми казваш, търговецо?

— Царице моя, той ме разпитва надълго и нашироко за теб, за двора ти и за това как отсъждаш и управляваш.

Тамрин се поколеба и се размърда неловко на мястото си.

— И?

— После той нареди твой посланик да се яви в двора му, за да му поднесе почитта на Сава.

Погледнах търговеца с толкова леден поглед, че той падна на колене и допря челото си до земята.

— Нима?

ДЕВЕТА ГЛАВА

Една жена може да насвърши много безумни дела за една година. Особено ако е царица и още повече ако таи обида към някого.

А фактът, че го правех, ме тревожеше. Защото така историите на търговеца за този израилтянин изглеждаха правдиви.

Ако дори и най-малка част от тях бе вярна, особено за близките му отношения с Финикия и Египет – с които буквално делеше едно легло, осъзнавах, че не мога да си позволя да гледам мълчаливо отстрани. Малко спречкване с който и да е от тези народи можеше да се отрази пагубно на сигурността на Сава и на нейните търговски пътища и пазари.

През следващите осем месеца повиках Тамрин шест пъти в двора си.

През тази година той остана у дома да почине, докато други, по-малки кервани отнасяха същите стоки на север, но без да имат престижа на кервана на главния царски търговец, който пътуваше по-надалеч и отсядаше по-дълго на всяко място, където спираше по пътя. Зимата той потегляше на дълго пътуване. Месеци, прекарани в оазисите на път към Йерусалим, може би дори Дамаск. И после отново месеци, за да се върне обратно у дома. Почти година почивка и отново заминаване, щом настъпи зимата.

Първият път, когато го повиках, той ми предостави нов свитък.

— Последните писания на царя.

Поднесе ми и малко чудо: статуетка на финикийската богиня Астарта, седнала на трон с купа в ръка.

— Това ли е богинята, която почитат финикийците?

— Да, богинята на плодородието, любовта и войната. – Тамрин се умълча. – Предполагам, че за тях това е едно и също нещо.

Засмях се.

— Но ти не си стигнал до Финикия...

Той поклати глава.

— Купих я в Йерусалим, където също е много почитана.

— От хората на Бога, който е! – попитах иронично.

— В онзи град има повече богове, отколкото храмове в Сава.

— Но какво прави тя? Пророкува ли?

От онзи ден на поляната вече не можех да погледна към купа, без да се сетя за това.

— Не, но ще разбереш, господарке, като в този отвор се налее топло мляко. Опитай и ще стане чудо.

Тази нощ прочетох последните притчи на израилтянина. За господарката Мъдрост и нейния спътник, Безумието.* Прочетеното ме възмути.

[*Има се предвид Стар завет, Притчи Соломонови. – Б. пр.]

Хвърлих разсеян поглед към статуетката на Астарта и накарах Шара да донесе топло мляко. Тя се надвеси над мен, докато го изливах в дупката и поставих статуетката отново на масата. Стояхме втренчени известно време, гледайки като глупави кози, докато първо една капка и после още една се появиха на гърдите на богинята и паднаха в купата в ръцете й.

Засмяхме се, когато огледахме статуетката, и видяхме дупките на мястото на зърната й.

— Били са запушени с восък – казах аз – и топлото мляко го е стопило!

Шара се смя цяла нощ, щом се присетеше за странното хрумване, дълго след като бях поставила статуетката на лавицата с идолите на моя народ.

— Разкажи ми историята за рая – казах аз следващия път, когато повиках Тамрин.

И така, той ми разказа отново историята за първия човек, създаден от пръст, и за първата жена, направена от реброто на мъжа. За змията, която казала на жената, че няма да умре, ако отхапе от свещения плод.

— Това не е ли същата история като онази за Гилгамеш от Вавилон, който срещнал богинята на живота и мъдростта в градината – „пазителката на плодовете на живота „? Това не е ли същата богиня, за която този цар пише, наричайки я „господарката Мъдрост „? И все пак ти казваш, че той се кланя само на един бог – и определено не на някоя богиня!

— Техните истории са странни за мен – поклати глава Тамрин. – И все пак знам това: виждал съм този цар да отсъжда мъдро в невъзможни за решаване случаи. И той сам ми каза, че една нощ е принесъл в жертва на своя бог хиляда животни. И богът му е дошъл при него в съня му и го попитал какво да му даде. И царят поискал мъдрост и проницателност, за да властва справедливо над народа си, и богът му отвърнал, че ще му ги даде, но ще го дари освен това и с богатство, и с власт, защото не бил ги поискал. Затова говорят, че царят може да прозре в сърцето на човек така, както само бог може. И че той разбира природата и животните по начин, който никой друг не може – разбира дори паяците и скакалците, и трудолюбивите мравки. А простият народ вярва, че царят му има способността да говори с дърветата, птиците и рибите.

Смръщих вежди.

— И какви са тези невъзможни случаи? – попитах, спомняйки си случаите на кръвните вражди между хората, които разрешавах в залата, когато висшите съвети на собствените им племена и тези на съседите им не успяваха да се справят с тях.

— Например случаят с двете проститутки, царице моя. Скандална история.

— Тогава трябва да я чуя.

— И двете имали деца, но едното умряло посред нощ. Те дойдоха в царския двор, носейки оцелялото кърмаче. „Тя се претърколи върху детето си през нощта и го уби“, твърдеше първата жена. „Не, тя е тази, която уби детето си и взе моето, като твърди, че е нейно“, настояваше втората. Как царят да разбере коя лъже?

— Царят може да вземе детето и да го повери на храма – казах аз. – Така лъжкинята няма да вземе чуждо дете. А истинската майка ще намери утеха, защото ще знае, че рожбата й ще се посвети на богоугодно дело и ще води достоен живот.

Търговецът наклони глава.

— Да бъде волята ти, господарке. Но този цар повика стража си и му нареди да разсече детето надве, за да има по половинка за всяка жена, сякаш бебето е самун хляб.

— О, не!

— Едната жена каза, че това е справедливо, но другата се просна в краката му и го замоли да даде детето на другата жена.

— Ето как истинската майка е била разкрита.

— Да.

— Кажи ми. Дали мъдър човек наистина се нуждае от стотици съпруги? – попитах аз със свъсени вежди.

Тамрин се ухили.

— Очевидно.

При всяко следващо идване на търговеца изисквах все повече информация.

— Разкажи ми отново историята на баща му и майка му.

И той ми разказваше, сякаш за първи път, как бащата на царя видял съпругата на един от военачалниците си да се къпе на покрива. Как изпратил да я доведат при него и тя забременяла и как, когато мъжът й се върнал от войната, той му заповядал да отиде и да легне с нея, но мъжът отказал, защото хората му още били на бойното поле. И тогава царят го пратил отново на война, в предните редици, и той загинал.

— Мъжът не се подчинил на пряка заповед – казах в този ден. – Нещо споменава ли се за това, търговецо? Поданици са загивали за много по-незначителни провинения спрямо царете си. Ти сам каза, че този цар има славата на убиец на много мъже.

— Да – каза Тамрин. – И не, не се споменава нищо за това. Защото богът на царя е бил оскърбен и царят сам, по собственото му признание, е казал, че този човек трябва да умре.

Накарах го да ми разкаже отново за Авраам, мъжа, на когото Бог обещал син, а след това Бог го поискал като жертвоприношение, и как заповядал той и останалите мъже и момчета от народа му да се обрязват.

— Защо този бог се интересува от краекожията на хората, които го почитат? – попитах аз, като се сетих за разговора ми с Яфуш. – Бог е този, който създава органа и краекожието му, а после казва: „Отрежи го!“. Не разбирам и бог, който веднъж казва: „Ще ти дам безброй наследници, колкото звездите на небето“, а в следващия миг: „Принеси в жертва сина си!“.

Тамрин сви рамене.

— Нито пък аз. Но такава е историята и поуката от нея гласи, че човек не поставя под съмнение Бога, който е.

— Сигурен ли си? Чела съм за този град, Ур, откъдето казваш, че е родом патриархът на израилтяните. Бил е най-големият град в света. Ако този Авраам е напуснал Ур и сега децата му са се заселили в Ханаан, където е днес Израилското царство, мисля, че поуката е различна.

— И каква е тя?

Млъкнах за миг, после продължих да размишлявам на глас:

— Този разказ е урок за децата на Авраам. Че синовете му не трябва да бъдат като новите си съседи, които почитат боговете си, като жертват децата си, а трябва да служат на бога така, както той им е казал. Но ми се струва, че този човек изпитва своя бог поне толкова, колкото богът изпитва него.

Тамрин ме погледна смаяно.

— Със сигурност си най-мъдрата сред жените, господарке!

— Аз съм просто жена, която обръща внимание на това, което й се казва. Кой е богът, на когото ханаанците принасят в жертва децата си?

— Молох. Богът на съседен Амон – отвърна Тамрин и се почеса разсеяно по брадичката. – Царят има жена от този народ.

— Чудя се – казах аз замислено – какво ли би казал неговият бог за това?

Месеците минаваха. Пролет. Лято. Дъждовната есен.

Най-сетне Тамрин дойде в двореца, за да се сбогува.

— Камилите ми са нахранени и угоени. Събрах най-доброто от стоката в Сава и имам подкрепата на хазната ти. Какъв отговор на въпроса на цар Соломон да отнеса?

Аз разперих ръце.

— Дали някой от моите съветници ти изглежда подготвен за пътуване?

— Какъв подарък или послание искаш да му отнеса? – попита той и ми се стори, че долових нотка на отчаяние в гласа му.

— Предай му, че царицата на Сава и дъщеря на Алмака го приветства в непроизносимото име на неговия бог – казах аз иронично. Някои от придворните се разсмяха. – Когато останете насаме, му кажи, че всеки цар има врагове, които носят усмивките на съюзници. Че всеки съюзник извън границите на държавата му се преструва на приятел, докато има изгода от него. Ние нямаме съюз и аз не се преструвам на негов приятел, но му предлагам търговия, която ще донесе изгода и на двама ни. Вземи даровете, които съм приготвила за неговия храм, и сапфири за първата му царица.

— А какво да му отговоря, когато той пита защо не е дошъл посланик, който да представи двора ти, и защо Сава не му отдава почит?

— Нима планината се надига и отива да се преклони пред дървото, което се хвали с новите си корени? Сава съществува от началото на времето. Пратениците й не могат да бъдат привиквани, както и планината не може да бъде призовавана да отиде при дървото; тя се мести само когато пожелае, и тогава горко на този, върху когото се стовари. Така ще му предадеш, че е обидил много твоята царица. И ще му дадеш дарове – нашите идоли, бика и ибекса, за да познава боговете ни и най-вече бога, който нарича царицата на Сава „дъще“. Пращаме му също и златен бокал за новия му дворец и ще приветстваме с „добре дошли“ неговите посланици, ако те са достатъчно издръжливи, за да изминат този път. Обещаваме да им покажем смайващи и невероятни чудеса, за да удивят с историите си своя цар. Естествено, ако могат да бъдат убедени да се върнат. Защото никой не иска да напусне рая, след като веднъж е влязъл в него. И така, ние ги каним да дойдат и да се излежават на терасите на Сава, както правят самите богове, привлечени от нейните благовония.

От скования поклон на Тамрин се досетих, че той вече предчувства гнева на царя.

Усмихнах се зад воала си.

ДЕСЕТА ГЛАВА

Тамрин се върна в началото на пролетта, преди дъждовете. Беше отслабнал, лицето му имаше измъчен вид. Оглеждах разсеяно даровете, които се точеха в залата – перли и бижута от яспис, тъкани с мъниста, мазила и парфюми в скъпи стъкленици. Исоп, шушулки на женско биле, касия* и шафран.

[*Вид канела. – Б. пр.]

Изящен качулат сокол скитник, елегантна египетска котка на златна каишка. Веднага я кръстих Бастет, на името на египетската богиня.

— Виждате, дори боговете идват при нас – казах аз и съветниците ми се засмяха одобрително.

— Царице моя – поклони ми се Тамрин ниско, когато се видяхме насаме. – Разказах за мъдростта ти и начетеността ти на израилтянския цар. А също и за самодостатъчността на Сава, за това, че не зависим от другите за храна като Финикия или от опитни майстори – като него самия. Не споменах името му, но беше очевидно.

При тези думи на устните му най-накрая заигра лукавата усмивка, която познавах отпреди.

— И царят каза: „О, царице, как се прикри с воала на мълчанието, а после направи същото и с думи! Как се обвиваш в мистерия, макар че с това си вредиш. Как може да твърдиш, че не се нуждаеш от нищо, и да не изпратиш твои посланици при мен? Разбрах, че не си била обучавана да бъдеш царица – дано с времето се сдобиеш с повече мъдрост. Ароматът от двореца ти достига до мен през огромното разстояние, което ни дели. Това наистина е дъхът на божественото. Но ако ти си владетелка на земята, която ти е дадена от боговете, то аз съм десет пъти повече владетел, защото моята власт ми е дадена от Онзи, който е поставил твоя бог в нощното небе“.

— О, няма ли край неговата суета? – избухнах аз.

Устните на Тамрин останаха неподвижни, като изваяни от камък, и аз разбрах, че той бе очаквал със свито сърце да достави това съобщение, което бе носил в себе си през всички тези месеци.

— Но вината не е твоя, търговецо. Не те държа отговорен за високомерието на този цар – казах аз по-меко.

— Наистина, царице моя, само ако знаеше какви въпроси ми задаваше – той и всичките му учени хора, които се тълпят в двора му. Всички те са много любопитни, защото не знаят почти нищо за Савското царство. Питаха за теб и аз отговарях възможно най-искрено. Казах им, че си най-достойната за възхвала жена в света, че мъже от далечни краища търсят съюз със страната ти и с теб самата, предлагайки ти брак – толкова много мъже, колкото народи има по земята.

Поклатих глава и погледнах към небето.

— И като си помисля, че се опасявах за безопасността ти, а сега виждам, че си в цветущо здраве.

— Когато тези мъдреци се завърнат в собствените си съдилища и училища, те ще отнесат със себе си и историите за царицата на Сава. Скоро за света името на Сава ще означава красота и богатство. Това искаше, нали?

— Да. – Не казах, че те очевидно ще отнесат и разказа за това как царят на Израил ме е порицал и напътствал. – Имаш ли нови писания за мен?

— Не. Казват, че напоследък царят пише все по-малко.

— Да не би нещо да го измъчва?

— Той не ми се довери. Но чух, че имало недоразумения между племената в северната част на страната му, от които е взел хора за работа по държавните строежи за сметка на племената от южната част, към които явно е по-благосклонен.

— Той взема принудително работници от своите племена?

Първо отстъпването на територия на Хирам, а сега набиране на работна ръка от собствените му племена?

— И той казва, че аз трябвало да се сдобия с мъдрост! Как хората му да не негодуват? Не ми ли каза ти самият, че египтяните са правили същото?

— Така е – и народът се разгневил. Но завладените ханаанци, хети и амонити не са достатъчни – нужна му е повече работна ръка за множеството му строежи.

Това бе втората пукнатина, която забелязвах в бляскавата обвивка на царя.

— Ела, търговецо, поседни. Изглеждаш така, сякаш едва стоиш на краката си.

— Ако ми позволиш, господарке, няма да остана. Оставих камилите и мъжете си, без да се погрижа за тях, за да измина този шестдневен път от границата и да дойда веднага при теб. Как ме укоряваше царят на Израил! Казваше ми: „Ако тя ти каже това, ти й отговори така“. Разказа ми всичко, което според него би могла да поискаш да узнаеш – от деня на раждането му до съдбата на братята му, за да мога да отговоря на всеки твой въпрос за него. Но засега те моля, нека да ти предам неговите думи и да се върна при теб, след като се уверя, че камилите ми са напоени и отпочинали. Нашето пътуване не беше лесно; бяхме нападнати два пъти от бандити на връщане.

— Кой е посмял да го стори?

Той поклати глава, сякаш пропъждаше мухи.

— Разбойниците се местят непрекъснато. Особено когато царството на Израил се разширява. Там навсякъде има разселени хора от други места, мнозина от ръката на бащата на самия Соломон – тези, които той не е унищожил. Светът отвъд Сава е място на сътресения и тегоби. – Погледът му стана суров. – Но ние убихме десетима от тях, преди битката да приключи.

— Следващия път ще ти дам повече въоръжени мъже. Ще се погрижа за това.

— Загубихме малка част от товара и само няколко камили. Можеше да бъде и много по-лошо. Но ти, царице моя, можеш да си отдъхнеш спокойно, знаейки, че си останала загадка за израилтянския цар. В дните ми там му отговорих на много въпроси за дядо ти и за баща ти, първожреца. И за майка ти и легендарната й красота. Казах му, че Сава е отделен свят, ограден от тясното море и от вътрешността на пустинята, където може да оцелее само народът на вълците на пустинята. И че в Сава има не един, а много храмове – и много богове, като Алмака господства над всички тях. И все пак, след толкова много дни, в които хвалех Сава и царицата й, когато се канех да тръгвам, той рече, сякаш едва сега започвахме да говорим: „Ти ми каза какво ли не... Но в края на краищата твоята царица не е ли просто владетелка на няколко планини и пустинна пустош, както и на една горичка от тамянови дървета? Защо тогава ми я хвалиш толкова?“. – При тези думи Тамрин повдигна безпомощно ръце.

За миг го погледнах смаяно. След всичко това! Този цар вероятно бе безумец! Но след това... Обърнах се и поклатих глава.

— Царице моя?

— Той те е изпитвал – казах аз, все още обърната с гръб към него, – за да види дали ще му угодиш, или ще скочиш да ме защитаваш, дали ще си отвориш устата да заговориш, или ще я затвориш с многозначителна усмивка. Защото и двете ти реакции са щели да му подскажат доколко в думите има истина.

Вече прозрях всичко с лекота. На царя му бяха омръзнали витиеватите речи, в които Тамрин бе ненадминат. Бяха му досадили разговорите, обвити в коприна. И така, той се бе престорил, че е забравил дните на изумителни хвалебствия, и бе реагирал с груби думи. Приличаше ми на дете, което, принудено да се владее и да се усмихва с часове, най-накрая не издържа и се изплезва. Разсмях се при тази мисъл, защото познавах това чувство много добре.

Вече вероятно бе отегчен и от ласкателствата и копнееше за това, което не можеше да достигне отвъд границите си, както аз не можех да достигна нещата, които исках да науча отвъд моите.

Сега Тамрин ме зяпна смаяно.

— Какво има? – попитах го аз.

— Царице моя, Соломон ми каза: „Когато й предадеш моите думи след всички хвалби, които отправи по неин адрес, наблюдавай я. Ако е хитра, тя ще се зачуди за причината, поради която казвам тези неща. Ако е мъдра, може би ще се разсмее. Но ако е глупачка, ще се разгневи“. И Алмака ми е свидетел, вече виждам колко е бил прав и че моята царица е мъдра, както си мислех през цялото време.

После се поклони ниско пред мен.

Трябваше ли да съм поласкана, че съм се оказала мъдра? Или разгневена, че този цар бе наредил на мой поданик да ме постави на изпитание? Не ми стана приятно.

— И така, той е изпратил мой поданик да ме оценява като съдия – казах сухо. – И това ли ти нареди да кажеш? Колко разочароващо за него, че не ме подложи на това изпитание пред целия ми двор. Ставай.

Тамрин се надигна, после отново застина и се хвърли в краката ми.

— Бил съм играчка в ръцете му. И сега се показах като глупак.

— По-добре ти, отколкото аз. Би ли искал да рискуваш керваните и живота си за глупава царица?

— А сега ще й служа завинаги, защото не е глупава.

— Да. Понеже ти го е казал чужд цар. Стани.

Той се изправи.

— Върви си. Погрижи се за камилите си. Яж, почини си. Освобождавам те от бремето да говориш и за двама ни с противоположните краища на устата си. Мога да си представя какви разговори се водят в главата ти.

Тамрин въздъхна и поклати леко глава.

— Върни се при мен през есента.

Известно време се гневих на дързостта на този цар... в следващия миг изпитах недоумение. Но през цялото време се притеснявах. Щом Соломон, застанал на кръстопътя, държеше Египет и Финикия в своя плен, аз някак си трябваше да го хвана в моя.

През следващите месеци започнах да подготвям отговора си наум, записвах някои думи, спирах, почвах отново. През есента ги изписах на свитък папирус.

Питаш ме как е възможно да не се нуждая от нищо. Аз питам теб: как е възможно да си толкова зависим от всички останали? В Сава имаме обичай – да не се хвалим на сънародниците си и да се присмиваме на богатствата си. „Какво красиво животно!“, казва някой за рядка бяла камила. „Ах, това ли? – отвръща стопанинът й. – Прилича на коза, и то такава, която не дава мляко.“ И така, уверявам те, че птицата, която долита в твоите земи от моите, идва от народ, чиито добродетели са скромността и гостоприемството, същите тези качества, заради които е прието да дадем най-хубавите си притежания и животни – дори и шатрата, в която спим – на всекиго, който я похвали, като кажем, че не е нещо особено, просто дреболия.

Но вашите обичаи не са такива и затова ще ти отговаря без смущение: Сава не се нуждае от ничие зърно освен от това, което расте в нейните оазиси. Ароматите на боговете растат в нашите градини, защото на боговете им е било приятно да ги засадят там. Зърно и бог – не се нуждаем от нищо повече. Същото слънце, което изгаря реколтата на друг народ, стопля ласкаво нашата земя, а луната кара семената да покълват в мрака. Златото не е ценно за нас – то е като песъчинките от пустинята, полепва по сандалите, клепачите и косите ни. Нашите мини са неизчерпаеми, нашите финикови палми – ненадминати, стадата ни са безбройни.

Ние сме непревземаеми; никоя войска не може да предприеме поход срещу нас и да оцелее в пясъците или да изкатери отвесните скали, с които граничи соленото море. Боговете са създали тази крепост около нас, като изолиран остров, подобен на вашия изчезнал Едем, оставяйки съвсем малка порта, чрез която да споделяме нашите стоки и да получаваме полагащото ни се от света. В моята столица имаме не един рай, а два. Всичко ни е дадено в двойна мяра. Уханието на нашата смирна е божествено – то съпровожда душите на фараоните и царете в отвъдния свят, ароматът й е толкова завладяващ, че на мястото, където расте, тя поддържа живота и на най-бедното създание до дълбока старост и го дарява с безсмъртие в смъртта. И как може да бъде инак? Цялото царство ухае на бог и всеки човек е жрец, и дори насекомите напяват химни на възхвала.

Тук земните удоволствия стават божествени и ние се потапяме в дълбокото познание на възвишеното само като вдишваме уханията, носещи се във въздуха.

Боговете наистина са несправедливи, като са дали всичко прекрасно и добро единствено на нас, и то в изобилие. А чрез търговията, която осъществяваме с нашите кораби и кервани, ние ядем от трапезата на света и се обличаме в най-добрите коприни в пурпурни и индиговосини цветове. Толкова сме привикнали към лукса, че най-простите семена и смокини, най-обикновените ленени платове ни се струват като новости.

Питаш как е възможно да не се нуждая от нищо. Дадох ти отговор. Но всъщност твоят въпрос е не как един народ не се нуждае от нищо, а как една жена не изпитва такава нужда. И отговорът ми е: аз съм рожба на моята земя. Аз съм Сава. Египет има Нил, но ние имаме мусоните, нашите язовири и канали, построени от предците ни, когато самите богове са им прошепнали как да ги направят. И така съществуваме от незапомнени времена, завинаги и благословени. И ако има война в нашите земи, тя е предизвикана от нас самите – ние воюваме единствено помежду си, защото никой не може да ни е равен и в отмъщението, и в страстта.

Защо тогава ми нареждаш като на някакъв васал да изпратя свои посланици при теб? И на баща ми ли така заповядваше – на него, главния жрец на бога, който се издига над планините ни, достигащи до самите небеса? Аз съм върховната жрица, аз съм дъщеря на Алмака, която не се подчинява на никой смъртен цар.

А сега ти пиша не като царица или жрица и те питам: как така си избрал да се покланяш на един бог пред всички други божества, бог без име или лице? Защо един мъдър човек ще призовава един-единствен бог и ще рискува да разгневи завистливите уши на другите – и защо твоят бог би поискал такова нещо от теб? И как човек извършва поклонението си в храм, затворен за небесата с покрив?

Между нас не бива да има тайни. Разбрах от моя търговец, Тамрин, че ние сме братовчеди и двамата можем да проследим предците си до онзи човек от потопа, Ной, чиито синове са се разпръснали по всички краища на света. Със сигурност ще разбереш всичко, което съм написала, и съм убедена, че вече знаеш всички тези неща. Така че писах тези думи на вятъра, надявайки се само на тяхното ехо. Дори и боговете искат да бъдат опознати и разбрани.

Не знам защо добавих тези последни думи, дали боговете, или сърцето ми пожела да ги поставя там.

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Наблюдавах момичетата, които се грижеха за покоите ми. Как се кикотеха, когато обсъждаха кои са най-хубавите мъжки роби от двора, как клюкарстваха за дребните чиновници, с които спяха, и обсъждаха подаръците, които идваха за мен (повечето им ги давах) – откъде и от кого бяха пратени.

Наблюдавах съветниците си. Конфликтите, които избухваха между тях, случаите, които обсъждаха в съдебната зала, как спореха и се надвикваха един друг, сякаш самата луна щеше да падне от небето, ако не постигнеха своето.

Следях внимателно послушниците от новото училище за жреци, които бяха изпълнени с огромно усърдие. То ги ръководеше на всяка крачка – с надеждата за какво? – както и жреците ми, които се бяха вкопчили в мистичните си самоличности, отделяйки се в един различен от нашия свят – и следователно по-висш от светския живот. Как можеха да са сигурни, че Бог изобщо свежда поглед към тях от небесата?

Виждах всичко пределно ясно: как земеделците и търговците се стремяха към изобилие, сякаш беше самото слънце – и също толкова напразно. Как съпругите им показваха с гордост бременните си кореми, а яловите жени покриваха главите си, как влюбените почитаха идола на своята любов.

Виждах и Уахабил, който се терзаеше заради несигурността на бъдещето. Шара, която бе затворница на миналото си. Тамрин – вечно в движение. Само моят загадъчен евнух сякаш обитаваше място, което не можех да определя точно – дали беше душевен мир, или настоящето – като непоклатим остров сред всички нас.

Невероятно, но някак си бяха изминали четири години. Бях на двайсет и две.

— Добре – казах най-сетне на Уахабил. Беше есен, последните дъждове си бяха отишли, отнасяйки със себе си аромата на бадеми и кайсии от плодните дръвчета. – Върви при Асм. Кажи му, че ще сключа божествения брак в небесата.

Стори ми се, че главният ми съветник щеше да се строполи на земята от облекчение.

— Всичко ще бъде уговорено за новата луна – каза той.

Не знаех как да му обясня, че може да уреди каквото си иска и за времето на тъмната луна, когато Алмака скрива лицето си от земята. Нямаше никакво значение. Но само кимнах и потвърдих, че трябва да го направи и че не е твърде скоро. Нямаше никакъв смисъл да се чака, не бях млада.

В нощта на новолунието будувах до зори. Не спах през следващите седем нощи, като си почивах през деня, нарушавах поста си само по залез-слънце с варени пъдпъдъчи яйца и нар. Изпратих подаръци – бронзови статуетки и алабастрови кандила – в храма, стъкленици с рядкото масло нард* за жреците, както и златни бижута за жриците, които служеха на бога.

[*Етерично масло, което се прави от корените и стъблата на дървото Nardostachys jatamansi, което расте в Хималаите на 3000 – 4000 м надморска височина. В библейски времена се е използвало като парфюм, съставка на тамяна и за помазване главите на изтъкнати гости или на мъртвите. – Б. пр.]

На осмата нощ прекосих оазиса без воал, без украшения. Оставих Яфуш и свитата си на каменния път и дадох на Шара сандалите си, за да вляза в храма боса и без придружител, като всеки друг поклонник, само с купа масло в ръцете си. Пред мълчаливите жреци в предния двор излях мирото на олтара и отпих от свещения кладенец. После свалих робата си и пристъпих в отвореното светилище единствено по ленена риза.

Коленичих и се молих, трепереща, до сутринта. После се върнах в двореца и се затворих, като допусках само Шара при себе си, и пих единствено вода до първия ден на нарастващата луна.

През последната нощ, когато луната скри лика си и аз запалих тамян в бронзовото кандило с дръжка във формата на изправен ибекс, осъзнах, че Шара се взира изпитателно в мен.

— Страх ли те е? – прошепна тя.

Гледах белия дим. Дъх живот – и после нищо. Един миг, твърде краткотраен и отлитащ. Утре жените от покоите ми ще изрисуват очите ми с кол, а лицето и ръцете ми с къна. Ще ям медени питки, плодове и мас. На залез-слънце ще се наметна с тежкия булчински воал и ще тръгна към храма. Ще остана в подготвената за мен стая – в продължение на седмица жриците ще идват при мен всеки ден, а всяка вечер богът ще ме посещава в образа на своя жрец. Всичко ще се случва под погледа на надзъртащия през полузатворените си клепачи Алмака, сияещ през прозореца на моето каменно сватбено убежище, докато богът се надвесва над мен.

Тамянът се разпръсна и димът се сгъсти, проникна в ноздрите ми. Ароматът бе прекалено силен за мен. Отворих капаците на прозорците, но стените ме притискаха и се затваряха наоколо ми.

Прекосих стаята, не можех да дишам, бутнах вратата. Шара ме последва с шала ми в ръцете си, викайки „Царице моя!“, а след това и „Билкис!“. Но аз тичах по коридора, след това по стълбището, минах покрай стражата и продължих към портика. Тежките стъпки на Яфуш се чуваха зад мен, докато бягах към градината.

Изтичах покрай лехите с олеандър и дългостеблените анемонии, покрай астрите, приличащи на паднали от небето лилави звезди. Поех дълбоко дъх в дробовете си, които бях притискала и затворила през последните четири години. Пред мен, на осветената от фенерите пътека, се виждаха сенките на листата на високите палми, които се полюшваха над езерото в градината.

Представих си как се потапям в него, влизам до колене сред лилиите, а после лягам по гръб във водата и постепенно потъвам. Но дори аз самата не успях да се пробудя от вцепенението си и спрях на ръба на езерото, загледана в безлунната нощ, останала почти без дъх.

Дочух забързани стъпки – Яфуш и охраната. Обвих се с ръце и някак смътно чух как евнухът казва на стражите да се върнат на поста си. После дойде и Шара, която наметна вълнения шал около раменете ми.

— Добре съм – чух се да казвам. – Просто се нуждаех от малко въздух.

След това се олюлях и почти паднах във водата, но Яфуш ме хвана в прегръдката си.

Отпуснах глава на гладката му гръд и затворих очи.

Когато се върнах в стаята си, изпих лекарството, което Шара ми даде.

— Не е нужно жреците да знаят за това – рече тя и на светлината от лампата лицето й изглеждаше много бледо. – Все пак не си нарушила поста си.

Кимнах – беше ми безразлично – и се потопих в милостивата прегръдка на съня.

Някой ме викаше. Отново чух името си, но по-настойчиво; размърдах се... крайниците ми тежаха като олово.

Гласове. Суматоха пред вратата ми.

— Царице моя – разтърси ме Шара.

На кого говореше, помислих си все още унесена, въпреки че казах: „Какво има?“. Думите излязоха от устата ми трудно, неразбираеми дори за мен самата.

— Тамрин. Търговецът. Нахлу в двореца с хората си, крещеше, че иска да бъде приет от теб, камилата му почти припадна от изтощение в краката му.

Премигнах, опитвайки се да осмисля думите й.

— Тамрин?

Станах от леглото и Шара ме наметна с робата ми. Той се връщаше с два месеца по-рано от обикновено. Дали керванът му не е бил нападнат? Бях изпратила петдесет въоръжени мъже с него преди единайсет месеца.

— Започна шумно да спори, когато Уахабил му каза, че не можеш да го приемеш днес – нито него, нито който и да е друг мъж. Всички крещяха в залата. Той буквално полудя, каза, че задължително трябва да говори веднага с теб.

Погледнах към прозореца и след това към водния часовник и се смаях, когато видях, че е средата на следобеда.

Набързо вдигнах косата си. Щом разбра какво искам да направя, Шара извика:

— Билкис, не можеш!

Но аз отворих рязко вратата и видях застаналия пред нея Яфуш и слугините ми, които се стреснаха като уплашени птици от появата ми във външната стая.

— Мисля, че е най-добре да дойдеш, принцесо – каза евнухът.

И двете мъжки глави се обърнаха към мен в мига, в който влязох в залата за съвещания.

— Царице моя! – възкликна Уахабил, докато Тамрин се спусна незабавно към мен.

— Царице моя – повтори търговецът, правейки нисък поклон. Прахта от пътя все още бе полепнала по туниката и косата му. Когато се изправи, видях, че лицето му беше чисто – очевидно набързо измито. На масата зад него чинията с храна стоеше недокосната. – Казаха, че не можеш да ме приемеш, че си се уединила...

Поколеба се и ме погледна, и аз осъзнах, че в бързината бях забравила да сложа воала си.

Ръцете на Уахабил се вдигнаха от изненада към устата му, закривайки я.

— Защо се връщаш толкова скоро? – настоях аз, разтревожена от вида на търговеца – никога не бях го виждала толкова притеснен. – Да не са ви нападнали по пътя?

Той поклати глава.

— Да, но сме в безопасност. Тръгнах напред с неколцина от въоръжените мъже, които ми даде, а керваните ми пътуват след мен, сигурно ще пристигнат след няколко седмици.

— Това може да почака... – размаха ръце Уахабил.

— Боя се, че не! – каза Тамрин.

— Боговете ще постигнат това, което са решили, и без нашите кроежи – отвърнах аз на Уахабил. – Ще има и друг цикъл. Все още не съм толкова стара.

— Царице моя, не бива да чакаме боговете, трябва да действаме сега – каза Тамрин, явно мислейки, че говоря на него, а същевременно Уахабил го изгледа подозрително.

Може би щях да се разсмея заради израженията на лицата и на двамата, но бях нетърпелива да разбера защо Тамрин се намираше в такова състояние.

— Царице моя, с хората ми яздихме дни наред без прекъсване, за да стигнем до теб...

Той отново ме зяпна и ми се прииска да го разтърся.

— Какво се е случило? – попитах аз. Никой търговец не оставяше кервана си доброволно.

— Царят не ме прие.

— Какво имаш предвид?

— Управителят на двореца му получи даровете ти, като обясни, че царят имал спешна работа и не можел да се срещне с нас. Но когато казах, че имам съобщение за царя и че трябва да му го предам лично, ме оставиха да чакам в двореца. Пет дни изминаха, а аз чаках с тези, които бяха дошли да отправят прошенията си към царя, сякаш бях една от онези проститутки, за които ти разказвах!

Свитъкът ми. Онзи, с който смятах да предизвикам негодуванието му, но в който бях разкрила душата си, макар и по завоалиран начин.

Усетих как лицето ми пламва.

— Когато най-сетне царят ме прие, аз казах: „Господарю мой, ти получи подаръците на Сава от своя управител, но още не си получил най-голямото съкровище – тези думи, написани от перлата на Сава, защото трябваше да ги предам единствено в твоите ръце!“. И той каза: „Не получих това, което пожелах. Къде е посланикът на царицата?“. И когато му предадох съобщението ти, че неговите пратеници са добре дошли в Сава, той отвърна: „Нима твоята царица си мисли, че поисках да изпрати свои посланици тук просто от суета?“.

Присвих очи:

— Какво означава това?

— И аз зададох същия въпрос, но той не отговори. Вместо това ме попита пред целия двор: „Вярно ли е, че твоята царица има кози крака? „*.

[*Намек за една от известните легенди за първата среща на Соломон и Савската царица. Когато при влизане в една зала със стъклен под царицата повдигнала полите си, се видяло, че има космати кози крака. – Б. пр.]

— Какво?

— Бях поразен. „Господарю, как може да кажеш такова нещо за най-красивата жена в света? – възмутих се аз. – Като очевидец, твърдя, че тя е съвършена във всяко отношение. Защо някой би обидил дъщерята на луната? „„Ти не си нито неин съветник, нито посланик“, каза царят, на което аз отговорих: „Така е, но аз съм гласът на царицата в твоя двор и от нейно име предлагам на твоите хора да дойдат с мен в рая и самият аз съм дошъл единствено за да прославя Сава и боговете й. Всеки път, когато се връщам, плача и пея от благодарност, че съм си у дома. Но по-добре ти сам прецени нейните думи, тъй като всичко, което тя казва, е мъдро и е самата истина“.

— И? – казах аз.

— И тогава той ме отпрати.

Премигнах смаяно.

— А свитъкът?

— Предадох го на неговия слуга, а аз и моите хора си излязохме слисани.

Показно публично унижение. Замислих се за посланието, което му бях изпратила. Знаех го наизуст, защото го бях преработвала хиляда пъти, бях чела части от него на глас, сякаш разговарях лице в лице с този мъж. Дали не бях разбрала всичко досега напълно погрешно?

— Да не би той да очаква да изпратя самия Уахабил да пълзи в краката му? Ще намерим нови пазари за нашите стоки. Ще го изключим напълно от нашата търговия. Ако трябва, ще пренасям тамяна с кораби до Пунт и оттам с камили на север до Египет, но ще го направим! Ще се съюзя с неговия враг в Дамаск и ще прокарам собствени пътища през планините към Финикия. Ще направим изгодни предложения на Египет. Може би след време дори ще се омъжа за фараона...