Савската царица

Колко странно бе най-накрая да го видя с очите си!

Може би десет години по-възрастен от мен, той имаше същата грижливо подрязана брадичка като на моя музикант, Мазор. Очите му искряха под изящно изписаните вежди. Имаше широки рамене като истински син на воин и много пръстени по ръцете си.

Хората ми свалиха паланкина на земята.

Халхариб и Ниман тръгнаха пред мен, но направиха само няколко крачки – защо не приближиха до подиума? Те сведоха глави и когато се изправиха, Ниман каза:

— Соломоне, царю на Израил, приветстваме те в името на своя бог. Чухме разкази за твоето величие и дойдохме от другия край на света, за да се уверим с очите си.

Царят се изправи. От мястото си можех да видя, че е висок. Когато проговори, гласът му достигна ясно до нас.

— Добре дошли в Израил и в Йерусалим, свещения град. В името на Йехова, Онзи, който е, ви приветстваме с мир. Очите ни са изпълнени с радост.

Гласът му ме изненада. Не гърмящият баритон, който очаквах, а по-скоро глас за песни, подобен на този на Мазор, с мек тембър.

— Тази сутрин стоях на покрива на двореца си – каза той, поглеждайки първо надясно, после наляво. – И какво чудо видях! За първи път от сътворението на света слънцето изгря не от изток, а от юг. – Слезе едно стъпало по-долу. – Но после погледнах отново и видях, че не е слънцето, а луната, която се надигаше през деня. Никога през живота си не бях виждал подобно чудо. Но кажи ми, Ниман от Сава, кое е това съкровище, тъй внимателно носено в носилката, което украси с присъствието си моята зала?

Сърцето ми заблъска с пълна сила в гърдите ми.

Ниман отново се поклони ниско.

— Представям ти моята сродница царицата и най-ценно бижу на Сава, славата на Пунт. Билкис, дъщерята на луната.

Бяхме се разбрали да не ме обявява като дъщерята или върховната жрица на Алмака. Трябваше да сме предпазливи. Освен това не бях убедена, че Алмака ме е следвал благосклонно по време на пътуването ми, нито дали въобще е свеждал погледа си към мен, но разбира се, не го бях споделила с Ниман.

Царят слезе от подиума. Но когато не продължи напред, Ниман се поколеба. Аз чаках. Ужасно дълъг, тревожен миг. Защо този цар не идваше да ме поздрави, да ми подаде ръка? Той стоеше неподвижен на последното стъпало на подиума. Въпреки че в каменната зала бе прохладно, между гърдите ми се стече тънка струйка пот. За първи път в живота си изпитах благодарност към този, който бе повелил жените да забулват лицата си с воал.

Царица, веща в издаването на присъди, трябва да има опит в много неща, но най-вече в преценката си за хората. Веднага забелязах, че всички хора в залата, която бе по-голяма от съдебната зала в Мариб, се бяха обърнали към Соломон в очакване на следващата му стъпка. В какво напрежение ги държеше! В този миг разбрах и защо Тамрин бе напълно съсипан, доведен до отчаяние, когато царят не го бе приел.

Ниман най-накрая се раздвижи, сякаш бе чакал точно това. Дойде отстрани на носилката, където Шара стоеше неподвижна. Тя се отмести съвсем леко встрани, когато той ми подаде ръката си, за да ми помогне да сляза. Измъквайки се навън, аз се подадох изпод покривалото и бавно се изправих; кристалите по гърдите ми издадоха звук като ромолене на поточе.

Ниман се отмести встрани и когато го стори, забелязах едновременно две неща. Първо, че подът пред самия цар се различаваше от другата мозайка – не лъскав мрамор, както бях помислила отначало, а плитък, квадратен басейн, пълен с вода.

Второ, че на няколко стъпала под трона на царя се намираше друг, по-обикновен престол. На него седеше жена – толкова неподвижна и тиха, че приличаше на статуя. Носеше бяла ленена рокля, съперничеща по красота и изящество на моята, а на главата й имаше великолепна черна перука.

Дъщерята на фараона. Неговата царица.

Пристъпих напред и целият двор се поклони ниско, и в мига, в който очите им се бяха втренчили в мен – тези на царя поне със сигурност – се озовах пред плиткия басейн. Чувствах се толкова необичайно да вървя към царския подиум като обикновен просител, да не съм тази, която седи на трона!

Спомних си за Небе, как танцуваше край огъня. Повдигнах краищата на роклята си. Зад себе си чух как някоя от слугините ми се пое шумно дъх.

Очите на царя се сведоха към стъпалата ми, когато събух чехлите си.

Мълчаливо тръгнах напред, усещайки прохладата на мрамора под краката си.

Без колебание влязох в басейна. Водата стигна до глезените ми. Подгъвът на роклята ми се влачеше зад мен, подгизнал. Не отместих поглед от царя дори когато забелязах как едното ъгълче на устните му се извива леко, как във впитите му в мен очи започнаха да танцуват малки пламъчета. Десет стъпки. Петнайсет.

Излязох от басейна точно пред царя, роклята ми все още се влачеше във водата.

Той бе с почти една глава по-висок от мен. Плътните му устни се разтегнаха в усмивка.

— Добре дошла, господарке Загадке – каза тихо, за да го чуя само аз. – Луната и слънцето най-накрая споделят едно и също небе.

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Похвалих разкошните покои, отредени за мен, пред царския иконом Ахишар – колко странно ми звучаха тези имена! – но не прекалено много. Благодарих му за каните с вино и бира от нубийско просо, за подносите с хляб и маслини, сирене и варени яйца от всякакъв вид и всякакви размери, за купите със смокини, нар, дини и грозде. Радвах се, че не видях фурми сред тях. О, колко ми бяха втръснали фурмите!

Кимнах мълчаливо, оценявайки розите на терасата, килимите и меките чаршафи. Обсъдих количествата брашно и зехтин, порциите мед, вино, говеждо, козе и птиче месо, които да бъдат доставени в огромния лагер на кервана ми, разположен отвъд крепостните стени. Настоях благородниците ми да бъдат настанени удобно и ме увериха, че жилищата им са близо до мен, показаха ми кои коридори ще ме отведат до тях и кои колонади водят до залата, до кухните и до стаята на самия иконом.

Дадох указания на Ахишар да говори с Тамрин за доставянето на даровете ми за жените на царя и на другите, предназначени за наложниците му.

— Вратата ти е добре охранявана, царице. Не бива да се безпокоиш от нищо, докато си тук – рече мъжът, гледайки към Яфуш.

— Благодаря ти. Евнухът ми – казах аз, наблягайки на думата – ще ме охранява също, така както винаги го е правил. Междувременно един от хората ми се нуждае спешно от лекар.

Икономът каза, че Тамрин вече е говорил с него за човека със счупения крак и че лекарят вече го е посетил.

Когато и последните уговорки бяха направени и Ахишар си тръгна, направих жест на Шара да отпрати израилтянските роби навън.

Отвън, пред жилището ми, шумовете на Йерусалим достигаха до терасата: пазарът в долната част на града, кучета лаеха някъде в далечината, скърцането на някаква машина. Мирисът на печен хляб се смесваше с розите; докато завесите се полюшваха от вятъра, краищата им се вееха безшумно над изящните вълнени килими.

Легнах на дивана, напълно изтощена, макар мисията ми тепърва да започваше.

Слугините ми обикаляха из стаята, докосваха всичко, възклицаваха заради мекотата на кожата на леглото и диваните, възглавниците и копринените подложки, дивяха се на фенерите с многобройните фитили, сякаш никога досега не бяха виждали фенер, глупачките ми те.

А в моята глава се въртяха безброй мисли.

Припомнях си посрещането в залата, краткото шествие, когато с царя обиколихме басейна, за да огледаме даровете ми. Докато изброявах количествата, които трябваше да бъдат доставени в хазната му, в складовете, кухните и храма му или пък да бъдат предадени на съхранение на неговия иконом, се държах така, сякаш му поднасям дреболии. И изпитах вътрешно удоволствие от начина, по който Соломон повтори – сякаш мислеше, че съм сгрешила, и очакваше да се поправя – количеството злато, което бях донесла със себе си. Стана ми приятно и как коленичи пред пантерата, за да я види – като малко момче, и как пое изсушеното месо от нейния гледач, за да я нахрани лично (много умно от страна на Тамрин), а после сам подхвърли ядки на маймунките. По време на пътуването си едната бе станала много известна с това, че мята изпражненията си по хората. За щастие, сега това не се случи.

Всъщност не се случи нищо. Нямаше никакви други знаци, освен първите тихи думи на царя към мен, че това е същият мъж, чиито писма бях чела толкова много пъти. Бях очаквала да усетя странно напрежение между нас – заради споделената тайна и недовършения разговор, воден през тези години с такава поетична страст. Но не. Ние бяхме двама владетели, разглеждащи благата на света, единият в ролята на гост, другият – на домакин. И после той каза, че сигурно след такова дълго пътуване ни е нужно време да си починем и да се насладим на най-хубавото, което царството му може да ни предложи.

— Пристигнахте в най-подходящия ден. Утре, след залез-слънце, започва шабат, времето за размисли и почивка, отредено ни от вечно Съществуващия, Йехова. Ще се убедите, че лагерът ви е добре подсигурен с провизии и на слугите ви е предоставено всичко необходимо, за да се погрижат добре за вас. И ще се видим скоро отново, царице.

Отказах да бъда така безцеремонно отпратена, и то пред целия му двор.

— Нужни са ни пет дни, за да се погрижим за своите дела – казах аз, – и за да извършим жертвоприношения на нашия бог за благодарност за безопасното ни пътуване. Предполагам, че има място извън града ти, където моят жрец може да установи дома на луната.

И така се започна.

Молбата ми бе просто високомерен жест, макар част от думите ми да бяха истина; тъмната луна щеше да настъпи след три дни и през това време Асм трябваше да направи своето жертвоприношение и да измоли нейното завръщане и обновяване. Алмака го изискваше, полетата го изискваха, а и Асм бе въплъщение на самото благочестие.

Казах си, че пет дни са кратко време; разполагах с шест месеца да обмисля в главата си въпроса за корабите, пристанищата и договорите, както и да подготвя и осигуря безопасното ни завръщане на юг.

И все пак изпитвах необяснима тъга.

Оставих слугините си да разопаковат дрехите ми и излязох на терасата, окъпана в светлината на залязващото слънце.

Под мен големи къщи – домове на чиновници, предположих аз – изпълваха пространството до стената на незавършения дворец. На север димът се издигаше високо над храма. Дали някога угасваше? Наблюдавах как поклонниците влизаха и излизаха през външната врата, процесията на мъже, облечени в ленени роби, които предположих, че са жреци. Долавях от мястото си мириса на изгоряло месо. Дали бе толкова важен този ден, който дори не бе денят на новата луна?

В Мариб познавах звука, който издаваха камилите на моите пратеници, когато се задаваха по пътя. Познавах лицата на робите, знаех името на всеки градинар. Знаех по кои коридори да мина, ако не искам да ме забележат, и характера на всеки от моите съветници. Тук не знаех нищо.

И тогава осъзнах какво ме притесняваше. Дълбоката самоувереност на царя. Там пред мен, застанал от плът и кръв, не беше същият мъж, който се бе показвал в писмата си – капризно дързък и надменен в един миг, а в следващия – изгубен и несигурен.

Всъщност аз изобщо не познавах този цар. И сега, когато се намирах в двореца му, той разполагаше с възможността да наблюдава мен и моите хора, докато самият той се крие във всяка сянка, която пожелае.

Влязох вътре и повиках Яфуш, Шара и другите слугини.

— Чуйте ме – казах аз и погледнах всяка от тях в очите, моите момичета, най-голямата от които не беше на повече от осемнайсет години. – Ние не сме в двора на благоразположен към нас цар и тези хора не са ни съюзници. Ще ходите забулени през цялото време. Ще носите хубави дрехи, бижута и благоухания постоянно. Тези израилтяни са пристрастени към миенето. Ще ходите за вода, за да перете всеки ден. Ръцете ви никога не бива да са мръсни, нито пък краката ви. Няма да говорите пред хората с никакви мъже, да не говорим да докосвате някого. Ще се държите безупречно. Ще ми съобщавате всичко, което чуете от слугите или от стражите. Няма да им поверявате нищо, ще вършите всичко сами – дори изпразването на нощните гърнета, за да изучите коридорите и задните изходи на този дворец. Ако някой ви засегне и обиди и по най-незначителния начин, ще ми съобщите веднага. Няма да разказвате нищо за пътуването ни, нито за мен самата или за живота и обичаите ни у дома на никого, не бива да говорите в присъствието на никой слуга, роб, момче от кухнята или дори на някоя от жените на царя, ако се озовете в компанията им. Ако ви питат, ще казвате само, че Сава ухае на парфюм ден и нощ, че дворецът й блести, целият от алабастър – такива неща. Не бива да говорите за Хагарлат. – Тук вдигнах глава и погледнах Шара и Яфуш. Стори ли ми се, или Шара потръпна? – Нито за моя баща. И ще казвате, че враговете на Сава имат трагичен край. Трябва ли да ви обяснявам още? Знаете много добре, както знам и аз, че всеки слуга е шпионин и всеки роб има не по две, а по дванайсет уши и два пъти повече усти.

Наведох се напред.

— Във всеки двор има интриги, лъжи и заговори, преплетени в сложна мрежа. Не споделяйте нищо, но наблюдавайте всичко. Вие сте моите уши, моите очи. Бъдете внимателни, бъдете мъдри.

Те кимнаха.

— Кажете ми, че ме разбирате.

— Да, царице наша – казаха момичетата. Не ми бе нужен отговорът на Яфуш.

Изпратих да повикат Халхариб и Ниман, които пристигнаха скоро, облечени в нови дрехи, но вместо да изглеждат отпочинали, имаха объркан вид. Щом огледаха покоите ми, се притесниха още повече.

— Не вярвам на този цар. Той каза, че техният бог е определил утрешния ден за почивка – защо няма пиршество за добре дошли? Той те отпрати пред очите на целия си двор! – каза Халхариб.

— Чуйте ме сега – отсякох аз решително. – Трябва да заповядате в лагера постоянно да гори тамян. Животните трябва да носят златната и сребърната си сбруя. Всеки мъж, до последния роб, ще носи чист лен или най-хубавите дрехи, които има. Докато сме тук, този лагер е лицето на Сава. Не бива да има нито една дупка или скъсано парченце дори в ъгъла на шатрите.

Обърнах се към Ниман.

— Искам десет от хората ни, въоръжени, в двореца постоянно, като четирима ще стоят пред вратата ми. Ако някой от хората ни се напие или погледне сладострастно дори с ъгълчето на окото си някоя жена, ще го предам на царя, за да бъде наказан по тукашните обичаи, каквито и да са те, и ще го завържа и наредя да бъде пребит с камъни, когато си тръгнем оттук. Той никога няма да види отново Сава. Жреците да разположат олтар вътре в лагера ни. Асм и послушниците му да не пренебрегват нито един ритуал от култа на хората ни. Да се осигурят животни за жертвоприношения.

Халхариб кимна към терасата.

— Това е второто жертвоприношение, което израилтяните правят днес. Животните им са отредени за вечния огън на техния бог.

— Глупости. Не видя ли светилищата и високите олтари по източния хълм, когато минавахме през портите? Те са за боговете на жените на царя. Ние също няма да изоставим нашите обичаи. Междувременно не се отпускайте нито за миг. Този цар е умен. Но ако и ние проявим мъдрост и съобразителност, ще получим от него всичко, което желаем.

Понечих да се обърна, но после добавих:

— Погрижете се пустинните вълци да облекат туники.

След като потеглиха към лагера със заповедите ми, в мен се настани дълбоко безпокойство при мисълта за предстоящите пет дни. Те нямаше да са изпълнени с покой, а с безбройните въпроси, които щях да си задавам стотици пъти. Бях сигурна, че ще се побъркам в това уединение, което сама си бях наложила.

Но не стана точно така.

На следващия ден, следобед, се къпех във вътрешната стая на жилището си, седнала на стол по средата на плитка бронзова вана. Отвън долиташе музика, както и миризмата, която не можеше да се сбърка – на печено месо.

— Казват, че е ден за почивка, но изглежда, жреците имат доста работа – обърнах се към Шара, която поливаше вода по гърба и раменете ми.

Чудех се къде е Тамрин, как се справяха хората ми в лагера. Питах се и с какво ли се занимава царят в този ден за почивка. Достатъчно добре познавах всекидневието на един владетел, за да повярвам, че той може да си позволи да отдъхва.

Една от слугините ми се вмъкна в стаята. Канех се да я похваля за прекрасния лимонен цвят на роклята й, когато забелязах какво държи в ръката си.

— Царице моя – рече тя. – Един от хората на царя го донесе за теб.

— Кой? – попитах аз, правейки й жест да приближи.

— Не го познавам, но носеше много хубави одежди. Избърсах ръцете си, взех малкия свитък и го обърнах. Печатът на царя.

Отворих го и прочетох краткото послание.

Знаеш ли какво е радост? Да знам, че си в моя дворец.

Знаеш ли какво е мъчение? Да не мога да те виждам.

Ако месеците през последната година минаха като дни до твоето идване, тези дни сега ми се струват години.

Колко нежни са ръцете ти! Колко изящни са стъпалата ти! Имаш снага като на газела! Воалът се спуска над изваяните ти скули, шията ти красят безброй бижута. Очите ти са като на пепелянка – хипнотизират жертвата си, преди да нападнат. Ще ме отровиш ли, загадъчна господарке? Веждите ти са две гълъбици. Ще отлетят ли?

Надолу по коридора след твоите покои има малък проход. Там винаги има стража. Това е стълбището, което води до градината ми, отворена единствено за мен, а сега и за теб. Но само за теб.

Вдигнах поглед от свитъка и се загледах в нищото.

— Билкис...? – Шара ме наблюдаваше внимателно. Тя не можеше да чете. Въпреки това аз притиснах писмото към гърдите си.

Значи, така. Той възнамеряваше да ме съблазни? Дали ме призоваваше като обикновена жена, или щеше да ме убеждава да се омъжа за него? Цял ден се опитвах да предвидя как щеше да се развие мълчаливата ни битка на характери, което не бях усетила вчера при пристигането си. Но не очаквах това. Почувствах се обидена. Нима смяташе, че може да ме приветства в двореца си, да ме вкара в леглото си, да ми даде в замяна хубави подаръци и да не поема отговорности?

— Добре съм – отвърнах аз на Шара и наистина мислех така. Станах от ваната, отидох до един мангал, в който горяха благовония, допрях ъгълчето на пергамента до въглените и го запалих. Пуснах пепелта вътре и се върнах на столчето. – Изпрати за още вода – казах аз. – Искам да се изкъпя отново.

След няколко часа пристигна първият подарък – вкусни сладки с рожков, от кухнята. По-късно слуга донесе козе мляко и странни плоски питки, които нарече „ашишот“.

— Някакъв вид вариво... леща... мед... – каза Шара, като отхапа малко от тях.

— Канела... – добави една от слугините.

— И зехтин – довърши Шара, дояждайки втората половина наведнъж.

Следващия път, когато слугинята отиде да отвори вратата, Шара ме погледна въпросително.

— Какво ли ще бъде сега?

Но момичето се върна с празни ръце.

— Царице моя, отвън чака слугиня. Египтянка.

Надигнах се, увих се с ленения чаршаф и казах:

— Доведете я.

Слугинята ми се върна с малка нимфа, момиче на около тринайсет години. Туниката, която носеше, бе по-хубава, отколкото на жените, които бях виждала в другите части на двореца. Широко глинено колие като яка стигаше почти до рамене й, а очите й бяха очертани с кол. Когато видя, че съм само по чаршаф, се усмихна и свали шала си за глава, разкривайки семпла черна перука.

Поклони се ниско и каза на арамейски, но със силен акцент:

— Изпраща ме моята господарка, царицата.

Направих й знак да се приближи и една от слугините ми й предложи подноса с ашишот. Тя си взе от сладките със свенлива усмивка и отхапа малка хапка.

— Тя каза... – Момичето улови падащите трохички в дланта си и ги пъхна отново в устата си по такъв невинен детински начин, че едва успях да сдържа смеха си. – ... „Добре дошла в името на Израил и Египет“. Каза също, че шабатът започва по залез-слънце. Но тези обичаи не са наши... – Пратеничката млъкна и после добави: – Тя го каза, не аз.

Кимнах, лицето ми остана безизразно.

— И те кани да вечеряш с нея – просто ястие, но простото ястие доставя удоволствие, когато е споделено с екзотични и интересни хора. И се надява, че ще дойдеш в настоящия й дворец – другият още се строи, заедно със слугините си, както и с нубиеца, за когото е чула, че не се отделя от теб, царице.

Облегнах се назад и се загледах в момичето, докато то се взираше в сладкиша в ръката си и после срамежливо отхапа още една хапка. Замислих се за молбата на царя, която в този миг ме вбеси още повече.

— За мен ще бъде чест – казах аз.

Дъщерята на фараона – трудно ми бе да я възприемам за истинска царица – изпрати носилката си два часа по-късно. Излязох със слугините си и с Яфуш, придружена от моите четирима въоръжени мъже, и се качих в носилката, без дори да си направя труда да спусна завеската.

Естествено, това беше нелепо – паланкинът ме пренесе през вътрешния двор до другия край на двореца покрай изящна колонада, която стигаше до голяма двойна порта. Сякаш не бях изминала целия път от другия край на света и не можех да походя дотук.

Ах, тези египтяни.

Пред портата имаше чернокож пазач в красива ленена туника, който се поклони ниско, когато носилката бе поставена върху издялан каменен блок, който очевидно беше сложен с тази цел.

От храма се разнесе звукът на рог – предположих, че е знак за настъпването на залеза, сякаш хората не виждаха с очите си, че оранжевото кълбо бе започнало да се скрива зад хоризонта.

Вратите към покоите на царицата се отвориха като по собствена воля и аз за малко да ахна.

Изрисуваните стени на двореца, които ми се бяха сторили красиви, бледнееха в сравнение с гледката, която се разкри пред очите ми.

Високи колони се разтваряха в края си като фунии и бяха изрисувани като гигантски палми, а на широките стени бяха изрисувани зелени тръстики и лотоси. Бронзови купи лампи блещукаха в падащия здрач. Над главата ми, в тавана, имаше отвор, през който се виждаше обляното в индиговосини и пурпурни цветове небе със залязващото слънце, красота, с която не можеше да си съперничи никой стенопис в малкия двор. Навсякъде се виждаха цветовете на Египет, от мозайките по пода до резбованите маси и големите статуи на Ра и Сет, поставени като стражи в ъглите. Нещо се надигна бавно иззад изображението на Сет и се плъзна нанякъде – египетска котка.

В далечния край имаше синьо-зелен шадраван. Сред носещите се по повърхността му лилии рибите се движеха безшумно, подобно на сенки. Осъзнах с радост, че музиката, която бях чула преди малко, идва именно оттук.

Трябваше да си призная, че дори покоите ми в Сава не се отличаваха с такава пищност и разкош.

Две робини дойдоха откъм портите и ни поведоха към странична стая, в която имаше гравирани ниски столчета, маса от слонова кост и голям диван с позлатени криле на Изида, разперени в две посоки от центъра на облегалката му.

Жената, която бях видяла да седи в тройната зала, се появи от другия край на стаята и разпери ръце в гостоприемен жест. Тя беше по-висока, отколкото смятах – тази фигура, която изглеждаше толкова смалена до трона на Соломон.

— Добре дошла, Сава – каза дъщерята на фараона с усмивка, свеждайки глава. Отвърнах й по същия начин, дори се наведох малко по-ниско.

— Благодарим ти.

Когато я видях за първи път, бях решила, че е красива, и донякъде бях права. Имаше кръгло и леко приплеснато лице. Дългите линии със зелен малахит по клепачите продължаваха след ъгълчетата на очите й, извитите й вежди бяха силно подчертани. Червената охра на Египет красеше устните и страните й и много приличаше на изображенията на жените по стените. Над челото и над перуката й стоеше златно украшение – крилата на Изида красяха главата й и се спускаха чак покрай ушите й. Царицата определено правеше поразително впечатление.

— Аз съм Ташер. Мога ли да те наричам Макеба? Ние сме нещо като сестри в този град – започна тя, като се отправихме към дивана. – Ти си отраснала в Пулт, а аз – в Египет. Как се случи така, че се озовахме в тази далечна варварска страна?

Усмихна се – изражението й бе като на опитна жена и едновременно с това някак детинско. Видях гънките край ъгълчетата на устните й. Но да, естествено, тя би трябвало да е няколко години по-възрастна от мен.

Изпрати робинята си за бира, после отново се обърна към мен.

— Нямах търпение да те видя от първия миг, в който царят ми каза за твоето идване.

— Аз също – усмихнах се аз. Протегнах ръце към Шара, която ми подаде малкото ковчеже, което носеше. – Тези дарове са за теб.

Тя издаваше радостни възклицания, докато разглеждаше гривните и накитите за глава, дългия колан от ковано желязо със скъпоценни камъни. После подаде ковчежето на една робиня, а друга й донесе сандъче от слонова кост.

Вътре намерих идолите на Сешат, египетската богиня на мъдростта, и на нейното мъжко съответствие, Тот. Между тях имаше свитък. Погледнах я изненадано, после извадих свитъка и макар да знаех, че не бива, не се сдържах и го разтворих леко, поемайки си дъх в очакване.

— Но това са писанията на Птахотеп*! – ахнах аз, искрено изненадана.

[*Египетски благородник, главен съветник на фараона от V династия Джедкара Изези (XXV – XXIV в. пр. Хр.). Смята се за един от великите мъдреци на древността. Най-известен е трактатът му за обучение на древноегипетската аристокрация в изкуството на бойните умения и управлението на страната. Обосновава култа към фараона като пряк потомък на небесните богове. – Б. пр.]

Тя се наведе да погледне над рамото ми.

— Преведени на арамейски от личния писар на царя. Чух, че обичаш знанието.

Запитах се какво още й бе казал царят за мен.

— Благодаря ти – казах искрено. Бях чела ученията на Птахотеп и преди, но не притежавах целия текст. – Тези писания са поне на хиляда години.

— Хиляда и четиристотин – усмихна се тя. – Но кой ги брои?

За малко да попитам как царят се бе сдобил с копие на този трактат, но разбира се, въпросът беше глупав. Бащата на царицата му бе дал цял град – можеше ли един свитък да се сравни с този дар?

— Царят чете тези писания често. А аз... – Царицата въздъхна. – Намирам ги за твърде банални. „Живей живота си със страст.“ Естествено, че как иначе! Може би ти ще откриеш повече смисъл в тях, отколкото намирам аз. А сега... надявам се, че си гладна.

Излъгах, че със слугините ми нямаме търпение да споделим храната й.

В компанията ни имаше само жени и затова освободих воала си от едната страна и разкрих лицето си. Ташер се облегна назад и неприкрито ме огледа.

— Не мислех, че разказите за теб са верни! Всеки придворен преувеличава добродетелите и качествата на царицата си. Но ти наистина си голяма красавица! Нека те погледна.

Не бях свикнала с ласкателства от друга жена. Цял живот виждах как жените ми хвърлят коси погледи, не казват нищо, докато не си тръгна, и само по-късно чувах, че са изричали хули и обиди. В този ден сърцето ми се стопли не от ласкателствата на Ташер, а от откровеността й.

— Майката на царя бе красавица като теб.

— Познавала ли си я?

— Няколко години.

Мълчанието й след тези думи ми подсказа, че има нещо или недовършено, или болезнено в историята. Не знаех кое от двете.

Похапнахме леблебия, леща и лучена яхния – „единствените неща, които намирам за годни за ядене тук“, каза тя, докато се бяхме излегнали на големия диван.

— Всичко е приготвено в собствената ми кухня. Израилтяните не палят огън в кухните по време на шабат.

— Кой тогава поднася на царя храната в този ден? – попитах аз, но Ташер махна с ръка, сякаш ми казваше, че е по-добре да не подхващаме тази тема.

Когато се нахранихме, тя подкани слугинята й да покаже на Шара и на останалите ми момичета личната й градина. После се усмихна на Яфуш и го заговори на език, който бях чувала само няколко пъти в живота си и за мой срам, не се бях постарала да науча. Лицето му грейна по странен начин и след като ми кимна, той се присъедини към жените. Но аз го познавах достатъчно добре и знаех, че няма да ме изпусне от поглед.

— Моят евнух също е нубиец. Най-добрите са от техния народ. Той е с мен от десетгодишна. – Отпусна се назад. – Сега най-накрая мога да ти кажа да не се засягаш, ако през тези първи дни на посещението ти виждаш рядко царя. Той наскоро си взе нова жена и... има някои задължения.

Поколебах се. И все пак той ми бе казал да отида в личната му градина! Как ли щеше да реагира Ташер, ако й споделях това?

— Колко съпруги има вече?

— Почти четиристотин – отвърна тя напълно невъзмутимо.

— Четиристотин...

— Да, знам. Но той е цар. Всеки брачен договор, който сключва, носи някаква печалба за царството му. Една царица не може да си позволи да бъде ревнива – а и защо? Коя от тях ще има собствен дворец? – разсмя се Ташер, свеждайки леко глава.

— Видях строежа. Чудесна постройка – отбелязах аз. – Не съм виждала по-красива.

— Но определено си виждала по-големи... Ах! – възкликна изведнъж и се надигна при появата на фигура, която отначало по погрешка сметнах за някой слуга. – Ето го моето съкровище – обяви Ташер, стана и целуна момчето, което изглеждаше смутено, после го хвана за ръка и го доведе пред мен. – Това е моят син, Итиел – обяви тя, положила ръка на гърдите му. Усмихваше се широко. – Итиел, това е великата царица на Сава.

Представи ме, като правеше пауза между всяка дума и леко го потупваше при изричането й: Великата. Царица. На Сава.

Усмихнах се на момчето, което всъщност не бе толкова малко – стори ми се, че е на около дванайсет години и в него вече се забелязваха ранните признаци на възмъжаването. То сведе глава и промърмори нещо вежливо, преди да се оттегли, очевидно облекчено, че царствените му задължения за деня бяха приключили.

— Той е моята радост – каза, сияеща от гордост, Ташер.

— И наследник на царя?

Тя въздъхна и седна отново до мен.

— Това тепърва ще го решава царят. Но Соломон в тези отношения следва египетските обичаи.

— Нима?

— Как смяташ, че са отсечени всички тези кедри в Ливан, как се изкопават суровините от мините, как са построени храмът и дворецът?

— Ангария – отвърнах аз. Египетският данък за принудителен труд.

— Да, налага се трудов данък. Вземат се работници най-вече от Севера – и те си го заслужават. Винаги му се противопоставят, той не може да ги остави да заговорничат постоянно. Дори администрацията на царя се ръководи според египетските обичаи.

Изненадах се от познанията й за управлението на страната. Имах друга представа за съпругите, омъжени да скрепят договорни отношения.

— И все пак Египет отхвърля идеята за един-единствен бог, а царят изповядва такава вяра.

— Така е, да. Но погледни на хълма, източно от храма на царя. Там ще откриеш олтари на Хамос*, суровия бог на Моав. Молох, Ашера**, както и Ау, и половин дузина други. Мястото е препълнено с техните капища, изваяни колони и жреци.

[*(Или Кемош) – западносемитско божество, споменато в Библията, бог на моавитите. – Б. пр.]

[**(Или Асират, Ашерту и др.) – ханаанска върховна богиня, Богиня майка, съпруга на върховния бог Ел. – Б. пр.]

— Забелязах. Но историите, които чух за гнева на този бог...

— На нас, жените, трудно може да ни се угоди. А истински мъдрият мъж се старае жените му да са щастливи. Акушерките казват, че деца се зачеват по-добре в ложе, изпълнено с радост, а не с горчивина – каза тя и се разсмя. – Както и да е, Израил е вече неразривно свързан с Египет. А ти, Македа... Имаш ли синове?

— Не. За голяма жалост на моя главен министър.

— О, жалко наистина. Трябва скоро да поправиш този пропуск. Но пък и ти не си омъжена, както чувам. Защо? – попита тя небрежно, държейки фурма в ръката си.

— И за кого да се омъжа? – попитах аз с усмивка.

— Как така, за царя, разбира се. За моя съпруг.

Потиснах с мъка порива си да се разсмея.

— Царството ми е много далече. Не мисля, че така ще се сдобия с много синове.

— Искаш да знаеш как жените тук зачеват със синове. Как го наричам „съпруг“, въпреки че той има толкова много жени – и то без да броим тези, които не са приети в харема като гаранция за мир и договор, нито наложниците.

— Наистина се чудех – признах аз.

— Не всички живеят тук. Как би било възможно? Някои от тях прекарват само една-единствена нощ с царя. – Тя се умълча, погледът й се зарея нанякъде. – Не отговаря много на представата за мечтания идеален брак, нали? Но с теб знаем, че мирът между народите е по-важен от бляновете на жените. Дори те да са царици. Но тези, които си тръгват, носят вече титлата „царска съпруга“ и получават много дарове и висок статут в родината си. А тези, които остават тук, живеят в безопасност и удобство, разполагайки с всичко необходимо.

Ташер се усмихна примирено, после продължи:

— Но ти... ти можеш да имаш всеки мъж, когото си пожелаеш. Обичаите на Сава не са като тези в Израил, не са дори като традициите в Египет. Кой може да ти каже дали да останеш, или да си вървиш? Но би трябвало да обмислиш предложението на царя. Той строи нов флот и на теб няма да ти се наложи да предприемеш отново онова ужасно пътуване по суша обратно до родината си – или ако решиш да отидеш до моята.

— Всъщност няма какво да обмислям. Не е имало предложение.

Ташер повдигна фурмата до устните си, оформи ги в съвършено О около нея и я отхапа наполовина.

— Мога само да предполагам как ще протекат преговорите между двете ви царства. Но познавам съпруга си много добре. Ще има предложение. Ако не заради богатството на Сава, то заради красотата на твоето изключително лице, ако някога решиш да му го покажеш.

Замислих се отново за поканата за градината.

Тя се усмихна.

— Но стига сме говорили за това. Опита ли вече от виното на царя?

В нощта, когато шабатът свърши, отидох до лагера си, за да ръководя церемонията и жертвоприношението към тъмната луна. Дори в Сава не го правех всеки месец – напоследък всъщност изпълнявах ритуала все по-рядко – но това щеше да ми бъде извинение да изляза от града.

Тази нощ останах в собствената си шатра, издигната в средата на лагера и означена с моите царски символи. Не разполагаше с удобствата на жилището ми в двореца, но лежейки на постелята там, се чувствах по-истинска, отколкото се бях чувствала от пристигането ни тук.

На следващата сутрин, когато над храма се издигна димът, изпратих да повикат Тамрин, но ми бе казано, че е заминал за друг град по работа.

Няколко час след завръщането ми в града, в покоите ми пристигнаха нови дарове: вкусни сусамови сладки, осолени каперси и прясно козе мляко – за банята ми.

На следващия ден получих най-меката кожа, която някога бях докосвала, с обещанието, че когато пожелая, ще ме посети майстор на сандали.

И отново даровете бяха придружени с милите слова на царя, а аз ги приех, без да кажа и дума. По-късно ме посетиха две от жените на царя – едната от Идумея, а другата от Хамат. Приех ги, предложих им храна и ги посрещнах като скъпи гости, макар да бе очевидно, че те бяха пратени да ме уважат като гостенка.

На следващия ден Ташер изпрати египетското момиче, което бе дошло първия път, да ми помага по време на престоя ми. Посрещнах го с радост. Момичето бе донесло със себе си прочутата египетска игра сенет*. Комплектът беше изработен от абанос и слонова кост и стоеше върху изваяни крака като животно, със специално чекмедже в тялото за фигурите и пръчиците.

[* Най-старата игра на дъска, за която има данни в наши дни. Възникнала е в Древен Египет около 3500 г. пр.Хр. Игралната дъска е метафора на задгробния живот, а игралните фигури по дъската – душите, преминаващи след смъртта през кръговете на задгробния свят. – Б. пр.]

На следващия ден амонитската съпруга на царя, Наама, също ми изпрати своя робиня, за да се грижи за мен.

Сега вече знаех коя е основната съперница на Ташер сред останалите царски жени.

Даровете не спираха: вино от северните планини, зехтин и масло от мента, краставици и лимони, пръстени за ръцете и за краката, вълнени килими в различни шарки, розово масло за баня, което много ми се понрави, изящно изваяни инструменти за моите музиканти, които идваха да свирят на терасата ми всеки следобед.

Това продължи пет дни. На сутринта на шестия облякох пурпурната си роба, сложих накитите си, готова да започна преговорите. Чаках цял ден да бъда повикана.

Никой не дойде.

И така минаха още три дни.

ДВАДЕСЕТА ГЛАВА

Вече бях побесняла. Пратих да повикат Ниман и Халхариб, които предполагах, че изпитваха същите нетърпение и досада като мен. Но вместо да се появят съветниците ми, в покоите ми дойде един от управителите на двореца, който ми каза, че те са излезли с брата на царя, Натан, за да разгледат град Гезер.

— Без да ме известят и да поискат разрешение? – попитах аз.

— Царят ги увери, че си заета с различни градски дела, царице, и че те трябва да придружат Натан от твое име, а после да ти докладват всичко, което видят с очите си – обясни мъжът.

И това от устата на прост слуга, дори не от главния иконом на самия цар!

Щом си тръгна, аз излязох като буреносен облак на терасата. Момичетата играеха на сенет, обсебени от мрачната игра за пътуването на душите на мъртвите.

Египетското момиче, Небт, изглежда, вярваше фанатично, че играта показва към кого са благосклонни боговете. И очевидно те бяха благоразположени към Шара, която печелеше постоянно, откакто бе научила правилата на играта. Яфуш знаеше как се играе, но не участваше, а стоеше встрани със скръстени ръце, въпреки че понякога повдигаше вежди или свиваше устни, когато някое от момичета поглеждаше към него.

— Ах, Къщата на трите истини! – извика Небт, след като хвърли пръчките.

Знам кои са трите истини, помислих си с горчивина. Първата, че царят се опитваше да ме избягва или да ме разгневи, като иска да се срещне с мен единствено по най-унизителен начин. Втората, че доверените ми съветници много удобно бяха изчезнали – метнали се на седлата като момчета при първото споменаване на крепости и коне.

Дори Асм бе казал, че възнамерява да потърси жреците на Ашера – беше ми обяснил, че според някои тя е смятана за съпруга на израилтянския бог. Очевидно след пристигането ни бе станал много любознателен и се бе посветил на изучаването на религиозните обичаи на другите религии.

И третата, че нямаше да позволя да ме надхитрят.

Загледах се в множеството покриви на града, обмисляйки безбройните варианти. Можех да се доверя на Ташер. Но макар да я харесвах и на тръгване тя да бе казала, че от самото начало е знаела, че ни е предопределено да се сближим – „може би дори да сме сестри“ – аз знаех, че всеки двор е като океан: равен и син на повърхността, но дълбините му са пълни с чудовища, които кроят планове как да се изядат взаимно.

Можех да се опитам да се сприятеля с някого от съветниците на царя и да спечеля неговата подкрепа. Но коя бях аз за тях, освен царица, затворена между стените на царя, чиито чужди и странни божества я чакаха отвъд тях?

Можех да изпратя за Наама, съперничката на Ташер. Небт откровено бе споделила, че тя има син, година по-малък от сина на Ташер и любимец на царя. Това ми се струваше интересно – нали богът на Наама бе онзи Молох, ужасният, който ядеше деца? Но нямах желание да бъда въвлечена в кроежите им една срещу друга. Нито можех да си позволя да падна толкова ниско.

Зад мен Шара изпъшка – бе загубила фигура в играта. Хвърли нова пръчка и отново спечели.

Оставаше ми само един вариант.

И точно тогава на улицата, под терасата ми, спря мъж, облечен в бедняшки дрехи. Вдигна глава към мен и закрещя: „Чуждестранни царици! Чужди богове! В свещения град на помазания!“.

Отдръпнах се назад стреснато. Нима този мъж току-що отправи заплаха към мен? Макар че вече не ме виждаше, чувах как реди гневни обиди като умопомрачен.

Наведох се през перилото на балкона и видях втренчените очи на мъжа в мен. Погледите ни се срещнаха, неговият бе изпълнен с праведна ярост.

И после отново си занарежда нещо и се запъти към храма.

Наблюдавах го през целия път как стигна до портата и тогава се обърна назад. Този път мина под терасата ми, но явно бе забравил за съществуването ми. Не тръгна по улицата натам, откъдето бе дошъл, а изчезна – съвсем явно бе – в двореца, който се намираше в долната част на пътя.

— Шара – обърнах се и я повиках на терасата.

Тя се изправи с неохота, Небт вече я приканваше към реванш.

— Направи ме красива, Шара – казах аз.

ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Ще излъжа, ако не си призная, че докато изминавах смехотворното разстояние до жилището на Ташер, обърнах специално внимание на коридорите, по които носеха паланкина ми. Видях стражите в началото на тесния заден проход. От онзи ден мисълта за това място не ми даваше покой.

Минах покрай стражите пред покоите ми, следвана от Яфуш, и продължих по коридора с уверена стъпка. И защо не? Аз бях царицата на Сава.

И все пак имах чувството, че това е шествие на позора, сякаш се промъквах нощем между сенките. Пристегнах воала си по-плътно.

Когато стигнах до тесния проход, спрях пред двамата пазачи.

Те гледаха покрай мен, сякаш не ме виждаха. Продължих и после се обърнах. Те продължаваха да се взират напред, сякаш не съществувах, камо ли да ме спрат.

— Знаете ли коя съм аз? – предизвиках ги аз.

Мъжете извърнаха очи.

— Знаете ли коя съм аз? – попитах отново.

Единият пазач премигна, загледан някъде над главата ми.

— Слънцето ме заслепява – каза той. – А през нощта – луната.

— Така че не ме виждаш. Много умно. Твоят господар ли ти нареди да казваш това?

— Слънцето ме заслепява – каза пак той. – А през нощта – луната.

И после ме погледна.

— Царицата отива където пожелае. Тя е призрак. Или аз съм такъв.

Дожаля ми за него. Не знаех какво е наказанието за пазачи, които не се подчинят на заповедта на началниците и господаря си, но подозирах, че то едва ли е по-различно от това в нашата страна. Свалих един от пръстените си – най-малкия, нещо дребно, без особено значение – и му го дадох.

— Говориш правдата.

Поставих ръка на рамото на Яфуш.

— Не можеш да ме последваш вътре – рекох му нежно.

Той се намръщи.

— Ще ми го кажеш едва когато си готова да преминеш реката към отвъдния живот, принцесо.

Приближих до него и допрях буза до лицето му.

После тръгнах сама нагоре по стълбището.

Качвах стъпалата бавно, преструвайки се заради пазачите, че дългата ми рокля ме затруднява. Истината бе, че последните осем дни ми се бяха сторили по-дълги от шестте месеца, през които пътувах дотук. Погледнах назад към Яфуш, който стоеше в подножието на стълбището, препречвайки го срещу всеки, който би решил да ме последва, без да откъсва очи от мен.

По-рано днес, когато Шара ми донесе роклите, специално избрах тази с рубинения цвят. Направена от плата, който бе донесен с корабите от Хидуш последната година. Рубин. Твърд и непреклонен камък, бе казала някога майка ми. Облякох роклята.

Но нямаше да се продам, въпреки че сега изкачвах тези стъпала сама, криеща се като блудница.

Смела и неразумна...

Бях убедена, че Алмака отдавна ме е изоставил – още откакто напуснах границите на Сава, ако не и преди това. Но всеки друг бог би трябвало да познае душата ми и да приеме молитвите ми, ако изобщо беше такъв. Затова се помолих мълчаливо на боговете на това място, включително и на Безименния.

Издишах шумно и дръпнах резето. То се отмести лесно. Отворих вратата.

Видях кървавия залез на запад. Долових аромат на бадемов цвят и рози.

Излязох на терасата и пред очите ми се разкри гледка на тучна зеленина – висока градина пред покоите на царя, простиращи се на площ, вероятно около три пъти по-голяма от моите. През резбованите капаци на прозорците проникваше светлина от лампи. Дълги завеси, осветявани отвътре, се полюшваха нежно от вятъра на входа на отворената двойна врата.

Не се чуваше никакъв звук. Нищо освен съскането и пращането от факлите сред сгъстяващия се здрач на настъпващото лято.

Дали царят бе вътре? Нямаше значение; нямаше да рискувам да се натъкна на нещо неподобаващо, ако надникна, или да рискувам да бъда открита в стаята му като обикновена развратница.

Изпълнена с ярост, се обърнах, за да си тръгна.

— Почакай.

Гласът ме стресна – не виждах никаква фигура. А и това не беше гласът на царя.

Всъщност беше неговият глас, но звучеше различно.

Обърнах се бавно и видях фигура да се появява от най-далечния ъгъл на градината.

— Каква игра играеш с мен? – провикнах се аз, повдигайки гордо глава. – Какво ще си помислят придворните ти, ако дойдат в твоите покои? Какво ще си помисли новата ти жена и всеки, който види евнуха ми долу на стълбището?

Гневът, който бях сдържала през цялото това време, най-накрая избухна с пълна сила.

Той приближи до мен и аз видях, че не носеше нито скъпите одежди, нито бижутата, с които го бях видяла първия път – единствения път досега. Беше облечен в проста ленена туника и с наметало, а единственото му украшение бе един златен пръстен на ръката.

Сега разбрах от кого Тамрин черпи вдъхновение за стила си. Значи, този цар влияеше на всички около себе си дори и в най-дребните неща.

— Извикай евнуха си – рече той тихо.

— Ти ми писа да дойда сама.

Той приближи на ръка разстояние от мен.

— Загадъчна жена – прошепна царят. – Запълни цялата ми зала в мига, в който стъпи в нея. Извисяваше се над басейна. И все пак виждам, че си крехко създание. Ще ми позволиш ли да докосна ръката ти, преди да повикаш евнуха си? – попита той и добави с лека усмивка: – Той изглежда забележителен човек.

— Мисля, че обичаите на твоята страна не позволяват мъж да докосва жена, която не му е съпруга. Защо отправяш тази неподобаваща молба?

— Неподобаваща е пред очите на другите. Но ние сме сами. Искам само да докосна ръката, написала онези думи за мен. Ръката на загадъчната господарка. За мен това ще е по-ценен дар от всички скъпи подаръци, които донесе през пясъците.

— Не е ли достатъчно, че дойдох дотук от края на света? Че стоя сама на терасата ти против всички човешки закони, след като ти ме накара да чакам толкова дни?

Той сведе очи.

— Мислех си.... – поклати глава. – Какъв глупак съм.

— Какво си мислеше?

— Помислих си, че ще ми върнеш някакво послание. Нещо – дори да е само бележка с благодарност за подаръците ми. Чаках.

— Защо, когато съм тук? За какво изминах целия път, ако не за да говорим лице в лице?

Той повдигна глава и очите му проблеснаха твърдо.

— Нима наистина не знаеш как ми действат думите ти? Че ми вдъхват живот? Как ме съживяват – да, отеквайки като ехо на моите собствени мисли! Или си толкова отскоро на трона, все още не почувствала хладината на царската власт, че не знаеш нищо за самотата?

Извърнах глава встрани. Царят пристъпи към мен.

— Защо мислиш, че поисках да ми пратиш посланици? Ти, която отблъскваш царете мълчаливо?

— Защото, противно на всеки разум, предизвикателството привлича повече внимание, отколкото ласкателството.

Той се разсмя тихо.

— Значи, разбираш, аз съм момче, което просто подръпва плитката ти. И в замяна ти ми зашлевяваш плесница. Надменност, ласкателство, съблазняване – бих отхвърлил всичко това. Но ти, ти ме зашемети с историята си за градината.

Не му признах, че написването на тези думи ме разтърси дълбоко.

След един безкрайно дълъг миг аз най-накрая протегнах ръка.

От устните му се изплъзна тиха въздишка, когато той докосна пръстите ми – внимателно, сякаш ръката ми бе птица, която можеше да излети.

Докосна с палеца си боядисания с къна нокът на един от пръстите ми, изви ръката ми нежно, като че ли се опитваше да прочете изписаното от вътрешната страна на китката ми. Продължи с палеца си по останалите пръсти, сякаш никога преди не беше виждал подобна гледка.

Отдръпнах ръката си и той остана така, втренчен в празната си длан, където допреди малко се намираше моята. Най-сетне отпусна ръцете си и каза:

— Повикай евнуха си, ако така ще се почувстваш по-спокойна.

Върнах се до стълбището и отворих вратата. Яфуш стоеше на същото място, на което го бях оставила. Щом ме видя, изкачи стъпалата почти наведнъж.

— Успокой се – казах аз. – Всичко е наред.

Върнах се в градината, не желаейки да призная дори пред себе си, че се чувствах по-уверена, когато Яфуш затвори вратата зад нас.

Царят се отдалечи малко и аз го последвах. Когато не проговори известно време, го попитах:

— Какво правеше тук, сам в тишината?

Той допря ръце на стената на терасата и погледна над нея.

— Идвам тук всяка нощ, откакто пристигна. Казах ти, чаках.

— Какво мисли твоята най-нова булка за това?

— Тя, без съмнение, се радва да се освободи за известно време от моето присъствие.

За малко да го попитам да не би да е толкова непохватен в любовните игри, но си прехапах езика навреме.

— Защо отпрати благородниците ми без нито една дума?

— Защото – каза той, без да поглежда към мен – знам причината, поради която дойде.

Царят пристъпи към мен и ми се стори, че отново ще докосне ръката ми, но се възпря.

— Искам да ти покажа царството си – каза искрено и въодушевено като малко момче.

— Както показваш на моите благородници зестрата си, град Гезер?

Той махна с ръка.

— Твоят човек, Халхариб – той е верен, но късоглед. Сродникът ти Ниман е амбициозен. Личи си веднага. Не са ми полезни. Но ти, загадъчна господарке... ти оставаш мистерия за мен.

— За великия мъдър цар? Аз не съм мистерия. Аз съм Сава и твоят нов флот заплашва бъдещето и керваните ми. Но ако сключим договор за изграждането на п...

Соломон вдигна ръка и ме спря.

— Ще имаме достатъчно време за това. Но има някои неща, които искам да узная за теб.

— В моята страна това е молителски жест.

— Тогава отправям молба към теб – каза той с нежна настоятелност. – Искам и ти да разбереш някои неща. Утре ще ти покажа града си. А на следващата вечер ще организирам пиршество за теб и твоята свита.

— Не съм известена за това тържество – казах аз, усещайки как гневът се надига отново в мен. Давах си сметка, че всеки такъв пристъп се дължеше на чувство за безпомощност, а не на истинска ярост. Бях свикнала да определям времето на всичко, в което участвах. Но с този цар имах усещането, че се блъскам в непробиваема стена.

— Току-що го реших.

— Ще дойда с теб на обиколката из твоя град – съгласих се аз. – Но и ти трябва да направиш нещо за мен.

— Какво?

— Не си мисли, че можеш да ме водиш за носа или да ме обиждаш, като ме караш да идвам така при теб.

— Мислиш, че те обиждам? – повдигна той въпросително вежди и аз не можах да определя дали изненадата му бе искрена, или престорена. – Нямам къде да се усамотя – никъде, освен тук!

— Ти си мъж в мъжко царство. Ако бях Балеазар от Финикия, нямаше да водим този разговор. Със сигурност не е нужно да ти обяснявам това.

— Ако беше Балеазар, нямаше да те поканя в градината си.

— Именно.

— Аз не съм насилник на жени.

— Не го твърдя.

— И все пак се чувстваш по-сигурна, когато евнухът ти е наблизо.

— Щеше ли да отпратиш съветниците на Балеазар надалече? Щеше ли да го държиш навън от залата на съвета ти?

— Не разбираш ли? Изтощен съм от съюзи! Омръзнало ми е да преговарям. И с теб е така, виждам го.

И като си помислиш, че са му били нужни едва четиристотин жени, за да се изтощи, помислих си иронично.

— Защо съм тук тогава? Ти настоя за моите посланици и заплаши бъднините на царството ми. Е, аз ти дадох нещо повече от посланици. Но не си мисли, че съм дошла, за да опитвам лакомствата от кухнята ти.

Изражението му се промени и за миг ми се стори, че го засегнах.

— Ние си приличаме, ти и аз. Но ако си дошла единствено за договор, тогава отговорът ми е „не“.

Трепнах.

— Не говориш сериозно.

— И все пак го правя. Не. Можеш да се опиташ да ме разчувстваш, но обещавам ти – ще ти е нужно много убеждаване. А не съм забелязал убеждаването да е силната ти страна, дори да искаш да го сториш.

Бях зяпнала под воала си.

— Сега, след като приключихме с това и няма какво да спечелиш, ще дойдеш ли все пак с мен утре, за да видиш града ми?

— Храмът ти няма да има тамян, който да гори в чест на боговете! Вашият бог не повелява ли да го правите? Как ли ще ви отмъсти, ако не го задоволите?

— Мислиш ли, че не мога да намеря тамян никъде другаде по света?

— Няма да имаш златото на Сава...

Той разпери ръце към двореца си и в посока към храма.

— Защо ми е нужно злато?

— Няма да имаш средства за друга жена!

Царят се разсмя.

— Смяташ ли, че друга жена е това, от което се нуждая най-много?

— Тогава защо предприех това пътуване? – попитах аз.

— Мислех, че си мъдра – каза той, обръщайки ми гръб.

— Не мога да се върна с празни ръце. Знаеш го също толкова добре, колкото и аз. Съветът ми настоява за война.

Соломон махна с ръка.

— Ще изпратя дарове да успокоят съвета ти. Има и други маршрути за керваните ти. На изток, към големия залив, между двете реки...

Потиснах надигащата се паника, търсейки и най-дребния знак как да променя капризното му решение. Бях подготвена за много варианти. Но не бях предвидила това.

Представих си дъската за сенет между нас, фигура, която се жертва, за да подмамиш противника си.

Подпрях ръце на стената.

— Както ти си уморен от съюзи и договори, така и на мен са ми омръзнали подаръците. Както изглежда, сме в безизходица – казах, като се опитвах да звуча спокойно и да потисна усещането, че може би ще ми прилошее всеки момент.

— Така изглежда – прошепна той.

Някъде в здрача птица извиси глас и запя своята нощна песен. Майка повика децата си да се приберат у дома.

— Не мога да си тръгна преди късната есен. Затова нека да направим разходката из града, както и пиршеството, което искаше.

По-скоро почувствах, отколкото видях погледа, който ми хвърли през рамо.

— До утре, царю Соломон – казах аз и се оттеглих.

Нека си мисли, че е победил.

Тази нощ, след като се върнах в покоите си, се затворих във вътрешната стая и се облегнах с гръб на вратата. Докоснах челото си.

Миг по-късно свалих воала си и повърнах в нощното гърне.

ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Бях смела. Бях неразумна.

А сега трябваше да бъда мъдра.

Египет бе слаб. Балеазар беше нов на трона. Корабите не бяха готови. И със сигурност аз нямаше да измина този път отново.

Как беше възможно само след един разговор да имам по-малко, отколкото когато пристигнах, по-малко, отколкото преди да поема на това пътуване?

Разполагах с шест месеца. Шест месеца да променя решението на мистериозния цар.

За да подсигуря бъдещето на Сава.

Но докато лежах и размишлявах в мрака, не открих никакъв изход. Нямаше да го трогна с тамян или със злато. Беше му дотегнало от договори. Презираше ласкателствата. Чудех се колко ли жени го бяха отблъснали, пробвайки да го спечелят с обичайните хитрини.

Той искаше да ми покаже града си. Но не за да получи възхвалите ми – със сигурност бе чул множество такива.

Бе изучавал ръката ми, сякаш тя бе чудо.

Значи, се нуждаеше от нещо, което да боготвори.

Но той самият бе обявил своя бог за най-велик от всички.

Беше се пренаситил със злато и богатства и все пак непрестанно трупаше още и още, сякаш неспособен да спре.

Тогава искаше да го почитат високо. Но и това бе постигнал.

Пуснах косата си и излязох на терасата, за да потърся съвет от безстрастната луна. Какво можеше да впечатли цар, комуто завоеванията вече не носеха радост?

Въздъхнах и се обърнах, канейки се да вляза обратно в покоите си, когато забелязах движение на един от покривите под мен. Мъж обикаляше по ръба му, загледан в небето също като мен допреди малко.

Кой ли бе той, почудих се аз. Търговец? Писар? Какви ли мисли го вълнуваха в този късен час, какво тревожеше неспокойната му душа? Доставката на делвите със зехтин? Недовършено поръчение, когато здрачът се спускаше над източното небе?

А луната сияеше еднакво за нас – за царицата и за обикновения човек.

Дали царят крачеше също така нервно на своята тераса? Какво му пречеше да намери покой? Не нечия вражеска войска. Не и липсата на жена, която да стопли леглото му. Алмака бе свидетел, че той можеше да има по една за всяка нощ и въпреки това за цяла година да не се види с всичките си съпруги.

Наричаше ме Загадъчната господарка. Но аз се намирах в безизходно положение.

„Има някои неща, които искам да узная за теб – бе казал той. – Искам и ти да разбереш някои неща.“

Погледнах към покрива отново, но мъжът го нямаше. Дали и той щеше да се върти в постелята си и сънят щеше да бяга от него също като царицата, чиито покои бяха на един хвърлей камък от неговия дом.

На следващия ден излязох на разходка с царя и малка свита слуги – неговите и моите. Шара цяла сутрин бе мърморила за торбичките под очите ми, потупваше ги с мляко, очерта ги с по-дебела линия кол от обикновено. Умората ми се изпари в мига, в който видях царя, който ме чакаше в градината на двореца, сякаш никога не бяхме разговаряли насаме, а какво остава да е искал като момче да докосне ръката ми.

„Този, който слуша, ще стане повелител на най-ценното.“ Или поне така казваше мъдрецът Птахотеп, чиито слова четях през тези последни тревожни дни.

Бях дошла с намерение да бъда чута. Щях да поправя тази грешка.

Сега. Днес. И всеки следващ ден, докато дойде време да се завърна на юг с кораби под моя флаг.

Слязохме в долната част на града. Не позволих на слугите си да донесат паланкина, защото исках да се разтъпча. Сведох вежливо глава, когато Соломон ми посочи първоначалния град на неговия баща – терасирания Мило; стария дворец, в който сега бяха настанени много от съветниците и началниците на стражата му; кулата, която пазеше извора Гихон, от който градът черпеше водата си.

— Всичко това, от двореца до храма, който виждаш на хълма, съм построил аз – каза той, като махна с ръка.

— Къде се намираше храмът ви преди? – попитах аз.

— Храмът ни беше обикновена шатра. В миналото народът ни е бил същият като твоя – номади. Такъв е бил и нашият бог.

— Баща ти е построил града. Защо не е построил и храм?

— Баща ми беше воин, убиец на много мъже. Не на него е било писано да изгради дома на Йехова.

— А твоите ръце не са ли изцапани с кръв?

— Има ли владетел, по чиито ръце да няма кръв? Ако не по дясната, то поне по лявата? Твоите чисти ли са?

Разбира се, не беше нужно да отговарям.

— Храмът се издига на мястото, където баща ми издигна олтар на нашия бог, на същото място, където на Авраам е било наредено да пожертва сина си.

Колко дълго можехме да си бърборим, все едно бях дошла единствено за да се разхождам из града му и да възхвалявам уменията на финикийските строители?

— Чувала съм тази история – подех аз. – Мислиш ли, че Авраам наистина е щял да извърши жертвоприношението?

Той поклати глава, после ме погледна.

— Кой знае на какво е способен човек в името на своя бог?

— Дали е така заради божията власт над хората, или заради вярата на хората в него?

Царят сви рамене.

— Има ли разлика?

Минахме през пазара и появата ни предизвика незабавна суматоха. Търговци, жени и селяни се отдръпваха встрани, свеждайки ниско глави. Соломон явно се наслаждаваше да спира при всяка сергия, да помирисва кайсиите и наровете, както би направило обикновено селско момче. И разбира се, всеки търговец настояваше да си вземе каквото пожелае – без съмнение, за да може да се хвали след това, че царят харесва стоката му. Не бях дошла, за да се тъпча с кайсии, хрупкави сладкиши или козе сирене, а правех точно това, защото той всеки път ми подаваше да опитам, прикрита зад воала си.

— На царицата й харесва! – обявяваше царят тържествуващо.

Изкачихме се отново по хълма, на път към двореца.

— Нима другите божества не ревнуват, че си издигнал толкова величествен храм за Йехова, но не и за тях?

— Построих множество олтари за съпругите си.

— А твоят бог не се ли гневи?

— За мен няма друг бог. Както виждаш, това е единственият храм вътре в града ми.

— Как разчиташ на богата реколта, на ползотворна търговия? На плодородието на полетата и плодовитостта на жените? Нима твоят бог властва над всичко това и над мълниите, и над гостоприемството...

— Той е богът на всичко сътворено.

— Култът към един-единствен бог се провали напълно в Египет. Наистина ли смяташ, че такава религия може да оцелее?

— Ако почиташ правилния бог.

— Но те са толкова много! А ако си направил грешен избор, не се ли тревожиш, че ще бъдеш заличен от паметта на хората като Ехнатон?

— Не – отвърна той тихо. – Защото истината е, че моят бог ме избра, а не аз него.

Замълчах.

Не можех да не се замисля за деня, в който бях обявена за върховна жрица. За всеки ритуал, който бях ръководила. За нощта, в която бях предложила единственото си ценно нещо на бог, който не бях почитала до този миг.

Аз бях избрала Алмака. Дали Алмака също ме бе избрал?

Забелязах, че Соломон ме наблюдава.

— Откъде си сигурен, че богът те е избрал? – попитах небрежно аз. – Защото е дошъл в съня ти? Веднъж сънувах триглава коза.

Той вдигна камъче от земята и го метна встрани.

— Защото никога не ми се е налагало да си задавам този въпрос.

Не казах нищо.

— Смръщила си вежди, царице Билкис.

— Просто се чудех дали е вярно, че никой не е чувал ударите на чукове, когато са били дялкани камъните за строежа на храма ти.

— Вярно е.

— А, но също така разбрах от един пъргав папуняк, който долетя до прозореца ми, че духовете са построили храма по тъмни доби.

Соломон се усмихна и каза:

— Този папуняк е известен с умението си да си разкрасява историите. – Вгледа се отново в мен. – Въпреки че съм установил, че в тях винаги има някаква истина.

— Значи, твоят баща е бил като моя дядо – казах аз, преструвайки се, че нещо бе привлякло вниманието ми на един от покривите на къщите. – Обединител на народа си. Имаме специална дума за това – мукариб.

Сега царят се обърна към мен с престорена въздишка.

— О, господарке, да не би току-що да ме сравни със своя баща? – После се обърна към свитата ни: – Струва ми се, че царицата ме нарече „старец“!

Как се шегуваше с лекота този цар, който едва вчера обясняваше как моите думи са го разтърсили, който дори сега държеше интересите на царството ми като залог!

— В Сава казваме, че сокът от тамяновата фиданка е по-бял, но този от по-старото дърво е по-ароматен.

Хората от свитата се разсмяха, някои от тях любезно изръкопляскаха, докато вървяхме покрай двореца.

— И тъй, значи, и твоята кръв е номадска като моята.

— Каквато е на всички ни.

— Но вие сте се установили в градовете много по-отскоро – отбелязах многозначително. – Как народът ти се справя в тях – уседнали ли са, или все още копнеят по шатрите си?

Соломон въздъхна.

— Всеки човек си спомня кръвта на своето племе.

Аз самата бях казала нещо подобно преди време.

— А законите на племето ви – те са ви били дадени от Йехова, нали? Приложими ли са за живота в градовете?

— Те ни учат как да съществуваме като общност.

— Чела съм тези закони. Те са доста строги. Вашият бог е взискателен. Нима хората ви не живеят в постоянен страх от наказание – ако не от жреца ви или от царя, то поне от самия бог? Нима вашият бог иска това – поклонниците му да се боят от него, а не да го почитат?

— Той иска да бъде обичан.

Замислих се за разговора си с Асм, който ми се струваше ужасно далечен, в някакъв друг живот.

— Как можеш дори ти, макар да си цар, да знаеш какви са мислите на твоя бог?

— Защото ни е казано: Обичай Господа, твоя Бог, от всичкото си сърце, от всичката си душа и с всичките си сили.*

[*Второзаконие 6:5. – Б. пр.]

— И все пак вие купувате благоразположението му, като спазвате законите му и извършвате жертвоприношения, както правим и всички останали. Това ли е любов?

Соломон спря и ме погледна, сякаш напълно забравил за другите.

— Защо човек обича бог? От страх. И после идва близостта. Баща ми бе приятел на Йехова.

Присвих очи към него. Приятел на бог?

— Моят бог е различен в това отношение – добави той. – Законите ни също са различни.

— Как може един закон срещу убийството, изнасилването или кражбата да е различен от другите такива? – казах аз, въпреки че в главата ми напираха сто различни въпроса.

— Различни са, защото са ни дадени от бог, който казва, че трябва да му отдадем почит, като почитаме другите. Затова, когато храним гладния си съсед и не крадем от него, ние почитаме не съседа си, а образа на Онзи, който го е създал. Ти казваш, че нашият бог няма лице. Това не е вярно. Лицето на Йехова е пред нас, във всеки човек, когото виждаме, тъй като сме сътворени по негов образ и подобие. Живи хора, които изискват повече любов и почит от който и да е идол.

Придворните, които вървяха няколко крачки пред нас, спряха и се обърнаха, за да чуват по-добре разговора ни.

— Лесно е да обичаш статуя, която е страховита или красива – продължи Соломон. – Но любовта ни се доказва, когато обичаме тези, които не са красиви, които ни нараняват с думи или дела. Когато обичаме не от съжаление или дори заради тяхното добро, а заради нас самите. И тук е тайната: те не ни нараняват, както и Йехова не ни наранява. Ние се нараняваме сами, като допускаме обидата. Затова Йехова повелява да прощаваме – за да се изцелим. Защото, когато почитаме себе си – и другите по същия начин – ние радваме и почитаме Йехова, който не се взира в делата на човек, а в сърцето му.

Никога не бях чувала нещо подобно – толкова отличаващо се от учението за заслугите и достойнствата, от култа на благословията и проклятието. Думите противоречаха на всяка логика, която познавах.

Соломон се изсмя тихо, лицето му излъчваше странно смущение.

— Изпитваш ме с трудни въпроси, господарке.

— Ти отговаряш много хитро, господарю.

— Царят философства – каза мъж, който ми бе представен като Иеровоам*, достатъчно силно, за да го чуем. – Скоро едва ли ще стигнем до храма.

[*След смъртта на Соломон Израил се разделя на две. Иеровоам е първият цар на новото Израилско царство, в което са обединени десет от израилтянските племена. – Б. пр.]

— Той дойде от север, за да докладва за събраната работна ръка. Все се чудя кога ще реши да си тръгне обратно – отвърна царят високо, но като че ли само на мен. Мъжът се разсмя и тръгна напред.

Погледнах скришом към царя, докато продължавахме пътя си към портата на храма.

Той се наслаждаваше на всичко това.

Когато влязохме в двора, спрях на място. Колко различен изглеждаше храмът сега, когато стоях пред него! Вгледах се в огромния олтар с рогове, подаващи се от четирите му ъгли. Гигантският казан срещу него, по-висок от човешки бой, поставен на гърбовете на дванайсет бронзови бика – по един за всяко племе на Израил, обясни ми царят, струпали се в глинестата долина на Йордан. Започна да ми посочва различни неща из двора, да ми обяснява дължината и височината му с лекотата на човек, правил това безброй пъти преди. Предполагах, че наистина бе така.

Мирисът на печено месо изпълваше въздуха. Някъде – на балкона? – имаше музика и песни.

Посочих към самата сграда на храма, към златната двукрила врата, от двете страни на която се издигаха две гигантски бронзови колони, подобни на финикови палми.

— Може ли да влезем вътре?

— Боя се, че не, царице, защото си жрица на друг бог.

Царят започна да описва огромния херувим в светилището, златните и палмовите дървета и цветята по стените му, които предположих, че приличат на тези по двукрилата входна врата, стаята зад завесата, където се намирал златен сандък – ковчег, над който богът се реел, невидим като дух. Наричаше се „кивот“.

— В деня, в който кивотът бе донесен в храма и Йехова се всели в него, извършихме жертвоприношения. Но олтарът бе прекалено малък, така че ги проведохме в целия двор. Двайсет и две хиляди вола. Сто и двайсет хиляди овце.

Бях виждала да се жертват хиляди животни. Но двайсет и две хиляди? Сто и двайсет хиляди? Бях присъствала и ръководила безброй церемонии с жертвени животни. Но дори не можех да си представя толкова много кръв.

Внезапно ми се прииска да бях хапнала нещо тази сутрин. Острият мирис на месото изпълваше ноздрите ми, песента на жреците зловещо кънтеше ушите ми. Погледнах към биковете под казана – три гледаха на север, три – на юг, три – на изток, и последните три – на запад. Стори ми се, че единият от тях се олюля леко.

Я виж, помислих си аз. – Те са устремени в четири различни посоки. Казанът ще падне и ще се разлее! Повдигнах притеснено ръце, за да се предпазя от силния трясък, който щеше да последва. Някой ме подхвана. Царят.

— Царице моя, добре ли си?

Погледнах бързо към казана. Биковете стояха на местата си, неподвижни като статуи – каквито си бяха.

— Великолепно е – прошепнах аз, надявайки се, че няма да припадна тук, в двора на храма. – Надминава многократно всичко, всички истории за него, които съм чувала и на които вярвах.

Казах това, защото отчасти бе вярно и защото знаех колко силно Соломон копнееше да чуе тези думи. Освен това вече не можех да стоя така; ушите ми бумтяха.

— Бих искала да поднеса дар, жертвоприношение на животни – чух се да казвам, – чрез някои от твоите служители, щом не мога да го извърша аз. Каза, че вътре има сандък...

Групата ни пое по обратния път. За щастие, зрението ми се проясни.

— Да, кивотът – като потвърждение за споразумението между моя бог и народа ми. В него са положени десетте скрижала с десетте Божи заповеди.

— Описанието много ми напомня на сандъка, който е символ и на моята власт. Наричаме го маркаб. Видя го в деня, в който влязох в града.

— Да, и в Египет имат подобни – кимна той. – Но никой не е като този.

Разбира се.

— Защото това е домът не на владетеля – продължи той, – а на самия Бог. И така, Бог обитава този храм и дори жреците не могат да влизат в тази най-свещена стая – освен веднъж годишно, треперещи и свели поглед към земята сред облаци тамян, защото никой не бива да поглежда към Единствения.

— Няма ли жрици в храма? – попитах с любопитство аз.

Соломон поклати глава.

— Не е позволено.

Нищо чудно, че жените му почитаха друга богове.

Върнахме се в двореца, за да обиколим и строежа; царят ми посочи трите каменни редици и кедровите греди, поставени пред четвъртата, изпълнени с чакъл – финикийско изобретение против земетресения.

Проявих интерес към всичко, което той ми показваше, но продължавах да се терзая от един въпрос – какво желаеше царят? Как можех да го преборя в тази война, в която се сражавахме не с оръжия, а с ум?

Той ценеше главоблъсканиците. Оспорваше логиката, жадуваше за похвали и копнееше за допира на ръцете ми. Той бе като пъзел – и аз бързо трябваше да сглобя частите му.

Следващата вечер присъствах на пиршеството в тройната зала. Съветниците и главният ми търговец все още доста удобно не се бяха върнали в града, но младият придворен, който се шегуваше с царя предишния ден, Иеровоам – той бе служител на министъра на строителството, синът на брата на Соломон, Натан, и синовете на Ташер и Наама бяха постоянно около мен. Забелязах, че двете жени не седяха една до друга.

— Този млад мъж – каза Соломон, слагайки ръката си зад врата на Иеровоам – ми е като син. Моята гордост, макар да не ме радва особено често – допълни шеговито.

Любимецът му се нацупи престорено.

— Той е свръхблагочестив и се вслушва прекалено много в дрънкането на моя пророк, и твърде често ме занимава с досадни неща. Все още не се е научил, че не е здравословно да предизвикваш цар, но все пак е млад и в крайна сметка аз ще го надвия! Той ме държи нащрек, така си е – завърши Соломон и потупа младежа по рамото. Въпреки язвителните думи благоразположението на царя бе очевидно.

— Царят цени своя пророк дори и само защото той понякога му противоречи – каза Иеровоам.

— Така е – кимна Соломон. – Всеки, който се съгласява прекалено лесно с теб, никога не казва истината.

Не споменах, че в моя двор откритото несъгласие може да доведе до удушаване на провинилия се.

Гласно се възхитих на танцьорките и на музикантите. Но забелязах, че царят се бе отдалечил и затворил в себе си.

След вечерята се излежавахме, като се оплаквахме от препълнените си стомаси, което бе всъщност похвала за кухнята му и екзотичните ястия, поднесени на трапезата.

После главният му писар, Елихореф, дойде да ни забавлява с истории за Яков и другите патриарси на култа към Йехова.

— Не знаех, че писарите могат да бъдат толкова забавни, да обичат не само писаното слово, но и да разказват толкова сладкодумно – възкликнах аз.

Разбира се, това бе само наполовина вярно; в домакинството на баща ми писарят, когото някога подкупвах, за да ме пуска в библиотеката си и до свитъците, беше чудесен разказвач, макар аз да бях единствената му публика.

Забелязах, че царят се взира във воала ми, сякаш се опитваше да долови чертите на лицето ми под него, така както майсторът сглобява мозайка въпреки липсващите парченца.

— За тях историите имат живот, доловим за нас – каза царят. – Ценя високо преданията. Те са хоросанът, който скрепява идентичността на един народ. Напомнят ни за това как сме се споили в едно цяло. Затова окуражавам всички изкуства, музиката, поезията... както много добре знаеш, господарке. Как иначе можем да стигнем до съзнанието на божественото... или на демоните, които ни измъчват?

Погледът му се насочи към очите ми, после отново се плъзна по воала.

С внезапна яснота осъзнах, че мистерията на моето лице го интригува много повече от реалността, която би могла да се разкрие някога пред очите му.

Как ме радваш и гневиш едновременно...

Този мъж не искаше обикновени преговори. Както не искаше бог с изваян образ или жена без мистерия.

Вече започвах да разбирам.

По-късно вечерта, след като се извиних от името на цялата ни група, обяснявайки, че ще задремем по диваните – „Виж, слугините ми вече са почти заспали“, казах аз – се измъкнах от покоите си заедно с Яфуш и отново изкачих стъпалата към градината.

Царят ме чакаше и не можех да сбъркам изражението, което се изписа по лицето му, когато ме видя.

— Опасявах се, че никога повече няма да се появиш в градината ми – рече той, пристъпвайки към мен. – При тази мисъл по време на вечерята ме налегна меланхолия.

— И все пак, ето ме – казах аз. – Както ти спомена, никъде другаде не е възможно човек да се усамоти. Прости ми, ако съм те засегнала.

— Вчера не се чувстваше много добре – каза той, като сведе леко глава и ме погледна в очите.

— Няма откъде да го знаеш, не си толкова мъдър и всезнаещ.

— Забрави ли, че съм израснал в харем? Разбирам мълчаливия език на жените много по-добре от повечето мъже. По-добре от някои жени, дори смея да твърдя.

— Алмака знае, че имаш достатъчно жени, за да говориш този език напълно свободно.

Той се разсмя и звукът премина през градината като лек вятър.

— И се преструваше много добре, че се интересуваш от моите строителни дейности.

— Не се преструвах. Или си забравил, че моята страна е земята на големия язовир и на множество големи храмове?

— Не съм забравил.

Седнахме. Когато дойдох първия път, тук имаше само един стол, а сега бяха два – сложени не един срещу друг, а един до друг, на близко разстояние, но леко под ъгъл.

Умно.

— Кажи ми кой храм обитава твоят бог? – попита Соломон.

— Всичките – отвърнах с лека изненада. – Богът ми се намира на всяко място, което луната докосва. Така е и със слънцето. Затова, светилищата са отворени към небето.

— И без твоето жертвоприношение лунният бог, твоят баща, няма да се завърне обновен?

Въздъхнах и се облегнах назад.

— Разбира се, че ще се завърне. Ти знаеш много добре, също като мен, че правим жертвоприношения не заради боговете, а заради нас самите. Нима боговете се нуждаят от месо, кръв или злато? Създаваме боговете по наш образ и подобие – по същия начин както ти казваш, че Йехова е създал народа ви по свой образ.

Усещах втренчения му в мен поглед, но се бях унесла в спомена си за разговора си с Асм от ранните дни на моето царуване.

— Разбирам мъдростта на твоя невидим за очите ни Йехова – продължих аз, – който отхвърля да бъде изобразяван или назоваван с нещо различно от „вечно Съществуващия“ във вашите предания. Бог, който трябва да бъде потърсен в лицата на другите хора. Цял ден разсъждавах върху това.

Лицето на Соломон се бе променило на трептящата светлина от факлата, изпълващата го допреди малко меланхолия бе изчезнала, разтворила се като изсъхнал пашкул.

— Чувал съм историята за теб – каза той тихо. – И за ковчега, който наричате „маркаб“. Вярна ли е?

— Зависи каква история си чул.

— Че си скочила в акациевия кораб и си повела войниците си към победа. Признавам, донякъде очаквах да се появи дивачка от планините с изрисувано лице, когато влезе в Йерусалим. Но в името на светлината, ти не излъга, когато каза, че слънцето ще изгрее от юг! Хората в града говорят, че керванът ти блестял като редица огнени слънца и в същото време по-скоро приличал на змия. Защото, разбира се, си била прашна от дългия път.

— Разбира се.

— Но все пак, докато стоях тук, в градината, можех да усетя аромата на парфюма ти, който възвести пристигането ти.

— И това сигурно ме прави някакъв демон, предполагам.

Той махна с ръка.

— Митът отдавна е опроверган. Ти показа краката си. До нас бяха достигнали слухове, че са като на коза.

— Затова ли имаше басейна с вода? – попитах сепнато.

— Да. Завършиха го едва в деня преди пристигането ти. Исках да опровергая този слух.

— Какво ти вдъхваше увереност, че не е истина?

Той ме погледна смаяно.

Изсмях се.

— А ти защо не заобиколи водата?

— Така. След дългото пътуване през пясъците си помислих, че това ще бъде най-сладостното чувство.

Соломон също се разсмя.

Не добавих другото, което исках да изтъкна: и за да покажа, че нищо не може да ме спре.

— Ако твоите хора смятат, че съм демон с кози крака, те осъзнават ли също и че вашият патриарх Мойсей е бил магьосник? Не е ли превърнал жезъл в змия и накарал от една скала да потече вода, не е ли сътворил всички други чудеса в Египет – като истински египетски маг?

Засмяхме се и двамата и той ми зададе много други въпроси: за баща ми, за майка ми и за общия им произход.

— Аз съм дете на любовта – отвърнах кратко.

— Както и аз. – Лека вълна на тъга премина по лицето му. – Не съм дори първият син на моя баща. Нито вторият или третият... нито петият... А десети. Но аз бях този, на когото бе отредено да стане цар. Онзи, който сънува сънищата на моя бог.

Нещо ме тревожеше дълбоко в съзнанието ми. И отново изплува образът на биковете, устремени в различни посоки. Защо това не ми даваше мира?

— Жените ти не се ли сърдят, че не си с някоя от тях тази нощ? – попитах аз след известно време. – Със сигурност следят кои жени идват и си отиват от харема. Или поне със сигурност Ташер и Наама следят за тези неща.

Той въздъхна и потърка с длан лицето си.

— Да, и идват да ме умоляват за услуги и за подаръци – за мазила, за да омекотят устните си, за пръстени, с които да красят ръцете си.

Така. Значи, когато не исках нищо от него, го дарявах с миг спокойствие и той щеше да оцени това. Но как да го постигна? Отново се бях озовала в невъзможната ситуация да водя преговори, без да преговарям, да искам, без да изричам молбата си на глас!

— Разбира се, че ще го правят. Това е единствената възможност да се видят със съпруга си, ако не и с царя, поне за малко.

Облегнах се на възглавницата.

— Дворецът ми в Сава е покрит със слонова кост и скъпоценни камъни. Високо поставени алабастрови дискове отразяват светлината като луни. Навсякъде има злато. И навсякъде дебнат нечии очи. Пълно е с придворни... навсякъде. Денем приемам едно племе след друго, изслушвам прошенията им, сключвам договори... Веднъж казах на жреца си, Асм, че мисля, че знам какво е да си бог – не от надменност, а защото е трудно да разбереш кога някой наистина те обича и кога просто търси изгода за себе си.

Соломон ме изгледа мълчаливо.

— Със сигурност всеки владетел би казал същото – продължих аз. – Но... – не съм споделяла това с никого – вече започнах да се отчайвам, че дори в любовта е така. Че тя не е нищо друго, освен сключване на споразумение. „Ще те обичам, ако ми угаждаш“; „Ще те обичам, ако не желаеш никого другиго“; „Ще те обичам, ако...“. И още, и още до безкрай...

Наистина мислех така. А и ми се струваше, че за такъв разговор копнееше той. Но също така знаех, че ще ме разбере. Може би се надявах, че той ще хвърли светлина върху видението, което бях имала вчера. Но вместо това Соломон сведе глава и закри лицето си.

Остана така много дълго време.

— Как ме пронизваш... – каза той накрая с тих, дрезгав глас. – Как ме нараняваш, когато изричаш тези думи.

— Как те наранявам? Това са просто празни размишления. Забрави ги, ако ти причиняват болка.

— Не мога да ги забравя. Защото знам, че са истина. И ето ни, двамата седим тук, рожби на любовта, изпълнени с толкова мрачни мисли! Познавала ли си любов, която да не е такава?

— Любовта на майка ми.

— А друга?

— На Шара, моята слугиня.

— Любов на мъж.

Седях мълчаливо.

— Ах, разбирам – каза той тихо. – Тогава ти завиждам, защото притежаваш нещо, което малцина владетели имат.

— Вече не го притежавам – казах аз и се изправих, за да си тръгна.

Той ме хвана за ръката.

— Не си отивай. Не още.

— Ще остана, ако ми отговориш на един въпрос.

— Какъв въпрос?

— Какво желаеш повече от любовта?

И той ме пусна.

— Почини си добре, Сава.

Тази нощ, когато се завърнах в покоите си, дълго след като всички от свитата ми бяха заспали, останах будна и преглеждах писмата му на светлината на лампата. Припомнях си и моите ред по ред.

Чак на разсъмване се спрях на едно-единствено изречение.

Дори и боговете искат да бъдат опознати и разбрани.

Думите, които го бяха трогнали от самото начало, изречени и записани от ръката ми в болезнен за мен миг.

ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Потта се стичаше на тънки струйки под роклята ми и дори под покривалото на царската носилка постоянно ми се налагаше да гоня мухите. Така беше през целия път до Гезер, докато стигнахме до древните побити камъни* на града и най-накрая усетихме ободряващия морски бриз.

Тук, в Гезер, се срещнахме с Халхариб и Ниман. Соломон се разсмя при изненадата, която се изписа на лицата им, когато като по чудо се появихме край масата в царската зала същата вечер.

Беше месецът, който израилтяните наричаха тамуз**.

С изключение на Празника на седмиците, Шавуот* * *, по време на който бродих из коридорите на двореца и после прекарах седем неспокойни дни в савейския лагер, и двата периода на тъмната луна от пристигането ми, с царя прекарвахме време заедно всеки ден.

[*Прочути високи камъни, стоящи изправени около Гезер. Предполага се, че са били част от религиозно светилище на ханаанското общество. – Б. пр.]

[** Четвъртият от дванадесетте месеца в еврейския календар. С месец тамуз започва лятото. – Б. пр.]

[***Известен ни като Петдесетница в християнството. На този празник евреите отбелязват получаването на Тората от Бог. Буквалният превод на думата е „седмици“. Чества се седем седмици след Пасха и в библейските времена е съвпадал с жътвата. – Б. пр.]

Излизахме извън града, за да нагледаме маслиновите дървета, и обикаляхме хълмовете, за да се радваме на младите агънца. Промъквахме се в зимниците и в безбройните тунели под града като деца, а Яфуш и стражите на царя ни следваха с факли, привели високите си тела сред влажната тъма.

Съгласявах се на всяка разходка, тържество или разглеждане на държавен въпрос, на всяко приключение, след което неизменно продължавахме разговорите си или споровете на вечеря сами на покрива на неговата градина.

Усещах с нарастващо притеснение как дните неумолимо текат. Не бях постигнала никакъв напредък по отношение на споразумението ни – дори не бях направила опит да повдигна отново темата – в сравнение с деня, в който пристигнах тук.

Въпреки че осъзнавах това, си налагах да не мисля по въпроса. С този цар, който веднъж вече бе отхвърлил предложението ми за съюз, не биваше да се действа така. Беше едва лятото. Имах време.

Царят до такава степен пренебрегваше харема си, че втория път, когато Ташер ме покани да я посетя, го спомена, многозначително повдигайки вежди.

Е, нямаше какво да направя по въпроса, нито за слуховете, които – без съмнение – обикаляха из помещенията на харема.

Вечерта, когато се присъединихме към тях, Халхариб говореше въодушевено за новите укрепления на Гезер и сводестите му порти и изглеждаше възбуден от всичко видяно.

— А ти, царице моя, как се чувстваш? – попита ме той, влагайки очевидно двусмислие в думите си, когато останахме за миг насаме в коридора.

Това бе въпросът, нали?

— Достатъчно добре.

Не му казах – нито на Ниман – за битката на характери, която водех в личен план, този сблъсък на умове и невидими тактики.

— Мисля... – Халхариб, най-непоклатимият и рязък мъж сред съветниците ми, присви устни, подбирайки внимателно думите си може би за първи път, откакто го познавах. – Мисля, че за Сава ще е добре да сключи съюз с този цар. Видях с очите си движението по пътищата му. Изглежда, този мъж е обречен на благоденствие.

И това идваше от устата на съветника, който нямаше търпение да започне война!

— Кой е този човек, който е влязъл в кожата на Халхариб и сега стои пред мен? – пошегувах се аз.

За миг наистина се разочаровах от Халхариб. Нима никой нямаше силите да устои на нарастващото влияние на това ново царство – и на омайващата харизма на този цар?

Ниман се намръщи и аз си спомних думите на Соломон за него. Той е амбициозен.

— Ще говоря с царя за това от твое име, братовчедке – рече той.

Разбира се, че щеше да го стори; кой амбициозен мъж не би искал да нарича царя свой „роднина“? А и с такъв брак, който бе малко вероятно да доведе до раждането на наследник, без съмнение Ниман се надяваше, че мога да посоча него на престола след време.

— Ще си помисля – отвърнах аз, макар да нямах такова намерение.

В Мегидо*, важното средище по крайбрежния път и административен център на Севера, обиколих пазарите, давах мнението си, когато царят го искаше, после го обмисляше, сякаш нямаше никакви съмнения в нашите бъдещи търговски взаимоотношения.

[*Древен град, известен и като Армагедон, разположен на главния търговски път между Дамаск и Египет. – Б. пр.]

Посетихме останките на древен храмов комплекс, а след това отидохме до прочутите царски конюшни, за които бях слушала много. Никога не бях виждала толкова коне, колкото в конюшните в Йерусалим, но броят на тези в Мегидо ме смая.

Колко грациозни и красиви бяха тези животни! Не споделих с никого, че ги възприемах като част от бъдещето на Сава и нямах търпение да притежавам пълни конюшни. Въпреки че царят бе посредникът в търговията с египетските коне, не споменах нищо; имаше достатъчно време за това – след като се договорехме за корабите, които може би щяха да пренасят животните до нас, ако се справех с мисията си.

— Имам дар за всеки от вас – каза Соломон с видимо удоволствие. – Изберете си кон, ваш е. Но нека първо ви покажа тези, които трябва да изберете.

— Прекалено много е – възразих аз.

Царят ни поведе до три отделения, без да спира да говори за кръвни линии и породи. Възкликнах при вида на черната кобила и казах, че е прелестна. Погалих я между очите, но не пропуснах бързите погледи, които си размениха моите съветници, когато смятаха, че не ги виждам.

Уахабил нямаше да позволи да бъде купен толкова евтино.

Обиколихме новите укрепени стени и после хранилището с колесници – хиляда на брой, които Ниман огледа с алчен поглед, явно забравил, че те не бяха особено практични за терена на Сава.

На втората сутрин служителите привикваха царя настрани два пъти. Когато се върна, бе намръщен и със стиснати зъби.

— Разкажи ми историята – помоли той, докато се излежавахме под балдахина в градината на двореца на третия ден. – Онази, за градината. Умолявам те.

— Ще направя нещо повече – казах аз и отидох да откъсна няколко цветя. Свързах ги заедно и закрепих двата края. Царят сведе глава, докато аз поставях венеца на главата му.

— Ах – възкликна той и за миг придоби отнесено изражение.

— Цветята се появиха на земята и после настъпи времето за песни – подех аз. После му изпях една от песните на Шара. Соломон се взираше усмихнато в мен, без да откъсва поглед от лицето ми. – Макар да носиш корона, ти не си цар – прошепнах аз, – а малко момче, влязло в градината, за да откъсне лилии.

— Ти си лилия сред обикновените храсталаци – рече тихо той. Но вече не се усмихваше.

— Какво има? – попитах, когато царят се умълча.

— Коя си ти, господарке, коя си ти всъщност?

— Коя съм аз ли? – отвърнах с престорено спокойствие. – Аз съм пастирката в градината, разбира се.

— Извърни очи от мен. Те ме омагьосват. Но умолявам те, нека да видя лицето ти.

Не помръднах. А след миг един от хората му дойде тичешком при нас.

— Царю!

Дори тогава на Соломон му бе нужно още малко време, преди да отмести погледа си от мен.

— Царю, пратеник от Цемараим. Имало е сблъсък.

И Соломон се изправи веднага и се отдалечи с бързите си като на газела крака, все още с венец на главата си.

Той ме включваше в много от делата на двора, като дори ме помоли да отсъдя по няколко по-незначителни дела в ролята си на гостуващ владетел.

Но в онзи ден се затвори със съветниците си часове наред.

Дадох указания на Шара да приготви багажа ни, защото очаквах да ни се наложи спешно да тръгнем за Йерусалим.

Знаех за нарастващото напрежение между Дамаск и Израил и между северните и южните племена. До мен стигаха и слуховете за неразбирателството между чуждите жреци на съпругите на царя и жреците на Йехова. Разбрах, че лудият мъж на улицата, който ме бе хулил, е пророкът Ахия, когото царят високо цени – дори и само защото имаше смелостта да не се съгласява с него. Знаех и за напрежението между учените и работниците, между чуждото и местното ханаанско население на Израил. Намирах се в царството на конфликтите и противоречията!

Над това царство властваше цар също изтъкан от противоречия. Вече го познавах – като поет и търговец, като философ и практичен човек. Израилтянин, който почиташе спасението на своя народ от египетското робство... и който на свой ред поробваше собствените си племена и ги караше да работят принудително. Цар с номадска кръв, който строеше градове за хората си и дом за своя бог, който някога бе обитавал шатра; цар, който събираше мъдростта на света, а после я разкъсваше на парчета с непогрешимата си логика. Мъдрец, който преследваше върховния лукс и копнееше за загадка, способна да се сравни с тази, която бе той самият.

В този ден не се върнахме в Йерусалим, макар по-късно да научих, че царят е пратил натам един от пълководците си с неговите хора.

Вечеряхме, заобиколени от придворните му, които внимателно слушаха въпросите, които Соломон задаваше при пристигането на всяко ястие. Някои от тях бяха гатанки. Някои само служеха като повод за по-задълбочен философски разговор. Всеки имаше за цел да предизвиква любопитство, да забавлява, да възбужда интерес.

И винаги той успяваше да опровергае основанията на тези, които оспорваха мнението му, да отхвърли убедително всеки техен довод, докато накрая не им оставаше нищо друго, освен да се съгласят с него.

Струваше ми се, че само аз виждах искрата на нещо като отчаяние в очите му, сякаш се опитваше да прогони някакъв демон в себе си при всеки спор, но безуспешно.

— Кажи ми, че ще продължим историята ни – обърна се той към мен, преди да ми пожелае лека нощ. – Настоявам. Умолявам те.

— Ще я продължим – потвърдих аз, като повдигнах ръка към главата му в знак на благословия.

На следващия ден Ниман ме спря в коридора.

— Нека да говоря с него – каза той припряно. – Нека отправя предложението си като твой сродник.

— Не, няма – отсякох аз.

Първо главният ми търговец си бе позволил да ме преценява по идея на царя преди три години, сега собственият ми съветник защитаваше интересите на царя, а не тези на Сава!

Ниман, без съмнение, си представяше, че ще спечели много, когато се омъжа, защото щях да се омъжа не за царя, а за неговите пристанища, кораби и дори за конете, за които така силно жадувах. Бях постъпила правилно, като не го оставих в Сава в мое отсъствие, но сега ми се искаше да се беше върнал в лагера.

— За какво дойдохме, ако не за това? Царице моя, той ще ти даде всичко, което поискаш!

— Не, няма. Все още не.

— Царице моя. Братовчедке. Не забелязваш ли начина, по който те гледа? Така, както човек гледа идолите, за които той спореше толкова ожесточено миналата вечер! Неговите приближени казват, че откакто си тук, сякаш е намерил ново вдъхновение. Знаеш ли, че ти си причината да не потегли лично към избухналия конфликт, въпреки че изпрати две хиляди войници?

Не знаех. Защо обаче тези думи едновременно ме зарадваха и разтревожиха?

— Тук има прекалено много уши – просъсках аз. – Ще говорим, когато се върнем в Йерусалим!

— Защо не си омъжена, Билкис? – попита ме Соломон вечерта, в която се прибрахме в Йерусалим.

Нима и въздухът на това място имаше уши?

Погледът ми се насочи над ниската стена на терасата към източния хълм. Огньове пламтяха в няколко олтара и си помислих, че дори тук чувам отчетливия звук на тъпаните.

— А ти защо си женен за моавитка, когато твоят бог ги е отхвърлил като народ? – попитах на свой ред. – И не само за моавитка, но и за египтянка, сидонитка, идумейка и кой знае още колко други жени от племена, омразни на Безименния?

— Моят бог се е обявил срещу тях не заради жените – и дори не и заради божествата, които те почитат – а защото няма граница за това, което един мъж би сторил за жената, която обича. Собственият ми баща почиташе майка ми така, сякаш тя бе самата небесна царица. Колко е нужно на един мъж да започне да почита бога на жена си заедно с нея, когато тя го умилостиви с мили обещания?

— Разбирам. Значи, жената е изкусителка и тласка мъжа към падение?

Усещах впития му в мен поглед, изучаващ ме внимателно, докато седяхме навън под звездите.

— Слабият мъж обявява жената за изкусителка и й заповядва да се покрие от главата до петите. Силният мъж прикрива чувствата си и не казва нищо. Аз трябва да поддържам мира с народите на моите съпруги, въпреки че не почитам техните божества.

— Трябва също да поддържаш мира и със съпругите си, затова им издигаш капища, където да почитат боговете си.

— Моят бог не се нуждае от тях, не ги принуждава да го почитат. Той знае, че аз принадлежа само на него.

Не казах това, което ми се искаше: „А ако някоя твоя съпруга отиде в леглото на друг мъж, все още ли ще си убеден, че сърцето й принадлежи само на теб?“.

Вместо това казах:

— Мъж, който подчинява закона на своята воля, е опасен.

Соломон се умълча и после каза:

— Аз не подчинявам закона на моята воля. Аз го разбирам. Много по-опасно е да следваш закон, без да го разбираш. Искаме ли децата ни да правят винаги това, което им казваме, само защото им казваме, че така трябва да се прави, или от страх от наказание? Или се надяваме, че те ще пораснат и ще могат да преценяват сами кое е редно и кое не, за да вземат самостоятелно правилното решение? Ние не сме деца, нито пък можем да си позволим да мислим като такива. Да позволяваме един ден на някой човек да живее в царството ни, а на другия – да го пропъждаме. И въпреки че отначало сме пощадили живота му, на следващия ден да искаме смъртта му, макар всеки закон в света да казва: „Не убивай“.

Винаги имаше умен отговор. Винаги казваше нещо, което отчупваше парченце от сърцевината на моята увереност.

Соломон се умълча и хвана ръката ми в своята. Беше ни станало навик – царят да ме хваща за ръка, сякаш бяхме деца, да я държи понякога силно, друг път с благоговение, както бе направил първата нощ – като птица, която може да отлети всеки миг.

Чаках го да отправи молбата си – за още от нашата история в градината, да види лицето ми, да избягаме от двореца, да поиска от мен което и да е непредсказуемо нещо.

— Коя е тая – проговори той тихо, докосвайки един от пръстените ми, – що блещи като зора, хубава като месечина, светла като слънце?*

[*Песен на песните 6:10. – Б. пр.]

Погледна ме и повдигна пръсти. Но тъкмо когато си мислех, че ще свали воала ми, той просто проследи нежно очертанията на лицето ми през плата.

— Ти бягаш, когато те преследвам – прошепна той. – Става ми студено и ти приближаваш. И това, което искаш от мен, не е това, което истински желаеш.

Затаих дъх под копринения водопад пред лицето ми.

— Напротив, това е.

Миг по-късно си тръгнах.

От пристигането ни преди два месеца бях виждала Тамрин само няколко пъти. Колко далечни ми се струваха нашите нощи в двореца. Но и самият дворец ми се струваше като част от сън, като нещо полузабравено.

Той се поклони ниско в деня, когато го видях в лагера извън Йерусалим, придворен в тялото на повелител на кервана, най-накрая.

— Тамрин! През цялото време си мислех, че си отвъд Дамаск.

— Моята царица е истински оракул – отвърна той. – Заминавам утре.

— Щом те зове сърцето – казах аз.

Някога смятах, че погледът му е див. Но сега, въпреки че се усмихваше, видях, че е някак измъчен.

— Предполагам, че е така. Но не се бой, господарке. Ще се върна навреме за зимата.

Зимата.

— Ах, ориста на търговеца – прошепнах аз.

— Как вървят преговорите, царице?

— Нека не говорим за това.

— Царят е глупак, ако ти е отказал нещо – рече тихо Тамрин.

Погледнах за миг встрани, после казах с насилена усмивка:

— Ще дойдеш ли в двореца да вечеряш с нас, когато се върнеш?

— Ще закопнея за прилична храна и изискани обноски много преди да се завърна – каза той, но погледът му вече се бе отправил отвъд лагера. – А, ето го надзирателя ми. Моля да ми позволиш да се оттегля, господарке, и да благословиш пътуването ми.

Изпълних и двете му молби и го наблюдавах как се отдалечава.

Тази нощ, в градината на покрива, царят се загледа в долните части на града. Бяхме сами, защото преди няколко дни бях започнала да отпращам Яфуш по-рано.

— Какво ще ми дадеш? – каза той най-накрая, без да ме поглежда.

— За какво?

— В замяна на това, което искаш от мен.

И тогава се обърна. Познавах проницателното лице на практичния мъж, който стоеше пред мен.

— Още не съм казала какво искам от теб.

— Искаш корабите ми да акостират в твоите пристанища. Твоите пристанища обаче не могат да ги поберат. Хората ми те разпитваха надълго и нашироко за структурата на градовете ти, за пътищата ти, за бреговете ти. Нуждаеш се от работна ръка, която да разшири пристанищата ти, и от мен – за да подпомогна търговията ти по море.

— Щом казваш.

— И така, какво ще ми дадеш?

— Какво искаш?

Грешен въпрос и го разбрах в мига, в който се изплъзна между устните ми.

— Ще уредя инженери за пристанищата ти и дори работна ръка, ако ти набереш сама половината работници. Ще очертаем заедно път през Червено море и ще ти дам най-благоприятни търговски условия. Имам големи планове за корабите си и ти ще имаш дял в тях.

— Ще ти дам златото на Пунт – достатъчно, за да завършиш двореца си, и още три пъти по толкова. Ще ти дам тамян за храмовете ти, който ще ти стигне до края на вечността.

Той продължи, сякаш не ме беше чул:

— Египет, Идумея и Дамаск ще копнеят само за едно – да бъдат съюзници със Сава. Финикия също, макар да не смеят да ме заобикалят.

Това ме изненада.

— Имам интерес да попреча това да се случи – каза Соломон. – А за да не го допусна, аз самият трябва да се съюзя с теб.

— Съгласна съм. Ако сме съюзници, Египет няма да може да контролира никого от нас. Във всеки случай няма да контролират мен.

— Не можеш да си сигурна. Фараонът няма да живее вечно, алибийците вече са набрали достатъчно сила. Има обаче и нещо друго, което искаш.

Защо поведението му изведнъж бе станало толкова хладно въпреки задушния и неподвижен вечерен въздух?

И защо не изпитва радост от тези преговори сега, след като най-накрая бе повдигнал въпроса пред мен?

— Да. Искам учени и астрономи, и математици, и жреци в моя двор. Мъдреците и писарите, които се сбират сега в твоя двор – искам в Сава да има копие на тази столица на познанието.

— Ще ти предоставя всичко това. Но имам едно условие.

— Какво?

— Брак.

Думата ме зашлеви като плесница.

— Сам каза, че не желаеш повече жени.

— Казах: „За какво ми е нужна още една жена?“.

— Същото е!

— И все пак това е условието ми.

— Аз съм царица, не принцеса, която да бъде давана като гаранция за преговори – възпротивих се остро. – А и савейците никога няма да приемат чужденец за цар.

— Ти си царицата. Ще приемат всичко, което им кажеш, ако звучи разумно.

— На мен самата не ми звучи разумно!

— Билкис – пристъпи той към мен и ме хвана за ръката. – Смяташ ли, че съм съблазнител? Аз, който никога не съм виждал лицето ти?

— Какво друго да си мисля? Очакваш да приема съпруг, който ще сподели леглото ми веднъж? Или просто ще ме добавиш към харема си?

— Ще ти дам наследник.

Не можах да възпра горчивия си смях. Не му казах, че никой мъж – какво остава за обрязан – не може да направи това.

— Аз няма да бъда една от четиристотин. И още нещо: няма да прекарам живота си, спейки сама.

— Виждал ли съм някоя от жените си през последния месец, когато прекарвам всички тези дни и нощи с теб?

— Не знам. Виждал ли си? Със сигурност не съм искала да не го правиш.

— Не! Въпреки че те ми изпращат послания и молби и знам, че са ядосани. Да не мислиш, че не осъзнавам колко са ревниви? И аз ги пренебрегнах, за да бъда с теб!

— Колко си великодушен! – издърпах ръката си от неговата. – И какво ще каже пророкът ти за това? Вече обяви, че твоят бог ти е сърдит. Всеки ден обикаля улиците и обявява, че съпругите ти почитат демони. Хората ти вече ме гледат с подозрение, с изключение на онези, които споделят трапезата ти и са принудени да демонстрират подчинение. Мислиш ли, че бракът ти с мен ще ги настрои добре към теб? Не.

— Разбирам – отвърна той ледено. – Казваш, че няма да бъдеш просто поредната ми жена, но виждам, че за теб аз съм просто поредният цар.

Въздъхнах.

— И сега искаш да те уверя, че не е така?

— Смяташ ли, че някой друг цар ще ти предложи това, което ти давам аз? Сава няма бъдеще без съюз с мен. Нима си толкова егоистична, че няма да се омъжиш в името на добруването на народа си?

— А нима ти си толкова егоистичен, че ще се ожениш отново и отново, и отново!

— Да! – изрева той. – Ще се разкъсам на парченца в името на царството си – на това обединено и духовно царство, в името на мира и на моя бог!

— Е, ти не си единственият владетел на обединено и духовно царство. И все пак някак успявам да го правя, без да продавам парченца от себе си! – изсъсках аз.

Какво правех? Но бентовете, веднъж отворени, не можеха да овладеят приливната вълна. Цялото напрежение през последните седмици и месеци от това изчакване, от този танц, преля, кръвта ми кипна и аз скочих на крака.

— Казваш, че твоят бог е над всички останали. И все пак моят бог е много по-опрощаващ от него! Йехова не би одобрил брака ти с мен, върховната жрица на друг бог. Моят ми дава свободата да реша дали да се омъжа и да легна с всеки мъж, когото пожелая. Ти трябва да се жениш отново и отново, за да узакониш безкрайната си алчност за богатства. Но дори тогава божественият създател на законите ви не ти опрощава греховете. И пак трябва да се оправдаваш. Мислиш, че разширяваш царството си, но си като животно в капан, неспособно да се обърне на една или друга страна, без да даде нещо в замяна, независимо дали е жертвоприношение към бог, или нещо друго. Пророкът ти се отнася със съпругите ти като с блудници? Е, кой всъщност е блудницата?

За миг наистина си мислех, че ще ме удари – толкова силно трепереше от ярост. Имаше ужасяващо изражение.

— Мислех те за мъдра. Сега разбирам, че съм сгрешил – каза той и се прибра в покоите си.

Остави ме там, сама на покрива.

Всичко свърши. Съсипах го. Съсипах бъдещето на Сава. Аз лично бях погубила страната си.

ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Провалих се. Загубих всичко.

На втория ден, след като излязох от вцепенението си, изпратих местните слугини, които ми бяха дадени, за да ми помагат, на някакви измислени задачи – едната в кухните да поиска савейско ястие, което уж ми се бе прияло, другата – за свежи цветя за покоите ми, а останалите – на пазара, за да научат новини.

— Съпругите на царя ревнуват – каза най-голямата ми слугиня, когато другите излязоха и останахме само тя, аз и Шара. – Никоя от тях не е била с царя от повече от месец, с изключение на времето на тъмната луна. Чух идумейката и жената от Хамат да си говорят. Но Наама и дъщерята на фараона не се тревожели за това, а само за специалното благоразположение, което царят ти оказва. Те се безпокоят, че ако се омъжиш за него, царят ще предпочете сина, който ще му родиш, пред техните. Вече два пъти момичето, което Наама ни изпрати, ме пита кога си тръгваме, преструвайки се, че иска да остане с нас възможно по-дълго. Но ние знаем, че въпросът идва от нейната господарка, която постоянно я привиква при себе си под предлог, че иска да прати дарове за нас и за теб.

— Е, разбира се, не съм мислила, че ще бъде другояче – казах аз.

— Страхувам се, царице моя – рече Шара, когато останахме сами. – Небт каза, че често се случвало някоя от новите фаворитки да се разболее, а всъщност е била отровена, и да пометне детето си преждевременно.

— Е, при мен няма такава опасност – отвърнах. Но въпреки думите си още преди време бях поискала специален човек да опитва храната ми преди мен.

Сега трябваше да реша какво да правя. Бях действала прибързано... неразумно. Бях умна, но недостатъчно.

Можех да се помиря със Соломон. Но не мислех, че ще се насиля да изкача отново стъпалата към градината, ако тя все още бе отворена за мен. Нито пък бях убедена, че той щеше да ме приеме отново.

Можех да си тръгна. Но да го сторя сега и после да се разбере, че се бях провалила напълно след всичките ми обещания... Не можех да преглътна мисълта. Все още не, все още имаше време...

Нито можех да понеса да остана тук през месеците, които оставаха до зимата.

Но най-лошото бе друго: царят ми липсваше. Не, не царят, а мъжът, който държеше и боготвореше ръцете ми. Поетът, който молеше за историята за градината, за пастира и пастирката. Момчето, което ме извеждаше тайно от двореца. Душата, която се приближаваше все повече до моята и ме караше да отмятам плаща на царицата, за да разкрия пулсиращите вени на моята самота.

Да. Той бе моето огледало. А аз бях неговото.

Казах си, че мога да започна отначало, да го спечеля с историите и загадките, за които толкова жадуваше... но загадките ми се бяха изхабили вече, а и не можех да върна обратно изречените думи.

Или можех да приема неговите условия.

— Мисля, че изгубих – споделих с отчаяние с Шара. – Въпреки че той ми предложи всичко, което желаех. Предложи ми брак. И аз исках да приема.

Независимо от това, което му казах.

Прегърнах Шара през раменете и се запитах защо не й се бях доверила повече. Бях й направила лоша услуга, като си мислех, че я защитавам, оставяйки я да ме утешава в мълчанието ми.

— Трудно е да задържиш благосклонността на един цар – каза тя, странно притихнала.

— Не. Само да я задържиш, без да загубиш всичко друго – въздъхнах аз и се изправих.

Шара стоеше вцепенена и се взираше в ръцете си. Изведнъж дишането й премина в къси хлипове и тя притисна глава до ръба на близката масичка и се захлупи с ръце.

— Шара! Какво става? – попитах аз, хващайки я отново за раменете.

Никога не я бях виждала толкова притеснена по какъвто и да е държавен въпрос. Защо бе изгубила самообладание сега?

— Такива са задълженията на царете и цариците, това е всичко – придърпах я към себе си и се огледах за някоя слугиня, за да ни донесе вино. – Скоро ще се приберем у дома.

— Поне ти си избрала и си била избрана – вдигна длани и покри лицето си тя, а гласът й стана по-дрезгав и същевременно пронизителен. – И никога не си била давана като предмет.

Вече трепереше силно в ръцете ми.

— Шара, Шара! Какво те измъчва?

Дръпнах ръцете й встрани, но тя не отговори. Единствено очите й сякаш ми казваха нещо, умоляваха ме, взираха се в мен с някаква ужасяваща нужда. Това бе поглед на човек, който не може да говори, но иска някой да изрече думите от негово име – поглед на жена, която бе носила тайната си сама прекалено дълго време.

Нещо изплува в съзнанието ми, спомен отпреди години.

Нощта на тържеството, когато казах, че тя не трябва да бъде невидима, и я облякох в своя рокля. Не ме давай. И аз обещах да не го правя.

Избрана и недадена. Дадена на кого?

Всички онези дни в безлични дрехи. Омразата й към Хагарлат, която се подмазваше на баща ми и подкрепяше безплодните му духовни търсения... която винаги му угаждаше и дори му уреждаше наложници с идеята да го омилостиви и да си издейства някаква услуга. Хагарлат, която не трепваше дори когато съсипваше живота на хората, стига това да бе в нейна полза, която бе насочила – знаех това със сърцето си – погледа на перверзния си брат към мен.

— Нямаш предвид Садик...

Тя поклати глава. Имах чувството, че всеки миг ще изпадне в несвяст.

— Прости ми. Прости ми.

Ако не беше Садик, тогава заради кого ми искаше прошка? Единственият друг мъж в живота ми някога е бил баща ми.

Отпуснах ръце безпомощно.

Шара се плъзна от дивана и се свлече на пода в краката ми. Сграбчи подгъва на роклята ми и изхлипа ужасяващо. Стомахът ми се обърна и усетих, че ще повърна.

Моята млечна сестра...

Наложница на царя?

Никога не бях знаела или чувала имената на тези жени – нито в Сава, нито когато живях отвъд морето. Хагарлат бе прекалено горда, прекалено амбициозна, за да споделя благосклонността на царя с други жени, особено след предишната царица, майка ми, която изобщо не го бе правила. Но Шара не бе от жените, които щяха да се опитват да изпъкнат. И Хагарлат го знаеше.

— През цялото това време – прошепнах аз. – Защо не си ми казала?

— Как можех да ти кажа? – простена Шара, поемайки си дъх. – Всеки ден знаех – ще дойде часът, в който ще ме презреш. Всяка сутрин... се събуждам и се питам дали днес е денят и как ще понеса тайната още един час. Не ме мрази.... Билкис, сестро моя, царице моя обична! Не смеех да ти кажа – как можех да го сторя, след като знаех, че ще ме отпратиш завинаги?

Думите й ме накараха да се отърся от отвращението, което изпитвах.

Познавах това чувство. Познавах го много добре.

Колко дълго бяха пазила тайната за Садик, без да споделя с никого... чудейки се всяка нощ, докато лежах с Макар, дали той ще се отдръпне от мен, ако разбере. И през цялото време исках само да бъда разбрана – и обичана – безусловно.

И тогава сграбчих Шара яростно, макар миг по-рано да не знаех, че ще го сторя. Притиснах я към себе си и тя се свлече в прегръдката ми.