Ще дойде дяволът

9.

Елизабета държеше тънката книга и опипваше гладката подвързия. Надушваше мухъла по пожълтелия пергамент. Книгата беше само шейсет и две страници и все пак тя имаше чувството, че в нея има нещо повече от антиквариата ѝ стойност.

Беше помолила да я вземе само временно, но фрау Ланг беше настояла да я задържи.

— Ами ако е скъпа? — попита я Елизабета.

Фрау Ланг сниши глас и кимна към стената, която ги делеше от съпруга ѝ.

— Съмнявам се, че ще можете да си купите и един хляб срещу нея, но ако могат да се изкарат пари, нека останат за църквата. Може да е от полза за безсмъртната ми душа.

Пликът с красиво написаното загадъчно съобщение лежеше на бюрото на Елизабета в Папската комисия за свещена археология.

„Както винаги си ни учил – Б крие ключа“.

Какво беше Б? Ключът за къде?

„11 септември със сигурност е знак...“

Знак? В какво беше замесен Отингер и кой беше пишещият, този К?

Ами странният символ, смътно астрологичен, смътно антропоморфен? Какво представляваше? И защо ѝ беше толкова познат?

Елизабета го бе нарисувала на бялата дъска с черен маркер и току го поглеждаше.

От коридора долетяха женски гласове — дано монахините от института да не идваха да я викат на кафе.

Искаше да си затвори вратата, но щеше да е грубо. Така че остана на стола си с гръб към вратата, за да не среща погледите им. Гласовете заглъхнаха. Тя отвори браузъра на компютър и потърси: Марлоу Фауст Б.

Екранът се изпълни с безброй резултати. Тя започна да скролва през куп статии и не усети, че е минал цял час и че професор Де Стефано чука по вратата ѝ в ожесточено стакато, за да ѝ привлече вниманието.

Предния ден беше заела телефона на Микаела, за да му докладва накратко от летището, но тази сутрин той нямаше търпение да научи още.

— Е? — попита той сприхаво. — Какво значи всичко това?

— Мисля, че знам какво е Б — каза тя.

Де Стефано затвори вратата на кабинета и седна на другия стол.

Тя вече имаше цели страници с бележки.

— Съществуват две версии на „Фауст“, текст А и текст Б. Пиесата се е играела в Лондон през петдесетте години на шестнайсети век, но първата публикувана версия, така нареченият текст А, се е появила чак през 1604 г., единайсет години след смъртта на Марлоу. През 1616 е публикувана втората версия на пиесата, текст Б. — Тя огледа бележките си. — В нея липсват трийсет и шест стиха от текст А, но са добавени 676 нови стиха.

— Защо има две версии? — попита Де Стефано.

— Никой не знае. Някои учени казват, че Марлоу е написал текст А, а други са го преработили в текст Б след смъртта му. Други твърдят, че той е написал и А, и Б. Трети, че и двата варианта са различни продукти на паметта на актьорите, играли години след това.

— А какво означава това за нас? За нашата ситуация?

Елизабета безпомощно вдигна ръце.

— Не знам. Имаме куп факти, които може да са свързани, но не е ясно как. Имаме колумбарий от първи век, съдържащ почти сто скелета — мъже, жени и деца, всички с опашки. Има следи от пожар, може би съвпадащ със смъртта на тези хора. Стените са украсени с кръгъл мотив астрологически символи, изписани в особена последователност. Изправеният символ на Риби със сигурност може да се разглежда като символ с двойно значение. Имаме снимки от аутопсията на един старец, Бруно Отингер, с опашка и татуирани на опашната кост числа. Не е известно какво означават тези числа. Сред вещите на този човек има пиеса от Кристофър Марлоу. Подарена му е от друг човек, К. На бележката пише, че „Б крие ключа“ и че 11 септември е знак. Книгата от 1620 година е така нареченият текст Б. На фронтисписа на книгата се вижда Фауст, който призовава дявола, докато стои в кръг от астрологични символи, подредени по абсолютно същия начин като тези на фреската в колумбария. Това са фактите.

Освен един, помисли си Елизабета, който бе запазила за себе си: мимолетният образ на противния гръб на нападателя ѝ през ужасната нощ, в която бяха убили Марко.

Де Стефано нервно потри ръце.

— Значи не сме в позиция да ги свържем в стройна хипотеза?

Тя вдигна рамене.

— Доколкото познавам периода, астрологията е била изключително важна за римляните. Аристократи и обикновени граждани високо ценели звездните карти. Може би за този конкретен култ или секта звездите и планетите са били от първостепенно значение. Физическата абнормалност на членовете ѝ очевидно ги е отличавала от повечето им съвременници. Знаем, че те са умрели заедно. Не е трудно да си представим, че и приживе са общували по някакъв културен или ритуален начин. Може би са се водели изцяло от астрологични интерпретации. А може да са били секта астролози. Това е чисто предположение.

— И мислиш, че този култ или секта може да е оцелял до днес? — невярващо попита Де Стефано. — Това ли ни казва Отингер?

— Не бих стигнала толкова далеч — каза Елизабета. — Това надминава обикновените предположения. Като начало, трябва да разберем посланието и да дешифрираме значението на татуировките.

Де Стефано от ден да ден изглеждаше все по-изтерзан и болнав и тя започваше да се тревожи за здравето му. Сякаш му беше трудно дори просто да се оттласне от страничните облегалки на стола.

— Е, добрата новина е, че пресата още не е надушила колумбария. Лошата е, че конклавът започва след четири дни и с приближаването му моите началници със сигурност ще се тревожат все повече и повече за опасността от изтичане на информация. Така че, моля те, продължавай да работиш и ме дръж в течение.

Де Стефано излезе, а Елизабета се обърна към екрана на компютъра, но спря. Реши, че трябва да отдели няколко минути за молитва. Миг преди да затвори очи обаче погледът ѝ мина по заглавието на един резултат от търсачката, който се мъдреше най-отгоре на следващата страница, и за свой срам тя несъзнателно натисна линка и отложи молитвите.

Заглавието гласеше: „Обществото на Марлоу събира доклади по случай 450-тата годишнина от рождението на Кристофър Марлоу“.

Имаше мъничка снимка на миловиден мъж с жълтеникавочервена коса, председателя на Обществото на Марлоу. Казваше се Евън Харис и беше професор по английска литература в Кеймбриджкия университет в Англия. Съобщението на уебстраницата на Обществото беше международна покана за академични доклади, които да бъдат публикувани в книга през 2014 г. по случай кръглата годишнина от рождението на Марлоу.

Елизабета прегледа биографията на Харис и научи, че е специалист по Марлоу и че е писал за разликите между текст А и текст Б на „Фауст“.

Не беше трудно да натисне бутончето за контакти и да напише кратък имейл:

Уважаеми професор Харис,

По време на научните ми занимания в Рим наскоро получих като подарък екземпляр на „Фауст" от 1620 г. Прилагам сканирана титулната страница. Имам множество въпроси по проблема на сравнението между текстове А и Б и се питах дали не бихте могли да ми помогнете. Тъй като проблемът е донякъде спешен, прилагам телефонния си номер в Рим.

Поколеба се, преди да се подпише като Елизабета Челестино — не си спомняше кога за последно беше използвала фамилията си другаде освен на официални формуляри. Сестра Елизабета беше достатъчно напоследък, но нямаше да е така за преподавател от Кеймбридж.

Занесе книгата на Марлоу в стаята с ксерокса, сканира титулната страница и я изпрати по имейла.

Докато се връщаше, отново видя високия млад свещеник. Стоеше на прага на кабинета ѝ и от положението на главата му беше сигурна, че се взира право в символа на бялата дъска.

Когато стигна до средата на коридора, той ѝ хвърли кос поглед и избяга като стреснат елен.

Обезпокоена, Елизабета се върна на бюрото си, прикачи файла на Марлоу към имейла си за Харис и го изпрати.

Слезе да пие кафе и видя до машината две монахини. Познаваше ги по име, но само толкова. Покашля се и попита:

— Извинете, сестри, дали знаете как се казва онзи... един много висок млад свещеник? Мисля, че е в нашия отдел.

— Отец Паскал – отговори едната сестра. — Паскал Тремблей. Пристигна същия ден, в който и ти. Не знаем какво прави тук.

Другата сестра добави:

— Но пък не знаем и ти какво правиш тук.

— Тук съм по специален проект — отвърна Елизабета: придържаше се към инструкциите на професор Де Стефано за секретността.

— И той така каза — изпуфтя първата сестра.

Когато се върна в кабинета, телефонът звънеше. Тя вдигна слушалката.

— Ало, търся Елизабета Челестино — каза някой на английски.

— На телефона — подозрително отговори тя.

— О, здравейте. Аз съм Евън Харис, обаждам се в отговор на имейла, който изпратихте преди малко.

Тя отдавна беше излязла от академичните среди, но все пак не можеше да повярва, че междувременно учените са станали толкова отзивчиви.

— Професор Харис! Изненадана съм, че ми отговаряте толкова бързо!

— Ами, обикновено съм малко по-бавен с писмата в пощенската си кутия, но този екземпляр на „Фауст“, който сте получили... Имате ли представа какво държите в ръцете си?

— Горе-долу да, но се надявам вие да ме осветлите още.

— Силно се надявам да го държите на сигурно място, защото съществуват само три известни копия на изданието от 1620 година и всичките се намират във важни библиотеки. Мога ли да попитам къде сте го получили?

— В Улм — отговори тя.

— В Улм? Любопитно място за такава книга, но може би по-нататък ще можем да се занимаем с произхода ѝ. Пишете, че имате въпроси за текстове А и Б?

— Да.

— Ако мога да попитам... вие в университет ли работите?

Елизабета се поколеба, тъй като отговорът неизбежно щеше да повдигне други въпроси. Но беше решена да казва истината, доколкото ѝ е позволено.

— Всъщност работя за Ватикана.

— Наистина ли? И защо Ватиканът се интересува от Кристофър Марлоу?

— Да кажем само, че историята за Фауст е свързана с работата ми по нагласите в църквата през шестнайсети век.

— Разбирам — каза Харис малко колебливо. — Е, както можете да заключите от светкавичния ми отговор, вашият текст Б силно ме заинтригува. Мисля, че мога да дойда в Рим, да кажем вдругиден, за да го видя лично, а докато съм при вас, мога да ви разкажа повече, отколкото вероятно искате да знаете, за разликите между „Фауст“ А и Б.

Елизабета си помисли, че е много мило от негова страна, и му даде адреса на Института на Виа Наполеоне. Но когато затвори, се запита дали не трябваше да добави: „Между другото, професоре, трябва да ви кажа, че съм монахиня“.

Пиаца Мастаи пустееше и манастирът беше притихнал. Елизабета се радваше на тишината на спартанската си стая. Преди час беше спуснала завесите и беше свалила пластовете духовнически одежди, преди с удоволствие да облече нощницата си, която в сравнение с тях беше лека като перце.

Чувството се беше прокраднало в сърцето ѝ, усещането, че монашеските одеяния стават все по-тежки и задушаващи. Когато за първи път беше надянала расото, след като положи клетвите, в дрехата имаше нещо вълшебно леко, сякаш метрите черен памучен плат бяха тънка марля. Но през последните няколко дни светската реалност на автобусите, летищата, градските улици и младите жени с леките пролетни рокли бяха взели своята дан. Смутена, Елизабета се отдаде на гореща молитва за прошка.

След нея беше готова да си легне. Молитвата ѝ беше помогнала да успокои духа си, но тя все още не се чувстваше по-близо до обяснение на скелетите в „Св. Каликст“. Утре щеше да се потопи във „Фауст“ и текст Б и да научи колкото може повече, преди да дойде професор Харис. Но първо трябваше да премине през една бурна нощ. Старите кошмари за нападението отново бяха изплували, примесени с нови ужаси, и сега тя се страхуваше от объркания нощен свят на лабиринти, изпълнени със страховити човешки останки и нечисти демони с чудовищни опашки.

С една последна молитва за спокоен сън Елизабета се мушна под хладните завивки и загаси лампата.

Щом лампата на Елизабета угасна, Алдо Вани метна фаса във фонтана и запали още една цигара. Шляеше се уж безцелно по Пиаца Мастаи вече повече от час и наблюдаваше прозорците на етажа на спалните. Криеше в шепа малък далекоглед и когато беше сигурен, че няма минувачи, оглеждаше осветените прозорци. За двете секунди, които бе отнело на Елизабета да спусне завесите, той я беше забелязал. Третият етаж, четвъртият прозорец от западната страна на сградата. Трябваше да изчака нейният прозорец и тези на горните етажи да угаснат, преди да може да действа.

Нужна беше само диамантена резачка за стъкло и малък вакуум, та безшумно да направи дупка в прозореца на една класна стая на първия етаж от задната част на училището. Вани си залагаше главата, че в сградата няма аларма, и изсумтя доволно, когато отключи прозореца и безшумно се вмъкна вътре. Светна с мъничко фенерче и мина покрай редиците чинове.

Коридорът беше тъмен с изключение на червеникавото сияние на табелите за изход в двата края. Гумените подметки на Вани не вдигаха никакъв шум по стълбите в западното крило на манастира.

Очите на сестра Силвия се отвориха при познатото усещане, че мехурът ѝ потрепва. От дългия си опит знаеше, че има по-малко от две минути, преди да стане беля, и тя пое на първото от няколкото си нощни посещения на общата тоалетна.

Това беше пътуване, което започваше с подготовка на артритните ѝ колене да понесат тежестта ѝ. После трябваше да напъха подутите си крака в пантофите и да свали халата си от закачалката на стената. Оставаше ѝ по-малко от минута, когато натисна дръжката на вратата.

Вратата от стълбите към третия етаж изскърца, така че Вани трябваше да я отвори възможно най-бавно. Коридорът обаче беше прекалено осветен — в двата края и по средата светеха лампи. Той развинти крушката на най-близката и спря, за да преброи вратите. Четвъртата врата откъм площада на сградата отговаряше, сигурен беше, на четвъртия прозорец. Щеше да е по-добре да е отключена, но нямаше особено значение. Малко бяха ключалките, които можеха да го забавят за повече от няколко секунди, особено в старите сгради. В най-лошия случай въпреки шума щеше да я разбие с рамо, да забие ножа си в сънната артерия на монахинята за нула време и да избяга по стълбите, преди някой да вдигне тревога.

Този път нямаше да се провали. Беше обещал на К. Щеше да остане достатъчно, за да види как кръвта спира да пръска от врата ѝ, докато артериалното ѝ налягане пада на нула.

Сестра Силвия си изми ръцете и бавно се затътри към коридора. Стаята ѝ беше през две стаи от тази на Елизабета. Тя примигна. Коридорът май беше по-тъмен отпреди малко.

Спря да примигва.

Пред вратата на Елизабета стоеше мъж.

За болна стара жена, която пееше химните с нежен слабичък гласец, тя нададе изненадващо пронизителен писък.

Вани пусна дръжката на вратата и хладнокръвно прецени възможностите. Щеше да му отнеме десет секунди да се втурне към пищящата жена и да я накара да млъкне. Щяха да му трябват десет секунди да довърши това, за което беше дошъл. Щяха да му трябват три секунди да изостави мисията и да изчезне по стълбите.

Взе решение и натисна дръжката на вратата на Елизабета. Беше заключена.

Другите врати започнаха да се отварят.

Монахини и послушници се заизсипваха в коридора с викове, а сестра Силвия продължаваше да надува децибелите.

Елизабета се стресна, събуди се и затърси ключа на лампата.

Отвориха се още врати. Опциите на Вани се свиха. Той знаеше, че само едно нещо е по-лошо от провала — да се остави да го хванат.

Когато отключи вратата, отвори я и подаде глава в коридора, Елизабета видя как един облечен в черно мъж изчезва надолу по стълбите.