Зад заключените врата и далеч от любопитните очи на медиите кардинал-електорите заеха обозначените си места и тържествено застанаха до масите си със скръстени ръце. Пред тях бяха поставени по три предмета — Евангелието, обикновена пластмасова химикалка и бюлетина за гласуване.
Кардинал Диас се качи на подиума, огледа колегите си и вдигна очи към великолепния таван на Микеланджело. Съсредоточи се върху любимата си част — първия ден на Сътворението, в който Господ разделя светлината от мрака, — пое си дъх и прочете клетвата на латински. Всички присъстващи щяха да спазват процедурите, определени от апостолическите декрети. Ако бъдеха избрани, щяха да защитават свободата на Светия престол. Щяха да пазят тайна и да пренебрегнат всички светски интереси при гласуването.
Когато той приключи, кардиналите един по един докоснаха Евангелието и казаха просто:
— Това е моята дума, клетва и обет.
Диас зае мястото си на бюрото си и кардинал Франкони бавно тръгна към вратата на Сала Регия. Отвори я и високо извика:
— Extra omnes!
С това на всички освен електорите и конклавистите бе наредено да напуснат. Неколцината по-маловажни придружители послушно излязоха. След това Франкони затвори вратата и спусна тежкото резе.
Хакел потропа на вратата на стая 202 в Домус Санкте Марте. Дългият коридор пустееше.
През вратата Джаконе попита кой е.
— Подполковник Хакел от швейцарската гвардия.
След няколко секунди вратата се отвори. Джаконе беше по халат за баня и пантофи. Изглеждаше блед, лицето му беше дори по-провиснало от обикновено.
— Подполковник, какво има? Наред ли е всичко?
— Ваше преосвещенство, трябва да говоря с вас насаме по един изключително спешен въпрос. Може ли да вляза?
Джаконе кимна, пусна Хакел да влезе и затвори вратата.
— Е, няма какво повече да гледаме — каза Крек, докато сядаше срещу Елизабета. По телевизията отново показваха площад „Св. Петър“. — Конклавът започна. Трябва да чакаме. Но не твърде дълго според мен.
На масата имаше кристален декантер за уиски. Крек отвинти гравираната стъклена тапа и си наля солидна доза.
Елизабета го гледаше как се наслаждава на глътката. Не знаеше какво освен любопитството ѝ я накара да попита:
— И вие ли имате? Татуировки?
— Искаш ли да ги видиш?
— Не!
— Жалко. Това е традиция сред нас от края на осемнайсети век. Знаеш ли какво значат?
— Малахия е крал. Привет, лемури — механично отговори тя.
— Божичко! Как го разгада?
— А срещу Б. Бележката ви за Отингер при книгата.
— Искрено съм впечатлен! — Крек удари още една глътка от кехлибарената течност. — Би било прекрасно, ако ти работеше за мен. — Погледна си часовника, после телевизора. Пиеше по-бързо. Ставаше по-словоохотлив.
— Марлоу е бил важен човек, общувал с другите велики лемури в Англия на времето си — Франсис Уолсингам, Робърт Сесил, Джон Дий. Кодираното му послание се превърна в наш боен вик: Малахия е крал! Привет, лемури! Това е нещо могъщо. Числата добиха дълбок смисъл. Да ги носим на тайно място, където само ние да ги виждаме... е, това е много особено.
Наля си още уиски.
— А днес се опитвате да превърнете Малахия в реалност.
— От Втората световна война насам, преди шестима папи, започнахме сериозно да се занимаваме с пророчеството и по времето на управлението на Йоан-Павел II се случиха атаките от единайсети септември. Така че с някои мои колеги започнахме да си мислим да се мобилизираме около това събитие и да се погрижим пророчеството на Малахия да се сбъдне. Радикалните ислямисти много улесниха нещата с единайсети септември и останалото. И просто така кръстоносните походи се върнаха! А ние само трябваше да пораздухаме пламъците. Така че бяхме напълно готови да се задействаме, когато този папа умре — и той беше така добър да ни предупреди отрано с хубавия си бавноразвиващ се рак.
Докато той говореше, тръпки полазиха Елизабета. Стомахът ѝ се сви на топка и в гърлото ѝ нахлу жлъчка. Крек вече не я гледаше. Вниманието му беше приковано към телевизора.
— Така че двеста шейсет и осмият папа ще бъде последният. Ислямистка групировка ще поеме отговорността за това, което ще се случи днес. То идеално ще подготви почвата за най-голямата религиозна война в историята. Ще има огън — не, ще бъде повече от огън. Ще бъде всесъжение. Ще го гледаме заедно, а после ще го отпразнуваме.
Дзадзо благодари на полицая от Любляна и затвори телефона.
— Дадоха ли ти го? — попита баща му.
— Без проблем. Казах им, че е спешен случай на Ватикана. Номерът не е в указателя и е регистриран на някой си Дамян Крек.
Карло сви рамене — името не му бе известно.
Дзадзо започна да търси.
— Словенски милиардер. Притежава компания, която се занимава със строителство, оборудване за тежката промишленост, минно дело, такива неща. — Стана и пъхна ръце дълбоко в джобовете си. — Та какво правят заедно словенски бизнесмен, немски професор с опашка и офицер от швейцарската гвардия?
— К! — възкликна Карло. — Крек може да е онзи К, който е пратил книгата на Отингер. А за Хакел не знам.
Дзадзо пак взе телефона.
— Не си забравил немския, нали?
— Не съм. Защо?
— Ще се обадя на номера на Крек. Когато звънне, кажи, че си Матиас Хакел и търсиш Крек.
— А ако вдигне той?
— Тогава поемам аз на английски или на италиански. Ще му кажа, че жандармерията провежда рутинно разследване. Ще импровизирам.
— Това какво общо има с Микаела и Елизабета?
Дзадзо поклати глава.
— Може би нищо, може би всичко. — Сложи телефона на високоговорител и набра номера на Крек.
Когато някакъв мъж вдигна, Карло се представи като подполковник Хакел и поиска да говори с Крек.
Последва пауза, после мъжът отговори на немски:
— Съжалявам, хер Хакел. Обаждате се от неоторизиран номер. Ще кажа на господин Крек да ви позвъни веднага на оторизирания ви мобилен телефон.
Линията прекъсна.
— По дяволите! — изруга Дзадзо.
— Сега какво? — попита баща му.
— Тук нещо не е наред. Крек е в центъра на всичко.
Ще се обадя на словенската полиция и ще видя дали мога да ги накарам да пратят хора в дома му.
— И какво ще търсят?
— Микаела и Елизабета.
Хакел излезе от хотела и избегна тълпите, като мина зад базиликата, Сикстинската капела и дворците на Григорий XIII и Секст V, за да стигне в апартамента си. Маршрутът му налагаше да мине покрай казармите на Швейцарската гвардия. Тъкмо ги подминаваше, когато някакъв глас се провикна:
— Хакел! — Той позна гласа, затвори безсилно очи и се обърна.
Беше началникът му комендант Зоненберг, който бързо излизаше от казармата с отряд цивилни.
— Хакел, какво търсиш тук? Трябва да си в Капелата — каза Зоненберг.
Хакел се обърна и тръгна в обратна посока.
— Получих доклад за подозрителни действия пред църквата „Сан Пелегрино“. Оставих Глаузер за малко, за да проверя.
— Не, не, грешиш — настоя Зоненберг. — Аз не съм чул нищо подобно. Проблемът е на източния вход на „Свети Петър“, при металните детектори. Някой се е опитал да мине с пистолет. Жандармите са го хванали, но може да има втори човек. Ела с мен.
Хакел напразно търсеше извинение, за да не се подчини. Въздъхна и тръгна.
Не беше направил повече от няколко крачки, когато усети телефона си да вибрира и го извади. Беше номерът на Крек. Трябваше да вдигне и изостана няколко крачки.
— Да?
Беше един от хората на Крек.
— Господин Крек връща обаждането ви, хер Хакел.
Хакел забави още ход, за да е сигурен, че Зоненберг няма да го чуе.
— Не съм му се обаждал!
— Моля? Току-що... аз самият вдигнах.
— Е, явно не съм бил аз. От какъв номер беше?
— Ще ви го изпратя като съобщение, хер Хакел, и ще информирам господин Крек за тази нередност.
— Направи го незабавно. И му кажи, че малко изоставам с графика, но всичко е наред.
Крек говореше по телефона, без да се старае да крие разговора от Елизабета.
— Разбери кой се е обадил, преструвайки се, че е Хакел, и веднага ми докладвай. — Тресна слушалката и хвърли още едно дърво в огъня. От топлината челото му блестеше.
— Изглежда, имаме още малко време — каза на Елизабета. В гласа му имаше дрезгавина. — Пийни с мен.
— Не пия — каза Елизабета.
— Имам много хубави червени вина — каза Крек. — Можеш да се престориш, че е вино за причастие.
— Не.
— Е, аз ще си сипя още едно.
Елизабета никога не беше чувствала толкова силно собствения си пулс.
Не можеше да продължава да седи тук с това чудовище и да чака катастрофата да се разрази.
Трябваше да направи нещо.
Докато той си наливаше още уиски, тя се втурна към една от вратите. Крек обаче реагира бързо — сграбчи я за расото и я събори на килима. Когато тя се опита да стане, я удари силно с юмрук по челюстта.
Главата на Елизабета отскочи назад. Болката продължи само секунда, преди тя да изгуби съзнание.
Дзадзо затръшна телефона.
— Не? — попита баща му.
— Няма да го направят — каза Дзадзо. — Насочиха ме към заместник-началника на словенската държавна полиция. Той каза, че Крек бил важна клечка и нямало да праща хора в дома му просто така. Нямаше какво да кажа.
— Какво да правим тогава?
— Отивам сам.
— В Словения? Ще ти трябва цял ден.
— Тогава по-добре да тръгвам. Ще мина през апартамента си да си взема колата. Стой до телефона и ми се обади, ако чуеш нещо.
Микаела чу как вратата на избата изскърца. Влезе Мулей. Беше си свалил сакото, вратовръзката му беше разхлабена.
— Реших, че ще ти е самотно — каза той пиянски.
Тя стана от леглото. Вече беше огледала за възможни оръжия, но нямаше нищо. Нямаше настолни лампи нито крака на легла или маси, които да откърти, нямаше греди, нямаше и етажерка за хавлии в банята, която да изтръгне от стената.
Беше беззащитна.
Мулей я посочи с дебелия си пръст и докато затваряше вратата, нареди:
— Не мърдай.
— Какво искаш? – попита Микаела.
— Ти как мислиш?
Той се приближи още.
— Няма начин — отсече тя.
Мулей очевидно не се трогна от отношението ѝ.
— Тогава ще те застрелям. На Крек не му пука. Ти не му трябваш. Ако искаш да останеш жива, ще сътрудничиш. Ако не — това не е проблем за мен. — Той потупа колана си. — Къде съм си дянал пистолета? — каза завалено.
Тя се хвърли към сандъците и бързо се закатери по тях, както беше направила Елизабета.
Мулей я гледаше смаяно.
— Какво правиш?
— Не виждаш ли бе, свиня такава? — викна тя.
— Не ме обиждай — каза той. — Слизай. Бъди мила.
— Майната ти!
— Ако не слезеш, просто ще трябва да ида да си взема пистолета и да те сваля.
Микаела не спираше да се катери. Един нестабилен сандък се заклатушка под тежестта ѝ. Тя се покатери по него на най-горния, сандъка, който беше отворила Елизабета. Седна отгоре и изгледа Мулей кръвнишки.
— Добре — каза той и залитна. — Ей сега ще се върна да те застрелям.
— Не! — извика тя. — Не ходи!
— Защо?
— Убеди ме да сляза. Бъди по-нежен с мен.
Той изглеждаше объркан.
— По-нежен?
— Да. Като истински джентълмен, а не като шибан изнасилвач!
Запъна пети в разклатения сандък и се оттласна с цялата си сила. Той изскърца и се помести — всеки момент щеше да рухне.
Мулей гледаше пиянски, ухилен, с ръце на кръста. Или не разбираше какво става, или си мислеше, че може да отскочи за нула време.
Гравитацията надви сандъка и той падна по-бързо, отколкото очакваше Мулей.
Устата му се отвори да каже нещо в мига преди сандъкът да се стовари отгоре му и да смаже едрото му тяло под куп трески, червена пръст и лемурски скелети.
Микаела слезе и разбута останките над едната ръка на Мулей.
— Добре — каза високо, когато не откри пулс.
Елизабета се свести бързо, но ѝ трябваха няколко секунди да се ориентира.
Лежеше на една страна насред огромна стая. Огънят буйно пукаше и пращеше. По телевизията все още даваха тълпата пред „Св. Петър“. Челюстта я болеше ужасно.
Къде беше Крек?
После усети как я обръщат по гръб.
Ръка се мушна под расото ѝ и тя надуши уискито в дъха на Крек.
— Винаги съм бил любопитен — каза той задъхано, бузата му докосваше нейната. — Винаги съм искал да разбера какво носят монахините под тези раса.
Елизабета нямаше да му достави удоволствието да плаче и да се моли. Вместо това се загърчи и замята като див кон, за да го свали от себе си.
— Добре, добре — извика той. — Бори се! Обичам съпротивата.
Беше вдигнал дрехите до кръста ѝ и когато те се нагънаха, тя усети нещо остро до корема си.
Спомни си.
Не спираше да отблъсква Крек с лявата си ръка, а дясната пъхна в джоба на туниката си. Затърси опипом предмета и когато го напипа, го отвори.
Бащиния ѝ инструмент за чистене на лула. Този простичък, успокояващ прибор.
Крек се надигна за секунда, за да разкопчае колана си, но точно толкова време трябваше на Елизабета.
Тя измъкна инструмента от джоба си и го заби в гърдите му с всичка сила.
Той не каза нищо. Тя не знаеше дали е успяла, докато не пусна инструмента и не видя да стърчи от пуловера му: острието беше забито докрай. Нямаше кръв.
Крек погледна гърдите си, надигна се и се изправи. Изглеждаше удивен.
— Какво е това? Какво направи?
Измъкна инструмента и се разсмя.
— Не, благодаря, аз пуша пури.
За ужас на Елизабета Крек изглеждаше съвсем добре. Разкопча си колана и смъкна панталоните.
— Виждала ли си такава?
Обърна се, за да ѝ покаже гърба си. Опашката му беше дебела и потрепваше като разярена змия. Татуировките му бяха черни и ясно очертани, заплашителни, но — за Елизабета — вече не и загадъчни.
Тя се опита да изпълзи встрани.
Но докато Крек се обръщаше към нея, нещо се случваше в гърдите му.
От малка рана в сърцето му в перикардиалната торбичка течеше кръв и когато торбичката се препълни, притисна сърцето му като портокал в сокоизстисквачка.
Той рязко си пое дъх и започна да хрипти.
Хвана се за гърдите и повдигна пуловера си, сякаш това щеше да му помогне да си поеме повече въздух.
Започна да се олюлява, после бавно се наклони, като отсечено дърво.
Опита се да каже нещо, но не се чу звук.
И точно преди да се строполи на земята, на лицето му се изписа ярост.
Елизабета никога не беше виждала изражение на такава чиста омраза.