Ще дойде дяволът

7.

Институтът по патология в Университетската болница на Улм в Южна Германия беше разположен в гориста местност в покрайнините на скъпото университетско градче. По настояване на професор Де Стефано беше организирано пътуване със самолет и кола с шофьор от мюнхенското летище въпреки протестите на Елизабета, че влакът е достатъчен.

— Виж — каза той, — главата ми е на дръвника, че ти позволих да въвлечеш и сестра си, така че направи ми тази услуга. Искам да съм сигурен, че ще отидеш и ще се върнеш за един ден. Бързината е...

За негово неудоволствие Елизабета довърши мантрата му:

— ... от изключително значение.

Двете с Микаела седяха една до друга по време на полета от Рим; разговаряха тихо за опашки и татуировки, за зодии и древни римски погребални практики.

Микаела изхрупа цялото си пакетче смесени ядки и взе и това на Елизабета: беше искрено доволна от ролята си на вътрешен човек. Но Елизабета, която вече беше нервна, че въвлича и семейството си, започна да се тревожи за дискретността на сестра си, когато тя каза:

— Трябва да кажем на татко. Той е гений.

— Да, знам, че е изключително умен, и предполагам, че аналитичните му способности биха били много полезни — отвърна Елизабета, — но просто не можем да му кажем. Не можем да разговаряме за това с никого! И без това беше трудно да ги накарам да те включат. Казах им, че ми трябва съвет от лекар и Де Стефано се съгласи само защото си ми сестра.

Не биха могли да изглеждат по-различни — Микаела с тясна прилепнала рокля на цветя, модерно кожено яке и на високи токчета, а Елизабета с черно расо и ниски обувки.

Когато слязоха от мерцедеса пред входа на института, Елизабета остана по-назад, а Микаела каза на човека на рецепцията, че има уговорена среща. Той се обади горе, после попита монахинята дали може да ѝ помогне с нещо.

— Заедно сме — отвърна Елизабета.

Той ги огледа и поклати глава, явно объркан от тази явна колизия между два свята.

Преди това Микаела за малко да накара Елизабета да се пръсне от смях заради помпозността на немските академични титли. Така че когато хер професор доктор по медицина Петер-Михаел Гюнтер се появи от асансьора, Микаела дяволито ѝ намигна. Гюнтер изглеждаше хер професор до най-малката подробност. Беше висок и надменен, с козя брадичка, пълната му титла беше избродирана над джоба на престилката му за сметка на солидно количество червен конец.

— Дами — каза Гюнтер на отсечен английски, явно търсеше подходяща дума, с която да се обърне към тях. — За мен е удоволствие да се запозная с вас. Моля, последвайте ме.

Микаела не млъкна по целия път по стълбите нагоре. Беше установила първоначалния контакт, а и хер професорът, изглежда, се чувстваше по-удобно с нея.

— Изненадан съм, че сте се заинтересували от скромния ми доклад — каза Гюнтер, щом ги въведе в голия си модерен офис, който гледаше към езерцето пред института.

— Никой друг ли не се е заинтересувал? — попита Елизабета: обаждаше се за първи път.

Той им наля кафе от старовремски кафеник.

— Знаете ли, мислех, че той ще породи по-широк интерес и коментари, но не стана така. Само няколко бележки от колеги, една-две шеги. Всъщност най-големият интерес дойде от страна на полицията.

Елизабета остави чашата си.

— Защо от полицията? Смъртта му подозрителна ли беше?

— Съвсем не. Причината за смъртта беше явна коронарна тромбоза. Мъжът беше над осемдесетгодишен, открит безжизнен на улицата и откаран в спешното, където установили смъртта. Всичко съвсем рутинно, докато не му събули панталоните. Случаят придоби още по-необичаен обрат два дни след аутопсията, когато някой проникна с взлом в университетската морга и открадна трупа. Същата нощ моят офис в болницата беше обран и някои от папките ми бяха откраднати, включително бележките и снимките на нашия господин, дигиталният ми фотоапарат също. Полицията не можа да направи нищо и случаят така и не беше разрешен.

Сърцето на Елизабета се сви. Нима пътуването им беше само загуба на време? Можа да попита единствено:

— Как реагираха близките му?

— Не успяхме да открием негови живи роднини. Беше отдавна пенсиониран професор от университета, който живеел в апартамент под наем близо до центъра на града. Изглежда, е бил съвсем сам. Полицията заключи, че някой в болницата може да се е разприказвал за необичайната му анатомия и някоя ексцентрична групировка да е откраднала останките му за ритуални цели или като извратена шега.

— А вие как написахте статията, след като всичко е било откраднато? — попита Микаела.

— Как ли? — хитро каза Гюнтер. — Тъй като случаят беше уникален, отпечатах копия на снимките и копие от доклада от аутопсията и ги донесох в този офис вечерта след установяването на смъртта. Исках да ги проуча на спокойствие. Чист късмет, че имам два офиса.

— Значи имате снимки? — попита Микаела. — Още снимки освен онези, които сте публикували.

— Да, няколко. Но може би сега е ваш ред да ми кажете защо една монахиня и един лекар гастроентеролог се интересуват толкова много от моя случай.

Сестрите се спогледаха. Бяха репетирали отговора:

— Заради татуировките — каза Елизабета. — Правя изследване по проект, който засяга ранните римски символи. Имам причини да смятам, че татуировките на този човек имат връзка с тях, но публикуваните снимки са прекалено неясни, за да ги различа.

— Какви символи? — попита Гюнтер, заинтригуван.

— Астрологични — отговори Елизабета.

— В такъв случай ще останете разочаровани — каза той, взе една папка от подреденото си бюро и започна да слага на масата снимки, една по една, като крупие в казино. Всички бяха на съсухрения гръб на мъжа. Първите няколко бяха в едър план, в това число двете, които беше публикувал с доклада. Опашката беше дълга, стигаше до под задните части на трупа. Под набръчканата ѝ кожа се очертаваха допълнителните прешлени.

На следващите снимки увеличението ставаше по-голямо — фотографът беше снимал коничния връх, опънат върху малката опашна кост. Опашката беше с най-широк диаметър в средната си част; кожата беше покрита с фини бели косъмчета. Дали са били черни, когато мъжът е бил млад, запита се Елизабета.

След това Гюнтер извади двете най-важни снимки — тези от основата на гърба.

Вероятно беше неучтиво да ги грабне, но Елизабета не можа да се сдържи. Бързо вдигна един от близките кадри и направо го погълна с очи.

Татуировките бяха числа.

Три концентрични полукръга числа ограждаха основата на опашката.

63 128 99 51 132 162 56 70

32 56 52 103 132 128 56 99

99 39 63 38 120 39 70

За да не остане по-назад, Микаела грабна другата снимка и след миг попита:

— Какво означава това?

— Нямаме представа — каза Гюнтер.

И двамата погледнаха Елизабета.

Тя безнадеждно поклати глава.

— И аз нямам. — Остави снимката. — Може ли да получим копия?

— Да, разбира се.

— Знаете ли нещо друго за мъжа?

— Разполагаме с името и последния му адрес, това е всичко.

— Може ли да ги научим? — попита Елизабета.

Гюнтер сви рамене.

— По принцип конфиденциалността на пациента би го забранила, но след като стигнаха до полицията, нещата влязоха в обществените регистри. — Той извади от папката лист с данни. — Някой ден, дами, трябва да ми се отблагодарите, като споделите с мен резултатите от проучването си. Имам чувството, че криете нещо в ръкава си.

Микаела се усмихна и каза:

— Ръкавите на сестра ми са доста по-широки от моите.

Улица „Фишергасе“ беше близо до катедралата в Улм и ако не бързаха толкова да хванат обратния полет, Елизабета би се опитала да мине набързо оттам. Катедралата беше възникнала като сравнително скромен католически храм, но поради преминаването на региона към протестантството и една великолепна кула от деветнайсети век, добавена от църковните старейшини, сега беше най-високата катедрала на света.

Шофьорът спря пред редица хубави къщи в стария град, достатъчно близо до Дунава, та вятърът да донася речната миризма. Номер 29 беше четириетажна постройка с пекарна на приземния етаж.

Микаела говореше по мобилния си телефон, увлечена в разгорещен спор с приятеля си Артуро, така че Елизабета слезе сама.

— Ако не намериш нищо, поне ми донеси малко кексчета — извика Микаела след нея.

Приятната улица зовеше Елизабета. Колко щеше да е хубаво, ако си намереше някоя пейка и прекараше малко време сама. Освен няколкото кратки момента в параклиса на манастира призори беше изкарала целия ден без молитви. Чувстваше се неудовлетворена и се питаше дави вярата ѝ не е подложена на изпитание. И ако е така, дали ще го издържи и да излезе чиста?

Звънчето на вратата извести влизането ѝ в пекарната. Закръглената жена зад тезгяха май се изненада, че вижда в магазина си монахиня, остави другата си клиентка и се завтече да обслужи Елизабета.

— Какво ще обичате, сестро? — попита на немски.

— О, говорите ли италиански или английски? — попита Елизабета на английски.

— Английски, да. Хляб ли ще искате? Сладкиши?

— Само малко информация. На този адрес е живял един човек. Питам се дали сте го познавали.

— Кой?

— Бруно Отингер.

Сякаш беше извикала призрак. Продавачката се подпря на тезгяха и едва не смачка с ръцете си един пресен пай.

— Професорът! Господи! Странно, с Ханс снощи си говорихме за него. Ние му бяхме хазяи.

— Виждам, че имате работа. Просто минавам на път за летището и исках да поговоря с някой, който го е познавал.

— Нека да се оправя с нея — каза продавачката и посочи с брадичка възрастната клиентка, за която Елизабета се надяваше, че не знае английски. — Тя винаги купува едно и също, така че идвам веднага.

Щом клиентката си отиде, съпругата на пекаря, която се представи като фрау Ланг, окачи на витрината на магазина табела „Връщам се след 10 минути“ и заключи вратата. Докосна китката на Елизабета и каза виновно:

— Ханс е протестант, но аз съм католичка. Би трябвало да правя повече за религията си, но човек губи навици, особено покрай работата и семейните ангажименти.

— Има много начини да живеем добър живот — каза Елизабета в опит да я успокои. — Дали може да повикам сестра си от колата?

— И тя ли е монахиня? — попита фрау Ланг изумено.

— Не, тя е лекарка.

— Ами поканете я. Обича ли кекс?

— Всъщност много.

Крек седеше зад голямото си бюро, притиснал към ухото си мобилния телефон. Двойните прозорци свеждаха шума от движението по площад „Прешерен“ в Любляна до минимум, но той виждаше, че улица „Чопова“ е задръстена от обедния трафик.

— Да, зная, че комуникацията е вечен проблем.

Изслуша отговора и каза:

— Не вярвам на интернет. Ще използваме старите начини. В деня преди конклава нашите хора ще го видят и ще знаят, че сме били ние.

Затвори рязко и вдигна поглед. Мулей изпълваше рамката на вратата с едрата си фигура; и беше намръщен.

— Какво има? — попита Крек.

— Току-що получих обаждане. Има нов проблем, вероятно не сериозен, но трябва да се наблюдава отблизо.

— Казвай, по дяволите!

— Помниш ли онова момиче, онова, което преди години душеше около „Свети Каликст“?

Крек се намръщи свирепо, погледът му стана страшен.

— Елизабета Челестино. Алдо Вани издъни работата. Тя оцеля. И стана монахиня на всичкото отгоре. Стана безобидна. Оставихме я на мира. Да, Мулей, помня я.

— Някой във Ватикана я е привикал на служба. Напуснала е манастира и е започнала да работи по срутването в „Свети Каликст“. Не мога да потвърдя, но е възможно днес да е ходила в Улм.

— В Улм? — изрева Крек. — Какво, по дяволите, ще прави в Улм?

Мулей се загледа през затъмнените прозорци, за да не срещне страховития поглед на шефа си.

— Не знам, но ще разбера.

— Веднага ме свържи с Алдо. — Гласът на Крек беше напрегнат, гърлото му се бе стегнало от злъч. — Този път ще свърши работата както трябва. Искам тази жена, тази монахиня, да бъде спряна на мига, Мулей. Кажи на Алдо да я доведе тук, за да се оправя с нея лично. Ако се окаже, че не може да стане, да я елиминира. Разбра ли?

Съдебната палата беше само на няколко крачки от базиликата „Св. Петър“, но въпреки това беше поредната анонимна сграда във ватиканския комплекс и туристите почти не я забелязваха. Обикновена административна постройка, наред с други отдели тя подслоняваше и управлението на жандармерията.

Инспектор-генералът на корпуса на жандармерията Лука Лорети беше способен лидер и хората му като цяло го харесваха и уважаваха, въпреки че най-младите попълнения понякога извъртаха очи на витиеватите му фрази. Полицаите, които работеха от по-дълго време, като Дзадзо, винаги се връщаха на факта, че Лорети последователно се опълчва на своя колега от Швейцарската гвардия комендант Ханс Зоненберг и защитава хората си до дупка от онзи нещастник. Не че полицаите бяха съвсем почтителни. Обиколката на шкембето на Лорети, който похапваше с удоволствие, стабилно нарастваше и всяка година течаха залагания за най-близката дата на годишното преправяне на униформата му.

Повечето от жандармите в Корпус 130 се бяха събрали в аудиторията за брифинга на Лорети. Офицерите седяха отпред, по-младшите зад тях, всички чинно подредени. Лорети притежаваше забележителна кинетична енергия за човек с неговите размери и бързо крачеше напред-назад по сцената, като караше зрителите да въртят глави, сякаш са на тенисмач.

— Първо, позволете да ви поздравя за службата ви на погребението на папата. Нашите кардинали, нашите епископи, нашите ватикански длъжностни лица, над двеста световни лидери и тяхната охрана — всички дойдоха във Ватикана, изказаха почитта си и си заминаха в добро здраве — изгърмя гласът на Лорети в ръчния микрофон. — Но ние не можем да почиваме на лаврите си, нали? Имаме пет дни до началото на конклава. Много от кардинал-електорите вече са се настанили в Домус Санкте Марте. От днес нататък хотелът ще бъде стерилна зона. От днес нататък Сикстинската капела ще бъде стерилна зона. От днес нататък базиликата и музеят ще бъдат затворени за публиката. Задачите ни ще бъдат прецизно определени с протоколи. С комендант Зоненберг ще се погрижим ние да не се препъваме в швейцарските гвардейци и те да не се препъват в нас и да няма пропуски в покритието ни на сигурност. Ние ще контролираме хотела, те ще контролират Сикстинската капела. Ние ще използваме кучетата и експертите си, за да претърсим хотела за експлозиви и подслушвателни устройства. Гвардейците ще направят същото със свои експерти вътре в Сикстинската капела. Искам да се държите добре с гвардейците, но ако възникнат проблеми, веднага да уведомите началниците си и те ще уведомят мен. Всички спорове задължително ще се разрешават на моето ниво.

Дзадзо беше запознат с упражнението. Това щеше да е вторият му конклав. На първия той беше още само ококорено ефрейторче, замаяно от великолепието, блясъка и тежестта на събитието. Сега беше имунизиран срещу това. Трябваше да командва отряди и отговорността му се простираше далеч извън охраняването на някоя врата.

Сръга Лоренцо Роза в ребрата. Лоренцо, и той майор, беше влязъл в корпуса същата година като Дзадзо и двамата бяха станали добри приятели. Отначало Дзадзо се беше противил на нуждата да се сприятели с Лоренцо, защото физически той толкова приличаше на Марко — висок и атлетичен, с изсечени черти и черна коса, — че на някакво ниво Дзадзо чувстваше, че да се сприятели с него би било предателство. Но Дзадзо беше толкова естествено общителен и жаден за дружба, че се отърси от психологическия блокаж в деня, когато двамата заедно имаха тренировка с отровен газ и повръщаха рамо до рамо в канавката.

— Няма да е толкова гладко, колкото казва — прошепна Дзадзо. — До петък ще сме във война с гвардейците.

Лоренцо се наведе към ухото му и също прошепна:

— Швейцарците да ми цунат италианския задник.

Ето затова Дзадзо го харесваше.

Ханс Ланг, пекарят от Улм, беше вдигнат гневно от дивана от жена си и пратен в спалнята да си смени ризата. Въпреки протестите на Елизабета фрау Ланг бързо разтреби след него, после остави гостенките в дневната, за да сложи чайника, и затрака с порцелановите чаши и сребърните прибори.

Ханс Ланг се върна: загащваше чистата си риза и безпомощно заглаждаше с ръка кичурчетата коса върху оплешивялото си теме. Личеше му, че е бил при фурните още посред нощ.

— Много съжалявам — каза той на английски. — Не очаквах. Винаги последен научавам за тези работи.

Елизабета и Микаела се извиниха, че се натрапват, и останаха да седят сковано, докато чакаха фрау Ланг да се върне. Елизабета опита да завърже разговор за това колко е хубав магазинът им, но английският на пекаря не беше достатъчно добър за това.

Фрау Ланг донесе поднос с чай и кексчета. Микаела лакомо се нахвърли върху тях, а Елизабета отхапваше скромни хапки.

— Какво можете да ни кажете за хер Отингер? — попита тя.

Фрау Ланг говореше. Съпругът ѝ седеше изморено на дивана и сякаш искаше да си върне усамотението.

— Истински джентълмен — започна тя. — Живя на третия етаж цели петнайсет години. Странеше от всички. Не бих казала, че го познавахме добре. Често си купуваше пай с месо за вечеря, в събота и по нещо сладичко. Плащаше наема навреме. Нямаше много посетители. Не знам какво друго да ви кажа.

— Казахте, че е бил професор. Знаете ли нещо за работата му? — попита Елизабета.

— Беше пенсионер. Нямам представа по какво е бил професор, но в апартамента му имаше страшно много книги. — Фрау Ланг каза нещо на немски на съпруга си. — Ханс казва, че били основно книги за наука и инженерство, така че сигурно това е била областта му.

— И нямаше роднини?

— Никакви. Властите провериха, разбира се. Трябваше да минем през формалната процедура, преди да ни позволят да продадем вещите му, за да си получим неплатената част от наема. Не ни провървя много. Той нямаше скъпи вещи. Още кекс?

Микаела кимна доволно и си взе още едно парче, след което попита:

— Някога да сте забелязвали нещо странно в него? Физически?

Фрау Ланг поклати глава.

— Не. Какво имате предвид? Той беше най-обикновен възрастен господин.

— Значи в апартамента не е останало нищо? – попита Елизабета.

— Не. Имаме нови наематели, много мила двойка — живеят тук от 2008 година.

Елизабета поклати глава. Щеше да се обади в университета да види дали ще може да открие бивши колеги. Тук вече нямаше какво да правят.

Пекарят каза нещо на немски.

— Ханс ми напомни — каза съпругата му. — Запазихме малка кутия с лични вещи — паспорт, нещата от нощното му шкафче, в случай че някога се появи роднина.

Сестрите се спогледаха обнадеждено.

— Може ли да ги видим?

Фрау Ланг отново каза нещо на немски на мъжа си и Елизабета различи проклятието му, когато той се надигна от дивана и тръгна към вратата.

— Ще ги донесе. В мазето са — каза фрау Ланг, докато се мръщеше след него и им наливаше още чай.

След пет минути пекарят се върна с кутия с размерите на куфарче за документи. Беше чисто и сухо — очевидно го бяха съхранявали грижливо. Подаде го на Елизабета, измънка нещо на жена си и помоли да го извинят.

Фрау Ланг изглеждаше смутена.

— Ханс отива да подремне. Желае ви приятен път.

Елизабета и Микаела понечиха да станат, но пекарят им махна да си седят и изчезна в съседната стая.

Кутията беше лека, съдържанието ѝ се размести в ръцете на Елизабета, когато я сложи в скута си. Тя я отвори. Лъхна я застоял дъх на мухъл, миризма на стар човек.

Очила. Писалки. Паспорт. Бронзов медал на лента от, доколкото виждаше, някакво германско инженерно дружество. Чекови книжки и банкови нареждания от 2006 и 2007. Шишенца с хапчета, за които Микаела веднага каза, че са за високо кръвно. Кутия с протези. Избеляла снимка на младеж, вероятно на самия Отингер, в туристическо облекло на стръмен зелен склон. На дъното имаше незапечатан плик от амбалажна хартия, от едната страна имаше бележка, написана с черно мастило.

Елизабета вдигна плика, при което фрау Ланг обясни, че вътре има книга, единствената, която не били продали, защото имало лична бележка. Елизабета, която горе-долу се справяше с немския, прочете бавно бележката наум.

На моя учител, мой ментор, мой приятел. Открих това при един търговец и го подлъгах да се раздели с него. Ти ще го оцениш повече от всеки друг. Това е текст Б, разбира се. Както винаги си ни учил — Б крие ключа. 11 септември със сигурност е знак, не мислиш ли? Надявам се да си с нас, когато денят на М най-сетне настъпи.

К. Октомври 2001

Под датата имаше малък нарисуван на ръка символ.

При вида му на Елизабета ѝ се зави свят.

В него имаше нещо странно познато, едновременно реално и нереално, сякаш го беше виждала в отдавна забравен сън.

Опита се да се отърси от това чувство и отвори плика. Вътре имаше тънка подвързана книга. Корицата беше от проста износена кожа. Страниците бяха леко покафявели. Стара книга в доста добро състояние.

Отвори корицата и главата ѝ се проясни толкова внезапно, все едно беше помирисала амонячна сол.

Не мислеше, че е виждала гравюрата преди, но част от нея беше също толкова разпознаваема като собственото ѝ отражение в огледалото.

Това беше издание от 1620 г. на „Доктор Фауст“ от Марлоу и на фронтисписа старият магьосник, облечен в академична роба, стоеше с жезъла и книгата си насред магическия кръг и призоваваше дявола от пода. Дяволът беше крилато създание с рога, остра брадичка и дълга извита опашка.

Но не това накара сърцето на Елизабета да забие лудо и кожата ѝ да настръхне. Не това я накара да се чувства сякаш се задушава под стегнатото си покривало и расо.

Изворът на нейната тревога беше около и вътре в магическия кръг.

Знаците на съзвездията.

Овен, Телец, Близнаци, Рак.

Звездните знаци.

Луна, Меркурий, Венера, Слънце, Марс, Юпитер и Сатурн, подредени в съвсем същия ред като на фреската в „Св. Каликст“.

А изпод робата на Фауст надничаха рибите, килнати на една страна, подобни досущ на мъж с опашка.