Счупеното колело

Глава 1Петдесет и деветият камък

На Марс се зазоряваше. В разположената в низината Пустиня на златните полета беше минус 114 градуса и температурата се покачваше. Дебела сянка се простираше на изток като повърхност на бездънно море и очертаваше краищата на огромните укрепления, докато на север и на запад първите лъчи на слънцето осветяваха замръзналите склонове и излъсканите от ветровете древни кратери. През центъра на този пейзаж минаваше масивен тръбопровод, прорязващ равнината от север на юг — гладка жилка полирана белота на фона на кафяво-червения терен.

За известно време равнината беше притихнала и безмълвна. После от юг се чу звук на приближаващ се кораб — притъпеният рев на моторите му слабо се разнасяше сред разредената атмосфера. След миг той се приближи, движейки се по продължение на тръбопровода. Помпената станция на Фен Шу беше там горе, на известно разстояние пред него — малък оазис сред съществуващата от милиарди години стерилност на Марсианската пустиня, забележима дори и при такава отдалеченост по малкия спирално навит облак като синьо-бяло петно върху съвършеното розово на небето.

Рапортът бе пристигнал преди по-малко от час — непотвърдено съобщение, според което един неупълномощен от никого кораб е бил примамен и потопен в Морето на божествените царе на осемдесет ли на северозапад от станцията на Фен Шу. Това беше всичко, но Кар, доверявайки се на инстинктите си, веднага нареди кораб на силите за сигурност да полети на север от град Тян Мен, за да разследва случая.

Кар гледаше през черния филтър на разположения в пилотската кабина екран към простиращия се под тях неравен терен и съзнаваше, че след осеммесечното бродене из тази малка планета в търсене на някаква следа от човек той вероятно вече се приближава към края на това дирене.

Отначало си мислеше, че това място е отвратително. Горчивият студ, разредената, неестествена атмосфера, близостта на хоризонта, всепроникващата червенина. През първите няколко седмици се чувстваше доста зле — въпреки великолепното усещане, породено от намаляването на телесното му тегло с повече от шейсет процента поради по-малката повърхностна гравитация на Марс. Хан, офицерът от службата за сигурност, който беше негов домакин, му бе казал, че е съвсем естествено да се чувства по този начин — аклиматизацията на Марс изискваше известно време. За малко се бе позачудил дали тази студена, негостоприемна планета няма да се превърне в последното му жилище. Сега обаче съжаляваше, че нещата отиват към края си. Беше се научил да обича суровото величие на Марс. Осем месеца. Това беше малко повече от един тукашен сезон.

Когато корабът се приближи, той нареди на пилота да кръжи около станцията на разстояние две ли от нея.

Петте огромни комина на атмосферния генератор се извисяваха над малката колония и бълваха също толкова огромни облаци богат на кислород въздух, изпращайки ги в разредената и студена атмосфера. Разпръснатите на големи разстояния една от друга сгради на лежащата под тях колония бяха обвити в зеленина — предимно мъх, който можеше да оцелее при екстремните температури на марсианската нощ. Извън този участък червените пясъци бяха оградени от лед, който образуваше широк, неравномерен бял пръстен, очертаващ края на станцията. Самият генератор се намираше дълбоко под повърхността, неговите разклонения се простираха към ядрото на планетата като корени, черпейки оттам енергия. Подобно на останалите трийсет генератора, пръснати по повърхността на планетата, и този беше изпомпвал кислород в небето на Марс в продължение на повече от сто и петдесет години. Но дори и при тези обстоятелства щяха да минат векове, докато на Марс отново се създаде подходяща атмосфера.

Кар направи пълен кръг над колонията, за да изучи обстановката. Четири кораба бяха разположени на изток от тръбопровода сред открито пространство, намиращо се между няколко ниски сгради. На пръв поглед полуосветени, те сякаш представляваха неделимо цяло — съвкупност от сенки. Когато обаче погледна през военния бинокъл, успя да различи индивидуалната им маркировка. Единият кораб принадлежеше на колонията, другите два — на разположената на север от Кан Куа служба за сигурност. Четвъртият нямаше отличителен знак. Беше малък, предназначен за екипаж от четирима души кораб с форма, каквато той никога досега не беше виждал на Марс.

Наведе се напред, набра днешния осигурителен код и отново се облегна назад в очакване. След секунда кодът се върна обратно, надлежно коригиран и допълнен.

Кар отдели известно време, за да асимилира и подреди информацията, после кимна.

— Добре. Кацни на разстояние ли и половина южно от онези кораби. После си облечи костюма. Искам да си готов за каквато и да е неприятна изненада.

Младият пилот кимна и меко приземи кораба в южния край на колонията. Докато се обличаше, Кар седеше вътре и наблюдаваше колонията, търсейки някакъв знак, който да му покаже дали това не беше капан.

— Готов ли си?

Младежът кимна.

— Добре. Чакай тук. Няма да се бавя.

Кар си пое дъх, след това отвори шлюза. Щом скочи от кораба, системите в екипировката му веднага реагираха на внезапните промени в температурата и налягането. Навън беше студено. Достатъчно студено, за да причини смъртта на човек, оставен без екипировка.

Около кораба имаше пет сгради — трите от тях — с огромни куполи, останалите две — дълги конструкции с плоски покриви. Куполите се намираха от лявата му страна, а плоските покриви — от дясната. Самата помпена станция беше най-голямата от трите куполни сгради и се простираше около тръбопровода като някаква гигантска подутина. Беше една от осемте подобни станции, разположени на интервали от двеста ли една от друга по продължение на тръбопровода, които изпомпваха вода от широко застроения и разположен на юг производствен комплекс Тон Ли Кен по посока на трите големи северни града Хон Хай, Кан Куа и Чи Шан.

Кар тръгна към огромната полусфера на станцията, мъничкият топлинен генератор в костюма му изщрака и се включи, когато той навлезе в сянката на гигантския тръбопровод. Щом се приближи малко повече, една врата се отвори със свистене и разкри стълби. Без да се колебае, той ги изкачи и влезе вътре, чувайки как вратата зад него се затваря.

Бързо премина през преддверието и влезе в херметичната и отоплена зала на станцията. Двама мъже от охраната го чакаха, застанали мирно и явно изненадани, че той е все още в специален костюм. Погледнаха го с очакване, но той мина покрай тях, без да каже и дума, оставяйки ги сами да решат дали да го последват или не.

На първото кръстовище зави наляво по коридор, който минаваше като мост над тръбопровода. Тогава един офицер, назначен наскоро на служба тук млад хан, забърза по коридора към него.

— Майор Кар, добре дошли във Фен Шу. Капитан Вен би желал…

Без да му обръща внимание, Кар го подмина и пое наляво, спусна се по тясната стълба, водеща към мазето. Охраната го погледна изненадано, щом започна да се приближава по коридора, после бързо застана мирно, забелязвайки отличителния символ на офицер трети ранг, красящ гърдите му.

— Извинете, майор Кар, но капитанът каза, че вие трябва…

Кар се извърна и хвърли гневен поглед към младшия офицер, който го беше последвал, и така го накара да млъкне.

— Моля да кажете на вашия капитан, че като негов старши офицер съм поел отговорността за случилото се. И преди да ме попитате — не, не желая да го видя. Разбрахте ли ме?

Младият военен направи дълбок поклон и се изкачи едно стъпало нагоре.

— Разбира се, майоре. Както кажете.

Кар се обърна и веднага забрави за него. Всички станции бяха едни и същи. Само на едно място затворниците можеха да бъдат наистина добре охранявани. Продължи надолу по тесния полуосветен коридор и спря, щом се натъкна на тежка, квадратна врата. Изчака, докато един от охраната го настигна и извади връзка старовремски метални ключове от кесия от дебел плат. После, когато вратата започна да се отваря навътре, той нетърпеливо изблъска пазача зад себе си.

Бързо и импровизирано малкият склад се бе превърнал в килия. Подът — гола скала, стените — естествен лед, матов и млечнобял като око на слепец. Четиримата мъже бяха завързани за китките и глезените.

Бердичев се беше отпуснал до стената. Сивата му униформа бе прашна и раздърпана, около врата му липсваха копчета, лицето му беше по-слабо и изнемощяло от онова, което бе фиксирано в архивите на службата за сигурност. Не се беше бръснал от седмица и повече и се взря в Кар с уморени очи, обградени от червени кръгове. Кар замислено го изучаваше. Очилата му с рогови рамки — запазената му марка — висяха на тънка сребърна верижка на врата му, стъклата бяха покрити с фини червени песъчинки.

Не беше сигурен. Не и до този момент. Но сега вече знаеше. Бердичев беше негов. След почти петгодишна гонитба най-сетне бе успял да залови водача на дисперсионистите.

Кар още веднъж огледа килията, съзнавайки, че останалите трима го наблюдават внимателно, после кимна доволен. Знаеше как изглежда в очите им. Знаеше колко уголемява размерите му костюмът и как го кара да изглежда огромен, свръхестествен. Вероятно дори се чудеха какво представлява той — дали е машина или човек. Ако е така, би им показал. Вдигна лицевата част на шлема си и видя как очите на останалите се разширяват от изненада. Но не и тези на Бердичев. Той внимателно наблюдаваше Кар.

Кар се обърна, шумно затвори вратата зад себе си, след това отново се извърна и ги погледна.

Знаеше какво очакват. Познаваха законите, които уреждаха всеки арест. Но този случай беше различен. Те бяха съдени в тяхно отсъствие и бяха признати за виновни. Той не беше тук, за да ги арестува.

— Е, майор Кар, срещаме се най-накрая, а?

Бердичев леко повдигна брадичка, докато говореше, но очите му продължаваха да гледат надолу към огромната скала.

— Наистина ли мислите, че ще ме осъдите? Всъщност наистина ли си мислите, че ще напуснете Марс жив?

Ако преди все още имаше някакви съмнения, то сега те напълно се разсеяха. Това беше капан. Бердичев се бе споразумял с капитан Вен. Или може би друг плащаше на Вен — някой приятел на хората на Бердичев. Все едно, това сега нямаше значение. Той отиде към мястото, където се бе проснал Бердичев, и подритна краката му.

— Станете — каза той глухо с глас, прозвучал безплътно и нечовешки през микрофона на костюма му.

Бердичев се изправи бавно, тромаво. Личеше, че е болен. Но дори и при тези обстоятелства в държанието му се усещаше чувство на лично достойнство, поведението му излъчваше превъзходство, което впечатляваше. Дори и победен, той се приемаше за по-добрия и по-силния. Така беше възпитан.

Кар се приближи, погледна Бердичев в лицето, изучавайки за последно чертите му, с нещо напомнящи ястреб. За миг Бердичев отмести очи встрани, но после, съзнавайки, че това беше последното предизвикателство, срещна втренчения поглед на този огромен мъж с непоколебимо и дръзко изражение. Знаеше ли той чий втренчен поглед среща неговия в това необятно пространство? Предполагаше ли чий може да бъде в този сетен миг?

Кар го сграбчи, счупи врата и гръбнака му, после го пусна. Направи го за миг, преди другите да са имали шанса да помръднат или дори да извикат.

Отстъпи назад и застана до вратата, за да наблюдава.

Те се скупчиха около тялото, коленичили, хвърлящи му гневни погледи, неспособни да помогнат на умиращия. Един от тях се изправи наполовина със здраво стиснати юмруци, след това отново се отпусна надолу, съзнавайки, че не може да направи нищо.

Кар се скова, като чу шум от коридора. Капитан Вен и войниците му.

Извади от колана си малко приспособление, като яйце счупи външната му обвивка и хвърли лепкавата му вътрешност към отсрещната стена, където тя се залепи — много нависоко, за да не може да бъде достигната. Той отвори вратата, излезе навън, после я затвори и заключи. Лицевата част на шлема му все още беше вдигната нагоре. Той се усмихна на войниците, които с бързане се приближаваха по коридора, сякаш ги поздравяваше. После стреля два пъти във Вен, преди той да може да произнесе нещо.

Останалите четирима войници се поколебаха, поглеждайки към младшия офицер в очакване на нареждане. Кар се взря в лицето на всеки един от тях — предизвикваше ги да насочат, оръжията си и здраво държеше пред себе си своето. След като преброи до петнайсет, се хвърли на земята.

Стената до него се освети ярко, а след по-малко от секунда вратата се взриви и изхвърча.

Кар стана и бързо прекрачи през раздробения праг, без да обръща внимание на нападалите зад гърба му мъже. Килията беше унищожена, външната стена изобщо липсваше. Късове плът и кости бяха разпръснати навсякъде, без да могат да бъдат дори оприличени на части от живи хора.

Спря се за момент, поглеждайки към термометъра, закрепен на ръкава на костюма му. Температурата в помещението рязко се понижаваше. Трябваше бързо да предупредят за появилия се проблем, в противен случай генераторите, захранващи помпите, щяха да спрат. И не само това — необходимо беше да направят нещо във връзка с намаляването на въздушното налягане в станцията.

Кар тръгна към срещуположния край на помещението и излезе навън сред пясъците. Навсякъде бяха пръснати отломки от взрива. Той се обърна и погледна разрушенията. „Правилно ли беше това? — запита се той наум. — Е, Ли Шай Тун, задоволено ли беше желанието ти за мъст?“ Тангът бе наблюдавал всичко станало до този момент. Беше видял всичко, което виждаше и Кар. Сигналът беше изпратен през пространството на разстояние повече от четиристотин милиона ли.

Сви рамене, после натисна копчетата на ръчния си часовник, осъществявайки връзка с пилота.

— Аз съм сред пясъците на запад от тръбопровода, близо до мястото, където току-що имаше експлозия. Вземете ме веднага.

— Разбрано, майоре.

Той се извърна и даде два предупредителни изстрела в посока към празния праг, след това закрачи през пясъците, после коленичи с лице към станцията.

Една част от него видя издигащия се над огромния тръбопровод и приближаващ към него кораб, докато друга част от него наблюдаваше вратата, изчаквайки евентуално раздвижване. След това вече беше на кораба, който отново се издигаше, и трябваше да премисля други неща. Отстрани на станцията имаше вградена оръдейна кула. Нищо кой знае какво, но оръдието лесно можеше да свали лек двуместен кораб като техния. Когато се издигнаха, той видя как то започна да се извърта. Тогава се наклони към пилота, за да зареди ракетните снаряди на кораба, и изпрати две копринени буби, спускащи се бързо надолу към купола.

Огромно огнено кълбо се издигна в небето, като отново и отново се претъркулваше все по-високо. След миг взривът разтърси и малкия кораб.

— Куан Ин!! — изкрещя пилотът. — Какво, по дяволите, правите?

Кар ядосано погледна младия хан.

— Просто продължавай да летиш.

— Но станцията…

Огромният купол беше срутен. Двата най-близки до него купола бяха в пламъци. Хора се стичаха от съседните сгради — шокирани и ужасени от това, което виждаха. Когато Кар се издигна и отдалечи от колонията, видя как краят на прекъснатия тръбопровод се извива и после бавно се вдига във въздуха като гигантски червей. От дузината спукани тръби бликаше вода, бързо охлаждана от студения въздух.

— Ай я! — каза младият пилот с глас, изпълнен с болка и безпокойство. — Това е катастрофа! Какво направихте, майор Кар? Какво направихте?

— Приключих — отговори Кар, ядосан, че момчето вдига толкова шум за нищо. — Сложих край на войната.

На разстояние четиристотин милиона ли, долу в Чун Куо, Де Вор влезе в едно помещение и се огледа. Стаята беше оскъдно мебелирана, неукрасена — изключение правеше само едно знаме, закачено на стената зад масата. На него бяха изобразени белите външни очертания на риба на син фон. Около масата седяха петима души — трима мъже и две жени. Носеха обикновени светлосини униформи, по които нямаше никакви отличия или знаци, удостоверяващи ранга им. Двама от тях — един мъж и една жена — бяха хан. Последният факт изненада Де Вор. До него бяха стигнали слухове, че Пин Тяо мразят хан. Но нямаше значение. Те мразеха властта, а това беше достатъчно. Той можеше да ги използва — все едно дали бяха хан или не.

— Какво искате?

Говорител им беше мъжът, седнал в средата: нисък и набит, с тъмни, проницателни очи, пълни устни и дълъг нос. Веждите му бяха дълги, а рядката му сива коса капеше. Де Вор знаеше за него от рапорта, който бе получил. Казваше се Гезел. Бент Гезел. Той беше водачът им или поне човекът, от когото тази странна организация на т.нар. равноправни индивиди получаваше нареждания.

Де Вор се усмихна, после кимна към масата, разпознавайки прозрачната координатна мрежа, която лежеше пред Гезел.

— Виждам, че разполагате с картата.

Гезел присви очи, докато за кратко го изучаваше.

— Половината карта, но все едно. Това е ваша работа, нали, ши Търнър? Или греша?

Де Вор кимна, последователно погледна всеки един от тях — веднага се виждаше колко подозрително бяха настроени към него. Възнамеряваха да отхвърлят предложението му, каквото и да беше то. Но той го бе очаквал. Не си и беше помислял, че ще е лесно.

— Искам да се договоря с вас. Давам другата половина от тази карта, както и други, подобни на нея, в замяна на вашето сътрудничество в няколко мои плана.

Ноздрите на Гезел се разшириха, очите му добиха сурово изражение.

— Ние не сме престъпници, ши Търнър, независимо от това, което говорят за нас в медиите. Ние сме ко мин! Революционери!

Де Вор предизвикателно погледна Гезел.

— Нещо друго да съм казал?

— Тогава повтарям: какво искате?

Де Вор се усмихна.

— Искам това, което и вие. Да унищожа Седмината. Да сравня всичко със земята и да започна отново.

Усмивката на Гезел беше неприятна.

— Красива реторика. Но можете ли да подкрепите думите си?

Де Вор се усмихна още по-широко.

— Хората ви взеха от мене един пакет. Заповядайте на един от тях да го донесе.

Гезел се поколеба, после направи знак на стоящия зад Де Вор телохранител. Той се върна след секунда с малък, запечатан пакет, който подаде на Де Вор.

— Ако това е някакъв механизъм… — започна Гезел.

Но Де Вор поклати глава.

— Попитахте ме какво доказателство имам в подкрепа на моите намерения. Е, добре, в този пакет ще намерите човешко ухо. Ухото на последния танг на Африка, Ван Хсиен.

Чу се ахване от страна на седящите около масата, Гезел обаче запази самообладание. Той не докосна пакета.

— Половин карта и едно ухо. Това ли са единствените ви акредитиви, ши Търнър? Картата може да е на което и да е място, ухото — от който и да е човек.

„Сега той просто играе — мислеше си Де Вор. — Впечатлява другите с това, колко е мъдър и предпазлив. Защото той най-малко би трябвало да провери картата и така да разбере, че тя е на арсенала на службата по охрана в кантон Хелмщат. Същото е и положението с ухото. Той знае много добре колко лесно се проверява автентичността на кой да е генетичен материал.“

Де Вор реши да окаже натиск.

— Възможно е. Но вие не мислите така. Вероятно ви е интересно как съм се сдобил с тези неща.

Гезел се изсмя.

— Може би вие сте крадец, ши Търнър.

Де Вор не обърна внимание на оскърблението, но го запомни. Щеше да си отмъсти за това.

— За ухото е лесно да се обясни. Аз организирах убийството на Ван Хсиен.

Смехът на Гезел стана по-твърд, показа ясно неверието му към тези думи.

— Тогава защо идвате при нас? Ако толкова лесно сте осъществили убийството на един танг, тогава какъв интерес представлява за вас такава — той насмешливо се огледа, — дребна риба като нас, Пин Тяо?

Де Вор се усмихна.

— Дойдох тук, защото войната навлезе в нова фаза. И защото мисля, че мога да ви се доверя.

— Да ни се доверите? — Гезел го изучаваше внимателно, търсейки сянка от ирония в думите му. — Да. Вероятно можете. Но можем ли ние да ви се доверим, ши Търнър? И дали изобщо трябва да си помисляме за такова доверие? Всъщност какви са истинските ви мотиви да дойдете тук днес? Дали наистина е както вие казвате — да се съюзите с нас, за да разгромим Седмината? Или просто искате да ни използвате?

— Искам да споделя с вас това, което знам. Искам да се боря рамо до рамо с вас. Ако това означава да ви използвам, то тогава — да, искам да ви използвам, ши Гезел.

Изненадата на Гезел беше явна.

— Откъде знаете името ми?

Де Вор открито срещна погледа му.

— Пиша си домашните.

— Тогава със сигурност знаете, че не работим с други.

— Обикновено не го правите. Но това време отмина. Вие понесохте съществени загуби. Имате нужда от мене. Точно както и аз имам нужда от вас.

Гезел сви рамене.

— А защо ви е да се нуждаете от нас? Да не би поддръжниците ви Отгоре да са излезли от играта, а, ши Търнър?

Той се престори на изненадан, но предварително знаеше, че Гезел ще зачекне този въпрос. Знаеше го, понеже самият той бе подал информацията на връзката си от средите на Пин Тяо.

Гезел се изсмя.

— Изяснете се, ши Търнър. Кажете ни истинската причина, поради която сте тук.

Де Вор пристъпи напред и изведнъж се обърна към всички тях, а не само към Гезел, знаейки, че по този начин може да постигне целта си.

— Вярно е. Войната ми отне много от онези, чиито средства подкрепяха дейността ми. Но освен това има и нещо друго. Нещата се промениха. Горе вече няма противоречия между тези, които държат властта, и онези, които искат да разполагат с нея. Конфликтът се разрасна. Както и вие вече знаете. Въпросът вече не е в това, кой трябва да управлява, а дали изобщо трябва да има управляващи.

Гезел отново седна.

— Това е така. Но каква е вашата роля? Вие заявявате, че сте убили един танг.

— Също така и министри и един от синовете на танг… Гезел се изсмя късо.

— Добре де, все едно. Но аз пак ви питам: защо да ви се доверявам?

Де Вор се наведе напред и постави ръцете си на ръба на масата.

— Защото трябва. Ако сме поединично, ще се провалим. Пин Тяо ще потъне в неизвестност или в най-добрия случай ще си извоюва бележка под черта в някой исторически документ като поредната малка, фанатизирана групировка. А Седмината… — той въздъхна тежко и се изправи. — Седмината ще управляват вечно Чун Куо.

Той не им даде нищо. Или, иначе казано, нищо реално или съществено. Както Гезел правилно бе подчертал, всичко, с което разполагаха, беше половин карта и едно ухо. Това, както и неприкритата му дързост и безочие да се осмели да почука на вратата им, знаейки, че те са безскрупулни убийци. Но по лицата им можеше да прочете, че почти бе успял да ги убеди.

— Разтворете пакета, ши Гезел. Вътре освен ухото ще откриете и нещо друго.

Гезел се поколеба, после постъпи както му каза Де Вор. Остави ухото настрана, разгърна прозрачния лист и го положи до половинката му.

— Разполагам с триста и петдесет тренирани мъже — тихо рече Де Вор. — Ако се присъедините към силите ми, до два дена ще завладеем арсенала на Хелмщат.

Гезел се втренчи в него.

— Изглеждате много сигурен в себе си, ши Търнър. Хелмщат е силно охраняван. Има комплексна електронна защита. Как си представяте, че можем да го завладеем?

— Няма да има защитни системи. Не и когато ние нападнем.

Бързо и уверено той изложи плана си, премълчавайки единствено начина, по който бе организирал всичко. Когато приключи, Гезел погледна към колегите си. Той беше запомнил казаното от Де Вор и особено онази част, отнасяща се до високата степен на обществено одобрение, което Пин Тяо щеше да си спечели след това нападение — одобрение, което със сигурност щеше да увеличи редиците им с новопостъпили. Това, както и изгледите да си набавят значителни количества усъвършенствано въоръжение, сякаш предопредели решението.

Гезел се обърна към него:

— Оставете ни за момент, за да го обсъдим, ши Търнър. Ние сме демократично движение. Трябва да гласуваме.

Де Вор се усмихна вътрешно. „Каква ти демокрация, задник такъв? Става това, което ти искаш. Мисля, че си достатъчно умен, за да разбереш, че нямаш друга възможност, освен да тръгнеш с мене.“

Излезе с лек поклон и седна отвън. Почака само няколко минути, преди вратата да се отвори и да се появи Гезел. Той се изправи лице в лице с водача на Пин Тяо.

— Е?

Гезел се вгледа в него за момент, преценявайки го хладно. После се поклони леко, отстъпи назад и протегна ръката си.

— Заповядайте, ши Търнър. Трябва да обсъдим плановете.

Момичето беше мъртво. Хаавикко седеше там смутен, взрян в нея, в кръвта, която покриваше ръцете и гърдите му и нещата наоколо, съзнавайки, че я е убил.

Той леко изви глава и видя ножа там, на пода, където си спомняше, че го беше хвърлил, после потрепери, доповръща му се от отвращение от самия себе си. Какви ли още дълбини, каква ли по-нататъшна деградация му предстоеше? Той беше преминал през всичко. А сега и това.

Нямаше нищо друго. Това беше краят на пътя, по който бе поел преди десет години.

Той се обърна отново и се вгледа в нея. Лицето на момичето беше бяло, обезкървено. Докато беше жива, лицето й бе толкова красиво — преливаше от смях и усмивки, очите й не бяха загубили блясъка си вследствие на различни преживявания. Той стисна зъби — беше почувствал внезапна болка — и наведе глава, за да я преодолее. Тя не би могла да бъде на повече от четиринайсет години.

Огледа стаята. Там, безгрижно метната на облегалката на стола, беше униформата му. А на пода до него — подносът с празните бутилки и чаши, от които бяха пили, преди това да се случи.

Затвори очи и силно потрепери, виждайки отново всичко — образите се оформяха почти с яснотата на халюцинация, от която дъхът му спря. Издаде тих, болезнен стон, видя се да я притиска надолу с едната си ръка, докато с другата забиваше ножа като обезумял — веднъж, втори, трети път, разрязвайки гърдите й, стомаха й, докато тя крещеше сърцераздирателно и се опитваше да се изправи.

Скочи на краката си и се изви настрани, закривайки лицето си с ръце.

— Да те опази Куан Ин заради онова, което си сторил, Аксел Хаавикко!

Да, сега го проумяваше. Всичко го бе водило към този момент. Пиенето и развратът, неподчинението и хазартът. Това беше естественият край на нещата. Тази вулгарна постъпка. Беше наблюдавал собственото си падение. От онзи миг в кабинета на генерал Толонен до този… завършек. Не му оставаше нищо друго. Нищо друго, освен да вземе ножа и да свърши със себе си.

Втренчи се в ножа. Гледа го дълго и неумолимо. Видя как кръвта беше засъхнала по острието и дръжката му, напомняща усещането за това, как го бе държал в ръката си. Собствения си нож.

Бавно тръгна натам, коленичи до него и постави ръце от двете му страни. „Сложи край сега — каза си той. — Чисто, бързо, с повече достойнство, отколкото си показал през всичките тези последни десет години.“

Хвана с две ръце дръжката на ножа, след това насочи острието към стомаха си. Ръцете му затрепериха и — за част от секундата — той се зачуди дали му е останала достатъчно смелост, за да продължи докрай. После, вече решен да го стори, затвори очи.

— Лейтенант Хаавикко, дойдох да видя…

Хаавикко рязко се обърна, пускайки ножа. Сводникът Лин Чан едва беше направил три крачки навътре в стаята и спря, поразен от разкриващата се пред него сцена.

— Господи! — каза хан с лице, на което се четеше ужас. Погледна към Хаавикко, изпълнен със страх, и, отстъпвайки назад, се обърна и бързо напусна стаята.

Хаавикко потръпна, после се изви, съзирайки ножа. Не можеше да се изправи. Цялата сила беше напуснала краката му. Нито пък можеше да се пресегне и отново да вземе ножа. Смелостта му се беше стопила. Не му бе останало нищо друго освен срам. Отпусна глава на гърдите си, от очите му потекоха сълзи.

— Прости ми, Веза, не исках…

Веза. Това беше името на любимата му сестра. Ала мъртвото момиче нямаше име. Или поне той не го знаеше.

Чу вратата да се отваря отново и в стаята да отекват стъпки, но не вдигна глава. „Нека ме убият — мислеше си той. — Нека си отмъстят. Няма да е по-малко от онова, което заслужавам.“

Той чакаше примирен, но нищо не се случи. Чу как вдигат момичето и го отнасят, после почувства някой да стои изправен пред него.

Хаавикко бавно повдигна глава и погледна нагоре. Беше Лин Чан.

— Отвращаваш ме — той изричаше думите ядно и злъчно. — Тя беше добро момиче. Мило момиче. Беше ми като дъщеря.

— Съжалявам… — започна Хаавикко със свито гърло. Отпусна глава и се разрида. — Прави с мене каквото искаш. С мене е свършено. Нямам дори пари да ти платя за последната нощ.

Сводникът се изсмя с явно отвращение.

— Разбирам, войниче. Но откакто започна да идваш тук, ти всъщност никога не си си плащал.

Хаавикко го погледна изненадано.

— Не. Хубаво е да имаш приятели. Нали? Добри приятели, които ще те измъкнат, ако си създадеш неприятности. Това е, което ме отвращава най-много у хора като тебе. Вие никога не си плащате. Всичко ви е уредено, нали?

— Не знам какво имате предвид. Аз…

Но Лин Чан избухна в гневен смях, който го накара да млъкне.

— Това. За всичко е платено. Не разбираш ли? Твоите приятелчета уредиха всичко.

Гласът на Хаавикко премина в смаян шепот:

— Всичко…?

— Всичко.

Лин Чан се вгледа в него за секунда с все така голяма погнуса в очите, после се наведе и плю в лицето на Хаавикко.

Хаавикко продължи да стои на колене дълго след като Лин Чан си бе отишъл, храчката върху бузата му беше като символ на срама, който сякаш го изгаряше чак до костите. Беше по-малко, отколкото заслужаваше. Мислеше си за това, което бе казал Лин Чан. Приятели… Какви приятели? Той нямаше приятели, а само партньори в разврата — а те не биха направили нищо за него.

Облече се и излезе да търси Лин Чан.

— Къде е Лин Чан?

Момичето на рецепцията го изгледа за миг така, сякаш той е нещо нечисто и отвратително, изпълзяло от някаква рибарска мрежа, после му подаде плик.

Хаавикко загърби момичето, след това отвори плика и извади от него един-единствен лист. Беше от Лин Чан.

Натъпка хартията в джоба на куртката си, после се заклати навън, по-объркан от всякога. Вън, в коридора, се огледа и залитайки тръгна към чешмата с питейна вода, която беше вградена в стената на сградата, точно на пресечката. Напръска лицето си, после се изправи.

Приятели. Какви приятели? Бяха ли те изобщо приятели?

Лин Чан знаеше кои са, но той дори не можеше да се приближи до Лин Чан. Кой тогава?

Хаавикко потръпна, после се огледа. Някой знаеше. Някой си беше направил труда те да узнаят. Но кой?

Той отново се замисли за момичето и изстена. „Аз не заслужавам този шанс“ — каза си той. И все пак беше там — свободен, с погасени дългове. Защо? Стисна зъби и докосна засъхналата на бузата му храчка. Това му даваше повод да продължи. Да разбере кой. И защо.

Де Вор свали ръкавиците си и ги хвърли на масата, след това се извърна, изправи се лице в лице със своя лейтенант Виганд и наведе глава, за да извади от очите си лещите.

— Ето — той подаде лещите на Виганд, който ги постави внимателно в малката пластмасова кутийка, приготвена предварително. — Изследвайте ги. Искам да разбера кои са другите четирима.

Виганд се поклони и си тръгна.

Де Вор се извърна и срещна погледа на другия мъж, който беше в стаята.

— Мина чудесно. След два дни ще нападнем Хелмщат.

Албиносът кимна, но не каза нищо.

— Какво има, Щефан?

— Лоши новини. Сорен Бердичев е мъртъв.

Де Вор погледна за миг към младия човек, след това се запъти към бюрото си и седна зад него, започна да работи по докладите, които се бяха натрупали, докато го нямаше. Заговори, без да вдига поглед.

— Зная. Чух за това, преди да вляза. Лоша работа, както казват всички, но може да ни бъде от полза. Вероятно здраво е сплотила заселниците на Марс. Сега, след унищожаването на тръбопровода, няма да изпитват особено голяма любов към Седмината.

— Може би… — Леман млъкна за секунда, после се приближи и застана до ръба на бюрото, взирайки се в Де Вор. — Аз го харесвах, както знаеш. Възхищавах му се.

Де Вор вдигна поглед, прикривайки изненадата си. Беше му трудно да повярва, че Щефан Леман изобщо може да харесва някого.

— Е, добре — каза той, — сега обаче е мъртъв. Но животът продължава. Трябва да правим планове за бъдещето. За следващата фаза на войната.

— Затова ли се срещна с тази измет?

Де Вор погледна за миг зад гърба на Леман, към картата на стената. После отново срещна погледа му.

— Имам вести за тебе, Щефан.

Розовите очи придобиха твърд блясък, устните се свиха.

— Вече знам.

— Разбирам. — Де Вор се замисли за момент. — И кой ти каза?

— Виганд.

Де Вор присви очи. Виганд. Разбира се, той беше посветен във всички входящи новини, но бе и строго инструктиран да не ги предава никому, докато самият той, Де Вор, не го упълномощи съответно. Беше извършил сериозно нарушение на заповедта.

— Съжалявам, Щефан. Това утежнява нещата за всички нас.

Съобщението за конфискацията беше дошло едва час преди той да отиде на срещата с Пин Тяо, веднага след новината за смъртта на Бердичев. На теория това лишаваше Леман от всичко, което беше наследил от баща си, правеше го абсолютен бедняк, но Де Вор бе предварил това съобщение още преди години, карайки Бердичев да прехвърля огромни средства от имуществото под формата на заеми на измислени, несъществуващи наследници. Тези „заеми“ отдавна бяха изхарчени — най-вече за построяването на още и още укрепени градове, — но Леман не знаеше нищо за това. Сега осъзнаваше, че цялата сума беше загубена.

Леман го наблюдаваше внимателно.

— И как това ще промени нещата?

Де Вор остави листа и се облегна назад.

— Що се отнася до мене, нищо не се променя, Щефан. Така или иначе ние сме лишени от живота си. И какво по-различно може да направи лист хартия, носещ печата на Седмината?

Бледото лице на младежа потрепна съвсем леко.

— Мога да бъда полезен. И ти го знаеш.

— Зная. — „Добре — помисли си Де Вор. — Той разбира. Добре си е научил урока. В това, което вършим, няма място за сантименталности. Миналото си е минало. Не му дължа обяснение за това, как сме използвали парите му.“

— Не се притеснявай — каза той, облегна се напред и отново взе листа. — Сега вече си вписан във ведомостта, Щефан. Произвеждам те лейтенант. Имаш еднакъв чин с Виганд.

„Да — помисли си той. — Това ще изтрие усмивката от лицето на Виганд.“

Когато Леман си тръгна, той се изправи и отново се приближи до картата. Участъкът с формата на таран, разположен в долния й ляв ъгъл и обозначаващ швейцарската Пустош, беше нашарен от линии — някои — пунктирни, други — цели. Там, където се пресичаха или свършваха, имаше малки квадратчета, представляващи укрепления. Бяха общо двайсет и две на брой, но само четиринайсет от тях — затворените в района между Загреб на югоизток и Цюрих на северозапад — бяха запълнени. Само те бяха завършени. Осемте укрепления в западния край оставаха недостроени. Четири от тях трябваше тепърва да бъдат започнати.

Парите. Това беше най-големият му проблем. Пари за заплати, храна и оръжие. Пари за ремонти, за подкупи и всякакви дребни разходи. И преди всичко пари, за да довърши строителната програма — мрежата от тунели и укрепления, които единствени можеха да гарантират успешна кампания срещу Седмината. Конфискациите го бяха лишили от мнозина от най-големите му инвеститори. След по-малко от три часа останалите трябваше да се срещнат с него с цел — по общо мнение — да подновят своите ангажименти към него, но всъщност, според него, да му кажат, че им е дошло до гуша. Затова и Хелмщат беше толкова важен сега.

Хелмщат. Той беше придумал Пин Тяо, като им обеща оръжия и обществена известност, но истината беше друга. Разбира се, щеше да има оръжия и известност, достатъчни, за да донесат удовлетворение и на най-самовлюбените терористки водачи, но истинският плод, донесен след набега над арсенала в Хелмщат, щяха да са двата милиарда юана, които Де Вор щеше да вземе от трезора. Това бяха пари, предназначени за заплащане на разноските по сто и четирийсетхилядната войска от осемте гарнизона, разположени около Пустошта.

Но Пин Тяо нямаше да знаят нищо по този въпрос.

Той се извърна и отново погледна към бюрото си. Съобщението за конфискацията си лежеше там, където го бе оставил. Приближи се и го взе, зачете го за пореден път. На пръв поглед нищо особено: открито признаване на ситуация, съществуваща на практика от дълго време — средствата на Леман са били замразени в момента, когато Бердичев е предприел полета към Марс, т.е. от три години. Но в документа имаше и скрит подтекст. Той показваше, че Седмината са открили факти, доказващи връзката на бащата на Щефан с убийството на министър Лу Кан, и че в резултат на това биха оправдали предприетите от Толонен действия, довели до убийството на Леман старши.

Това хвърляше светлина върху начина на мислене на Седмината. За тях войната беше свършила. Те я бяха спечелили.

Но Де Вор беше на друго мнение. Войната дори не бе и започнала. Не и в действителност. Независимо от конфискациите и смъртта на танга всичко станало досега беше просто игра, малко забавление за богатите и отегчените, развлечение, което да запълни часовете на безделие и лентяйство. Но сега всичко щеше да се промени. Той щеше да впрегне силите, движещи се из долните нива. Щеше да ги поеме и да ги направлява. А после?

Засмя се и смачка на топка копието от съобщението. После щеше да дойде промяната. Като ураган, бушуващ из нивата и сравняващ със земята Града.

Майор Ханс Еберт постави внимателно напитките върху подноса, след това се извърна и, след като си проправи път през тълпата, която изпълваше голямата зала, мина през закритата със завеси врата и влезе в стаята.

Приемът беше в разгара си, но тук, в личните покои на танга, беше спокойно. Ли Шай Тун седеше в голям фотьойл, разположен отляво, а краката му си почиваха, поставени върху табуретка, покрита като черупка на огромна костенурка. През последните дни той изглеждаше по-стар и налегнат от грижи, косата му, някога сива, сега беше чисто бяла — като фини ледени иглици, здраво сплетени отзад на главата. Жълтата официална роба падаше свободно около тънката му старческа фигура, а изящното съвършенство на златната верига около врата му само подчертаваше немощното и болнаво несъвършенство на плътта. Но дори и така в очите му все още имаше сила, в думите и жестовете му можеше да се усети достатъчно мощ, която да разсее всяка породила се мисъл, че той си е изпял песента. Дори и плътта му да отслабваше, духът му изглеждаше непроменен.

Срещу него, вдясно от церемониалния кан, седеше Цу Ма, танг на Западна Азия. Беше се облегнал назад, в едната си ръка държеше небрежно дълга и тънка пура. Сред познатите си беше известен като „Коня“ и това име му отиваше. Приличаше на породист жребец, беше в края на трийсетте, с широки гърди и тежки мускули, тъмната му коса беше накъдрена, оформена на елегантни дълги опашчици, в които бяха сплетени сърма и перли. Враговете му все още го имаха просто за денди, но грешаха. Независимо от външния си вид той беше способен и интелигентен млад човек и след смъртта на баща си се бе проявил като добър управител, гордост за Съвета на Седмината.

Третият човек в помещението беше Хал Шепърд. Той седеше отдясно на Цу Ма, купчина възглавници му помагаше да стои изправен на стола си, лицето му беше изопнато и бледо от болестта. Боледуваше вече две седмици, причината все още не беше ясна. Очите му, обикновено така искрящи и пълни с живот, сега изглеждаха като излезли от орбитите си и сякаш се взираха от дълбините на някакъв вътрешен мрак. До него с наведена глава, прекалено сериозна и сдържана, стоеше млада медицинска сестра хан, числяща се към персонала на танга и очакваща заповедите на болния.

Еберт се поклони, после се приближи до танга и застана пред него, държейки в ръце подноса. Ли Шай Тун пое питието си, без да прекъсва разговора и сякаш без да забелязва младия майор, който се приближи до Цу Ма, за да му подаде и неговото питие.

— Въпросът все още се състои в това, какво да правим с компаниите. Дали изцяло да ги закрием? Да ги ликвидираме и да разпределим техните активи между приятелите ни? Или да направим оферти за тях? Да ги включим в списъка, като по този начин ги лансираме? Или пък ние самите да ги ръководим, назначавайки управители, които да изпълняват заповедите ни, докато усетим, че нещата потръгват?

Цу Ма пое своя прасковен коняк, дарявайки Еберт с кратка усмивка, после се извърна и погледна към своя събрат танг.

— Знаете какво мисля по този въпрос, Шай Тун. Нещата все още са твърде несигурни. Ние вече дадохме на нашите приятели значително възнаграждение. Да сложим край на сто и осемнайсетте компании и просто да им ги предложим като изгодна плячка, би могло да предизвика гняв и омраза сред онези, които не участват в подялбата. Това само ще създаде ново поколение бунтари. Не. Аз бих гласувал за назначаването на управители. Да експлоатираме компаниите десет, може би петнайсет години и после да ги изкараме на пазара и да ги продадем на онзи, който предложи най-висока цена. По този начин ще избегнем омразата и в същото време, налагайки строга дисциплина над това, което в края на краищата представлява една пета от целия пазар, ще подпомогнем укрепването на Декрета за технологичния контрол.

Еберт, който в този момент държеше таблата пред Хал Шепърд, се опитваше да се преструва на незаинтересован от обсъжданите въпроси, но като наследник на „Джен Син“, втората по големина компания в списъка Хан сен, за него беше изключително трудно да не се почувства органично свързан със съдбата на конфискуваните компании.

— Какво е това?

Еберт повдигна глава и погледна Шепърд.

— Това е ян сен, пролетен винен тоник, ши Шепърд. Ли Шай Тун ми заповяда да ви донеса чаша от него. Има добър възстановителен ефект.

Шепърд помириса чашата и погледна над Еберт, към стария танг.

— Мирише много силно, Шай Тун. Какво има в него?

— Коняк, као лян, мед, женшен, семена от японика и още много други неща, които са полезни за вас, Хал.

— Например?

Цу Ма се засмя и се изви, за да погледне Шепърд.

— Например гущер на червени точки, морско конче и изсушена човешка плацента. Всичките те са ужасно полезни за вас, приятелю.

Шепърд погледна Цу Ма за момент, после отново обърна поглед към Ли Шай Тун.

— Истина ли е това, Шай Тун?

Старият танг кимна.

— Истина е. Защо, това смущава ли ви, Хал?

Шепърд се засмя, по бледото му лице се появиха бръчки от смеха.

— Не, изобщо.

Той отново надигна чашата и отпи няколко големи глътки, след това потръпна и подаде полупразната чаша на медицинската сестра.

Цу Ма се изсмя изненадано.

— Това трябва просто леко да се посръбва, приятелю Хал. Ян сен е силно питие. Преди да стане годно за пиене, отлежава осемнайсет месеца. А това тук е най-доброто, с което разполага Шай Тун. Дванайсетгодишно.

— Да — каза Шепърд дрезгаво, през смях. Очите му бяха широко отворени и насълзени. — Сега разбирам.

Цу Ма погледа още известно време болния, после се обърна към Еберт:

— Е, майоре, как е болният ви баща?

Еберт направи дълбок поклон.

— Добре е, чие хсия.

Ли Шай Тун се наведе напред.

— Аз трябва да му благодаря за всичко, което той стори през последните няколко месеца. Както и за щедрия сватбен подарък, който днес направи на сина ми.

Еберт се извърна и отново се поклони.

— Това е голяма чест за него, чие хсия.

— Добре. Сега, преди да си тръгнеш, ми кажи нещо. Но честно. Ти какво мислиш, че трябва да правим с конфискуваните компании?

Главата на Еберт си остана сведена; не се осмеляваше да срещне погледа на танга даже и когато последният му задаваше такъв директен въпрос. Нито пък се остави да бъде подлъган от изискването за прям отговор. Той отвърна така, както знаеше, че би желал тангът.

— Чие хсия, мисля, че негово превъзходителство Цу Ма има право. Необходимо е да се успокоят онези Горе. Да се излекуват раните и да се премахне горчивината. С назначаването на управители ще се осигури стабилността на пазарите. Нещата ще продължат нормалния си ход и в списъка няма да има раздвижване, каквото продажбата на такива огромни предприятия несъмнено би предизвикала. А що се отнася до печалбата и изгодата, то здравината и сигурността на Седмината със сигурност е достатъчна изгода, нали? Само един дребнав човек би желал нещо повече.

Очите на стария танг се стоплиха от усмивка.

— Благодаря ти, Ханс. Благодарен съм ти за тези думи.

Еберт се поклони и излезе, пристъпвайки заднишком — знаеше, че му е разрешено да се оттегли.

— Свестен млад човек — каза Ли Шай Тун, след като Еберт излезе. — С всеки изминал ден все повече и повече ми напомня на баща си. Същата абсолютна прямота. Дясната ръка на Толонен. Когато навърши необходимата възраст, трябва да стане генерал. Той би направил от сина ми също великолепен генерал, не мислите ли?

— Отличен генерал — отговори Цу Ма, скривайки леките си опасения по отношение на майор Ханс Еберт. Тайните доклади за него му бяха разкрили малко по-различна картинка.

— Сега, след като вече сме сами — продължи Ли Шай Тун, — имам и други новини.

И Цу Ма, и Шепърд веднага заслушаха с внимание.

— И какви са те? — попита Цу Ма, докато гасеше пурата си в порцелановия пепелник, поставен върху кана до него.

— Чух ги от Кар. Бердичев е мъртъв.

Цу Ма се засмя, очите му се разтвориха широко.

— Сигурен ли сте?

— Видях го със собствените си очи. Кар беше свързан с мене така, че да ми се предава всичко, което той вижда и чува.

— Значи всичко свърши.

Ли Шай Тун замълча за миг, гледайки надолу. Когато отново вдигна поглед, в него се четеше загриженост.

— Не мисля така. — Той погледна към Шепърд. — Въпреки всичко Бен беше прав, Хал. Ние убихме хората, но признаците останаха.

Шепърд се усмихна мрачно.

— Не всички хора. Де Вор е все още жив.

Старият танг бавно наведе глава.

— Да. Но Кар ще се справи с него. Както се справи с Бердичев.

Цу Ма се наведе напред.

— Полезен човек е този Кар. Би трябвало да създадем повече такива като него. Дайте патент на стареца Еберт, за да започне работа по тази идея.

Ли Шай Тун се засмя и свали краката си от табуретката-костенурка.

— Може би…

Той се изправи и се протегна.

— Но първо имам друга идея, над която искам да помислите. Нещо, върху което Ли Юан работи през последните няколко месеца. Утре ще я представя в Съвета, но първо исках вие да я чуете.

Цу Ма кимна, после се облегна назад, като държеше в ръка питието си и наблюдаваше как старият танг бавно обикаля из стаята.

— Това е идея, която Ли Юан имаше още преди години, когато беше едва осемгодишен. Бил на лов със соколи заедно с Хан Чин, когато един от соколите излетял високо и отказал да се върне долу при стръвта. Хан Чин изгубил търпение, взел от слугата контролната кутия и убил птицата.

— Използвайки насочващата жичка в главата на птицата?

— Точно така.

Цу Ма отпи, после бавно поклати глава.

— На мене никога не ми се е налагало да правя подобно нещо.

— Нито пък на мене — съгласи се Ли Шай Тун. — И това беше първият подобен случай, за който бях чувал, когато преди шест месеца ми го разказа Ли Юан. До този момент Ли Юан не беше осъзнавал, че птиците са свързани по такъв начин. Това разкритие го накарало да се замисли защо нямаме такъв контрол над хората.

Цу Ма се засмя.

— Хората не са соколи. Те няма да се оставят толкова лесно да бъдат вързани.

— Не, няма. Точно това си помислил и Ли Юан. Но все пак идеята е добра. Затова и той я обсъди с мен. Ако един човек е добър, то той не би се страхувал от това, да има такава жичка в главата си. За него нищо не би се променило. Ако обаче е лош, той би трябвало да има такава жичка.

— Това ми харесва. Но дори и така, пак си остава фактът, че хората не са соколи. На тях им харесва илюзията за свобода.

Ли Шай Тун се спря пред Хал Шепърд и се наведе напред, поставяйки ръце върху раменете на своя стар приятел, с тъжна усмивка на лицето си, после отново се изправи пред Цу Ма.

— А ако им дадем тази илюзия? Ако ги накараме да повярват, че те са искали да имат такива жички в главите си?

— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи.

— Но не е невъзможно. Пък и Ли Юан е готов с план, според който болшинството от хората просто ще го направят.

Цу Ма се облегна назад в размисъл.

— А техническите подробности?

Ли Шай Тун се усмихна.

— Както винаги, Цу Ма, вие ме изпреварвате. Всъщност проблемът се състои в изграждането на такава контролна система. Човешкият мозък е много по-сложен от този на сокола и обезпечаването на проследяването на четирийсет милиарда отделни индивиди, разпръснати из трите хиляди нива на Града, е много по-трудно, отколкото проследяването на няколко сокола, намиращи се в едно имение. Трябва да подчертая, че Ли Юан постигна малък напредък в това отношение. Не е нужно да се инвестират още време и пари в това изследване.

— Разбирам. Значи това ще поискате утре от Съвета? Разрешение да следвате тази линия на поведение в търсенията си?

Ли Шай Тун леко наклони глава.

— По такъв начин един танг няма да наруши Декрета. Цу Ма се усмихна.

— Така е. Но бъдете сигурен, Шай Тун, за това, както и за други неща имате пълната ми подкрепа в Съвета. — Той изпразни чашата си и я остави. — А другата част от плана ви?

Ли Шай Тун се усмихна.

— Засега това е достатъчно. Но ако ми окажете честта да бъдете мой гост в Тонджиян тази есен, ще можем да поговорим повече. Дотогава нещата ще са се развили повече и освен това, сигурен съм, че за Ли Юан ще е удоволствие и чест да ви изложи плана си.

На лицето на Цу Ма се появи усмивка.

— За мене ще е голяма чест и удоволствие. Но понеже стана дума за Ли Юан — за дълго пренебрегнахме сина ви и новата му съпруга. Трябва да го поздравя за избора му.

Двамата мъже се престориха, че не виждат съмнението, пробягало за миг по лицето на танга.

— А вие, Хал? — Ли Шай Тун погледна към стария си приятел. — Ще дойдете ли?

Шепърд се усмихна.

— Може би по-късно. Сега се чувствам малко уморен. Предполагам, че е от многото ян сен.

— Да, вероятно е така.

И тъжно извръщайки се от него, Ли Шай Тун пое ръката на Цу Ма и го поведе към насъбралото се множество в Голямата зала.

Кар се наведе над масата и с една ръка вдигна мъжа от стола, на който той седеше, здраво стиснал в юмрука си предницата на светлосинята му туника.

— Какво значи „не може“! Аз тръгвам днес. С първия възможен кораб. И ще взема тези файлове със себе си.

За миг лявата ръка на мъжа се опита да достигне до интеркома на бюрото му, после се отказа. Той вече беше чувал какъв маниак е Кар, но никога не би повярвал, че същият този Кар ще нахлуе в кабинета му и ще го нападне с физическа сила.

— Не знаете ли кой съм аз? — изкрещя той, гласът му обаче беше някак си сподавен. — Аз съм генерал-губернатор на Марс. Не можете да си позволявате това с мене.

Кар измъкна мъжа иззад масата, така че да се окаже очи в очи с него.

— Не сте вие този, който ще ме учи кое може да се прави и кое не, господин губернатор Шенк. Беше ви наредено да ми оказвате пълно съдействие, но откакто се върнах в Тян Мен Ку, вие не бяхте за мен нищо друго освен пречка.

Губернаторът болезнено преглътна.

— Но… разследването… Станцията Фен Шу беше разрушена, а тръбопроводът — сериозно повреден.

— Това си е ваша грижа. Моята е при първа възможност да докладвам на своя танг и да взема със себе си цялата важна и отнасяща се до случая информация. И вие го знаехте. Бяхте получили необходимите заповеди.

— Но…

Кар се изправи, пусна тежко Шенк обратно на стола, после стовари юмрука си върху интеркома.

— Искате война със Седмината ли?

— Какво? — лицето на Шенк се сгърчи.

— Защото точно това ще ви се случи, ако вземете каквито и да е по-нататъшни мерки за моето задържане тук. Аз бях упълномощен със специален декрет на Седмината да направя всичко, което сметна за необходимо, за да бъде наказан справедливо изменникът Бердичев, както и да използвам всички архиви и документи, отнасящи се до това лице. Така и направих. Значи, кажете ми сега, ши Шенк, какво общо има с мене вашето разследване?

— Аз… — започна той, после видя отворената врата зад Кар.

Кар светкавично се обърна.

— Донеси файловете за Бердичев. Веднага.

Подчиненият се обърна към губернатора Шенк, пренебрегвайки Кар.

— Ваше превъзходителство?

Кар отново погледна Шенк.

— Е? Ще се изправите ли срещу Седмината, подписвайки по този начин смъртната си присъда, или ще направите каквото аз предлагам?

Шенк отново преглътна, после наведе глава.

— Прави каквото казва той. Приготви и разрешителното на майор Кар за Тиенцин. Той тръгва този следобед.

— Веднага, ваше превъзходителство.

— Добре — каза Кар и разположи огромното си тяло в мъничкия стол. — Кажете ми сега, господин губернатор, кой ви нареди да ме задържите тук?

Долу в Чун Куо Де Вор вдигна поглед от папките и строго се втренчи в лейтенанта.

— Това ли е всичко?

Виганд наведе глава.

— Засега да, ваше превъзходителство. Но хората, с които поддържаме връзка, обещаха да получим повече. Ще знаете за тази паплач всичко, което бихте искали да знаете още преди да се срещнете отново с тях.

— Добре. Защото искам да знам кой в какво е добър и кой за какво отговаря. Искам да знам откъде идват и какво искат да постигнат. И не искам предположения. Искам факти.

— Разбира се, ваше превъзходителство. Веднага ще се заема с това.

Виганд се поклони дълбоко, после се обърна и напусна стаята. „Свестен човек — мислеше си Де Вор, докато го наблюдаваше как се оттегля. — Интелигентен и надежден въпреки онази неприятност с Леман и съобщението.“

Той се изправи и заобиколи масата, после се спря пред огромната увеличена снимка на петимата водачи на Пин Тяо, която Виганд беше закачил на стената.

Образите върху черно-бялата фотография бяха ясни и контрастни, лицата на петимата терористи, увеличени до естествен размер, се открояваха отлично. В центъра беше Гезел. Снимката бе направена десет или петнайсет секунди след началото на срещата, миниатюрните оптични камери се бяха активирали, когато той кимна, за да обърне внимание върху половината карта, лежаща на масата пред Гезел. Намерението му беше чисто и просто да запечата образите на другите четирима водачи на Пин Тяо, така че по-нататък те да бъдат проследени от службите за сигурност. Обаче това, което снимката най-ясно бе уловила, беше силното им, почти безумно подозрение. Де Вор се усмихна. И тогава беше почувствал нещо подобно, но бе твърде погълнат от собствените си планове и игри, за да му обърне достатъчно внимание. Сега, като го видя толкова ясно изразено, толкова осезаемо, той осъзна, че е пропуснал нещо наистина важно.

Те се страхуваха — да, но имаше и нещо повече от това. Те бягаха. Цялото им перчене беше просто фасада. Шумът, който вдигаше Гезел, прикриваше основния му страх, че някой ще се появи и просто ще ги изтрие от лицето на земята. Тях и всичко, за което се борят. Те бяха изтърпели твърде много поражения, твърде много предателства от собствените си среди. Бяха се превърнали в параноици, страхуващи се от собствената си сянка.

Но това беше добре. Той можеше да го използва. Така щеше да има преимущество, когато отново се срещне с тях след два дена.

Той прехвърли през ума си фактите, които вече му бяха известни. Мъжът хан най-вляво на снимката беше Шен Лу Чуа, компютърен експерт, дипломиран математик. Беше в средата на трийсетте, имаше продълговато и изпито гладко избръснато лице. До него седеше доста красива на външен вид жена с фино изваяни черти — истинска хун мао, въпреки че тъмната й хубава коса беше подстригана като на хан. Тя се казваше Емили Ашър и беше икономист. По-интересен за Де Вор обаче беше фактът, че тя е любовница на Гезел. От другата страна на Гезел, втора отдясно наляво, седеше жената хан — Мао Лян. Тя беше доста интересна. Четвъртата дъщеря в доста известна Низша фамилия, тя беше отгледана и образована на първо ниво. Като тийнейджърка обаче се бе разбунтувала срещу своите възпитатели и след едногодишни пререкания в дома си внезапно бе изчезнала някъде из долните нива, появявайки се едва сега, след пет години, като член на Пин Тяо.

Последният от петимата — най-вдясно на снимката, беше Ян Мах. Той беше висок, трийсет и тригодишен мъж с широки рамене, със стигаща до тях дълга, сплетена коса и гъсто набола брада. Работеше като служител по поддръжката към Министерството за рециклиране на отпадъците. Това беше подходяща работа за член на Пин Тяо, тъй като му позволяваше бързото и напълно законно движение между различните нива. Освен това обаче Мах имаше преимуществото да бъде и доброволец в запасния корпус към службите по охрана с разрешително за носене на огнестрелно оръжие. В средите, в които той се движеше и работеше, това представляваше идеално прикритие за неговите ко мин дейности.

Мах беше единственият от петимата на снимката, който не гледаше Де Вор. Беше свел поглед към една подложка за писане на масата. Върху нея бяха оформени пиктограми, които доста ясно можеха да бъдат разчетени: „Йен то чу луан лун то чу хан.“ Твърде многото хора създават хаос, прекалено многото дракони причиняват недоимък.

Тази подробност беше интересна. Ако Гезел бе водачът, то Мах беше скритата сила. Той наблюдаваше, въздействаше, направляваше групата в идеологическо отношение.

Някой рязко почука на вратата.

— Влез!

На прага застана Леман.

— Гостите ни са вече тук, сър.

Де Вор се позабави — отбеляза си колко добре изглежда албиносът в униформа — после кимна.

— Добре. Слизам след секунда. Заведи ги в трапезарията и се погрижи да бъдат обслужени както трябва.

Леман се поклони и излезе.

Де Вор се извърна и хвърли още един кратък поглед към уголемените до естествените си размери лица на петимата терористи.

— Когато една врата се затваря, друга се отваря.

Той се засмя, след това се запъти към бюрото си и набра кода, с който се свързваше с площадката за кацане. Кубини, неговият човек там, отговори веднага.

— Владеем ли положението?

— Всичко е както наредихте, ваше превъзходителство.

— Добре. Не желая погрешни стъпки. Разбрано?

Прекъсна връзката, преди Кубини да може да му отговори, после се пресегна и извади папка от чекмеджето. Поспря за миг, огледа кабинета си, осъзнавайки значимостта на момента. След това даде израз на удоволствието си — изсмя се рязко — затвори шумно чекмеджето и излезе.

„Новите насоки — каза си той, докато енергично крачеше по коридора към асансьора. — Мъдрият човек винаги следва новите насоки.“

Когато влезе в стаята, те се обърнаха. Бяха седмина. Бизнесмени от първото ниво, облечени в копринени пау в светли тонове.

— Господа — съзнателно каза той с нотка на ирония, вместо да използва обичайното за хан обръщение „чун цу“. — Колко е хубаво, че ви виждам отново.

Веднага забеляза колко напрегнати бяха те и как се споглеждаха, търсейки подкрепа един от друг. Страхуваха се от него. Страхуваха се от това, как ще реагира на новините, които му бяха донесли. Мислеха си, че не подозира какви са тези новини. Но той забеляза и колко бяха примирени. Силата им беше изчерпана. Седмината ги бяха разгромили напълно. Конфискациите, арестите, екзекуциите — всичко това ги беше разтърсило из основи. Сега вече виждаха истинската цена, която трябваше да платят за своето обвързване.

„Да, така е — мислеше си той. — Времето ви изтече.“

Тръгна сред тях — ръкуваше се, заговаряше ги. Това беше неговият начин да ги накара да се почувстват като у дома си. Чак накрая стигна до Дъглас, стисна здраво и топло ръката на стария човек, за миг положи своята на рамото му, сякаш поздравяваше най-добрия си приятел. Сега, след като Бердичев беше мъртъв, Дъглас беше новият водач на дисперсионистите. Лидер на една разпаднала се партия, която вече нямаше желание да изрече името си на всеослушание. Новината за смъртта на Бердичев се беше разнесла едва преди два часа. Докато се бяха събирали — без съмнение за да обобщят какво точно да му кажат този следобед. Сега бяха шокирани. Можеше да го прочете в очите на Дъглас.

— Тъжна история — каза той, изпреварвайки Дъглас. — Изпитвам единствено уважение и почит към Сорен Бердичев. Той беше великолепен човек.

Дъглас наведе глава. Новините му се бяха отразили зле. Гласът му беше изпълнен с горчивина и яд, но и някак си пресекнал.

— Убиха го — изрече той. — Като обикновен престъпник. Казаха ми, че го е направил един от техните получовеци полуживотни. Някакъв жесток „Джен Син“. Пречупил му гръбнака като вейка. Без съд и присъда. Просто така. — Той вдигна очи и отново срещна погледа на Де Вор. — Никога не съм си представял…

— Нито пък аз — каза Де Вор и сложи ръка на рамото му. — Но все едно. Елате… Да хапнем. Сигурен съм, че всички сте гладни след полета. После ще седнем и ще поговорим.

Дъглас леко наведе глава, на устните му се появи тъжна усмивка, която смекчи гнева и обидата в погледа му.

— Вие сте добър човек, Хауард.

Докато се хранеха, почти не говориха, но след това, когато чиниите бяха вдигнати и започнаха да сервират разхладителните напитки, Дъглас подхвана темата.

— Войната свърши, Хауард. Седмината спечелиха. Трябва да се подготвим за дълготраен мир.

Външните капаци на прозорците бяха отворени и през дебелото прозрачно стъкло, заемащо цялата стена, се виждаха огряната от слънце долина и обвитите в облаци планини. Светлината на късния следобед създаваше необичайно меланхолична атмосфера в помещението. Де Вор седеше начело на масата, обърнат към тях с лице, части от което бяха в сянка.

— Ай мо та ю хсин су.

Дъглас кимна в знак на съгласие.

— Така е. Нищо не ни опечалява повече от смъртта на сърцето. Така се чувстваме ние, Хауард. Уморени. С разбити сърца. И още повече сега, когато Сорен вече не е сред нас.

— И?

Де Вор местеше поглед от един към друг, забелязвайки колко им е трудно да срещнат очите му в този миг на капитулация. Те се срамуваха. Изпитваха дълбок и горчив срам. Но от какво? От неуспеха си в опита да бъдат свалени Седмината? Или от предателството си спрямо него? Гледаше го само Дъглас.

В настъпилото мълчание Де Вор се изправи, обърна се с гръб към тях и се загледа в планините отвън.

— Разочарован съм — каза той. — Безсилен съм срещу разочарованието си. Имах по-високо мнение за вас. Мислех си, че сте по… — той се обърна и ги погледна. — По-силни.

— Загубихме — рече Дъглас, облегна се назад и изведнъж пое защитата. — Неприятен факт, но факт. Нещата драстично се промениха, особено през последните няколко месеца. Ще е самоубийство да продължаваме.

— Разбирам — Де Вор изглеждаше изненадан. Той леко се извърна, сякаш размишляваше над нещо, неочаквано за него.

— Със сигурност сте мислили за това, нали, Хауард? Видели сте как стоят нещата. Видели сте арестите. Конфискациите. Седмината се целят нависоко. Всеки, който покаже дори и следа от някакво настроение против тях, бива смазван. И няма половинчати мерки. — Той направи пауза, оглеждайки се в търсене на подкрепа. — Така стоят нещата. Аз не мога да ги променя, Хауард. Никой от нас не може. Провалихме се. Сега е моментът да определим деня.

— И всички ли се чувствате по този начин?

Около масата се разнесе шепот, изразяващ съгласие.

Де Вор въздъхна тежко.

— Мислех си, напреднали сме дотам, че…

Гледаха го. Чудеха се какво ли ще направи.

Де Вор, внезапно оживен, почука шумно по папката, в гласа му нямаше и следа от гняв.

— Аз имах планове. Проекти за нови компании. Пътища, по които да довършим успешно започнатото.

— Успешно? — Дъглас се изсмя остро. — Съжалявам, Хауард, но грешите. Ние загубихме. И загубата е тежка. Бердичев, Леман и Уайът. Дучек, Вайс и Бароу. Всички те са мъртви. Както и още две хиляди други, по-нискостоящи членове на нашата „революция“. Сто и осемнайсет компании прекратиха дейността си — техните активи и имущество бяха конфискувани от Седмината. А Седмината са все още тук, по-силни от всякога, по-властни от всякога.

— Не. Грешите. Седмината сега са слаби. По-слаби, отколкото някога изобщо са били. През последните шест години Съветът загуби четирима от най-опитните си членове. Новите тангове са млади и неопитни. И не само това, но и по-възрастните тангове загубиха увереността, спокойствието, което някога имаха. Някога беше немислимо да бъдат предизвикани Седмината. Сега обаче…

— Сега разбираме защо е било така.

Де Вор поклати глава. После седна отново, примирен.

Дъглас го погледна за миг, след това сведе очи.

— Съжалявам, Хауард. Зная как се чувствате. Вие бяхте по-вътре в нещата, отколкото ние. Укрепленията. Акциите. Това бяха все ваши проекти — ваши деца, ако предпочитате. Сигурно е трудно да се откажете от тях. Всичко свърши. Продължим ли да подкрепяме всичко това, то ще е пилеене на пари на вятъра.

Де Вор вдигна глава, после се усмихна и сви рамене. Гласът му прозвуча по-меко, по-смирено.

— Е, добре, както кажете, стари приятелю. Но все пак вие грешите. Ние разклатихме дървото. Не виждате ли? То почти падна.

Дъглас отмести поглед встрани, изразявайки с този жест несъгласието си.

— Какво ще правите?

Де Вор погледна към двете папки, сякаш още не беше решил.

— Не зная. Ще унищожа всичко това, предполагам.

— А после?

Де Вор все още гледаше папките, прегърбените рамене и наведената му глава показваха разочарованието му.

— Може би ще отида на Марс.

— На Марс?

Той вдигна глава.

— Казват, че там е бъдещето. Там Седмината нямат много стабилна власт.

— А… — Дъглас се поколеба за момент, след това се огледа още веднъж. — Е, Хауард, мисля, че си казахме всичко, за което бяхме дошли. Сега е най-добре да си тръгваме.

Де Вор се изправи.

— Разбира се. Приятно ми беше да видя всички ви заедно за последен път. Желая ви успех в начинанията ви. И благодаря ви, джентълмени. За всичко, което направихте. Справихте се добре.

Когато се тръгваха, той прегърна всеки един от тях, после се приближи до прозореца и се загледа в назъбения пейзаж от скали, лед и сняг. Все още беше там, взрян в природата, когато десет минути по-късно корабът им се издигна и бавно се отправи надясно. За секунда сянката му премина по отсрещната отвесна скала, след това избухна изведнъж, изригвайки ярка светлина. Въздушният удар, причинен от експлозията, връхлетя след секунда и накара празните чаши по масата да задрънчат.

Той видя как огненото кълбо се издигна в небето, търкалящо се все по-нагоре и по-нагоре, чу как тътенът от експлозията се понесе като мощно буботене надолу към долината и след миг се върна обратно. Милион миниатюрни нажежени до бяло частички обсипаха склона на планината, топяха снега върху листата, където падаха, свистяха и искряха пред прозореца само на една ръка разстояние от лицето му.

Де Вор се обърна. На прага стоеше Леман.

— Какво е това, Щефан?

За момент погледът на Леман премина през него, сякаш той си припомняше отново онова, което току-що беше видял. После пристъпи напред, подавайки на Де Вор някаква бележка. Беше от Дъглас. Писана на ръка. Де Вор я отвори и прочете.

Де Вор погледа бележката още миг, после я смачка на топка и я хвърли. „Каквото и да е…“ Думите бяха лишени от смисъл. Този мъж се беше отказал, предал. Е, сега беше време да се заработи по-надълбоко, по-ниско, да се изгради и възпита нова класа бунтовници. Отново да се разклати дървото на държавата. Да се клати и клати, и клати. Докато падне.

Офицерският клуб в Бремен беше просторно и богато украсено място. Прислугата беше от облечени в тъмни костюми хан, обръснатите им глави бяха постоянно сведени. Те се движеха безшумно между огромните кръгли маси, които лежаха като острови в океан от синьо-зелени килими. Високи пилони бележеха ръбовете на големия централен шестоъгълник, проправяйки по този начин пространство за преминаване между масите като галерия със сводове в древен манастир. На петдесет чи нагоре шестоъгълната ламперия на тавана представляваше мозайка, изобразяваща известни битки, в които победители бяха хан.

Беше късен следобед и повечето от масите бяха празни, но в далечния десен край, на половината разстояние между огромната двойна врата и бара, около една маса се бяха събрали осмина офицери, които разговаряха доста шумно. Начинът, по който говореха, както и разхвърляните по масата празни бутилки създаваха впечатлението, че те твърде бяха попрекалили с пиенето. Тъй като обаче никой от тях не беше с по-долен чин от капитан, дежурните офицери се усмихваха и се извръщаха настрани, като им позволяваха поведение, което не биха толерирали при офицери с по-нисък чин.

Център на групата беше младият майор Ханс Еберт, героят от Хамерсфест, който ги беше забавлявал с истории, свързани с приема, на който бе присъствал този следобед. Сега обаче разговорът вече се беше изместил на други теми и приглушеният одобрителен смях носеше оттенъка на мрачно задоволство.

Одън, като видя как разговорът се пренася просто от тема на тема, го насочи отново обратно към основната от тях. Това беше и задачата му — по всяко време да осигурява централното място на своя господар. За разлика от останалите този следобед той едва се беше докоснал до питието си, но тъй като това щеше да направи впечатление, той симулираше, че често-често надига чаша към устните си и я пълни от бутилката. За разлика от останалите обаче говореше все така ясно и прецизно.

— А ти, Ханс? Как ти се стори дамата, с която се видя?

Еберт погледна встрани и се усмихна някак покварено.

— Коя от всичките дами, Уил?

Одън се наведе напред, за да загаси пурата си в пепелника, после отново се облегна назад.

— Знаеш коя. Съпругата на министъра.

Чу се въздишка на изненада и възхищение. Съпругата на министъра! Тук ставаше опасно. А те всички знаеха, че опасността възбужда.

— Да, Ханс, разкажи ни — подкани го Скот с очи, пълни с интерес.

Еберт спокойно отпи от чашата си, след това погледна кръга от нетърпеливи, наблюдаващи го лица.

— Тя е моя робиня — невъзмутимо каза той. — Мога да я накарам да направи всичко, което си пожелая. Абсолютно всичко. Да вземем например днешния ден. Накарах две момичета да я съблекат и да я държат, докато я бия с пръчка. След това тя гледаше, докато аз бях с прислужничките й. После ме молеше да го направя и с нея. Но аз поклатих глава. Казах й: „Трябва да си го заслужиш. Искам да ми покажеш колко много обичаш прислужничките си.“

— Не! — обади се Паншин, доста солиден на вид генерал. — И тя направи ли го?

Еберт отпи отново.

— Аз не казах ли, че тя е моя робиня? — той се усмихна.

— Точно в краката ми тя легна на пода заедно с прислужничките си и трите се потъркаляха повече от двайсет минути, докато всичките вече бяха вън от себе си и ме умоляваха да се присъединя към тях.

Фест отваряше очи все по-широко.

— И ти после й удари една?

Еберт остави чашата си и бавно поклати глава.

— Не е толкова просто. Нали разбирате, имам си ритуал.

— Ритуал? — Скот глътна коняка си на екс, като бързо отметна глава назад, после стовари празната си чаша върху масата. — Какъв ритуал?

— Накарах ги и трите да коленичат пред мене голи, с наведени глави. След това една по една ги извиквах да се приближат към мен, да коленичат пред моя бог и да целунат главичката му. След като го направиха, трябваше да повторят няколко думи. Знаете ги този род неща: „Обещавам да бъда вярна и да се покорявам на бога и на неговите желания.“ Такива работи.

— Куан Ин! — възкликна друг капитан на име Рус. — Само не ми казвайте, че ги оправихте и трите наведнъж!

Еберт се засмя и допи питието си.

— Страхувам се, че не. Едва-що беше дошъл редът на горкото старо момиче, когато забелязах колко е часът. Казах й: „Съжалявам, не бях обърнал внимание на времето. Трябва да вървя. Тангът ме очаква.“

— За Бога! — едва успя да изломоти Скот и поклати глава. — Нали не се майтапиш с нас, Ханс? Това действително ли се случи?

— Преди по-малко от шест часа.

— И какво каза тя?

Еберт се изсмя.

— Какво можеше да каже? Никой не бива да кара танга да чака.

— А обещанието ти? — попита Рус. — Ти си обещал, че ще я чукаш, ако ти покаже колко много обича прислужничките си.

Еберт се пресегна и наля още вино в чашата си.

— Аз държа на думата си, капитан Рус. И ти го знаеш. Щом като свършим тук, ще се върна, за да изпълня обещанието си.

— Ами съпругът й? — попита Скот. — Къде беше той по време на всичко това?

— В кабинета си. Четеше Аналекта.

След тези думи избухна гръмък смях и сега главите на седящите по съседните маси се извърнаха към тях.

— Силата. Това е всичко, около което се въртят нещата — каза Еберт. Очите му бяха притворени, на устните му имаше лека усмивка, говореща за разпуснати нрави. — Това е ключът към секса. Силата. Това е нещото, на което тази нощ ще се научи младият Ли Юан. Овладей сексуалността си и светът е твой. Покори й се и… — той сви рамене. — Е… погледнете например Фест!

Смехът отново избухна — тъмен, неприличен.

В този момент на прага на огромната врата на клуба се спря един доста мрачен на външен вид, почти грозен мъж хан, очите му се насочиха веднага в посока към смеха, идващ от намиращата се вдясно от него маса. Той се различаваше от останалите хан в клуба по това, че носеше светлосинята униформа на офицер от службата за охрана, а отличителните знаци на гърдите му показваха, че е капитан. Но независимо от това той си беше хан и когато пристъпи през прага, дежурният офицер се приближи до него и му препречи пътя.

— Извинете ме, сър, но може ли да погледна паспорта ви?

Као Чен се спря, след това се обърна с лице към мъжа, овладявайки чувствата си. Освен това човекът беше в правото си. Затова се поклони леко, извади от горния джоб на куртката разрешителното си и го подаде на офицера. Докато последният го изучаваше със сериозен вид, Чен забеляза как останалите офицери, които не бяха хан, минаваха покрай тях, без някой да им създава затруднения — дори и гостите от други сили за сигурност влизаха и излизаха необезпокоявани. Той почти го беше очаквал. Цветът на кожата, формата на очите му — и двете не бяха на мястото си тук. Почти всички офицери от службите за сигурност бяха хун мао, останали от наемните войски, които се бяха били в името на Седмината срещу тиранина Цао Чин. Тук хан бяха втора ръка хора, слуги, а не управляващи. Но той беше офицер и при това жаден. Имаше право да поседне тук и да изпие една бира. Така щеше и да направи.

Офицерът му върна обратно паспорта, после му отдаде кратко, почти немарливо чест. По ранг Чен стоеше над него, но пък не беше хун мао, така че чинът му не означаваше почти нищо.

— Благодаря ви, лейтенант — каза той, след това си проправи път и заслиза по покритите с плочи стълби, които водеха към основната част на клуба.

Беше изминал половината от коридора, преди да разбере към кого се приближава. Очите на Еберт бяха широко отворени — беше го разпознал. Реши бързо да премине покрай него, но не му се отдаде. След като вече бе подминал с две-три крачки масата, го извикаха:

— Ей ти! Хан! Ела тук!

Чен се извърна бавно, после се върна и се изправи пред Еберт с наведена глава.

— Майор Еберт!

Еберт арогантно се отпусна назад в стола си, на лицето му се появи подигравателна усмивка.

— Какво си мислиш, че правиш, по дяволите, хан!

Чен почувства как се смразява от яд, после си спомни, че е куай. Това бяха само думи. А думите не могат да го наранят. Само ножът можеше да нарани един куай. Той отговори на Еберт спокойно и вежливо:

— Просто дойдох тук след работа. Беше ми горещо и бях жаден. Мислех да изпия една-две бири в бара.

— Помисли си още веднъж. Тук си има правила. Никакви жени и никакви хан.

— Никакви хан?

В момента, в който го каза, разбра, че е направил грешка. Би трябвало да се поклони, след това да се обърне и да си тръгне. Сега вече ставаше въпрос за достойнство. Думите му, достатъчно коректни и безвредни сами по себе си, бяха предизвикали Еберт да се защити. Нямаше значение, че той, Као Чен, имаше право да посещава клуба. Въпросът вече не беше в това.

Еберт леко се приведе напред, гласът му стана твърд:

— Чу ли ме, хан!

Чен се поколеба, после леко наведе глава — страхуваше се да не бъде видян гневът в погледа му.

— Извинете ме, майоре, но аз съм офицер на служба при танга. Със сигурност…

Еберт се наведе напред и плисна питието си в лицето на Чен.

— Ти глупак ли си или какво? Не ме ли разбираш?

Чен замълча, после отново се поклони.

— Съжалявам, майоре. Вината беше моя. Може ли да ви купя друго питие, преди да си тръгна?

Еберт го погледна с дълбоко отвращение.

— Просто си върви, малък хан. Веднага. Преди да съм те смазал от бой.

Чен се поклони дълбоко и отстъпи заднишком, овладявайки болката си; буря от чувства се отразяваше в очите му, но лицето му беше напълно под контрол. Обаче вътре в себе си той кипеше. На врата се обърна, чул смеха им, който се разнасяше от масата и го следваше.

„Насмей се сега — мислеше си той, — насмей се дълго и здраво, Ханс Еберт, защото аз няма да се спра, докато гордостта ми не бъде възстановена и ти не легнеш смирено в краката ми.“

Очите на всички, седнали около масата, отново се обърнаха към Еберт.

— Някои от тях имат кураж — каза той, докато за пореден път пълнеше чашата си. — Но няма значение. Та докъде бяхме стигнали? А, да… — той се изправи и вдигна чашата си. — За Ли Юан и неговата невеста! Нека тази вечер да им донесе облаци и дъжд!

Ревът в отговор беше оглушителен.

— За Ли Юан! Облаци и дъжд!

Церемонията беше свършила; и последните гости си бяха тръгнали; вратите на вътрешния дворец вече бяха заключени и охранявани. Останаха само те двамата.

Ли Юан се обърна и погледна към нея. Фей Йен седеше в срещуположния край на стаята на стол с висока облегалка, който беше поставен като трон върху подиум. Около малката й и крехка фигура се диплеше чи пао в брилянтено-червен цвят, а в тъмната й коса бяха вплетени нежни нанизи от скъпоценности. Фин плат, обагрен в червено и златно, обвиваше като воал чертите й — древен кай ту, какъвто бяха носили съпругите на императорите Чин в продължение на почти три века. Сега бяха сами. Тя повдигна воала си и му позволи да види лицето й.

Беше красива. По-красива от всякога. Дъхът му спря, когато я погледна, знаейки, че е негова. Сега знаеше как трябва да се е чувствал брат му, изживявайки своите последни мигове, и вече не скърбеше толкова за него. Би било прекрасно да умре сега, без да знае нещо повече от това.

Тръгна към нея неуверен, усещащ върху си погледа й, който го следеше.

Спря в основата на стълбите и погледна към нея. Огромният трон я правеше да изглежда съвсем дребничка. Приличаше на дете, седнало на стола на баща си. Три стъпала водеха до подиума, но така, както беше застанал, лицето му беше на едно равнище с това на Фей Йен. Изучаваше я, съзнавайки, че през годините, откакто я познаваше, тя беше израснала до истинската пълнота на женствеността си.

Очите му се свиха от болка, като видя колко тъмни са нейните очи. Колко дълбоки и красиви. Колко изящни — клепките й. Колко фино очертани — извивките на кожата й около очните ябълки. Очите й бяха толкова тъмни, толкова безкрайни, че той усещаше, че може да потъне и да се изгуби в дълбините им.

— Е? — Фей Йен се наведе напред. Усмихна му се, протегна ръка. — Какво ще заповяда съпругът ми?

Той почувства как през него премина тръпка на удоволствие, студена и гореща едновременно, остра и болезнена. Беше прикован от очите й, които го накараха да се пресегне и да я хване за ръка.

Сведе поглед към ръката й. Беше толкова малка и така изящна. Топлината й сякаш противоречеше на порцелановия й вид, силата й опровергаваше привидната й крехкост. Ръката й в неговата го притегли нагоре по стълбите до мястото, където седеше тя. Той коленичи, положи главата си в скута й, ръцете й галеха врата му. За момент това беше достатъчно. След това тя повдигна главата му, хванала я между дланите си, и го накара да отстъпи назад.

Стояха лице в лице.

Ръката й се насочи към украсената с рубини тока на рамото й и я разкопча. Бавно, с тихо копринено шумолене разхлабената дреха се свлече от тялото й.

Тя стоеше там гола, само по вплетени в косата скъпоценности и златни верижки около глезените и около врата. Кожата й беше бяла като лебедови пера, гърдите й — малки, съвършено оформени, с изпъкнали тъмни зърна. Хипнотизиран, той гледаше извивките на плътта й, малкия, тъмен триъгълник на пола й и чувстваше как желанието го завладява така бурно, мощно и неудържимо, че му се искаше да изкрещи.

Плахо протегна ръка, погали хълбоците й, после — гърдите й, нежно докосна тъмнокафявите зърна, сякаш това беше най-крехкото и нежно нещо, което някога бе докосвал. Тя го наблюдаваше. Усмивката й беше нежна, почти болезнена. После тя леко постави ръцете си на бедрата му и приближи лицето си.

Той се доближи със затворени очи и олекнало тяло. Ръцете му галеха раменете й, които му се струваха толкова гладки и топли, като че ли не бяха реални. Устните й, срещнали неговите, бяха меки, влажни и горещи като самото желание; сладостта им го заслепяваше.

Тя посегна надолу, разкопча го, после го притегли върху себе си. Веднага след като влезе в нея, той изля семето си. Извика, почувствал тръпката й. Когато отново я погледна, видя колко променени са очите й, колко различна — устата й — само болезнено желание той да е в нея.

Това, което видя, го възпламени, доведе го до нов прилив на желание и след това той все още лежеше върху нея.

Продължиха да лежат така известно време, после, все още едно цяло, се раздвижиха, забелязвайки колко неловко беше да лежат там с тела, проснати върху стълбите.

Той се изправи и прибра члена си в панталоните, сам осъзнавайки колко нелепо е такова действие, след това се наведе и й подаде ръка, помогна й да стане, неспособен да отмести поглед от тялото й.

Без да каже нищо, тя го поведе към брачната стая. Съблече го и го отведе в банята, изми го, без да обръща внимание на възбудата му — отблъскваше го, докато и тя самата не беше готова. След това най-сетне те лежаха на ниското и широко легло, гледаха се един друг, устните им се срещаха, разменяха си леки и кратки целувки, ръцете им нежно галеха тялото на другия.

— Кога разбра? — попита тя, без да откъсва очи от неговите.

— Когато бях осемгодишен — отговори той и кротко се засмя, сякаш знаеше, че това е лудост. Той я беше обичал повече от половината си кратък живот. И ето я сега — негова съпруга и любовница. С осем, почти девет години по-голяма от него. С почти половин живот по-възрастна от него.

Тя притихна за секунда, наблюдаваше го е присвити очи. Най-накрая проговори:

— Странно. Аз би трябвало да го зная.

Усмихна се, след това се премести по-близо и го целуна.

„Да“ — мислеше си той, след като я освободи от прегръдката си и се взираше в нея, виждаше леките движения на миглите й, кожата над очите й, линията на устните й. В очите й се носеха облаци, костиците на лицето й приемаха ту една, ту друга форма. Постоянно. Той беше очарован от нея. Хипнотизиран. Чувстваше, че може да остане да живее там завинаги, никога да не напусне тази стая, тази интимност.

Отново правиха любов — този път бавно, Фей Йен го направляваше, напътстваше, изглеждаше, сякаш го води към връх, по-прекрасен от последния, но и по-болезнен в своята интензивност.

След това той лежеше, гледаше мрака, покрил лицето й, цвета, ненадейно избил по бузите и врата й, и знаеше, че винаги ще я желае.

— Обичам те — каза накрая той, бавно поклащайки глава, сякаш не можеше да повярва. Толкова често бе произнасял тези думи в себе си. Беше си представял как й ги казва. А сега…

— Зная — каза тя и отново го целуна. После приседна до него, отпусна глава върху сгъвката на ръката му, а бузата й — мека и топла — се притисна до гърдите му.

Глава 2Противоречиви гласове

Ли Юан се събуди рано и, като се стараеше да не я обезпокои, отиде до бюрото си в далечната част на стаята, седна зад него в малкия кръг от светлината на лампата и се загледа в нея. За известно време не можа да направи нищо, сякаш в транс от видението на заспалото й тяло, после се раздвижи, извади лист хартия от чекмеджето, смеси вода и мастило в мастилницата и започна да пише думи със сръчна, непоколебима ръка надолу по страницата и отдясно наляво.

Отново натопи четката, след това погледна през стаята и видя, че тя го наблюдава.

— Какво правиш, любов моя?

Той усети лек трепет, тръпка на чисто удоволствие да преминава през него при думите й. „Любов моя…“ Колко често беше мечтал тя да каже това. Усмихна се, после остави четката.

— Нищо, единствена скъпа моя. Сега спи. Ще те събудя, когато му дойде времето.

Взе дребното, оформено като глава на дракон съдче и посипа пясък върху хартията, за да изсуши мастилото, след това вдигна листа и издуха песъчинките.

— Да не би да работиш?

Той я погледна пак и се усмихна. Беше се поизправила на лакът и гледаше към него, тъмната й коса падаше свободно по коприната на раменете й.

Ли Юан сгъна листа на две и после още на две, след това го пъхна в джоба на халата си. За момент погледна настрани, към градината. Отвън беше тъмно; черно като море от мастило, притиснато към стъклото.

После отново я погледна с усмивка.

— Не.

— Тогава ела в леглото, любов моя. Тук е топло.

Той се засмя меко.

— Да, но трябва да се приготвям.

Имаше среща на Съвета този следобед и преди това трябваше да се свършат много неща. Трябваше да започне още сега. Но дори при това положение се поколеба, като я видя такава. Беше първото им утро заедно. Дали баща му би разбрал това?

Тя го гледаше мълчаливо и остави тъмнината в очите й, коприненото съвършенство на голите й рамене да го доведат при нея. Той се изправи, после прекоси стаята и седна до нея на леглото.

Тя се наведе напред, лявата й ръка се плъзна между гънките на халата да докосне и да погали гърдите му. Докато го правеше, завивките се плъзнаха надолу, разкривайки врата й, мекото съвършенство на горната част на тялото й, великолепието на гърдите й. Той погледна надолу към тях, след това пак вдигна поглед към лицето й.

— Фей Йен…

Устните й малко се поотвориха, очите й се разшириха в усмивка.

— Съпруже?

Той пак се засмя — кратък изблик на удоволствие.

— „Съпруже…“ Звучи толкова различно от твоите уста.

— Различно?

Той потръпна, после се наведе напред, за да целуне устните й нежно. После я освободи от прегръдките си и пак седна, отново взрян в нея.

— Да… като нещо подчиняващо.

Устата й слабо се раздвижи, после тя се засмя.

— Имам подарък за тебе.

— Подарък.

— Да. Чакай тук…

Ли Юан протегна ръка и нежно хвана нейната, за да я спре.

— Почакай, любов моя. Виж се! — Очите му проследиха тялото й. — За какво са ми необходими подаръци?

— Но този е различен, Юан. Нещо, което сама ти избрах.

— Ах… — той я пусна, после я загледа, сърцето биеше в гърдите му, докато тя се извърна от него, отметна чаршафите и разкри тънката извивка на гърба си. Пропълзя през огромното легло, след това се върна с малко пакетче в ръка.

— Заповядай…

Той го взе, но очите му бяха навсякъде другаде, изпиващи красотата й.

— Е? — попита тя, засмя се нежно, наслаждавайки се на начина, по който я гледаше. — Отвори го.

Той се поколеба, после сведе поглед, дръпна възела и освободи панделката, след това махна опаковката. Беше книга. Разтвори страниците, изчерви се и вдигна поглед.

— Какво е това? — попита тихо.

— Чун хуа — отговори тя, приближи се до него, обвивайки с топлината си раменете и тялото му. — Записки под възглавката. Нещо, което да ни възбужда, когато сме тук и сами.

Той бавно, неохотно прелистваше страниците, преструваше се, че никога не е виждал нещо подобно, странно ужасен от графичната оголеност на сексуалните си фантазии.

— Фей Йен… ние нямаме нужда от това. Защо? Необходимо ми е само да те погледна…

— Знам — произнесе тя, нежно завъртя главата му с ръцете си и меко го целуна по бузата. — Но това ще задържи любовта ни винаги нова и силна; ще ни издигне до нови висини.

Той потръпна, затвори очи, напълно покорен от чувството за топлината й, за целувките й по плътта му. Можеше да усети по кожата й аромата от правенето на любов. Можеше да го усети и по езика си.

— Трябва да се приготвям — каза почти нечуто. — Съветът…

В отговор тя отново го дръпна надолу, целувките й го лишиха от мислите му, възпламенявайки го още веднъж.

Обърнал гръб на канцлера на брат си, принц Ван Со-леян стоеше на терасата към стаята на мъртвия си баща, ръцете му леко почиваха на балюстрадата. Широката делта на Нил лежеше под него, оживяваща празния пейзаж, повърхността на реката проблясваше на утринната светлина. Той беше облечен с дълга копринена нощна роба в цвят лавандула, украсена с пеперуди, хлабаво вързана около кръста му. Краката му бяха боси, косата му — дълга, несплетена. Известно време мълчаливо наблюдаваше бавния, въртелив полет на птиците над главата си, но сега сведе поглед, най-сетне осъзнал присъствието на чакащия.

— Поздравления, Хун Миен-ло. Как е брат ми в тази прекрасна сутрин?

Хун Миен-ло сведе глава. Беше облечен официално, трите тънки плитчици на брадата му бяха стегнато преплетени със сребърна нишка, тъмната коприна, която носеше, контрастираше с цинобърната дограма на кабинета.

— Тангът е зле, ваше превъзходителство. Не беше добре с нервите и не можа да спи. Помоли вие да действате като негов регент на днешния Съвет. Тук нося съответния документ, подписан и подпечатан.

Принцът пъхна ръка в една от дупките на балюстрадата пред себе си, пръсна шепа месо върху голата земя, после се взря в лешоядите, втурнали се към хапките, в които умело беше скрита отрова.

— Добре. Ами шпионите ни? Какво са докладвали?

Хун Миен-ло повдигна глава, изучавайки гърба на принца.

— Че Ли Шай Тун има план. Нещо, предложено от сина му, Юан. Чух се с някои от приятелите ни.

— И?

Приятелите бяха смесица от бизнесмени и представители от Първо ниво, държавни служители и избрани членове на Низшите фамилии — всички с известно влияние извън тесния кръг на Седмината.

— Смятат, че ще бъде най-добре да се противопоставим на такъв план.

— Ясно. — Той се обърна и за първи път погледна канцлера. — Този план… какво включва?

— Искат да вградят устройство в главата на всеки гражданин — нещо като излъчвател за проследяване. Вярват, че това ще позволи провеждането на по-ефективна политика в Чун Куо.

Ван Со-леян се извърна. Идеята не беше лоша, но не за това идеше реч. Целта му беше да намали влиянието на Ли Шай Тун в Съвета, а какъв по-добър начин от противопоставянето на сина му? Ако по същото време можеше да спечели подкрепата на определени влиятелни членове, то още по-добре. Когато собствените му планове дадяха резултат, щеше да им припомни за противопоставянето си на плана.

Обърна се и погледна свирепо към Хун Миен-ло.

— Това е чудовищно. Да се слагат разни неща в главите на хората. Защо? Това едва ли ще ги направи по-различни от машини.

— Наистина, ваше превъзходителство. А хората не трябва да са машини, които да бъдат манипулирани, нали?

Двамата мъже се засмяха.

— Разбираш ме добре, канцлер Хун. Може би даже твърде добре. И мога да те използвам.

Хун Миен-ло се поклони ниско.

— Както обича ваше превъзходителство.

— Добре — Ван Со-леян се усмихна, обърна се и се взря през делтата към далечната куличка на къщата от светлина. — Тогава значи разбираш последната стъпка, която трябва да предприемем, ти и аз?

Хун остана наведен, но думите му се чуха ясно, непреклонно, дори изречени с почти арогантен тон.

— Разбирам… чие хсия.

След като канцлерът си тръгна, Ван Со-леян остана там, наблюдавайки птиците. В началото те изглеждаха незасегнати от отровата, но после първо една, а след нея останалите започнаха да залитат несигурно. Една несръчно плесна с криле в опита си да полети, издигна се на десетина, може би петнайсет чи във въздуха, преди пак да падне тежко на земята. Той се усмихна. Шест птици бяха погълнали отровата. Наблюдаваше ги как известно време се клатушкат, преди да паднат и да замрат. Още птици се събираха над главата му, правеха бавни кръгове в безоблачното небе. След малко те също щяха да се спуснат. И после…

Обърна се, вече уморен от играта — знаеше резултата предварително — и отново влезе вътре.

— Сун! — извика нетърпеливо. — Сун! Къде си?

Сун Ли Хуа, вътрешен шамбелан, пъргаво се появи на вратата с наведена глава.

— Да, ваше превъзходителство?

— Изпрати момичетата. Веднага! Искам да ме облекат.

Сун се поклони и се отправи към изхода, но Ван Со-леян пак го извика.

— Не… Изпрати само една. Знаеш… Ми Фен.

— Както обичате, ваше превъзходителство. Подсмръкна силно, после прекоси стаята до заемащото цялата стена драконово огледало и застана там, вгледан в себе си. Значи брат му не беше добре. Хубаво. Щеше да се почувства много по-зле, преди да мине денят.

Ван Со-леян се усмихна и прокара пръсти през косата си, отмятайки я назад от челото си. После, почти несръчно, извърна глава, показвайки едното си ухо. Тази загадка — загадката кой беше отрязал ушите на баща му — остана неразрешена. Накара Хун Миен-ло да направи внимателно разследване, но то остана безрезултатно. Бяха изчезнали, сякаш никога не са съществували.

Мисълта докара усмивка на устните му. Той се обърна, все още ухилен, и видя момичето.

Ми Фен беше коленичила точно пред вратата с глава, склонена почти до скута й, в очакване на разрешението му.

— Влизай — остро каза той, извърна се от нея и се отправи към огромните гардероби, заемащи едната стена на стаята. — Искам да ме облечеш, момиче.

Тя беше прислужница на брат му, наследена от баща им. В огледалата на гардероба видя колебанието й и пак я погледна.

— Е, момиче? Какво чакаш? Чу ме, нали?

Забеляза объркването й; видя как за момент лицето й се помрачи, преди да наведе глава и да тръгне към него.

Рязко се извърна:

— Как е жилото ти, Малка Пчела? Добре ли служеше на баща ми?

Отново забеляза движението на лицето й; несигурност, може би дори намек за неодобрение. Е, коя си мислеше, че е тя? Беше слугиня, която е тук, за да го обслужва, а не дъщеря на танг.

Тя навлажни устни и проговори с ниско наведена глава и отвърнати очи:

— Какво желаете да облечете, господарю?

„Бяло — почти й отговори той. — Бяло за траур.“

— Ти какво ще предложиш? — попита, докато я изучаваше по-внимателно; забеляза колко добре е оформена, колко крехка е фигурата й. — Какво обличаше баща ми за Съвета?

Тя вдигна поглед към него, после бързо извърна очи, очевидно удивена от това, което ставаше.

— Простете ми, принц Со-леян, но аз съм прислужница на танга. Сигурно…

Той й изкрещя — това я накара да подскочи.

— Млъкни, момиче! Ще правиш каквото ти кажа или изобщо няма да правиш нищо, разбра ли ме?

Тя преглътна, после кимна с глава.

— Добре. Тогава ми отговори. Какво обличаше баща ми за Съвета?

Тя се поклони, след това мина покрай него — главата й продължаваше да е наведена. След малко се обърна с дълга роба през едната си ръка.

— Сложи я на леглото да мога да я разгледам.

Наблюдаваше я как прекоси стаята, за да направи каквото й беше наредено, после се усмихна. Да, старецът бе случил с тази. Можеше да си представи как момичето е пропълзявало пътя, докато го вдигне на дъртия. Много нощи бе топлила леглото му, той беше сигурен в това.

Тя се извърна от него, за да простре тежката официална роба. Той се приближи иззад нея, после се наведе и вдигна дрехата й за подгъва, разкривайки задника и долната част на гърба й. Тя замръзна.

— Преди не ми отговори — каза той. — Попитах те…

— Чух ви, ваше превъзходителство.

Тонът й беше по-остър, отколкото трябваше. Нахален. Той почувства как го залива внезапен пристъп на гняв.

— Протегни ръце — заповяда той с внезапно изстинал глас. — Наведи се напред и простри ръце пред себе си.

Тя бавно изпълни нареждането.

— Добре — рече той. — Сега стой така.

За момент излезе на балкона, после се върна, носейки пръчка, която беше отчупил от бамбука. Беше дълга колкото ръката му и дебела като средния му пръст. Замахна във въздуха веднъж, после втори път, доволен от звука, който тя издаваше, после се обърна и погледна към нея.

— Аз не съм баща ми, Ми Фен. Нито пък брат ми, ако става дума. Те бяха слаби мъже. Имаха слаби идеи. Но аз не съм такъв. По-силен съм от тях. Много по-силен. И няма да търпя нахалството на онези под мене.

Приближи се, измервайки разстоянието между себе си и момичето, после силно стовари пръчката върху задника й.

Тя извика несъзнателно, под удара цялото й тяло се напрегна.

— Е? — обади се той, сякаш имаше нещо, което тя трябва да каже — някакво извинение или дума, която да го смекчи. Но Малка Пчела мълчеше, тялото й се извиваше срещу него, предизвикателно очакващо. Той потрепери, вбесен от мълчанието й, и заудря — отново и отново — като стоварваше пръчката диво, нетърпеливо, докато с тръпка я хвърли настрани.

— Стани — безизразно каза той. — Стани. Искам да бъда облечен.

Фей Йен лежеше, главата на Юан почиваше между гърдите й, ръцете й бяха леко отпуснати върху гърба му, докато пръстите й едва докосваха тялото му. Той спеше, изтощен от последния пристъп на любов, мекото му издишване топлеше кожата й. Беше почти обяд и спалнята беше изпълнена със светлината, идваща от градината. Ако извърнеше глава, тя можеше да види клена до пътеката, по която толкова отдавна се бяха разхождали.

Тя въздъхна и се обърна, за да разгледа добре оформената му глава. Изминалата нощ беше сладка; много по-сладка, отколкото някога си бе представяла. Мислеше си за това, което бяха правили, и кръвта й се сгорещи. Беше си се представяла като известната наложница Ян Куей Фей, отпусната в прегръдките на великия танг император Мин Хуан и в момента на облаците и дъжда се беше отнесла. „Син — бе се молила на небето — нека семето му да порасте в мене и да му родя син.“ И радостта от възможността я беше изпълнила, карайки я да крещи под него от удоволствие.

Син! Бъдещ танг! Щеше да го роди от тези слабини. И той щеше да стане император. Син на небето.

Тя потръпна, изпълнена от тази мисъл, след това го усети как се притиска към нея.

— Какво има? — попита той сънливо.

Ръцете й галеха гърба му, милваха шията му.

— Мисля си колко беше тежко преди миналата нощ. Колко е трудно да бъдеш сама.

Той леко повдигна глава, после отново се отпусна назад.

— Да — думите му бяха по-малко сънливи отпреди. — Мога да го разбера.

За момент замълча, тялото му бе съвсем леко до нейното, после се надигна на ръце и погледна към нея със сериозно лице.

— Как беше? Всички онези години преди миналата нощ. Колко тежко беше?

Тя гледаше настрана.

— Беше като смърт. Сякаш не Хан, а аз бях умряла през онзи ден. — Вдигна глава към него — страшна, почти предизвикателна. — Аз съм жена, Юан, с женски апетити. — Преглътна. — О, ти просто не знаеш… — За още един момент лицето й се втвърди от миналата горчилка, после омекна и на устните и в очите й се настани усмивка. — Но сега пак съм жива. И ти ме върна обратно към живота. Моят принц. Моята любов…

Опита се отново да го придърпа надолу, но той се отдръпна, коленичил между краката й с наведена глава.

— Прости ми, любов моя, но съм изчерпан. Наистина. — Той се засмя извинително, после отново срещна погледа й. — Довечера, обещавам ти, отново ще бъда тигър. Но сега трябва да се обличам. Съветът…

Извърна се да погледна таймера до леглото, след това рязко седна изправен.

— Богове! И ти ме остави да спя! — Отдръпна се от нея и стъпи на голия под — гол, оглеждащ се уплашено. — Ще закъснея! Къде е Нан Хо? Защо не ме е събудил?

Тя се засмя и се протегна, после посегна надолу и придърпа чаршафите до врата си.

— Аз го отпратих. Ако закъснееш, поне този път ще те извинят. Освен това имаше нужда от сън.

— Но, Фей Йен… — после се засмя, неспособен да й се разсърди. Беше красива и да, той имаше нужда от сън. И още нещо: поне този път щяха да му простят. Дори при това положение…

Обърна й гръб.

— Добре. Но сега трябва да се облека.

Беше на половината път към вратата, когато тя го повика.

— Ли Юан! Моля те! Не разбираш! Аз ще те облека!

Той се извърна. Тя бе слязла от леглото и идваше към него.

— Ти? — той поклати глава. — Не, любов моя. Такава работа не отговаря на положението ти. Нека да извикам прислужничките.

Тя се засмя, после обви врата му с ръце.

— Няма да направиш такова нещо, принце мой. Искам аз да те облека. Искам да ти служа. Както една съпруга трябва да служи на господаря си.

При тези думи той усети през него да пробягва слаба тръпка.

— Но аз… — Целувката й го укроти. Той слабо склони глава. — Както желаеш.

Тя се усмихна.

— Хубаво. Но първо трябва да те изкъпя. В края на краищата не можеш да отидеш в Съвета, миришейки като дом на удоволствията.

Той се засмя несигурно, после, като видя как му се усмихва и тя, усети несигурността да пада от него. Беше невъзможно да й се сърди дори когато думите бяха грешно подбрани, защото и това беше част от чара й — острото удоволствие. Тя изглеждаше като порцелан, но в мрака беше огън; черни крила от огън, плющящи диво над него.

Когато той излезе, тя се огледа из стаята.

Беше странно женствена стая, не приличаше на стаите на братята й. Нямаше седла, нито холограми на бойни оръжия. На тяхно място стояха красиви керамични съдове, в които растяха най-изключителните миниатюрни дървета и храсти. А вместо тежки мъжки цветове всичко беше в по-меки тонове, деликатно подбрани, за да допълнят цветовете на градината отвън. Погледна и себе си, доволна от това, което вижда, после прекоси стаята и седна зад бюрото.

Положи лявата си ръка върху широката му повърхност, след това я вдигна изненадана. Близна малките песъчинки, залепнали по дланта й, и разбра. Естествено. Той беше писал.

Стана, после се върна при леглото и взе спалния му халат. Хрумна й да го облече, напъха ръце в ръкавите и завърза тънкия колан около кръста си. Беше й твърде голям, но въпреки това се почувства някак си в правото си да го носи. Засмя се, след това седна на леглото и бръкна в джоба, за да извади сгънатия лист хартия.

Прочете го. Два пъти, после — и още веднъж.

Стихотворение. За нея? Така трябваше да е. Тя потръпна, след това грижливо прокара върха на езика си по горните си зъби.

Да. Сега можеше да го види: щеше да бъде всичко за него. Крайно необходима. Негова съпруга. Във всичко негова съпруга.

Онова, което бе казала, беше вярно. Или почти вярно. Той я беше върнал от смъртта. От смъртта на всичките й надежди и мечти. Беше й върнал това, което винаги бе искала.

А в замяна?

Усмихна се и още повече пристегна халата около себе си. В замяна щеше да бъде негова жена. И това преди всичко. Помощничка и съветник. Негов първенец и главен адвокат. Негова любовница и когато той имаше нужда — майка.

Да, точно това беше ключът към Ли Юан. Беше го разбрала, когато той бе положил глава между гърдите й; тогава осъзна, че онова, което той иска, е майка. Или поне някой, който да бъде майката, която никога не беше имал. Е, щеше да му бъде майка — наред с всичко останало. А след време…

Тя потръпна и пъхна стихотворението обратно в джоба на халата.

След време щеше да има собствени синове. Седмина синове. И всеки от тях — танг. Засмя се и се изправи, оставяйки халатът да се свлече от нея, докато стоеше там гола, предизвикателно вдигнала ръце. Там! Това беше мечтата й. Мечта, която не бе споделяла с никого.

Изглеждаше невъзможно, но сега го виждаше ясно. Така щеше да стане. Да, но първо трябваше да бъде практична. Първо трябваше да стане всичко за него. Щеше да го помоли тази вечер, след като ще са правили любов. Щеше да го изкъпе и да измие косата му и после, когато е най-отпуснат, щеше да падне на колене пред него, молейки го да й позволи да му служи по този начин.

И той щеше да се съгласи. Естествено, че щеше. А след това тя щеше да го моли пак. „Прислужничките — щеше да каже, — трябва да ги отпратиш.“ И той щеше да го стори. И после щеше да бъде неин. Напълно, безпрекословно неин.

Нежна Върба и Сладък Дъжд разговаряха помежду си и се смееха, когато влязоха в стаята, но като видяха Малка Пчела, просната на леглото си по корем, замълчаха.

— Какво има? — попита Сладък Дъжд, докато се приближаваше. — Какво се е случило?

Ми Фен вдигна поглед — очите й бяха зачервени, страните — мокри от сълзи — и поклати глава.

— Какво направи той? — попита Нежна Върба, минавайки покрай сестра си.

Ми Фен преглътна, после главата й отново падна надолу, а тялото й се разтресе от мощно ридание.

Двете момичета седнаха на леглото, по едно от всяка страна, и я прегърнаха, за да я успокоят. Но когато Нежна Върба се отпусна назад и случайно докосна задните й части, Ми Фен трепна и издаде слаб стон.

Двете момичета се спогледаха, после кимнаха. Внимателно повдигнаха робата на Ми Фен, забелязвайки как тя се напрегна.

— Куан Ин… — меко произнесе Сладък Дъжд с болка в гласа. — С какво го направи?

— С пръчка — чу се шепот. — С бамбукова пръчка.

За момент Нежна Върба се взря в следите от ударите ужасена, след това потръпна.

— Как си позволява! — тя звучеше оскърбена. — Кой си мисли, че е той? Ти си прислужница на танга, не негова. Не бива да му позволяват да постъпва така.

Ми Фен поклати глава. От нея се изтръгна тежка мъчителна въздишка, след това тя заговори отново — по-спокойно, по-ясно отпреди:

— Грешиш, сестро. Той може да прави каквото си иска. Той е принц в края на краищата. А аз коя съм? Само прислужница. Вещ, която да се използва или изхвърли. Това го научих днес, Нежна Върба. Набиха ми го. А тангът… — тя се изсмя студено, после преглътна, през нея премина нова тръпка. — … Тангът няма да направи нищо.

Нежна Върба срещна погледа й за момент, после отвърна очи — почувства, че й се гади. Може би беше вярно. Тангът нямаше да направи нищо. Но това беше твърде много. Този път принцът бе стигнал твърде далеч. Прислужница или не, вещ или не, тя нямаше да позволи на сестра й да се случват подобни неща.

— Имам мазила — нежно произнесе тя, отново погледна към сестра си и протегна ръка да докосне и да погали челото й. — Мехлемите ще омекотят раните и ще им помогнат да оздравеят. Не мърдай, Малка Пчела, сега ще ги донеса. И не се безпокой. Всичко ще бъде наред.

Слугата се поклони ниско и се отдръпна, изпълнил задачата си. Цу Ма си позволи слаба усмивка, после се обърна с поздрав към новодошлия.

— Закъсняваш, Ли Юан! — той го каза строго и достатъчно високо, за да го чуят и останалите, след това твърдото изражение на лицето му се стопи в приветлива гримаса. Метна ръка около рамото на младежа. — Трудно ли ти беше да станеш тази сутрин?

— Не… — невинно започна Ли Юан, след което се изчерви силно, разбрал словесния капан и дочувайки силния взрив от смях от страната на останалите от мъжете на огромната, широка тераса. Огледа се и видя, че на всички лица, дори и това на баща му, се чете толерантен, добронамерен хумор. На всички с изключение на едно. Млад мъж с кръгло лице стоеше сам до орнаментирания парапет, извън двете малки групи мъже. Студено се взираше в Ли Юан, сякаш подразнен от пристигането му. Първоначално Ли Юан не го позна. После разбра кой е той и намръщено сведе поглед. Ван Со-леян…

Цу Ма стисна рамото му леко, след това понижи глас.

— Както и да е, Юан, ела. Второто заседание няма да започне по-рано от половин час. Има време да поговорим и да се освежим преди това.

Той се обърна и измъкна Ли Юан от сенките под топлата, следобедна слънчева светлина, после започна церемонията по представянето му на танговете и на онези от синовете им, които присъстваха.

Ли Юан лично познаваше всички. Всички без последния.

— Изненадан съм да ви видя тук, Ван Со-леян — каза той, докато вдигаше глава.

— Изненадан? — погледът на Ван Со-леян мина покрай рамото на Ли Юан, на бледото му кръгло лице се четеше презрително изражение. — Преди пет години може би. Но тъй като нещата стоят… — той се засмя; в смеха му нямаше топлина. — Е, брат ми не е добре. Нервите му…

Хвърли кратък поглед към Ли Юан, след това сякаш забрави за него, концентрирайки цялото си внимание върху Цу Ма.

— Оповестихте ли на останалите тангове предложението ми, Цу Ма?

Цу Ма се усмихна приятно, прикривайки мислите си — каквито и да бяха те.

— И?

Цу Ма меко се засмя.

— Е, трудно е, братовчеде. Ако ги беше предупредил по-отрано. Ако бяха имали просто малко повече време да обмислят всички възможни посоки на предложението ти…

Ван Со-леян го прекъсна грубо.

— Това, което искаш да кажеш, е: не, те няма да го обсъждат.

Цу Ма сви рамене едва-едва, но усмивката му остана на устните.

— Стори им се, че ще бъде… как да го кажа?… незряло нещата да се насилват без обмисляне. Но ако регентът на танга би желал, нека да подготви нещо за следващата среща.

Ван Со-леян гневно се наведе към Цу Ма и студено просъска думите:

— Чак след четири месеца! Това е твърде далече! Защо не днес? Защо толкова се страхуват да изслушат нови идеи?

Към тях се бяха извърнали глави, но Цу Ма оставаше напълно безстрастен. Усмихна се; цялото му поведение беше спокойно и учтиво.

— Разбирам нетърпението ти, Ван Со…

— Нетърпение? Обиждаш ме, Цу Ма! Три часа слушах търпеливо речите на останалите. Придържах се към схемите им. А сега, когато моля за своя ред да говоря, те ми отказват. Това ли е нетърпение?

Ли Юан видя движението на мускулите по бузите на Цу Ма. Ако не беше танг, Цу Ма би извел младия принц навън и би го извикал на дуел. Сега обаче контролът върху лицето му при такава провокация беше превъзходен.

Цу Ма се усмихна.

— Извинявай, Ван Со-леян. Думите ми не бяха уместно подбрани. Но дори и така, тук не става въпрос нито за валидността на възгледите ти, нито… новаторството на идеите ти. Просто такъв е нашият начин. Всичко, което казваме тук, всичко, което решаваме, има огромен ефект върху живота на онези, които управляваме. И не може да мине без най-сериозно обсъждане. Необмислените промени не са от полза за никого.

— Да не ми четеш лекция, Цу Ма?

— Съвсем не. Просто бих искал да обясня позицията на другарите ми тангове. Тези неща са въпрос на време. Така вършим работата си.

— Тогава това трябва да се промени.

Цу Ма се засмя.

— Може да е така. Може би принц-регентът ще изложи идеята си за обсъждане пред следващия Съвет.

Ван Со-леян леко повдигна брадичка.

— Може би… — За момент очите му се спряха върху Ли Юан, после отново погледна към Цу Ма и едва-едва наклони глава. — Благодаря ти за положените усилия, Цу Ма. Ако поведението ми е рязко, прости ми. Това е моят начин. Но не прави грешка по отношение на мене. И на мен са ми присърце най-добрите интереси на Чун Куо.

Ли Юан видя как Ван Со-леян пресича помещението, за да поздрави младия танг на Южна Африка, Ху Тун-по, после пак се обърна към Цу Ма.

— Е? Какво му беше предложението?

Цу Ма се усмихна.

— Не тук — каза тихо. После, като отново го прегърна през рамо, дръпна Ли Юан настрани; усмивката му стана по-широка, по-естествена.

— Така… кажи ми, братовчеде. Как е онази красива твоя невеста?

Хелмщатският арсенал беше масивна шестоъгълна сграда на триста нива, от всяка страна изолирана с широки петдесет чи заграждения. През дълбокия две ли ров на четири отделни нива бяха прехвърлени три широки, свързващи моста; всеки мост завършваше с огромна двойна врата, заключена срещу нашественици. От всяка страна цяла оръжейна батарея — изключително оборудване, контролирано от дежурната стая — покриваше тези входни точки към комплекса.

Хелмщат се приемаше от създателите си за неуязвим: втората по големина след Бремен крепост. Но след по-малко от трийсет секунди, ако всичко вървеше по плана, три от вратите щяха да бъдат отворени, а входовете — неохранявани.

Де Вор се движеше между хората си в един страничен коридор от страната на Града, като поглеждаше към комуникатора на ръката си и наблюдаваше как хората му напредват към вратата през охранителните камери на комплекса. Неговият човек беше лейтенант в резервните сили на арсенала, вдигнати по тревога, след като половината от редовния гарнизон на арсенала беше изпратен да помага за потушаването на бунтовете в Брауншвайг, на трийсет ли оттук.

Лейтенантът стигна до вратата, застана пред камерата и вдигна паспорта си за проверка. Две от оръдията над главата му се извъртяха и се насочиха към него, но после, след разпознавателния сигнал на компютъра, се върнаха обратно, отново фокусирани върху коридора отзад.

Той пристъпи напред, постави око на идентификатора, вграден във вратата, след това отстъпи назад. Минаха три секунди, после на височината на гърдите му изскочи панел и разкри клавиатура. Лейтенантът вкара картата си, след това изписа кодовия сигнал.

Изведнъж вратите започнаха да се отварят.

Навсякъде другаде, при вратата в далечния край на заграждението и при другата петдесет нива по-надолу, се случваше същото. Сега всичко зависеше от разчитането на времето. Ако само една от вратите останеше неосигурена, тогава съдбата щеше да се обърне против тях.

Де Вор чакаше — напрегнат, броящ. При „трийсет“ екранът на ръчния му комуникатор остана празен и той даде сигнала. Хората му незабавно се измъкнаха от коридора и започнаха да преминават моста. Ако неговият човек вътре се беше провалил, веднага щяха да се окажат отрязани. Но оръжията мълчаха. Отвъд тях, в далечната страна на моста, огромните врати останаха отворени.

Де Вор бързо превключи каналите на ръчното си устройство, за да е сигурен. Всичките три бяха изключени, трансмисионните сигнали — мъртви. Усмихна се, прибра комуникатора в гащеризона си и последва хората си по моста.

Вътре откри нещата доста напреднали. Нивото беше запечатано и всичките четири големи транзитни асансьора — осигурени. От едната страна на пода лежеше по лице редица пленници със завързани ръце и крака. Повечето от затворниците бяха само отчасти облечени, а двама — дори съвсем голи. Единствено петимата от дежурния взвод бяха напълно облечени, но дори и те се бяха оказали твърде изненадани, за да открият огън. Под тях хората му се придвижваха през нивата, осигуряваха всички основни входни точки към арсенала, изолираха всички останали защитници, разпръснали се из тези най-горни нива.

Сега много зависеше от това, как се справят Пин Тяо петдесет нива по-надолу. Ако те успееха да запечатат бараките и да задържат вратите им, всичко щеше да бъде наред. Но дори и да не успееха, загубите щяха да са по-скоро техни, отколкото негови. Той се нуждаеше от оръжията, вярно беше, но тук имаше нещо много по-важно. Нещо, което не си бе направил труда да спомене на срещата.

Обърна се и извика при себе си лейтенанта.

— Кой от тези е дежурният капитан?

Лейтенантът премина покрай редицата, после спря и се наведе да докосне гърба на един от полуоблечените мъже.

— Добре. Отведете го в дежурната стая.

Докато двама от хората му повдигаха капитана под мишниците и го влачеха навън, Де Вор се обърна към Леман. От всички тях той изглеждаше най-добре в простите дрехи на Пин Тяо, които носеха.

— Щефан… Ела тук.

Леман прекоси залата, после го последва в дежурната стая.

Капитанът беше оставен да седне на един стол с гръб към тях. Един от мъжете усърдно го връзваше през гърдите и краката.

— Кои сте вие? — поиска да узнае той, докато Де Вор влезе. — Не сте от Пин Тяо. Мога да го видя въпреки дрехите ви и онези символи с риби на вратовете ви. Твърде сте пробивни, твърде добре организирани. Онази измет не би знаела как да проникне и в склад за храна.

— Твърде сте прав, капитане — каза Де Вор, заобиколи, седна на ръба на масата и го погледна.

Очите на мъжа се разшириха.

— Де Вор!

Де Вор се засмя меко, после даде знак на двамата мъже да излязат. Когато вече ги нямаше, той погледна покрай мъжа към Леман, който кимна и се обърна, за да заключи вратата.

— Добре — усмихна се Де Вор. — Сега на работа.

Капитанът го погледна предизвикателно.

— Каква работа? Нямам работа с вас. Де Вор.

— Нямате? — Де Вор бръкна в джоба на гърдите на гащеризона си и измъкна нещо малко, плоско и кръгло с бяло калъфче като на дамска пудра. Погледна към капитана и се усмихна. — Имате хубаво семейство, капитан Сандърс. Красива жена, двама великолепни синове и момиченце. Е, малката е божествена. Прекрасно малко нещо.

Ужасен, Сандърс наблюдаваше как Де Вор отваря калъфчето и активира холограмата вътре.

— Хванали сте ги? — Сандърс вдигна поглед към Де Вор, преглътна сухо, после пак погледна малката холограма на семейството си: забеляза измъченото изражение на лицето на жена си, начина, по който момчетата се гушеха в нея.

Де Вор се усмихна.

— Както казах. На работа.

— Какво искате.

— Шест цифри и пет букви.

Сандърс разбра веднага.

— Асансьорът…

— Да.

Беше секретен асансьор за един човек, който слизаше надолу от това ниво до равнището на загражденията. Беше го виждал веднъж, когато инспектираше Хелмщат, преди единайсет години. Сега щеше да използва онова, което знаеше.

Сандърс се поколеба, втренчил се в холограмата.

— И ако аз го направя… те ще бъдат свободни?

— Естествено. — Де Вор затвори калъфчето и го плъзна обратно в джоба на гащеризона си. — Може да ме смятате за предател, капитан Сандърс, но аз все още съм човек, който си държи на думата.

Сандърс изучаваше Де Вор малко по-дълго — в очите му съмнението се примесваше със страх — после кимна.

— Добре. Но няма да ви помогне.

— Няма? — Де Вор се понаведе малко напред. — Е, ще видим, нали? Просто ми дайте кода. Аз ще свърша останалото.

На пет хиляди ли на изток, в обширния дворец в Астрахан на брега на огромното вътрешно море, Седмината провеждаха съвет. Както обикновено не седяха около грамадна маса, а на ниски, удобни столове, подредени в кръг в единия край на помещението. Поведението им изглеждаше непринудено, сякаш бяха приятели, срещнали се да пийнат и да поговорят за старите времена — въпреки че тук в такива случаи се взимаха всички важни политически решения. Зад танговете на обикновени столове седяха онези синове, които присъстваха — всичко четирима, включително синът на Ли Шай Тун, Ли Юан — а на бюро зад Цу Ма имаше двама писари. На това второ за деня заседание най-сетне бяха стигнали до основния въпрос: проблема с конфискациите. Цу Ма тъкмо привършваше речта си, наведен напред в своя стол, думите му — като силно ехо от онези на Ли Шай Тун.

— … но това ще е глупаво. Няма по-добър начин да се сложи край на цялата тази горчивина и съперничество. С един удар можем да стабилизираме пазара и да успокоим онези, които иначе може да се почувстват засегнати от щедростта ни към другите, които бяха на наша страна.

Цу Ма спря и погледна кръга от другарите си тангове самоуверено, на устата и в очите му се появяваше усмивка.

— Ето защо нямам колебания да подкрепя предложението на Ли Шай Тун. Системата с управителите ще доведе до края, който търсим.

От страна на по-възрастните тангове се чу одобрително мърморене, но дори и когато Цу Ма се отпусна назад, Ван Со-леян се наведе напред, кръглото му лице — изпънато от гняв, очите му — твърди. Заговори горчиво, оглеждайки се ядно, предизвикателно.

— Мога ли да повярвам на това, което чувам? Не водихме ли току-що война? Война, която с помощта на небето спечелихме. Ако това е така, защо трябва да се страхуваме от горчивината на враговете ни? Защо трябва да търсим начин да ги успокоим? Те биха ли направили същото? Не! Биха ни унищожили. И после какво? Какво биха ни предложили? Нищо! Нито дори честта за достойно погребение. А сега вие седите тук и се притеснявате за враговете ни и за техните чувства. Е, аз казвам: забравете ги! Трябва да възнаградим приятелите си! Публично, за да могат всички да видят. Какъв по-добър начин да увеличим подкрепата за Седмината?

Вей Фен седеше на крайчеца на стола си, лицето му беше мрачно, ръцете му — протегнати в жест, който издаваше отчаянието му от думите на Ван.

— Това са глупави приказки, Ван Со-леян! Лоялността не може да се купи. Тя е като дърво. Дълги години трябват, за да порасне. Според вашата схема ние би трябвало да си купуваме приятелите. — Той се изсмя презрително. — Това би редуцирало приятелствата ни просто до бизнес, делата ни — до пазар.

Ван Со-леян се взря във Ву Фен, очите му се присвиха.

— Че какво не е наред в пазара? Не е ли същият този пазар, който ни дава властта? Сега да бъдем честни — каква е истината? Любовта на поданиците ни ли ни подкрепя или е властта, която упражняваме? Има ли някой тук, който да не се страхува от ножа на убиеца? Има ли сред нас поне един-единствен, който би се разходил без охрана из най-долните нива? — Ван се изсмя презрително и се огледа наоколо. — Е, тогава питам пак: какво не е наред с пазара? Вей Фен казва, че говоря глупости. Моите уважения, братовчеде Вей, но мислите му не са безполезни. Прав сте да говорите за лоялността като за дърво. Така беше. Но Войната повали горите. Не можем да чакаме дузина, дори петнадесет години да израснат новите семена? — Той поклати глава. — Ние тук сме реалисти. Знаем как стоят нещата. Няма време такава лоялност да порасте отново. Времената са се променили. Жалко е, но…

Той спря и протегна ръце.

— Така. Нека да попитам пак. Какво е лошото на това, да наградим приятелите си? Ако това ще доведе до край, ако ще отгледа вид лоялност — защо се питаме какво е онова, което кара човек да остане лоялен? Любов, страх, пари… накрая е само силата, с която управляваме.

След като той приключи, настъпи миг на тишина. Ли Шай Тун беше гледал надолу към ръцете си, докато Ван говореше. Сега вдигна очи и след като хвърли поглед към Цу Ма и Ву Ши, се обърна към Съвета:

— Чух какво каза моят братовчед Ван Обаче по този въпрос трябва да вземем решение. Трябва да определим политиката си тук и сега. Предлагам този въпрос да бъде поставен на гласуване.

Ван Со-леян се взря в него за момент, после погледна надолу. Тогава значи нямаше да има отлагане? Нито по-нататъшен дебат? Сега щяха да искат гласа му? Е, в такъв случай щеше да им го даде.

Цу Ма се облегна напред и извади малка пура от кутийка в сребърно и слонова кост, поставена на облегалката на стола му. Небрежно вдигна поглед.

— Значи сме съгласни, братовчеди?

Ван Со-леян погледна към него, видя как другарите му тангове вдигат ръце и после отново ги свалят.

— Добре — обяви Цу Ма, — тогава нека бързо да вървим към…

Ван заговори, прекъсвайки Цу Ма.

— Извинете ме, братовчеде, но дали не забравихте нещо?

Цу Ма срещна погледа му, видимо озадачен.

— Моля?

— Гласуването. Не попитахте кой е „против“.

Цу Ма се засмя неловко.

— Моля…?

— Вдигнаха се шест ръце. Обаче тук са седем, нали?

Ван Со-леян се огледа наоколо си, за да види какъв ефект са произвели думите му върху другарите му тангове. Като толкова много други неща, те не бяха очаквали това. Всички решения на Съвета бяха единодушни. Така беше в продължение на сто двадесет и шест години. До днес.

Тишината наруши Ли Шай Тун.

— Искате да кажете, че желаете да гласувате „против“? След всичко, което казахме?

Вей Фен, седнал до него, поклати глава.

— Не е правено — тихо каза той. — Просто не е нашият начин…

— Защо не? — попита Ван, като предизвикателно се вгледа в него. — Ние сме Седмина, а не един, нали? Защо гласът ни трябва да е единствен?

— Вие не разбирате… — започна Цу Ма, но Ван отново го сряза.

— Съвсем правилно разбирам. Мое право е да гласувам „против“, нали? Да протоколирам противопоставянето си на тази част от политиката?

Цу Ма се поколеба, след това кимна едва-едва в съгласие.

— Добре. Тогава това е всичко, което искам да направя. Да регистрирам несъгласието си с избрания от нас курс.

На бюрото зад Цу Ма секретарят, Лун Мей Хо, беше записал всичко, което се каза, за официалния протокол, натопената му в мастило четка се движеше бързо надолу по страницата. Помощникът му до него вършеше същото, дублирането осигуряваше точността на протокола. Сега и двамата бяха спрели и вдигнали погледи с удивление.

— Но това вече беше сторено, братовчеде Ван. Всяка дума, изговорена тук, се записва. Вашето несъгласие… — Цу Ма се намръщи, опитвайки се да разбере. — Искате да кажете, че наистина желаете да гласувате „против“?

— Толкова ли е трудно да се разбере, Цу Ма? — Ван погледна покрай танга към писарите, гласът му изведнъж се втвърди. — Защо не записвате, ши Лун? Казал ли е някой „стига“ на тези речи?

Лун погледна в гърба на господаря си, след това наведе глава, за да запише набързо думите на Ван. До него помощникът му правеше същото.

Доволен, Ван Со-леян седна назад, забелязвайки как другарите му тангове го гледат сега или се споглеждат помежду си, несигурни как да действат. Жестът му, безрезултатен сам по себе си, все пак ги беше шокирал. Както бе казал Вей Фен, такова нещо не бе правено. Не и в миналото. Но миналото беше мъртво. Това беше нов свят, с нови правила. Още не ги бяха усвоили. Въпреки всичко Войната не бе ги научила на нищо. Е, той щеше да промени това. Щеше да притисне носовете им към глупавата им реалност.

— Още нещо — каза тихо.

Цу Ма вдигна очи и срещна погледа му.

— Какво има, братовчеде Ван?

Остротата в гласа на Цу Ма го накара да се усмихне вътрешно. Беше ги разклатил — дори обичайно непоклатимия Цу Ма. Е, сега щеше да ги разтърси много добре.

— Просто дреболия. Процедурен въпрос.

— Давайте…

— Просто това. Принцовете трябва да напуснат. Сега. Преди да обсъждаме по-нататъшните дела.

Видя израза на ужас на лицето на Цу Ма; видя го, отразен от всяко лице в този свободен кръг. После стаята избухна в гневни, противоречиви гласове.

Де Вор се беше подпрял, докато асансьорът падаше бързо — с едната ръка се държеше за дръжката от месинг и кожа над главата си, а с другата люлееше отрязаната глава срещу бедрото си. Веднага бяха замразили врата, за да спрат кръвотечението по униформата му, и бяха отстранили клепачите. След време ретиналният модел щеше да се унищожи, но засега беше достатъчно добър да излъже камерите.

Когато асансьорът забави, той се приготви, като повдигна главата пред лицето си. Когато спря, постави дясното око срещу идентификатора в стената пред него, после го отмести и вкара кода. Три секунди, след това вратата се заотваря със съскане. Пъхна главата под мишница и измъкна оръжието си.

— Какво става горе?

Охраната на бюрото се обръщаше към него с усмивка, очаквайки Сандърс. Едва бе произнесъл думите, когато Де Вор откри огън и го изхвърли от мястото му. Вторият от охраната излизаше от странична стая, като в ръцете си балансираше поднос с три чаши ча. Хвърли подноса настрана и посегна към оръжието на кръста си, но Де Вор беше твърде бърз. Той залитна назад, после падна и замря.

Де Вор пресече стаята до бюрото и остави главата върху него, след това се огледа наоколо си. Нищо не се беше променило. Всичко беше, както го помнеше. За единайсет години дори не бяха помислили да променят процедурите. Бяха творения на навика, хора на традицията. Де Вор се изсмя презрително. Това беше най-голямата им слабост и причината, поради която щеше да спечели той.

Отиде до сейфа. Имаше високосекретен дизайн със специално подсилена форма от лед в стените си и празна предна част, която можеше да бъде отворена само след изпращането на точните светлинни импулси върху съответните светочувствителни панели. И това не се беше променило. „Няма да ви помогне“ — това бе казал Сандърс. Е, Сандърс и подобните му не мислеха по начина, по който мислеше той. Те се втурваха към нещата с главата напред. Но той…

Де Вор се засмя, после измъкна четири тънки пакета от туниката си и като извади съдържанието им, ги прикрепи към леда от всяка страна на правоъгълната форма на сейфа. Приличаха на малки обръчи — като змии, които сами изяждат опашките си. Четири подобни обръча — много по-големи, с разрушителна мощност, хилядократно надвишаваща тази на тези дребни, пръстеноподобни версии — бяха започнали всичко това преди десет години, когато бяха пръснали на парчета Имперския солариум, убивайки министъра на танга, Лу Кан, и съветниците му. Сега по-малките им братя щяха да го снабдят със средства да продължи тази Война.

Усмихна се, после влезе в една от страничните стаи и легна на пода. След миг експлозията разтърси помещението над него. Изчака няколко секунди, след това се изправи и отново се върна вътре. В дежурната стая цареше хаос. Прах изпълваше въздуха; машинария и парчета човешка плът и кости покриваха стените и пода. Там, където бе стоял сейфът, стената беше разрушена, докато самият сейф, незасегнат от експлозията, се бе катурнал напред и сега лежеше в средата на стаята, покрит с останки.

Свали туниката си и я уви около сейфа, после го повлече бавно по пода и към асансьора. Погледна назад към стаята, след това се протегна и активира асансьора. Този път нямаше нужда от главата — не се проверяваха нито онези, които напускаха стаята, нито които използваха асансьора, за да се качат нагоре. И това също беше пропуск в мисленето им. Той би го уредил иначе: би направил по-лесно влизането, по-трудно — излизането. По този начин човек би хванал в капан противника си, би го обкръжил. Както в уей чи.

Горе го чакаше Леман с чиста туника под мишница.

— Как вървят нещата? — попита Де Вор, докато бързо се събличаше и се напъхваше в тъмнозеления гащеризон.

Леман се взря в сейфа.

— Пин Тяо са задържали сектора си. Започнахме да разтоварваме амунициите през най-горната източна врата. Виганд докладва, че каналите на сигурността са претоварени с новини за атаката. Оттук нататък всеки момент трябва да очакваме контраатака.

Де Вор погледна рязко нагоре.

— Тогава най-добре бързо да се омитаме оттук, нали?

— Наредих четири човека да чакат отвън и на още двама — да задържат западния транзитен асансьор. Казах на Пин Тяо, че не работи.

— Отлично. Нещо друго?

— Добри новини. Бунтът в Брауншвайг се е разпрострял и в съседния хсиен. Изглежда приятелите ни бяха прави. Там се е превърнало в барутен погреб.

— Може би… — Де Вор се замисли за момент, после кимна. — Добре. Повикай онези мъже тук. Искам това да е навън, преди Пин Тяо да открият какво сме направили. След това ще взривим мостовете.

Ли Юан стана веднага, без да изчака танговете да разрешат спора си. Излезе на широката тераса и застана до балюстрадата, взирайки се през синята необятност на Каспийско море към далечния бряг. Миг по-късно към него се присъедини синът на Вей Фен, Вей Чан Ин, треперещ от гняв.

Никой от тях не проговори за известно време, после Вей Чан Ин повдигна брадичка. Гласът му беше студен и ясен — гласът на самото основание.

— Проблемът е, че Ван Со-леян е прав. Не сме се адаптирали към времето.

Ли Юан изви глава, взря се в профила на по-възрастния мъж.

— Може би е така. Но има начини подобни неща да се кажат.

Вей Чан Ин малко се поотпусна, след това слабо се усмихна.

— Маниерите му са ужасни, нали? Може би това има нещо общо с факта, че като дете е бил заточен.

Очите им се срещнаха и двамата се разсмяха.

Ли Юан се обърна с лице към Вей Чан Ин. Най-големият син на Вей Фен беше трийсет и шестгодишен; висок, добре сложен мъж с високо чело и красиви черти. Очите му се усмихваха, макар че на моменти можеха да бъдат проницателни, дори ужасяващи във втренчеността си. Ли Юан го познаваше от рождението си и винаги му се беше възхищавал, но сега вече бяха равни по сила. Разликата във възрастта не означаваше нищо покрай ролята им на бъдещи тангове.

— Какво иска, как мислиш?

— Баща ми мисли, че той създава проблеми.

— Но ти не смяташ така.

— Аз мисля, че той е умен млад мъж. По-студен, с много по-силен контрол, отколкото изглежда. Онова представление там вътре — смятам, че той играеше.

Ли Юан се усмихна. Точно това си бе помислил и самият той. Обаче пък беше възхитително. Беше видял гнева по лицата на баща си и на по-старите тангове. Ако целта на Ван Со-леян беше само да ги ядоса, той бе успял напълно. Но защо? Какво можеше да цели с такава тактика?

— Съгласен съм. Но въпросът ми остава. Какво иска той?

— Промяна.

Ли Юан се поколеба, очакваше Вей Чан Ин да продължи. Но Чан Ин беше приключил.

— Промяна? — смехът на Ли Юан изразяваше неверие. След това със слаба тръпка на отвращение разбра какво съдържаха думите на братовчед му. — Искаш да кажеш…

Изречението остана недовършено, но Вей Чан Ин кимна. Говореха за убийството на Ван Хсиен. Гласът на Чан Ин се снижи до шепот.

— Общоизвестно е, че той мразеше баща си. Ще има смисъл, ако омразата му се разпростре върху всичко онова, което е било скъпо за баща му.

— Седмината?

— И самото Чун Куо.

Ли Юан бавно поклати глава. Беше ли възможно? Ако е така… Преглътна, после погледна настрани ужасен.

— Тогава той никога не трябва да стане танг.

Вей Чан Ин се засмя кисело.

— Де да беше толкова лесно, братовчеде. Но внимавай какво говориш. Младият Ван има уши на неочаквани места. Между нас няма тайни, но дори и сред нас има неколцина, които не знаят кога да говорят и кога да мълчат.

Отново нямаше нужда да се казва нещо повече. Ли Юан разбра веднага за кого говореше Вей Чан Ин. Ху Тун-по, младият танг на Южна Америка, напоследък беше прекарал много време с Ван Со-леян в имението му.

Отново потръпна, сякаш слънчевата светлина внезапно се беше лишила от силата си да го стопли, после се протегна и положи длан върху ръката на Вей Чан Ин.

— Баща ми беше прав. Това са лоши времена. Още сме Седмина. Дори някой да се окаже слаб, ако по-голямата част останат силни…

Вей покри ръката на Ли Юан със своята.

— Както кажеш, добри ми братовчеде. Но аз трябва да вървя. Има много работа за вършене.

Ли Юан се усмихна.

— Бизнесът на баща ти?

— Естествено. Ние сме ръцете на бащите си, не е ли така?

Ли Юан го наблюдаваше как се оттегля, после се извърна обратно и се облегна на балюстрадата, взирайки се навън. Но този път мислите му се върнаха към деня, когато баща му го беше извикал и го бе представил на служителя с острото лице, Су Лу Шан. Онзи следобед беше променил живота му, защото тогава бе научил за Голямата измама и за министерството, което беше създадено да я администрира.

Историята разказва, че великата флота на Пан Чао акостира тук, на бреговете на Астрахан, през 98 г. от н.е. Той хваща в капан гарнизона на Та Цин между морските си сили и втора огромна сухопътна армия и след продължила три дена битка забива жълтото драконово знаме на императора над стените на стария град. Но историята лъже. Пан Чао наистина е прекосил Каспийско море, за да се срещне с представители на Та Цин — консули на могъщия римски император Траян. Но никаква огромна армия от хан никога не е слизала на този пустинен бряг, никой хан не е прекосявал огромната верига на Урал и не е влизал в Европа като нашественик. Никой, докато не е дошъл великият диктатор Цао Чун.

Ли Юан потръпна, после се извърна, ядосан на себе си. Лъжи или не, но това беше светът, който бяха наследили; нямаше полза подробно да се спират на алтернативите. Доста време бе постъпвал така и това почти го беше унищожило. Сега бе стигнал до края: беше установил мир със света на проявленията. Обаче понякога — както сега — булото се плъзваше и той се оказваше изпълнен с желание то да може да се разлети на части, а той да може да каже: „Това е истината за нещата.“ Но беше невъзможно. Самото небе щеше да се срути, преди думите да успеят да напуснат устните му. Отново се втренчи във вратата, гневът му се фокусира още веднъж върху онова парвеню, Ван Со-леян.

Промяна… Беше ли прав принц Вей? Промяна ли искаше Ван Со-леян? Умираше ли да види как Великото колело се завърта още веднъж — на каквато и да е цена? Ако да, трябва да действат, за да го спрат. Защото Промяната беше невъзможна. Немислима.

Или пък беше?

Ли Юан се поколеба. Не, помисли си той, не и немислима. Не и сега. Дори и така, не можеше да стане. Не можеха да го допуснат. Баща му беше прав: Промяната беше големият разрушител; въртящото се Колело премазваше всичко под себе си — без да прави разлика. Винаги е било така. Ако имаше една-единствена причина за съществуването на Седмината, то тя беше тази — да предпази Колелото от завъртане.

С нова тръпка се обърна обратно, тръгна, ролята му в нещата изведнъж му стана ясна. Да, той щеше да бъде спирачката, блокировката, която ще предпази Колелото от завъртане.

Де Вор спря на завоя и се прилепи към стената на коридора, ослушвайки се. Четиримата мъже зад него спряха да починат, поеха си въздух; сейфът лежеше в мрежата между тях. Отпред се чуваха шумове — стъпки, приглушен звук от гласове. Но чии? Предполагаше се тези нива да са празни, а пътят към моста — чист.

Де Вор се обърна и посочи вратата вдясно. Без да е необходимо да им се казва, те прекосиха пространството и влязоха вътре. Доволен, Де Вор се придвижи наляво, тръгна надолу по коридора бързо, тихо, наясно, че гласовете се усилват, докато се приближава към кръстовището. Преди да завие, спря и се промъкна в странична стая, после изчака с ухо, долепено до вратата. След като бяха отминали, той отново се плъзна навън, зави надясно и ги последва.

Пин Тяо. Беше сигурен. Но защо бяха тук? И какво правеха?

Десет човека. Може би повече. Освен…

Нямаше причина за подозренията му, но той знаеше, че дори и да имаше, щеше да е прав. Те бяха от Пин Тяо. Но не всички. Бяха взели пленници. Може би офицери от сигурността с високи чинове. Но защо? За откуп? Или имаше друга причина?

Намръщи се и затича тихо, знаейки, че трябва още да се приближи до тях, да се увери, че е прав, защото ако бяха взели пленници, имаше нещо, което той трябваше да знае. Нещо, което можеше да използва. Предварително се беше споразумял с Гезел, че няма да има пленници, но на Гезел не можеше да се има доверие.

Мостът беше отпред, коридорът в далечната му страна — прочистен от хората му по-рано. Но как го бяха разбрали? Не беше казал нищо на Гезел. Което означаваше, че имат човек вътре в организацията му. Или бяха платили на някой негов приближен за информацията. Дори и така, не знаеха за сейфа. Само той знаеше за него.

Сега бяха много по-близо. Сега ясно можеше да ги чува. Три — не, четири — гласа. Бяха забавили темпото, когато се приближиха до моста, сега бяха внимателни, подозрителни за някой капан. Следващият завой беше само на двайсет чи пред тях. Оттук щеше да е в състояние да ги вижда ясно. Но беше рисковано. Ако те го видеха…

Де Вор забави крачка, после спря точно преди кръстовището, наведе се надолу, заслуша се пак. Бяха спрели може би за да изпратят някой от хората си пред тях през моста. Изчака, след това, когато чу викът да се връща, все още ниско наведен, подаде глава иззад ъгъла, където не биха очаквали да видят някого.

Схвана всичко с един поглед, после бързо се дръпна назад. Петима от Пин Тяо и осем завързани пленници. Както си бе помислил. Не бяха в униформа, но по мустаците им и по начина, по който бяха вързали косите си, можеше да прецени, че са офицери. Подобни неща бяха знак за чина — толкова непогрешим, колкото и знаците на гърдите на униформите им.

Така. Гезел взимаше пленници. Щеше да разбере защо, после да изправи човека пред фактите. Щеше да бъде забавно да чуе какво обяснение ще даде. Междувременно човекът му в далечния край на моста можеше да ги проследи; да открие къде отвеждат пленниците си.

Усмихна се и беше на път да завие, когато чу стъпки да се връщат към него.

— Давайте през моста! — извика глас много по-близо отпреди. — Сега бързо! Ще се срещнем по-късно!

Де Вор си пое дълбоко въздух, после измъкна оръжието си. Погледа го за момент, след това го плъзна обратно в кобура му. Не. Трябваше да бъде тих. Все пак ножът беше също толкова ефикасен, ако ставаше въпрос да се убие човек.

Бързо му хвърли поглед, чудейки се дали трябва да се скрие, и остави мъжа да мине покрай него, след това реши обратното. Беше почти сигурен, че не го бяха видели, така че елементът на изненадата щеше да е на негова страна.

Когато стъпките се приближиха, той се прилепи към стената. После, когато мъжът зави зад ъгъла, се протегна и го дръпна към себе си, като го завъртя и го притисна през гърдите — дясната му ръка стискаше мъжа за гърлото, острието на ножа беше плътно притиснато под брадичката му.

— Извикаш ли, си мъртъв — меко каза в ухото му.

— Търнър!… — Шепотът беше изненадан.

— Шен Лу Чуа — отговори тихо той, стягайки хватката си около хана. — Каква изненада да те срещна тук.

Водачът на Пин Тяо преглътна мъчително, но продължи да държи главата си гордо вдигната, без да показва и следа от страх.

— Какво правиш тук?

Де Вор меко се засмя.

— Забравяш кой държи ножа, Шен Лу Чуа. Защо Гезел взема пленници?

— Видя?… Естествено.

— Е?

— Мислиш, че ще ти кажа? — изсумтя Шен.

— Няма значение. Знам какви са намеренията на Гезел.

Подигравателният смях на Шен го потвърди. Идеята беше негова. И Гезел не знаеше нищо за това. Което само по себе си беше интересно. Означаваше, че в редиците им има разцепление — разделение, което можеше да вкара в сметките. Но, защо да е изненадан? В края на краищата и те бяха хора.

— Не знаеш нищо…

Но Де Вор беше спрял да слуша. Притискайки Шен по-здраво, той вкара върха на ножа през гърлото на хана в устната му кухина, след това го пусна да падне. За момент се загледа как Шен лежи там, борещ се да измъкне острието, от разкъсания му ларинкс излизаха къси клокочещи звуци, после пристъпи напред и като коленичи над мъжа, рязко завъртя главата му назад и му счупи врата.

Хун Миен-ло седеше зад бюрото в кабинета си; малък, прикрепен към плота екран пред него се изпълваше с фигури. Пред него с наведена глава стоеше Сун Ли Хуа, вътрешният шамбелан.

— Викали сте ме, канцлер Хун?

Хун Миен-ло погледна към Сун, след това продължи да командва фигурите от клавиатурата.

— Забави се, майстор Сун.

Главата на Сун продължаваше да е сведена.

— Аз съм зает човек. Трябва да се организират много неща за господаря ми.

Хун изсумтя.

— И кой е този господар, Сун?

Сун едва се усмихна.

— Същият господар, на когото и двамата служим.

Хун Миен-ло вдигна глава и се взря в Сун, после се засмя и като се протегна, извъртя екрана така, че мъжът да може да го види.

— Разпознаваш ли тези фигури, майстор Сун?

Сун вдигна глава за първи път, изучавайки екрана. После пак погледна към Хун, изражението му не се бе променило.

— Изглеждат като сметките за домакинството, канцлер.

— И са точно това. Но са сгрешени. Били са подправени. И то не веднъж, а постоянно, доколкото мога да разбера. — Изключи екрана, после седна назад с усмивка. — Някой е източвал от тях доста значителни суми през последните четири години.

Сун открито срещна погледа му.

— И?

Хун кимна, възхитен от самообладанието на мъжа.

— И има само трима души, които са могли да го направят. Разпитах другите двама и стана ясно, че те са невинни. Което означава, че оставаш само ти, майстор Сун. Просперитетът на семейството ти през тези изминали четири години е огромен.

— Обвинявате ме в незаконно присвояване, канцлер Хун? Хун Миен-ло се усмихна.

— Да.

Сун отново се взира в него известно време, после се засмя.

— И това ли е всичко? Защо, ако всеки служител, който е бъркал в касата, трябва да бъде арестуван, Седмината бързо ще се озоват съвсем лишени от слуги.

— Може би да. Но тебе те хванаха, майстор Сун. Имам достатъчно доказателства, за да бъдеш изпратен в Мрежата.

Сун го погледна пак необезпокоен, усмивката му — непомръднала. Разпознаваше големия изнудвач в момента, в който го видеше.

— Какво искате, канцлер? Каква е истинската причина за тази среща?

— Мислиш, че имам задни цели, така ли е, майстор Сун?

Кръглото лице на Сун се раздвижи, после той седна без покана, чертите му имаха по-сериозно изражение.

— Ние сме реалисти, вие и аз. Знаем откъде духа вятърът.

— Какво искаш да кажеш?

Сун се отпусна назад, лицето му се изпълни с внезапно сметкаджийство.

— Имахме късмет, вие и аз. Събитията упорито се развиваха в наша полза през последната година. Ние се издигнахме, докато останалите отпаднаха. Семействата ни са силни, родовете ни — могъщи.

— Е, и?

Сега устните на Сун се усмихваха, но очите му бяха все още студени и остри.

— Ето какво имам предвид. Трябва да бъдем съюзници, Хун Миен-ло. Съюзници, не врагове.

Хун Миен-ло се наведе към него, изражението му изведнъж стана твърдо, безкомпромисно.

— Ами ако кажа „не“?

За първи път през лицето на Сун Ли Хуа премина тръпка на несигурност. После той се взе в ръце и се разсмя.

— Нямаше да разговаряте с мен, ако вече бяхте взели решение. Щяхте да наредите да ме арестуват. Но това не е вашата цел, нали? Искате нещо от мен.

Но Хун се взираше в него, вече ядосан.

— Нямаш ли уши, човече? Не разбираш ли ситуацията, в която се намираш? — Той поклати глава удивен. — Позволяваш си да поставяш ултиматум, Сун Ли Хуа. Ти уби танга. И дори и най-слабият шепот в нечии уши, че си замесен, ще доведе до сигурната ти смърт.

— Нямате доказателства… — започна Сун, после разбра, че онова, което Хун казва, е вярно. За такова нещо нямаше нужда от доказателства: достатъчно беше, че подозрението съществува. И тогава му стана ясно към какво се стремеше Хун Миен-ло — защо бе повдигнал въпроса за подправените сметки. Хвърлянето в Мрежата щеше да го направи уязвим. Щеше да го постави извън протекцията на закон и род. За момент сериозно се втренчи в ръцете си. Нищо не можеше да направи. Хун Миен-ло държеше всички козове.

Наведе глава.

— Какво желаете?

За момент, докато се наслаждаваше на победата си, Хун Миен-ло изгледа Сун Ли Хуа. Преди известно време искаше да го унижи. Днес, принуден от принца да действа, беше поел риска: бе заложил на това, че предположението му за Сун и за стария танг е вярно. И бе спечелил. Но това беше само началото. Следващата стъпка значително повдигаше мизата. Този път той рискуваше собствения си живот.

Дотук ръцете му бяха останали чисти. Дотук други бяха изпълнявали всичко, което той бе пожелавал, сякаш само за да му помогнат. Но сега…

Пое си дълбоко въздух — изучаваше мъжа, искаше сам да се убеди, че точно това е, което иска. После спокойно, с овладян глас, отговори на Сун:

— Ще ти кажа какво искам. Искам да убиеш пак. Искам да убиеш новия танг, Ван Та-хун.

Лицето на Емили Ашър беше потъмняло от гняв, ноздрите й потрепваха, разширените й очи се взираха в Гезел. Стоеше с лице към него, с ръце на кръста, с предизвикателно навирена брадичка.

— Давай! Изправи го пред това! Обзалагам се, че копелето ще го отрече!

Гърдите на Гезел се повдигаха и спускаха тежко. Новината за смъртта на Шен го беше разтърсила силно. А нещата вървяха толкова добре…

— Сигурна ли си?

Тя издаде остър, горчив звук на отвращение.

— Беше неговият нож. Острие с перлена дръжка. Този, който му конфискувахме, когато дойде да се срещне с нас онзи път.

— Ясно…

Тя се приближи, гласът й се снижи до шепот.

— Ще го убиеш, нали? Както каза, че ще направиш, ако ни измами?

Гезел потръпна неволно, после кимна.

— Ако е вярно — меко каза той. — Но той ще го отрече.

— Ала ти знаеш, че е вярно.

— Да… — той се обърна и погледна към мястото, където стоеше албиносът и ги наблюдаваше как разговарят. — Къде е той? — поиска да знае, гласът му се повиши за първи път, откакто се бяха изкачили с асансьора.

— Ще дойде тук — студено отговори Леман.

— А ако не дойде? — меко му каза Ашър.

— Тогава ще умрем тук — рече Гезел; не погледна към нея, а върна студения поглед на албиноса.

В далечината се чу заекването на слаб оръжеен огън, след това приглушена експлозия накара пода под краката им да потрепери. Амунициите бяха изнесени навън преди повече от петнайсет минути. Беше време да се измъкват. Но не можеха. Не и преди Търнър да дойде тук.

Гезел се изплю, после се извърна и бавно закрачи нагоре и надолу, оглеждайки се наоколо, докато мъжете и жените се събираха в близките коридори.

— Какво го задържа? — ядно промърмори той. Можеше да види колко напрегнати са хората му; колко бързо прихванаха настроението му. Под нос псуваше Търнър. Емили беше права. Изобщо не трябваше да се оставят да бъдат въвлечени в това.

След това го видя, когато се обърна.

— Е — каза тихо, вгледан в Ашър. — Сега той е тук.

Де Вор набързо размени реплики с албиноса, после дойде при тях.

— Готови ли сте?

Гезел поклати глава.

— Не още. Искам някои отговори.

— За Шен Лу Чуа?

Гезел се изсмя късо, изненадан от дързостта му.

— Много сте самоуверен, Търнър. Какво се случи?

Де Вор се взираше в него, цялото му поведение беше откровено, открито.

— Аз го убих. Трябваше. Той ме нападна.

— Защо?

— Не знам. Опитах се да му обясня защо съм там, но той не ми даде възможност.

— Не… — Гезел погледна към Ашър, след това — отново към Де Вор. — Познавах Шен. Той не би направил такова нещо.

— Познавахте го? — Де Вор се разсмя. — Тогава, предполагам, знаехте, че той тайно отвеждаше осмина пленници? Старши офицери от сигурността.

Гезел усети Ашър да докосва лакътя му.

— Той лъже…

Де Вор поклати глава.

— Не. Накарайте вашия човек, Мах, да провери. Приятелчето на Шен, Юн Чо, ги е отвел в някакъв апартамент в Огерслебен. Ниво трийсет и четири. Мисля, че познавате това място.

Гезел се напрегна. Може би Търнър блъфираше, печелейки време. Но това нямаше смисъл. Както той каза, за Мах беше лесно да провери. Във всеки случай го притесняваше нещо друго. Нещо, което Търнър още не беше обяснил.

— Казаха ми, че са намерили тялото долу, на ниво едно-двайсет. Дори да е така, както казвате, и Шен да ни е мамил, защо вие сте били там долу?

Рязко отстъпи назад, когато Де Вор бръкна в униформеното си яке. Но не извади оръжие от вътрешния си джоб. А карта. Друга карта. Де Вор му я подаде.

— Беше твърде добра възможност, за да я пропусна. Знаех, че е там долу. Разбирате ли, виждал съм я. Преди години.

Гезел го погледна отново, устата му се отвори изненадано.

— Бремен… Богове! Охранителна диаграма на Бремен.

— Част от нея. Останалото вече съм изпратил.

— Изпратил? — щеше да попита какво искаше да каже Търнър, когато една от свръзките му си проби път през претъпкания коридор зад него и стигна до него почти бездиханен. Накара човека да повтори съобщението, после се извърна с лице към Търнър.

— Има проблем.

— Проблем? — Де Вор вдигна вежди.

— Изглежда сме в капан. Последният от мостовете е бил взривен.

— Знам. Аз заповядах.

— Вие какво?

— Чухте. Няма да се измъкнем по този път. Точно това чакат те, не виждате ли? Вече ще са изчислили какво сме направили и ще седят там и ще чакат да ни хванат в страничните коридори от другата страна на моста. Но аз не смятам да им дам тази възможност. Наредих на покрива да ни чака самолет. — Де Вор погледна таймера, имплантиран в китката му. — Обаче имаме по-малко от пет минути, така че е най-добре да тръгваме.

Гезел се взря в картата, след това — отново в Де Вор; беше удивен, забравил историята с Шен.

— Имате транспортьори?

— Точно това казах. Но да вървим. Преди да изчислят какво смятаме да правим.

— Но къде? Къде отиваме?

Де Вор се усмихна.

— На юг. Към планините.

Глава 3Връзки

Ван Со-леян стоеше пред заемащото цяла стена драконово огледало в стаята на мъртвия си баща, докато прислужничките на брат му го обличаха. Взираше се в собственото си отражение.

— Трябваше да ги видиш! Няма да повярваш колко бяха засегнати! — Той оголи зъби. — Беше великолепно! Такива са лицемери! Такива лъжци и интриганти! А пък си въобразяват, че са искрени и чисти! — Той се обърна и погледна към канцлера, устата му се изкриви презрително. — Богове, гади ми се от тях!

Хун Миен-ло стоеше, там с наведена глава. Беше необичайно мълчалив, поведението му — смирено, но Ван Со-леян едва го забелязваше; беше преизпълнен с триумфа си в Съвета онзи следобед. Освободи прислужничките, прекоси стаята до масата и вдигна чаша, отправяйки тост към себе си.

— Знам как мислят. Те са като призраци, движат се само по прави линии. Но аз не съм като тях. Следващия път ще трябва да се подготвят, да очакват аз отново да съм груб — да потъпча прецизния им етикет. Ще се срещнат предварително, за да изработят стратегия как да се справят с „директността“ ми. На бас, че ще го направят. Но аз пак ще ги объркам. Ще бъда толкова хрисим, така отстъпчив и учтив, че ще се зачудят дали не съм изпратил своя двойник.

Той се засмя.

— Да, и през цялото време ще играя тяхната игра. Ще ги изнервям. Ще предлагам дребни промени, които ще изискват по-нататъшен дебат. Ще отлагам и отклонявам. Ще оспорвам и квалифицирам. Докато загубят търпение. И тогава…

Спря и за първи път забеляза как Хун Миен-ло стои там.

— Какво има, канцлер Хун?

Хун Миен-ло държеше главата си сведена.

— Става въпрос за брат ви, ваше превъзходителство. Той е мъртъв.

— Мъртъв? Как?

— Той… се самоуби. Този следобед. Един час преди да се върнете.

Ван Со-леян постави чашата обратно на масата и седна, главата му почиваше почти лениво на облегалката на високия стол.

— Колко удобно от негова страна.

Хун Миен-ло вдигна поглед, после бързо се взря пак надолу.

— И не само това, но и арсеналът на Ли Шай Тун в Хелмщат е бил атакуван този следобед. От Пин Тяо. Отнесли са голямо количество оръжия.

Ван Со-леян огледа сгънатото в поклон тяло на канцлера, очите му се присвиха.

— Добре. Тогава искам среща с тях. Канцлерът рязко погледна нагоре.

— С Пин Тяо? Но това е невъзможно, чие хсия…

Ван Со-леян се взря студено в него.

— Невъзможно?

Когато отново проговори, гласът на Хун беше по-тих, по-покорен отпреди.

— Ще бъде… трудно. Но ще се опитам, чие хсия.

Ван Со-леян се наведе напред и отново вдигна чашата си.

— Гледай да го направиш, Хун Миен-ло, защото има и други, точно толкова жадни за власт, колкото си и ти. Може би не толкова талантливи, но пък какво е талантът, ако човек е мъртъв?

Хун Миен-ло вдигна поглед, за миг очите му срещнаха тези на новия танг — там видя твърд, студен проблясък на задоволство. След това се поклони ниско и се оттегли.

Као Чен стоеше в коридора пред временната морга, челото му беше притиснато към стената, подпираше се на лявата си ръка. Не беше си помислял, че още може да бъде засегнат — бе си мислил, че е привикнал с най-лошото, което човекът може да стори на себеподобните си — но гледката на осакатените трупове дълбоко го беше разстроила. Особено по-младите.

— Копелетата… — тихо произнесе той. Нямаше нужда. Можеха да ги вържат и да ги оставят. Със сигурност са взели онова, което им е било необходимо. Но да убият всичките си пленници. Той потръпна. Приличаше на другата история със заложници — младото семейство на капитан Сандърс. И тях нямаше нужда да ги убиват.

Усети втора вълна от гадене да се надига от тъмнината вътре в него и стисна зъби срещу болката и гнева, който изпитваше.

— Добре ли сте, сър?

Сержантът му, с десет години по-възрастен от Чен хун мао, стоеше на разстояние няколко крачки с леко наведена глава, загрижен, но и объркан от поведението на офицера си. Бяха го прикрепили към Као Чен само преди десет дни и това беше първият път, когато бяха излезли заедно на операция.

— Видяхте ли ги? Сержантът се намръщи.

— Сър?

— Мъртвите. Повечето от тях кадети. Едва излезли от юношеството. Продължих да мисля за сина си.

Мъжът кимна.

— Пин Тяо са боклуци, сър. Измет.

— Да… — Чен си пое въздух, после се изправи. — Е… да тръгваме. Искам да погледна и техните мъртъвци, преди да докладвам.

— Сър.

Чен остави сержанта си да води, но беше видял съмнението в очите на човека. Това оглеждане на мъртвите му беше много странно — без съмнение предишните му офицери не се бяха затруднявали с подобни неща — но Чен знаеше какво прави. Толонен беше завербувал Кар и него, защото те понасяха подобна болка. Забелязваха онова, което другите пропускаха. Особено Кар. А той се бе учил от Кар. Беше научен да вижда дребния детайл — онази улика, която променяше цялата картина на събитията.

— Ето тук, сър.

Сержантът застана мирно пред вратата с наведена глава. Чен влезе вътре. Тук нещата бяха различни, по-подредени, труповете лежаха в четири прави редици върху подпрени на магарета маси. И за разлика от другото място тук телата бяха цели. Тези хора бяха загинали в битка: не бяха връзвани и кълцани.

Мина покрай първата редица, спираше се тук и там, за да смъкне покриващите телата чаршафи и да погледне лице, ръка; сега се мръщеше на себе си, чувството му за „грешка“ растеше с всеки изминал момент. Накрая, в началото на редицата, спря до едно от телата и се взря в него. В мъртвеца имаше нещо странно — нещо, което не можеше точно да определи.

Поклати глава. Не, представяше си го. Но после, когато тръгна да се отдалечава, осъзна какво е. Косата. Приближи се и вдигна главата между дланите си, за да я разгледа. Да, в това нямаше съмнение, косата на мъртвия беше подстригана като на войник. Бързо премина по редицата, проверявайки и другите тела. Повечето от тях носеха обичайната къса коса — подстрижки, характерни за долните нива, — но имаше петима със същата военна подстрижка — коса, скъсена почти брутално зад ушите и на тила.

— Сержант!

Мъжът веднага се появи на вратата.

— Донеси ми комуникатор. С визуална връзка.

— Сър!

Докато чакаше, премина отново покрай редицата и разгледа мъжете, които беше отвил. Като се вглеждаше сега, откри и други различия. Ноктите им бяха поддържани, ръцете — меки, незагрубели. Всички, естествено, бяха хун мао, но определен тип. Всички имаха онези сиво-сини очи и изсечени черти, характерни за хората, вербувани от сигурността. Да, колкото повече се вглеждаше в тях, толкова по-добре можеше да си ги представи в униформа. Но беше ли прав? И ако да, какво означаваше това? Бяха ли започнали Пин Тяо да привличат подобни типове или пък беше нещо по-лошо от това?

Сержантът се върна, подаде му комуникатора, после застана встрани и се загледа, докато Чен повдигаше клепачите на един труп с палеца си и нагласяше лещите на машината над окото, препредавайки искане за идентификация към Централните архиви.

Получи отговора си почти веднага. Имаше шест „подобия“, които приблизително съвпадаха с ретината, но само едно от пълните физически описания подхождаше на мъртвеца. Беше, както си бе помислил Чен: бивш служител от сигурността.

Чен премина по редицата и провери останалите. Историята беше същата: всичките петима бяха служили в силите за сигурност по едно и също време. И никого от тях не бяха виждали от няколко години. Което означаваше, че или са били долу в Мрежата, или — извън Града. Но какво означаваше това? Чен натисна бутона да запише индивидуалните номера на досиетата им, после остави комуникатора настрани и се замисли, облегнал се на едно от магаретата.

— Какво има, сър?

Чен вдигна поглед.

— О, в края на краищата нищо. Помислих си, че познавам този мъж, но съм сбъркал. Все пак тук приключихме. Ако приключат тук, тогава ми рапортувайте в четири часа. Генералът ще иска пълен доклад преди края на деня.

— Сър!

Отново сам, Чен бавно премина покрай редиците и хвърли по един последен поглед към всеки от петимата мъже. Като останалите мъртъвци и те носеха символа на Пин Тяо — стилизирана риба — около врата си и бяха облечени в простите дрехи на Пин Тяо. Но тези не бяха обикновени терористи.

Ето защо беше излъгал сержанта. Защото ако нещата стояха така, както си мислеше, не можеше да има доверие на никого.

Не. За известно време щеше да го запази само за себе си, а междувременно щеше да научи всичко, което може, за мъртвите: да открие къде, в кой гарнизон са били и под чие командване са служили.

Като че ли вече не знаеше. Сякаш не можеше да предположи чие име щеше да изплува на повърхността, след като погледнеше досиетата им.

Нан Хо, вътрешният шамбелан на Ли Юан, слезе от носилката и, след като се поклони на Великия майстор на палата, се изкачи по античните каменни стъпала, които водеха към входа на летния дворец.

Най-горе спря и се обърна, за да погледне през руините към стария град Чин Тао. Зад него заливът Чао Чу представляваше дълбок син кобалт, неясната сиво-зелена форма на Лао Шан пробиваше небето на три ли височина. На хиляда ли на изток се намираше Корея, а зад нея — необитаемите японски острови.

Беше минала година, откакто за последно беше идвал на това място — година и два дена, за да бъдем точни — но оттам, където стоеше, не виждаше нещо да се е променило. За момичетата му обаче тази година се бе оказала дълга и трудна: година на изгнание от Тонджиян и от принца, когото обичаха.

Въздъхна и се обърна обратно, за да последва Великия майстор. Този беше най-малкият от летните дворци на танга и бе останал неизползван от дните на прапрадядото. Сега го пазеха само по стар навик; прислугата, състояща се от петдесет и шест човека, беше незасегната от нуждите на господарите си.

Такъв срам, помисли си той, докато си проправяше път през приятно засенчените коридори към вътрешността. Сега разбра защо. Тук беше опасно. Мястото беше твърде открито, твърде трудно да се защитава срещу атака. Докато Тонджиян…

Засмя се. Самата идея да се атакува Тонджиян!

Великият майстор забави крачка и се обърна с нисък поклон.

— Има ли нещо, майстор Нан?

— Нищо — отговори Нан Хо, като върна поклона. — Просто си мислех за последния път, когато бях тук. За щурците в градината.

— А… — Великият майстор вдигна поглед, клепачите веднага се спуснаха, след това се обърна и продължи бавно да се тътри.

Двете момичета чакаха в Голямата оранжерия, коленичили на плочките до басейна с наведени глави.

Той освободи Великия майстор, преди да забърза и да помогне на момичетата да се изправят, обгърнал всяко с една ръка, притискайки ги плътно към себе си, забравил разликата в положението им, която ги разделяше.

— Скъпите ми! — едва произнесе той с преизпълнено сърце. — Красавиците ми! Как живяхте?

Перлено Сърце отговори и за двете:

— О, майстор Нан… толкова е хубаво, че ви виждаме! Бяхме толкова самотни тук!

Той въздъхна дълбоко.

— Тихо, котенцата ми. Сега тихо, спрете да плачете. Имам новини за вас. Добри новини. Напускате това място. След две седмици.

Те го погледнаха с радостни лица, после отново бързо извърнаха очи. Да, бяха се променили, той веднага успя да разбере. Какво им беше направил Великият майстор, за да станат такива? Жесток ли е бил? Или имаше и по-лоши неща от това? Е, той щеше да разбере. И ако старецът не се беше държал добре, щеше да си загуби главата заради това.

Сладка Роза вдигна поглед към него с надежда.

— Ли Юан е поискал да се върнем?

Усети сърцето му да се свива, защото трябваше да я разочарова.

— Не, малката ми — и погали ръката й. — Но иска да ви види. — „За последен път“ — довърши изречението в главата си. — И има подарък за вас двете. Специален подарък… — Той потръпна. — Ала това ще ви го каже той. Аз дойдох само като посланик, за да ви помогна да се приготвите.

Перлено Сърце отново гледаше надолу.

— Значи тя не ни иска — каза тихо.

Той я притисна към себе си.

— Няма да бъде правилно. Това го знаеш. Още откакто говорихме за последен път, когато заедно бяхме тук.

Спомняше си случая твърде добре. Как ги беше довел тук в тъмнината на нощта и как бяха плакали, когато им бе обяснил защо не трябва да виждат пак любимия си принц. Преглътна, мислейки за онова време. И за Ли Юан беше трудно. Но по странен начин и достойно за уважение. Спомни си как се караха с Ли Юан — как му противоречеше до момента, когато принцът му се беше ядосал. После бе свил рамене и излязъл, за да изпълни онова, за което го бяха помолили. Но това не беше нормално. Още го усещаше дълбоко в себе си. Един мъж — особено принц — имаше нужда от женска компания. Да се откаже за цяла година само заради предстояща сватба! Поклати глава. Е, беше като да се ожениш за съпругата на своя мъртъв брат: нечувано.

Но Ли Юан беше настоял. Искаше да бъде „чист“ за Фей Йен. Сякаш една година абстиненция можеше да направи човека „чист“! Не продължаваше ли още да тече кръвта, да нарастват жизнените сокове? Много обичаше господаря си, но не можеше да се лъже и да каже, че Ли Юан е прав.

Сведе поглед към лицата на момичетата и там прочете разочарованието им. Една година не ги беше излекувала от любовта им. Не, нито пък щеше да ги излекува целият им живот, доколкото добре ги познаваше. Само глупак би разсъждавал иначе. Обаче Ли Юан беше принц и думата му беше окончателна. И въпреки че в това отношение се оказа глупак, поне не беше жесток. Подаръкът, който планираше да им даде — подаръкът, за който Нан Хо бе казал, че не може да говори — щеше да е свободата им. Нещо повече, двете сестри щяха да получат зестра — хубава сума, достатъчна да им осигури добър брак, да им запази луксовете на Първото ниво.

Не, не беше жестоко. Но и не беше мило.

Нан Хо поклати глава и се усмихна.

— Все пак… дайте да продължим. Ще си вземем малко вино и ще се почувстваме по-добре — каза той, като за момент ги притисна още по-силно към себе си. — И после можете да ми разкажете всичко за лошия Велик майстор и какво се е опитвал да прави с вас.

Чуан Лян, съпруга на министър Чуан, лежеше сред копринените възглавници на леглото си, лениво си вееше с ветрило и наблюдаваше през полупритворените си очи как младият офицер влиза в стаята й, спира да вдигне и да разгледа малка статуйка или да хвърли поглед навън, към градината. Бледокремавата нощна роба, която носеше, се беше разтворила, разкривайки малките й гърди, но тя се държеше така, сякаш не знаеше, и се наслаждаваше на начина, по който очите му продължаваха да се връщат към нея.

Тя беше четирийсет и петгодишна — щеше да навърши четирийсет и шест след малко повече от месец — и се гордееше с гърдите си. Беше чувала как се отпускат гърдите на другите жени — или от небрежност, или заради омразното задължение да се кърмят бебета — но тя беше късметлийка. Съпругът й беше богат — и могъщ — и бе наел кърмачки да отгледат отрочето му. А тя беше запазила здравето и фигурата си. Всяка сутрин след упражненията се разглеждаше в огледалото и благодареше на Куан Ин, че я е благословил с единственото нещо, което в този свят на мъже даваше на жената власт над тях.

Навремето беше красива. В собствените си очи все още беше красива. Но сега съпругът й беше старец, а тя — все още жена с женски нужди. Кой тогава можеше да я обвини, че си има любовник, който да изпълни празните й дни с малко радост? Така че за жена в нейното положение, омъжена за човек с трийсет години по-възрастен от нея, все пак беше необходимо да е дискретна — да открие точния мъж за леглото си. Млад и потентен, определено, но и добре възпитан, от добро потекло. А какво по-добро от този млад офицер?

Той се обърна, погледна право в нея и се усмихна.

— Къде е министърът днес?

Чуан Лян извърна очи, ветрилото й спря насред бавния си ход, след това се раздвижи отново с капризно трептене, сякаш обозначаващо някакво вътрешно напрежение. Това беше стара игра и тя се наслаждаваше на преструвката; не можеше да сбърка начина, по който пулсът й се ускоряваше, когато той я погледнеше така. Беше хищен поглед. А очите му — бяха толкова сини. Когато я погледнеше, сякаш самото небе се взираше през тези очи. Тя потръпна. Беше толкова различен от съпруга й. Толкова жив. Толкова силен.

Погледна го пак.

— Чуан Мин е в кабинета си. Къде другаде би могъл да бъде в този час?

— Помислих си, че може би ще е тук. Ако аз бях на негово място…

Очите му завършиха изречението вместо него. Тя забеляза как той се взира в гърдите й, в бледата им плът, подаваща се измежду пластовете коприна, и усети лека тръпка надолу по гърба си. Той я желаеше. Сега го знаеше. Но нямаше да му позволи да я има веднага. Играта трябваше да се играе — в това беше половината от удоволствието.

Отпусна се на лакът, остави настрана ветрилото си, после се протегна да докосне единствената орхидея в косата си.

— Чуан Мин е истински лао куан, „велик чиновник“. Но в леглото… — Тя се засмя меко и пак извърна очи към него. — Е, да кажем, че е хсяо джен, а? Дребосък.

Когато той се засмя, се показаха зъбите му. Такива силни, бели, съвършени зъби.

Приближи се, след това седна на ръба на леглото, а ръката му нежно се отпусна върху глезена й.

— А ти си уморена от дребосъци?

За момент тя се взря в ръката му, докосването му я прониза, после пак вдигна очи към него, а дъхът й неочаквано заседна в гърлото й. Не ставаше така, както го бе планирала.

— Аз… — Но топлият му смях, малките движения на пръстите му по крака й я разсейваха. След малко и тя си позволи да се разсмее, след това се наведе напред и покри ръката му със своята. Изглеждаше толкова малка и деликатна до неговата, тъмномаслинената й кожа силно контрастираше с белотата му.

Преплете пръсти с неговите и срещна погледа му.

— Имам подарък за теб.

— Подарък?

— Подарък за първата среща.

Той се засмя.

— Но ние сме се срещали често, фу джен Чуан.

— Лян… — меко каза тя — мразеше формалността на неговото „мадам“, дори и когато очите му издаваха, че я дразни. — Тук трябва да ме наричаш Лян.

Неочаквано той я дръпна по-близо до себе си, дясната му ръка се уви нежно, но твърдо около врата й, после се наведе напред, целувайки веждите й, носа й.

— Както желаеш, мой малък лотос…

Очите й се вдигнаха към него — широки, уплашени за миг от силата в него — след това тя се загледа настрани, засмя се, за да прикрие моментната грешка; надяваше се той да е успял да види през нея, в нея.

— Сладка Флейта! — извика тя тихо, погледът й мина покрай него, след това пак се върна върху му и тя отново се усмихна. — Донеси подаръка на чун цу.

Леко опря ръка о гърдите му, после се изправи, мина покрай него, но остави ръката си да мине през косата му и след това да се отпусне на рамото му, поддържайки контакта помежду им, усещайки слаба вътрешна тръпка, когато той положи ръка върху малкия й гръб.

Сладка Флейта беше нейна муй цай, млада петнайсетгодишна красавица, която съпругът й бе подарил за последния й рожден ден. Сега тя смирено се приближи към тях със сведена глава, като носеше подаръка пред себе си.

Чуан Лян усети как младият офицер се премества на леглото зад нея, очевидно заинтересуван от това, което му е купила, после, след като освободи момичето, се обърна с лице към него и коленичи, за да му поднесе подаръка с наведена глава.

Усмивката му разкри какво удоволствие му доставя раболепната й поза. След това, едва-едва кимнал с глава, той започна да разопакова подаръка. Остави светлочервената панделка да падне, после я погледна.

— Какво е това?

— Е, не е една от Петте класики…

Седна до него на леглото и разгърна първата страница, след това го погледна в лицето, за да види още веднъж колко е доволен.

— Богове… — каза той тихо, после се засмя. Тих, но зъл смях. — Какво е това?

Тя се наведе към него и след като го целуна по тила, прошепна в ухото му:

— Това е Чин пин мей, „Златният лотос“. Помислих си, че може да ти хареса.

Видя пръстите му да проследяват очертанията на античната илюстрация, да спират там, където двете тела се срещат в най-интимната от прегръдките. После бавно извърна глава и я погледна.

— А аз не съм ти донесъл нищо…

— Не — каза тя, затвори книгата, а после го придърпа над себе си, робата й се разтвори. — Грешиш, Ханс Еберт. Донесъл си ми себе си.

Звучеше осмата камбана, когато се събраха в кабинета на Ноченци на върха на Бременската крепост. Освен Ноченци присъстваха тринайсет от членовете на Генералния щаб, всеки — с чин от капитан нагоре. Еберт беше сред първите пристигнали, известен от своя капитан, Одън, че нещо се е раздвижило.

Лицето на Ноченци беше мрачно. Срещата започна и той незабавно се насочи към основното.

— Чун цу, събрах ви тук набързо, защото тази вечер в или около шест часа известен брой от старшите глави на компании — всичко двайсет и шестима — са били убити без очевидни причини — или поне още не можем да си ги изясним.

Чу се тихо изненадано мърморене. Ноченци кимна мрачно, после продължи:

— Наложих строго ембарго на новините в медиите за четирийсет и осем часа, за да се опитам да ни спечеля малко време, но всички знаем колко невъзможно е да се спре разпространението на слухове, а пък насилствената смърт на толкова много видни и уважавани членове на търговската общност ще бъде забелязана. Още повече, че толкова скоро след атаката над Хелмщатския арсенал сме загрижени новините да не продължат да дестабилизират вече потенциално взривоопасната ситуация. Не е необходимо да ви казвам, следователно, колко е спешно да разкрием и причината за тези убийства, и самоличността на онези, които са ги извършили.

Един от мъжете, седнали в предната част на стаята, най-близо до Ноченци, вдигна ръка.

— Да, капитан Скот?

— Простете ми, сър, но откъде знаем, че тези убийства са свързани?

— Не знаем. Всъщност една от загадките е, че всички те са толкова различни — засега жертвите им не изглеждат свързани по никакъв начин. Но самият факт, че двайсет и шест отделни убийства са се извършили в рамките на десетина минути до около час, много ясно насочва към изключително точна оркестрация на събитията, не бихте ли казали така?

Вдигна се друга ръка. Ноченци се обърна с лице към задаващия въпроса.

— Да, майор Хофман?

— Може ли това да е операция на Триадата? От известно време се носеха слухове, че някои от големите босове искат да разширят операциите си на най-високите нива.

— Така е. Но не. Поне аз не мисля така. Веднага стана ясно, че големите гангстерски босове са също толкова изненадани от това, колкото сме и ние. В два от инцидентите са замесени дребни гангстери, като че ли принадлежащи към Триадата — отпаднали елементи, вероятно опитващи се да си създадат име — но още не сме разкрили дали са работили за себе си или са били платени от други.

Еберт вдигна ръка, заинтересуван въпреки желанието си от това ново развитие. С много по-голямо удоволствие все още би се намирал между краката на министершата, но ако службата го зовеше, какво по-добро от това?

— Да, майор Еберт?

— Има ли някакъв общ модел в тези убийства? Искам да кажа, всички ли са били хун мао, например, или пък убийствата може би са ограничени в определена част на Града?

Ноченци се усмихна едва-едва.

— Това е най-неясното в тази история. Вижте, жертвите са смесени. Хан и хун мао. Млади и стари. А местопрестъпленията, както виждате — той посочи картата, която се бе появила на екрана зад него, — са разпръснати почти случайно. Така човек трябва да си помисли, че изборът на жертвите може да е бил случаен. Може би това цели да създаде атмосфера на страх.

— Пин Тяо? — попита Еберт, изразявайки онова, което всички си мислеха. Преди атаката на Хелмщат това щеше да бъде немислимо — смехотворно заключение — но сега…

— Не.

Увереността на Ноченци изненада всички.

— Ако са Пин Тяо, тогава закъсняват с поемането на отговорност. А и при всички предишни атаки Пин Тяо винаги са оставяли визитната си картичка.

Беше вярно. Пин Тяо бяха изключително съвестни в оставянето на знака си — рисунка на риба — върху всичките си жертви.

— Тук има множество възможности — продължи Ноченци, — и искам да насоча всеки от вас към разследването на някой аспект от това дело. Е ли това инфилтрация на Триадата? Началото на някакъв вид убийствена търговска война? Продължение на дейността на дисперсионистите в кое да е отношение? Просто тероризъм? Или, колкото и да е необичайно, чисто съвпадение?

Капитан Ръс се засмя, но Ноченци поклати глава.

— Не, не е съвсем невъзможно. Необичайно — да, дори невероятно, но не невъзможно. Голям брой от убийствата имат възможни мотиви. Комарджийски дългове, кръвни вражди между компании, прелюбодеяния. Но колкото и необичайно да изглежда, трябва да разследваме и тази възможност.

Еберт пак вдигна ръка.

— Кой ще координира това, сър?

— Искате ли работата, Ханс?

Разнесе се тих добронамерен смях, включително и от страна на самия Еберт.

Ноченци се усмихна.

— Тогава е ваша.

Еберт склони глава, доволен, че му се дава шанс най-сетне да се заеме с нещо толкова голямо като това.

— Благодаря ви, сър.

Ноченци тъкмо смяташе пак да заговори, когато вратите в далечния край на стаята се разтвориха и вътре с широки крачки влезе маршал Толонен. Офицерите се изправиха като един и застанаха мирно с наведени глави.

— Чун цу! — каза Толонен, хвърли униформената си фуражка върху бюрото и се обърна с лице към тях, докато в същото време сваляше ръкавиците си. — Моля, седнете.

Ноченци се дръпна настрана, когато маршалът пристъпи напред.

— Идвам от танга. Той е известен за ситуацията и нарежда през следващите дни да превърнем това дело в наша първостепенна задача. — Почука по китката си, за да включи малкия екран, имплантиран в плътта му. — Слушах какво се говори на съвещанието ви и съм доволен, че разбирате сериозността на ситуацията. Но ако искаме да се справим с това, трябва да действаме бързо. Ето защо реших да командвам аз вместо генерал Ноченци и да възложа на всеки от вас разследването на двама от убитите.

Хофман вдигна ръка.

— Защо тази промяна, сър?

— Защото ако зад нещата има някаква повторяемост, тя може да бъде разкрита, като се разследват фактите около две съвсем различни убийства. И след като вие тринайсетимата ще се занимавате със случая, би трябвало да стигнем до нещо твърде бързо, не мислите ли?

Хофман сведе глава.

— Добре. И, Ханс… благодаря ви за проницателността. Не съм и очаквал по-малко от вас. Но се страхувам, че по някакъв начин трябва да ви вържа ръцете. Не че, да кажем, няма да бъдете координатор, но искам в този случай да работите плътно с мене. Тангът иска отговори и му обещах, че ще ги има преди края на седмицата. Така че не ме подвеждайте.

Еберт срещна погледа на маршала и наведе глава, приел решението на стария човек, но дълбоко разочарован вътре в себе си. Значи отново щеше да бъде вързан с въжета за полите на стареца! Пое си дълбоко въздух, за да се успокои, след това се усмихна, като изведнъж си спомни как Чуан Лян бе поела пениса му между малките си, деликатни ходила и го бе галила, сякаш го държеше в ръце. Толкова сладък малък номер. А после там беше и нейната муй цай… как й беше името?… Сладка Флейта. А, да, как би искал да си поиграе и с тази!

Вдигна очи и погледна към Толонен, когато генерал Ноченци започна да разпределя досиетата по случая. Добре, хубаво, може би формално щеше да „командва“ маршалът, но това не означаваше, че той ще ръководи нещата. Ръс, Скот, Фест, Одън — те бяха негови хора. Трябваше само да им каже…

Тази мисъл го накара да се усмихне. А Толонен, погледнал към него за момент, видя усмивката му и на свой ред му се усмихна широко.

Беше доста след десет, когато Чен се върна в апартамента. Уан Ти и децата бяха в леглото и спяха. Той ги погледа, широко усмихнат, когато видя как и четиримата са се свили в едно и също легло, двегодишният Чан Хсин — сгушен на гърдите на Уан Ти, косата й — покриваща малкото й лице с форма на слива, двете момчета — от дясната й страна, малкият Ву — плътно притиснат към гърба на по-големия си брат.

Постоя там за миг, разчувстван както винаги от гледката, която те представляваха, после се върна в кухнята и си приготви малка чун с ча.

Денят беше дълъг, но все още имаше много работа, преди да може да си почине. Занесе порцелановата чун в дневната и седна на масата, после приближи лампата, като насочи светлината й така, че да осветява само малък кръг около вдигащата пара чаша. Известно време се оглежда наоколо, намръщи се, след това отиде при полиците и затърси, докато намери старата лакирана кутия, където държеше четките си и блокче мастило.

Остави кутията до чун, после излезе в коридора и измъкна папките изпод туниката си от тясната масичка до вратата.

Спря, след това се върна да закачи туниката на закачалката и се усмихна, защото знаеше, че ако забрави, Уан Ти пак ще го гълчи сутринта.

Изключи главното осветление, върна се до масата и си придърпа стол. Остави папките от дясната си страна, за момент се отпусна назад, прозина се, протегна ръце настрани — чувстваше се уморен. Меко се засмя, после пак се наведе напред и взе чун. Махна капачето и отпи дълга глътка от горещия ча.

— Хммм… хубаво — произнесе тихо, кимайки на себе си. Беше от онези на Кар. Подарък, който той бе донесъл последния път, когато беше идвал на вечеря. „Е приятелю — помисли си Чен, — сега и аз имам подарък за тебе.“

Протегна се и придърпа кутията по-близо, разкопча двете малки закопчалки, след което бутна капака назад.

— По дяволите… — изруга той и тръгна да се изправя, разбрал, че е забравил водата, която да смеси с мастилото, но след това пак взе чун и намокри пръста си, използвайки горещия ча за заместител. Беше чувал да се говори, че великият поет Ли Бо е използвал вино за смесване с мастилото, така че защо той да не използва ча! Особено толкова хубав като този.

Усмихна се и след като изтри пръста си в ръкава, се протегна и придърпа по-близо първата от папките.

Днес се беше обадил на всеки, който му дължеше услуга; беше вадил душата и на приятели, и на познати, докато получи каквото иска. И ето ги тук. Лични досиета. Справки за доходи. Сведения за преминато обучение. Пълни досиета на всеки от петимата мъже, загинали в Хелмщат. Така наречените Пин Тяо, които трябваше да провери. Техните досиета плюс още две.

Беше отишъл до Централните архиви, нервния център на личния състав на сигурността в Бремен. Там, в „Справки за персонала“, се бе обадил на Волфганг Лаутнер, един от четиримата старши офицери, отговарящи за отдела. Той беше стар приятел. Заедно бяха преминали обучението за офицери и бяха произведени в капитани един след друг с разлика от един месец. Навремето Чен беше помагал на няколко пъти на Лаутнер — най-вече във връзка с комарджийски дългове.

Лаутнер беше доволен, че може да помогне на Чен и му осигури достъп до досиетата — дори до няколко, които, строго погледнато, бяха „извън пълномощията“ му. Всичко вървеше добре, докато Чен, проверявайки персонален номер, появил се в няколко от досиетата, се озова срещу компютърен блок.

Дори и сега можеше да ги види — думите, пулсиращи в червено на черния екран.

Като не знаеше какво друго да направи, отнесе питането си направо към Лаутнер. Седя до него в кабинета му, докато той въвеждаше кода за достъп „А“. Спомни си как Лаутнер бе погледнал с усмивка към него и бе вдигнал въпросително вежди, преди да се обърне с лице към екрана.

— По дяволите… — Лаутнер се наведе напред, изчисти екрана, след това рязко се извърна и ядно погледна към Чен — цялото му поведение беше напълно променено. — Какво, майната ти, правиш, Као Чен?

— Не знаех… — беше започнал Чен, също толкова изненадан, колкото и приятелят му, от лицето, появило се на екрана, но Лаутнер бързо го бе изтрил.

— Не знаеше? И очакваш да ти повярвам? Куан Ин да ни пази! Не бих искал да разбере, че съм се ровил в досието му. Ще ни свие топките!

Чен преглътна и си спомни. Да, все още можеше да усети плюнката на Еберт върху бузата си, изгаряща го там като клеймо на срама. И после изведнъж се появи той, лице върху екрана, личен кодиран номер върху досиетата на трима мъртви бивши служители от сигурността. Беше твърде много, за да е съвпадение.

Чен придърпа чун по-близо, почувства се добре от топлината между дланите си. Все още можеше да си спомни какво му беше казал Еберт онзи път, когато бяха нападнали дома на надзирателя — онзи път, когато бе умрял младият Павел. Живо можеше да си спомни как Еберт стоеше там, загледан на запад, където гореше гарнизонът в Лодз, и казваше колко много се възхищава от Де Вор.

Да, сега всичко имаше смисъл. Но знанието му беше струвало дружбата с Лаутнер.

Вдигна капачето на чун и отпи дълго, сякаш за да измие горчивия вкус, който се беше надигнал в устата му.

Ако беше прав, тогава Еберт беше вътрешният човек на Де Вор. Това определено би обяснило как Пин Тяо се бяха промъкнали в арсенала в Хелмщат и изнесли оборудване на стойност един милиард юана. Но трябваше да докаже това и то да го докаже убедително. А засега беше просто съвпадение.

Отново започна да работи по досиетата — проверяваше подробностите до изтощение, страница по страница, търсеше нещо — каквото и да е — което да го насочи в правилната посока.

Почти беше приключил, когато чу движение в далечния край на стаята. Вдигна поглед и видя младия Ву сред мрака на вратата. Изправи се с усмивка и прекоси помещението, вдигна петгодишния си син и го притисна към гърдите си.

— Не можеш ли да спиш, Као Ву?

Ву се сгуши в ръцете на баща си.

— Жаден съм — каза той сънливо, очите му вече се затваряха.

— Ела… Ще ти направя нещо за пиене.

Понесе го внимателно, затъмни светлината в кухнята. След това с една ръка измъкна чаша от шкафа и изстиска сок в нея.

— Заповядай… — каза той и я повдигна до устните на детето.

Ву отпи две глътки, след това пак се сгуши. След малко пак беше заспал и дишаше умерено, спокойно.

Чен остави чашата и се усмихна. Топлата тежест на сина му до рамото му предизвикваше приятно, много успокоително усещане. Отново се върна в хола и се загледа към мястото, където беше работил. Папките лежаха в кръга от светлина до празната чун.

Беше се надявал да го избегне, но това беше единственият начин. Щеше да рискува да направи директно запитване към досието на Еберт.

Погледна надолу — започваше да разбира опасността, в която се намираше. Пък и не само той. Ако Еберт беше човек на Де Вор, тогава никой от тях не беше в безопасност. Нито тук, нито никъде. Нито пък ако Еберт разбереше какво прави той. Но какъв избор имаше? Да не прави нищо? Да забрави унижението си и мълчаливата си клетва да си отмъсти? Не. Беше непоносимо като си помислеше, че може да загуби всичко това. Потръпна, притисна Као Ву по-силно, ръката му нежно галеше тила на заспалото момче.

Ами ако Лаутнер беше предприел нещо, за да се прикрие? Ако вече беше отишъл при Еберт?

Не. Доколкото познаваше Лаутнер, той нямаше да направи нищо. И щеше да приеме, че и Чен няма да прави нищо.

„Ах — горчиво си помисли Чен, — наистина не ме познаваш, нали?“

Отнесе Ву до леглото му, после влезе в другата спалня. Уан Ти беше будна, гледаше към него, докато дребната фигурка на Чан Хсин се гушеше край нея.

— Късно е, Чен — меко каза тя. — Трябва малко да поспиш.

Той й се усмихна и кимна.

— Ще поспя, но има нещо, което трябва да направя.

— По това време?

Той кимна отново.

— Вярвай ми. Ще се оправя.

Нещо в начина, по който го произнесе, я накара да се поизправи на лакът.

— Какво има, Чен? В какво си се забъркал?

Той се поколеба, след това поклати глава.

— В нищо. Наистина, Уан Ти. Сега заспивай. Ще се върна преди утрото.

Тя присви очи, после пак се отпусна назад с прозявка.

— Добре, съпруже мой. Но ще внимаваш, нали?

Той се усмихна, изпълнен с топлината на любовта си към нея, след това се обърна, изведнъж решен.

Беше време да сглоби частите на мозайката. Да открие дали Де Вор плаща на Еберт.

Вън беше тъмно, вечерта — студена, но в конюшните на Тонджиян беше топло под светлината на фенерите. В дългия, висок хамбар се разнасяше силна миризма на сено и животинска пот, а мекото пръхтене на животните в яслите им беше единственият звук, който нарушаваше вечерната тишина. Ли Юан стоеше в крайната клетка и хранеше арабския жребец от ръка.

— Ваше превъзходителство…

Ли Юан се обърна с усмивка, толкова спокоен тук с любимите си коне.

— А… майстор Нан. Как мина? Добре ли са моите момичета?

Преди да се осмели да излезе навън, Нан Хо бе наметнал раменете си с плащ. Дори и така, пак се свиваше, треперейки от студ.

— Добре са, господарю. Уредих всичко, както наредихте.

Ли Юан се вгледа в него за момент, осъзнал колебанието си.

— Добре. — Погледът му се върна към коня, усмихна се, протегна се да погали широката му черна муцуна, пръстите му решеха прекрасната тъмна грива. — Може би ще е най-добре, ако запазим това в тайна, майстор Нан. Няма да е добре да безпокоим лейди Фей. Разбираш ли?

Отново погледна към Нан Хо.

— Може би когато излезе да язди, а?

— Естествено, господарю.

— И, Нан Хо…

— Да, господарю?

— Знам какво си мислиш. Намираш, че съм безчувствен. Дори неестествен. Но не е така. Обичам Фей Йен. Разбираш ли това? — Ли Юан се наведе и измъкна поредната шепа ечемик от торбата до себе си, после я протегна на арабския жребец, който доволно захрупа. — И ако онова е неестествено, то тогава и това е такова…

Сведе поглед към ръката си — муцуната на коня беше плътно притисната към дланта му, топла и влажна — после се засмя.

— Нали знаеш, баща ми винаги е казвал, че доброто конярство е като доброто управление. А доброто управление е като добрия брак. Ти какво мислиш, Нан Хо?

Майстор Нан се засмя.

— Какво разбирам аз от това, господарю? Аз съм само малка частичка от огромния хамут на Държавата. Обикновено стреме.

— Толкова много? — Ли Юан изтри ръка о крачола на панталона си, след което сърдечно се разсмя. — Не, шегувам се с тебе, майстор Нан. Сам по себе си ти си цяло седло. И не забравяй, че аз го казах. — Гласът му притихна. — Аз не съм неблагодарен. Никога не си мисли това, майстор Нан. Ще дойде денят…

Нан Хо се поклони ниско.

— Господарю…

Когато Нан Хо си отиде, Ли Юан излезе навън в студения вечерен въздух и остана там, взрян в тъмнината над главата си. Луната беше ниско, светла и студена. Бледо сияние — като клепач на мрака.

„И после?“

Двете думи прозвучаха в него силно и ясно, като два пламъка в тъмнината. Глупави думи. Но сега значителни по някакъв начин. Но какво означаваха? Изведнъж се озова изпълнен с внезапни съмнения. Мислеше си за онова, което беше казал за конярството и се чудеше дали наистина е така. Можеше ли човек да е господар на емоциите си така, както управлява кон? Беше ли толкова лесно? Обичаше Фей Йен — беше сигурен в това — но обичаше и Перлено Сърце и сестра й, Сладка Роза. Можеше ли просто да забрави това, което чувстваше към тях, сякаш никога не е било?

„И после?“

Тръгна по моста и остана там, здраво стиснал перилото, изведнъж абсурдно обсебен от думите, които му бяха хрумнали неканени. И после? И после?

Потръпна. И какво после? Стисна зъби срещу болката, която изведнъж изпита.

— Не! — произнесе остро, а дъхът му изскочи от него. Не. Нямаше да го победят. Щеше да надмогне болката, която чувстваше. Щеше да отрече тази своя част. Заради Фей Йен. Защото я обичаше. Защото…

Луната беше клепач на мрака. Ако затвореше очи, щеше да я види — тъмна на фона на мрака в главата му.

Но болката остана. И тогава разбра. Липсваха му. Ужасно му липсваха. Никога преди не го беше признавал, но сега знаеше. Сякаш беше убил част от себе си, за да има Фей Йен.

Потрепери, след това се дръпна назад, отдалечи се от перилото, ядосан на себе си.

— Ти си принц. Принц!

Но нямаше значение. Болката остана. Остра, горчива като образа на луната срещу вътрешния му клепач — тъмнина срещу светлината там.

Чен седеше там, наведен над екрана, пулсът му се ускоряваше, докато чакаше да разбере дали ще мине кодът за достъп.

Дотук беше лесно. Беше задал данни, че разследва незаконни връзки на Триадата. Един младши офицер го бе отвел до екрана, после го беше оставил там необезпокояван. В края на краищата беше късно и едва ли някой използваше оборудването на „Справки за персонала“ по това време. Чен беше почти единствената фигура в големия кръг от бюра, който се простираше от централния подиум.

Екранът се изпълни. Лицето на Еберт в естествен размер се втренчи в него за момент, после се смали четирикратно и се премести в горния десен ъгъл на екрана. Чен издаде слаба въздишка на облекчение. Работеше!

Започна досието: страница след страница с подробни служебни записи.

Чен премина през него и с изненада установи колко високо е ценен Еберт от началниците си. Знаеше ли какво мислят за него? Имаше ли достъп до този файл? Вероятно, доколкото познаваше Еберт. Нямаше нищо странно. Нищо, което да го свързва с Де Вор. Не, ако имаше нещо, то беше образцово завоалирано. Може би беше просто съвпадение, че Еберт беше служил с трима от мъртвите. Но инстинктът на Чен реши този проблем. Той прескочи в края на файла, след това поиска достъп до сметките на Еберт.

След няколко минути се отпусна назад, клатейки глава. Нищо. Въздъхна и зададе достъп до последния от подфайловете: разходите на Еберт. Прегледа го бързо, не забеляза нищо необичайно, после спря.

Естествено! Това беше сметката с разходите. Какво правеше тук тази месечна вноска? Сумата бе различна, но датата беше една и съща всеки месец. Петнайсети. Фактурата не беше като онези, които се срещаха в другата сметка на Еберт. А имаше и номер, отбелязан срещу всяко плащане. Сервизният номер на силите за сигурност — освен ако не грешеше.

Чен се върна назад, за да провери дали не е сгрешил, след това прехвърли номерата. Да, тук беше, това е връзката. Затвори файла и се отпусна назад, взрян в централното бюро. Там беше тихо. Добре. Тогава щеше да направи това последно запитване.

Зададе сервизния номер, после изписа кода за достъп. За момент екранът остана празен и Чен се зачуди дали ще се появи надпис като преди — ИНФОРМАЦИЯТА ОТКАЗАНА. НЕОБХОДИМ КОД ЗА ДОСТЪП „А“. Но след това се появи лице.

Чен се взря в него за момент, после се намръщи. По някаква причина беше очаквал да го разпознае, но се оказа просто лице — като лицето на всеки друг млад офицер; гладко избръснат и красив по онзи странен начин на хун мао.

Известно време преглежда файла, но там нямаше нищо. Само че Еберт беше служил с този мъж преди няколко години — към щаба на Толонен, когато и двамата са били кадети. Беше трудно да разбере какво го теглеше към това лице, а беше на съвсем първата страница от досието. Беше номер. Отпратката, кодираща старшия офицер, на когото бе докладвал младият кадет, докато е бил на гарнизон в Бремен преди десет години. Чен рязко си пое въздух.

Де Вор!

Затвори екрана и се изправи, като сега се чувстваше почти главозамаян, че беше направил връзката. „Сега те пипнах, Ханс Еберт — помисли си той. — Да, и ще те накарам да си платиш за обидата.“

Чен си събра документите и ги върна в джоба си, после пак погледна към централното бюро, спомняйки си как беше реагирал приятелят му Лаутнер — споменът помрачи триумфа му. След като преглътна горчивината си, поклати глава. В този свят беше така. Нямаше смисъл да очаква друго.

Усмихна се мрачно, несъзнателно изтривайки бузата си, след това се върна и започна да си проправя път обратно през мрежата от проходи към изхода.

„Да — мислеше си. — Сега те пипнах, копеле. Ще прикова топките ти към шибания под заради онова, което си направил. Но първо ти, Аксел Хаавикко. Първо ти.“

Глава 4Тлъсто лице — черно сърце

Де Вор беше в планината, безжизнените тела на двете алпийски лисици висяха на кожени ремъци на гърба му, козината им беше изцапана с кръв. В лявата си ръка той държеше лъка, с който ги беше убил, а в дясната — двете покрити с кръв стрели, които бе измъкнал от плътта им.

Беше изминал един час след зазоряване и планините под него бяха обвити в мъгла. Стоеше високо, много над линията на снега. От лявата му страна, под него, планината беше плътно залесена, високи борове покриваха повечето от ниските склонове, простиращи се надолу в мъглата. Засмя се, наслаждавайки се на свежестта на утрото, дъхът му се виеше пред него. Нямаше по-красива гледка от планините в разгара на лятото. Огледа се наоколо си и след като плъзна стрелите в дълбокия джоб на кожената си дреха, започна да си проправя път надолу, към руините на замъка.

Беше изминал половината път, когато спря, разтревожен изведнъж. Там долу, сред руините, нещо се движеше. Бързо се придвижи надясно, ръката му се протегна за една от стрелите, намести я бързо на лъка и опъна тетивата.

Промъкна се зад някакви ниски скали и коленичи с насочен надолу към склоновете лък. По това време там не трябваше да има никой. Дори собствените му патрули…

Напрегна се. Една фигура се беше измъкнала и сега стоеше с ръка на очите си, претърсвайки планинския склон. Висока, слаба фигура със странно позната ъгловата форма. После се извърна, плъзна поглед нагоре по склона, хищните й очи се спряха на скалите, зад които се свиваше Де Вор.

„Леман…“ Де Вор наведе лъка и се изправи, после се спусна надолу по склона и спря на десетина-петнайсет чи от албиноса; лъкът небрежно висеше на лявата му ръка.

— Щефан! Какво, в името на боговете, правиш тук?

Леман за миг се взря покрай него, после извърна поглед и срещна очите му.

— Приятелите ни стават неспокойни. Чудят се къде си.

Де Вор се засмя.

— Вече са готови, нали? — Приближи се и подаде лисиците на албиноса. — Заповядай… подръж ми ги.

Леман ги пое, едва поглеждайки към мъртвите животни.

— Чудех се къде ходиш сутрин. Красиво е, нали?

Де Вор се обърна изненадан, но ако се бе надявал да открие някакво изражение на учудване по лицето на албиноса, беше разочарован. Бледите му розови очи се взираха студено в хълмовете, в далечните върхове, сякаш красотата беше само във формата на думите — също толкова безсмислени, колкото и останалите.

— Да — отговори той. — Красиво е. И най-вече в тази част от денонощието. Чувствам се така, сякаш съм последният човек на Земята. Най-последният. И това е хубаво усещане. Чисто, искрено усещане.

Леман кимна.

— Най-добре да се връщаме.

Де Вор се засмя студено.

— Нека да почакат малко по-дълго. Ще се отрази добре на онова копеле Гезел.

Леман замълча за момент, студените му очи наблюдаваха бавните, реещи се движения на кръжащ орел високо-високо над един от най-близките върхове. За миг изглеждаше погълнат от гледката, после извърна глава и проницателно се втренчи в Де Вор.

— Помислих си, че ще те убие заради онази история с Шен Лу Чуа.

Де Вор му върна погледа изненадан.

— Така ли? — Изглежда го обмисляше за момент, след това поклати глава. — Не. Гезел е много по-предпазлив. Знаеш ли какво казват хан: „пен че луан цу куо чао“?

Леман поклати глава.

Де Вор се засмя.

— Е, нека просто да кажем, че е от този тип хора, които си държат топките, когато пресичат мост.

— А-ха…

За момент Де Вор се вгледа в албиноса, чудейки се какво ли би могло да проникне зад тази студена външност и да предизвика усмивка, гневна гримаса, сълза. Погледна надолу. Може би нищо. Може би той беше толкова лишен от емоции, колкото изглеждаше. Не можеше да бъде. В края на краищата той беше човек. Трябваше да има нещо, което иска. Нещо, което да му попречи да се хвърли от канарата върху скалите долу.

Но какво?

Де Вор се усмихна слабо и вдигна поглед — установи, че Леман все още се взира в него. Позволи на усмивката си да се разшири, сякаш за да установи връзка с нещо зад — далеч-далеч зад — неусмихващата се повърхност на това неестествено бледо лице.

След като поклати глава, се обърна и се отправи към кулата и тунелите под нея.

Водачите на Пин Тяо чакаха в конферентната зала, където огромен прозорец-стена разкриваше ясна гледка към склоновете. Отвън светлината беше жива и прозрачна, пласт от мъгла покриваше най-горните била. Дори и така гледката беше впечатляваща. Човек имаше чувството, че огромни каменни стени се опират в небето.

Де Вор застана за момент на вратата и погледна вътре. Шестима от тях се бяха събрали в далечния ляв ъгъл на залата, седнали около голяма маса — колкото е възможно по-далеч от прозореца. Усмихна се, после се обърна и погледна в другия край. Само един от тях стоеше до прозореца и гледаше навън. Беше жената — любовницата на Гезел — Емили Ашър.

Той влезе вътре.

Като го забелязаха, двама от мъжете се опитаха да станат на крака, но Гезел протегна ръце от двете си страни и ги докосна по раменете. Те седнаха пак, колебливо поглеждайки от Гезел към Де Вор.

— Търнър… — Гезел грубо поздрави Де Вор, цялото му поведение изведнъж стана оживено, делово.

— Гезел… — едва-едва кимна за поздрав, след това отиде до прозореца и погледна навън, сякаш не забелязваше жената, застанала до него. После се обърна с усмивка. — Е?

Докато беше отсъствал, лейтенантът му, Виганд, ги бе развел из базата, беше им показал маскировката — повърхностната инсталация, прикриваща съществуването на лабиринта от тунели, разположен отдолу.

Гезел погледна към Мах, след това — отново към Де Вор, а на устните му играеше тънка презрителна усмивчица.

— Искате да ви кажа колко съм впечатлен — така ли е, ши Търнър?

— Да съм казал такова нещо?

Гезел се облегна напред, преплел пръсти.

— Не. Но вие сте продукт на нивото си. А на вашето ниво обичат да впечатляват всички онези отдолу с грандиозността на творенията си.

— Съвсем вярно. И впечатлен ли сте? Достатъчно грандиозни ли са творенията ми за вас?

Де Вор се стараеше думите му да са достатъчно предизвикателни, като по този начин прикриваше отвращението си от този мъж. Арогантно дребно копеле. Мислеше си, че знае всичко. Сега беше полезен, но щеше да бъде отстранен.

Почака Гезел да отговори, но вместо него му отвърна Мах:

— Много е хубаво, ши Търнър, но за какво е всичко това? Врагът е там вътре, в Града, не е тук сред Пустошта. Не виждам смисъл да се строи нещо такова.

Де Вор погледна към Мах, после кимна. „Колко си хитър — помисли си той. — Колко си умен — да прозреш толкова навътре само с един поглед. Но изобщо не си видял всичко. Не си видял огромните хангари, ракетните силози, тренировъчните зали. И защото не си го видял, нямаш представа какво е това в действителност. На тебе ти изглежда само сянка на Бремен — огромна крепост, строена с една-единствена мисъл: да се защитава от нападение. Но това е различно. Целта ми не е да защитавам позицията си тук, а да атакувам враговете си. Да отрежа връзките им и да проникна на територията им.“

— Значи мислите, че всичко това е загуба на време?

Видя как Мах погледна към Гезел, после леко наведе глава и остави Гезел отново да поеме отговорността. Тази отстъпка беше поредното потвърждение на онова, което той вече подозираше. Идеите, думите, които Пин Тяо използваха — те бяха дело на Мах. Но властта беше у Гезел. Гезел, от когото Мах се разграничаваше, когато думите му трябваше да се превърнат в действия.

Гезел се облегна напред.

— Загуба — да. Но не пълна загуба. Тук изглеждате извън досега на Седмината и това е добре. А и видях как се бият хората ви. Те са добре обучени, много дисциплинирани. В това отношение можем да се поучим от вас, но…

Де Вор прикри изненадата си от откровеността на Гезел.

— Но?

Гезел се засмя и погледна над него.

— Е, погледнете това място! Толкова е отрязано от реалността на онова, което става. Толкова изолирано. Искам да кажа, как можете да знаете какво става — какво наистина става по нивата на Града — след като сте толкова далече от всичко?

Де Вор се усмихваше.

— Така ли мислите?

Щракна с пръсти. Над главите им се плъзна панел и в стаята се подаде цяла редица екрани: екрани, които показваха сцени от дузина различни нива на Града. Като се обърна, Де Вор видя колко впечатлени бяха въпреки желанието си.

— Какво искате да видите? — попита той. — Къде бихте искали да отидете в Града? Камерите ми са навсякъде. Очите и ушите ми. Наблюдават, слушат и докладват. Напипват пулса на нещата.

Докато говореше, образите се променяха, местеха се от място на място. Когато втори път щракна с пръсти, замръзнаха и всичките дванайсет екрана показваха една и съща картина.

— Но това е човекът на Шен Лу Чуа, Юн Чо… — започна Гезел, разпознал фигурата.

— Отерслебен — обади се тихо Мах. — Ниво трийсет и четири. Трябва да го е заснел по-преди.

Де Вор ги наблюдаваше; видя как Мах поглежда надолу, сякаш разсъждава какво означава това, после пак вдига поглед и изучава дузината, водещи щурмови отряди на Пин Тяо в рейда срещу апартамента на своя другар, Юн Чо. До него Гезел се беше облегнал напред, омагьосан от развитието на акцията. Видя кратката схватка; видя Юн Чо да пада смъртоносно ранен и след това — как извеждат в коридора осмината заложници — осмината офицери от сигурността, които Де Вор им беше казал, че ще са там. Когато всичко свърши, Гезел погледна към Де Вор и едва се усмихна.

— Това беше много умно от ваша страна, Търнър. Хубав трик. Но наистина не означава много, нали?

— Искате да кажете като ухото на танга или картата на Хелмщат? — засмя се Де Вор, после се приближи. — Трудно е да ви убеди човек, ши Гезел. Какво трябва да направя, за да сте доволен?

Чертите на Гезел се втвърдиха.

— Дайте ми другите карти. Картите на Бремен.

— А вие какво ще ми дадете?

Но преди Гезел да успее да отговори, прекъсна го жената, Ашър.

— Тук си говорите за сделки, но на мен нещо не ми е ясно, ши Търнър. Ако сте толкова могъщ, ако можете да сторите толкова много, тогава защо имате нужда от нас? Тази база, която сте построили, нападението над Хелмщат, убийството на Ван Хсиен — всяко от тези неща е далеч извън онова, което може организацията ни. Защо в такъв случай ние?

Гезел я погледна ядно, Де Вор се взря за момент във водача на Пин Тяо, след това, полуобърнат, извърна поглед към жената.

— Защото онова, което аз мога, е ограничено.

Тя се засмя студено, върна му погледа с неприкрита омраза.

— Ограничено от какво?

— От средства. От възможности.

— А пък ние ги имаме, така ли?

— Не. Но имате нещо много по-ценно. Организацията ви има потенциал. Огромен потенциал. А всичко това — всичко, което търпеливо съм градил през последните осем години — е, както ши Мах толкова точно отбеляза, неподвижно. Вашата организация е различна. Тя е нещо като организъм, способен на растеж. Но е необходимо да създадете най-добрия климат за този растеж. Онова, което направихме вчера, беше началото. То едновременно и издигна обществения ви имидж, и ви даде значителна огнева мощ. И двете неща сериозно ви подсилват. Без мене обаче нямаше да се доберете до тях.

Прекъсна го Гезел.

— Грешите. Вие имате нужда от нас.

Де Вор се обърна.

— Съвсем не. Можех сам да превзема Хелмщат. Видяхте хората ми, ши Гезел. Дори отбелязахте колко добри са обучението и дисциплината им. Е, имам още хиляда там, откъдето дойдоха тези. И още хиляда зад тях. Не, поисках вчера да се присъедините към мене, защото този тип отношения, които е необходимо да установим, трябва да са реципрочни. Трябва да се дава и да се взема. Аз ви дадох Хелмщат. Както след време ще ви дам Бремен. Но и вие трябва да ми дадете нещо в замяна. Не кой знае какво. Още не съм ви го поискал. По-скоро нещо дребно, което да укрепи партньорството ни. Нещо, което може би ще ми бъде трудно да извърша сам.

— Дреболия? — Гезел го гледаше подозрително.

— Да. Искам да убиете някого вместо мене. Дете.

— Дете?

Де Вор щракна с пръсти. Образите на екраните се промениха; показаха дузина различни портрети на тийнейджърка с пепеляворуса, дълга до раменете коса, хлабаво сплетена на няколко плитки, вързани една за друга. Кокалестата й тънка фигура беше хваната в дузина различни пози; облечена беше или във всекидневни дрехи, или елегантно по последната мода на Първо ниво.

— Но това е…

— Да — Де Вор вдигна поглед към екраните. — Това е Джелка Толонен. Дъщерята на маршал Толонен.

Тренировката на Джелка тъкмо беше свършила, когато в тренировъчната зала влезе баща й. Като го видя, инструкторът й, Шан Че, се поклони, после се оттегли и се зае с нещо в далечния край на гимнастическия салон.

Чула различни стъпки, тя се обърна, след което се засмя; младото й лице се превърна в огромна ослепителна усмивка.

— Татко! Върнал си се рано! — Прекоси залата и протегна ръце да го прегърне. — Какво има? Не те очаквах преди края на седмицата?

— Нищо — каза той, като се усмихна и се наведе да я целуне по челото. — Почти бях забравил…

— Какво си забравил?

Толонен положи ръка на рамото й.

— Не тук. Хайде да излезем. Ще поговорим веднага след като се преоблечеш, нали?

Стоеше и се оглеждаше из стаята й, докато тя си вземаше душ. Не беше типичната стая на младо момиче. По никой начин. В кутия в един от ъглите имаше бухалки и полицейски палки, тренировъчни мечове и тояги, а близо до него високо на стената висеше портрет в ярки цветове на Му-Лан, известната героиня от войната, облечена в пълно бойно снаряжение, с плашещо изражение и предизвикателна поза. Стари карти и схеми покриваха предните стени на вградените гардероби отляво, докато по-голямата част от стените вдясно бяха изпълнени с творения от собствената ръка на Джелка — машинария и оръжия, чиято грозна цел някак си контрастираше с изящната елегантност на перото й.

Стар фотьойл, отрупан с многоцветни копринени възглавнички, до едната стена, внасяше малко лукс, но леглото й беше спартанско, покрито с обикновен тъмносин чаршаф. До него, под високото половин ръст огледало, се намираше бюрото й — с дъска за уей чи вдясно, с книги и документи, подредени спретнато в левия му край. Прекоси стаята и ги заразглежда — беше му интересно да види какво чете тя.

Най-отпред на бюрото, с лицето надолу до комуникатора й, имаше екземпляр от книгата на Сун Дзъ „Изкуството на войната“, Пин Фа. Той я вдигна и прочете абзаца, който тя беше подчертала:

Усмихна се. По темата бяха написани десетки хиляди книги, откакто Сун Цу първи е написал трактата си преди две хиляди години, но никой не беше стигнал толкова близо до схващането за същността на въоръжената борба, както в Пин Фа. Пак остави книгата с лице надолу, след това за момент огледа дъската за уей чи — забеляза как голям хребет от черни камъни се е вклинил между два района на бялата територия и ги е разделил. Имаше и други книги, струпани върху бюрото — Сан Куо Ян И, „Романът за трите царства“, Ву Чин Цун Яо на Цен Кунлян, „Същност на бойната класика“ и между тях — Мен Ке — но онова, което привлече вниманието на маршала, беше малко невзрачно томче в оранжева подвързия, сбутано в края на бюрото. Протегна се и го измъкна от купчината.

Беше много старо, краищата на корицата се бяха извили, а хартията вътре — доста пожълтяла. Но не това му беше хванало окото, а думите на корицата. Или по-скоро една дума в частност. Китай.

За известно време се взира в корицата намръщен. Не беше чувал това понятие — нито пък го бе виждал написано — повече от четирийсет години. Китай. Името, което Чун Куо, Средното царство, е имало преди Цао Чун. Или поне името, с което са го наричали на Запад. Прелисти книгата, зачитайки случайни абзаци, после я затвори — пулсът му се беше ускорил. Ислям и комунизъм. Америка и Русия. Съвети и империалисти. Това бяха празни понятия. Понятия от друга ера. Забравена, забранена ера. Загледа се за малко по-дълго в корицата, след това кимна на себе си — знаеше какво трябва да направи.

Обърна се, след като я чу да си пее тихо в съседната стая, докато се облича, после се принуди да се отпусне, да накара яда и напрежението да паднат от него. Почти сигурно беше грешка. Щеше да открие кой й беше дал това и да го накара да си плати.

— Е? — попита тя, застанала на вратата; усмихваше му се. — Сега ми кажи. Какво има?

Видя го как гледа надолу към книгата в ръцете си.

— Момент. Първо, откъде взе това?

— Това? Беше в твоята библиотека. Защо, не трябваше ли да я вземам?

— В моята библиотека?

— Да. В онази кутия с разни неща, която докара преди три седмици. Моята ама, Лу Као, ги разопакова и ги подреди тук-таме. Не забеляза ли?

— Не е трябвало да го прави — започна той раздразнен. — Това бяха неща, които ми беше изпратил генерал Ноченци. Неща, които бяхме изровили по време на конфискациите. Специални неща…

— Съжалявам, татко. Ще й кажа. Ала тя не е можела да знае.

— Не… — тонът му се смекчи, след това той се засмя, успокоен, че е било само това. — Прочете ли нещо от това?

— Оттук-оттам — усмихна се тя, вглеждайки се в себе си за момент. — Но е странно. Поднесено е като факти, а прилича на художествена измислица. Всички твърдения са погрешни. Почти всички. Пък и онази карта в началото…

— Да — за момент той претегли книгата на ръка, после я погледна отново. — Е, предполагам, че не е станало нищо лошо. Но чуй. Това е забранена книга. Ако някой разбере, че си прочела дори и най-малката част от нея… — Той поклати глава. — Е, нали разбираш?

Тя сведе глава.

— Както желаеш, татко.

— Добре. Тогава по онзи, другия въпрос… — Той се поколеба, след това късо се изсмя. — Е, знаеш от колко отдавна сме приятели с Ханс Еберт. Колко близки са били винаги нашите семейства.

Тя се засмя.

— Ши Еберт ми е като чичо.

Усмивката на баща й веднага се разшири.

— Да. Но аз отдавна желая нещо повече от това. По-здрава, по-близка връзка между семействата ни.

— По-близка… — тя се вторачи в него, без да разбира.

— Да — изрече той и я погледна нежно. — Отдавна си мечтая един ден да се омъжиш за сина на стария ми приятел.

— За Ханс? Ханс Еберт? — Сега очите й се бяха присвили и го наблюдаваха.

— Да. — Той извърна поглед с усмивка. — Но е повече от мечта. Виж сега, Клаус Еберт и аз стигнахме до споразумение.

Тя усети, че изстива.

— Споразумение?

— Да. Клаус беше много щедър. Зестрата ти ще е значителна.

Тя се изсмя нервно.

— Не разбирам. Зестра? Каква зестра?

Той се усмихна.

— Извинявай. Трябваше да поговорим с тебе за всичко това още преди, но нямах време.

Обля я вълна от гняв. Поклати предизвикателно глава.

— Но ти не можеш…

— Мога — каза той. — Всъщност изобщо не става въпрос за това, Джелка. Всичко е уредено още преди десет години.

— Преди десет години? — тя разтърси удивено глава. — Ама аз бях на четири…

— Знам. Но тези неща трябва да се направят. Такъв е нашият начин. В края на краищата Ханс е наследник на огромна финансова империя. Няма смисъл по тези въпроси да цари несигурност. Пазарите…

Тя погледна надолу, думите му я заливаха, без да ги чува. Дъхът й се беше спрял в гърлото й. Баща й я беше продал на сина на най-добрия си приятел. О, тя беше чувала за такива случаи. Всъщност някои от съученичките й бяха сгодени по този начин. Но тук ставаше въпрос за самата нея.

Вдигна поглед към него, потърси в очите му някакъв знак, че той разбира как се чувства тя, но нямаше нищо; само решимостта му да свърже двете семейства.

Гласът й беше тих, изпълнен с укор.

— Татко… как можа?

Той се засмя, но сега смехът му беше твърд, а когато проговори, думите му съдържаха известно недоволство:

— Как можах какво?

„Да ме продадеш“ — помисли си тя, но не можа да изрече думите. Преглътна и наведе глава.

— Трябваше да ми кажеш.

— Знам. Но си помислих… е, помислих си, че ще ти е приятно. В края на краищата Ханс е красив млад мъж. Повече от половината момичета Отгоре са влюбени в него. А ти… е, само ти ще станеш негова съпруга. Съпруга на генерал. Съпруга на глава на компания. И не на коя да е компания, а на „Джен Син“.

Беше вярно. Трябваше да е доволна. Приятелките й от училище щяха да й завиждат. Да позеленеят от завист. Но мисълта за това някак си бледнееше в сравнение с предателството на баща й. Той не я бе попитал. Не беше взел под внимание чувствата й. Би ли постъпил така, ако майка й беше жива?

Потръпна, след това го погледна отново.

— Значи трябва да се омъжа за него?

Той кимна напрегнато със сериозно лице.

— Уредено е.

За момент пак се взря в него, изненадана от твърдата нотка в гласа му, след това сведе глава.

— Много добре. Тогава ще постъпя, както казваш.

— Хубаво — той се усмихна сковано, после наведе поглед към таймера на китката си. — Тогава най-добре повикай твоята ама и я накарай да те облече. Вече минава единайсет, а казах, че ще сме там в един.

Тя се вторачи в него с удивление.

— Този следобед?

Той й върна погледа и се намръщи, сякаш изненадан от въпроса й.

— Разбира се. Побързай сега, любов моя. Побързай, за да не закъснеем.

Джелка се поколеба загледана в него малко по-дълго — видя как беше свел поглед към книгата в ръцете си, сякаш там имаше загадка, която трябва да разреши, — след това се обърна и отиде в другата стая, за да потърси Лу Као.

— Е, какво има?

Одън отведе Еберт настрана, там, където двамата от охраната не можеха да ги чуят.

— Мисля, че може да сме се натъкнали на нещо.

Еберт се усмихна.

— На какво нещо?

— На връзка. Възможно обяснение за станалото миналата нощ.

Усмивката на Еберт се разшири.

— Колко сериозна връзка? Достатъчно сериозна, за да ме накара да закъснея за среща с жената на министъра?

Одън му върна усмивката.

— Така мисля.

Излязоха навън. Затворникът беше хан. Млад мъж в края на двайсетте години. Беше добре облечен и доста чист, макар да се потеше обилно.

— Кой е тоя? — попита Еберт, сякаш мъжът нямаше живот, нямаше идентичност, различна от тази, която той или Одън щяха да му дадат.

— Близък роднина на един от убитите. Жертвата е търговец, Лу Тун. Този е негов трети братовчед, Лу Ван-пей. Изглежда, е зависел финансово от Лу Тун. За да си плаща комарджийските дългове и такива работи.

Лу Ван-пей бе навел глава при споменаването на името му, ала никой от офицерите не му обърна и най-малко внимание. Очите му ги последваха, докато те се движеха из помещението, но иначе беше съвсем притихнал. Нямаше никакъв избор, защото беше здраво вързан за стола.

Еберт се огледа из оскъдно мебелираната стая.

— И какво сте открили?

— Съдебните улики сочат, че бомбата е била скрита в пакет — подарък, донесен в апартамента на Лу Тан само минути преди експлозията. Изглежда, че нашият човек е доставил този пакет.

— Ясно. Значи в този случай имаме нашия убиец?

— И да, и не. Ван-пей е нямал представа какво е онова, което доставя. Това не означава, че, да кажем, не е виновен в някаква малка степен, защото се е съгласил да го донесе.

— Вместо някого другиго?

Одън се усмихна.

— Точно така. Вместо трима мъже. Бизнес съперници на Лу Тун, така казали. Изглежда са купили комарджийските дългове на нашия приятел, после му предложили да изчистят всичко, ако им направи малка услуга.

— Пакетът.

— Точно така. Казали му, че искат да изплашат братовчед му. Малко да го поразтърсят.

Еберт се разсмя.

— Е… И така и направили!

— Да — за момент Одън погледна надолу. — И с това щяло да се свърши, ако не беше фактът, че Ван-пей тук не се доверил на новите си приятели. Скрил камера в себе си, когато отишъл да вземе пакета. Ето…

Подаде на Еберт триизмерна снимка, след това видя как първоначалното му озадачение се сменя с облекчена усмивка.

— Де Вор…

Одън кимна.

— Да. Но Ван-пей е имал работа с другите двама отпред. Те са водили всички разговори.

— И кои са те?

— Единият е бивш служител от сигурността. Макс Виганд. Изглежда добър. Има отлично служебно досие.

— А другият?

— Не можахме да го идентифицираме. Но погледнете бледата му кожа. Изглежда албинос. Ако е така, може би носи контактни лещи, за да прикрие цвета на очите си.

— Хммм… — Еберт му върна снимката. — А какво знае нашият човек тук?

— Нищо повече. Мисля, че говори истината. Проверих за комарджийските дългове. Предполагам, че е станало точно както ни каза.

Еберт кимна, после се обърна и за първи път, откакто беше влязъл в помещението, погледна право към хана.

— Добре. Остави ни сами за момент. Ще видя дали няма да мога да науча още нещо.

Когато Одън излезе, той прекоси стаята, изправи се точно пред хана и презрително се загледа надолу към него.

— Доколкото става въпрос за мене, ши Лу, и скапано лайно не давам, дори и вие, хан, да се изколите един друг, докато коридорите почервенеят. Ако това беше всичко, за което става въпрос тук, щях да те пусна да си вървиш. Но не е. Ти направи грешка. За мене — съдбовна грешка. Но за тебе…

Злонамерено шибна с камшика и удари хана по носа. Ван-пей дръпна глава назад, изохка, очите му се разшириха от шока. От носа му обилно потече кръв.

— Кажи ми истината. Каква е връзката ти с тези мъже? Кога започна да работиш за тях?

Ван-пей се опита да поклати глава, но Еберт го удари отново; жилещ удар през ухото, който го накара да извика; лицето му се изкриви от болка.

— Никога не съм ги виждал преди… — започна той. — Както казах…

Третият удар го блъсна назад; столът под него се катурна. Еберт веднага се приближи и го зарита — веднъж, втори, трети път — в стомаха. Силни, злобни удари, които накараха хана да се свие надве, едва поемайки си дъх.

— Не знаеш нищо, а? Нищо! Шибаняк! Скапан шибан жълтур! Разбира се, че не знаеш нищо!

Риташе отново и отново, този път — по-ниско. Ханът започна да повръща. Еберт се извърна отвратен. Естествено, че оня не знаеше нищо. Де Вор не беше такъв глупак. Този път се беше подхлъзнал. Трябваше да се държи далеч от това. Трябваше да остави двамата си главорези да му свършат мръсната работа.

Вратата зад него се отвори.

— Добре ли сте…?

Погледна към Одън с усмивка.

— Добре съм. Но тоя е мъртъв.

Одън се втренчи в него за момент, след това кимна.

— А охраната?

Еберт отново погледна към хана, усмивката му се разшири.

— Не са видели нищо? Нали? Оправи се с тях, Уил. Ще ти се реванширам.

Ханът лежеше там, борейки се да си поеме въздух, уплашените му очи се взираха в тях умолително.

Одън кимна.

— Слушам. Но защо? В края на краищата имаме връзката.

— Да. И ще я запазим, разбираш ли? Искам Де Вор. Искам да го прикова. Но искам да го направя аз. Аз. Разбираш ли? Не някое друго копеле.

Одън гледаше надолу със замислено изражение.

— Разбрано.

— Добре. Тогава ще те оставя да оправиш нещата. Вече накарах жената на министъра да чака твърде дълго.

Когато Хаавикко излезе от офицерската столова, Чен го чакаше. Прикри се; внимаваше младият хун мао да не го забележи, макар че беше повече от пиян. Усмихна се горчиво. Да, беше написано в досието му — наред с цялото скандалджийство, ходенето по курви, хазарта и всички останали гафове в службата.

Но това не беше нищо в сравнение с предателството му. Чен усети гневна тръпка да преминава през него и ръката му веднага се озова върху дръжката на ножа. Е, ако трябваше, можеше да изтръгне признание от него — парченце по парченце. Чен се придвижи настрани и спря. Хаавикко също беше спрял и се бе облегнал на стената несигурно, сякаш готов да си изповръща червата. Но когато в него се блъсна колега офицер, се обърна бързо и изрече ругатня. Офицерът протегна ръце пред себе си за извинение, отдръпна се, после се обърна и се отдалечи, като клатеше глава.

Чен усети раздразнението да се надига отново в него. Хаавикко беше позор. Като си помислиш какви перспективи е имал… А да се съсипе така… Поклати глава, след това отново започна да се движи, като продължаваше да наблюдава мъжа.

Бе видял как Хаавикко се бори с комбинацията на вратата си, как после се блъска в стената, докато три пъти се опитва да уцели с окото си идентификатора. Тогава Чен се задвижи бързо, затича се през последните няколко чи, докато вратата започваше да се затваря.

Когато Чен влезе в стаята, Хаавикко се олюляваше насам-натам, кръвясалите му очи бяха полузатворени, куртката — вече съблечена.

— Какво, по дяволите…?

Чен бе измъкнал ножа си. Голям нож със зловещо извито острие, което проблясваше остро като бръснач на светлината от потона.

— Хаавикко? Аксел Хаавикко?

Видя искрите на ужас в очите на младия мъж, когато той заотстъпва назад и почти се строполи на леглото.

— Какво… какво искаш? — Думите бяха почти неразчленими.

— Мисля, че знаеш… — започна Чен и се приближи. Но Хаавикко вече не беше несръчен. След нападението на мъжа Чен се озова хвърлен по гръб, а ножът му — избит от ръката му с жилещ удар. Но преди Хаавикко да успее да продължи, Чен се претърколи настрана и отново скочи на крака, с тяло, извито в защитна стойка.

Хаавикко беше с лице към него, приведен, с широко отворени очи, наблюдаваше всяко движение на Чен, вече не изглеждаше пиян. Олюля се леко, сякаш се готвеше да нападне, но на Чен му беше ясно, че не това е намерението на Хаавикко. Чакаше Чен да се протегне за ножа си, който лежеше точно зад него до вратата. Именно това би направил самият той. Чен кимна едва-едва, изведнъж изпълнил се с уважение към способностите на мъжа. Никой, нито дори Кар, никога не бе успявал толкова бързо да избие ножа от ръката му.

— Е? — попита Хаавикко, този път ясно; думата се оформи като капка киселина. — Какво искаш?

Чен предизвикателно вдигна брадичка.

— Ще ти кажа какво искам. Искам отговори.

Хаавикко се изсмя горчиво.

— Отговори? Какво искаш да кажеш? — Но в очите му затрептя слабо колебание, едва забележима следа от страх.

— Мисля, че знаеш повече, отколкото изглежда. Мисля, че си извършил едно или две неща, от които се срамуваш. Неща, които ги няма дори в досието ти.

Чен видя как той пребледня при тези думи, как кожата около очите му се изпъна.

— Кой те изпраща? Да не е Лю Чан?

— Лю Чан? Кой пък е тоя?

Хаавикко изсумтя отвратен.

— Знаеш дяволски добре какво искам да кажа. Лю Чан, съдържателят на вертепа. От Западния остров. Той ли те изпрати? Или е някой друг?

Чен поклати глава.

— Нещо бъркаш, лейтенант. Аз съм войник, не съм биячът на някой сводник. Забравяш къде сме. Това е Бремен. Как може един бияч да се озове тук?

Сега поклати глава Хаавикко.

— Издължих му се за всичко. Доста е нечестен, не мислиш ли?

„Кой?“ — зачуди се той, но каза:

— Аз съм Чен… капитан Као Чен.

Хаавикко се изсмя кисело, после разтресе глава.

— Откога произвеждат в капитани хан? Ръката на Чен бавно се плъзна към куртката му.

— Опитай нещо и ще ти счупя врата.

Чен погледна към него, студено срещна очите му, пръстите продължаваха да ровят в джоба и след малко се появиха с паспорта му. Хвърли го към Хаавикко, който го хвана сръчно; изобщо не изпускаше от поглед лицето на Чен.

— Отстъпи назад… Две крачки.

Чен се отдръпна и се огледа из стаята. Беше гола — легло, гардероб, един-единствен стол. Снимка на момиче в рамка върху малката нощна масичка. Униформената туника на Хаавикко висеше смачкана върху вратата на гардероба — там, където я беше захвърлил.

Хаавикко разгледа паспорта, повъртя го в ръце, след това го хвърли обратно на Чен с ново изражение в очите — озадачение, може би любопитство.

Чен прибра паспорта в джоба си.

— Имаш проблеми, нали, Хаавикко? Като изключим дълговете ти.

— Не знам какво искаш да кажеш.

— О, мисля, че знаеш. Този път приятелите ти са те хвърлили на кучетата. Оставили са те ти да го отнесеш.

Хаавикко се засмя язвително.

— Приятели? Нямам приятели, капитан Као. Ако си чел досието ми, трябва да знаеш поне това.

— Може би. А може би това е просто друга поза — като преструвката, че си пиян, която ми сервира по-рано.

Хаавикко дишаше дълбоко, неравно.

— Видях те преди, когато влязох в столовата. Като забелязах, че си кротуваш на същото място, когато излязох, знаех, че ме преследваш.

— С кого се срещна?

— С никого не съм се срещал. Отидох там да разбера нещо.

Чен присви очи.

— Тогава значи не си се срещнал с Фест? Забелязах го да влиза в столовата точно преди тебе. Служил си с него, нали?

За момент Хаавикко замълча, след това поклати глава.

— Не съм се срещал с Фест. Но да, служил съм с него. Под командването на генерал Толонен.

— И на майор Де Вор.

— Бях прикрепен към Де Вор за един месец, да.

— По времето на убийството на министър Лу.

— Точно така.

Чен кимна.

— И трябва да вярвам на тези глупости?

Устните на Хаавикко се изкривиха презрително.

— Вярвай на каквото си искаш, но не съм се срещал с Фест. Ако искаш да знаеш, отидох там, за да се опитам да подслушам какво казва той.

— Да не би да го изнудваш?

Хаавикко се наежи.

— Слушай, какво искаш? За кого работиш, капитан Као?

Чен веднага забеляза предизвикателството в очите му, след това отново се огледа из стаята. Нещо постоянно го човъркаше. Нещо, което не беше осъзнал, докато не забеляза лейтенантския знак върху туниката, висяща от вратата на шкафа. Разбира се! Хаавикко беше останал със същия чин през последните осем години. Но защо? В края на краищата, ако работеше за Еберт…

Отново погледна към Хаавикко, клатейки глава, след това тихо се разсмя.

Хаавикко бе напрегнат, очите му — присвити, подозрителни.

— Какво има?

Но сега Чен се смееше по-силно, цялото му поведение изведнъж се беше променило. Седна на леглото и вдигна поглед към Хаавикко.

— Точно така е, сгреших с тебе. Съвсем сгреших — и той разтресе глава. — Помислих си, че работиш за Еберт.

— Еберт! Това копеле! — После на Хаавикко изведнъж му просветна; беше разбрал. — Тогава… — Изсмя се кратко.

— Богове! А аз си помислих…

За момент двамата мъже се втренчиха един в друг, успокоението им — внезапното им просветление — се помрачи от сянката на Еберт.

— Какво е направил? — попита Чен, докато се изправяше, със сериозно лице и очи, изпълнени със симпатия. — Какво е направил, Аксел Хаавикко, за да те накара да се самоунищожиш?

Хаавикко сведе поглед, потрепервайки, след това пак срещна очите на Чен.

— Значи го няма в досието ми?

Чен поклати глава.

— Не. Предполагам, че не би и могло. Той би го видял, нали? — За момент замълча, взирайки се със симпатия в Чен.

— А ти, Као Чен? На тебе какво ти е направил, за да го мразиш толкова силно?

Чен едва-едва се усмихна.

— О, това е дреболия. Въпрос на раса. — Но си мислеше за приятеля си Павел и за смъртта му по време на атаката срещу къщата на надзирателя. Беше дело на Ханс Еберт.

— Е… И сега какво, Као Чен? Ще вървим ли всеки по пътя си или омразата ни към него е достатъчно силна, за да ни обедини?

Чен се поколеба, после се усмихна и кимна.

— Така да бъде.

Останалите водачи на Пин Тяо се бяха отправили право към крузъра, очевидно изнервени, че се намират навън, на открито, но жената, Ашър, изостана, спря до парапета, за да огледа разкриващия се планински пейзаж. Де Вор се присъедини към нея до перилата, като известно време правеше онова, което и тя — опиваше се от абсолютната грандиозност на гледката.

— Планините. Толкова са различни…

Де Вор обърна глава и я погледна. Имаше толкова фини черти; по тях нямаше нищо излишно. Той се усмихна — това, което видя, му харесваше. В нея нямаше нищо грубо, нито меко: строгата й, почти скулптурна красота се подчертаваше от елегантната подстрижка на хубавата й, наситеночерна коса, от малкото й, стегнато и с добре оформени мускули тяло. Беше толкова силно, гъвкаво създание и с толкова остър ум. Жалко. Хабеше се с Гезел.

— По какъв начин различни?

Тя продължи да се взира напред, сякаш без да разбира, че той я гледа.

— Не знам. Предполагам по-строги. По-сурови. Много по-могъщи и по-диви, отколкото изглеждат на екрана. Като живи са…

— Истински са, ето защо.

— Да… — Тя леко завъртя глава, дъхът й се виеше в студения въздух.

Той кимна с глава в посока на крузъра.

— И вие… вие също сте различна. Истинска сте. Не като тях. Например планините. Нещо във вас им отговаря. В това отношение сте като мене. Те могат да стигнат до вас.

Погледът й несигурно се втвърди, след това тя отново извърна очи.

— Грешите. Ние нямаме нищо общо, Търнър. Нито дори това. Виждаме го през различни очи. Искаме различни неща. — Тя потръпна, след това пак го погледна. — Вие сте различен. Служили сте им, не помните ли? Аз никога не бих могла да сторя това. Да направя такъв компромис със себе си, независимо какъв ще е краят.

— Така ли мислите?

— Знам го.

Той се усмихна.

— Тогава да бъде по вашему. Но си спомнете това, когато си тръгнете оттук, Емили Ашър. Познавам ви. Мога да виждам през вас — като през лед.

Тя задържа погледа си върху него — горда, предизвикателна — след това пак се взря в планините със слаба усмивка на устните си.

— Вие виждате само отражения. Ваши отражения във всичко. Но по такъв начин мисли целият ви вид. И не сте виновен вие. Мислите, че светът е оформен така, както го виждате. Ала има цяло измерение, за което сте слепи.

— Искате да кажете любовта? Човешкото разбиране? Добротата? — той се изсмя късо, след това поклати глава. — Тези неща не съществуват. Не и наистина. Те са илюзии. Маски на реалността. А пък реалността е като тези върхове — красива, но и сурова, безкомпромисна и студена като безвъздушните пространства между звездите.

Тя остана мълчалива за момент, сякаш обмисляше онова, което беше казал. След това се обърна към него.

— Трябва да вървя. Но ви благодаря, че ми позволихте да видя това.

Де Вор се усмихна.

— Заповядайте пак. По всяко време, когато пожелаете. Ще ви изпратя крузъра си.

Той я гледаше как се качва по стълбите и влиза вътре. След малко чу включването на големите двигатели на крузъра.

Обърна се и се взря в покрития със сняг метален купол. Леман стоеше до входа — гологлава, висока, мършава фигура дори под огромните кожи. Де Вор се отправи натам, докато зад него големият кораб се издигаше над хангара и бавно завиваше на север.

— Какво има? — попита.

— Успех — безстрастно отговори Леман. — Открихме комбинацията.

За миг положи ръка върху рамото на Леман, обърна се да види как крузърът бавно се издига в синевата, после пак се извърна с усмивка и кимна на себе си.

— Добре. Да вървим тогава да видим с какво сме се сдобили.

След минути стоеше пред отворения сейф, свел поглед към съдържанието му, разпръснато на пода в краката му. Сейфът имаше три отделения. Най-горното съдържаше над двеста кредитоносителя — „чипове“ от лед, всеки на стойност между петдесет и двеста хиляди юана. Във второто, по-малко отделение, в средата имаше няколко бижута. Третото, маскирано като луковица в пространството на сейфа, съдържаше малка колекция от съкровища на изкуството: свитъци, печати и антични съдове.

Де Вор се наведе и вдигна едно от нещицата, за да го разгледа за момент. След това се обърна и го подаде на Леман. Беше малка, изключителна скулптура на кон. Бял кон с кобалтовосиньо седло и стремена и светлокафява муцуна и опашка.

— Защо това? — попита Леман и го погледна.

Де Вор си взе фигурката, пак я разгледа, после вдигна поглед към Леман.

— Колко ли е старо?

Леман му върна погледа.

— Знам какво е. От династията Тан — отпреди хиляда и петстотин години. Но не това имах предвид. Защо е тук, в този сейф? Мислех, че днес само Фамилиите притежават подобни неща.

Де Вор се усмихна.

— Сигурността трябва да върши всякакви работи. Онова, което е скъпо Горе, невинаги има стойност долу. Някои босове от Триадата предпочитат нещо по-… материално, да кажем, от парите.

Леман поклати глава.

— И пак не е това, което имах предвид. Кредитоносителите — те са платежно средство, нали? Неофициални разходи за осемте гарнизона, заобикалящи Пустошта.

Усмивката на Де Вор избледня бавно. После той се изсмя късо.

— Откъде знаеш?

— Има смисъл. Сигурността трябва да върши много неща, които е по-добре да не станат обществено достояние. Подобни дела са ценни именно защото са толкова секретни. Какъв по-добър начин да се финансират, освен чрез отпускането на средства за несъществуващо въоръжение и после тези средства да се превърнат в кредитоносители?

Де Вор кимна. Действаше се точно по този начин.

— С бижутата е същото. Вероятно са били иззети по време на конфискациите. Мога да си представя, че са били оставени настрана по заповед на някого от най-високо място — да кажем, Ноченци — така че да не се появят в официалните описи. По документи те никога не са съществували, следователно, никой не трябва да се отчита за тях. Но дори и така, те са истински и могат да бъдат продадени. И това пак ще финансира огромна част от секретната дейност. Но конят…

Де Вор се усмихна, внезапно изненадан от прозорливостта на младия мъж. Кредитоносителите и бижутата: в най-добрия случай струваха два милиарда юана на черния пазар. Достатъчно, за да се движат нещата цяла година. Дългосрочно погледнато обаче, бяха печално неадекватни. Имаше нужда от четири, може би пет пъти по толкова, просто за да довърши мрежата от крепости. В това отношение конят и двете други фигурки — малкият Буда с лице като луна и бялата нефритова скулптура на Куан Ин — бяха като подарък от боговете. Всяка от тях струваше толкова, колкото (а потенциално и много повече от това) останалите части от съдържанието на сейфа, взети заедно.

Но Леман беше прав. Какво правеха те тук? Какво беше накарало Ли Шай Тун да предаде три толкова безценни съкровища? Какво планираше да извърши? Какво бе това, което се нуждаеше от такова разточително плащане?

Срещна погледа на албиноса и се усмихна.

— Не знам, Щефан. Още не.

Остави коня, вдигна деликатната богиня с кожа от нефрит и я завъртя в ръцете си. Беше съвършена. Меките гънки на робата й, ведрото изражение на лицето й, нежният начин, по който държеше детето на гърдите си: всеки отделен елемент беше майсторски изработен сам по себе си.

— Какво ще правиш с тях?

— Ще ги продам. Две от тях със сигурност.

„Да — помисли си той, — старецът Левер ще ми намери купувач. Някой, който много повече се интересува от тях, отколкото от стойността, която биха имали.“

— А другата?

Де Вор сведе поглед към малката скулптурна богиня.

— Тази ще задържа. Поне засега. Докато намеря нейното предназначение.

Пак я остави долу, до коня, после се усмихна. Двете фигури бяха толкова реалистични, толкова съвършени във всеки детайл, че за момент изглеждаше, сякаш се нуждаят само от една негова дума, за да оживеят. Задиша дълбоко, след това кимна на себе си. Не беше случайност, че се бе натъкнал на тези неща. Не беше инстинкт това, че се канеше да задържи богинята. Не! Зад всичко това стоеше сила, която придаваше форма на събитията, преминаваше като тъмен вятър на фона на всичко.

Вдигна поглед към Леман и видя как той го наблюдава.

„А какво би направил ти с това, мой ултрарационални приятелю? Или ти, Емили Ашър, с едностранния си поглед към мене? Би ли си помислила, че съм омекнал? Би ли мислила за слабост в мене? Ако да, ще сгрешиш. Защото тук е моята сила: в онова усещане да си движен от мрака.“

В най-чистата си същност — в онези малко и редки моменти, когато булото се вдигаше и той виждаше нещата ясно — усещаше всичко човешко да пада от него; всички чувства, целият смисъл на „аза“ се изтриваха моментално от тъмното и мълчаливо налягане в най-дълбоките му бездни. В такива моменти ставаше като камък — чист бял камък — оставен върху дъската; просто пионка, управлявана от някой по-велик от него в игра, чийто мащаб дребният му човешки мозък едва ли можеше да разбере.

Игра на тъмнина и светлина. На слънца и луни. На самото пространство и време. Игра толкова огромна, толкова сложна…

Погледна надолу, дълбоко разтърсен от мисълта: от студената, кристалночиста абстракция на такава огромна и универсална игра.

— Добре ли си? — в гласа на Леман липсваше каквато и да е симпатия; беше като механична реакция.

Де Вор се усмихна, мислите му бяха далеч от тази стая, от това конкретно място и време.

— Извинявай, Щефан. Мислех си…

— Да?

Вдигна поглед.

— Искам да проследиш жената заради мене. Да откриеш каквото можеш за нея. Разбери дали е вярно онова, което казват за нея и Гезел.

— И?

Отново погледна надолу към богинята с кожа от нефрит.

— И нищо. Просто го направи за мен.

Беше мълчала, докато се върнаха в апартамента на Гезел. Там, когато останаха насаме, се обърна гневно към него — избликна цялото й сдържано досега разочарование.

— Защо, за бога, работим с това копеле?

Той се засмя сконфузено, отблъснат от избухването й.

— Има смисъл… — започна той. Опитваше се да бъде разумен, — но тя го сряза ядно.

— Смисъл? Това е лудост, ето какво е! Най-сигурният възможен начин да прережем собствените си гърла! Всичките тези простотии, с които ни тъпчеше, за неподвижността му и нашия потенциал за растеж. Това са глупости! Той ни използва! Не можеш ли да го видиш?

Погледна я със сковано лице.

— Мислиш, че не знам какъв е? Със сигурност се опитва да ни използва, но от това можем да спечелим. А онова, което говори, е далеч от глупостите. Истина е, Ем. Видя базата му. Той има нужда от нас.

Тя бавно поклати глава, като че ли разочарована от него.

— За известно време — може би. Но след като ни употреби, ще ни захвърли. Ще ни извие с една ръка и ще ни изхвърли на боклука. А що се отнася до „слабостта“ му, до „неподвижността“ му — видяхме само онова, което той искаше да видим. Залагам живота си, че в онази база има повече, отколкото се вижда с просто око. Много повече. Онази „откритост“, която ни предложи, е просто пълна глупост. Прикритие — като всичко, свързано с нашия приятел.

Гезел дълбоко си пое въздух.

— Не съм толкова сигурен. Но дори и да е така, все още можем да спечелим от съюза с него. Ще опитаме да разберем кой е той. И ще бъдем нащрек.

Тя се изсмя кисело.

— Ти си наивник, Бент Гезел, ето какъв си. Мислиш си, че можеш да яздиш тигъра.

Едва се въздържа да не й се тросне, после се овладя, клатейки глава.

— Не, Ем. Аз съм реалист. Достатъчно реалист, за да зная, че не можем да продължаваме по пътя, по който вървяхме през последните няколко години. Говориш за прерязване на собствените ни гърла… Със сигурност ще стигнем до там, ако не работим с някого като Търнър. Вземи например нападението над Хелмщат. По дяволите, Емили, той беше прав! Кога иначе бихме имали възможността да атакуваме място като Хелмщат?

— Бихме го направили. Ако ни се дадеше време.

Той грубо се изсмя.

— Ако ни се дадеше време…

— Не, Бент, не си прав. И още по-лошо, нетърпелив си, а нетърпението замъглява преценката ти. Тук става дума за нещо повече от това, ще се разрастваме ли като движение или не. Въпросът е какъв тип движение сме. Можеш да се самозалъгваш, колкото си искаш, но съвместната дейност с някого като Търнър не ни прави по-добри от него. Нито по-добри от Седмината.

Той изсумтя.

— Това са глупости и ти го знаеш! Какви компромиси трябваше да направим? Никакви! Нито пък ще се наложи. Забравяш, че ако има нещо, което не искаме да направим, просто не го правим.

— Като например да убием Джелка Толонен?

Той раздразнено разтърси глава.

— Това е доста разумно и ти го знаеш.

— Защо? Мислех, че установената ни политика е да се целим само в онези, които са корумпирани или брутално несправедливи?

— И е точно така. Какво е Толонен, ако не самият символ на системата, срещу която се борим.

— Ами дъщеря му…?

Той отхвърли възражението й.

— Това е война, Емили. И ако работата с Търнър ни дава малко повече сила, аз съм „за“. Няма да изпълняваме всичко, което той поиска. Далеч съм от тази мисъл. Но докато това служи на каузата ни, каква вреда може да има от него?

— Каква вреда…?

— Освен това, ако си против, защо не повдигна въпроса на съвета, когато имаше тази възможност? Защо само пред мене? В края на краищата решението беше единодушно.

Тя кисело се изсмя.

— Наистина ли беше? Доколкото си спомням, дори не го гласувахме. Но да оставим това настрана. Можех да си представя какво си мислите вие, останалите — дори Мах. Успях да видя начина, по който ви светнаха очите при мисълта да нападнете Хелмщат. При мисълта да сложите ръка върху всичките онези оръжия.

— И сега ги имаме. Това определено говори само за себе си! А Търнър беше прав и за публичността. Оттук нататък вербуването няма да бъде проблем. Ще идват на тълпи.

Тя поклати глава.

— Пропускаш основното. Аз…

Би казала още нещо, но точно в този момент на вратата се почука силно. След малко в стаята влезе Мах. Спря, премести поглед от единия към другия, усетил напрежението във въздуха помежду им, след което се обърна с лице към Гезел и заговори с нисък и настойчив глас:

— Трябва да говоря с тебе, Бент. Изникна нещо. Нещо странно. То е… — Погледна към Емили. — Хайде, ела. Ще ти покажа.

Тя схвана начина, по който я изключиха, и усети стомахът й да се свива от гняв, Пин Тяо трябваше да е братство — братство! — при тази дума вътрешно се разсмя — от равни, но въпреки всичките хубави слова за равенство между половете, когато възникнеше проблем, връх вземаше възпитанието им; а те бяха възпитани от онази шибана, ужасна система, където мъжете са богове, а жените — нищо.

Видя ги как излизат, после се обърна и гневът й се превърна в горчивина. Може би вече беше твърде късно. Може би, доколкото това засягаше Бент Гезел, Търнър вече си бе свършил работата; микробът на мисълта му вече се намираше в кръвта на Гезел, развращаваше мисленето му, задръстваше силния някога поток на идеализма му, болестта се разпространяваше по фибрите на морала му, трансформираше го, щеше да се превърне в бледа сянка на Търнър. Тя не хранеше надежди. Но въпреки всичко искаше да се надява, че ще се случи друго, макар в най-големите дълбини на сърцето си да знаеше, че се е започнало. И нищо — нито тя, нито онова, което би могъл да стори кой да е от тях — не би го предотвратило. Нищо — освен ако не направи нещо точно сега; ако откаже да пристъпи още една крачка надолу по този самоубийствен път. Но дори и тогава вероятно щеше да е твърде късно. Вредата вече беше нанесена. Да се каже „не“ на Търнър сега — това просто щеше да го изправи срещу тях.

Потръпна, след това влезе в банята и напълни умивалника с топла вода. Докато си миеше лицето, прекара нещата през главата си, опитвайки се да разбере как беше стигнала дотук.

За нея всичко беше започнало от баща й. Микаил Ашър беше човек на Системата: младши кредитен агент втора степен във финансовото министерство на танга, Ху Пу. Роден Долу, бе работил упорито, държеше изпити, бавно се изкачваше по нивата, докато в средата на трийсетте си години се установи в Горните средни нива и си взе оттам и съпруга. Там беше родена и Емили — в свят на ред и стабилност. Когато и да си помислеше за баща си, можеше да го види такъв, какъвто беше, преди да се случи всичко — облечен в барутно-сините си коприни, на гърдите му — голямата квадратна значка за заслуги към офиса, гладко избръснатото му лице, тъмната му коса — сплетена по модата на хан. Далечен, предпазлив, консервативен мъж, беше й приличал на парадигма на онова, върху което се крепеше светът им; на самия архетип на реда. Последователен неоконфуцианец, той я бе възпитал в ценности, на които все още — и също и днес — продължаваше да бъде вярна. Ценности, които светът беше отхвърлил много преди той да се появи в него.

Тя се отдръпна от мивката, потънала в спомени. Беше деветгодишна.

Тогава, преди Войната, търговията беше редовна, а курсът на кредита — относително стабилен, но винаги имаше слабо вариране — в размер на десетки, дори стотни части от процента. Едно от тези дребни варирания — колебание, по-малко от 0.05 от процента — се предполагаше, че баща й е „пропуснал да забележи“. Изглеждаше й такава дреболия, когато той се опита да й го обясни. Едва много по-късно, когато беше научила общата сума, за която ставаше въпрос, и бе изчислила колко бе струвало това на Ху Пу, разбра врявата, която се беше вдигнала. Старшият кредитен агент, отговарящ за секцията на баща й бе пропуснал да отбележи промяната в курса и за да спаси собственото си положение, беше посочил баща й с пръст, прибавяйки и фалшива, написана на ръка бележка, за да подкрепи обвинението си. Баща й настоя да го изслушат в съда, но старшият агент — хан с важни фамилни връзки — бе хвърлил мрежите си и изслушването се оказа в негова полза. Баща й се върна вкъщи в шоково състояние. Бяха го уволнили от Ху Пу.

Добре си спомняше онзи ден; и днес виждаше ясно колко смутена беше майка й, колко объркан — баща й. Онзи ден светът му се бе разпаднал на части. Приятелите го изоставяха, отказвайки да отговарят на обажданията му. Кредитът им в банката беше блокиран. На следващия ден изплащането на апартамента им бе отменено поради „потенциално неявяване“. Те пропадаха.

Баща й никога не дойде на себе си от удара. Почина след шест месеца — само сянка на предишното си „аз“. Междувременно се бяха оказали деградирали до долните нива. Надолу и надолу, падаха сякаш безспирно, докато един ден тя се събуди и се озова в разделен апартамент на Петдесет и осмо ниво. От другата страна на тънката завеса пищеше дете, смрадта от претопленото предната вечер, соево свинско я накара да повърне.

Не беше тяхна вината. Да, но не това си беше мислила тогава. Все още можеше да си спомни отвращението, с което се бе изправила лице в лице с новото си обкръжение, очебийната си антипатия към хората, сред които се озова. Бяха толкова груби. Толкова мръсни в навиците си.

Тя никога не дойде на себе си от това пропадане. То я деформира. И дори когато отвращението й се бе превърнало в съжаление, а съжалението — в огромно негодувание, тя все още усещаше тъмният пожар от това падане да изгаря гръдта й отвътре.

Майка й беше изтънчена жена, слаба, в много отношения, напълно неприспособима към суетнята Долу, но правеше всичко, което можеше, а през последвалите години се беше опитвала по всякакъв възможен начин да запази стандартите, които веднъж вече нейният съпруг бе установил. Несвикнала да работи, беше скъсала с житейските си навици и тръгна да си търси работа. Намери я случайно: работеше на една сергия на оживената главна улица, където живееха. Работата контузи тежко меката и чувствителна жена от Средните нива, но тя успя да се справи.

При спомена Емили потръпна.

— Защо го правиш? — бе питала майка си, когато се връщаше изтощена и с очи, пълни със сълзи, след прекаран на сергията ден, а отговорът винаги беше един и същ:

— Заради тебе. За да те измъкна от този жив ад.

Усилената й работа издържаше Емили в колежа; решимостта й, въпреки жестоката съдба, беше дала на Емили шанс. Но за какво? Отново да се изкачва по нивата? Да участва в същата шарада, която беше унищожила баща й? Не. Тя се бе противопоставила на този път. Тайно — защото знаеше, че само ако го спомене, дълбоко ще нарани майка си.

Бе се присъединила към Пин Тяо преди осем години, в първите дни на организацията, точно преди Войната. Тогава много се говореше за неотменни цели и за запазване на погледа чист. Но осем години са много време, за да се опази пламъкът на идеализма; особено когато трябваше да се изправят срещу неща, по-големи от всекидневните им разочарования. А през цялото това време беше жената на Бент; запалена от ентусиазма му, погледът му към нещата — такива, каквито могат да бъдат. Но сега те се бяха променили. Сега беше трудно да се каже дали онези идеали още ги изгаряха или по някакъв ужасен начин те се бяха превърнали именно в онези неща, които навремето претендираха, че мразят.

Взря се в отражението си в огледалото и се опита, както често се опитваше, да проникне отвъд повърхността на всяко око и да се види цяла и чиста. Беше толкова трудно да го направи. Толкова трудно. Отново сведе поглед, клатейки глава. Нямаше съмнение. Падението й беше отворило очите за злото в света; свят, в който добрите мъже и жени бяха оставени да гният в пълните с лайна дупки из долните нива, докато корумпираните и безскрупулните тънеха в незаслужен лукс високо над тях. Свят, непригоден за свестните същества. Не, тя никога нямаше да се усети спокойна в света, докато съществуваха такива морални несъответствия.

Въздъхна и се извърна от умивалника, за да изсуши лицето и ръцете си. Може би Бент беше прав. Може би тя беше просто глупачка по отношение на момичето на Толонен. Може би това щеше да помогне на изгнилата грамада да се срине. Но пак не се чувстваше добре. Нима Джелка Толонен беше виновна, че се е родила в този свят на нива. Докато нямаше доказателства, че момичето е нещо друго, а не пионка на обстоятелствата, нямаше да се почувства щастлива, поемайки подобна задача.

Освен това какъв беше мотивът му? Защо искаше дъщерята на генерала да е мъртва? Дали беше както каза — да отслаби генерала и така да подкопае силите за сигурност на танга? Или имаше нещо лично? Някоя обида, която беше изтърпял от генерала?

Отново потръпна, като си припомни как Търнър застана до нея в планината. Сети се как той си бе помислил, че те имат нещо — нещо! — общо! Засмя се и усети как смехът й става кисел при спомена за думите му:

— Искате да кажете любовта? Човешкото разбиране? Добротата?… Тези неща не съществуват. Не и наистина. Те са илюзии. Маски на реалността. А пък реалността е като тези върхове — красива, по и сурова, безкомпромисна и студена като безвъздушните пространства между звездите.

Е, може би той го виждаше по този начин, но истината беше друга. На него му липсваше едно измерение; липсваха му основните човешки чувства. За поведението на такива хора хан казваха: Ху лян, хей хсин. „Тлъсто лице — черно сърце“ и това никога не е било по-вярно от случая с Търнър. Но при него „тлъсто лице — черно сърце“ беше достигнало до своя краен предел, където лицето е толкова тлъсто, че става безформено, сърцето е толкова черно, че става безцветно. Нихилизмът му беше чист, недокоснат от каквато и да е следа от жалост. И ето защо те не трябваше да работят с него; защото макар и за известно време пътищата им да се пресичаха, целите им бяха диаметрално противоположни.

След време щеше да е необходимо да се преборят с този мъж. Така щеше да е, ако междувременно той не им отнемеше волята да се борят.

Муй цай се поклони ниско, след което се дръпна две крачки назад, като му държеше вратата отворена.

— Майор Еберт! Моля влезте. Моята господарка ви поднася своите извинения. Страхува се, че ще закъснее.

Момичето държеше главата си наведена ниско — сякаш от учтивост, но червенината по шията и бузите издаваше объркването й, че е насаме с младия майор.

— О! Надявам се да няма лоши новини.

— Не вярвам, ваше превъзходителство, но я повикаха внезапно. Тя знаеше, че ще разберете.

Еберт мина бавно покрай нея и се обърна да я погледне. Да, беше млада и хубава. Шестнайсет, най-много седемнайсетгодишна. Успя да забележи формата на гърдите й под тънката коприна на дрехата, която носеше, пълните й устни. Беше праскова. Апетитна зряла праскова.

— Колко време ще отсъства господарката ти?

Обърна се с лице към него, но с извърнати очи.

— Каза, че няма да е задълго, ваше превъзходителство. Петнайсет минути може би. Най-много двайсет. Съпругът й…

Замълча, изненадано вдигна поглед към него. Еберт се беше приближил, хвана лявата й ръка със своята, докато с другата опипваше гърдите й.

— Хубаво — усмихна се той. — Тогава ела. Има време за други неща, нали?

Следващата стая беше дрешник; малко стайче с широки чекмеджета и редици копринени чи пао, дълги до земята елегантни официални рокли, строени в дъга от изумителни цветове. Беше го забелязал при предишното си посещение: бе видял покрития с възглавници под и си помисли колко хубаво би било…

Бутна момичето долу, върху възглавничките, като леко се смееше и се наслаждаваше на начина, по който го погледна тя — със странна разпуснатост в тъмните й очи.

След това лежаха там, мекото съскане на дъха им беше единственият звук в тишината. Мирисът на секс деликатно се смесваше с изветрялите парфюми от дрехите, подредени над тях от всяка страна: сладка, мускусна миризма, която заедно с голото й тяло под него го възбуди.

Тя се засмя меко, после изви глава, за да го погледне.

— Това беше хубаво…

— Да… — Той изпусна слаб, трептящ дъх. Може би щеше да предложи да я купи от Чуан Лян…

Усети я да се напряга, след това да се отдръпва от него и отвори очи. Тогава чу звука. Идваше от другата стая. Звукът на шумоляща коприна.

— Богове… — уплашено прошепна момичето и затърси дрехата си. Но Еберт се усмихна. Толкова ли дълго го бяха правили, а? Или пък съпругата на министъра се беше върнала по-рано от очакваното? Придърпа панталоните си над коленете, после се изправи на крака и започна да се закопчава.

Момичето беше напъхало глава в дрехата си и се бореше със закопчалките. Еберт се обърна към нея, сложил пръст на устните си, след което се протегна покрай нея за колана си, бутна я обратно в дрешника и затвори вратата.

Закопча последното копче и с колан в ръка влезе в съседната стая.

— Лян, любов моя…

Тя се обърна — очевидно не го очакваше — за момент объркана от полуоблечения си вид. После със смях остави дрехата да се свлече от нея, гърдите й се оголиха и тя разтвори ръце да го посрещне.

— Бързо — и го дръпна надолу към леглото, ръцете й се пипкаха с копчетата на панталоните му. — Богове, липсваше ми… — Вдигна поглед към него с очи, пълни с неестествена възбуда.

— Бавно — каза той и я бутна надолу — странната внезапност на действията й го забавляваше. — Какво има, скъпа моя? Защо си толкова напрегната?

Тя спря, след което извърна очи, потръпвайки от отвращение.

— През цялото това време… — Отново погледна към него, несигурна какво да каже, после пак сведе поглед, подсмръкна, ръцете й се протегнаха да уловят неговите. — Беше съпругът ми. Не изпраща да ме викат често, но когато го стори…

Еберт се разсмя.

— Значи старецът още те чука, а?

Видя мигновения проблясък на гняв в очите й. След това тя омекна и се засмя.

— Опитва се. Но е като да се опитваш да чукаш златна рибка…

— Хммм… — Мислеше си за момичето, свито тихо в дрешника, и усети слаба тръпка на желание да преминава през него. — А ти искаш щука…?

Очите им се срещнаха, всички преструвки изведнъж паднаха от тях. Но единственото, което той успя да види, беше колко е набръчкана, колко стара; как се бяха отпуснали гърдите й, как се нагъваше плътта й по шията и на стомаха. Потръпна — мислеше си за муй цай, за стегнатата копринена повърхност на младата й кожа — след това се приближи, зацелува бузите и шията на жената, затворил очи, опитващ се да си представи, че тази, която целува, е Сладка Флейта. Но миризмата й беше различна — стара и изветряла като плътта й; пудрата й — гадно сладникава като вонята на труп.

Отдръпна се разтреперан, цялото желание изведнъж беше умряло. Тя тъкмо се връщаше от съпруга си: не се беше изкъпала след слабите опипвания на стареца. Мисълта за това накара стомаха му да се свие. Виждаше я под него, сбръчканият, изтощен задник на дъртака се стяга, докато той се празни.

А сега той да заеме мястото му? Да е мъжът, който съпругът й очевидно не можеше да бъде?

— Какво има? — попита тя, очите й се свиха, цялото й тяло се напрегна изведнъж.

— Аз… — той поклати глава. — Изморен съм, това е всичко. Аз… — Трескаво търсеше извинение, после си спомни за хана, когото беше пребил. — Бях дежурен трийсет часа. Изникна нещо спешно и трябваше да се занимавам с него. Голям брой старши служители в компаниите са били убити…

Тя преглътна и сведе поглед.

— Чух…

Той я погледна, внезапно отвратен — не само от нея, но и от това, че се е забъркал с нея. А когато тя се протегна да го докосне и прегърне, той рязко се отмести назад.

Видя я да отдръпва ръката си, след което със сгърчено лице я вдигна към носа си. Устата й остана отворена, после вирна глава, взря се в него с очи, почернели от гняв.

— Какво е това? Това ли искаш да кажеш с „дежурство“? — Усилено заклати глава. — О, сега разбирам. Чукал си моята муй цай, нали? Забавлявал си се тук, докато аз стоях на колене пред мъжа си…

Той се засмя, очарован от представата, която се появи в главата му.

— На колене, мадам Чуан?

В очите й избухна тъмен гневен огън, след това наведе глава към него и се опита да го удари по лицето, но той лесно хвана ръката й и я хвърли обратно на леглото. О, сега можеше да я чука. Можеше да го направи от яд. Да я унижи. Но имаше ли желание?

— И какво, ако съм? — подигра й се той. — Какво, ако ти кажа, че твоята муй цай се чука вълшебно? Че е десет пъти повече жена от тебе, а?

Тя стисна зъби.

— Ти си лъжец. Тя е още момиче…

Той издаде презрителен звук.

— Мислиш, че те бива, а? Така ли? Мислиш, че може да ми стане само като си мисля какво ми правиш, а? Е, нека да ти кажа, мадам Чуан… не си толкова добра. Имал съм много по-добри под Мрежата. Изхабени стари курви, които го правят за един-единствен юан! — Видя как тя се накани да му отговори и брутално затвори устата й с ръка. — Не… беше просто мисълта да чукам съпруга на министър. Да осера гнезденцето му. Това ме забавляваше. Но сега ми е досадно. Писна ми, дърто. Мършавата ти древна плът ме отегчава.

Докато се закопчаваше, се изправи, сложи си колана; през цялото време я гледаше, а в очите му гореше презрение. Сега можеше да види колко е слаба, колко е ранима под крехката си защита. Мислеше се за толкова твърда, толкова сложна, но беше само развратено малко момиче, което е пораснало. Досадно пораснало.

— Ще те закопая… — тихо произнесе тя; почти изсъска думите през зъби. — Сега можеш да се усмихваш, но ще те унищожа, Ханс Еберт. Името ти ще е станало на лайна, когато свърша с тебе.

Той се разсмя разпуснато.

— Ами твоето? Каква стойност ще има името ти, мадам Чуан, ако истината излезе наяве? Как би държала главата си изправена в компания, ако се разбере какви апетити криеш в този твой дърт, съсухрен череп?

— Ти, копеле… — тя потръпна и придърпа завивката над гърдите си. — Ще те пипна, Ханс Еберт. Само гледай как ще го направя.

Той се отправи към вратата, после се обърна, погледна я, свита там, на леглото.

— Ще ме пипнеш? — сведе поглед със смях, след това отново се взря в нея с внезапно втвърдено лице, безкомпромисен. — Ти ще ме пипнеш? — Поклати глава, после се разсмя — жесток, презрителен смях. — Върви да го духаш на мъжа си!

Два часа по-късно Клаус Щефан Еберт, шеф на „Джен Син“ стоеше на парадното стълбище на фамилното си имение с протегната широка ръка към стария си приятел Толонен. За над петдесетте години, откакто Еберт го познаваше, маршалът се беше превърнал в сивокос старец със сковани маниери, униформата му бе станала негова втора кожа, но си оставаше приятелят от неговото юношество.

Двамата мъже се прегърнаха, топлината на поздрава им преодоля официалността на случая. Това беше повече от политика. Усмихнаха се един на друг и се затупаха по гърба.

— Радвам се — каза Толонен; в очите му напираха сълзи.

— И аз — отговори Еберт, все още хванал ръката му, с широка усмивка на лицето. — Това е ден, който ще се запомни, Кнут. Наистина ще се запомни.

Джелка стоеше в подножието на стълбите, високо, стройно като върба четиринайсетгодишно момиче с дълга, права, пепеляворуса коса и красиви сини очи. Вече не беше дете. Превръщаше се в жена.

Еберт се усмихна и кимна. Тя щеше да е идеалната съпруга за сина му.

Синът му, Ханс, стоеше зад него на върха на стълбището, висок, двайсет и осемгодишен, с широки рамене, но гъвкав в тялото. Онези, които диктуваха вкуса Горе, го смятаха за изключително красив, а като наследник на огромната империя „Джен Син“ се котираше като най-привлекателния свободен мъж в Град Европа.

Ханс едва погледна към бъдещата си съпруга. За това имаше достатъчно време. Стоеше там отпуснат, униформата му — безупречна, късата му руса коса — фризирана модно на двойна опашка. Наблюдаваше прегръдката на двамата мъже и разпознаваше значението на всичко това, ролята си в него. Маршалът му беше като втори баща, негов командващ офицер.

Беше идеалният брак. Стратегически това трябваше да се направи, и когато баща му го бе предложил преди десет години, той веднага се съгласи.

Докато стоеше там, си представяше властта, която един ден ще притежава; не само като син на баща си, но и като командир на силите на танга. Имаше мечти. Мечти, които не можеше да сподели. И те започваха оттук.

Погледна към предопределената му — дете. Тя го изучаваше: гледаше го с критични очи, сякаш за да го отблъсне. Хвърли й поглед, после се отпусна.

Огледа я отгоре до долу. Имаше неоформената фигура на момиче. Достатъчно хубаво, но не жена. Не и тълпата жени, които познаваше, във всеки случай.

Усмихна се и извърна поглед. Все още можеше да уреди нещата. Да направи живота си приятен. В края на краищата една съпруга не беше тъмничар.

Влязоха вътре, Джелка беше свела глава, бузите й пламтяха, докато договорите бяха представени и парафирани от всички страни.

Той въздъхна, после се поизправи и погледна през масата към нея. След три години щеше да бъде неин съпруг. Три години. Но кой знаеше какво щеше да се случи до тогава? Ами момичето? След три години щеше да е на седемнайсет. Отново се усмихна, спомняйки си муй цай. „А ти, малката ми? — зачуди се, докато поглеждаше към дъщерята на маршала. — Каква ще бъдеш през първата ни брачна нощ? Фригиден, нервен тип ли си или в слабините ти има огън?“ Усмивката му се разшири, видя как тя отвърна очи, червенината по шията й се засили. „Да, добре, ще видим. И дори да се окажеш разочарование, ще има други — много други — да подслаждат нощите ми.“

А междувременно може би щеше да купи муй цай. В края на краищата не всяка жена можеше да прави любов по такъв начин. Обърна се, пое предложената от маршала ръка, усмихна се буйно на двамата мъже. Да, щеше да купи муй цай. И след това, когато страстите й се охладят, ще отиде отново да види мадам Чуан и да възстанови връзката си с нея.

Джелка седеше до баща си, отпиваше от чашата ча и осъзнаваше душното изобилие в стаята. Огледа се, усети се несигурна — това нямаше нищо общо със собственото й положение.

Потръпна и сведе поглед. Семейство Еберт парадираха със състоянието си — демонстрация, която намираше за твърде безвкусна. Претрупани вази Мин стояха върху ужасни поставки: тежки, брутални неща в ярки цветове. По стените на странно оформената стая висяха огромни платна в тежки позлатени рамки, картините бяха тъмни, намекваха за кръв.

Отсреща й двете сестри на Ханс се бяха вторачили в нея, по-младата — с година и нещо по-стара от Джелка, по-възрастната — в началото на двайсетте. Опита се да не гледа към тях — знаеше, че в нея виждат само съперница. По-объркващо беше създанието, което им сервираше: приличащо на коза творение, израсло във ваните на „Джен Син“. Потръпна, когато розовият поглед срещна собствения й и с дълбок, но безчувствен глас попита дали би желала още ча. Погледна към карикатурната трипръста ръка и поклати глава, забелязвайки фината коприна на маншетите, стилната кройка на панталоните.

Имаше най-странното усещане — сякаш се намираше в сън, нереалност се наслагваше над нереалност. Но това беше истинско. Реалността на властта. Погледна към бъдещия си съпруг и го видя с яснота, която почти я погълна. Беше висок млад мъж, по-висок от баща й, и красив. Но в красотата му имаше жестокост, арогантност, която я накара да потрепери. Можеше да види гордостта му, преднамереното внушение за значимостта му; видя ги в начина, по който държеше главата си, в студеното безразличие на очите му.

Дори и така, това още не я беше достигнало; не я бе докоснало или развълнувало. Три години бяха много време. Не можеше да си представи как ще се чувства след три години. Всичко това — този ритуал с договорите, с обети и колебливи обещания — изглеждаше дреболия, която трябва да се направи, за да е доволен баща й.

Усмихна се, погледна към баща си — усещаше гордостта му от нея. Както винаги, това й беше приятно и тя се протегна да докосне и да хване ръката му. Видя как старият Еберт се усмихна на това: нежна, разбираща усмивка. Беше замесен от друго тесто в сравнение с останалата част от семейството. До него съпругата му, Берта, изглеждаше далечна, дистанцирана от всичко около себе си, лицето й — маска на тоталното безразличие към цялата процедура. Висока, елегантна жена със студена, строга красота. Рядка, нечовешка красота.

Със същата яснота, с която беше разгледала сина, Джелка видя как Берта Еберт бе оформила децата си в отсъствието на баща им. Как студената им самовлюбеност беше отражение на нейната.

Хвана ръката на баща си, усети топлотата й, твърдата й сила и от този контакт се усети удобно. Той я обичаше. Със сигурност не би позволил нищо да я нарани.

По пътя насам беше разговарял с нея за причините за този брак. За нуждата да се изградят здрави връзки между Седмината и най-могъщите от новите, търговските семейства. Такъв беше предстоящият път и съюзът й с Ханс щеше да циментира мира, който упорито се бяха борили да извоюват. „Джен Син“ бяха останали неизменно верни на Седмината през последната Война и Ли Шай Тун ги бе възнаградил за лоялността. Клаус Еберт беше получил договори за експлоатация на мини на Марс и луните на Уран, както и големи холдинги в три от малките комуникационни компании. Бракът й щеше да превърне този абстрактен, търговски договор в нещо лично. В нещо от плът и кръв.

Тя го разбираше. Дори и така, пак й изглеждаше много далечно. Преди това трябваше да завърши училище, да изживее остатъка от детството си. Безчувствено погледна към Ханс Еберт, сякаш изучаваше непознат.

Размърда се на мястото си — чашата й беше празна — за да повика слугата. Той дойде при нея без думи, сякаш предугадил желанието й, и се наведе, докато пълнеше чашата й. Преди да се върне сред сенките в стаята, вдигна поглед към нея, за втори път срещна очите й и за момент ги задържа с тъмното си, интимно познаване на нещата, които тя не знаеше.

Джелка извърна глава, погледна покрай баща си, срещна погледа на бъдещия си съпруг. Сини очи, не розови. Плашещо сини. По-студени, по-твърди. Различни…

Потръпна и сведе поглед. И все пак същите. По някакъв любопитен начин същите.

Ван Со-леян вдигна копринената кърпичка към лицето си и избърса очите си. Добре оформеното му тяло леко потреперваше, смехът все още избиваше на устните му, после се изправи и силно подсмръкна, оглеждайки се наоколо си.

Гробницата зад него беше запечатана отново, плочата от палисандрово дърво — отнесена. Слугите бяха заети с метенето на мръсната пътека, докато в едната страна в плътен кръг стояха шестимата неоконфуцианци и тихо разговаряха помежду си.

— Това е странно, Хун, не мислиш ли? — попита Ван с лице към канцлера си, като пренебрегна неодобрителните погледи на другарите си тангове. — Имах видение как брат ми се изправя от ковчега, за да накаже бедните просяци!

— Господарю… — лицето на Хун беше самото слисване. Огледа се към насъбралите се тангове, след което сведе глава.

— Стана случайно…

— Случайно! — смехът на Ван избликна отново. — Защо, това можеше да се случи само на Та-хун! Кой друг освен брат ми можеше да се окаже хвърлен в собствената си гробница! — При последните думи Ван Со-леян показа с жест как ковчегът се плъзга в гробницата.

Беше станало случайно. На върха на стълбището един от носачите се бе спънал, равновесието на ковчега веднага се наруши и останалите носачи го изпуснаха. Цялото съоръжение се прекатури надолу по стълбите и почти изхвърли обитателя си. Съвсем близо зад него, Ван Со-леян бе застанал пред входа на гробницата и се превиваше от смях. Още не беше спрял да се смее. Бе се кискал по време на церемонията, забравил за удивените погледи на гостите.

Сега обаче другарите му тангове се споглеждаха помежду си, отвратени от поведението му. След малко най-старият от тях, Вей Фен, пристъпи напред.

— Какво е това, Ван Со-леян? Да не би да не чувстваш нищо към мъртвия си брат? Днес дойдохме да го почетем — да отдадем дължимото на душата му, докато пътува. А този смях е неподходящ. Забравил ли си обредите, Ван Со-леян? Твой дълг е…

— Дръж си езика зад зъбите, Вей Фен. Знам дълга си. Но е забавно. Изключително забавно. Ако вече не беше умрял, това последно падане би го убило! — За момент Ван Со-леян се вгледа в останалите тангове, после отвърна поглед. — Обаче… простете ми, братовчеди. Изглежда само аз видях хумора в този момент.

Вей Фен сведе поглед — едва сдържаше гнева си. Никога в живота си не беше виждал нещо подобно.

— Има време за хумор…

Отвратеното изражение на Ван беше очевидно неуважително. Мина покрай Вей Фен, сякаш старецът изобщо не беше там, и се изправи пред останалите тангове.

— Ако брат ми беше мъж, достоен за уважение, щях да му засвидетелствам известно уважение, но брат ми беше глупав и слаб. Никога нямаше да стане танг, ако не беше смъртта на най-големите ми братя. — Ван се огледа, клатейки глава. — Да, знам, че това се отнася и за мене, но, братовчеди, разберете ме. Няма да си играя на лъжи с никого. Ще говоря каквото чувствам. Какъвто съм, а не какъвто вие бихте искали да изглеждам. Така ще ме разберете, ако кажа, че не харесвах брат си. Не се радвам на смъртта му. Не, няма да стигна толкова далече, защото дори глупакът заслужава да диша. Но няма да бъда лицемерен. Няма да лея фалшиви сълзи за него. Ще ги спестя за хората, които наистина обичам. Както и ще запазя уважението си за онези, които заслужават уважение.

Цу Ма се бе загледал покрай Ван, докато той говореше. Сега вече го погледна с безизразно лице, очите му оглеждаха Ван Со-леян от горе до долу в цял ръст, сякаш за да го измерят.

— Но все пак брат ти беше танг, Ван Со-леян. Един танг определено заслужава уважение?

— Ако дрехите правеха човека…

— А него не, така ли?

Ван Со-леян млъкна, внезапно осъзнал на какъв опасен капан се е натъкнал. После се засмя успокоен и погледна към Цу Ма.

— Не ми приписвай чужди мисли, Цу Ма. Говоря само за брат си. Познавах го добре. В цялата дълга история на Седмината не е имало друг като него. Той не беше достоен да носи императорското жълто. Вгледайте се в сърцата си, всички вие, и ми кажете, че греша. Съвсем честно казано, имаше ли поне един от вас, който, научил за смъртта на баща ми, да прие, че Та-хун е танг?

Огледа ги и видя на всяко лице неохотното потвърждение.

— Е, да запазим уважението си за онези, които го заслужават, а? Аз лично ще се поклоня на всеки от братовчедите ми тук. Вие сте хора, доказали стойността си. Вие наистина сте тангове.

Видя как това ги умилостиви и вътрешно се засмя. Всички бяха толкова суетни, толкова се гордееха с титлата си. А и лицемери, защото истината беше известна: на тях им пукаше за Та-хун толкова малко, колкото и на него. Не, те го бяха нападнали не заради неуважението към брат му, а заради скритата подигравка в титлата на брата, защото можеше да се заключи, че това е подигравка и към тях. А що се отнася до него…

Мина между тях, покрай редиците им, и докато преминаваше, се поклони на всеки от тях, след това ги съпроводи по пътеката и нагоре по широките мраморни стълби към античния дворец.

Що се отнася до него, не му и пукаше за капаните на титлата. Беше видял достатъчно от хората и от начина им на живот, за да знае колко празна може да бъде самата титла. Не, онова, което ценеше, не беше титлата „танг“, а реалната власт, която тя му даваше; възможността да говори и да върши онова, което винаги бе мечтал да говори и да върши. Властта да напада, ако желае да нападне. Да е танг и да не притежава това беше все едно да бъде нищо — все едно да е актьор в досадна пиеса, произнасящ чужди думи, окован с веригите на ритуали и традиции.

Но той нямаше да бъде такъв.

Докато слугите си проправяха път между гостите му и предлагаха вино и сладкиши, той пак се огледа наоколо и на устните му се появи слаба усмивка при спомена за мига на влизането в гробницата.

„Да — помисли си, — не ти беше писано да си танг, Та-хун. Предназначението ти беше друго, не за царуване. Но все пак стана танг.“

Ван се усмихна и взе чаша вино от слугата, след това се извърна и се загледа през прозореца към оградената със стени градина и огромния мраморен масив на гробницата в центъра й.

Беше случайно. Не че не харесваше брат си. Може би го презираше — въпреки че дори и това беше твърде силна дума за слабото чувство на раздразнение, което бе усещал — но не го мразеше, както бе мразил баща си и двамата си най-големи братя. Обаче Та-хун имаше нещастието да се роди преди него. Като по-малък брат нямаше да бъде заплаха, но като танг се оказа пречка — нещо, което трябва да се отстрани.

Отпи от виното и завъртя глава, за да погледне към канцлера си. Хун Миен-ло разговаряше с Цу Ма, главата му беше сведена, за да се открои разликата. Без съмнение изглаждаше нещата. Ван сведе поглед с усмивка, доволен от свършената сутринта работа.

Вярно, беше намерил инцидента за изключително забавен, но веднага бе разбрал, че това е идеалният претекст да подразни останалите тангове — идеалният дразнител — и да преувеличи реакцията си. Беше видял как отпуснаха юздите срещу непочтителността му. И това после му бе дало възможност да блъфира, да се прави на честен човек. Да извади чувствата си на показ и да парадира с тях пред гостите. Пое си дълбоко дъх, след това отново вдигна поглед и забеляза как очите им постоянно се връщат върху му. „Да — помисли си. — Сега ме мразят, но и неохотно ми се възхищават. Мислят ме за груб, но честен. Е, нека си грешат и в двата случая. Нека да приемат повърхностното проявление за същност, защото това ще улесни нещата в бъдеще.“

Отново се обърна и погледна към гробницата. Бяха мъртви — всеки един от тях, присъствал в стаята в деня, когато го заточиха. Всички — баща и майка, братя и чичовци. Мъртви. И той ги беше убил — всички, един по един.

„И сега тангът съм аз и спя в леглото на баща ми с жените и прислужниците на баща ми.“

Пресуши чашата си, през него премина слаба тръпка на удоволствие. Да. Беше затворил устите им и склопил очите им. И никой никога нямаше вече да му казва какво може или не може да прави.

Никой.

Два часа по-късно Ван Со-леян седеше в стаята на баща си, в големия стол с висока облегалка, с лице към огледалото и с гръб към вратата.

Чу вратата да се отваря и меки стъпки да прекосяват плочките.

— Ти ли си, Сладък Дъжд?

Чу, че стъпките спряха, и си представи как момичето се навежда ниско, докато се покланя. Млада хубавица; може би най-хубавата от прислужниците на баща му.

— Чие хсия?

Обърна се наполовина, отпуснат от виното, което беше изпил, и протегна ръка.

— Донесе ли лавандуловата купа?

Първо — слабо колебание, после:

— Да, чие хсия.

— Добре. Е, тогава ела. Искам да се погрижиш за мене, както си се грижила за баща ми.

И отново имаше слабо колебание, преди тя да започне да действа. После заобиколи, ниско наведена, и коленичи пред него, като леко държеше купата с дългите, тънки пръсти на лявата си ръка.

Беше гледал записа на последната вечер на баща си: бе видял как Сладък Дъжд беше свещенодействала с него, за да го накара да се изпразни в лавандуловата купа. Е, сега щеше да стори същото с него. Но този път никой нямаше да гледа. Беше изключил камерите. Никой освен него нямаше да знае какво прави в личното си пространство, оградено от стените на спалнята му.

Отметна халата от скута си, излагайки голотата си. Пенисът му все още беше съвсем отпуснат.

— Е, момиче, какво чакаш?

Главата му се отпусна назад и той затвори очи в очакване. Чу се слабото шумолене на коприна, докато тя се приближи, след това усети пръстите й да се движат по плътта му. Потръпна, после кимна на себе си — усещаше пенисът му да се втвърдява под пръстите й. Такова деликатно докосване — като коприна — пръстите й бавно, дразнещо го галеха по цялата му дължина, караха дъха му да спира в гърлото му.

Отвори очи и погледна надолу към нея. Главата й беше сведена, насочена към онова, което вършеше, тъмнината на косата й се задържаше от една-единствена бяла нефритова игла.

— Така ли докосваше баща ми?

Тя вдигна поглед.

— Не, чие хсия. Но си помислих…

А пръстите й все още работеха по него, събираха цялата му същност в онази малка връзка на насладата там, между краката му.

— Помисли си какво? — каза той след малко; думите едва се чуваха.

Тя се поколеба, след това пак вдигна поглед към него — този път открито.

— Всички мъже са различни, чие хсия. Както и техните нужди…

Той бавно кимна. Богове, какво удоволствие. Никога не беше и сънувал, че ръцете на жена могат да са толкова мощен инструмент на насладата.

Очите й отново срещнаха неговите.

— Ако тангът би предпочел, бих могла… да го целуна там.

Той потрепери. Думата „целуна“ обещаваше наслади отвъд въображението. Едва кимна.

— Да. Бих искал.

Чу я да оставя купата на пода; главата му падна назад, очите бяха затворени, после усети да го повдига към устните си. Отново потръпна — беше излязъл извън себе си. След това за известно време сякаш не беше на себе си, превърнал се в едничка нишка от съвършена наслада, свързана с топлата влага на устата й; наслада, която растеше и растеше…

Не чу вратата да се отваря. Нито чу стъпките по плочките, но движението на момичето пред него го накара изведнъж да отвори очи и да вдигне поглед, вперен в огледалото.

Нежна Върба беше почти над него, ножът вече бе вдигнат в дясната й ръка. Веднага ритна с десния си крак, отблъсна Сладък Дъжд от себе си и от мястото си се хвърли напред.

И съвсем навреме. Ножът на Нежна Върба пропусна рамото му на косъм, разкъса копринената тапицерия на стола и се заби в дървената облегалка. Ван се извърна бързо с лице към нея — два пъти по-тежък и с цяло чи по-висок — но момичето продължаваше да напада, лицето й беше изпълнено с омраза и отвращение.

Когато за втори път насочи ножа към него, той се хвърли напред, блъсна ръката й встрани, след което я сграбчи брутално за врата и размаза главата й в облегалката на стола — веднъж, после втори път. Тя падна и замря.

За момент остана там, дъхът му излизаше с остро съскане от гърлото му, след това се обърна и отново ритна Сладък Дъжд — уцели я в стомаха, така че тя се преви о две и въздухът й излезе. Сега лицето му беше тъмно, изкривено от ярост.

— Вие, лисици… — тихо произнесе той, гласът му трепереше. — Вие, глупави малки кучки…

Ритна отново — удари падналото момиче точно в главата; тогава се извърна и се изплю върху другата.

— Мъртви сте. И двете.

Огледа се, забеляза счупената купа и до нея една бяла нефритова игла, след това се наведе и вдигна ножа от пода. Изправи се, потръпвайки леко, после отиде до вратата, отвори я и повика охраната.