Счупеното колело

Глава 5Невинността на зрението

Бен се изкачи до къщата по пътеката, която се извиваше от залива нагоре по стръмния склон. Щом стигна до долната порта, се обърна и погледна към залива. По далечния бряг беше избуяла нова растителност, която скриваше следите от пожара, бушувал там преди пет години. На билото на хълма, там, където преди беше старата къща, новата растителност свършваше. Там земята беше лъскава и черна.

Високото седемнайсетгодишно момче поклати глава и се обърна към къщата. „Ландскот“ бе дълъг, нисък силует на фона на хълма; старите каменни зидове бяха прясно белосани, покривът — сламен. Пред къщата се простираше градина с цветя — ярки пръски край гладката зеленина на ливадата. Над нея и покрай нея по хълма се виждаха и други къщи — необитавани, но идеално поддържани. Черупки — това бяха те. Част от голямата илюзия. Очите му се плъзнаха по тях бързо-бързо — бяха свикнали с гледката.

Погледна лявата си ръка, облегната на стълба на портата, и усети дълбок, нетърпим сърбеж на мястото, където се съединяваха китката и новата ръка. И нямаше как да се почеше — сърбеше го вътре, под кожата. Възпалението вече беше минало, дланта вече не висеше като тежест, с която още не беше свикнал, както беше през първата година. Но въпреки всичко имаше някакво остатъчно чувство за неудобство.

Белегът беше почти изчезнал — останала беше само малка механична резка между неговата и присадената му плът. Самата ръка изглеждаше съвсем естествена, но това беше само илюзия. Виждал бе какво има под кожния слой от влакна. Беше много по-силна от дясната му ръка, а в някои отношения — дори много по-добра — реагираше на всичко много по-бързо. Започна да я раздвижва, после се усмихна на себе си. Ако искаше, можеше и да му я подсилят: можеше да я трансформира във всякакъв нужен му инструмент.

Отпусна я и продължи да се изкачва по полегатия хълм през горната градина. В средата на ливадата забави крачка, след това спря изненадано — от къщата се чуваше музика. Някой свиреше на пиано. Наклони леко глава и се заслуша — чудеше се кой ли свири. Фразата отначало беше колеблива, акордите — несигурни. После, миг по-късно, същите акорди се повториха — този път уверено; цялата колебливост беше изчезнала.

Загложди го любопитство — прекоси ливадата и влезе вътре. Музиката идваше от всекидневната. Стигна до вратата и погледна вътре. В дъното на стаята зад пианото, с гръб към него, седеше майка му. Ръцете й бяха леко отпуснати върху клавишите.

— Мамо? — Бен се намръщи. Не разбираше. Повторението на фразата беше уверено, почти професионално, сякаш не свиреше майка му.

Тя се обърна изненадано и по бузите й изби слаба червенина.

— Аз… — засмя се и махна с ръка. — Да, аз бях. Ела. Ще ти покажа.

Той се приближи и седна до нея на малката пейка пред пианото.

— Ново е — погледна той пианото. И непринудено добави: — Не знаех, че свириш.

— Много време не съм свирила — съгласи се тя, но въпреки това започна да свири: дълъг въвеждащ пасаж, по-сложен от фразата, която бе изсвирила преди това — бързо, страстно парче, изсвирено с увереност и умение, които липсваха предния път. С учудване и радост наблюдаваше как ръцете й се движат по клавиатурата.

— Прекрасно е! — възкликна той, щом тя свърши. — Какво беше това?

— Шопен. От „Прелюдиите“ — тя се засмя, после се обърна и го погледна. Очите му светеха от възторг.

— Но аз продължавам да не разбирам. Това беше чудесно!

— О, не бих казала — тя се облегна назад и се загледа в клавиатурата. — Доста съм схваната. Отдавна не съм свирила.

— Защо не си свирила досега?

— Защото това те обсебва целия.

Каза го, без да го погледне, сякаш това обясняваше всичко. Той върна погледа си върху ръцете й; видя как изписват форми над клавишите.

— Трябваше да мисля за тебе и за Мег. Нали разбираш — не можеше и двете. Не можех и да свиря, и да се грижа за вас. А исках сама да ви отгледам. Не можех да се доверя на никой друг.

— И се отказа от това?!

Вече съвсем нищо не разбираше. Да имаш такава дарба — и да не я използваш. Не беше възможно.

— О, знаеш ли колко пъти ми се е искало да свиря! Копнеех да свиря. Все едно отвиквах от някакъв наркотик. Силен наркотик, който създава зависимост. И като се лиших от тази част от себе си, сякаш се чувствах по-малко човек. Но нямах избор. Исках да ви бъда майка, а не просто някакво присъствие, което се мярка в живота ви.

Той се намръщи — не можеше да схване. Това го накара да осъзнае колко малко всъщност знае за майка си. Тя беше нещо прекалено близко, прекалено познато; никога не се беше сещал да я разпита за самата нея, за живота й, преди да срещне баща му.

— Нали разбираш — майка ми и баща ми вечно ги нямаше… — ръцете й оформиха мажорен акорд, след него — два бързи минора. Звучеше познато и въпреки това — също както при Шопен — не можеше да се сети.

— Бях решена да не постъпвам с вас така. Спомням си колко самотна се чувствах. Колко необичана — тя се усмихна, протегна ръка, хвана дясната му длан — човешката — и я стисна.

— Разбирам.

Онова, което тя беше направила заради тях, го изпълваше с благоговение. Той си припомни музиката, която бе изсвирила — пасажите, които подчертаваше, които забавяше. Почти усещаше музиката. Почти.

— И какво е да го можеш?

Тя продължително си пое дъх — изведнъж сякаш се отдалечи, като че ли гледаше през него, почти недоловима усмивка играеше по устните и в очите й. След това разтърси глава.

— Не, не мога да ти го обясня. Нямам думи за това. Чувствам се особено. Въодушевена, предполагам. Променена. Някак си различна. Но не мога да ти кажа точно какво е.

За първи път в живота си Бен усети нещо като завист, докато се взираше в лицето й. Не ревнива и злобна завист, а силно желание за съревнование.

— Но сега… защо?

— Не се ли сети? — тя се разсмя и постави дясната му длан върху клавишите. — Обикновено се досещаш бързо!

— Ще ме учиш да свиря?

— И двама ви ще уча. — Тя се изправи и застана зад него така, че да може да движи ръцете и дланите си. — Мег ме помоли. А не иска да се учи, ако не се учиш и ти.

Той се замисли, след това кимна.

— Какво беше онова, което свиреше, когато влязох? Първия път звучеше така, сякаш сега го учиш, а се оказа, че го знаеш отлично.

Тя се наведе, топлината й лъхна раменете му, дългата й тъмна коса докосна бузата му.

— Защото не е написано за пиано, затова. Писано е за струнната и духовата секция на оркестър. От Григ. „Сватбен ден в Тродлхауген“. — Тя постави ръцете си от двете страни на неговите и повтори фразата, която беше чул, после изсвири и втора подобна.

— Хубаво е — обади се той. Простотата на музиката му допадаше.

— Върна се доста рано — рече тя. — Какво става? Не искаш ли да отидеш до града?

Той се обърна и срещна погледа й.

— Татко се обади. Тангът го е помолил да поостане няколко дена.

На лицето й се мярна мимолетно огорчение. Не беше виждала Хал от три месеца.

— Още няколко дена — повтори тихо тя. — Е, добре, бързо ще минат. — След това се усмихна и опря ръка на рамото му. — Може да си устроим пикник. Ти, аз и Мег. Като едно време. Какво ще кажеш?

Бен я погледна отново — виждаше я в нова светлина. Лека усмивка играеше на устните и в очите му.

— Ще бъде хубаво — отговори той. Но мислите му вече тичаха напред, съзнанието му прехвърляше възможностите, които му даваше клавиатурата. Все по-напред. — Да — добави той, стана и се приближи до нея. — Също като едно време.

Следващата сутрин завари Бен в тъмната всекидневна, приклекнал, вперил напрегнат поглед в екрана, който наполовина изпълваше отсрещната стена. Гледаше един от специалните репортажи на службите за сигурност, подготвен за баща му преди месеци, след убийството на танга на Африка. Документът беше интересен, защото показваше неща, смятани за твърде противоречиви — твърде подстрекателски, за да се показват на публичен екран.

Седмината се бяха задействали бързо след смъртта на Ван Хсиен и бяха арестували последните малобройни останки от опозицията на Първо ниво, като по този начин бяха предотвратили ново пламване на Войната между фракциите Горе — но дори и те бяха изненадани от размерите на бунта долу в Града. И преди имаше бунтове, разбира се, но никога в такъв широк мащаб, нито пък с такива отвратителни последствия. Служители на Седмината, сред тях — и палубни магистрати, бяха бити и убити. Бяха унищожени постове на службите за сигурност, а на места на силите на реда се бе наложило да се изтеглят, за да спасят живота си. Бавно, много бавно нещата се бяха уталожили, пожарите — догорели, а в някои части на Града — в Източна Азия и Северна Америка по-специално — силите за сигурност само след дни бяха минали в настъпление и потушили последните няколко огнища на съпротива. Редът беше възстановен. Но докога?

Знаеше, че това е предупреждение. Знак за онова, което идва. Но щяха ли Седмината да се вслушат в него? Или щяха да продължат да пренебрегват проблемите, които тормозят живеещите по най-ниските нива на Града, и да хвърлят вината за смутовете върху групи като Пин Тяо?

Бен замислено потърка брадичка. За почтеното гражданство от Средните нива Пин Тяо бяха плашила — символ на унищожителните сили, които Войната беше отприщила. Но истината беше друга.

Пин Тяо се бяха появили в новините за първи път преди осемнайсет месеца, когато трима членове от тяхната фракция бяха отвлекли и убили един администратор от Средните нива. Бяха издали брошура, в която твърдяха, че администраторът бил корумпиран и брутален тип, злоупотребявал с положението си и заслужавал такава съдба. Това беше истина, но властите веднага се бяха противопоставили и бяха представили мъртвия чиновник като уважаван семеен човек, жертва на група луди. Луди, искащи едно-единствено нещо — да разрушат Града и да унищожат самото Чун Куо.

Седмиците минаваха, а постоянно имаше безчинства на Пин Тяо. Медиите подхванаха шумна кампания срещу групата, свързвайки името й с всеки изблик на насилие или граждански вълнения. В официалните твърдения имаше известна доза истина, защото тактиката на Пин Тяо беше вандалска, а привидно случайната природа на мишените им целеше максимално разрушение. Както и да е, мащабът на дейността на Пин Тяо беше страшно преувеличен. Създаваше се впечатлението, че ако бъдат унищожени Пин Тяо, проблемите ще изчезнат заедно с тях.

Кампанията имаше ефект. Или поне имаше ефект в Средните нива. По-надолу обаче, по порутените, претъпкани нива в дъното на Града, виждаха в Пин Тяо нещо по-различно. Там те бяха герои, каузата им — мощно и истинско изражение на отколешни недоволства. Поддръжниците на терористите се увеличаваха. И щяха да продължават да се увеличават, ако не беше трагичният инцидент в детските ясли на Средните нива.

По-късно поверителни източници от горните нива дадоха съвсем ясно да се разбере, че Пин Тяо нямат нищо общо с така нареченото „Масово клане в кантона Лион“, но медиите имаха страхотен ден — непрекъснато нападаха Пин Тяо за, както се изразяваха, „варварство и безчовечност, проявени от страхливци“.

Ефектът беше незабавен. Само за една нощ вълната на общественото мнение се обърна срещу Пин Тяо, а последвалата операция на силите за сигурност доведе до залавянето и екзекуцията на над осемстотин членове на фракцията — повечето от тях идентифицирани от дотогава симпатизирали им приятели и съседи.

За Пин Тяо тези две седмици бяха кошмарни. Бяха потънали в неизвестност. Но от няколко дни бяха загърбили всичко това. Рибата — символът на Пин Тяо — можеше да се види навсякъде по всички нива, изрисувана по стени или изписана с кръв върху лицата на техните жертви.

В отговор властите бяха ударили здраво. В „Мид Текст“ бяха наблегнали сериозно на старите страхове. Сегашните беди, твърдяха те, били резултат от заговор между Пин Тяо и малка фракция Горе, която финансирала злодействата им.

Бен спря кадъра и се замисли над онова, което му беше казал Ли Шай Тун онази вечер преди пет години — за това, какво означава да познаваш врага си. Тогава Ли Шай Тун говореше тъкмо на това ниво, като приемаше на доверие самоизмамите и полуистините, които предлагаше „Мид Текст“. Но тези хора — и терористите, и военните — бяха просто нищо: пяната по повърхността на кладенеца. А кладенецът беше дълбок. Много по-дълбок, отколкото Седмината смееха да си представят.

Пусна отново записа. Бърборенето започна веднага, екранът отново се изпълни с картини на бунт и грабежи.

Огромни тълпи щурмуваха долните нива, унищожаваха охранителни постове и бариери, чупеха витрини и отмъкваха каквото докопат. Чиновници, извадили лош късмет, бяха пребивани до смърт пред камерите или връзвани и потапяни в петрохимикали, преди да бъдат подпалени. Бен видя как тълпата се скупчи около една такава жертва, ревейки одобрително, докато кълцаха магистрат с крехко телосложение и сива брадица. Забеляза грозната бруталност на всички лица и кимна. После образът се смени — на екрана се появи друга тълпа, този път по-организирана. Навсякъде издигаха набързо стъкмени лозунги с настоявания за увеличаване на хранителните дажби, на държавните помощи за безработни и за отмяна на ограниченията за пътуване.

— Пиен хуа! — викаха стотиците хиляди гърла. — Пиен хуа!

Промяна!

По много от лицата пламтеше гняв; по други — страшна, необуздана нужда. Някои размахваха дълги ножове или бухалки и оголваха зъби в свирепи, животински усмивки; в очите им проблясваше дива радост от това, че са отхвърлили всички ограничения. Мнозина за първи път вкусваха такава свобода и танцуваха френетично в ритъма на скандиранията, опиянени от лудостта, бушуваща от всички страни.

ПИЕН ХУА! ПИЕН ХУА! ПИЕН ХУА! ПИЕН ХУА!

Бен гледаше как образите трепкат и се сменят на екрана. Съзнаваше огромната мощ, тъмната сила, която извираше от тях. Беше първично. Като някакво огромно раздвижване на земята. И все пак толкова слабо направлявано, толкова разпиляно. „Промяна“ — настояваха те. Но към какво?

Никой не знаеше. Като че ли никой не беше способен да си представи какво може да донесе Промяната. С времето може би някой щеше да намери отговор на този въпрос — щеше да привлече към себе си масите и да насочи тъмния порой на недоволството. Но дотогава Седмината имаха право, като бяха оставили бурята да бушува, водите да прииждат: защото знаеха, че водите ще спаднат, че бурята ще утихне. Ако се опитаха да овладеят този огромен изблик на чувства или да го потиснат, това само щеше да влоши положението.

Бен изключи екрана, изправи се и се замисли над онова, което беше видял. Смъртта на Ван Хсиен може би беше катализаторът, но истинските причини за масовото насилие се кореняха много по-дълбоко. Всъщност те бяха стари колкото самия Човек. Защото той, истинският Човек, беше такъв под крехката черупка на културата. И не само онези, които бе видял на екрана — лудостта, танцуваща в очите им — но и цялото Човечество беше такова. Дълго-дълго се бяха опитвали да се самозалъгват, да се преструват, че са нещо друго — нещо по-изящно, по-одухотворено; нещо по-богоподобно и по-малко животинско, отколкото бяха всъщност. Но сега капакът на кладенеца беше махнат и мракът отново бе изплувал на повърхността.

— Бен?

Обърна се. Мег го гледаше, застанала на вратата. Утринната светлина очертаваше лицето и фигурата й, които оставаха в сянка. Толкова приличаше на майка им, че в първия миг Бен ги беше объркал. После разбра грешката си и се разсмя.

— Какво има? — попита тя. Гласът й беше нисък и плътен.

— Нищо — отговори той. — Готово ли е?

Тя кимна, след това влезе в стаята.

— Какво гледаше?

Той погледна празния екран.

— Преглеждах записите на татко. От бунтовете.

Тя извърна поглед.

— Мислех, че не те интересува.

Очите им се срещнаха.

— Не, не ме интересува. Или поне не ме интересуват самите събития. Но значението, което се крие под всичко това… то ме омагьосва! Лицата им — те са като прозорци към душите им! Всичките им страхове и надежди се виждат като оголени. Но за да се видят, е нужно нещо като това… нещо голямо и страшно. А после маската пада и животното наднича през очите.

„И Пин Тяо — помисли си той. — Те също са ми интересни. Защото са нещо ново. Нещо, което досега е липсвало на Града. Риба, която да напълни празното езеро.“

— Е… ще излизаме ли?

Тя се усмихна.

— Добре. Първо ти.

На поляната край цветните лехи майка им беше подредила трапеза върху голяма карирана покривка в бяло и червено. Щом Бен излезе навън, тя го погледна и се усмихна. На слънцето майка им изглеждаше много по-млада; приличаше по-скоро на по-голяма сестра на Мег, отколкото на нейна майка. Той се приближи и седна до нея — усещаше съненото жужене на пчелите, тежкия аромат на цветята, който потискаше острия солен дъх на залива. Беше прекрасен ден. Синьото над тях беше осеяно тук-там с големи, бавно носещи се пашкули.

Бен погледна наредената трапеза. Всичко изглеждаше като току-що сътворено. Огромна кошница с ябълки беше поставена в средата на покривката, а съвършената им закръгленост подсказваше за вътрешната хрупкавост на плода. Вляво яркото жълто на маслото в кръглото бяло порцеланово блюдо и до него по-наситеното, почти меденожълто на кашкавала примамваха окото. Имаше голяма чиния с дебело нарязана шунка — месото беше нежнорозово, кожата — снежнобяла, а до нея — току-що изпечена пита; бяха отрязани три филии и сложени малко по-напред: виждаше се пухкавата белота на хляба. Яркочервени домати с водни капки по тях споделяха едно и също блюдо с мекото зелено на кичести измити марули, а в други по-малки купички имаше по-дребни репички и лук, обелени моркови, грозде и целина, френско грозде и кресон.

— Хубаво е — той погледна майка си.

Зарадвана, тя му подаде чиния. Миг по-късно Мег се появи отново, понесла поднос с три високи чаши и кана току-що изцедена лимонада с лед. Той се засмя.

— Какво има? — попита Мег и остави таблата на покривката.

— Това — той посочи трапезата.

Усмивката на Мег бавно угасна.

— Какво има? Не ти ли харесва?

— Не, прекрасно е! — увери я той тихо. После се усмихна, наведе се и започна да си сипва в чинията.

Мег се поколеба, след това му наля лимонада и му подаде студената, запотена чаша.

— Заповядай.

Той остави чинията си, пое чашата и отпи.

— Хммм… — измънка одобрително и й се усмихна с очи. — Върховно е!

Майка му до него се бе заела да пълни чинията на Мег. Заговори му, без да го погледне:

— Мег ми разправя, че четеш Ницше.

Той погледна сестра си. Тя беше забила поглед в земята, бузите й леко се бяха изчервили.

— Вярно е — той отново отпи и впери поглед в чашата си.

Майка му обърна глава към него.

— Мислех, че вече си чел Ницше.

— Четох го. На осем години.

— Тогава не разбирам. Нали разправяше, че не можеш да прочетеш едно нещо два пъти?

Той я погледна в очите.

— Така си мислех. Но май не съм бил прав.

Тя помълча замислено, след това го погледна отново.

— Значи, в края на краищата можеш да забравяш?

Той поклати глава.

— Не става въпрос за забравяне. Просто… нещата се запечатват.

— Запечатват се?

Той се умълча, после остави чашата си — налагаше се да обясни.

— Разбрах го преди месеци, когато татко ми цитира нещо от Ницше. Две изречения от „Ecce homo“. Трябваше веднага да си ги спомня ясно, но не беше така. О, беше си съвсем ясно в едно отношение — спомнях си съвсем ясно думите. Дори ги виждах на страницата и си спомнях къде ги прочетох. Но нали разбираш — само толкова. Точно това имам предвид, като казвам, че нещата се запечатват. Когато татко събуди в мен точно този спомен, той се появи в контекст, заобиколен от цялата маса притеснения, които съм имал на осем години.

Бен протегна ръка, взе един домат от купата, отри го о ръкава си, след това пак погледна майка си със сериозен, почти намръщен израз.

— Нали разбираш, цитатът от Ницше се преплиташе с какво ли още не. С откъслеци от музика — Малер, Шонберг, Шостакович, с абстрактните картини на Кандински и Клее, с поезията на Рилке, Дън и Башо и Бог знае с какво още. Хиляди сложно преплетени нишки. Прекалено много, за да можеш да ги възприемеш наведнъж. Но не ставаше въпрос само за асоциация по съпоставка — открих, че моето четене, самото ми разбиране за Ницше е оцветено от всички тези неща. И колкото и да се опитвам, не мога да отхвърля тези впечатления и да възприема думите му сами по себе си. Налага се да ги отделям физически.

— Какво искаш да кажеш? — попита Бет и откъсна зърно грозде от чепката.

— Искам да кажа, че трябваше да се върна към текста. Да прочета думите отново направо от страницата. Свободни от всички онези стари асоциации.

— И? — беше Мег. Леко се бе навела напред и го гледаше като омагьосана.

Той погледна надолу и отхапа от домата. Подъвка, преглътна и отново вдигна поглед.

— И стана! Освободих думите от стария им контекст.

Набута останалата част от домата в устата си и известно време мълча замислено. Двете жени го гледаха, поглъщаха го с очи, както винаги го поставяха в самия център на нещата. След като преглътна домата, той отпи продължително от лимонадата. Едва тогава заговори отново:

— Сякаш съзнанието ми се състои от различни слоеве. Всичко е вътре — вкаменено, ако щете, и винаги на разположение, ако поискам да се задълбая в него — но паметта ми, макар и съвършена, едновременно с това е и избирателна.

Бен се разсмя и пак погледна към сестра си.

— Спомняш ли си онзи разказ на Борхес, Мег? „Фунес Паметливия“ — за онова момче със съвършена памет, приковано към леглото си в клопката на съвършенството — съкрушителната дейност на миналите моменти. Е, не е така. Никога не би могло да бъде така, макар тази история да е много забавна. Нали разбирате, съзнанието приписва на определени неща далеч по-голямо значение от други. И си има основателна причина за това. Подсъзнанието разпознава онова, което съзнателният разум често недоглежда. Съществува йерархията на опита. Някои неща имат по-голямо значение за най-вътрешното ни „аз“ от други. И съзнанието ни се завръща по-силно от тях. То ги хвърля към нас, както бихме могли да кажем, в сънищата и в спокойни моменти, когато най-малко подозираме присъствието им.

— Защо така?

Бен леко сви рамене.

— Не съм съвсем сигурен. — Той взе ябълка от кошницата и я поднесе към устата си. — Но може би е свързано с нещо, програмирано в нас на генетично равнище. Код. Ключ към въпроса защо сме тук — също като цифрите в дневника на Огъстъс.

Щом Бен отхапа от ябълката, Мег погледна към майка си и забеляза как тя отклони поглед при споменаването на Огъстъс и дневника.

— Но защо Ницше? — попита след малко Мег. Не разбираше с какво толкова го е очаровал този германски философ от XIX век. За нея този човек беше просто екстремист, фанатик. Не разбираше нищо от всички онези чисто човешки неща, които обединяват обществото — любов, желание или саможертва. За нейния ум начинът му на мислене беше фатално погрешен. Това беше мислене на отшелник, на мизантроп. Но Човекът беше обществено животно: той не можеше да съществува отделно от своите събратя, нито пък би могъл да съществува по-дълго от един човешки живот. И всяка човешка култура беше продукт на безброй поколения. Тя тайно се беше борила с трудната, бодлива проза на този човек, опитваше се да разбере какво толкова намира в него Бен, но само се бе уверила в собствената си неприязън към неговото мислене.

Бен сдъвка парчето ябълка, после се усмихна и преглътна.

— В неговото мислене има една почти халюцинаторна яснота, която ми харесва. А също и безстрашие. Той не се страхува да обижда. Няма нищо, което да се страхува да погледне и да изследва в дълбочина, а това е рядко в нашата култура. Много рядко.

— И? — подкани го Мег, щом забеляза как майка им наблюдаваше Бен с напрегнато любопитство.

Той погледна ябълката, след което сви рамене и отхапа.

Бет прекъсна дългото си мълчание.

— Работиш ли над нещо ново?

Бен отклони поглед. Значи беше вярно. Беше започнал нещо ново. Да, трябваше да се досети. Той вечно беше такъв, когато започнеше нещо ново — трескав, потаен, обзет от постоянно менящи се настроения.

Двете жени го гледаха как дояжда ябълката — изяде дори сърцевината, не остави нищо.

Избърса ръцете си в покривката, после вдигна очи и срещна погледа на Мег.

— Защо по-късно не слезем до заливчето да събираме мидени черупки?

Тя погледна встрани — едва прикри изненадата си. Съвсем неотдавна бяха слизали там — защо го беше предложил току-що? Може би просто за да й угоди, тя обичаше мидените черупки — но, според нея, не беше така. При Бен винаги имаше и нещо повече. Щеше да е весело, Бен щеше да обърне всичко на някаква игра, но щеше да си има и причина за тази игра. Бен винаги имаше причина.

Бен се разсмя, протегна ръка и си взе една малка репичка.

— А утре ще ти покажа с какво съм се захванал.

Уорфлийт1 беше малко заливче близо до устието на реката. От стария град към него водеше път, който рязко свършваше сред разхвърляните скали; сянката на Стената очертаваше рязка начупена линия по камъните и хълмовете отвъд. Отляво склонът се спускаше към реката, окъпана в ярка слънчева светлина. През гъстия храсталак — боровинки и къпини, диви цветя и високи треви — надолу минаваше пътека и излизаше в началото на заливчето.

Бен стъпи на плоския камък и пусна раницата си долу. Под него скалата се спускаше стръмно от двете страни и оформяше мъничкото, вклиняващо се острие на заливчето. Краищата му бяха поръбени с тънък пласт чакъл. В момента имаше отлив, макар че яркото слънце се отразяваше в няколко локви сред камъчетата. И от двете страни заливчето бе оградено с ниски скали, които стесняваха канала. Това беше древно, примитивно място, непроменено от изминалите векове, и беше лесно да си представиш малката флота на Хенри Плантагенет, закотвена тук през 1147 г. в очакване да отплава към Йерусалим, за да се бие с неверниците във Втория кръстоносен поход. По-нататък се възправяше замъкът, поставен от Хенри Тюдор, Хенри VII, чийто син беше скъсал с папата. Бен вдъхна дълбоко и се усмихна. Това беше историческо място. От самия този град бащите пилигрими са отплавали през август 1620 г. към новите земи в Америка, а през юни 1944 г. оттук е тръгнала част от голямата нашественическа флота — петстотин кораба, потеглили към Нормандия да освобождават Европа от Хитлер и нацистите.

„Всичко това е минало“ — помисли си той огорчено, обърна се и погледна сестра си. Всичко бе отминало и забравено — погребано под леда на Града на хан.

— Хайде — подкани я той. — Отлив е. Ще отидем при скалите в северния край. Там няма как да не намерим нещо.

Мег кимна и тръгна подире му. Щом пътят станеше стръмен, тя хващаше ръката му. Спряха в другия край на чакълестата ивица, събуха обувките си и ги оставиха на камъните. Бен тръгна по пясъка, после спря, обърна се и посочи надолу и назад, описвайки линия.

— Виж!

Тя погледна нататък. Слънцето беше стоплило пясъка, но там, където бяха стъпвали, стъпалата им бяха оставили мокри отпечатъци, които тъмнееха на фона на почти белия плътен пясък. Докато ги гледаха, те избледняха — първо най-далечният, последен — най-близкият.

— Също като историята — обади се той, извърна се и тръгна към водата.

„Или като паметта“ — помисли си Мег и погледна в краката си. Направи крачка, след това спря и загледа как отчетливата яснота на отпечатъка помръква бавно като образ, изпратен от някакво много далечно разстояние: отначало по ръба, после — с внезапно втурване — към самия център; и как се разпада на две мънички отделни кръгчета, преди да изчезне. Сякаш всичко потъваше в дълбините под пясъка и сега се пазеше в самата скала.

— Виж тук! — извика той тържествуващо. Тя изтича при него — беше клекнал досами водата — и се наведе.

Черупката беше забита две трети в пясъка. Но въпреки това не можеше да се сбъркат формата и цветовете й. Беше розова раковина. Тя плесна радостно с ръце.

— Внимавай, като я вадиш, Бен. Да не повредиш шиповете.

Знаеше го, разбира се — но не каза нищо, просто кимна, придърпа раницата си и отвори капака.

Тя го наблюдаваше как копае в кръг около раковината, после как оставя малката лопатка и се заема да дълбае плътния мокър пясък с пръсти. Щом я освободи, я вдигна внимателно и я занесе при една локвичка, за да я измие.

Тя го изчака да се върне. Той коленичи пред нея, разтвори дясната й длан и постави върху нея бледорозова черупка. Измита, тя беше още по-красива. Прекрасен образец с елегантни извивки — като странна риба-вкаменелост.

— Морски таралеж — обади се той, загледан в черупката. — Колко извивки виждаш?

Това беше стара игра. Тя вдигна черупката, втренчи се във върха — „носа“ — и започна да брои мъничките възелчета, отбелязващи всеки нов стадий на възходящата спирала.

— Шестнайсет — и тя му подаде черупката обратно.

Той я разгледа внимателно.

— По-скоро са трийсет и четири — погледна я, след това леко докосна черупката. — В първия половин сантиметър са поне осемнайсет.

— Но те не се броят! — възрази тя. — Много са малки!

— Може да са малки, но се броят. Всяка отбелязва етап в развитието на молюска още от безкрайно мъничък. Ако я разгледаш на рентген, ще го видиш. Същата форма се повтаря отново и отново, всеки път — по-голяма и по-голяма, мидата е запечатала всяка част от черупката — „израснала“ я е, ако щеш. Дори и след като мидата умре, черупката продължава да расте. Никога не свършва. Спиралата остава незавършена.

— Като всички спирали.

Той се разсмя и й подаде черупката.

— Да. Предполагам, че по самата си природа е незавършена. Освен ако не е двойна.

Мег се втренчи в него.

— Бен? Какво правим тук ние?

Тъмнозелените му очи проблеснаха палаво.

— Събираме миди. Това е.

Той се изправи и се отдалечи — оглеждаше внимателно пясъка за нови черупки. Мег се обърна и го проследи с напрегнат поглед — знаеше, че е много по-сложно, отколкото твърдеше той; след това стана и се включи в търсенето.

Два часа по-късно решиха да си починат. Слънцето беше минало зад тях и сега далечният край на заливчето тънеше в сянка. Приливът бе започнал преди час и морето вече заливаше пясъка между скалите в устието. В раницата Бен беше донесъл сандвичи и те си ги поделиха, изтегнати върху ниските скали. Грееха се на следобедното слънце. Бяха наредили черупките върху една зелена кърпа отстрани.

Бяха повече от дузина и най-различни — „прилепово крило“ и туритела, „орхидея паяк“ и „език на фламинго“, „златен шлем“ и „раирано боне“, „пеликански крак“, седефена „змийска глава“ и още няколко — всичките измити, блестящи под слънцето. С най-различни форми, размери, цветове — и нито една от тях не обитаваше студените сиви води на южния английски бряг.

Но Мег изобщо не го знаеше.

Беше започнало, когато Мег беше само на четири години. На стената в коридора имаше стъклен аквариум и щом забеляза какво удоволствие е за Мег да разглежда формата и цвета на черупките, Хал Шепърд беше купил нови видове от Града и ги бе донесъл в Имението. Беше ги разпръснал саморъчно из заливчето по време на отлив и на другия ден беше завел Мег да ги „намери“. Бен, по това време седемгодишен, беше разбрал веднага, но си бе замълчал — не искаше да разваля радостта на Мег от играта. И когато баща му му предложи да пренапише книгата на прадядо си за мидите така, че да подкрепя заблудата, Бен веднага се беше хванал за тази възможност. Сега томчето седеше на полицата вместо оригинала — хитра, фина пародия. Сега той на свой ред продължаваше играта, започната от баща му. Черупките, наредени днес върху кърпата, той беше разпръснал само преди два дена.

Чайките лениво подвикваха високо над тях. Той вдигна поглед нагоре, закрил очи срещу слънцето, после пак погледна към Мег. Очите й бяха затворени, тялото й — изтегнато върху скалите като млада лъвица. И лицето, и тялото й бяха много почернели — почти кафяви на фона на чисто белите шорти и фланелка. Тъмната й коса беше разпиляна — гъсти, дълги къдрици — върху избелялата от слънцето скала. Очите му обаче непрекъснато бяха притегляни от пълните й гърди под плата, от подканващата извивка на бедрото, хълбока и слабините, прекрасните закръглени рамене, копринената гладкост на шията, странната голота на стъпалата й. Той трепна и отмести поглед, разтревожен от внезапния обрат на мислите си.

Беше толкова позната — и изведнъж толкова непозната.

— За какво мислиш? — попита го тя тихо, почти сънливо.

Вятърът полъхна леко — мек и топъл — по ръката и бузата му, после утихна. Известно време се вслушва в тихия плисък на вълните, които се разбиваха в далечния край на голямата скала.

Мег се облегна на лакът и го погледна. Усмихваше се — както винаги.

— Е? Котка ли ти е отхапала езика?

Той й върна усмивката.

— Забравяш, че вече няма котки.

Тя поклати глава.

— Грешиш. Татко ми обеща, като си дойде, да ми донесе.

— А… — той кимна, но не огласи мислите си. Пак игра. Разширяване на илюзията. Ако баща им донесеше коте, и то щеше да е копие — най-вероятно „Джен Син“, — защото хан отдавна бяха избили всички истински котки.

— Как ще го кръстиш? Тя го погледна закачливо.

— Мислех си… за Заратустра.

Не захапа примамката. Заратустра беше поетът-философ на Ницше; унищожително озлобеният самотник, слязъл от убежището си в планината, за да съобщи на света, че Бог е мъртъв.

— Хубаво име. Особено за котка. Разправят, че били много самостоятелни.

Тя го гледаше очаквателно. Той го забеляза и се разсмя.

— Ще трябва да почакаш, Мег. Утре, обещавам ти. Утре ще ти разкрия всичко.

Тя нацупи устни — така, както винаги беше правило малкото момиче, което бе познавал цял живот; но това днес изглеждаше някак си по-различно. Преобразено и странно, изненадващо еротично.

— Черупки… — той се опитваше да не мисли за нея. — Идвало ли ти е някога наум колко много приличат на паметта?

— Никога! — тя се разсмя и за миг му се стори, че е забелязала нещо по лицето му.

Погледна я предизвикателно в очите.

— Не. Помисли си, Мег. Не запечатват ли повечето хора миналото зад себе си по същия начин, етап по етап, също както молюскът израства от черупката си и я запечатва зад себе си?

Тя му се усмихна, след това отново се отпусна върху камъка и затвори очи.

— Но не и ти. Нали сам го каза. Твоите спомени са си там. Имаш достъп до тях. Само трябва да откъртиш камъка — и споменът е там, загнезден.

— Да, но въпреки всичко си приличат. Онова чувство за запечатване, за което ти говорих. Разбираш ли — части от моето минало са запечатани. Помня какво има вътре, но някак си не мога да се завърна към тях. Не мога да почувствам какъв съм бил тогава.

Тя лениво отвори едно око.

— А искаш, така ли?

Той я загледа напрегнато.

— Да. Повече от всичко. Искам да уловя как е било. Да го спася по някакъв начин.

— Хммм… — тя пак затвори око.

— Това е, разбираш ли ме? Искам да се промъкна навътре в черупката. Да усетя какво е да си там, преди всичко това да е било запечатано. Разбираш ли ме?

— Звучи като чиста носталгия.

Той се разсмя, но смехът му прозвуча малко по-остро, отколкото трябваше.

— Може би… но, според мене, не е така.

Сега тя изглеждаше съвсем отпусната, сякаш заспала. Гърдите й бавно се издигаха и спускаха. Известно време я наблюдава — отново разтревожен от силата на онова, което чувстваше. После се отпусна и последва примера й — затвори очи и задряма под топлото слънце.

Когато се събуди, слънцето беше слязло още по-ниско. Сянката на Стената бе стигнала до подножието на скалите под тях, а приливът почти беше изпълнил мъничкото заливче и ги беше отрязал от сушата. Трябваше да прецапат на връщане. Една вълна се разби тежко о скалите отзад и той рязко се извърна. Щом се обърна, една чайка изкряска съвсем близо и го стресна. И тогава забеляза. Мег я нямаше.

Скочи нервно на крака.

— Мег! Къде си?!

Тя отговори веднага — гласът й идваше изпод голямата скала и се мъчеше да надвика грохота на друга вълна.

— Тук съм!

Той се изкатери до върха на скалите. Мег беше долу под него, вляво — приклекнала върху камък, който се подаваше само на трийсетина сантиметра над водата. Беше се навела напред и правеше нещо.

— Мег! Върни се! Опасно е!

Започна да слиза надолу. Тя се извърна и се изправи.

— Всичко е наред. Аз само…

Видя я как се подхлъзна на мокрия камък. Видя я как размаха ръце, за да запази равновесие. И тогава връхлетя вълната.

Беше по-голяма от всички вълни досега и се издигна високо над скалите. Водата кипеше и се пенеше, хвърляше нагоре тънки пръски като стъкло, разбиващо се под някакъв могъщ чук. Първо удари голямата скала с форма на зъб отдясно, после се разля по брега с рев, обливайки скалите с бяла пяна.

В един миг Мег беше там, в следващия я нямаше. Бен видя как огромната вълна я запрати към скалите, след това тя изчезна под водата. Когато водата се отдръпна назад, от Мег нямаше и следа.

— Мег!!!

Бен натисна копчето за спешно повикване до врата си, после се промъкна надолу и застана на ръба. Без да обръща внимание на по-малката вълна, която се разби в краката му, той се вгледа надолу във водата, търсейки някакъв знак, който да му покаже къде е тя. Лицето му беше маска на страданието.

Отначало нищо. Съвсем нищо. После… там! Той се хвърли във водата и се запромъква към нея през студения мрак. След това зарита към повърхността, здраво обгърнал Мег с една ръка.

Изскочи над водата на около седем метра от скалите и се отпусна по гръб, прегърнал Мег — с лице нагоре, допряла глава о врата му.

Отначало вълните му помагаха — носеха го към скалите, но след това осъзна колко беше опасно. Обърна се и погледна. Щом вълната се отдръпна, отдолу се показа остра, назъбена скала. Ако оставеше вълните да ги носят, можеха да се разбият. Но имаха ли друга възможност? Ако се опиташе да заобиколи скалите с плуване и да навлезе в залива, щеше да плува срещу течението и щяха да изгубят много време. А имаше съвсем малко време, ако искаше да спаси Мег. Трябваше да рискува.

Отпусна се във водата — опитваше се да прецени как вълните се надигат и спускат — след това зарита с крака. Първата вълна го отнесе на половината разстояние от скалите. Втората ги издигна рязко нагоре и ги отнесе почти там.

Почти. Вълната беше започнала да се оттегля — той протегна ръка и се вкопчи в издатината. Водата се отдръпна. Остра болка проряза ръката му и го накара да изкрещи. И пропадна надолу — тялото му се сгърчи и болезнено се блъсна о скалата.

За миг сякаш дланта се изтръгна от ръката му, но той се задържа — чакаше водата да се върне отново. Изкуствените му пръсти се вдълбаваха в скалата. И щом вълната плисна, той зарита яростно, изкачи се върху камъка и запълзя назад, като отчаяно се оттласкваше с крака от скалата далеч от водата. Мег беше отпусната върху него като труп.

Пренебрегна болката в ръката си, отнесе Мег върху една издатина над скалата и я положи там — страхът правеше движенията му нервни. Устните й и мекото на ушите й бяха леко посинели.

Наклони главата й назад, вдигна брадичката й и затисна носа й с лявата си ръка. Наведе се над нея, прилепи устни към разтворената й уста и бързо издиша четири пъти с пълни гърди.

Отдръпна глава и провери пулса на шията й. Сърцето й продължаваше да бие. Гърдите й се отпуснаха, той отново се наведе напред и вдъхна в устата й, после, след три секунди, още веднъж.

Мег потръпна и започна да повръща. Той бързо изви главата й настрана и тя изплю морската вода и полусмления сандвич, който бе изяла само преди час. Почисти устата й с пръсти, отново наведе главата й назад и отново дъхна в нея, след това пак изви главата й и тя повърна още веднъж. Но вече дишаше. Гърдите й се издигнаха, спуснаха се, пак се издигнаха. Клепачите й трепнаха.

Внимателно я преобърна по корем, изви ръката и крака й така, че да поддържат долната част на тялото, след това вдигна брадичката й, за да държи отворени дихателните пътища. Сега дишането й стана по-нормално, устните й порозовяха.

Бен се отпусна на пети и дълбоко си пое дъх. За малко да умре. Неговата скъпа Мег за малко не бе загинала. Разтрепери се, после усети как през него преминава слаба тръпка — последствие от шока. Богове! Затвори очи за миг — усети странно замайване, — после отново ги отвори и се подпря на ръце.

Под него нова вълна се разби тежко о скалите, издигнаха се пръски. Приливът продължаваше да приижда. Скоро щяха да бъдат напълно отрязани от земята. Бен се огледа и по дължината на сенките разбра колко късно е станало. Бяха спали твърде дълго. Трябваше да я пренесе до брега и то веднага.

Пое дълбоко дъх, обгърна я с ръце и я вдигна; преобърна я, гушна я и опря главата й на рамото си. После започна да се изкачва, като внимателно подбираше пътя си надолу към сенките между струпаните скали.

Водата му стигаше почти до кръста и първите седем-осем метра държеше Мег над нея; боеше се студът да не я обгърне отново. След това я пренесе през кълба от пяна, които му стигаха малко до над коляното, и я изнесе на каменистия бряг.

Положи я близо до мястото, където бяха оставили сандалите си. Все още беше в безсъзнание, но сега бузите й бяха поруменели, дишането й — равно, което го успокояваше. Огледа се, но нямаше с какво да я завие, нямаше нищо, с което да помогне на тялото й да се справи с шока, който му предстоеше.

Поколеба се за миг и после, тъй като знаеше, че не му остава нищо друго, докато дойде помощ, легна до нея на брега, притисна я до себе си и остави тялото си да я стопли.

Мег се събуди призори — цялото й тяло беше напрегнато. Затрепери, щом си спомни станалото. Лежеше, дишаше дълбоко, опитваше се да се успокои и се взираше през мрака към отсрещната стена, където стоеше аквариумът с колекцията й от миди. Не виждаше нищо, но знаеше, че са там — най-различни раковини — плоски и остри, наутилус и петнист Вавилон, червена митра и гигантска чирагра — всяка една ценена и позната и все пак сега по-различна; те вече не бяха толкова важни за нея. Спомни си какво беше казал Бен за черупките и паметта, за запечатаните камери и растежа и разбра, че е пропуснала нещо. Той се опитваше да й каже нещо, да посее някаква идея в ума й. Но каква?

Протегна ръка и плахо докосна подутината на главата си, после започна да я опипва. Мястото все още беше нежно, но вече не я болеше. Раната беше повърхностна и вече бе хванала коричка. Имаше късмет. Голям късмет.

Надигна се, прозя се и замря неподвижно. Чу се леко хрущене, после — звук от отварящ се прозорец откъм стаята на Бен. Известно време тя се ослушва. След това стана, навлече халата си и тихо тръгна по коридора към стаята на брат си. Бен беше застанал до прозореца — гол, надвесен над перваза. Взираше се в тъмнината.

Мег се приближи и застана до него; прегърна го през кръста. Взря се в тъмнината — опитваше се да различи какво гледа той. Но виждаше само мрак. Погледът й се разсея — не виждаше нищо.

Усети го как потръпна, извърна глава и го погледна в очите. Той се усмихваше, очите му светеха от някакво познание, от което тя беше лишена.

— Свързано е някак си с това… — каза той тихо. — С мрака и светлината и с простото взаимодействие между тях. Със слънчевите лъчи и отсъствието им. Толкова е просто, че почти никога не сме го забелязвали. То е там, в Тао, разбира се, но е нещо повече от философия — повече от прост начин да гледаш на нещата — то е самата тъкан на реалността.

Той трепна и й се усмихна.

— Както и да е… ти как си?

— Добре съм — прошепна тя.

Изведнъж го усети. Не думите му, не съвсем простото нещо, което беше казал, а присъствието му там, до нея. Ръката й все още беше върху твърдата, топла плът на гърба му и леко, почти незабележимо натискаше кожата му. Усещаше живия му пулс.

Той продължаваше да я гледа с учудени очи — беше забелязал нещо странно в лицето й. Тя погледна дланта си, отпусната върху гърба му, и усети някакво странно свързващо течение, по-силно от докосване. Усещаше го там, до себе си, и как я гледа; усещаше напрежението, стегнатите мускули на тялото му.

Никога досега не се беше чувствала така. Толкова странно, толкова силно усещаше собственото си физическо съществуване там, съвсем близо до него. Голотата му я тревожеше и привличаше; тя си пое дъх бавно, продължително, сякаш изведнъж й беше станало трудно да диша.

Той се обърна към нея, ръката й се плъзна по гърба му и се отпусна на хълбока му. Тя потръпна — гледаше лицето му, очите му, изненадана от копнежа, изписан по тях.

Затвори очи и почувства как пръстите му докоснаха шията й и се плъзнаха нежно по раменете й. За миг почувства, че губи съзнание, после се стегна. Пръстите й докоснаха гладките улеи на слабините му. Острите косми гъделичкаха ставите на палците й.

Погледна надолу и видя колко яростно и гордо се беше надигнал за нея. Без да мисли, отпусна ръка надолу и докосна члена му.

— Мег… — гласът му беше нисък, пълен с желание. Ръцете му се плъзнаха по тялото й, повдигнаха нощницата й до кръста и обхванаха голите й хълбоци; пръстите й леко галеха меката му гладка кожа. Затвори пак очи — искаше той да продължи, да посегне надолу и да я докосне там, където тя копнееше за него.

— Мег…?

Тя отвори очи и веднага забеляза странната смесица от страх и болка, объркване и желание в неговите.

— Няма нищо… — прошепна тя и го притегли към себе си. Заведе го до леглото, легна и го остави да свали дрехата й.

Заболя я. Въпреки цялата му нежност и загриженост я заболя, когато го пое в себе си. А после болката утихна и тя усети, че плаче и повтаря името му отново и отново — тихо, без дъх, докато той се притиска към нея. Откликна му пламенно, притискаше се към него пак и пак, докато движенията му не й подсказаха, че свършва. Треперейки, тя го прегърна здраво, притегли го навътре в себе си — ръцете й стискаха хълбоците му, искаше той да излее семето си в нея. После цялото му тяло се разтърси и тя изохка. Обля я вълна от чисто, почти болезнено удоволствие. Тя загуби съзнание, след това потръпна леко и отново отвори очи.

Лежаха там — брат и сестра, голи върху окървавеното легло, прегърнати. Бен спеше — гърдите му бавно се повдигаха и спускаха. Тя не откъсваше очи от него. Погледна лицето му, тъмните му дълги мигли, изящния му прав нос и твърдите, пълни устни. Лице, огледален образ на нейното. Нарцистично проследи формата на устните му с пръсти, после отпусна длан върху врата му и усети пулса.

Видът му й напомняше нещо от Ницше, от онази глава на „Тъй рече Заратустра“, която се казваше „Танцова песен“. Произнесе думите тихо, нежно, почти шепнешком:

— „Наистина аз съм гора и нощ от тъмни дървеса: ала който не се плаши от моя мрак, той ще намери и розариуми под моите кипариси.

Също и малкия бог ще открие той, любимеца на младите момичета: ето там до извора лежи той, безмълвно, със затворени очи.“2

Потръпна и заразглежда телата им, разликите, които полът създаваше между тях. Нейните гърди и хълбоци — закръглени, неговите — стройни. Странността на пениса му, толкова различен сега, когато беше отпуснат, толкова сладък и безобиден; цялата жестокост, цялата му прекрасна сила бяха изчезнали.

Усети как в нея се надига топлина, болезнено сладка нежност, докато го гледаше и виждаше колко уязвим беше така, заспал. Беззащитен и открит. Съвсем различен от онзи, който беше буден. Искаше да го целуне там и да събуди тази мъничка пъпка, да я накара отново да разцъфти във великолепието си.

Мег затвори очи и потръпна. Знаеше какво са направили. Но вътрешно не усещаше нито срам, нито съжаление.

Тя го обичаше. Беше съвсем просто. Сестрите трябва да обичат братята си. Но любовта й към него беше по-различна. Беше нещо повече от проста сестринска обич. Отдавна го обичаше така: изцяло, без всякакви бариери.

А сега той го знаеше.

Тя стана — внимаваше да не го събуди — и облече нощницата си. Остана още миг там, загледана в спящото му съвършено тяло, после го остави и се върна в стаята си.

И докато лежеше там със затворени очи и се унасяше в сън, лявата й длан леко притискаше слабините й, сякаш бяха неговите.

— Как е моята пострадала?

Бет Шепърд остави подноса на пода, приближи се до прозореца и дръпна пердетата. Лятното слънце заля стаята.

Мег бавно отвори очи и се усмихна.

— Добре съм. Наистина.

Бет седна на леглото до дъщеря си, разтвори косата й и огледа раната.

— Хммм… Изглежда наред. Хубава чистичка раничка — задържа длан върху челото на Мег, след което доволна, че няма треска, се усмихна и започна да я гали по косата.

— Съжалявам… — заговори Мег, но майка й поклати глава.

— Бен ми разказа. Било е злополука, това е. В бъдеще ще внимаваш повече, нали?

Мег кимна.

— Ако го нямаше Бен…

Пръстите на Бет се поколебаха, после продължиха да разресват гъстата тъмна коса на Мег.

— Бих казала, че сега сте квит, нали? Живот за живот.

Мег я погледна, след това отмести поглед.

— Не. Беше по-различно. Съвсем различно. Той рискува живота си. Можеше да умре.

— Може би. Но ти не би ли направила същото?

Мег се поколеба, после тихо отговори:

— Сигурно бих… — Потръпна и погледна към аквариума с раковините. — Знаеш ли, не мога да си представя какво ще е тук без Бен!

Бет се усмихна.

— Нито пък аз. Но както и да е — изяж си закуската. Ако ти се яде, разбира се.

Мег се разсмя.

— Умирам от глад, а и как хубаво мирише!

Бет помогна на Мег да седне и подпъхна под нея възглавници, след това взе подноса и го постави в скута й. Имаше грейпфрут и палачинки, пресен портокал и кафе, две дебели препечени филии с масло и малко бурканче мед.

Мег нагъваше, а майка й я гледаше. Когато свърши, Бет плесна с ръце и се засмя:

— Боже, Мег! Би трябвало да падаш по-честичко във водата, ако това ти отваря такъв апетит!

Мег въздъхна, облегна се назад на възглавниците и остави майка й да вземе подноса и да го премести.

Бет се обърна и й се усмихна.

— Е? Ще си лежиш ли или искаш да станеш?

Мег погледна надолу — личеше си, че й е неловко.

— Искам да поговорим…

— Добре. За какво?

— За тебе и татко. Как сте се запознали и сте се влюбили…

Бет изненадано се разсмя.

— Боже мой! Откъде пък се сети за това?

Мег леко се изчерви.

— А, нищо, просто така. Сетих се, че всъщност не знам…

— Е… ами добре, ще ти разкажа. — Тя дълбоко си пое въздух и подхвана: — Ето как беше. На осемнайсет години бях пианистка. Свирех в големите зали по света пред най-висшите кръгове на обществото на Първо ниво — Божествените, както сами се наричат. А после един ден ме поканиха да свиря пред танга и неговия двор.

— Сигурно е било вълнуващо.

— Много — тя хвана ръката на дъщеря си и я стисна леко. — Както и да е, същата вечер след концерта всички ми обясняваха колко добре съм свирила, но аз бях страшно недоволна от себе си. Бях свирила лошо. Не некадърно, но според собствените ми стандарти се бях представила зле. И то пред танга и пред всички онези хора. Сякаш само баща ти усети, че нещо не е наред. По-късно разбрах, че всъщност той бил уредил всичко това с концерта. Слушал ме бил и преди и знаел на какво съм способна.

Е… след приема той ме отведе настрана и ме попита дали съм била нервна. Разбира се, бях. Не всеки ден викат осемнайсетгодишни момичета да свирят пред някой от Седмината. Но това не беше оправдание. Казах му колко се срамувам, че съм разочаровала танга, и — за моя изненада и огорчение — той се съгласи с мене. И направо ме заведе в личните покои на танга, помоли Ли Шай Тун да му прости за натрапничеството и ме накара да седна на пианото и да свиря.

„Този път така, както можеш, Елизабет! — насърчи ме той. — Покажи на танга защо толкова съм те хвалил!“

И аз засвирих; и този път, когато ме слушаха само тангът и баща ти, свирих по-добре от всякога през целия ми живот.

— Какво свири? Спомняш ли си?

Майка й се усмихна и се загледа в далечината.

— Да. Соната във фа минор от Бетовен — „Апасионата“. Чак след като свърших, осъзнах, че току-що съм извършила углавно престъпление.

Мег зяпна.

— Богове! Естествено! Това произведение е забранено, нали? Както всички произведения на Бетовен! И какво направи тангът?

Бет погледна дъщеря си и я разроши.

— Ръкопляска ми. Стана на крака и ми ръкопляска. После се обърна към баща ти и каза: „Не знам какво беше това, Хал, и не искам и да знам, но ти си прав, че доведе тук момичето. Тя сама по себе си е класа.“

— И?

— И после една година — нищо. Мислех си, че баща ти ме е забравил, въпреки че често се сещах за него и за онова, което направи за мене онази вечер. Но след това съвсем изневиделица получих от него покана да посетя Имението.

Мег развълнувано се наведе напред.

— И тогава ли стана всичко?

Бег поклати глава.

— Не. Съвсем не. Бях поласкана, естествено, но беше невъзможно да приема такава молба. Бях само на деветнайсет. Щях да стана пълнолетна чак след шест години, а и баща ми и майка ми щяха да ми забранят да отида, дори и да ги бях попитала.

— И какво направи ти?

Бет се засмя.

— Единственото, което можех да направя. Изпратих му покана за следващия си концерт.

— И той дойде ли?

— Не. Но последва нещо много странно. Баща ми ми се обади. Не бях го виждала от шест месеца и тогава, точно на следващия ден, след като бях изпратила поканата на Хал, цъфва баща ми важен-важен и ми обяснява, че ми бил намерил съпруг!

Мег пак зяпна от изумление.

— Съпруг?!

— Да. Синът на някакъв негов по-възрастен приятел. Някакъв богат младок, неинтелигентен и лишен от таланти.

Мег се вкопчи в ръката на майка си.

— И ти си отказала. Казала си на баща ти, че си влюбена в Хал Шепърд и искаш да се ожениш за него. Така ли?

Бет се разсмя.

— О, богове, не. Аз изобщо нямах думата. Пък и освен това още не бях влюбена в баща ти. Само го харесвах. Беше хубав, интелигентен и чувствах… че някак ме привлича. Но само толкова. Поне тогава. Онова, което не бях разбрала обаче, беше, че баща ти се е влюбил в мене. Вероятно бе прекарал цялата тази година, като се е опитвал да ме забрави, но после чул за годежа ми, направо полудял и извикал моя кандидат на дуел.

Мег примигна.

— Той… какво?!

— Да — засмя се радостно Бет. — На старомоден дуел с мечове.

— И? — очите на Мег бяха станали големи и кръгли.

— Ами… Естествено, баща ми изпаднал в ужас. Годеникът ми искал да се бие, но пък на Хал му се носела славата на добър фехтовач и баща ми бил сигурен, че той ще убие бъдещия ми съпруг. И помолил Хал да му се обади, за да се помъчат да се разберат.

— И се разбрали?

Бет се наведе.

— Не веднага. Макар че баща ми не го разказва така. Разбираш ли… аз подслушвах тайно от съседната стая. Отначало баща ми беше много ядосан. „Тя не може да бъде твоя! — каза му той. — Ако убиеш този младеж, ще уредя брак с друг!“ „Тогава ще убия и него!“ — закани се Хал. Баща ми се слиса. „Аз пък ще й намеря друг кандидат. Не можеш да ги избиеш всичките!“ Но Хал беше твърдо решен. Гласът му прокънтя дръзко: „Ако се наложи, ще избия до крак всички мъже в Чун Куо! Не разбирате ли? Искам дъщеря ви!“

Бет се разсмя, след това се отпусна назад, лицето й изведнъж беше станало по-замислено, очите се взираха назад във времето. После продължи по-тихо:

— Богове, Мег. Не знаеш каква тръпка е да те искат толкова.

Мег се вгледа в майка си по-продължително, след което сведе поглед и слабо потръпна.

— Да… И баща ти се предаде пред Хал?

— Богове, не. Той беше упорит човек. А и користолюбив. Виждаш ли, разбрал беше какво е състоянието на Хал по онова време. Всичко това беше нещо като игра, разбираш ли, за да се вдигне цената.

Мег се намръщи — не разбираше.

— Той искаше откуп. Искаше да ме платят.

Мег издаде слаб удивен звук.

— Да. И го получи. Заплашваше да попречи на Хал да се ожени за мене, преди да навърша двайсет и пет, ако не му плати каквото иска.

— И той го направи?

— Да. Всъщност плати двойно повече, отколкото искаше баща ми.

— Защо?

Усмивката на Бет се разшири.

— Защото, каза Хал, баща ми не знаел цената и на половината от онова, на което е дал живот.

За момент Мег остана мълчалива, обмисляше. После отново вдигна поглед към майка си.

— Мразеше ли баща си?

Бет се поколеба, на лицето й се изписа тъга.

— Не го познавах достатъчно добре, за да го мразя, Мег. Но каквото знаех за него, не ми харесваше. При целия си талант беше малък човек. Не като Хал. — Тя леко поклати глава, слаба усмивка се върна в ъгълчетата на устата й. — Не, изобщо не е като баща ти.

— Къде е Бен? — попита Мег, прекъсвайки мечтите й.

— Долу. Часове наред беше на горния етаж, работеше. Изнесе много оборудване от мазето и го подреди в дневната.

Мег се намръщи.

— С какво се занимава?

Бет поклати глава.

— Не знам. Изпълнявал обещание, така каза. Каза, че би го разбрала.

— А… — „Черупки — помисли си тя. — Трябва да има нещо общо с раковините.“

И с паметта.

Бен седеше в нещо като доспехи на пианото. Чучелото бе зад него, позата му имитираше стойката му. Една-единствена тънка корда го свързваше с имитацията. В отсрещната страна на стаята се свиваше триног „паяк“, чиято програма търсеше несъответствия в движението на Бен и имитацията. Мег седна до „паяка“ — мълчалива, наблюдаваща.

Прозрачен калъф покриваше задната част от главата на Бен, свързан с тясната подковообразна яка около врата му. Под паяжина от фини реснички в калъфа русата коса на Бен изглеждаше като посипана със сребро. Това бяха директни импланти — общо повече от шейсет — следящи мозъчната дейност.

Още две корди, по-тънки и от свързващата, тръгваха от краищата на яката към ръцете на Бен и бяха прилепени към тях на всеки няколко сантиметра. Тънки като косъм жички покриваха полуголото тяло на Бен, но погледа привличаха най-вече ръцете.

Тънки, подвижни връзки от лед оформяха кристални ръкавици, които прилепваха към ръцете му като втора кожа. Сензори по вътрешната им повърхност регистрираха мускулните движения и температурните промени.

Малки датчици бяха разположени по цялото тяло на Бен — измерваха отговорите му и връщаха информацията обратно към яката.

Когато се обърна с лице към Мег, се обърна и имитацията — безлика, но все пак позната в жестовете си, лявата й ръка, също като на Бен, на бедрото, пръстите — малко поизкривени.

Мег откри, че двойнствеността я плаши — дълбоко я плаши — но не каза нищо. Клавиатурата на пианото, отбеляза тя, беше обикновена освен в едно отношение. Всички клавиши си приличаха.

— Извикай мама, Мег. Би й харесало да чуе това.

Копието беше безлично, нямо, но в прозрачна кутия в краката му имаше отделна лицева единица — нищо повече от безплътен намек за лице, вместо мускулатура — фини жички. Докато Бен говореше, полуоформеното лице извършваше призрачни движения, имитиращи реч, устните и очите му — идеално копие на тези на Бен.

Мег направи каквото й казаха, като доведе майка си от осветената от слънцето кухня в сенките на дневната. Бет Шепърд седна до дъщеря си, изтри ръце в престилката си, насочи цялото си внимание към сина си.

Той започна.

Ръцете му проблясваха над клавиатурата с пръсти като живи скъпоценни камъни и извличаха странна, копнежна, сложна музика от античния инструмент. Нов звук от стара клавиатура.

Когато свърши, настъпи момент на напрегната тишина, после майка му се изправи и отиде при него.

— Какво беше това, Бен? Никога не съм чувала нещо подобно. Беше… — тя се засмя — невярваща, очарована. — А мислех, че аз бих могла да те науча на нещо!

— Аз го написах — просто отговори той. — Нощес, докато всички вие спяхте.

Бен затвори очи и позволи на дисонансите отново да се оформят в паметта му. Дълги акордови структури от комплексни дисонанси, припокриващи се и повтарящи се, извиващи се една около друга като сложни нишки на живота, дълги вериги от ДНК. Не ла, до и сол минор, а аденин, цитозин и гуанин. Сложна, жива структура.

Идеална мимикрия на живота.

Копието се беше отпуснало назад, почиваше си след положените усилия, гръдта му се издигаше и спускаше, ръцете му лежаха на коленете. В кутията очите на лицето бяха затворени, устните — едва разделени, само лекото потрепване на ноздрите даваше признаци на живот.

Мег потръпна. Никога не беше чувала нещо толкова красиво, нито пък беше виждала нещо толкова ужасно. Сякаш Бен си беше поиграл. Пред клавиатурата копието не изглеждаше само пасивен получател на инструкции. Странна сила се излъчваше от безжизненото нещо и караше контрола на Бен над случилото се внезапно да изглежда илюзорен: играта на някое по-велико, по-мощно същество, стоящо невидимо зад нарисуваните подпори.

Значи над това беше работил Бен. През нея премина тръпка на отвращение. Но все пак красотата — странната, покоряваща красота на всичко това. Поклати неразбиращо глава, след това се изправи и отиде в кухнята, уплашена от него.

Бен я откри в розовата градина — беше с гръб към него, взираше се през залива. Отиде и застана близо до нея, усещайки по-добре от всеки друг път голите й форми под меката рокля от газ, която носеше. Около нея се носеше слаб аромат на лавандула.

— Какво има? — попита нежно. — Не ти ли хареса?

Тя извърна глава и сковано се усмихна, после пак се загледа през залива. Този отговор беше достатъчен. По някакъв начин я беше разкрил.

Той премина бавно покрай нея, след това спря с гръб към нея, лявата му ръка — опряна на бедрото му, дясната — на врата му, главата му — леко наклонена наляво; цялото му тяло имитираше позата й.

— Какво не ти хареса?

Обикновено би се разсмяла, знаейки, че я дразни, но този път беше различно. Чу я да въздиша и да се извръща и за момент се зачуди дали това има нещо общо със случилото се през нощта.

Тя направи стъпка встрани, после се обърна. Бен се завъртя и я последва. Сега стояха там лице в лице; разделяше ги един човешки бой разстояние.

— Беше… — примигна с очи, сякаш объркана.

Той задържа дъха си, възбуден от гледката, която тя представляваше. Можеше да е умряла. И тогава той никога нямаше да узнае. Заговори меко, подканващо; по начина, по който тя му говореше толкова често, за да го придума:

— Беше какво?

Тя срещна погледа му.

— Беше плашещо. — Видя я да потръпва. — Почувствах… — поколеба се, сякаш достигнала до ръба на онова, което свободно би могла да му каже. При нея това мълчание беше нещо ново и неочаквано, резултат от промяната в отношенията им. Като нещо физическо във въздуха между тях.

— Да се поразходим? Покрай брега?

Тя се поколеба, после се усмихна едва-едва.

— Добре.

Той вдигна поглед. Небето се заоблачаваше.

— Ела. Да си вземем ботушите и връхните дрехи. Изглежда ще завали.

След час бяха долу до линията на водата, тежките им ботуши потъваха в калта, небето тъмнееше над тях, потокът и далечните влажни ливади оставаха вляво. Беше отлив и калта се простираше до централния канал, който се виеше като открита вена, срязана на тъмна буза, и блестеше като масло, когато слънцето успяваше да пробие облаците.

Известно време вървяха в мълчание, хванати за ръка, осъзнаващи новите си отношения. Усещаха се странно — почти сякаш се будеше самосъзнанието им. Преди между тях цареше интимност, почти единичност — несмущавана продължителност на споделен опит. Бяха една клетка, неделима. Но сега? Сега беше различно. Сякаш тази нова, чисто физическа интимност беше разцепила клетката, започнала някакъв древен, неумолим процес на деление.

Може би беше неминуемо. Може би бяха обречени да стигнат до това. И сега…

Остана неизказано, но и двамата усещаха остро чувство на загуба. Беше там, неизречено в тишината, във въздишките, които всеки издаваше, докато вървяха по брега.

Когато плажът се стесни, спряха и седнаха на нисък, плавно спускащ се масив от сива скала, един до друг, с лица към селцето. Плоската експанзия на калта сега им беше отдясно, докато отляво на не повече от десет крачки стръмната, отъпкана земя се издигаше над тях, дебелите преплетени клони на висящите дървета превръщаха подножието на брега в плътна сянка. Оттам, където седяха, не можеше да се види, но насам брегът беше отчасти покрит с тухли, гниещите греди на стара конструкция се подаваха тук и там от наводнената повърхност. Преди четири века военнопленници французи от Наполеоновите войни бяха завършили дните си тук — някои — в заблатените гъсталаци, други — на набързо скованите бесилки, издигали се от тази страна на потока.

Сега Бен си мислеше за тези мъже. Умори се да си представя страданията им, носталгията, която трябва да са изпитвали, захвърлени в чужда страна. Но имаше нещо, заради което му беше трудно да се постави на тяхно място. Не знаеше как е да бъдеш далече от дома. В тази липса на знание почиваше слабостта на изкуството му.

Беше започнало много преди миналата нощ. Много преди Мег да дойде при него. Обаче миналата нощ се оказа катализатор — изясняване на всичко, което беше чувствал.

Мислеше си за думите, които баща му му беше цитирал и за които знаеше, че са верни:

Със сигурност никой не може да извлече от нещата, включително от книгите, повече от онова, което вече знае. Това, до което човек няма достъп чрез опита си, не може и да чуе.

Така беше. Поне за него онова, което казваше Ницше, беше вярно. И той нямаше достъп. Не тук.

Беше неспокоен. Неспокоен през последните дванайсет месеца. Сега го осъзнаваше. Беше имал нужда от нещо подобно, за да може да го фокусира. Но сега знаеше. Трябваше да се измъкне.

Дори и преди миналата нощ си беше мислил да отиде в колеж в Града. Може би в Оксфорд или в Техническото училище в кантон Страсбург. Но го беше обмислял само като естествен път за такъв като него; просто като продължение на образованието му. Сега обаче знаеше, че е нещо повече от това. Имаше нужда да види живота. Да изживее живота напълно, на всичките му равнища. Тук беше доста напреднал, но долината му бе станала твърде тясна, твърде ограничаваща. Имаше нужда от нещо повече — от нещо различно.

— Ако бях… — започна той с лице към Мег, после замълча, защото в същото време тя беше обърнала глава и бе започнала да му говори.

Засмяха се объркани. Никога не се беше случвало преди. Винаги бяха знаели инстинктивно кога другият смята да заговори. Но това… беше, сякаш са непознати.

Мег потръпна, после леко наведе глава, даде сигнал, че той трябва да говори; страхуваше се да не се повтори онзи несръчен момент.

За миг Бен се вгледа в нея. Изправи се рязко и се отдалечи на три крачки, след това се обърна и се втренчи в нея. Тя го гледаше изпод тъмния водопад на косата си.

— Трябва да си тръгна оттук, Мег.

Изведнъж видя колко се изненада тя; колко много означаваше това за нея. За момент очите й се разшириха, устните й едва-едва се разтвориха, после наведе глава.

— А…

Той мълчеше и я гледаше. Но когато пак понечи да заговори, тя изведнъж вдигна поглед с неочаквана болка и гняв в очите.

— Защо? Заради миналата нощ?

Той въздъхна и поклати глава.

— Няма нищо общо с нас, Мег. А с мене. Чувствам се напрегнат тук. Хванат в капан. Чувствам се така, сякаш съм надраснал това място. Изхабил съм го.

Докато говореше, отмести поглед от нея към потока, околните хълмове, малките, боядисани в бяло къщички, разпръснати между дърветата. Над главите им небето беше похлупак от пепелявосиво.

— А аз трябва да раста. Такъв съм — погледна я страстно, предизвикателно. — Ще умра, ако остана тук по-дълго, Мег. Не можеш ли да го видиш?

Тя поклати глава, гласът й преливаше от несъгласие.

— Не е така, Бен. Каза, че е заради тебе. Тук вътре светът е по-малък. Говориш, че се чувстваш в капан. Но грешиш. Ние сме извън всичко това. Свободни от него.

Той се изсмя странно, после се извърна.

— Може би. Но това трябва да го открия. Сам. — Погледна я отново. — Прилича на онази работа с паметта. Мислех си, че зная всичко, но не знаех. Грешах, Мег. Бях приел твърде много неща. Така че сега трябва да открия. Сега. Докато все още мога.

Очите й следяха всяко движение по лицето му, отбелязваха напрегнатото неспокойствие там. Сега се загледаха надолу, далече от неговите.

— Тогава не те разбирам, Бен. Не е необходимо да бързаш. Със сигурност не е?

— Напротив, необходимо е.

Навреме вдигна поглед, за да го види да потръпва и да се извръща, взрян през калта към Града.

Градът. Той беше константа в живота им. Накъдето и да погледнеха, тази плоска, лишена от черти белота определяше границите на техния свят като рамка на картина или края на някакъв огромен, нахлуващ ледник. Бяха се учили да не го виждат. Но днес с небето, притиснато ниско и неизразително над тях, беше трудно да не го видят, както го видя Бен — като кутия, която те обитаваха.

— Може би… — каза тя под нос. Но самата мисъл той да си тръгне я смрази до костите.

Той се обърна и я погледна.

— Какво търсеше?

Тя се намръщи.

— Не следвам мисълта ти.

— Преди вълната да удари. Щеше да ми кажеш нещо. Беше видяла нещо, нали?

Тя усети внезапен хлад върху опакото на дланта си и се вгледа. Беше капка дъжд. Избърса я, след това пак погледна към брат си.

— Беше раковина. Такава, каквато никога преди не бях виждала. Беше прилепена към скалата, но не можах да я освободя с пръсти. Сякаш беше залепена там. Странна, грозно изглеждаща раковина, твърда и назъбена, с форма на номадска палатка.

Паднаха още дъждовни капки, отделни и тежки. Бен насочи поглед към небето, после — към нея.

— Най-добре да се връщаме. Ще се изсипе порой.

Тя отиде до него и хвана ръката му.

— Тръгвай — каза тя. — Но не още. Не точно сега.

Той се наведе напред, целуна челото й, след това се отдръпна, загледан в нея, тъмнозелените му очи не виждаха нищо друго освен нея.

— Обичам те, Мег. Разбери го. Но не мога да не съм това, което съм. Трябва да вървя. Ако не го направя…

Тя кимна едва-едва.

— Знам. Наистина. Разбирам.

— Добре. — Този път устните му нежно докоснаха нейните, после се отдръпнаха.

Тя потръпна и се наведе напред — искаше пак да го целуне — но точно тогава облаците над главите им се разтвориха и дъждът започна да се стича надолу тежко, шареше калта около краката им с белези, за секунди намокри косите и лицата им.

— Христе! — извика той, издигнал глас срещу твърдия барабанен звук на дъжда. За момент никой от тях не помръдна, след това Мег се обърна и сочейки към брега, му извика в отговор:

— Там! Под дърветата!

Бен поклати глава.

— Не. Ела! Тук вали по половин ден. Да се връщаме!

Хвана ръцете й, привлече я към себе си, после се обърна, остави ръцете й да се изплъзнат от неговите и започна да тича по брега към селцето. Тя се хвана на играта му и се затича към него; сега се смееше, споделяше удоволствието му от изливащия се порой. Знаеше — изведнъж го разбра без съмнение — че той трябва да замине, но ще се върне. След време. Когато е открил онова, което е търсил.

Изведнъж Бен спря и със смях издигна ръце към небето.

— Красиво е! — извика той. — Дяволски е красиво!

— Знам! — отговори тя, погледна покрай него към залива: покритите с дървета склонове на хълмовете се замъгляваха от пороя, къщичките по наклона пред тях изглеждаха строги.

„Да — помисли си тя. — Това ще ти липсва в Града. Там никога няма да завали. Поне през следващите десет хиляди години.“

Глава 6Принуди

Тази нощ той сънува.

Носеше се над пустиня, високо над нея. Смолисточерните магмени пясъци се простираха чак до хоризонта във всяка посока. Високи прашни спирали се движеха бавно през огромната равнина като набраздени колони, свързващи небето и земята. Духаше студен вятър. Над всичко висеше черно слънце като хлътнало око сред небе в кървавочервено.

Беше дошъл тук от мъртви земи, от пустинни земи, където храмове на забравени богове лежаха в руини, отворени към небето; бе се носил над огромни планински вериги с върхове в еднообразно черно — най-чистото черно, което някога беше виждал — недокоснато от сняг или лед; бе се плъзгал над равнини от тъмно, разтопено стъкло, където образът на малкото му, цялостно същество летеше като двойник под него, стремящо се да се срещне с него, когато той падне — когато падне по време на издигането си. И сега беше тук, в тази пуста земя, където цветовете свършваха, а тишината беше като стена в черепа.

Времето минаваше. Тогава с гигантска, почти животинска тръпка, която разтърси въздуха около него, пясъците отдолу се разделиха, огромните дюни се отдръпнаха и разкриха идеално гладко езеро — нюансираните му в червено води бяха като огледало.

Падна. Преобръщайки се във въздуха, се превърна в стрела, разделила тъмната мазна повърхност. Слизаше надолу, въгленовочерната течност — мека, несъпротивляваща се — се виеше около тялото му като студен огън.

Слизаше надълбоко, толкова дълбоко, че тъпанчетата му се спукаха и закървиха. Дробовете му разцъфнаха като цветове в бялата клетка на гърдите му, изпълниха вътрешността му с ужасна топлина. За миг чернотата влезе вътре, процеждаше се в него през всяка пора; бариера, през която трябваше да премине. И тогава премина; освободен от обичайното си човешко същество. Все още потъваше като желязно копие надолу в тъмнината, докато там, на петнайсетина километра под повърхността, дълбините се багреха от светлина.

Дъното на езерото беше бяло като кост; чисто, полирано и плоско като дело на човешка ръка. Блестеше меко изотдолу, сякаш друга земя — чудесна и пълна, толкова светла, колкото тази беше тъмна — лежеше от далечната страна на твърдата му, неотстъпчива бариера.

Завъртя очи, привлечен от нещо вляво. Заплува към него.

Беше камък. Тъмен, идеален каменен кръг, по-голям от дланта му. Имаше мека, почти прашна повърхност. Докосна го, намери го студен и твърд. След това, докато го гледаше, той изглежда се топеше, горната му повърхност ставаше плоска, тънкият ръб се гънеше. Сега беше раковина, мида с периферия, пресечена от тънка, неравна линия мрак.

Ръката му посегна към кръста му и измъкна скалпел от малкия калъф, след което плъзна острието между двете черупки. Разделиха се бавно, неохотно, както крилата на молец се разтварят срещу слънцето.

Вътре имаше перла от тъмнина — дребно яйчице, толкова тъмно, толкова наситено черно, че изглежда привличаше цялата светлина в себе си. Пресегна се да го вземе, но дори когато сви лявата си ръка около перлата, усещаше студът й да изгаря плътта му и после падна — като капка небесен огън — върху дъното долу.

Удивен, вдигна ръка пред лицето си и видя идеалната дупка, пробита от перлата. Завъртя ръката. Точно през нея. Перлата беше минала точно през нея.

Потръпна. И после се върна болката — съвсем различна от всичко, което някога беше изпитвал.

Бен се събуди и седна изправен, облян в пот, лявата му ръка беше здраво вкопчена в дясната, болката в нея — доста реална. Взря се в нея в очакване да види малка дупка, прогорена в нея отгоре до долу, но нямаше видим знак, че нещо не е наред. Присви го отново и това го накара да извика — болката беше невероятна — по-лоша от най-лошата рана, която някога бе имал.

— По дяволите! — каза си под нос, недоволен от слабостта си. „Контролирай болката — помисли си. — Учи се от нея.“ Стисна зъби и погледна към таймера на стената до леглото му. Беше малко след пет.

Трябва да си е увредил ръката, докато измъкваше Мег от водата.

Когато болката намаля, стана, прокара ръка по гърдите си и започна да се облича. Беше по-трудно, отколкото си бе представял, защото и най-слабото движение на ръката щеше отново да го накара да се присвие от болка и да спре дъха му. Но успя да се справи успешно, излезе тихо и тръгна надолу по коридора.

Вратата на стаята на Мег беше отворена. Внимателно, за да не я събуди, той погледна вътре. Леглото й беше вляво до далечната стена, прозорецът — точно над главата й. Тя лежеше по гръб, косата й покриваше лицето й, раменете й бяха голи в сянката, дясната й ръка — извита над завивките. Завесите бяха спуснати, стаята тънеше в частична тъмнина, но малка пролука високо горе пропускаше малко от ранното сутрешно слънце — тясна лента от златна светлина. Тя оставяше контурна следа по завивките и нагоре по стената, разкривайки горната част на ръката й. За момент той се взря в нея, забравил за тъпата болка в своята ръка — на тази светлина плътта й изглеждаше толкова нежна.

За момент се поколеба, чудейки се дали трябва да я буди.

И ако го направеше!

Потръпна при спомена как беше дошла при него през нощта и усети същия силен изблик на желание. Въпреки че това го притесняваше, не можеше да се самозалъгва. Искаше я. И сега повече отпреди. Искаше да целуне мекотата на шията й, да я види как се обръща, топла и усмихната, и да я вземе в прегръдките си.

Тръпката, която пробяга по гърба му, беше като чувството, когато слушаше някое изключително музикално парче или за първи път виждаше съвършено произведение на изкуството. Но как така? — зачуди се. Или цялото изкуство почиваше върху желанието?

Пръстите на увредената му ръка се свиха отново. Остро си пое въздух въпреки болката и облегна рамо на касата на вратата. Сега беше най-зле и това го караше да се чувства студен и слаб, челото му се къпеше в пот. Днес щеше да се изправи срещу му. Тази сутрин, ако е възможно. Но първо имаше нещо, което трябваше да се свърши.

Тръгна надолу и отвори вратата, водеща към градината. Отвън въздухът беше остър, свеж, небето — ясно след дъжда. Дълги сенки лежаха върху проблясващата, напоена с вода трева, преувеличаваха всяка издатина и падина и караха земята да изглежда набраздена и неравна. Розите се къпеха във влага, подпряната на магарета маса беше тъмна и мокра.

За момент остана неподвижен, заслушан в призива на птиците от стряхата над главата му и в шума на дърветата. Странно как този звук винаги звучеше така, сякаш не нарушава, а засилва тишината под него.

Болката пак се върна — този път по-поносима. Изправи се срещу нея и после, когато тя затихваше, вдигна наранената ръка към лицето си. Едва-едва се носеше миризма на изгоряло. Сладка, доста приятна миризма. Притисна я към бузата си. Беше топла. Неестествено топла.

Притискайки ръка към гърдите си, се загледа през поляната към потъналия в сянка залив. Беше прилив. Слънчева светлина се криеше в дърветата от далечната страна на водата и бавно пълзеше към очертаната от нея линия.

Усмихна се. Точно това никога не се променяше: всеки ден идваше нов; светлина се излъчваше от всичко.

Тръгна надолу през поляната и после по тясната чакълеста пътека, която водеше през стара, разнебитена портичка към ливадите. Тук тревата беше до коляно, некосена, откакто баща му беше тръгнал преди три месеца, високите стръкове — яркозелени и гъсти. Навлезе в това море от трева, пренебрегнал пътеката — тя свиваше надолу към виещия се поток и се отправяше към Стената.

Спря в подножието на Стената, балансирайки на ръба на дълга каменна канара, която се издаваше над околните блата. Стената тук представляваше свръхмогъщо присъствие, неизразителна белота, висока две ли и завиваща под идеален геометричен ъгъл от сто и двайсет градуса на югоизток. Изглеждаше, сякаш се намира в ъгъла на гигантска кутия за играчки; сянката на Стената беше толкова дълбока, че като че ли беше нощ. Дори и така, доста ясно можа да си представи великанския кръг на Печата там, в долния край на Стената, не по-далече от трийсет стъпки.

Бен клекна и се огледа. Тук паметта беше плътна. Образи се тълпяха около него като неспокойни духове. Трябваше само да затвори очи, за да ги повика обратно. От лявата си страна можеше да види мъртвия заек, потънал сред тревата. А там, точно зад него, баща му преди по-малко от година гледаше към него, но сочеше Печата и обясняваше как новата политика на Седмината се е изправила, за да спре набезите откъм Глината. Завъртя глава. Отдясно можеше да види Мег — стотици, не, хиляди пъти — усмихната или замислена, изправена и седнала, с лице към него или извърната, тичаща през тревата или просто застанала до потока, взряна в далечните хълмове. Мег като дете, момиче, жена. И за какво? Защо такова безкрайно повторение на събитията?

Потръпна, след това се обърна, поглеждайки към селцето, замислен за това, колко безвременно изглежда на тази ранна утринна светлина. Сведе поглед, после потърка и замасажира дланта на лявата си ръка с дясната. Сега се почувства по-добре, по-спокоен, което го накара да помисли дали това не е някакъв вид схващане. Но можеха ли машините да се схващат?

Пое си дълбоко дъх и се разсмя. „Ами ако всички ние сме машини? Ако просто сме програмирани да мислим другояче?“

Тогава отговорът ще е „да, машините се схващат“.

Беше странно — това чувство на принуда, чувство, че е длъжен да дойде тук. То беше по-силно от него — като желанието му към Мег. Плашеше го. И дори когато се прочисти от него, чувстваше, че контролира себе си по-слабо отвсякога. Част от това, разбира се, бяха лекарствата — или липсата им. За последен път ги беше вземал преди повече от седмица. Но имаше и нещо друго. Той се променяше. Усещаше го в себе си. Но към какво? И защо?

Още известно време втренчено гледа Печата, после отмести поглед разтревожен. Беше също като в съня му. Дъното на езерото: това беше Стената. Беше потънал в мрака, за да се сблъска със Стената.

И?

Потръпна. Не, още не го разбираше. Може би такъв, какъвто беше — шизофреник — той не можеше да го разбере. Не и там, където се намираше. Не отвътре. Но ако преминеше оттатък?

Втренчи се в Стената, след това сведе поглед. Ами ако баща му кажеше „не“? Ако баща му кажеше, че не може да отиде в колеж?

Бен стана и обърна гръб на Стената. Ако Хал кажеше „не“, щеше да се възпротиви. Щеше да го направи — при всички положения.

— Хайде пак, Мег. И този път се опитай да се отпуснеш малко. Много си стягаш пръстите. Леко ги отпусни. Нека почувстват нотите. На този етап точността е по-малко важна от чувството. Точността ще дойде, но чувството трябва да е там от самото начало.

Мег седеше пред пианото до майка си. Упражняваха се повече от час, но тя беше решена да овладее фразата — да има какво да покаже на Бен, когато той се върне.

Започна отново. Този път като че ли вървеше по-добре. Изпусна две ноти, а единият от акордите не беше добре оформен, но въпреки всички грешки много повече приличаше по звучене на фразата, която майка й беше изсвирила преди това. Обърна се и забеляза, че Бет се усмихва.

— Добре, Мег. Много по-добре. Опитай пак. Този път малко по-бавно.

Направи каквото й казаха, приведена над клавишите. Този път не пропусна нито една нота и се облегна назад доволна от себе си, изпълнена с истинското чувство, че е успяла да постигне нещо. Беше нещо съвсем дребно, разбира се — не като онова, което бе постигнал Бен — и все пак беше някакво начало: първата стъпка в нейния опит да го настигне.

Огледа се пак. Майка й я наблюдаваше със странен поглед.

— Какво има?

Бет я хвана за ръката.

— Ти си добро дете, Мег. Знаеш ли? Нищо не ти се удава лесно. Не си като Бен. Но работиш над всичко. Работиш здраво. И никога не се обезкуражаваш. Наблюдавала съм те как се трудиш над нещо седмици наред, а после Бен идва и го овладява за няколко секунди. И винаги — абсолютно винаги — ти си се радвала за него. Не си му завиждала, както би могла. Нито си се ядосвала. А това е… — тя се разсмя. — Ами това е забележително! И аз те обичам заради това.

Мег сведе очи.

— Той има нужда от някого.

— Да, нали?

— Искам да кажа… — Мег леко отпусна свободната си длан върху клавишите, без да натиска. — Сигурно на него му е много трудно такъв. Толкова сам…

— Сам ли? Не те разбирам, Мег.

— Също като Заратустра горе, в планинската пещера. Там горе, където въздухът е разреден и малцина дръзват да се качат. Само че при Бен планината, пещерата е вътре в главата му.

Бет кимна замислено.

— Различен е, няма съмнение.

— Точно това искам да кажа. Точно тази разлика го прави сам. Дори ако тук, в Имението, имаше 100 000 души, той щеше да е разделен от всички. Отрязан от тях заради това, което е. Тъкмо затова аз трябва да полагам усилия. Да го достигна там, където се намира. Да се опитам да разбера кой е и от какво има нужда.

Бет погледна изумено дъщеря си.

— Защо?

— Защото той е Бен. И защото го обичам.

Бет протегна ръка и погали бузата на Мег.

— Това е хубаво. Но няма защо да се тревожиш. Дай му време. Ще си намери някоя.

Мег отмести поглед. Майка й не разбираше. Нямаше никоя друга за Бен. Никой не би могъл да го разбере дори и една десета толкова добре, колкото го разбираше тя. Нито една в цялото Чун Куо.

— Искаш ли да свириш още?

Мег поклати глава.

— Не сега. Може би следобед.

— Добре. Какво ще кажеш тогава да закусим?

Мег се усмихна.

— Да. Защо не?

Седяха в кухнята на голямата рендосана борова маса. Бяха привършили закуската си, когато по плочите отвън се разнесоха стъпки. Резето изскърца, после вратата се отвори. На вратата застана Бен и надникна вътре. Лявата му ръка висеше странно.

— Хубаво мирише.

Майка му стана.

— Седни, ще ти приготвя нещо.

— Благодаря. Обаче не сега. — Той погледна към Мег. — Свободна ли си, Мег? Трябва да поговорим.

Мег погледна майка си. Възнамеряваше да й помогне с миенето на чиниите.

— Може ли?

Бет се усмихна и кимна.

— Върви. Аз ще се оправя.

Мег стана, отнесе чинията си до мивката и се обърна към Бен.

— Къде си ходил? — и млъкна. Беше забелязала как крепи лявата си ръка. — Бен? Какво си направил?

Той се вгледа в нея, след това — и в майка си.

— Повредих си ръката. Сигурно е станало на скалите — той протегна ръката си към нея. — Почти не мога да я използвам. Щом се опитам, се схваща.

Бет избърса ръцете си и се приближи до него. Внимателно хвана ръката и я заразглежда. Мег беше застанала до нея с угрижено лице.

— Е, няма никакви външни признаци за повреда. А вчера си беше съвсем наред.

Бен кимна.

— Да. Обаче урокът по пиано надали й е помогнал много.

— Боли ли? — попита Мег. Очите й се бяха разширили.

— Болеше, когато се събудих. Но вече се научих как да се справям. Преструвам се, че проблемът е по-нагоре. Тук — той потупа лявото рамо с дясната си ръка. — Преструвам се, че цялата ръка е схваната. Така не се изкушавам да я използвам.

Бет пусна ръката му, след това се обърна и затърси нещо из шкафовете.

— Уведоми ли някого?

Той кимна.

— Да, преди два часа. Като се върнах от ливадите. Следобед ще изпратят човек.

Тя се обърна — държеше бяла триъгълна кърпа.

— Добре. Е, засега ще ти направя превръзка през врата. Ще можеш да я разнасяш по-лесно насам-натам.

Той седна и майка му се зае с него. Междувременно Мег беше застанала до него и нежно бе опряла длан на рамото му.

— Защо клавишите бяха черни? Искам да кажа… само черни?

Той се обърна и я погледна.

— Защо ме питаш?

Мег сви рамене.

— Ами просто ми се върти постоянно в ума. Струва ми се… странно. Ненужно.

Бет коленичи пред него, стегна превръзката около рамото му и погледна нагоре — беше й интересно какво ще каже.

Той отмести поглед.

— Просто старият тип клавиатура ме разсейва. Поставя на мисълта предварителни условия; заставя съзнанието да работи по стари модели. Но тази изцяло черна клавиатура е само преходен етап. Начин да се освободим от старите асоциации. Всъщност аз искам да разработя съвсем нов тип клавиатура — подходяща за онова, което правя.

— Готово! — Бет стегна възела и се изправи. — Но какво правиш!

Бен открито срещна погледа й.

— Още не знам. Или поне нямам пълна представа. — Изправи се и леко помръдна рамо. — Благодаря. Така е много по-лесно. — Погледна към Мег. — Готова ли си?

Тя се поколеба — за миг се зачуди дали не би могла да го убеди да изслуша музикалната фраза, която беше научила същата сутрин, после се усмихна и каза тихо:

— Да. Хайде да вървим.

Беше ранен предобед, слънцето беше високо горе в небето, въздухът — прозрачен и свеж. Седяха под дърветата на склона над залива. Процеждащите се през клонките лъчи изпъстряха тревата около тях и проблясваха долу по водата. Над тях, близо до върха на хълма, скрит от малка горичка, беше разрушеният хамбар, запазен такъв, какъвто е бил и по времето, когато техният пра-прапрапрадядо Еймъс е бил малък.

Два часа бяха обсъждали причините Бен да замине или да остане. До този момент дискусията беше сравнително дружелюбна, ведра, но нещата се промениха. Сега Мег бе извърнала ядно глава настрани.

— Ама и ти си един магарешки инат! Знаеш ли го, Бен? Инат и толкова! Не му е времето. Не сега.

Той й отговори тихо — знаеше, че я е наранил:

— Ами кога? Трябва да го направя! Чувствам, че трябва! А останалото… аз просто рационализирам това чувство. Доверявам се на чувството — на инстинкта.

Тя се обърна към него — очите й горяха.

— Инстинкт! Не казваше ли, че инстинктът бил усмирителна риза — начинът на Великия създател да ни покаже, че той натиска копчетата?

Той се разсмя, но тя извърна глава. Един път да поговорят за нещо различно от това, какво иска той. Това беше свързано с Мег: с нейните нужди.

— Не усложнявай всичко, Мег. Моля те, недей.

Тя потръпна и впери поглед в далечината, над водите. Очите й горяха. Вирна дръзко брадичка.

— Защо ме питаш? И без това ще направиш каквото искаш. Защо ме измъчваш така, когато вече си решил какво ще правиш?

Гледаше я, възхищаваше й се, искаше да се наведе и да целуне шията й, рамото й. Беше облечена в дълга, лешникова на цвят памучна рокля, рязана под гърдите и закопчана догоре. Беше вдигнала полата над коленете си и отдолу се показваха загорелите й голи прасци. Погледна надолу, към стъпалата й, забеляза деликатните й пръстчета, изящно закръглените нокти. Беше красива. Дори и стъпалата й бяха красиви. Но не можеше да го задържи тук. Нищо не можеше да го задържи. Трябваше да намери сам себе си. Може би след това щеше да се върне. Но засега…

— Не ме оковавай, Мег. Помогни ми да стана сам себе си. Само това искам от тебе.

Тя гневно се обърна и сякаш понечи да каже нещо, после рязко сведе поглед. Объркване и обида бяха ясно изписани на лицето й.

— Искам да ти помогна, Бен. Просто…

Той се стегна, опита се да потисне инстинктивната си жалост към нея. Тя беше негова сестра. Негова любима. Нямаше никой по-близък от нея на света и му беше болно да я наранява така, но трябваше, иначе щеше да изгуби от поглед онова, което самият той трябваше да стане. С времето тя щеше да го разбере, но засега любовта я заслепяваше и тя не можеше да види най-доброто. И то не само за него, а и за тях двамата.

— Ако ме задържиш тук, Мег, то ще умре в мен. Ще се обърне навътре и ще загние. Знаеш го. И ще обвинявам тебе за това. Дълбоко в себе си ще започна да те мразя, задето ме държиш тук. А аз не искам да те намразя! Никога!

Тя срещна погледа му — очите й плуваха в непролети сълзи. После се обърна, наведе се към него, прегърна го, като внимаваше да не го заболи повредената ръка, и меко, топло положи глава на дясното му рамо.

— Е? — обади се той след малко. — Ще ме подкрепиш ли срещу татко?

Забеляза, че дишането й леко се промени. След това тя се отдръпна и се втренчи в него, сякаш се мъчеше да прочете нещо по лицето му.

— Според тебе, той ще се опита да те спре, така ли?

Бен кимна.

— Ще си намери оправдания. Несигурното днешно време. Възрастта ми.

— Ами ако е прав, Бен? Ако е твърде опасно? Ако наистина си твърде млад?

— Твърде млад? Аз съм на седемнайсет години, Мег. На седемнайсет! А като не броим онова посещение в Тонджиян, никога не съм виждал нищо друго освен това; никога не съм ходил никъде другаде.

— Това толкова лошо ли е?

— Да. Защото животът е нещо много повече. Много, много повече! Там вътре има цял един нов свят! Свят, за който нямам никакви реални познания! Имам нужда да го опозная. Не от втора ръка, от екран, а отблизо.

Тя сведе поглед.

— Онова, което каза за мене, Бен — че съм те оковавала… Никога няма да направя такова нещо! Знаеш го! И мога да те освободя. Но не там вътре. Не в Града! — Тя вдигна очи. — Тук е нашият дом. Точно тук, в Имението. За това и сме създадени. Също като липсващите парчета в пъзел — тя млъкна, после продължи с по-сериозен тон: — Ние не сме като тях, Бен. Различни сме. Природата ни е различна. За тях ние сме като извънземни. И ти ще го откриеш.

— И всичко това е част от великия експеримент на Еймъс, а?

— Може би… — но не това имаше предвид тя. Не мислеше толкова за генетични таблици, колкото за нещо дълбоко присъщо на природата им — някакво чувство за връзка със земята, което те притежаваха, а на другите — отрязани от стените и нивата на Града — им липсваше. Сякаш бяха едновременно по-развити и по-недоразвити като човешки същества: по-примитивни, ала и по-извисени духовно. Те бяха мостът между небето и земята, връзката между далечното минало и далечното бъдеще. Ето защо Градът беше нещо чуждо за тях — погрешна посока, в която бе тръгнал Човекът — и беше просто глупаво от страна на Бен да поема по него; щеше да пропилее ценното си време и талант.

Освен това тя имаше нужда от него. Имаше нужда от него толкова — макар и още да не го разбираше — колкото и той — от нея. Ако си отидеше, сърцето й щеше да се къса.

— Това ли е всичко? — попита той. Усещаше, че има още нещо да му каже.

Отговори му тихо, без да го поглежда:

— Не. Има и още нещо. Безпокоя се за тебе. Всички тези неща с формите, с мимикрията… Страх ме е! Не знам къде ще те отведе това.

— А… — той се усмихна, откъсна тревичка и я лапна. — Знаеш ли, Мег, в миналото е имало една мисловна школа, свързваща хората на изкуството със Сатаната. Те твърдели, че цялото изкуство е богохулство — отхвърляне на ролята на Създателя. Твърдели, че всички хора на изкуството се поставяли на мястото на Бог и си изграждали мънички сатанински дворци — пандемониуми — имитирайки вечния Град на Господа. Грешали, разбира се, но в определен смисъл това е вярно. Цялото изкуство е вид мимикрия; опит да се приближиш до значението на нещата.

Някои от така наречените хора на изкуството по-малко се интересуват от това, защо нещата са такива, каквито са, отколкото от идеята за собствения си егоизъм, но общо взето истинското изкуство — онова, което те пронизва — се създава от желанието да разбереш, да не замениш. На това равнище мимикрията е форма на благоговение.

Тя се засмя тихо.

— Мислех си, че не вярваш в Бога.

— Не вярвам. Но вярвам в реалността на всичко, което ни заобикаля. Вярвам в естествените процеси. В смъртта на звездите и в кръговрата на сезоните. В избухването на пролетта и неизбежната тленност на плътта. В мрака и в светлината.

— И в Града, така ли?

Той се усмихна.

— Това също е процес, част от естественото течение на нещата, колкото и „неестествен“ да изглежда. Градът е израз на човешкия разум, който в края на краищата е нещо естествено. Твърде лесно е да приемем неговата изкуственост като антитеза на природата, докато той всъщност е всичко на всичко опит да се опрости света и по този начин да се разбере сложността на естествените процеси.

— И да се контролират тези процеси.

— Да, но съществуват равнища на контрола. Например, кое е онова, което ни контролира нас и ни кара да искаме да контролираме другите неща? Всичко само генетика ли е? И дори и да е така — поради каква причина? Задаваме си този въпрос още откакто ДНК е изолирана за първи път и все още не сме се доближили до отговора.

Тя рязко извърна глава, сякаш внезапно разговорът й беше омръзнал.

— Не знам, Бен. Но всичко това изведнъж ми се стори толкова мрачно. Толкова черно.

Той отново я разбра погрешно: обърка повърхностното съдържание на думите й с по-дълбокото им значение.

— Да — загледа се във водата. — Но какво е мракът? Само пространство, което чака да го изпълним? Или си има цел? Нещо по-различно от простия контраст?

— Бен…

Той я погледна отново, изненадан от колебливия й тон. Тя го гледаше странно.

— Ами ние? Къде е мястото ни в тези процеси?

— Ние сме фокус, филтър…

Но тя вече клатеше глава.

— Не. Нямах предвид това. Исках да кажа „ние“. Ти и аз. Това просто процес ли е? Просто функция на Вселената? Онова, което чувствам към тебе, просто поредният факт ли е, вписващ се в голямата картина? Или има и нещо повече? Има ли и такива части, които просто не се вписват?

Огорчението в гласа й отново го изненада. Беше си мислил, че всичко между тях е изяснено, но сега разбра: никога нямаше да бъде изяснено докрай, докато той не си отидеше оттук.

— Три години — обади се той. — Толкова ми трябват. Ти ще бъдеш на… на колко?… на седемнайсет — на колкото съм аз сега — когато се върна. Не е много, Мег. Наистина не е.

Тя се изправи, отдръпна се, след това застана в края на горичката с гръб към него.

— Казваш, че ако останеш, ще умреш. Но ако си отидеш, ще умра аз. Не го ли разбираш, Бен? Без тебе тук аз все едно ще съм мъртва — тя се обърна към него. Широко отворените й очи бяха пълни с болка и обида. — Ти си моите очи, моите уши, съживяващата сила зад всеки миг от моя ден. Без тебе аз не съществувам!

Той се изсмя, учуден от нейния плам.

— Но това е глупаво, Мег! Разбира се, че съществуваш. Освен това тук е мама…

— Богове! Ти наистина не разбираш, нали?

На лицето й отново трепна онова странно, неразгадаемо движение, после тя се обърна рязко и се заизкачва по склона.

Бен стана неловко и тръгна след нея между дърветата, като се опитваше да не удари безполезната си ръка, но тя вече тичаше; цялото й тяло беше приведено към хълма; бореше се да избяга от него.

В края на горичката той спря. Внезапната болка в ръката разкриви лицето му.

— Мег! Спри! Спри, моля те!

Тя забави крачка и спря — точно под плевнята, с гръб към него, с наведена глава. Чакаше.

Той се приближи, заобиколи я и повдигна лицето й със здравата си ръка. Тя плачеше.

— Мег… — сърцето му се късаше. — Моля те, не плачи. Няма защо да плачеш. Наистина няма.

Тя преглътна и се извърна. За миг приличаше на обидено четиригодишно дете. После отново го погледна в очите — по-дръзко — и избърса сълзите си с ръка.

— Обичам те — каза той. — Знаеш го.

— Тогава ме люби пак!

Той се засмя, но очите му бяха сериозни.

— Какво, тук?!

Тя го изгледа предизвикателно.

— Защо не?

Той леко я обърна. От мястото, на което бяха застанали, къщата се виждаше ясно долу.

Извърна се. Взря се напрегнато в лицето му.

— Добре. Там горе. В плевнята.

Той се обърна и кимна. По гръбнака му премина тръпка.

Мег се протегна, хвана здравата му ръка и го поведе нагоре по склона. На вратата на плевнята се обърна, притегли го и обви ръце около врата му. Беше дълга, страстна целувка и когато го пусна, очите й бяха по-други. По-стари, отколкото ги помнеше, по-знаещи. Очи на непозната.

Обърна се и го поведе. Вътре плевнята беше изпълнена със сенки. Светли черти, някои по-широки, други — тесни, се спускаха от процепите между гредите, от които бяха направени стените, и изтъкаваха скъсани воали от светлина отляво надясно.

— Бързо! — поведе го навътре. — Преди мама да ни извика за обяд!

Той се усмихна и се остави да го води. Дори само притискането на дланта й о неговата го караше да тръпне.

— Тук — каза тя и се огледа. Една бариера от дървени греди оформяше ясла в далечния ляв ъгъл — колкото малка стая — и беше пълна със старо сено, високо до кръста. Топлият, спарен мирис на сеното беше силен, ала приятен. Светлината, която се процеждаше през две дупчици по-нагоре, бродираше сенките с тънки златни нишки. Мег се обърна и му се усмихна.

— Легни. Аз ще легна върху тебе.

Той седна и се отпусна. Усети как сеното хлътва под него, след това отметна глава. Внимаваше да не удари ръката си. Лежеше там, гледаше я, а ръката му все още беше в превръзката. Стана му смешно.

— Сигурна ли си, че идеята е добра?

Усмивката й, странна, в началото енигматична, се разшири. Тя бавно разкопча копчетата на роклята си и я изсули през раменете си. Под роклята беше гола.

Бен усети как дъхът му секва.

— Мег…

Наведе се над него, измъкна ръката му от превръзката, после го възседна — мека и топла — притискаше се към него и започна да разкопчава ризата му.

Лицето на Мег беше съвсем близо до неговото, устните й — леко притворени; през тях надничаше връхчето на езика й, погледът й — съсредоточен върху пръстите. Но погледа на Бен мамеха гърдите й, твърдите й, провокиращо щръкнали зърна.

Той протегна ръка и хвана лявата й гърда, усети гладката й топлина, след това се надигна и устните му докоснаха подобното на пъпка зърно.

Мег потръпна; за миг пръстите й се сепнаха. Бен леко се отдръпна и отново я погледна в лицето. Устните й бяха полуотворени; напомняха му смътно за някоя от древните картини, изобразяващи религиозен екстаз. Потръпна и се наведе пак напред, отново докосна гърдата й с устните си, мокрият му език заопипва твърдата кафява малина на зърното; започна да го дразни със зъби, устни, език — с всяко леко движение усещаше как Мег се притиска надолу към него.

Отпусна се отново назад, пренебрегвайки тъпата болка в пробудилия се отново пулс в ръката му; видя как очите й бавно се отвориха и му се усмихнаха.

Известно време лежа неподвижен, докато тя го събличаше. След това бутна дрехите му встрани и отново легна върху него. Гладката топлина на плътта й, която се притискаше към неговата, го караше да трепери от очакване.

— Затвори очи…

Лежеше там, а тя го любеше — отначало бавно, а после, когато древният ритъм я обзе, диво, настоятелно. Ръцете й се вкопчиха в раменете му, лицето й се промени, стана неузнаваемо — стиснала яростно зъби, втренчила див поглед в него. Това сякаш отразяваше агонията в повредената му ръка. Ръката лежеше до него и трепереше, пръстите бяха здраво стиснати, сковани в продължителен спазъм. Тя се движеше все по-бързо, все по-трескаво, докато с тръпка, предизвикала собствения му оргазъм, тя изви гръб назад и извика, притискайки се о него, сякаш искаше да го прекърши; сякаш искаше да пробие плътта, която ги разделяше, и да се слее с него.

После той лежа неподвижно, а болката в ръката му бавно утихваше. Мег беше легнала напреки през него и сияеше; тъмната й коса беше разпръсната по гърдите му. Две тесни ивици светлина пресичаха потъналите им в сенки тела като златни панделки, съединяващи плътта им, преминаваха контурите на изтощеното им сладострастие.

Бен погледна надолу към телата им и се загледа в играта на сянка в сянка; забелязваше къде плътта сякаш се сливаше с плът. Мирисът на любовта им изпълваше тясното пространство и се смесваше с мириса на старо сено. Той сякаш беше част от сенките, от лъчите светлина, в които танцуваха прашинки.

Затвори очи и се замисли. Какво всъщност искаше да му покаже с това? Да му покаже любовта си? Желанието си? Може би. Но желанията бяха различни. Не беше права преди. Макар сега да си го мислеше, нямаше да умре, защото той й липсва. Трябваше да чака, както чакаше винаги, и да знае, че той ще се върне. Но той — той трябваше да си отиде оттук. Щеше да полудее — буквално да полудее — ако не се махнеше. С всеки изминал ден ставаше все по-зле. С всеки изминал ден чувството в него нарастваше, подхранваше безпокойството му, огъня на неудовлетворението, който бушуваше вътре в него.

Навън. Трябваше да се измъкне навън. Или „вътре“, както предпочиташе да казва тя. Както и да беше — той трябваше да се махне оттук. Далеч оттук. Далеч дори от онези, които обичаше.

— Бен…! Мег…!

Виковете бяха приглушени, далечни, идваха от склона над плевнята. Мег се размърда, бавно надигна глава и се обърна.

— Какво е това?

Той се усмихна, наведе се и я целуна по носа.

— Всичко е наред. Просто мама ни вика. Сигурно е време за обяд.

— А… — тя понечи да се отпусне назад, след това подскочи рязко. Изведнъж се беше събудила. — Просто мама!

— Внимавай… — болката се стрелна по ръката му; беше я побутнала.

Лицето й стана загрижено.

— О, Бен, съжалявам…

После се засмяха и се прегърнаха — Бен държеше ръката си настрана. А навън, далече-далече, този път отдалечавайки се от тях, отново се разнесе викът:

— Бен…! Мег…!

Бет стоеше на портата в дъното на долната градина, отпусната; престилката й беше препасана свободно над роклята. Чакаше ги. Беше пуснала косата си и се усмихваше.

— Къде бяхте? — попита ги, щом те се приближиха. — Навсякъде ви търсих! Не чухте ли, че викам?

Мег извърна глава, но Бен погледна майка си право в очите.

— Бяхме в плевнята — каза той небрежно. — Вътре беше топло, плесенясало… Говорихме, после заспахме. Сигурно не сме те чули.

— Разбирам — усмихна се тя и разроши косата му.

— Извинявай — той тръгна до нея, а Мег избърза напред. — Сигурно обядът вече е изстинал…

Бет се усмихна и поклати глава.

— Не ви виках за обяд. Заради баща ви ви виках. Дойде си.

Мег се обърна.

— Татко…

След това, без да каже и дума повече, хукна нагоре по хълма и изчезна в къщата.

Бен хвана майка си за ръката.

— Добре ли е той?

— Какво искаш да кажеш?

Бен спря и я погледна. Гласът й му се беше сторил странен, тонът й — твърде защитаващ се. Беше задал въпроса от учтивост, но тя го беше взела за нещо по-многозначително.

— Какво му е? — попита той.

Бет се извърна.

— Не знам. Изглежда много остарял. Уморен… — тя сви рамене.

— Може би е от преумора. Там вътре нещата вървяха твърде зле.

— Да… — тя се усмихна замислено. — Сигурно е това.

Продължиха. Горе, от къщата, се разнесоха радостните писъци на Мег. След това тя се появи, гушнала нещо, което приличаше на мъничка оживяла кожена шапка. Тя тикна вързопа под носа на Бен.

— Не е ли възхитително?

Бен вдигна котенцето към лицето си и срещна странния му, отчужден поглед.

— Здрасти, Мег. Аз съм Бен.

Мег веднага сграбчи пак котенцето.

— Да не му направиш нещо! А и той не е Мег. Той е Заратустра.

— Разбира се — Бен протегна ръка и погали котенцето между ушите, после се размина с Мег на вратата.

Баща му седеше вътре, в гъстия сумрак на коридора. Щом видя Бен, се усмихна.

— Бен! Как си, момчето ми?

— Добре съм — отговори Бен и тръгна навътре. Усети ръката на майка си на рамото си. — Ами ти, татко?

— Имах много работа. Сега съм като парцал, би могло да се каже. През последните няколко дена успях да подредя целия свят.

Хал Шепърд се облегна назад на стола с висока облегалка, разперил широко ръце. Едновремешният огън продължаваше да гори в очите му, но Бен веднага забеляза, че е болен. Забеляза бръчките от умора и напрежение, червенината в ъгълчетата на очите, начина, по който се издуваха мускулите на шията му, когато говореше, и разбра, че е нещо повече от проста умора.

— Котенцето е много хубаво! Какво е? „Джен Син“?

Хал поклати глава.

— Не, Бен. Истинско коте е. Конфискувахме родителите му от мадам Мур същия ден, когато беше подписана заповедта за арестуване на съпруга й. Явно няколко котки са останали в Пустошта. Мур сигурно й я е донесъл оттам, като я е пренесъл контрабандно.

— Или пък е бутнал рушвет на някого.

— По-скоро да… — Хал си пое дълбоко въздух — неловко, помисли си Бен — и пак се усмихна. — И на тебе съм донесъл нещо, Бен.

— Куче?

Хал се разсмя — за миг сякаш стана също толкова жизнен, колкото беше преди.

— Е, това щеше да е нещо, нали? Но се боя, че не е така. Макар да имам чувството, че що се отнася до тебе, това ще ти е много по-интересно от едно куче.

— Какво е?

Хал продължаваше да се усмихва, взрян в сина си — сякаш това беше гледка, която той не очакваше да види пак. След това хвърли поглед към Бет и каза:

— На долния етаж е. В работилницата на мазето. Извадил съм един и съм го подготвил да го опиташ.

Бен се намръщи — опитваше се да схване какво иска да каже баща му. После разбра.

— Пай пи! Донесъл си ми пай пи!

— Не е едно, Бен. Осем са.

— Осем! — Бен се разсмя смаяно. — Исусе! Къде ги намери? Мислех си, че са били унищожени още преди време! Нали са забранени вече от повече от шейсет години?

— Точно така. Но там, Горе, има колекционери. Хора, които тайно притежават забранена техника. Тези ги намерихме в колекцията на един служител на Първо ниво.

Бен разбра веднага.

— Конфискациите…

— Точно така. Човекът беше дисперсионист. Смятахме да ги унищожим, но когато съобщих на Ли Шай Тун за твоя интерес към тях, той подписа специална заповед, с която ми разрешаваше да ги изкарам извън Града. Нали разбираш, тук, в Имението, Едиктът не важи. Ние, Шепърд, правим каквото си искаме.

— Мога ли още сега да пробвам?

Бет отговори вместо съпруга си — ръката й все още беше на рамото на Бен:

— Разбира се. Докато вие сте долу, ние с Мег ще приготвим обяда.

Мег, която тъкмо влизаше, възрази:

— Не е честно! Защо да не отида с тях и аз?

Хал се разсмя.

— Ами… Бен може да се притесни.

— Какво искаш да кажеш? — Мег притисна борещото се коте под брадичката си.

— Ами просто в преживяването участва цялото тяло. Бен трябва да е гол.

Мег се разсмя.

— Това ли било? — тя се извърна; бузите й леко се изчервиха. — Когато работеше с формата, той си беше практически гол!

Хал погледна сина си и присви очи.

— Използвал си формата, Бен? За какво?

— Ще ти кажа — Бен задържа поглед върху Мег, изненадан от бунтовното й настроение. — Но по-късно. След като пробвам пай пи.

Мазетата под къщата бяха построени по времето на прапрапрадядо му, но едва през последното десетилетие баща му беше направил студио в едно от просторните помещения с нисък таван. Под рязкото изкуствено осветление две трети от пространството бе запълнено от електроника; тесен коридор между етажерките водеше към очукано бюро до стената в дъното. Отляво на бюрото завеса преграждаше стаята и скриваше част от празното пространство.

Бен се приближи. Осемте пай пи бяха там, на бюрото — малки черни правоъгълни кутийки, достатъчно малки, за да се поберат в дланта му. Вдигна ги една по една, изненадан от това, колко бяха тежки. Изглеждаха като кутийки с бонбончета или като печатите, с които чиновниците подпечатваха официалните документи. На всяка беше щампован знака на компанията производител. Пай пи — името буквално означаваше „стоте писалки“ — осигуряваха пълни телесни преживявания — среда, процъфтяла за кратко време през първите дни на Града като забавление за много богатите. Самите „касети“ бяха само софтуерът, инструкциите за експлоатация; хардуерът беше отстрани.

Хал дръпна завесата.

— Виж! Какво ще кажеш?

Сама по себе си кушетката беше произведение на изкуството — извитите й, подобни на лодка страни бяха инкрустирани с перли и слонова кост, тъмният прозрачен купол имаше формата на капак на древен саркофаг. В момента капакът бе отметнат като крило на гигантско насекомо и се виждаше тапицираната вътрешност. Тъмносиня коприна — цветът беше същият синьо-черен цвят, какъвто придобива небето, преди да се стъмни — маскираше вътрешната работа на машината, а сред коприната грубо се очертаваше човешки силует. Подобно на инструментите на някакъв фин механизъм за мъчения, тънки нишки се протягаха от всички части на вдлъбнатия силует; подобните на конци нишки бяха особено нагъсто разположени около главата. Това — „стоте писалки“, от които тази форма на изкуството беше получила името си — бяха входящите точки, които, когато машината работеше, захранваха с информация всички основни нервни окончания в тялото на реципиента.

— Прекрасна е! — Бен се приближи и прокара пръст по кушетката. Наведе се и подуши леко прашасалата вътрешност. — Чудя се често ли я е използвал?

Беше измамно прост уред. Малък дворец на мечтите за един човек. Лягаш и те свързват; после капакът се спуска и започваш да сънуваш. Сънища, които трябваше да бъдат също толкова реални, колкото и събуждането.

Обърна се отново към баща си:

— Ти изпробва ли я?

— Един от техниците я изпробва. С разрешение, естествено.

— И?

Хал се усмихна.

— Защо не влезеш? Опитай сам!

Той се поколеба, след което започна да се съблича. Почти не усещаше погледа на баща си — машината сякаш го беше омагьосала. Вече гол, пак се обърна към баща си:

— Ами сега?

Хал се приближи до него — движенията му бяха бавни и тежки — после се наведе до машината и спусна една стълба.

— Качи се вътре, Бен. Аз ще те затворя.

Петнайсет минути по-късно беше готов, нишките бяха прикрепени, капакът — спуснат. Всичко започна неочаквано рязко.

Разхождаше се из някакъв парк; отвсякъде го обкръжаваха дървета и сгради. Небето над главата му изглеждаше странно. След това разбра — намираше се вътре в Града и небето беше таван на петдесет чи над него. Осъзнаваше призрачното чувство за движение в ръцете и краката си, мъглявото присъствие на други хора около него, но нищо ясно. Всичко изглеждаше схематично, неточно. Но въпреки това цялостната илюзия за разходка в парка беше много силна.

Една фигура се приближи до него — с приближаването ставаше все по-ясна, сякаш се оформяше като призрак от мъглата на нищото? Младеж с кисел вид, който държеше нож.

Устата на младежа се размърда. Бен чу думите, които проехтяха в пространството между тях:

— Парите или ще те заколя!

Усети как тялото му се напряга, устата му се раздвижва и изговаря думи. Те излязоха от него, несвързани с нищо от онова, което мислеше.

— Опитай се да си ги вземеш, боклук!

Времето сякаш забави ход. Усети как се дръпва назад, щом младежът се метна с ножа към него. Извърна се, сграбчи ръката на младежа, изви я и ножът падна от нея. През него премина тръпка на възбуда. Мигът изглеждаше толкова реален, ръката — толкова твърда и истинска. После младежът залитна и се пльосна на земята. Той скочи към него, кракът му изхвърча и яростно го изрита в хълбока.

Почувства как две ребра се строшиха под крака му; звукът — прекалено силен, за да се подсили ефектът — сякаш изпълни целия парк. Отмести се — вече отново с нормална скорост — и чу как младежът стене, а след това изплю кръв — храчката беше наситено, крещящо червена.

Усети настоятелен подтик да го изрита отново, но тялото му се дръпна назад, обърна се и го обля вълна от изкуствено доволство.

След това — също толкова рязко, колкото беше и започнало — всичко свърши.

През тъмното стъкло на капака видя как тъмният силует на баща му се наведе и извади касетата от гнездото. Миг по-късно закопчалките на капака изсъскаха и куполът започна да се издига нагоре.

— Е? Какво ще кажеш?

— Не знам — замислено отговори Бен. — В някои отношения е много силно. За секунда-две илюзията наистина беше ме обсебила напълно. Но само за секунди.

— А какво, според тебе, му липсва?

Бен се опита да се надигне, но усети, че е вързан.

— Чакай, аз ще ти помогна.

Отпусна се назад, а баща му се захвана да отлепя малките вендузи от тила и врата му.

— Е… — започна Бен и се разсмя. — За начало е доста грубичко.

Хал се разсмя заедно с него.

— А ти какво очакваше, Бен? Съвършенство? Това е сложен уред. Помисли си само колко функции са включени тук.

— Помислих си го. И тъкмо това искам да ти кажа. Липсва му изкусност. Нещо повече — опре ли се до физически усещания, свършва.

— Какво искаш да кажеш?

— Ей тези… — той отлепи малките вендузи от ръцете си. — Те осигуряват само смътно чувство за движение. Само сянката на онова, което е в действителност. Ако по някакъв начин са свързани директно с нервите, с мускулите, илюзията щеше да бъде по-пълна. По същия начин — и връзката с главата. Защо не се включват директно в мозъка?

— Опитвали са, Бен. И открили, че това предизвиква какви ли не проблеми.

— Какви проблеми?

— Мускулна атрофия. Схващания. Каталепсия.

Бен се намръщи.

— Не разбирам защо. Човек престоява вътре не повече от три минути…

— В този случай — да. Но е имало и по-дълги записи. По половин час. Постоянната им употреба е предизвиквала тези симптоми.

— Продължавам да не разбирам. В крайна сметка тук имаме само усещане за движение.

— Една от причините да ги забранят е била, че се пристрастяваш към това невероятно лесно. Особено по-твърдите продукции — секс и насилие, например. Нали разбираш, след известно време тялото започва да откликва на илюзията: устните започват да изговарят думите, мускулите — да извършват движенията. Тъкмо тази несъзнателна мимикрия предизвиква уврежданията. Тя води до загуба на контрол над моторната дейност, а в няколко случая е довела и до смърт.

Бен махна останалите нишки от тялото си и се измъкна от кушетката.

— Защо записите са били толкова кратки?

— Това отново се дължи на сложността на уреда. Помисли си, Бен. Това не е само въпрос на създаване на визуален фон — а и на синхронизиране на мускулните движения така, че да се вписват в този фон.

— Но един свестен компютър би се справил, нали така?

— Може би. Но само ако някой е достатъчно сръчен, за да го програмира така, че да върши тази работа.

Бен се захвана да се облича, после спря и поклати глава.

— Има и други неща, които не са както трябва. Например, капакът. Не трябва да е такъв. Аз през цялото време усещах света извън машината, въпреки всичко. И не само това, но чувах и леко жужене — вибрации — под всичко онова. И двете неща ме отдалечаваха от илюзията. Напомняха ми — макар и само на дълбоко, подсъзнателно равнище — че се намирам вътре в машина. Че всичко това е фикция.

Хал се приближи до бюрото и седна. По лицето му личеше, че е уморен от това, че дълго е стоял прав.

— Това толкова ли е лошо, Бен? Без съмнение то е присъщо на всяка художествена форма. Ти знаеш, че книгата в ръцете ти представлява мастило и хартия, филмът, който гледаш, е ефект на светлината върху целулоида, картината — резултат от полагане на бои върху двуизмерно платно. Със сигурност винаги е имало среда, нали?

— Да. Но не е задължително да е така. Не и в този случай. Тъкмо това е толкова вълнуващо. За първи път можеш да се разделиш с чувството за „среда“ и да съпреживяваш директно, без преживяването да минава през филтър.

— Не схващам, Бен. Няма съмнение, винаги ще усещаш, че се намираш вътре в машина, без значение колко добра е фикцията.

— Защо? — Бен закопча ризата си, надяна гащетата и панталоните си и се приближи до баща си. Наведе се над него. Очите му горяха. — Ами ако можеш да се освободиш от всичко, което те разсейва? Няма ли това да промени самата природа на фикцията, която създаваш? Само си го представи! Ще изглежда също толкова реално, колкото и това сега — както сега ти говоря тук, ти си седнал, аз съм прав, топлият мирис на масло и машини ни обкръжава, светлината — съвсем същата, температурата — съвсем същата. Всичко такова, каквото си е. Истинско. Или поне толкова истинско, колкото е истинска реалността.

— Не е възможно — възрази му тихо Хал и отмести поглед. — Никога не би могъл да направиш нещо толкова добро.

— Защо не? — Бен се извърна за миг. Цялото му тяло изведнъж беше пламнало от внезапен ентусиазъм. — Какво би ми попречило? Нищо. Нищо освен собствената ми воля.

Хал сви рамене и погледна сина си. Неуловима възхитена усмивка освети лицето му за миг.

— Може би. Но не е толкова лесно, Бен. Този малък отрязък, който преживя… колко дълго мислиш, че продължи?

Бен се замисли.

— Две минути. Може би малко по-дълго.

Хал се засмя, после стана сериозен.

— Беше две минути и четиринайсет секунди и все пак за да бъде подготвен, е бил необходим екип от осем човека, които са работили повече от три седмици. Това е програма, Бен. Постоянно ти го повтарям. За да се направи онова, за което ми говориш, ще трябва огромен екип, който да работи години наред.

Бен се обърна към баща си. Изведнъж лицето му беше станало напълно неподвижно.

Или един-единствен човек, който да работи цял живот?

Хал присви очи.

— Какво искаш да кажеш?

— Говоря за себе си. За моето призвание. Вече месеци наред експериментирам с формата. Опитвам се да уловя определени неща. Да ги имитирам, да ги възпроизвеждам на запис. Но това… тези пай пи… те са съвсем същото. Хранилища на преживявания. Черупки, запълнени със самата сърцевина на съществуването. Или поне такива биха могли да бъдат.

— Черупки… Това ми хареса. Добро име.

Бен се усмихна със странна усмивка.

— Да. Точно това са, нали? Черупки.

Хал задържа още за миг поглед върху сина си, след това наведе очи.

— Имам си и друга причина да ти покажа това. Нещо, което засяга мене.

— Тебе?

— Да. Нещо, за което искам да ми помогнеш.

— А…

Колебанието, което се изписа на лицето на Бен, го изненада.

— Първо има нещо, за което трябва да те попитам — припряно избърбори Бен.

Хал леко се облегна назад. Значи Бет беше права. Бен наистина се чувстваше тук като в капан. Да, сега го виждаше.

— Искаш да се махнеш оттук. Това ли е?

Бен кимна.

— Можеш. Но не веднага. Все още не.

— А кога?

Твърдостта в гласа на Бен отново беше неочаквана. През последните няколко месеца се бе променил много. Беше пораснал, беше станал господар сам на себе си.

— Три месеца. Много ли ти се виждат?

Бен постоя за миг замислено, после поклати глава.

— Не, смятам, че не. Ще ме запишеш ли в Оксфорд?

— Където искаш, там ще те запиша. Вече говорих с танга.

Очите на Бен се разшириха от изненада.

Хал се наведе напред, прикривайки задоволството си, и погледна сина си в очите.

— Мислиш, че не знам какво е ли? — той се разсмя. — Забравяш. И аз съм роден тук. И аз съм бил някога на седемнайсет години — ако щеш ми вярвай. Знам какво е това чувство, че си пропускаш живота. Прекалено добре ми е известно. Но искам в замяна нещо от тебе. Искам да ми помогнеш.

Бен си пое дъх, след това кимна.

— Добре. Но как?

Хал се поколеба, после извърна лице.

— Искам да направиш пай пи… Черупка. За майка ти. Нещо, което тя да запази.

Бен се намръщи.

— Не разбирам. Защо? И що за черупка?

Хал бавно вдигна очи. Изведнъж сякаш му беше станало страшно неловко.

— Да запишеш мен. Но това ще е изненада. Подарък. За рождения й ден.

Бен се загледа в баща си, след това се обърна и отново заоглежда украсения калъф на машината.

— В такъв случай трябва да променим малко това нещо, не смяташ ли? Прилича на ковчег.

Хал потръпна.

— Знам…

— Ще докараме работници… — подхвана Бен, но млъкна, щом забеляза как баща му се беше втренчил в дланите си. Трепереха като ръцете на много, много стар човек.

Бен пак заговори — вече почти шепнешком:

— Какво има?

Видя как баща му кръстоса ръце, после вдигна очи. Пресилена усмивка беше прикрила страха, изписал се за миг на лицето му.

— Няма нищо. Аз…

Спря и се обърна. Мег беше застанала зад него. Беше влязла безшумно.

— Човекът дойде — каза тя колебливо.

— Човекът ли?

Мег премести поглед от единия към другия, обезпокоена от странното напрежение, което цареше в стаята. Усети, че е прекъснала нещо.

— Човекът от „Прос Тек“. Дошъл е да види ръката на Бен.

— Ръката на Бен? — Хал се обърна и погледна към Бен, след това се разсмя. Къс, безцветен смях. — Разбира се. Майка ти ми каза.

Очите на Бен не се откъсваха от баща му.

— Благодаря. Кажи на мама, че веднага се качвам.

Тя се поколеба — искаше й се да попита какво става, но по погледа му разбра, че не трябва да се намесва.

— Бен?

Той отново не я погледна.

— Върви. Казах ти, качвам се.

Тя се забави още миг, учудена и обидена от внезапното му тросване. След това се врътна ядосана и се втурна между рафтовете към стълбите.

В края на стълбището се спря, за да се успокои. Хал беше отказал на Бен. Това е! А сега Бен й беше ядосан, защото и тя не искаше той да си отиде оттук. Мег потръпна — гневът й изведнъж беше изчезнал; после се разсмя тихичко, радостно, отвори вратата и продължи.

Ръката лежеше на масата — от прецизно отрязаната китка се протягаха нишки като тънки косми. Не беше като другата ръка. Тази блестеше със сребристо сияние на светлината, повърхността й беше мека и течна като живак. И все пак формата й намекваше за сила и тежест.

Мег се взираше в нея от другия край на стаята — представяше си съществото, от което беше отрязана тази ръка: високо същество без лице, с крайници, по които слънчевата светлина блести като течен огън. Виждаше го как се разхожда сред тревата под къщата. Виждаше как дървото на вратата се пръска на трески като кибритена клечка под юмрука му.

Потръпна, обърна се и погледна човека, коленичил до Бен. Щом го погледна, той вдигна очи и се усмихна: приятна, учтива усмивка. Беше хан. Казваше се Лин Хоу Ин. Дребен, крехък човечец на шейсет и нещо, с ръце, толкова малки, че приличаха на детски. Ръце, толкова кукленски и деликатни, че тя го беше попитала истински ли са.

— Ръцете ми ли? — беше ги протегнал към нея, сякаш за да ги оцени. После се бе засмял. — Мои са си. Роден съм с тях. Но що се отнася до това, кое е истинско…

Вече почти беше отстранил повредената ръка. Докато го гледаше, той се наведе, отпусна натиска на менгемето, в което беше поставена ръката, наведе се и извади от кутията на пода, до коляното си, мъничък инструмент. Известно време приведен се занимава с ръката и накрая я отдели окончателно.

— Готово — каза той най-накрая, изправи се назад и погледна към Бен. — Как е?

Бен вдигна лявата си ръка към лицето си и взе да я върти и да оглежда чистата линия на чуканчето.

— Странно е — обади се той след малко. — Болката изчезна. И все пак имам чувството, че ръката си е там. Мога да свия пръстите си и те не ме болят.

Лин Хоу Ин се усмихна.

— Добре! Това е сигурен признак, че е повредена само механичната част. Ако я бяхте навехнали или повредили нервните окончания, щеше да е по-трудно. А сега мога да ви сложа временна протеза, докато оправят старата.

— Онова там ли? Лин погледна нататък.

— Да. Съжалявам, че е толкова грозна.

— Не. Изобщо не е грозна. Според мене е красива.

Мег се разсмя притеснено.

— Не. Ши Лин е прав. Грозна е. Груба е.

— Това е просто машина — отговори й Бен, изненадан от разпалеността, от гнева в тона й. — В нея няма друг живот освен онзи, който й даваме ние.

— Ужасна е! — не се предаде тя. — Също като формата. Като всичките подобни неща!

Бен сви рамене и отново погледна към Лин Хоу Ин.

— Като другата ли функционира?

Дребничкият човечец разглеждаше ръката в менгемето и я боцваше тук-таме с мъничкия скалпел. Усмихна му се.

— В някои отношения — да, но в други е много по-добре от този модел тук. За последните пет години нещата се промениха много. Сред тях — и протезите. Сега времето за реакция е много по-кратко. А е и по-силна. Пък точно в този модел — той посочи ръката на масата с деликатно кимване, — има и дистанционно.

Бен я заразглежда, после отново погледна Лин Хоу Ин.

— Защо?

Лин се изправи и се приближи до калъфа, оставен на пода до масата. Преди това беше извадил ръката оттам.

— Вижте — той извади нещо отвътре. — Ето ви останалата част от устройството.

Беше цяла ръка. Сребърна ръка. Бен се разсмя.

— Да не би да имате цяло тяло на части?

Лин се засмя и му занесе ръката. В другата си ръка държеше устройство за управление.

— Някои от клиентите ни са загубили много повече от вас, ши Шепърд. Ръката е прост механизъм. Конструира се лесно. Но дланта… е, дланта е сложно нещо. Помислете си на какви разнообразни движения е способна една длан. Вместо да си хабим усилията и да правим цяло устройство — ръка и длан — ние отдавна решихме да се специализираме — да се съсредоточим върху дланите. А това — той подаде на Бен контролното устройство, — управлява дланта.

— Може ли?

Лин кимна леко.

— Както желаете, ши Шепърд.

Известно време Бен експериментира — караше пръстите да се свиват и разпускат, дланта — да се свива в юмрук и да се отпуска. После я обърна и я накара да запълзи бавно и непохватно като пострадал рак по повърхността на масата.

Бен отстрани устройството.

— Мога ли да го задържа?

Лин се поклони.

— Разбира се. А ръката?

Бен се засмя. Погледна Мег и забеляза как го гледа. Сведе поглед.

— Не. Вземете ръката.

Точно тогава вратата в дъното на стаята се отвори и влезе майка му с малък поднос. Зад нея ситнеше котето Заратустра.

— Нещо за освежаване, ши Лин?

Дребничкият се поклони ниско.

— За мене е чест, ну ши.

Бет посегна да остави подноса до сребърната длан, но точно в този миг котето скочи на стола до нея и рипна на масата.

— Хей…

Мег понечи да се втурне напред, но Бен я спря.

— Не. Остави го. Той само си играе.

Майка му се обърна и го погледна.

— Ей там — той посочи малка масичка до страничната стена.

Гледаше я как оставя подноса там, а след това пак погледна котето. То подуши пръстите на ръката и вдигна въпросително глава.

— Недей… — прошепна Мег.

Той се полуизвърна към нея.

— Няма да му направя нищо лошо.

— Не! — тя отметна ръката му, грабна котето и го гушна. — Той е истински. Разбра ли? Това не ти е играчка!

Той задържа поглед върху нея, после погледна контролната кутия в скута си.

„Детинско — помисли си той. — Но колко истинско е истинското? Ами ако аз съм чисто и просто машина от плът и кръв, от нерви и кости — каква е моята функция? Колко истински съм аз самият?“

Машина от плът. Фразата отекна в главата му. След това се разсмя. Студен, далечен смях.

— Какво има, Бен?

Той вдигна очи и срещна погледа на майка си.

— Нищо.

Замълча, после се обърна и погледна към хана.

— Починете си, ши Лин. Трябва да намеря баща си. Трябва да го питам за нещо.

Откри Хал в трапезарията — пердетата бяха спуснати, вратата към кухнята — затворена. В левия ъгъл на стаята имаше ниска маса, на която стоеше миниатюрно ябълково дърво, подарено от танга на семейство Шепърд преди пет години. Преплетените дървета бяха символ на брачно щастие, ябълката — поличба за мир, но и за болест.

Баща му беше коленичил в тъмната стая с гръб към Бен, протегнал ръце от двете страни на дървото върху ниската масичка, склонил глава. Не помръдваше, сякаш спеше или медитираше, но Бен, който беше застанал тихо до вратата, веднага позна, че баща му плаче.

— Какво има? — попита тихо той.

Раменете на Хал се напрегнаха; той бавно вдигна глава. Изправи се и се обърна към сина си. Избърса сълзите припряно. Погледът му беше яростен и горд.

— Затвори вратата. Не искам да чуе майка ти. Нито пък Мег.

Бен затвори вратата зад себе си и се обърна — забеляза колко напрегнато го гледаше баща му — сякаш се опитваше да запази всичко в паметта си. Усмихна се леко. „Да — помисли си той, — в тебе има много повече от мене, отколкото някога си си представял. Да, ние сме братя — сега го знам със сигурност.“

— Е? — подкани го той пак със странно нежен глас. Често беше поставял под въпрос собствената си способност да обича и се чудеше дали онова, което чувства, не е просто някаква друга форма на самозалъгване и все пак сега, като гледаше баща си — навел глава, сломен там, до малкото дръвче — той без никакви съмнения чувстваше, че го обича.

Гърдите на Хал се надигаха и спускаха тежко, на пресекулки.

— Умирам, Бен. Болен съм от рак.

— Рак? — Бен се разсмя невярващо. — Но това е невъзможно! Ракът се лекува, нали?

Хал се усмихна мрачно.

— Обикновено — да. Но този е нов вид — изкуствен карцином и, както изглежда, е разработен специално за мене. Така че да разбие постепенно, част по част, цялата ми имунна система. Прощален дар от ши Бердичев.

Бен преглътна. Баща му умираше. Не. Не беше възможно! Бавно заклати глава.

— Съжалявам, Бен, но е вярно. Знам го от два месеца. Могат да забавят ефекта, но не много. Лекарите на танга ми дават две години. Може би и по-малко. Така че разбираш — нямам много време. Нямам време да направя всичко онова, което вече трябваше да съм направил.

— Какво?

— Например Черупката.

За миг умът на Бен залитна. Черупки… помисли си за Мег, за плажа и видя как огромната вълна се разбива в острите, прилични на зъби скали, връхлита върху нея, повлича я под разпенените води… После се чу да крещи „Мег!!!“ там, на високата скала, безпомощен…

Потръпна и отмести поглед — изведнъж се беше почувствал адски не на място. Черупки… Като камъка от онзи сън — черната перла, търкулнала се като мъничка, горяща звезда от нищо по дланта му. За миг невярващо се втренчи там, където трябваше да бъде ръката му, след това разбра.

— Какво има, Бен?

Той вдигна очи.

— Не знам. Никога не съм…

Млъкна. Сякаш го беше заляла вълна от чист мрак. Черна канара от празнота бе изтрила всичките му мисли, цялото му същество. Залитна, аха-аха да се строполи, после отново дойде на себе си. Ръцете на баща му стискаха здраво раменете му, прорязаното му от бръчки лице беше съвсем близо до неговото, тъмнозелените очи — изпълнени със загриженост и страх.

— Бен? Бен? Какво има?

— Мрак — прошепна той. — Беше като…

Като какво? Тялото му се разтресе. А след това пак се сети. Черупки… Пай пи. Това имаше предвид баща му. И затова трябваше да изработят едно пай пи — защото умираше. Да. Сега всичко се връзваше.

— Като какво? — попита баща му, сякаш прочете мисълта му.

— Нищо — отговори той поуспокоен. — За Черупката. Сега разбрах.

— Добре. Ще ми помогнеш ли тогава да направя скица за екипа?

Бен се намръщи.

— Екип ли? Какъв екип?

Натискът на ръцете на Хал върху раменете на Бен беше намалял, но той продължаваше да го държи.

— Уредих тук да дойде технически екип и да работи с нас по Черупката. Мислех, че можем да направим скица на материала.

Бен сведе очи. Дълго време мълча замислено. После вдигна глава.

— Но защо? Защо ние да не се справим сами?

Хал се разсмя.

— Не ставай глупав, Бен.

— Не, говоря ти сериозно. Защо да не се справим сами?

— Ти не ме ли чу какво ти казах? Ще отнеме цели векове! А аз не разполагам с векове. Освен това си мислех, че искаш да се махнеш оттук. Да заминеш за Оксфорд…

— Искам. Но това… — той дълбоко си пое въздух, след това се усмихна и докосна лицето на баща си със здравата си ръка. — Обичам те. Довери ми се. Три месеца. Стигат ми, обещавам ти.

Забеляза движението по лицето на баща си. Мъчеше се да се владее: гордост, любов, свиреп гняв от това, че за да стигнат до тази откровеност, се беше наложило да се случи точно така. После кимна с насълзени очи.

— Ти си луд, Бен, но… добре. Защо не? Тангът може да ме пощади.

— Луд… — Бен замря за миг неподвижно, след което се разсмя и притисна баща си към себе си. — Да. Но закъде щях да съм без моята лудост?

Бен се извърна от отворения прозорец на кухнята. Зад него луната сияеше от ясното черно небе, осеяно със звезди. Очите му бяха тъмни, широко отворени — като локви, в които се отразяваше безкрайността, която беше загърбил.

— Какво е онова, което прави всичко истинско?

Майка му се спря — държеше черпака над тенджерата; мирисът на димящата заешка яхния изпълваше кухнята. Погледна сина си, после приближи черпака към чинията и го изсипа до картофите и зеления фасул. Разсмя се и му я подаде.

— Заповядай.

Беше умна жена. Достатъчно умна, за да се сети, че е родила нещо съвсем различно от онова, което беше очаквала. Странно, почти извънземно същество. Наблюдаваше как синът й взе чинията; забеляза как очите му поемаха всичко, сякаш за да го запазят завинаги в паметта му. Очите му поглъщаха света. Усмихна се и наведе глава. В него имаше някаква трескавост — интелектуален глад, достатъчен за цяла дузина души.

Бен остави чинията си, седна и придърпа стола по-близо до масата.

— Не ти подхвърлям ефектни приказки. Това е въпрос. Честен и прям въпрос.

Тя се засмя.

— Не знам. Струва ми се почти нахално да питам.

— Защо?

Тя сви рамене. Едва ли това беше най-лесният въпрос, който можеше да се повдигне на масата. Със същия успех той можеше да попита:

— Кой е създал Вселената? — Или: — Защо съществува животът!

Какъв ли беше отговорът?

Заешка яхния, например. Тя се разсмя.

Бен се беше умълчал и напрегнато се озърташе. Жив микроскоп, треперещ от желание.

— Две неща ми идват наум — обади се тя и пусна черпака в тенджерата. — И те като че ли се сблъскват помежду си. Първото е чувството, че всичко ще стане точно така, както сме очаквали. Как би го нарекъл ти? Чувство за непрекъснатост може би. Но не е само това. Има го също и чувството, че всичко ще продължи, както си е било винаги, а няма изведнъж да замре.

— А второто? — беше Мег. Бе застанала на вратата и ги наблюдаваше.

Бет се усмихна и се зае да й сипва яхния.

— Второто е напълно противоположно на първото. То е нашата способност да се шокираме, изненадваме, да се ужасяваме от нещата, които ни предстоят. Като смъртта например… — гласът й заглъхна.

— Парадокс — обади се Бен, свел поглед. Хвана лъжица и взе да бърка из ястието, сякаш беше супа. После спря и кимна. — Да. Но от каква полза ми е това знание?

Тук я хвана. Тя никога не се беше замисляла над това.

Бет се обърна към Мег и й подаде чинията.

— Къде е татко?

— Ще слезе. Каза, че имал някаква работа.

Наблюдаваше как Мег сяда, след това сипа яхния в още една чиния. Хал нямаше навика да закъснява. Но Хал се беше променил. Нещо се бе случило. Нещо, което все още не се осмеляваше да й каже.

— Съжалявам, че те задържах, Бет — Хал беше застанал на вратата и криеше нещо дребно зад гърба си. Усмихна се, след което се приближи и й го подаде.

— Какво е това? — тя избърса ръце в престилката си и пое мъничкия подарък.

Той седна, облегна се назад и разпери ръце. В очите му все още гореше старият огън, но тя забелязваше, че той не се чувства добре.

Трепна и погледна малкия пакет, после му се усмихна и се зае да го разопакова.

Беше кутийка. Малка кутийка за бижута. Отвори я, след това го погледна изненадано.

— Хал… прекрасен е!

Извади го. Беше сребърен пръстен. А в пръстена беше инкрустирана малка перла с формата на капка. Перла с цвета на нощ.

Мег се наведе развълнувано напред.

— Прекрасен е! Но аз мислех, че всички перли са бели…

— Повечето са. Обикновено ги избират по чистотата на блясъка и цвета — всички перли с лош цвят се изхвърлят. Но в този случай перлата е била толкова безцветна, че е придобила един вид своя собствена чистота.

Бет разгледа зарадвана перлата, след това пак вдигна очи. И едва тогава забеляза Бен, който беше пуснал лъжицата и гледаше зяпнал.

— Бен?

Видя го как потръпна, после протегна ръка и прикри студената си, сребриста лява длан с дясната — топла, от плът и кръв. Странен, тревожен жест.

— Сънувах нещо — очите му не се откъсваха от пръстена. — И перлата сънувах.

Мег се разсмя.

— Не го слушай. Дразни те.

— Не — той бе обърнал сребърната длан нагоре и я търкаше с другата, сякаш го сърбеше. — Наистина я сънувах. Перла, черна като самия мрак. Взех я и тя ми прогори дланта. И тогава се събудих. И разбрах, че съм си повредил ръката.

Хал угрижено гледаше сина си.

— Колко странно. Искам да кажа, Толонен ми я донесе чак тази сутрин, като тръгвах. Знаеше, че търся нещо особено. Нещо необикновено. Значи сънят ти я е предшествал — той се разсмя със странен смях. — Може би ти си я повикал тук.

Бен се поколеба, след това поклати глава.

— Не. Любопитна случайност, това е. Съвпадение. Съдбата е странна, но…

— Но категорична — обади се Мег. — Съвпадение. Така стават нещата, нали? Отчасти и заради това са истински.

Бет забеляза как светнаха очите на Бен при тези думи. Той се опитваше да осмисли нещата — но сега Мег беше изяснила всичко. Бе го позволила. Но беше странно. Много странно. Намек, че в живота има много повече от онова, което възприемат чрез сетивата си.

Тя си сложи пръстена, приближи се до Хал, коленичи и го целуна.

— Благодаря ти, любов моя. Прекрасен е.

— Като тебе… — за миг очите му светнаха.

Тя се разсмя и се изправи.

— Е… Хайде да вечеряме, а? Преди вечерята да е изстинала.

Хал кимна и придърпа стола си към масата.

— Добре. Между другото, Бен, имам новини.

Бен го погледна и пак хвана лъжицата.

— За екипа ли?

— Не. За другото. Уредих го.

— А… — Бен погледна Мег, после леко наведе глава и загреба с лъжицата.

— Кое друго? — попита Мег и погледна Бен. Лицето й изведнъж стана сурово.

Бен заби поглед в чинията си.

— Нали знаеш. Оксфорд. Татко каза, че мога да замина.

Последва тишина, след това Мег рязко блъсна чинията си и се изправи.

— Значи заминаваш!

Той се обърна и я погледна със странна дързост в очите.

— Да.

Тя остана на мястото си още малко, после се врътна и хукна надолу по стълбите. Чуваха я как тропа. Миг по-късно се затръшна врата. И тогава всичко утихна.

Бен вдигна очи и срещна погледа на майка си.

— Няма как да не й е трудно.

Бет погледна сина си, после — отворения прозорец.

— Е… — рече тя. — Предполагам, че не може да останеш тук цял живот — тя наведе глава и сипа на себе си. — Кога смяташ да заминеш?

— След три месеца — отговори Хал вместо него. — Преди това Бен ще изработи нещо за мене. Нещо ново.

Тя се обърна и изненадано погледна Хал.

— Значи ще останеш?

Но преди Хал да успее да отвърне, Бен бутна стола си и стана.

— Най-добре да отида при нея. Да проверя дали е добре.

— Няма нужда… — започна Бет, но Бен вече беше излязъл. Спусна се по стълбите и се отдалечи през трапезарията, като я остави насаме с Хал.

— Ти си болен — каза тя и най-после позволи на загрижеността й да проличи.

— Да — отвърна той. — Болен съм.

Вратата беше открехната; стаята оттатък — затъмнена. През прозореца в дъното светеше луната — студена, бяла и далечна. Мег седеше на леглото си, обърната с гръб към него. Лунната светлина проблясваше в косите й.

— Мег… — прошепна той. — Мег, трябва да поговорим.

Тя не помръдна, не отговори нищо. Той мина покрай нея и се загледа към залива. Забелязваше как и ливадите, и водата, и дърветата на далечния бряг — всичките са поръбени от ясната, неестествена светлина. Гола, отразена светлина — в нея нямаше жизнена сила. Нищо не растеше под тази светлина. Нищо освен мрака.

Погледна надолу. На нощната масичка до матовата му сребриста длан имаше книга. Вдигна я и я погледна. Беше „Тъй рече Заратустра“ на Ницше със старата гравюра на хан на корицата. От древната хартиена корица Ницше се взираше към света със свиреп поглед изпод рунтавите си вежди, с безкомпромисна ярост в погледа. И той щеше да стане такъв. И той щеше да се взира така в света, с честно презрение към фалшивите му ценности. Отвори книгата там, където беше пъхнат коженият разделител, и прочете подчертаното: „Наистина аз съм гора и нощ от тъмни дървеса…“ В полето тя беше изписала „Бен“. Усети как по гръбнака му премина лека тръпка, след това остави книгата и пак я погледна.

— Сърдиш ли ми се?

Тя изхълца с отвращение. Той се поколеба, после се протегна и нежно повдигна брадичката й със здравата си ръка. Обърна лицето й към светлината. Бузите й бяха мокри, очите й — насълзени, ала гневни.

— Искаш всичко да имаш, нали?

— Защо не? Щом мога?

— И изобщо не те е грижа кого нараняваш?

— Не можеш да дишаш свеж въздух, без да нараниш някого. Хората се обвързват взаимно със задължения. Слагат си пранги. Задушават се един друг в стария, спарен въздух. Мислех си, че го разбираш, Мег. Мислех си, че се разбираме…

— О, да! — огорчено каза тя. — Страшно се разбираме! Ти ми казваш какво ще стане и какъв избор трябва да направя. Или — или. Аз нямам думата по въпроса.

— А си искала да я имаш, така ли?

Тя се поколеба, след това се дръпна и наведе глава.

— Не знам… Просто се чувствам… обидена от всичко това. Сякаш ме отхвърляш. Зарязваш ме.

Отново протегна ръка — този път другата ръка, без да мисли. Тя потръпна и я отблъсна. А когато вдигна очи, забеляза, че погледът й беше пълен с отвращение.

— В тебе има нещо, което прилича на тази ръка, Бен. Студено. Грубо. Механично. Не си изцяло такъв. Все още не. Но онова, което правиш — което си намислил… И преди съм го казвала, но е вярно. Страх ме е за тебе. Страх ме е, че онова — тя посочи ръката, — ще те завладее — клетка по клетка — като някаква ужасна, потайна болест и ще те превърне в такъв, каквото е то. На повърхността няма да си личи, разбира се, но аз ще го знам. Ще го видя в очите ти, ще го позная по студенината на докосването ти. От това се боя. От това ме боли. Не от това, че си отиваш, а от това, защо си отиваш.

Той се умълча, после седна до нея.

— Разбирам.

Тя го гледаше — сега ядът бе изчезнал от очите й. Беше го казала. Беше изкарала на повърхността онова, което я мъчеше. Протегна се и леко хвана ръката му — човешката му ръка.

— Какво искаш, Бен?

Отговори без колебание — сякаш почти без да мисли:

— Съвършенство. Изчистена, съвършена форма.

Тя потръпна и се извърна. Съвършенство. Също като ръката. Или като лунната светлина. Нещо мъртво.

— Обичаш ли ме?

Чу го как въздъхна; усети, че го изнервя.

— Знаеш, че те обичам.

Тя се извърна леко към него и го погледна — сега се усмихваше тъжно, примирено. Пусна ръката му, изправи се и свали роклята през главата си, след това легна гола до него и го притегли.

— Люби ме тогава.

Наблюдаваше го как се измъква от дрехите си и знаеше, че въпреки всички думи поне това беше истинско — нуждата му от нея.

„Попита ме какво е истинско — помисли си тя. — Това… Това е единственото истинско нещо. Това помежду ни. Този неизказан мрак, в който се срещаме и сливаме. Това и само това. Докато умрем.“

— Обичам те — прошепна той, загледан в нея. — Знаеш го.

— Да — тя затвори очи и потръпна, когато той влезе в нея. — Знам…

И все пак това не стигаше. Никога нямаше да му стига.