Счупеното колело

Глава 7Разрушеният шадраван

Прислужниците се спуснаха да хванат конете и да ги отведат в обора. Фей Йен беше зачервена и въодушевена от ездата, очите й светеха от радост. Ли Юан я погледна, засмя се и я докосна по ръката.

— Отива ти, любов моя. Трябва по-често да яздиш.

Цу Ма се приближи, застана помежду им и обгърна раменете и на двамата.

— Хубаво беше, приятели. А това… — той извърна глава; голямата му глава се извъртя, за да обхване с поглед огромното имение — двореца, езерото, овощните градини, гледката на планините в далечината, — е прекрасно. Древните императори биха ви завидели, казвам ви.

Очите на Цу Ма заискриха, а чистите му бели зъби — силни, квадратни, добре оформени — проблеснаха в усмивка.

— Винаги си добре дошъл тук, Цу Ма — отвърна му Ли Юан. — Нашите обори са и твои.

— Благодаря ти, Ли Юан — Цу Ма се поклони леко, след това се обърна и погледна към Фей Йен. — Добре яздите, лейди Фей. Къде сте се учили?

Тя отмести поглед. Бузите й леко се изчервиха.

— Яздя още от малка. Баща ми имаше два коня. — Тя се извърна. Високо вдигнатата й глава свидетелстваше за огромна гордост. В свят, в който животните бяха рядкост, да притежаваш два коня беше въпрос на известен престиж. Само за Седмината подобно нещо беше в реда на нещата.

Цу Ма се вгледа в нея за миг, после кимна.

— Хубаво. Но нека влезем. Баща ви ни очаква.

Ли Шай Тун беше седнал в лятната къща с малък комуникатор в скута. Малки триизмерни холограми се оформяха и се стопяваха във въздуха над апарата и всяка докладваше накратко, преди да изчезне. Цу Ма седна до стареца мълчаливо, а Ли Юан отиде да донесе питиетата. Фей Йен беше застанала до прозореца и съзерцаваше стръмния склон към терасата и живописното езеро. От време на време хвърляше поглед през рамо и очите й се спираха върху седящия в непринудена поза Цу Ма.

Той беше хубав мъж с широки рамене. Докато яздеха, бе забелязала колко изправен седи на седлото, колко спокоен беше, докато превеждаше коня си през бързотечен поток, колко лесно го накара да прескочи стена — сякаш той и ездитното му животно бяха едно цяло. И все пак изглеждаше безупречно: косата му беше сресана и в нея бяха вплетени рубини; туниката му беше в болезнено сладък нюанс на розово, почти бяло, поръбена с черно; панталоните му — в синьо, което й напомняше за лятното небе на нейната младост. Беше забелязала колко здраво бедрата му стискат хълбоците на дорестия кон, колко властен вид има.

Ли Шай Тун приключи, остави комуникатора на пода и се усмихна в безмълвен поздрав на Цу Ма, а после и на снаха си. Ли Юан се върна от барчето с поднос с напитки. Тук, в тази стая, домакинът беше той.

Фей Йен пое питието си и седна до своя съпруг с лице към другите двама мъже. Усещаше с какъв поглед я наблюдава Цу Ма. Така открито. И все пак не невъзпитано.

— Добре изглеждаш — Ли Шай Тун огледа Фей Йен. — Трябва по-честичко да яздиш.

Ли Юан се наведе напред.

— Тя беше великолепна, татко! Родена ездачка! Трябваше да видиш как прескочи портата на ливадата! — щом го каза, очите му светнаха и той погледна към жена си с нескрито възхищение. Цу Ма забеляза това и леко отметна глава назад, сякаш го стягаше яката. Бръкна във вътрешния джоб на туниката си и извади изящна сребърна табакера.

— Може ли да запаля? — той протегна табакерата и Ли Юан кимна, поглеждайки към баща си. Старецът не каза нищо, само се усмихна.

Цу Ма извади тънка като молив пура и я запали, след това бавно пое дима и сякаш се отпусна в стола си. Беше оставил сребърната табакера на облегалката.

Наблюдаваше как димът се вие във въздуха — тънка, крехка нишка от гореща пепел.

— Дължа ти благодарност, Ли Юан. Днес беше прекрасен ден — очите му се спряха на лицето на младежа и не откриха там нищо друго освен откровена дружба, може би дори и известно възхищение. Беше свикнал — възприемаше го като дължимо. Но погледът на Фей Йен беше нещо съвсем друго. И него разчете, но го задържа за себе си. Вдигна чаша в мълчалив тост за домакина и домакинята — с ведра, искрена усмивка.

Ли Шай Тун наблюдаваше всичко това и леко кимна. Изглеждаше доволен. Усмихна се за първи път от месеци насам. Цу Ма забеляза и го попита защо се усмихва.

— Ще ти кажа. Насаме.

Тангът не беше и погледнал Фей Йен и забележката му прозвуча съвсем безобидно, но тя знаеше какъв традиционалист е свекър й. Той не беше като баща й — не говореше за работа в присъствието на жени. Тя остави питието си недокоснато, изправи се, като докосна Ли Юан по ръката, а след това се обърна и се поклони ниско на двамата тангове.

— Извинете ме, чие хсия, трябва да отида и да се преоблека. Ездата ме умори.

Не беше вярно. Никога не се беше чувствала по-жизнена. Очите й сияеха с едва сдържано вълнение. Но тя сведе поглед и излезе тихо от стаята — само на вратата леко се обърна и забеляза, както и се надяваше, че Цу Ма я гледа.

— Е? — обади се Цу Ма, щом тя излезе. Сякаш нищо не се беше променило в държанието му, но думата прозвуча някак си по-студено и по-мъжествено отпреди.

— Добри новини. И Ву Ши, и Вей Фен се съгласиха с нашия малък план.

Цу Ма сведе поглед. Това беше неочакван ход.

— Дали това е умно?

— Според мене, да — Ли Шай Тун забеляза колебанието му и продължи: — При сегашните обстоятелства, според мене, е… по-сигурно… по-голямата част от Съвета да знае за плановете ми. Не е редно да изключваме най-старите ми приятели.

Цу Ма си дръпна пак, после вдигна очи и срещна погледа на танга.

— Не. Но аз не исках да кажа точно това. Всичкото това скрито-покрито… Без съмнение то е в разрез с духа на Съвета. Щом не можем да се държим открито един с друг…

— А можем ли? — тонът на Ли Юан беше горчив, яден, но щом баща му го погледна, сведе глава и прехапа език.

— Разбирам чувствата ти, Ли Юан — отговори му Цу Ма и се усмихна на стария танг, за да покаже, че не е обиден, задето синът му го е прекъснал. — Но със сигурност не бива да се позволява на Ван Со-леян да възтържествува. А така изглежда, сякаш той ни дърпа конците.

Ли Шай Тун го наблюдаваше напрегнато.

— Значи няма да дадеш съгласието си?

Усмивката на Цу Ма стана още по-широка.

— Не съм казал нищо подобно. Просто изтъкнах подмолната логика на този курс. Каквото и да решиш, ще се съглася с него — ти си най-старият приятел на баща ми. И не само заради уважението ми към моя баща. Знам, че не би следвал такъв курс, ако имаше друг начин.

Ли Шай Тун се усмихна, а после погледна към скута си.

— Ако това би те убедило, Цу Ма, ще ти кажа онова, което вече казах и на Ву Ши, и на Вей Фен. Не искам да разстройвам Съвета по този начин. Това е просто въпрос на проучване. Издирване на факти, преди да представя случая пред Съвета. Целта на Проекта ще е само да се установи изпълнимостта на това, дали е възможно да се поставят пластини в главите на цялото население на Чун Куо. Далеч не става дума за провеждане на преки опити. В края на краищата би ли подобавало на мене, на един танг, да престъпвам Декрета?

Цу Ма се разсмя.

— Не, наистина. Но кажи ми… ти кого си си наумил да назначиш за отговорник по Проекта? Това е чувствителен план. Охраната трябва да е непробиваема.

— Съгласен съм. Тъкмо затова я възлагам на маршал Толонен.

— Толонен? — Цу Ма се замисли за миг, след това се усмихна. — Ами да, защо не, разбирам, че това е много добър избор.

Очите му срещнаха очите на стария танг и двамата си размениха разбиращи погледи, които убегнаха на младия принц. Защото Толонен вероятно щеше да се възпротиви на плана.

— Но виж сега, вече говорих достатъчно, а ти знаеш толкова малко за самия план! Нека сега Ли Юан говори вместо мене. Нека той бъде моят глас по този въпрос.

Цу Ма погледна заинтригуван към младежа. Тъкмо затова беше дошъл — да изслуша в подробности предложението на Ли Юан.

— Говори — обади се той и протегна напред лявата си ръка с отворена длан. Широка длан с дълги пръсти, обсипани с тежки пръстени. Изпод дланта нагоре се виеше пушек.

Ли Юан се поколеба, след това се стегна и заговори, описвайки откритията, които бяха направили в различните централи на „Сим Фик“: открития, престъпващи Декрета. Неща, замислени във вреда със Седмината, но сега впрегнати да работят в тяхна полза.

Цу Ма го слушаше, като от време на време подръпваше от пурата си, и усмивката му ставаше все по-широка. Най-накрая се засмя и се плесна по бедрото.

— Отлично! Дума да няма, това е отлично! — той стана, приближи се до прозореца и се загледа надолу по склона. — Имаш съгласието ми, Ли Шай Тун. Този план ми харесва. Много ми харесва.

Цу Ма се обърна и отново погледна младежа. Ли Юан се усмихваше широко, доволен от себе си, горд с плана си и зарадван от одобрението на Цу Ма. Цу Ма му върна усмивката, кимна и отново се извърна към прозореца.

В полите на хълма, по терасата над живописното езеро се разхождаше жена и гледаше към къщата. Беше облечена в дрехи за езда, а дългата й черна коса покриваше раменете й — току-що я бе разпуснала. Беше дребничка и крехка — като богиня, направена от най-фин порцелан. Цу Ма се усмихна и отмести поглед; после се извърна към двамата мъже в стаята.

— Да — каза той, като продължаваше да се усмихва. — Планът е прекрасен, Юан. Просто прекрасен.

— Кой е той?

Де Вор се обърна към Леман и се усмихна.

— Името му е Хун Миен-ло. Бил е канцлер на Ван Та-хун до неотдавнашната му смърт.

Леман се вгледа в екрана още за миг, а после му обърна гръб и се втренчи в Де Вор.

— И какво прави той там?

Филмът беше заснет тайно от човека на Де Вор сред Пин Тяо. Показваше среща на Ян Мах от тази сутрин. Среща, която Мах неистово желаеше да запази в тайна от другите лидери на Пин Тяо.

— Не знам. Но съм сигурен в едно: той нямаше да е там, ако Ван Со-леян не е искал да е там. Така че действителният въпрос е: какво иска Ван Со-леян от Пин Тяо?

— Значи сега Хун е човек на новия танг?

— Май така излиза. Моят човек в Александрия, Фишер, смята, че Ван Со-леян не е отговорен за смъртта на брат си, но имаме основателна причина да мислим, че от известно време Хун Миен-ло е негов човек.

— Ами Мах? Защо не се е посъветвал с другите?

— Мах си е такъв. Не му хареса, когато отидох направо при Гезел. Ако зависеше от него, щеше да ме провери предварително, но аз го поставих пред свършен факт. Той не обича така. Побеснява. Обича да контролира нещата.

— Но смяташ ли, че ще се договори с Хун Миен-ло?

Де Вор кимна.

— Има смисъл. И аз на негово място бих сторил същото. Ще измъкне от танга каквото иска. И ще го използва, за да ни държи на разстояние. Да направи Пин Тяо по-малко зависими от нас. И обратно: ще използва съюза с нас, за да държи танга на разстояние. Това ще означава, че Пин Тяо няма да позволят някой от нас да им нарежда какво да правят. Ще им дава възможност от време на време да казват „не“. Мах ще се опита да държи сделката с нас в тайна от танга и обратно. Ще се опита да изкара нещата така, сякаш промяната — засилването на позициите им — идва отвътре в Пин Тяо.

Известно време Леман мълча замислено.

— Тогава защо не убием Хун Миен-ло и не попречим на Мах да осъществи сделката?

Де Вор се усмихна, доволен от младия си лейтенант. Винаги му беше приятно да обсъжда мислите си с него.

— Имаме причина да не го правим. Нали разбираш, планът на Мах ще сработи само при положение че за нас ролята на танга в ставащото е неизвестна. Ако се оставим да ни забаламоса с приказки за голямото възраждане на Пин Тяо. О, акциите им са се дигнали след Хелмщат, няма съмнение, но една сделка с танга би им дала нещо, което им липсва. Нещо, което не са получили от Хелмщат. Пари.

— И ти го искаш?! Искаш да получават пари независимо от нас?

— Не. Не и ако работата беше само и единствено в това. Но нямам намерение да им позволявам да се пазарят с мене. При първия признак за нещо подобно ще ги заплаша, че въобще ще се отдръпна. Това би ги оставило в по-лошо положение, отколкото когато започнаха, защото тангът може да им предложи само пари и нищо повече. Ще изгубят нашите контакти, знанията на нашите специалисти, опита ни в битките. И останалата част от картата на Бремен…

— Разбирам. Остава въпросът какво иска да постигне Ван Со-леян?

— Точно така. Той няма да рискува да се свърже с Пин Тяо, освен ако си няма нещо наум. Танг-нетанг, ако останалите членове на Съвета на Седмината чуят за това, край с него.

Леман погледна към екрана.

— Тази мисъл си я бива…

— Да. Ако играта наистина загрубее, ще се наложи да отклоним вниманието на Седмината с нещо.

— И какво смяташ да правиш?

Де Вор се наведе напред и натисна клавиша, за да изчисти екрана. Лампите веднага светнаха.

— Засега — нищо. Мах пак ще се срещне с Хун Миен-ло. След две седмици в Александрия. Моят човек ще заснеме срещата. Сигурно ще е интересно, не мислиш ли? И… кой знае. Току-виж Мах върнал на танга ухото на баща му!

Нощта беше черна и ясна, луната — остър полумесец в небето на северозапад, високо горе над далечните очертания на планините. Топла нощ. Смехът се носеше над водата, докато дългата лодка с високи бордове прекосяваше езерото. И на носа, и на кърмата леко се поклащаха фенери.

Цу Ма бе настоял да гребе той. Водеше леката лодка по водата без никакво усилие, красивата му уста беше извита в усмивка, гърбът му — изправен, мускулите на плещите му играеха под коприната като хълбоци на галопиращ кон. Ли Юан беше седнал зад Цу Ма в задната част и гледаше иззад него към Фей Йен и братовчедка й Ин Ву Цай.

Двете момичета бяха доближили глави и се кикотеха зад ветрилата си. Идеята да си направят среднощен пикник беше на Фей Йен и Цу Ма се бе зарадвал много, когато двете момичета бяха дошли при тях, понесли одеяла и кошница, и бяха прекъснали разговора им. Двамата мъже се усмихнаха, засмяха се и се оставиха да ги поведат към езерото.

Ли Юан се усмихна широко — беше му хубаво. На разноцветната светлина на фенерите Фей Йен изглеждаше прекрасна като някакво мистично създание, изникнало от богатите легенди на неговия народ. Трепкащите отражения на светлината правеха лицето й безплътно; сякаш беше нещо, което би могъл да мернеш в съня си, но приближиш ли се до него, осветиш ли го с ясна светлина, за да го разгледаш по-добре, то ще се стопи или пък ще възвърне истинската си форма. Усмихна се на тази засукана мисъл, после дъхът му секна, щом забеляза как блеснаха очите й, когато братовчедка й й прошепна нещо на ухо. След това тя го погледна — тъмните й очи се усмихваха и кръвта във вените му сякаш се възпламени.

Той потръпна, изпълнен с образа й. Тя беше негова. Негова.

Фей Йен се извърна и се загледа назад, после пак се обърна напред и се наведе към Цу Ма.

— Към острова, Цу Ма. Към острова…

Цу Ма склони глава.

— Както кажете, госпожо.

Лодката започна да завива. Зад храма върху малкото възвишение брегът на езерото се извиваше като лястовиче крило. Там, близо до върха на крилото, имаше малък остров, до който се стигаше по дървен мост с три дъги. Прислужниците вече бяха подготвили всичко. Щом заобиколиха носа, вече ги виждаха ясно — моста и мъничката двуетажна пагода, осветена от разноцветни фенери.

Ли Юан се загледа блажено над водата, след това отново погледна към Фей Йен.

— Красиво е, умнице моя. Кога успя да замислиш всичко това?

Фей Йен се разсмя и сведе поглед — похвалата му очевидно я зарадва.

— Днес следобед. След като яздихме. Направих го… направих го за госта ни, съпруже мой.

Цу Ма забави греблата за миг и се поклони на Фей Йен.

— Трогнат съм, госпожо. Оказвате ми голяма чест.

Ли Юан ги наблюдаваше — гърдите му се изпълваха с гордост от съпругата му. Колко беше умна! Всичко беше както трябва. Съвършеният завършек на един съвършен ден. Нещо, което човек би помнил до края на живота си. Да, още сега можеше да си го представи — изминали са вече четирийсет години, той и Цу Ма стоят на терасата над езерото и гледат…

Беше се сетила дори и да осигури придружителка на танга. Умна и хубава жена, чиято компания със сигурност би била удоволствие за Цу Ма. И наистина — ако Фей Йен не беше в лодката, той би си позволил да отсъди, че Ву Цай сама по себе си също е много красива.

Известно време оглежда двете жени, като ги сравняваше. Ву Цай беше по-висока от Фей Йен, лицето й, също като тялото й, беше по-дълго и някак си по-пълно, носът й — по-широк, устните й — по-плътни, скулите й — по-малко изящни, вратът й — по-як, гърдите й — по-внушително изпъкващи под копринения й жакет. И все пак тези неща се забелязваха само в сравнение с Фей Йен: сякаш Фей Йен беше самият архетип на красотата на хан, а всичко останало, колкото и изящно да беше само по себе си, бе само изкривено копие на това съвършенство.

Островът се приближи. Ли Юан се наведе напред, за да обясни на Цу Ма къде да спре. После привързаха лодката, а Цу Ма подаде на момичетата ръка и им помогна да се качат на дървеното кейче. Тихото шумолене на копринените им дрехи, докато се изкачваха, в този кратък миг като че ли се сля с копринения мрак на нощта и сладкия й аромат.

Настаниха се на терасата. Фей Йен се зае да подрежда трапезата, а Ву Цай седеше и забавляваше Цу Ма с приятен разговор. Ли Юан се беше облегнал на парапета и съзерцаваше тъмното езеро. Чувството на лекота, на вътрешен покой го приспиваше и известно време сякаш долавяше само приглушения шум от гласове зад гърба си и тихия плясък на водата покрай дървените подпори на кея. После усети как една ръка леко го докосва по рамото. Обърна се и видя Фей Йен, която му се усмихваше.

— Моля те, съпруже, заповядай и седни с нас.

Обгърна я с ръце и сведе лице, за да достигне устните й, след това се приближи и седна. Фей Йен застана отстрани на малка масичка и наля вино от порцеланова кана; първо предложи чаша на танга, после — на съпруга си и най-накрая — на братовчедка си. Едва тогава леко се поклони, наля си вино и коленичи до съпруга си.

Известно време Цу Ма оглежда и двамата, след което вдигна чаша.

— Късметлия си ти, Ли Юан, че имаш такава съпруга. Да бъде благословен бракът ви с много синове!

Ли Юан наведе глава, неизразимо доволен. Но това просто беше истината. Той наистина имаше късмет. Погледна коленичилата до него жена и усети, че гърдите му ще се пръснат от любов. Негова. От сватбата бяха изминали вече три дена, а той все не можеше да я погледне, без да си помисли: негова. От всички мъже в Чун Куо само нему беше позволено да докосва това богатство, тази мяра за съвършенство. Той потръпна, вдигна чаша и погледна Цу Ма.

— За приятелството! — предложи и го погледна в очите. — За нас четиримата, които сме тук тази вечер, и за вечната ни дружба!

Цу Ма се наведе напред. Зъбите му блеснаха в усмивка.

— Да, за приятелството! — той чукна чаша о чашата на Ли Юан, после я вдигна за тост: първо към Ву Цай и после — и към Фей Йен.

Фей Йен гледаше изпод сведените си мигли — позата й изразяваше смирена женственост. При тоста на Цу Ма обаче тя рязко сведе поглед, сякаш смутена. Но не смущението я бе накарало да извърне очи — беше по-дълбоко, по-силно чувство. Чувство, което се опитваше да скрие не само от наблюдателния танг, но и от самата себе си. Извърна глава и погледна Ли Юан.

— Би ли желал съпругът ми още вино?

Ли Юан й върна усмивката. Беше красив по свой начин, а и любвеобилен — добър човек въпреки привидната си студенина — и въпреки това кръвта й не кипваше, щом я докосне, нито пък сърцето й започваше да бие учестено така, както биеше сега, в присъствието на Цу Ма.

— След малко, любов моя — отвърна й той. — Но първо се погрижи за госта. Чашата на Цу Ма е почти празна.

Тя сведе глава, остави чашата си и отиде да донесе каната с вино. Цу Ма се понамести на стола си и сега седеше, разкрачил обутите си в ботуши крака, притиснал коляното си с едната ръка и с чаша в другата. Щом се обърна и го видя така, дъхът на Фей Йен секна. Толкова приличаше на Хан Чин — и той обичаше да седи така, нахално разкрачен, опрял големите си длани на коленете си. Тя се поклони ниско, прикривайки внезапно обзелия я смут, и протегна каната напред.

— Е…? — подкани я Ли Юан. Тя се стресна и виното се разля.

Цу Ма се разсмя — мек, щедър смях, който я накара да вдигне очи и да срещне погледа му. Да, нямаше съмнение — той се досещаше за какво си мисли тя. Знаеше как й въздейства.

Наля вино и се дръпна назад със сведена глава — гърлото й внезапно беше пресъхнало, сърцето й туптеше лудо. Остави каната и отново коленичи до съпруга си, но сега едва забелязваше Ли Юан. Целият свят внезапно се бе преобърнал с краката нагоре. Тя стоеше там, коленичила, със сведена глава, и се мъчеше да успокои внезапното треперене на ръцете си, лудото туптене на сърцето си, но обутите в ботуши крака на Цу Ма приковаваха погледа й под масата. Тя не откъсваше очи от тях, беше като омагьосана, а гласът му действаше на сетивата й като наркотик и ги караше да немеят.

Ву Цай флиртуваше с Цу Ма — привеждаше се към него, посланието на думите и жестовете й не можеше да бъде сбъркано, — но Фей Йен усещаше колко далече е тангът от нейните игри. Той се навеждаше към Ву Цай, смееше се, усмихваше се, играеше древната игра с чар и лекота, но вниманието му беше насочено към самата нея. Усещаше как тялото му леко се извръща към нейното; как уж съвсем небрежно той се старае да я включва във всичко казано. Ами Ли Юан? Той нищичко не забелязваше. Горкото дете сякаш беше заспало, оплетено в мрежите на своята мечта за съвършената любов.

Отмести поглед — внезапно я заболя от всичко това, което си мислеше. Ли Юан беше неин съпруг и един ден щеше да бъде танг. Той заслужаваше нейната вярност — телом и духом. И все пак…

Тя стана тихо и влезе в пагодата. Миг по-късно се върна с пи па — древна лютня с четири струни с формата на огромна сълза.

— Какво е това? — извърна се към нея Ли Юан.

Тя продължи да стои със сведена глава.

— Мислех си, че малко музика би ни била приятна.

Ли Юан се обърна и погледна към Цу Ма, който се усмихна и едва-едва кимна с глава. Но вместо да подаде лютнята на братовчедка си, както очакваше Ли Юан, Фей Йен седна, постави я в скута си и засвири.

Ли Юан седеше, омагьосан от майсторската й свирня, от бързината и увереността на пръстите й, от страстното леко потрепване на главата й, докато извайваше мелодията от нищото. Той позна песента. Беше Кан Хуа Хуй, „Прекрасното цвете“ — сладка, игрива мелодия, която изискваше значително майсторство, за да бъде изсвирена. Щом свърши, той леко се засмя и сведе глава. Понечи да каже нещо, да я похвали, но тя отново засвири — този път по-тиха, по-замислена мелодия.

Беше Юе Ер Као, „Луната е високо“.

Ли Юан потръпна, загледан в мрака, обгърнал езерото. Сърцето му изведнъж се бе качило в гърлото. Беше красиво — сякаш нотите бяха мънички сребърни рибки, които плуваха в тъмнината. Щом свирнята се ускори и стана по-сложна, лицето й отново притегли погледа му и той забеляза, че очите й бяха притворени, цялото й същество изведнъж се беше съсредоточило в песента, в движението на пръстите й по струните. Напомни му за онзи миг преди години, когато се бе прицелила и бе опънала лъка. Как цялото й тяло сякаш се беше сляло с лъка и как, щом пусна стрелата, сякаш и част от нея полетя във въздуха към далечната мишена.

Вдъхна бавно, разтворил устни в почуда. А Хан беше мъртъв… и тя беше негова. И Великото колело продължаваше да се върти…

Мелодията свърши. Известно време никой не каза нито дума. После Ву Цай се наведе напред, вдигна чашата си, усмихна се и погледна Цу Ма.

— Братовчедка ми е много надарена — заговори тя. — В нашето семейство казваме, че когато се е родила Фей Йен, боговете са сбъркали — те са поискали на Ин Цу да му се роди още един син. Но нещо се объркало и тя получила душа на мъж, но тяло на жена.

Фей Йен вдигна очи за миг и веднага ги сведе отново, но усмивката й ясно говореше, че преди често беше чувала това и няма нищо против. Но Цу Ма се обърна с лице към Ву Цай и се притече да защити Фей Йен.

— От това, което видях, ако боговете са сбъркали в нещо, то е само в едно-единствено отношение. Че Фей Йен не е съвсем съвършена…

Фей Йен срещна погледа му за миг, откликвайки на закачливия му тон.

— Не съвсем ли, чие хсия?

— Не… — той протегна празната си чаша. — Защото е трябвало боговете да направят близначки. Едната да ми пълни чашата, другата да свири.

Разнесе се дружен смях. Но когато Фей Йен стана да му налее вино, Цу Ма пое каната и сам напълни чашите.

— Ето! — той седна отново. — А сега мога да продължа да слушам.

Фей Йен прие намека, изправи пи па в скута си и след миг на съсредоточаване засвири. Този път беше песен, която никой от тях не бе чувал досега. Странна, меланхолична мелодия. Докато свиреше, тя пееше с нисък контраалт:

Ли Юан не откъсваше очи от нея. Усети, че е омагьосан от песента, пронизан от болката, изписана на лицето й и смаян от това, че никога досега не беше чувал да пее — дори не се беше и досещал, че притежава такъв талант. Когато свърши и лютнята замлъкна, той погледна към Цу Ма и забеляза, че тангът седеше, свел глава, здраво вкопчил длани една в друга, сякаш обзет от голяма скръб.

Цу Ма вдигна поглед — сълзи замъгляваха очите му, гласът му беше тих.

— Беше прекрасно, лейди Фей. Може би най-прекрасното нещо, което някога съм чувал.

Фей Йен гледаше надолу, опряла леко пи па на гърдите си; цялото й тяло беше приведено напред, сякаш с песента бе изляла всичко от себе си. Леко кимна с глава в знак на благодарност, после се изправи, поклони се на Цу Ма и на съпруга си, извърна се и отново влезе в пагодата.

— Е… — обади се Цу Ма, вперил поглед в Ли Юан. — Какво да кажа, приятелю? Тази вечер ми оказахте голяма чест. Говоря сериозно.

— И аз, Цу Ма. Ще запомним тази вечер. Цу Ма се облегна назад.

— Вярно е. — Той потръпна, после като че ли отново дойде на себе си и се усмихна. — Но хайде, аз пренебрегвам госпожица Ву! — той се обърна към Ву Цай и усмивката му се разшири. — А вие свирите ли на нещо, прекрасна госпожице?

Ли Юан се усмихна — разбра, че Цу Ма му намеква да отиде при жена си. Поклони се на гостите и се отправи към пагодата. Но Фей Йен я нямаше вътре. Той постоя известно време в празната зала намръщен — чуваше се само смехът от терасата. После я чу — викаше го тихичко от дъното на пагодата.

Отправиха се към мостчето — ръката му обгръщаше шията й, мъничкото й телце се притискаше топло и силно към него. Нощта ги обгръщаше — мека, тъмна и успокояваща — но на терасата нямаше никого, в пагодата — също. Ли Юан се огледа озадачено, после замря — нещо изпляска във водата наблизо.

Той приклекна, за да посрещне опасността.

— Мини зад мене, Фей Йен! — прошепна той тихо, но настоятелно и измъкна кинжал от ботуша си.

В мрака току пред тях се разнесе гръмовен смях — плътен, дълбок, пълен с топлина. Ли Юан се отпусна. Беше Цу Ма.

— Богове! Какво правиш?!

Цу Ма се приближи и фенерите го осветиха. Водата му стигаше до гърдите, от челото му се спускаха мокри кичури.

— Плувам — отвърна той. — Прекрасно е. Водата е много по-топла, отколкото си мислех.

— Ами госпожица Ву? Да не би да се е прибрала?

В отговор отляво се разнесе плисък и последва нов взрив от смях.

— Ей, вие двамата, идвайте и вие! — извика тя. — Великолепно е!

Ли Юан се огледа озадачено.

Цу Ма го забеляза и се разсмя.

— Ако търсиш дрехите ни — в лодката са. Беше идея на госпожица Ву. Тя ми каза, че в езерото има риба, и аз реших сам да проверя.

— И има ли? — беше Фей Йен. Бе застанала до Ли Юан и гледаше към Цу Ма. Той се изправи във водата — широката му мокра гръд блестеше на разноцветната светлина.

— Само една змиорка — отговори Ву Цай и се приближи. Голите й рамене изпъкваха над водата. — Една доста вдървена малка змиорка…

— Ву Цай! — запротестира Фей Йен, но дори и Ли Юан вече се смееше.

— Казват, че богът Кун-Кун, донесъл Големия потоп, е бил змиорка — обади се Цу Ма и плисна вода по гърдите и ръцете си, сякаш се миеше. — Огромна змиорка. Но вижте, вие двамата, ако няма да идвате при нас, то може би ние трябва да дойдем при вас. Ли Юан… би ли се извърнал, докато госпожица Ву излезе и си намери дрехите?

— Разбира се… — Ли Юан се извърна и дочу кикота, който се разнесе зад гърба му, щом Фей Йен отиде да помогне на братовчедка си.

— Готово — обади се след малко Ву Цай. — Вече можете да се обърнете, принц Юан.

Той се обърна. Ву Цай беше коленичила в лодката и закопчаваше копринените си дрехи. Погледна го и се усмихна.

— Наистина, трябваше да дойдете и вие.

Той се поколеба — притесняваше го присъствието на Цу Ма, гол във водата съвсем наблизо, и на Фей Йен, която го наблюдаваше, приклекнала до лодката.

— Нямаше да е редно…

Ву Цай сви рамене и се изкачи на брега.

— Мислех си, че вдигнахме тост — очите й палаво проблеснаха. — Нали се сещате, вечно приятелство и тям подобни…

Цу Ма се беше приближил във водата и сега бе застанал току до брега. Опря длани о каменните плочи, обграждащи езерото, и заговори:

— Принц Юан е прав, госпожице Ву. Простете ми, не помислих. Би било крайно… неподходящо.

Ву Цай махна провокативно към Ли Юан, след това отново погледна Фей Йен и се усмихна.

— Просто си мислех, че би било забавно, това е. Нещо малко по-различно.

Ли Юан се обърна ядосано и й хвърли гневен поглед, а после прехапа устната си, за да спре резкия отговор, дошъл му наум, и на свой ред погледна Фей Йен.

Тя стоеше изправена, с наведена глава, цялата й фигура излъчваше покорство.

Той пристъпи към нея, умолително вдигнал ръка.

— Ти сигурно разбираш колко неуместно би било?

Тя вдигна очи и послушният й поглед срещна неговия.

— Разбира се, съпруже мой.

Той успокои дишането си, след което се обърна и погледна към танга.

— А ти, Цу Ма? Как би желал? Ще се оттеглиш ли в пагодата, докато се преобличаш?

Цу Ма се разсмя. Тялото му във водата изглеждаше тъмно и мощно.

— О, богове, Юан, не. Прекалено си любезен. Мисля, че ще преплувам обратно. Ще поплувам по гръб и ще погледам звездите.

Юан наведе глава.

— Разбира се. Както желаеш. Но какво ще правиш, като стигнеш до отсрещния бряг?

Цу Ма обаче вече беше заплувал към по-дълбокото. Щом се плъзна в тъмното, му извика в отговор:

— Как какво? Ще изляза от водата, Юан! Че какво друго да правя?

В единайсет часа на следващата сутрин Толонен беше застанал на западния прозорец в Стаята на петте посоки в Източния дворец в Тонджиян и гледаше към езерото зад градината. Беше извикан по спешност на тази среща. Това само по себе си не беше необичайно; но този път не му бяха казали нищо за повода за срещата. Тъкмо това — това чувство за неподготвеност — го караше да нервничи; караше го току да се обръща и да крачи нетърпеливо из стаята.

Беше спрял пред голямото огледало в дъното на стаята и оправяше яката на униформата си, когато вратата зад него се отвори. Обърна се — очакваше да види Ли Шай Тун, но влезлият беше принцът, Ли Юан.

— Принц Юан — поклони се той.

Ли Юан се приближи и с жест предложи стол на маршала.

— Благодаря ти, че се отзова, Кнут. Баща ми ще дойде по-късно.

Толонен се поклони пак, след това седна и упорито се втренчи в папката в скута на Ли Юан.

Ли Юан се усмихна. Радваше се на откровеността на стареца, която ставаше все по-изразителна с всяка изминала година.

— Баща ми ме помоли да ти поговоря за нещо. Когато свърша, той ще дойде и сам ще разговаря с тебе. Но онова, което имам да ти казвам, се ползва с пълното му одобрение. Можеш да насочваш всякакви въпроси — или възражения — към мене, все едно че говориш с баща ми.

— Възражения ли? — Толонен вирна брадичка. — Щом Ли Шай Тун го е одобрил, защо да имам възражения? Значи той има работа за мене, така ли?

— Да речем задача. Нещо, което според него трябва да се повери на тебе.

Толонен кимна.

— Разбирам. И каква е тази задача?

Ли Юан се поколеба.

— Искаш ли нещо разхладително, докато говорим?

Толонен се усмихна.

— Благодаря ти, Юан, но не искам. Освен ако баща ти не пожелае да ме задържи, след три часа трябва да съм в Нанкин, за да се срещна с майор Кар.

— Разбира се. Тогава ще ускорим нещата. Може би ще е най-добре да ме оставиш да свърша и тогава да питаш. Доста сложни неща ще трябва да ти обяснявам. И ако искаш, си записвай.

Толонен сведе глава, после обърна нагоре дясната си длан и бързо набра командата върху клавиатурата от мънички мазолчета с телесен цвят на китката му. След това се облегна назад и остави младия принц да говори.

Докато говореше, Ли Юан наблюдаваше маршала. Поглеждаше в папката в скута си — само за да извади отвътре някоя диаграма и да я подаде на Толонен. Наблюдаваше го внимателно, забелязваше всяка бръчка, всеки озадачен поглед, всяко предателско примигване или потрепване по лицето на стареца — жадуваше да си изясни дълбочината на чувствата му.

По време на пространното обяснение Толонен не се беше усмихнал нито веднъж. Седеше там с мрачно лице, лявата му ръка стискаше облегалката на стола. Но щом Юан свърши, погледна надолу и тежко-тежко въздъхна.

— Може ли сега да говоря аз, Юан? — обади се той. Очите му бяха изпълнени с болка, лицето му — сериозно.

— Разбира се. Както ти казах, можеш да говориш с мене все едно с баща ми. Открито. Така, както го чувстваш.

Макар и да беше подготвен, Ли Юан усети изведнъж, че стомахът му се свива. Много уважаваше маршал Толонен; беше израсъл в сянката на стареца, но знаеше, че по този въпрос ще са на различни мнения.

За известно време Толонен остана втренчен, после кимна — стискаше здраво устни, сериозните му сиви очи гледаха от лице, сякаш издялано от гранит. След това заговори с дълбока въздишка — знак, че достатъчно дълго е обмислял нещата:

— Помоли ме да говоря открито. Ала аз не мога да говоря открито, без да те обидя, Ли Юан. Както схващам, това е твоя идея?

Ли Юан усети как огромната тежест на авторитета на маршала се стовари отгоре му, но се стегна и се принуди да му се противопостави.

— Да.

— Разбирам. И все пак ти ми заповядваш, говорейки от името на баща си, да ти отговоря. Открито. Направо — той въздъхна. — Добре тогава. Ще ти кажа какво мисля. Смятам този твой план за отвратителен.

Ли Юан потрепери, но успя да запази лицето си безстрастно.

— И аз, маршал Толонен. И аз. Това е нещо, което не искам да правя.

— Тогава защо?

— Защото няма друг начин. Такъв, който не би довел в резултат до още по-голямо насилие и по-големи кръвопролития от онези, на които вече сме свидетели.

Толонен сведе поглед. Отново въздъхна дълбоко. После пак вдигна очи и поклати глава.

— Не. Дори и най-лошото да предстои, не трябва да поемаме по този път. Да слагаме жици в главите на хората. Да се отнасяме към тях като към машини. Ах… — той се наведе напред и изведнъж, неочаквано лицето му доби странен израз. — Аз знам кой съм, Ли Юан. Знам какво съм длъжен да правя в служба на моя танг. И понякога трудно заспивам. Но това… това е нещо съвсем различно. Това ще открадне свободата на хората.

— Или илюзията за свобода?

Толонен нервно махна с ръка.

— Не е илюзия, принц Юан. Свободата да избираш — добро или зло — тя е истинска. И Мандатът на небето — моралните критерии, по които се преценява дали един танг е добър или лош владетел — той също е истински. Отнеми ги — и няма да имаме нищо. Или поне нищо, което да си струва да пазим.

Ли Юан се премести напред.

— Не съм съгласен. Ако един човек е лош, без съмнение да му се сложи пластина в главата не е лошо нещо — нали ще можем да ограничим въздействието на лошотията му? А ако е добър…

Толонен го прекъсна:

— Ти, аз, баща ти — ние сме добри хора. Действаме, защото сме длъжни — за доброто на всички. И все пак, ще напуснем тази земя — и после какво? Какви гаранции можем да дадем, че онези, които ще управляват Чун Куо след нас, ще са добри? Как да гарантираме техните мотиви? Така че разбираш защо ти отговарям така, принце мой. Няма значение дали човекът с пластина в главата е добър или лош. Онова, което има значение, е моралът на човека, който дърпа конците като десет хиляди милиона струни. Ще накара ли марионетките да затанцуват? Или ще ги остави на мира?

Ли Юан бавно се отпусна назад, клатейки глава.

— Говориш за диктатура, маршал Толонен. А ние сме Седмина.

Толонен извърна глава — странно огорчение изпълваше очите му.

— Говоря ти за онова, което предстои — независимо дали ще стане след десет или след десет хиляди години. — Той погледна отново към Ли Юан и сивите му очи се изпълниха с тъга. — Каквото и да ни се иска — и на тебе, и на мене — историята ни учи, че нищо не е вечно. Нещата се променят.

— Някога мислеше по друг начин. Чувал съм те сам да го казваш, Кнут. Не беше ли ти този, който каза, че трябва да построим здрав бент срещу потопа на Промяната?

Толонен кимна, изведнъж замислен, устните му се извиха в тъжна усмивка.

— Да… но такова нещо!

Остана да седи там и след като принцът си отиде, вторачил поглед в ръцете си. Щеше да го направи. Разбира се, щеше да се подчини. Не го ли беше помолил неговият танг да се заеме с това? Но въпреки всичко му тежеше на сърцето. Дали мечтата не беше мъртва? Великото видение на мирен свят — свят, в който човек може да намери нивото си и да отгледа децата си, без да изпитва нужда или грижи. И беше ли това първият знак за идващия кошмар? На огромния, всепоглъщащ мрак.

Продължаваше да си мисли за Джелка и за внуците, които щеше да има някой ден. В какъв свят ще живеят? Би ли понесъл да ги види с пластини в главите — податливи и на най-дребната прищявка на своите управници и господари?

Заскърца със зъби, жегнат от мисълта. Толкова ли се беше променило всичко, че дори и той — крайъгълният камък — беше започнал да се съмнява в курса?

— Кнут?

Вдигна глава и припряно скочи на крака. Толкова беше погълнат от мислите си, че не бе чул кога е влязъл тангът.

— Чие хсия! — той сведе глава в пресилен поклон.

Ли Шай Тун седна на същото място, където преди малко седеше синът му, и мълчаливо се вгледа в своя маршал. После едва-едва кимна с глава, сякаш доволен от видяното, и се наведе към Толонен.

— Разбрах как е минала срещата със сина ми.

— Да, чие хсия.

— И съм ти благодарен за откровеността.

Толонен срещна погледа му, без да трепне.

— Беше мой дълг, Ли Шай Тун. Нищо повече.

— Да. Но си имаше причина да оставя Юан да говори с тебе пръв. Нали разбираш, моят син е по свой начин доста мъдър, но освен това е и млад. Може би прекалено млад, за да разбира същността на нещата: мястото на ли и чи в този наш огромен свят, финото равновесие, което съществува между огромната сила и пасивното вещество.

Толонен набърчи чело и леко наклони глава.

— Боя се, че не ви разбирам докрай, чие хсия.

Тангът се усмихна.

— Добре, Кнут, ще ти го обясня просто и ще те помоля да го пазиш в тайна от сина ми. Одобрил съм неговия план, но това не означава, че той някога ще се осъществи. Разбираш ли ме?

— Не напълно, господарю. Искате да кажете, че просто угаждате на Ли Юан?

Ли Шай Тун се поколеба.

— В известен смисъл — да. Предполагам, че ти би казал точно това. Но тази идея е дълбоко вкоренена в Юан. Наблюдавал съм я как израства от семето, докато най-накрая изцяло завладя съзнанието му. Той вярва, че може да реформира света според своите схващания — че този план ще даде отговор на всички въпроси.

— А, според вас, той не е прав?

— Да.

— Тогава защо го насърчавате? Защо сте дали позволение за тази лудост?

— Защото Юан един ден ще стане танг. Ако сега му се противопоставя, той просто ще се върне към този план след смъртта ми. И това ще доведе до ужасни неща. Ще го вкара в конфликт не само с останалите тангове, но и с широките маси Горе. Тогава не е ли най-добре да го оставя да прочисти кръвта си от него още докато е принц, а? Сам да открие, че не е прав.

— Може би… — Толонен дълбоко си пое дъх. — Но ако ми простите, чие хсия, това продължава да ми изглежда рисковано. Ами ако това „лечение“ просто го тласне още по-далече? Не е ли възможно?

— Да. И тъкмо затова те повиках, Кнут. Тъкмо затова исках да надзираваш Проекта. Да действаш като спирачка за амбициите на сина ми и да задържаш нещата в определени граници… И да убиеш Проекта, ако е необходимо.

Толонен гледаше своя танг и по лицето му бавно се изписваше разбиране. После се разсмя.

— Разбрах, чие хсия… Схванах!

— Хубаво. Тогава, когато Цу Ма се върне от езда, ще му кажа, че си се заел с въпроса, става ли?

Толонен сведе глава — изведнъж му беше олекнало на сърцето.

— За мене е чест, чие хсия. Висока чест.

На петнайсет ли от Тонджиян, на границата на огромното имение на танга, се намираха развалините на древен будистки манастир от великата династия Сун. Бяха в полите на Та Па Шан — три равнища от цинобърночервени сгради, които се изкачваха по склона; изящните извивки на покритите им със сиви плочки покриви бяха хлътнали като разбити устни, тухлите им се ронеха, портите им бяха буренясали, зидарията се разпадаше. Развалините съществуваха от цели двеста и четирийсет години — жертва на чистките ко мин през шейсетте години на двайсети век — част от обкръжаващия ги мрачен, меланхоличен пейзаж.

На склона под сградите се възправяха руините на древна, покрита с мъх кула — тромавата й, тежка основа се цепеше и ронеше, стъпалата, издълбани във фасадата, бяха напукани и срутени на места. Беше нещо огромно, издуто като гърне; стройният й връх приличаше на късно хрумнала мисъл, която се влачеше нестройно подир другите, гладката извивка на централната й повърхност беше нащърбена там, където хоросанът се бе изронил на места и тухлите се бяха показали отдолу.

В сянката й в квадрат от оранжеви тухли, отчасти скрити от избуялата трева, имаше кръгъл шадраван. Някога той бил кладенец и служел на манастира, но когато дошла Червената гвардия, го напълнила с отломки от статуи и сега водата — докарвана от хълмовете от един планински поток — преливаше през ръба му. Напролет, когато се топяха снеговете или когато над Та Па Шан валяха проливни дъждове, кладенецът преливаше и на югозапад образуваше малко блато. Сега обаче земята беше суха, шадраванчето — съвършено огледало, а мъхът, който покриваше отломките долу, му придаваше дълбок зелен цвят като патиниран бронз.

Небето горе имаше студен, металносин цвят, а на север над планините се събираха буреносни облаци — гъсти и черни. Те хвърляха плътна сянка над най-далечните върхове.

На юг земята се спускаше надолу — отначало плавно, после рязко. Стръмна пътека водеше към тясна, силно ерозирала долина, през която преминаваше бистър поток — бърз, ала плитък — стичащ се надолу към равнините.

В южния край на долината, там, където небето беше по-светло, се появи конник. Черният му кон рязко метна глава встрани, забави ход и спря. Миг по-късно на ръба на скалата се яви втори ездач и спря до първия. За момент се приведоха един към друг, а после отново поеха напред бавно, като се оглеждаха. Първият посочи развалините на манастира.

— Какво е това? — попита Фей Йен, щом погледна, накъдето й сочеше Цу Ма. — Изглежда древно.

— Ли Юан ми разказа вчера за това място. Навремето тук са живели двеста монаси.

— Монаси ли?

Той се разсмя, извърна се на седлото и я погледна.

— Да, монаси. Но хайде, елате. Нека се изкачим горе. Като стигнем, ще ви обясня.

Тя погледна надолу, усмихна се, след което пришпори коня си и го последва — наблюдаваше го как започна да се катери нагоре по стръмната пътека, която прорязваше скалите, а конят му се напрегна, за да преодолее наклона.

Беше трудно изкачване. Ако земята беше мокра, щеше да е невъзможно да се изкачат с коне — но Цу Ма успяваше. Той скочи от коня си, върна се назад, застана в началото на пътеката и погледна надолу към нея.

— Слезте от коня и ще ви подам ръка. Или, ако искате, оставете коня си там. Няма къде да отиде.

В отговор тя отново пришпори коня си и го подкара по пътеката. Щом се приближи, Цу Ма внезапно отстъпи назад.

— На място! — изкомандва тя и рязко дръпна юздите, после протегна ръка и погали коня по шията. — Не беше чак толкова трудно…

Забеляза как я гледаше той — възхищението му беше помрачено от грижа — и бързо отмести поглед. Напрежението между тях се усещаше цяла сутрин — чувство за нещо неизказано, за жестове, които все още не бяха направили. Долавяше се зад скованата официалност на разговорите като огън под леда и от време на време изплуваше на повърхността в някой поглед, миг на колебание, плаха усмивка.

— Трябва да бъдете по-внимателна — той се приближи към нея, пръстите му се протегнаха да погалят хълбока на коня само на педя от коляното й. — Добра ездачка сте, лейди Фей, но това е номер, който не ви препоръчвам да изпълнявате и друг път.

Тя му хвърли дързък поглед.

— Защото съм жена, така ли?

Той й се усмихна — в погледа му се долавяше странна твърдост — след това поклати глава.

— Не. Защото не сте твърде добър ездач. И защото аз отговарям за вас. Какво ще каже съпругът ви, ако ви върна цялата потрошена?

Фей Йен мълчеше.

— Е, какво ще каже той!

Тя се усмихна.

— Добре. За в бъдеще ще се държа прилично.

Тя слезе от коня си — внезапно беше осъзнала колко близо е той до нея, по-близо, отколкото я бе доближавал сутринта, и щом се обърна, откри, че я гледа със странен израз. За миг замря на място в мълчаливо очакване — не знаеше какво ще направи Цу Ма. Мигът като че ли се проточи до безкрайност — взорът му пътуваше по лицето й, по шията й, по рамото й, после се върна на очите й. След това той се засмя тихичко, извърна се и тя най-после успя отново да си поеме дъх.

— Елате! — повика я той отсечено и се заизкачва нагоре по хълма, по-далече от нея. — Да огледаме мястото!

Тя се наведе и изтупа праха от дрехите си, после се изправи и го проследи с очи.

— Нали ме попитахте какво е това „монаси“… — той се обърна и я изчака да го настигне. — Трудно е обаче да се обясни. Сега не съществува нищо подобно на тях. Не и откакто Цао Чун ги е унищожил всичките. Донякъде приличат на неоконфуцианските служители, разбира се — обличали са се по същия начин, в шафранови роби, и са имали подобни ритуали и церемонии, но в други отношения са били съвсем различни.

Тя го настигна.

— В какви?

Той се усмихна и отново се заизкачва по склона — бавно, като през цялото време се оглеждаше. Погледът му обгръщаше развалините, далечните, увенчани с облаци планини, двата коня, които пасяха долу.

— Е, да речем, поддържали са някои странни вярвания. И са оставяли тези вярвания да диктуват живота им — сякаш собственият им живот е нямал никаква стойност.

Бяха стигнали до шадравана. Цу Ма се приближи и спря до него, подпрял единия си крак на покрития с плочки перваз, и се загледа на юг, към долината. Фей Йен се поколеба, после се приближи, спря до него и го погледна.

— И какви са били тези вярвания?

— О… — той сведе поглед и се загледа в отражението й в шадравана; забелязваше смътните, покрити с мъх силуети под образа й на повърхността. — Ами че всеки от нас след смъртта си се връща под друга форма. Например като пеперуда или кон.

— Или като мъж?

— Да… — той я погледна с усмивка. — Представете си го! Безкраен цикъл на прераждане. Всяка новородена форма отразява какъв си бил в предишните си животи. Ако си бил лош — връщаш се като насекомо.

— А ако си бил добър — като танг?

Той се разсмя.

— Може би… но може би не. Те са смятали такива неща като власт и управление за маловажни. Вярвали са най-вече в чистотата. Най-важното за тях е било да очистят духа си от всички земни слабости. И заради това — заради това, че всеки нов живот е бил нова възможност да живееш в чистота — са вярвали, че всеки живот е свещен.

От мястото, където бяха застанали, тръгваше пътека — каменните й плочи бяха изтрити и счупени. На места беше скрита от плевели и мъх. Тръгнаха по нея и стигнаха до първата от порутените сгради. И от двете страни сред високата трева лежаха огромни късове зидария, размесени с парчета от счупени статуи.

Щом стигнаха до портата, тя спря и го погледна.

— Мисля, че са били много свестни хора. Защо Цао Чун ги е изтребил?

Той въздъхна, после се промъкна през портата и навлезе в дълбокия сумрак вътре.

— Това не е лесен въпрос, лейди. За да разберете, трябва да знаете какво е представлявал светът преди Цао Чун. Колко е бил разделен. Колко различни религии са съществували — и всяка от тях е имала претенциите за „единствената истина“.

Тя не помръдваше и не сваляше поглед от него.

— Познавам историята. Чела съм за века на бунтовете.

— Да… — той я погледна отново, после се извърна и огледа безредието по пода, почернелите от сажди стени, порутения таван на помещението, в която се намираха. Навсякъде се усещаше усойна, кисела миризма, миризма на гниене и на дълбока древност. Тук сякаш беше много по-студено, отколкото навън.

— Повърхностно погледнато, будистите са изглеждали най-добрата от всички религиозни групи. Били са мирни. Не са водели големи свещени войни в името на своя бог. Нито пък са преследвали онези, които не са били съгласни с тях. Но в крайна сметка са били точно толкова лоши, колкото и всички останали.

— Защо? Щом не са били заплаха за никого…

— Да, ама са били. Самото им съществуване е било заплаха. Това място… то е било един от хилядите подобни манастири из цялото Чун Куо. При това малък манастир. В някои манастири са живеели по десет-двайсет хиляди монаси, като мнозина са доживявали до деветдесет-сто години. Представете си ги всички тези хора, които презират и държави, и князе, а консумират блага — те са яли, пили, издигали са храмове и статуи, писали са книги и са изработвали молитвените си знаменца — и не връщат нищо в замяна! Тъкмо затова са били заплаха. Всичко е изглеждало мирно и безобидно, ала в действителност е било коварно — изтощителна болест е осакатявала обществения организъм и задушавала живота му като рак.

Цу Ма се огледа — изведнъж го бе обзел гняв. Очите му обхващаха безполезността на всичко. Дълги векове безполезност.

— Можели са да направят толкова много! За болните, за бедните, за бездомните — но те просто не са ги забелязвали. Да се пречистят от земните желания — това е била единствената им грижа. Болка и страдание — какво ли е било за тях страданието освен път към чистотата?

— Значи, според вас, Цао Чун е бил прав, като ги е избил?

— Прав? — той се приближи до нея. — Да, според мене е бил прав. Не всичко, което е направил, е било правилно. Но това… да. По-добре е масите да бъдат хранени, обличани и да им се осигурява покрив над главата, а не да бъдат оставяни да гният. По-добре е да им се осигури добър живот тук, отколкото да бъдат оставени да страдат с неясната надежда за някакъв по-добър задгробен живот.

Той опря десница о един кръгъл камък на стената, наведе се и докато говореше, се взираше в нея с яростен поглед, по-страстен, отколкото някога досега го беше виждала.

— А вие в какво вярвате? — попита го тихо тя. — Че имаме само този живот? И нищо повече?

— Не вярваме ли всички ние в това? Дълбоко в себе си?

Тя потръпна, после вдигна очи и срещна погледа му.

— Един-единствен живот?

Той се поколеба, присви очи, след това протегна ръка и я погали по бузата и шията.

— Цу Ма…

— Простете, аз… — той се взря в нея. В очите му се четеше смут и болка. — Помислих си, че… — сведе поглед и поклати глава, после рязко се втурна покрай нея.

Небето навън беше помрачняло. Духаше вятър — разкъсваше тревата, набърчваше повърхността на шадравана. Цу Ма коленичи до ръба му — гърдите му се повдигаха тежко, в мислите му бушуваше буря. „Един-единствен живот…“ Какво друго искаше да каже тя с това, ако не… Какво искаше от него?

Чу стъпките й и се обърна.

— Съжалявам… — заговори тя, но той поклати глава.

— Беше грешка, това е. Ние сме това, което сме, нали?

Тя се взря в него, жегната от внезапната суровост на думите му. Не беше искала да го нарани.

— Ако бях свободна…

Той поклати глава — лицето му внезапно беше погрозняло, очите му — изпълнени с горест.

— Но не сте. А принцът ми е приятел…

Тя извърна лице и се отдалечи. Всеки момент щеше да се извие буря. Плътна, кълбяща се мъгла се стелеше над хълмовете зад развалините, а във вятъра едва-едва се долавяше мирисът на прииждащия порой. Небето с всеки миг притъмняваше все повече.

— Най-добре е да се връщаме — обърна се тя към него. Но Цу Ма сякаш не забелязваше прииждащия мрак. Очите му не виждаха нищо освен нея. Тя потръпна. Беше ли влюбен в нея? Това ли беше? А тя си бе помислила, че…

Той се изправи бавно — мощното му, силно тяло сякаш се пробуждаше от сън. После извърна очи от нея и пое надолу по хълма към конете.

Докато летеше към Нанкин, Толонен прослуша записа — думите ясно отекваха в главата му. Слушаше собствения си глас и усещаше в него напрегнатостта и горчивината… Тогава се зачуди какво ли си бе помислил Ли Юан. Принц Юан беше умен, нямаше никакво съмнение, и може би се беше сетил защо тангът е назначил да надзирава Проекта точно Толонен. Може би тъкмо затова бе оставил нещата нерешени докрай, а разговора им — в задънена улица. Но беше ли се сетил и за останалото? Знаеше ли колко дълбоко се противопоставя на всичко това баща му?

Въздъхна, после се усмихна, щом мислите му се насочиха към предстоящата среща. Не беше виждал Кар повече от три години. Не и откакто се бяха срещнали в Нанкин през ноември 03-та. А сега Кар се връщаше триумфално — успехът му в проследяването и ликвидирането на Бердичев беше пълна реабилитация на вярата им в него.

Толонен се наведе напред и се загледа през илюминатора. Космодрумът беше далеч пред него — гигантска вдлъбнатина сред огромното ледниково плато. Краят на Града се издигаше по външния му периметър — огромна стена. Дори и от това разстояние виждаше ширналото се поле с ями — места за приземяване с диаметър двайсет ли. Най-южният му край излизаше към езерото Хсуан Ву, а извивката на древната Яндзъ оформяше на североизток естествена бариера — като гигантски ров, широк две ли. В самия център на този огромен вдлъбнат кръг като огромна и все пак стройна игла с връх, забоден в земята, се издигаше контролната кула. При тази гледка смесени чувства обзеха Толонен. Последния път, когато бе идвал да посрещне някого, който се връщаше от Марс, това беше Де Вор. Преди да е разбрал всичко. Преди синът на танга, Хан Чин, да умре и всичко да се промени.

Но този път идваше заради Кар. А Кар беше ястребът, който той щеше да изпрати подир плячката. Така че може би беше уместно всичко да започне тук, в Нанкин, където Де Вор за първи път се бе изплъзнал от мрежата.

След десет минути вече беше долу и седеше срещу младия дежурен капитан, докато пътуваха по бързата връзка, съединяваща Града с космодрума. Тук нещата бяха здраво затегнати. По-затегнати, отколкото си ги спомняше. Бяха забранили всякакви транзитни полети през космодрума. Във въздушното му пространство се позволяваше да влизат само излитащите и приземяващите се кораби. Всеки друг щеше да бъде унищожен незабавно и без предупреждение. Така че можеше да се влезе само по един-единствен път — подземния.

Корабът на Кар тъкмо се приземяваше, когато Толонен излезе със запечатаната кола на площадката за кацане. Шумът беше оглушителен. Усещаше вибрациите в костите си; те тресяха люлката, към която бе привързан, и за миг му мина през ума, че от трептенията мъничката кола ще се разпадне. После спряха и шумът утихна. Една врата се вдигна със съскане пред него и колата се плъзна през нея в огромна вдлъбната яма, в чийто център се бе изправил нисък кръгъл междупланетен кораб.

Виждаше „Тиенцин“ съвсем ясно през прозрачните стени на колата — долната му част сияеше, огромни кълбета мъгла се виеха в студения въздух над него. Пътят рязко зави и колата заобиколи кораба, а после забави ход и спря. Стражите се спуснаха да го посрещнат, помогнаха му да излезе, а след това отстъпиха назад с наведени глави. Той изпъна крака и се огледа.

Погледна кораба и се усмихна. Идваше чак от Марс. Като огромен черен камък, стоварен върху необятната дъска за уей чи на Чун Куо. Кар. Дори и сега здравенякът сякаш беше пред очите му — бе хванал Бердичев и му видял сметката. Беше приключил бързо и ясно. Толонен подсмръкна. Да, по това си приличаха с Кар. Разбираха как работят нещата на това равнище. С враговете човек трябваше да се справя така както с приятелите си. Нямаше смисъл да се играе по правила, които някой постоянно нарушава. Във войната се налагаше да бъдеш напълно безскрупулен. Да не отстъпваш в нищо — освен ако отстъпката не беше път към победата.

Докато гледаше, към кораба по релсите си се придвижи Г-образен портален подемник и се прикрепи към изхода на най-горната му палуба. Той се приближи — навикът го караше да се оглежда, сякаш очакваше нападение.

Кар беше в първия асансьор заедно с още двайсет-трийсет души. Щом клетката се спусна, Толонен вдигна ръка за поздрав, но остана на място точно до другите, които чакаха — ремонтен отряд, митничарите и охраната. Кар носеше малко куфарче, дръжката му беше привързана с верижка към китката му. На бариерата се нареди пръв на опашката, протегнал напред своя идентификатор с тройно „А“ за проверка. Но въпреки това преминаването му отне три-четири минути.

Двамата мъже се поздравиха сърдечно. Толонен притисна здравеняка в прегръдките си.

— Радвам се да те видя, Грегор! Добре се справи там. Гордея се с тебе!

— Благодаря, сър. И вие изглеждате добре.

Толонен кимна, после посочи куфарчето.

— Ами това какво е? Не ти ли плащаме достатъчно, че си се захванал и с куриерски услуги?

Кар се наведе по-близо до него и снижи глас:

— Подарък за танга. Не исках да издавам нищо, преди да съм се върнал. Знаете как е.

Толонен въздъхна.

— Знам и още как! Но кажи ми какво е!

Кар се усмихна.

— Файловете на Бердичев. Личното му досие. Кодирано, разбира се, но съм сигурен, че ще успеем да го разшифроваме. Ако е онова, което си мисля, можем завинаги да изтрием дисперсионистите от лицето на земята.

— Освен ако вече някой не го е направил.

Кар присви очи.

— Искате да кажете поръчковите убийства?

— Да. Това е една от моите теории, върху които работим. Ето защо исках ти да поемеш разследването от младия Еберт. Ти си човекът за тази работа.

— Хммм… — Кар погледна надолу. — Четох документите.

— И?

— Нямат смисъл. Няма никакъв реален модел. Добри хора, лоши хора… Изглежда сякаш са убивали наслуки. Само времето…

— Да. Но трябва да има някаква връзка.

— Може би… — лицето на Кар помръкна за миг, после отново се проясни. — Но как е онази сладурана, дъщеря ви? Беше като малко тигърче!

Лицето на Толонен светна.

— Богове! Ще я видиш, Грегор. Същинска Му Лан. Малка принцеса-воин, откъдето и да я погледнеш. Да… Трябва някой път да дойдеш да потренираш с нас!

Кар се поклони ниско.

— За мене ще бъде голяма чест.

— Добре. Хайде тогава да…

Толонен млъкна. Един мъж беше застанал точно от дясната страна на Кар. Кар се обърна, реагирайки на движението на очите на Толонен, след което изведнъж се отпусна и се усмихна.

— Първи адвокат Кун! — Кар леко се поклони и протегна ръка да стисне неговата. — Надявам се, че за вас всичко върви добре!

— Благодаря, майоре. А вашите начинания… предполагам, че ще завършат успешно.

Адвокатът се поколеба и погледна към Толонен. Кар се досети защо се колебае и бързо ги представи един на друг.

— Простете, първи адвокат Кун, това е маршал Толонен, командващ Съвета на генералите.

Толонен прие поклона на адвоката с напрегната усмивка. Познаваше тази игра твърде добре, за да се остави да го уловят в мрежите на задължението.

— Удоволствие е да се запозная с вас, маршал Толонен — Кун отново се поклони. После се обърна и щракна с пръсти. Прислужникът му веднага изникна и му подаде малък пакет. — Но всъщност исках да видя вас, майор Кар. Много съм ви благодарен за гостоприемството, което ми оказахте на борда на кораба, и бих искал да ви връча нещо дребно в знак за моята благодарност.

Толонен се усмихна вътрешно. След това щеше да инструктира Кар накратко как да избягва подобни ситуации, защото иначе оттук нататък първият адвокат Кун имаше да го тормози за разни услуги чак до деня на Страшния съд.

— Благодаря ви, адвокате, но…

Кар видя как пакетът пада, а Кун насочва към маршала автомат, и веднага реагира — заслони Толонен и го бутна надолу. Не беше избързал нито за миг. Изстрелът от големия старомоден автомат беше оглушителен. Но той вече поклащаше пакета пред лицето на адвоката. Усети, че онзи се подвоуми, и изрита адвоката в стомаха. Кун падна и замря неподвижен.

Около тях крещяха. Прислужникът беше паднал на колене, притиснал чело о пода, а цялото му тяло се тресеше така, че се виждаше отдалеч. Беше ясно, че няма нищо общо с опита за убийство. Кар се обърна и се огледа за още убийци, след което, доволен, че няма други, погледна надолу към Толонен. Маршалът беше седнал и дишаше тежко, притиснал длан към ребрата си.

Кар се отпусна на коляно.

— Простете, маршале, аз…

Толонен махна с ръка. Думите излизаха от гърлото му със свистене.

— Ти… ми спаси… живота.

— Направо не мога да повярвам. Той беше старши адвокат на Марс. Високоуважаван човек!

— Майоре! — някой извика иззад гърба му. Обърна се. Беше един от капитаните от охраната на космодрума.

— Какво има? — той се изправи и погледна към капитана, коленичил над поваления мъж.

— Няма пулс!

Кар се приближи, коленичи до Кун и провери сам. Вярно беше. Адвокат Кун беше мъртъв, а раните в главата и стомаха му бяха съвсем малки. Ако беше искал да го убие…

— Мамка му! — процеди той, обърна се да погледне Толонен и се намръщи. — Какво има, сър?

Очите на Толонен бяха широко отворени; беше се втренчил в трупа. Щом Кар го повика, старецът потрепери.

— Богове… — прошепна той. — От тях е!

Кар задържа погледа си върху него още за миг, а после очите му се разшириха — беше разбрал.

— Копие…

Обърна се и погледна прислужника. Бяха го изправили насила на крака и сега двама от охраната го държаха. Навел бе засрамено глава, а ръцете му трепереха от страх.

— Ти! — ревна към него Кар, изправи се и го приближи. — Казвай и то бързо — забеляза ли в господаря си нещо по-различно? Нещо необичайно?!

Мъжът поклати отрицателно глава.

— Нищо, почитаеми господине. Повярвайте ми. Не знаех нищо за намеренията му.

Кар се вгледа в него още за миг, след това махна на охраната.

— Отведете го и го разпитайте. Каквото и да ви струва. Искам от него истината.

Отново се обърна към маршала. Толонен тъкмо се изправяше на крака, подпомаган от един страж.

Старецът се обърна и се усмихна с благодарност, после протегна ръка.

— Дай ми ножа си, сержант.

Стражът се подчини, след което отстъпи назад и загледа как Толонен бавно куцука към трупа.

Погледът му срещна този на Кар.

— Ако е като другите…

Кар кимна. И двамата си спомняха деня, когато беше убит Хан Чин. Спомняха си и групата човеци-копия, дошли от Марс да го убият. Втора вълна може би. Толонен коленичи до трупа и остави ножа на земята до себе си.

— Дайте — Кар коленичи от другата страна. — Аз ще го направя.

Ако беше като другите, щеше да има метална пластина, вградена в гръдния му кош. Сигурно бяха убили истинския Кун още преди месеци.

Толонен подаде ножа на Кар, после коленичи отново и започна да разтрива ребрата си. Моментна болка изкриви лицето му.

— Добре. Сега да видим.

Кар разряза туниката на адвоката и разголи гърдите му, след това се наведе над тялото, заби острието дълбоко в плътта и разряза гръдния кош.

Бликна кръв и потече свободно по трупа. Не бяха го очаквали. Но там имаше нещо. Не пластина, както и двамата очакваха, а нещо много по-дребно и меко. Кар пъхна ножа под него и го измъкна навън. Кесия. Малка черна кесия, не по-голяма от детска длан. Намръщи се, след това я подаде на генерала.

Толонен я избърса в ръкава си, после взе да я върти из ръцете си и да я оглежда. Приличаше на съвсем обикновена кесия — като тези за тютюн. За миг се поколеба. Ами ако беше бомба? Трябваше да я предаде на експертите. Но нямаше търпение да разбере, защото този човек — а това беше човек, сега вече нямаше съмнение — искаше да го убие. Отървал се беше на косъм.

Внимателно притисна двата ръба на кесията един към друг. Тя се отвори. Бръкна вътре с два пръста и извади онова, което беше в нея.

Известно време го гледа втренчено, след това го подаде на Кар. Беше познал. В мига преди да отвори кесията, се беше сетил какво има вътре. Камък. Един-единствен бял камък от уей чи. Като визитна картичка. За да разбере тангът кой е убиецът.

Толонен срещна погледа на Кар и горчиво се усмихна.

— Де Вор. Това е работа на Де Вор.

Кар погледна надолу.

— Да — и като разбере, ще се разочарова. Много ще се разочарова.

Известно време Толонен не каза нищо — беше се замислил. После отново погледна към Кар.

— Нещо не е наред, Грегор. Инстинктът ми подсказва, че е намислил нещо. Докато сме тук и се разсейваме, той си върши работата. Трябва да се върна. Веднага. Джелка…

Кар докосна ръката му.

— Веднага тръгваме.

Де Вор се обърна на стола си и погледна лейтенанта.

— Какво има, Виганд?

— Мислех си, че трябва да го знаете, сър. Онзи хан се е провалил. Маршал Толонен все още е жив.

— А… — той се извърна и пак се загледа през продълговатия прозорец; лейтенантът беше свободен да се оттегли. Известно време седя така, без да помръдне, загледан в бавно движещите се над далечните върхове облаци; тънките пръски мъгла приличаха на изящни снежни пера на фона на наситеносиньото небе. След това отново се извърна.

Усмихна се. Също като Виганд всички щяха да си мислят, че се е опитал да убие Толонен, но той не искаше това. Ако го беше убил, щеше само да го превърне в мъченик. И да укрепи позициите на Седмината. Не, онова, което искаше, беше да унищожи Толонен. Ден след ден. Капка по капка.

Да. Толонен сигурно беше намерил камъка. И бе разбрал, че всичко това е негова работа.

В стаята му имаше таен асансьор — зад една от таблиците, покриващи стените от тавана до пода. Използва го, за да слезе в центъра на зайчарника. Еднопосочно огледало в дъното му откриваше гледка към коридора отвън. Провери дали е чисто и излезе. Стаята беше вляво, на петдесет чи надолу по коридора, в края на задъненото разклонение, издълбано в скалата.

На вратата спря и извади от джоба си малко фенерче. После прегледа и двете ключалки. Като че ли не ги беше докосвал никой. Набра комбинациите доволен и доближи око до идентификатора. Вратата се отвори със съскане.

Момичето спеше. Лежеше там, забила лице в пръчките на леглото. Дългата й пепеляворуса коса се бе разпръснала по голите й рамене.

Беше я открил в едно от околните села. Физическата прилика веднага го бе поразила. Не че би успял да преметне някого, ако я бе оставил в първоначалния й вид, но осемнайсет месеца добро хранене и експертна хирургия я бяха преобразили така, че хилядата юана, които беше платил за нея, му се струваха жълти стотинки. Сега сигурно струваше милион.

Затвори вратата, приближи се и бавно я отви, като внимаваше да не я събуди, разголи закръгления й задник, изящния й гръб. Известно време я разглежда, след което разтресе леко рамото й, докато тя се събуди, обърна се и го погледна.

Толкова много си приличаха. Толкова много, че и „баща й“ едва ли би я отличил лесно от истинската.

Де Вор се усмихна и протегна ръка. Погали лицето й с опакото на дланта си и тя се отри благодарно о нея. Да. Вече беше почти готова.

— Коя си ти? — попита я той нежно. — Кажи ми как се казваш.

Тя се поколеба, след това отново вдигна глава и го погледна в очите.

— Джелка. Казвам се Джелка Толонен.

Джелка замахваше с крак към гърлото на Шан точно когато стената в дъното се взриви и в тренировъчната зала нахлуха отломки и дим.

Ударната вълна я отхвърли назад, но тя се претърколи, скочи мигом на крака и се обърна в посока на експлозията. Мярна Шан — беше мъртъв, от гърба му стърчаха огромни отломъци.

Идваха насам през дима, бързаха — трима души в черни трика; дихателни маски скриваха лицата им, главите им се въртяха насам-натам, дулата на пушките им душеха наоколо.

Убийците от Пин Тяо. Позна ги веднага. И незабавно се задейства…

Хвърли се назад, после сграбчи с една ръка тренировъчното въже, докато другата търсеше пречките на шведската стена.

Убиецът в средата стреля и тя се сниши. Точно до нея се разхвърчаха трески. Трябваше да оцелее само минута, докато дойде помощта.

Минута. Беше твърде много време. Налагаше са да нападне.

Клекна, плъзна се по корем, после внезапно скочи високо — високо като никога досега. Тялото й се сви в стегнато кълбо. Сега стреляха и тримата, но гъстият дим ги объркваше; през маските не виждаха както трябва.

Отново се сниши зад Шан, пое си дъх за миг, скочи и изхвърли крака напред.

Един от мъжете се строполи със счупен крак. Чу го да пищи и кръвта й замръзна в жилите. Другите двама се обърнаха и отново започнаха да стрелят. Тялото на Шан заподскача, сякаш танцуваше на място. Но Джелка се бе придвижила напред — обикаляше около тях, без да спира и за миг, постоянно сменяше посоката, като приклякваше да си поеме дъх.

След миг щяха да осъзнаят какво прави и да започнат да стрелят само долу в ниското. И тя щеше да умре.

Освен ако преди това не ги убиеше.

Фактът, че бяха двама, ги затрудняваше. Не можеха да стрелят без прекъсване, защото се страхуваха да не се убият един друг. Когато се обръщаше, трябваше да се мъчат да я следват, но бързината на движенията й, непредсказуемостта на посоката, в която постоянно отскачаше, объркваше крачките им. Видя, че единият се спъна, и се възползва от шанса — докато той се изправяше залитайки, тя връхлетя и се вкопчи под брадичката му с втвърдени пръсти. Усети как костта поддаде и бързо отскочи. Кашляше — димът най-накрая беше стигнал и до нея.

Петнайсет секунди. Само още петнайсет секунди.

Изведнъж от далечния край на залата, там, където преди беше стената, се разнесе стрелба. Тя се строполи на пода и видя как и последният от убийците се преви, а тялото му подскочи във въздуха веднъж, два пъти — с всеки забил се в него изстрел.

И миг преди да изгуби съзнание, видя баща си — портативното му оръдие беше опряно на хълбока му и от дебелото дуло се виеше дим.

Глава 8Сенки

Толонен седеше до леглото на дъщеря си. Очите му бяха пълни със сълзи.

— Всичко беше ужасна грешка, миличката ми. Мене са искали да убият.

Джелка поклати глава, но щом се сети за станалото, огромна буца заседна в гърлото й.

Беше прекарала последните десет дни на легло — бе се разболяла от шока. Реакцията й беше бурна, плашеща. Сякаш направо полудяваше. Баща й бе седял до нея по цели нощи, държеше й ръцете, утешаваше я, крадеше от съня си, за да бъде с нея и да й помогне да мине през най-лошото.

Сега тя беше по-добре, но все още му се струваше, че всичко се беше променило. Внезапно и ужасно светът се бе превърнал в маска — тънък като хартия воал, зад който се простираше друг, кошмарен свят. Стените вече не бяха толкова здрави, колкото изглеждаха, а във всеки слуга с бели дрехи сякаш се криеше облечен в черно убиец.

Светът се беше преобърнал в ума й. Сега той беше нещо, което я заплашваше — назъбен пейзаж, таящ скрита заплаха.

Това, че са искали да убият баща й, не подобряваше особено положението. Не, само още повече го влошаваше. Много повече. Защото сънуваше ярки сънища — сънища, в които той беше мъртъв, а тя отиваше да го види в Голямата зала на танга, положен в средата й и облечен от главата до петите в белите одежди на смъртта.

Вгледа се в него, очите й леко се присвиха, сякаш погледът й проникваше през плътта до самата кост. Той дори не трепна под погледа й, но нещо дълбоко вътре в него се затърчи и се опита да изскочи навън.

Пин Тяо. Специално обучен отряд. Но не чак толкова добре обучен, колкото охраната, слава на боговете.

Погледна надолу към ръцете си, които стискаха ръцете на дъщеря му. Наглостта на Пин Тяо, дошли да го убият, караше ръцете му да треперят. Те знаеха, че опасността е много голяма. Войната беше отприщила нови потоци на недоволство: по-черни и по-смъртоносни потоци. Трудно щеше да бъде да ги вкарат в определен канал.

Собствените му разследвания не бяха стигнали доникъде. Не знаеше откъде познават така добре домакинството му. Шан? Възможно беше, но сега той беше мъртъв и нямаше как да се разбере. А ако не беше Шан, то тогава кой?

Това го изнервяше — нервност, която беше предал на Ли Шай Тун в разговор насаме.

— Трябва да внимавате, чие хсия — беше го предупредил той. — Трябва да наблюдавате онези, които ви обкръжават непосредствено. Има нова заплаха. Каква, още не знам точно. Все още не знам. Но тя съществува. Истинска е.

Бомби и картечници.

Сега жънеше онова, което беше посял. Всички те жънеха. Но какъв друг избор имаха?

Да легнат и да умрат. Единствената друга възможност.

Толонен погледна дъщеря си, която спеше, и усети как цялата яростна топлина на любовта към нея отново се надига вътре в него. Мощен прилив на чувства. А с него се надигна и също толкова яростна гордост от нея. Как великолепно се беше справила! Беше гледал записа от камерите на охраната и бе видял с очите си колко бързо, светкавично и смъртоносно беше действала.

Той пусна дланта й, изправи се и протегна уморените си мускули.

Пак щяха да се върнат. Знаеше го със сигурност. Нямаше да спрат, докато не изтръгнат и последния му дъх. Инстинктът му го подсказваше. И макар че не беше склонен да чака пасивно да му се случи това или онова, в този случай се чувстваше безпомощен, неспособен да действа. Те бяха като сенки. Опиташ ли се да се бориш с тях, изчезваха. Или оставяха след себе си труп, което беше още по-зле.

Не, те нямаха център. Нищо, за което би могъл да се залови и да се бори срещу него. Само една идея. Нихилистична концепция. При тази мисъл усети как гневът му се надига отново, подклаждан от нарастващото чувство на безсилие.

Ако можеше, би ги смазал. Един по един. Като буболечки под петата му. Но как да смажеш сянка?

Фей Йен скочи от коня си, остави прислужника да го отведе и се обърна към вестоносеца.

— Е? Вкъщи ли е той?

Вестоносецът се поклони ниско и й подаде запечатан свитък. Фей Йен го грабна нетърпеливо, профуча покрай него, сякаш го нямаше там, и се спусна към двореца. Докато вървеше, счупи печата и разгъна листа. Както и очакваше, беше от Ли Юан. Забави крачка, докато четеше, после се спря и оголи зъби в усмивка. Щеше да се върне по обяд — нямаше го от четири дена, беше заминал по някаква работа на баща си. Тя вдигна очи към свежото утро, след това се разсмя, разпусна стегнатия кок, в който беше прибрала косата си за ездата, и разтърси глава. Щеше да се приготви за него. Да се изкъпе, да облече чисти дрехи. Може би новите коприни, които й беше пратил миналата седмица.

Побърза развълнувана — радостта от ездата в ранното утро и радостта от неговото завръщане се вихреха в кръвта й като потоци.

Точно завиваше към покоите си и чу някакъв шум, който идваше по-надолу по коридора, от личните покои на Юан. Намръщи се. В тази част на Източния дворец не трябваше да влиза никой, когато го няма Ли Юан. Направи две крачки надолу по коридора, после се спря успокоена. Беше просто Нан Хо. Вероятно подготвяше покоите за завръщането на господаря си. Понечи да тръгне обратно — не й се искаше да безпокои вътрешния шамбелан — когато осъзна какво й се беше сторило странно. Беше чула гласове…

Тръгна към него. Бе изминала половината коридор, когато той се обърна.

— Лейди Фей…

Веднага забеляза, че не я очакваше. Но не беше само това. Изненадата от присъствието й не беше преминала в облекчение, както би станало при нормални обстоятелства. Все едно криеше нещо.

— Нали знаете, че принц Юан пристига след два часа, майстор Нан?

Той се поклони ниско.

— Изпрати ми вест, господарке. Тъкмо подготвях покоите за него.

— Мъжът ми е с късмет, че има такъв отличен слуга като вас, майстор Нан. Мога ли да видя как върви подготовката?

Той продължаваше да стои със сведена глава, но тя забеляза колебанието му и разбра, че е права в догадките си.

— Искате да видите, господарке?

— Ако позволите, майстор Нан. Обещавам да не ви създавам безпокойство. Разбирам, че съпругът ми си има определени навици, и не бих желала да усложнявам работата ви.

— Това са просто стаи, господарке…

— Но стаите са като дрехите. Те изразяват същността на човека. Моля ви, майстор Нан, утолете любопитството ми. Бих искала да видя как принц Юан обича да бъде подредена стаята му. Това би ми помогнало като негова съпруга.

Нан Хо вдигна глава и срещна погледа й.

— Господарке, аз…

Тя се усмихна.

— Някаква тайна ли има, майстор Нан? Нещо, което не трябва да разбера?

Той наведе глава, после отстъпи назад — ясно си личеше, че нейната настоятелност го е притеснила.

— Моля, господарке. Последвайте ме. Но помнете — аз съм просто ръцете на принца и действам по негова заповед.

Тя се поколеба — за миг любопитството й беше пронизано от опасение. Какво би могло да притесни обикновено невъзмутимия Нан Хо? Нещо ужасно? Някаква страна на Ли Юан, която той искаше да запази в тайна от нея? Или точно обратното — някаква изненада, подарък за нея? Нещо, което, ако тя настоява да го види, би провалило плановете на Юан?

За миг се зачуди дали да не се оттегли. Още не беше късно. Ли Юан страшно щеше да се разстрои, ако тя развали изненадата му. Но любопитството й надделя. Последва майстор Нан, изчака го да отключи двойната врата и да я отвори.

Влезе и застина на място. Челюстта й увисна от изненада.

— Вие!

Двете момичета станаха от кушетката, щом тя влезе. Сега стояха там с наведени глави и с ръце, скръстени в скута.

Обърна се. Лицето й беше потъмняло от гняв.

— Какво означава това, майстор Нан? Какво правят тук тези… същества?!

Нан Хо продължаваше да стои с наведена глава. Опитваше се да запази самообладание. Но въпреки това яростта в думите й го стресна. Той преглътна и без да вдига глава, погледна към момичетата.

— Господарят ми нареди да ги доведа тук тази сутрин. Трябваше да…

Писъкът й го прекъсна:

— Очакваш да ти повярвам, Нан Хо?! Че в утрото на своето завръщане съпругът ми ще очаква да му доведат две такива… долнопробни жени?! — Тя потрепери, разтърси глава и оголи зъби. — Не… Не зная какви ги кроиш, майстор Нан, но едно знам — не мога да ти се доверявам повече при сегашното положение.

Той вдигна рязко глава, но преди да успее да каже и дума в своя защита, Фей Йен се беше врътнала и бе връхлетяла върху двете момичета.

— А вие! — кресна тя. — Знам ви аз! Костенурки, които ядат ечемик — това сте вие! За нищо не ви бива! Надявате се да се издигнете, лежейки по гръб, така ли?!

Последните думи Фей Йен изплю злостно. Но още далеч не беше приключила.

— Ти! Перлено Сърце… така ти беше името, нали?

Стресната от яростната атака, Перлено Сърце едва успя да помръдне с глава. Гърлото й беше пресъхнало, ръцете й трепереха.

— Знам какво търсиш тук. Не си мисли, че съм сляпа. Но игричките свършиха моето момиче. И за тебе, и за вашия сводник тук! — Фей Йен потръпна. Всяка нейна дума тегнеше от болка и гняв. — Знам, че сте спали със съпруга ми!

Перлено Сърце вдигна объркан поглед, после бързо отпусна глава, уплашена от погледа на Фей Йен.

— Е? Признайте си!

— Вярно е, господарке… — започна тя. Искаше да обясни, но шамарът на Фей Йен я повали по гръб на кушетката. Тя се надигна, вперила широко отворени очи във Фей Йен, в състояние на шок. Сладка Роза ридаеше — цялото й тяло се тресеше.

Гласът на Фей Йен засъска заплашително:

— Махайте се… всичките… махайте се!

Перлено Сърце с мъка се изправи на крака, пристъпи напред, препъна се, хвана за ръка сестра си и почти я повлече през стаята. Сълзите се стичаха свободно по бузите й, изпитваше непоносим срам. Ли Юан… как копнееше сърцето й да го види сега, той да я прегърне и да я утеши. Но всичко беше свършило. Свършило завинаги. И не ги очакваше нищо друго освен мрак.

Щом се върна в стаята си, Фей Йен се изправи в средата й. Оглеждаше се сляпо наоколо; мракът бушуваше в главата й като буря в котловина между високи планини. После се замята — беше онемяла от мъка, втурваше се лудо ту насам, ту натам, буташе, чупеше, насъбралият се гняв се изливаше в нея на тътнещи, виещи порои. След това се успокои и приседна на ръба на огромното легло. Дишането й се успокои, пулсът й стана по-равномерен. Отново се огледа — този път с виждащи очи, смаяна изпочупените предмети, осеяли цялата стая.

Искаше й се да му причини болка. Ужасна болка, каквато той й беше причинил. Но някаква част от нея знаеше, че не е това начинът. Трябваше да бъде великодушна. Трябваше да преглътне болката си и да му върне в замяна любов и доброта. Нейното отмъщение щеше да е в това, да го пороби. Да го накара да се нуждае от нея повече от всичко в цялото Чун Куо. Повече от самия живот.

Разтрепери се, после скръцна със зъби, опитвайки се да потуши болката. Щеше да бъде силна. Както когато умря Хан. Щеше да се отрече от чувствата си и да си наложи да бъде щастлива. В името на синовете си.

Застана пред огледалото и се заразглежда втренчено. Лицето й беше на петна, очите — подути от плач. Извърна се и се огледа, изведнъж ядосана от бъркотията, която сама беше причинила. Но можеше да оправи всичко, не беше чак толкова страшно. Бързо отиде в съседната стая и миг по-късно се върна с малка ленена кошничка. След това коленичи на четири крака и методично запълзя по пода, докато събра и последното парченце керамика или стъкло, което намери. Отне й повече време, отколкото беше очаквала, но това имаше смисъл. Когато свърши, вече си представяше съвсем ясно какво ще направи.

Отнесе кошничката в стаята за преобличане и метна отгоре й някаква покривка, после започна да се съблича. Сви дрехите си на топка и ги метна в един от огромните вградени шкафове, наредени покрай стените. След което се упъти гола към банята и започна да пълни огромната вдлъбната вана.

Беше решила да не облича новите коприни. Реши да се облече възможно най-просто. Само по яркочервен халат. Същият халат, който беше облякла на сутринта след първата брачна нощ.

Докато водата пълнеше ваната и над нея се вдигаше пара, тя обикаляше около дългата тоалетка под огледалото, отваряше различните бурканчета и ги миришеше, докато най-накрая намери онова, което търсеше. Да… щеше да сложи този парфюм и никой друг. Неговият любим парфюм. Мей хуа. Сливов цвят.

Огледа отражението си в цял ръст в огледалото. Вдигна брадичка. Очите й вече не бяха толкова червени, петната бяха поизбледнели. Усмихна се — отначало колебливо, после — по-уверено. Що за глупост — да ревнува така! И хиляда прислужници не биха могли да се сравнят с нея.

Решително кимна на отражението си. Ръцете й погалиха хълбоците, бавно се придвижиха нагоре, стигнаха до гърдите й. Зърната й се втвърдиха и накрая щръкнаха. Щеше да го омагьоса така, че накрая да не му остане нищо освен нея. Спомни си как я гледаше — със страхопочитание, с окръглени очи — и се разсмя, щом си го представи. Той щеше да е неин. Изцяло и докрай неин.

Но въпреки това щеше да си отмъсти на момичетата. И на онзи сводник, Нан Хо. За болката, която й бяха причинили.

Усмивката й се смекчи. А след като се налюбеха, щеше да му сготви. По рецептата на баба й. Да, докато спеше, щеше да му сготви. Като добра съпруга.

Ли Юан се прозина и се протегна, щом корабът се спусна надолу, а после погледна напред. Личният му секретар, Чан Ши-сен, събираше документите и тихичко си тананикаше под нос.

— Много работа свършихме през последните четири дена, Чан — усмихна се той. — Май никога досега не съм работил толкова много.

Чан му се усмихна в отговор и леко склони глава.

— Да се работи много е хубаво, господарю.

— Да… — Ли Юан се разсмя и усети как корабът докосва земята. — Обаче днес почиваме, нали така? Очаквам да се видим чак утре сутринта.

Чан се поклони ниско, зарадван от щедростта на господаря си.

— Както желае принцът.

Той се обърна и погледна през изхода към хангара. Комитет по посрещането от четирима прислужници, предвождани от Нан Хо, чакаше отстрани, а екипът на хангара се суетеше около кораба. Чан беше прав. Чувстваше се добре въпреки умората. Беше прекарал повече от осемдесет часа в преглеждане на папки и в разговори и сега в Проекта бяха останали само две незаети места. Ако баща му се съгласеше, можеше да тръгне след седмица.

Обаче щеше да си даде един ден почивка от всичко това. Щеше да отхвърли всички грижи и да се посвети на Фей Йен.

Погледна надолу и мисълта за нея го накара да се усмихне. Животът беше хубав. Да имаш важни дела за вършене и такава жена, при която да се връщаш: та какво повече да иска човек?

И синове… Но и това щеше да дойде по реда си. Така, както лятото идва след пролетта.

Чу как люкът се отваря със съскане и отново погледна Чан Ши-сен.

— Върви, Чан. Остави документите в кабинета ми. Утре ще се оправим с тях.

Чан наведе глава и се обърна. Ли Юан поседя там още малко — мислеше за удовлетворението, което беше получил през последните няколко дена, спомняше си за великото чувство на ки, чистата енергия, което бе изпитал, докато работеше. Никога досега не беше изпитвал нищо подобно. То го караше да разбира нещата по-добре. Караше го да разбира защо мъжете се трудят до изтощение, вместо да си седят вкъщи в топлите прегръдки на жените си. И все пак беше хубаво да се завръщаш у дома. Хубаво беше да чакаш този миг с нетърпение.

— Равновесие… — тихо прошепна той, после се разсмя, стана от креслото и се отправи надолу по късия проход. Премина покрай тримата прислужници, ниско свели глави.

Щом стигна до последното стъпало, Нан Хо пристъпи напред, коленичи и докосна пода с чело.

— Добре дошли у дома, господарю.

— Благодаря ти, майстор Нан. Но кажи ми: къде е Фей Йен?

Нан Хо леко повдигна глава.

— В покоите си е, принц Юан. Даде заповед никой да не я безпокои. Дори и нейните ама.

Ли Юан се усмихна.

— А-ха…

— Господарю…

Но Ли Юан вече беше тръгнал напред.

— Не сега, майстор Нан. Трябва да отида при нея.

Нан Хо се обърна, но принцът не забелязваше крайното му вълнение.

— Но, господарю…

— По-късно, Нан Хо… — извика през рамо Ли Юан и започна да подтичва по застлания с каменни плочи път, който водеше от хангара към Северния дворец.

Притича през двореца покрай кланящите се слуги и отвори вратите на покоите й.

Тя го чакаше, седнала на огромното легло, подгънала крака под себе си. Яркочервеният халат, който беше носила и в утрото след първата им брачна нощ, я обгръщаше. Главата й беше покорно сведена, но на черешовите й устни играеше лека усмивка. Той се спря на вратата, за да си поеме дъх. Изпиваше я с поглед.

— Господарю? — тя вдигна очи, черни като нощта. Гласът й беше топъл и радостен.

— Любов моя… — едва прошепна думите. Ароматът на сливов цвят, витаещ във въздуха, го опияняваше. След това затвори плътно вратата след себе си, превъртя големия ключ, приближи се, седна до нея на огромното легло и я притегли към себе си.

Отдръпна се, за да я погледне пак, и веднага забеляза отражението на своята любов там, в очите й.

— Липсваше ми…

В отговор тя отметна тънкия копринен халат от раменете си, после притегли главата му към меката възглавничка на гърдите си и го обви с нозе.

— Люби ме, господарю мой, умолявам те, люби ме.

След това той се излегна до нея и я загледа учудено.

— Любов моя. Милата ми малка лястовичка…

Тя се засмя, после притегли лицето му и го целуна леко, нежно.

— Сега знаеш колко ми липсваше…

— И ти на мене…

Тя го оттласна и седна.

— Но ти си изморен, съпруже мой. Защо не поспиш малко? А като се събудиш, ястието ще е готово…

— Но, любов моя, няма нужда да…

Тя докосна устните му с пръст.

— Аз го искам. Освен това нали съм ти жена!

Той се опита да протестира пак, но тя поклати глава. Той се засмя, отпусна се отново на леглото и затвори очи. След минута вече беше заспал.

Известно време тя го гледа, положила ръка на гърдите му. Усещаше как леко диша. После нежно покри меката гънка на укротената му мъжественост. Потръпна. Той все още беше едно момченце.

Отиде в малкия бокс и се засуети, за да приготви съставките, които беше донесла от кухнята само преди час. Яденето щеше да е готово чак след два часа. Достатъчно време, за да се изкъпе и отново да се преоблече.

Дълго лежа отпусната във ваната, през отворената врата го гледаше как спи. Всъщност никак не й беше неприятен. Такова сладко момче беше. И все пак…

Докато лежеше във водата, усети, че си спомня за плуващия Цу Ма — голата му гръд, пригладената му назад коса; ботушите му, така здраво стъпили на земята под масата; плътните топли вибрации на гласа му.

Цу Ма…

Отново отвори очи. Момченцето още спеше. Момченцето, неин съпруг. Тя потръпна, след което се размърда във водата. Време беше да се облече и да се погрижи за ястието.

Щом се събуди, той откри, че тя е седнала до него и го гледа. Извърна се, погледна таймера си и се прозя. Беше спал повече от два часа.

Надигна се и дълбоко си пое въздух.

— Какво е това? Как вкусно мирише!

Тя се усмихна и стана. Миг по-късно се върна с купа и пръчици. Той ги пое, помириса храната, после бодна с пръчиците, държейки купата близо до устата си. Примлясна доволно.

— Чудесно е! Какво е това?

Тя беше коленичила до леглото и го гледаше.

— По рецепта на баба ми е. Вълчи ягоди, задушени с говеждо. Тоник за енергията ян… — Щом забеляза намръщеното му чело, тя се засмя. — Афродизиак, съпруже мой. Подсилва мощта и издръжливостта.

Той кимна въодушевено.

— Хубаво е. Баба ти е била умна жена, а ти, любов моя, си прекрасна готвачка.

Тя сведе поглед и се усмихна.

— Съпругът ми е твърде любезен.

За миг той остана неподвижен — само я гледаше, за стотен път смаян от крехката й красота — а после отново се захвана да яде, осъзнавайки със смях колко е огладнял.

— Трябва ли ти още нещо, съпруже? Нещо, което да направя за тебе?

Той отпусна купата и се усмихна.

— Не, но тъкмо ми напомни. Има нещо, което трябва да свърша. Дреболия — и след това съм свободен до края на деня. Можем да пояздим, ако искаш.

Тя го погледна със светнали очи.

— Много бих искала!

— Добре. Тогава ще повикам Нан Хо…

Тя го прекъсна — нещо, което нямаше обичая да прави:

— Прости ми, съпруже, но това е невъзможно.

— Невъзможно ли? — Ли Юан се намръщи, после се засмя. — Не те разбирам.

Тя сведе глава — малка, покорна.

— Боя се, че се наложи да уволня майстор Нан. Той…

— Да го уволниш?! — Ли Юан остави купата, изправи се и я погледна. — Добре ли чух, Фей Йен? Уволнила си моя вътрешен шамбелан?

— Наложи се, господарю…

Той поклати глава, след което отмести поглед от нея.

— Кажи: защо го уволни?! Какво е направил?

Тя вдигна очи към него, после отново сведе глава.

— Господарят ми ще ми се разгневи…

Той отново я погледна.

— Значи, имам причина да ти се разгневя?

Тя вдигна глава и го погледна в очите. Нейните бяха оросени от сълзи. Опита се да се стегне; но въпреки това продължаваше да се вълнува. Никога не я беше виждал по-красива, отколкото в този миг.

— Аз съм твоя съпруга, принце мой. Нямах ли основателна причина да се ядосам на този човек?

Той се разсмя — вече беше съвсем объркан.

— Фей Йен… говори по-разумно. Нищо не мога да разбера.

Тя сведе поглед и преглътна. Внезапно лицето й така помрачня, че сърцето му се късаше.

— Момичетата… Нан Хо беше довел момичета… — тя потръпна. — Момичета за твоето легло…

Той продължително си пое дъх. Значи… беше го разбрала погрешно.

— Прости ми, любов моя, но нямаш причини да се ядосваш на Нан Хо. Идеята не е била негова. Аз го помолих да доведе тук тези момичета. Трябваше сам да ги доведа.

— И това оправя нещата?! — гласът й беше сломен, изпълнен с болка. — Как можа, Юан? Не съм ли ти добра съпруга? Лишавам ли те от нещо? — тя вдигна поглед към него. Беше почти непоносимо да гледа болката в очите й. Когато отново заговори, гласът й беше преминал в шепот. — Или вече съм ти омръзнала?

Той поклати глава.

— Не… ти никога няма да ми омръзнеш! Но си ме разбрала грешно…

— Грешно? — внезапен гняв се разгоря в очите й. — Водиш тук тези момичета — момичета, споделяли леглото ти — и твърдиш, че съм те разбрала грешно?!

— Фей Йен…

— Тогава го отречи! Погледни ме в очите, съпруже, и отречи, че си ги притежавал!

Той потрепери.

— Не е така, както си го мислиш. Аз…

Но колебанието му й беше достатъчно. Тя горчиво оброни глава. Ръцете й нервно подръпваха роклята в скута й. После гневно се изправи.

— Фей Йен! Трябва да ми повярваш…

Тя му хвърли яден поглед.

— Да ти повярвам!? На тебе!?

Той настръхна — изведнъж го обзе гняв. Как можеше тя да мисли такива неща за него — след всичко, което беше направил, за да се очисти за нея! Не беше ли отпратил прислужниците? Не се ли беше лишил от удоволствията на компанията им през цялата последна година? Потръпна.

— Не е твоя работа да уволняваш майстор Нан! Кой влиза и кой излиза от тези покои си е моя работа, не твоя!

Тя се извърна и внезапно притихна неподвижна. И гласът й се промени — беше по-слаб и все пак по-твърд отпреди:

— Тогава докарай тук хиляда леки момичета. Нека те да бъдат твои съпруги! Но не и Фей Йен…

Той се приближи до нея и леко обгърна раменете й — искаше въпреки гнева си да се помирят — но тя го отблъсна и рязко се обърна срещу него. Ядът, който гореше в очите й, го накара да отстъпи крачка назад.

— За каква жена ме мислиш, Ли Юан?! Да не би да си мислиш, че трябва да ги харесвам? Наистина ли смяташ, че нямам никаква гордост?! — тя изправи гръб. — Не съм ли аз съпруга на велик принц?

— Знаеш каква си, Фей Йен!

— Не. Знам само каква би искал да бъда.

Той понечи да й отговори, но тя презрително поклати глава. Очите й се впиваха в него.

— Много упорствах, Ли Юан. Опитах се да разсея съмненията си и сама да се убедя, че е бил Нан Хо. Опитах се да бъда твоя любяща съпруга. Добра съпруга във всяко едно отношение. И как ми се отплащаш? Като ме мамиш! Като довеждаш тук тези курви зад гърба ми…

Той усети как нещо в него се скъса. Това вече беше прекалено. Да нарече неговите момичета „курви“. Но въпреки всичко й отговори с тих глас:

— Внимавай какво говориш, Фей Йен. Тези момичета бяха мои прислужници. Грижиха се за мене добре, докато бях дете. Аз съм много привързан към тях.

Тя презрително се изсмя.

— Курви…

Гневният му рев я накара да подскочи.

— Дръж си езика зад зъбите, жено!

Беше застанал в заповедна поза — изведнъж се беше променил съвсем; всичко детско, цялата му отстъпчивост бяха изчезнали. Сега крещеше:

— Не е твоя работа да ме критикуваш! Нищо лошо не съм направил! Разбра ли?! Нищо! Но ти… — той потръпна от гняв. — Що за наглост — да уволниш майстор Нан… Коя си мислиш, че си, по дяволите?!

Тя не отговори. Но очите й отново светнаха и погледът й беше див и страшен.

— Нан Хо остава, разбра ли?! И ще виждам момичетата, когато си искам!

Забеляза как я обля вълна от гняв и усети как вътрешно го обзема хлад. Лицето й изведнъж беше погрозняло — устните й бяха изтънели, носът й беше станал твърде остър, съвършеното й чело — покрито с гневни бръчки. Сякаш изведнъж някой я беше омагьосал. Изплю думите към него през маската на омразата:

— Щом искаш, нека да бъде така. Но не ме чакай в леглото си, принц Юан. Не и тази нощ. Не и някоя друга нощ.

Смехът му беше дрезгав — горчив, сломен звук, самата противоположност на смеха.

— Така да е.

Той се извърна, изхвърча от стаята и тресна вратата след себе си. Отдалечаващите се стъпки безмилостно отекнаха по мраморните плочи.

Де Вор беше притиснат до стената. Гезел бе опрял ножа о гърлото му.

— Посочи ми една основателна причина да не те убивам!

Де Вор се втренчи в Гезел — в погледа му се долавяше смътно, почти лениво отвращение.

— Например тази, че не знам за какво говориш.

— Лъжеш, копеле! Ти уби онези двамата. Ти трябва да си бил! Ти беше единственият извън Централния комитет, който знаеше какво правят те. Само ти знаеше какво решително значение имат те за нашите планове.

Зад Гезел нещо се раздвижи.

— Не беше единствен…

Гезел се извърна. Мах беше влязъл безшумно. Бе застанал зад тях и ги гледаше. Ашър се приближи и застана срещу него — ако нещо се набиваше повече на очи освен Гезел, то това беше нейният гняв.

— Аз казах, че ще го убием! Той ни предаде! Плю на нас!

Мах поклати глава.

— Той не е направил нищо. Пуснете го.

— Не! — Гезел се вкопчи още по-здраво в яката на Де Вор. — Емили е права. След всичко това не можем да му имаме доверие.

Мах блъсна жената встрани.

— В името на всички богове, пусни го, Бент. Не разбираш ли?! Аз ги убих!

Гезел се разсмя колебливо.

— Ти?!

Мах взе ножа от ръката на Гезел и го прибра в ножницата, после отстрани ръката му от ръката на Де Вор. Едва тогава се обърна и погледна Де Вор. Леко наклони глава встрани.

— Поднасям извиненията си, ши Търнър. Моля ви да извините моя брат. Той не знаеше.

— Разбира се — Де Вор леко поразкърши врат.

Гезел се нахвърли върху Мах.

— Е?! Какво става тук, по дяволите?!

— Съжалявам, Бент. Нямаше време да те предупредя. Освен това не бях съвсем сигурен. Не и преди да проверя.

— Сигурен в какво?

Лекото присвиване на клепачите на Де Вор беше единственият знак, че изпитва интерес, но никой в стаята не го забеляза — нито пък забелязаха как чеше китката си, сякаш там го сърби; бяха вперили очи в Мах, ужасени от този нов обрат на събитията.

— Охраната… — изсъска Гезел през зъби. — О, богове…

— Има и други. Още трима. В две отделни килии.

— Проверил си, така ли?

Мах кимна.

— Залепил съм им опашка. Ще разберат какво е станало. Искам да видя какво ще направят. Дали ще си седят мирно или ще побегнат. Ако побегнат — искам ги. По възможност живи. Искам да разбера какво са намислили.

Ашър клатеше глава.

— Никак не се връзва. Щом са вкарали техни хора в нашата организация, защо не предприеха нищо в Хелмщат?

Мах погледна към Де Вор — съзнаваше колко много неща издава само като говори пред него, но нямаше избор. Ако Гезел беше убил Де Вор, пак щяха да се върнат в квадратче 1. Или още по-зле: щяха да се окажат въвлечени във война от типа „на ти си куклите — дай си ми парцалите“ с лейтенантите на Де Вор. Беше почти сигурно, че им е дал заповед, преди да дойде тук, повикан от Гезел.

Обърна се с лице към Ашър.

— И за това съм мислил. Но понякога е така. Имат заповед да си траят, докато не стане нещо достатъчно голямо и достатъчно зряло, за да се задействат. Очевидно са решили, че си струва да се жертва Хелмщат.

— Или че вие няма да успеете… — намеси се Де Вор.

Мах отново го погледна.

— Може би…

Тримата бяха членове на ударния отряд — обучени техници. Работата им беше да установят местонахождението на комуникационните нервни центрове около Бремен. Това беше деликатна, чувствителна работа — от нея зависеше успехът или провалът на цялата атака. Идеята беше те да поставят специални приспособления на тези места — приспособления, които тамошният ремонтен екип би сметнал за незначителни части на сложните и деликатни устройства. Тези приспособления щяха да си стоят там в бездействие месеци наред, чак до деня, в който Пин Тяо атакуват. Тогава те щяха да бъдат задействани и Бремен щеше да пострада от масово комуникационно затъмнение.

Такъв беше планът. Но сега всичко бе потънало в хаос.

Гезел сведе поглед.

— Според тебе, те предали ли са нататък онова, което са научили?

Мах сви рамене — по лицето му се четеше огорчение. Дори и убийствата не бяха усмирили гнева му.

— Не знам. Надявах се да хвана един жив, за да го разпитаме, но те се биха много упорито. Сякаш имаха заповед да не се дават живи.

— Така е — намеси се отново в разговора Де Вор. Приближи се. — Трябва да плените някой от тях сега, преди още да са разбрали.

Ашър кимна.

— Според мене, той е прав. Ами ако погълнат отрова или нещо такова?

Мах потрепери, после наведе глава.

— Добре. Ще ги хванем веднага. Но ако ще е като с другите, хич няма да е лесно.

Де Вор присви очи и се вгледа в Мах. Уважението му към този човек беше пораснало неимоверно. Матън и Тъкър бяха едни от най-добрите му хора — не само бяха изпълнили добре задачата си да се инфилтрират в Пин Тяо, но бяха и добри бойци. Съжаляваше, че ги загуби. Съжаляваше и че неговата мрежа от шпиони е разкрита, окото му сред Пин Тяо — ослепено. Сега щеше да се наложи да разчита на по-груби средства — подкуп и изнудване. Неудовлетворителни средства.

— Съсредоточи се само върху един — каза той и погледна Мах в очите. — Плени го сам. После го завържи здраво — така, че да няма възможност сам да си навреди. После карай бавно. Време — само това ти трябва. Времето може да пречупи духа на всекиго. И тогава ще научиш онова, което ти трябва.

Мах беше вперил немигащ поглед в него.

— Ти правил ли си го?

Де Вор кимна.

— Много пъти.

— Тогава ще направя както казваш.

Де Вор се усмихна.

— Това е добре.

Но щеше да бъде твърде късно. Веднага щом Мах бе разкрил какво е направил, Де Вор беше натиснал миниатюрното копче на китката си и беше отворил канала, който препредаваше всяка казана от него дума директно в главите на оцелелите му трима агенти. Тези мъже вече бяха чули думите му и бяха предприели съответните действия.

— Ами ако не открием нищо? — попита Гезел, вперил поглед в Де Вор.

— Тогава продължаваме. Сега трябва да приемем, че те знаят за плана ни да нападнем Бремен, но не знаят нито кога, нито къде ще нападнем. Нито точно как. Междувременно ще ни бъде от полза привидно да променим плановете си. Да търсим други мишени. И те да го разберат…

Мах отново вдигна поглед и за първи път, откакто беше влязъл в стаята, се усмихна.

— Това ми харесва. Отвличане на вниманието…

Де Вор кимна и също му се усмихна.

— Какво казва Сун Цу? „Основното във военните операции е в преструването, че се приспособяваш към плановете на врага.“ Е, ние привидно ще се оттеглим, сякаш са ни разкрили, но в действителност продължаваме по плана. Ако те не знаят за нашите планове, значи днес не са успели да ни навредят с нищо. А дори и да знаят, след случилото се не биха очаквали да следваме плана си, нали така?

Известно време Мах се взира замислено в него, след това кимна.

— Да. Но трябва да тръгвам. Преди да са чули…

Хаавикко затвори вратата зад себе си и леко потрепери, щом се взря в малката пластмасова пластинка, която държеше. Старшият офицер беше одобрил с преголямо удоволствие новото му назначение. Сигурно от гледна точка на майор Ериксон да се отърве от него си беше жива благословия. За майора той не беше нищо друго освен човек, който му създава проблеми. Но сега той беше човек на Кар, част от неговия отряд на специална служба. Все още лейтенант — но с бъдеще. Освен това имаше приятел.

След два часа имаше среща с Као Чен, но първо трябваше да се справи с още нещо. Със сестра си, Веза.

Веза живееше в малък апартамент на Средните нива, откакто леля им беше починала преди година. Увит в пашкула на собствената си поквара, той до съвсем скоро нямаше представа в какво тежко положение е изпаднала. Но сега можеше да предприеме нещо. Работата с Кар вървеше заедно с лично жилище в Бремен: четири стаи, включително и лукса да разполага със своя собствена лична баня.

— Но няма да се навърташ там особено често — беше го предупредил Кар. — Защо не настаниш там сестра си?

Веза беше подскочила от радост, щом й подхвърли идеята. Беше се хвърлила на врата му и се бе разридала. Едва тогава той осъзна колко самотна е била, как я е пренебрегвал — и също се бе разплакал и я бе прегърнал здраво.

— Всичко е наред — беше й прошепнал той, след което я целуна по шията. — Всичко ще бъде наред.

Пъхна документа за прехвърлянето си в туниката и забърза по коридорите. Напъха се в претъпкан асансьор и слезе надолу, към квартирите в сърцето на огромната, съставена от множество модули крепост.

Тя го чакаше в апартамента. Щом влезе, Веза стана от кушетката и го прегърна. Очите й светеха от вълнение.

— Това е прекрасно, Аксел! Тук ще бъдем щастливи, знам го!

Той се усмихна, притисна я до себе си и се огледа из стаята. Апартаментът, в който живееше, представляваше една-единствена стая — спартански обзаведена също като неговата собствена — и й се налагаше да ползва общи баня и тоалетна. Той заскърца със зъби от срам при мисълта за това, което беше позволил да стане с нея, после отново я погледна в очите и се усмихна.

— Ще сложим това-онова… да поразведрим малко обстановката. Да изглежда по-лично. По-_наше_.

Тя също се усмихна.

— Ще бъде много хубаво.

Той я пусна, а след това се изправи там и я загледа как шета из стаята. Обзе го безпокойство от мислите, спомените, които настоятелно се връщаха в нейно присъствие. Продължаваше да мисли за онова момиче в „Домът на деветия екстаз“ на Му Чуо — проститутката, Бяла Орхидея, която толкова много приличаше на Веза. Примижа. Но всичко това вече беше минало.

— Тъкмо си мислех — дали да не ти сготвя нещо…

Той се приближи до нея.

— Веза, виж… Извинявай, но тази вечер съм зает. Имам много спешна работа.

Тя се обърна и го погледна — разочарованието явно й личеше.

— Но аз си мислех…

— Знам. Съжалявам, аз…

— Новата ти работа ли?

Той преглътна.

— Да… — мразеше да я лъже дори и за такива невинни неща, но беше много важно тя да не се замесва по никакъв начин. Да притиснат Еберт щеше да е много опасно, а той не искаше да я подлага на никакъв риск. Нито дори и за миг.

Тя се приближи и го хвана за ръцете.

— Няма нищо. Тогава утре вечер, става ли? Ще го отпразнуваме. Аз ще сготвя нещо по-така — тя се поколеба и се вгледа в лицето му, после се усмихна. Гласът й стана по-мек. — Знаеш ли, Аксел, гордея се с тебе. Винаги съм се гордяла. За мене ти винаги си бил нещо повече от по-големия ми брат. Ти беше по-скоро…

— Недей — прекъсна я той тихо. Думите й го бяха наранили. Но въпреки това не можеше да й отнеме илюзиите, да й разкаже колко надълбоко беше затънал. Някой ден може би — но не сега.

Може би когато ковне Еберт и истината излезе наяве, тогава можеше да й разкаже всичко. Но не по-рано.

— Трябва да тръгвам — той я целуна по челото и се обърна. Мина през стаята си и взе сака, който беше приготвил по-рано, след това отиде до малкото бюро в ъгъла и извади от чекмеджето бележниче.

— Тази твоя нова работа… опасна ли е? — попита тя. Беше застанала на вратата и го гледаше.

И той я погледна.

— Може и да бъде.

— Тогава по-добре вземи това.

Напъха нещо в лявата му ръка. Беше медальон на верижка. Кръгче от бял и черен нефрит, сключващо се в S-образна дъга. Тай чи, символът на абсолюта — Ин и Ян в равновесие. Загледа се в него, после погледна и нея.

— Беше на татко — отговори тя на неизречения му въпрос. — Той го остави на мене. Но сега е твой. Ще те пази.

Той остави сака на пода и нахлузи верижката на врата си, като за миг задържа нефритовото кръгче между пръстите си, усети хладната гладкост на леко изпъкналата му повърхност, а след това го пъхна в деколтето на туниката си.

Наведе се и я целуна.

— Благодаря ти… много ще го пазя.

— Аксел?

Той се наведе и вдигна чантата си.

— Да?

— Благодаря ти… за всичко.

Той се усмихна. „Да — помисли си. — Но трябваше да го направя още преди години.“

Клаус Еберт наля бренди от голямата гарафа в две чаши, обърна се и подаде едната на сина си.

— Вземи.

Ханс надигна чашата си.

— За твое здраве, татко!

Клаус се усмихна и също вдигна чашата си. Загледа се в сина си — усмивката не напускаше устните му — после кимна.

— Има нещо, за което исках да си поговорим, Ханс. Тема, която не исках да повдигам по-рано, докато майка ти беше тук.

Ханс повдигна вежди, след това отпи голяма глътка.

— С компанията всичко е наред, нали?

Баща му се разсмя.

— Не четеш ли докладите, Ханс? Никога не сме били по-силни! За пет години сме се разраснали двойно! Ако продължава така…

Ханс се протегна и докосна баща си по ръката.

— Чета ги, татко. Но не това исках да кажа. Чух някакви слухове за проблеми в минните колонии.

— Да… — Клаус погледна сина си с уважение. Сам беше получил докладите едва предната вечер. — Но всичко вече е овладяно. Не за това обаче исках да говорим. Нещо много по-лично е.

Ханс се засмя и оголи хубавите си бели зъби.

— Мислех, че сме се разбрали за това. Дъщерята на маршала, струва ми се, е прекрасна млада жена. Гордея се с това, как успя да се справи с онези убийци. От нея ще излезе добра съпруга, не мислиш ли?

Клаус кимна — изведнъж се беше почувствал неловко.

— Да… Тъкмо за това ми се искаше да поговоря с тебе, Ханс. Виждаш ли, министър Чуан се обърна към мене…

Озадаченият поглед на Ханс го стопли, вдъхна му увереност. Веднага беше разбрал, че това е само злобна мълва. Немислимо беше синът му да се забърка в нещо толкова недостойно.

— Видях се с министъра тази сутрин — продължи той. — Той настоя да дойде и лично да се срещне с мен. Беше… много притеснен. Нали разбираш, жена му…

Той се поколеба — може би трябваше да изостави темата. По лицето на Ханс се виждаше, че той нищо не знае за тези обвинения.

Синът поклати глава.

— Не схващам, татко. Да не би жена му да е болна?

— Познаваш ли я?

— Разбира се. Тя е доста популярна личност в обществото. Срещал съм я… колко? Към дузина пъти, може би петнайсетина…

— И какво мислиш за нея?

Ханс се разсмя.

— Ама защо…

После се намръщи, сякаш изведнъж беше направил връзката. Остави чашата си. Очите му се изпълниха с гняв.

— Какво искаш да кажеш?! Че министърът намеква за нещо между мене и жена му?

Клаус кимна едва-едва, благодарен на сина си, че сам го каза; доволен от гнева, изписан на лицето му.

— Е, проклет да е, да му се не види! — продължи Ханс. — Да въртя любов с жена му! Така ли ми се отплащат за верността — с клевети и обвинения?!

Клаус протегна ръка и стисна сина си за рамото.

— Разбирам гнева ти, Ханс. И аз се ядосах. Казах на министъра, че намирам обвиненията му за невероятни. Казах му, че отказвам да повярвам, че моят син би могъл да направи нещо подобно! — той потръпна от негодувание. — Нещо повече, казах му или да представи някакво основателно доказателство за обвиненията си, или да е готов да бъде съден за клевета!

Ханс се беше вторачил в баща си с широко отворени очи.

— И какво ти каза министърът?

Клаус отново потръпна, след това се изсмя.

— Беше много разочарован. Каза, че жена му настоявала, че било вярно.

— Богове… чудя се защо ли. Мислиш ли, че…

— Какво да мисля?

Ханс въздъхна презрително.

— Може да съм я обидил с нещо. Искам да кажа, неволно… Тя вечно се обкръжава със здрави младоци. Може пък да е просто, защото никога не съм я свалял, нито пък съм я ласкал. Може пък да съм наранил гордостта й с това… Министърът каза ли ти по какъв начин или по какъв повод му е съобщила тази невероятна новина? Струва ми се твърде необичайно.

Клаус поклати глава.

— Изобщо не се и сетих да го питам. Така се бях ядосал…

— Разбира се. Сигурно министърът се е скарал с жена си и за да го нарани, тя му е изтърсила, че има връзка с мене. В края на краищата никой не би очаквал от една жена да спомене някой от истинските си любовници, нали така?

Клаус сви рамене.

— Не, предполагам…

— И все пак… що за наглост! Да ме забърка в нейните мръсни игрички! Имам намерение да се видя с нея и с мъжа й лице в лице и да се изясним!

Пръстите на Клаус се вкопчиха още по-здраво в рамото на сина му.

— Не, Ханс. Бих предпочел да не го правиш. Според мене е най-добре да държим министъра и жена му на разстояние.

— Но, татко…

— Не. Трябваше да ти го кажа, но нека да спрем дотук. Става ли?

Ханс наведе глава.

— Както желае баща ми.

— Добре. Нека сега да поговорим за по-приятни неща. Чувам, че утре ще изпратят младата Джелка у дома. Може би трябва да я посетиш, Ханс. Да й занесеш малък подарък…

Клаус кимна на себе си, после пресуши чашата си. Да, сигурно беше така, както твърдеше Ханс: избухнала е караница и жената на Чуан е използвала името на Ханс, за да ядоса съпруга си. Министър Чуан не беше виновен. Беше реагирал, както би реагирал всеки мъж. Не, жената явно беше виновна за всичко. При тези обстоятелства не би било уместно да се позволява от такива сенки да покълват лоши чувства. Още по-лошо щеше да бъде министърът да им стане враг. Утре щеше да му изпрати подарък — вероятно някое същество от новите серии — за да изглади нещата.

Погледна отново към сина си и доволно се усмихна. Не би могъл да изработи по-съвършени същества дори във ваните. Ханс беше като шедьовър на генетиката — крайният продукт на два века подбор. Беше като бог. Цар сред мъжете.

Усмивката му се смекчи. Беше така, както казваха Седмината — хората се подреждаха по нива, а Ханс, синът му, беше на върха. Гледаше го как пресуши чашата си, а след това му се усмихна.

— Трябва да се връщам. Знаеш как е… — Ханс се поколеба, после се приближи и целуна баща си по бузата. — Но ти благодаря.

Клаус се усмихна.

— За какво? Аз съм ти баща, Ханс. Че кой, ако не аз, трябва да те защитава от подобни клевети? И освен това кой те познава по-добре от мен?

Ханс отстъпи назад и леко му се поклони.

— И все пак…

Клаус вирна брадичка.

— Върви, момче. Дългът те зове.

Ханс се усмихна и се обърна. Щом излезе, Клаус се пресегна към гарафата и си наля още едно. В тези времена беше късметлия, че има такъв син. Син, с когото човек може да се гордее. Цар. Усмихна се и вдигна чашата в мълчалива наздравица за отсъстващия си син, след което я пресуши на една-единствена дивашка глътка. Да, цар сред мъжете.

Хаавикко седеше в кухнята на Уан Ти, а двегодишната дъщеря на Као Чен, Чиан Хсин, се гушеше в скута му. Срещу него Чен се суетеше около жена си и й помагаше да приготви вечерята. В краката им петгодишният им син, Ву, водеше свирепа битка между две армии от миниатюрни дракони. Мъничките им батерии ги караха да се държат почти като живи.

Огледа се — трудно му беше да си представи нещо, толкова по-различно от света, който бе обитавал през последните десет години: свят, толкова далечен от този прост домашен уют, колкото и смъртта — от живота. Мисълта го накара да потрепери. Свят на кълбящ се дим и смеещи се духове.

Уан Ти се обърна към него и изтри ръцете си в една кърпа.

— Ами сестра ти, Аксел? Как е тя?

Той се усмихна.

— Много е добре, Уан Ти. Никога не е била по-щастлива.

Тя се вгледа в него, сякаш за да проумее какво иска да каже, после се разсмя.

— Това е добре. Но на тебе ти трябва жена, Аксел Хаавикко. Съпруга.

Чен се засмя и го погледна през рамо.

— Остави горкото момче на мира, Уан Ти. Ако иска жена, ще си намери и то доста бързо. В края на краищата е млад и хубав. А щом такъв грозник като мене успя да си намери жена…

Уан Ти поклати глава.

— Грозен е, който постъпва грозно. Никога не го забравяй, мъжо. Освен това ако затворя очи, ти си най-красивият мъж!

Двамата се разсмяха. В смеха им се долавяше истинска топлина и силна самоирония.

— Както и да е — добави Чен след малко. — Бракът невинаги е нещо чак толкова добро. Например, чувам, че ще женят нашето приятелче Еберт за щерката на маршала.

Хаавикко сведе поглед — щом споменаха Еберт, настроението му веднага се понижи.

— Горкото момиче! Тоя е отвратително копеле. Нищо не го интересува освен собствените му желания! Питай който щеш негов колега. Всичките ще ти кажат едно и също…

Чен за миг се спогледа с Уан Ти, докато тя подреждаше купичките на масата, след това кимна.

— Или биха казали, ако не се страхуваха да не го ядосат.

Хаавикко кимна.

— Истина е. Вече от няколко седмици го наблюдавам — шпионирам го, би казал ти — и го виждам как се заобикаля с приятелчета. По дузина и повече понякога. Урежда им сметките за храна и им купува скъпи подаръци. В отплата те му ближат подметките и се вкопчват за всяка негова дума, смеят се на приказките му. Знаеш ги такива хора. Да ти се доповръща. Наричат го „героят от Хамърфест“, но той е просто едно лайно и нищо повече.

Чен избърса ръцете си и седна на масата срещу Аксел. На широкото му лице се изписа замислен израз.

— Знам. И аз съм го виждал. Но го разбирам — ти не го ли разбираш? В края на краищата в очите на света той е влиятелен човек — много влиятелен човек — а онези, които му се лепят, са просто дребосъци, хсияо джен. В обществото без него те са нищо. Но се надяват да се издигнат чрез връзките си с него. Да се издигнат върху пешовете на фрака му.

Уан Ти ги наблюдаваше, изненадана от промяната в настроението им. Леко, като внимаваше да не събуди детето, тя вдигна Чиан Хсин от скута на Хаавикко, после се обърна с лице към мъжа си, гушнала момиченцето.

— Защо си му толкова обиден, мъжо? Какво ти е направил?

— Нищо… — отвърна Чен, като само за миг я погледна в очите.

Хаавикко премести поглед от единия към другия и забеляза колко странно Чен се мъчеше да избегне погледа й. Знаеше, че това означава нещо. След това отново се наведе напред.

— Има един особено гаден екземпляр, който се мотае с него. На име Фест. Служехме заедно в школата, а после постъпи с мене и Еберт под командването на Толонен. Сега, разбира се, е вече капитан. Но тогава… — Аксел потръпна и продължи: — Е, той беше частично виновен за моето падение.

Чен отмести поглед от Аксел и вдигна брадичка — намекваше на Уан Ти, че трябва да изчака в другата стая — след което отново погледна Аксел. Лицето му беше загрижено, гласът му изведнъж бе станал по-мек, по-съчувствен.

— Какво се случи тогава?

Хаавикко се поколеба, после горчиво се разсмя.

— Тогава беше друго. Сега го разбирам. Искам да кажа, светът… беше устроен по-различно. Не само в мислите ми, а и въобще. Можеше да се довериш повече на това, как изглеждат нещата. Но дори и тогава имаше някои — и Еберт беше сред тях — … да речем, изкривени. Изкривени. И в тяхната природа е да преоформят другите според собствената си изкривена форма.

Той вдигна поглед и леко потрепери — суровата болка в очите му беше такава, че на Чен му секна дъхът.

— Когато стана това, бяхме слезли долу в Мрежата — Еберт, Фест и аз. Преследвахме убийците на министъра на танга, Лу Кан, и ни бяха казали, че трябва да чакаме някой от Триадата да се свърже с нас. Е, аз не знаех, че Еберт е уредил да изчакаме в един публичен дом. И там се почна. Той ме дрогира и аз… е, събудих се в леглото с едно от момичетата. Това беше началото. Сега, като си го спомням, не изглежда кой знае какво, но… ами все едно, че преди бях чист: бях друг човек, незамърсен, недокоснат от всичките онези тъмни сили, които ме завладяха после.

— И това ли беше?

Хаавикко се разсмя горчиво.

— Не. Но тогава се започна. Сега го разбирам. Не можеш да отделиш едното от другото. Това и онова, което последва. Били са етапи от един и същи процес. Част от изкривяването, тръгнало от този човек.

— От Еберт ли?

Хаавикко кимна.

— Както и да е… Случи се по-късно същия ден. След като намерихме труповете на убийците. След като ходиха в Ямата и гледаха как Кар се би и уби майстора, Хуа. После Еберт ни накара да отидем в съблекалнята. Искаше да заведе Кар на вечеря и да сподели победата му. Нали разбираш — това беше нещо, което не беше негово и той искаше да го купи. Само че Кар изобщо не му се върза. След това пристигна Толонен и прие услугите на Кар като водач. О, всичко е свързано. Сега съвсем ясно го виждам. Но тогава… е, ами тогава си мислех, че просто стават разни неща. Нали знаеш поговорката: мей фа цу, съдба. Но във всичко имаше някакъв план. Някаква форма.

Хаавикко млъкна, за да си поеме дъх — дълбоко, накъсано — и продължи:

— И като се връщахме от апартамента на убиеца… Бяхме в купето — Еберт, Фест и аз. Еберт нещо се пенеше — първо по адрес на Кар, после — на генерала. Казваше неща, които никога не би дръзнал да каже в лицето на генерала. Когато го упрекнах, се намеси Фест. Той ми нареди да забравя какво е казал Еберт. Но аз не можах да забравя…

Хаавикко пак млъкна и се втренчи в дланите си. Когато отново вдигна очи, те бяха изпълнени със странна тъга.

— Не съжалявам за онова, което направих. Дори и сега си мисля, че не бих действал по никакъв друг начин. Беше просто… е, нека ти го разкажа. Срещнах се с генерала насаме и помолих да бъда преместен. Нали разбираш — чувствах се омърсен. Разбира се, генералът ме попита по какви причини го моля за това. Но когато се опитах да ги посоча, той ми заповяда да му обясня какво става. И аз му обясних. Казах му какво се говореше в купето.

Чен най-после издиша.

— Разбирам…

— Да. Можеш да си го представиш. Толонен побесня. Веднага извика Фест и Еберт. Аз не го исках, дори и тогава смятах, че няма да е правилно да изхвърлят Еберт от армията заради нещо, което е казал в някой разгорещен момент. Но всичко вече се беше изплъзнало от ръцете ми. И тогава…

— Фест подкрепи Еберт?

Хаавикко кимна.

— Не можех да повярвам. И двамата бяха толкова убедителни. Толкова, че после месеци наред сам се питах дали аз не съм сбъркал. Дали не съм си измислил всичко. Дали тяхната версия не беше всъщност истинската. Все едно бях сънувал лош сън. Само дето не можех да се събудя от него. И тогава се започна всичко. На този ден преди десет години.

От сенките до вратата отзад долетя глас:

— Добре си го спомнят този ден.

Двамата изненадано извърнаха глави. На вратата беше застанал някой — мъж-планина; главата му опираше о гредата, широките му рамене изпълваха рамката. Кар.

Чен веднага скочи от стола си. Спусна се и прегърна здравеняка, усмихнат до уши.

— Грегор! Да се беше обадил, че ще дойдеш!

Кар стисна раменете на приятеля си, усмихна му се, а след това погледна Аксел.

— Да. Добре те помня, Аксел Хаавикко. Спомням си как дойде да ме гледаш на арената. Но чак днес разбирам защо така изведнъж изчезна. Има защо да мразиш майор Еберт.

Хаавикко смутено сведе очи.

— Ако съм казал нещо неуместно, майор Кар…

Кар се разсмя. Фамилиарно беше обгърнал с ръка раменете на Чен, както баща прегръща сина си.

— Тук, у Као Чен, сме се разбрали за нещо и ти също трябва да го приемеш, Аксел. Тук, в този дом, няма чинове, няма официалности — разбра ли ме? Тук сме просто приятели. Така настоява Као Чен, а аз… — усмивката му стана още по-широка. — Е, тъй като съм по-старши по чин от тебе, и аз настоявам. Тук Чен е Чен, а аз съм Грегор.

Кар протегна ръка. Хаавикко бавно се изправи — гледаше протегнатата ръка и се колебаеше какво да направи. Но щом погледна Чен, забеляза как той го насърчава с поглед да я поеме.

Преглътна сухо.

— Благодарен съм ви. Но преди да ме приемете сред вас, трябва да научите още нещо за мене. — Погледна единия, после — другия. — Вие сте добри хора и не искам да имам тайни от вас. Трябва да знаете кой съм. И какво съм направил.

— Давай — насърчи го Кар с все още протегната ръка.

Хаавикко се вгледа в сивите очи на Кар — срещна погледа му, без да трепне.

— Чухте ме да казвам, че сякаш сънувам лош сън и не мога да се събудя. Е, десет години живях в този кошмар — ден и нощ. Но преди около месец се събудих. Пак се намерих в някакво легло в публичен дом, а до мене отново лежеше непознато момиче. Но този път то беше мъртво и знаех, че аз съм я убил.

Кар присви очи.

— Знаел си?

Хаавикко потръпна.

— Да. Съвсем ясно си го спомням.

Кар и Чен се спогледаха и размениха някакъв знак на разбирателство. После Кар отново погледна Хаавикко. Ръката му дори не беше трепнала — все още си стоеше така, протегната.

— Всички сме вършили неща, от които се срамуваме, Аксел Хаавикко. Дори и това, което казваш, че си сторил… дори и това не те прави лош човек. Виж например Чен. Той е добър човек, не мислиш ли?

Хаавикко погледна към Чен.

— Бих заложил и живота си за това!

— Значи сигурно ще се изненадаш, като научиш, че Као Чен е единият от двамата убийци, които си преследвал преди десет години.

Хаавикко поклати глава.

— Не. Не може да бъде. Те са мъртви — и двамата. Видях с очите си тялото на онзи куай.

Кар се усмихна.

— Не. Това беше друг човек. Човек, на когото Чен беше платил, за да се прави на него. Това не е нещо, с което той се гордее. А нещо, което би желал да не се е случило. Но въпреки това то не го прави лош човек.

Хаавикко сега гледаше Чен смаяно.

— Разбира се… белегът — той се наведе и прокара пръст по белега над лявото ухо на Чен. — Сега те познах. Ти беше онзи от филма. Заедно с твоя приятел — онзи, дребния. На главната на Ниво единайсет.

Чен се разсмя изненадано.

— На филм ли ни бяхте заснели?

— Да… — Хаавикко се намръщи. — Но аз все пак не разбирам. Щом си бил единият от убийците…

Кар отговори вместо Чен:

— Ли Шай Тун опрости Као Чен. И той забеляза онова, което аз забелязах веднага. Че Чен е добър човек. Честен човек — когато му се даде възможност да бъде такъв. Такива са мъжете — освен ако нуждата не ги оформи по друг начин.

— Или пък раждането… — добави Хаавикко. Отново се беше сетил за Еберт.

— Е? — Кар продължаваше да държи ръката си протегната. — С нас ли си, Аксел? Или ще оставиш миналото да налага отпечатъка си върху тебе?

Хаавикко погледна първо единия, после другия и след това, усмихнат чак до уши — от ъгълчетата на очите му аха-аха да потекат сълзи — протегна ръка и пое ръката на Кар.

— Чудесно — обади се Уан Ти от вратата. Тя премина покрай тях и се усмихна на Аксел, сякаш за първи път го посрещаше с „добре дошъл“. — Пък и тъкмо навреме. Хайде, идвайте и тримата и сядайте на масата, че яденето ще изстине.

Докато вечеряха, Кар нахвърли какво се е случило, откакто се беше завърнал от Марс. Единственият им ключ към масовите убийства ги бе отвел до малка клетка на Пин Тяо на Средните нива, на петдесет ли южно от Бремен. Хората му наблюдаваха кой влиза и кой излиза при терористите. Имаха строга заповед да не позволяват на Пин Тяо да разберат, че са под наблюдение, но това не беше нещо, което биха могли да вършат безкрай.

— Довечера ще вкарам там един отряд — Кар се облегна назад и избърса уста с опакото на дланта си. — По малките часове. Искам да заловя възможно най-много членове на Пин Тяо, така че трябва да сме нащрек!

Чен кимна. Устата му беше пълна. Предъвка и преглътна.

— Ще бъде трудно. Организацията им е много стегната и някой постоянно бди на пост. А като им излезеш насреща, се стопяват като сенки. Ще ти се наложи да ги притиснеш някак си в ъгъла. Но дори и да успееш, те по-скоро ще умрат, отколкото да се оставят да ги хванат.

— Да… но така биха направили и повечето хора, ако нямат друга възможност. Сун Цу е прав: остави на човека само един изход за бягство и неговата решителност да се бие до смърт ще бъде изцяло подкопана. Той ще осъзнае колко е сладък животът и ще се вкопчи в него. Така ще е и тази нощ. Ще им предложа път обратно към живота. Ако успея да хвана и само един от тях, може би ще се доберем до дъното на тази работа.

Хаавикко се усмихна. Този мъж изглеждаше и дори ядеше като варварин, но мислеше като генерал. Толонен не беше сгрешил преди всичките тези години, когато бе забелязал това в Кар. Хаавикко остави пръчиците и бутна купичката си, после бръкна в джоба си и извади бележника.

— Какво е това? — вдигна глава Кар.

Хаавикко му го подаде през масата.

— Виж сам.

Той наблюдаваше как едрият прелиства бележника. Отначало Кар просто се намръщи неразбиращо, след това започна бавно да кима, а на устните му заигра лека усмивка.

— Сам ли си направил всичко това?

— Да.

Чен бутна встрани купичката си и се наведе заинтересован напред.

— Какво е това?

Кар го погледна замислено.

— Анализ на официалното разследване на убийството на министър Лу Кан. И ако не греша, тук вътре има редица неща, които никога не са фигурирали сред откритията на комитета на танга.

Кар подаде бележника на Чен, след което погледна Хаавикко.

— Мога ли да запитам защо си го правил, Аксел?

— Имах заповед.

Кар се разсмя.

— Заповед?

— Да, от генерал Толонен, малко преди да ме уволни от служба. Помоли ме да съставя списък на заподозрените, колкото и невероятни кандидатури да включва той. Хора, които биха могли да стоят зад убийците. Беше пряка заповед; той никога не я е отменял.

Кар смаяно се втренчи в Хаавикко.

— Разбирам. Но тогава без съмнение Толонен би трябвало да разполага с него?

Хаавикко се поколеба, после наведе очи и поклати отрицателно глава.

— Разбирам — обади се след малко Кар. — А и може би си прав. След случилото се той е нямал причини да ти се доверява, нали? Маршалът би видял в това само опит да се захванеш пак с Еберт. Щял е да сметне, че си си измислил всичко това, за да дискредитираш враговете си.

Хаавикко кимна, след това отново вдигна очи — сега те горяха свирепо.

— Но вие познавате Еберт! Знаете какво представлява! И може би това — той посочи бележника в ръцете на Чен, — колкото и непълно да е, ще ни помогне да закопчаем това копеле!

Чен вдигна поглед.

— Прав е, Грегор. Доста интересно четиво…

— Интересно — да, но не и убедително.

Чен кимна замислено и отново се усмихна на Кар.

— Точно така. Но все е някакво начало. Нещо, върху което да се работи.

— Да…

Хаавикко забеляза как двамата си размениха знаещи усмивки и усети внезапна топлина, която го изпълни — чувство за принадлежност към нещо, към някого. Вече не беше сам. Сега бяха трима и заедно щяха да съкрушат Еберт, да разобличат кухата черупка, която той представлява.

Кар отново го погледна.

— Това единственото копие ли е?

— Не. Има и второ сред нещата, които съм завещал на сестра си Веза.

— Добре. — Кар се обърна към Чен: — В такъв случай ти се заеми с това копие, Чен. Давам ти две седмици платен отпуск. Започва от утре. Искам да проследиш накъде водят някои от тези нишки. Особено такива, свързани с хора, известни като приятели или бизнес партньори на семейство Еберт.

— Ами ако открия нещо?

Някой затропа силно по външната врата на апартамента. Тримата се обърнаха с лице нататък. Као Чен скочи на крака. Чуха се гласове; миг по-късно Уан Ти се появи на вратата.

— Съобщение за вас, майор Кар — рече тя. Това, че използва чина на Кар, им подсказа, че мъжът е в съседната стая и ги чува.

— Идвам — обади се Кар, но го нямаше съвсем малко време. Когато се върна, лицето му беше сгърчено от гняв.

— Не мога да повярвам! Мъртви са!

— Кой? — разтревожено попита Чен.

— Цялата група на Пин Тяо! Всичките осем души! — едрото тяло на Кар потръпна от гняв. След това той притвори очи и кимна. — Някой е знаел. Някой ни е изпреварил.

Еберт стоеше заедно със своя капитан Одън и се смееше, отметнал глава назад, когато пристигна Кар. По всичко си личеше, че тук е имало жестока престрелка. От едната страна на голямото кръстовище бяха наредени чували с трупове, а коридорите, които тръгваха от него, бяха осеяни с отломки.

Кар огледа труповете, после се обърна с лице към Еберт.

— Кой беше?!

— Кой е бил ли? — с троснат, почти войнствен тон подхвърли Еберт.

— Де Вор ли беше?

Еберт се изсмя студено.

— За какво говорите, майор Кар? Бяха Пин Тяо. Но сега са мъртви. Осем копелета по-малко от онези, които ни притесняват.

Кар замря на място — внезапно се беше досетил какво е станало.

— Ти ли ги уби?

Еберт отново погледна Одън и леката усмивка пак цъфна на лицето му.

— До крак.

Кар стисна юмруци, за да може да се овладее.

— Можем ли да поговорим някъде? — процеди той. — Насаме?

Одън посочи една стая встрани.

— Ще сложа пост.

— Няма нужда — отказа Кар. — Няма да се бавим много. Когато вратата зад тях се затвори, Кар се нахвърли върху Еберт.

— Тъпо копеле такова! Защо не докладва какво смяташ да правиш?! Кой ти е разрешил да действаш, без да ме уведомиш?

Очите на Еберт пламнаха.

— Не ми трябва твоето разрешение, Кар…

Кар се надвеси ядосано над него.

— Но в този случай ти трябваше! Маршал Толонен ми възложи да отговарям за това разследване и докато то продължава, ще ми докладваш на мене, разбра ли ме, майор Еберт? Прибързаната ти акция успя прекрасно да оплеска всичко! Бях поставил тази клетка под наблюдение!

Еберт погледна дръзко едрия и изплю отговора насреща му:

— Е, аз просто ти спестих труда, не е ли така?

Кар ядно разтресе глава.

— Нагло копеле! Не разбираш ли? Мъртви не ми трябват! Тази нощ щяхме да нахлуем! Исках поне един да хвана жив. А сега всичките отиват в земята, мамицата им, и само боговете знаят кога пак ще ни падне такъв шанс!

Еберт го гледаше кръвнишки, ръцете му трепереха от гняв.

— Не ми го тропосвай това на мене, Кар. Ти си я оплескал, не съм аз. Аз просто си вършех работата. Въз основа на получените доказателства. Щом не можеш да информираш своевременно колегите си офицери…

Кар вдигна ръка — пръстите му бяха напрегнати, сякаш се готвеше да фрасне Еберт по лицето, — после бавно я отпусна. С насилие нищо нямаше да постигне.

— Пострадал ли е някой от нашите?

Лицето на Еберт се изкриви. Той отмести поглед встрани.

— Неколцина… — гласът му беше приглушен.

— Колко „неколцина“?

Еберт се поколеба, след това отново вдигна поглед.

— Четирима мъртви, шестима ранени.

— Четирима мъртви! Ай-я! Какво си смятал да правиш, мамицата ти мръсна? — Кар поклати глава и се извърна отвратен. — Ти си лайно, Еберт — случайно да го знаеш? Как можа да прахосаш цели четирима души?! Трябваше само да изчакаш! Те щяха да излязат срещу тебе!

Еберт впи в гърба на едрия поглед, изпълнен с чиста омраза.

— Не беше толкова просто…

Кар се извърна.

— Всичко прееба!

Еберт отмести поглед, после отново го върна върху Кар. Изведнъж беше придобил по-заплашително излъчване.

— Според мен говори достатъчно, Кар. Разбра ли ме? Не съм от онези хора, с които е добре да си враг!

Кар се разсмя саркастично.

— Повтарям ти, майор Еберт. Или си забравил първата ни среща? — той се наведе напред и се изплю между краката на Еберт. — Ето! Току-виж това ти освежило паметта. И тогава беше лайно, и сега си си лайно.

— Не ме е страх от тебе, Кар.

— Не… — кимна Кар. — Не, ти не си страхливец, това ти го признавам. Но пак си си позор за униформата на танга и ако успея, ще те смажа.

Еберт се изсмя презрително.

— Само се опитай!

— Да, ще се опитам. Да знаеш само как ще се опитам, мамицата ти! Но не ме подценявай, Ханс Еберт. Спомни си само какво направих с майстор Хуа онзи път в ямата. Той ме подцени и сега е мъртъв.

— Това да не би да е заплаха?

— Приеми го както искаш. Но да се разберем като мъже, ако ме разбираш какво ти говоря. Само да си казал нещо на маршала, ще отричам до последно! Като тебе някога, преди десет години.

Еберт присви очи.

— Онзи офицер с тебе… Хаавикко беше, нали? Познах го това малко лайненце!

Кар се втренчи в Еберт — сега вече беше сигурен, че Хаавикко му е казал истината. После кимна.

— Да, Хаавикко. Но да не ти е хрумнало да се опитваш да му навредиш. Ако само си охлузи кутрето без основателна причина, идвам. И дори и хиляда от твоите приятелчета няма да ме спрат!

Цу Ма стоеше в двора на конюшните в Тонджиян и чакаше слугата да доведе арабската кобила. Огледа се — чувстваше се странно притеснен, разстроен от това, че тя не го е изчакала.

Беше се опитвал да я изхвърли от ума си, да прогони от сърцето си магията, с която тя го бе омагьосала, но нямаше никаква полза. Беше влюбен в нея.

Влюбен. Разсмя се — чудеше се на себе си. Никога досега не му се беше случвало. Никога досега за трийсет и седем години живот.

Трябваше само да затвори очи и нейният образ изникваше и караше дъха му да секне. После си спомняше онази вечер — там, на острова, под светлината на фенерите; как я бе гледал, докато тя изливаше душата си в песента; как гласът й сякаш беше гласът на неговия дух, който пееше, свободен като птичка сред нощния мрак. И по-късно, когато той беше във водата, бе видял как тя застана зад съпруга си и го наблюдаваше с любопитни очи, а погледът й трептеше по голите му гърди.

„Един живот? — беше попитала тя на вратата на разрушения храм. — Един живот!“ — сякаш той бе искал да каже нещо по-особено. Сякаш това го подканваше да я докосне. Но след като се бе навел да я погали по бузата, по шията, тя се бе дръпнала назад, сякаш той беше престъпник.

Дали не бъркаше? Дали не я беше преценил погрешно? Май така излизаше. И все пак тя му беше изпратила вест. Тайно. Мъничка ръкописна бележка, с която го молеше да й прости унилостта и пак да излезе с нея на езда. Дали това беше просто знак на учтивост — заради съпруга й — или в това имаше нещо повече?

Все още чуваше думите й: „Ако бях свободна…“

Дори и да мисли за подобна връзка беше лудост. Това би могло само да създаде вражда между клана Ли и него самия и да разклати вековните връзки между техните две семейства. И все пак само мисълта за нея го караше веднага да забрави всякакъв дълг. Тя го беше омагьосала, бе откраднала сетивата му. И това знаеше. Но и това беше нищо в сравнение с порива, който го тласкаше да я види пак. Да рискува всичко просто за да бъде с нея.

Чу, че прислужникът води арабската кобила, и се обърна.

— Чие хсия — поклони се момчето и му подаде юздите.

Цу Ма се усмихна и ги пое. После здраво сложи единия си крак на стремето и се метна на гърба на кобилата. Тя се втурна плашливо, но той я обузда с шпорите. Това беше конят на Ли Юан — конят, който бе яздил при последното си гостуване. Бавно обърна кобилата — свикваше с нея отново — после я пришпори и препусна вън от двора и на север, към хълмовете.

Знаеше къде ще я намери: там, до ръба на шадравана в храма, където бяха говорили за последен път. Тя беше там, извърнала глава; цялата й поза беше страшно безутешна. Лицето й беше бледо, много по-бледо, отколкото си го спомняше — сякаш беше болна. Намръщи се — нещо го беше разтревожило. После разпозна шокиран дрехите, с които бе облечена: туниката й за езда беше бледорозова, почти бяла, поръбена с черно, панталоните — лазурносини. А косата й… в косата й бяха вплетени рубини.

Тихо се разсмя учуден. Същите цветове… същите накити, които беше носила на първата им среща. Но какво ли означаваха те?

Щом се приближи, тя вдигна поглед — очите й бяха пълни с болка, устните — стиснати, устата й — странно твърда. Беше плакала.

— Не знаех дали ще дойдете.

Той се поколеба, след това се приближи и застана до нея.

— Не трябва да яздите толкова далече сама…

— Така ли?

Гневът в гласа й го смути. Той бръкна в туниката си и извади кърпичка.

— Ето… какво има?

Гледаше я как бърше бузите си, после — очите си. Тя потрепери леко и сякаш някой изтръгна сърцето му. Искаше да протегне ръце и да я прегърне, да я притисне здраво и да я утеши, но и преди беше бъркал.

— Боли ме, като те гледам да плачеш…

Тя го погледна, след това започна да мачка кърпичката.

— Не, не си виновен ти, Цу Ма…

Той навлажни устни и пак заговори:

— Къде е съпругът ти?

Тя се разсмя горчиво и се втренчи неподвижно във вкопчените си длани.

— Съпрузи! Какво е един съпруг — тиранин!

Гневът, който се изписа на лицето й, отново го изненада. Тя се обърна, вдигна глава и се взря в него с широко отворени очи.

— Той спи с прислужниците си! Видях го!

— А… — той се загледа във водата, в нейното отражение там, долу. — Може би защото е мъж…

— Мъж! — тя се разсмя саркастично. В огледалото на шадравана очите й срещнаха неговите — предизвикваха го. — Но мъжете са различни, нали? Дали имат различни апетити, различни нужди? — тя отново погледна към него, истинския, а не към отражението, принуждавайки го отново да вдигне очи и да срещне погледа й. — Говориш също като братята ми, Цу Ма. Те си мислят, че само заради пола си ме превъзхождат, а всеки глупак би могъл да види, че…

Тя млъкна, след което го погледна и се разсмя.

— Нали виждаш, дори и езикът ме предава. Бих могла да кажа, че съм „мъж на място“.

Той кимна — за първи път я разбра.

— И все пак нещата стоят така — каза той тихо. — Без това…

— Знам — прекъсна го тя нервно, после повтори по-кротко и с усмивка: — Знам…

Той се загледа в нея. Спомни си какво беше казала братовчедка й, Ин Ву Цай: „Фей Йен е била родена с тяло на жена, ала с душа на мъж“. Вярно беше. Изглеждаше толкова крехка, така чуплива и все пак в самата й сърцевина имаше нещо силно, нещо твърдо и безкомпромисно. Може би точно това го караше да я обича — несигурното равновесие на природата й. Това чувство, което му внушаваше — за огън под леда. За земност под повърхностната глазура.

— Ти не си като другите жени.

Каза го тихо, с възхищение и видя как очите й трепнаха, чертите й омекнаха.

— А ти? Като другите мъже ли си?

„Дали съм като другите мъже? — запита се той наум. — Или съм просто онова, което другите очакват от мене да бъда?“ Докато я гледаше, откри, че не може да си отговори. Ако да бъдеш танг означаваше най-свидното ти желание никога да не се сбъдне, то какъв беше смисълът да бъдеш танг? По-добре никога да не беше живял.

— Мисля, че да — отговори най-сетне той. — Моите чувства, желания, мисли са същите като на другите мъже.

Тя го гледаше напрегнато, сякаш се опитваше да разгадае някаква гатанка, която сама си беше задала. След това отмести очи от него и сведе поглед. На устните й играеше едва забележима усмивка.

— Да… но равновесието между тези неща прави от мъжа това, което е — не си ли съгласен, Цу Ма?

Той се разсмя.

— И, според тебе, при мене те са… в различно равновесие?

Тя го погледна дръзко.

— А, според тебе, не е ли така? — Тя вдигна гордо брадичка, черните й очи бяха широко отворени. — Всъщност аз не те познавам, Цу Ма, но това поне знам — знам, че ти би дръзнал да се изправиш срещу целия свят, за да получиш онова, което искаш.

Усети как целият замръзна. Значи и тя беше разбрала какъв е. Но се сдържа — спомни си как беше сгрешил предишния път. Да го отблъсне втори път би било немислимо, непоносимо. Преглътна и наведе глава.

— Не знам. Аз…

Тя се изправи рязко, приковавайки изненадания му поглед.

— Много говорим! — тя гледаше към конете, които пасяха малко по-нататък. — Това е нездравословно. Неестествено. — Погледна го отново. — Не смяташ ли?

Той бавно се изправи, очарован от това, как се менеше тя с всеки миг, от непостоянството на настроенията й.

— Какво предлагаш?

Тя се усмихна — изведнъж пак беше същата, каквато я бе срещнал първия път, весела и самоуверена; дълбочината й, крехкостта й — всичко това беше изчезнало.

— Сетих се — обади се тя. — Хайде да се надбягваме. До сигналната кула. Знаеш ли я?

Той присви очи.

— Минахме покрай нея на десет ли оттук, нали?

— Точно така — усмивката й стана още по-широка. — Е? Навит ли си?

— Да — разсмя се той. — Защо не? И по стръмнината, нали? Без да задържаме юздите?

— Разбира се — погледът й пресрещна неговия. — Без да задържаме юздите.

Фей Йен дръпна юздите, обърна се и погледна към стръмния склон под кулата. Цу Ма я следваше на около петдесет чи — конят му се напрягаше, бореше се да прескочи всяко следващо чи земя.

Очите й сияеха, гърдите й бързо се надигаха и спускаха. Чувстваше възбуда. Щеше да си спомня това надбягване.

Цу Ма дръпна юздите и спря до нея. Конят му изпружи шия, превъзбуден от преследването, и той се наведе да го погали по дългата муцуна. После погледна Фей Йен. Върху суровото му лице се изписа усмивка на удоволствие.

— Хубаво беше. От години не съм изпитвал подобна радост!

Той се засмя — дълбок, плътен смях, от който я побиха тръпки. След това протегна ръка и отметна кичура коса, паднал върху челото й. Ръката му се спря на бузата й.

За първи път я докосваше.

Той отдръпна ръката си, извърна се, изправи гръб и се заоглежда из долината. Намираха се в най-високата точка на разстояние двайсет ли. Зад гърбовете им в долината се издигаха възвишенията на Та Па Шан, но пред тях се простираше само равнината.

Или онова, което някога е било равнина. По времето на дядо му Градът се простираше едва до Чун Чин. Сега покриваше всички низини на Съчуан. Лъщеше в бяло на светлината на следобедното слънце — кристален шубрак, издигащ се на дузина ли от тях. От това място не го виждаше в пълния му мащаб, но знаеше, че изпълва басейна на Чан Чиан на осемстотин ли южно от планините, хиляда ли от изток на запад. Огромно плато от лед.

Приведе се на седлото, след това се обърна и я погледна. Тя беше вперила угрижен поглед в него. Така жената гледа мъжа си. Тази мисъл го накара да се усмихне и да си спомни защо беше дошъл.

Скочи от коня и се приближи до нея.

— Ела! — той й подаде ръка да слезе. Но този път не я остави. Този път я обърна с лице към себе си и я обгърна с ръце.

Тя го погледна с очакване — устните й бяха разтворени, долната беше леко издадена в почти брутален намек. Очите й го пронизваха — така свирепо настояваха. А тялото й — там, където го беше притиснал — сякаш искаше да се вдълбае в неговото.

Не беше сбъркал.

Целуна я — устните му смазаха нейните; отговори на нуждата й със своята нужда. Всеки се бореше с дрехите на другия — късаха връзките, освобождаваха се и после той я повдигна нагоре и проникна дълбоко в нея. Краката й обвиха гърба му, тазът й трескаво се устреми срещу неговия.

— Любов моя… — прошепна тя. Широко отворените й очи горяха, изящните й малки длани галеха врата му. — О, любов моя, господарю мой…

Глава 9Светлина под воала

Ли Юан и баща му бяха застанали в центъра на кръглата панорамна площадка и наблюдаваха огромното кълбо на Чун Куо на сто и шейсет хиляди ли под тях. Там долу беше нощ. Осветена отвътре, огромната, разпростряла се над целия континент маса на Град Европа сияеше с мека, почти перлена бяла светлина, поръбена по всички краища с дълбок черен мрак. На юг, зад тъмнината на Чун Хай — древното Средиземно море, блестеше Град Африка — обширната му продълговата форма се извиваше и се скриваше от погледа, а на изток, разделен от Град Европа от тъмната бариера на Източноевропейските плантации, започваше Град Азия — огромен ледник, прострял се до студеното сърце на огромната земна маса.

Стаята, в която се намираха, беше осветена със сумрачна светлина; двойните врати в горния край на стъпалата, извеждащи към личните покои на танга, бяха затворени. В стаята беше топло, но както винаги надделяваше илюзията за студ.

— Какво реши, татко?

Тангът се обърна към сина си, погледна го замислено и се усмихна.

— Ще изчакам да изслушаме маршала. Тази сутрин той е видял момчето.

— А… — Ли Юан хвърли поглед към тънката папка, която беше мушнал под мишница. В нея се намираха копия от досиетата, които Кар беше донесъл от Марс: личният архив на Бердичев, изваден от трупа на личния му секретар три дена преди Кар да хване самия Бердичев.

Трябваха им две седмици, докато разгадаят сложния шифър, но си струваше. Освен че им даде достъп до редица секретни файлове на „Сим Фик“ — файлове, посочващи местонахождението на няколко специални проекта, с които се бе захванал Бердичев — архивът съдържаше и други интересни сведения.

Първото беше детайлно описание на събитията, довели до убийството на министъра на Едикта, Лу Кан, преди десет години. В много отношения то приличаше на документа, представен на Ли Шай Тун от Толонен скоро след събитието и съставен от майор Де Вор. Този документ и мрежата от влияния и връзки, които описваше, беше достатъчен, за да обвинят дисперсиониста Едмънд Уайът и да го осъдят на смърт за предателство. Макар Уайът да беше против Седмината, той нямаше никакъв пръст в убийството на министър Лу. Не, то беше организирано от другарите му по конспирация. Но почти толкова сигурно, колкото и унищожаването на космическия кораб „Нова надежда“, й смъртта на Уайът беше повод да избухне войната.

Ли Юан погледна баща си и забеляза колко много е остарял за последните десет години. Войната го беше опустошила; бе го лишила от всичките му илюзии. Преди пет години той нямаше дори да погледне проекта „Жица в главата“. Но времената се бяха променили. Бяха необходими нови решения. Вторият файл го потвърждаваше.

— Файлът „Аристотел“, татко… знаем ли дали съществуват и други копия?

Ли Шай Тун погледна надолу, към синьо-белия кръг на Чун Куо.

— Все още нищо не сме открили, Юан. Може пък и да имаме късмет. Може да не са успели да го разпространят.

— Може би… — но и двамата знаеха, че файлът „Аристотел“ е прекалено важен — съдържаше твърде голяма потенциална вреда за Седмината — и затова Бердичев едва ли го бе задържал за себе си: в него се съдържаше ни повече, ни по-малко истинската история на Чун Куо: онази версия на събитията, която тиранинът Цао Чун беше погребал под своята собствена.

Ли Юан потрепери, щом си спомни деня, в който бе открил истината за този свят; изведнъж си спомни съня, който беше сънувал — образа на огромната планина от кости, изпълнила равнината от хоризонт до хоризонт. Основата на този свят.

— Знаеш ли, Юан, стоях точно тук онази нощ, когато ти се роди. Беше късно и гледах надолу, към Чун Куо, и се чудех какво ли ни чака занапред. Бях сънувал…

Вдигна очи и срещна погледа на сина си.

— Сънувал си, татко?

Тангът се поколеба, после леко поклати глава.

— Няма значение… просто всичко това много ме учуди, толкова е странно. Това момче… и изобщо…

Знаеше какво иска да каже баща му.

Третият файл се отнасяше до някакво момче, от което Бердичев се бе заинтересувал лично: дете, родено в Глината, изтеглено от Проекта за възстановяване, за което Бердичев беше платил необичайната сума от десет милиона юана.

Част от файла съдържаше генотипно изследване — сравнение на генетичния материал на детето с този на мъж, за когото се предполагаше, че е негов баща. Резултатът беше убедителен. Мъжът беше баща на детето. А името на този мъж? Едмънд Уайът — човекът, погрешно обвинен в организирането на убийството на министър Лу Кан.

Това си беше достатъчно странно, но още по-странна беше бележката в края на файла, която разкриваше, че файлът „Аристотел“ далеч не е дело на Сорен Бердичев, както се твърдеше в самия файл, а всъщност е бил съставен и написан от момчето.

Но онзи факт, който бе поразил и двамата, беше датата, която се посочваше в генотипното изследване като време за зачеване на момчето: тя съвпадаше с посещението на Уайът, Бердичев и Леман в публичен дом в Глината.

На същата дата беше роден Ли Юан. На същата дата майка му, Ли Юа, бе умряла при преждевременното му раждане.

Сякаш боговете си играеха с тях. Вземаха, даваха и никога не обясняваха защо. Но какво беше момчето — дар или проклятие? Файлът „Аристотел“ доказваше, че то вероятно — поне потенциално — е проклятие, но ако на сведенията за него можеше да се вярва, то можеше да се окаже и най-голямата придобивка на Седмината. Въпросът, с който се бяха сблъскали — въпрос, на който днес трябваше да си отговорят — беше прост: да се опитат ли да обуздаят таланта му или да го унищожат?

Някой затропа по огромната врата в дъното на стаята.

— Влез! — тангът се обърна към новодошлия.

Беше Толонен. Влезе с решителна крачка, след това спря на три крачки от танга, удари токове и наведе глава.

— Чие хсия.

— Е, Кнут? Видял си момчето. Какво мислиш?

Толонен вдигна глава — изненадан, че тангът беше поставил въпроса толкова направо. Нямаше този навик. Маршалът се обърна към Ли Юан, поклони се лекичко и отново се обърна към Ли Шай Тун. На устните му се заизписва усмивка.

— Момчето ми хареса, чие хсия. Много ми хареса. Но вие не ме питате за това, нали? Питате ме дали, според мене, можем да му имаме доверие. Дали можем да рискуваме да го използваме в една толкова деликатна изследователска област.

— И?

Толонен сви рамене.

— Все още не съм напълно сигурен, чие хсия. Инстинктът ми е склонен да потвърди написаното във файла. Той е верен. Връзката между него и учителя му, Тай Чо, например, е много силна. Мисля, че това е в природата му. Но трябва да имаме предвид и битката с онова момче, Янко, и цялата онази работа с реконструирането на личността, която е последвала. Той вече не е същият човек. Трябва да се запитаме по какъв начин го е засегнало всичко това. Дали го е направило по-покорен и, следователно, по-лесен за контролиране или го е дестабилизирало? Нямам отговор на това, боя се, че наистина нямам.

Тангът се замисли за момент, след това усмихнато кимна на маршала.

— Благодаря ти, Кнут. Твоите страхове са огледало на моите. Вече подписах смъртната му присъда. Просто чаках да чуя ти какво ще кажеш.

— Но, татко… — Ли Юан се втурна напред, после отстъпи назад и сведе глава. — Прости ми, аз…

Ли Шай Тун се вгледа в сина си, изненадан от тази намеса, след което се намръщи.

— Е, Юан?

— Хиляди извинения, татко. Забравих се.

— Искаше да кажеш нещо ли?

Ли Юан се поклони.

— Аз… просто исках да те предупредя, че не трябва да прибързваме, що се отнася до това.

— Да прибързваме ли? — старият танг се засмя и погледна към Толонен. — Какво ли не са ми казвали в този живот, но че действам прибързано… Какво искаш да кажеш, Ли Юан? Изясни се!

— Това момче… — Ли Юан погледна баща си в очите. — Ако онова, което пише за него, е вярно — ако то е поне малко толкова талантливо, колкото се твърди… е, ами ако го убием, това ще е страшна загуба.

Ли Шай Тун се вгледа внимателно в сина си.

— Забравяш защо се бихме в тази Война, Ли Юан. За да възпрем Промяната, не да я подхранваме. Това момче, Ким… виж какви пакости е успяло да стори досега с този свой „талант“. Виж файла, който е написал. Какво можем да направим, за да не ни причини още неприятности?

Ли Юан преглътна — усещаше, че всичко зависи от онова, което ще каже в следващите няколко мига; че дори и в този момент баща му все още не е взел твърдо решение.

— При цялото ми уважение, татко — нещата са се променили. Всички го знаем. Сега враговете ни са по-различни — действат по-внимателно и по-коварно от когато и да било. А и средствата, които използват, са се променили. Докато ние продължаваме да пренебрегваме възможностите на технологиите, те правят всичко възможно, за да ги подчинят на себе си — и да ги използват срещу нас. — Ли Юан погледна надолу. — И сега сякаш боговете ни дават дар, който да използваме срещу своите врагове. Трябва просто да го следим изкъсо.

— И преди са се опитвали да го следят. Забравяш колко умно е това момче.

Ли Юан кимна.

— Разбирам го, татко. Но въпреки всичко мисля, че ни е по силите.

Тангът се позамисли, после отново се обърна към Толонен:

— Е, Кнут? Ти какво мислиш?

Толонен се поклони.

— Мисля, че е възможно, чие хсия. Пък и би ли ни навредило да почакаме, преди да вземем крайното решение?

Тангът се разсмя.

— Две към едно. Печелите.

Толонен му се усмихна.

— Вашето „едно“ е по-голямо от нашите „две“, чие хсия.

— Така е. Но аз не съм глупав. Нито пък инат — и той отново се обърна към сина си: — Добре, Юан. Засега оставям това в твои ръце. Уреди въпроса за охраната с маршал Толонен. Но за момчето ще отговаряш пряко ти, разбра ли ме? То ще живее, защото ти си пожелал така. Нека смъртната присъда остане у тебе — използвай я при нужда.

Юан се усмихна и ниско се поклони.

— Както желае баща ми.

— О, и още нещо, Юан. Най-добре ще е сам да се срещнеш с момчето — той се усмихна. — Чух, че имаш още две свободни места в проекта „Жица в главата“.

— Аз… пазех ги за всеки случай…

— Така си и помислих. Върви тогава. Още сега виж момчето. И ако мнението ти за него съвпада с това на маршала, ще направим както казваш ти. Но внимавай, Юан. Знанието е меч с две остриета.

Когато синът му излезе, тангът се обърна към своя маршал:

— Дръж ме постоянно в течение, Кнут. Ли Юан няма да знае, но аз искам през цялото време да знаем къде се намира Ким. Може би Юан е прав за него. Но онова, което ние можем да използваме, със същия успех може да бъде използвано и от враговете ни. Аз се отвращавам при мисълта, какво ще стане, ако това момче отново попадне в ръцете им. Разбираш ли ме ясно, Кнут?

— Разбирам, чие хсия.

— Добре тогава. Нека да си поговорим за друго. Дъщеря ти, Джелка — как е?

Погледът на Толонен светна.

— Много по-добре, чие хсия. Вече си е вкъщи.

Ли Шай Тун се намръщи.

— Дали това е умно, Кнут? Искам да кажа… да се върне там, където са я нападнали?

— Лекарите решиха, че така ще е най-добре. А аз… откакто се случи това, си мисля, че там тя ще е в най-голяма безопасност.

— Ясно. Но както разбирам, тя не е съвсем същата като преди.

Толонен сведе глава — в погледа му се четеше притеснение.

— Не е съвсем същата, чие хсия.

— И аз така си мислех… Е, виж какво, Кнут. Знам колко зает беше напоследък. Хрумна ми една идея — защо не вземеш да си починеш и да оставиш и Джелка да преодолее случилото се?

— Чие хсия!

— Спомняш ли си онзи остров, собственост на семейството ти? До финландския бряг?

— Край Якобстад? — Толонен се разсмя. — Как да го забравя? Прекарах там един месец с Джени скоро след като се оженихме.

— Да… — двамата се умълчаха, споделяйки сладката тъга на спомена. — Е… — с по-бодър глас продължи Ли Шай Тун, — … защо не заведеш там Джелка за някоя и друга седмица?

Толонен грейна в усмивка.

— Но да! Разбира се! — После се умърлуши. — Но вие казвате, че имам твърде много работа, чие хсия. Кой ще се грижи за нея? Пък и въпросът с пропуските…

Тангът докосна маршала по рамото. Такъв си беше Толонен — не би престъпил Закона за пропуските, не би раздавал разрешения на роднини и приятели. През всичките тези години, откакто го познаваше, не беше чул Толонен и веднъж да се е възползвал от положението си.

— Не се безпокой, Кнут. Вече съм уредил всичко. Пропуски, припаси, дори и специален отряд, който да я охранява — той се усмихна широко, наслаждавайки се на изненаданото изражение на Толонен. — Брат ти Джон и жена му се съгласиха да останат с нея, докато тя е там.

Толонен се разсмя смаяно.

— Джон?! — после поклати глава, трогнат до дъно. — Дълбоко съм ви благодарен, чие хсия. Това е отлично. Тъкмо това й трябва. Страшно ще й хареса, знам.

— Добре тогава. Значи утре ще я заведеш сам. След като оправим тази работа с момчето. И, Кнут…

— Да, чие хсия?

— Не бързай да се връщаш. Остани с нея една вечер. Да видиш като как е, а?

— Това заповед ли е, чие хсия?

Тангът се усмихна и кимна.

— Да, скъпи приятелю. Това е заповед.

След като Толонен си тръгна, Ли Шай Тун се отправи към покоите си. Изкъпа се, облече вечерните си копринени дрехи и седна на стола до шадравана с шарани. Вдигна книгата на Хун Лу Мен, „Сънят на червените имения“, от мястото, където я беше зарязал. Известно време се опитва да чете, да потъне отново в щастието на младия Пао-ю и любимата му братовчедка Тай-ю, но не му се удаваше — умът му непрекъснато се връщаше към файла „Аристотел“ и към въпроса, какво би могъл да означава той за Чун Куо.

Неговият син, Ли Юан, го беше прочел преди пет години, в първите дни, след като бе посветен в тайната на техния свят — Голямата лъжа, върху която беше съградено всичко. Спомняше си как онази нощ Юан бе дошъл при него блед и уплашен. Беше се събудил от ужасен сън.

— Защо крием истината от тях? — бе поискал да разбере Юан. — От какво се боим? Че тя ще ги накара да мислят по-различно, а не така, както ние искаме? Че могат да изберат нещо друго, а не онова, което ние искаме да изберат?

Тогава той беше спорил със сина си, бе се противопоставил на настояването на Юан, че те са затворнически надзиратели на Града на Цао Чун, наследници на система, която ги води към зло.

— Ние сами сме си господари — беше казал тогава. Но така ли беше всъщност? Дали те контролираха всичко? Или ги командваха невидими сили?

Винаги беше твърдял, че прави всичко в името на най-доброто — не заради самия себе си, а за всички: така, както според великия мъдрец Конфуций би трябвало да действа един владетел. И винаги беше вярвал в това. Но сега, в последните си години, бе започнал да поставя под въпрос направеното в негово име.

Дали наистина имаше някаква разлика между това, да скриеш истината от някого, и това, да му сложиш жица в главата?

Навремето може би щеше да отговори другояче — да каже, че тези две неща сами по себе си са много различни — но сега не беше чак толкова сигурен. Петте години война го бяха променили, бяха го направили по-мрачен.

Въздъхна, погледна страницата и затвори книгата.

— Прав си бил, Пао-ю. Всички ручеи са замърсени. Нищо не е чин… нищо не е чисто.

Беше го предвидил — преди шестнайсет години, през онази ужасна вечер, когато неговата мила Лин Юа бе умряла при раждането на втория му син, Ли Юан. Онази нощ и него го беше събудил лош сън. Сън за Града, потънал в бездната на хаоса; за мъртви скъпи приятели и деца, за мрака, който настъпваше.

Такива сънища криеха смисъл. Те бяха гласове на скрита част от същността му, която притежаваше познания, гласове, които не трябва да пренебрегваш, защото иначе загиваш. И все пак те ги бяха пренебрегнали. Бяха оставили Системата и Града да отричат силата на сънищата, пълни с илюзии и смътни образи, сякаш за да убият вътрешните гласове и да накарат мрака дълбоко вътре в тях да млъкне.

Но не можеш да унищожиш онова, което е вътре в човека. И може би Юан е прав. Може би е най-добре да контролираш всичко. Сега, преди да е станало твърде късно. Защото не беше ли по-добре мир — дори на такава цена — отколкото хаос?

Той се извърна, ядосан на себе си, загубил търпение, че не идва ясен отговор.

Вгледа се в дълбините на шадравана с шарани — търсеше сигурността на миналото — след това поклати глава.

— Не знам… — въздъхна той. — Просто вече не знам.

Един шаран се издигна бавно, лениво към повърхността и потъна пак надолу. Ли Шай Тун гледаше вълните, които се разбягаха, после докосна сплетената си на плитки брада и я подръпна замислено.

Ами Юан, синът му? Дали Юан беше толкова уверен, колкото изглеждаше? Беше чул, че нещо между него и Фей Йен не е наред. Бяха му съобщили, че принцът, неговият син, няколко дена не е посещавал спалнята на съпругата си и то не поради умора от работата. Беше заедно с нея в двореца в Тонджиян и въпреки всичко не посещаваше спалнята й. Това не беше на добре. Щом една двойка започва толкова рано да се кара, това не е никак обещаващо за бъдещето им. Беше се страхувал от това — знаеше, че са неподходяща двойка, но бе пренебрегнал вътрешния си глас. Беше оставил нещата да вървят по течението като ездач, пуснал юздите.

Шаранът отново се надигна, този път по-бързо, сякаш за да захапе въздуха. Щом устата му се показа над водата, се чу лек плисък, след това отново потъна надолу и се сля с мрака на дълбините.

Ли Шай Тун вплете пръсти в брадата си, после кимна. Щеше да остави нещата да си вървят. Да ги наблюдава отблизо и да следи как се развиват. Но пресечната точка се приближаваше. Беше казал на Толонен друго, но не бе чак толкова сигурен, че Ли Юан греши. Може би беше време да се сложат юзди на масите — да бъдат обуздани, преди всичко да рухне и да ги смаже.

Едно проучване нямаше да навреди. А ако това момче, Ким, можеше да им помогне да намерят начин…

Тангът се извърна, после се наведе и вдигна книгата — познаваше я много добре и това му вдъхваше странна увереност. Избърса корицата — съжаляваше, че се бе отнесъл така пренебрежително с нея. Като млад беше чел тази книга дузина пъти и всеки път я разбираше все по-добре и й се наслаждаваше все повече. Нещата се променяха — след като дълго го беше отричал, сега го знаеше, ала определени неща — съществени неща — си оставаха постоянни за всички хора във всички времена. И всеки човек изживяваше живота си при редуване на промяна и статичност.

И за онези, които управляваха, не беше по-различно. Но на тях им тежеше и допълнително бреме. На тях беше поверена задачата да оформят матрицата на обществото, в което съществуваха обикновените хора. На тях беше поверена свещената задача да намират равновесие. Защото без равновесие нямаше нищо.

Нищо освен хаос.

Беше късен следобед, когато Ли Юан най-после пристигна в Бремен. Генерал Ноченци беше предоставил канцеларията си на младия принц. Точно там, на горния етаж на огромната тристаетажна крепост, той смяташе да се срещне с момчето.

Ким чакаше долу. Чакаше там от срещата с Толонен рано тази сутрин и не подозираше как междувременно съдбата му беше висяла на косъм. Но Ли Юан не го извика веднага. Вместо това се възползва от възможността отново да прочете файловете и да прегледа извадките от визуалните архиви — филми, заснети през осемте години, прекарани от Ким в Проекта за възстановяване.

Нарекоха момчето Уард не защото така му беше името — малко от момчетата, появили се от Глината, въобще имаха представа какво е фамилно име — а защото всички, излезли от Проекта, се казваха така. Нещо повече, изписваха го, както изписваха имената на хун мао — по онзи странен начин: първо малкото име и чак тогава фамилното.

Ли Юан се усмихна. Дори и този мъничък детайл беше равен на цели томове информация за разликата между културите. Защото хан винаги поставяха на първо място рода. Преди индивида.

Той спря последния кадър, после затвори комуникатора, наведе се и докосна интеркома на бюрото. Личният секретар на Ноченци веднага се появи на вратата.

— Принц Юан?

— Нека доведат момчето. Разбрах, че го придружава и служител от Проекта на име Тай Чо. Да дойде и той.

— Разбира се, ваше височество.

Той стана от бюрото и се приближи до прозореца. Когато влязоха, все още беше там, с гръб към тях.

Тай Чо се прокашля.

— Ваше височество…

Ли Юан се обърна. Бяха застанали близо до вратата, момчето — на крачка зад служителя. Тай Чо беше висок мъж — повече от пет чи; миниатюрните размери на детето от Глината караха височината му да изпъква още повече. Ли Юан ги оглежда известно време. Опитваше се да се добере до ключа към тяхната връзка, до нещо повече от онова, което беше прочел в обобщенията във файла; след това се върна на бюрото и седна. Те останаха прави.

От другата страна на бюрото нямаше столове. Забеляза как го гледаше Тай Чо. После пристъпи напред.

— Ваше височество… — започна той, но Ли Юан с жест го накара да млъкне. Беше забелязал как очите на момчето постоянно се отклоняват към големия прозорец отзад.

— Кажи ми, Ким, какво виждаш там?

Момчето беше толкова дребничко! Повече приличаше на осемгодишно дете, отколкото на петнайсетгодишен юноша.

То поклати глава, но продължи да се взира с широко отворени очи, като че ли беше уплашено.

— Е? — настоя Ли Юан. — Какво виждаш?

— Навън — тихо отговори момчето. — Виждам навън. Кулите. Покривът на Града. А там — то посочи над рамото на принца, — слънцето.

Млъкна и поклати глава, сякаш не е в състояние да обясни. Ли Юан се обърна, за да види какво сочеше, като че там виждаше някакво чудо. Но видя само познатите стражеви зидове, тъпия край на стената на Града, залязващото слънце. След това разбра. Това не беше страх, беше благоговение.

Ли Юан се обърна намръщен, после се довери на инстинкта си и подхвана направо:

— Извиках те, защото си млад, Ким, и умът ти е гъвкав. Моите хора казват, че си гений. Това е хубаво. Би ми било от полза. Но те избрах отчасти и защото ти не си част от вътрешната научна организация тук. Това означава, че имаш много по-ясен поглед върху нещата от повечето хора, незамърсен от амбиции и административна политика. Но не разбирам неохотата ти да си имаш работа с мене и да ми дадеш онова, което искам.

Той преплете пръсти и се облегна назад.

— Искам да се присъединиш към един научен екип. Екип, чиято задача е да разработи и изпита нов тип система за забавление.

Ким присви очи — беше му интересно, но и беше нащрек.

— Както и да е, това не е всичко, което искам от тебе. Искам да направиш за мене и нещо друго — нещо, което трябва да се пази в тайна от всички останали членове на екипа, дори и от маршал Толонен.

Момчето се поколеба, след това кимна.

— Добре — той заоглежда момчето. Усещаше как възпитателят не го изпуска от очи. — Нека тогава ти обясня накратко какво ще искам от тебе. Тук имам един файл с проекти, иззет от покойния директор на „Сим Фик“, предателя Бердичев. Някои разработки са доста напреднали, други не са нищо повече от хипотези. Онова, което искам от тебе, е да ги прегледаш и да прецениш дали биха могли да влязат в работа или не. Даже нещо повече. Искам да откриеш за какво биха могли да бъдат използвани.

Забеляза, че момчето се намръщи, и обясни:

— Не се доверявам на етикетите, лепнати от Бердичев на тези проекти. Онова, което той твърди, че са, и онова, което всъщност са представлявали са две съвсем различни неща.

Момчето кимна отново. След това заговори:

— Но защо точно аз? И защо да държим тези неща в тайна от маршала?

Ли Юан се усмихна. Беше точно както му бяха казали: момчето имаше пъргав ум.

— Що се отнася до маршал Толонен, за него тези неща не съществуват. Ако той знаеше за тях, веднага щеше да нареди да се унищожат, а аз не искам да стане така.

— Но без съмнение вашият баща ви подкрепя в това?

Принцът се поколеба, после погледна строго служителя и отговори:

— Баща ми не знае нищо за това. Той си мисли, че тези файлове са вече унищожени.

Тай Чо преглътна и наведе глава.

— Простете, ваше височество, но…

— Да? — гласът на Ли Юан беше студен, заповеднически.

— Както казах, простете, но… — мъжът отново преглътна. Знаеше колко много рискува с това, че въобще е заговорил. — Ами… загрижен съм за безопасността на моя подопечен.

— И аз съм също толкова загрижен, колкото сте и вие, ши Тай. Но това трябва да се направи. И нека да отговоря и на другия въпрос на Ким — според мен той е единственият, който може да го направи.

Тай Чо отново сведе глава.

— Но, ваше височество…

Ли Юан се изправи ядосано.

— Забравяте се, Тай Чо! — Пое си дъх, за да се успокои, после заговори пак — този път по-спокойно: — Както казах, аз съм твърде загрижен за безопасността на Ким. Ето защо днес, точно в този миг взех решението да запазя живота му.

Той вдигна присъдата и я подаде на Тай Чо. Наблюдаваше как озадачението му отстъпва пред объркан ужас. Лицето му остана без капчица кръв. Тай Чо сведе ниско глава и му подаде обратно листа с трепереща ръка.

— И вие сте отменили това, ваше височество?

— Не, не съм го отменил. Отложих го. Ким е жив, защото аз искам той да живее. Баща ми го постави под моя отговорност. Но аз съм справедлив човек. Ако Ким направи онова, което желая — ако ми даде исканите от мене отговори — то аз ще скъсам този документ. Разбра ли, Тай Чо?

Тай Чо продължаваше да стои със сведена глава.

— Разбрах, ваше височество.

Когато влезе, Фей Йен спеше. Той застана над нея в сумрака, вгледа се в чертите й, след това се извърна и забеляза дрехите й за езда, разхвърляни на пода до леглото. Съблече се и се плъзна в леглото до нея. Тялото й беше топло и голо под хладните чаршафи. Притисна се към нея и отпусна ръка върху извивката на бедрото й.

Усмихна се в тъмното — беше доволен, че лежи там, до нея. Беше твърде изпълнен с най-различни мисли, за да заспи, ала продължаваше да лежи тихо и да размишлява, успокояван от топлината й, от присъствието й.

Сега разбираше. Съвсем естествено беше тя да ревнува. Възможно беше дори по някакъв странен, женски инстинкт да е „разбрала“ за по-раншните му отношения с момичетата.

Затвори очи и се вслуша в лекото й дишане. Наслаждаваше се на сладкия й мирис, на копринената мекота на кожата й под пръстите си.

След малко се отдръпна от нея и остана да лежи по гръб, взрян през пластовете мрак в смътните извивки на драконовите тела от мозайката на тавана. Мислеше за момчето. Ким беше обещаващ — много обещаващ — и той щеше да осигури момчето да получава всичко необходимо за работата си. А ако в края на годината резултатите бяха добри, щеше да го възнагради както подобава.

Беше научил от баща си един урок. Талант като Ким би трябвало да бъде обуздан; такива хора трябваше да бъдат добре награждавани или унищожавани, иначе щяха да унищожат всичко. Контрол — това беше ключът. Насочен интерес.

Протегна се и се прозина. Отдавна не се беше чувствал толкова добре. Сякаш изведнъж нещата се бяха изяснили. Разсмя се тихичко. Всичко това го караше да се чувства чудесно — и страшно благосклонен.

Устните му, се извиха в усмивка, щом се сети какво беше купил на Фей Йен същата тази вечер след срещата с момчето. Чистокръвен расов жребец: арабски жребец, потомък на поредица шампиони. Чисто белите му хълбоци, изящните му силни крака, гордата му аристократична муцуна — всичко това се съчетаваше в животно толкова прекрасно, че веднага щом го погледна, той разбра, че тя би искала да бъде нейно.

Беше го купил веднага и веднага бе наредил да го докарат в конюшните му тук, в Тонджиян. Утре сутринта щеше да я заведе да го види.

Усмихна се, щом си представи радостното й лице. До него Фей Йен се размърда и се обърна по гръб.

Той седна в леглото, после се извърна и я погледна. Бавно, внимателно издърпа чаршафа и го остави да се плъзне и да разкрие голотата й. Отначало просто гледаше, проследявайки нежните извивки на тялото й — пръстите му почти не докосваха плътта й. Беше толкова крехка. Толкова красива. Съвършена скулптура от жива плът.

„Събуди се! — помисли си той. — Събуди се, любов моя!“

Но желанието му остана неизпълнено. Фей Йен продължаваше да спи.

Остана да лежи още малко — не можеше да се отпуска. След това стана и навлече халата си. Желанието му беше минало онази точка, когато можеше да продължи да си лежи и да го забрави. Влезе в мраморната баня и застана под душа. Остави се на студените и твърди струи да го пречистят.

Остана там, наслаждавайки се неосъзнато на стичащата се по крайниците му вода. Сега тя беше хладка, но все пак ободряваща като дъждец. Прочистваше ума му. Стоеше там, отпуснал ръце покрай тялото си, когато тя се появи на вратата.

— Юан…?

Той бавно вдигна поглед, смътно осъзнавайки присъствието й, и се усмихна.

— Будна ли си?

Усмихна му се и тя.

— Разбира се. Чаках те.

Тя се изплъзна от халата си, приближи се, застана до него под душа и лекичко изписка.

— Ама, Юан! Ще замръзна!

Отстъпи назад със смях.

И той се засмя, после врътна кранчето. Погледна я — кожата й беше осеяна с мънички капчици като с мъниста.

— Също като бисери… — той пристъпи напред.

Тя се пресегна и взе кърпа, след това коленичи до него и започна да го бърше, да се грижи послушно за него, както беше длъжна една съпруга. Той погледна надолу — усещаше смътно желание, но беше приспал предишната си ярост.

Тя се изправи, за да подсуши раменете и косата му. Тялото й се отърка о неговото, гърдите и бедрата й го докосваха леко, докато го обикаляше. Отиде до шкафа и миг по-късно се върна с пудри и мехлеми.

— Малко удоволствие — тя застана пред него, като с пръсти галеше гърдите му. — Но хайде да се заемем.

Засмя се и го обърна с гръб към себе си. Смехът й беше гърлен, странно сексуален — досега не я беше чувал да се смее така. Този смях го накара да се извърне и да я погледне, сякаш очакваше да я види преобразена. Но не, беше си тя, Фей Йен.

— Липсваше ми — изрече тя и започна да натрива с масло раменете му, врата му, гърба му. — Много ми липсваше — пръстите й се спуснаха надолу по гръбнака му и той потръпна. Думите й отекнаха в главата му. — Като самия въздух, съпруже. Като самия въздух…

Шест часа по-късно и половин свят по-нататък, на Средните нива в кантон Данциг, маршал Толонен стоеше насред главната канцелария на новосформирания проект „Жица в главата“. Сам се беше убедил в напредъка, постигнат за трите изминали дена, откакто за последен път бе посетил лабораторията. Тогава тук нямаше нищо — нищо освен голи стаи: сега си личеше, че се работи, макар и по-голямата част от оборудването да се намираше все още в сандъците и да чакаше да го разопаковат.

Толонен се обърна — администратор Шпац беше влязъл с припряна стъпка в стаята. Той му се поклони ниско — личеше си, че е объркан от пристигането на маршала, който не го беше предупредил.

— Маршал Толонен, моля ви, простете. Не ви очаквах.

Толонен се усмихна наум. „Не — помисли си той, — не си ме очаквал. И за в бъдеще ще ми стане навик да пристигам тук без предупреждение.“

Той изпъна рамене.

— Дойдох да ви дам съвет относно последните двама души, назначени в екипа.

Забеляза как Шпац се поколеба, преди да кимне. Зачуди се защо ли, после изтика тази мисъл от ума си, завъртя се и щракна с пръсти. Ординарецът моментално му подаде две папки.

— Ето, вижте ги — Толонен ги подаде на мъжа. — Моля, седнете, докато ги преглеждате.

Шпац се поклони, след това се върна зад бюрото си, отвори първата папка, прокара пръст по наглед празната страница. Топлината на докосването му бързо изведе характеристиките върху специално обработената хартия. Само след минута вдигна поглед и се намръщи.

— Простете, маршале, но мислех, че на последните две свободни места ще назначат действащи учени.

— Тъкмо такова е и намерението.

Шпац отмести поглед, после отново погледна маршала. Заговори, като внимателно подбираше думите си:

— И все пак… Например този човек, Тай Чо — че той няма никаква научна подготовка. Той е възпитател! Квалификацията му…

Толонен кимна.

— Разбирам загрижеността ви, ши Шпац, но бихте ли погледнали другата папка?

Шпац кимна все още колебливо, след това остави първата папка и отвори втората. Отново прокара пръст по страницата. Този път обаче преглеждането му отне повече време — методично запрелиства страниците една след друга, като от време на време кимаше удовлетворено и изсумтяваше от удоволствие или от изненада. Щом свърши, вдигна поглед и пусна широка усмивка.

— Да, изключително! Изненадан съм, че досега не съм чувал за този човек. От някой от другите Градове ли е?

Толонен беше вперил поглед зад гърба на Шпац — оглеждаше съсредоточено таблиците, които покриваха стената.

— Би могло да се каже.

Шпац кимна разбиращо.

— И кога пристига?

Толонен го погледна.

— Веднага, ако искате.

Шпац вдигна поглед.

— Наистина ли? — поколеба се, после кимна отново. — Добре. Сега остана да уточним още само една дреболия. Тук на първа страница има една грешка — той пак прокара пръст по горния край на страницата, след това вдигна очи. Усмихваше се объркано. — Датата на раждане…

Толонен извърна поглед и щракна с пръсти. Миг по-късно ординарецът се върна — този път не сам.

Толонен отново се обърна напред.

— Няма никаква грешка.

Шпац гледаше смаяно.

— Искате да кажете… Уард… това е Уард?!

Толонен погледна момчето — опитваше се да го види през очите на Шпац; така, както сам той го беше видял за първи път, преди да гледа филмите, които демонстрираха способностите му. На пръв поглед изглеждаше почти невъзможно това хилаво тъмнокосо същество да е изключителният учен, описан в личното досие, и все пак беше така. Бердичев не беше единственият, повярвал, че това момче е наистина нещо особено.

Шпац се разсмя.

— Това някаква шега ли е, маршале?

Толонен усети, че го побиват студени гневни тръпки. Хвърли яден поглед към Шпац и забеляза как онзи пребледня.

Шпац се изправи бързо и се поклони толкова дълбоко, че почти удари чело о бюрото.

— Простете, маршале, не исках да…

— Грижи се за него, Шпац! — злъчно го сряза Толонен. — Прикрепи към момчето някого, който да се грижи за него през следващите няколко дни, докато пристигне възпитателят му, Тай Чо. — Потрепери и остави гнева си да се уталожи. — А ти ще отговаряш нищо лошо да не му се случи!

Забеляза как Шпац преглътна сухо и кимна доволен, че го е сплашил достатъчно.

— Добре. Оставям го под твое попечителство.

Шпац наблюдаваше как Толонен се отдалечава, после насочи вниманието си към момчето. За миг остана безмълвен, все още твърде смаян, за да успее да асимилира всичко това, после се отпусна тежко на стола си, наведе се напред и натисна копчето.

— Докарайте тук Хамънд! — забеляза как помощникът му крадешком гледаше момчето. — Веднага!

Облегна се назад, сключи длани и се втренчи в момчето. После се разсмя и разтърси глава.

— Не…

Когато първоначалният шок затихваше, започваше да чувства раздразнение; ядосваше се заради положението, в което го бяха поставили. Сега щеше да се наложи да върне парите, които му бяха дадени, за да посочи кандидатури за свободните места. И не само това — вместо истински учени му бяха натресли някакъв бездарник и някакво хлапе! С какво го беше заслужил?! Кого беше разгневил?!

Втренчи се в бюрото и подсмръкна силно.

— Значи ти си учен, а, Уард? Така ли?

Момчето не отговори. Той вдигна глава — в очите му пламтеше ярост.

— Виж сега какво ще ти кажа. Не знам какви игрички си играят онези горе, но не вярвам нито на думица от онази папка, разбра ли ме?! И нямам намерение да те допускам да припарваш до нищо, което е важно! Щом трябва да те бавя — добре, ще те бавя, но проклет да съм, ако те оставя да ми се бъркаш в работата!

Млъкна. На вратата зад момчето беше застанал някой.

— Викали сте ме, ши Шпац?

— Влизай, Хамънд. Запознай се с новия колега, Ким Уард.

Забеляза погледа, който Хамънд хвърли на момчето.

— Искаш да кажеш… ти си Уард?! — Хамънд не можеше да скрие изненадата си. — Е, тогава боговете да ни пазят! — разсмя се и протегна ръка. — Аз съм Джоел Хамънд, главен техник на Проекта.

Щом Шпац забеляза как момчето се втренчи в ръката на Хамънд, преди плахо да му протегне своята, как внимателно наблюдава докосването на дланите им, сякаш това беше нещо съвсем ново за него, той разбра. Момчето никога досега не беше живяло сред обществото. Никой не го бе учил на обноски. Това накара Шпац да се замисли. Да види в нова светлина написаното в папката. Или по-скоро онова, което не го пишеше там. Ала все пак не можеше да повярва. Ами че това момче изглеждаше най-много на девет години! Не би могъл да направи толкова много за толкова кратко време!

— Искам да се грижиш за това момче, Хамънд. Докато пристигне неговият… пазач.

— Пазач ли? — Хамънд отново погледна Ким и присви очи.

— Тай Чо — обади се Ким, преди Шпац да успее да обясни. — Той ми беше възпитател в Проекта за възстановяване. Той ми е като баща!

Богове, помисли си Шпац, по-убеден от всякога, че някой от горните нива си прави гавра с него, че иска да го провали. Хлапето и неговият „баща“ — точно това им трябваше! Отново се наведе напред — тонът му изведнъж стана по-хладен, по-делови:

— Виж, Хамънд. Настани го. Покажи му кое къде е. После се върни. До един час. Искам да те инструктирам по-пълно, разбра ли?

Хамънд пак погледна момчето. На устните му трепна усмивка. Върна погледа си върху Шпац и наведе глава.

— Разбира се, директоре. Както кажете.

— Е, Юан, мога ли вече да я сваля?

Той я обърна с лице към себе си, после развърза копринената превръзка на очите й и я пусна на земята. Тя го погледна с широко отворени очи, неуверено, след това се засмя тихичко, нервно.

— Виж там — той посочи зад нея и цъфна в усмивка.

Тя се обърна и заоглежда конюшните. Конярите се размотаваха лениво, забравили за миг работата си — наблюдаваха младия принц и булката му, всичките ухилени до уши. Наясно бяха какво й е приготвил Ли Юан.

Тя се намръщи — не знаеше какво да търси. После отново се обърна към него.

— Давай — подкани я той. — Там долу, в крайната ясла. Тя продължаваше да се колебае, сякаш се боеше. Това го накара да се разсмее.

— Подарък, глупачето ми! — снижи леко глас. — Моят начин да ти се извиня.

— Там долу ли?

— Да. Ела, ще ти покажа…

Хвана я подръка и я поведе към яслата.

— Виж! — гледаше я.

Тя погледна. Там, в полумрака на яслата, стоеше конят, който й беше купил. Бавно пристъпи крачка напред, втора… конят извърна дългата си бяла муцуна и я погледна. Огромните тъмни очи сякаш я галеха. Изпръхтя тихичко, след това сведе глава, като че ли й се кланяше.

Видя я как потръпна едва забележимо и замря, щом тя се приближи до коня и започна да го гали по главата, по хълбока. Известно време само го галеше. После се обърна към съпруга си — очите й бяха пълни със сълзи.

— Прекрасен е, Юан. Наистина е прекрасен! — отново погледна към коня и потръпна. Ръката й беше отпусната върху гривата му. След това леко склони глава. — Не трябваше, любов моя. Нали си имам кон!

Юан преглътна трогнат.

— Знам, но исках да е твой. Още щом го видях, разбрах, че страшно ще ти хареса! — той навлезе в полумрака, застана до нея и нежно опря длан о хълбока на коня.

Тя вдигна очи към него — усмихваше се през сълзи.

— Има ли си име?

— Има си. Но ако искаш, можеш да го прекръстиш. Тя отново погледна към арабския жребец.

— Не. Погледни го, Юан. Той си е той, не мислиш ли? Танг сред конете!

Юан се усмихна.

— Такъв е, любов моя. Император. А името му е Тай Хуо.

Тя остана загледана в жребеца, после извърна глава и отново срещна погледа на Ли Юан.

— Велик Огън… Да, това име напълно му отива! — погледът й се плъзна по лицето на Ли Юан — явно подаръкът я изпълваше с благоговение. След това тя неочаквано падна на колене и се поклони толкова ниско, че челото й докосна коленете.

— Съпругът ми ме удостоява с чест, която не заслужавам…

Той веднага я изправи на крака.

— Не, Фей Йен. Съпругът ти те обича. Аз, Юан, те обичам. Останалото… — той сви рамене. — Е, сбърках. Не бях прав да…

— Не — тя поклати глава, след това вдигна очи. — Аз се държах неподобаващо. Сега го разбирам. Не е моя работа да се разпореждам с твоето домакинство. Не и без твоето разрешение…

— Тогава имаш разрешението ми.

Думите му я изненадаха.

— Разрешаваш ми?! Да управлявам домакинството ти?

Той се усмихна.

— Разбира се. Много съпруги го правят, нали така? Защо и моята да не го прави? В края на краищата имам умна съпруга!

Усмивката й бавно се разшири, след което съвсем внезапно тя се хвърли на врата му, събори го на земята и го покри с целувки.

— Фей Йен!

От близките ясли се чу смях, после — шумолене на слама — конярите бързаха да се отдалечат.

Той се надигна и я погледна смаяно, след това се разсмя, притегли я към себе си и я целуна. От близките ясли се разнесоха ръкопляскания и тихи окуражителни подсвирквания. Той се наведе напред и прошепна в ухото й:

— Нека довършим това при закрити врати, бива ли?

В отговор тя го притегли върху себе си.

— Ти си принц, любов моя — прошепна тихо. Дъхът й опари ухото му. — Ти заповядваш.

Джоел Хамънд беше застанал на вратата и наблюдаваше как момчето разопакова багажа си. Още не бяха разменили и дума, но той вече осъзнаваше, че това момче е по-различно от всички хора, които някога бе срещал. Не беше само бързината, а имаше и нещо неопределимо: нещо, което онзи глупак Шпац не беше доловил. Сякаш в момчето бликаше някаква мощна, ала прикрита жизненост. Хамънд се усмихна и кимна. Да, това момче приличаше на малка компактна батерия, изпълнена с енергията на познанието; светлина, закрита с воал, която чакаше своя миг, за да заблести ярко и да освети света.

Ким се обърна и го погледна — сякаш изведнъж бе усетил погледа му.

— С какво се занимавахте, преди да дойдете тук, ши Хамънд?

— Аз ли? — Хамънд се отмести от вратата и вдигна картата, която Ким беше оставил на масата. — Работех над различни неща, но причината, поради която съм тук, е, че прекарах пет години в „Сим Фик“, където участвах в създаването на изкуствен разум.

Очите на Ким леко се разшириха.

— Но това не е ли незаконно? Не престъпва ли Едикта?

Хамънд се разсмя.

— Ами и според мене е така… Но имах късмет. Тангът умее да прощава. Или поне в моя случай беше милостив. Опростиха ме. И ето ме тук.

Той отново погледна картата.

— Това е звездната карта Тун Хуан, нали? Виждал съм я преди години. В колежа. Интересуваш ли се от астрономия?

Момчето се поколеба.

— Интересувах се преди… — после се обърна към Хамънд. Тъмните му очи гледаха предизвикателно. — Шпац каза, че ще ме държи настрани от Проекта. Би ли могъл?

Хамънд се сепна.

— Аз…

Момчето се извърна; плавността на внезапното му движение изненада Хамънд — така не приличаше на нищо, което беше виждал дотук. Вълна от страх пропълзя надолу по гръбнака му. За миг остана там със зяпнала от смайване уста, а след това изведнъж откритието се стовари отгоре му като гръм. Той потръпна. Думите едва излизаха от гърлото му — почти шепнеше:

— Ти си роден в Глината, нали?

Ким извади няколко книги от сака си и ги сложи върху купчината на бюрото, после отново вдигна очи.

— Да, живях там до шестгодишна възраст.

Хамънд отново потръпна — това го караше да вижда момчето в съвсем нова светлина.

— Съжалявам. Сигурно е било ужасно.

Ким сви рамене.

— Не знам. Не си спомням. Но сега съм тук. Тук е моят дом.

Хамънд огледа голите бели стени на стаята, след което кимна.

— Да. Предполагам, че да — той остави картата и взе една от книгите. Беше „Чиу Чан Суан Шу“ от Лю Хуй — „Девет глави върху математическото изкуство“ — знаменитият трактат от III век, от който започваше цялата наука на хан. Той се усмихна и го отвори. Нова изненада — книгата беше на оригинален мандарин. Запрелиства страниците и забеляза, че по полетата имаше бележки — мънички, изящно изрисувани йероглифи в черно, червено и зелено.

— Говориш ли куо-ю, Ким?

Ким подреди книгите, обърна се и погледна Хамънд. Известно време се вглежда в него напрегнато, почти яростно, после посочи камерата над главите им.

— Това нещо работи ли?

Хамънд погледна нагоре.

— Още не. Ще ги пуснат два-три дена преди да инсталират системата.

— Ами Шпац? Той говори ли куо-ю… мандарин?

Хамънд се замисли, след това поклати глава.

— Не съм сигурен. Според мене — не, но лесно мога да проверя. Защо?

Ким го гледаше втренчено — откритият му поглед караше Хамънд да се чувства обезоръжен.

— Не съм наивен, ши Хамънд. Разбирам какво е положението ви тук. Тук вие сте нежелан. По това си приличаме. Правим каквото ни се каже или сме нищо. Нищо.

Хамънд потрепери. Никога не си го беше помислял точно по този начин, но беше вярно. Той остави книгата.

— Да. Но все пак не мога да те разбера. Накъде биеш?

Ким взе книгата, отвори я наслуки и я подаде на Хамънд.

— Прочетете първия пасаж.

Хамънд го прочете — произнасяше думите на мандарин с лек южняшки акцент. След това пак погледна Ким.

— Е?

— Така си и мислех. Видях как я гледахте. Веднага се сетих, че сте разбрали коя е книгата.

Хамънд се усмихна.

— Е, и?

Ким взе книгата и я остави на рафта при другите.

— Добра памет ли имате?

— Доста добра, бих казал.

— Достатъчно добра, за да запомните шифър?

— Шифър ли?

— Когато се върне, Шпац ще ви нареди да не говорите с мене за нищо, свързано с Проекта. Ще ви инструктира да ме държите далече от всичко освен от най-безобидните съоръжения.

— Сигурен ли си?

Ким се огледа.

— Така ме заплаши малко преди да дойдете. Но тези хора ги познавам. Срещал съм се с такива и преди. Ще направи всичко възможно, за да ме дискредитира.

Хамънд се разсмя и заклати глава, после млъкна — беше забелязал как го гледа Ким. Сведе очи.

— Ами ако аз не му се хвана на играта? Ако откажа да те държа настрана?

— Тогава ще дискредитира вас. Вие сте уязвим. Той знае, че сте длъжен да изпълнявате каквото ви нареди. Освен това ще прикрепи към вас някого, който да ви наблюдава. Някой, когото мислите за приятел.

— И какво мога да направя тогава?

— Да си водите дневник. На личния си комсет. Нещо, което при проверка би се сторило на Шпац напълно невинно.

— Разбирам. Но ти как ще имаш достъп до него?

— Оставете това на мене — и Ким се извърна, за да извади и последния предмет от сака, и го остави на нощната масичка.

— Ами шифърът?

Ким се разсмя.

— А, това ще ви хареса. Ще станете поет, ши Хамънд. Направо цял Ван Вей!

Де Вор седеше зад бюрото си в малката стаичка в сърцето на планината. Вратата беше заключена, в стаята не светеше — само малкият екран встрани на бюрото излъчваше леко сияние. Беше късно, почти два сутринта, а все пак не усещаше и следа от умора. Спеше малко — два, най-много три часа на денонощие — но сега не можеше дори и да мисли за сън.

Беше прекарал следобеда, преподавайки Сун Цу на висшите си офицери: последната глава — за използването на тайни агенти. Точно тази част от произведението на Сун Цу повечето войници намираха за противна. Общо взето те бяха хора директни — като Толонен. Смятаха подобни методи за необходимо зло, което нямаше как да избегнат, но мислеха, че е под достойнството им да ги използват. Обаче грешаха. Сун Цу неслучайно беше оставил темата в края на книгата от тринайсет глави. Там беше ключът към всичко. Както казваше Сун Цу, причината един просветен принц или добър генерал да възтържествува над врага си при всеки свой ход беше предварителното знание. И както бе коментирал много векове по-късно Ча Лин: „Армия без агенти е като човек без очи и уши.“

Така си беше. И колкото повече знаеше човек, толкова повече беше способен да надделее над обстоятелствата.

Усмихна се. Днес беше хубав ден. Беше му се отплатил за месеците труд. Нещата се бяха свързали и добили нова форма — форма, която предвещаваше добро бъдеще.

Загубата на агентите му сред Пин Тяо беше сериозна пречка, а хората, които бе подкупил сред тях, се оказаха незадоволителни почти във всяко едно отношение. Имаше съвсем бегла представа какво кроят висшите кръгове на Пин Тяо. Тоест до днес, когато внезапно бяха пристигнали две съвсем различни информации.

Първата беше просто кодова дума, на която се бе натъкнал един от платените му агенти: един-единствен йероглиф на мандарин, надраскан в изхвърлен от Ян Мах бележник. Йероглиф, който приличаше на галопиращ кон с четири крака. Йероглифът ю, думата на хан за риба, символът на Пин Тяо. Отначало не му говореше нищо, но после се сети да се опита да го използва като входен код към някоя от тайните компютърни мрежи на Пин Тяо, които беше открил още преди седмици, но в които не можеше да проникне.

При третия опит влезе. Ю беше кампания за набиране на нови попълнения; призив за сбор; дума, предавана от уста на уста. Де Вор бързо бе прегледал информацията, смаян от прочетеното. Ако това беше вярно…

Но разбира се, че беше вярно. Имаше смисъл. Мах се чувстваше нещастен заради ставащото в Пин Тяо. Чувстваше се омърсен от общуването с хора, които бяха същите като танговете, и с ренегати. Каква по-добра причина от това, да основе ново движение? Отцепническо движение, което след време щеше да се докаже като по-ефективно от Пин Тяо. Движение, което не сключва сделки, не прави компромиси. Това движение беше Ю.

Ю. Самата дума преливаше от двусмисленост, защото беше фонетично идентична с думата на хан със значение „изобилие“. Тя беше самият символ на богатството и все пак в традицията рибата да плува срещу течението нагоре по реката на големи пасажи беше сигурен признак за социални вълнения. По този начин Ю ставаше самият символ на граждански безредици.

Второто беше попаднало на Фишер в Александрия. Съобщението беше кратко — минута и три четвърти защитен от подслушване сигнал — и все пак потенциално достатъчно в разшифрована форма, за да разтърси самите основи на Седмината.

Наведе се напред и отново пусна филма.

Първите трийсет секунди бяха доста неубедителни. Виждаше се Ван Со-леян със своя канцлер, Хун Миен-ло. Щом Фишер влезе, тангът леко се извърна и излезе от кадър. Капитанът се поклони.

— Тук ли са? — попита Ван и лицето му отново влезе в кадър, когато Фишер се изправи.

— Четирима от тях, чие хсия. Бяха претърсени и сканирани заедно с подаръка, който носят.

— Добре — тангът се извърна и възбудено погледна канцлера. — Доведете ги тогава.

— Чие хсия…

Де Вор докосна копчето и спря кадъра. Ван Со-леян все още се виждаше в цял ръст пред тайната камера на Фишер. Бузестото му лице бе разцепено от усмивка, разкриваща неочаквано хубави зъби. Беше грубиян, но интересен. Въпреки всичките си наклонности, Ван Со-леян имаше остър ум; вероятно по-остър от умовете на Седмината, с изключение на младия принц, сина на Ли Шай Тун, Юан.

Облегна се назад и известно време оглежда двамата мъже — чувстваше се нещастен от това, че не е запознат с разговорите им преди и след тази важна среща. Цена нямаше да има, ако знаеше какво всъщност искат от връзките си с Пин Тяо. Но спокойната мисъл на Фишер му беше осигурила поне прозрение за причините, които се виждаха на пръв поглед.

Отново пусна филма, докато стигна до един по-късен момент, когато Фишер бе прекъснал разговора, за да съобщи на танга за пожара.

В обектива си камерата беше хванала шестима души: отляво Ван Со-леян, точно зад него Хун Миен-ло, а Гезел, Мах и двамата им придружители — отдясно. Това беше важен момент — можеше да бъде използван срещу танга на Африка. Но също толкова важен беше и моментът точно преди Фишер да почука и да разтвори вратите с трясък; в този момент гласът на Ван беше прокънтял ясно:

— Надявам се разбирате, чун цу, че не мога да ви осигуря подкрепа, без по някакъв начин да изразите добрите си намерения. Очаквам например мирис на горящо жито или новина за похабена реколта поради случайно замърсяване на водоизточника. Сигурен съм, че няма да ми се наложи да ви давам разяснения.

Де Вор се усмихна. Не, нямаше нужда Ван Со-леян да казва нищо повече. Беше ясно за какво говори. В замяна на средства искаше Пин Тяо да му вършат мръсната работа — да запалят Източноевропейските плантации и да разстроят снабдяването с храна на Град Европа, като по този начин дестабилизират Града на Ли Шай Тун. Но биха ли предприели Пин Тяо подобни радикални действия? В края на краищата от последвалия недостиг на храна най-много щеше да пострада техният народ. Биха ли рискували да настроят срещу си общественото мнение толкова скоро след като то беше започнало да гледа с добро око на тях?

Знаеше отговора. Щяха да го направят. Защото Мах беше готов Пин Тяо да бъдат дискредитирани. Той би бил щастлив да види как Ю заема празното място, оставено от смъртта на Пин Тяо. Беше му омръзнало да отстъпва пред Гезел. Омръзнало му беше да гледа как пренебрегват съветите му.

„Е — помисли си Де Вор и отново спря кадъра. — Може би можем да използваме тези напрежения, да ги пренасочим и да ги контролираме. Но още не. Още не му е дошло времето.“

Временно бяха прекъснали съвещанието, докато се овладее пожарът, но когато Фишер се върна, Пин Тяо си бяха тръгнали. Въпреки това обаче последните четирийсет секунди от записа бяха очарователна малка ода на всичко останало.

Ван Со-леян седеше в далечния ъгъл на стаята и въртеше в ръце подаръка, който му бяха връчили Пин Тяо. Беше мъничката нефритова скулптура на Куан Ин, която Де Вор беше дал на Гезел само преди седмица.

— Невероятно — обади се Ван. — Откъде, според тебе, са я задигнали?

Хун Миен-ло, застанал на няколко крачки от него, вдигна поглед.

— Извинете, чие хсия!

— Това — той вдигна малката статуйка така, че съвсем ясно се виждаше в обектива. — Бих казал, че е автентична. От династията Тан. Откъде, да ги вземат дяволите, са я докопали, според тебе?

Хун Миен-ло сви рамене, после се приближи до танга и сниши глас:

— Да се върнем към обратното, чие хсия — откъде знаете, че ще изпълнят онова, което искате от тях?

Ван Со-леян продължаваше да оглежда статуйката, след това погледна канцлера си и се усмихна.

— Защото искам от тях да правят само онова, което е в техен собствен интерес — той кимна и погледна право в обектива. — Е, капитан Фишер, угасихте ли го?

Филмът свършваше тук — с поклона на Фишер, — но това беше достатъчно. Де Вор имаше за какво да мисли — и то много. И какво да използва — то също беше много.

И това не беше всичко. Предишният ден беше пълен с изненади. Беше пристигнал запечатан пакет от Марс: копие на файловете, които Кар бе взел от личния секретар на Бердичев.

Де Вор се усмихна. Същия следобед беше разказал на висшите си офицери онази история — приказката за Цао и тангутите. Тангутите били врагове на хан от север и Цао, командир на хан, помилвал един осъден с уговорката, че ще глътне топка восък, ще се облече като монах и ще отиде в царството на тангутите. Онзи се подчинил и бил хванат от тангутите и хвърлен в тъмница. При разпита им разказал за восъчната топка и когато най-накрая я изсрал, те я разрязали и намерили вътре писмо. Писмото било от Цао до главния им стратег. Тангутският крал се разгневил и заповядал да екзекутират и фалшивия монах, и собствения си главен стратег. Така Цао се отървал от най-способния човек в лагера на врага само с цената на един осъден на смърт.

Същото беше и с момчето. То щеше да стане средството, чрез което Седмината щяха да бъдат унищожени. Не както си го беше представял Бердичев отвън, а отвътре. Седмината щяха да предизвикат собственото си унищожение. Защото момчето им носеше не восъчна топка, а идея. Една-единствена идея, способна да преобрази всичко.

Де Вор се облегна назад. Да, а Ли Юан щеше да се бори да запази момчето, защото искрено вярваше, че може да го контролира. Но Ли Юан нямаше ни най-малка представа какво е това момче. Дори и самото момче все още не го разбираше. Но той го беше забелязал веднага — още когато Бердичев му бе показал файла „Аристотел“ за първи път. Файлът беше забележително постижение и все пак не беше нищо в сравнение с онова, на което е способно момчето. Потенциалът му беше смайващ. Със същия успех Ли Юан би могъл да се опита да обуздае самата Промяна, пробваше ли да принуди таланта на момчето да се подчини на нуждите на Държавата.

Ли Шай Тун беше прав, когато беше подписал смъртната присъда на момчето. Вътрешният инстинкт на стареца никога досега не го бе подвеждал. Де Вор имаше късмет, че Войната беше подкопала увереността му. Едновремешният Ли Шай Тун би действал без колебание. Но старият танг на практика всъщност беше мъртъв — убит заедно със сина си, Хан Чин, преди осем години.

Де Вор кимна и прогони тези мисли от ума си — трябваше да се заеме и с последната си задача. Докладът беше кратък — не повече от единствено кодирано съобщение — и все пак важен. Тъкмо него чакаше.

Извади малкото омачкано листче от горния си джоб и го разгъна. Беше предавано от ръка на ръка по верига от доверени хора, докато стигне до него, но беше разбираемо само за неговите очи. „Тигърът е неспокоен“ — гласеше то. Усмихна се. „Тигър“ беше кодовото име на Ханс Еберт. Почеркът беше на неговия човек, Одън.

Бе вербувал Одън отдавна — години преди да го назначат за сержант под началството на Еберт — но Хамърфест се оказа възможност, изпратена му от небесата. Одън беше спасил живота на Еберт през онзи ден преди осем години и Еберт никога не забрави това. Ханс Еберт беше себичен млад мъж, но по странен начин лоялен към онези, които го обкръжаваха. Или поне към онези, които заслужаваха лоялността му, а Одън беше от тях. Но не вярваше да използва едновременно всичките си козове. В това отношение всичко беше като в уей чи: майсторът избираше играта на изчакването, на предварителното планиране. Така играеше и той с Одън.

Но сега дългата и търпелива подготовка вървеше към края си. Например, за Одън се беше оказало лесно да убеди Еберт да предприеме преждевременната атака над онази клетка на Пин Тяо — атака, която беше попречила на Кар да открие връзките между терористите и самия Де Вор. Но това беше само началото: проверка на потенциала на младежа. Сега щеше да доведе нещата много по-далече и да провери дали можеше да преобрази припряността на Еберт в нещо по-полезно. По-градивно.

Да, но не чрез Одън. Щеше да остави Одън в неведение, истинската му природа щеше да остане скрита за Еберт. Имаше и други начини да стигне до Еберт, и други хора, на които той се доверяваше, макар и не чак толкова много. Например чичо му Луц.

Де Вор сгъна листчето и го пъхна обратно в джоба си. Не. Одън беше част от много по-дълга игра: част от план, който засега съществуваше само в главата му.

Усмихна се, после се изправи и се протегна. Преливаше от доволство. Засмя се. След това се сепна: „Внимавай, Де Вор. И не се отпускай. Това е просто план. Не е действителност. Все още не. Не и докато не го превърнеш в действителност.“

— Но аз ще го направя! — каза той тихо и си позволи лека усмивка. — Само почакайте!

Сводникът спеше с по едно момиче от всяка страна. Стаята тънеше в полумрак, стенна лампа точно до вратата хвърляше зелени сенки върху спящите тела. Четвъртият звънец беше ударил, а последният гост за вечерта си беше тръгнал преди час. Сега тишината се нарушаваше само от хъркането на спящите.

Чен тихо плъзна вратата и се промъкна в стаята. И веднага сякаш се сля с осветените в зелено плътни силуети. Поколеба се за миг, докато очите му свикнат с едва забележимата промяна в осветлението, после бързо и тихо прекоси стаята и застана до леглото.

Сводникът лежеше по гръб, с глава, килната на една страна, и със зяпнала уста. От него лъхаше силен мирис на вино и лук: острата миризма, от която на човек му се повдигаше, се смесваше с тежкия дъх на мухъл в стаята.

„Да — помисли си Чен. — Той е. Винаги бих познал това лице.“

Извади ивицата лейкопласт от кесията, обели две къси парчета и ги лепна леко над ръката си близо до рамото. Хвърли лейкопласта и извади пистолета. Наведе се над момичето и опря дулото о дясното слепоочие на сводника.

— Лю Чан — прошепна той, щом сводникът се размърда. — Лю Чан, слушай ме много внимателно. Прави точно каквото ти казвам, иначе ще ти пръсна мозъка по дюшека, разбра ли?

Лю Чан не помръдваше. Очите му се стрелнаха встрани — напрягаше се да различи пистолета — след това се приковаха в надвесилата се маскирана фигура. Преглътна, после кимна страхливо.

— Какво искаш? — изхъхри той и млъкна, щом Чен притисна още по-силно пистолета към главата му.

— Млъквай, Лю Чан! — скара му се Чен тихо, но твърдо. — Аз ще ти кажа кога да говориш.

Сводникът отново кимна — очите му бяха широко отворени, цялото му тяло — напрегнато, свито от страх пред въоръжения.

— А така. Ето какво ще направиш: надигаш се много бавно. Много бавно, разбра ли ме? Само да си мръднал рязко и край с тебе! — Чен се усмихна жестоко. — Не си играя игрички, Лю Чан. По-скоро бих те застрелял, но моите хора искат да им отговориш на няколко въпроса. Разбра ли ме?

Лю Чан отвори уста, сякаш за да попита нещо, после пак я затвори. Преглътна силно. По врата му се стичаше пот. Кимна.

— Добре. А сега ставай.

Сводникът се надигна бавно на лакти. Чен продължаваше да притиска дулото към слепоочието му.

Чен кимна доволно, след това бутна дясната си ръка в лицето на сводника.

— Вземи сега единия лейкопласт и залепи устата на ей това момиче тук. А сега направи същото и с другото. И хич не си мисли да ми скачаш, Лю Чан. Единственият ти шанс да останеш жив е да правиш каквото ти казвам.

Лицето на сводника отново трепна въпросително. После той кимна.

Чен се наведе напред и леко побутна сводника с пистолета, за да му напомни за присъствието си, но това беше само за всеки случай — ако написаното в досието беше вярно, този тук нямаше да му причини никакви неприятности. Лю Чан, преди да стане сводник, беше работил като актьор в хан-операта и беше известен повече с издръжливостта си в леглото, отколкото със способностите си да върти ножа. Но все пак би било умно от негова страна да внимава.

Лю Чан се дръпна назад, след това пак се наведе и залепи устата на спящото момиче с лейкопласта. Тя се събуди и започна да се бори. Вдигна ръце към лицето си и се опита да го отлепи. После забеляза Чен и пистолета и замря неподвижно, широко отворила очи от страх.

— А сега другата.

Забеляза лекото колебание на Лю Чан и го побутна с пистолета.

— Действай!

Сводникът взе и другия лейкопласт и залепи устата и на другото момиче. Тя също се събуди и след кратка съпротива притихна.

„Добре — помисли си Чен. — А сега да се залавяме за работа.“

— Чудиш се какво искам от тебе, нали така, Лю Чан?

Лю Чан закима.

— Да, ами то е много просто. Преди месец-два едно от твоите момичета е било убито тук. Сигурен съм, че си го спомняш. Когато е станало това, тук е имало млад офицер. Той мисли, че я е убил. Но ти по-добре знаеш, нали, Лю Чан? Знаеш какво е станало всъщност.

Лю Чан сведе поглед, после го отмести встрани; всичко само и само да не срещне погледа на Чен. Заклати отрицателно глава, но Чен го блъсна с дулото и му разкърви слепоочието.

— Това тук, дето го държа, не е играчка, Лю Чан. Ако се опиташ да ме излъжеш, ще се убедиш. Знам, че ти си изиграл лейтенант Хаавикко. Дори знам и как. Но искам да узная точните детайли. И кой е дал заповедта.

Лю Чан сведе поглед с нещастен вид. Сърцето му биеше лудо, целият се беше изпотил. Поколеба се още миг, след това отново вдигна глава и погледна Чен в очите.

— Добре, Лю Чан, говори. Разкажи ми какво стана.

Сводникът преглътна, след което му дойде глас:

— И като ти разкажа, какво после?

— Ще те оставя жив. Но само ако ми разкажеш всичко.

Лю Чан потрепери.

— Добре.

Но от начина, по който погледна момичетата, Чен разбра какво си мислеше. Ако той оживее, момичетата трябваше да умрат. Защото бяха чули. И защото Лю Чан не можеше да рискува те да разкажат каквото и да било на когото и да било. В случай че някой има да си отмъщава.

Но нямаше значение, помисли си Чен, щом сводникът започна да разказва. „Ти вече и без това си мъртъв, Лю Чан. Заради онова, което си направил. И заради онова, което ще направиш, ако те оставя да живееш.“

Домът на Херик се намираше на четирийсет ли източно от дома на Лю Чан — малко, претъпкано място на самото дъно на Града, под Мрежата.

Не беше изминал и час, откакто Чен бе излязъл от публичния дом; съвсем недостатъчно време, за да открие някой трупа на Лю Чан или пък момичетата да успеят да се развържат. Въпреки това той вървеше с бърза крачка по коридорите — опърпани, зле осветени сокаци, които дори и в този ранен час бяха оживени. Знаеше, че с всяка минута нараства шансът вече да са предупредили Херик.

Бяха изминали две години от последния път, когато беше слизал под Мрежата, но първоначалният дискомфорт бързо отшумя и старите му навици надделяха. Походката му, осанката му се промениха. Той отново беше куай, доверяваше се на инстинктите си като куай; всички мъже сякаш усещаха това и се отдръпваха, когато минаваше.

Това тук беше лабиринт — планът, по който бяха построени горните нива, отдавна беше унищожен. Самоделни бариери преграждаха коридорите и маркираха териториите на съперничещите си банди; вратите на аварийните изходи бяха извадени навсякъде, а през едновремешната жилищна площ бяха прокарани нови коридори. За друг всичко това би изглеждало пълна бъркотия, но Чен беше роден тук. И знаеше, че всичко беше въпрос на това, да следваш дадена посока в главата си като стрелката на компаса.

Въпреки това чувстваше отвращение. Самият мирис на това място — един и същ навсякъде под Мрежата — отново го връщаше към кошмара, който представляваше животът тук. Докато вървеше, се оглеждаше, ужасен от омерзението и грозотата на всичко, което го обкръжаваше. Чудеше се как ли го е понасял.

На следващото кръстовище се прилепи о стената отляво и надникна зад ъгъла в левия коридор. Беше точно така, както беше казал Лю Чан. Там, малко по-нататък, на стената в зелено беше нарисуван дракон. Но не какъв да е дракон: този дракон имаше човешко лице. Мършаво, изпито лице на хун мао с яркосини очи, с уста с тънки устни, свити почти презрително.

Ако Лю Чан беше прав, сега Херик беше там и работеше. Като мнозина под Мрежата и той беше нощна птица и будуваше в часовете, които в големия Град там горе бяха смятани за неподходящи за общуване. Тук нямаше полицейски час, нямаше периоди на мрак. Тук винаги цареше сумрак — коридорите бяха осветени или не в зависимост от това, дали местните бандитски босове бяха сключили сделки с онези Горе, които контролираха такива неща като осветление, канализация и вода.

Подобни мисли го изнервяха. Той работеше за Седмината — а тъкмо те, неговите господари, бяха позволили съществуването на това място. Поради случайността, че се беше родил тук, те го бяха направили онова, което беше — куай, наемен нож, убиец. Те имаха богатството и властта да променят това място и да го направят годно за обитаване за онези, които искаха да живеят тук — и все пак не правеха нищо. Защо? Той дълбоко си пое въздух — знаеше отговора. Защото без всичко това на дъното не можеше да съществува и останалото. Това тук трябваше да го има — тази яма на беззаконието — под всичко онова горе. За да бъдат държани онези Горе нащрек. За да бъдат обуздавани ексцесиите им. Или поне така твърдяха.

Отхвърли тези мисли. Това, което правеше сега, не го правеше заради Седмината. Правеше го заради Аксел. И заради самия себе си — Кар беше прав. Ако Еберт бе платил, за да лепнат убийството на Аксел, то имаше големи шансове той да стои зад смъртта на момичето.

— Има си начини — беше казал Кар, — да накараш човек да мисли, че е направил нещо, което не е направил: начини за насаждане на фалшиви спомени.

Имаше и места, където можеш да си купиш такава техника. Като магазина на Херик.

Чен се усмихна. Сега беше почти сигурен, че Кар е прав. И Лю Чан го беше потвърдил, но трябваше да се увери. Трябваше да се сдобие с доказателство, с което да убеди Аксел, че не е виновен за убийството на момичето.

Бързо и безшумно заобиколи ъгъла, спусна се по коридора и спря пред вратата до дракона. Една камера горе моментално се завъртя и се насочи към него.

Последва леко жужене, а после от високоговорителя до камерата се чу глас — кънтящ и изкривен:

— Какво искаш?

Чен погледна нагоре и направи с ръце знака, на който го беше научил Лю Чан. Това беше решителният момент, знаеше. Ако Лю Чан го беше излъгал или го бе научил на сигнал, който щеше да предупреди Херик…

Последва пауза.

— Кой те изпраща?

— Сводникът — отговори Чен. — Лю Чан.

Херик въртеше бизнес предимно с тези от Горе. Незаконни сделки. Имплантите на Херик можеха да се използват по хиляди начини, но повечето ги използваха по начина, по който ги бяха използвали и при Хаавикко — да направят някого уязвим, като го накарат да повярва, че е сторил нещо нередно. Това беше идеалният начин да приклещиш някого. Идеалното оръжие за изнудване. Чен наведе глава, за да прикрие избухналия вътре в него гняв. Чудеше се колко ли невинни хора са умрели или са загубили всичко, което имат, заради магиите на Херик.

— Как се казваш?

— Тон Чу — отговори Чен. Това бе псевдонима, който беше използвал, когато работеше в плантацията; знаеше, че ако проверят, ще намерят досие с такова име и изображение, което съвпадаше с неговото. Очевидно точно това и направиха — защото последва дълга пауза, преди вратата да се отвори със съскане.

В коридора зад вратата го чакаше дребен мъж. Хан.

— Влезте, ши Тон. Извинете ни, но трябва много да внимаваме с кого си имаме работа тук. Казвам се Лин Хен, помощник на ши Херик — той се усмихна и се поклони леко. — Простете, но съм длъжен да ви помоля да оставите всички оръжия тук, във външния офис.

— Разбира се — Чен извади пистолета от вътрешния джоб на сакото си и му го подаде. — Ще ме претърсите ли?

Лин Хен се поколеба, после поклати глава.

— Не, ши Тон. Задръжте ги засега. Просто исках да бъда сигурен, че разбирате какви са правилата тук. Виждам, че Лю Чан ви е информирал напълно. Ние не работим на кредит. Плаща се веднага, но и получавате стоката си бързо. Гарантираме имплант — специална изработка според вашите спецификации — в срок от три дена.

— Три дена? — обади се Чен. — Надявах се…

Лин леко сведе глава.

— Е… Елате. Нека за това да поговорим вътре. Сигурен съм, че ще достигнем до някакво споразумение; нали, ши Тон?

Чен му върна поклона и го последва по коридора към друга врата. Стражът се дръпна и ги пусна да минат. Щом се приближиха, вратата се отвори със свистене.

Всичко беше много изтънчено. Херик беше положил големи усилия да подсигури безопасността си. Но това и трябваше да се очаква тук долу. В този свят режеха гърла. Сигурно за да стигне дотук, беше сключвал сделки с многобройни дребни босове и все пак нямаше гаранции срещу алчността на Триадите. Под Мрежата параноята си беше нещо необходимо.

Пристъпиха в хладния полумрак на вътрешната светая светих. Тук единственият звук беше лекото жужене на въздушните филтри над главите им. След вонята на коридорите беше хубаво да диша чист, хладен въздух. Чен дълбоко си пое дъх и огледа редовете монитори, които изпълваха всички стени на огромната шестоъгълна зала. Въпреки всичко гледката го впечатляваше. Екраните сияеха в пастелни цветове и по тях играеха хиляди разнообразни образи. Загледа се в най-близките. Опита се да долови някакъв смисъл в сложната верига от символи, после сви рамене: това беше някакъв чужд, непознат език и все пак той имаше чувството, че всичките тези форми — спирали, разклонени дървета, гроздове, неправилни пирамиди — бяха свързани по някакъв начин със сложната химия на тялото.

Погледна към централното бюро. Висок, кльощав човек се беше прегърбил над един от контролните панели и не помръдваше. Вниманието му беше изцяло погълнато. Огромен тюрбан караше главата му да изглежда гротескно голяма.

Лин се обърна към него с приглушен глас:

— Изчакайте само момент, ши Тон. Господарят ми тъкмо довършва нещо. Моля, седнете, той ей сега ще дойде.

Чен се усмихна, но не помръдна. Наблюдаваше как Лин се приближи към фигурата до контролния панел. Ако Кар беше прав, Херик пазеше копия от всичките си произведения — за всеки случай. Но къде? И къде ли се помещаваше охраната?

За миг наведе замислено глава. Възможностите бяха твърде много и това не му харесваше, но вече се беше хванал. Трябваше да бъде дързък.

Отново вдигна глава и видя, че Херик е махнал тюрбана и го гледа. На светлината на екраните лицето му изглеждаше много по-мършаво и костеливо, отколкото на драконовия портрет на външната стена.

— Ши Тон… — Херик се приближи. Гласът му беше силен, плътен и прокрадващ се. Такова беше и ръкостискането му. Чен погледна ръката, която толкова здраво стискаше неговата. Издължена, умна ръка, като уголемена версия на ръката на мъртвия му другар, Джиян. Вдигна очи, срещна погледа на Херик и се усмихна на спомена.

— Какво има? — попита Херик. В ястребовия му поглед просветна забавление.

— Ръката ви — отговори Чен. — Напомня ми за ръката на един приятел.

Херик едва-едва сви рамене.

— Разбирам — той се извърна и погледна през рамо към голямото гнездо от екрани и апарати. Е… значи вие имате някаква работа за мене. Знаете ли цената?

— Да… Преди няколко месеца при вас е идвал един мой приятел. Ставало е въпрос за нещо съвсем просто, както разбрах. И аз искам нещо подобно.

Херик отново го погледна, после сведе очи.

— Просто? — той се разсмя. — Аз не правя прости неща, ши Тон. Точно затова вземам толкова много пари. Онова, което правя, е форма на изкуството. Нали разбирате, не са много тези, които го умеят. Липсват им талант и технически способности. Тъкмо затова хората идват при мене. Хора като вас, ши Тон — той вдигна очи и срещна погледа на Чен. Неговият беше студен и твърд. — Така че не ме обиждайте, приятелю.

— Простете — побърза да се извини Чен и сведе глава. — Не исках да омаловажавам труда ви… просто така бях чувал.

— Чувал какво? — Херик отново се взираше някъде встрани, сякаш отегчен.

— Че сте способен на чудеса.

Херик се усмихна.

— Така си е, ши Тон. Но дори и вашите „прости неща“ не са по силите на повечето хора — той подсмръкна, после кимна. — Добре тогава, обяснете ми какво точно съм правил за този ваш приятел и аз ще ви кажа дали ще ви направя „нещо подобно“…

Чен се усмихна наум. Да, сега знаеше как да се справи с Херик. Беше напипал слабото му място. Херик беше суетен, прекалено се гордееше със способностите си. Е, това можеше да му влезе в работа. Би могъл да се заиграе с това и да го накара да говори.

— Както аз го разбрах, моят приятел имаше неприятности с един войник. Млад лейтенант. Причинявал големи неприятности на приятеля ми и затова, за да го накара да млъкне, ви поръчал да изготвите имплант, който да го убеди, че е убил младо момиче хун мао.

Херик кимаше.

— Да, разбира се… Спомням си го. В някакъв бардак, нали? Е, сега разбрах връзката с Лю Чан. Той ви е запознал, нали?

Чен усети как замира неподвижно. Значи онзи път Лю Чан не е идвал тук. Той просто е насочил някого. Защо тогава не го беше казал?

— Значи капитан Одън ви е добър приятел, ши Тон? — Херик отново го погледна.

Одън…? Чен се поколеба, после кимна.

— Знаем се от десет години.

Усмивката на Херик се сви и по лицето му се изписа недоверие.

— Колко странно. Мислех си, че хан никак не му допадат. И все пак…

— Мислите ли, че бих могъл да видя предишния имплант? Той ми разказа, обаче… е, ще ми се да видя дали наистина е точно такова нещо, каквото искам.

Херик се почеса по бузата.

— Много необичайна молба, ши Тон. Обичам да бъда дискретен относно клиентите си, разбирате ли ме? Би било много неприятно за капитан Одън, ако разбере, че съм ви показал импланта, който съм разработил за него.

— Разбира се — Чен веднага разбра какво се иска от него и извади от джоба си един от чиповете. — Това достатъчна гаранция ли е, че ще си мълча, ши Херик?

Херик пое чипа, известно време го разглежда под светлината на близката настолна лампа, после се обърна към Чен и се усмихна.

— Според мене — да, ши Тон. Чакайте да намеря моето копие.

Херик се върна при централния пулт и се заигра с клавиатурата, след това пак дойде — между пръстите на лявата си ръка внимателно държеше квадратче тънък прозрачен филм.

— Това ли е?

Херик кимна.

— Това е просто аналогово копие. Или поне визуалният му елемент. Истинското нещо е много по-сложно. Имплантът е нещо много повече от прост визуален компонент — той се разсмя със студен смях, после мина покрай Чен и пъхна картата в процепа под един празен екран. — Ако беше просто визуален компонент, надали щеше да бъде убедително, нали така?

Чен сви рамене и се обърна — точно навреме: екранът току-що светна.

— Не — продължи Херик. — Нали разбирате, тъкмо тук е изкуството! Да създадеш цялостно преживяване. Да накараш жертвата да се почувства така, сякаш е извършила акта, какъвто и да е той. Мирисът, вкусът, докосването — страхът, омразата и просто насладата от това, да вършиш нещо незаконно.

Той пак се разсмя и се обърна към Чен. Очите му горяха с нездрав блясък.

— Тъкмо това е, което всъщност ме очарова. Което ме кара да продължавам. Не парите, а предизвикателството да изработвам по мярка преживяванията на човека. Вземете този Хаавикко например. От данните, които ми предоставиха за него, беше толкова лесно да конструирам нещо въз основа на чувството му за вина, за самодеградация. Беше лесно да го убедя, че нищо не струва — да го накарам да повярва, че е способен да извърши нещо подобно. И това е част от моето изкуство, нали разбирате. Аз правя така, че подобно анормално поведение изглежда като кохерентна част от действителността на жертвата.

Чен потрепери. Херик говореше така, сякаш нямаше представа какво всъщност върши. За него то беше просто предизвикателство — фокус на извратения му гений. Липсваше му всякакво чувство към онези, чийто живот погубваше. Нещастието и болката, които причиняваше, за него бяха просто измерение на успеха. Това беше зло. Истинско зло. Чен усещаше желание да протегне ръка, да сграбчи Херик за гърлото и да го удуши, но първо трябваше да се сдобие с копието и да се измъкне оттук с него.

На екрана започна да се оформя образ. Неподвижният образ на момиче, проснато на някакво легло. Тя се дърпаше назад, лицето й беше разкривено от страх.

— Има едно нещо обаче, което не разбирам, ши Херик. Моят приятел ми каза, че Хаавикко е пил нещо. Някакъв наркотик. Но как имплантът е бил поставен в главата му? Той е просто младши офицер — няма никакви вградени устройства. Как тогава са го направили?

Херик се разсмя.

— Така грубо си представяте нещата, ши Тон. Имплантът не е физически предмет — не и в смисъла, който имате предвид. Той не е тази карта. Тя служи за съхранението му — постоянен запис. Не, имплантът е именно наркотикът. Много сложен наркотик, изработен от цяла серия химикали с различно време на реакция, разработен така, че да възбужда определени синапси в самия мозък — ако щете, да създаде фалшива картина на нещо преживяно. Анимирана картина заедно с предварителна последователност от събития.

Чен поклати глава.

— Не разбирам как става това.

Херик отмести поглед и се втренчи в някаква въображаема далечина.

— Защото не разбирате как функционира мозъкът. Всичко в крайна сметка се свежда до химикали и електричество. Всяко преживяване. То влиза чрез нервните окончания и се преобразува в химично-електронни реакции. Аз просто преминавам покрай нервните окончания. Създавам сънища. Но сънища по-реални и по-образни от самата действителност!

Чен се вторачи в него — за миг силата, която владееше този човек, го беше стреснала. После отново погледна към екрана. Не искаше да гледа как убиват момичето. Инстинктивно се наведе напред, извади картата и я пъхна в джоба си.

Херик зяпна насреща му.

— Какво, мамка му…

Чен сграбчи Херик за врата, измъкна ножа от ботуша си и го опря о гърлото му.

— Чух достатъчно, ши Херик. Повече от достатъчно, ако трябва да съм по-точен. Но вече получих онова, за което бях дошъл, и сега ще си ходя.

Херик преглътна.

— Няма как да излезеш оттук. Имам дузина телохранители.

Чен рязко натисна острието и разряза плътта под брадичката на Херик. Херик изкрещя и се замята, но Чен затегна хватката си.

— По-добре прави каквото ти казвам, ши Херик, и ме изведи оттук. Иначе си мъртъв. А си казал още някоя лайняна думичка и ще ти имплантирам този нож от другата страна на гърлото.

Очите на Херик обикаляха стаята. След това отново се насочиха към Чен.

— Добре. Но трябва да ми позволите да инструктирам хората си.

Чен се разсмя.

— Кажи им само да отворят вратите и да ми се махнат от пътя! — той погледна нагоре към една от камерите на охраната и повиши глас: — Чухте ли ме, ши Лин? Ако искате пак да видите шефа си жив, правете каквото ви казвам! Само да сте се опитали да ми погодите някой номер, край с него — а вие къде ще отидете тогава? Ще станете охрана на някой бандитски бос и след най-много година ще сте труп!

Изчака, като оглеждаше стените — дали нямаше да забележи някакви технологични хитрости. После се чу свистене и вратата в дъното на стаята се отвори.

Притисна по-здраво ножа о гърлото на Херик.

— Кажи им, че искам да изляза, откъдето съм влязъл, ши Херик. Бързо, иначе умираш!

Херик преглътна, след това леко помръдна с глава.

— Правете каквото ви казва.

Бавно излязоха в коридора. Чен се оглеждаше, готов всеки миг да забие ножа в гърлото на Херик.

— За кого работиш?

Чен се изсмя.

— Защо трябва непременно да работя за някого?

— Тогава не разбирам…

„Не — помисли си Чен. — Не би и могъл да разбереш.“ Стигнаха до втората врата. Тя се отвори. Зад нея бяха застанали четирима телохранители с оголени ножове.

— По-нататък няма да отидеш! — показа се иззад тях Лин.

Чен го погледна в очите и още по-здраво стисна гърлото на Херик.

— Не ме ли чу, Лин? Искаш господарят ти да умре, така ли?

Лин се усмихна.

— Няма да го убиеш, Тон. Защото без него няма как да излезеш оттук.

Чен отвърна на усмивката на Лин с усмивка. После дръпна Херик към себе си. Ръката, която държеше ножа, се стегна.

— Това е за моя приятел Аксел. И за всички онези, чийто живот си съсипал.

Чу вика и вдигна поглед. Видя лицето на Лин, останало без капчица кръв, след това остави тялото да се строполи на земята.

— А сега… — той приклекна и вдигна ножа пред себе си. — Елате насам, ши Лин. Да видим на какво сте способен срещу един куай.

Глава 10Острови

Джелка се наведе над борда и се облегна на парапета. Наблюдаваше как вълните се издигат и спускат, а лодката — старо, дълго трийсет стъпки корито — ги пори и се клатушка под краката й, вятърът дърпа косата й и я кара да се задъхва, солените пръски я шибат в лицето.

Водата беше вихър от стъкленозелено, набраздено с бели нишки от пяна. Тя пусна ръката си в мразовитата вода, после я вдигна към устните си. Плътта й беше странно студена и твърда, устните й не усещаха почти нищо. Засмука пръсти — соленият вкус в устата й беше силен, съживителен. Див, древен вкус.

Извърна се и погледна към континента. Високи стълбове от пепелявосива скала стърчаха над водата като костите на потънали гиганти. Зад тях се простираше Градът — високите му, гладки, подобни на канари стени бяха ослепително бели на утринната светлина — бяла лента, протегнала се от север на юг. Отново се обърна — внезапно беше усетила как силно се люлее лодката, как скърцат и стенат дъските, пронизителният вой на вятъра, който се мъчеше да надвие шума на мотора — приглушено постоянно боботене, отекващо в костите й — и неспирното плискане на водата край борда.

Вдигна поглед. Откритото небе беше огромно. Грамадни облачни юмруци плуваха над главата й. Белотата им беше набраздена от слънчеви лъчи и сенки, а морето се простираше пред нея и сякаш беше безкрайно. Неспокойната му повърхност блещукаше.

Морски птици ги следваха, кръжаха над лодката и кряскаха като измъчени души. Разсмя се — за първи път от седмици — присви очи и се загледа в блестящата под слънцето вода — опитваше се да съзре острова.

Отначало не виждаше нищо. Морето пред нея изглеждаше относително гладко. И после го видя — мъничко, смътно зелено-сиво петънце, което се сливаше със заобикалящото го море, сякаш то го заливаше. После бавно започна да расте и да се издига над водата, за да я пресрещне. С всеки миг ставаше все по-голям, базалтовите му канари се надигаха над вълните, които връхлитаха и се разбиваха в основата им.

Джелка погледна баща си. Седеше там, без да помръдне, вкопчил ръце една в друга, напрегнал шия; и все пак погледът му беше зареян, почти мечтателен. Гледаше към острова, но очите му като че ли бяха обърнати навътре. Джелка се взираше в него, след това отмести поглед — знаеше, че си мисли за майка й.

Лодката забави ход и се насочи към кея. Тя се загледа в земята отвъд пристанището. Покрай кея бяха пръснати стари каменни къщи — ниски, сивкави постройки с червеникави керемидени покриви. В далечната страна на кея в скалите свършваше бял полумесец от дъсчици. Вдигна очи над брега и над странните форми на къщите към хълмовете отвъд. Боровете покриваха стръмните склонове, а тук-там сред тях се показваха желязно-сивите грамади на скали. Потрепери. Всичко тук беше толкова сурово, толкова първобитно. Дори не си беше представяла нещо подобно.

Почувства как нещо се пробужда вътре в нея. Вдигна глава и вдъхна — силният мирис на бор се смесваше с миризмата на море, кожа и моторно масло и този характерен аромат изпълваше всичките й сетива. Ароматът на острова.

Баща й й помогна да се изкачи на каменния кей. Тя се обърна и отново погледна към континента. Обвиваше го лека мъгла, стените от лед се виждаха, но оттук изглеждаха някак си не чак толкова внушителни. Беше все едно друг свят.

Морските птици крещяха и крясъците им отекваха меланхолично над водата. Погледна нагоре, проследи с очи кръжащите им силуети, после пак сведе поглед точно когато една вълна се разби яростно в брега.

— Е… — обади се тихо баща й. — Пристигнахме. Какво ще кажеш?

Тя потрепери. Сякаш се прибираше у дома.

Погледна към къщите — очите й се местеха от една на друга и търсеха някакви признаци на живот.

— Коя е?

Баща й се засмя.

— О, не, никоя от тези — обърна се, даде някакви заповеди на мъжете в лодката, след това отново се обърна към нея: — Ела, ще те заведа.

Там, където плочите на кея свършваха, завиха наляво по стар черен път. Той водеше през дърветата навътре, далече от къщите и брега.

Пътят извеждаше към широк перваз от гладък сив камък. Там дърветата отстъпваха и откриваха изглед към водата.

— Внимавай — предупреди я той и стисна по-силно ръката й, щом се приближиха до ръба. — Можеш да се подхлъзнеш.

Отдолу се простираше малко заливче. Гъста борова гора го ограждаше от три страни. Но на едно място горската покривка беше разкъсана. Право пред нея над водата стърчеше голям каменен блок, а на върха му — тя така се сливаше по цвят и структура с камъка, че в първия миг Джелка не я забеляза — беше къщата.

Беше невероятно. Огромни, солидни каменни стени се издигаха направо от скалата и свършваха със стройни кули и назъбени бойници. Стръмен покрив — сив, с петна от лишеи — покриваше почти цялата къща. Само в далечния й край, там, където морето я обкръжаваше от три страни, стръмният му наклон се прекъсваше. Два етажа над къщата се издигаше кула и завършваше с шпил, който сияеше с тъмен блясък на слънцето.

Тя гледаше всичко това със зяпнала уста. После отново погледна към баща си.

— Мислех си, че е къща…

Той се засмя.

— Но това е къща. Къщата на прадядо ми. И на неговия прадядо. Нашето семейство я е притежавало девет поколения.

Тя присви очи — не разбираше.

— Значи е наша, така ли?

— Била е наша. Предполагам, че и все още е. Но Ли Шай Тун определя дали можем да я използваме или не.

— Не е честно!

Той я погледна изненадано, след това заговори:

— Не. Така трябва да бъде. Селяните трябва да обработват земята. Те трябва да живеят навън. А Седмината — те носят тежко бреме, имат нужда от именията си. Но за всички онези, които искат да живеят навън, земята не стига. Ако тази къща беше само наша, а другите нямат такива къщи, щеше да се надигне голямо брожение, разбираш ли?

— Да, но щом е наша, то…

Той твърдо поклати глава.

— Не. Светът вече е твърде малък за подобни луксове. Това е малка цена, която плащаме в името на мира и стабилността.

Продължиха да се изкачват нагоре. После той се обърна и посочи надолу.

— Трябва да слезем оттук. Има стъпала, издълбани в скалата. Стръмни са, затова по-добре пак ме хвани за ръката.

Остави го да й помогне да слезе. Под скалата беше по-хладно и по-сенчесто, високите, стройни стволове на боровете — по-разредени.

— Там — посочи той между дърветата.

Тя погледна нататък. На около петдесет чи се виждаше сива каменна стена. Оттук беше трудно да се прецени колко е висока — беше почти два пъти по-висока от баща й. Отляво завиваше и обгръщаше ръба на скалата, отдясно се губеше между дърветата. Малко по-нататък в нея имаше грамадна порта с колони, а зад нея — неподвижна и мълчалива на светлината на късното утро — се издигаше кулата.

Обърна се и забеляза, че баща й се взира в къщата с отнесена усмивка. След това я погледна.

— Калевала — каза тихо той. — Пристигнахме у дома, Джелка. У дома.

— Знаеш ли какво ми липсва най-много?

Тай Чо вдигна поглед. Ким беше застанал на вратата и гледаше някъде встрани. Тай Чо се усмихна.

— Какво?

— Басейнът. Най-добре мислех в басейна.

Тай Чо се засмя.

— Е, не бихме ли могли да уредим нещо?

Ким кимна едва забележимо към камерите на тавана.

— Само ако ши Шпац е съгласен.

Тай Чо задържа погледа си върху Ким за миг, след това продължи да си разопакова багажа.

— Ще подам молба. — Той изпразни сака си и го напъха под леглото. — В края на краищата не може да се случи нищо по-лошо от това, да ни откаже — отново вдигна поглед и се усмихна на Ким. — Както и да е… как е тук? Интересна ли е работата?

Ким отмести поглед.

— Не — тихо отговори той.

Тай Чо се изправи изненадано.

— Наистина ли? Но ти нали каза, че ще е голямо предизвикателство?

— Така е. Обаче Шпац не ме пуска и да припаря до изследванията.

Тай Чо замря на място.

— Но той не може! Аз няма да позволя той да постъпва така с тебе, Ким. Ще се свържа с принца.

Ким поклати глава.

— Не. Не ми се иска да търча при принц Юан всеки път, когато имам проблеми.

Тай Чо се обърна ядосан.

— Но трябва! Принцът ще отстрани Шпац. Той ще…

Но Ким продължаваше да клати глава.

— Ти не разбираш, нали, Тай Чо? Мислиш си, че това е чисто научна разработка — но не е. Веднага го разбрах. Става въпрос за политика. И при това въпросът е много щекотлив. Практически всички, които работят по този проект, са уязвими по някакъв начин. През Войната са били на погрешната страна и сега нямат друг избор, освен да работят по този проект. Всички освен Шпац — а той не е учен. Или поне не е чак толкова добър учен, че да работи по проект от такъв характер. Той е тук, за да държи нещата под капак.

— Но това е скандално!

— Не. Ни най-малко. Разбираш ли, някой иска този проект да се провали. Тъкмо затова са назначили Шпац за шеф на администрацията, а Толонен — за глава на целия Проект.

— И ти ще го позволиш?

— Не зависи от мене, Тай Чо. Аз нямам никакъв избор. Правя каквото ми се нареди. Както винаги. Но всичко е наред. Можем да правим много неща. От нас се иска само да не клатим лодката.

Тай Чо го гледаше, присвил очи.

— Но това не е в стила ти, Ким. Да клекнеш и да не правиш нищо…

Ким сведе очи.

— Може би така е било в миналото. И докъде ме докара това? — Ким отново вдигна глава. Тъмните му очи пронизваха Тай Чо. — Пет години социализация. Брутално превъзпитание. Това беше наградата ми за това, че се защитих. Но следващия път хич няма да се церемонят. Просто ще ме отпишат като неоправдана инвестиция. Лош дълг — той горчиво се изсмя. — Аз дори не съм гражданин. Съществувам само защото Ли Юан го иска. Сам го чу какво каза, Тай Чо. Така стоят нещата. Тъй че недей да ми четеш лекции. Тук всичко е лесно. Защо да си създаваме проблеми?

Тай Чо отново зяпна насреща му — не можеше да повярва, че Ким му казва това.

— Е, ти по-добре върви — тросна се той. — Имам си работа.

— Съжалявам, Тай Чо, аз…

Но Тай Чо усърдно се зае да подрежда дрехите си в шкафа.

— Тогава ще се видим по-късно, нали? — обади се Ким, но Тай Чо дори не даде знак, че го е чул.

Щом се върна в стаята си, Ким седна зад бюрото и се зачете в първото стихотворение, което Хамънд беше написал за него.

Не беше лесно да накара Тай Чо да повярва, че се е предал. Болно му беше, че трябва да разочарова стария си възпитател, но нямаше как. Ако изобщо имаше някакъв начин да действа тук, то трябваше да приспи подозренията на Шпац. Да накара Шпац да повярва, че е послушно момче. А какъв по-добър начин да го убеди от това, да манипулира реакциите на някой свой близък? Негодуванието на Тай Чо, гневното му разочарование щеше да отклони Шпац от следата. И това щеше да подсигури на Ким пространството, от което се нуждаеше.

Но въпреки всичко болеше. И това учуди Ким, защото беше започнал да се пита останали ли са му някакви чувства след онова, което му бяха причинили по време на социализацията. Спомни си всичките си срещи с Тай Чо оттогава — знаеше какво е бил за него този човек, ала не чувстваше нищо. Съвсем нищо. Съвсем нищо. Беше лежал буден по цели нощи, разтревожен от липсата в себе си — страхуваше се, че способността да обича вероятно му е отнета завинаги. И това — тази болка от това, че наранява друг — беше знак за надежда. Знак за промяна в самия него.

Погледна стихотворението и въздъхна. Онова, което влошаваше нещата, беше, че в казаното от него на Тай Чо имаше известна доза истина. Ако махнат Шпац, на негово място щеше да дойде друг Шпац. Така беше в живота. Нещо повече, и онова, което бе казал за себе си, беше вярно. По-вярно може би, отколкото имаше намерение да го каже.

Той цял живот беше нечия собственост. Нечие притежание не заради това, което беше, а заради онова вътре в него — неговия „талант“. Използваха го така, както биха използвали машина. И също като машина при повреда го поправяха — или го изхвърляха на боклука.

Разсмя се — изведнъж тази мисъл го беше развеселила. „Да — запита се той, — но по какво се различавам аз от машините? Кои качества ме отличават от тях? И дали те са мои несъвършенства, слабости или ме правят силен? Трябва ли да се осланям на тях повече или по-малко?“

Бяха го превъзпитали; бяха отделили миналото му със стена, бяха го научили да не се доверява на тъмната си страна; и все пак тъкмо в тази негова страна се коренеше всичко — тя беше първоизточникът на цялото му същество.

Мислещата част… те я надценяваха. Тя беше само процесор. Прозренията идваха от много по-дълбоко. Умът просто ги пречистваше.

Усмихна се — знаеше, че го наблюдават и подслушват. Е, нека си гледат и слушат. В тази игра той беше по-добър от тях. Много по-добър.

Наведе се напред и се зачете.

За онези, които го наблюдаваха, това стихотворение не означаваше нищо. На тях то би им се сторило безсмислена поредица от химични формули. Математически израз на сложна молекулярна верига. Но Ким виждаше под повърхността на страницата, съзираше под всеки йероглиф на мандарин формулата, на която той съответстваше. Усмихна се — чудеше се какво ли щеше да си помисли Шпац. Под простия код 1:1, който Ким бе използвал за препредаване на информация от личните файлове на Хамънд, имаше и втори шифър, за който се беше договорил с Хамънд. И той беше доста прост — ключът към него беше идеалното владеене на мандарин.

Самото стихотворение беше тромаво, с недодялани и клиширани образи — но това бе разбираемо. Хамънд беше учен, а не поет. И докато системата на образование настояваше да се изучава древната поезия, повечето хора с научни наклонности гледаха да се отърват от този изпит колкото се може по-бързо. Важното обаче беше информацията, която се съдържаше в основните образи. Трите бели лебеда символизираха начина, по който Шпац беше разделил изследователите на три екипа. После с всеки от следващите три реда Хамънд уточняваше в подробности — чрез други образи — с коя точно област на изследването се е заел всеки от тях.

Беше грубо начало — не повече от основа — но показваше какво би могло да се направи. Хамънд постепенно щеше да набере увереност и да започне да се изразява по-изящно: това беше необходимо за времето, което идваше, защото информацията щеше да е от такава степен на сложност, че щеше да ги накара да напрегнат изобретателността си докрай.

Това означаваше, че най-трудният въпрос вече бе разрешен. Ким беше измислил и начин, по който да отговаря на Хамънд, Неговият съконспиратор трябваше само да докосне определен клавиш от клавиатурата на компютъра си и онова, което беше въвел Ким, щеше автоматично да се прехвърли в личните му файлове. Същото докосване щеше и напълно да блокира клавиатурата на Хамънд, да я направи безполезна, а отделните й клавиши — несвързани с никаква редовна програма. Който и клавиш да докоснеше Хамънд, той щеше да извежда някой йероглиф от отговора на Ким, докато съобщението не се изпишеше напълно.

Този номер го беше научил по време на социализацията. Игра, която играеше тогава и вкарваше във файловете на другите тайнствени съобщения. И никой дори не беше и сънувал, че това е възможно.

Бързо набра своите въпроси — стараеше се този първи отговор да бъде прост, моделираше стихотворението си по образец на едно стихотворение на поета от IV век Тао Чиен. То се изписа на екрана като продължение на веригите от молекули. После, доволен от свършеното, вкара кода, за да го изпрати на Хамънд.

Изключи компютъра, облегна се назад и се протегна — изведнъж го беше обзела умора. След това неочаквано комсетът оживя и принтерът на бюрото затрака. Затаи дъх, докато наблюдаваше как бавно излиза разпечатката. Миг по-късно машината млъкна. Ким се наведе напред, откъсна листа, после се облегна назад и се зачете.

Съобщението беше от Шпац — информираше го, че му е дадено разрешение да използва спортната база на тукашната охрана.

Гледа го още миг, преди да се разсмее. Басейн! Шпац му беше дал басейн!

Чичо й Джон беше запалил голямата камина. Трепкащата светлина на огъня изпълваше голямата стая с висок таван и тя изглеждаше тайнствена, с различни форми, сякаш всеки миг стените щяха да се разтопят и да потекат. Баща й седеше до прозореца в голямо кресло с изправена облегалка и гледаше към морето. Тя беше застанала на вратата. Погледна баща си, после пак към огъня — той я омагьосваше. Никога досега не беше виждала нещо подобно. Не беше и предполагала, че ще го види. Навън, зад зарешетените прозорци, се свечеряваше — над морето се събираха тъмни облаци — но тук вътре грейналият огън изпълваше стаята с топлина.

Джелка коленичи до камината, протегна напред ръце и внезапно потръпна — не от студ, а от чувството, че всичко това й е познато отнякъде; от странното усещане, че е правила същото и преди, в някой друг живот.

— Внимавай — предупреди я баща й почти с половин уста. — Пари. Може би е по-горещ, отколкото ти се струва.

Тя стоеше на колене в полумрака, хипнотизирана от трепкащите пламъци, от яростната им горещина, от постоянно променящия се танц на формите. След това пак погледна към баща си. Светлината на огъня бе променила лицето му — то се беше превърнало в маска от черно и златно; очите му бяха като живи, течни скъпоценни камъни. Кой знае защо гледката я трогна дълбоко и по гърба й пролазиха тръпки. В този миг обичта й към него сякаш беше нещо твърдо: можеше да я пипне, да я помирише; можеше да усети веществото й осезаемо.

Огледа се. Стените бяха покрити с лавици с книги. Истински книги, като онези, които бе видяла веднъж в музея — с кожена подвързия. Обърна се, щом чу, че вратата изскърца, и погледна с усмивка чичо си. След него влезе и леля й — носеше поднос с напитки.

— Какви са всичките тези книги?

Забеляза как чичо й първо погледна към баща й и чак тогава отговори; сякаш му искаше разрешение.

— Стари неща. История, митове…

— Митове ли?

Леля й Хелга вдигна очи — погледът й беше странен. След това отново наведе глава и се засуети покрай напитките. Чичо й Джон отново неуверено хвърли поглед към брат си.

— Приказки, Джелка. Стари легенди. Отпреди Града. Понечи да добави и още нещо, но брат му го прекъсна:

— Има някои неща, които трябва да останат само тук. Не трябва да ги вземаш със себе си, разбра ли ме, дете? Дори не трябва да ги споменаваш. На никого.

Тя наведе очи.

— Защо?

— Бъди доволна от това, че ги има.

Тя отново го погледна. Гласът му беше суров, почти ядосан, но очите му като че ли бяха тревожни. Той отмести очи, след това я погледна отново и омекна.

— Докато си тук, можеш да ги разглеждаш, щом искаш. Но помни: в Града тези неща са забранени. Ако някой разбере…

Тя се намръщи — не разбираше. Забранени ли? Защо забранени? Щом са просто приказки…

— Джелка?

Тя погледна нагоре, после бавно пое чашата, подадена й от леля й Хелга.

— Благодаря…

Умълча се за миг, а след това погледна чичо си.

— Татко каза, че това място си има име — Калевала. Защо се казва така?

Джон се разсмя, после пое чашата от жена си, приближи се и седна на най-близкия до Джелка стол.

— Искаш да знаеш защо къщата се казва Калевала? Е… — той погледна към баща й, след това — пак към нея. — Ето каква е работата…

Тя го слушаше като омагьосана — чичо й говореше за някакво далечно минало, за някаква земя на герои, за народ — нейния народ — който живял по тези земи. За време преди хан и техния огромен Град, когато обширни гори покривали земята, а хората били малцина. Умът й се разтвори пред свободата на това минало — на свят, много по-голям от този, който познаваше. Огромен безграничен свят, потънал в мъгли и построен върху нищото. Калевала, земя на герои.

Когато свърши, тя не помръдна — беше поразена. Не беше и докоснала питието си.

— Е? — обади се баща й сред пукота на съчките. Гласът му беше странно натежал. — Сега разбираш ли защо това ни е забранено? Разбираш ли какви вълнения щяха да се надигнат, ако това беше известно на всички?

Тя го погледна, но в първия миг не го видя — видението все още изпълваше съзнанието й, напълно я беше завладяло. После сведе очи и кимна.

— Да, мисля, че разбирам. И все пак…

Той й се усмихна тъжно.

— Знам. И аз го чувствам, обична моя. То ни вика властно… Но днес е днес, а миналото си е минало. Не можем да го върнем. Този век е друг и героите са други. Няма я вече земята на Калевала. И не можем да я върнем.

Тя потрепери — искаше й се да каже. — „Тя е все още жива — в нас, в онази част от нас, която мечтае и търси сбъдване на мечтите си!“ И все пак той беше прав. Само това беше останало. Този блед, тъжен отглас от един по-велик и героичен век. Само това. А когато изчезнеше и то?

Затвори очи, потресена от внезапно връхлетялото я чувство на загуба. Загуба на нещо, което никога не беше познавала. Ала не беше така — то все пак беше част от нея. Усещаше го — то беше в нейната плът, в нейните кости, в нейната кръв.

— Джелка?

Вдигна очи. Чичо й беше застанал до рафтовете и я наблюдаваше загрижено. Болката в очите му беше отражение на нейната собствена.

— „Калевала“… Искаш ли да я прочетеш?

Той й протегна един от дебелите, подвързани с кожа томове. Джелка го погледна, после се приближи до него и взе книгата. Отначало просто я гледаше втренчено, смаяна. Проследи с пръст буквите, гравирани на корицата, след това се обърна към баща си:

— Може ли…?

— Разбира се. Но помни какво ти казах. Нейното място е тук и никъде другаде.

Джелка кимна, после отново погледна книгата. Отгърна корицата и прочете заглавната страница.

— Не очаквах, че… — започна тя, след това се разсмя.

— Какво не очакваше? — приближи се до нея чичо й.

— Ами това — тя го погледна в лицето. — Дори не съм мечтала, че има такива книги!

— Не е било книга. Отначало — не. Били са песни, хиляди песни и са ги пеели селяните в нашата родна земя, Карелия. Един човек ги събрал и ги свързал в разказ. Но сега е останало само това. Това е последното копие. Останалото вече го няма — певците, песните, народът, страната — сякаш никога не ги е имало.

Тя го погледна отново, после се взря със страхопочитание в книгата. Последното копие. Това някак я плашеше.

— Тогава много ще се грижа за нея! — възкликна тя. — Като за родна сестра!

Чен се понадигна тежко от леглото, после дръпна одеялото и пак се настани удобно. Гърдите му бяха превързани, ръката — бинтована, но беше извадил късмет. Ножът се беше плъзнал по ребро и не беше засегнал нищо жизненоважно. Бе загубил много кръв, но щеше да оздравее. Що се отнася до раната на ръката, тя беше повърхностна — такива получаваше и на тренировки.

Кар седеше срещу него намръщен. Огромното му тяло беше твърде голямо, за да се побере на болничния стол. Той се наведе напред ядосано и избълва всичко онова, което му се налагаше да сдържа, докато сестрата беше в стаята.

— Какъв глупак си, Чен! Трябваше да ме изчакаш!

Чен скръцна със зъби — заля го внезапна болка.

— Съжалявам, Грегор. Нямаше време.

— Можеше да се обадиш! От Лю Чан! Можеше да ми кажеш какво си намислил! А то какво — допреди половин час въобще не знаех, че си ходил при сводника! Мислех си, че чакаме доклада на охраната за Лю Чан!

— Получих го, преди да тръгна. Потвърди онова, което си мислехме. Бил е актьор в операта, преди да стане сводник. Има и едно недоказано обвинение в убийство. Тъкмо затова е бил пратен под Мрежата.

Кар изсумтя нервно.

— И така да е, трябваше да изчакаш. Можеха да те убият!

Вярно беше. И той трябваше да изчака. Но не беше изчакал. Защо? Може би защото искаше да направи това сам. То някак си беше свързано с Павел — момчето от плантацията, убито от главорезите на Де Вор. Още изпитваше чувство за вина. Значи може би се беше подложил на риск, за да се самонакаже. Или пък имаше нещо повече. Може би беше свързано с риска. В края на краищата, беше му харесало. Беше му харесало обстоятелствата през цялото време да са срещу него.

Петима срещу един. И все пак беше жив. Беше ги надвил в ръкопашен бой. Той беше куай. Вече го знаеше, беше му по-ясно от всякога. Куай.

— Съжалявам — повтори той. — Сбърках.

— Да — Кар се облегна леко назад, после погледна Чен в очите и се разсмя. Гневът му беше преминал. — Ама си още жив.

На вратата се почука, след това вътре надникна една глава.

— Аксел! — Чен се опита да се надигне, после се отпусна назад и изстена.

— Какво е станало? Грегор ми каза, че си пострадал, но не ми каза как!

Чен болезнено си пое дъх, след което се усмихна на Хаавикко и стисна ръката му.

— Драскотина, нищо повече…

Кар се разсмя.

— Драскотина, няма що! Знаеш ли какви ги е вършил тоя приятел тук, а, Аксел?

Хаавикко поклати глава.

— Да му кажа ли, Чен, или искаш ти да си му го кажеш?

— Давай — болката в ребрата пресече дъха на Чен.

Кар посочи на Хаавикко един стол в ъгъла.

— Онова там са дрехите на Чен. Бръкни в горния джоб на туниката. Ще намериш нещо интересно.

Хаавикко погледна нататък. Туниката беше съдрана и по нея имаше петна от кръв, но джобът беше недокоснат. Бръкна вътре и извади една прозрачна карта.

— Това ли?

Кар кимна и загледа как Хаавикко я повъртя в ръце, а после го погледна с неразбиращо изражение.

— Е? Какво е това?

Кар се приближи и взе картата.

— По-късно ще ти покажа как точно работи. Засега ще трябва да се довериш на думите ми. Това се нарича имплант. Или поне запис на имплант. В тази карта се пази цялата необходима информация за съставянето на определен химикал. Такъв, който може да създава фалшиви спомени.

Хаавикко вдигна поглед озадачено.

— Е, и?

— Та информацията точно в тази карта е била разработена за определен човек. За тебе.

— За мене ли? — Хаавикко се разсмя. — Какво искаш да кажеш?

— Ами ето какво: Чен се поразрови малко в миналото на твоето приятелче Лю Чан. После му направи и визита. От нея получи потвърждение за нещо, което и двамата с него подозирахме от самото начало. Освен това се сдоби и с един адрес под Мрежата. На този адрес намерил мъж на име Херик, който прави тези работи. От Херик взел тази карта — а тя е копие на фалшив спомен, имплантиран в мозъка ти. Споменът за това, че си убил млада проститутка.

Хаавикко беше пребледнял.

— Не… не е възможно. Спомням си… — гласът му потрепери, той сведе очи и навлажни устни с език. — Не може да е фалшив! Прекалено истинско беше! Твърде…

Кар го докосна по рамото.

— И все пак е вярно, Аксел Хаавикко. Не си я убил. Някой друг я е убил. Вероятно Лю Чан. Единствената ти грешка е, че си изпил наркотика, смесен с виното ти. Точно той те е накарал да си мислиш, че си я убил.

— Не…

— Вярно е — обади се Чен. — Изчакай да видиш копието. Не си я и докоснал. Не би могъл, разбираш ли? Не си такъв човек.

Гледаха го. Гледаха как гърдите му се надигат и спускат. После той отново ги погледна — в очите му неверието отстъпваше пред нова надежда.

— Значи наистина не съм го направил? Не съм убил онова нещастно момиче?

— Не си! — ревна Кар и сграбчи ръката му. — Не си, приятелю. Но аз знам кой я е убил. Все още не можем да го докажем, но ще го докажем. И тогава ще пипнем копелето и ще го разпънем на кръст. Заради всички, на които е съсипал живота.

Джелка извика и се надигна от леглото в тъмнината, все още скована от ужаса, който току-що бе сънувала. Виждаше ги съвсем ясно: високи, кльощави мъже, застанали на брега на езерото, които я наблюдаваха втренчено; очите им бяха като черни камъни, лицата — неестествено бели, от издължените им костеливи длани капеше кръв. И тя самата — там, в средата на езерото. Огромната каменна плоча бавно потъваше под краката й, повлякла я към ледените дълбини.

Чу стъпки по коридора, после вратата на стаята й се отвори със скърцане. Сърцето й подскочи в гърлото — нямаше съмнение, бяха дошли отново… но светлината на фенер обля стаята и тя видя, че това беше просто баща й.

— Какво има, обична моя?

Той се приближи, остави фенера на нощната масичка и я прегърна. Тя затвори за миг очи, потръпна и се остави да я утешава, след това се дръпна назад леко и го погледна в очите.

— Пак същият сън. Но по-лош. Този път бях в Калевала… в земята на героите. Около мене се простираше единствено пустош, покрита с дървета, скали и плитки езера. И те ме настигнаха — бяха ме проследили сред дърветата. Сякаш бяха пътували назад през годините, за да ме намерят…

Лицето му се сгърчи в съчувствие и болка. Притегли я отново, притисна главата й към гърдите си и я погали.

— Успокой се, обична моя. Всичко е наред. Аз съм тук. Никой няма да ти стори нищо лошо. Никой, обещавам ти.

Ръцете му я обгърнаха — силни, мощни ръце, като здрави каменни стени, които я закриляха, — но тримата убийци все още бяха пред погледа й: виждаше усмивките им, беззъбите им, черни като въглища уста, докато тя потъваше в леденостудената вода.

Той се отдръпна назад и я погледна.

— Да повикам ли Хелга?

Тя се поколеба, след това кимна.

Баща й тръгна към вратата, после се обърна и я погледна.

— Недей да се тревожиш. Тук никой няма да ти стори нищо лошо. Никой.

Рано на следващата сутрин тя изпрати баща си. После седна на кея и наблюдаваше как лодката бавно се скрива от погледа й. Известно време се взира в нищото — копнееше баща й да се върне; след това изведнъж рязко осъзна, че това „нищо“ беше пълно с живи същества; беше цяла вселена от цветове и форми.

Бавно тръгна към къщата. Постоянно се оглеждаше. Ерки, младият телохранител, за чието присъствие бе настоял баща й, се влачеше след нея на разстояние двайсет чи. Тук имаше цял свят, който й предстоеше да изследва, различен от меките, опърлени от слънцето острови Суматра, които бе опознала навремето, когато баща й беше в изгнание. Не, тук дори и светлината беше по-друга; беше някак позната. Островът вече не й се струваше чужд, а просто нещо отдавна забравено, нещо, което е познавала в друго време…

През следващите дни го кръстоса надлъж и нашир. Ден след ден опознаваше местностите и пътищата, тъмните езера и мъничките водопади, тесните фиорди и тихите кътчета, пещерите и поляните. И бавно, много бавно се влюби в острова.

А освен всичко друго имаше едно специално място…

Беше четвъртият й ден тук, следобед, и тя слизаше от най-високата точка на острова. Ерки я следваше. Обикновено я следваше по-отблизо и я викаше, когато според него тя поемаше твърде големи рискове, но Джелка вече познаваше пътеката надолу по билото и той я беше пуснал спокойно напред.

Прекоси покритото с лед било на хълма и стигна до място, където зейваше пропаст. Там, на ръба на скалата, имаше порутен параклис — покривът му зееше към небето, портата я нямаше. Беше мъничък. Подът вътре бе напукан и обрасъл с бурени, една от страничните стени се беше срутила и тежките камъни се бяха изсипали върху тревата. И все пак надписът, гравиран върху каменния трегер, още се разчиташе, както си личаха и символите, изрязани в камъка — риба, агне и кръст.

Беше попитала чичо си за думите — думи, които й звучаха познато, въпреки че бяха толкова странни; думи, изписани на азбуката на собствения й език и все пак чужди, — но той не знаеше какво означават. Знаеше само, че били на латински — древния език на Та Цин. Що се отнася до символите — познаваше ги, но не пожела да й ги обясни.

За миг остана така, загледана към бездната под развалините, после продължи надолу по пътеката.

Пътеката беше стара, много нозе бяха стъпвали по нея и близо до дъното, там, където пътят ставаше стръмен, в скалата бяха изсечени стъпала. Пъргаво заизбира откъде да мине между скалите и надолу под корниза. Там, от другия край на широкия скален перваз, беше пещерата.

Това беше тайното й място — мястото на гласовете. Тук островът й говореше на хиляди древни езици.

Тръгна по перваза, стигна до средата и спря. Приклекна и се загледа надолу през пукнатината в огромната сива плоча. Там, под нея, надигащият се прилив се втурваше през една цепнатина в скалите. Известно време наблюдава как водата се пени и вълнува в тесния канал, после погледна към младия телохранител и забеляза как я гледаше — усмихваше се, беше му забавно да я наблюдава.

— Не го ли чуваш, Ерки? Той ми говори!

Той се разсмя.

— Това е просто шум!

Тя отново погледна надолу, след това вдигна глава и се заслуша в другите гласове — в шума на вятъра, в песента на клоните горе над главата й, в крясъците на морските птици, които призовават морето.

— Не! — каза тя най-накрая. — Това са гласове! Но трябва да слушаш внимателно.

Той отново се разсмя.

— Щом казвате, ну ши Толонен… Но за мене е само шум. Май нямам уши да го чуя…

Тя впери поглед в него, след това се усмихна и извърна глава. Не, той нямаше уши за тези гласове — но в днешно време онези, които можеха да ги доловят, едва ли бяха много. Постоянната диета от шоута по тривизията и холодрами ги беше имунизирала; беше притъпила сетивата им и бе напълнила главите им с илюзии. Но тя ги чуваше — гласовете на нещата. Усещаше ги в кръвта си. Пулсът на големия свят — по-истински, по-жив от всичко на всички нива.

Изправи се, отри длани о бедрата си, после продължи, застана на ръба на скалата и се загледа в неспокойната повърхност на морето. Усещаше вятъра — като ръка, която докосва лицето й, груба длан, която я гали; усещаше вкуса на сол по устните си. За миг затвори очи — представяше си, че стои на носа на грамаден кораб, който прекосява огромния океан на път към нови, неоткрити земи. След това се усмихна, обърна се и тръгна към пещерата. Наведе се, за да мине под ниския скален перваз, и потъна в мрака отвъд.

Спря, за да свикнат очите й с тъмнината, и подуши въздуха. После се намръщи. Може би това беше само нейното въображение — но днес въздухът й се стори по-различен, по-малко влажен, по-малко спарен от обикновено, но може би това беше от времето. Чичо й беше споменал, че идва буря. И я беше предупредил да се прибере вкъщи, преди тя да е започнала.

Усмихна се и се завъртя, като се оглеждаше. Там, на стената отзад, бяха изписани древните букви — високи педя, издълбани в стената и боядисани с горена охра на фона на бледокремавия камък. Приличните им на пръчки ъгловати форми й напомняха за една игра, която беше играла със своята ама като малка със стъбълцата на бял равнец. По-навътре, там, където таванът се спускаше надолу и опираше о пода, беше намерила купчина костици и овъглените останки от древно огнище. Наведе се, присви очи и се взря в тъмнината, после набърчи чело. Някой беше пипал там.

По гръбнака й полази лека тръпка на уплаха. И тогава го чу. Странен, хрущящ звук в дъното на пещерата.

— Ерки! — призова го с тих, напрегнат шепот.

След миг той вече беше при нея. Бе приклекнал на входа на пещерата, дулото на картечницата му търсеше в мрака.

— Какво има? — тихо попита той.

Тя затаи дъх. Може би й се беше счуло. Но звукът отново се разнесе — този път по-близо. Потръпна, след това дъхът й секна — от мрака в нея се взираха чифт очи. Тъмни, диви очи, които приковаваха нейните.

— Животно — прошепна тя. Страхът отстъпи място на учудване. — Диво животно!

Чу как затворът на картечницата изщрака и махна на Ерки да не мърда.

Пристъпи бавно крачка назад, после втора и най-накрая застана до телохранителя.

— То няма да ни стори нищо лошо. Него го е страх от нас повече, отколкото нас — от него. Сигурно е спяло в дъното на пещерата и ние сме го разбудили.

Ерки потрепери.

— Мислех си, че всички животни са измрели…

„Да — помисли си тя. — Аз също. Но ето ти едно тук.“ А вероятно тук, на острова, имаше и още. Сега го виждаше по-ясно — виждаше тъмната му козина, малките му, ала мощни крачка. Беше ги виждала на картинка в учебника. Това беше лисица. Истинска, жива лисица.

Ерки я докосна леко по ръката. Тя се обърна към него.

— Да донеса ли клетка? В къщата има една. Можем да го хванем и да го вземем с нас.

Тя поклати глава и отново погледна към лисицата.

— Не. Нека си живее свободно. Нейното място е тук, а не там. Виж я — тя не е създадена да живее в клетка.

„Нито пък ние“ — мина й през ума. Зачуди се откога ли нейният собствен вид живееше в капана, обграден от всички страни с решетки. Но поне това можеше да направи: да остави тази мъничка частица от дивото тук, където й беше мястото. Да я превърне в домашен любимец… тя потръпна. Лисицата щеше да умре, ако е затворена в клетка.

— Ела — повика го тя. — Хайде да се връщаме. Бурята идва.

Щом изкачиха билото, тя отново спря и се огледа. Над главата й кръжаха чайки, крясъците им бяха сърдити и пронизителни. Уви се плътно в якето си. Вятърът ставаше все по-силен, все по-бурен. От североизток прииждаха буреносни облаци — черни и страшни — и се събираха над Града. Идваше буря — вярно беше казал чичо й. Тя се разсмя. Нека дойде! Нека небесата се отворят! Щеше да ги поздрави оттук. Обърна се и забеляза, че Ерки я гледа.

— Добре, ей сегичка идвам! Само още малко…

Той кимна и тръгна полека надолу. Тя остана там горе още миг, огледа се — представяше си, че е господарка на всичко онова, което виждаше. После въздъхна и последва Ерки надолу по пътеката, към светещите прозорци на къщата.

Директорът Шпац се облегна в креслото си и посочи право към екрана.

— Е, Елис? Какво, в името на всички богове, е това?

Мъжът, застанал точно зад гърба му, сви рамене.

— Още не сме съвсем сигурни, директоре, но работим по въпроса. Отначало си мислехме, че е нещо като звездна карта, като се има предвид интереса на момчето към астрономията, но като я прекарахме през компютъра, за да проверим с какво съвпада, нищо не излезе!

Известно време и двамата мъже мълчаливо се взираха в екрана. Точките бяха всичко четирийсет и шест, свързани с три-четири линии. На екрана образуваха стегнат „пачи крак“ с елиптична структура като горната половина на череп.

Шпац изпръхтя.

— Абсолютно сигурни ли сте, че това тук няма нищо общо с онова, над което работим?

— Абсолютно. Освен факта, че ние едва сме започнали работа по точното разположение на пластините, тези точки просто не съответстват на онези области в мозъка, които имаме намерение да използваме. По мое мнение подобната форма е чисто и просто съвпадение.

— Хммм… — Шпац се наведе напред и изключи екрана, след това се обърна и погледна помощника си. — Знам какво си мислиш, Елис, но не си прав. Той крои нещо. Сигурен съм. Така че не го изпускай от очи. Нека екипът ти изобщо не се отпуска, докато не открие какви ги е намислил!

Елис се поклони. Щом излезе от стаята, дълбоко си пое дъх, после поклати глава. Тази мания на директора по отношение на момчето граничеше с лудост. Беше убеден, че са докарали момчето тук по една или друга причина — или да го шпионира, или да осигури провала на проекта. И в двата случая се чувстваше заплашен. Но истината беше по-проста.

Наблюдаваше момчето вече от десет дни и беше убеден, че то е гений. Бе го гледал как работи над няколко собствени проекта и забеляза как подхожда към проблемите. Нямаше как нито да имитира, нито да подправи тази бързина на ума. Но Шпац не искаме и да знае. Самият той беше второразреден учен и не можеше да приеме, че някакво си хлапенце — при това родено в Глината — може да го превъзхожда интелектуално.

Но нямаше да я бъде неговата. Елис беше видял директивата, пристигнала само секунди преди да отиде при директора. И Шпац не можеше да направи нищо.

Той се засмя и продължи по коридора. Не, дори и директорът на Проекта Шпац не би имал наглостта да се противопостави на пряка заповед от принц Юан.

Ким лежеше по гръб в басейна със затворени очи. Беше късно и в басейна нямаше никого, но от спортната зала в съседство се чуваше дрезгаво съскане и сумтене на мъже, които тренираха на уредите.

Известно време просто плуваше във водата — за първи път през този ден се беше отпуснал да си почине. После се преобърна и зарита с крака, като поглеждаше към камерите горе.

Дори и тук ли го наблюдаваха? Усмихна се и потопи лице във водата, след това вдигна глава и над водата се разхвърчаха пръски. Почти сигурно. Дори и като пикаеше, го следяха с камера. Такъв си беше Шпац — изобщо не беше нетипичен случай. Мнозина бяха като Шпац. Градът ги отглеждаше със стотици хиляди.

Придърпа се нагоре, седна на перваза и лениво замаха с крака във водата. Откакто се помнеше, беше под наблюдение — това беше кажи-речи задължителното условие за съществуването му, но никога не му беше харесвало. В най-добрия случай го използваше, както и сега, като стимул, опитвайки се да преодолее ограниченията, които му налагаше.

В това отношение докладваното за него беше вярно. Именно в това отношение Глината наистина го беше оформила — беше хитър. И не само хитър, но и изобретателен в своята хитрост, сякаш самата прямота на ума му — онази негова страна, която веднага схващаше същността на дадено нещо и я използваше — се нуждаеше от тази другата, „изкривената“ част, за да може да функционира. Усмихна се и се загледа надолу — отново, както винаги, се зачуди как ли тълкуват усмивките му, какво ли си мислят, като го видят да се усмихва ей така… или ей така… Вдигна очи; погледна право в камерата. „Какво виждате, ши Шпац? Дали представата ви за мене има някаква връзка с онова, което наистина представлявам?“

„Не — отговори си. — Изобщо няма връзка.“ Но Шпац нямаше представа какво щеше да представлява Чун Куо, ако Проектът успееше. Него го беше грижа единствено за собственото му положение на голямата обществена стълба и дали се издига или слиза надолу. Нищо друго нямаше значение.

Ким протегна врат, след това се прозина. През последните няколко нощи беше спал малко — опитваше се да се добере през мрежата от подробности до сърцето на проблема.

Какво щеше да представлява Чун Куо, ако всички имаха жици в главите?

Беше прекарал през ума си най-различни сценарии. Например: Седмината можеха да ограничат използването на жици до известни престъпници и политически дисиденти. Или другата крайност: да сложат жици в главите на всички, дори и на жените и братовчедите си. И не само това. Какво точно щяха да представляват жиците? Щяха ли да се задоволят с това, да ги използват като метод за наблюдение над огромното население на Чун Куо или щяха да се опитват да променят поведението му чрез тях?

Тази, последната мисъл доста го тормозеше, защото жицата имаше много по-голям потенциал за манипулация, отколкото си представяше Ли Юан. Щом някой започнеше да бърника в човешкото съзнание, нямаше граница за незабележимите промени, които можеше да направи в него. Беше възможно — дори беше съвсем просто — то да бъде отвличано и отклонявано, да се създадат милиони личности въз основа на един-единствен ментален модел и целият човешки вид да бъде направен послушен, плах, лишен от творческо въображение. Но това по-лошо ли беше от онова, което и без това ставаше? Можеше да се спори дали Чун Куо — огромният град-утопия на Цао Чун — е било създадено тъкмо с тази цел: да скопи Човечеството, да държи този страшен звяр зад решетките си. В тази светлина и тази последна крачка — планът да се сложи жица в главата на всеки индивид — беше просто усъвършенстване на същата тази идея. Само ограниченията се бяха оказали недостатъчни. Решетките не стигаха. Сега трябваше да поставят решетките — стените — вътре в хората, иначе щяха да станат свидетели на това, как рухва цялото огромно здание. Тази мисъл го тревожеше.

Срещу това поставяше три неща: „дългът“ си към Ли Юан, увереността си, че с него или без него това ще стане, и последно — чисто и просто предизвикателството.

Беше се опитал да се убеждава сам, че на никого нищо не дължи, но истината беше друга. Съдбата му досега винаги беше в ръцете на другите. И не беше ли така с всички? Не зависеше ли дори най-основното нещо — съществуването на човека — от разбирателството на онези, с които живееше; от тяхното съгласие той да съществува! Не беше ли го научил още в Глината? Нито един човек не беше истински свободен. Никой нямаше никакви други права освен тези, които му даваха околните. Трябваше да се признае на Ли Юан това, че принцът поне беше прозрял колко е ценен той и му беше дал възможност. Не заслужаваше ли някаква отплата?

Що се отнася до второто, вече беше сигурен, че само световна катастрофа би попречила на плана на Ли Юан да се превърне в действителност. И наистина, сега катастрофата изглеждаше естествена алтернатива на Проекта „Жица в главата“. Фитилът беше запален отдавна, още с отказа на Седмината да се заемат с проблема за огромното увеличение на населението. Отказът им да се заемат с този фундаментален проблем — решение, основано на почитта им към семейството и на правото на всеки мъж да има синове — беше осакатило всякакви опити да се уравновеси бавното нарастване на ресурсите с потресаващото нарастване на търсенето и Чун Куо да се превърне в утопията, която е трябвало да бъде. Но това не беше нищо ново; беше си проблем, съществувал от векове — проблем, с който древните императори на Чун Куо са били принудени да се сблъскат още преди 2 000 години. Цената на това неравновесие беше глад, чума и революции и те пак щяха да връхлетят — освен ако не успееха да възпрат вълната и да обуздаят дегенеративните сили. Но това нямаше да стане без еволюционна промяна в самия вид. Междувременно този изкуствен начин трябваше да свърши работа. Седмината нямаха избор. Или трябваше да сложат жиците, или да рухнат.

А предизвикателството? И него виждаше от гледна точка на морала. Както го схващаше сега, планът представляваше предимно технически проблеми — проблеми, които изискваха не точно онази изобретателност, в която беше добър, а усъвършенстването на вече съществуващи системи. В много отношения това беше въпрос от чисто организационна сложност: да се разглоби Проекта на съставните му части и да се сглоби отново. Можеше да го каже на принц Юан още при първата им среща, но предизвикателството — истинското предизвикателство — беше в насочването на изследванията, в определянето. Не на качеството на евентуалната жица, а на това, какво ще представлява тя.

И тъкмо тук може би той беше престъпил указанията, дадени му от Ли Юан, защото никой не го беше молил да мисли над това, на какво би могла да бъде способна една такава жица; бяха го помолили просто да реши дали планът става за работа. Отново той щеше да бъде просто средството — машината — за удовлетворяване на нечии други нужди; инструментът, чрез който мечтите им щяха да се превърнат в действителност. Както винаги, се предполагаше, че той няма думата по въпроса. И все пак щеше да си каже думата.

Ким спря да цапа с крака във водата и се огледа.

— Джоел!

Хамънд беше застанал от другата страна на басейна.

— Ким… точно тук си мислех, че ще те намеря.

Ким се изкачи на перваза, заобиколи басейна и протегна ръка на Хамънд.

— Откога си тук?

— Тъкмо влизам. Нещо много се беше умислил. Неприятности ли имаш?

И двамата знаеха, че камерите ги наблюдават. Ким сви рамене, усмихна се и мина покрай по-възрастния. Взе хавлията си от закачалката, обърна се и погледна към мъжа.

— Какво те води насам?

Хамънд му подаде тъничък като вафлена кора лист с разпечатка.

— Виж какво дойде.

Ким взе листа. Миг по-късно вдигна глава — тъмните му очи се бяха разширили от изненада.

— Това истинско ли е?

— Абсолютно. Директор Шпац провери — обади се на секретаря на принц Юан и той потвърди. Аз ще те придружавам. Ще те пазя да не се забъркаш в някакви неприятности.

Ким се засмя, после му върна листа и метна хавлията на раменете си.

— Ама това е невероятно! Обсерватория! Това значи ли, че ще летим в космоса?

Хамънд поклати глава.

— Не. Точно обратното всъщност. Обсерваторията в Хайлброн се намира на дъното на минна шахта на повече от три ли под земята.

Ким отмести поглед, след това се засмя.

— Разбира се. Има смисъл — и отново погледна Хамънд. — Кога тръгваме?

— Утре. Веднага след като станем.

Ким се усмихна, после се долепи до него и му прошепна:

— Шпац ядосан ли беше?

Хамънд се наведе и пошушна на ухото на Ким:

— Ядосан ли, казваш? Беше бесен!!!

Джелка се събуди. Бурята вън бушуваше и хвърляше дъжд срещу прозореца. Метна нощницата си и тръгна по коридора. Нощта ръмжеше и ревеше зад дебелите каменни стени. За миг се поспря и се заслуша, после трепна, щом прозорецът в дъното на коридора блесна ослепително в тъмнината. Секунди по-късно мощна гръмотевица разтресе къщата.

Тя потрепери, след това се разсмя — вълна от възбуда помете страха й. Бурята! Бурята беше връхлетяла!

Спусна се по голямото стълбище и спря сред мрака на фоайето. Плочките под голите й стъпала бяха студени. Отново проблесна светкавица и оцвети ослепително огромния прозорец с тъмни стъкла в дъното. Последва мрак — гъст, криещ заплахи — който се изпълни с яростния тътен на мощна гръмотевица.

Продължи — вървеше опипом към вратата в дъното на фоайето. Обикновено я държаха заключена, но точно сега беше отворена. Спря се. Трепереше. Тук, зад дебелия каменен зид на външната стена, беше спокойно и почти тихо — само приглушеният тътнеж на далечни гръмотевици тревожеше тъмнината. Когато блесна нова светкавица, тя отвори вратата и се заизкачва нагоре към кулата.

Шумът на бурята веднага се засили. Изкачваше се по тясното вито стълбище в мрака, протегнала напред лявата си ръка, подпираше се на стената. Стигна до стая, каквато не беше виждала никога преди. Запристъпва сляпо към средата, далеч от дупката в пода, после застина на място, щом тесният прозорец отляво светна и стаята се обля в ослепителна светлина. Гръмотевицата избухна в тясното пространство и на мигновената ярка светлина на светкавицата успя да мерне оскъдна мебелировка.

Забеляза за миг образа си в огледалото отсреща — мъничка фигурка сред почти празната стая. Силуетът й се очерта в изгарящата светлина — плътна сянка покриваше лицето й; беше вдигнала едната си ръка, сякаш за да се защити от гръмотевицата, а черният квадрат на дупката в пода — там, където излизаше стълбището — беше точно зад нея.

Тръгна нататък, напипа стъпалата в мрака и изведнъж отново подскочи, щом една внезапна светкавица освети стълбището.

Приближи се до прозореца и долепи лице о стъклото. Беше студено, осеяно с прозрачни капки като мъниста. Дървените дъски под стъпалата й бяха гладки и хладни. Вятърът и дъждът трополяха по стъклото. После сякаш огромна ръка стисна сградата и я разтресе. Кулата като че ли оживя. Жива, както беше жива и тя. Притисна ръце към дървената рамка на прозореца и се втренчи навън — чакаше всеки удар на светлината, всяко изръмжаване на стихийната ярост.

Щом прозорецът светна отново, тя се извърна и се огледа. В другия край на стаята в стената беше вградена метална стълба. Над нея имаше капандура — квадратна, здраво вкопана в тавана. Втренчи се в нея за миг, след това се дръпна от прозореца.

Спъна се и падна във внезапно нахлулия мрак, после пак се изправи на крака и тръгна с протегнати напред ръце. Най-накрая дланите й опряха о гладкия, студен камък. Заопипва сляпо стената, ругаейки тихичко под нос, след това ръцете й напипаха метал и тя се заизкачва по стълбата.

Беше се изкачила доста високо, когато блясъкът на нова светкавица освети стаята. Бутна с длани огромната капандура и тя изтрака, а гръмотевицата разтресе къщата. Потръпна — мощта на бурята я беше уплашила. После подпря с едното си рамо капандурата и натисна, докато капакът най-накрая поддаде.

Изведнъж се намери навън. Дъждът се изливаше върху й, вятърът скубеше жестоко косата й. Тънката й нощница подгизна.

Измъкна се на покрива, в полумрака, и тръгна към парапета. Резкият студ, бесният гняв на вятъра я сковаваха. Ръцете й се вкопчиха в металната релса. Небето блесна и тя погледна надолу. Долу под нея морето сякаш се гърчеше и кипеше, после изхвърли огромен прозрачен воден юмрук към скалите в основата на кулата. Разхвърчаха се пръски и се вдигнаха чак до нея, сякаш по сигнал яростен стихиен рев изпълни въздуха и я разтресе до кости. И след това мрак. Гъст, тежък мрак, изпълнен с яростта на бурята.

Сега дишаше дълбоко, на пресекулки. Сякаш бурята беше част от самата нея. Всеки път, когато светкавица блеснеше и разцепеше небето, усещаше как през нея преминава трепет — от главата до петите, остър като разцепен лед. А когато проехтеше гръмотевицата, отекваше в костите й и избухваше така внезапно, че я караше да трепери в трескава наслада.

Потръпна — челюстите й бяха здраво стиснати, очите — разширени, ръцете и краката й трепереха от някаква странна, неочаквана радост. Вода се стичаше на талази по лицето и врата й, миеше я, пречистваше я, а отдолу морето ревеше и бушуваше, вреше и се пенеше покрай скалите. Гласът му — писък на неизказана болка — се сливаше с небето.

— Джелка!

Чу, че някой далече долу я вика. Ревът на бурята почти го заглушаваше. Обърна се и погледна към отворения капак. В първия момент не можа да разпознае силуета, после дойде на себе си. Чичо й Джон…

Викът отново се разнесе — този път по-близо. Идваше точно под нея.

— Джелка? Горе ли си?

Тя се обърна и изкрещя — едва успяваше да надвика тътена на бурята:

— Тук съм! Всичко е наред!

Погледна отново към морето — трепереше, цялото й тяло се тресеше. Чакаше следващия проблясък, следващия внезапен, разтърсващ взрив. И щом го дочака, се обърна и го видя — главата му се подаваше от отвора с разширени от страх очи.

— Какво, в името на небесата, правиш тук, Джелка?! Слизай веднага! Опасно е!

Тя се разсмя — бурята я беше обзела цялата.

— Прекрасно е!

Забеляза как той потръпна. Гледаше я умолително.

— Слез! Моля те, Джелка! Много е опасно!

Вятърът виеше и караше дъха й да секва, заливаше кулата с огромни вълни от дъжд. А след това избухна мощен гръм — по-силен от всички предишни — и хълмът отдясно избухна в пламъци.

За миг отблясъкът на светкавицата продължи да трепти пред очите й. Потръпна — гледката пред погледа й я изпълваше със страхопочитание.

Седем бора бяха пламнали! Огромни криле от пламък се издигаха в мрака, съскаха, там, където се срещаха и се бореха с изливащата се от небето вода, виеше се дим. Скръцна със зъби. Полазиха я студени тръпки. Ала огънят все така си бушуваше — сякаш дъждът нямаше сила да го овладее.

Обърна се, втренчи поглед в чичо си, а след това изтича към него залитайки и се остави да й помогне да слезе долу. Той я притисна към себе си и здраво я прегърна. Тя усещаше как той трепери. После се наведе, вдигна халата, който беше донесъл, и наметна раменете й.

— Мокра си до кости! — гласът му беше измъчен. — Богове, Джелка, какво си мислеше, че правиш?! Не знаеш ли колко е опасно?!

Гледката на горящите дървета я беше отрезвила.

— Не — отговори тя тихо. Сега я тресеше — току-що бе осъзнала колко й е студено всъщност. — Беше толкова…

Млъкна и се остави да я поведе надолу, като я обсипваше с упреци.

Помогна й да слезе, после се дръпна и тръгна след нея по коридора. Лампите светеха. В далечния му край, в основата на голямото стълбище, чакаше леля й. Загриженият й поглед сякаш отразяваше погледа на съпруга й.

— Всичко е наред — обади се Джелка. — Не можех да заспя. Бурята… исках да я видя.

Джон кимна. Спогледа се с жена си. След това прегърна Джелка през раменете.

— Разбирам, миличка, но наистина беше опасно. Ако беше паднала?

Но Джелка мислеше само за могъществото на бурята, за това, как сякаш се беше сляла с нея, как всяка внезапна ослепителна светкавица и всеки разтърсващ гръм я караха да се чувства жива, до болка жива. Още беше пред очите й — яростно разпененото море там долу, огромното небе, простряло се горе като гигантска синева, въздухът, тръпнещ от гласове.

— Има чисти дрехи в банята — обади се тихо чичо й и я стисна за рамото. Тя се отърси от своя унес. — Иди да се преоблечеш и идвай в кухнята. Ще ти препека филийки и ще сложа ча. Ще поседим, ще си поговорим.

Погледна към жена си и лекичко я подкани с жест да ги остави сами. След това отново погледна Джелка и се усмихна.

— Хайде, отивай. Виждам, че няма да заспиш, докато тази буря най-после не утихне.

Тя го послуша. Щом се върна в кухнята, застана до прозореца и се втренчи през стъклото в разлюлените от бурята води на пристанището. Чичо й се суетеше около чая.

— Заповядай — той й подаде стара пръстена чаша, пълна догоре с ча. От чашата се вдигаше пара. След това застана до нея, втренчи се навън и се засмя тихичко.

— И аз съм го правил, знаеш ли — когато бях много по-млад. И майка ти беше като тебе, Джелка. Кнут така и не успя да го проумее. Щом се надигнеше буря, той се завиваше през глава и се опитваше да я проспи — сякаш не беше нищо повече от някаква досада. Но тя беше същата като тебе. Искаше да види. Искаше да бъде там, навън, в самото сърце на бурята. Според мене сигурно би се хвърлила във водата, ако не знаеше, че със сигурност ще се удави.

Пак се засмя и я погледна. Джелка го слушаше като омагьосана.

— Каква беше тя? Искам да кажа, що за човек беше всъщност?

Той кимна към голямата маса, скована от бор. Седнаха — той — на огромния стол в селски стил, тя — на пейката до него. Тежкият халат се диплеше по раменете й.

— Така е по-добре. Направо се просмуква в костите ми! Влагата. Промените в налягането… — той се усмихна и сръбна от чая. — Но не за това искаше да ти говоря, нали? Искаше да ти разкажа за майка ти…

Той поклати бавно глава.

— Ех… откъде да започна? Какво да вземем за начало? — погледна я и очите му се натъжиха. — О, тя много приличаше на тебе, Джелка. Съвсем същата като тебе беше… — дълга въздишка се отрони от устните му, след това той се наведе напред и сплете едрите си, широки длани върху масата. — Ще започна с първия миг, когато я видях — там, на скалите в устието на пристанището…

Тя седеше и го слушаше със зяпнала уста. Почти не смееше да си поеме дъх. Ча в чашата й изстина, но тя продължаваше да слуша, сякаш гледаше през някаква врата към миналото.

Към друг свят. Към някакво време, преди тя да е съществувала. Към място, едновременно познато и напълно чуждо. Онзи свят, който всяко дете можеше само да си представя, без да бъде част от него. И все пак — как копнееше да види всичко онова, за което говореше чичо й; как копнееше да се върне във времето и да види онова, което беше видял той.

Почти можеше да го види. Майка й, която бавно извръща глава на светлината на камината, танцува в такта на песен, която чува само тя и никой друг, на пръсти, разперила ръце, и мечтае… Или по-късно — майка й в напреднала бременност — носи самата нея в утробата си — застанала е на вратата на същата тази кухня и се усмихва…

Обърна се — ала там нямаше никого. Само празната врата. Затвори очи и продължи да слуша, но там отново нямаше нищо — нищо освен бурята вън. Не можеше да го види — не и така, както е било. Дори и със затворени очи вече не виждаше нищо.

Призраци. Миналото беше пълно с призраци. Образи от тъмната страна на съзнанието.

Минаха часове. Бурята утихна. А след това бледа зора озари далечния край на морето, отвъд пристанището и хълмовете. Тя гледаше как светлината й става все по-ярка. Вече се чувстваше уморена, доспиваше й се.

Чичо й стана и леко я докосна по рамото.

— Лягай си, детето ми — подкани я тихо. — Баща ти пристига утре.

Дълбоко разположеният телескоп в Хайлброн беше на повече от сто и петдесет години. Големите сателитни обсерватории в края на Слънчевата система го бяха превърнали почти в ненужен, ала той все още беше популярен сред много астрономи, защото в идеята да се навлиза дълбоко в земята, за да се наблюдават звездите, имаше някаква любопитна, парадоксална привлекателност.

— Странно е — Ким се обърна към Хамънд. Двамата слизаха с асансьора надолу, дълбоко под земята. — Сякаш се връщам.

Хамънд кимна.

— Но не се притесняваш, надявам се?

— Не… — Ким се загледа замислено нанякъде, после се усмихна. — Просто ми е странно и това е. Все едно ме спускат в кладенец.

Асансьорът забави ход, подскочи и спря. Обезопасените врати се отвориха със свистене и те излязоха навън. Двамата униформени стражи ги поздравиха.

— Влизайте там — единият посочи надясно. Влязоха. Беше помещение за обеззаразяване. Десет минути по-късно излязоха — кожата ги смъдеше, специалните дрехи, прилепнали към тях, ги притесняваха. Един служител ги посрещна и ги поведе по тесен, ярко осветен коридор към комплекса от лаборатории и наблюдателници.

В шахтата Хайлброн имаше четири телескопа, но само един можеше да се използва по всяко време — огромна въртележка, вградена в скалата, върху която бяха монтирани четири огромни лещи. Един от учените изследователи — младеж на двайсет и няколко години — им служеше за гид: разведе ги из комплекса, като през цялото време развълнувано говореше за последните открития. Сега в Хайлброн се правеха малко открития — обсерваториите в края на Слънчевата система бяха пионерите на новите изследвания — но въпреки всичко Хайлброн вършеше добра работа. Тук се проверяваха и се обобщаваха подробностите, сверяваха се всички онези данни, които в крайните лаборатории нямаха време да обработват.

Хамънд слушаше учтиво. Ентусиазмът на младежа му беше забавен. Но за Ким всичко беше по-различно: той споделяше вълнението на младежа. За Ким думите бяха живи, кипящи от покълващ живот. Докато го слушаше, се усети, че иска да знае много повече от онова, което беше научил досега. Искаше да го проумее в цялост.

Най-накрая гидът им ги въведе в една от полусферичните наблюдателни зали, настани ги в кресла и им демонстрира как се използва изследователската апаратура.

След като приключи с обяснението, той се поклони и ги остави да работят.

Ким погледна към Хамънд.

— Не, Ким. Принц Юан уреди всичко това заради тебе.

Ким се усмихна, наведе се напред, дръпна контролното табло в скута си и загаси осветлението.

Чувстваше се така, сякаш бе вън, в откритото пространство. Плаваха високо над света и нощното небе ги обгръщаше отвсякъде. Но това беше само началото. Компютърната графика преобразяваше наблюдателната зала в каюта на космически кораб с кресла. Оттук можеха да пътуват накъдето си поискат сред звездите: към далечни галактики в другия край на Вселената или към по-близките, по-добре изучени звезди; заобикаляха ги, движеха се из техните планетни системи. Разстоянието почти нямаше значение, а релативните закони на физиката нямаха власт. Можеше да прекосиш небесата за секунда. Беше потресаващо да гледаш как звездите се втурват покрай теб с такава невероятна скорост и как проблясват в ъгълчето на окото ти като прашинки. Отначало просто се втурваха ту насам, ту натам със смях и се радваха на шеметните гледки в залата. После се върнаха на Земята — в нощното небе.

— В живота ни има и загуби — замислено промълви Ким. Хамънд изсумтя в съгласие.

— Знаеш ли, това ме кара да се чувствам… ами… незначителен. Искам да кажа… само погледни! — той посочи нагоре. — Толкова е огромно. Такава сила има в него! Толкова много светове! И всичките — толкова стари! Не можем да си представим колко стари! — разсмя се притеснено и отново отпусна ръка на облегалката. — Кара ме да се чувствам толкова малък!

— Защо? Това са просто звезди!

— Просто звезди?! — Хамънд се разсмя. Такова подценяване! — Как можа да го кажеш?

Ким се извърна в креслото си. Мъничката му фигурка беше неразличима в тъмното — само мократа, изпъкнала повърхност на очите му отразяваше звездната светлина.

— Това е просто вещество, материя, която се държи по предсказуем начин. Физически предмети, обкръжени отвсякъде с физически предмети. Но я се погледни, Джоел Хамънд! Ти си човек. Хомо сапиенс. Животно, което мисли. Което чувства.

— Четири кофи вода и торба сол, това сме ние.

Ким поклати глава.

— Не. Ние сме нещо повече от химикали. Дори и най-долните от нас.

Хамънд сведе поглед.

— Не знам, Ким. Всъщност аз не гледам на нещата по този начин. Никога не съм можел да погледна така на себе си.

— Но трябва! Ние сме нещо повече от пръст, Джоел. Нещо повече от проста глина за мачкане.

В последните му думи се долови намек за тъга, която накара Хамънд да вдигне глава и да погледне момчето в очите.

— Какво има? — попита той тихо.

— Нищо. Спомних си нещо…

Беше странно. Всъщност досега не си бяха говорили. О, да, стихотворенията — препредаване на научни данни, но нищо лично. Приличаха на две машини, които си разменят информация. Като хора тепърва щяха да се опознават.

Хамънд се поколеба — усещаше неохотата на момчето. След това заговори, като внимателно следеше как ще се приемат думите му:

— Искаш ли да си поговорим за това?

Ким го погледна.

— Тук сякаш съм си у дома.

— У дома?

— Дълбоко долу. Под земята.

— А-ха… Глината.

Ким се усмихна тъжно.

— Трябваше да ме видиш тогава, Джоел. Преди осем години. Бях едно такова дебнещо мъниче. Кльощав-кльощав… като мъртвец — въздъхна, отметна глава назад и започна да си спомня. — Кльощаво мъниче с огромни опулени очи. Такъв ме видя за първи път Тай Чо.

Разсмя се — по-тихо, по-напрегнато отпреди. Прозвуча по-скоро като хълцане от изненада, отколкото като смях.

— Чудя се какво ли видя тогава в мене. Защо просто не ми пусна газта? Аз си бях един… — сви рамене и погледна по-възрастния в очите. Внезапна, полузабравена болка изпълваше тъмните му ириси. — … един израстък. Буца пръст. Късче от мрака долу.

Хамънд дишаше леко и напрегнато слушаше всяка дума.

— Два пъти извадих късмет. Ако не беше Тай Чо, сега щях да съм мъртъв. Той ме спаси. Когато съм превъртял, той се спазарил за мене. Заради онова, което видял в мене. Прекарах пет години „социализация“. За наказание. Обучаваха ме отново, изграждаха ме отново. Укротяваха ме.

Хамънд вдигна поглед — изведнъж беше разбрал. Ето значи защо е бил заложен животът на Ким.

— И за какво са те наказали?

Ким отмести поглед. Въпросът увисна във въздуха. След малко заговори пак. Този път по-бавно. Въпросът на Хамънд може би беше твърде прям, защото Ким говореше така, сякаш говореше за някой непознат, а не за себе си — за времето на социализацията, за униженията и гадостите, за смъртта на приятели, неуспели да се справят. И за други, още по-мрачни неща. Как ли беше успял да оцелее сред всичко това? Да излезе от него такъв, какъвто беше?

Ким се извърна, наведе се напред и включи визьора. Около тях бавно се завъртя звездното полукълбо.

— Говорехме си за звездите, Джоел. За огромността и значението. — Той се изправи, приближи се до стената и опря ръка о извития таван. — Изглеждат толкова самотни — мънички островчета в огромния океан на космоса, разделени от милиарди ли нищо! Ярки горещи точки сред безкрайния студ. Но я ги погледни пак! — той свърза с линия две звезди, после — още две. — Виж как всички те са свързани! Всяка една е свързана с милиарди милиарди други. Огромна паяжина от светлини, обгърнала галактиката.

Приближи се, застана до Хамънд и го погледна.

— Това е важното, Джоел. Не огромността, не силата, а как е свързано всичко! — усмихна се, хвана ръката на Хамънд и я стисна силно. — „Отделна част“ или „отделна част от нещо“. Винаги може да се погледне по два начина.

— Паяжина… — намръщи се Хамънд, после разтърси глава, разсмя се и стисна ръката на Ким в своята. — Паяжина, надявам се. Ти си луд — случайно да го знаеш, Ким Уард? Луд!

— Не съм луд, Джоел. Може да съм малко тра-ла-ла, но не съм луд.

Беше последният й ден на острова. Спа до късно и се събуди гладна. Сега се разхождаше по обраслите с дървета склонове около къщата, а Ерки я следваше като сянка. Денят беше хладен и свеж. Бурята беше измила въздуха и небето, което надничаше през високите черни стволове на боровете, беше идеално синьо, без нито едно петънце.

В края на полянката се обърна и погледна младия телохранител. Той вървеше разсеяно, забил поглед в земята, пушката му висеше отпусната от лявото рамо.

— Чу ли я?

Той вдигна поглед усмихнат.

— Кое да съм чул?

— Бурята…

Той сви рамене.

— Май съм я проспал.

Тя се вгледа в него за миг, после се обърна. Точно пред нея пожарът беше прогорил голям кръг сред дърветата. Навсякъде бяха разпръснати овъглени клони. На не повече от крачка от нея земята беше черна. Тя вдигна поглед. Дърветата, които ограждаха черния кръг, до едно бяха опърлени от пламъците, клоните им се бяха съсухрили. Погледна надолу и пристъпи напред, в кръга.

Тъмният слой от въглени изхрущя и се разсипа в прах под подметките й. Направи още една крачка — усети как чернилката поддаде леко под тежестта й, след което тя спря и се огледа. Ако затвореше очи, картината веднага щеше да се появи — пламъците, които се издигаха нагоре в мрака толкова ярки, че сякаш подпалваха нощното небе, димът, който се виеше над тях, съскането там, където се сблъскваха с леещите се потоци вода.

Сега тук имаше само пепел. Пепел и овъглените пънове на седемте дървета, които оформяха разкривено „Н“ в средата на кръга. Приближи се до най-близкото и го побутна леко с върха на ботуша си. То се разпадна и след него не остана нищо.

Направи пълен кръг, като се оглеждаше, после потръпна благоговейно пред покоя, пред пустинността, обзели това място. Беше видяла яростния блясък и рев на божието докосване; сега тя беше застанала вътре в отпечатъка му. Унищожителната сила на бурята й бе напомнила за собствената й незначителност. И все пак за миг се беше сляла с нея; мислещото й „аз“ се беше разтворило изцяло в бушуващата около нея стихийна ярост.

Приклекна, протегна ръка и докосна с пръст черната мека разпадаща се повърхност, след това го вдигна към устните си и близна мрака. Имаше кисел, неапетитен вкус. Избърса пръсти в коляното си, изправи се и продължи, докато най-накрая се намери в самия център на огромния кръг.

— Куан Ин! Какво се е случило тук?!

Тя се обърна и погледна към Ерки. Той беше застанал в края на кръга с очи, разширени от учудване.

— Светкавицата — обясни тя просто, но веднага забеляза, че той не я разбира. „Естествено — помисли си, — че ти я проспа, нали? Същият като баща ми… като всички — носиш Града вътре в себе си, където и да се намираш.“

Обърна се и погледна надолу. Тази вечер след вечеря баща й се връщаше да я прибере. Въздъхна. Радваше се, че ще види баща си, и все пак мисълта да се върне в Града внезапно беше започнала да й се струва истинска анатема. Огледа се — отчаяно се стремеше за последен път да обхване с поглед всичко, да го запази в паметта си, в случай че…

Потръпна, но след това доведе мисълта докрай. В случай че никога не се върне тук.

Кошмарите вече не я преследваха, тримата мършави мъже вече не идваха на брега на езерото и не впиваха подигравателни погледи в нея. Но въпреки това заплахата си оставаше. Тя беше дъщеря на маршал и докато той беше важен за танга, животът й оставаше в опасност.

Сега го разбираше: виждаше го съвсем ясно, сякаш умът й се беше прояснил също като небето. Те не бяха дошли за баща й. Не. Бяха дошли за нея. Защото смъртта й щеше да остави баща й опустошен, емоционално непълноценен, мъртвец в униформа на маршал.

Да, сега го виждаше ясно. Виждаше как смъртта й би предизвикала рухването на баща й. А ако рухнеше най-важният камък, кой щеше да поддържа арката?

Познаваше слабостите на баща си; знаеше, че той притежава четири-пет качества, които Сун Цу смята за опасни в характера на един генерал: храбростта му често граничеше с безразсъдство; беше импулсивен, бързо се палеше и ако го провокираха, се захващаше с дадено нещо, без да обмисли трудностите; чувството му за чест беше деликатно и го оставяше открит за фалшиви обвинения; и последно — беше способен на дълбоко съчувствие. Срещу тях тя изправи силните му качества, главното от които беше верността, която внушаваше на подчинените си. Както беше казал Сун Цу в десетата книга на изкуството да се води война: „Тъй като такъв генерал смята войниците си за свои деца, те биха тръгнали след него към най-дълбоките долини. Той ги смята за свои собствени любими синове и те са готови да умрат с него.“

Кимна. Да… слабостите понякога бяха сила, а силата — слабост. Да вземем например Ханс Еберт. Можеше и да е прекрасен, храбър войник, пък и хубав и любезен, но очите на баща й виждаха съвсем различен човек от онзи, който беше видяла онзи ден в имението на Еберт. За баща й той беше синът, който никога не бе имал, и затова — роден за другар в живота на дъщеря му. Но това означаваше, че забравя самата нея — изцяло изключва собствените й чувства в тази връзка.

При тази мисъл я полазиха студени тръпки. Обърна се и погледна към младия телохранител.

— Хайде да се връщаме, Ерки. Трябва да си стягам багажа.

Докато вървеше, се оглеждаше — сякаш всичко вече си отиваше от нея. Но сега никога нямаше да го загуби докрай. Тук беше намерила себе си — в този строг, груб пейзаж бе открила отражението на вътрешното си „аз“, на истинското си „аз“; и след като веднъж се беше събудила за него, беше сигурна, че никога вече няма да вижда своя свят по същия начин. Мирисът на бор и пръст, соленият привкус на морето по устните й — всичко това беше вече част от нея, неделима като гласовете на острова. Преди тя беше само сянка на себе си, омагьосана от съня, който представляваше Градът, неосъзнаваща вътрешната си празнота. Но вече беше будна; вече беше тя — тя напълно и докрай.

Сервитьорът в столовата постави чашите на масата пред двамата мъже, поклони се прилежно и излезе.

— Кан пей! — Толонен вдигна чаша срещу бъдещия си зет.

— Кан пей! — вдигна чаша в отговор Еберт. После се огледа и се усмихна. — Тук е хубаво, сър. Много е приятно.

— Да… — Толонен се разсмя. — Маршалски привилегии. Но един ден ти ще станеш маршал, Ханс, и тази стая ще е твоя.

— Може и така да стане… — Еберт остави чашата си на масата. — Но се надявам, че няма да продължи дълги години.

Толонен се усмихна. Младият Еберт странно му харесваше. Знанието, че Джелка ще попадне в такива добри ръце след сватбата си, му вдъхваше увереност. Точно сега обаче имаше работа за вършене — други неща, за които да се притеснява.

— Идвам от танга — той се облегна назад. — Трябваше да занеса междинен доклад за масовите убийства — той млъкна и изсумтя. Лицето му се сбърчи. — Ли Шай Тун не беше доволен, Ханс. Според него досега все трябваше да сме стигнали донякъде и може би е прав. Но самият факт, че разкрихме толкова много бели петна, ме убеждава, че зад всичко това по някакъв начин стои Де Вор.

— Смятате ли, сър? — Еберт отмести поглед, сякаш го обмисляше, след това отново погледна Толонен в очите. — Но без съмнение досега щяхме да сме намерили нещо, което да води към него. Би било твърде хитро от негова страна — не мислите ли? — да не остави никъде никаква следа! В края на краищата са замесени толкова много хора…

— Хммм… — Толонен отпи от питието си — плодов ликьор — после отново остави чашата си. — Може би. Но има още нещо, Ханс. Нещо, за което не знаех, докато тангът днес не ми го каза. Май при нападението над Хелмщат е било отвлечено и още нещо освен парите на гарнизона. Преди всичко бижута, но и няколко по-специални неща. Били са в сейфа, отмъкнат от Пин Тяо. Три предмета от керамиката на танга. Предмети, които струват Бог знае колко на антикварния пазар.

Толонен бръкна в джоба на туниката си и измъкна оттам три дебели квадрата черен лед. Това бяха „плочки“ — холографски снимки.

— Вземи — подаде ги на Еберт.

Еберт ги взе, погледна ги, след това остави едната на масата до питието си и натисна идентификаторната ивица покрай единия ръб. Над „плочката“ моментално се появи холограма.

Той разгледа всичките подред, после ги подаде обратно на маршала.

— Красиви са. И както казахте, биха стигнали астрономически цени. — Той се поколеба, след което сведе поглед. — Разбирам, че е нелепо, но… ами мога ли да попитам какво са търсели в сейфа в Хелмщат?

Толонен прибра плочките и отново вдигна чашата си.

— Имам разрешение от танга да разговарям за това с тебе, Ханс. Но запомни — да си остане между нас.

Еберт кимна.

— Добре. Е, изглежда Ли Шай Тун е бил замислил някакъв експеримент. Статуетките е трябвало да бъдат продадени, за да се финансира експериментът.

— Експеримент ли?

— Да. Имало е преговори — строго секретни преговори, нали разбираш, между личния състав на танга и неколцина от най-големите босове на Триадата в Мрежата.

Еберт се дръпна назад и го погледна изненадано.

— Разбирам. Но за какво?

Толонен изсумтя.

— Май Ли Шай Тун е искал да завладее някои части от Мрежата. Да ги върне обратно в кошарата, така да се каже. Той да гарантира основни услуги и ограничено пътуване из долните нива, както и мощни финансови инжекции, за да се възстанови всичко по стандарта. В замяна босовете на Триадата да гарантират да поддържат мира в рамките на съществуващия закон.

Еберт сведе поглед.

— Като че ли… — той въздъхна и отново вдигна очи. — Простете за откровеността, сър, но бих казал, че този проект е бил твърде оптимистичен, не мислите ли?

Толонен снижи глас:

— Както и да е, май загубата на трите статуетки засега е вкарала нещата в руслото им. Тангът не желае да се разделя с нищо повече от съкровищата си, докато не открие какво е станало с тези три статуетки. Ако Триадите са замесени — ако се опитват да се докопат до баницата и да я изядат — Ли Шай Тун иска да го знае със сигурност. Това би отговорило и на други въпроси. Известно време имахме подозрения, че Пин Тяо са работили заедно с друга групировка при нападението над Хелмщат. Ако са действали в съюз с някой от босовете на Триадата, това би обяснило много неща. Може би дори би ни дало ключ към убийствата.

— Разбирам. И искате да разследвам случая?

— Точно така, Ханс. Разбираш ли — някои от украшенията вече са се появили на черния пазар. Искам да откриеш кой търгува с тях. След това искам да проследиш предметите и да получиш някои отговори.

Еберт се умълча за момент — мислеше; после вдигна очи и срещна погледа на маршала.

— Защо не Кар?

— На майор Кар вече му се е струпало достатъчно — Толонен се наведе напред и постави длан върху дланта на Еберт. — Не, Ханс, хайде ти да се погрижиш за това, а? Намери ми отговори, от които тангът да остане доволен. Няма да ти се случи нищо лошо, аз ти гарантирам. Убийствата са едно. Но това… ами може да се окаже много по-важно в далечна перспектива.

Еберт се усмихна.

— Разбира се. Кога желаете да ви докладвам?

— Тангът ми е дал три дена.

— Значи три дена. Каквото и да ми струва, ще открия кой стои зад всичко това.

— Добре! — Толонен грейна в усмивка. — Знаех си, че мога да разчитам на тебе, Ханс!

Трийсет минути по-късно той тъкмо се приближаваше към апартамента си, когато онази жена го настигна, вкопчи се в ръката му и кресна в лицето му:

— Копеле недно! Купи я, нали? За да ме унижиш!

Еберт се обърна и я отблъсна.

— Не зная за какво говорите, мадам Чуан. Кого да съм купил?

— Знаеш много добре кого, мамка ти мръсна! — лицето й беше бледо, очите й — потъмнели от безсъние, а дрехите й…

— Богове! Жено, я се погледни на какво приличаш! Ужас! И що за език! Забравяте се, мадам Чуан. Жена на министър!

Погледна я с отвращение и понечи да се обърне, но тя отново се вкопчи в него. Обърна се ядосано, сграбчи ръката й и я стисна болезнено.

— Защо не мирясаш… — каза той тихо, но заплашително. Тя се изтръгна, след това се наведе към него и се изплю в лицето му.

Той изруга, избърса се, изгледа я кръвнишки и й обърна гръб. Но веднага щом се обърна, тя измъкна от диплите на дрехите си нож, нахвърли се върху му и го одра по ръката.

— Мамка му!

Обърна се точно когато тя замахваше за втори път и се опита да я отблъсне с ранената си ръка. Тя изсумтя и замахна с ножа. Отпусна цялото си тяло върху него. Дивашка омраза беше изкривила лицето й. Този път ножът засегна тила му и го събори на четири крака. Но оръжието отскочи и издрънча на пода.

Мадам Чуан го погледна ужасена. Там, където ножът го беше ударил, кожата бе раздрана и под нея лъщеше метална пластина. Той извърна леко глава и я погледна — зашеметен от силата на удара, но все още жив. Тя изпищя и понечи да се хвърли върху него, но чифт силни ръце я сграбчиха, дръпнаха я назад и я тръшнаха грубо на земята. Миг по-късно тя усети как грубо притискат нещо твърдо към слепоочието й и осъзна, че е пистолет. Затвори очи.

— Не! Остави я! — гласът беше на Еберт. Той застана на колене и се опита да се задържи. — Остави я…

Одън погледна майора, после леко сви рамене, отдръпна пистолета и го прибра обратно в кобура.

— Тя щеше да те убие, Ханс!

Еберт погледна нагоре и се усмихна през болката.

— Знам. Има дух в тая жена, ей! Истински дух. Не ти ли се ще да я изчукаш?

Одън извърна поглед.

Еберт се разсмя.

— Не. Може би не. Но може би трябва да я поуплашим малко, а? В края на краищата нямам очи и на гърба си, нали? Има моменти, в които… — той се разсмя отново, след това протегна ръка и леко се пипна по тила.

— Какво предлагаш? — попита го Одън.

— Гърдите — лицето на Еберт се сгърчи в гримаса. — Винаги се е гордяла с тях. Накълцай й гърдите.

Одън се обърна, блъсна жената на пода, грубо разкъса копринените й дрехи и разголи гърдите й. После се наведе над нея, притиснал ръцете й надолу.

Тя го погледна ужасена. Гласът й се беше превърнал в едва доловим шепот:

— Не можете…

Удари я яростно с опакото на ръката си и разцепи устната й, след това измъкна ножа от колана си. Поколеба се за миг, после я дръпна назад за косата и заби ножа в гърдите й — веднъж, дваж, три пъти — без да обръща внимание на писъците й. Острият като бръснач нож разцепваше кожата й.

Изправи се и прибра ножа в ножницата, след това погледна към обезумялата жена, обърна се и веднага забеляза как го гледаше Еберт — как очите му се бяха разширили от възбуда, как гърдите му се надигаха и спускаха.

— Благодаря — обади се тихо Еберт. — Ще се погрижиш ли за нея?

Одън кимна, после се наведе и вдигна пакета, който беше изпуснал, преди да се втурне на помощ на Еберт.

— Виж — и го подаде на Еберт. — Дойде тази сутрин.

Еберт погледна към него, след това — отново към жената.

— Кой би повярвал, а?! Кой би си помислил какво крие в себе си тая дъртата? — той се разсмя, после се изправи несигурно на крака. Залитна и затвори за миг очи. Одън се приближи и го прегърна през раменете.

— Сигурен ли си, че си добре? Да повикам ли лекар?

Еберт бавно поклати глава и се усмихна, макар очевидно го болеше много.

— Не. Ще си почина малко и ще се оправя.

Одън се обърна и погледна към жената на министъра. Беше се обърнала настрани, бе се свила и хленчеше, притискайки окървавената коприна към накълцаните си, съсипани гърди.

— Ще се погрижа за нея, не се притеснявай. Ще кажа, че някаква банда я е нападнала в коридора. Фест ще ме подкрепи.

Еберт преглътна, след това постави ръка на рамото на Одън.

— Става. Хайде, давай тогава. Аз ще се прибера и ще си полегна. Вътре имам лекарства, ако стане нужда.

Гледаше как Одън отиде до жената, приклекна и заговори в устройството на китката си — викаше помощ; после се обърна. Всичко щеше да е наред. Одън щеше да се оправи. Докосна ръката си. Раната беше повърхностна, но този удар по главата… Е, може би пък Одън беше прав. Може би трябваше да извика медицински екип. Та нали му беше цепнала главата! Можеше да има сътресение.

Обърна се към вратата.

— Само си го представи… — прошепна той и постави дланта си на ключалката, вдигна глава и погледна право в камерата. Вратата веднага се отвори. — Тая можеше да ме убие! — възкликна той и влезе. — Тая шибанячка можеше да ме убие!

Голямата зала на терминала Якобстад беше странно тиха. Чакалнята беше празна, нямаше ги обичайните тълпи, вратите бяха залостени и ги охраняваха войници. Щом малката групичка влезе, стъпките им отекнаха в огромното пространство. От мястото за приземяване до платформата се простираше кажи-речи цяла ли разстояние, но Толонен махна с ръка на колоната и я поведе пеша с бърза крачка. Дъщеря му вървеше точно зад него, а елитният корпус от дванайсет души се беше подредил около тях ветрилообразно, готов за всякакви изненади.

Маршалът беше взел необикновено строги мерки. Нещата отново бяха потръгнали и ако враговете им решаха да ударят, щяха да ударят точно тук, в някой от терминалите. Ето защо беше решил да не рискува.

„Светкавицата“ ги чакаше. Нормално обслужващият я екипаж от осемдесет души беше съкратен на десет, на които имаше доверие, а обичайният брой на пътниците — сто и петдесет — точно за този полет беше сведен до четиринайсет. Това беше бърза монорелса, която минаваше напряко през Града, на юг през Турку и после на изток към терминал Хелзинки. Оттам щяха да сменят транспорта и да излетят направо за Данциг.

Толонен се огледа — беше напрегнат въпреки взетите мерки. Този път бе решил да не се доверява на никого — планът беше известен само и единствено на него самия. Но въпреки това за враговете му нямаше да е трудно да се досетят за това и онова. Щом и в дома му влязоха, какво не им беше по силите?

Щом стигнаха до „светкавицата“, той се поколеба, огледа внимателно перона и в двете посоки и се качи. Джелка вече се беше настанила, протегнала напред дългите си крака. Той се усмихна, докато я оглеждаше — забеляза как се е зачервило лицето й от чистия въздух, как косата й изглеждаше като че ли по-руса от всякога. Седна срещу нея и се наведе напред, стиснал ръце в скута си.

— Е?

За първи път си почиваха заедно. Докато летяха обратно от острова насам, той беше постоянно зает — приемаше рапорти, даваше заповеди… Но сега имаше време да си поговорят. Попита я дали е прекарала добре.

Тя го погледна и се усмихна. Очите й искряха.

— Беше прекрасно, татко. Просто прекрасно!

— Значи ти хареса? — той се засмя. — Това е хубаво…

Изглеждаше съвсем добре. За миг в очите й трепна странен копнеж — копнеж, който той споделяше и разбираше.

Известно време само я гледаше, осъзнавайки колко му е свидна. Сега тя толкова приличаше на майка си. На жената, която беше обичал.

— Изглеждаш изморен — гласът й беше загрижен.

— Така ли? — той отново се засмя, после кимна. — Е, значи сигурно съм — усмихна се и отново се наведе напред. След това я хвана за ръцете. — Чуй ме сега: докато пътуваме, трябва да се отбием на едно място, но после цяла вечер съм свободен. Какво ще кажеш да те заведа на опера? Запазил съм ложа. Личната трупа на танга! Играят „Южната клонка“.

Тя се засмя зарадвана — за миг й беше олекнало на сърцето. Винаги беше обичала операта и макар „Южната клонка“ да не беше възможно най-развлекателната постановка, все пак си беше опера.

— Къде ще ходим преди това?

Той се облегна назад и пусна ръцете й.

— По работа. Няма да се забавим много. Най-много половин час. После се връщаме и се преобличаме, нали така?

Усетиха как „светкавицата“ трепна и потегли, като страшно бързо набираше скорост. Джелка се загледа през прозореца — драконовият орнамент навън затрака, след това се замъгли и накрая се превърна просто в седем ивици в червено, зелено и златно.

— Чичо Джон каза ли ти за бурята?

— Не… — той се засмя. — Значи е имало буря, така ли?

— Да — тя отново се обърна към него. — Толкова беше силна! Толкова…

Той сведе очи, сякаш нещо го беше разтревожило.

— Да — каза тихо. — Бях забравил.

Тя се вгледа в него, учудена от внезапната промяна в настроението му.

— Какво има?

Той я погледна и се насили да се усмихне.

— Нищо… просто изведнъж си спомних за майка ти.

— А-ха… — тя кимна. Значи наистина беше така, както бе казал чичо й. Да, сега го виждаше — колко различни бяха майка й и баща й и все пак колко силно се бяха обичали.

Тя извърна глава, забеляза отраженията в стъклото и тъжно се усмихна. Сигурно му е било трудно — може би по-трудно, отколкото по време на изгнанието.

Прогони тази мисъл от главата си и се опита да се ободри, като си мислеше за предстоящата вечер, но щом вдигна ръка и докосна бузата си, внезапно усети мириса на изгорял бор по пръстите си и се скова.

— Какво има? — баща й не я изпускаше от поглед.

— Нищо — тя се обърна и пак му се усмихна. — Няма нищо.

— Кой е онзи там?

Толонен обърна гръб на еднопосочното огледало и се взря в дъщеря си.

— Онзи там ли? О, ами че това е Уард. Ким Уард. Странна птица. Разправят, че умът му бил по-бърз от машина.

Тя учудено се разсмя.

— Искаш да кажеш, че е член на екипа?!

— Да, и вероятно най-добрият. Направо да се смаеш като се има предвид…

Джелка го погледна.

— Като се има предвид какво?

Баща й отмести поглед, сякаш темата беше срамна.

— Роден е в Глината. Не го ли виждаш? Този мрак в очите. Превъзпитаван е, но въпреки всичко никога не може да бъде същото, нали? В тях винаги остава някаква частица от дивака. — Той я погледна отново и се усмихна. — И все пак… Хайде да си тръгваме, а? Тук приключих, а вкъщи ни чака Ханс.

Тя кимна едва-едва и се загледа пак в момчето, притиснала лице до стъклото. Когато той се обръщаше към нея, сякаш я гледаше някой друг — не момчето, а нещо друго. Нещо диво, расло извън клетка, което не дължеше нищо на този свят от нива. Потръпна — не от страх, а от чувството, че го разпознава. Засмя се тихичко, учудена, че го намира тук — а си беше мислила, че го е оставила там, на острова. После сякаш дойде на себе си и се дръпна уплашено от стъклото.

И все пак беше истина. Виждаше го там, в очите му. Роден в Глината — така беше казал баща й. Но в него имаше и нещо повече.

— Хайде, Джелка. Да тръгваме.

Тя се поколеба още миг, вперила очи в момчето, след това се обърна и тръгна след баща си. И едва сега до ума й стигна онова, което беше казал преди малко.

— Опазили ни боговете… — прошепна тя почти беззвучно. — Ханс Еберт! Само това ми липсваше!

Ким се обърна и погледна Хамънд, който беше застанал от другата страна на масата.

— Коя е тя?

— Коя коя е?

— Момичето. Дето беше тук с маршал Толонен.

Хамънд се разсмя.

— О, тя ли… Дъщеря му — не я ли знаеш?

— А… — Отначало си беше помислил, че може да е жена му. В края на краищата тези хора си го имаха този навик — да се женят за млади момичета. Или поне така беше чувал. Но кой знае защо това, че не беше познал, го зарадва.

— Чухте ли какъв слух се носи? — обади се един от мъжете. Говореше съвсем тихо. — Казват, че Пин Тяо се опитали да я убият.

Ким се намръщи.

— Не са го съобщавали по новините.

— Не — обади се друг със заговорнически глас. — Няма и да го съобщят. Точно сега искат всички да вярват, че всичко е съвсем спокойно и е под техен контрол. Обаче чух, че… ами разправят, че цял техен отряд нападнал апартамента на маршала. Убила шестима от тях, преди да се намеси баща й!

Ким усети как по гръбнака му пролази странна тръпка на вълнение — а може би беше страх? Погледна Хамънд.

— Как й е името?

Хамънд се намръщи.

— Не съм много сигурен… Май Джукка или нещо такова…

— Джелка — поправи го един от мъжете. — Джелка Толонен.

Джелка. Той потръпна и заби поглед в земята. Да, името много й отиваше. Като име на митична героиня…

— Какво става тук?

Ким погледна Шпац в очите.

— Нищо — отговори той. — Съвсем нищо.

— Добре. Отивай си тогава, Уард. Засега не ми трябваш повече.

Той се поклони леко, като се мъчеше лицето му да не изразява абсолютно нищо, но вътрешно беше обзет от въодушевление. Шпац нямаше друг избор, освен да го доведе в лабораторията, докато маршалът беше на посещение, и Ким се възползва по възможно най-добрия начин — извикваше файлове, задаваше въпроси и накрая успя да се информира възможно най-пълно за целия ход на разработката. И все пак докато вървеше по коридора към стаята си, той усети, че мисли не за Проекта, а за момичето. Коя беше тя? Що за човек беше? Как ли звучи гласът й, когато говори? Как ли се променя лицето й, когато се смее?

Спря на вратата — спомняше си как тя стоеше там, до баща си, и жадно оглеждаше всичко с дълбоките си сини очи. А после за миг очите им се бяха срещнали и тя се бе намръщила. Като че ли…

Той потръпна, след това поклати глава, опря длан о ключалката и прекрачи прага. Не, не беше възможно. Беше само неговото въображение. И все пак… ами за един съвсем кратък миг тя като че ли го беше видяла. Не само такъв, какъвто изглеждаше — а неговото най-вътрешно „аз“.

Усмихна се — сигурно си въобразяваше. После седна на леглото и се огледа. „Как би ти се сторило това, Джелка Толонен? — зачуди се. — Ще ти се стори твърде чуждо, сигурен съм. Твърде безцветно. Твърде затворено.“

Да, тя не беше като него. Беше от Първо ниво: влиятелна, изтънчена, богата. Без съмнение беше влюбена във фините дрехи, в танците, в операта и в галантните млади офицери. Беше абсурд дори да си мисли, че…

И все пак си го мислеше.

Затвори очи и отново я видя: толкова висока, изправена, съвършено сложена, кожата й — толкова чиста и бяла, косата й — златна, очите й… Щом си спомни очите й, дъхът му секна. Да. Като очи на митична героиня.

Глава 11Господар на света

Цу Ма се бе изправил на тревистия хълм, загледан на юг. Над него, зад гърба му, беше разрушеният манастир. Виждаше я в далечината — мъничка фигурка под огромното безоблачно небе. Пришпорваше коня си по тесния път между скалите. За миг я изгуби от поглед — беше се скрила зад огромната канара на входа на долината — после се появи отново — сега беше по-близо. Черната й коса беше разпусната и се ветрееше зад нея. Тя се приведе напред на седлото и се заизкачва по дългия стръмен път.

Цу Ма погледна надолу и въздъхна. През последните седмици се бяха срещали няколко пъти тук и всеки път правеха любов въпреки решимостта му да я отхвърли и всичко отново да бъде както трябва. Но този път беше по-различно. Този път трябваше да сложи край. Да се раздели с нея, преди някой да ги беше разкрил.

Все още беше влюбен в нея — нямаше как да го отрече. Но само любовта не стигаше, сега го знаеше; защото тази любов — любов, започнала със страст и объркване — се беше превърнала в мъчение, разсейваше го всеки миг и накрая той усети, че или трябва да сложи край, или да полудее. Не можеше да срещне Ли Юан или баща му, без да изпита желание да се хвърли в краката им и да моли за прошка за греха, който имаше пред тях двамата.

Значи край. Докато все още беше във властта му да сложи край.

Гледаше я как се приближава, вече я чуваше как подвиква на коня; видя я как се изправи на седлото и започна да се оглежда за него, после вдигна ръка за поздрав. Той неуверено й върна жеста и се стегна при връхлетялата го мисъл. Последния път се бяха изкачили на хълма заедно, ръка за ръка, след това бяха влезли в разрушения храм и бяха лежали върху наметалото му голи, а ръцете и устните им пируваха. Сега сладостта на този спомен го измъчваше като захар върху болен зъб. Изстена и сви юмруци. Но въпреки всичко членът му се размърда, а сърцето заблъска в гърдите му.

Никога не беше предполагал колко ужасна може да бъде любовта.

Тя се приближи — конят й се беше запъхтял и се напрягаше при стръмното изкачване. Гледката му напомни за онзи, първия път, когато тя го беше надминала и бе пренебрегнала предложението му за помощ. Тогава дързостта й го беше развълнувала, но сега това нейно неспокойствие му изглеждаше по-малко привлекателно. Може би именно то беше онова, което му вдъхваше решителност да сложи край на всичко това.

— Цу Ма!

Тя скочи от коня, спусна се към него, обгърна го с ръце, устните й потърсиха неговите, но той остана неподвижен, сякаш беше от камък. Тя се отдръпна стреснато. Очите й бяха разширени. Погледна го.

— Какво има, любов моя? Какво е станало?

Той я погледна — ръцете му бяха започнали да треперят. Красотата й, топлината на ръцете й там, където го докосваха, караха сетивата му да немеят. Парфюмът й го опияняваше, очите й бяха като два океана, в които мъжът можеше да се удави.

— Обичам те… — цялата дълбочина на чувствата му към нея се беше съсредоточила в тези две думи.

— Зная — прекъсна го тя. Притисна се към него, по лицето й се разля облекчение. — Имам новини…

— Изслушай ме! — настоя той рязко, после се смекчи. Докосна лицето й с длан, гласът му стана по-тих. — Моля те, любов моя, изслушай ме докрай. И без това ми е трудно…

Лицето й отново се промени. Опита се да се усмихне, след това се намръщи.

— Трудно?

— Да. Аз… — той преглътна. Никога досега не му бе било толкова трудно. Дори и смъртта на баща му и ритуалното убийство на „копието“ не бяха успели да го подготвят за този толкова тежък момент.

— Аз…

Млъкна. Дори и сега не можеше да го каже. Искаше да я вдигне на ръце, да я отнесе в храма и да я положи върху наметалото си. Тялото му желаеше да вкуси сладостта й за последен път.

Но не. Ако това станеше, щеше да я иска завинаги. А това беше невъзможно. Не и докато ги имаше Седмината. За да притежава Фей Йен, трябваше да рухне самото Чун Куо.

Сведе поглед — болката почти го беше обезсилила.

— Искаш да сложиш край? Това ли е?

Гласът й беше странно тих, изпълнен с учудващо спокойствие. Вдигна очи и видя как го гледаше — видя собствената си болка, отразена в лицето й. Видя как сълзите започнаха да се събират в ъгълчетата на очите й и да се стичат надолу бавно, толкова бавно, по порцелановото съвършенство на бузата й.

— Фей Йен… — гласът му се беше превърнал в шепот. — Знаеш, че те обичам.

— И аз те обичам… — тя потръпна, след това се отдръпна от него. — Сънувах сън. Сънувах, че съм свободна и мога да стана твоя жена.

Той се разтрепери, ужасен от думите й.

— Невъзможно е.

Очите й го молеха.

— Защо? Аз бях жена на брат му. Знаеш законите.

— И все пак се омъжи за него. Седмината подпечатаха специален едикт. Свършено е. Не може да се върне обратно.

— Защо не? Веднъж законът беше променен — може да се промени пак!

Той поклати глава. Не можеше да се поправи стореното. Един ден Ли Юан щеше да стане танг. От любовта им би произлязла само катастрофа. Краят на всичко.

Сега заговори ясно — произнасяше внимателно всяка дума:

— Бих искал и двамата да бяхме свободни, Фей Йен. За това бих се отказал от всичко. Но оттук би произлязло само зло — огромно зло. А тази… тази игра помежду ни… трябва да свърши. Никога повече не трябва да се срещаме така. Никога.

Тя смръщи лице.

— Никога вече?!

Сладостта на думите, болката, молбата късаха сърцето му, ала той остана непреклонен — знаеше, че ако се размекне, щеше да провали всичко.

— Никога вече. Разбираш ли ме, съпруго на Ли Юан? Оттук нататък ние сме само… познати, които се срещат при официални случаи. Всякакви други мисли трябва да се отхвърлят.

— Можеш ли да забравиш…? — започна тя, после млъкна и сведе глава, защото той я гледаше с яростен поглед.

— Стига, жено!

— Не!!! — думата беше просто въздишка, шепот.

— Върви си! Веднага!

Тя се поклони покорно — в този миг така приличаше на негова съпруга, че дъхът му секна. Болеше го — нямаше лекарство за тази болка, която го обземаше, докато я гледаше такава — пречупена, победена от собствената му решителност да я отхвърли.

А след това тя си отиде и той отново остана сам. Отпусна се тежко на земята — изведнъж се беше почувствал кух, изпразнен от всичко освен от мъката — и зарида.

Фей Йен скочи от коня и без да изчака коняря да дойде и да отведе коня, се втурна към двореца. Докато тичаше през двора на конюшнята, конярите и прислужниците й се кланяха ниско, после се изправяха и вперваха озадачени погледи в нея. Никой не посмя да каже и дума, но си размениха красноречиви погледи. Бяха забелязали съсипаното й лице и бяха разбрали — те се досещаха какво става между принцесата и хубавия млад танг.

А сега изглежда всичко беше свършило.

В коридора Нан Хо понечи да я поздрави, но тя изтича покрай него, все едно го нямаше там. Обърна се намръщено подире й и реши да не я догонва, а да отиде до конюшните и да проучи случая. В края на краищата беше негов дълг да служи на своя принц. А как по-добре да му служи, освен да разбира и преценява променливите настроения на най-близката му жена?

Самата Фей Йен се втурна в покоите си, затръшна вратата и я заключи, след това се хвърли на леглото и се остави най-накрая огромната вълна на случилото се да я помете. Яростни ридания разтресоха мъничкото й телце.

Заспа и се събуди след час — целият й гняв, цялата й болка се бяха уталожили. Изправи се и заоглежда украсата, богатата мебелировка на стаята си. Намръщи се — толкова чужда й се видя; не намираше никаква връзка между себе си и всичко това. Сякаш беше умряла, а после се бе съживила отново: не чувстваше нищо. Единствено огромна празнота там, където трябваше да има чувства.

Обърна се и мярна собственото си отражение в огледалото в дъното на стаята. Пристъпи към него, спря и рязко наведе глава.

Нейната новина… тя изобщо не успя да му я съобщи.

Остана на място. Трепереше. Една-единствена сълза се стичаше по бузата й. След това вдигна дръзко глава — отново се беше овладяла, знаеше какво трябва да направи.

Изкъпа се, после извика прислужниците си и ги накара да й направят косата и да я облекат в просто чи пао — коприната беше бледолавандулова на цвят, поръбена със синьо. След това, за да изглежда съвършено, махна всички пръстени освен венчалния, всички огърлици. Тогава застана пред огледалото и се заоглежда щателно.

Да. Искаше да изглежда точно така. Не разкошна и изтънчена, а обикновена, почти земна — като селско момиче. Дори и гримът й беше съвсем лек.

Усмихна се, обърна гръб на огледалото и излезе в коридора.

— Майстор Нан! — извика, щом мярна вътрешния шамбелан в далечния край на коридора.

Нан Хо се обърна, поздрави я, после се поклони леко на мъжа, с когото говореше, и забърза към нея. На четири крачки от Фей Йен спря и се поклони ниско, отклонил поглед.

— Майстор Нан, съпругът ми върна ли се вече?

Нан Хо остана със сведена глава.

— Да, господарке. Преди двайсет минути.

— Добре — тя извърна лице настрани. — Тогава иди при него, майстор Нан, и му кажи, че съпругата му жадува да й отдели няколко мига от времето си.

Нан Хо вдигна изненадано поглед, след това бързо сведе очи.

— Простете ми, господарке, но принцът помоли да не го безпокоят. Има да довършва важни дела.

— Значи е в кабинета си?

Нан Хо леко сведе глава.

— Да, господарке. Заедно с личния си секретар Чан Ши-Сен.

— Тогава няма нужда да се притесняваш, Нан Хо. Сама ще отида при него.

— Но, господарке…

— Свободен си, Нан Хо.

Той се поклони съвсем ниско.

— Както желае господарката.

Наблюдаваше го как се отдалечава, след това се обърна и бързо се отправи към кабинета на съпруга си.

Пред вратата се поколеба. Стегна се и почука.

Последва тишина, после се чуха стъпки. Секунда по-късно вратата се открехна и отвътре надникна секретарят Чан.

— Господарке… — той се поклони, след което отвори вратата и отстъпи встрани, като в същото време погледна към Ли Юан.

— Съпругата ви, господарю, принцеса Фей.

Ли Юан се изправи зад бюрото си. Щом я видя, лицето му грейна.

— Фей Йен… мислех си, че си излязла на езда.

— Аз… — тя се поколеба, после тръгна напред и застана пред бюрото. — Истината, съпруже, е, че не можах да се успокоя, докато не те видя. Майстор Нан ми каза, че си се върнал…

Ли Юан погледна секретаря си.

— Можеш да си вървиш, Ши-Сен. Ще довършим това по-късно. — След това се усмихна, заобиколи бюрото, прегърна я и повдигна лицето й, за да я целуне по устните. — Нетърпението ти да ме видиш ме сгрява, любов моя. И на мене ми липсваше.

Тя отпусна глава на гърдите му за миг, после отново го погледна.

— Да, и ти ми липсваше, но не заради това ви прекъснах… Той се разсмя тихо.

— Нямаш нужда от причина, за да ме прекъсваш. Ти сама по себе си си достатъчна причина.

Тя се усмихна и сведе поглед.

— Въпреки това не е само заради нетърпението ми да те видя. Имам новина.

— Новина? — той се отдръпна леко от нея, прихвана раменете й и се вгледа в лицето и. След това пак се усмихна. — Е, нека тогава да излезем в градината. Ще седнем един до друг на пейката като два гълъба и ще ми кажеш своята новина.

Тя му се усмихна в отговор и се остави да я поведе към огряната от слънцето градина. Някъде съвсем близо се обади птичка. После изчурулика отново. Седнаха на стоплената от слънцето пейка с лице един към друг.

— Красива си, любов моя! — каза той възхитено. — Не зная какво си направила, ала така ти отива! — Протегна ръка, докосна с пръсти бузата й и погали голата, неукрасена с нищо плът на шията й. — Но хайде, любов моя, каква новина имаш да ми казваш?

Очите й се втренчиха в неговите за секунда-две, сякаш проверяваха дали не подозира какво има да му казва. Но горкото момче изобщо не се досещаше.

— Какво би казал, ако ти съобщях, че съм трудна?

Той се разсмя, след това озадачено поклати глава.

— Трудна ли?!

Тя се усмихна, след което хвана ръцете му.

— Да, мой мъдри и все пак глупави съпруже. Трудна. Лекарите го потвърдиха тази сутрин. — Забеляза как очите му се разшириха — изведнъж беше схванал за какво му говори. Разсмя се и закима с глава. — Да, любов моя. Точно така. Ще имаме дете.

Беше късен следобед и Офицерският клуб в Бремен беше почти празен. Неколцина мъже бяха застанали между колоните в дъното на обширната шестоъгълна зала и лениво си приказваха, но само една от масите беше заета.

Един прислужник хан, навел бръснатата си глава, вървеше през ширналия се синьо-зелен килим към масата, понесъл с лекота отрупан поднос на една ръка. Докато лъкатушеше между мъжете и съвестно се стараеше да не ги допре и дори да не ги докосне, когато нареждаше пред тях питиетата, той се опитваше да не чува подигравателния смях и да не обръща внимание на това, което си говорят.

Един от тях — висок мъж с мустаци на име Скот — се наведе напред, както се смееше, и угаси цигарата си в една празна чаша.

— Така разправят Горе — каза той, облегна се назад и огледа останалите офицери. После добави с по-сух глас: — Нещо повече, вече се ловят на бас кой ще наследи тоя дъртофелник на поста министър.

Смехът се разля в празното и накара неколцината хан зад бара да вдигнат очи. След това веднага пак забиха погледи надолу.

И по-рано същия ден бяха говорили за сватбата на министър Чуан. Дъртият беше разкарал първата си жена и си беше взел нова — младо момиче, едва четиринайсетгодишно! Точно по неин адрес Скот бе изприказвал доста солени приказки.

— Е, аз да ви кажа, дано дъртият има късмет — обади се друг, Паншин, и вдигна чаша. Отново избухна смях. Едва след като смехът утихна, Ханс Еберт леко се наведе напред и заговори. Досега беше по-тих от обикновено, беше предпочел по-скоро да седи и да слуша, отколкото да бъде фокус на разговора им; но сега всички погледи се впериха в него.

— Тъжна история… — започна той. — Само да бях знаел какво ще излезе, хич нямаше да се забърквам в тази работа.

Разнесе се съчувствено мърморене. Мъжете се спогледаха и закимаха.

— Ами то… всички можем да си извадим поука, нали така? — продължи той и се огледа. Срещна откровено погледите им. — Тази жена си беше превъртяла още преди аз да се натъкна на нея.

Сега никой не се опитваше да търси в думите му някакъв втори смисъл. Всички разбираха колко важно беше случилото се. Да се забъркаш с някоя жена бе едно — това беше друго. Събитията бяха излезли извън контрол, а жената беше престъпила чертата, като нападна Еберт.

— Не — продължи Еберт. — Тъжно ми е да го казвам, но наистина вярвам, че мадам Чуан щеше така или иначе да свърши в санаториум, независимо дали аз й се бях изпречил на пътя или не. Що се отнася до съпруга й, убеден съм, че той си е много по-добре със своята тиан-фан — той се усмихна и погледна към Скот, — дори и ако това момиченце вземе, че го умори от удоволствия.

Последваха усмивки, но не и гръмогласен смях. Въпреки това настроението им изведнъж се разведри. Проблемът беше присъствал неизказано зад всичките им приказки по-рано и бе потискал духа им. Но сега беше огласен и на всички им беше поолекнало.

— Никой не те обвинява, Ханс — Паншин се наведе напред и го докосна по рамото. — Както казваш, то така или иначе щеше да си стане. Просто ти извади лошия късмет.

— Точно така — Еберт вдигна чашата към устните си и я пресуши на една рязка, дивашка глътка. — Има и утешения. Муй цай например.

Фест се наклони напред и се ухили. Преплиташе език.

— Това значи ли, че си охладнял към другата, Ханс? — в смеха му се долавяше неприличен намек. — Нали се сещаш, оная жълтата курвичка… Златно Сърце.

На Фест никога не му се беше носила славата на особено дискретен, но този път думите му явно бяха обидили Еберт. Той изгледа Фест кръвнишки.

— Това си е моя работа! — отряза го. — Не си ли съгласен?

Усмивката на Фест замръзна. Той се облегна назад и поклати глава — изведнъж като че ли беше поизтрезнял.

— Прости ми, Ханс. Не исках да… — млъкна и наведе глава.

Еберт го гледа втренчено още миг, после се огледа и се усмихна.

— Извинете приятеля ми, чун цу. Мисля, че е попрекалил — и отново погледна към Фест. — Според мене е най-добре да се прибираш, Фест. Одън може да те заведе до вас, ако искаш.

Фест преглътна и поклати глава.

— Не, ще се оправя. Не е далече — той пак погледна Еберт в очите. — Наистина, Ханс, изобщо не съм искал да те обидя.

Еберт се усмихна пресилено.

— Всичко е наред. Разбрах. Просто си пил прекалено много, това е.

— Да… — Фест остави чашата си и със залитане се изправи на крака. Отдръпна се назад почти театрално и се поклони на всички подред.

— Приятели…

Когато Фест си тръгна, Еберт се огледа и леко снижи глас:

— Простете ми, задето бях толкова рязък с него, но той понякога забравя къде му е мястото. Предполагам, че е въпрос на произход. Баща му се е изкачвал сам по нивата и понякога маниерите му… — той разпери ръце. — Е, знаете как е.

— Разбираме — Паншин го докосна по рамото. — Но се боя, че дългът зове и мене, колкото и да ми се иска да седя тук с вас цял следобед. Може би не би имал нищо против да ми се обадиш някой път, Ханс? Да вечеряме заедно?

Ханс пусна широка усмивка.

— С удоволствие, Антон. Уговори се с моя адютант. Тази седмица съм зает, но следващата…

Постепенно компанията се разпадна — всички офицери хванаха своите си пътища и накрая на масата с Еберт остана само Одън.

— Е? — попита Одън след малко, щом забеляза как се е умислил Еберт.

Еберт вдигна глава, загризал нокът.

— Подразни се, нали?

— Много си прав, мамицата му! Това копеле не знае кога да си държи езика зад зъбите! Не стига, че министърът си прати жената в лудницата, ами… Никак не ми се ще да ставам за посмешище на всички!

Одън се поколеба, после кимна.

— И какво искаш да направя?

Еберт се облегна назад и се загледа в морето от празни маси, ширнало се към бара. След това пак погледна Одън. Трепереше от гняв.

— Искам да си получи урока — това искам. Искам нещо, което ще му припомни, че трябва да си държи шибаната уста затворена и да пие по-малко.

— Значи предупреждение?

Еберт кимна.

— Да. Но нищо прекалено драстично. Малко поступване, това е.

— Добре. Отивам още сега, ако искаш — Одън се поколеба, после добави: — Ами снимките?

Еберт се втренчи в него. Одън говореше за пакета, който му беше оставил в деня, когато онази лудата го нападна. Пое си въздух и се разсмя.

— Бяха интересни, Уил. Много интересни. Откъде ги докопа?

Одън се усмихна.

— Да кажем, от един приятел. Една от свръзките ми в Мрежата.

Еберт кимна. Голямо съвпадение си беше. Само половин час преди това беше говорил с маршал Толонен за липсващите скулптури и ето ти го Одън с пакет холограми на съвсем същите нещица, които му бяха наредили да открие.

— Та какво искаш да правиш? — подкани го Одън.

— Нищо — Еберт се усмихна загадъчно. — Освен ако приятелят ти няма и още нещо за мене.

Одън срещна погледа му и извърна глава. Значи беше разбрал най-накрая. Но щеше ли да захапе?

— Имам писмо за тебе — извади плика от туниката си. — От чичо ти Луц.

Еберт взе плика и се разсмя.

— Знаеш ли какво е това?

Одън вдигна рамене.

— Аз съм само куриерът, Ханс. Не върви да знам какво става.

Еберт се вгледа в приятеля си, след това бавно кимна.

— Не, не върви, нали? — погледна плика и се усмихна. — Ами това? И това ли е работа на приятеля ти?

Одън се намръщи.

— Не зная за какво говориш, Ханс. Както казах…

Еберт вдигна ръка.

— Няма значение. — Наведе се напред и хвана Одън за ръката. Лицето му изведнъж беше станало сериозно. — Вярвам ти, Уил. Сред цялата тази тълпа от лайнари и кибици ти си единственият, на когото мога да разчитам безрезервно! Знаеш го, нали?

Одън кимна.

— Знам го. И затова никога не бих те издънил.

— Не — Еберт му се усмихна напрегнато, после се облегна назад и пусна ръката му. — Давай тогава да движим, Уил. Преди онова копеле, дето не внимава какви ги дрънка, да е заспало. Междувременно ще разбера какво иска чичо ми.

Одън стана и се поклони.

— Внимавай, Ханс.

— Ти също, Уил. Ти също.

Фест се наклони към идентификатора в стената, заключи вратата след себе си и хвърли туниката си на пода. Еберт беше прав. Беше пил прекалено много. И какво от това, да му се не види? Като опреше до пиене, и Еберт не беше света вода ненапита. Много нощи беше падал от стола като дърво. Пък и тази работа с онова момиче, с онази жълтата курвичка, Златно сърце. Фест се разсмя.

— Настъпих те по мазола, а, Ханс, стари друже? Големичък мазол, а? Нещо не ти хареса, а?

Разтресе се, после пак се разсмя. Еберт щеше да му е бесен ден-два, но само толкова. Ако се държеше настрана известно време, щеше да се разнесе. Ханс щеше да забрави и после…

Оригна се и се подпря с ръка на стената.

— Време за пиш…

Изправи се над мивката и се разкопча. Беше незаконно да се пикае в мивката, но какво толкова, майната му? Всички пикаеха в мивката. Не можеше да се очаква от човек да търчи по коридора до писоарите всеки път, когато му се припикае.

Тъкмо привършваше и си мислеше за онази малката, Златно Сърце, и какво би искал да й направи, звънецът на вратата иззвъня. Извърна се и си опика ботушите и крачола, след това погледна надолу и изпсува.

— Кой, мамицата му…?

Загащи се и без да си прави труда да се закопчава, тръгна залитайки към стаята.

— Кой е? — извика и се сети, че не е поставил ръка на интеркома.

„И какво толкова, майната му?“ — помисли си. Сигурно беше Скот — идваше да му разкаже какво е станало после, след като си е тръгнал. Приближи се и фрасна с длан ключалката, след това се обърна и се наведе да вдигне туниката си от пода.

Точно се изправяше, когато един ритник в задника го запрати по очи на пода. После някой изви ръцете му рязко назад и ги завърза с ремък.

— Какво, да го вземат дяволите…? — задъха се той. Опитваше се да извие врат и да види кой е, но силен удар отстрани на главата го зашемети. Усети вкуса на кръв. Онзи тежеше — беше го яхнал и му пречеше да стане.

Изхленчи, след това усети раздвижване в гърлото си.

— Ох, мамка му… Ще драйфам…

Тежестта се надигна от гърба му и му позволи да се изправи на четири крака и да се прегърби. Опря чело о пода и започна да бълва. Накрая свърши. Известно време стоя така, с отворени очи. Пот покриваше челото му. Вонята от повръщано изпълни стаята.

— Богове! Отвращаваш ме, Фест, знаеш ли?

Изкриви поглед настрани — беше му трудно да фокусира. След това преглътна нескопосно.

— Ама кой си ти бе, да ти го начукам?

Мъжът студено се разсмя.

— Не ме ли позна, Фест? Толкова отдавна ли беше, че малоумният ти мозък вече се е отървал от спомена?

Фест отново преглътна.

— Хаавикко. Ти си Хаавикко, нали?

Мъжът кимна.

— А този тук е моят приятел Као Чен.

Второ лице — лице на хан — се появи до лицето на Хаавикко, после се отдръпна. Това лице му беше странно познато, макар че Фест не си спомняше защо. А й това име…

Фест затвори очи — главата го цепеше — след това отново бавно ги отвори. Това копеле го беше фраснало яко. Много яко. Щеше да си плати за това.

— Какво искате? — разцепената устна го смъдеше.

Хаавикко приклекна до него и го дръпна за косата.

— Справедливост, бих казал преди време, но това вече не е достатъчно — не и след всичко онова, което ми мина през главата. Не. Искам да те мъча и да те унижавам, Фест, точно както мене ме мъчеха и унижаваха.

Фест бавно заклати глава — другият го стискаше здраво.

— Не разбирам. Аз не съм ти направил нищо, Хаавикко. Нищо.

— Нищо?! — Хаавикко се разсмя кисело, презрително. Дръпна рязко Фест за косата и го накара да изкрещи от болка.

— Значи това, дето застана на страната на Еберт и опозори честта ми пред генерала, било нищо, а? — изсумтя и грубо блъсна главата на Фест. Изправи се. — Ах ти, лайно с лайно! Нищо било, а?!

Лицето на Фест се изкриви.

— Предупреждавах те. Казвах ти да си траеш, ама ти… Само да си беше замълчал…

— И си мислиш, че ще се отървеш с това?

Беше онзи хан — бе притиснал лице о лицето на Фест. Фест усещаше киселия му дъх на бузата си.

— Виждаш ли това? — той дръпна един нож в полезрението на Фест. Ножът беше зловещ, по-дълъг и по-широк от стандартния, с ръб, остър като бръснач.

— Виждам го — Фест се мъчеше да се пребори с внезапно обзелия го страх.

— Добре. Тогава значи, приятелче, дръж се възпитано и не ни обяснявай какво можем да правим и какво — не.

В този хан имаше нещо хладно и фанатично. Нещо странно. Сякаш цялата му омраза беше отделена от него. Това го правеше много по-опасен от Хаавикко въпреки всичките му заплахи. Фест отмести поглед. Побиха го студени тръпки.

— Какво ще правите?

Мъжът хан се разсмя. Отново студено, безлично.

— Не ние, Фест. Ти. Ти какво ще правиш? Ще ни помогнеш ли да ковнем онова копеле Еберт или ще ни се правиш на корав?

Фест замря. Значи беше това. Еберт. Искаха да докопат Еберт. Обърна се назад и пак срещна очите на хана.

— Ами ако не ви помогна?

Ханът се усмихна. Усмивка на убиец.

— Ако не ни помогнеш, тогава и ти отиваш заедно с него. Защото ние ще го докопаме, бъди сигурен. И като го докопаме, ще те ковнем и тебе, капитан Фест. Заради всичките лайна, които си изсрал по негова заръка.

Фест преглътна. Вярно беше. Ръцете му далеч не бяха чисти. Но усещаше и неизказаното в думите на този хан. Ако не помогнеше… Извърна глава — сигурен беше, че ханът ще го убие, ако откажеше. И тогава изведнъж нещо в него се скъса и той се разрида, притисна лице о пода. Миризмата на собственото му повръщано нахлуваше в ноздрите му.

— Мразя го! Не го ли разбирате? Мразя го!!!

Хаавикко изсумтя презрително.

— Не ти вярвам, Фест. Ти си негово творение. Правиш каквото ти каже. Забравяш, стари приятелю — виждал съм те по време на работа.

Но Фест клатеше глава. Погледна Хаавикко с изкривено от болка лице. Гласът му се беше пречупил.

— Нямаше как! Не разбираш ли, Хаавикко? Тогава, пред Толонен… трябваше да излъжа! Защото иначе…

Ханът погледна Хаавикко. Нещо премина между тях, после Чен отново погледна към Фест.

— Продължавай! — изкомандва му с още по-твърд глас. — Разкажи ни. Какво можеше да ти направи той! Трябваше просто да кажеш истината.

Фест затвори очи и се разтресе.

— Богове, как исках да е така! Но ме беше страх!

— Ти си позор… — започна Хаавикко, но Фест го прекъсна.

— Не! Ти пак не разбираш! Не можех! Аз… — той впери безнадежден поглед в пода, след това главата му отново се разтресе. — Аз… аз убих едно момиче и…

Хаавикко се хвърли към него.

— Копеле лъжливо!

Фест впери в него ужасен поглед, поразен от реакцията му. Не разбираше какво означава тя.

— Вярно е! Убих едно момиче! Нещастен случай… в един публичен дом… И Еберт разбра и…

Хаавикко се извърна побеснял.

— Лъже, Чен! Подиграва се с мене!

— Не! — Чен положи ръка на рамото на Хаавикко. — Изслушай го. И се замисли, Аксел. Помисли си. Еберт няма чак такова богато въображение. Каква по-добра гаранция за това, че номерът ще мине, ако вече не го е виждал и преди?

Хаавикко зяпна насреща му, след това кимна. Обърна се и погледна към Фест изтрезнял.

— Разкажи ни, Фест. Разкажи ни какво стана.

Фест потръпна, погледна първо единия, после — другия, наведе глава и започна да разказва.

Портиерът се поклони ниско, после отстъпи встрани. Пръстите му сръчно мушнаха сгънатата банкнота в задния му джоб.

— Ако господинът е съгласен да почака, ще уведомя ши Еберт, че е дошъл.

Де Вор влезе вътре, седна и се огледа. Фоайето на клуб „Абакус“ беше обширно, с висок таван, сумрачно осветено и мебелирано с ниски, тежки на вид кресла. В средата на залата имаше малък шадраван на издигната платформа. В него шумолеше фонтан, а тук-там из залата бяха поставени огромни бронзови урни като коремести борци, чиито ръце се бяха превърнали в извити дръжки, а главите — в плоски капаци.

Стената срещу него беше покрита с един-единствен огромен гоблен. На него бе изобразено древно тържище — пространството под гредите кипеше от живот — хора, заети с трескава дейност; всяка сергия беше отрупана с монети, банкноти, свитъци с документи. Най-отпред един явно преуспяващ търговец се пазареше с клиент, а счетоводителят зад него с хищен израз местеше топчетата на сметалото. Всичко това без съмнение трябваше да илюстрира принципите на честната търговия и здравата самоувереност, но на безпристрастния наблюдател то внушаваше просто алчност.

Де Вор се усмихна и вдигна поглед, щом Луц Еберт се появи в долния край на фоайето. Стана и го пресрещна.

Луц Еберт беше много по-различен от брат си, Клаус. Беше с десет години по-млад и бе наследил малко от огромното състояние на баща им и, както му се струваше, дори още по-малко от отличителните му външни белези. Луц беше висок, строен тъмнокос мъж с по-приветливи маниери от тези на брат си — продукт на втория брак на баща им с известна оперна звезда. Преди години Де Вор беше чул някой да казва, че Луц има „меден език“, и това си беше вярно. За разлика от брат му, на него му се беше наложило сам да си проправя път в света и този опит го бе белязал. Той никога не отклоняваше поглед встрани, докато ти говореше, не стискаше ръката ти прекалено силно, за да подчертае колко приятелски е настроен към тебе. Рязката прямота от типа „не на мене тия“, която беше характерна за брат му, нему не беше позволена и той го знаеше. Той не му беше същински брат — нито по власт, нито пък му приличаше като човек — макар че нямаше нищо против да използва роднинството при възможност и да оставя другите да си правят изводи за връзката му с един от най-могъщите мъже в Чун Куо. Много сделки беше осъществил по този начин — сделки, които, ако трябваше да разчита само на силата на собствената си личност и на ограничените обстоятелства, може би никога нямаше да успее да сключи. Тук, в клуб „Абакус“, обаче той беше в стихията си — сред свои.

Луц се усмихна топло за поздрав и направи лек, уважителен поклон.

— Какво неочаквано удоволствие, ши Льор. Надявам се да вечеряте с мене. Частният ми кабинет е в дъното. Ще можем да си поговорим там, без никой да ни безпокои.

— Разбира се.

Стаите бяха малки, но разкошно мебелирани по последната мода на Първо ниво. Де Вор разкопча туниката си, огледа се и забеляза спалнята от едната страна. Без съмнение голяма част от бизнеса на Еберт беше осъществяван, като се отдаваше на разврат заедно с други такива като него. Де Вор се усмихна отново, после вдигна ръка, учтиво отказвайки подадената от Еберт чаша, — Не, благодаря. Уморен съм от пътуването и ми предстоят още няколко срещи до края на деня. Но ако има плодов сок например…

— Разбира се — Еберт отново се засуети около барчето.

— Много е хубаво тук, приятелю. Много хубаво наистина. Мога ли да запитам какъв наем плащаш за тези стаи?

Еберт се засмя, обърна се и подаде чаша на Де Вор.

— Номиналът е само 20 000 на година, но в действителност стават горе-долу три-четири пъти повече.

Де Вор кимна и вдигна чаша в мълчалив тост. Беше разбрал. Всичко в този свят си имаше две цени. Едната — официалната, регулирана цена: цената, която би платил, ако всичко беше нормално и не се налагаше да буташ на чиновници. Другата беше действителната цена — която се получаваше, след като бутнеш на този и на онзи, за да получиш онова, което искат и хиляди други.

Еберт се настани срещу него.

— Както и да е, сигурен съм, че не идваш при мене за това.

— Не. Идвам по повод племенника ти.

Еберт се усмихна.

— И аз така си помислих.

— Писа ли му?

— Писах му каквото ми предложи. Поканих го утре вечер на вечеря тук.

— Ще дойде ли?

Еберт се усмихна, после извади от горния си джоб плик и го подаде на Де Вор. Вътре имаше кратка бележка, написана на ръка от Ханс Еберт, с която съобщаваше, че с най-голямо удоволствие би вечерял с чичо си.

Де Вор му върна писмото.

— Знаеш ли какво да говориш?

— Не се безпокой, Хауард. Знам как да го привлека. Казваш, че вече си му променил настроението — е, така си е, но познавам племенника си. Той си е горд. Ами ако той не иска тази среща?

Де Вор се облегна назад и се усмихна.

— Ще я поиска, Луц, гарантирам ти. Но ти трябва да му изясниш, че никой не му оказва никакъв натиск или принуда. Искам да се видя с него, това е — да имам възможността да си поговорим.

Забеляза колебанието на Еберт и се усмихна вътрешно. Еберт знаеше какъв риск беше поел, но всъщност нямаше друг избор. Последното му бизнес начинание се беше провалило безславно и го бе оставило затънал в дългове. За да разчисти тези дългове, се налагаше да влезе в комбина с него — без значение дали го иска или не. Във всеки случай посредническите услуги му се плащаха много добре — четвърт милион юана — плюс обещанието, ако работата стане, да получи и още.

На вратата се почука. Беше икономът, дошъл да вземе поръчката им за вечеря. Еберт се оправи с него и пак се обърна към Де Вор усмихнат. Сега, след като въпросът беше повдигнат и приключен, той се бе поотпуснал.

— Сигурен ли си, че не мога да ти помогна с още нещо, Хауард? Не бих ли могъл да уредя нещо?

Де Вор се облегна назад и кимна.

— Като го каза, Луц… има една дреболия, за която можеш да ми помогнеш. Търся купувач за един предмет. Става въпрос за статуетка…

В транспортьора по обратния път за Пустошта Де Вор се отпусна назад със затворени очи — мислеше за работата, която бе успял да свърши през деня. Беше започнал рано — първо бе слязъл в Мрежата да се срещне с Гезел и Мах. Срещата беше трудна, но бе успял да надделее. Както и подозираше, Ван Со-леян ги беше убедил — особено Гезел — да нападнат плантациите на Ли Шай Тун в Източна Европа. След като вече им бяха насадили тази идея в главите, се оказа трудно да бъде изкоренена оттам, но най-накрая той успя, като убеди Мах, че едно нападение срещу Бремен би било къде-къде по-съкрушителен удар срещу танга и къде-къде по-малко съкрушителен за собствените му хора. Уговорката му да предаде останалите карти и да спонсорира и обучава специални отряди на Пин Тяо го затвърди още повече. Направо ги виждаше как се спогледаха в края на срещата, сякаш бяха отбелязали точка срещу него, а всъщност той поръчваше музиката.

После бе отишъл да обядва с чичото на Еберт, след това — на последната си среща за деня. Усмихна се. Ако животът беше една голяма игра на уей чи, направеното от него днес можеше да се обобщи по следния начин: в преговорите си с Пин Тяо бе продължил линията си и беше превърнал отбранителната позиция в нападателна. Като даваше аванси на Ханс Еберт чрез чичо му, целеше да обкръжи и по този начин да премахне една от потенциално най-силните групи на противника. Това бяха два усъвършенствани хода на играта, която беше започнал много отдавна; но последният беше съвсем нова игра — първият камък, поставен в друга част на дъската; първата сянка на изцяло нова формация.

С учения се беше оправил лесно. Беше точно така, както му бе съобщил информаторът му: човекът беше недоволен и корумпиран. Заради първото се разбра лесно с него, второто му даваше възможност да го купи. И го беше купил, като му бе изяснил съвсем точно какво иска срещу тези пари.

— Направете това за мене — беше казал, — и ще ви направя толкова богат, колкото не сте и сънували! — И като доказателство му бе дал чип за 20 000 юана. — Но само да се провалите — по-добре ще е да имате очи на гърба си и някой приятел, който да ви пази, докато спите. Ще си имате проблеми и ако изпуснете и една-единствена дума за онова, за което ви помолих днес. — И той се наведе заплашително напред. — Аз съм щедър човек, ши Бариш, но ако ме ядосат, убивам, без да ми мигне окото.

Бе забелязал какъв ефект имаха думите му върху учения и беше останал доволен, че това се оказа достатъчно. Но просто за да се подсигури, беше купил и втори човек, който да следи първия. Защото от подсигуряване глава не боли.

И така, той беше положил камъка там, където противниците му най-малко очакваха да го положи — в сърцето на собствената им формация, в проекта „Жица в главата“. Защото момчето, Ким, щеше да бъде негово. Междувременно щеше да го държи под око и да се грижи нищо лошо да не му се случи. Бариш щеше да бъде очите и ушите му и щеше да му докладва.

Когато дойдеше времето, щеше да отведе момчето от тази планета. На Марс. И там щеше да започне нова кампания срещу Седмината. Кампания с такова въображение и такъв размах, че мерките им за сигурност щяха да изглеждат като невежите охранителни постове на пещерни хора.

Засмя се, изправи гръб и през портала вляво мерна планините. Летателният апарат заобиколи базата и започна да се приземява.

Но първо щеше да ги подкопае. Първо щеше да смачка увереността им — да счупи Юе лун, огромното колело от дракони, и да ги накара да поставят под въпрос всичко, което предприемат. Щеше да ги насъсква един срещу друг, докато най-накрая…

Отново се разсмя. Докато и последният дракон изяде собствената си опашка. А после нямаше да остане нищо. Нищо — освен него самия.

Ханс Еберт се усмихна и прегърна Фест през раменете.

— Не се тревожи, Едгар. Въпросът е приключен. Кажи сега какво ще пиеш. Имам бутилка от най-добрия шен на самия танг, ако искаш. Ще бъде хубаво да подновим дружбата си с едно толкова хубаво вино, не смяташ ли?

Фест леко наклони глава — все още му беше притеснено въпреки очевидното дружелюбие на Еберт. Когато получи бележката на Еберт, с която го викаше в апартамента си, първо му се искаше да побегне — но къде ли щеше да избяга? Във всеки случай това беше само пристъп на параноя, предизвикан от посещението на Хаавикко и онзи хан в стаята му — всъщност нямаше истинска причина да се страхува от Еберт. Що се отнася до другото — до онази работа със Златно Сърце — Еберт не само му беше простил, но и го бе шашнал, като му бе предложил да се възползва от момичето.

— На мене ми е омръзнала — беше му казал Еберт, застанал до него на вратата, докато гледаха спящото момиче. — Подозирам, че съм я обучил прекалено добре. Твърде е покорна. Не, предпочитам жените с повече дух. Като онази муй цай.

Фест се беше огледал за нея, но Еберт бе побързал да му обясни, че я бил отпратил за ден-два.

И пак се беше разсмял.

— Не върви да се пресищаме, нали? Няколкодневното въздържание изостря глада, не мислиш ли?

Фест бе кимнал. От шест дни не беше лягал с жена и собственият му глад беше остър като бръснач. Оттук виждаше голите гърди на момичето, извивката на корема й там, където се беше отвила в съня си. Преглътна. Колко често си го беше представял. Още от онзи първи ден при Му Чуа.

Еберт се обърна към него и срещна погледа му.

— Е, Едгар? Искаш ли я?

Той кимна бавно, неохотно и Еберт, сякаш доволен, се усмихна и го дръпна назад, а после затвори вратата.

— Е, може пък и да я имаш. Може пък и да ти я пусна.

Сега стояха насред хола и пиеха за дружбата си. Фест, който се беше страхувал от най-лошото, започна да се отпуска.

Еберт се обърна, огледа се, седна и му се усмихна.

— Много лоша синина имаш на бузата си, Едгар. Как стана?

Въпросът изглеждаше невинен — чиста любезност — и все пак Фест усети как се стяга. Но Еберт като че ли не го беше грижа. Той погледна надолу и сръбна от питието си, сякаш отговорът нямаше никакво значение.

— Паднах — заобяснява Фест. — Истината е, че пикаех в мивката и взех, че се подхлъзнах. Фраснах се по бузата и за малко да се нокаутирам.

Еберт го погледна.

— Ами приятелите ти… те как са?

Фест се намръщи.

— Приятели ли? Кой, Скот ли? Или Паншин? Еберт поклати глава.

— Не. Другите ти приятели.

— Не знам за какво ми говориш. Какви други приятели?

— Новите ти приятели. Които си намери вчера.

Фест преглътна. Значи знаеше. Или пък не знаеше? А ако знаеше — защо досега се правеше на приятел? Защо му предложи момичето? Освен ако не беше някаква игра, с която да го забаламоса и да го дръпне към себе си.

Реши да продължи да се прави на ударен.

— Пак не те разбирам, Ханс. Нямам нови приятели.

Еберт изскочи от стола толкова бързо, че го смая. Фест залитна назад и разля чашата си.

— Ти, шибан лъжец! Ти, гадно лъжливо дрънкало! Само като си помисля, че съм ти се доверявал!

Фест потръпна. Промяната в Еберт го плашеше. Усмивката му се беше превърнала в озъбване. Очите му бяха разширени от гняв.

— Това са лъжи, Ханс! Някой те е лъгал!

Еберт отново разтърси глава — очите му бяха пълни с презрение. Изплю думите:

— Искаш да чукаш момичето, а? Е, аз по-добре да я видя умряла! Що се отнася до лъжите, тук има само един лъжец и това си ти, шибаняк такъв! Виж тук!

Той грабна снимката, която Одън беше направил пред апартамента на Фест, и му я подаде. На снимката се виждаше как Фест се сбогува на вратата с Хаавикко и с онзи хан. И тримата се усмихваха.

— Е? Какво ще кажеш сега, а? Посочи ми една що-годе свястна причина, която да ме спре да не те погна с ритници оттук до Пей Чин!

Фест остана така още миг, втренчен в снимката, после тя падна от ръката му. Погледна Еберт и се усмихна — за първи път от толкова отдавна се чувстваше свободен, незадължен с нищо на този човек.

— Върви да си го начукаш, Ханс Еберт.

Това беше искал да каже повече от петнайсет години, но чак сега бе събрал куража. Забеляза как очите на Еберт пламнаха при тези думи и се разсмя.

— Ах ти, лайненце такова…

Реагира бавно. Дланта на Еберт се стовари върху ухото му и го накара да залитне назад. Чашата падна от ръката му. Той приклекна срещу Еберт и извади ножа.

— Само да си се опитал пак и ще те разпоря!

Еберт застана срещу него и започна да обикаля бавно. Усмихна се презрително.

— Ти винаги си си бил един малък пръдльо и нищо повече, Фест. Че тебе никога не те е бивало с ножа! Как щеше да станеш сержант, ако не бях аз! За капитан да не говорим!

Фест се метна напред, но пак се оказа твърде бавен — Еберт беше отскочил. Ножът на Фест разпра единствено въздуха. Но Еберт сграбчи ръката му, притисна я като в менгеме и го накара да се строполи на колене.

Фест изкрещя, но викът му секна, щом Еберт размаза лицето му с коляно. После извади ножа си и го заби веднъж, дваж, три пъти в корема на Фест, сумтейки тежко. Забиваше го и го въртеше в меките тъкани, докато не опря о кост.

Бутна Фест, след това захвърли и ножа си. За миг очите на Фест се втренчиха в него с ням ужас, после го разтресе спазъм и погледът му се изцъкли. Коремът му беше разпран.

Еберт остана там още известно време — от стореното го побиваха тръпки. След това се обърна и се отдалечи. Надникна в стаята, където лежеше Златно Сърце. Сега се беше обърнала настрани с гръб към него, но си личеше, че спи. Потръпна, затвори вратата и я заключи отвън.

Обърна се. От трупа продължаваше да блика кръв — пръскаше от прерязаната артерия като малко фонтанче и се събираше в локва на пода до тялото. Взря се в нея като омагьосан, после се приближи до комсета и набра кода на Одън.

Лицето на Одън се появи след миг.

— Какво има, Ханс?

Еберт се поколеба, след това се усмихна.

— Имах малко неприятности с нашето приятелче, страхувам се. Ами… положението излезе извън контрол. Можеш ли да дойдеш?

— Разбира се. Веднага идвам. И… Ханс?

— Какво?

— Да не забравиш. Днес вечеряш с чичо си. Измий се, оправи се. С останалото ще се заема аз.

Златно Сърце лежеше и почти не смееше да диша. Още трепереше от онова, което беше видяла през тесния процеп на вратата. Бе видяла как Еберт извади ножа и наръга другия — не веднъж, за да го обезвреди, а цели три пъти…

Беше го чула как идва до вратата и поглежда вътре; после се напрегна — чу как ключалката изщрака. Не смееше да погледне дали той е в стаята или не — очакваше сега да дойде и редът на самата нея. Но след това чу гласа му — говореше по комсета отвън — и така й олекна, че за малко да се разридае.

И все пак, когато затвори очи, продължаваше да го вижда — лицето му, изкривено от яростен гняв; как сумти, докато забива ножа в плътта на другия и го разпаря. Убива го.

Потръпна и придърпа чаршафа плътно около себе си. Да, Еберт беше убил Фест. Фест пръв беше извадил нож, но Еберт го бе обезоръжил, преди сам да извади нож. А онова, което последва, беше грозно, брутално убийство — ни повече, ни по-малко.

Само да знаеше… Нито за миг той не подозираше, че тя го е видяла.

Продължи да лежи и да се вслушва — той шеташе из съседната стая и се подготвяше за срещата си; след това стана, влезе в малката баня и тихо затвори вратата зад себе си, а после коленичи над мивката и отново и отново започна да плиска лицето си с чиста студена вода, сякаш за да измие ужасния образ от очите си.

На западната тераса в Тонджиян беше ранна вечер. Дълги сенки се простираха през огрените от слънцето градини под балкона. Над ливадите край езерото се разнесе вик на паун и наруши тишината.

На самата тераса масите бяха отрупани с ястия и напитки. В единия й край до стената на двореца бе издигнат златен балдахин; платформата му беше леко повдигната. Там, на трона с драконите, седеше тангът — Ли Шай Тун. Принц Юан и лейди Фей бяха застанали от едната му страна под яркочервения навес.

Тангът беше извикал на терасата всички прислужници, които не бяха заети с нищо друго. Стояха там, скупчени пред балдахина — на брой над шестстотин. Мълчаха с чаши в ръка и чакаха тангът да заговори.

От едната страна сред конярите беше застанал вътрешният шамбелан, Нан Хо. Бе прекарал цял ден в опити да разбере какво беше разтревожило лейди Фей същата сутрин — разпитваше прислугата, разнищваше плетеницата от слухове и контраслухове, отделяше фактите от въображението. И сега знаеше.

Погледна я, видя колко сладко се усмихва на съпруга си, колко топло я гледа той в отговор; потръпна — усещаше, че идва нещо лошо. В топлото сияние на късния следобед тя изглеждаше особено красива; простотата на облеклото й я обгръщаше, както черупката обгръща стридата. И все пак тази красота беше покварена. С времето маската щеше да падне и всички щяха да я видят такава, каквато той я виждаше сега — със знаещи очи. Забеляза как принцът я хвана за ръката и сведе поглед — знаеше какъв е неговият дълг.

Едно беше по-важно от всичко, едно-единствено нещо — щастието на господаря му. И ако щастието на принца зависеше от тази слаба, глупава жена, то така трябваше да бъде — не му беше работа да насочва сърцето на господаря си, а просто да го пази от най-лошото, което можеше да му стори светът. По тази причина беше дал специални инструкции на всички, с които бе разговарял по въпроса, и ги беше предупредил, че оттук нататък и най-дребният намек по темата — дори и най-повърхностната мисъл — ще бъде наказван с уволнение на мига. Или с нещо още по-лошо. Защото той беше решен нито една дума никога да не стигне до ушите на Ли Юан или на баща му. Не. Нямаше да позволи на нищо да се изпречи между принца и неговото щастие.

Въздъхна, огледа се и точно тогава великият танг заговори. Радостта осветяваше мъдрите му черти като зимно слънце. Но за Нан Хо тази радост беше куха. Също като зимните лъчи тя само привидно топлеше. Под плътта костите му бяха студени, чувствата му — напрегнати.

Син! Навсякъде около него се разнесе възбудена врява и той също възкликна; но чуваше — усещаше — фалша в гласа си.

Странно — сети се за Перлено Сърце. „Да — помисли си той, — Перлено Сърце би била по-добра, по-мила съпруга от онова фалшиво същество там. Вярна. Когато станеш танг, тя щеше да те направи силен. Щеше да те направи властелин над властелините.“

Да, но Перлено Сърце беше само прислужница — животно, което да ти топли леглото и да те учи на маниери в спалнята. От какъв произход беше — произхождаше от неизвестни родители… Можеше ли да се мери по произход с онази курва там!

Нан Хо отново вдигна поглед и пак забеляза колко радостен беше принцът. Това поне не беше фалшиво. И точно затова щеше да си държи езика зад зъбите и да удържа тази крехка лодка на вода. Не заради нея — че какво беше тя сега освен една изрисувана кукла с маска, която скриваше покварата й? — а заради Ли Юан.

И после — кой знае каква промяна можеше да предизвика едно дете?

Вдигна глава и се заслуша. В далечината се дочуваше слаб моторен шум, който се приближаваше все повече. Обърна се към залязващото слънце и ги видя — два кораба, които се снижаваха там, на запад. За миг се уплаши, но после погледна своя танг, забеляза погледа на Ли Шай Тун и кимна мълчаливо, сякаш и той очакваше тъкмо тези два кораба.

— Да пием за здравето на сина ми и неговата съпруга! — Ли Шай Тун се усмихна и вдигна чаша. — И за моя внук. Кан пей!

Благословията отекна по терасата, а корабите продължаваха да се приближават.

Ли Шай Тун поспря сред хладния следобед и се огледа. Не беше сигурен, че ще дойдат, но ето — бяха се отзовали на молбата му. Без съмнение това само по себе си означаваше нещо. Без съмнение означаваше, че са склонни да предприемат първата стъпка.

„Проклети да са! — изведнъж го обзе гняв. — Проклети да са, че трябва да влизам в подобни пазарлъци с такива като тях!“ После погледна надолу и усети докъде са го довели мислите му — в края на краищата и двамата мъже бяха тангове, независимо от личните си недостатъци.

Тангове! Той потръпна — чудеше се какво ли би си помислил дядо му за Ван Со-леян. След това прочисти главата си от подобни мисли, влезе в кабинета си, седна зад бюрото, стегна се и зачака неговият канцлер, Чун Ху-ян, да ги доведе.

След дълги размишления беше решил да изпревари събитията: да се помири, преди разцеплението в Съвета да премине във враждебност. И ако това означаваше, че трябва да преглътне гордостта си и да посрещне Ван Со-леян и Ху Тун-по, щеше да го направи. За да има равновесие. И за да спечели време, за да могат Седмината отново да станат силни.

Ху Тун-по не беше проблем. Младият танг на Южна Америка просто беше попаднал под харизматичния чар на приятеля си. Не, единствената му грешка беше, че е слабоволев и безхарактерен. Истинската причина за междуособиците беше четвъртият син на Ван Хсиен, Ван Со-леян, сегашният танг на Африка.

Изсмя се отчаяно. Колко жестоко се бяха подиграли с тях времената — подобен човек да стане танг! Човек, чието място беше единствено под Мрежата! Цели два цикъла бяха силни, целта им — ясна, единството им — извън всякакви съмнения, но сега…

Поклати глава, след това докосна с пръсти двата документа, които беше подготвил. Ако всичко минеше добре, след час щяха да бъдат накъсани на парченца. Единственото им значение щеше да бъде в жеста на унищожаването им.

Но щеше ли това да бъде достатъчно? Щеше ли да задоволи танга на Африка?

Отвън в коридора звъннаха две камбанки — едната — ниска, другата — висока. Миг по-късно на вратата се появи Чун Ху-ян с наведена глава.

— Гостите ви пристигнаха, чие хсия.

— Хубаво — той стана и заобиколи бюрото си. — Покани ги вътре, Чун. После донеси вино и мезета. Може и да се позабавим тук.

Канцлерът се поклони и отстъпи назад — по лицето му личеше, че разбира каква трудна задача предстои на господаря му. След миг се върна, пак приведен, и въведе в стаята двамата тангове.

— Добри ми братовчеди — обърна се към тях Ли Шай Тун и се ръкува и с двамата. — Благодаря ви, задето успяхте да отделите от така ценното си време и толкова бързо се отзовахте на поканата ми.

Забеляза как Ху Тун-по веднага погледна приятеля си, за да разбере какво да направи; как усмивката му се стопи, щом забеляза непроницаемия израз на Ван Со-леян.

— Нямаше да дойда, ако не смятах, че е важно да те видя, Ли Шай Тун — отговори Ван Со-леян, забил поглед някъде зад него.

Ли Шай Тун се скова — беше разгневен не само от враждебността, която излъчваше младият танг, но и от онова, което се подразбираше от думите му — че на един танг може да му мине през ума да не се отзове на спешно повикване от страна на негов братовчед! Но въпреки всичко потисна гнева си. Този път нямаше да се остави на младия танг да го подведе.

— Точно така е — усмихна се той любезно. — Въпросът е от най-голяма важност.

Ван Со-леян се огледа с вид на човек, който размишлява дали да купи нещо или не, после пак погледна към Ли Шай Тун.

— Е? Слушам те.

Беше толкова грубо, така неочаквано, че Ли Шай Тун за миг загуби ума и дума. След това се разсмя. „Така ли искаш да бъде наистина? — помисли си. — Или това също е поза — с цел аз да бъда изкаран от релси и ти да спечелиш предимство?“

Той замислено докосна брадата си.

— Ти си като баща си, Со-леян. И той при нужда я караше направо.

— Баща ми беше стар глупак!

Ли Шай Тун се вцепени, шокиран от онова, което беше казал младият. Погледна към Ху Тун-по и забеляза как се беше извърнал засрамено, после поклати глава. Пое си дъх и отново заговори:

— Онзи ден в Съвета…

— Лекция ли ще ми четеш, Ли Шай Тун?

Ли Шай Тун усети, че го побиват студени тръпки. Този младок нямаше ли да го остави да довърши поне едно изречение?

Той леко склони глава и сниши глас:

— Бъркаш, добри ми братовчеде. Не търся нищо друго освен разбирателство помежду ни. Май започнахме зле — ти и аз. Исках само да поправя това. Да намеря някакъв начин да компенсирам притесненията ти.

Забеляза как Ван Со-леян леко се поизправи, сякаш усещаше, че е готов да му направи отстъпка. Отново се ядоса — инстинктът го тласкаше не да се приспособява, а да смачка демонстративната му наглост; но не позволи гневът да му проличи.

Ван Со-леян се обърка и го погледна право в очите.

— Значи сделка, така ли?

Той се вгледа в младия танг, после извърна поглед встрани.

— Разбирам, че ние двамата искаме различни неща, Ван Со-леян, но няма ли начин и двамата да останем доволни?

Младият се обърна и погледна към Ху Тун-по.

— Нали ти казах, Ху? — той посочи към Ли Шай Тун. — Този лао джен тук иска да откупи мълчанието ми. Да ми сложи юздите в Съвета.

Ли Шай Тун наведе глава, обзет от студен гняв. Лао джен — старец — беше уважително обръщение, но не и по начина, по който го беше използвал Ван Со-леян. Презрителната интонация го превръщаше в обида — обида, която не можеше да бъде пренебрегната току-така.

— Не трябва да плюеш протегнатата ръка…

Ван Со-леян го погледна — по лицето му се четеше открита враждебност.

— И какво можеш да ми предложиш ти — такова, че да е вероятно и аз да го искам, лао джен?

Ли Шай Тун беше свил юмруци. Сега ги отпусна и въздъхна леко.

— Защо, в името на всички богове, си толкова твърдоглав, Ван Со-леян? Какво искаш от нас?

Ван Со-леян пристъпи крачка напред.

— Твърдоглав ли? Не бях ли „гъвкав“, когато синът ти се ожени за жената на брат си? Или под „гъвкав“ ти всъщност разбираш „безпринципен“ — човек, склонен да върши онова, което искаш ти?

Ли Шай Тун рязко извърна лице към него. Сега не криеше гнева си.

— Отиваш твърде далече! Дявол да го вземе, момче!

Ван Со-леян се усмихна кисело.

— Момче… това съм аз за тебе, нали? Момченце, на което да му се дърпат ушите или да му се угажда. Или пък да го заключат някъде може би…

— Не си прав… — възрази Ли Шай Тун, но младият танг отново го прекъсна с тих, ала заплашителен глас:

— Времената са други, старче. В света стават нови неща. Седмината трябва да се променят според времето или да паднат. И ако аз трябва да пречупя силата ти в Съвета, за да докарам тази промяна, то ще го направя! Но недей да си мислиш, че можеш да ме купиш или да ме накараш да млъкна, защото това е невъзможно!

Ли Шай Тун не помръдваше — беше смаян, леко отворил уста. Да го пречупи? Да пречупи силата му? Но преди да успее да отговори, на вратата се почука.

— Влез! — почти машинално каза той, без да откъсва очи от младия танг.

Беше Чун Ху-ян. Подире му влязоха четирима прислужници с подноси.

— Чие хсия… — обади се той, след това бързо се дръпна назад: Ван Со-леян се втурна покрай него и разбута прислужниците. Те припряно се мъчеха да отстъпят и да му направят път. Подносите издрънчаха на пода.

Ху Тун-по се помота още малко, явно смутен от случилото се. Пристъпи към Ли Шай Тун, поклони се, обърна се и се спусна подир приятеля си.

Ли Шай Тун остана така още миг, след това махна на канцлера да си върви, приближи се до бюрото си и вдигна единия документ. Взря се в него — ръцете му трепереха от гняв. После започна да отлепва парчетата восък едно по едно и да ги пуска на пода, докато най-накрая остана само неговият собствен печат в долния край на страницата.

Днес щеше да им предложи това. Щеше с радост да скъса този документ на парченца, за да подкрепи мирното споразумение. Но онова, което бе станало току-що, го беше убедило, че това е невъзможно. Ван Со-леян нямаше да го позволи. Е, тогава щеше да действа сам.

Обърна длан и прилепи тъжния матов метал на пръстена си към вдлъбнатината в края на бюрото. Усети как се стопля, после вдигна ръка и натисна печата върху восъка.

Готово. Беше го направил. Бе дал хода на плана на сина си. Беше му вдъхнал живот.

Остана така, втренчен в документа — в шестте празни места там, където трябваше да бъдат восъчните печати — след това се извърна. Гневът му още не се беше уталожил. Заговори сам на себе си — думите му бяха ехо на онова, което му беше казал младият танг:

— Времената са други, старче. В света стават нови неща. Разсмя се.

— Да, така е, Ван Со-леян. Точно така. Но ти няма да ме пречупиш. Не и докато дишам.

Кар се намираше в планината, закрил очи, оглеждаше се наоколо по пустите склонове. Беше студено, много по-студено, отколкото си бе представял. Вдигна яката на якето до ушите си и потрепери; все още претърсваше начупения пейзаж за някакъв знак, някакъв ключ за това, къде да търси.

Проблемът беше, че мястото беше твърде огромно. Някой можеше да скрие сто армии и те никога да не бъдат намерени.

Погледна надолу, докато духаше на ръцете си, за да ги стопли. Колко лесно беше тогава да скриеш тук една-единствена армия?

Беше започнало преди два дена, след като бе отишъл да се срещне с Толонен. Докладът му за масовите убийства му беше отнел почти час. Дори и така, все още не се бяха приближили до разкриването на онзи, който стоеше зад серията убийства.

Официалната версия беше тази. За себе си обаче беше сигурен кой стои зад тях и знаеше, че и тангът, и Толонен са съгласни — Де Вор. Трябваше да е той. Всичко беше твърде изпипано, твърде добре организирано, за да е дело на друг.

Но ако беше Де Вор, защо тогава в Града нямаше и следа от него? Защо не бяха видели лицето му никъде по нивата? В края на краищата всяка камера на сигурността, всеки отделен войник и служител в целия огромен Град търсеше това лице.

Това отсъствие не му даваше мира седмици наред, докато на връщане от срещата си с Толонен беше осъзнал значението му. Ако Де Вор не можеше да бъде намерен вътре, тогава може би просто не беше вътре — може би беше вън? Кар се бе върнал в кабинета си и там се изправи пред картата на Град Европа, втренчи се в нея, погледът му отново и отново минаваше по дългото, неравно пространство в центъра на Града — Пустошта — докато със сигурност разбра, че точно там би намерил Де Вор. Там, някъде из този малък отрязък.

Но онова, което на картата изглеждаше дребно, в действителност беше гигантско. Планините бяха прекалено могъщи — и по размер, и по брой. Изпълваха небето от единия до другия хоризонт и когато се обърна, пак видя тях — разпростираха се в далечината, целият свят приличаше на дълга планинска верига, а Градът — на нищо.

Така, откъде да започне? Откъде да започне сред този хаос от скали и лед? Как да търси това изоставено от боговете място?

Още разсъждаваше, когато видя втория кораб да се издига над хребета и да изчезва, за да се приземи до неговия, в долината далеч надолу. След малко от кораба се подаде фигура и започна да си проправя път към него, изкачвайки се по хълма. Беше Чен.

— Грегор! — поздрави го Чен. — Търсих те навсякъде.

— Какво има? — попита Кар и се повлече през снега, за да го пресрещне.

Чен спря, после повдигна защитните си очила и погледна нагоре към него.

— Донесох нови заповеди. От танга.

Кар се взря в него, след това взе запечатания пакет и го отвори.

— Какво се казва в тях?

— Че сме твърде близо до досиетата на убийците. И не само това, но трябва да спрем търсенето на Де Вор — поне засега — и да се концентрираме върху проникването в организацията на Пин Тяо. Изглежда планират нещо голямо.

Чен видя как здравенякът кимна на себе си, сякаш въвеждаше тази нова информация, после се огледа и се разсмя.

— Какво има? — попита, изненадан от смеха на Кар.

— Само това — отговори Кар и вдигна заповедите на танга. — И това — добави, посочвайки планините навсякъде около тях. — Мислех си… два пътя, но целта е една. Де Вор.

— Де Вор?

— Да. Тангът иска да разследваме Пин Тяо и така и ще направим, но когато повдигнем този камък, можеш да се обзаложиш какво насекомо ще изприпка изпод него.

— Де Вор — каза Чен с усмивка.

— Да, Де Вор.

Ханс Еберт стоеше на дървената веранда на къщичката, взираше се в стръмния, покрит със сняг склон, а дъхът му се кълбеше в хрущящия въздух. Докато се вглеждаше, тъмната сянка горе на хълма се разтвори бавно, приближи се, порасна — вече се различаваше човешка фигура. Приближаваше се бързо по зигзагообразна пътека, която щеше да го изведе до къщичката.

Еберт плесна с облечените си в ръкавици ръце и се извърна да погледне вътре в къщичката. С него имаше още трима мъже, негови другари по оръжие. Хора, на които можеше да се довери.

— Той е тук! — извика им. — Сега бързо! Знаете какво да правите!

Те веднага станаха от масата и свалиха оръжието си от пирамидата до вратата, преди да заемат местата си.

Когато скиорът се приближи до верандата, къщичката изглеждаше празна с изключение на фигурата, облегната на терасата. Скиорът заби щеките си в снега, след това вдигна защитните очила и свали ръкавиците си.

— Приятно ми е да те видя, Ханс. Не бях сигурен, че ще дойдеш.

Еберт се изпъна, после погледна надолу по стълбите.

— Чичо ми е настоятелен човек, ши Де Вор. Не знаех, че е ваш стар приятел.

Де Вор се засмя и се наведе да разкопчае обувките си. Щракна със закопчалките и отстъпи от ските.

— Не е. Не и официално. Нито ще бъде.

Срещна се с по-младия мъж в подножието на стълбите и разтърси двете му ръце уверено, топло — плът до ръкавици.

— Сега го разбирам.

— Разбираш какво? Хайде, Ханс, да влезем вътре. Въздухът е твърде студен за подобен разговор.

Ханс позволи да го въведат в къщичката. Когато седнаха с питие в ръка, той продължи:

— Онова, което имах предвид, е, че сега разбирам как успяваше да ни избягаш през всичките тези години. Още стари приятели, а?

— Един-двама — тайнствено каза Де Вор и се засмя.

— Да — замисли се Еберт. — Ти си истински член на фамилията, нали? — Изучаваше Де Вор и се опитваше да отгатне дали е въоръжен или не.

— Забравяш колко полезен бях на баща ти веднъж.

— Не… — Еберт подбра следващите няколко думи по-внимателно: — Просто се сещам колко вреден стана впоследствие. Колко опасен. Дори тази ми среща с тебе е…

— Изпълнена с опасност? — Де Вор отново се засмя — сърдечен, искрен смях, който странно раздразни по-младия.

Де Вор се огледа из стаята. В единия ъгъл имаше дъска за уей чи, седем черни камъка образуваха буква Н върху иначе празната мрежа.

— Виждам, че си помислил за всичко — като той и пак се усмихна. — Искаш ли да поиграем, докато разговаряме?

Еберт се поколеба, после кимна. Де Вор изглеждаше твърде спокоен, за да му хареса.

Двамата мъже се изправиха и отидоха до масата в ъгъла.

— Къде да седна? Тук ли?

Еберт се усмихна.

— Ако желаеш. — Беше точно мястото, на което искаше да е Де Вор. Точно там го покриваха и тримата въоръжени мъже, скрити горе. Ако се опиташе да направи нещо…

Де Вор седна съвсем спокоен, вдигна капака на съдчето, после постави първия си камък в цу, Север. Еберт седна с лице към него, за момент го заразглежда, след това вдигна капака на своя съд и хвана между пръстите си един от черните камъни. Беше подготвил хората си предварително. Ако играеше на едно конкретно място — в средата на дъската, на границата с шан, юг, в интерсекцията до собствения си централен камък — тогава трябваше да открият огън и да убият Де Вор. Иначе щяха да стрелят само ако животът на Еберт беше в опасност.

Еберт се пресегна, игра на върха на шан, през две места от ъгловия си камък и на два реда от края на дъската.

— Е? — погледна към Де Вор през дъската. — Не си тук, за да ме питаш за здравето ми. Какво искаш?

Де Вор разглеждаше дъската, сякаш можеше да види предстоящата игра — фигурите от черните камъни и от белите, формата и взаимодействието им.

— Аз? Не искам нищо. Поне не от тебе, Ханс. Не затова съм тук. — Постави на дъската бял камък близо до последния на Еберт, после вдигна поглед и пак се усмихна. — Тук съм, защото има нещо, което ти може да искаш.

Еберт се втренчи в него удивен, след това се изсмя.

— Какво бих могъл да искам от тебе? — Плесна нов камък, почти безгрижно, през три квадратчета от първия.

Де Вор прецени хода, после поклати глава. Извади камък от съда си и го постави в средата между ъгъла и центъра, сякаш за да раздели някаква бъдеща формация от камъните на Еберт.

— Значи имаш всичко, което ти е нужно, Ханс?

Еберт присви очи, след това раздразнено плесна нов камък върху дъската. Беше през две квадратчета от центъра, между този на Де Вор и неговия собствен, така че сега петте камъка образуваха прекъснат диагонал от ъгъла до центъра — два черни, един бял, после още два черни.

Де Вор се усмихна широко.

— Това е интересна формация, не мислиш ли? Но е слаба — като Седмината. Черните може да имат числено преимущество над белите, но белите не са обкръжени.

Еберт се отпусна назад.

— Какво искаш да кажеш?

Де Вор постави друг камък, като го избута към чу, запад. Сега триъгълник от три бели камъка се намираше вдясно от триъгълник от черни. За момент Еберт се вгледа в позицията, после пак вдигна очи към лицето на Де Вор.

Де Вор го наблюдаваше отблизо, погледът му изведнъж беше станал остър, буден, усмивката — изчезнала от устните му.

— Искам да кажа, че служиш на господар, когото презираш. И съответно играеш лошо. Дали печелиш или губиш, за себе няма значение. Не е интересно.

Еберт докосна с език горните си зъби, след това взе нов камък и го остави в шан — осем надолу, шест навън. Беше необходим ход; засилващ позицията. Щеше да попречи на Де Вор да прекъсне линията му, докато се разпростира в територията, която сега обкръжава. За него играта вървеше добре.

— Значи ми четете мислите, ши Де Вор? И знаете как разсъждавам?

— Знам, че си човек със забележителен талант, Ханс. И знам, че си отегчен. Мога да го видя в нещата, които правиш, в решенията, които вземаш. Мога да видя как постоянно спъваш по-голямата част от себе си. Да не би да греша? Да не би това, което виждам, да е най-доброто, на което си способен?

Де Вор сложи нов камък. Неочаквано той преряза формацията, която Еберт току-що беше направил, и проби в територията, която бе оградил. Изглеждаше абсурден, слаб ход, но Еберт знаеше, че Де Вор е майстор в тази игра. Не би направил такъв ход без сериозна причина.

— Изглежда искаш да те отрежа. Но ако го направя, това означава да се инфилтрираш в този район тук — и той го очерта с ръка.

— А ако не го направиш?

— Е, очевидно е. Ти ме отрязваш. Разделяш групите ми.

Де Вор се усмихна.

— Така. Дилема. Какво да се избере?

Еберт отново вдигна поглед и срещна очите му. Знаеше, че чрез играта Де Вор иска да му каже нещо. Но какво? Дали Де Вор не го караше да направи избор? Седмината или той. Дали не го караше да излезе на открито и да обяви с кого е?

Остави камъка си, като отряза Де Вор, а своите линии остави открити.

— Казваш, че Седмината са слаби, а ти — ти си по-силен?

— В момента не. Погледни ме, аз съм като тези пет бели камъка тук, на дъската. Отрязан съм, разпръснат и числено по-слаб. Но съм добър играч и заровете са по-добри от момента, когато започнах. Тогава бяха седем срещу едно. Сега… — той постави шестия си камък — шест надолу, четири вън — в шан, заплашвайки ъгъла, — са само две срещу едно. И всеки ход подобрява шансовете ми. Аз ще спечеля. Накрая.

Еберт постави нов камък в диагоналната линия, за да попречи на Де Вор да се свърже с останалите си камъни, но това отново даде на Де Вор пространство в собствената му територия и той усети, че там Де Вор ще направи жизнена група.

— Знаеш, че винаги съм ти се възхищавал, Хауард. Със сигурност щеше да станеш маршал. Щеше да ръководиш нещата за Седмината.

— Така е… — засмя се открито Де Вор, показвайки малките си, но съвършени зъби. — Но не обичам да се подчинявам някому. Нито пък ти. Ние разбираме, че е трудно да се кланяш на по-дребни хора.

Еберт се разсмя, след това осъзна колко далече го е отвел Де Вор. Но беше вярно. Всичко, което той каза, беше вярно. Наблюдаваше как Де Вор поставя пореден камък, който засенчи собствената му линия, оформи територия вътре в неговата, открадна му онова, което си беше мислил, че е сигурно негово.

— Ясно… — каза той; имаше предвид и двете неща. После за известно време просто играха. След четирийсет хода можа да види, че е загубил. Де Вор беше взел пет от камъните му от дъската и бе формирал жизнена група в половината шан. И още по-зле: той беше изтикан към чу и надолу в пин. Сега малка група от четири негови камъка бе застрашена в центъра и имаше само един начин да я спаси: да играе в пространството на шан до централния камък — сигналът хората му да открият огън по Де Вор. Еберт се отпусна назад с черен камък между пръстите си, след това се разсмя.

— Изглежда ме принуждаваш да взема решение.

Де Вор му върна усмивката.

— Чудех се какво би направил.

Еберт го изгледа остро.

— Чудеше се?

— Да. Първо не бях сигурен. Но сега знам. Няма да изиграеш този ход. Вместо това ще играеш тук — пресегна се през дъската и докосна интерсекцията с върховете на пръстите си. Беше ходът, който даваше само временен отдих. Но не спасяваше групата.

— Защо трябва да го правя?

— Защото не искаш да ме убият. И защото си сериозно заинтересован от предложението ми.

Еберт се засмя удивен.

— Ти знаеше!

— О, знам, че си довел трима от най-добрите си щурмоваци тук, Ханс. Наясно бях с рисковете, които поемам. А какво да кажем за тебе?

— Мисля, че знам — рече Еберт, по-предпазливо този път. След това, като тихо и възхитено се позасмя, постави камъка там, където беше посочил Де Вор.

— Добре — Де Вор се наведе напред и остави бял камък в специалното пространство на ръба на шан, до централния камък на Еберт, после пак се облегна назад. — Сигурен съм, че си преценил и потенциалните предимства. — Усмихна се и сведе поглед към ръцете си. — Господар на света, Ханс. Ето това можеш да станеш. Танг на цяло Чун Куо.

Еберт се взря в него с отворена уста.

— Но не без мене — Де Вор вдигна поглед към него — очите му го пронизваха. — Не без мене. Разбираш ли това?

— Можех да накарам да те убият. Точно сега. И да бъда провъзгласен за герой.

Де Вор кимна.

— Естествено. Наясно бях какво правя. Но приех, че ти знаеш защо съм тук. Че знаеш колко много можеш да спечелиш.

Беше ред на Еберт да се засмее.

— Това е лудост.

Де Вор го наблюдаваше спокойно, сякаш сега знаеше как ще се преобърнат нещата помежду им.

— Лудост? Не. Не е по-голяма лудост от управлението на Седмината. И колко дълго може да продължи това? След десет години, може би и след по-малко, каквото и да се случи, цялата колода карти ще се пръсне надолу. Повечето хитреци от Горе го осъзнават и искат да направят нещо в тази връзка. Искат да контролират процеса. Но имат нужда от водач. Някой, от когото се възхищават. Някой от собствената им среда. Някой, способен да властва и на властна позиция.

— Не подхождам на описанието ти.

Де Вор се разсмя.

— Може би не сега. Но ще подхождаш. След една година, смятано от този момент.

Еберт сведе поглед. Знаеше, че моментът е да се вземат решения, а не да се извърта.

— И когато стана танг?

Де Вор се усмихна и погледна към дъската.

— Тогава звездите ще са наши. Свят за всеки от нас.

„Свят за всеки от нас.“ Еберт го осмисли за момент. Тогава наистина ставаше дума за това. Експанзия. Да свалят капака от Града Земя и да се измъкнат. Но къде щеше да го отведе това?

— Обаче — продължи Де Вор, — ти не искаше да кажеш това, нали? — Изправи се и отиде до барчето с напитките, за да си налее втора чаша бренди. Обърна се и погледна право в по-младия мъж. — Онова, което искаше да кажеш, е „аз какво общо имам с това“?

Еберт твърдо срещна погледа му.

— Естествено. Какъв друг мотив може да има тук?

Де Вор се усмихна ласкаво. Еберт беше плитък, себичен млад мъж, но беше полезен. Никога нямаше да стане танг, естествено — щеше да бъде грешка да се даде реална власт на такъв човек — но засега можеше да му остави тази красива илюзия.

— Брендито ти е отлично, Ханс. — Де Вор отиде до прозореца и погледна навън. Планините бяха прекрасни. Можеше да види Матерхорн от мястото, където се намираше, и върха му като пречупено острие. Зимата идваше.

Еберт мълчеше и го чакаше.

— Питаш какво общо имаш ти с това. Този свят. Да правиш с него каквото си поискаш. Какво повече можеш да искаш? — извърна се с лице към по-младия и веднага прочете пресметливостта върху физиономията му.

— Ти се провали — след малко каза Еберт. — Имаше много като тебе. Сега си само ти. Защо трябва този път да успееш?

Де Вор отметна глава, след това се разсмя.

— А, да…

Еберт се намръщи и остави чашата си.

— А и те са силни.

Де Вор го прекъсна:

— Не. Грешиш, Ханс. Те са слаби. По-слаби откогато и да било. Ние почти спечелихме…

Еберт се поколеба, после кимна. Така беше. Знаеше колко много са се разпръснали фамилиите сега; колко много зависеха от добрата воля на онези от Горе, на които бяха останали верни. Хора като баща му.

А когато баща му починеше?

Рязко вдигна поглед — беше взел решението си.

— Е? — подсказа Де Вор. — Ще станеш ли танг?

Еберт се изправи и протегна ръка.

Де Вор се усмихна и остави питието си. След това пристъпи напред и пренебрегвайки ръката му, прегърна младия мъж.