Сделката на Ринеман

Едно

Двамата армейски офицери, с измачкани униформи и без фуражки на главите, наблюдаваха групата от цивилно облечени жени и мъже през стъклената преграда. Стаята, в която стояха, беше тъмна.

Червена светлина започна да мига. Разнесе се звук на орган от двете страни на затъмнената стъклена кабина, последван от далечен кучешки лай — на големи, хищни кучета, след което се чуха гласове — дълбоки, ясни, заплашителни. Те се извисяваха над звука на органа и лая на животните.

Изведнъж се чу пронизителен, умопомрачаващ вик: „Я… гггг… ххх.“ В осветената вътрешна стая пълна жена намигна на нисък мъж с очила, който четеше редове от сценария, и се отдръпна от микрофона, дъвчейки бързо дъвка.

Дълбокият глас продължи нататък:

Музиката на орган стигна кулминацията си. Звукът на лаещи кучета стана още по-ожесточен.

По-възрастният офицер, полковникът, погледна към придружаващия го първи лейтенант. Младият човек беше вперил поглед, пълен със загриженост, в групата равнодушни актьори, застанали в осветеното студио.

Полковникът изпъшка.

— Интересно, нали? — попита той.

— Какво?… О, да, сър. Да, сър — много интересно. Кой е той?

— Високият мъж в ъгъла. Онзи, който чете вестник.

— Той ли играе Таин? — попита лейтенантът.

— Кой? О, не, лейтенант. Струва ми се, че има мажа роля. Нещо с испански диалект.

— Мажа роля… с испански диалект. — Лейтенантът повтори думите с несигурен глас и учуден поглед. — Извинявайте, сър, но съм объркан. Не съм сигурен какво точно правим тук. Какво търси той тук. Смятах, че е строителен инженер.

— Така е — поясни полковникът.

Музиката на орган затихна до пианисимо, кучешкият лай заглъхна. Сега се чу друг глас — този път весел, дружелюбен, без да предвещава някаква драма.

Добре уплътнената врата на кабината се отвори и в затъмненото помещение влезе оплешивяващ строен мъж, облечен в строг костюм. Той носеше жълт плик в лявата си ръка, протегна се и подаде дясната на полковника. Говореше тихо, но без да шепне:

— Здравей, Ед. Радвам се да се видим отново. Не е необходимо да ти казвам, че твоето обаждане ме изненада.

— Допускам, че си се изненадал. Как си?… Лейтенант, запознай се с господин Джон Райан, бивш майор. Джон Н. М. Райан от Шести корпус.

Офицерът се изправи.

— Седнете, лейтенант — каза Райан, докато се здрависваше с младия човек.

— Много ми е приятно да се запознаем, сър. Благодаря ви, сър — отговори лейтенантът.

Райан си проправи път през редицата черни кожени столове и седна до полковника пред остъклената витрина. Музиката от орган отново се засили в единство с лаещите кучета. Няколко актриси и актьори се сбутаха край двата микрофона. Всички те наблюдаваха един мъж в друга, този път вече осветена, кабина в отсрещния край на студиото.

— Как са Джейн и децата? — попита Райан.

— Мрази Вашингтон, момчетата — също. Те биха предпочели да са си отново в Оаху. Но все пак на Синтия й харесва. Тя е вече на осемнайсет — нали знаеш, всичките тези вашингтонски балове…

Мъжът от осветената кабина направи някакъв знак с ръка. Актьорите започнаха диалога.

— А ти какво ще кажеш? „Вашингтон“ изглежда добре в досието, нали? — продължи Райан.

— Сигурно е така, но никой няма да узнае, че съм тук. Така че това няма да ми помогне.

— О…?

— Г–2 — уточни полковникът. — Ти изглеждаш много добре, Джон.

— Да, предполагам — Райан се усмихна. — Няма проблеми. Още десет човека в агенцията биха могли да вършат това, което аз правя… дори по-добре. Но в биографиите си нямат Пойнт. Символ съм на агенцията — олицетворение на самата честност. Клиентите си падат по тези определения.

— Глупости. Винаги си се справял с по-капризните. Дори онези, с големите пагони, и те имаха навика да ти прехвърлят конгресмените — полковникът се засмя.

— Ласкаеш ме. Поне така ми се струва! Ласкаеш ме!

— Ъ… х!

Затлъстялата актриса, все още дъвчейки дъвка, изкрещя във втория микрофон. Тя се отдръпна назад и избута напред изнежен актьор, чиито реплики бяха на ред.

— Много се крещи, нали? — констатира полковникът.

— Има и много кучешки лай, и фалшива музика на орган. Дяволски много пъшкане и дишане. „Таин“ е най-популярната ни програма.

— Признавам си, че съм я слушал. В интерес на истината цялото ни семейство я слуша, откакто се върнахме — уточни полковникът.

— Няма да повярваш, ако ти кажа кой пише повечето сценарии.

— Какво искаш да кажеш? — попита полковникът.

— Един поет, лауреат на „Пулицър“. Разбира се, използва друго име — уточни Райан.

— Странно.

— Не е. Борба за оцеляване. Ние плащаме, докато от поезия не може да се живее.

— Затова ли и той е тук? — полковникът кимна към високия мъж с тъмна коса, който вече беше оставил вестника, но все още стоеше в ъгъла на студиото, настрани от другите актьори, облегнат на бялата стена.

— И мен ме озадачава. Искам да кажа, че не знаех кой е или, по-точно, знаех кой е, но не знаех нищо за него, докато ти не ми се обади. — Райан подаде на полковника жълтия плик. — Ето тук е списъкът на представленията и всички агенции, в които е работил. Обадих се тук — там. Казах, че смятаме да му дадем водеща роля. „Хамърт“ го използват много…

— Кой?

— Те имат около петнайсет програми — дневни и вечерни сериали. Казват, че може да се разчита на него. Не създава проблеми с парите. Използват го изключително за диалекти. Също така и в случаите, в които им трябва перфектно владеене на език.

— Немски и испански — добави полковникът.

— Точно така…

— Само че не испански, а португалски — уточни полковникът.

— Кой може да направи тази разлика? Знаеш ли кои са родителите му? — попита Райан, като очакваше да чуе утвърдителен отговор.

— Ричард и Марго Сполдинг. Концертни пианисти, много известни в Англия и на Континента. Понастоящем почти са се оттеглили в Коста дел Сантяго, Португалия.

— Все пак, те са американци, нали? — рече Райан.

— Точно така. Нарочно са се върнали тук за раждането на сина си. Изпращали са го в американските училища в колониите, където и да са били по света. Изпратили го обратно в Америка за последните две години преди завършване на колеж.

— Тогава откъде накъде са в Португалия?

— Кой знае? Първите им успехи са били в Европа и са решили да останат там. Факт, за който ние ще трябва да сме много благодарни, поне така ми се струва. Връщат се тук само за турнета. А те не са толкова чести вече… Знаеш ли, че той е строителен инженер?

— Не, не знаех. Това е интересно.

— Интересно ли? Само това ли ще кажеш?

— Е, през последните шест години не е имало голямо строителство, нали? Искам да кажа, няма особена нужда от инженери… с изключение на секретните служби — Райан се усмихна, но в очите му можеше да се долови тъга. Той повдигна и размаха ръка пред себе си, сочейки групата от мъже и жени в студиото. — Знаеш ли какво има там? Един адвокат, чиито клиенти — когато си намери такива, разбира се, — не могат да му платят. Много ръководители от „Ролс-Ройс“, които са съкратени от трийсет и осма. Бивш щатски сенатор, който се разори от предизборната си кампания, загуби работата си, но загуби и много потенциални работници. Те го смятат за червен. Не се подлъгвай, Ед. Ти си добре. Ще мине още много време, докато се оправим от депресията. Тези хора са щастливци. Те са открили призвания, които са превърнали в професии… Дотогава, докато им се налага.

— Ако успея да изпълня задачата си, работата му тук няма да продължи повече от месец, считано от този момент.

— Предполагах, че става въпрос за нещо подобно. Надига се буря, нали? И ние ще се озовем в нея доста скоро. И аз също ще се върна… Къде искаш да го използваш?

— Лисабон.

Дейвид Сполдинг се отдръпна от бялата стена на студиото. Той разтвори сценария, докато пристъпваше към микрофона, настройвайки се за репликите си.

Пейс го наблюдаваше през остъклената витрина и се чудеше как ли ще прозвучи гласът му. Той забеляза как при пристъпването, към микрофона групата актьори, скупчени около него, се отдръпнаха, за да направят път на Сполдинг — съзнателно или не, — сякаш новият участник е някой непознат. Може би беше просто нормална учтивост — да позволят на новия актьор да заеме добра позиция, но полковникът нямаше такова усещане. Нямаше усмивки, погледи, никакво фамилиарно държане, както беше при другите актьори.

Никой не намигна. Дори пълната жена, която викаше, дъвчеше дъвка и побутваше напред приятелите си актьори, дори тя стоеше и гледаше Сполдинг — дъвката седеше неподвижна в устата й.

И точно тогава се случи нещо много любопитно.

Сполдинг се усмихна и другите, дори изнеженият актьор, който беше по средата на репликите си, отговориха с ведри усмивки и кимане с глава. Пълната жена даже му намигна.

„Интересен момент“, помисли си полковник Пейс.

Гласът на Сполдинг прозвуча със силен акцент, средно дълбоко и рязко. Играеше ролята на луд лекар, която граничеше с комичното. „Би било комично“, помисли си Пейс, „ако Сполдинг не придаваше авторитет на репликите на автора“. Самият Пейс не разбираше нищо от актьорско майсторство, но можеше да прецени кога един актьор играе убедително. Той установи, че Сполдинг е убедителен.

Това щеше да бъде необходимо качество за Лисабон.

След няколко минути репликите на Сполдинг приключиха. Пълната жена изкрещя още веднъж Сполдинг се оттегли към ъгъла и тихо повдигна сгънатия вестник, като внимаваше да не вдига шум със страниците. Той се облегна на стената и извади молив от джоба си. Изглежда решаваше кръстословицата в „Ню Йорк Таймс“.

Пейс не можеше да откъсне поглед от Сполдинг. За него беше важно да наблюдава отблизо всеки обект, с който трябваше да влезе в контакт. Трябваше да наблюдава най-незначителните неща — начина, по който се движеше определен човек, начина, по който държеше главата си, устойчивостта на погледа или отсъствието на това качество. Дрехите, часовника, ръкавелите, обувките — и това, дали те са лъснати, дали токовете са износени, вида на стойката и тъй нататък.

Пейс се опита да съпостави човека, облегнат на стената, който пишеше по вестника, с досието, което се намираше във вашингтонския му кабинет.

Първоначално името му беше изскочило от папките на Армейския инженерен корпус. Дейвид Сполдинг се бе поинтересувал от възможностите да получи поръчка — той не беше доброволец. Бе запитал дали има някакви интересни строителни проекти и какъв евентуално ще бъде задължителният срок за работа в армията? Същите въпроси, които задаваха хиляди мъже — мъже с умения, които знаеха, че до седмица — две ще бъде приет Законът за подбор на военнослужещи. Ако доброволното записване означаваше по-кратка служба и (или) продължаване на професионалните им умения, в такъв случай беше по-добре да станат доброволци, отколкото да ги привикват с тълпата.

Сполдинг бе попълнил всички необходими формуляри и му беше съобщено, че армията ще се свърже с него. Всичко това бе станало преди шест седмици, но никой не го беше потърсил оттогава. Причината не беше в това, че корпусът не се интересуваше от него. Напротив! Според източници, близки до хората на Рузвелт, законът щеше да бъде приет от Конгреса в близките дни. В такъв случай предвижданите увеличения в състава на армията щяха да бъдат големи, толкова големи, че един инженер, особено строителен инженер с квалификация, каквато притежаваше Сполдинг, щеше да бъде попадение точно в целта.

Шефовете в Инженерния корпус бяха запознати с проучванията, които правеше Разузнавателното управление при Комитета на началник-щабовете и Министерството на войната.

Бавно, тихо. Не биваше да бъдат допускани каквито и да е грешки.

Формулярите на Дейвид Сполдинг попаднаха в Г–2, а на шефовете в корпуса бе наредено да не закачат „обекта“.

Човекът, който търсеха, трябваше да отговоря на три основни изисквания. След уточняването на тяхното наличие обектът трябваше да бъде проучен едва ли не под микроскоп, за да се разбере дали точно този човек притежава останалите желателни изисквания. Трите основни изисквания бяха достатъчно трудни сами по себе си: първото беше перфектно владеене на португалски език; второто — еднакво владеене и на немски език; а третото — достатъчно професионален опит в инженерното конструиране, който да позволява бързото и точно възприемане на чертежи, снимки, дори на устни описания — в най-широкия диапазон на индустриалния дизайн. Обхватът беше огромен — от мостове и заводи до складове и железопътни комплекси.

Човекът в Лисабон ще се нуждае от всички тези способности и качества. Той ще ги упражнява през цялата война, която ще избухне. Войната, в която Съединените щати неизбежно ще участват.

Човекът в Лисабон щеше да отговаря за създаването на разузнавателна мрежа, занимаваща се основно с унищожаване на вражеските инсталации, разположени дълбоко на собствената им територия.

Определени мъже… и жени… пътуваха напред — назад през вражеска територия, като създаваха бази за своята все още стихийна дейност в неутрални страни. Точно тези са хората, които човекът в Лисабон трябваше да използва… преди някой друг да го е сторил.

Тези хора, плюс другите, които щеше сам да обучи за проникване. Отделения за шпионаж, групи от агенти, владеещи два или три езика, щяха да бъдат изпращани през Франция в Германия. За да се върнат с информация. Евентуално самите те щяха да бъдат използвани за саботажи.

Англичаните се съгласиха, че такъв човек е нужен в Лисабон. Британското разузнаване беше признало своята слабост в Португалия. Те просто бяха пребивавали прекалено дълго и прекалено явно там, наместо. В момента в Лондон имаше много сериозно изтичане на информация. Ми–5 беше инфилтрирано.

Решено бе Лисабон да стане американски обект.

Разбира се, ако можеше да се намери такъв американец.

Формулярите на Дейвид Сполдинг очертаваха само началните изисквания. Той говореше три езика — беше ги говорил от дете. Родителите му, именитите Ричард и Марго Сполдинг, поддържаха три домакинства — малък елегантен апартамент в Белгревия, Лондон; зимно „убежище“ в Баден-Баден, Германия; голяма къща край океана в квартала на артистите в Коста дел Сантяго, Португалия Сполдинг беше израснал в тези околности. Когато навърши шестнайсет години, въпреки несъгласието на майка му, баща му настоя да завърши средното си образование в Съединените щати и да запише американски университет.

Това бяха „Андовър“ в Масачузетс, „Дартмут“ в Ню Хемпшир и накрая институт „Карнеги“ в Пенсилвания.

Разбира се, Разузнавателното управление не разбра всички тези данни от попълнените формуляри. Тези допълнителни факти и още много други бяха разкрити от един мъж на име Арон Мандел в Ню Йорк.

Пейс, все още с приковани очи във високия, слаб мъж, който беше оставил вестника си, гледаше безизразно и се забавляваше с колегите си актьори. Той започна да си припомня единствената си среща с Мандел. Започна да съпоставя информацията, получена от Мандел, с човека, който стоеше пред него.

Във формулярите на Сполдинг Мандел беше посочен като човек за евентуална справка: „Притежава разрешително за адвокат, импресарио на родителите ми.“ Беше записан и адресът му — един апартамент в сградата „Крайслер“. Мандел беше преуспяващ представител на хората на изкуството. Той беше руски евреин, конкурент на Сол Харък по отношение на клиентелата. Но за разлика от Сол, Мандел не се стремеше да привлича вниманието върху себе си.

— Дейвид ми е като син — уточни Мандел. — Но предполагам, че вие знаете това.

— Защо смятате така? Знам само това, което пише във формулярите. И малко откъслечна информация — оценките му в университета и някои препоръки от работодатели.

— Нека уточня, че ви очаквах. Или очаквах някой като вас.

— Моля?

— О, хайде сега. Дейвид прекара много години в Германия, може да се каже, че почти израсна там.

— Формулярът му… а и паспортната информация в това число включват и семейни резиденции в Лондон и едно място на име „Коста дел Сантяго“ в Португалия.

— Казах почти. Той говори свободно немски език.

— Португалски също, доколкото разбрах.

— Еднакво добре ги владее. Така, както и сродния испански… Не предполагах, че записването в армията, и то в инженерния корпус, изисква проявяването на интерес чак от полковник. А и паспортни проверки — каза Мандел с присвити очи и с усмивка.

— Не бях подготвен за човек като теб — заяви простичко полковникът. — Повечето хора приемат всичко това като нещо рутинно… разбира се, като им се помогне малко в това отношение.

— Повечето хора не са имали удоволствието да живеят като евреи в царски Киев… Какво искате да направя?

— Като начало можете да ми кажете дали сте споменали нещо пред Сполдинг, че сте ни очаквали? Да сте споменавали по този въпрос нещо пред друг човек…?

— Разбира се, че не съм — прекъсна внимателно Мандел. — Казах ви, че ми е като син. Не бих искал да му подхвърлям подобни идеи.

— Успокоихте ме. И без това може нищо да не излезе от цялата тази работа.

— Но все пак вие се надявате да стане нещо.

— Откровено казано, надявам се. Но има въпроси, на които трябва да намерим отговор. Неговото минало не е просто необикновено, то изглежда пълно с противоречия. Като начало, човек не очаква синът на известни музиканти да… искам да кажа…

— Концертни изпълнители. — Мандел предложи термина, който търсеше Пейс.

— Да, точно така — концертни изпълнители. Човек не очаква децата на такива хора да станат инженери или пък счетоводители, ако схващате какво имам предвид. А в последствие — и аз съм сигурен, че ще разберете, след като се приеме фактът, че синът е инженер, изведнъж откриваме, че голямата част от дохода си понастоящем печели като… като изпълнител в радиото. Всичко това, взето заедно, показва някаква степен на нестабилност. Може би дори нещо повече от това.

— Вие страдате от американската мания за постоянство. Не го казвам в лош смисъл. Мога да бъда напълно неадекватен като неврохирург. Вие може да свирите на пиано доста добре, но много се съмнявам дали бих ви представил в „Ковънт Гардън“… Въпросите, които повдигате, са доста лесни за обяснение. И може би думата стабилност ще бъде открита в дъното… Имате ли някакво понятие какъв е светът на концертния подиум? Лудост… Дейвид живя в този свят почти двайсет години. Предполагам… всъщност не, не предполагам, а знам, че… този живот му беше доста неприятен… В същото време хората толкова често не обръщат внимание на фундаменталните характеристики на музикантството. Характеристики, които се наследяват лесно. Великият музикант е много често и изключителен математик, разбира се, по свой собствен начин. Вземете Бах, той е бил гений в математиката…

Според Арон Мандел, Дейвид Сполдинг бе открил професията, която иска да упражнява, още във втори курс на колежа. Солидността и перманентността при създаването на конструкцията, комбинирани с прецизността на инженерния детайл, бяха отговорът и обяснението за бягството му от света на „концертния подиум“. Но съществуваха и други унаследени, характерни черти в него. Сполдинг притежаваше честолюбие, чувство за самостоятелност. Той се нуждаеше от одобрение, а искаше и признание. Подобни награди не стигат лесно до младши инженери, току-що завършили, започнали работа в голяма Нюйоркска фирма в края на трийсетте години. Просто нямало толкова работа — нито капитал, с който да бъде вършена.

— Той напусна Нюйоркската фирма — продължи разказа си Мандел, — за да приеме няколко индивидуални договора — там, където вярваше, че ще увеличи парите си бързо, а в същото време работите щяха да бъдат негови лични. Не беше обвързан с нищо, така че можеше да пътува. Имаше няколко проекта в Средния Запад и един… не, два в Централна Америка, така както и четири в Канада, доколкото си спомням. За първите няколко кандидатства по обяви във вестниците, а след това те доведоха и до други проекти. Преди около осемнайсет месеца се върна в Ню Йорк. Не беше увеличил парите си, както бях му казал, че ще стане. Оказа се, че проектите не са негови лични, а е имало провинциална или местна намеса в тях.

— И по някакъв начин всичко това го е довело до работа в радиото?

Мандел се беше засмял и облегнал назад.

— Както може би знаете, полковник Пейс, аз се развличам. Концертният подиум и войната в Европа, която скоро ще дойде и до нашите брегове, както всички разбираме, не си подхождат. През последните няколко години моите клиенти се преориентираха в други области на изкуството, в това число и в областта на радиото, което е високоплатена работа. Дейвид видя възможностите бързо и аз се съгласих. Преуспява, нали знаете.

— Но той не е професионалист.

— Не, не е. Но има нещо друго… Помислете. Повечето деца на известни изпълнители, политици или на много богати хора притежават едно качество. А то е самочувствие, увереност, ако щете — въпреки личната си несигурност. Все пак те са били на показ от съвсем малки. Дейвид притежава това качество. Притежава добър слух, както явно го притежават и двамата му родители. Музикална слухова памет — така, както и ритъм за чужди езици… Той не играе, той просто чете. Предимно само на диалекти или на чуждите езици, които знае перфектно…

Мотивацията за работа на Дейвид Сполдинг в областта на „високо заплащаното радио“ бе единствено заради пари. Той беше свикнал да живее добре. Във времената, които бяха настъпили, и собствениците на инженерни компании имаха трудности, за да си гарантират по сто долара седмично, а Дейвид Сполдинг получаваше триста или четиристотин седмично само от „радиоработата си“.

— Както може би сте предположили — поясни Мандел, — неотложната цел на Дейвид е да събере достатъчно пари, за да открие собствена компания. Неотложна, освен ако не бъде осуетена по някакъв начин от някои световни или национални сътресения. Той не е сляп. Всеки, който може да чете вестници, вижда, че ни въвличат във войната.

— Смятате ли, че трябва да бъдем въвличани?

— Аз съм евреин. И що се отнася до мен, вече сме закъснели.

— Този Сполдинг, който описахте, изглежда много изобретателен човек.

— Описах само това, което можехте да научите от доста други източници. А пък вие описахте собствените си изводи от съвсем повърхностната информация, която ви дадох. Това не е целият образ.

В този момент Пейс си спомни как Мандел бе станал от стола, бе избягвал да го поглажда и бе започнал да се разхожда из канцеларията си. Той търсеше отрицателни страни, опитваше се да намери подходящи думи, които да отклонят интересите на правителството от „сина му“. Пейс разбираше това много добре.

— Сигурно от всичко, което ви казах, ви е поразило прекаленото внимание, което Дейвид обръща на себе си и на комфорта си, ако мога така да се изразя. От търговска гледна точка това е похвално. Ето защо не злоупотребих с вашата загриженост за стабилност, но няма да бъда откровен, ако не ви кажа, че Дейвид е прекалено самоуверен, твърдоглав. Той не може да търпи да бъде подвластен. С една дума, той е егоист, който не се поддава на дисциплина. Боли ме да го призная, защото го обичам много.

Колкото повече продължаваше да говори Мандел, толкова по-непоколебимо Пейс си втълпяваше думата „подходящ“, която щеше да запише в досието на Сполдинг. Той не беше повярвал нито за секунда на преувеличените описания на Сполдинг от Мандел — нямаше мъж, който би могъл да функционира толкова „стабилно“ като Дейвид Сполдинг, ако последните описания бяха верни. Но дори само половината от тях да отговаряха на истината, това беше напълно достатъчно.

Последното изискване.

Защото ако имаше само един-единствен войник в армията на Съединените щати — униформен или цивилен, — който ще трябва да работи съвсем самостоятелно, без удобството да има верига от командири и при пълно съзнание, че над него няма висшестоящи, които биха могли да вземат трудни решения, това щеше да бъде офицерът от разузнаването в Португалия.

Мъжът в Лисабон.

Не съществуваха имена. Имаше само числа и букви.

Числа, следвани от букви.

Две–шест–Б. Три–пет–И. Пет–едно–С.

Не съществуваше лично минало, нямаше биография… не се споменаваха съпруги, деца, бащи, майки… страни, градове, родни краища, училища, университети — съществуваха само тела и умове, както и отделни, специфично реагиращи интелекти.

Лагерът бе разположен дълбоко в гористата част на Вирджиния върху 220 акра земя, състояща се от полета, хълмове и планински потоци. Имаше райони с гъсти гори, граничещи с пасища и блата — опасни с пропадащата си земя и пълни с враждебни обитатели — влечуги и насекоми; само на няколко метра от тях имаше грамади от валчести камъни, които сякаш разделяха стръмните склонове на Вирджиния.

Областта бе избрана внимателно, с голяма прецизност, и беше опасана с противоураганна ограда, висока четири и половина метра, през която постоянно течеше парализиращ, но не смъртоносен ток. На всеки три и половина метра имаше поставен знак за забрана, който предупреждаваше наблюдателя, че този парцел земя… гора, блата, пасища и хълмове… е изключителна собственост на правителството на Съединените щати. Така евентуалните нарушители бяха своевременно предупредени не само че входът е строго забранен, но и че е прекалено опасно да се влиза навътре. Бяха цитирани заглавия и алинеи от специфичните закони, отнасящи се до забраната на достъп, заедно с волтажа на тока, който тече през оградата.

Теренът бе възможно най-разнообразен, доколкото можеше да бъде открит такъв на достатъчно близко разстояние до Вашингтон По един или друг начин, с една или друга местност той съответстваше доста добре на топографията и местностите, които бяха обект на тренировки на хората, населяващи тази огромна територия.

Числата бяха следвани от букви.

Имена не съществуваха.

Имаше една-единствена врата в центъра на западния сектор, до която се стигаше по второстепенен път. Над вратата, между срещуположните караулни сгради, беше поставен метален знак. С главни букви на него пишеше: ГЛАВНА КВАРТИРА НА ПОЛЕВА ДИВИЗИЯ — ФЕЪРФАКС.

Нямаше никаква друга идентификация или описание.

На фасадата на всяка от тези сгради имаше поставени идентични табели-копия на поставените през три и половина метра, предупреждаващи любопитните за неприкосновеността, законите и волтажа.

Нямаше място за грешки.

Дейвид Сполдинг получи самоличност — самоличността на Феърфакс. Той беше Две–пет–Л.

Нямаше име. Само цифри, следвани от буква.

Две–пет–Л.

Разшифровано, това означаваше, че тренировките му трябваше да приключат до петият ден от втория месец. Неговото направление беше — Лисабон.

Беше невероятно. В продължение на четири месеца трябваше да се възприеме нов начин на живот — с пълнота и убедителност, граничещи с невъзможното.

— Сигурно няма да успееш — заяви полковник Едмънд Пейс.

— Не съм сигурен, че искам да успея — беше отговорил Сполдинг.

Съществена част от обучението беше създаването на мотивация. Дълбока, солидна и втълпена, без съмнение… но не отвъд реалните психологически възможности на съответния кандидат.

В случая Две–пет–Л правителството на Съединените щати не можеше да използва похвата на „развяване на знамена“ и издигане на патриотични каузи. Тези методи нямаше да му повлияят. Кандидатът бе прекарал голяма част от живота си извън страната в интелигентна международна среда. Той говореше езика на бъдещия враг. Познаваше ги като хора — шофьорите на таксита, продавачите в бакалиите, банкерите, адвокатите, а това означаваше, че познава хора, които не бяха измислени от пропагандната машина. Единственото приемливо основание на Феърфакс бе, че тези хора са пълни глупаци, щом се оставят да бъдат управлявани от престъпници психопати. Лидерите бяха действително фанатици. Съществуваха достатъчно доказателства, които без всякакво съмнение изобличаваха престъпленията им — извращения, безразборни убийства, мъчения и геноцид.

Всичко това не подлежеше на съмнение.

Престъпници.

Психопати.

Освен това съществуваше и Адолф Хитлер.

Адолф Хитлер убиваше евреи. Убиваше с хиляди — много скоро те щяха да станат милиони, ако се четяха и тълкуваха правилно последните му решения.

Арон Мандел, другият му „баща“, беше евреин — „бащата“, когото обичаше повече от родителя си. А на всичкото отгоре проклетите глупаци толерираха удивителната след думата евреи!

Дейвид Сполдинг беше в състояние да започне да мрази тези проклети глупаци — шофьорите на таксита, бакалите, банкерите, адвокатите — без особени угризения при тези обстоятелства.

Извън този рационален подход Феърфакс използваше второ психологическо „оръжие“, което беше стандартно за тази база. За някои от обучаваните то се отнасяше повече, отколкото за други, но никога не отсъстваше в някаква степен.

Хората, обучавани във Феърфакс, имаха едно общо качество или недостатък — в зависимост от гледната точка, от която се преценява този въпрос. Никой, който не го притежаваше, не биваше приеман.

Те трябваше да имат високоразвито чувство за конкуренция — желание да победят.

Нямаше никакво съмнение — във Феърфакс арогантността не се считаше за презрителен атрибут.

От психологическата характеристика на Дейвид Сполдинг към досието му, вече възприемано от Разузнавателното управление, командирите от Феърфакс разбираха, че техният кандидат, все още обучаващ се за Лисабон, притежава меко сърце, което животът в „полето на действие“ може да втвърди — дори със сигурност щеше да втвърди, ако, разбира се, имаше шанса да оцелее толкова дълго. Поради това беше по-добре да постигне по-голям напредък по време на самото обучение. Това беше най-важно за самия обект, за неговото оцеляване.

Сполдинг притежаваше голямо самочувствие, самостоятелност и беше много подвижен в заобикалящата го среда… всичко това беше отлично, но Две–пет–Л имаше един недостатък: в него съществуваше някакво колебание при вземането на незабавни решения, когато той има предимство, например дали да се нахвърли в убийство, когато шансът е на негова страна — интелектуално и физически.

Полковник Едмънд Пейс забеляза този недостатък на третата седмица от обучението му. Абстрактното чувство за справедливост на Две–пет–Л нямаше шансове да просъществува в Лисабон. Полковникът знаеше разрешението на този въпрос.

Психологическото приспособяване щеше да се получи чрез физическа натовареност.

„Атака, задържане и освобождаване“ беше безинтересното наименование на този курс. Зад това наименование се криеше най-трудната физическа подготовка във Феърфакс — истинското сражение. Използваха се ножове, вериги, жици, игли, въжета, пръсти, колена, лакти… но — никога пистолети.

Противодействие, противодействия, противодействие.

Изключение бяха само случаите на преднамерено нападение.

Две–пет–Л прогресираше. Той беше едър мъж, но притежаваше бързата координация на по-набит човек. Затова на напредъка му трябваше да се поставят пречки. Самият човек трябваше да бъде унижен. Така щеше да осъзнае практическата стойност на шанса.

Щеше да го научи от по-дребни, но по-арогантни мъже.

Полковник Едмънд Пейс „взе назаем“ от Британското отделение на командосите най-добрите им униформени мъже. Те бяха прехвърлени със самолети. Трима „специалисти“, хитро представени във Феърфакс, бяха получили инструкция: „Побъркайте Две–пет–Л.“

Те правиха точно това в продължение на много седмици.

Но ето, че настъпи моментът, когато вече не можеха да го обучават безнаказано.

Дейвид Сполдинг не можеше повече да приеме унижението; той започна да става толкова добър, колкото и „специалистите“.

Мъжът, определен за Лисабон, напредваше.

Полковник Едмънд Пейс редовно получаваше доклади в Министерството на войната.

Всичко вървеше по план.

Седмиците станаха месеци. Всички възможни оръжия за нападение и отбрана, всички видове устройства за саботаж, всеки възможен метод за влизане и излизане — очевиден и прикрит беше обстойно изучаван от хората, които бяха на обучение във Феърфакс. Кодовете и вариациите станаха добре усвоени езици, а инстинктивните решения — тяхна втора същност. Две–пет–Л продължаваше да напредва. Там, където изоставаше, бяха давани заповеди на „специалистите“ за по-сурови тренировки в курса „Атака, задържане и освобождаване“. Психологическият ключ се състоеше във видимото, физическото унижение.

До момента, в който то беше преодоляно. Командосите бяха победени.

Всичко вървеше по разписание.

— Все пак може и да успееш — каза полковникът.

— Не съм съвсем сигурен в какво точно съм успял — отговори Дейвид, облечен в лейтенантската си униформа, докато пиеха питието си в „Мейфлауър Коктейл Лаундж“. — Предполагам, че ако даваха дипломи за „Криминални дейности за напреднали“, вероятно щях да получа такава.

Обучението на Две–пет–Л щеше да приключи след десет дни.

Неговата градска отпуска от двадесет и четири часа беше нещо необичайно, но Пейс я беше изискал. Той трябваше да поговори със Сполдинг.

— Всичко това притеснява ли те? — попита Пейс.

— Ако имах свободно време да помисля, сигурен съм, че щеше да ме притеснява. А теб не те ли безпокои? — попита Сполдинг, като погледна полковника през малката маса.

— Не… Защото разбирам причините.

— Окей. В такъв случай и аз ги разбирам.

— Те ще стават все по-ясни в полето на действие.

— Убеден съм — съгласи се Дейвид стегнато.

Пейс наблюдаваше Сполдинг внимателно. Както можеше и да се очаква, младият човек се беше променил. Меката и придобита с лекота грациозност на интонация и жестикулация бяха изчезнали. Те бяха заменени от стегнатост, точност в движенията и приказките. Преобразяването не беше пълно, но все още продължаваше.

Белезите на професионализма му започваха да личат. Лисабон щеше да го кали допълнително.

— Впечатлен ли си от факта, че Феърфакс прескочи един ранг в твоя случай? Аз навремето трябваше да поработя осемнайсет месеца, за да стигна до това сребро.

— Ето, пак времето… Никога не съм обличал униформа до днес. Струва ми се доста неудобна — Сполдинг прокара ръка по куртката си.

— Това е добре. Не свиквай с нея.

— Това е странно…

— Как се чувстваш? — прекъсна го Пейс.

Дейвид погледна полковника. За момент отново се появиха грацията, мекотата — дори и ироничният хумор.

— Не съм сигурен… Сякаш съм сглобен на бърза монтажна линия. От някаква високооборотна машина — знаете какво искам да кажа, нали?

— Точно описание в този аспект. С изключение на това, че ти самият допринесе доста за тази фабрика.

— Бих желал да мога да приема всичко това като комплимент — отговори тихо Сполдинг, докато въртеше бавно чашата си и оглеждаше плуващите в нея ледчета, след което вдигна глава и погледна Пейс. — Не мисля, че мога. Познавам хората, с които бях обучаван. Те са доста странни.

— Те са високомотивирани.

— Европейците са точно толкова луди, колкото тези, с които желаят да се бият. Имат си свои причини. Не бих могъл да ги оспорвам…

— Е — прекъсна го полковникът, — ние нямаме достатъчно американци, поне засега.

— А тези, които имате, са на две крачки от затвора.

— Те не са в армията.

— Виж, не знаех това — заяви Сполдинг бързо, като намекна за очевидното с усмивка.

— Разбира се, че не си.

Пейс се ядоса на себе си. Неблагоразумието беше второстепенно, но все пак беше неблагоразумие.

— Това не е от значение. След десет дни ще си приключил с щата Вирджиния и тогава ще свалиш униформата. Честно да ти кажа, беше голяма грешка да ти я давам от самото начало. Все още се учим на този род неща. Правилата за реквизита и доставките трудно се променят.

— Пейс отпи от чашата си, като избягваше погледа на Сполдинг.

— Смятах, че ще бъда военен аташе в посолството. Един от няколко.

— По документи — да. Ще ти направят подробно досие. Но има разлика — това е част от легендата. Ти не си падаш по униформите. Не смятаме, че трябва да носиш такава. Въобще. — Пейс постави обратно чашата и погледна Дейвид право в очите. — И така. Ти си издействал едно много безопасно, много удобно местенце заради езиците, резиденциите и връзките на родителите си. С една дума — ти си избягал по възможно най-бързия начин, като си разбрал, че собственият ти врат е изложен на опасността да влезеш в действащата армия.

— Това звучи съвсем логично. Защо те притеснява? — запита Сполдинг, след като помисли по въпроса.

— Защото само един-единствен човек в посолството ще знае истината. Той ще ти се представи сам… След време останалите може да започнат да подозират нещо, но това ще бъде след дълъг период от време. Но те никога няма да знаят със сигурност. Нито посланикът, нито останалият персонал… Това, което се мъча да ти кажа, е, че ти няма да бъдеш много популярна личност.

— Вярвам, че ще ме приберете преди да ме линчуват — засмя се тихо Дейвид.

— Други ще бъдат прибирани, но не и ти — отговори Пейс бързо, тихо и отсечено.

Сполдинг седеше тихо, докато отвърна на погледа на полковника.

— Нищо не разбирам.

— Не съм сигурен, че ще мога ясно да го обясня. — Пейс постави чашата си на малката коктейлна масичка и продължи — Ще трябва да започнеш бавно, крайно предпазливо. Британското „Ми–5“ ни даде няколко имена — не са много, но са все пак нещо, с което може да се започне. Ще трябва да създадеш своя собствена агентурна мрежа. Хора, които ще поддържат контакт само с теб и с никой друг. Това ще предполага много пътувания. Смятаме, че ще се ориентираш към северната част на страната, към границата с Испания. Баския регион, по-голямата част от тях са антифалангисти. Смятаме, че областите на юг от Пиренеите ще станат източници на информация и маршрути за бягства… Не се заблуждаваме — източна Франция няма да издържи. Ще бъде окупирана…

— Господи! — прекъсна го леко Дейвид. — Направили сте доста планове.

— Почти само с това се занимаваме. Това е причината да съществува Феърфакс.

— Разбирам агентурната мрежа — по един или друг начин затова бяхме обучавани в базата. Но за първи път чувам нещо за северна Испания, Баския регион. Познавам добре тази част от страната. — Дейвид се облегна на стола и започна да върти отново чашата си.

— Може и да грешим. Това е само теория. Може да откриеш, че водните пътища… Средиземноморието, Малага Бискай или Португалският бряг… са по-достъпни. Това ще трябва да решаваш ти. И да го разработваш.

— Добре. Разбирам… Какво общо има това с прибирането?

Пейс се усмихна.

— Все още не си постъпил на поста си. Да не би вече да намекваш за отпуска?

— Ти повдигна въпроса, при това доста неочаквано, струва ми се.

— Точно така — полковникът се понамести на малкия стол. Сполдинг беше много бърз. Той се вкопчваше в думите и използваше кратки паузи, за да увеличи тяхната ефективност. Щеше да бъде отличен при разпити, при бързи, сурови разпити. Като започнеше да работи в определената област.

— Решихме, че трябва да останеш в Португалия през цялото време. Всички видове отпуски — нормални и „ненормални“ — ще трябва да прекарваш на юг. По крайбрежието има една верига от колонии…

— И Коста дел Сантяго е сред тях — вметна Сполдинг тихо.

— Убежище на богаташи от цял свят.

— Точно така. Трябва да разработиш прикрития там. Трябва да те виждат с родителите ти. Да се закрепиш там.

— Пейс се усмихна отново, с колеблива усмивка. — Бих могъл да се сетя и за по-неприятни задължения.

— Не си наясно какво представляват тези колонии… Ако съм те разбрал правилно, както казваме във Феърфакс, най-добре ще бъде кандидат Две–пет–Л да се вгледа добре в улиците на Вашингтон и Ню Йорк, тъй като скоро няма да има възможност да ги види.

— Не можем да рискуваме да те връщаме обратно, след като разработиш агентурна мрежа — разбира се, като приемаме, че ще успееш да разработиш такава. Ако, по каквато и да е причина, те прехвърлим от Лисабон в съюзническа територия, ще започне вражеско проучване и следене под лупа на всяко твое действие, което ще трае с месеци. Това може да изложи на опасност всичко постигнато. За теб, а и за нашите интереси, би било най-сигурно да стоиш там непрекъснато. Британците ни научиха на това. Някои от оперативните им работници са с постоянно местоживеене, от години.

— Това не е особено успокояващо.

— Ти не си от „Ми–5“. Твоят тур ще продължи все пак ограничен период от време. Войната няма да продължи вечно.

Сега беше ред на Сполдинг да се усмихне — с усмивка на мъж, хванат в капан, който не може да разбере все още.

— Има нещо налудничаво в това, което каза… „Войната няма да продължи вечно“…

— Защо?

— Та ние не сме влезли в нея все още.

— Ти вече си — уточни Пейс.

Две

Мъжът, облечен в костюм на ситно райе, ушит от шивачи в „Алт Страс“, изгледа с недоумение тримата мъже през масата. Той би реагирал остро в случай, че тримата експерти от лабораторията не бяха закачили квадратни червени метални значки на реверите на колосаните си бели престижи. Тези значки означаваха, че именно тези трима учени имат право да се движат там, където беше забранено за всички, освен за елита на базата. Пеенемюнде. Самият той имаше закачена точно такава значка на ревера на раирания си костюм. В неговия случай това беше само временно разрешително, което не беше сигурен дали в действителност иска да притежава.

В момента със сигурност не желаеше да го притежава.

— Не мога да приема оценката ти — каза той тихо. — Това е абсурдно.

— Елате с нас — отговори ученият в средата, като кимна на колегата си отдясно.

— Няма смисъл да отлагаме — добави третият мъж.

Четиримата мъже станаха от столовете си и пристъпиха към стоманената врата, която беше единственият вход за помещението. Един след друг всеки от четиримата откачи червената значка от ревера си и я притисна до сива пластина на стената. В момента на контакта светваше малка бяла лампа, тя оставаше светната около две секунди, след което угасваше отново. Снимката беше готова. Последният мъж — част от персонала в Пеенемюнде, отвори вратата и всеки поотделно пристъпи в коридора.

В случай, че бяха излезли трима, пет или колкото и да са, но неотговарящи на снимките, щяха да се задействат алармени инсталации.

Те вървяха притихнали надолу по искрящобелия коридор. Берлинчанинът вървеше напред заедно с учения, който седеше между другите двама на масата. Той явно беше говорителят — колегите му вървяха отзад.

Стигнаха шахти с асансьори и повториха още веднъж същия ритуал — червените значки, сивата пластина и малките бели лампички, които светнаха отново само за две секунди. Отдолу под пластината светеше някакъв номер.

Шест.

От асансьор номер шест се разнесе приглушен звук на звънец, докато дебелите стоманени врати се отваряха. Един по един мъжете влязоха вътре.

Асансьорът се спусна осем етажа надолу; четири се намираха под земята, до най-потайните етажи на Пеенемюнде. Докато четиримата мъже излизаха, те бяха посрещнати от висок мъж, облечен в тесен зелен гащеризон с голям кобур, прикрепен на широк кафяв колан. В кобура си имаше „Люгер Стърнлихт“ — специално изработен пистолет с оптичен мерник. Козирката на фуражката му и оръжието подсказваха, че той е от Гестапо.

Офицерът от Гестапо явно позна тримата учени. Той се усмихна бегло и насочи вниманието си към мъжа, облечен в раирания костюм. Подаде ръката си напред, като показа на берлинчанина да свали червената значка.

Берлинчанинът направи точно това. Човекът от Гестапо я пое, отиде към един телефон, поставен на стената, и натисна комбинация от бутона. Той съобщи името на берлинчанина и изчака, може би около десет секунди.

Постави слушалката обратно и се върна отново при мъжа в раиран костюм. Арогантността, която беше показал само преди броени минути, изчезна.

— Извинявам се за закъснението, хер Страсър. Трябваше да разбера… — той подаде обратно значката на берлинчанина.

— Не е нужно да се извинявате, хер оберлейтенант. Извиненията щяха да са необходими само ако не изпълнявахте задълженията си.

— Данке — благодари човекът от Гестапо, като насочи четиримата мъже отвъд зоната, която охраняваше.

Те продължиха към двойни врати. Чуваха се щракания, докато отключваха вратите. Мажи бели лампички отново светеха над пластините. Пак снимаха хората, влизащи през двойните врати.

Те завиха по разделящ се на две коридор — този път той не беше оцветен в бяло, а бе по-скоро кафяво-черен, толкова тъмен, че на Страсър му бяха необходими няколко секунди, за да се адаптира от яркото осветление в главните коридори към внезапната тъмнина. Малки осветителни тела хвърляха оскъдна светлина.

— Вие не сте идвали тук преди — заяви говорителят на учените, обръщайки се към берлинчанина. — Този коридор беше проектиран от инженер-оптик. Предполага се, че тук очите се подготвят за високоинтензивните микроскопски светлини. Повечето от нас смятат, че това е просто губене на време.

В крал на дългия тъмен тунел имаше стоманена врата Страсър се протегна автоматично към червената си значка. Ученият поклати глава и проговори, като леко махна с ръка.

— Тук светлината не е подходяща за снимки. Охраната от вътрешната страна е вече предупредена.

Вратата се отвори и четиримата мъже влязоха в просторна лаборатория. Покрай дясната стена имаше редици от столове, всички стояха пред мощни микроскопи. Бяха разположени на еднакво разстояние един от друг върху вградени работни маси. Зад всеки микроскоп бе монтирано високоинтензивно осветително тяло, поставено върху дръжка, наподобяваща гъша шия, вградена в безупречната бяла повърхност. Лявата стена наподобяваше дясната — единствената разлика бе в това, че нямаше столове и имаше по-малко на брой микроскопи. Тук работните плоскости бяха поставени по-високо. Явно тази част от лабораторията се използваше за конференции и имаше възможност много хора да си служат с едни и същи увеличителни стъкла. Столовете само биха затруднявали; мъжете стояха прави, докато се съвещаваха относно увеличените от микроскопа частици.

В далечния край на стаята имаше още една врата. Това не беше вход, а сейф. Тежък стоманен сейф, висок два метра и десет сантиметра и широк метър и двайсет. Целият беше черен, с изключение на двата лоста и диска за комбинации, които бяха блестящосребристи.

Говорителят на учените се приближи към него.

— Разполагаме само с петнайсет минути, докато броячът не запечата вратата и чекмеджетата. Помолил съм всичко да бъде запечатано за седмица. Разбира се, ще ми е нужно вашето препотвърждение.

— И сте сигурен, че ще го получите, нали?

— Сигурен съм — потвърди ученият, докато въртеше ту наляво, ту надясно колелото, за да стигне до желаната позиция — Но цифрите се променят автоматично всеки двайсет и четири часа — каза той, докато държеше неподвижно колелото в края на шифъра и посегна към сребристите лостове. Той дръпна горния лост надолу, при акомпанимента на едва доловим звук отвътре, а след секунди дръпна долния лост нагоре.

Звукът спря, чу се метално щракане, при което ученият отвори дебелата стоманена врата. Той се обърна към Страсър и каза:

— Това са инструментите за Пеенемюнде. Можете сам да ги видите.

Страсър се приближи към сейфа. Вътре имаше поставени пет реда подвижни стъклени подноса. Сейфът беше пълен отгоре до долу, всяка преграда имаше по сто подноса, а всички взети заедно бяха около петстотин.

Подносите, които бяха празни, имаха бял етикет с надпис върху предната си част. Ясно беше изписано Ауфюлеп.

Пълните подноси бяха отбелязани с черни ленти отпред.

Имаше три и половина реда с бели етикети. Те бяха празни.

Страсър извади няколко и ги огледа, затвори ги и погледна учените от Пеенемюнде.

— Това ли е единственото хранилище? — попита тихо той.

— Да. Имаме завършени шест хиляди калъфа. Господ знае колко от тях ще влязат в експеримента. Изчислете за себе си доколко можем да напреднем.

Страсър се вгледа в учения.

— Знаете ли какво точно говорите?

— Да, знам. Ние ще доставим само малка част от изискваните по план. Няма да бъдат дори близко до минималните. Пеенемюнде е пълен провал.

Ескадрилата от бомбардировачи „Б–17“ беше изоставила първоначалната цел в Есен поради ниската облачност. Командирът на ескадрилата, въпреки възраженията на останалите пилоти, заповяда да се насочат към изпълнението на втората поредна задача — доковете северно от Бремерхавен. Никой не харесваше полетите до там, защото възможностите за бързо набиране на височина на „Месершмит“ и „Щука“ бяха ужасни. Наричаха ги ескадрилите-самоубийци на Луфтвафе, пилотирани от вманиачени млади нацисти, които могат еднакво добре да се сблъскват с вражеските самолети или да стрелят по тях. Това не се дължеше толкова на изключителната им смелост, колкото на липса на опит или на нещо още по-лошо — слаба подготовка.

Бремерхавен-север беше ужасен като втора цел. Когато бе първа, бомбардировачите се ескортираха от Осма бойна ескортна ескадрила, но когато Бремерхавен беше второстепенна цел, те липсваха. Въпреки това командирът на ескадрилата беше твърдоглав. Нещо по-лошо — беше завършил Уест Пойнт Втората цел трябваше да бъде поразена, при това на височина, гарантираща максимална точност. Той не приемаше критика от заместник-командира на фланговия самолет, който даваше да се разбере, че такава височина е нелогична при положение, че има придружаващи самолети, а без тях при масирания зенитен обстрел всичко водеше към чисто самоубийство. Командирът на ескадрилата избоботи новите навигационни данни и прекъсна радиовръзката.

Веднага след като вече бяха влезли във въздушното пространство на Бремерхавен, немските зенитни снаряди започваха да ги обсипват. Противовъздушните оръдия бяха смъртоносни. Командирът на ескадрилата спусна самолета си водач право надолу на височина за максимална ефективност и беше моментално взривен.

Заместник-командирът ценеше повече живота и самолета, отколкото командира на ескадрилата, завършил Уест Пойнт. Той заповяда на ескадрилата да набере височина, като каза на бомбардировачите да пуснат целия си товар, върху каквото им падне, но бързо да наберат максимална височина, така че да не са под прицела на зенитните оръдия.

След няколко мига стана много късно. Един от бомбардировачите се запали и започна да се върти. Само три парашута успяха да изскочат от него. Два от самолетите бяха засегнати толкова лошо, че моментално полетяха надолу. Пилоти и екипажи скачаха. Поне повечето от тях успяха.

Останалите продължаваха да набират височина. Месершмитите се издигаха с тях. Те се изкачваха все повече и повече, преминавайки сигурните височини. Беше заповядано да се сложат кислородните маски, но не всички те бяха в изправност.

След четири минути това, което остана от ескадрилата, вече беше в средата на безоблачното небе, впечатляващо чисто поради липсата на въздушни частици. Звездите изглеждаха великолепно с мигащата си светлина, а луната беше повече от всякога „луна за бомбардировачи“.

Спасението се криеше в тези височини.

— Щурман — обърна се по радиото изтощеният и облекчен заместник-командир, — дайте ни курс! Назад към Лейкенхит, за предпочитане.

Отговорът по радиото вгорчи моментното облекчение. Той го получи от втория щурман „Той е мъртъв, полковник. Нелсън е мъртъв.“

Нямаше време за коментар.

— Поемете самолет номер три! Ваш ред е! — каза полковникът от втория самолет.

Курсът бе даден. Ескадрилата се групира и започна да се спуска на безопасна височина. Ниска облачност ги покриваше отгоре. Тя се стелеше над Северно море.

Ето вече минаха пет, после седем, после дванайсет минути. Накрая станаха двайсет. Надолу се виждаха сравнително малко облаци. Английският бряг трябваше да се е появил още преди две минути. Някои пилоти изглеждаха загрижени и го заявиха.

— Даде ли точен курс, самолет три? — попита новият ескадрилен командир.

— Положително, полковник — долетя по радиото.

— Някой от вас, шурмани, да има забележки?

Чуха се отрицателни възгласи от останалите самолети.

— Няма проблеми с курса, полковник — дочу се гласът на капитана от самолет номер пет — Все пак, съмнявам се в данните.

— Какво искаш да кажеш, по дяволите?

— Посочихте две–три–девет. Помислих, че уредите ми не четат точно…

Изведнъж се дочуха прекъсвания от всички пилоти в ескадрилата.

— Моите са едно–седем…

— Проклятие, аз прочетох две–девет–две. Удариха ни право по…

— Господи! Пред мен беше шест–четири…

— Ударени сме по средата. Не обърнах никакво внимание на данните!

Настъпи пълна тишина. Всичко беше съвсем ясно.

Всички вече разбраха това, което досега не можеха да проумеят.

— Оставете всички честоти свободни — заповяда командирът — Ще се опитам да се свържа с базата.

Прикритието на облаците изведнъж се разкъса, не за дълго, но все пак достатъчно дълго. Гласът на командира прозвуча по радиото от самолет номер три.

— Бърза преценка, полковник… ми подсказваме се движим на северозапад.

Тишината продължи.

След малко командирът проговори отново:

— Ще се свържа с някого. Какво показват уредите ви? Гориво за около десет–петнайсет минути?

— Дълъг полет, полковник — обади се самолет номер седем. — Със сигурност няма да има за повече от това.

— Предположих още преди пет минути, че ще кръжим, ако се наложи — заяви самолет номер осем.

— Не — обади се самолет четири.

Полковникът от самолет номер две успя да се свърже с Лейкенхит по честотата за спешни случаи.

— Доколкото можем да установим — се чу измъченият, развълнуван, но все пак овладян английски глас, — искам да кажа… искам открити линии по цялата крайбрежна защита, по море и суша. Приближавате сектора Данбър. А това е шотландската граница, полковник. Какво, по дяволите, правите там?

— За Бога, нямам понятие! Има ли летища наоколо?

— Не и за вашите самолети. Не за цяла ескадрила. Може би за един, два…

— Кучи син! Не искам да чувам това. Дай ми инструкции за извънредно кацане!

— Но ние действително не сме подготвени…

— Вие чухте ли ме! Имам една доста силно ударена ескадрила! Гориво за около шест минути! Дайте указания!

Тишината продължи точно четири секунди. Съвещанията в Лейкенхит бяха кратки, а решенията — категорични.

— Смятаме, че ще видите брега — най-вероятно шотландския. Кацайте в морето… Ще направим всичко, което можем, момчета!

— Единадесет бомбардировача сме, Лейкенхит! Не сме ято птици!

— Няма време, водачо… Логиката е неумолима Най-сетне не ние ви заведохме там. Кацнете в морето! Ще направим всичко възможно… Успех!