Сделката на Ринеман

22

„Пан Американ Клипър“ напусна Тампа в осем часа сутринта с разписание да спре в Каракас, Сао Луис, Салвадор и Рио де Жанейро преди последните хиляда и двеста мили до Буенос Айрес. Дейвид бе записан в пасажерския лист като мистър Доналд Сканлън от Синсинати, Охайо, професия минен инспектор. Това бе прикритие само за времето на пътуването. „Доналд Сканлън“ ще изчезне, след като самолетът кацне на „Аеропарк“ в Буенос Айрес. Инициалите бяха същите, като неговите собствени, поради твърде простата причина, че бе много лесно да забрави подарък с монограм или първите букви на бързо написан подпис. Особено когато човек е уморен или прекалено ангажирал…, или ако се страхува.

Суонсън бе почти изпаднал в паника, когато Дейвид се свърза с него от стаята на диспечерите на летище „Мичел“ край Ню Йорк. Като шеф бе толкова решителен, колкото може да бъде едно объркано ловно куче. Всяко отклонение от схемата на Кендъл, от инструкциите на Кендъл явно беше ужасно за него. А Кендъл тръгваше за Буенос Айрес чак следващата сутрин.

Дейвид не използва сложни обяснения при генерала. Според него бяха направени три опита да се посегне на живота му, или най-малкото можеха да се третират като такива. Ако генералът все още желаеше неговите „услуги“ в Буенос Айрес, по-добре е да стигне там, докато все още е здрав и читав.

Бяха ли свързани опитите… атаките с Буенос Айрес? Суонсън зададе въпроса така, като че ли се страхуваше да произнесе името на аржентинския град.

Дейвид бе съвсем откровен: не знаеше. Отговорът се намираше в Буенос Айрес. Логично бе да размисли върху възможността, но не и да я приеме.

— Така казваше и Пейс — това беше точният отговор на Суонсън. — Помисли, не приемай нещата направо.

— Ед беше почти винаги прав за такива неща.

— Каза, че когато сте работили в Лисабон, често сте попадали в объркани ситуации.

— Истина е. Все пак се съмнявам дали Ед знаеше подробностите. Но е бил прав в това, което се е опитвал да ви каже. Има много хора в Португалия и Испания, които биха предпочели да ме видят мъртъв. Или най-малкото мислят така. Никога не можеш да си сигурен. Стандартна процедура, генерале!

Последва продължителна пауза по телефонната линия. Най-после Суонсън каза:

— Разбирате ли, Сполдинг, може би ще трябва да ви сменим?

— Разбира се. Можете да направите това още сега, ако желаете. — Дейвид бе откровен. Той много искаше да се върне в Лисабон Да отиде в северната провинция Във Валдеро. Да разбере какво бе станало с шифровача на име Маршал.

— Не… не, всичко вече е отишло толкова далече. Проектите. Те са най-важното нещо. Нищо друго няма значение.

Останалата част от разговора бе свързана с детайлите на пътуването, американската и аржентинската валута, попълването на основния гардероб и багаж. Необходими неща, които не влизаха в задълженията на генерала, и поради това Сполдинг сам пое грижата и отговорността. Бе изразена последната заповед-молба, но не от генерала, а от Сполдинг: Феърфакс не трябва да бъде уведомяван за неговото местонахождение. Нито някой друг, освен посолството в Буенос Айрес, но да се вземат всички мерки информацията да не стигне до Феърфакс.

Защо? Дали Сполдинг мисли…

— Има пробив във Феърфакс, генерале. Можете да изпратите тази информация до секретните служби в Белия дом.

— Това е невъзможно!

— Обяснете това на вдовицата на Ед Пейс.

Дейвид погледна през прозореца на самолета. Преди миг пилотът съобщи, че минават над огромното крайбрежно езеро Мирим в Уругвай Скоро ще бъдат над Монтевидео, след четирийсет минути и в Буенос Айрес.

Буенос Айрес. Нефокусираната картина. Мъглявите фигури на Лесли Дженър-Хаукууд, шифровача Маршал, мъжа на име Франц Алтмюлер, странните, но предани на каузата си мъже от „Петдесет и втора“ и „Трийсет и осма“ улица, в тъмния вход, в сградата след работно време, на стълбите. Човека в асансьора, който не се страхуваше да умре. Враг, който показа огромен кураж… или криворазбрано усърдие. Маниак.

Отговорът на загадката беше в Буенос Айрес, на около един час разстояние. Градът бе на един час разстояние, а отговорът — доста по-далече. Но не на повече от три седмици, ако инстинктите му бяха верни. До времето, когато проектите на жироскопите ще бъдат доставени.

Той ще започне по-бавно — както правеше винаги, когато има проблеми в новото поле за работа Най-напред ще опита да се слее със заобикалящата го среда, да усвои прикритието си, да се почувства удобно и свободно във взаимоотношенията си. Нямаше да бъде трудно. Неговото прикритие бе почти продължение на това от Лисабон: богат аташе, знаещ три езика, чието потекло, родители и предвоенни връзки в модните центрове на Европа го правеха желан социален партньор на всяка посланическа вечеря. Той бе привлекателно допълнение към деликатния свят на неутралната столица. И ако имаше такива, които мислеха, че някой някъде е използвал пари и влияние, за да му осигури такава безоблачна служба, нека бъде така. Това бе отричано категорично, но не яростно. Имаше голяма разлика.

„Прехвърлянето“ му в Буенос Айрес бе директно и му осигуряваше достъп до гриф „строго секретно“. Той действаше като връзка между банковите кръгове в Ню Йорк и Лондон и германския изгнаник Ерих Ринеман. Вашингтон, разбира се, одобряваше това. Следвоенното финансиране на реконструкцията и индустриалното възстановяване щеше да стане международен проблем. Ринеман не може да бъде пренебрегнат. Не и в цивилизованите мраморни зали на Берн и Женева.

Мислите на Дейвид се върнаха към книгата на коленете му. Това бе вторият от шестте тома, които Юджиин Лайънс бе подбрал за него.

„Доналд Сканлан“ излезе от митницата на „Аеропарк“ без трудности. Дори американската свръзка, която проверяваше всички американци, изглежда не знаеше неговата самоличност.

С единствения си куфар в ръка Дейвид отиде към такситата и се спря на циментовата платформа, гледайки към шофьорите, застанали до колите са. Той все още не беше готов да приеме името Сполдинг или да бъде отведен директно до посолството. Искаше да убеди себе си, че „Доналд Сканлан“ се приема за това, което е — минен инспектор, нищо повече, и такъв мъж не предизвиква особен интерес. Защото ако съществуваше такъв, той би насочил към Дейвид Сполдинг Военното разузнаване, Феърфакс и Лисабон.

Той избра пълен, приятно изглеждащ шофьор в четвъртото такси от началото на колоната. Първите протестираха, но Дейвид се направи, че не разбира „Доналд Сканлан“ може да знае говоримия испански, но, разбира се, не и епитетите, използвани от пренебрегнатите шофьори, загубили таксата.

Влезе, седна, облегна се назад и даде инструкции на пълния шофьор. Каза му, че има един свободен час, докато бъде посрещнат, като не спомена мястото на срещата, и го помоли да го разходи из града. Обиколката щеше да му послужи за две цели ще застане така, че непрекъснато да наблюдава за проследяване, и ще научи главните забележителности на града.

Шофьорът, впечатлен от неговия литературен испански, прие ролята на екскурзовод и подкара по извиващите платна към изхода на аерогарата и огромния парк „3 де Фебреро“, където бе разположено летището.

След трийсет минути Дейвид бе изпълнил дузина страници с бележки. Градът бе като европейски, но разположен в южния континент. Изглеждаше като странна смесица от Париж, Рим и Средна Испания Улиците не бяха обикновени градски, а булеварди — широки, оформени с цветове. Навсякъде имаше фонтани и статуи. „Авенида 9 де Хулио“ приличаше на по-широка „Виа Венето“ или „Сен Жермен дьо Пре“. Кафенетата в странични алеи с декоративни тенти и зеленина от стотици саксии въртяха оживен бизнес в летния следобед. Фактът, че в Аржентина беше лято, Дейвид изпитваше още по-осезателно поради потта по врата и предната част на ризата. Шофьорът призна, че денят е необичайно топъл, в горната граница на седемдесетте по Фаренхайт Дейвид помоли, между другите места, да бъде откаран и до квартала, наречен „Сан Телмо“. Собственикът на таксито кимна одобрително, като че ли той точно бе преценил богатите американци. Скоро Сполдинг го разбра „Сан Телмо“ бе елегантен, уединен квартал с чудесно поддържани старинни къщи и блокове с железни дантелени балюстради и блестящо разцъфтели цветя покрай чистите улици, точно както Кендъл бе отбелязал.

Лайънс ще се чувства добре.

От „Сан Телмо“ шофьорът се върна обратно към вътрешността на града и започна своя тур от бреговете на Рио де ла Плата.

Плаза де Майо, Кабилдо, Каса Росада, Кале Ривадавия Имената напълниха бележника на Дейвид — улици, площади, райони, които бързо ще запомни Ла Бока Крайбрежието, южно от града, каза шофьорът, не е място за туристи.

Кале Флорида Тук е най-изисканият търговски район в цяла Южна Америка Шофьорът би могъл да заведе своя американец при няколко собственици на магазини, лично познати му, и да направи изключителни покупки.

За съжаление нямаше време. Но Дейвид записа в бележника си, че трафикът е забранен до границите на Кале Флорида.

Тогава шофьорът потегли бързо по „Авенида Санта Фе“ към „Палермо“. Нито един пейзаж в Буенос Айрес не беше толкова красив, колкото изгледа на „Палермо“. Това, което заинтересува Дейвид повече от красотата, бе огромният парк, или по-скоро серията от паркове и тихото голямо изкуствено езеро. Наоколо имаше много акри ботаническа градина и огромен зоологически комплекс с редове от клетки и сгради.

Красота, да! Но още по-важно, сигурни места за срещи. „Палермо“ може да се окаже полезен.

Измина цял час, но не се виждаха коли да следят таксито. „Доналд Сканлан“ не бе под наблюдение, можеше да се появи Дейвид Сполдинг.

Тихичко.

Помоли шофьора да го остави на стоянката за таксита пред входа на зоопарка. Тук трябваше да се срещне с въпросното лица. Шофьорът изглеждаше шокиран. Няма ли хотел? Няма ли жилище?

Сполдинг не отговори, попита просто за таксата и бързо подаде сумата. Не искаше да чува повече въпроси.

Дейвид прекара допълнително още петнайсет минути в зоопарка, забавлявайки се истинска. Купи си сладолед от един продавач, пошля се край клетките на мармозети и орангутани, намирайки изненадваща прилика с приятели и врагове… и когато се почувства спокоен (доколкото човек с неговата работа можеше да се чувства спокоен), излезе на стоянката.

Почака още петнайсет минути, докато майки, гувернантки и деца влизаха в чакащите таксита. Дойде неговият ред.

— Американското посолство, por favor!

Посланик Хендърсън Гранвил отдели на новия аташе половин час. В друг ден те биха могли да си поговорят по-дълго, но неделните дни бяха изтощителна. Останалата част от Буенос Айрес е може би на черква или на разходка, но дипломатическият корпус работеше. Имаше да посети още две градински увеселения, щеше да телефонира, за да уточни детайлите за заминаването и пристигането на германските и японските гости, а неговите пристигания и заминавания щяха да бъдат съобразени с това. След втората градинска досада щеше да присъства на вечеря в бразилското посолство. Нито германска, нито японска намеса се очакваше. Бразилия бе близо до открито прекратяване на отношенията с тях.

— Италианците, нали разбирате — каза Гранвил, усмихвайки се към Дейвид, — не ни интересуват вече. В действителност никога не са ни интересували, поне тук. Повече от времето си прекарват, като ни притискат в ресторантите или се обаждат от обществени телефони, за да ни обясняват как Мусолини е съсипал страната им.

— Почти както в Лисабон.

— Страхувам се, че това са единствените приятни сходства… Няма да ви отегчавам с досаден отчет на катаклизмите, които изживяваме тук, а само накратко ще скицирам… основните моменти…, които ще би помогнат да се приобщите. Предполагам, че вече сте запознат.

— Нямах много време. Напуснах Лисабон само преди седмица. Знам, че правителството на Кастильо бе свалено.

— През юни. Неизбежно… Рамон Кастильо беше най-неподходящият президент, който Аржентина някога е имала, а тя е имала достатъчно подобни клоуни. Икономиката бе в катастрофално положение, земеделието и индустрията стигнаха на практика до застой. Неговият кабинет никога не се опита да попълни празнината в пазара на говеждо, създадена от британското участие във войната, въпреки че всички те бяха пресметнали, че с Джон Бул е приключено. Заслужаваше да бъде изхвърлен… за нещастие, каквото влезе през предната врата, марширува във фаланги по Ривадавия, за да бъда още по-точен, това едва ли прави живота ни по-лек.

— Това е военният съвет, нали? Хунтата.

Гранвил жестикулираше с деликатните си ръце, изваяните черти на неговото застаряващо лице формираха сардонична гримаса.

— Групо де Официалес Юнидос! Възможно най-неприятната банда от маршируващи опортюнисти, които бихте могли да срещнете… Смея да кажа, навсякъде. Знаете, разбира се, че цялата армия бе подготвена от офицерски корпус на Вермахта Прибавете към това предварително условие горещия латински темперамент, икономическия хаос, неутралитета, който се налага, но не се вярва в него, и какво се получава? Отстраняване на политическия апарат — без проверки и колебания. Полицията е изцяло корумпирана.

— Какво поддържа неутралитета?

— Вътрешните борби най-вече Парламентът — ГОЮ — така го наричаме ние — има повече фракции, отколкото е имал Райхстагът през 1929 година. Те всички препускат към върховете на властта. Разбира се, и ужасният страх от американската флота и въздушните сили, пълзящ по улицата, така да се каже… Парламентът преоценява решенията си през последните пет месеца. Полковниците започват да се размислят върху хилядагодишния кръстоносен поход на наставниците си и са изключително впечатлени от нашите снабдителни и производствени линии.

— Трябва да бъдат. Имаме…

— Има и друг аспект — прекъсна го Гранвил замислено. — Тук има малка, но много богата еврейска колония Вашият Ерих Ринеман например. Парламентът не е подготвен открито да подкрепи решенията на Джулиус Стрейшър… Вече са използвани еврейски пари, за да запазят кредитните линии доста добре опоскани от Кастильо. Полковниците се страхуват от финансови манипулации, както повечето военна. Но в тази война могат да бъдат направени много пари. Полковниците смятат да направят това… Бях ли достатъчно образен?

— Да, дори прекалено!

— Смея… Тук имаме максима, която ни служи добре. Днешният ни приятел утре ще получава пари от нацистката ос и обратно — вчерашният берлински куриер утре може да бъде продаден. Пазете избора си открит, но мненията си скрити. И публично… бъдете малко по-гъвкав от това, което би одобрил човек на друг пост. Това се толерира.

— И се очаква, нали? — попита Дейвид.

— И двете.

Дейвид запали цигара. Той искаше да промени разговора. Старият Гранвил бе един от тези посланици, философи по природа, който можеше да продължи да анализира тънкостите на своята дейност цял ден, ако има кой да го слуша. Такива хора са обикновено най-добрите дипломати, но невинаги най-желани участници във време за практически действия. Все пак Хендърсън Гранвил бе добър мъж, можеше да се види загриженост в очите му, и то действителна!

— Предполагам, че Вашингтон е очертал целта на посещението ми тук.

— Да Бих искал да кажа, че одобрявам. Разбира се не вас, защото имате своите инструкции. Предполагам, че международните финансисти ще продължат още дълго, след като хер Хитлер изпищи последния си крясък. Може би не съм по-добър от парламента. Паричните проблеми могат да бъдат много неприятни.

— Особено тези. Предполагам.

— Да, отново Ерих Ринеман е заклет приятел на вятъра. Един властен приятел, без съмнение, но напълно без съвест и с буен морал. Без съмнение най-нечестният мъж, когото съм срещал. Мисля, че той е престъпник, но неговите ресурси го правят приемлив за Лондон и за Ню Йорк.

— Необходим, може би, е по-точна дума.

— Сигурен съм, че поне разсъжденията са в този смисъл.

— И аз разсъждавам така.

— Разбира се. Простете на стария човек, ако има старомодни разбирания. Но няма да се караме с вас. Вие имате възложена задача. С какво мога да ви помогна? Доколкото разбирам, много малко.

— Действително, че много малко, сър. Само ме запишете в индекса на посолството, осигурете ми някакво местенце, няма значение какво, стига да има врата и телефон. И бих искал да се срещна с вашия шифровач. Ще трябва да изпращам шифрограми.

— Господи, това звучи зловещо — каза Гранвил, усмихвайки се без хумор.

— Това е рутина, сър! Вашингтон изисква уточнение… просто с „да“ или „не“.

— Добре. Главният ни шифровач се казва Балард, приятно момче, говори седем-осем езика и е абсолютен факир в забавните игри. Ще се запознаете веднага. Има ли още нещо?

— Бих искал апартамент…

— Да, зная — прекъсна го Гранвил внимателно, като бързо погледна стенния часовник, — госпожа Камрън издири един, който смята, че ще одобрите… Разбира се, Вашингтон не намекна за продължителността на престоя ви. Така че госпожа Камрън го е наела за три месеца.

— Това е прекалено дълго. Ще изясня нещата… Смятам, че това е почти всичко, господин посланик. Знам, че бързате.

— Да Съжалявам.

Дейвид се изправи от стола едновременно с Гранвил.

— О, и още нещо, сър. Този Балард дали има дипломатическа листа на посолството в себе си. Ще ми се да науча имената на хората, работещи тук.

— Не са толкова много — каза Гранвил, поглеждайки Дейвид право в очите, с лека нотка на неодобрение в гласа — Осем или десет ще бъдат тези, с които ще се срещате. Уверявам ви, че си имаме наши собствени мерки за сигурност.

Дейвид прие упрека.

— Не исках това да кажа, сър. Аз наистина искам да се запозная с имената.

— Да, разбира се. — Гранвил заобиколи бюрото и изпрати Сполдинг до вратата — Поговори с моята секретарка няколко минути. Ще се свържа с Балард и той ще ти покаже всичко.

— Благодаря, сър. — Сполдинг протегна ръка към Гранвил и чак тогава установи за пръв път колко висок бе той.

— Знаеш ли — каза посланикът, като освободи ръката на Дейвид — имах въпрос към теб, но отговорът ще трябва да почака за друг път. Вече съм закъснял.

— Какъв е той?

— Мислех си, защо момчетата от Уолстрийт и Странд изпратиха вас. Не мога да си представя, че липсват опитни банкери в Ню Йорк или Лондон.

— Може би не. Но все пак аз съм само свръзка, предаваща послания и информация, която трябва да бъде опазена, смятам. Аз имам опит в тази област… в неутрална страна.

Гранвил се усмихна още веднъж и още веднъж без хумор.

— Разбира се. Сигурен бях, че е имало причина.

23

„Балард притежава две отличителни черти, характерни за повечето криптографи“, помисли си Дейвид. Той беше безцеремонен циник и извор на информация. Качества, които Сполдинг вярваше, че се развиват през годините на дешифриране на чужди тайни, за да открие в последствие, че голяма част от тях са маловажни. Също така той бе прокълнат да притежава собствено име Робърт, само по себе си съвсем нормално, но следвано от името Балард, наложително се съкращаваше на Боби. Боби Балард. Звучеше като име на човек от хайлайфа или име, използвано в анимационни филмчета за реклами на зърнени закуски.

Не беше нито едното, нито другото. Бе лингвист с математически способности, с червен перчем върху средно на височина мускулесто тяло. Като цяло бе един приятен мъж.

— Това е домът ни — уточни Балард. — Видял си работната секция — голяма, бучаща, барокова и проклето гореща по това време на годината. Надявам се, че си умен и ще си наемеш собствен апартамент.

— Ти нямаш ли? Тук ли живееш?

— Така е по-лесно. Моите търговски сделки са доста безцеремонни, бръмчат по всяко време на денонощието. По-добре е, отколкото да тичам насам посред нощ от „Чакарита“ или „Телмо“. А не е и толкова зле, гледаме да не се мотаем в краката си.

— О-о? Много ли сте тук?

— Не. Сменят се. Обикновено шест. В двете крила — източно и южно. Гранвил държи северните апартаменти. Освен него, Джиин Камрън и аз сме единствените постоянни обитатели тук. Ще се запознаеш с Джиин утре, освен ако случайно я срещнем на излизане със стария. Тя обикновено го придружава на отегчителните диплоскуки.

— На какво?

— Диплоскуки. Това са думи на стария… съкращения. Изненадан съм, че не ги е използвал пред теб. Гордее се с това. Диплоскуката е задължително мероприятие на посолството. — Те бяха в голяма, празна приемна, Балард отваряше големите френски прозорци, водещи до малко балконче. В далечината можеше да се видят водите на Рио де ла Плата и естуарния басейн на Пуерто Нуево, основното пристанище на Буенос Айрес. — Хубава гледка, нали?

— Да, действително. — Дейвид се присъедини към шифровчика на балкона — Имат ли нещо… тази Джиин Камрън и посланикът… искам да кажа, те да не би да са…?

— Джиин и старецът! — Балард се изсмя силно, но добродушно. — Господи, не!… Като се замисля, не мога да си представя защо ми звучи толкова смешно. Предполагам, че има много хора, които си мислят точно това. А този факт сам по себе си е смешен.

— Защо?

— Тъжно-смешен, би трябвало така да се изразя — продължи да говори Балард без да спира — Старецът и фамилия Камрън имат дълъг съвместен път, чак до първоначалния капитал в Мериленд. Яхтклубове в източни пристанища, блейзери, тенис всяка сутрин… нали знаеш, дипломатическа територия. Семейството на Джиин е част от същото това общество. Омъжила се за този Камрън Познавала го от малко дете. Любовна история между богаташи, детска любов. Оженили се, след това дошла войната Камрън захвърлил книгите по право, за да стане пилот на самолет бомбардировач. Убили го в залива Лейт. Това се случило миналата година. Тя малко полудяла, а може би дори повече от малко.

— Значи този… Гринвил я е докарал тук?

— Точно така.

— Добра терапия, ако човек може да си я позволи.

— Тя сигурно би се съгласила с такъв извод. — Балард влезе отново в приемната, Сполдинг го последва — Но повечето хора ще кажат, че си плаща дължимото за това отношение. Тя работи много усърдно и знае точно какво прави. Преживява и доста неприятни часове с тези диплоскуки.

— Къде е г-жа Гранвил?

— Нямам понятие. Развела се със стареца преди десет — петнайсет години.

— Все още казвам, че това е добра работа, ако можеш да се докопаш до нея — Дейвид се замисли без да иска за хилядите други жени, чиито мъже бяха убити и живееха само със спомени всеки божи ден. Той отхвърли тези мисли, всичко това не го засягаше.

— Е, тя има квалификация.

— Какво? — Дейвид наблюдаваше ъгловата стенна колона в стил рококо, без да слуша в действителност.

— Джиин прекарала четири години… с прекъсвания тук като дете. Баща й бил във Външното министерство, сигурно е щял да стане посланик досега, ако е издържал… Ела, ще ти покажа кабинета, който ти даде Гранвил. Чистачите трябва да са го почистили вече — усмихна се Балард.

— Използвал си метода на отвличане, значи — изсмя се Дейвид, като излезе от вратата след Балард.

— Беше нужно. Стаята ти е отзад. Толкова отзад, че е била склад, струва ми се.

— Явно съм допаднал на Гранвил.

— Това е сигурно. Той не може да те разбере… А аз? Аз пък въобще не се опитвам — Балард зави наляво по още един перпендикулярен коридор. — Това е южното крило. Кабинетите са на първия и втория етаж. Не са много, по три на етаж. А апартаментите са на третия и четвъртия етаж. Покривът е чудесен за слънчеви бани, ако обичаш такива неща.

— Зависи от компанията, предполагам.

Двамата мъже приближиха широкото стълбище, като се канеха да завият наляво зад него, когато чуха женски глас да вика от вторият етаж.

— Боби, ти ли си?

— Това е Джиин — уточни Балард. — Да — отговори той. — Аз съм, със Сполдинг. Хайде, слез долу и се запознай с новите попълнения, които имат достатъчно влияние, че да се сдобият с апартамент от първия ден.

— Изчакай, докато види апартамента!

Джиин Камрън се показа зад ъгъла. Тя бе сравнително висока жена, стройна и облечена в официална, дълга до земята рокля с ярки цветове, но все пак семпла по модел. Светлокестенявата й коса бе дълга до раменете, гъста и небрежно сресана. Лицето й, комбинация от поразителни черти, сливащи се в едно миловидно цяло — големи, живи сини очи, тънък нос, устни средно големи и сякаш полуусмихнати. Прозрачната й кожа бе придобила бронзов тен от силното аржентинско слънце.

Дейвид забеляза, че Балард го наблюдава, предвиждайки реакцията му при прекрасния й вид. Изражението на Балард бе изпълнено с чувство за хумор, сардонично, а Сполдинг успя да прочете посланието, което му изпращаше. Балард е бил на извора, но е открил, че той е празен… за онези, които търсят нещо повече от няколко капки студена вода. Сега Балард бе само приятел на дамата; той знаеше кога да не се стреми да бъде нещо повече.

Джиин Камрън изглеждаше притеснена от запознанството на стълбите. Тя бързо слезе. Леко отворените й устни изразяваха една от най-истинските усмивки, които бе виждал от години насам. Истинска и лишена от всякаква инсинуация.

— Добре дошъл — каза тя и подаде ръката си. — Слава Богу, че мога да се извиня, преди да влезнете в онова помещение. Може да се откажете и да се върнете обратно тук.

— Толкова ли е зле? — Дейвид забеляза, че Джиин не изглеждаше толкова млада отблизо, колкото му се беше сторила на стълбите. Бе над трийсетте и то във втората им половина. Тя, изглежда, почувства погледа му, одобрението… или липсата на такова… изглежда нямаха никакво значение за нея.

— Е, добър е за кратък престой. На тази основа не може да се наеме нищо друго, не и ако си американец. Но е малък.

„Ръкуването й е здраво, почти мъжко“, помисли си Сполдинг и каза:

— Благодарен съм за всичките грижи. Съжалявам, че съм причинил толкова главоболия.

— Никой друг не би успял да наеме друго освен стая в хотел — уточни Балард, като докосна момичето по рамото. „Дали този жест беше протекционистичен?“, зачуди се Дейвид — Портенос вярват на майка Камрън. Те не вярват на нас, останалите.

— Портенос — уточни Джиин в отговор на въпросителния поглед на Сполдинг, — това са хората, които живеят в БА…

— А, не ми казвайте БА… е съкращение на Монтевидео — отговори Дейвид.

— А-у-у, изпратили са ни умник — каза Балард.

— Ще свикнете — продължи Джиин. — Всички от американската и английската колония го наричат БА. Разбира се, че е Монтевидео — допълни тя с усмивка. — Мисля, че го виждаме толкова често в различни доклади, че използваме това съкращение автоматично.

— Грешка — намеси се Балард — Гласните в Буенос Айрес са доста неудобни за британската реч.

— Ето още нещо, което ще научите от престоя си тук, господин Сполдинг — каза Джиин Камрън, докато гледаше с привързаност Балард. — Внимавай с мненията, които раздаваш свободно, Боби. Той има склонност да противоречи на всички.

— Не е вярно — отговори Балард — Просто държа достатъчно много на колегите си затворници, за да имам желание да ги просветя. Подготвям ги за външния свят, за момента, когато ще ги пуснат на свобода.

— Е, имам временно разрешително в момента и ако не отида до кабинета на посланика, той ще започне да се занимава с онази проклета система за адреси… Добре дошли още веднъж, господин Сполдинг.

— Моля ви, името ми е Дейвид.

— Моето е Джиин Чао — каза момичето, като се забърза надолу по коридора, но се обърна и подвикна на Балард. — Боби, взе адреса и ключа, нали? За апартамента на… Дейвид?

— М-м да. Хайде отивай и се напий безотговорно, аз ще се погрижа за всичко.

Джиин Камрън изчезна във врата от лявата страна на коридора.

— Много привлекателна жена — каза Сполдинг, — а и вие двамата сте явно добри приятели. Трябва да се извиня за…

— Не е необходимо — прекъсна го Балард. — Няма за какво да се извиняваш. Формирал си едно бързо заключение от отделни факти. Правил съм същото, мислил съм същото. Не че ще си промениш мнението, а и не е необходимо.

— Права е. Ти действително започваш да противоречиш… преди още да си разбрал на какво противоречиш, а след това започваш да дебатираш самото противоречие. И може би ако продължиш още малко в този дух: ще вземеш да оспориш последното си мнение.

— Знаеш ли какво? Всичко, което казваш, ми е ясно. Това може да уплаши човек, нали?

— Вие, криптографите, сте съвсем различна порода — каза Дейвид, като се изсмя тихо, следвайки Балард оттатък стълбите в един по-малък коридор.

— Хайде да хвърлим един бърз поглед на сибирската ти кабина и след това да се отправяме към другата ти килия. Тя се намира на „Кордоба“, а ние сме на „Кориентес“. На около десет минути от тук.

Дейвид още веднъж благодари на Боби Балард и затвори вратата на апартамента. Бе казал, че е изтощен от пътя и голямото му посрещане в Ню Йорк… Един Господ знаеше, че това е самата истина… като запита ще приеме ли Балард да вечерят друг път?

Като остана сам, той започна да оглежда апартамента. Оказа се, че не е непоносим. Бе малък, със спалня, дневна, кухня и баня. Но имаше едно преимущество, което Джиин не бе споменала. Стаите се намираха на първия етаж, а в дъното имаше един малък вътрешен двор, заобиколен от висока бетонна стена, отрупана с висящи лози и цветя, които се спускаха от огромни саксии, поставени на перваза. По средата на двора растеше едно чепато плодно дърво, което той не можеше да различи. Около ствола му бяха поставени три плетени стола, които явно бяха стари, но за сметка на това изглеждаха безкрайно удобни. Що се отнасяше до него, именно това преимущество правеше от апартамента жилище.

Балард бе уточнил, че тази част на „Авенита Кордоба“ бе само на няколко крачки от търговската част, от центъра на Буенос Айрес. Нещо като жилищен квартал, който все пак се намираше достатъчно близо до магазини и ресторанти, за да не затруднява новодошлите посетители на града да се ориентират лесно.

Дейвид вдигна телефонната слушалка, сигналът се забави известно време, но все пак се чу. Постави я обратно на мястото й, прекоси малката стая и отиде до хладилника. Отвори го и се усмихна. Онова момиче Камрън се бе погрижило, или просто бе помолило някой друг да осигури няколко основни неща като мляко, масло, хляб, яйца, кафе. Изведнъж той с радост забеляза две бутилки вино, едната „Орфила типто“, а другата „Колон бланко“. Затвори хладилника и тръгна в обратна посока към стаята.

Разопакова единствения куфар, разви бутилка уиски и се сети, че ще трябва да си купи допълнителни дрехи на следващата сутрин. Балард бе предложил да го придружи до магазин за мъжки дрехи в Кале Флорида, ако проклетите му апарати не „боботеха“. Той остави книгите, които бе получил от Юджиин Лайънс, на нощната масичка. Бе успял да се справи до този момент с две от тях, вече можеше да се каже, че е набрал самочувствие в езика на аерофизиката. Щеше да му е необходимо да получи подобни познания и на немски език, за да бъде уверен. Щеше да пообиколи книжарниците в немската колония сутринта — не търсеше точно определени текстове, а такива, които биха му позволили да разбере терминологията. Разбираше, че това е една мажа част от поставената му задача.

Изведнъж Дейвид Сполдинг се сети за Уолтър Кендъл. Той или вече е пристигнал в Буенос Айрес, или щеше да пристигне всеки момент. Счетоводителят бе напуснал Съединените щати по едно и също време с него, но самолетният му полет бе значително по-директен, с много по-малко междинни кацания.

Зачуди се дали е разумно да отиде до аерогарата, за да издири Кендъл. Ако все още не бе пристигнал, можеше да го изчака, а ако пък бе вече тук, щеше да е съвсем лесно да провери в хотелите — според Балард имаше само три или четири добри хотела.

От друга страна, всяко допълнително време в повече от абсолютно задължителното, прекарано в компанията на този манипулиращ счетоводител, не бе приятна перспектива Кендъл щеше да се ядоса, ако откриеше, че е пристигнал в Буенос Айрес преди самият той да е дал такава заповед на Суонсън. Без всякакво съмнение Кендъл щеше да иска повече обяснения от тези, които Дейвид желаеше да даде, вероятно би изпратил и телеграми до вече ядосания бригаден генерал.

Нямаше никакъв смисъл да издирва Уолтър Кендъл до момента, когато самият Кендъл би очаквал да го види тук. Само задължителното.

Имаше да върши други неща, да се опита са разбере неясната картина. А това щеше да осъществи най-добре сам.

Дейвид се върна обратно в дневната, свързана с кухня, носейки бутилката уиски, и извади лед от хладилника. Направи питието си и погледна към двойните врати, водещи към двора. Щеше да прекара няколко мига на удоволствие на януарския летен бриз в Буенос Айрес.

Слънцето се бореше с окончателното си залязване отвъд града, последните оранжеви лъчи се прокрадваха през гъстия листак на непознатото плодно дърво. Седнал под него, Дейвид протегна краката си и се облегна на плетения стол. Той осъзна, че ако затвори очите си дори за кратко, нямаше да успее да ги отвори в близките часове. Трябваше да внимава за това. Дългият опит от Лисабон го бе научил да хапва нещо винаги преди лягане.

Храненето много отдавна бе загубило качеството си на удоволствие за него, то бе просто една необходимост, свързана с нивото на енергията му. Зачуди се дали някога отново ще изпита удоволствие от храненето, дали всичко онова, което потискаше в себе си, ще се върне някога отново. Лисабон предлагаше най-добрите удобства — храна, покрив, комфорт — в сравнение с всички големи градове и на двата континента, с изключение на Ню Йорк. А сега той се намираше на трети континент, в град, който се хвалеше с голям лукс.

За него същият този град олицетворяваше работата му точно толкова, колкото и северната част на Испания. Също толкова, колкото Баските области и Навар, мразовитите нощи в Галицийските хълмове или успокояващата тишина в дефилетата, очакващ патрулите… готови да убиват.

Толкова много. Толкова чужди.

Той премести главата си напред отпи голяма глътка от чашата и облегна врата си назад на облегалката на стола. Мажа птица крякаше по средата на дървото, явно раздразнена от натрапването му. Дейвид изведнъж си спомни как в северните области се бе ослушвал точно за такива птици. Те обикновено съобщаваха за приближаването на хора, които не можеха да бъдат видени. Често кряскаха в различен ритъм, който бе започнал да разпознава или поне смяташе, че разпознава, в зависимост от броя на приближаващите се патрули.

Дейвид осъзна, че малката крякаща птица всъщност не се интересува от него. Тя подскочи нагоре, все още писукайки, издаваща къси пронизителни крясъци, само че вече по-бързи и резки.

Имаше някой друг.

Дейвид погледна нагоре през листака с полузатворени очи. Направи го без да помръдва тялото или главата си, сякаш дрямката надделяваше.

Блокът бе четириетажен, с покрив, който имаше лек наклон, целият покрит с някаква теракота, розово-кафява на цвят. Повечето прозорци на стаите над неговата бяха отворени за бриза на Рио да ла Плата Чуваше откъслечни приглушени разговори, нищо заплашително, без силни вибрации. Според Балард това бе часът за сиеста5 в Буенос Айрес, доста по-различен от следобедите в Рим или обедите в Париж. Вечерята в Буенос Айрес бе по традиция в късните часове, според разбиранията на останалата част от света. Десет, десет и половина, а дори и полунощ не бе нещо изключително.

Крякащата птица не се безпокоеше от обитателите на апартаментите в „Кордоба“ и въпреки това тя продължаваше да издава пронизителните си крясъци.

И ето, че Дейвид разбра причината за това странно държание.

Отгоре на покрива се виждаха силуетите на двама мъже, смътно, но не и прикрити от клоните на плодното дърво.

Те бяха наведени и гледаха втренчено надолу. Бе сигурен, че го наблюдават.

Сполдинг прецени позицията на основната пречка — ствола на дървото, отпусна леко глава, сякаш дългоочакваният сън най-сетне бе надвил, вратът му бе облегнат уморено на дясното му рамо, държеше питието в почти отпуснатата си ръка, на няколко милиметра от тухления перваз.

Тази поза помагаше — той имаше възможност да вижда по-добре, но не съвсем. Достатъчно все пак, че да различи силуета на пушка — оранжевото слънце се отразяваше в черната стомана. Тя стоеше неподвижно, в калъф под мишницата на мъжа отдясно. Никой не направи опит да я вдигне и да се прицели — тя стоеше неподвижна.

„Изглеждаше много по-зловещо“, помисли си Сполдинг. Сякаш бе поставен в ръцете на някой пазач убиец, който бе сигурен, че арестуваният не би могъл да избяга от затвора и знае, че разполага с достатъчно време, за да извади пушката и да стреля.

Дейвид продължи играта, която бе започнал. Той леко повдигна ръката си и изпусна чашата. Звукът на лекото счупване го „събуди“. Той разклати глава, сякаш да прогони съня, и потри очи с пръсти. Докато правеше всичко това вдигна небрежно лицето си нагоре. Фигурите, стоящи на покрива, бяха отстъпили назад върху плочките от теракота. Нямаше да има изстрели, отправени към него.

Той вдигна няколко счупени стъкла, стана от стола и тръгна към апартамента с походката на изморен човек, който се нервира на собственото си невнимание. Бавно, с едвам сдържано раздразнение.

След като най-после прекоси вратата, вече извън чуждото полезрение, той хвърли стъклата в кошчето за боклук и влезе бързо в спалнята. Отвори горното чекмедже на бюрото, отмести няколко кърпички и измъкна револвера си.

Сложи го в колана си и вдигна сакото от стола, на който го бе хвърлил по-рано. Облече го и установи със задоволство, че дрехата покрива оръжието.

Пресече дневната и отиде до входната врата, като я отвори тихо.

Стълбището се намираше на лявата страна. Дейвид изпсува, проклинайки архитекта на точно тази сграда или пък изобилието от дървен материал в Аржентина. Стълбите бяха направени от дърво, силно нанесената по тях вакса за лъскане не можеше да прикрие, че те бяха стари и сигурно скърцаха ужасно.

Той затвори вратата на апартамента и пристъпи напред към стълбището, поставяйки крак на първото стъпало. То изскърца толкова силно, че наподобяваше звуците, издавани в антикварните магазини.

Трябваше да се качи четири етажа нагоре, първите три нямаха съществено значение. Вземаше по две стъпала наведнъж, като установи, че като се притиска до стената, звуците от качването му се заглушават.

Шейсет секунди по-късно той се изправи пред затворена врата с табела… с проклетите накъдрени кастилски букви:

Покривът.

Вратата, също както и стълбите, бе стара. Десетилетия от сезонни горещини и влага бяха причината вратата да се изметне около пантите, а краищата й се бяха огънали навътре към рамката.

Тя също щеше да предизвести пристигането му, ако се помъчеше да я отвори леко.

Нямаше друг изход, извади пистолета си и пристъпи крачка назад на малката площадка. Той прецени големината на рамката, бетонните стени, които обграждаха старата дървена врата, и с подобаващо поемане на въздух дръпна дръжката, блъсна вратата и изскочи диагонално към дясната стена, притискайки гръб в бетона.

Двамата мъже се завъртяха от силна изненада. Те бяха на около трийсет фута от Дейвид, на ръба на наклонения покрив. Мъжът с пушката се поколеба, след което я вдигна в поза, удобна за стрелба. Сполдинг се прицели право в гърдите на мъжа. Въпреки всичко този мъж не изглеждаше като човек, готов да стреля в определена цел, колебанието бе умишлено, а не резултат от паника или нерешителност.

Вторият мъж извика на испански, Дейвид определи акцента като южноиспански, а не като аржентински:

— Por favor, senor!

Сполдинг отговори на английски, за да установи дали те разбират езика или не:

— Свали пушката Веднага!

Първият мъж направи това, което искаха от него, и я хвана за приклада.

— Вие грешите — каза той на развален английски. — Имаше… как го казвате, landrones… крадци в квартала.

Дейвид прекоси до металния парапет с насочен към двамата мъже пистолет.

— Не сте много убедителни Se dan corte, amigos. Не сте от Буенос Айрес.

— Има много хора в този квартал като нас. Преселници, сеньор. Това е една общност, от чужденци — каза вторият мъж.

— Искате да кажете, че не сте тук заради мен ли? И че не наблюдавахте?

— Чисто съвпадение, уверявам ви — каза мъжът с пушката.

— Es la verdad — добави другият. — Двама habitaciones влезнаха с взлом миналата седмица. Полицията не помага особено, ние… за тях сме чужденци. Пазим се сами.

Сполдинг наблюдаваше мъжете внимателно. Лицата им не трепнаха, не загатваха лъжи. Нито пък страх.

— Аз работя в американското посолство — заяви Дейвид рязко. Никаква реакция от страна на двамата чужденци. — Трябва да ви помоля да се легитимирате.

— Que cosaf — обади се мъжът с пушката.

— Документи. Имената ви… Certificados.

— Por cierto, en seguida. — Вторият мъж се протегна и бръкна в джоба на панталоните си, Сполдинг вдигна леко пистолета предупредително.

Мъжът се разколеба, вече показвайки страха си.

— Само registro, senor. Трябва да ги носим… Моля ви се. Вътре в cartera.

Дейвид протегна лявата си ръка, докато вторият мъж му подаваше евтин кожен портфейл. Той го отвори с леки угризения. Имаше някаква беззащитност у двамата чужденци, бе виждал тези погледи хиляди пъти. Фалангистите на Франко бяха експерти при провокирането им.

Той хвърли бърз поглед на целофаненото джобче в портфейла, което бе напукано от дълго използване.

Изведнъж цевта на пушката го удари силно по дясната китка, божата бе ужасна. След това ръката му ловко бе извита навътре и надолу. Нямаше друг избор освен да пусне оръжието и да се опита да го изрита надолу по стръмния покрив. Да го задържи означаваше да му счупят китката.

Направи го, докато притискаха опитно лявата му ръка към врата — замахна с крака си към невъоръжения чужденец, който държеше ръката му. Ударът попадна в корема и докато мъжът се преви напред Дейвид стовари втори ритник върху него. Той се плъзна надолу по покрития с плочки наклон.

Дейвид се свлече надолу и се изви назад. Докато вторият мъж промени позата си, Сполдинг го удари с лакът, забивайки го в слабините му. Ръката му бе освободена, чужденецът се мъчеше да запази равновесие.

Той не успя да реагира достатъчно бързо, Сполдинг се хвърли на лявата си страна и ритна с коляно мъжа по врата. Пушката изтрака по плочките и се плъзна надолу по наклона. Мъжът се преви, кръвта започна да капе от мястото, където бе прехапал със зъби устните си.

Сполдинг чу шум и се обърна.

Той закъсня. Вторият чужденец се нахвърли на него и Дейвид чу изсъскването на собствения си пистолет, който раздра въздуха над него и се заби в черепа му.

Всичко стана черно. Пусто.

— Описали са правилно нещата, но не за тази част от града — каза Балард, който седеше срещу Дейвид държащ торбичка с лед притисната към главата му. — Чужденците са съсредоточени в западната част на района Ла Бока. Там има дяволски голяма престъпност, полицията предпочита да се разхожда из парковете, отколкото да патрулира по улиците. А чужденците не ги обичат.

— Не ми помагаш — каза Сполдинг, докато масажираше врата си с торбичката лед.

— Те не са искали да те убиват. Имали са възможност да те изхвърлят от покрива или да те оставят на ръба му, стопроцентово щеше да се обърнеш и да паднеш сам от четвъртия етаж.

— Знаех, че нямаха намерение да ме убиват…

— Откъде знаеш?

— Можеха да го сторят съвсем лесно. Смятам, че са ме чакали да изляза. Бях извадил багажа си и те щяха да имат достъп до апартамента.

— Защо?

— За да преровят багажа ми. Правили са го и преди.

— Но кой?

— Проклет да съм, ако знам.

— Сега кой ли не помага.

— Извинявай… Кажи ми, Боби, кой точно знаеше за моето пристигане? Как бе направено?

— На първия въпрос: трима човека. Аз самият бях на слушалките. Очевидно Гранвил. Джиин Камрън, разбира се, старецът я помоли да потърси апартамент… но ти вече знаеш всичко това. На втория въпрос: съвсем поверително. Спомни си, че заповедите от Вашингтон пристигнаха посред нощ Джиин играеше шах с Гранвил в апартамента, когато му занесох яйцата…

— Какво му занесе? — прекъсна го Дейвид.

— Омлета, бе маркиран. Вашингтон изпрати съобщението закодирано на автоматична шифровъчна машина. А това значеше, че само аз или първият ми заместник имахме достъп до него, за да го предадем на посланика.

— Окей. После какво стана?

— Нищо. Искам да кажа нищо, за което вече не си информиран.

— Все пак кажи ми още веднъж.

Балард въздъхна снизходително.

— Е, а бяхме сами тримата, какво, по дяволите, бях прочел, омлетът и инструкциите за апартамента бяха ясни. Така че Гранвил реши… Джиин да издири такъв апартамент. Той й съобщи, че пристигаш, и поръча да направи каквото може за краткото време, с което разполага. — Балард огледа стаята, след което прехвърли поглед към голямата врата, водеща към задния двор. — Справила се е доста добре.

— Значи това е обяснението — имат цяла мрежа, разпръсната из целия град нищо необичайно. Те наблюдават свободни жилища, апартаменти, стаи под наем, а що се отнася до хотелите, те са най-лесни за наблюдение.

— Не съм сигурен, че разбирам какво искаш да кажеш — заяви Балард.

— Може да сме ужасно хитри, Боби, но не сме в състояние да променим няколко основни неща: трябва да имаме място за спане и за вземане на душ.

— Ох, това вече разбирам, но то не се отнася до нашата ситуация. От утре ти вече няма да представляваш тайна, но дотогава си. Вашингтон съобщи, че пристигаш сам, ние нямахме и понятие кога и по какъв начин… Джиин не нае този апартамент за теб. Той не се води на твое име.

— О, о? — Дейвид бе значително по-загрижен, отколкото показваше. В такъв случай двамата чужденци са били на покрива, преди да пристигне. Или са пристигнали минути след него. — Как го е наела в такъв случай? Чие име е използвала? Не исках прикритие, не сме искали това.

— Господи, а аз си мислех, че говоря бързо. Неделя си е неделя. Понеделник — понеделник. Неделя не те познаваме, но понеделник вече те познаваме. Поне такива бяха изричните нареждания на Вашингтон. Не желаеха да се разбира предварително, че си пристигнал, и ако случайно имаш желание да останеш известно време под прикритие, ние трябва да се съобразяваме с твоите желания. Сигурен съм, че Гранвил ще те попита какво искаш да правиш утре сутрин… А що се отнася до това как Джиин е наела апартамента, като си я познавам, най-вероятно е намекнала, че посланикът си има някакво момиче или пък е измислила друго нещо. Portenos симпатизират много на такива неща, това е Париж на Южна Америка… Единственото нещо, в което съм сигурен, е, че не би използвала името ти. Нито пък някакво очевидно прикритие. Най-напред би използвала собственото си.

— Господи — каза Сполдинг изтощено, сваляйки торбичката с лед от главата си. Погледна пръстите си. Петната кръв бяха очевидни.

— Надявам се, че няма да се правиш на герой с тази дълбока рана. Трябва да те види лекар.

— Няма да бъда герой — усмихна се Дейвид. — Трябва да ми махнат няколко конци, така или иначе. Това може да стане и тази вечер, ако можеш да го уредиш.

— Мога. Откъде са конците?

— Претърпях една злополука на Азорите.

— Исусе, доста пътуваш, нали?

— Както и някой, който пристига на местата, за които пътувам, преди мен.

24

— Госпожа Камрън е тук по моя молба, Сполдинг. Влез. Говорих вече с Балард и лекаря. Имаш махнати няколко конци, а на тяхно място сложени нови.

Гранвил седеше зад бюрото в бароков стил, облегнат удобно във високия стоя Джиин Камрън седеше на дивана от лявата страна на стаята. Един от столовете, поставени пред бюрото, явно бе предназначен за Дейвид. Той реши да изчака, докато самият Гранвил го покани да седне. Остана прав — не бе съвсем сигурен дали посланикът му харесва. Кабинетът, който му бе отреден, бе действително в дъното и до момента бе използван за склад.

— Нищо сериозно, сър. Ако има нещо, ще ви кажа сам. — Сполдинг кимна на Джиин и забеляза тревога в очите й. Или, поне така му се стори.

— Ще постъпиш глупаво, ако не ми кажеш. Докторът каза, че за щастие ударът по главата е попаднал в област, където не може да предизвика мозъчно сътресение. Иначе щеше да бъдеш в ужасно състояние.

— Явно удар на опитен човек.

— Да, разбирам… Нашият лекар бе потресен, когато свали конците.

— Явно такова е становището на всички медици. Свършиха работата си, рамото ми е добре. Бинтовано е.

— Да… Седни, седни.

— Благодаря ви, сър — каза Дейвид като седна.

— Разбирам, че двамата нападатели са били provincianos. А не portenos.

Сполдинг се усмихна примирено и се обърна към Джиин Камрън:

— Стигнах до portenos. Предполагам, че provincianos означава провинциалисти? Хора от местата извън градовете.

— Да — потвърди тихо момичето. — Единственият град е БА.

— Две съвсем различни култури — продължи Гранвил.

— Провинциалистите са много озлобени, и то с основание. Те действително са доста експлоатирани, което пък предизвиква негодуванието им.

Нищо не се прави за облекчаване на положението, само ги причисляват към най-ниската прослойка.

— Но provindartos са местното население на Аржентина, нали?

— Разбира се. От тяхна гледна точка те са много по аржентинци от portenos в Буенос Айрес. Имат по-малко италианска и германска кръв, да не говорим за португалска, балканска и еврейска. Имало е доста имиграционни вълни…

— В такъв случай, господин посланик — прекъсна го Дейвид, надявайки се да избегне още един анализ на нравоучителния дипломат, — това не са били провинциалисти. Те самите се определиха като estranjeros. Хора без корен, предполагам.

— Estranjero е доста саркастичен термин. Той съдържа някаква вътрешна болезненост. Сякаш се употребява от индианец от резерват във Вашингтон. Чужденец в собствената си страна, нали разбирате какво искам да кажа?

— Тези мъже не бяха от Аржентина — каза Дейвид кротко, избягвайки въпросите, поставени от Гранвил. — Диалектът им бе на чужденци.

— Ох? Вие експерт ли сте?

— Да, такъв съм. По този въпрос.

— Разбирам — заяви Гранвил, като се облегна напред. — Считате ли, че нападението има нещо общо с посолството? Че засяга съюзническите сили?

— Не съм сигурен. Според мен аз бях мишената. Но искам да знам откъде са научили, че съм тук.

Джиин Камрън проговори от дивана:

— Прехвърлих всичко мислено, Дейвид. — Тя направи кратка пауза, като съзнаваше, че посланикът я изгледа при употребата на малкото име на Сполдинг. — Апартаментът, който наех, в крайна сметка бе четвъртото място, което посетих. Започнах в десет сутринта, а успях да пристигна в твоя апартамент в два следобед. Наех го веднага. Съжалявам, че ще трябва да го кажа, но го наех заради задния двор.

Дейвид й се усмихна.

— Както и да е, отидох до едно бюро за недвижими имоти във Виамонте. Негов собственик е Джералдо Балдез, всички го познаваме. Той е бивш партизанин и не може да понася немците. Поясних, че апартаментът е за един от нашите служители, който живее тук и който, съвсем откровено, се чувства прекалено неудобно заради ограниченията на посолството. Той се засмя и каза, че е сигурен, че е Боби. Аз, разбира се, не изразих несъгласие.

— Но това е кратък договор за наем — каза Дейвид.

— Използвах го като извинение, че може да не харесаш апартамента. Това е стандартна клауза при договор за наем от три месеца.

— Защо Боби или някой друг не си е наел собствен апартамент?

— По няколко причини. Те също са нормални… тук — Джиин се усмихна. За Дейвид тя бе леко притеснена. — Познавам града по-добре от почти всички, живяла съм тук няколко години. А има и един финансов проблем — средствата са ограничени. Доста добре успявам да се пазаря. А мъжете като Боби имат спешна работа за вършене, докато моето време е по-свободно.

— Госпожа Камрън е прекалено скромна, Сполдинг. Тя е много ценна за нашата малка общност.

— Сигурен съм, че е така, сър… Значи смятате, че никой не е имал причина да подозира, че тя търси апартамент за новопристигащ аташе.

— Абсолютно сигурен. Всичко бе сторено по толкова… непринуден начин, ако знаете какво искам да кажа.

— Какво ще кажете за собственика на сградата? — поинтересува се Дейвид.

— Не го видях. Повечето апартаменти са собственост на богати хора, живеещи в районите „Телмо“ или „Палермо“. Всичко преминава през агенциите за наемане.

— Пристигали ли са за мен някакви съобщения? Телефонни обаждания?

— Не. Поне доколкото знам, не са, а съм сигурен, че щяха да ми предадат, ако имаше такова нещо. Щяхме да ви съобщим, разбира се.

— От мъж на име Кендъл…

— Кендъл? — прекъсна го посланикът — Това име ми е познато… Кендъл. Да, Кендъл. — Гранвил започна да рови в листовете по бюрото си — Ето тук. Някакъв Уолтър Кендъл е пристигнал снощи. Със самолет в десет и трийсет. Отседнал е в „Алвер“, това е близо до Палермо парк. Един добър стар хотел. — Гранвил изведнъж погледна Сполдинг. — На листа е записан като индустриален икономист. Доста разтегливо понятие, нали? Дали той не е банкерът, за който говорих вчера?

— Той ще уреди някои неща, свързани с инструкциите ми. — Дейвид дори не се помъчи да прикрие нежеланието си да говори за Уолтър Кендъл От друга страна, инстинктивно откри, че предлага символично пояснение на Джиин Камрън. — Основната ми задача е да бъда връзка между финансовите среди в Ню Йорк и Лондон, и тук в Буенос… БА. — Той се усмихна, надявайки се толкова искрено, колкото и самата Джиин. — Смятам, че е доста глупаво. Не мога да разпозная дебит от цена. Но Вашингтон ме одобри. Посланикът се притеснява, че не съм достатъчно опитен.

Сполдинг бързо премести поглед към Гранвил, напомняйки на стареца, че „банковите интереси“ са максималната граница на самоличността му. Името на Ерих Ринеман бе отвъд тази граница.

— Да, признавам си, че е така… Това няма значение. Какво искаш да направим за снощния инцидент? Смятам, че трябва да направим формално оплакване в полицията. Не че ще има някаква проклета полза от това.

Дейвид замълча за няколко минути, опитвайки се да прецени всички страни, положителни и отрицателни, на предложението, направено от Гранвил.

— Ще получи ли гласност във вестниците?

— Много мажа, смятам — отговори Джиин.

— Аташетата при посолствата обикновено имат пари — каза Гранвил. — Те често са мишени за обир. Ще бъде описано като опит за грабеж Най-вероятно е било и точно така.

— Но Групо не би одобрил подобна новина. Тя не отговаря на вижданията на полковниците, а те контролират пресата — Джиин явно мислеше на глас, като в същото време гледаше Дейвид. — Те ще гледат шума да е минимален.

— А ако не направим оплакването… ако предположим, че не е опит за обир… то значи ние потвърждаваме, щем не щем, че е нещо друго. Не съм готов да постъпим така — каза Сполдинг.

— В такъв случай ще депозираме официално оплакване още тази сутрин. Моля те, продиктувай свидетелско показание за инцидента и го подпиши, нали така? — Явно Гранвил имаше желание да приключи срещата. — А, и за да бъда пределно откровен, Сполдинг, освен ако въобще не съм запознат с нещата, аз действително считам, че това е опит за грабеж на току-що пристигнал богат американец. Казаха ми, че такситата на аерогарата са си учредили истински карнавал на крадците. Extranjeros напълно логично биха могли да бъдат участници.

Дейвид се изправи и се зарадва, като видя, че Джиин го последва.

— Ще приема това обяснение, господин посланик. Явно годините, прекарани в Лисабон, са ме направили прекалено… предпазлив. Ще се пригодя.

— Така предполагах. Моля, напишете показанията.

— Да, сър.

— Ще осигуря стенограф — каза Джиин — Двуезичен.

— Не е необходимо. Ще го продиктувам на испански.

— Забравих — усмихна се Джиин — Боби каза, че са ни изпратили умник.

Дейвид предполагаше, че всичко започна с онзи първи обяд. По-късно тя му обясняваше, че всичко е станало много по-рано, но той не й вярваше. Тя твърдеше, че всичко е започнало от момента, в който е казал, че БА е съкращение на Монтевидео, но това бе глупаво, не можеше да го проумее.

Онова, което можеше да се усети… и което и двамата осъзнаваха, без да се стремят да изразяват гласно… бе пълното отпускане, което чувстваха, когато бяха заедно. Всичко бе толкова просто. Чувстваха огромна подкрепа, моментите на мълчание никога не предизвикваха неудобство, смехът им се удаваше лесно и бе плод на взаимно чувство за хумор, а не изкуствен отклик.

Удивително. Изглеждаше още по-удивително, според Дейвид, именно защото никой не го очакваше, нито пък търсеше. И двамата имаха достатъчно причини, за да избягват задълбочените връзки. Той бе непостоянен мъж, надяващ се само да оцелее и да започне отначало нещо с ясно съзнание и потиснати спомени. Това бе най-важното в неговия живот. Докато тя, осъзнаваше той, все още скърбеше за един мъж толкова силно, че не би било възможно… без непоносима вина… да забрави лицето, тялото и разума на този мъж.

Самата тя му бе обяснила частично защо. Съпругът й не бил олицетворение на смел пилот на бомбардировач, толкова често описван от военноморските отдели за връзки с обществеността. Имал изключителен страх, не за самия себе си, а от отнемането на човешки живот. Ако знаел, че няма да бъдат отправени хули към жена му и семейството му в Мериленд, Камрън щял да потърси съзнателно положението на човек, отказал се от военна служба. Освен това може би и самият той нямал куража да отстоява собствените си позиции.

Тогава защо е станал пилот?

Камрън започнал да лети още в младежките си години. Изглеждало като естествен избор, а и считал, че цивилната му подготовка може да му осигури длъжност на щатски инструктор. Отхвърлил и военния закон, прекалено много от неговите колеги адвокати се бяха позовавали на него и в един момент се бяха озовали в пехотата или на палубата на някой боен кораб. Военните имали достатъчно юристи, но се нуждаели от пилоти.

Дейвид смяташе, че разбира защо Джиин му разказа толкова много за убития си съпруг. Имаше две причини. Първата бе, че като правеше това открито, тя се приспособяваше към онова, което чувстваше, че става между тях, може би й действаше успокоително. Втората бе значително по-неясна, но по никакъв начин не бе по-маловажна. Джиин Камрън мразеше бойната, мразеше онова, което й бе отнела. Тя искаше той да го знае.

Защото… Дейвид осъзна… тя инстинктивно разбираше, че той е много замесен. А не желаеше нито частица от това вмешателство, дължеше поне това в памет на Камрън.

Те бяха отишли да обядват в един ресторант с изглед към устието на Риачуело, близо до пристанищата „Дарсана Сад“. Тя бе предложила, и ресторанта, и обяда. Забеляза, че той е все още изтощен, сънят, който бе успял да открадне, бе смущаван от непрекъснати болки. Тя настоя, че той се нуждае от един дълъг, отпускащ обяд, след което да се прибере вкъщи, да си легне, с една дума — ден на отдих.

Тя нямаше намерение да отива с него.

Той също нямаше такова намерение.

— Балард е прекрасен човек — каза Сполдинг, докато си наливаше бяло вино.

— Боби е много мил — съгласи се тя — Той е един много добър човек.

— Привързан е към теб.

— И аз съм привързана към него… това, за което мислиш, е напълно нормално, но съжалявам, че трябва да разваля тази прибързана мелодия. Нали мелодия е точният термин? Гранвил ми каза кои са родителите ти. Впечатлена съм.

— Отказвам от осемгодишна възраст да чета ноти. Но мелодия е съвсем добре. Само се зачудих.

— Боби се опита напълно професионално, при това с голям чар и чувство за хумор. Някое по-добро от мен момиче би се отзовало. Имаше пълното право да се ядосва… Исках компанията му, но давах много малко в замяна.

— Приел е условията ти — потвърди Дейвид.

— Нали казах, че е добър.

— Има още около десетина мъже тук…

— Прибави към това и морските пехотинци, които са охрана — додаде Джиин, имитирайки чудесно отдаване на чест от невоенен човек — Не забравяй и за тях.

— В такъв случай значи те са около сто и десет. Ти си Дийна Дърбин.

— Едва ли Морските пехотинци се въртят около военноморската база на юг от Ла Бока. Персоналът… онези, които нямат жени и деца, са напаст, те носят синдрома на посолството.

— Какво е това?

— Държавният департамент — „охлюви“… Треперещите Изглежда, че ти единствен си се отървал от него.

— Не знам дали съм се отървал или не. Просто не знам какво представлява той.

— Което също ми показва нещо повече за теб, нали?

— Какво ти показва?

— Ти просто не си един „катерач“ в Държавния департамент. Синдромът на „охлюва“ се състои в това да се движиш леко, като правиш възможното всички, с по-висок ранг от твоя…, особено посланикът…, да бъдат доволни от искрените ти усилия. — Джиин направи гримаса, нежната й брадичка изпъкна напред, сви вежди, иронизирайки думите. Сполдинг избухна в смях, момичето бе доловило съвсем точно погледа и гласа, типични за всички посолства.

— Исусе, ще се наложи да те накарам да играеш в радиото. — Той се изсмя още веднъж — Ти описа синдрома. Виждам, Господи! Виждам го!

— Но ти не си заразен от него. — Джиин престана с мимикрията и го погледна право в очите. — Наблюдавах те с Гранвил. Едва успя да бъдеш учтив. Не гонеше доклад за „годност“, нали?

Той отвърна на погледа й.

— Не, не гонех… За да отговоря на въпроса, който се върти из прекрасната ти главица…, не съм в кариерата на външните работи. Работя единствено за нуждите на войната. Разбира се, действително работя в посолства, върху различни сродни с тях задачи, по две, свързани с това причини. Говоря четири езика и именно заради родителите ми, от които бе толкова впечатлена, имам достъп до онова, което евфемистично се описва като достъп до важни хора в правителство, търговия, тези кръгове. И тъй като не съм пълен идиот, често разпространявам секретна информация сред корпорациите в различни страни. Пазарите не спират да боботят заради такова неудобство като войната… В това се състои моят принос. Не се гордея, но именно това ми отредиха.

Тя се усмихна с неподправената си усмивка и хвана ръката му.

— Смятам, че правиш това, което трябва да правиш — интелигентно и добре. Няма много хора, които биха могли да кажат същото. А и Господ знае, че не можеш да избираш.

— „Какво прави по време на войната, тате?“… „Е, сине“ — Дейвид изпробва собствената си карикатура: — „Просто ходех от място на място, казвайки на приятели в банката «Чейс» да продават на по-високи цени и да купуват на по-ниски цени, така както и да оставят приличен резерв за печалба.“ — Той задържа ръката й в своята.

— И бях нападан на разни аржентински покриви и… а и какви бяха тези шевове на рамото ти?

— Товарният самолет, на който пътувах, се приземи на Азорите отвратително. Мисля, че пилотът и целият екипаж бяха гипсирани.

— Ето. Виждаш ли? Живееш точно толкова опасно, колкото който и да е мъж на фронта… Ако случайно срещна това момче, за което говориш, ще му разкажа това.

Очите им се срещнаха, Джиин отдръпна ръката си объркано. Но за Сполдинг същественото нещо бе, че тя му повярва. Тя прие прикритието му без да задава въпроси. Дойде му на ум, че първоначално изпита огромно облекчение и все пак, по някакъв начин, изпита чувство на огромно съжаление. Не изпитваше никаква професионална гордост от факта, че успешно я лъжеше.

— Ето сега вече знаеш как съм успял да избегна синдрома на Държавния департамент. Не мога да си представя защо това има такова значение. Какво, по дяволите, със сто и десет мъже и моряци…

— Моряците не влизат в сметките. Те имат разни интереси тук, в Ла Бока.

Тогава персоналът… онези без жени и деца, всичките не могат да бъдат от онези, треперещите.

— Но те са такива и съм благодарна за това. Биха желали някой ден да се издигнат в дипломатическата йерархия.

— Сега си правиш умствени тренировки. Не те разбирам.

— Не, не правя нищо подобно. Просто исках да разбера дали Боби ти е казал. Не е. Казах, че е добър… Дал ми е шансът да ти кажа сама.

— Да ми кажеш какво?

— Мъжът ми бе доведен син на Хендърсън Гранвил. Те бяха много близки.

Напуснаха ресторанта малко след четири часа и се разходиха по доковете по крайбрежието на „Дарсана Сад“, вдишвайки соления въздух. На Дейвид му се стори, че Джиин се наслаждаваше — чувство, което не бе изпитвала от дълго време. Това бе само част от моментната утеха, възникнала между тях, осъзна той, но всичко бе много по-дълбоко. Сякаш някакво огромно облекчение бе настъпило в нея.

Красотата й бе видима още в онези първи минути от тяхното запознанство на стълбите, но докато си спомняше кратката среща тогава, изведнъж осъзна каква бе разликата Джиин Камрън бе общителна, добродушна… приветливо очарователна. Но имаше и нещо друго, една отчужденост, предизвикана от самоконтрол. Пълен самоконтрол. Патина на авторитет, който нямаше нищо общо със статута й в посолството, нито пък с каквито и да е други изгоди, произтичащи от брака й с доведения син на посланика. Дължеше се само на собствените й решения и възгледи.

Бе наблюдавал същия отчужден авторитет цялата сутрин…, когато го запознаваше с различни хора, работещи в посолството, когато даваше указания на секретарката си, когато отговаряше по телефона и даваше бързи наставления.

Дори в закачките с Боби Балард тя се носеше твърдо, с увереност в познаването на собствения си модел. Балард можеше да казва шеговито, че тя може да се „напие безотговорно“, защото дори в най-смелите си представи тя не би си позволила да направи това.

Джиин се владееше напълно.

Именно това владеене започваше да я отпуска сега.

Вчера я бе наблюдавал отблизо, бе открил възрастта й, но явно този проблем не я вълнуваше — липсваше й суетност. Сега, докато вървеше по доковете, хваната за ръката му, осъзнаваше с удоволствие, че й хвърляха погледи различни Bocamos от крайбрежието. Сполдинг знаеше, че тя се надява той да разбира тези погледи.

— Виж Дейвид — обърна се тя развълнувано. — Онези лодки ще се сблъскат челно.

Няколкостотин ярда навътре в залива имаше два траулера, които всеки момент можеха да се блъснат, въздухът се изпълни с агресивното предупреждение на звука от парните им сирени, екипажите и на двата крещяха един към друг.

— Този отдясно ще промени посоката.

Направи точно това. В последния момент сред приглушени псувни и жестове.

— Как позна? — попита тя.

— Просто правото на път. Собственикът ще бъде засипан с искове за всички нанесени повреди. Въпреки това в най-скоро време ще избухне уличен скандал на някой от тези кейове.

— Хайде да не го изчакваме. Стигат ти толкова емоции.

Излязоха от района на доковете и тръгнаха по тесните улици на Ла Бока, гъмжащи от мухи рибни пазари, претъпкани с дебели продавачи, облечени в окървавени престижи и крещящи купувачи. Уловът бе пристигнал, а целодневният труд из морето — приключил. Почивката се състоеше в продажба и пиене и разкази за всички несгоди през последните дванайсет часа.

Пристигнаха на малко площадче, наречено Плаза Очо Кале, но без явна причина — нямаше нито номер осем, нито площад. Едно такси спря на ъгъла, от него слезе един клиент и таксито потегли отново. Пътят му бе препречван непрекъснато от пешеходци, безразлични към подобни превозни средства Дейвид погледна Джиин, тя му се усмихна и кимна с глава. Той викна на шофьора.

Вътре в таксито той даде своя адрес. Не му и хрумна дори да стори нещо друго.

Пътуваха без да говорят, раменете им се докоснаха, тя пъхна ръка под неговата.

— За какво мислиш? — попита Дейвид, виждайки далечното, но щастливо изражение на лицето й.

— О, мислех си за начина, по който си те представях, когато Хендърсън прочете кодираното съобщение миналата вечер… Да, винаги съм го наричала Хендърсън.

— Не мога да си представя никой, дори президента, да го нарича Хендърсън.

— Не го познаваш. Под външността му се крие един любвеобилен човек.

— Как си ме представяше?

— Много по-различен.

— От какво?

— От това, което си… Като начало смятах, че ще бъдеш много нисък. Едно аташе на име Дейвид Сполдинг, който е финансов специалист и ще провежда съвещания с банки и полковници за някакви пари, трябва да бъде нисък, поне петдесетгодишен и плешив. Той трябва да носи очила и да има тънък нос. Сигурно има и някаква алергия… често киха и непрекъснато духа носа си. Говори с кратки, отсечени изречения — точни и достатъчно неприятни.

— Гони и секретарките, не забравяй да споменеш и това.

— Моят Дейвид Сполдинг не гони секретарки, а чете мръсни книжки.

Дейвид почувства неприятно пробождане. Като се прибави запуснат външен вид, една мръсна носна кърпичка и очила, само че носени от време на време… О, Боже, Джиин правеше описание на Уолтър Кендъл.

— Твоят Сполдинг е неприятен човек.

— Не и новият — каза тя, като стисна ръката му.

Таксито спря до бордюра пред входа на Кордоба. Джиин Камрън се поколеба, втренчила поглед за момент във входната врата на блока. Дейвид проговори тихо, без да набляга на думите.

— Да те откарам ли в посолството?

Тя се обърна се към него и му каза:

— Не.

Дейвид плати на шофьора и заедно влязоха вътре.

Нишката, която бе закрепил на топката на вратата, се показваше.

Постави ключа в ключалката и я завъртя леко настрани, докато отваряше вратата. Апартаментът беше в същия вид, както го бе оставил сутринта. Разбра, че тя почувства неговото облекчение от този факт. Той задържа вратата, за да влезе тя Джиин влезе и огледа наоколо.

— Не е чак толкова зле, нали? — каза тя.

— Скромен, но все пак дом.

Остави вратата отворена и с усмивка, с жест — без да говори — я помоли да стой там, където е. Влезе бързо в спалнята, върна се и мина през двойната стъклена врата, водеща към малкия заден двор, ограден с висока ограда. Погледна нагоре и разгледа внимателно прозорците и покрива. Усмихна й се още веднъж изпод клоните на плодното дърво. Тя разбра, затвори вратата и отиде при него.

— Направихте всичко това много професионално, господин Сполдинг.

— Всичко в тон с най-добрата традиция на крайна страхливост, госпожо Камрън.

Осъзна грешката си веднага, щом я направи. Моментът не бе най-подходящият за използване на името й по съпруг. Все пак по някакъв косвен начин тя изглеждаше благодарна. Тя мина напред и застана точно пред него.

— Госпожа Камрън ти благодари.

Протегна ръка и обхвана кръста й с ръка. Ръцете й обвиха раменете му бавно, несигурно, тя хвана лицето му в двете си ръце и се вгледа право в очите му.

Той не помръдна. Решението, първата стъпка трябваше да бъде нейна, той разбираше това.

Поднесе устните си към неговите. Допирът бе нежен и прекрасен, предназначен за ангели. Тя потръпна в почти неконтролируемо чувство на желание. Устните й се разтвориха и притисна тялото си с невероятна сила в неговото, ръцете й се вкопчиха във врата му.

Отдръпна устните си от неговите и зарови лице в гърдите му, като го държеше яростно.

— Не казвай нищо — прошепна тя — Не казвай абсолютно нищо… Просто ме вземи.

Той я вдигна мълчаливо и я занесе в спалнята. Тя продължаваше да държи лицето си заровено в гърдите му, сякаш се страхуваше да погледне светлината или дори самия него. Постави я нежно на леглото и затвори вратата.

Само след няколко мига вече бяха голи и се покриха с одеялата. Тъмнината бе красива. Една великолепна утеха.

— Искам да кажа нещо — каза тя, галейки с пръст устните му, наведена над него, докосвайки леко с гърди неговите. Усмихна се с искрената си усмивка.

— Знам Ти искаш другия Сполдинг. Онзи слабия с очилата — каза той и целуна пръстите й.

— Той изчезна при някаква експлозия.

— С положителност си много описателна, млада госпожо.

— И не толкова млада… За това искам да поговорим.

— За пенсия ли? Да не би да се стремиш към социална осигуровка. Ще видя какво мога да направя.

— Бъди сериозен, глупчо.

— И не чак толкова глупав…

— Няма да има ангажименти, Дейвид — прекъсна го тя. — Искам да знаеш, че… Не знам по какъв друг начин да го кажа. Всичко се случи толкова бързо.

— Всичко бе съвсем естествено. Няма нужда от обяснения.

— Е, аз смятам, че има нужда. Не очаквах, че ще се озова тук.

— Аз също не очаквах, че ще бъдеш тук. Предполагам, че се надявах, това ще призная… Никой от нас не го е планирал.

— Не знам. Мисля, че аз го очаквах. Още като те видях вчера мисля, че някак подсъзнателно взех решение. Звучи ли ти налудничаво?

— Ако си взела подобно решение, значи е било крайно време да го сториш.

— Да, предполагам, че това е вярно. — Тя легна и се покри с чаршафа — Бях егоистка, разглезена и се държах много лошо.

— Защото не си спала с всеки срещнат ли? — Сега вече бе негов ред да се обърне и погали лицето й. Целуна и двете й очи. Когато тя ги отвори, той забеляза колко дълбокосини бяха станали от късното следобедно слънце, което се прокрадваше в стаята през спуснатите щори. Тя се усмихна, перфектно белите й зъби блестяха, устните й бяха извити с неподправено чувство за хумор.

— Това е смешно. Сигурно не съм патриот. Пазила съм очарованието си само за да го предоставя на човек, който дори не се бори за него.

— Готите не биха одобрили подобно нещо. Казвали са ми, че на първо място стоят бойците.

— Нека не им казваме. — Тя се протегна към лицето му. — Ох, Дейвид, Дейвид, Дейвид.

25

— Надявам се, че не съм ви събудил. Не бих ви безпокоил, ако не мислех, че трябва.

Гласът на посланик Гранвил по телефона бе по-загрижен, отколкото Дейвид очакваше. Той погледна часовника си, докато отговаряше. Беше десет часа и три минути сутринта.

— О?… Не, сър. Аз вече ставах. Съжалявам, че съм се успал.

На телефонната масичка имаше бележка. Беше от Джиин.

— Вашият приятел се свърза с нас.

— Приятел? — Дейвид разгъна бележката: „Скъпи мой, ти беше заспал така дълбоко, че сърцето не ми даде да те събудя. Повиках такси. Ще те видя сутринта. В Бастил. Твоят бивш полкови Феникс.“ Дейвид се усмихна, като си спомни усмивката й.

— … детайлите, сигурен съм, не бяха гарантирани — Гранвил каза нещо, но той не чуваше.

— Съжалявам, господин посланик. Трябва да е от лошата връзка, но вашият глас затихна и изчезна. Всички телефони отвъд Атлантика, на север, в центъра и на юг са като темпераментни инструменти. Неоспорим факт.

— Или нещо друго, страхувам се — каза Гранвил с раздразнение, явно отдавайки го на възможността от телефонно подслушване — Когато пристигнете, моля, елате при мен.

— Да, сър. Ще дойда направо там.

Взе бележката на Джиин и я прочете отново. Снощи бе казала, че усложнява живота й. Но също така, че между тях няма да има ангажименти.

Какво, по дяволите, е ангажиментът? Не искаше да спекулира с това. Не искаше и да мисли за чудесното откритие… внезапния, прекрасен комфорт, който те и двамата почувстваха. Не беше време за това…

Въпреки това да се откаже, значи да отхвърли една изключителна реалност. А той бе обучаван да се справя с реалността.

Не искаше да мисли за това.

Неговият „приятел“ бе влязъл във връзка с посолството.

Уолтър Кендъл.

Това бе друга реалност. И не можеше да чака.

Той смачка ядосано цигарата си, гледайки пръстите си.

Защо беше ядосан?

Не си направи труда да помисли по този въпрос. Сега той имаше да върши работа. Надяваше се, че защото има ангажимент, затова.

— Джиин каза, че вие едва сте издържали на вечерята. Имахте нужда от хубав сън и трябва да ви кажа, че изглеждате по-добре.

Посланикът излезе иззад бюрото си, за да го поздрави, когато влезе в широката, богато украсена стая. Дейвид бе малко озадачен. Старият дипломат беше наистина внимателен, показваше загриженост, която опровергаваше нескритото му неодобрение отпреди два дни. Или това бе, защото използваше името Джиин вместо строгото мисис Камрън.

— Тя бе много мила. Не бих могъл да намеря приличен ресторант без нея.

— Аз смея да кажа. Не ще ви задържам, по-добре започвайте с този Кендъл.

— Казахте, че се е свързал…

— Започна миналата нощ по-точно рано тази сутрин. Той е в „Алвеар“ и явно доста възбуден, според телефониста. В два и половина тази сутрин той викаше, като искаше да знае къде сте. Естествено ние не му дадохме тази информация.

— Благодарен съм ви. Както казахте, имах нужда от сън Кендъл не би ми позволил това. Имате ли телефонния му номер? Или да го взема от телефонния указател.

— Не, ето го — Гранвил отиде до бюрото и взе лист хартия Дейвид го последва и я взе от протегнатата ръка на посланика.

— Благодаря, сър. Ще се заема с това — Обърна се и тръгна към вратата. Гласът на Гранвил го спря.

— Сполдинг?

— Да, сър?

— Мисля, че мисис Камрън би искала да ви види. Да провери вашето възстановяване, смея да кажа. Кабинетът й е в южното крило. Първата врата, отдясно на входа. Знаете ли къде е?

— Ще го намеря, сър.

— Сигурен съм. Ще се видим по-късно.

Дейвид излезе от тежката барокова врата, като я затвори след себе си. Въобразяваше ли си или Гранвил неохотно даваше своето одобрение на неговата неочаквана, връзка с Джиин? Думите бяха одобрителни, тонът на гласа — неохотен.

Той мина надолу по коридора свързан с южното крило, и стигна вратата. Името й беше написано на месингова табелка, вляво от рамката на вратата. Не беше я забелязал вчера.

Значи неговото име беше Андрю. Сполдинг не бе попитал за първото му име, а тя не го каза доброволно.

Докато гледаше месинговата табелка, изпита много странно чувство. Обзе го възмущение от Андрю Камрън, възмущение от живота и смъртта му.

Вратата беше отворена и той влезе. Секретарката на Джиин очевидно бе аржентинка. Portena. Черната испанска коса бе опъната назад в кок, чертите й бяха латински.

— Мисис Камрън, моля. Аз съм Дейвид Сполдинг.

— Влезте, моля. Тя ви очаква. — Дейвид приближи вратата и завъртя дръжката.

„Беше изненада“, помисли си той. Тя беше до прозореца и гледаше към южната поляна, с лист в ръка и очила, вдигнати над челото върху светлокафявата коса.

Стресната, тя премести очилата от мястото им и застана неподвижно. Като го изучаваше бавно, се усмихна.

Разбра, че се страхува. За момент изпита нещо повече от страх. И тогава тя заговори и внезапното терзание го напусна, заместено от дълбоко облекчение.

— Събудих се тази сутрин и протегнах ръка към теб. Ти не беше там и аз помислих, че бих могъл да се разплача.

Той тръгна бързо към нея и те се прегърнаха. Никой не говореше. Тишината, прегръдката и чудесният комфорт се завръщаха.

— Гранвил действаше като прокурор преди малко — каза той накрая, като я държеше за раменете, гледайки в пъстрите сини очи, в които имаше такъв интелигентен хумор.

— Казах ти, че той е симпатичен, а ти не искаше да повярваш.

— Ти не ми каза, че ще вечеряме, все пак. Или че аз едва ще издържа.

— Надявах се, че ще се изпуснеш, че ще провокираш мислите му…

— Не го разбирам. А може би и тебе.

— Хендърсън има проблем… Аз. Той не знае как да се справи с мен. Той е прекалено предпазлив, защото аз го подведох да вярва, че искам това покровителство. Аз го направих, беше ми по-лесно. Но мъж, който е имал три съпруги и най-малко два пъти повече метреси във време, което не е Викторианско… А той знае, че ти няма да си тук задълго. Той би задал следния въпрос: „Става ли ти ясно?“

— Да, наистина — отговори Дейвид с английския маниер на Гранвил.

— Това е жестоко. — Джиин се засмя — Той сигурно не те одобрява, което прави мълчаливото му приемане много трудно за него.

Дейвид я отпусна.

— Аз зная прекалено добре, че той не одобрява… Виж. Имам да телефонирам на няколко места, излез и се срещни с някого.

— Само някой ли?

— Една ослепителна красавица, която би ме запознала с други ослепителни красавици, а и между нас казано, самият аз не мога да го понасям. Но трябва да го видя… Ще вечеряш ли с мен?

— Да, ще вечерям с теб. Бях го запланувала. Така че нямаш никакъв друг избор.

— Права си. Безсрамна!

— Изясних ти го вече. Ти ме принуди да сваля гарда, излизам от черупката си… Чувствам се прекрасно.

— Трябваше да се случи… Аз бях тук. — Не знаеше защо го каза, но трябваше.

Уолтър Кендъл крачеше из стаята така, сякаш се намираше в клетка Сполдинг седна на дивана, като го наблюдаваше, опитвайки се да реши на кое животно му прилича. Имаше няколко, за които се сети, но нито едно не бе домашно.

— Чуйте ме — каза Кендъл. — Това не е военна операция Получавате заповеди, а не вие ги давате.

— Съжалявам. Мисля, че не ме разбирате. — Дейвид бе изкушен да отговори на яростта на Кендъл по същия начин, но после се отказа.

— Не съм разбрал, по дяволите! Вие казахте на Суонсън, че сте имали някакви неприятности в Ню Йорк. Това си е ваш проблем, не наш.

— Не можете да бъдете сигурни в това.

— О, да, мога! Опитахте се да го кажете на Суонсън и той се хвана. Можехте да ни забъркате и нас.

— Какво, почакайте малко? — Сполдинг почувства, че може да се противопостави съвсем законно — в границите, които той сам бе определил за Кендъл.

— Казах на Суонсън, че по мое мнение „неприятностите“ в Ню Йорк биха могли да бъдат свързани с Буенос Айрес. Не съм казал, че са „свързани“, а казах, „че биха могли“.

— Невъзможно е.

— Как, по дяволите, сте толкова сигурен?

— Сигурен съм — Кендъл не само е раздразнен, помисли Дейвид, но и неспокоен — Това е бизнес предложение. Сделката е направена. Никой не се опитва да я спре. Да ги спре.

— Враждебността не намалява, защото сделката е направена. Ако германското командване разбере това, ще взриви Буенос Айрес, за да я спре.

— Ъ-хъ… добре, невъзможно е.

— Знаеше ли това?

— Знаем го… Затова не продължавай да объркваш това глупаво копеле Суонсън. Ще ти кажа нещо. Това е чисто парично договаряне. Можехме да го свършим без никаква помощ от Вашингтон. Но те настояваха, Суонсън също настояваше да имат човек тук. Окей — вие сте този човек. Можете да помогнете, да вземете документите и освен това говорите езици. Но това е всичко, което трябва да направите. Не привличайте внимание върху себе си. Никой не трябва да бъде разтревожен.

Неохотно Дейвид започна да разбира проницателната яснота на манипулацията на бригадния генерал Суонсън. Той го бе поставил в една ясна позиция. Убийството на Ерих Ринеман — дали ще го направи сам или ще плати на убиец, но то ще бъде напълно неочаквано. Суонсън не бе по никакъв начин „глупаво копеле“, за каквото го мислеше Кендъл. Или за какъвто го считаше Дейвид.

Суонсън бе нервен. Новак. Но той бе дяволски добър.

— Добре. Моите извинения — каза Сполдинг, показвайки искреност, която не чувстваше. — Може би „нещото“ в Ню Йорк бе преувеличено. Не мога да отрека обаче, че си спечелих врагове в Португалия… Знаете, че дойдох тук под прикритие.

— Какво?

— Няма начин хората от Ню Йорк да знаят, че съм напуснал града.

— Сигурен ли сте?

— Толкова, колкото и вие смятате, че никой не може да спре вашите преговори.

— Ъ-хъ… Окей. Добре, всичко е уредено. Имам схемата.

— Видяхте ли Ринеман?

— Вчера. През целия ден.

— Какво ще кажете за Лайънс? — попита Дейвид.

— Суонсън ще го изпрати в края на седмицата. Заедно с „медицинските му сестри“. Ринеман смята, че проектите ще пристигнат в неделя или понеделник.

— На части или всички заедно.

— Предполагам, в две пратки. Не зная със сигурност. Няма никакво значение. Всички ще бъдат тук до вторник. Гарантира за това.

— Тогава работата върви. Вие предполагахте около три седмици.

Дейвид почувства болка в стомаха. Знаеше, че не е свързана с Уолтър Кендъл или Юджиин Лайънс, или с проектите за жироскопи за големите височини. Това бе заради Джиин Камрън и простия факт, че той ще има само една седмица с нея.

Това го безпокоеше много и той размишляваше… за кратко… за значението на това безпокойство. И тогава разбра, че не може да си позволи удоволствието; двете неща трябва да останат разделени, в различни светове.

— Ринеман има власт — каза Кендъл. В гласа му прозвуча доста голям респект. — Впечатлен съм от неговите методи. Много са точни.

— Ако мислите така, значи нямате нужда от мен Дейвид печелеше няколко секунди, за да измести разговора в друга насока. Изявлението му бе по-скоро риторично.

— Нямаме нужда — това е, което казах и аз. Но тук са вложени много пари и след като Военното министерство — по един или друг начин — ще вземе голяма част от сумата, Суонсън иска неговите сметки да бъдат под контрол. Не го обвинявам. Това е бизнес.

Сполдинг усети своя миг.

— Тогава хайде да поговорим за кодовете. Аз не си губих времето през трите дни, прекарани тук. Установих нещо като приятелство с шифровача на посолството.

— С кой?

— Главния шифровач. Той ще изпрати до Вашингтон кодовете, потвърждаващи плащането.

— О, о… Значи, така — Кендъл мачкаше цигара, която се готвеше да сложи в устата си.

„Той е само наполовина загрижен за кодовете и шифрованите“, помисли Дейвид. „Те са само обвивка, необходими допълнения, свързани с останалите. Или това е само игра?…“, размишляваше Сполдинг.

Щеше да разбере след една-две минути.

— Както отбелязахте, тук играят големи пари. Ние решихме да използваме разбъркани кодове, като ги сменяме на всеки дванайсет часа. Ще приготвим схемата на шифровача тази нощ и ще я изпратим по куриер за Вашингтон утре. Основната схема ще позволява само петнайсет думи… Естествено главната дума ще бъде „Тортюгас“.

Сполдинг гледаше раз дърпания счетоводител. Нямаше никаква реакция.

— Окей… Ъ-ъх, окей — Кендъл седна на един фотьойл. Мисълта му блуждаеше някъде.

— Одобрявате го, нали?

— Да Защо не? Играйте играчките си! Единственото, от което се интересувам, е Женева да съобщи потвърждението и вие да отлетите оттук.

— Да, но аз мислех, че компетенцията трябва да включва… фактора „код“.

— За какво, по дяволите, говорите?

— „Тортюгас“. Не трябваше ли да бъде „Тортюгас“?

— Защо? Какво е „Тортюгас“?

Мъжът явно не се преструваше. Дейвид бе сигурен в това.

— Може би не съм разбрал. Мислех, че „Тортюгас“ е част от потвърждаващия код — рече той.

— Исусе! Вие и Суонсън! Всички вие! Военни гении! Господи! Ако не звучи като Дан Дън, секретния агент, това е истинският Маккой, а?… Виж! Когато Лайънс ви каже, че всичко е наред, само съобщете… След това заминавайте за летището… малкото летище, наречено „Мендаро“… и хората на Ринеман ще ви кажат кога можете да напуснете. Окей? Ясно ли е?

— Да, разбрах — каза Сполдинг. Но не бе сигурен.

Като излезе навън, Дейвид тръгна безцелно надолу по улиците на Буенос Айрес. Стигна до огромен парк на Плаза Сан Мартин е неговите фонтани, редици от посипани с едър пясък пътеки и тяхното спокойно безредие.

Той седна на дървената пейка и се опита да изясни докрай изплъзващите се части на все по-усложняващата се загадка.

Уолтър Кендъл не бе излъгал „Тортюгас“ не значеше нищо за него.

И все пак мъжът в асансьора в Ню Йорк рискува живота си, за да научи за „Тортюгас“.

Айра Бардън във Феърфакс му каза, че има само една-единствена дума срещу неговото име при трансфера в хранилищата на Ед Пейс и то е „Тортюгас“.

Може би имаше явен отговор. Смъртта на Ед Пейс не позволи да се разбере истината, но следата бе истинска.

Берлин разбра за преговорите с Пеенемюнде… твърде късно за да преговаря, прекалено късно, за да предпази проектите от кражба… и сега бяха принудени да спрат продажбата. Не само да я спрат, но ако е възможно да открият участието на всеки заинтересован. Да хванат в капан цялата мрежа на Ринеман.

Ако това бе обяснението, а какво друго правдоподобно съществуваше?… Закодираното от Пейс име „Тортюгас“ бе „изтекло“ към Берлин чрез проникването във Феърфакс. Ясно бе, че има сериозен пробив в сигурността на Феърфакс. Смъртта на Пейс бе доказателство.

„Собствената му роля би могла да бъде лесно оценена от Берлин“, помисли Дейвид. Мъжът от Лисабон, внезапно прехвърлен в Буенос Айрес. Експерт, чийто умения бяха доказани в стотици шпионски операции, чиято собствена мрежа бе най-ефикасната в Южна Европа, не би напуснал своето собствено творение, ако умението му не бе жизнено необходимо някъде другаде. Той бе приел много отдавна факта, че Берлин го подозира. Това бе някакъв вид протекция, той бе печелил при всяко хвърляне на зара. Ако врагът го убие, друг ще заеме мястото му. Врагът ще трябва да започне всичко отново. Той е един познат обект, приемете съществуващия дявол.

Сполдинг размишляваше внимателно, подробно за това какво би направил на мястото на противника. Какви стъпки би направил на този специфичен кръстопът.

Освен при паника или погрешка врагът няма да го убие. Не сега. Защото той самият не би могъл да попречи на доставката на проектите. Обаче би могъл да отведе своите противници до времето и мястото на доставката.

Къде се намира „Тортюгас“!?

Отчаяният… паникьосан мъж в асансьора на „Монтгомери“ бе изкрещял въпроса, като предпочете да умре, отколкото да разкрие хората, чиито заповеди изпълняваше. Нацистите бяха способни на такъв фанатизъм. Така правеха и други, по други причини.

Той, Сполдинг, ще бъде заради това поставен под ausserste Uberwachung — цялостно наблюдение от екип от трима-четирима души по двайсет и четири часа в денонощието. Това щеше да обясни набирането на персонал извън територията на Германия, който щеше да бъде на заплащане от Берлин Агенти, които работят извън границите на Германия… бяха работили… за печалба… от години. Езиците и диалектите щяха да варират, дълбоко законспирирани агенти, които можеха да се движат безнаказано в неутралните столици, защото нямаха връзки с Гестапо, Гелен или Nachrichtendienst.

Балканските страни и Средният изток имаха такива хора за наемане. Те са скъпо платени, защото са едни от най-добрите. Единствената им вярност е към лирата стерлинг и американския долар.

Заедно с това денонощно наблюдение Берлин щеше да вземе изключителни мерки да му попречи при създаването на негова собствена мрежа в Буенос Айрес. Това значеше проникване в американското посолство. Берлин нямаше да пренебрегне тази възможност. Щеше да бъде предложена огромна сума пари.

Кой от посолството можеше да бъде купен?

Ако се опитат да подкупят високопоставена особа може да има обратен ефект, да му даде опасна информация… Някой не много високо в списъка, но който може да има достъп до вратите и ключалките, и чекмеджетата на бюрата. И кодовете… Аташе с незначимо положение. Човек, който така или иначе никога нямаше да се издигне високо в дипломацията, който щеше да се съгласи на друг вид осигуряване. Договаряне на много висока цена.

Някой в посолството щеше да бъде противник на Сполдинг.

Най-накрая Берлин щеше да заповяда да го убият. Заедно с много други, разбира се. Убит в момента на доставката, убит след като ausserste Uberwachung извлече всичко, което би могла.

Дейвид стана от зелената дървена пейка и се опъна, като наблюдаваше красотата на „Плаза Сан Мартин“ парк. Погледът му блуждаеше отвъд пътеката в тревата, край брега на езерото, чиито тъмни води отразяваха заобикалящите ги дървета като черно огледало. Два бели лебеда плуваха в забрава. Малко момиченце, коленичило до скалата на тесния бряг, късаше листенца от жълто цвете.

Доволен бе, че е анализирал адекватно непосредствения избор на противниците си. Избора им и възможния начин на действие. Вътрешното му усещане бе позитивно… не беше ентусиазиран, но то просто не бе отрицателно.

Той трябваше да изработи своя собствена контрастратегия. Трябваше да вкара в играта уроците и опита си от престоя си в Лисабон. Оставаше му толкова малко време. И поради това всяка грешна стъпка би могла да бъде фатална тук.

Безгрижно… но без чувство на безгрижие… той гледаше наоколо към групичките, разхождащи се по пътеките, по тревата, към гребците и към пасажерите на малките лодки в тъмното малко езеро. Кой от тях бе врагът?

Кои бяха тези, които го наблюдаваха, мъчейки се да разгадаят какво мисли той?

Би трябвало да ги открие… поне един-двама от тях… преди да са минали няколкото дни.

Това бе началото на неговата контрастратегия.

Изолирай и разгромявай!

Дейвид запали цигара и тръгна по миниатюрния мост. Той се чувстваше като зареден. Ловецът и преследваният бяха сега едно цяло. Чувстваше леко опъване по цялото тяло: по китките, ръцете, краката — мускулна и психическа напрегнатост. Познаваше това състояние. Както бе в Северната провинция.

А той бе добър в тази джунгла. Там бе най-добрият. Там бе изградил архитектурните си паметници, масивните си структури от бетон и стомана. Само в мисълта си.

Понякога това бе всичко, което имаше.

26

Погледна часовника си. Беше пет и половина, а Джиин бе казала, че ще бъде в апартамента около шест часа. Бе се разхождал около два часа и сега се намираше на ъгъла на Виамонте, само на няколко пресечки от апартамента си. „Прекоси“ улицата и отиде до щанд за вестници под навеса на един магазин, откъдето си купи вестник.

Погледна предните страници, развеселен от това, че новините за войната, доколкото ги имаше, бяха разположени най-долу, заобиколени от отчетите на Grupo de Oficiales за последните успехи на Аржентина. Забеляза, че името на някой си полковник Хуан Перон бе споменато в три подзаглавия.

Сложи сивия вестник под мишница и осъзнавайки, че е разсеяно потънал в мисли, погледна още веднъж часовника си.

Това не бе преднамерено движение от страна на Дейвид. Можеше да се каже, че нямаше намерение да се обръща рязко. Той просто се обърна, защото слънцето се отразяваше в часовника му, завъртя се инстинктивно надясно, със сгъната напред лява ръка, скрита в собствената му сянка.

Но вниманието му веднага бе отклонено от часовника. С крайчеца на окото си съзря внезапно определена суматоха по отсрещния тротоар. На около трийсет фута оттатък улицата двамата мъже се обърнаха бързо, като се сблъскаха с идващите насреща пешеходци и, извинявайки се, се вляха в потока по тротоара.

Мъжът отляво не беше достатъчно бърз или бе много безгрижен, много неопитен, може би, за да свие рамене или да се прегърби, преди да изчезне в тълпата.

Той остана от външната страна и Дейвид го разпозна.

Беше един от мъжете от покрива на апартамента в „Кордоба“. За неговия придружител Дейвид не можеше да бъде сигурен, но за този мъж той бе сигурен. Имаше дори едва забележимо накуцване в походката му. Дейвид си спомняше боя, който му нанесе.

Проследяваха го, разбира се, и това бе добре.

Времето на заминаването му не бе така далече, както си мислеше.

Измина още десет ярда в доста голяма група, която приближаваше ъгъла на „Кордоба“. Той си направи път между ръце, крака и пакети и влезе в малък бижутериен магазин, чиито изделия бяха безвкусни и евтини. Вътре няколко момичета се опитваха да изберат подарък за колежка, която напускаше работа. Сполдинг се усмихна на раздразнения собственик, показвайки, че може да почака, че не бърза. Собственикът направи жест на безпомощност.

Сполдинг застана до предния прозорец, прикрит от рамката на вратата.

След по-малко от минута той отново видя двамата мъже. Те все още бяха от другата страна на улицата Дейвид трябваше да следва тяхното приближаване през пролуките в тълпата. Двамата мъже говореха разгорещено, вторият мъж изглеждаше ядосан на своя накуцващ приятел. Двамата се опитваха да погледнат над главите на заобикалящите ги хора, като се надигаха на пръсти, изглеждащи глупаво като аматьори.

Дейвид предположи, че на ъгъла те ще завият надясно и ще тръгнат на изток по „Кордоба“, към неговия апартамент. Така и направиха. Собственикът на магазина отклони вниманието си към капризните клиентки. Сполдинг използва момента и излезе бързо в тълпата, изтича напряко през „Авенида Калао“, като се промъкваше между коли и ядосани шофьори. Трябваше да достигне другата страна, като остане извън погледа на двамата мъже. Не можеше да използва зебрите или тротоарите. Ще бъде много лесно и логично за мъжете да погледнат назад, както прави човек, който е загубил някого от поглед.

Дейвид вече познаваше обектите. Трябваше да съумее да раздели мъжете, за да хване този с накуцването. Да го хване и да го принуди да отговаря.

Ако имаха някакъв опит, размишляваше той, те щяха да стигнат до неговия апартамент и да се разделят. Единият мъж предпазливо щеше да влезе вътре, за да установи евентуалното му присъствие. Другият щеше да остане отвън, достатъчно далече от входа, за да не бъде забелязан. Разумът му диктуваше, че непознатият ще бъде този, който ще влезе в апартамента.

Сполдинг свали сакото си и вдигна сгънатия вестник непринудено, като че ли бе несигурен за значението на някои неподходящо измислени заглавия… смеси се с навалицата и тръгна към северната страна на „Кордоба“. Зави надясно, като поддържаше уверена, равномерна крачка на изток, оставяйки възможно в най-лявата страна на тротоара.

Апартаментът му бе на около една и половина пресечки оттук. Виждаше двамата мъже. От време — навреме те поглеждаха назад, но от тяхната страна на улицата.

Аматьори. Ако той ги обучаваше на наблюдение, те щяха да пропаднат на изпита.

Мъжете наближаваха апартамента и бяха съсредоточени върху входа. Дейвид разбра, че сега е моментът за действие. Единственият момент, в който действително рискува. Няколкото секунди, през които някой от мъжете може да се обърне и да го види на другата страна на улицата, само на няколко ярда от тях. Но това бе необходим хазарт. Трябваше да влезе в апартамента. Това бе същността на неговия капан.

На няколко крачки пред него бе средна на възраст portena — домакиня, която носеше покупки, явно бързаше да се прибере вкъщи. Сполдинг я настигна и тръгна успоредно с нея без да намалява ход. Вървеше в крак и молеше за упътване на най-добрия си, най-елегантен кастилски, като започна между другото с това, че може би се намира на правилната улица и че закъснява. Главата му бе обърната настрани.

Ако някой ги гледаше, домакиня и мъж по риза със сако под мишница и вестник под другата, изглеждаха като приятели, които бързат към едно и също място.

Двайсет ярда оттатък входа Сполдинг напусна смеещата се portena и се шмугна във вход с навес. Притисна се до стената и погледна обратно към другата страна на улицата. Двамата мъже стояха до тротоара и, както той очакваше, се разделиха. Непознатият мъж влезе в неговия жилищен блок. Накуцващият се огледа нагоре-надолу по тротоара, погледна за идващите коли, след което пресече „Кордоба“ и тръгна към северната й част, където се намираше и Дейвид.

Сполдинг знаеше, че е въпрос само на секунди, преди накуцващата фигура да мине край него. Отново логично предчувствие. Мъжът щеше да продължи на изток, нямаше да промени посоката. Той щеше да се разположи на удобна позиция, от която да може да наблюдава тези, които приближават апартамента от запад. Приближаването на Дейвид.

Мъжът не го видя, докато Дейвид не го хвана, сграбчи лявата му ръка над лакътя и я натисна до хоризонтално положение, изви дланта му надолу така, че и най-малкото натискане причиняваше непоносима болка в свитата китка на мъжа.

— Продължавай да вървиш или ще ти счупя ръката! — каза Дейвид на английски, като бутна мъжа надясно по тротоара, за да избегне малкото пешеходци, които вървяха на запад по „Кордоба“.

Лицето на мъжа се сви в болезнена гримаса, забързаният ход на Дейвид го караше да се спъва от време на време… накуцването се усили… и доведе до усилване на болката в китката.

— Чупите ми ръката. Чупите я! — каза измъченият мъж, завързвайки стъпките си, за да намали натиска.

— Върви редом с мен или наистина ще я счупя — Дейвид говореше спокойно, дори учтиво.

Достигнаха ъгъла на „Авенида Параня“ и Дейвид изви наляво, тласкайки го заедно със себе си. Имаше един широк, дълбок вход на стара обществена сграда от този тип, в който остават само по няколко кантори. Дейвид завъртя мъжа около себе си, като държеше ръката му блокирана, и го блъсна в дървената стена на най-отдалечения ъгъл. Освободи ръката му и мъжът се хвана за китката Сполдинг използва момента, за да отвори сакото на мъжа, дръпна ръцете му надолу и извади револвер, пъхнат в голям кобур над лявото бедро.

Това бе „Люгер“. Произведен преди по-малко от година.

Дейвид го пъхна в колана си и блъсна с ръка гърлото на мъжа, удряйки главата му в дървената стена, докато претърсваше джобовете на сакото му. Вътре намери голям правоъгълен сгъваем портфейл — европейски модел. Отвори го, отмести ръка от гърлото на мъжа и блъсна лявото си рамо в гърдите му, притискайки го безмилостно към стената. С двете си ръце Дейвид извади личните му документи.

Германско свидетелство за правоуправление, един автомобилен фиш от аутобани, снабдителни карти, преподписани от оберфюрери, позволяващи на притежателя да ги използва из целия Райх — една привилегия, притежавана само от висши правителствени служители и нагоре.

Тогава откри онова, което търсеше.

Пропуск с прикрепена снимка за няколко министерства — на информацията, на въоръженията, на въздушните сили и на снабдяването.

Гестапо.

— Вие сте почти най-некадърният новобранец, произведен от Химлер — каза Дейвид, прозорливо направил преценката, и сложи портфейла в задния си джоб. — Трябва да имате роднини… Was ist „Tortugas“! — Сполдинг прошепна грубо, неочаквано. Отмести рамото си от гърдите на мъжа и заби кокалчетата на юмрука си в гръдната кост на нациста с такава сила, че германецът закашля, почти парализиран от острия удар. — Wer ist Altmuler? Was wissen sie uber Marshall!

— Дейвид повтаряше ударите с кокалчетата по ребрата на мъжа, като изпращаше шокови вълни от божа през гръдния кош на гестаповския агент. — Sprechen Sie! So fort!

— Nein! Ich weiss nichts! — отговаряше мъжът между вдишвания. — Nein!

Сполдинг го чу отново. Диалектът. Не е около Берлин, не е дори баварски, нещо друго е.

Какъв беше той?

— Noch mal! Отново. Sprechen Sie!

И тогава мъжът направи нещо доста необичайно. В болката си, в страха спря да говори немски. Заговори на английски.

— Нямам информацията, която искате. Изпълнявам заповеди… Това е всичко.

Дейвид се отмести наляво, за да прикрие нациста от погледите, които им хвърляха минаващите по тротоара. Входът все пак беше дълбок, тъмен и никой не спря. Двамата мъже можеха да бъдат взети за познати, може би подпийнали.

Сполдинг сви десния си юмрук, левият му лакът опрян на стената, а лявата ръка готова да затвори устата на германеца. Облегна се на гладкото дърво и удари с юмрук в стомаха на мъжа с такава сила, че агентът се наведе напред, поддържан само от ръката на Дейвид, хванал го за перчема.

— Мога да продължавам така, докато всичко вътре се разпокъса. Като свърша, ще те хвърля в такси и ще те оставя в Германското посолство с прикрепена бележка. Ти ще получиш едно и също и от двете страни, нали така?… А сега ми кажи онова, което искам да знам! Дейвид вдигна двете свити кокалчета до гърлото на мъжа, като ги заби два пъти.

— Cmori… Mein gott! Стоп!

— Защо не викаш? Можеш да крещиш колкото искаш, нали знаеш… Разбира се, тогава ще трябва да те приспя и нека вашите хора те намерят. Без документи, естествено… Хайде! Викай! — Дейвид ръгна мъжа в гърлото още веднъж — Сега започвай да разказваш. Какво е „Тортюгас“? Кой е Алтмюлер? Как хванахте шифровача на име Маршал?

— Кълна се в Бога. Нищо не знам!

Дейвид го ръгна отново. Мъжът припадна, Сполдинг го изправи край стената, облегна се на него, като в същност го скриваше. Агентът на Гестапо отвори клепачи, очите му се движеха безконтролно.

— Имаш пет секунди. След това ще разкъсам гърлото ти.

— Не!… Моля! Алтмюлер… Въоръжения… Пеенемюнде…

— Какво за Пеенемюнде?

— Уредите… „Тортюгас“.

— Какво значи това? — Дейвид показа свитите си кокалчета. Мисълта от възобновяване на болката ужаси германеца. — Какво е „Тортюгас“?

Внезапно очите на германеца мигнаха, като се опитваха да се съсредоточат Сполдинг видя, че мъжът гледаше над рамото му. Не беше хитрина, нацистът беше твърде съсипан, за да измисля стратегия.

И тогава Дейвид почувства присъствие зад себе си. Това бе безпогрешно чувство, развило се през последните години. То никога не бе го лъгало.

Обърна се.

В тъмните сенки от яркото аржентинско слънце влизаше вторият мъж от екипа за наблюдение, който бе влязъл в жилищния блок. Имаше размерите на Сполдинг, едър и мускулест мъж.

Светлината и бързащата фигура накараха Дейвид да трепне. Той пусна германеца, подготвяйки се да се хвърли към отсрещната стена.

Не успя!

Агентът на Гестапо — с последен прилив на сила — го задържа с ръце!

Вдигна ръце, обгърна с длани гърдите на Дейвид и увисна с цялата си тежест върху него.

Сполдинг замахна с крак към атакуващия мъж, блъсна с лакти назад другия германец към дървената стена.

Бе твърде късно и Дейвид го разбра.

Видя огромна ръка с разперени дълги пръсти да връхлита върху лицето му. Сякаш жесток филм се разиграваше пред очите му в забавени кадри. Почувства пръстите да се впиват в кожата му и усети, че главата му бе блъсната в стената с голяма сила.

Усещания за потъване, удар, световъртеж придружаваха острата болка над врата му.

Разтърси глава. Първото нещо, което го порази, бе зловонието. Навсякъде около него… отвратително.

Той лежеше в нишата на входа, свит срещу стената. Бе мокър, лицето, ризата и горната част на панталона му бяха залени.

Евтино уиски. Много евтино и много обилно.

Ризата му бе разкъсана от яката до кръста, едната обувка свалена и чорапът също. Коланът му бе свален, ципът отворен частично.

Той изглеждаше точно като бродяга.

Изправи се до седнало положение и оправи вида си, доколкото бе възможно. Погледна към часовника си.

Часовникът го нямаше. Къде ли бе?

Портфейлът също. И парите. И всичко останало от джобовете.

Изправи се. Слънцето бе ниско, започваше ранната вечер, нямаше много хора по „Авенида Параня“.

Запита се колко ли е часът? Не можеше да е минал повече от един час, предположи той.

Дали Джиин все още го чакаше.

Тя свали дрехите му, сложи лед отзад на главата му и настоя да вземе топъл душ.

Когато излезе от банята, тя му приготви питие и седна до него на малкия диван.

— Хендерсън ще настоява за твоето преместване в посолството, знаеш това, нали?

— Не мога.

— Не може да продължават да те бият всеки ден. И не ми казвай, че са били крадци. Ти не искаше да преглътнеш това, когато Хендерсън и Боби се опитаха да ти кажат за мъжете от покрива!

— Това бе различно. За бога, Джиин! Аз бях напълно ограбен! — отговори Дейвид упорито. Важно бе тя да му повярва сега. И беше напълно възможно да реши да я избягва от сега нататък. Това също можеше да бъде важно. И ужасно мъчително.

— Тези, които ограбват хора, след това не поливат с уиски.

— Правят го, ако искат да имат достатъчно време, за да напуснат района. Това не е нова тактика. Докато нападнатият свърши с обясненията пред полицията, че е напълно трезвен, нападателите са вече на километри.

— Не ти вярвам. Дори не мисля, че ти очакваш да ти повярвам. — Тя седна и погледна към него.

— Очаквам да повярваш, защото е истина. Никой мъж не хвърля портфейла си, парите, часовника, за да накара момиче да повярва в лъжата му. Хайде, Джиин! Много съм жаден и главата още ме боли.

Тя сви рамене, явно разбрала, че е безполезно да спори.

— Страхувам се, че уискито е свършило. Ще отида да ти купя бутилка. На ъгъла на „Талсахуано“ има магазин за напитки. Той не е далече…

— Не — прекъсна я той, спомняйки си мъжа с огромните длани, който бе влязъл в сградата. — Аз ще отида. Заеми ми малко пари.

— Двамата ще отидем — отговори тя.

— Моля те?… Би ли почакала? Може да ме потърсят, бих искал човекът да знае, че ще се върна веднага.

— Кой?

— Човек на име Кендъл.

На улицата той попита първия срещнат къде има телефонна кабина. Беше през няколко пресечки на „Родригес Пеня“ в магазин за вестници.

Дейвид тичаше с всичка сила.

Момчето от хотела намери Кендъл в ресторанта. Когато стигна до телефона и започна да говори, той още дъвчеше. Дейвид си го представи с неприличното мляскане и животинското му дишане. Овладя се. Уолтър Кендъл беше болен.

— Лайънс ще дойде след три дни — му каза Кендъл. — Със „сестрите“ си. Ангажирах му място в квартал „Сан Телмо“. Тих апартамент, спокойна улица. Телеграфирах адреса на Суонсън. Той ще го даде на пазачите и те ще го устроят. Ще се свържат с вас.

— Мислех, че аз ще го настаня.

— Представих си, че ще усложните нещата — прекъсна го Кендъл. — Нищо не губите. Те или аз ще се свържем. Аз ще бъда тук известно време.

— Много съм щастлив… Защото и Гестапо изпитва същите чувства…

— Какво?

— Казах, защото и Гестапо изпитва същите чувства — изрази се малко неточно Кендъл. — Някой се опитва да ни спре. Не ме учудва.

— Ти си луд… с шибания си мозък.

— Не съм…

— Какво се е случило?

Тогава Дейвид му разказа и за пръв път в своята кратка връзка със счетоводителя той почувства страх у него.

— Имаше пробив в мрежата на Ринеман. Това не значи, че проектите няма да стигнат тук. А по-скоро ще имаме пречки… ако Ринеман е толкова добър, колкото казваш. Както го усещам, Берлин е разбрал, че проектите са откраднати. Знаят, че се измъкват от Европа надолу — или напряко или някак си, както Ринеман е уредил пътя им. Висшето командване е доловило нещо за сделките. Райхсфюрерите няма да го разтръбят, но ще опитат да попречат. С колкото е възможно по-малко шум. Но можеш да заложиш задните си части, че ще има много екскурзии в Пеенемюнде.

— Това е лудост… — Кендъл едва се чуваше. И после промърмори нещо, но Дейвид не можа да разбере думите.

— Какво каза?

— Адреса в това… „Телмо“. За Лайънс. Три стаи. Заден вход. — Кендъл още говореше тихо, почти недоловимо. „Човекът е почти в паника“, помисли Сполдинг.

— Едва те чувам, Кендъл… А сега, успокой се. Мисля, че е време да се представя на Ринеман, нали?

— Адресът в „Телмо“. Петнайсет „Тераза Верде“. Тихо е.

— Кой е връзката с Ринеман?

— Какво?

— Връзката с Ринеман.

— Не знам…

— За Бога, Кендъл, имал си четиричасово съвещание с него.

— Ще се свържа с теб…

Дейвид чу щракването. Той бе изумен. Кендъл му затвори телефона. Размисли да позвъни отново, но състоянието на безпокойство у Кендъл само би могло да влоши нещата.

Проклети аматьори!

Какво, по дяволите, очакват? Самият Алберт Шпеер да се свърже с Вашингтон и да изпрати малко проекти на военновъздушните сили, защото е чул, че те имат проблеми!?

Исусе!

Дейвид излезе ядосан от телефонната кабина в магазина направо на улицата. Къде, по дяволите, беше той? О, да, уискито. Магазинът бе там, в „Талсахуано“, каза Джиин. През четири пресечки на запад. Погледна към часовника си и, разбира се, нямаше часовник.

Проклятие!

— Съжалявам, че се забавих толкова. Обърках се. Вървях обратно през двете пресечки. — Дейвид сложи пакета с уиски и сода в умивалника. Джиин седеше на дивана, разтревожена за нещо, помисли той. — Търсиха ли ме?

— Не този, когото очакваше — каза Джиин меко. — Някой друг. Каза, че ще се обади утре.

— О, о? Остави ли името си?

— Да, остави го? — Когато тя отговори, Дейвид усети страх в гласа й. — Беше Хайнрих Щолц.

— Щолц? Не го познавам.

— Би трябвало. Той е подсекретар в Германското посолство… Дейвид, какво правиш?

27

— Съжалявам, senor! Мистър Кендъл напусна миналата нощ. В десет и трийсет, според картата.

— Остави ли друг адрес или телефонен номер тук, в Буенос Айрес.

— Не, сеньор. Мисля, че се връщаше обратно в Съединените щати. Имаше полет на „Пан Американ“ в полунощ.

— Благодаря — Дейвид остави телефона и протегна ръка за цигарите.

Беше невероятно! Кендъл изчезна в първия момент на затруднение.

Защо?

Телефонен звън стресна Дейвид.

— Ало?

— Хер Сполдинг?

— Да.

— Хайнрих Щолц. Обаждах се снощи, но вие бяхте излезли.

— Да, зная… Разбрах, че сте от германското посолство. Надявам се, че не е нужно да ви казвам, че намирам вашето обаждане за необичайно. И много неприятно!

— О, хайде, хер Сполдинг. Мъжът от Лисабон? Той да намира за необичайно? — Щолц се засмя тихо, но не обидно.

— Аз съм аташе в посолството, занимаващ се с икономика. Нищо повече. Ако знаете нещо за мене, със сигурност знаете това… сега закъснявам…

— Моля — прекъсна го Щолц. — Обаждам се от външен телефон. Сигурно това ви говори нещо.

Говореше му, разбира се.

— Не говоря по телефони.

— Вашият е чист, проверих го изцяло.

— Ако искате да се срещнем, определете време и адрес… Някъде в централната част. С хора наоколо, не извън града.

— Има ресторант „Каза Лангоста дел Мар“, през няколко улици северно от парк Лезама. Той е встрани, но не извън града. Има задни стаи. Завеси, а не врати, не е изолирано, а само уединено място.

— Час.

— Дванайсет и половина.

— Пушите ли? — попита Дейвид остро.

— Да.

— Носете пакет американски цигари. От момента на слизането от колата. В лявата ръка станиолът свален от едната страна на кутията, две цигари извадени.

— Това не е необходимо. Зная кой сте. Ще ви разпозная.

— Това не ме интересува. Аз не ви познавам. — Дейвид затвори рязко телефона. Както при всички такива срещи той щеше да пристигне на мястото по-рано, през входа за доставки, ако е възможно, и щеше да застане в такава позиция, че най-добре да наблюдава пристигането на свръзката. Цигарите не бяха нищо повече от психологическо средство — свръзката винаги излиза от равновесие от момента, в който осъзнае, че е разпозната мишена. Цел. Една набелязана свръзка се бои да не създаде проблеми. А ако самата тя е инициатор на проблема, просто няма да се появи.

Джиин Камрън вървеше по коридора към металното стълбище, което водеше към мазето.

Към „пещерите“.

„Пещерите“ — име, дадено без обич от работещите във Външното министерство по света, на тези подземни стаи, в които се намират шкафове, съдържащи досиетата на всички, които имаха и най-малък контакт с някое посолство — знайни и незнайни, приятели и врагове. Те включваха пълни проучвания и контрапроверки на целия персонал на посолството: къде са служили по-рано, оценки на Държавния департамент, рапорти за развитието им. Нищо, което бе възможно да се открие, не бе оставено извън тях.

Два подписа се изискваха, за да се разреши достъп до „пещерите“ — на посланика и на търсещия информация старши аташе.

Това бе правило, което понякога не бе спазвано поради кратко време или при спешни случаи. Морският офицер от охраната обикновено можеше да бъде убеден, че един установен вече аташе трябвате да има веднага достъп до определен материал. Морският пехотинец щеше да запише името на човека от посолството и на субекта в листа за проверка и да наблюдава, когато делото бъде извадено. Ако станеше нещо, всичко щеше да бъде за сметка на аташето.

Не ставаха такива неща. Нарушения от този род гарантираха пост в Уганда. Листът за проверка се запечатваше ежедневно и се изпращаше само на посланика.

Джиин рядко използваше своето приятелство с Хендерсън Гранвил в делата на посолството. В интерес на истината, рядко възникваше и случай, а ако имаше такъв, то бе за нещо незначително.

Но сега не беше незначително. И бе решена да използва напълно своя статус на член на семейството, а също така и на уважаван член на персонала. Гранвил бе излязъл за обяд и щеше да се върне след няколко часа. Реши да каже на морския караул, че „свекърът й, посланикът“ я е помолил да направи дискретно проучване на новопристигналия.

Сполдинг, Дейвид.

Ако Хендерсън пожелаеше да я повика заради това, тя щеше да му каже истината. Тя откри, че е много, много „забъркана“ със загадъчния мистър Сполдинг и ако Хендерсън не разбере това, той, по дяволите, е луд.

Морският офицер от охраната бе млад лейтенант от военноморската база южно от Ла Бока. Персоналът от военноморската база, облечен в цивилни дрехи, бързаше през града към постовете си в посолството. Договорът, който позволяваше мажа, ограничена база, не допускаше униформени мъже извън нейната територия. Тези ограничения бяха насочени към младите офицери, за да ги направят чувствителни към безличните им служебни роли, които бяха принудени да играят. Затова бе разбираемо, когато снахата на посланика го нарече по име и заговори поверително за дискретния случай. Морският пехотинец се съгласи без въпроси.

Джиин бе втренчила поглед в досието на Дейвид. Беше страшно. Не приличаше на нито едно дело, което бе виждала досега. Нямаше досие, нямаше оценки от Държавния департамент, доклади, нито списък от постове, които е заемал.

Имаше един-единствен лист.

Даваше се описание на пол, височина, тегло, цвят на косата и кожата и видими белези.

Под тези оскъдни данни, разделено от три реда пространство, бе написано следното:

И нищо повече.

— Намерихте ли каквото търсехте, мисис Камрън? — попита морският лейтенант през стоманената мрежа на вратата.

— Да… Благодаря. — Джиин мушна тънката папка обратно на мястото й в шкафа, усмихна се на морския пехотинец и напусна.

Достигна стълбата и тръгна бавно по стъпалата. Приемаше факта, че Дейвид участва в задача под прикритие, приемаше го и го мразеше, ненавиждаше секретността и явната опасност. Но подсъзнателно бе подготвила себе си… очакваше най-лошото и го откри. Въобще не беше сигурна дали ще може да се справи с истината, но имаше желание да опита. Ако не може да се справи, ще използва, доколкото може, миговете на егоистично удоволствие и ще целуне Дейвид Сполдинг за довиждане. Бе решила за себе си това… подсъзнателно наистина. Не можеше да си позволи повече болка.

А имаше и още нещо. Беше само неясна сянка в полутъмна стая, но беше все пред очите й. Това бе думата.

„Тортюгас“.

Беше я виждала по-рано. Само преди дни. Привлече вниманието й, защото помисли за Драй Тортюгас… и няколко пъти тя и Андрю бяха ходили там с платноходка от Кийс.

Къде беше това? Да, да, спомняше си тя.

Беше в механичен параграф в контекста на рапорт за наблюдаван район върху бюрото на Хендерсън Гранвил. Прочела го бе доста разсеяно една сутрин, само преди няколко дни. Не го прочете внимателно. Рапортите за наблюдавани райони бяха съставени от кратки, накъсани изречения с информация без ритъм и цвят. Написани от хора без въображение, загрижени само за това, което могат да опишат кратко и с данни.

Това е било в Ла Бока.

Нещо за капитан на траулер… и товар. Товар, който имаше местоназначение за товарене в „Тортюгас“. „Нарушение на бреговите лимити“, се казваше в отмененото местоназначение, предизвикано от явна грешка на капитана на траулера.

Въпреки това документите за товарене сочеха „Тортюгас“.

И класифицираната като „Тайна“ операция на Дейвид Сполдинг бе кодирана „Тортюгас“.

А Хайнрих Щолц от германското посолство беше позвънил на Дейвид. Джиин Камрън се почувства внезапно уплашена.

Сполдинг бе убеден, че Щолц е сам. Той даде знак на германеца да го последва във вътрешността на ресторанта, където беше ангажирал сепаре със завеси преди половин час.

Щолц влезе с пакет цигари в лявата ръка. Сполдинг заобиколи кръглата маса и седна с лице към завесата.

— Седнете — каза Дейвид, показвайки стола срещу себе си Щолц се усмихна, като разбра, че ще бъде с гръб към входа.

— Мъжът от Лисабон е предпазлив човек — Германецът дръпна стола и седна като постави цигарите на масата. — Мога да ви уверя, че не съм въоръжен.

— Добре. Аз съм въоръжен.

— Много сте предпазлив. Полковниците гледат накриво воюващите, които носят оръжие в техния неутрален град. Вашето посолство би трябвало да ви каже това.

— Разбрах също, че арестуват американци по-бързо, отколкото ваши сънародници.

Щолц вдигна рамене.

— Защо не? Все пак ние ги обучавахме. Вие само купувате говеждото им месо.

— Между другото, няма да има обяд. Платих на келнера само за масата.

— Съжалявам. Лангустите… лобстера тук са превъзходни. Може би питие?

— И питие не. Само разговор.

Щолц заговори с равен глас.

— Добре дошли в Буенос Айрес. От Ерих Ринеман.

Дейвид се вторачи в мъжа.

— Вие?

— Да, аз съм вашата свръзка.

— Много интересно.

— Това е похватът на Ерих Ринеман. Той плаща за предаността.

— Ще искам доказателство.

— С най-голямо удоволствие. От самия Ринеман… Приемливо ли е?

Сполдинг кимна.

— Кога? Къде?

— Тук съм, за да обсъдим това. Ринеман е така предпазлив, както и мъжът от Лисабон.

— Бях в дипломатическия корпус, в португалския. Не се опитвайте да направите нещо повече от това.

— За съжаление — каза Щолц, — трябва да ви кажа истината. Хер Ринеман е много недоволен, че хората от Вашингтон са решили да изпратят вас като свръзка. Присъствието ви в Буенос Айрес може да привлече внимание.

Дейвид протегна ръка към цигарите, които Щолц бе оставил на масата. Запали една… Германецът беше прав, разбира се, Ринеман беше прав. Единствената отговорност в неговото избиране бе възможното знание от страна на неприятеля за лисабонската му операция. Сигурен бе, че Ед Пейс е огледал този аспект, отхвърляйки го в полза на превъзхождащите ценни качества. Безсмислено, това не е предмет на разговор с Хайнрих Щолц Германският аташе все още бе недоказан фактор.

— Нямам представа за какво говорите. Аз съм в Буенос Айрес да предам предварителните препоръки от нюйоркските и лондонските банкови кръгове, отнасящи се до следвоенните възстановителни договорености. Виждате ли, ние вярваме, че ще спечелим. Ринеман не може да бъде игнориран в така проектираните разговори.

— Мъжът от Лисабон подхожда най-професионално.

— Бих желал да престанете да повтаряте тази глупост…

— И убедителен — прекъсна го Щолц. — Прикритието ви е едно от много добрите. То има повече тежест от това на страхлив американец с високо обществено положение. Дори Хер Кендъл се съгласи с това.

Дейвид се забави преди да отговори. Щолц бе близо до това да даде своето доказателство.

— Опишете Кендъл — каза Сполдинг тихо.

Щолц се усмихна под мустак.

— Бих предпочел колкото се може по-бегло. Той е най-непривлекателното двукрако. Сигурно трябва да е най-необикновеният мъж, работещ с цифри, иначе не би имало причина на земята да бъдем в една стая с него.

— Стояхте ли в една стая с него?

— С часове, за нещастие. Заедно с Ринеман… Сега може ли да говорим?

— Започвайте.

— Вашият човек Лайънс ще бъде тук вдругиден. Можем да изпълним всичко много бързо. Проектите ще бъдат доставени в един пакет, а не в два, както мисли Кендъл.

— Така ли мисли той?

— Това му беше казано.

— Защо?

— Защото късно снощи хер Ринеман мислеше, че ще е така. Самият аз не знаех за промяната до тази сутрин.

— Тогава защо телефонирахте снощи?

— Инструкции от Уолтър Кендъл.

— Обяснете това.

— Необходимо ли е? Единият няма нищо общо с другия Хер Кендъл ми телефонира. Явно току-що беше говорил с вас. Каза, че внезапно бил повикан във Вашингтон. Каза, че веднага трябва да се свържа с вас, за да няма прекъсване в комуникациите. Той беше непреклонен.

— Каза ли ви Кендъл защо се връща в Щатите?

— Не. Нямаше причина да го разпитвам. Неговата работа тук свърши. Той не ни интересува. Вие сте човекът с кодовете, не той.

Дейвид смачка цигарата си, като гледаше в покривката.

— Какъв е вашият ранг в посолството?

Щолц се засмя.

— Трети… четвърти по ред, е моята скромна преценка. Моята лоялност, така да се каже, е към интересите на Ринеман. Сигурно това се разбира.

— Ще разбера, когато разговарям с Ринеман, нали? — Дейвид погледна към германеца — Защо Гестапо са тук, в Буенос Айрес?

— Не са… Да, има един човек, нищо повече от чиновник в действителност. Като всички от Гестапо той мисли себе си за персонален говорител на Райха и обременява куриерите, които, между другото, сътрудничат с нас. Той е както вие, американците, казвате — магаре. Няма никой друг.

— Сигурен ли сте?

— Разбира се. Щях да съм първият, който ще разбере, дори преди посланика, уверявам ви. Тази игра не е необходима, хер Сполдинг.

— Вие по-добре уредете тази среща с Ринеман… Това пък е необходимо.

— Да. Разбира се… Което отново ни връща към загрижеността на хер Ринеман — защо мъжът от Лисабон е в Буенос Айрес?

— Страхувам се, че трябва да бъде. Вие го казахте. Аз съм предпазлив. Аз съм опитен. И имам кодове.

— Но защо вие? Да ви преместят от Лисабон е скъпо. Говоря като неприятел и като обикновен неутрален съюзник с Ринеман. Има ли някакъв страничен въпрос, с който да не сме запознати?

— Дори ако има на мен също не ми е известен — отговори Сполдинг, неутрализирайки изпитателния поглед на Щолц с един от своите. — Тъй като ние говорим открито, аз искам тези проекти доставени, кодовете за проклетите ви пари изпратени и да се измъквам, по дяволите, от тук. Тъй като голяма сума от тези пари ще дойде от правителството, Вашингтон явно мисли, че аз съм най-добрият мъж, който не ще позволи да бъдем измамени.

И двамата останаха мълчаливи за известно време.

Щолц проговори.

— Вярвам ви. Вие, американците, винаги се боите да не бъдете измамени, нали?

— Хайде да поговорим за Ринеман Искам среща веднага. Няма да бъда спокоен, че уговорките на Кендъл са солидни, докато не го чуя от него. И не ще организирам схемата за кодовете с Вашингтон, докато не бъда удовлетворен.

— Няма ли схема?

— Няма да има, докато не видя Ринеман.

Щолц въздъхна дълбоко.

— Вие сте това, което говорят за вас — акуратен мъж. Ще видите Ринеман… ще трябва да стане като се стъмни, две смени на превозни средства, неговата резиденция. Той не може да рискува някой да ви види заедно… Тези предпазни мерки тревожат ли ви?

— Ни най-малко. Без кодовете няма да има трансфер на парите в Швейцария Мисля, че хер Ринеман ще бъде много гостоприемен.

— Да, сигурен съм… Много добре. Нашата работа е свършена. С вас ще се свържат тази вечер. Ще си бъдете ли вкъщи?

— Ако не съм, телефонният оператор в посолството ще знае къде съм.

— Denn auf Wlederschen, wein Herr. — Щолц стана от стола и кимна дипломатично с глава. — Heute Abend.

— Heute Abend — отговори Сполдинг, докато германецът отвори завесата и излезе от сепарето. Дейвид видя, че Щолц бе оставил цигарите на масата малък подарък или малко оскърбление. Извади една и се усети, че мачка върха й, както правеше Кендъл винаги с всяка цигара, която приготвяше да пуши. Дейвид скъса хартията около тютюна и я хвърли в пепелника. Всичко, което му припомняше за него, бе неприятно сега. Не можеше да мисли за Кендъл и неговото внезапно, причинено от страх, заминаване.

Имаше друго, за което да мисли сега.

Хайнрих Щоли, „трети, четвърти поред“ в германското посолство, не бе толкова високопоставен, колкото си мислеше. Нацистът не беше излъгал — той не знаеше, че Гестапо е в Буенос Айрес. А ако той не знаеше, това означава, че някой не го осведомява. Беше ирония помисли Дейвид, че той и Ерих Ринеман щяха да работят заедно, въпреки всичко. Преди да убие Ринеман, разбира се.

Хайнрих Щолц седна на бюрото и взе телефона. Заговори на своя безупречен, академичен немски.

— Свържете ме с хер Ринеман в Луджан.

Постави слушалката облегна се назад на стола и се усмихна. Няколко минути по-късно телефонът иззвъня.

— Хер Ринеман?… Хайнрих Щолц… Да, да, всичко мина спокойно. Кендъл каза истината. Този Сполдинг не знае нищо за Коенинг и диамантите, единствената му грижа са проектите. Единствената му заплаха — тази за задържане на кодовете. Играе елементарни игри, но на нас ни трябват кодовете. На американските флотски патрули може да бъде заповядано да затворят пристанището, траулерът ще трябва да излезе… Можеш ли да си представиш? Всичко, от което Сполдинг се интересува, е да не бъде измамен!

28

Отначало помисли, че е сгрешил… Не, това не беше съвсем вярно, размисли той, това не беше първата му мисъл. Нямаше първа мисъл, имаше само реакция.

Беше зашеметен.

Лесли Хаукууд!

Видя я от прозореца на таксито да говори с мъж на южния край на фонтана на Плаза де Майо. Таксито бавно си проправяше път през трафика на огромния площад. Той нареди на шофьора да спре.

Дейвид плати на шофьора и излезе. Сега беше точно срещу Лесли и мъжа, можеше да види неясните фигури през струите на фонтана.

Мъжът връчи на Лесли плик и се поклони с европейски поклон. Обърна се и тръгна по тротоара с вдигната за такси ръка. Едно спря и мъжът влезе в него, таксито навлезе в потока на трафика и Лесли тръгна към зебрата, очаквайки сигнала за пешеходци.

Дейвид предпазливо заобиколи фонтана и избърза към тротоара, точно когато светофарът светна.

Той се промъкваше между автомобили, предизвиквайки свирене на клаксони и ядосани викове, проправяше си път наляво, в случай че тя се обърне към движението. Тя бе около петдесет ярда пред него и не можеше да го забележи, сигурен бе в това.

На булеварда Лесли се отправи на запад към „Авенида 9 де Хулио“. Дейвид намаляваше разстоянието между тях, но се пазеше незабележим в тълпата. Тя спираше за малко пред няколко витрини, на два пъти явно се колебаеше дали да влезе.

Типично за Лесли — тя мразеше да се отказва от придобиването на нещо ново.

Продължаваше да върви все пак. Веднъж погледна ръчния си часовник, зави надясно по „Хулио“ и провери номерата на два адреса на магазини, явно за да установи посоката на номериране.

Лесли Хаукууд никога не бе стъпвала в Буенос Айрес.

Тя продължи на север с бавна стъпка, явно наслаждавайки се на невероятните цветове и размерите на булеварда. Стигна ъгъла на „Кориентес“, който се намираше в центъра на театралния квартал и започна да се шляе край афишите, като се взираше в снимките на главните изпълнители.

Сполдинг осъзна, че американското посолство е на не повече от две пресечки, между „Авенида Супача“ и „Есмералда“. Нямаше смисъл да си губи времето.

Видя го, преди той да проговори. Очите й се разшириха, челюстта й увисна, цялото й тяло затрепери видимо. Кръвта се изцеди от загорялото й лице.

— Имаш две възможности Лесли — каза Сполдинг, като се приближи на крачка от нея, гледайки надолу към ужасеното й лице. — Посолството е пред нас, то е територия на Съединените щати. Ще бъдеш арестувана като гражданка, която вреди на националната сигурност, ако не и за шпионаж. Или можеш да дойдеш с мене… И да отговаряш на въпроси. Кое от двете ще предпочетеш?

Таксито ги отведе до аерогарата, където Сполдинг нае кола с документи, идентифициращи го като Доналд Сканлан, минен инспектор. Това бяха документи, които носеше, когато се срещаше с такива хора като Хайнрих Щолц.

Държеше Лесли за ръката, с достатъчен натиск, който я предупреждаваше да не се опитва да избяга. Тя бе негов пленник и той бе съвсем сериозен. Тя не каза нищо през време на пътуването до аерогарата просто гледаше през прозореца избягвайки очите му.

Единствените й думи пред гишето за наемане на коли бяха:

— Къде отиваме?

Неговият отговор бе кратък.

— Извън Буенос Айрес.

Той следваше пътя край реката на север към предградията и хълмовете над града. Няколко мили в провинция Санта Фе, река Рио Луджан се извиваше на запад, а той слизаше по стръмните склонове към магистралата успоредна на брега. Това бе територия на богатите аржентинци. Бяха закотвени яхти или бавно плуваха платноходи от всички класи, лениво „хващаха“ вятъра нагоре по реката, лавирайки хармонично между малки зелени островчета, които „изскачаха“ от водата като буйни градини. Частни пътища се отделяха от магистралата, незабележимо извиваха на запад, отдалечавайки се от водата. Бреговете бяха осеяни с огромни вили и всичко бе направено с умишлено визуално въздействие.

Видя път отляво, където започваше хълм. Зави по него и след една миля намери място за спиране.

Viffia Tigre.

Панорама. Вежливост към туристите. Закара колата в предната част на паркинга и спря близо до парапета. Беше делничен ден и нямаше други автомобили.

Лесли не каза нищо през едночасовото пътуване. Пушеше цигари, ръцете й трепереха, очите й отказваха да срещнат неговите. От опит Дейвид знаеше цената на мълчанието при тези условия.

Момичето бе близо до припадък.

— Добре. Сега идват въпросите. — Дейвид се обърна от мястото си с лице към нея. — И, моля те, повярвай ми, няма да се поколебая да те поставя под военен арест, ако откажеш.

Тя завъртя глава и го погледна ядосано, все още със страх.

— Защо не го направи преди един час?

— Имах две причини — отговори просто той. — След като посолството се намеси, ще бъда с вързани ръце чрез верига от команди, тогава решенията няма да бъдат мои. Случаят за мене е много любопитен, за да загубя този контрол… И, второ, стара приятелко, мисля, че си затънала до гуша. Какво е то, Лесли? В какво си замесена?

Тя сложи цигарата в устата си и вдъхна така, сякаш животът й зависеше от пушека. Затвори за кратко очи и проговори, почти шепнейки:

— Не мога да ти кажа. Не ме принуждавай!

Той въздъхна.

— Ти не разбираш. Аз съм офицер от разузнаването, назначен към. Секретни операции… но всъщност не ти казвам нищо, което ти вече не знаеш. Ти направи възможно моята хотелска стая да бъде претърсена, ти излъга, ти се скри, доколкото знам ти си отговорна за няколкото нападения, които едва не костваха живота ми. Сега се появяваш в Буенос Айрес, на четири хиляди мили от апартамента на „Парк Авеню“. Ти ме последва на четири хиляди мили!… Защо?

— Не мога да ти кажа. Не съм инструктирана какво мога да ти кажа.

— Не си… Исусе! От това, което мога да сглобя и да докажа е, че би могла да прекараш двайсет години в затвора!

— Искам да изляза от колата. Може ли? — каза меко тя, като угаси цигарата си в пепелника.

— Разбира се. Излез! — Дейвид отвори вратата си и бързо заобиколи автомобила. Лесли отиде до парапета, водите на Рио Луджан бяха долу, в далечината.

— Много красиво, нали?

— Да… Прави ли опити да ме убиеш?

— Ох, Господи! — Тя се завъртя, сякаш за да изплюе думите. — Опитах се да спася живота ти! Аз съм тук, защото не искам да те убият!

Няколко минути минаха докато Дейвид се окопити от казаното от момичето. Косата й бе паднала небрежно около лицето, очите й едва сдържаха сълзите, устните трепереха.

— Мисля, че е по-добре да обясниш това — каза той тихо и монотонно.

Тя се обърна настрани и погледна надолу към реката, към вилите, лодките.

— Прилича на Ривиерата, нали?

— Престани с това Лесли!

— Защо? Това е част от живота. — Тя сложи ръце на парапета — Някога бе така. Нищо друго нямаше значение. Къде е следващият, кой е следващият? Какво чудесно парти!… Ти бе част от това.

— Не е вярно! Сгрешила си, ако си мислела така! Така, както грешиш и сега… Не ще ме разубедиш!

— Аз не те разубеждавам — Тя стисна парапета по-силно — това бе физически жест, който показваше нейната нерешителност да каже още нещо. — Опитвам се да ти кажа нещо.

— Че ме преследваш, защото искаш да спасиш живота ми. — Той задаваше въпросите с недоверие. — В Ню Йорк също бе много драматично, ако си спомням добре. Ти чакаше — колко дълго бе? Пет, шест, осем години, за да ме имаш на пода под навеса за лодки? Ти си кучка!

— А ти си нищожество. — Тя изхвърли думите към него разгорещено. След това утихна, овладя се. — Не значи ти… ти. Само сравни с всичко останало. Всички сме нищожества в това отношение.

— Значи госпожата има някаква кауза.

Лесли се втренчи в него и проговори меко.

— Такава, в която тя вярва много дълбоко.

— Тогава няма да се притесняваш да ми обясниш.

— Ще ти обясня. Обещавам ти. Но не мога сега… Вярвай ми.

— Разбира се — каза Дейвид небрежно.

Изведнъж измъкна ръката си и грабна чантата, която висеше на рамото й на кожена дръжка. Тя започна да се съпротивлява, но той я погледна. Тогава тя спря и въздъхна дълбоко.

Той отвори чантата и извади плика, който й бе даден при фонтана на „Плаза де Майо“. Докато правеше това, очите му съзряха издутина на дъното на чантата покрита с копринено шалче. Взе плика между пръстите си и бръкна вътре. Махна шалчето от обекта и извади малък револвер „Ремингтън“. Без да казва нищо провери пълнителя и предпазителя и сложи оръжието в джоба на сакото си.

— Научих се да го използвам — каза Лесли колебливо.

— Много добре — отговори Сполдинг, отваряйки плика.

— Най-малкото ще разбереш колко способни сме — каза тя, като се обърна и погледна надолу към реката.

Нямаше заглавие, нито автор или организация. Надписът в горната част на листа гласеше:

Под това имаше пет сложни параграфа, разглеждащи всяко негово движение, откакто пристигна в събота следобед и влезе в посолството. Дейвид се зарадва, като видя, че Доналд Сканлан не бе споменат — следователно не е бил засечен на аерогарата и митницата.

Всичко останало бе записано — апартаментът му, телефонът, кабинетът в посолството, инцидентът на покрива на „Кордова“, обедът с Джиин Камрън в Ла Бока, срещата с Кендъл в хотела, нападението на „Авенида Параня“, телефонният разговор в магазина на „Родригес Пеня“.

Всичко.

Дори „обяда“ с Хайнрих Щолц в Лангоста дел Мар, на границата на „Лезама“. За срещата с Щолц бе изчислено, че е продължила „минимум един час“.

Това бе обяснението за бавния ход по „Авенида де Майо“. Но Дейвид прекъсна срещата, нямаше обяд. Размишляваше дали е бил проследяван, след като напусна ресторанта. Не го беше грижа. Мислите му бяха за Хайнрих Щолц и за присъствието на Гестапо, за което самият Щолц нищо не знаеше.

— Вашите хора са много усърдни. А сега, кои са те?

— Мъже… и жени, които имат призвание. Цел. Велико призвание.

— Не е това, за което питам…

Чу се звук на автомобил, идващ отдолу по хълма към паркинга. Сполдинг бръкна в сакото за пистолета си. Колата се показа и продължи нагоре, покрай тях. Хората в колата се смееха. Дейвид отново насочи вниманието си към Лесли.

— Помолих те да ми вярваш — каза момичето. — Бях на път към адрес на булевард „Хулио“. Трябваше да съм там в един и половина. Ще се чудят къде съм.

— Няма да ми отговориш, нали?

— Ще ти отговоря по този начин. Тук съм, за да те убедя да напуснеш Буенос Айрес.

— Защо?

— Каквото и да правиш — а аз не зная какво е то, те не ми казаха, — то не може да стане. Не, няма да оставим да се случи. Не е правилно.

— След като не знаеш какво е, как можеш да казваш, че не е правилно?

— Защото ми бе казано. Това е достатъчно!

— Ein Volk, ein Reich, ein Fuhrer! — каза Дейвид кротко. — Влизай в колата!

— Не. Ти трябва да ме чуеш. Бягай от Буенос Айрес. Кажи на твоите генерали, че това няма да стане!

— Влизай в колата?

Чу се звук от друг автомобил, този път идващ от обратната посока отгоре. Дейвид сложи отново ръката си под жакета, но после я извади спокойно. Беше същата кола със смеещите се туристи, която мина край тях преди малко. Те още се смееха още ръкомахаха вероятно подпийнали от обедното вино.

— Не можеш да ме отведеш в посолството! Не можеш!

— Ако не влезеш в колата, ти ще се събудиш чак там. Хайде!

Изведнъж, скърцане на гуми по пясъка. Слизащият автомобил зави рязко, в последната секунда обърна се остро към паркинга и спря.

Дейвид погледна нагоре и се прокле — ръката му бе неподвижна в сакото.

Две мощни пушки се показваха през отворените прозорци на колата. Бяха насочени към него.

Главите на тримата мъже вътре бяха покрити с копринени чорапи, лицата им сплескани, гротескни под полупрозрачните маски. Пушките бяха в ръцете на мъжа до шофьора на предното място и на другия отзад.

Мъжът отзад отвори вратата държеше здраво пушката. Даде заповедта със спокоен глас. На английски.

— Влизай в колата мисис Хаукууд… И вие, подполковник. Освободете оръжието си — с два пръста.

Дейвид направи това, което се искаше от него.

— Идете до парапета — продължи мъжът от задната седалка — и го пуснете оттатък, в дърветата.

Дейвид се подчини. Мъжът излезе от колата, за да влезе Лесли След това се върна на своето място и затвори вратата.

Боботене на мощна машина и още веднъж свистене на гуми върху едрозърнестия пясък. Колата се наклони напред излезе от паркинга и набра скорост надолу по хълма.

Дейвид застана до парапета. Можеше да прескочи и да намери пистолета. Нямаше смисъл да последва автомобила с Лесли Хаукууд и тримата мъже с маски от чорапи. Неговата кола под наем не можеше да се сравнява с „Дюсенберг“-а им.

29

Ресторантът бе подбран от Джиин. Той се намираше в северната част на града, отвъд парка Палермо, и бе подходящо място за делови срещи. В стените до всяко сепаре имаше вградени телефонни жакове, а сервитьорите непрекъснато носеха и отнасяха телефони от закътаните маси.

Бе леко изненадан, че Джиин знаеше такъв ресторант и че го е избрала точно за тях.

— Къде ходи днес следобед? — попита тя, като видя, че той оглежда задименото заведение от сепарето, в което бяха седнали.

— Имах две конференции. Много скучни. Банкерите имат склонност да удължават всички срещи, дълго след като е трябвало да приключат. Дали се намират на Странд, или Уол Стрийт няма никакво значение — заяви той и й се усмихна.

— Да… Е, може би просто винаги търсят начини за изтръгване и на последния долар.

— Тук няма „може би“. Така е… Доста приятно място, между другото. Напомня ми за Лисабон.

— Рим — продължи тя. — По-скоро прилича на Рим. Съвсем различно. Знаеш ли, че италианците представляват около трийсет процента от населението на Буенос Айрес?

— Знаех, че са значителна част от него.

— Италианската ръка… Това трябва да означава нещо зло.

— Или умно. Не е задължително да е зло. Обикновено завиждат на „фината италианска ръка“.

— Една вечер Боби ме доведе тук… Мисля, че тук води доста момичета.

— Мястото е… дискретно.

— Мисля, че се притесни Хендерсън да не разбере, че може да има непочтени намерения. И така, доведе ме тук.

— Което и потвърждава намеренията му.

— Да… Това място е за любовници, но ние не бяхме.

— Радвам се, че си го избрала за нас. Дава ми чувство на сигурност.

— О, не! Само това недей да търсиш. Тази година точно това не се търси на пазара. Не… Сигурността е невъзможна. Същото се отнася и до обвързванията. Няма обвързвания за продан. — Тя извади една цигара от отворения му пакет, а той я запали. Над огънчето, което й поднесе, видя очите й, които се бяха втренчили в него. Хваната на местопрестъплението, тя премести поглед надолу.

— Какво има?

— Нищо… Съвсем нищо — усмихна се тя изкуствено, липсваше хуморът. — Говори ли с онзи мъж, Щолц?

— Господи Боже, това ли те тревожи?… Съжалявам, предполагам, че трябваше да ти кажа нещо. Щолц продаваше информация за флотата. Аз не съм в състояние да купувам. Казах му да се свърже с Военноморското разузнаване. Написах доклад до командира на базата тази сутрин. Ако искат да го използват, ще го направят.

— Странно, че се е свързал с теб.

— Точно това си помислих и аз. Очевидно немското наблюдение ме е открило миналия ден и данните за финансовите сделки са записани в докладите. Това било достатъчно за Щолц.

— Той изменник ли е?

— Или пък продава нещо гнило. Проблем на базата, а не мой.

— Много си обигран. — Тя изпи кафето си.

— Какво трябва да значи това?

— Нищо… Само това, че си бърз. Бърз и гъвкав. Сигурно си много добър в работата си.

— А ти пък си в някакво ужасно настроение. То влияе ли се от повечко джин.

— Смяташ, че съм пияна ли?

— Във всеки случай не си трезва. Не че това има някакво значение — той се изхили. — Не би могла да бъдеш наречена алкохолик.

— Благодаря за доверието. Но не размишлявай. Това предполага някакво постоянство. А ние трябва да избегнем точно това, нали?

— Така ли? Изглежда тази вечер ти имаш някакъв проблем с това. За мен това не е проблем, който обмислям.

— Ти просто го отминаваш, предполагам. Сигурна съм, че имаш други, много по-важни работи. — Докато поставяше кафето в чинийката, Джиин го разля по покривката. Явно се ядосваше на себе си. — Не се държа добре — заяви тя след моментно мълчание.

— Да, така е — съгласи се той.

— Страх ме е.

— От какво?

— Не си тук в Буенос Айрес, за да говориш с банкери, нали? Много по-сериозно е от това. Няма да ми кажеш, знам. А след няколко седмици ще си отидеш… ако си жив дотогава.

— Въобразяваш си нещо. — Той хвана ръката й, тя загаси цигарата си и сложи другата си ръка върху неговата. Стисна го силно.

— Добре. Да приемем, че си прав — заговори тя тихо, а той трябваше да се напряга, за да чува думите й. — Измислям си. Луда съм и пияна. Поглези ме. Хайде да си поиграем за момент на тази игра.

— Ако искаш… окей.

— Всичко е хипотетично. Виждаш ли, моят Дейвид не се влияе от синдрома на Държавния департамент. Той е агент. Имали сме доста такива тук, познавам ги всички. Полковниците ги наричат provocarios… И така, моят Дейвид е агент, а това да бъдеш агент се нарича… много рисковано нещо си, защото правилата са различни. А това значи, че правилата нямат никакво значение… Просто за този тип хора няма никакви правила… също както за моя хипотетичен Дейвид. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Разбирам — отговори той просто. — Не съм сигурен каква е целта или как човек може да спечели.

— Ще стигнем до това. — Тя изпи последната глътка кафе. Държеше чашата здраво… прекалено здраво, пръстите й трепереха. — Въпросът е в това, че такъв човек като моя… митичен Дейвид може да бъде убит или осакатен, или да го застрелят в лицето. Това е ужасна мисъл, нали?

— Да. Предполагам, че подобна мисъл е хрумвала на стотици хиляди мъже досега. Ужасно.

— Но те са различни. Те имат армии, униформи и определени правила. Дори онези в самолетите… имат по-големи шансове. А това вече го казвам от опит.

— Спри — погледна я решително.

— Още не. Сега ще ти кажа как би могъл да спечелиш точка. Защо прави всичко това моят хипотетичен Дейвид?… Не, не ми отговаряй още. — Тя спря и се усмихна. — Но ти нямаше намерение да ми отговориш, нали? Няма значение. Въпросът има и втора част. Ще получиш допълнителни точки за обмислянето му.

— Каква е втората част? — Помисли си, че Джиин възстановява довод, който е наизустила. Следващите й думи доказаха предположенията му.

— Виж, непрекъснато мисля… за тази измислена игра… за този измислен агент. Той се намира в уникално положение: работи сам… или поне с много, много ограничен кръг от хора. Намира се в непозната страна и е сам… Сега разбираш ли втората част?

Дейвид я наблюдаваше. Тя бе направила някаква абстрактна връзка в съзнанието си, без да я казва гласно.

— Не, не мога.

— Ако Дейвид работи сам в непозната страна и трябва да изпраща кодове до Вашингтон… Хендерсън ми каза за това… това означава, че хората, за които работи, вярват на онова, което им казва. Той може да им каже каквото си поиска… И така — връщаме се на първоначалния въпрос. Като знаем всичко това, защо му е необходимо на предполагаемия Дейвид да прави всичко това, което прави? Не е възможно да вярва действително в това, че може да повлияе на изхода на войната. Той е само един от милионите участници.

— И… ако успявам да следя мисълта ти… този въображаем Дейвид може да изпраща съобщения до шефовете си, че има трудности…

— Той трябва да продължи престоя си в Буенос Айрес. За по-дълго време — прекъсна го тя и хвана ръката му яростно.

— А ако те кажат не, той винаги би могъл да се скрие в пампаса.

— Не ми се присмивай! — заяви напрегнато тя.

— Не ти се присмивам. Нямам претенции, че мога да дам логичен отговор, но не смятам, че мъжът, за когото говориш, върши толкова ясна работа. Вярвам, че този вид мъже ги държат изкъсо. Други хора могат да бъдат изпратени в тази област… сигурен съм, че ще бъдат изпратени. Стратегията е краткосрочна печалба, докато наказанията са дълги и проклето сурови.

Тя бавно отдръпна ръцете си и погледна настрани от него.

— Това е риск, който може и да си заслужава, все пак. Обичам те, много. Не искам да те наранят, а знам, че има такива хора, които се стремят да сторят точно това. — Тя спря и го погледна отново. — Искат да те убият, нали?… Само един от милионите… а, аз непрекъснато си казвам: „Не него. О, Господи, не него!“ Не разбираш ли?… Нужни ли са ни? Толкова ли са важни тези хора… каквито и да са те? На нас? Не си ли свършил достатъчно?

Той отвърна на погледа й и откри, че разбира задълбочеността на въпроса. Не бе приятно откритие… Той бе направил достатъчно. Целият му живот бе напълно променен, докато несвойственото се превърна в ежедневна практика.

И за какво?

Заради аматьорите ли? Алан Суонсън? Или може би Уолтър Кендъл?

Един мъртъв Ед Пейс. И един корумпиран Феърфакс.

Един от толкова милиони.

— Сеньор Сполдинг? — Думите го шокираха в първия момент, защото бяха напълно неочаквани. До сепарето стоеше сервитьор, облечен във фрак, говореше тихо.

— Да?

— Има обаждане за вас.

Дейвид огледа дискретния човек.

— Не можете ли да донесете телефона на масата?

— Искрени извинения. Контактът за телефона на това сепаре не работи.

Това бе чиста лъжа, разбира се, Сполдинг знаеше това.

— Добре. — Дейвид излезе от сепарето и се обърна към Джиин. — Ще си върна веднага. Поръчай още кафе.

— Представи си, че искам да пия алкохол?

— Поръчай тогава. — Той се отдалечи.

— Дейвид? — Тя извика достатъчно силно, за да я чуе, но без да е прекалено силно.

— Да — обърна се той. Тя го гледаше втренчено.

— „Тортюгас“ не си заслужава — каза тя тихо.

Сякаш някой го удари силно в стомаха. Дъхът му спря, очите го боляха, като изви поглед надолу към нея.

— Връщам се веднага.

— Хенрих Щолц се обажда — каза гласът.

— Очаквах обаждането. Предполагам, че си взел номера от телефонистката.

— Нямаше смисъл да се обаждам. Всичко е уредено. След двайсет минути зелен „Пакард“ ще те чака пред ресторанта. Мъжът, който е вътре, ще бъде с извадена през прозореца ръка и ще държи този път пакет германски цигари. Реших, че ще оцениш по достойнство символичното повторение.

— Трогнат съм. Но може би ще се наложи да промениш времето и колата.

— Не могат да се правят промени. Хер Ринеман е непреклонен.

— Аз също. Случи се нещо непредвидено.

— Съжалявам. Двайсет минути. Зелен автомобил „Пакард“.

Връзката се прекъсна.

„Е, това си е проблем на Щолц“, помисли си Дейвид. В момента искаше само едно нещо — да се върне на масата при Джиин.

Проправи си път по затъмнения коридор, мина трудно, с едното рамо напред, покрай клиентите на бара, чиито столове препречваха пътеката между редовете в залата. Бързаше, всички пречки по пътя му бяха досадни и дразнещи. Стигна до свода в помещението за хранене и бързо прекоси през масите до крайното сепаре.

Джиин Камрън бе изчезнала. Имаше оставена бележка на масата.

Тя бе написана на гърба на една салфетка, думите — изписани дебело с молив за очи. Написана бе бързо, почти нечетливо:

Нищо повече. Сякаш току-що бе спряла да пише.

Той смачка салфетката, пъхна я в джоба си и тичешком премина по обратния път към изхода. Сервитьорът стоеше до вратата.

— Сеньор? Има ли някакъв проблем?

— Дамата от сепарето. Къде отиде?!

— Госпожа Камрън, ли?

„Исусе“, помисли Дейвид, гледайки спокойния porteno.

Какво ставаше? Резервацията бе направена на негово име. Джиин бе споменала, че е идвала само веднъж преди това.

— Да! Госпожа Камрън! Проклятие, къде е тя?

— Тя напусна преди няколко минути. Взе първото такси на ъгъла.

— Чуй ме…

— Сеньор — прекъсна го раболепният аржентинец. — Един господин ви чака отвън, който ще се погрижи за сметката. Той има сметка при нас.

Сполдинг погледна през огромните стъкла на тежката външна врата. През стъклото можеше да види мъж, който стоеше на тротоара. Бе облечен в бял елегантен костюм.

Дейвид отвори вратата и се приближи към него.

— Вие ли искате да ме видите?

— Само ви чакам, хер Сполдинг. Да ви придружа. Колата трябва да пристигне след петнайсет минути.

30

Зеленият „Пакард“-седан спря отсреща на улицата, точно пред ресторанта. Ръката на шофьора се появи през отворения прозорец, един неопределен пакет цигари в лявата ръка. Мъжът в бял костюм „Палм Бийч“ помаха учтиво към Сполдинг да го последва.

Като приближи, Дейвид можа да види, че шофьорът бе едър мъж в черна плетена риза с къси ръкави, които разкриваха и подчертаваха мускулестите му ръце. Той имаше набола брада, дебели вежди, приличаше на пристанищен работник. Грубият му изглед бе предвиден. Сполдинг бе сигурен в това. Мъжът, който вървеше до него, отвори вратата на колата и Дейвид влезе.

Никой не проговори. Колата потегли на юг, обратно към центъра на Буенос Айрес, след това на североизток в района на Аеропарк. Дейвид бе леко изненадан като разбра, че шофьорът влезе в широка магистрала, успоредна на реката — същият път, по който мина днес с Лесли Хоукууд. Мислеше дали пътят бе избран нарочно, ако те очакваха да направи някоя забележка поради съвпадението. Седна облегнат назад, не показвайки с нищо, че е разпознал пътя.

„Пакард“-ът ускори по широкия крайречен път, който сега завиваше наляво покрай водата и навлизаше между хълмовете на северозапад. Колата обаче не се изкачи по никой от страничните пътища, както Дейвид направи преди няколко часа. Вместо това шофьорът поддържаше равномерна висока скорост. За момент улови рефлектиращ в светлините на колата пътен знак: Тигре 12 км.

Трафикът бе слаб, от време на време бързо профучаваха коли от обратната посока, а няколко бяха задминати от „Пакард“-а. Шофьорът проверяваше непрекъснато задното и страничното огледала.

В средата на голям завой на пътя „Пакард“-ът намали ход. Шофьорът кимна с глава към мъжа в бял костюм, който седеше до Дейвид.

— Сега ще сменим коли, хер Сполдинг — каза мъжът, бръкна в сакото си и извади пистолет.

Пред тях имаше единична сграда, извънградски ресторант или странноприемница с кръгообразна алея, която извиваше пред вратата към широк паркинг отстрани. Прожектори осветяваха входа и тревната площ пред нея.

Шофьорът зави в алеята, мъжът до Сполдинг го потупа.

— Излезте оттук, моля. Влезте направо вътре.

Дейвид отвори вратата. Той бе учуден като видя, че униформеният пазач остана до вратата, без да отиде към „Пакард“-а. Вместо това той бързо прекоси пред вратата и тръгна по пясъчната алея към паркинга. Сполдинг отвори предната врата и влезе в покритото с килим фоайе на ресторант; мъжът в белия костюм бе по петите му, отново с пистолет в джоба.

Вместо да продължи към входа на ресторанта, мъжът хвана учтиво Дейвид за лакътя и почука на нещо, което изглеждаше като врата на малък кабинет във фоайето. Вратата се отвори и двамата влязоха вътре. Това бе малък кабинет, но не този факт направи впечатление на Сполдинг. Смаян бе от двамата мъже вътре. Единият облечен в бял костюм „Палм Бийч“, другият… Дейвид спонтанно се засмя, бе облечен с идентични на неговите дрехи. Светлосиньо сако от рипсено кадифе и тъмни панталони. Вторият мъж имаше неговата височина, същата структура и почти същия цвят на кожата и косата.

Дейвид нямаше време да го огледа повече. Светлината в кабинета, настолна лампа, бързо бе загасена от новодошлия в бял костюм. Германецът, който бе придружил Сполдинг, отиде до единичния прозорец, който гледаше към кръглата алея. Проговори меко:

— Schnell. Beeiben sie sick… Danke.

Двамата мъже бързо отидоха до вратата и излязоха навън. Силуетът на германеца до прозореца прозираше от светлината на предната врата. Той повика Дейвид.

— Kommen sie her.

Дейвид отиде до прозореца и застана до него. Навън техните двама двойници бяха на алеята, говореха и жестикулираха, сякаш спореха, не бурно, а като леко разногласие. И двамата пушеха цигари и лицата им много често бяха прикривани от ръцете. Гърбовете им бяха обърнати към магистралата. Тогава отдясно, откъм паркинга, дойде автомобил и те се качиха в него. Колата тръгна бавно наляво към входа за магистралата. Изчака за няколко секунди удобен момент, за да се влее в редкия нощен трафик. Изведнъж дръпна напред, прекоси в дясно по магистралата и потегли на юг, към града.

Дейвид не знаеше дали този сложен „номер“ бе необходим. Бе почти готов да попита мъжа до него. Преди да попита обаче забеляза усмивката на лицето му, само на инчове от своето до прозореца. Сполдинг погледна навън.

На около петдесет ярда встрани от пътя, край реката, светнаха фарове. Кола, обърната на север, бързо направи пълен завой по широката магистрала и потегли на юг с внезапно увеличена скорост.

Германецът се ухили.

— Amerikanische… Kinder.

Дейвид пристъпи навътре. Мъжът прекоси към бюрото и светна лампата.

— Това бе интересно упражнение — каза Сполдинг. Мъжът погледна нагоре. — Просто… как го казвате вие, Vorsichtsmassnahme…

— Предпазливост — каза Дейвид на немски.

— Ja. Правилно, вие говорите немски… Хайде. Хер Ринеман не трябва да ни чака повече, отколкото… предпазните мерки изискват.

Сполдинг разбра, че дори на дневна светлина ще бъде трудно да се намери черният път. Както изглеждаше, без улични лампи и само с мъглявото осветление от луната „Пакард“-ът се люшна от твърдия паваж в черната стена на издигащата се буйна растителност. За разлика от преди тук ясно се чуваше забележимият шум на пръст под колелата, когато колата се плъзна напред. Шофьорът познаваше пътя — всичките му завои и прави участъци. На половин миля навътре в гората черният път внезапно се разшири и повърхността му стана гладка и твърда отново.

Виждаше се огромен паркинг. Четири каменни стълба, широки, средновековни на вид, бяха разположени на равно разстояние един от друг в далечния край на тъмното поле. Над всяка каменна колона имаше мощен прожектор, който хвърляше светлина, кръстосваща над целия район и дърветата под него. Между огромните колони имаше дебела желязна решетеста ограда, в центъра на която се намираше мрежеста стоманена врата, явно работеща с електричество.

Мъже, облечени в тъмни ризи и панталони, подобни на военни по кройка, стояха наоколо, няколко от тях с кучета на ремъци.

Добермани. Огромни, които се дърпаха от кожените си ремъци и лаеха ожесточено.

Чуха се заповеди от кучкарите и кучетата утихнаха.

Мъжът в белия костюм отвори вратата и излезе. Той отиде до главната колона, където се появи охрана иззад оградата вътре в двора. Двамата мъже поговориха кратко. Дейвид можеше да види, че зад охраната в тъмнината имаше бетонно или е гипсова мазилка помещение, дълго може би двайсет фута, с малки прозорчета, през които прозираше светлина. Патрулът се върна в миниатюрната къщичка, а мъжът в бял костюм дойде обратно до „Пакард“-а.

— Ще почакаме няколко минути — каза той, качвайки се в колата на задната седалка.

— Мислех, че бързаме.

— За да бъдем тук. Да съобщят на хер Ринеман, че сме пристигнали. А не веднага да бъдем приети.

— Разбрано, колега — каза Дейвид.

— Хер Ринеман може да прави каквото си иска.

След 10 минути стоманената мрежеста врата се разлюля леко и се отвори, шофьорът запали машината „Пакард“-ът премина край къщичката и охраната. Доберманите започнаха своя хищен лай отново, но господарите им веднага ги накараха да млъкнат. Пътят се виеше нагоре по хълма, свършвайки в друг район за паркиране пред огромна бяла къща с широки мраморни стъпала, водещи до най-голямата двойна дъбова врата, която Дейвид бе виждал някога. Тук също прожектори осветяваха целия район. Имаше фонтан в средата на вътрешния двор и отраженията на светлините отскачаха от струите вода.

Изглеждаше така, сякаш някоя екстравагантна плантаторска къща от довоенния юг беше демонтирана, камък по камък, дъска по дъска, мраморен блок по мраморен блок и изградена отново дълбоко в аржентинската гора.

Една необикновена гледка, която малко плашеше със своята масивна архитектурна концепция. Строителният инженер у Дейвид бе провокиран и смаян в същото време. Изчисляването на материалите ще трябва да е било доста трудно, а начините за изравняването и транспортирането — необикновени.

Цената — невероятна.

Германецът излезе от колата и заобиколи до вратата на Дейвид. Отвори я.

— Ще ви оставим сега. Пътуването бе приятно. Идете до вратата, ще бъдете пропуснат. Auf Wiederschen.

Дейвид излезе и застана на твърдата повърхност пред мраморните стъпала. Зеленият „Пакард“ тръгна надолу по криволичещото нанадолнище.

Сполдинг стоя сам почти минута. Ако бе наблюдаван, а тази мисъл мина през ума му, наблюдателят можеше да мисли, че той бе един удивен посетител, поразен от великолепието пред него. Тази оценка щеше да бъде отчасти точна, неговите мисли бяха насочени преди всичко към детайлите: прозорците, покрива, земите от двете страни.

Входове и изходи бяха неща, които трябваше да се вземат под внимание. Неочакваното никога не трябва да се преценява като невъзможно.

Тръгна нагоре по стълбите и приближи огромната дебела дървена врата. Нямаше чукало, нито звънец, дори не бе и помислял, че ще има.

Обърна се и погледна надолу към залятото със светлина пространство. Нито един човек не се виждаше, нито охрана, нито прислуга. Никой.

Бе тихо. Дори звуковете на гората сякаш бяха притихнали. Само плясъкът на фонтана нарушаваше безмълвието.

Което значеше, разбира се, че имаше невидими очи и нечути прошепвания, насочващи тяхното внимание към него.

Вратата се отвори. Хайнрих Щолц стоеше в рамката.

— Добре дошли в Habichtsnest, хер Сполдинг. В „Бърлогата на ястреба“, подходящо, макар и театрално наречена, нали?

Дейвид влезе. Фоайето, както трябваше да се очаква, бе огромно, мраморното стълбище се издигаше под полилеи от хиляди кристални висулки. Стените бяха покрити със златисти тапети, ренесансови картини бяха закачени под сребърни осветителни тела.

— Не прилича на никое птиче гнездо, което някога съм виждал.

— Истина. Въпреки това мисля, че Habichtsnest губи нещо във вашия превод. Елате с мен, моля. Хер Ринеман е навън, на балкона над реката. Вечерта е приятна.

Те преминаха под гротескния, но въпреки това красив полилей, покрай мраморното стълбище към арка в края на голямото фоайе. Тя водеше до огромна тераса, която бе по дължината на цялата сграда. Там имаше бели, направени от ковано желязо маси, покрити с безупречно чисто стъкло, столове — различна големина — с ярки цветни възглавници. Няколко големи двойни врати можеха да се видят от двете страни на арката; те сигурно водеха до различните части на огромната къща.

Терасата бе оградена с каменна балюстрада, висока до кръста, и имаше статуи и увивни растения върху парапета. Под балкона, в далечината, бяха водите на Рио Луджан. В левия край на терасата имаше малка платформа, затворена с врата. Над нея се виждаха огромни дебели жици. Това бе док за кабелна количка, а жиците явно продължаваха надолу до реката.

Дейвид поглъщаше това великолепие, докато очакваше да види за пръв път Ринеман. Нямаше никой. Той отиде до парапета и видя, че под балкона имаше друга тераса, може би на около двайсет стъпки по-ниско. Голям плувен басейн, комплектуван със състезателни коридори, бе осветен от прожектори под синьо-зелената вода. Допълнителни метални маси със слънчеви чадъри и столове бяха разпръснати около басейна по терасата. И всичко това бе заобиколено от поддържана тревна площ, която от различното отразяване на светлината изглеждаше като най-гъстата, най-красивата зеленина, която Дейвид някога бе виждал. Някак си несъвместими стояха силуетите на пръти и вратички, игрището за крокет бе разположено на равната повърхност.

— Надявам се, че ще дойдете един ден и ще се забавлявате с нашите прости удоволствия, полковник Сполдинг.

Дейвид бе стреснат от странния, спокоен глас. Обърна се. Фигура на мъж стоеше в сенките покрай арката на огромното фоайе.

Ерих Ринеман го бе наблюдавал, разбира се.

Ринеман излезе от тъмната площ. Той бе средно висок мъж с посивяваща права коса, сресана строго назад, без път. Изглеждаше някак си набит за своите размер — „мощен“ би била точната дума, но обиколката на корема му опровергаваше това. Ръцете му бяха големи, месести и въпреки това някак си деликатни. Чашата за вино, която държеше между пръстите си, изглеждаше много малка.

Той излезе в обсега на светлината и Дейвид видя лицето му ясно. Сполдинг не знаеше точно защо, но лицето го порази. Беше широко лице, с широко чело, над широко разположени устни, под доста широк сплеснат нос. Бе много загорял, с почти бели от слънцето вежди. И чак тогава Дейвид разбра защо бе поразен.

Ерих Ринеман бе един застаряващ мъж. Дълбоко загорялата кожа бе прикритие за безбройните бръчки, които годините бяха положили на лицето му. Очите му бяха тесни, заобиколени от торбички, явно придобити с възрастта. Безупречно ушитите спортно сако и панталон бяха с кройка за много, много по-млад мъж.

Ринеман се сражаваше в битка, която богатството му не можеше да спечели.

— Habichtsnest ist prachtig. Unglaublich — каза Дейвид учтиво, но със сдържан ентусиазъм.

— Вие сте любезен — отговори Ринеман, като продължи, а също и внимателен, но няма причина да не говорим на английски… Хайде, седнете. Мога ли да ви предложа питие? — Финансистът го поведе към най-близката маса.

— Не, благодаря — каза Дейвид, сядайки срещу Ринеман. — Имам важна работа в Буенос Айрес. Факт, опитах се да обясня това на Щолц, преди да затвори телефона.

Ринеман погледна към невъзмутимия Щолц, който бе облегнат на каменната балюстрада.

— Беше ли необходимо това? Хер Сполдинг не трябва да бъде третиран така.

— Страхувам се, че бе необходимо, майн хер. В полза на нашия американски приятел. Беше ни докладвано, че той е следен, ние бяхме подготвени, ако това се случи.

— Ако аз съм бил проследяван, то вие сте извършвали проследяването.

— След факта, полковник, не отричам това. Преди това ние нямахме причина.

Тесните очи на Ринеман се обърнаха към Сполдинг.

— Това е обезпокояващо. Кой би ви преследвал?

— Може ли да говорим на четири очи? — попита Дейвид, поглеждайки към Хайнрих Щолц.

Финансистът се усмихна.

— Няма нищо в нашите споразумения, което да изключва Botschaftssekretar. Той е между моите най-ценни съдружници в Южна Америка.

— Твърдя най-учтиво, че ще говоря само на четири очи.

— Нашият американски полковник може би е засрамен — прекъсна го Щолц с глас, изпъстрен с жлъч. — Мъжът от Лисабон не е считан за компетентен от собственото си правителство. Той е поставен под американско наблюдение.

Дейвид запали цигара, той не отговори на германския аташе. Ринеман проговори, като жестикулираше с едрите си, деликатни ръце.

— Ако това е така, няма причина за изключване. И явно не може да има друго обяснение.

— Ние купуваме — каза Дейвид със спокойно натъртване. — Вие продавате… Открадната собственост.

Щолц щеше да проговори, но Ринеман вдигна ръка.

— Не е възможно това, което загатвате. Нашите споразумения бяха направени при пълна секретност, те бяха напълно успешни. И хер Щолц е довереник на Висшето командване. Много повече от посланика.

— Не обичам да се повтарям — проговори Дейвид ядосано. — Особено когато аз плащам.

— Остави ни сами, Хайнрих — каза Ринеман с очи върху Сполдинг.

Щолц се поклони вдървено и излезе бързо, яростно през арката в голямото фоайе.

— Благодаря.

Дейвид промени позата си на стола и погледна нагоре към няколкото малки балкона на втория и третия етаж. Помисли си колко ли много мъже бяха близо до прозорците, наблюдаващи и готови да скочат, ако направи погрешно движение.

— Ние сме сами, както бе пожелано — каза германският изгнаник, едва прикривайки раздразнението си. — Какво има?

— Щолц е белязан — каза Сполдинг. Изчака, за да види каква ще бъде реакцията на финансиста при тези новини. Както можеше да се очаква, нямаше никаква. Дейвид продължи, като мислеше, че Ринеман не го разбира напълно. — На него не му е била дадена правилна информация в посолството. Той може да получи по-добра в нашето посолство.

— Абсурдно! — Ринеман остана неподвижен, тесните му клепачи бяха полупритворени, гледаше втренчено към Дейвид. — На какво базирате едно такова мнение?

— Гестапо. Щолц уверява, че няма действащо Гестапо в Буенос Айрес. Но той не е прав. То е тук, то действа. Решено е да ви спре. Да спре и нас.

Хладнокръвието напусна Ерих Ринеман, макар и за кратко време. Едва забележимо потрепнаха торбичките под очите му. „Погледът му стана по-суров от преди, ако това изобщо бе възможно“, помисли Дейвид.

— Моля да изясните!

— Първо искам да отговорите на въпросите.

— Вие имаше въпроси… — гласът на Ринеман се повиши, ръката му сграбчи масата, вените на посивяващите слепоочия се издуха. Той спря и продължи по-спокойно, както говореше преди. — Простете ми. Не съм свикнал да ми поставят условия.

— Сигурен съм, че не сте вие. От друга страна, аз не съм свикнал да работя със свръзка като Щолц, който е сляп за своята собствена уязвимост. Такъв човек ме разочарова… И ме тревожи.

— Тези въпроси… Какви са те?

— Приемам, че проектите са били изнесени?

— Да, изнесени са.

— На път ли са?

— Пристигат тази нощ.

— Пристигат по-рано. Нашият човек ще бъде тук вдругиден.

— Сега бие сте този, на когото е дадена грешна информация, хер полковник. Американският учен Лайънс ще бъде тук утре.

Дейвид замълча за няколко мига. Той бе използвал този „номер“ върху много други в миналото, за да покаже изненада.

— Очакван е в Сан Телмо вдругиден — каза Дейвид. — Промяната е незначителна, но това е, което Кендъл ми каза.

— Преди да се качи на „Пан Американ Клипър“. Ние разговаряхме след това.

— Явно той е говорил с много хора. Има ли причина за промяната.

— Плановете могат да бъдат забавени или ускорени, както необходимостта диктува…

— Или променени, за да извадят някого от равновесие — прекъсна го Дейвид.

— Не е това в случая. Няма да има причина. Както вие го казахте… най-кратко… ние продаваме, вие купувате.

— И, разбира се, няма причина, поради която Гестапо да е в Буенос Айрес…

— Може ли да се върнем на темата, моля? — подхвърли Ринеман.

— След момент — отговори Сполдинг, като усети, че нервите на германеца са отново опънати. — Трябват ми осемнайсет часа, за да стигнат моите кодове до Вашингтон. Те ще заминат по куриер, под химически печат.

— Щолц ми каза. Вие бяхте неразумни. Кодовете трябваше да бъдат изпратени.

— Една предпазливост, mein Herr! — каза Дейвид. — Или още по-просто, не зная кой е бил купен в нашето посолство, но съм дяволски сигурен, че има такъв. Има пътища, по които кодовете да бъдат продадени. Истинските ще бъдат съобщени по радиото само когато Лайънс потвърди плановете.

— Тогава трябва да работите бързо. Изпратете кодовете сутринта, а аз ще донеса първата част от проектите в Сан Телмо утре през нощта… Една предпазливост — ще имате втората част, когато гарантирате, че Вашингтон е готов да направи плащането в Швейцария… като резултат от получаването на установените от вас кодове. Няма да напуснете Аржентина, докато не получа вест от Берн. Има малко летище, наречено „Мендарро“ — тук, наблизо. Моите хора го контролират. Вашият самолет ще бъде там.

— Съгласен. — Дейвид смачка цигарата. — Утре вечер първата част от плановете. Останалите след двайсет и четири часа… Сега вече имаме разписание. Това е всичко, което ме интересуваше.

— Gut! А сега ще се върнем отново към тази работа с Гестапо. — Ринеман се наведе напред от стола, вените на слепоочията още веднъж образуваха сини ручейчета по загорялата от слънцето кожа. — Казахте, че ще изясните!

Сполдинг направи това.

Когато завърши, Ерих Ринеман дишаше дълбоко, равномерно. Тесните му очи, заобиколени от торбички, бяха ядосани, но сдържани.

— Благодаря. Сигурен съм, че има обяснение. Ще продължим по разписанието… А сега… Беше дълга и объркана вечер. Ще бъдете откаран обратно в Кордоба. Лека нощ.

— Алтмюлер! — изрева Ринеман. — Идиот! Глупак!

— Не разбирам — каза Щолц.

— Алтмюлер… гласът на Ринеман се понижи, но яростта остана. Обърна се към балкона, говорейки на огромната тъмнина и на реката долу. — В своите безумни опити да отдели висшето командване от Буенос Айрес… да освободи от отговорност своето скъпоценно министерство, той е хванат от своето собствено Гестапо.

— Няма Гестапо в Буенос Айрес, хер Ринеман — каза Щолц твърдо. — Мъжът от Лисабон лъже.

Ринеман се обърна и погледна дипломата. Гласът му бе леден.

— Познавам, когато човек лъже, хер Щолц. Този… Лисабон каза истината, няма причина да бъде другояче… Така че ако Алтмюлер не е бил разкрит, той ме е предал. Той е пратил Гестапо, той няма намерение да доведе докрай размяната. Той ще вземе диамантите и ще унищожи плановете. Тези, които мразят евреите, ме вкараха в капан.

— Аз самият съм единственият координатор с Франц Алтмюлер. — Щолц говореше с най-убедителния тон, подхранван от десетилетия във Външния корпус. — Вие, хер Ринеман, организирахте това. Нямате причина да ме разпитвате. Мъжете от склада в Очо Кале почти свършиха работата. Диамантите от Коенинг ще бъдат проверени до един-два дни. Куриерът ще достави плановете преди разсъмване. Всичко е, както го планирахме. Размяната ще бъде направена.

Ринеман отново се обърна встрани. Той сложи своите едри, но деликатни ръце върху парапета и погледна в далечината.

— Има само един начин, за да бъдем сигурни — каза той спокойно. — Съобщете в Берлин. Искам Алтмюлер в Буенос Айрес. Иначе няма да има размяна.

31

Германецът с белия костюм сега бе облечен в маскировъчна дреха като охраната на Ринеман. Шофьорът не бе същият. Беше аржентинец.

Автомобилът също бе различен. Това беше шестместен „Бентли“ с махагоново табло, сива филцова облицовка и завеси на прозорците. Превозно средство, подходящо за високопоставените британски дипломати, но не чак за посланици. Дейвид прие, че това е една подробност за Ринеман.

Шофьорът зави в тъмнината по крайречна магистрала от скрития черен път. Натисна педала за газта докрай и „Бентли“-то се втурна напред.

Германецът до Сполдинг му предложи цигара, Дейвид отказа с поклащане на глава.

— Казахте, че желаете да бъдете откаран до Американското посолство, сеньор! — каза шофьорът, обръщайки леко глава, без да снема очи от оживения път. — Страхувам се, че не мога да направя това. Заповедта на сеньор Ринеман е да ви отведа до апартамента ви в Кордоба. Простете ми. Не можем да се отклоним от указанията — допълни германецът.

— Надявам се, че никога не го правите. Печелим войни по този начин.

— Предизвикателството е неправилно адресирано. На мен ми е напълно безразлично.

— Забравих. Habichtsnest е неутрален — Дейвид завърши разговора, като се намести на седалката, кръстоса крака и се загледа през прозореца. Единствената му мисъл бе да стигне до посолството и до Джиин. Тя бе употребила думата „Тортюгас“.

Отново неуловимият „Тортюгас“!

Как би могла да знае? Възможно ли бе тя да е част от това? Част от нефокусираната картина?

Не!

„Тортюгас“ не заслужаваше това. Джиин бе казала тези думи. Тя го бе молила.

Лесли Хаукууд бе молила също. Лесли бе пропътувала четири хиляди мили да го моли след предизвикателството. Толкова фанатично.

Напусни Буенос Айрес, Дейвид!

Имаше ли връзка?

О, Господи! — помисли той. Имаше ли наистина връзка?

— Senores!

Шофьорът проговори рязко, прекъсвайки мислите на Дейвид. Германецът веднага, инстинктивно се обърна на мястото си и погледна през задния прозорец. Неговият въпрос се състоеше само от две думи.

— Колко време?

— Доста дълго, за да има съмнение. Наблюдавахте ли?

— Не.

— Задминах три автомобила. Без някакъв шаблон. После аз намалих скоростта, в най-дясното платно. Той е с нас. Продължава да се движи.

— Ние сме в района на Хълм Две, нали? — попита германецът.

— Si. Той идва бързо. Това е мощна кола, ще ни настигне на магистралата.

— Насочи се към Colinas Rojas! Завий по следващия път надясно! Който и да е! — заповяда лейтенантът на Ринеман, като извади пистолета от сакото си, докато говореше.

„Бентли“-то се плъзна във внезапния завой, отивайки по диагонал надясно, като изхвърли Дейвид и германеца в лявата част на задната седалка. Аржентинецът подкара с пълна скорост нагоре по хълма, като смени с удар на първа предавка, достигайки максималната скорост за секунди. Имаше леко нанадолнище и равна част преди втория хълм; шофьорът ги използва, за да увеличи максимално скоростта на по-висока предавка. Колата се втурна напред при рязкото подаване на газ, като че ли бе огромен куршум.

Вторият хълм бе по-стръмен, но началната скорост помогна. Те препускаха нагоре. „Шофьорът познава машината си“, помисли Дейвид.

— Има светлини! — извика германецът — Те ни следват!

— Има равни участъци… мисля — каза шофьорът, съсредоточавайки се в пътя — Под района на хълмовете има много странични пътища, ще опитаме да се скрием в един от тях. Може би ще ни подминат.

— Не. — Германецът още надничаше през задния прозорец. Той провери пълнителя на пистолета като го докосна. Доволен го постави на мястото му. След това се обърна от прозореца и се пресегна под седалката „Бентли“-то бръмчеше и се тресеше по височината, по черен селски път, и германецът изруга, както търсеше яростно с ръка между краката си.

Сполдинг чу щракането на метални ключалки. Германецът пъхна пистолета в колана си и протегна свободната си ръка надолу. Извади автоматично оръжие с дебело дуло, което Дейвид разпозна като най-новото и най-мощното фронтово оръжие, създадено от Третия райх. Извитият пълнител, поставен набързо от германеца, поемаше повече от четирийсет 7.35-милиметрови патрона.

Лейтенантът на Ринеман проговори.

— Сложете ремъците. Стегнете ги.

Дейвид ги закопча, хвана кожения ремък на гърба на предната седалка и притисна лявата си ръка към рамката на прозореца. Заговори остро на германеца.

— Не използвай това! Не знаеш кои са те.

Мъжът с пушката погледна бързо Сполдинг.

— Знам отговорностите си. — Протегна ръка към дясната страна на задния прозорец. Там имаше малък метален кръг в подложката от филц. Той сложи показалеца си, дръпна нагоре и го изтегли към себе си, откривайки един външен отвор, широк около десет инча и може би четири висок.

Дейвид погледна лявата част на прозореца. Тук имаше друг кръг, друг отвор.

Колата на Ринеман бе подготвена за критични обстоятелства. Чисти изстрели можеха да бъдат произведени към всеки автомобил, който ги преследва. Видимостта бе добра и имаше минимални неудобства при високи скорости на трудни терени.

— Представете си, че това е американско наблюдение, което ме охранява? — Дейвид викаше, докато германецът коленичи на седалката, готов да промуши оръжието в отвора.

— Не е това.

— Вие не знаете!

— Senores! — извика шофьорът. — Слизаме надолу по хълма, това е много дълъг, широк завой. Спомням си това. Долу има ливади с високи треви. Равно е… пътища. Дръжте се!

„Бентли“-то изведнъж се гмурна, сякаш изскочи от ръба на пропастта. Последва рязко намаляване на скоростта, толкова ненадейно, че германецът с пушката бе изхвърлел назад, неговото тяло остана във въздуха за частица от секундата. Сгромоляса се в подпората на предната седалка с оръжие, вдигнато нагоре, за да не се счупи при падането.

Дейвид не се… не можеше… да се колебае. Грабна автомата с пръсти около спусъка, извивайки го навън, и го издърпа от ръцете на германеца. Лейтенантът на Ринеман бе смаян от действието на Дейвид. Протегна ръка към колана си за пистолета.

„Бентли“-то сега хвърчеше по стръмния наклон с много голяма скорост. Широкият завой, за който спомена аржентинецът, бе достигнат, колата влезе в завоя наклонена, изглежда потвърждаваше една инженерна уникалност — да се движи на две гуми.

Дейвид и германецът притиснаха гърбове на противоположните страни, със стегнати крака и пръсти, впити във филцовия мокет.

— Дай ми автомата! — Германецът насочи пистолет към гърдите на Дейвид. Дейвид държеше автомата под мишница, с пръст на спусъка и с дуло на чудовищното оръжие, насочено към стомаха на германеца.

— Ако стреляш и аз ще стрелям — изкрещя в отговор той. — Аз може и да се измъкна. Ти няма. Ти ще се размажеш из колата!

Сполдинг видя, че шофьорът се паникьоса. Действието на задната седалка, прибавено към проблемите от хълма, скоростта и завоите, създадоха криза, която той не бе способен да овладее.

— Senores! Madre de Jesus!… Ще ни убиете!

„Бентли“-то удари за миг скалния бордюр на пътя, разтърсването бе зашеметяващо. Шофьорът изви обратно към централното платно.

Германецът проговори.

— Държиш се глупаво. Тези мъже преследват теб, не нас!

— Не съм сигурен. Не убивам хора по предположение!

— Тогава ще убиеш нас? По каква причина?

— Не искам никой да бъде убит… Сега свали пистолета. И двамата знаем последиците.

Германецът се поколеба.

Ново сътресение, „Бентли“-то бе ударило голям камък или паднал клон. Това бе достатъчно, за да убеди лейтенанта на Ринеман. Той остави пистолета на седалката.

Двамата противници се облегнаха, очите на Дейвид бяха върху ръката на германеца, а неговите — върху автомата.

— Madre de Dios! — Викът на аржентинеца показваше облекчение, нямаше вече паника.

Постепенно „Бентли“-то намаляваше скорост.

Дейвид погледна през предното стъкло. Излизаха от завоя на хълма, в далечината беше равната повърхност на ливади, миниатюрни пампаси, отразяващи бледата лунна светлина. Протегна ръка и взе пистолета на германеца от седалката.

Това бе неочаквано движение, лейтенантът на Ринеман бе ядосан на себе си.

— Поемете си дъх — каза Сполдинг на шофьора. — Изпушете цигара и ме откарайте обратно в града.

— Полковник — прогърмя германецът, — може да задържите оръжията, но зад нас все още има кола! Ако не желаете съвета ми, то оставете поне да излезем от пътя!

— Нямам време за губене. Не му казах да намали само за да се отпусне.

Шофьорът навлезе в равна отсечка от пътя и засили „Бентли“-то. Докато правеше това, използва съвета на Дейвид и запали цигара. Колата отново бе стабилна.

— Седни назад — заповяда Дейвид, разполагайки се диагонално в десния ъгъл с коляно на пода и автомат, който държеше небрежно, но не безгрижно.

Аржентинецът заговори уплашено и монотонно.

— Отново има светлини. Те приближават по-бързо, отколкото мога да карам тази кола… Какво ще наредите да правя?

Дейвид помисли за възможностите.

— Дай им шанс да отговорят… Достатъчна ли е лунната светлина, за да виждаш пътя — със загасени светлини?

— За малко. Не за дълго. Не си спомням…

— Светни и загаси! Два пъти… Сега!

Шофьорът направи, както му казаха. Ефектът беше странен, внезапната тъмнина, рязкото осветяване… докато „Бентли“-то минаваше покрай високата трева от двете страни на пътя.

Дейвид гледаше светлините на проследяващото ги превозно средство през задния прозорец. Нямаше отговор на сигналите. Той разсъждаваше дали ги бяха разбрали, дали бяха приели неговия сигнал.

— Светни им отново — заповяда на шофьора. — Задръж два пъти… за секунди. Сега!

Чуха се припуквания от таблото, светлините останаха загасени за три-четири секунди. Припуквания отново и пак тъмнина.

И тогава се случи.

Избухна пушечен изстрел от преследващия ги автомобил. Стъклото на задния прозорец се раздроби, стъкла хвърчаха и падаха по тапицерията. Дейвид почувства кръв да струи надолу по бузата му, германецът извика от болка, сграбчвайки кървящата си лява ръка.

„Бентли“-то кривна, шофьорът извиваше кормилото насам и натам, колата правеше зигзази по пътя.

— Ето твоя отговор! — изръмжа лейтенантът на Ринеман с кървяща длан и смесица от ярост и паника в очите.

Дейвид подаде бързо автомата на германеца.

— Стреляй!

Германецът промуши дулото в отвора, Сполдинг скочи на седалката, протегна ръка и издърпа металния кръг от лявата страна на прозореца и вдигна пистолета.

Нов изстрел от колата зад тях. Това бе залп от автомат с разпръскващи куршуми, тежък калибър, които засипваха задната част на „Бентли“-то. Издатини се появиха по филцовия покрив и страните, няколко куршума разбиха предното стъкло.

Германецът започна автоматична стрелба, Дейвид помагаше, колкото можеше. Непрекъснато криволичещото „Бентли“ се стараеше да държи преследващата ги кола извън линията на прицел. Неподвижен, той дръпна спусъка, надявайки се да пръсне гумите на приближаващата кола.

Тътенът от оръжието на германеца бе гръмотевичен, повтарящо се кресчендо на оглушителни избухвания, въздушните вълни от всеки изстрел изпълваха малкото им прикритие.

Дейвид можеше да види експлозията в момента, в който ставаше. Капакът на бързо приближаващата ги кола изведнъж се покри с облак от дим и пара. Но залповете на автомата все още излизаха от обгръщащата я мъгла.

— Ееаах! — изкрещя шофьорът. Дейвид погледна и видя кръв, бликаща от главата на мъжа. Вратът му бе прострелян. Ръцете му отскочиха от кормилото.

Сполдинг скочи напред, опитвайки се да достигне кормилото, но не можа. „Бентли“-то се отклони от пътя, плъзгайки се странично във високата трева.

Германецът извади от отвора своето автоматично оръжие. Той разби страничното стъкло с дулото на автомата и блъсна втория пълнител на мястото му, докато „Бентли“-то остро и разтърсващо се спря в тревата.

Преследващата кола, облак от дим и искри, бе паралелно на пътя. Бяха натиснати два пъти спирачки, тя се наклони и замря неподвижно.

Изстрели се посипаха от очертаващата се кола. Германецът ритна вратата на „Сентли“-то, тя се отвори и той изскочи навън във високата трева. Дейвид се сви край лявата врата, пръстите му търсеха дръжката, отпусна цялата си тежест към панела на вратата, тъй че при докосване да се отвори и той да може да се хвърли и скрие. Внезапно въздухът се изпълни от оглушаващия гръм на автоматичната пушка, превключена на непрекъснат огън.

Викове прорязаха нощта. Дейвид блъсна и отвори вратата. Докато изскачаше навън, видя лейтенанта на Ринеман, надигащ се от тревата. Изправящ се и вървящ през куршумите с пръст, натискащ непрекъснато спусъка на автомата. Цялото му тяло трепереше, олюляваше се под ударите на куршуми, влизащи в плътта му.

Той падна.

В този момент втора експлозия дойде откъм колата на пътя.

Бензиновият резервоар избухна изпод колата, бълвайки огън и метал във въздуха.

Дейвид изскочи иззад „Бентли“-то със здраво хванат пистолет.

Стрелбата спря. Ревът на пламъците, съскането на парата бе всичко, което се чуваше.

Той премести поглед от туловището на „Бентли“-то към касапницата на пътя.

Тогава разпозна автомобила. Това бе „Дюсенберг“-ът, който бе дошъл за Лесли Хаукууд онзи следобед.

Две мъртви тела можеха да се видят отзад, бързо обгърнати от огъня. Тялото на шофьора бе извито върху седалката, с отпуснати ръце, неподвижен врат и широко отворени очи в смъртта си.

Имаше четвърти мъж, увиснал към земята през отворената дясна врата.

Ръката му помръдна! После главата!

Той беше жив!

Сполдинг изтича до горящия „Дюсенберг“ и измъкна полуприпадналия мъж настрани от останките.

Той бе видял толкова много мъже да умират, за да сгреши в бързото угасване на живота. Нямаше смисъл да се опитва да задържа смъртта, само за да я използва.

Дейвид се наведе до мъжа.

— Кой сте вие? Защо искахте да ме убиете?

Очите на мъжа, вече блуждаещи, фокусираха върху Дейвид. Само един фар примигваше през дима на експлодиралия „Дюсенберг“, той също си отиваше.

— Кой сте вие? Кажете ми кой сте вие?

Мъжът не искаше или не можеше да говори. Вместо това устните му мръднаха, но не за да прошепнат.

Сполдинг се наведе още.

Мъжът умря, опитвайки се да плюе в лицето на Дейвид.

Слюнката и кръвта се смесваха надолу по брадата, докато главата му увисна безжизнена.

В светлината на разпростиращите се пламъци Дейвид дръпна сакото на мъжа, за да се отвори.

Нямаше документи.

Нито в панталона.

Той разкъса хастара на сакото, скъса ризата до кръста, после спря.

Смаян, любопитен.

По стомаха на мъртвия мъж имаше белези. Рани, но не от куршуми. Дейвид бе виждал такива белези и по-рано.

Не можа да се възпре. Повдигна мъжа за врата и издърпа сакото от лявото рамо, като разкъса ризата по шевовете, за да открие ръката.

Имаше ги и тук. Дълбоко в кожата. Никога не ще се заличат.

Татуирани номера от лагерите на смъртта.

Ein Volk, ein Reich, ein Fuhrer.

Мъртвият мъж бе евреин.

32

Когато Сполдинг пристигна най-сетне в апартамента в Кордоба, бе почти пет часа. Бе отделил достатъчно време, за да свали отличителните знаци, които успя, от мъртвия аржентински шофьор и от лейтенанта на Ринеман. В багажника на колата откри инструменти и свали номерата на „Бентли“-то. Премести стрелките на часовника, намиращ се на таблото, напред, след което го счупи. Ако с всичко това не успееше да постигне нещо друго, то поне щеше да забави полицията. Поне с няколко часа достатъчно ценно време преди да се изправи пред Ринеман.

Ринеман щеше да настоява за тази среща.

Имаше прекалено много неща, които Дейвид трябваше да научи, да сглоби.

Бе вървял около час, минавайки по двата хълма… Колинас Рояс… докато стигне магистралата до реката. Махна стъклата, които се бяха врязали в лицето му, благодарейки, че са малко, а раните нищожни. Занесе страховитата автоматична пушка далеч от мястото на действието, свали пълнителя и разби спусъка, докато се увери, че оръжието е неизползваемо. След което го захвърли в гората.

Един камион, превозващ мляко, го качи от областта Тигре. Разказа на шофьора някаква невероятна история за секс и алкохол… в която бил нарочно замесен, но не можел да обвини никой друг, освен себе си.

Шофьорът се възхити на духа на чужденеца, неговото приемане на риска и загубата. Целият им път бе съпроводен от смях.

Знаеше, че е безсмислено, дори глупаво да се опитва да спи. Имаше прекалено много неща да върши. Вместо това се изкъпа и направи голяма кана кафе.

Време беше. Разсъмваше се откъм Атлантика. Главата му бе бистра, време бе да се обади на Джиин.

Съобщи на учудения морски пехотинец, дежурен на телефона в посолството, че госпожа Камрън очаква обаждането му, че в действителност е закъснял дори, защото се е успал. Госпожа Камрън била планирала да ходят навътре в морето за риба и поради това трябвало да бъдат в Ла Бока точно в шест часа.

Ало?… Ало — гласът на Джиин бе първоначално зашеметен, а след това — изненадан.

— Обажда се Дейвид. Нямам време да ти се извиня. Трябва да те видя веднага.

— Дейвид? Ох, Господи…

— Ще те видя след двайсет минути в твоя кабинет.

— Моля те…

— Няма време! Двайсет минути. Моля те, бъди там… Имам нужда от теб, Джиин. Трябваш ми!

Лейтенантът на пост пред посолството бе услужлив, но неприятно настроен. Съгласи се вътрешният дежурен на телефона да звънне в кабинета на госпожа Камрън; ако самата тя излезе и гарантира за него, морският пехотинец ще го пусне да мине.

Джиин се появи на предното стълбище. Изглеждаше уязвима и прекрасна. Тя заобиколи алеята за коли и тръгна към къщичката до оградата, видя го. В момента, в който го зърна, заглуши ахването си.

Той разбра на какво се дължи това.

Стипцата, която бе употребил, не можеше да скрие раните, останали след изваждането на половин дузина парченца стъкло от бузите и челото му. Раните бяха само частично прикрити.

Не размениха нито дума, докато вървяха надолу по коридора. Вместо това тя държеше ръката му с такава сила, че той се премести от другата й страна. Тя теглеше рамото, което все още не бе заздравяло от катастрофата на Азорите.

Веднъж влезли в нейния кабинет, тя затвори вратата и се озова в прегръдките му. Трепереше цялата.

— Дейвид, съжалявам, съжалявам, съжалявам. Всичко бе толкова ужасно. Държах се лошо.

Хвана раменете й, докато я отдръпна нежно назад.

— Ти само се справяш с един проблем.

— Струва ми се, че вече не мога да се справям. А винаги съм си мислила, че съм доста добра в тази област… Какво се е случило с лицето ти? — тя прокара пръсти по лицето му. — Тук е подуто.

— „Тортюгас“ — погледна я в очи. — Случи се „Тортюгас“.

— О, Господи — прошепна тя и зарови лице в гърдите му. — Объркана съм. Не мога да кажа онова, което искам. Недей. Моля те, недей… да позволяваш да се случи нещо друго.

— Тогава ще се нуждая от помощта ти.

— Аз? Как мога да го сторя? — попита тя, отдръпвайки се назад.

— Отговори на въпросите ми… Ще разбера, ако лъжеш.

— Да лъжа?… Не се шегувай. Никога не съм те лъгала.

Вярваше й… но това с нищо не улесняваше целта, която си бе поставил. Нито пък я изясняваше.

— Откъде научи името „Тортюгас“?

Тя отдръпна ръцете си от врата му и той я пусна. Направи няколко крачки встрани, но в никакъв случай не отстъпваше.

— Не се гордея с онова, което направих. Никога преди не съм постъпвала по този начин. — Обърна се с лице към него. — Слязох долу в „пещерата“… без да бъда упълномощена… и прочетох досието ти. Сигурна съм, че това е най-краткото досие в историята на дипломатическия корпус.

— Какво е написано в него?

Разказа му.

— Виждаш ли, моят въображаем Дейвид снощи имаше някаква отчетлива основа в действителност.

Сполдинг отиде до прозореца, който гледаше към западната тревна площ в двора на посолството. Ранно слънце огряваше всичко наоколо, а по тревата искреше роса. Напомняше му на добре поддържаната тревна площ, която бе видял на нощното осветление в подножието на терасата на Ринеман. А този спомен, от друга страна, му напомняше за кодовете. Той се обърна и каза:

— Трябва да говоря с Балард.

— Само това ли ще кажеш?

— Не толкова митичният Дейвид има да върши работа. Това не се е променило.

— Искаш да кажеш, че аз не мога да го променя.

Той се обърна и тръгна към нея.

— Не, не можеш… Моля се на Бога да можеш, желая аз да мога. Не мога да се убедя… за да перифразирам определено момиче, че онова, което правя, ще има някакво значение… но реагирам по навик, предполагам. Може би е просто моето собствено аз, може да е толкова просто.

— Казах, че си добър, нали?

— Да. Такъв съм… Знаеш ли какъв съм?

— Разузнавач. Агент. Човек, който работи с други мъже, шепнешком, нощем, с голямо количество пари и лъжи. Виждаш ли, мисля по този начин.

— Нямах предвид това. Това е нещо ново… Онова, което съм… Аз съм строителен инженер. Строя сгради и мостове, язовири и магистрали. Веднъж дори построих разширение за зоологическа градина в Мексико, най-доброто открито заграждение, което някога би могла да видиш. За съжаление изхарчихме толкова много пари, че Обществото на зоолозите не можа да си позволи да купи маймуни, но мястото съществува.

— Ти си смешен — засмя се нежно тя.

— Най обичах да работя по проекти за мостове. Да минаваш през естествени препятствия, без да унищожаваш предназначението им…

— Никога не съм считала, че инженерите са романтици.

— Строителните инженери са такива. Поне що се отнася до най-добрите… Но всичко това е толкова далеч. След като свърши тази бъркотия, ще се върна към професията си, разбира се. Не съм глупак. Наясно съм с всички несгоди, на които ще се натъкна… това не е като професията на един адвокат, оставил книгите за известно време, само за да ги вземе отново след време — все пак законите не се менят толкова много. Или както пазарните решения, които трябва да вземе борсовият посредник, не могат да се променят.

— Не съм съвсем сигурна за какво говориш…

— Технологията — единствената действителна и цивилизована изгода, която създава войната. В областта на конструкциите напредъкът е изумяващ. За три години бяха разработени такива нови техники… Отсъствал съм от бранша дълго време. Освен това следвоенните ми препоръки няма да бъдат от най-добрите.

— Мили Боже, та ти се самосъжаляваш.

— Исусе! Да, точно така. По някакъв начин… А още по-точно, ядосан съм. Никой не ме е насилвал. Сам започнах… тази работа, по грешни причини и без всякаква предвидливост… Именно затова трябва да бъда добър в работата си.

— А какво ще кажеш за нас? Възможно ли е да бъдем „едно цяло“?

— Обичам те — заяви простичко той. — Това поне знам.

— Само за една седмица? Точно това непрекъснато се питам. Все пак не сме деца.

— Не сме деца — отвърна той — Децата нямат достъп до досиетата на Държавния департамент — усмихна се той, след което отново стана сериозен. — Нуждая се от помощта ти.

— Какво има? — погледна го остро тя.

— Какво знаеш за Ерих Ринеман?

— Ужасен човек.

— Евреин е.

— Значи в такъв случай е ужасен евреин. Расата и религията са без значение.

— Защо е ужасен?

— Защото само използва хората. Безразборно. Злобно. Използва парите си, за да корумпира каквото и когото може. Купува си влияние от хунтата, това му осигурява земя, правителствени концесии, права на превоз. Насила изкара от строя доста миньорски компании в басейна Патагония. Взе над една дузина нефтени полета в Комодоро Ривадавиа…

— Каква е политиката, която води?

Джиин помисли за секунда, облегна се назад в стола, погледна към прозореца за момент, след което върна поглед обратно към Сполдинг.

— Води се от собствените си интереси — отговори тя.

— Чувал съм, че е с пронацистка ориентация.

— Само защото считаше, че Англия ще падне и ще се постигне споразумение. Все още притежава енергийна база в Германия, поне така ми казаха.

— Но той е евреин.

— Само временно затруднение. Мисля, че не е старейшина в синагогата. Еврейското общество, намиращо се в Буенос Айрес, не го уважава.

Може би точно в това се крият нещата — каза Дейвид и се изправи.

— В какво?

— Ринеман се е отказал от собственото си племе, открито е поддържал създателите на Освиенцим. Може би те искат да го убият. Да унищожат пазачите, а след това и него самия.

— Ако под „те“ разбираш евреите тук, трябва да ти кажа, че не са те. Аржентинските евреи опипват почвата леко. Ринеман има влияние сред полковниците. Но, разбира се, нищо не би спряло някой фанатик…

— Не… Те може да са фанатици, но не са един или двама. Те са организирани, имат поддръжници, големи суми, поне така ми се струва.

— И искат да се справят с Ринеман? Еврейската общност ще се паникьоса. Честно казано, най-напред ще дойдат при нас.

Дейвид спря да снове. Думите започнаха да изплуват отново: Няма да има преговори с Алтмюлер. Думи, изречени в онзи тъмен вход на „Петдесет и втора“ улица в Ню Йорк.

— Някога чувала ли се името Алтмюлер?

— Не. Има един обикновен Мюлер в немското посолство, но това е също като имената Смит или Джоунс. Няма Алтмюлер.

— А за Хаукууд? За жена на име Лесли Дженър-Хаукууд?

— Отново отговорът е не. Но ако тези хора са от разузнавателните служби, няма причина да ги познавам.

— От разузнаването са, но не смятах, че са под прикритие. Поне не и този Алтмюлер.

— Какво означава това?

— Името му се използва в смисъл, който предполага разпознаване. Но аз не мога да открия кой е.

— Искаш ли да провериш в „пещерата“? — попита тя.

— Да. Ще го направя направо с Гранвил. В колко часа отварят?

— Осем и трийсет. Хендерсън е в кабинета си най-късно в девет без петнайсет. — Видя Дейвид да вдига ръката си, забравяйки, че е без часовник. Тя погледна кабинетния часовник и уточни. — Малко повече от два часа. Напомни ми да ти купя часовник.

— Мерси… Балард. Трябва да го видя. Как се чувства рано сутрин? По това време?

— Смятам, че този въпрос е риторичен… Свикнал е да го будят за проблеми с кодовете. Да го повикам ли?

— Моля те. Може ли да се прави кафе тук?

— Ей там има котлон. — Джиин показа вратата към секретарската стая. — Зад стола на секретарката ми. Чешмата е в стенния гардероб… Няма значение, аз ще го направя. Най-напред нека извикам Боби.

— Правя чудесно кафе. Ти го извикай, а аз ще го направя. Приличаш на голям шеф, не ми се ще да те намесвам.

Точно почистваше останките от смляното кафе в кафеника, когато дочу шум. Беше шум от стъпка. Една единствена стъпка навън в коридора. Стъпка, която явно трябваше да бъде приглушена, но не беше. Би било съвсем нормално втора стъпка да я последва, но не се чу такава.

Сполдинг остави кафеника на бюрото, наведе се и свали и двете си обувки, без да издава никакъв шум. Прекоси стаята, отиде до затворената врата и застана мирно до рамката.

Ето още веднъж. Стъпки. Тихи, неестествени.

Дейвид разкопча сакото си, провери оръжието и постави лявата си ръка на топката. Завъртя я тихо, отвори я бързо и излезе в коридора.

На около петнайсет фута от него надолу по коридора вървеше мъж, който рязко се обърна, като чу шума зад себе си. Изражението, което видя на лицето му, Сполдинг бе виждал прекалено много пъти.

Страх.

— О, здравейте, вие сигурно сте новият мъж. Не сме се срещали… Казвам се Елис. Бил Елис… Имам една ужасна среща в седем часа. — Аташето не беше убедително.

— Няколко човека щяхме да ходим на риболов, но прогнозата за времето не е ясна. Искате ли да дойдете с нас?

— Много ми се ще да приема, но имам отвратителна среща в този безумен час.

— Да. Казахте го. Ще пиете ли едно кафе?

— Благодаря, старче. Действително трябва да наваксам с писмената си работа.

— Окей. Съжалявам.

— Да, и аз… Е, ще се видим пак.

Мъжът на име Елис се усмихна несръчно, Дейвид му отвърна и той продължи по пътя си.

Сполдинг се върна обратно в кабинета на Джиин и затвори вратата. Тя стоеше до секретарското бюро.

— С кого, за Бога, говориш в този час?

— Каза, че името му е Елис и че има някаква среща в седем часа… Но няма такава.

— Какво?

— Лъже. С какво се занимава той?

— С разрешителни и освобождаване на внос-износ.

— Удобно… Какво става с Балард?

— Ще дойде всеки момент. Каза, че си жесток… Какво е „удобното“ на Елис?

Сполдинг взе кафеника и тръгна към вградения в стената гардероб. Джиин прекъсна движението му и взе кафеника.

— Към коя категория се числи Елис?

— Отличен е. Отговаря напълно на синдрома, за който говорихме. Иска да се изкачи в дипломатическата йерархия. Не ми отговори на въпроса. Какво значи „удобно“?

— Купили са го. Той е продажник. Може да е съвсем сериозно или просто да върши тази работа за жълти стотинки.

— О? — обърка се Джиин и отвори гардероба, където се намираше чешмата. Изведнъж тя спря и се обърна към Сполдинг. — Дейвид, какво значи „Тортюгас“?

— За Бога, престани да се шегуваш?

— Което значи, че не можеш да ми кажеш?

— Което значи, че не знам. Бих желал да знам какво точно значи всичко това.

— Това е кодово название, нали? Поне така пише в досието ти тук.

— Това е код, за който никой не е благоволил да ми съобщи, а аз съм този, който е отговорен за всичко това!

— Ето, напълни това, но най-напред го измий. — Джиин му подаде кафеника и бързо тръгна към кабинета си, право към бюрото. Дейвид я последва и застана до вратата.

— Какво правиш?

— Аташетата, дори подсекретарите, ако имат ранни срещи, ги записват на портала.

— Елис?

Джиин кимна с глава и започна да говори нещо в телефонната слушалка. Разговорът бе кратък. Върна наместо слушалката и каза, като гледаше Сполдинг обезпокоена.

— Първата среща, записана на портала, е за девет часа. Елис няма никаква среща в седем часа.

— Не съм изненадан. По ти защо се учудваш толкова?

— Исках да съм сигурна… Казваш, че не знаеш какво значи „Тортюгас“. Може би аз бих могла да ти кажа.

— Какво? — попита Дейвид зашеметен и влезе няколко крачки навътре в кабинета.

— Получи се доклад от Ла Бока, това е районът на Елис. Явно неговият отдел е дал разрешението, оправдал ги е. Защото наблюдението бе изоставено.

— Какво е било изоставено? За какво говориш?

— За траулер в Ла Бока. Носел е товар с направление, нарушаващо крайбрежните патрули… нарекоха го грешка. Направлението бе „Тортюгас“.

Външната врата на кабинета внезапно се отвори и Боби Балард влезе вътре.

— Исусе! — каза той. — Гризачите започват да работят рано в прекрасния свят на Оз!

33

Уточняването на кодовите разписания с Балард отнеха по-малко от половин час. Дейвид бе изумен от невероятната фантазия на криптографа. Пред очите му, наместо, той бе разработил геометрична прогресия на числа и съответстващи букви, които биха затруднили и най-добрия шифровчик… поне седмица щеше да е необходима на най-добрите шифровчици, които самият Сполдинг познаваше, за да успеят да разбият този шифър.

А максималното, от което Дейвид се нуждаеше, бяха деветдесет и шест часа.

Боби постави копието, предназначено за Вашингтон, в официален куриерски плик, залепи го по химически път, постави го в тройно заключваща се торба и се обади на военноморската база, за да повика офицер — капитан или по-старши по чин, и заяви, че същият трябва да бъде в посолството до един час. Кодовете щяха да бъдат в самолет прехващач на военноморската база до девет часа и доставени на летище „Андрюс“ до късния следобед. В кабинета на генерал Суонсън в Министерството на войната щяха да пристигнат с бронирана куриерска кола малко след това.

Посланието за потвърждение бе просто. Сполдинг бе дал на Балард само две думи, които гласяха: Извести „Тортюгас“.

Когато кодовете се получеха във Вашингтон, Суонсън щеше да разбере, че Юджиин Лайънс е потвърдил проектите като достоверни. След което можеше да се обади на Швейцарската банка и да прехвърли сумите на Ринеман. Дейвид се надяваше, че някой някъде ще разбере душевното му състояние, затова умишлено използва думата „Тортюгас“. И гнева, който изпитваше от факта, че е оставен да отговаря сам за всичко, без да е информиран за фактите около случая.

Сполдинг започваше да счита, че Ерих Ринеман изискваше повече, отколкото заслужава. Една вероятност, която нямаше да му донесе нищо добро.

Ринеман трябваше да бъде убит.

Очертанията на план, който би направил необходима смъртта, започваха да се оформят в съзнанието му. Самото убийство може да се окаже най-лесната част от задачата, която трябваше да изпълни.

Реши, че няма смисъл да продължава да мълчи пред Джиин и Боби Балард за плановете. Кендъл бе отлетял от Буенос Айрес без никакво обяснение. Дейвид осъзнаваше, че може да се нуждае от помощ в момент, в който не би имал възможност да дава обяснения на хората, които ще му помогнат. Така или иначе, прикритието вече бе излишно. Описа подробно разписанието на Ринеман, функциите на Юджиин Лайънс, появяването на Хайнрих Щолц като свръзка с Ринеман.

Балард се учуди на включването на Щолц.

— Щолц! Това е доста изненадващо… Искам да кажа, че той е от онези, които вярват в Райха. Не на Хитлеровите щуротии… това го отрича, но на Германия. Бях го класирал като истински сподвижник на идеите…

Дейвид не обърна особено внимание на думите му.

Логиката на събитията, които трябваше да се случат, бе ясна в съзнанието на Дейвид и той започна да изпълнява програмата в осем и четирийсет и пет.

Срещата с Хендерсън Гранвил бе кратка и сдържана. Посланикът се задоволяваше с нещата такива, каквито бяха, не желаеше да знае истинската причина за присъствието на Дейвид в Буенос Айрес, стига да не станеше някой дипломатически конфликт. Сполдинг го увери, че доколкото той знае, няма такъв, и със сигурност има по-малка вероятност за някакъв конфликт, ако посланикът остане извън подробностите на самата задача. Гранвил се съгласи. Въз основа на пряката молба на Дейвид той заповяда да се провери „пещерата“ за евентуални досиета на Франц Алтмюлер и Лесли Дженър-Хаукууд.

Нищо.

Сполдинг се върна обратно в кабинета на Джиин, след като приключи с Гранвил. Тя вече беше получила листа с пристигащите пасажери от базата. Юджиин Лайънс бе записан в „Клипер“ полет 101, който пристигаше в два следобед. Професия „физик“ бе записано в листа, а като причина за пристигането бе отбелязано „индустриални срещи“.

Дейвид бе ядосан от Уолтър Кендъл. Или може би, помисли си той, раздразнението му трябваше да бъде отправено към объркания дилетант — бригаден генерал Алан Суонсън? Най-малкото, което можеха да сторят, бе да запишат Лайънс като „учен“; „физик“ бе прекалено нетактично. Един физик в Буенос Айрес бе открита покана за наблюдения, дори наблюдения от съюзниците.

Той се придвижи към малкия си изолиран кабинет. Трябваше да помисли.

Реши, че трябва да посрещне Лайънс. Уолтър Кендъл му бе съобщил, че мъжете-медицински сестри ще настанят немия, тъжен мъж в „Сан Телмо“. Като си спомни въпросните двама мъже, Дейвид започна да има предчувствия, че ще се случи беда. Не беше толкова невероятно Джони и Хал (това бяха имената им, нали?) да заведат Лайънс до немското посолство, считайки, че това е определената болница.

Ще посрещне „Клипер“ на „Пан Ам“ 101, след което ще откара тримата мъже по сложен маршрут до Сан Телмо.

Дейвид изчисли, че след като настани Лайънс, ще разполага с около два — три часа, преди Ринеман или Щолц да се свържат с него. Освен ако Ринеман не го издирваше в този момент панически заради убийствата в Колинас Рояс. Ако имаше такава вероятност, Сполдинг бе „изградил убежището си“. Неопровержимото си алиби… Не е присъствал на сцената. Оставили са го пред Кордоба в два сутринта.

Кой можеше да го опровергае?

И така, щеше да има два или три свободни часа следобед.

Ла Бока.

Джиин дискретно провери военноморските наблюдения, извършвани от базата. Дискретността й се състоеше в това, че проведе един съвсем рутинен, скучен телефонен разговор с началника, водещ операциите по наблюдението. Тя обясни, че има един „недоизяснен въпрос“ на дело „с изтекла давност“, което само от бюрократична гледна точка трябва да бъде дооформено, тъй като се намират хора, които, за да напреднат в кариерата, ще потърсят отговорност за неправилно оформеното дело. Ще има ли нещо против лейтенантът да й даде нужната информация?… Траулерът, вписан погрешно с направление „Тортюгас“, бе акостирал до комплекс от складове в Очо Кале. Грешката бе проверена и потвърдена от аташе от посолството, господин Уилям Елис, отговарящ за разрешителни за внос и износ.

Очо Кале.

Дейвид щеше да прекара около час в оглед на местността. Времето, отделено за това, можеше да се окаже и излишно. Каква можеше да бъде връзката между един риболовен траулер и неговата задача? Никаква, поне на пръв поглед. Но ето го, още веднъж се появяваше това име „Тортюгас“, съществуваше и аташето, което се промъкваше тихо и подслушваше пред затворени врати и което лъжеше за някакви несъществуващи срещи в ранните утринни часове.

Струваше си човек да надникне в тази история с Очо Кале.

След като приключеше с това щеше да стои до телефона си в Кордоба.

— Ще ме заведеш ли на обяд? — попита Джиин, влизайки в кабинета му. — Не поглеждай часовника си, просто нямаш такъв.

Ръката на Сполдинг замръзна във въздуха, с обърната към него китка.

— Не смятах, че е станало толкова късно — рече той.

— Не е късно. Единайсет часа е само, но ти не си ял, най-вероятно не си и спал, а отгоре на всичко каза, че ще ходиш до аерогарата малко след един.

— Прав бях — ти си голям шеф. Чувството ти за организираност е просто ужасяващо.

— Не бих могла да стъпя и на малкия ти пръст в това отношение. Най-напред ще се отбием в бижутерски магазин. Вече се обадих. Имаш подарък.

— Обичам подаръците. Да вървим — Сполдинг точно ставаше от стола, когато телефонът иззвъня. Той го изгледа и каза. — Знаеш ли, че това е първият път, когато това проклето нещо е издало звук?

— Сигурно е за мен. Казах на секретарката ми, че ще бъда тук… Изглежда, че не трябвате да й казвам.

— Ало? — каза Дейвид в телефонната слушалка.

— Сполдинг?

Дейвид моментално позна обработения глас на германеца Хайнрих Щолц. Напрежението, което чувстваше, можеше да се усети дори по телефона.

— Не е ли малко глупаво да се обаждаш тук? — попита Дейвид.

— Нямам друг избор. Общият ни приятел е в състояние на крайно безпокойство. Всичко е изложено на опасност.

— За какво говориш?

— Няма време за глупости! Положението е сериозно.

— Нямаме време и за игрички. За какво говориш?

— За снощи? Тази сутрин. Какво се случи?

— Какво се случи, къде?

— Престани! Бил си там!

— Къде?

Щолц направи кратка пауза, Дейвид чуваше дъха му. Германецът изпадна в паника, като отчаяно се мъчеше да се владеее.

— Хората бяха убити. Трябва да разберем какво се е случило!

— Убити?… Ти си луд. Но как?

— Предупреждавам те…

— Престани вече! Аз съм купувачът и не забравяй това… Не искам да ме забъркват в някакви проблеми на организацията. Хората ме оставиха около един и половина. Между впрочем, срещнали се с другите ви момчета — онези, дето наблюдават моя апартамент. И също между впрочем никак не ми харесва това денонощно наблюдение!

Щолц бе озадачен — точно както очакваше Дейвид.

— Другите ли?… Какви други? — попита той.

— Хайде стига толкова! Знаеш съвсем добре за какво говоря — Сполдинг го остави сам да направи заключение за себе си.

— Всичко това е много неприятно… — Щолц се опита да възвърне самообладанието си.

— Съжалявам — отговори Дейвид, без да се обвързва.

— Ще ти се обадя пак — прекъсна го Щолц отчаяно.

— Не се обаждай тук. Ще бъда извън посолството по-голямата част от следобеда… Във всеки случай — добави Сполдинг бързо, — ще бъда в една от онези лодки, които нашият приятел гледа отвисоко. Ще се присъединя към приятели от дипломатическия корпус, почти толкова богати, колкото е и той. Обади ми се след пет в Кордоба.

Дейвид затвори моментално телефона, щом като чу началните протести на Щолц.

Джиин го наблюдаваше очарована.

— Справи се отлично — каза тя.

— Имам доста по-голяма практика от него.

— От Щолц?

— Да, хайде да идем в твоя кабинет.

— Смятах, че ще ходим на обяд.

— Точно така. Но най-напред трябва да свърша две неща… Нали има заден изход?

— Няколко. И задна врата.

— Искам да използвам кола на посолството. Някакви проблеми?

— Не, разбира се, че не.

— Твоята секретарка… можеш ли да я пуснеш да отиде на дълъг обяд?

— Сладък си. Имах лудата идея, че ще водиш мен да обядваме.

— Точно така. Може ли да си вдигне косата и да сложи някоя раздърпана шапка?

— Това всяка жена може да го направи.

— Добре тогава. Донеси онова жълто палто, с което беше снощи. И междувременно ми покажи мъж с моя ръст наоколо.

Човек, който ще бъде приятен на секретарката ти по време на дългия обяд. За предпочитане е да носи тъмни панталони. Ще му дам сакото си.

— Но какво правиш?

— Нашите приятели явно обичат да си правят шеги с други хора. Сега ще видим как ще понесат шегата на собствения си гръб.

Сполдинг наблюдаваше от прозорците на третия етаж, скриван от дългите пердета. Вдигна бинокъла пред очите си. Долу пред сградата секретарката на Джиин, облечена в жълтото й палто и с широкопола шапка на главата, пристъпваше бързо към бордюра. След нея вървеше един от помощниците на Балард, висок мъж с тъмни панталони, облечен със сакото на Дейвид. И двамата носеха слънчеви очила.

Помощникът на Балард се спря за момент на горното стъпало и погледна отворената карта на града. Лицето му бе скрито от огромния лист хартия. Той слезе бавно по стълбите и се качи в колата на посолството — една лимузина от висока класа с перденца на задния прозорец.

Сполдинг започна да оглежда булеварда пред вратата. С излизането на лимузината един мерцедес тръгна от мястото, на което бе паркирал, от южната страна на улицата, и я проследи. След това втори автомобил от северната страна на улицата направи внимателен обратен завой и зае място — няколко коли зад мерцедеса.

Дейвид доволен постави обратно бинокъла и напусна стаята. Вече в коридора той зави наляво и бързо мина покрай врати и стълбища, насочвайки се към задната страна на сградата, докато стигна до стая, която точно отговаряше на досегашното му място за наблюдения, само че в предната част на посолството. Боби Балард, с бинокъл в ръка, бе седнал на стол до прозореца; той рязко се обърна при шума от стъпките на Дейвид.

— Има ли нещо? — попита Сполдинг.

— Две — уточни шифровчикът — Бяха паркирани в различни посоки. Току-що потеглиха.

— Същото беше и отпред. Явно поддържат радиовръзка.

— Задълбочен подход, нали?

— Не чак толкова, колкото си представят — заяви Сполдинг.

Спортното сако на Балард му беше широко в кръста и късо в ръкавите, но за сметка на това новият му часовник бе на показ. Джиин изпитваше огромно удоволствие от това. Той бе много изящен екземпляр.

Ресторантът беше малък, намираше се в странична уличка в близост до „Сан Мартин“ и действително напомняше на дупка. Бе открит отпред, къс навес предпазваше от слънцето малкото маси, разположени отвън. Тяхната маса се намираше вътре. Сполдинг беше седнал с лице към входа, което му позволяваше да наблюдава минувачите.

Но сега той не наблюдаваше тях. Той гледаше Джиин. Онова, което видя изписано на лицето й, го накара да изрече думи без дори да се замисли.

— Скоро всичко ще свърши, а след това напускам веднага.

Тя хвана ръката му, като го гледаше в очите. Не отговори няколко секунди. Сякаш искаше да задържи, изолира и да предизвика размисъл върху думите му.

— Това, което казваш е забележително. Не знам какво означава.

— Това означава, че искам да прекарам дълги години с теб. Остатъка от живота си… Не мога да го кажа по друг начин.

Джиин затвори очи за момент, да си поеме дъх.

— Струва ми се, че се изрази… прекрасно.

Как можеше да й разкаже? Как да й обясни? Трябваше да опита. Всичко бе ужасно важно.

— Преди по-малко от месец — започна той тихо — нещо се случи на една поляна. Беше нощ в Испания. Около лагерен огън… Случи се с мен. Обстоятелствата не са от значение, но онова, което се случи с мен, бе… най-страшното нещо, което бих могъл да си представя. А то нямаше нищо общо с изчисления риск в работата ми, нито с изпитване на страх… Винаги съм се страхувал, можеш да бъдеш абсолютно сигурна в това… Именно в онзи момент изведнъж разбрах, че не изпитвам никакви чувства. Докладваха ми нещо, което трябваше да ме потресе… да ме накара да се разплача или да ме разяри, да ме побърка от ярост. Но се оказа, че аз просто не изпитвам никакви чувства. Бях вцепенен. Приех новините и даже започнах да критикувам човека, че е скрил от мен тези новини. Казах му да не прави разни циркове… Виждаш ли, той с право смятал, че аз ще постъпя така. — Дейвид спря и постави ръката си върху ръката на Джиин. — Това, което се мъча да ти кажа, е, че ти ми възвърна нещо, което считах за безвъзвратно загубено. Никога повече не бих желал да го изгубя.

— Ще ме разплачеш — каза тя тихо с навлажнени очи и с леко усмихващи се треперещи устни. — Не знаеш ли, че момичетата плачат, когато им се казват подобни неща?… Ще трябва да те уча на толкова много неща… О, Боже — прошепна тя. — Моля те, моля те… нека бъдат години.

Дейвид се облегна на малката маса, докосвайки устни до нейните, отдръпна леко ръката си от нейната и нежно прокара пръсти по лицето й.

Сълзи се стичаха по него.

Той също почувства буца в гърлото; нямаше да може да заплаче, но почувства, че сълзите му напираха.

— Ще дойда с теб, разбира се — заяви тя.

Последните й думи го върнаха обратно към реалността… онази, другата реалност.

— Не, не с мен. Но много скоро след това. Ще са ми необходими две седмици, за да уредя нещата… А ти ще трябва да издадеш работата си тук.

Тя го погледна въпросително, но не зададе въпрос.

— Ти имаш специални… инструкции за занасянето на проектите или каквото е там.

— Да.

— Кога?

— Ако всичко върви както трябва, след ден-два. Най-много три.

— В такъв случай защо се нуждаеш от две седмици?

Поколеба се за момент преди да отговори на въпроса й.

След което осъзна, че иска да й каже истината. Това бе една малка част от началото, което искаше да постави. Истината!

— Има пробив в сигурността в едно място на име Феърфакс…

— Феърфакс — прекъсна го тя. — Точно това бе записано в досието ти.

— Това е един разузнавателен център във Вирджиния. Строго секретен. Един мъж бе убит там. Той бе мой приятел. Нарочно скрих информация, която може да спре изтичането на друга информация и най-вече, с цел да разбера кой го уби.

— Но защо, за Бога?

— От една страна, бях принуден. Хората от Феърфакс не бяха упълномощени да получават подобна информация. Единственият, който можеше да я получи, бе некомпетентен… особено в обстоятелства като сегашните. Той не е в разузнаването, а генерал от снабдяването. Той просто купува неща.

— Като например планове на жироскопи?

— Да. Като се върна, ще го принудя да ми изясни данните.

— Дейвид направи кратка пауза и започна да говори сякаш на себе си, и на Джиин. — Всъщност въобще не ми пука дали ще го направи или не. Имам много натрупана отпуска, която ми се полага. Ще използвам седмица или две от нея във Феърфакс. В тази база някъде се разхожда немски агент с достъп до свръхсекретна информация. Той уби един много добър човек.

— Плашиш ме.

— Не би трябвало да се плашиш. — Дейвид се усмихна, отговаряйки й с истината, изречена преди: — Нямам никакво намерение да рискувам онези години, за които говорихме. Ако се налага, ще работя максимално внимателно… Не се притеснявай.

Джиин кимна с глава и каза:

— Няма да се притеснявам. Вярвам ти… Тогава аз ще пристигна след три седмици. Поне това дължа на Хендърсън, ще трябва да свиква с много неща. А ще имам време и да направя нещо и за Елис.

— Не го пипай засега. Все още нищо не знаем. Ако открием, че му плащат отвън, може да бъде много ценен точно там, където е. Двойните агенти са безценни. Като открием, че някой човек е такъв, му осигуряваме „много добро здраве“.

— В какъв свят живееш? — попита Джиин загрижено, а не с чувство за хумор.

— В свят, който ти ще ми помогнеш да напусна… След като се справя с бъркотията във Феърфакс, приключвам.

Юджиин Лайънс се промъкна на задната седалка на таксито между Сполдинг и мъжа — „медицинска сестра“ на име Хал. Другият придружител, Джони, бе седнал отпред до шофьора. Дейвид даде инструкции на испански и таксито потегли по дългия равен път от аерогарата.

Дейвид погледна към Лайънс. Но това никак не му беше лесно. Близостта на тъжното, изтощено лице само усилваше убеждението му, че това, което вижда, е причинено от самия него. Очите на Лайънс не реагираха, той бе изтощен от полета, отнасяше се подозрително към новата обстановка. Беше раздразнен и от агресивността, от бързината, с която Дейвид ги изведе от летището.

— Толкова се радвам, че ви виждам отново — каза Дейвид.

Лайънс мигна. Сполдинг не бе сигурен дали може да тълкува този жест като поздрав или не.

— Не ви очаквахме — каза Джони от предната седалка. — Мислехме, че ще настаним сами професора.

— Всичко е записано на лист хартия — добави Хал, като се подаде от дясната страна на Лайънс и извади няколко картончета с написана върху тях информация. — Вижте: адресът, вашият телефонен номер и този на посолството. На всичко отгоре — и портфейл, пълен с аржентински пари.

Вместо „Арджентийн“ Хал произнасяше „Арджентайн“. Дейвид се чудеше как може да му бъде организиран курс за обучение по подкожно инжектиране, кой му четеше етикетите? От друга страна, неговият партньор Джони — не толкова приказлив, но явно по-знаещ, бе очевидният водач от двамата.

— Е, понякога тези неща могат да се развият неблагоприятно. Комуникациите се разпадат непрекъснато… Добре ли пътувахте, докторе?

— Не беше чак толкова лошо — отговори Хал. — Но доста нестабилно над Куба.

— Това явно са били силни въздушни течения, идващи от острова — уточни Дейвид, като наблюдаваше Лайънс с крайчеца на окото си. Сега вече физикът реагира, като погледна бегло Сполдинг. А името в този поглед можеше да се види достатъчно чувство за хумор.

— Ъ-хъ — отговори Хал, — точно това каза и стюардесата.

Лайънс се усмихна леко.

Дейвид точно реши, че има някакъв напредък в реакциите на Лайънс, когато видя обезпокояваща гледка в огледалото на шофьора. Дейвид усети, че през цялото време бе наблюдавал инстинктивно огледалото.

Направи му впечатление тясната решетка на автомобил, който вече бе виждал, без да предизвика у него някакви притеснения. Спомни си, че го бе виждал два пъти — веднъж паркиран сред дългата опашка от таксита и отново още веднъж, когато тръгваше от мястото, където бе паркиран.

Ето че колата се движеше отново след тях. Дейвид бавно смени позата, в която бе седнал, и погледна през задния прозорец на таксито. Изглежда Лайънс усети загрижеността на Дейвид и услужливо се премести леко встрани.

Колата беше марка „Ла Сал“ от 1937 година, черна, с ръждясал хром по решетките и около фаровете. Тя се движеше на около петдесет, шейсет ярда отзад, но шофьорът, един рус мъж, не допускаше друго превозно средство да мине между тях. Всеки път, когато имаше подобна опасност, даваше газ. Русият мъж изглежда бе или неопитен, или невнимателен. Ако, разбира се, ги преследваше.

Дейвид започна да говори на шофьора настойчиво, но тихо на испански език. Предложи му по пет долара в повече за всеки километър, ако смени посоката и се отдалечи от Сан Телмо в следващите няколко минути. Porteno явно не беше аматьор като шофьора на „Ла Сал“, тъй като веднага прецени обстановката само с един поглед в огледалото. Той кимна с глава мълчаливо, направи несръчно внезапен и опасен обратен завой и полетя на запад. Той поддържаше бърз зигзаговиден курс, като се шмугваше ту в потока от коли ту ги заобикаляше, след това рязко зави надясно и ускори на юг по крайбрежната улица. Видът на водата напомни на Дейвид за Очо Кале.

Той имаше силно желание да настани Юджиин Лайънс в „Сан Телмо“ и да се върне обратно в Очо Кале.

„Ла Сал“-ът вече не представляваше проблем.

— Исусе! — обади се Хал. — Какво, по дяволите, беше всичко това? — След което сам отговори на въпроса си: — Следяха ни, нали?

— Не бяхме сигурни — уточни Дейвид.

Лайънс го наблюдаваше с безизразен поглед. Джони проговори от предната седалка:

— Означава ли това, че можем да очакваме проблеми? Накара този човек да поработи доста старателно. Господин Кендъл не спомена нищо за неприятности… Само уточни, че ще вършим досегашната си работа. — Джони не се обърна, докато уточняваше всички тези неща.

— Ще се притесните ли, ако изведнъж се появят някои проблеми?

Джони се обърна и погледна Сполдинг. „Прекалено сериозен тип е“, помисли си Дейвид.

— Зависи — отговори придружителят. — Работата ни е да наглеждаме професора. Да се грижим за него. Ако се появят проблеми, които да ни попречат да си вършим работата, не смятам, че ще ми хареса особено.

— Разбирам. Какво ще направите?

— Ще го отведа оттук — отговори просто Джони.

— Доктор Лайънс има да върши работа тук, в Буенос Айрес. Кендъл сигурно ви е обяснил всичко това.

Джони погледна Сполдинг право в очите и каза:

— Ще ви кажа нещо направо, господине. Тази мръсна свиня може да си гледа работата. През целия си живот досега не съм понасял толкова идиотщини от никой друг.

— А защо не напуснеш?

— Ние не работим за Кендъл — заяви Джони, сякаш самата мисъл за подобно нещо го отвращаваше. — Плаща ни Изследователският център на „Меридиън Еъркрафт“. А този куми син дори не работи за „Меридиън“. Той е един долен счетоводител.

— Нали разбирате, господин Сполдинг — каза Хал, опитвайки се да уталожи агресивността на партньора си. — Ние трябва да направим онова, което е най-добро за професора. Именно за това ни нае Изследователският център.

— Разбирам. В непрекъснати контакти съм с Изследователския център на „Меридиън“. Никой не би желал доктор Лайънс да бъде наранен. Мога да ви уверя в това. — Дейвид лъжеше убедително.

Самият той не би могъл да даде никакви уверения, тъй като и той не бе сигурен. Единственият му изход по отношение на Джони и Хал бе да превърне тяхната новооткрита отговорност в негова изгода. Ключът към всичко щеше да бъде Изследователският център на „Меридиън“ и неговата фиктивна връзка, за която бе споменал, така както и общото им отвращение от Кендъл.

Таксито намали ход и зави в една тиха уличка на Сан Телмо. Шофьорът спря пред тясна триетажна сграда с бяла гипсова мазилка и наклонен, ръждясал покрив. Именно това бе „Тераза Верде“ номер 15. Първият етаж бе даден под наем на Юджиин Лайънс и неговите „помощници“.

— Ето, пристигнахме — каза Сполдинг, отваряйки вратата Лайънс излезе веднага след Дейвид. Той застана на тротоара и започна да оглежда странната, красива малка къща на тихата уличка. Дърветата по тротоара бяха като изваяни. Всичко наоколо изглеждаше невероятно чисто, а във въздуха се носеше някакво спокойствие. Дейвид почувства, че Лайънс е открил нещо — нещото, което дълго бе търсил.

Изведнъж помисли, че е разбрал какво е точно това.

Юджиин Лайънс гледаше нагоре към красиво място за отдих. Място за последен отдих. Гроб.

34

Оказа се, че не разполага с достатъчно бреме, както предварително мислеше. Бе казал на Щоли да му се обади след пет часа в Кордоба, а сега бе почти четири.

Първите лодки вече пристигаха в пристанището, свирките им пронизваха въздуха, наоколо мъже хвърляха и хващаха тежките въжета, имаше разпръснати мрежи във всички посоки, разпънати на изсушаващите слънчеви лъчи.

Очо Кале бе в Дарсана Норт, на изток от товарния кей на Ретиро в сравнително изолираната част на Ла Бока. Влакови релси, явно изоставени от дълго време, се виждаха по улиците покрай редицата от складове. Очо Кале не беше първокласно пристанище или складова база. Достъпът му до морските канали не бе толкова затруднен, колкото вътрешните части на Ла Плата, но оборудването бе старомодно. Сякаш ръководството не можеше да реши дали да продаде или да запази доброто си крайбрежно недвижимо имущество, или да го стегне в добър вид за работа. Именно това колебание водеше до фактическото изоставяне.

Сполдинг беше по къс ръкав; кремавото сако на Балард бе оставил в „Тераса Верде“. На рамо носеше голяма използвана мрежа, която бе купил от една сергия. Проклетото нещо вонеше от разлагащия се коноп и умрялата риба, но все пак можеше да го използва по предназначение. Той можеше да прикрие лицето си и да се движи лесно и удобно в обстановката около себе си, да се слее в нея. Дейвид помисли, че ако някога му се наложи да пази Господ, да обучава новобранци в разузнаването във Феърфакс, то той би наблегнал на фактора комфорт. Психологически комфорт. Човек би могъл да го почувства веднага. Точно толкова бързо, колкото би почувствал дискомфорта от фалшивото.

Продължи да върви по тротоара, докато той свърши. Последната сграда на Очо Кале в най-далечната й част бе заобиколена от няколко стари сгради и разградени запустели парцели, които някога са били използвани за складова база на открито, а сега бяха обрасли с високи бурени. Откъм морето имаше два огромни склада, свързани с открита площ. Между двете сгради се виждаше корпусът на акостирал траулер. Следващото място за акостиране бе на около четвърт миля навътре в морето. Складовете на Очо Кале бяха действително изолирани.

Дейвид спря. Мястото беше като миниатюрен полуостров с много малко хора наоколо. Нямаше странични улици, нито сгради след реда от къщи от лявата страна. Само онова, което изглеждаше като други площи зад къщите и допълнителни купища, които държаха настрани водите на малкия канал.

Последната част на Очо Кале бе един полуостров. Складовете бяха не само уединени, но и изолирани.

Дейвид повдигна мрежата от дясното си рамо и я прехвърли върху лявото. Двама моряци излязоха от сградата. На втория етаж жена отвори прозореца и се развика отгоре, че мъжът й се прибира късно в къщи. Възрастен мъж с тъмно лице и индиански черти беше седнал на дървен стол на малка разнебитена площадка пред склад за стръв. Даже през зацапаните от сол и мръсотия прозорци вътре се виждаха мъже, които пиеха вино направо от бутилките. В последната къща една блудница бе излязла на прозореца на първия етаж и като видя Дейвид, разтвори блузата си изваждайки на показ голяма, увиснала гърда. Притисна я няколко пъти и насочи зърното към Сполдинг.

Очо Кале бе край на определен участък на земята.

Той тръгна към стария индианец, поздрави го небрежно и влезе в склада за стръв. Вонята бе непоносима, комбинация между урина и гниене. Вътре имаше трима мъже, по-скоро пияни, отколкото трезви, около седемдесетгодишни.

Мъжът зад дъската, която служеше за тезгях, изглежда се стресна от това, че влиза клиент, и явно не знаеше какво да стори. Сполдинг извади банкнота от джоба си, за учудване на тримата около него, и проговори на испански.

— Имате ли сепия?

— Не… Не, нямаме сепия. Много малко ни доставиха днес — отговори собственикът, вперил поглед в банкнотата.

— Какво имате?

— Червеи. Кучешко месо, малко котешко. Котешкото е много добро.

— Дайте ми една малка опаковка.

Мъжът се спъна и мина отзад, повдигна парче вътрешности и ги уви в мръсен вестник. Постави опаковката на дъската до парите.

— Нямам да ви върна, сеньор…

— Няма значение — отвърна Сполдинг. — Тези пари са за теб. Задръж и стръвта.

— Senor?… — Мъжът се усмихна озадачено.

— Задръж парите. Разбра ли?… Кажи ми кой работи там отсреща? — Дейвид посочи през едва прозиращите стъкла. — В онези големи къщи на дока?

— Почти никой… Няколко човека влизат и излизат… от време на време. Понякога идва… по някоя риболовна лодка.

— Влизали ли сте вътре?

— О, да. Преди три или четири години работех там. Голям бизнес се въртеше преди три, четири… пет години. Всички работим. — Другите двама кимнаха с глави.

— Не и сега, така ли?

— Не, не… Всичко бе затворено. Приключено. Никой не влиза вътре вече. Собственикът му е много лош човек. Пазачите чупят глави.

— Пазачи?

— О, да. С пистолети. Много пистолети при това. Много лоши.

— Идват ли тук автомобили?

— О, да. От време на време… Един или два… Те не ни дават работа.

— Благодаря ви. Задръжте парите. Още веднъж благодаря. — Дейвид прекоси и се озова до мръсния прозорец, позабърса един малък крайчец от него и отправи поглед към разположените по почти цялата дължина на квартала складове. Изглеждаха сякаш изоставени. Изключение правеха само мъжете на пристанището. И ето, че той се взря по-внимателно в тези мъже.

В началото не бе сигурен, въпреки че бе избърсал стъклото, все още имаше остатъци от мръсотия от външната му страна и не можеше да се види ясно. Мъжете се движеха напред-назад по малкия участък.

Ето че изведнъж бе сигурен. И изведнъж много ядосан.

Мъжете в далечината на вълнолома носеха същите полувоенни униформи, с които бе облечена охраната на Ринеман при вратата на имението му.

Това бяха мъже на Ринеман.

Телефонът иззвъня точно в пет и половина. Не се обаждаше Щолц и понеже не беше той, Дейвид отказа да приеме инструкциите, които получи. Затвори телефона, но не минаха и две минути и той звънна отново.

— Ти си прекалено голям инат — каза Ерих Ринеман. — По-скоро ние трябва да бъдем предпазливи, а не ти.

— Това е просто едно ненужно изказване. Нямам намерение да следвам инструкции от човек, който не познавам. Не очаквам прекалена стриктност, но това е просто прекалено свободно поведение.

Ринеман млъкна, а след това проговори рязко:

— Какво стана снощи?

— Обясних на Щолц точно какво ми се случи. Нищо друго не знам.

— Не ти вярвам. — Гласът на Ринеман бе напрегнат, рязък, гневът му се чувстваше.

— Съжалявам — каза Дейвид. — Но това не ме засяга.

— Нито един от двамата не би напуснал Кордоба! Невъзможно!

— Напуснаха. Можеш да вярваш на това, което казвам… Виж, казах вече и на Щолц, че не желая да се набърквам във ваши проблеми…

— Откъде знаеш, че не си забъркан вече?

Това бе един логичен въпрос и Сполдинг осъзнаваше това.

— Защото съм тук в апартамента и говоря с теб. Според Щолц другите двама са мъртви, а именно това състояние възнамерявам да избегна. Просто купувам разни документи от теб. Хайде да отделяме внимание само на това.

— Още ще си поговорим по този въпрос — заяви Ринеман.

— Не точно сега — каза Сполдинг, — имаме работа, която трябва да свършим.

Немският евреин направи пауза още веднъж.

— Направи както ти каза мъжът. Иди до Каса Росада на Плаза де Майо. Откъм южната врата. Ако вземеш такси, слез при Джулио и тръгни пеш.

— Предполагам, че твоите хора ще ме проследят още щом изляза оттук.

— Съвсем дискретно. Трябва да разберат дали те следи някой.

— В такъв случай ще тръгна пеша още оттук. Това ще бъде най-лесното нещо.

— Много интелигентно. При Росада ще те чака кола. Същата кола, която те докара дотук снощи.

— Ще бъдеш ли там? — попита Дейвид.

— Разбира се, че не. Но ще се срещнем след кратко време.

— Ще нося ли проектите направо в Телмо?

— Ако всичко е наред, можеш да направиш това.

— Ще изляза след пет минути. Твоите хора ще бъдат ли готови?

— Те вече са — отговори Ринеман и затвори телефона.

Дейвид прикачи „Берета“-та на гърдите си и облече сакото. Отиде в банята, взе една кърпа от рафта и избърса праха по обувките си, натрупан от аерогарата и Ла Бока. Среса косата си и постави талк върху драскотините по лицето си.

Нямаше начин да не забележи тъмните кръгове под очите си. Нуждаеше се от сън, но нямаше време за това. За себе си, за собственото си оцеляване знаеше, че трябва да отдели време.

Зачуди се кога ли точно ще стане това?

Върна се обратно към телефона. Имаше да провежда два разговора преди да тръгне.

Първо, трябваше да се обади на Джиин. Трябваше да я помоли да стои в посолството, тъй като можеше да му се наложи да й се обади. При всички случаи щеше да говори с нея като се върне. Съобщи й, че ще бъде с Юджиин Лайънс в Тераса Верде. И още, че я обича.

Вторият разговор бе с Хендерсън Гранвил.

— Казах ви, че няма да забърквам посолството или вас самия в работата ми тук, сър. Ако ситуацията се е променила, то това е единствено заради мъж от вашите подчинени, който е наредил да бъде приключено едно наблюдение съвсем неправилно. Съжалявам, но това пряко засяга дейността ми тук.

— Какво искате да кажете с това „неправилно“? Това е много сериозен извод. Ако не е и подсъдно престъпление.

— Да, сър. И именно поради това е важно да не се вдига шум, да държим всичко под контрол. Това е по-скоро въпрос за разузнавателните служби.

— Кой е този човек? — попита Гранвил с леден глас.

— Едно аташе на име Елис, Уилям Елис. Моля ви, сър, да не предприемате никакви действия. — Сполдинг говореше бързо, натъртено. — Може да е жертва, но може и да не е. И в двата случая не трябва да го караме да става бдителен.

— Добре. Разбирам ви… Защо ми казахте тогава… ако не желаете да се предприема нещо?

— Да не се вземат никакви мерки срещу Елис, сър. Но имам нужда от изясняване на това наблюдение. — Дейвид описа складовете в Очо Кале и траулера, акостирал между двете сгради.

Гранвил го прекъсна внимателно:

— Спомням си доклада. Военно наблюдение. Имаше направление за товар… нека помисля.

— Тортюгас — добави услужливо Сполдинг.

— Да, точно така. Имаше крайбрежни нарушения. Грешка, разбира се. Нито един риболовен кораб не би помислил да пробва подобно пътуване. Точното направление бе Торюгос, едно малко пристанище в северен Уругвай, струва ми се.

Дейвид се замисли за момент. Джиин не бе споменала за подмяна или за близки имена.

— Това може да е така, сър, но ще бъде полезно да знаем какъв е товарът.

— Това бе записано. Мисля, че беше фермерска техника.

— Ние не смятаме така — каза Сполдинг.

— Е, ние нямаме право да проверяваме товара…

— Господин посланик! — прекъсна го Дейвид. — Има ли някой от хунтата, на когото можем да се доверим, да се доверим напълно?

Отговорът на Гранвил бе колеблив, предпазлив. Сполдинг веднага разбра това:

— Един… двама, може би.

— Няма да ви питам за имената им, сър. Но бих ви помолил да потърсите помощта им. Разбира се с всички мерки за сигурност. Тези складове се пазят… от хората на Ринеман.

— Ринеман? — неприязънта, която изпитваше посланикът, се усети и по телефона. „Това е качество“, помисли си Дейвид.

— Имаме причини да считаме, че се мъчи да заобиколи някое споразумение или се стреми да прави и контрабанда, успоредно с това. Контрабанда, сър. Трябва да разберем какъв е товарът, сър.

Това бе всичко, което Дейвид се сети да каже. Едно обобщение без действително основание. Но ако съществуваха хора, готови да убиват и да умират за „Тортюгас“, това би било достатъчно основание. Щом Феърфакс можеше да запише това име на заповедта за прехвърлянето му, при това без да му каже нищо по този въпрос, то това е основание повече от достатъчно.

— Ще направя всичко възможно, Сполдинг. Не мога да обещая нищо, разбира се.

— Да, сър. Разбирам. И ви благодаря.

Авенида де Майо бе задръстена от трафик, а положението на Плаза беше още по-лошо. В дъното на площада розовият камък на Каса Росада отразяваше оранжевите лъчи на залязващото слънце. „В това има нещо символично за столица, управлявана от войници“, помисли си Дейвид.

Прекоси Плаза, спря до фонтана и си спомни за вчерашния ден и за Лесли Дженър-Хаукууд. Къде ли е тя сега? В Буенос Айрес, но къде? А по-важният въпрос бе — защо се намираше тук?

Може би отговорът на този въпрос би могъл да се открие в името „Тортюгас“ и в онзи траулер в Очо Кале?

Той заобиколи фонтана два пъти, след което се върна обратно един път, като изпитваше себе си и Ерих Ринеман. Къде бяха мъжете, които го наблюдаваха? Или може би бяха жени? Дали се намираха в коли, таксита или малки камиони? Дали и те обикаляха, както той правеше това?

Ето че забеляза една опашка след себе си. Не бе толкова трудно. Мъжът бе седнал на края на парапета, ограждащ фонтана, част от сакото му бе потопено във водата на фонтана. Бе седнал прекалено бързо, в опита си да не привлича внимание върху себе си. Дейвид тръгна да пресича улицата по пешеходната пътека, същата, която бе използвал, за да проследи Лесли Хаукууд; на първото островче за пешеходци изчака, за да се смени светлината на светофарите. Но вместо да прекоси улицата, той се върна обратно към фонтаните. С бърза стъпка премина разстоянието и седна на края на фонтана с лице към пешеходната пътека.

Мъжът с мокро сако се появи със следващия поток пешеходци и започна да се оглежда загрижен наоколо. Най-накрая видя Сполдинг.

Дейвид му махна с ръка.

Мъжът се обърна назад и тичешком пресече улицата.

Сполдинг се затича след него, като едва успя да хване светофара. „Мъжът не се обръщаше назад, сякаш бе гонен от дявола, и имаше желание да направи свръзка“, помисли Дейвид, „или може би искаше някой друг да го поеме“. Мъжът сви наляво при Каса Росада и Сполдинг го последва, като се стремеше да се движи извън полезрение.

Мъжът приближи един ъгъл и за учудване на Дейвид намали, след което спря и влезе в телефонна будка.

„Любопитно-аматьорски подход“, помисли си Сполдинг. А това даваше някаква представа за персонала на Ерих Ринеман — те не бяха толкова добри, колкото се считаха.

Последва дълго натискане на клаксон, който изглеждаше по-силен от нормално използваните сред трафика на Майо. Този звук предизвика след себе си други клаксони и само след секунди какофония от пронизващи шумове изпълни улицата Дейвид погледна натам. Оказа се, че няма нищо. Един раздразнен моторист не бе успял да удържи нервите си. Изведнъж всичко се върна към „нормалния“ хаос, щом автомобилите тръгнаха от кръстовището.

И ето, последва вик. Вик на жена. След него се чу още един, а веднага след него друг.

Тълпа се натрупа около телефонната будка.

Дейвид започна да си проправя път напред, като дърпаше ръце, рамене и буташе насъбралите се. Най-сетне се добра до ръба на будката и погледна в нея.

Мъжът в мокрото сако бе проснат неудобно на пода на малката остъклена будка със свити крака, ръцете му бяха протегнати нагоре, като едната ръка все още стискаше телефонната слушалка, така че жицата бе опъната. Главата му бе извита назад. По тила му се стичаше кръв. Сполдинг погледна нагоре по стените на кабината. Откъм улицата имаше три отчетливи дупки, заобиколени от пропукано стъкло.

Той чу пронизващия звук на полицейските коли и започна да си проправя път назад през тълпата. Достигна желязната ограда, която ограждаше Каса Росада, зави надясно и бързо заобиколи сградата, намираща се на южната страна.

Запъти се към южната врата.

„Пакард“-ът бе паркиран пред входа, чакаше с включен двигател. Мъж с подобен на неговия ръст се приближи до него в момента, в които Дейвид тръгна към автомобила.

— Полковник Сполдинг?

— Да?

— Може ли да побързате, моля? — мъжът отвори задната врата и Дейвид се качи бързо.

— Доста дълга разходка си направи. Седни. Возенето ще бъде отморяващо — каза за поздрав Хайнрих Щолц.

— Не и в този случай — заяви Дейвид, като посочи плота под предното табло. — Можеш ли да се свържеш с Ринеман? Веднага?

— Поддържаме непрекъсната връзка. Защо?

— Свържи ме. Вашият човек току-що бе убит.

— Нашият човек ли?

— Онзи, който ме следеше. Бе застрелян в телефонна кабина.

— Това не бе наш човек, полковник. И самите ние го убихме — каза Щолц спокойно.

— Какво?

— Човекът ни е познат. Той е наемен убиец от Рио де Жанейро. Вие му бяхте на прицел.

Обяснението на Щолц бе сбито. Бяха открили убиеца секунди след излизането на Дейвид от апартамента. Той бил корсиканец, депортиран от Марсилия преди войната. Бил наемен убиец за Юнио Корсо, които убили прекалено много префекти по заповед на contrabandistes от Южна Франция.

— Не можехме да рискуваме живота на американеца, който притежава шифъра. Големият трафик е добър заглушител, ще се съгласите, нали?

— Не смятам, че се мъчеше да ме убие — уточни Сполдинг. — Смятам, че сте взели това решение прекалено бързо.

— В такъв случай значи е чакал да се срещнем. Извини ме, но не мога да позволя такова нещо. Съгласен си, нали?

— Не. Щях да се справя с него — каза Дейвид, като се облегна назад и прокара ръка по челото си, уморен и раздразнен. — Щях да се справя с него. Сега губим всички.

Щолц погледна Дейвид. Проговори предпазливо:

— Същите? Ти също се чудиш, нали?

— Ти не се ли чудиш?… Все още ли считаш, че Гестапо не е в Буенос Айрес?

— Това е невъзможно! — Щолц процеди думите през зъби.

— Същото каза и общият ни приятел за вашите хора снощи… По дяволите, не знам нищо по този въпрос, но разбирам, че са мъртви. Така че обясни ми кое е невъзможно?

— Гестапо не може да бъде замесено. Това го знаем от най-високо ниво.

— Ринеман е евреин, нали? — Дейвид наблюдаваше Щолц внимателно, докато му задаваше този неочакван въпрос.

Германецът се обърна и погледна Сполдинг. Имаше някакво смущение в изражението му.

— Той не изповядва никаква религия, майка му е била еврейка… Честно казано, това не е от значение. Расистките теории на Розенберг и Хитлер не се споделят безрезервно от всички, прекалено голямо ударение се слага върху всичко това… Това е… беше… предимно икономически въпрос. Разпределение на банковия контрол, децентрализация на финансовите йерархии… Една неприятна тема.

Дейвид точно щеше да отговори на дипломатичното заобикаляне на въпроса, когато се възпря… Защо му беше нужно на Щолц да се опитва да дава обяснения? Защо му трябваше да дава подобни слаби обяснения, за които самият той знаеше, че са лишени от логика?

Можеше да се предположи, че лоялността на Хайнрих Щолц бе насочена към Ринеман, а не към Третия райх.

Сполдинг погледна встрани и не каза нищо. Чувстваше се объркан, но сега не беше подходящото време, за да показва именно тази обърканост Щолц продължи:

— Това е любопитен въпрос. Защо го повдигна?

— Просто слух… Чух го в посолството. — „А това е самата истина“, помисли Дейвид. — Доколкото разбрах, еврейската общност в Буенос Айрес е враждебно настроена към Ринеман.

— Чисти спекулации. Евреите тук са като евреите навсякъде по света. Държат се настрана, избягват да имат нещо общо с външни хора. Може би гетото е по-непредсказуемо. Те нямат разправии с Ринеман, те просто не поддържат контакт помежду си.

— Задраскване на една спекулация — каза Сполдинг.

— Има и още една — каза Щолц. — Собствените ви сънародници.

Дейвид се обърна бавно към германеца.

— Това е добра игра. Как стигнахте до този извод?

— Проектите се купуват от една самолетна корпорация, която е в непрекъсната конкуренция за правителствени контракти. Който и да получи проектите за жироскопи, ще има едно голямо, може дори да се каже, непреодолимо надмощие. Всички други системи за водене ще бъдат остарели.

— Сериозно ли говориш?

— Съвсем Обсъдихме ситуацията надълго… задълбочено. Почти сме сигурни, че това е логичният отговор. — Щолц се извърна от Дейвид и втренчи поглед напред. — Няма друг отговор. Онези, които се опитват да ни спрат, са американци.

35

Зеленият „Пакард“ кръстосваше улиците на Буенос Айрес. Пътят бе програмиран безсмислено и Сполдинг усети защо е направено. Това бе изключително задълбочена проверка за наблюдение.

От време на време шофьорът вземаше микрофона иззад таблото и съобщаваше предварително уговорени серии от номера. Пропукващият отговор от единствения високоговорител щеше да повтори номерата и „Пакард“-ът щеше да направи още една, изглеждаща безцелна, обиколка.

Няколко пъти Дейвид забеляза кореспондиращите превозни средства да правят визуални проверки. Ринеман имаше минимум пет автомобила, включени в проверките. След три четвърти час бе сигурно без съмнение, че пътуването до Сан Телмо е „чисто“.

Шофьорът проговори на Щолц.

— „Чисти“ сме. Другите ще заемат позициите си.

— Продължавай — каза Щола.

Завиха на северозапад, „Пакард“-ът набра скорост към Сан Телмо. Дейвид знаеше, че най-малко още три коли са зад тях, а може би и две отпред. Ринеман подготви собствена транспортна кола, а това означаваше, че проектите на жироскопите са в един от автомобилите.

— Имате ли стоката? — попита той Щолц.

— Част от нея — отговори аташето, наведе се напред, натисна филцовия гръб на седалката пред него. Скръцна ключалка, Щолц протегна ръка надолу и извади табла иззад седалката. В скритото чекмедже имаше тънка метална кутия, подобна на тези в библиотеките, запазващи редки ръкописи от унищожаване при пожар. Германецът я взе, задържа я в скута си и бутна чекмеджето обратно с крак. — Ще бъдем там след няколко минути — каза той.

„Пакард“-ът спря до бордюра пред бялата къща с гипсова мазилка в Сан Телмо. Сполдинг посегна към дръжката на вратата, но Щолц го докосна по ръката и му даде знак. Дейвид разбра.

На около петдесет ярда пред тях бе паркирал един от проверяващите автомобили и двама мъже излязоха от него. Единият носеше тънък метален контейнер, а другият — продълговат кожен калъф с радио.

Те се върнаха обратно към колата.

Не бе нужно да гледа през задния прозорец, за да знае какво става зад него, но за да се увери, направи това. Още един автомобил бе паркирал. Още двама мъже идваха по пътеката, единият, разбира се, носеше контейнер, а вторият — радио в кожена обвивка.

Четиримата мъже се срещнаха до вратата на „Пакард“-а. Щолц кимна на Сполдинг, той излезе от колата и я заобиколи, за да се присъедини към контингента от хора на Ринеман. Той бе готов да тръгне по късата пътека до предния вход, когато Щолц проговори през прозореца на автомобила.

— Моля те, почакай! Нашите мъже още не са на позициите си. Те ще ни кажат.

По радиото зад таблото на „Пакард“-а можеха да се чуят атмосферни смущения. Последва изброяване на цифри, шофьорът взе микрофона и ги повтори.

Хайнрих Щолц кимна и излезе от колата. Дейвид тръгна към вратата.

Вътре двама от мъжете на Ринеман останаха в коридора, други двама преминаха през апартамента към кухнята и задната врата, която се отваряше към малък циментиран заден двор. Щолц придружи Дейвид до дневната, където Юджиин Лайънс беше седнал зад голяма маса. На масата нямаше нищо, освен два бележника с половин дузина писалки.

Двете мъжки „сестри“ Джони и Хол приеха стегнатите заповеди на Сполдинг. Те стояха на противоположните краища на стаята пред дивана, по ризи, с пистолети в кобури през рамо, подчертавани от белите ризи.

Щолц бе освободил един от мъжете от металния контейнер и каза на Дейвид да вземе другия. Щолц и Сполдинг сложиха едновременно трите контейнера на голямата маса и Щолц ги отключи. Лайънс не направи опит да поздрави посетителите, или неканените гости, и единственият най-формален поздрав дойде от Щолц. Ясно бе, че Кендъл бе описал нещастията на учения и германският дипломат се съобразяваше с това.

Щолц говореше на седналия Лайънс от срещуположния край на масата.

— Отляво на вас проектите са в последователен ред. Приготвили сме разяснения на два езика към схемите, а там, където са описани процесите, те са преведени дословно, като са използвани съответните английски формули или признати международни символи, а често пъти и двете… Недалече оттук е нашият авиационен физик от Пеенемюнде, с когото лесно може да се свържете по радиото от автомобила. Той ще е на разположение за консултации по ваше желание… Накрая, разбирате, че не бива да се правят никакви снимки.

Юджиин Лайънс взе писалка и написа нещо на бележника. Откъсна листа и го подаде на Сполдинг. Той прочете:

Колко време имам на разположение? Всички ли са?

Дейвид подаде бележката на Щолц, който отговори:

— Толкова, колкото ви е нужно, Herr Doktor… Има още един, последен контейнер. Ще ви бъде донесен по-късно.

— След двайсет и четири часа — прекъсна го Сполдинг. — Настоявам за това.

— Когато получим потвърждение, че кодовете са пристигнали във Вашингтон.

— Това съобщение, без съмнение, вече е в посолството. — Дейвид погледна часовника са — Сигурен съм, че е там.

— Щом вие казвате, вярвам — каза Щолц — Би било безпредметно да лъжете. Вие няма да напуснете Аржентина, докато не получим съобщение от… Швейцария.

Сполдинг не можеше да определи какво, но имаше нещо загадъчно в изказването на германеца, нещо, което не се отнасяше до такова решение. Дейвид започна да мисли, че Щолц е далеч по-нервен, отколкото той би искал другите да разберат.

— Аз ще потвърдя кодовете, когато ние напускаме… Между впрочем, аз също настоявам проектите да останат тук. Само докато доктор Лайънс ги провери.

— Ние предвиждахме вашата молба. Вие, американците, сте толкова недоверчиви. Двама от нашите мъже също ще останат още. Другите ще бъдат навън.

— Това е разхищение на човешка мощ. Каква работа ще свърши три четвърти от стоката?

— По-добре три четвърти, отколкото нищо — отговори германецът.

Следващите два часа и половина бяха белязани от скърцането на писалката на Лайънс, от непрекъснатите смущения на радиоапаратите в антрето и кухнята, по които идваха нескончаеми, дразнещи изброявания на цифри от крачките на Хайнрих Щолц от очите му, постоянно приковани върху страниците с бележки написани от изморения Лайънс. Щолц искаше да се увери, че ученият не се опитва да ги открадне или скрие прозевките на мъжката „сестра“ Хал и мълчаливите, враждебни, втренчени погледи на неговия партньор Джони допълваха картината.

В десет и трийсет и пет Лайънс стана от стола. Сложи купчината от листове вляво, написа нещо на бележника, откъсна листа и го подаде на Сполдинг.

Дотук — автентични. Нямам въпроси.

Дейвид подаде бележката на неспокойния Щолц.

— Добре — каза германецът — Сега, полковник, моля да обясните на придружителите на доктора, че ще бъде необходимо да ги „освободим“ от оръжията им. Те ще им бъдат върнати, разбира се.

Дейвид каза на Джони.

— Всичко е наред. Сложете оръжието на масата.

— Наред е за тези, които го казват? — каза Джони, облегнат на стената, без да мръдне, за да го изпълни.

— Аз казвам — отговори Сполдинг, — нищо няма да се случи.

— Тези копелета са нацисти. Искате да ни оставите с вързани ръце ли?

— Те са германци. Не са нацисти.

— Конски лайна. — Джони се дръпна от стената и застана прав. — Не харесвам начина, по който говорят.

— Послушай ме — Дейвид се приближи до него. — Много хора рискуваха живота си, за да доведат това нещо до успешен край. По различни причини. На вас може да не ви хареса, както и на мен, но не можем да изгубим всичко, и то чак сега. Моля ви, направете както ви казвам.

Джони гледаше ядосано към Сполдинг.

— Надявам се на Господа, че знаете какво правите… — Той и партньорът му оставиха пистолетите.

— Благодаря ви, господа — каза Щолц, като влезе в антрето. Заговори тихо на немски на двамата мъже от охраната. Човекът с радиото бързо излезе през дневната в кухнята, другият взе двете оръжия, сложи едното на колана си, а второто — в джоба на сакото си. След това се върна в антрето, без да проговори.

Сполдинг отиде до масата, придружен от Щолц. Лайънс бе сложил проектите обратно в кафявите пликове, виждаха се три от тях.

— Мразя да мисля за парите, които нашият общ приятел ще получи за тях — каза Дейвид.

— Нямаше да плащате, ако те не заслужаваха това.

— Предполагам, че нямаше… Няма причина да не ги сложим на едно място. Заедно с бележките. — Сполдинг погледна към Лайънс, който стоеше неподвижен на края на масата — Всичко наред ли е, докторе? — Лайънс кимна с притворени наполовина очи, бледността му изпъкваше силно.

— Както желаете — каза Щолц Като взе пликовете и записките, той ги сложи в първия контейнер, заключи го, затвори другите два и ги постави над първия, като че ли извършваше религиозен обред пред олтар.

Сполдинг направи няколко крачки към двамата мъже до прозореца.

— Имахте тежък ден. Доктор Лайънс също. Легнете си и освободете гостите си от охрана. Мисля, че времето им отдавна изтече.

Хол се ухили Джони не направи това.

— Лека нощ докторе. Истинско удоволствие бе да срещна един толкова забележителен учен. — Щолц говореше с дипломатически тон и се поклони леко с дипломатически маниер.

Охраната с радиото излезе от кухнята и киша на германския аташе. Напуснаха стаята заедно. Сполдинг се усмихна на Лайънс, ученият се обърна, без да отговори, и влезе в спалнята си, вдясно от кухненската врата.

Навън, на тротоара, Щолц отвори вратата на колата за Дейвид.

— Много странен човек е вашият доктор Лайънс — каза той, докато Сполдинг влизаше в „Пакард“-а.

— Може би е такъв, но той е един от най-добрите в неговата област… Помолете вашия шофьор да спре до някой уличен телефон. Ще проверя в посолството за кодовете. Ще имате потвърждението.

— Чудесна идея… Тогава може би ще ми правите компания за вечеря?

Дейвид погледна към аташето, който седеше до него толкова самоуверено, почти присмехулно. Нервността на Щолц бе изчезнала.

— He, Herr Botschaftssekretar. Имам друг ангажимент — рече Сполдинг.

— С прекрасната мисис Камрън, без съмнение. Отстъпвам Сполдинг не отговори. Вместо това той погледна навън през прозореца запазвайки мълчание. Тераза Верде бе спокойна. Уличните лампи хвърляха мека светлина по тихите тъмни тротоари подрязаните дървета пред живописните средиземноморски къщи очертаваха силуетите си върху оцветените в пастелни тонове тухли и камък. В прозорците, над сандъчетата за цветя, жълтите лампи на холовете и спатиите светеха подкупващо. Мъж в бизнес костюм, с вестник под мишница, се изкачи до вратата, изваждайки ключ от джоба си девойка и младеж се смееха тихо, облегнати на ниската ограда от ковано желязо. Малко момиче със светлокафяв кокер шпаньол на ремък подскачаше по тротоара, кучето се въртеше щастливо около нея.

Тераза Верде бе чудесно място за живеене.

И Дейвид помиели за друг квартал, който видя в този ден. С възрастни мъже, които миришеха на гнило и урина; с беззъба проститутка, която стоеше наведена над замърляна рамка на прозорец. С котешки черва и мръсни прозорци. И с два огромни склада, които не предлагаха работа, и траулер на котва, които наскоро бе предопределен за „Тортюгас“.

„Пакард“-ът зави зад ъгъла по друга улица. Тук имаше малко повече светлини, по-малко подрязани дървета, но улицата много приличаше на Тераза Верде. Това напомни на Дейвид за онези странични улици в Лисабон, които приближаваха богатите caminos, осеяни със скъпи магазини, удобни за богати обитатели само на няколко ярда от тях.

Тук също имаше магазини с дискретно осветени витрини и стилно подредени стоки. Друг квартал, „Пакард“-ът намали на пресечката и продължи. Повече магазини, по-малко дървета, повече кучета, често разхождани от прислужници. Група младежи бяха заобиколили една италианска спортна кола.

И тогава Дейвид видя палтото. Отначало видя само палтото, светлосиво палто във вход.

Сиво палто. В закътан вход.

Мъжът бе висок и слаб. Висок и слаб мъж в светлосиво палто. Във входа!

„Господи“, помисли Дейвид. „Мъжът от «Петдесет и втора» улица!“

Мъжът бе обърнат настрани, гледаше надолу в слабо осветената витрина на магазина Сполдинг не можеше да ги види, но си представяше тъмните хлътнали очи, сякаш чуваше разваления му английски, някъде от Балканите, с чувството на безнадеждност в очите му.

Няма да има никакви преговори с Франц Алтмюлер… Обърни внимание на урока от Феърфакс!

Трябваше да се измъкне от „Пакард“-а. Бързо!

Трябваше да се върне обратно на Тераза Верде. Без Щолц. Трябваше!

— В следващата пресечка има кафене — каза Сполдинг, показвайки към оранжев навес със светлини под него, разпрострян над тротоара. — Спри тук! Ще се обадя в посолството.

— Изглеждате неспокоен, полковник. Това може да почака. Е, но аз ви вярвам.

Сполдинг се обърна към германеца.

— Искате да ви го кажа? Окей. Ще го направя… не ми харесвате, Щолц Аз не харесвам и Ринеман, не обичам мъже, които викат, изревават заповеди и ме проследяват… Аз купувам от вас, но не съм длъжен да се съюзявам с вас. Не е задължително да вечерям с вас или да се возя с вашия автомобил, след като нашата работа за деня е свършена. Ясен ли съм?

— Ясен сте. Все пак някак си нецивилизовано. И неблагодарно, ако нямате нищо против, че ви го казвам. Ние спасихме живота ви рано тази вечер.

— Това е ваше мнение. Не и мое. Само ме свалете, аз ще телефонирам и ще дойда с вашето потвърждение… Както вие казахте, няма причина да ви лъжа. Вие си вървете по вашия път, а аз ще взема такси.

Щолц заповяда на шофьора да спре пред оранжевия навес.

— Правете, както желаете. А ако вашите планове включват доктор Лайънс, ще ви посъветвам да знаете, че имаме хора, разположени в района. Заповедите им са строги. Тези проекти ще останат там, където са.

— Аз не плащам за три четвърти от стоката, без значение какво мислят вкъщи. Нямам никакво намерение да вляза в тази фаланга от роботи.

„Пакард“-ът спря пред навеса. Сполдинг отвори бързо вратата, блъскайки я ядосано след себе си. Той влезе в осветения вход и попита за телефон.

— Посланикът се опитваше да се свърже с вас преди половин час — каза нощният оператор. — Каза, че е важно. Трябва да ви дам телефонен номер. Операторът провлечено съобщи цифрите.

— Благодаря — каза Дейвид.

— А сега ме свържете с мистър Балард от „комуникациите“, моля.

— Пивница „О, Лири“ — чу се незаинтересованият глас на Боби Балард по жицата.

— Смешен човек си. Аз ще се смея следващия вторник.

— Дежурният каза, че си ти. Знаеш ли, че Гранвил се мъчи да те намери.

— Чух. Къде е Джиин?

— В стаята си, затворена вътре, точно както ти заповяда.

— Обадиха ли се от Вашингтон.

— Всичко е готово. Дойде преди два часа, кодовете са изяснени. Какво става с „издигащия“ комплект.

— Инструкциите, три четвърти от тях, са в кутията. Но има толкова много участващи в играта.

— Тераза Верде?

— Наоколо.

— Трябва ли да изпратя няколко морски пехотинци като „обслужващи“ площадката?

— Мисля, че така ще се чувствам по-добре — каза Сполдинг. — Кажи им да се разхождат. Нищо повече. Ще ги забележа и ако ми стане нужда, ще викам.

— Ще им е нужен половин час, за да дойдат от базата.

— Благодаря. Но без перчене, моля те, Боба.

— Ще бъдат толкова тихи, че никой няма да знае, освен ние, мохиканите. Пази се!

Сполдинг постави телефона, изкушаван да го вдигне наново, да сложи друга монета и да се обади на Гранвил… Нямаше време. Напусна будката и излезе от вратата на ресторанта към „Пакард“-а Щолц беше на прозореца, Дейвид видя, че предишната му нервност се беше върнала.

— Имате вашето потвърждение. Доставете останалата част от стоката и се радвайте на парите си… Не знам откъде сте, Щоли, но ще открия и искам да ви бомбардират до пълно унищожение. Ще кажа на Осма въздушна сила да нарече набега на ваше име.

Щоли се успокои от враждебността му, както бе и предвидил Дейвид.

— Мъжът от Лисабон е объркан. Предполагам, че това е нормално за такава сложна задача… Ще ви се обадим до обяд — Щолц се обърна към шофьора „Los, abfahren, machen Sie schnell“!

Зеленият „Пакард“ изрева надолу по улицата Сполдинг почака под навеса за да види дати няма да се върне; ако това станеше, той щеше да влезе в кафенето и да чака.

Това не стана и колата продължи да се отдалечава. Наблюдаваше, докато задните й светлини се смалиха до малки червени точки. След това се обърна и закрачи възможно най-бързо, без да привлича внимание, към Тераза Верде. Достигна късата сграда, в която видя мъжа със светлосивото палто и спря.

Загрижеността му го караше да бърза, но инстинктът му го принуждаваше да чака, да гледа и да се движи внимателно.

Мъжът не беше във входа сега, не се виждаше никъде. Дейвид измени посоката и отиде в края на тротоара. Обърна се наляво и изтича надолу по улицата до следващия ъгъл, отново наляво, намали крачка и започна да се движи спокойно. Молеше се на Бога да познава по-добре района, да познава сградите зад бялата къща с гипсова мазилка, където бе Лайънс. Другите ги познаваха, другите бяха разположени в тъмните ъгли, за които той не знаеше нищо.

Охраната на Ринеман. Мъжът със светлосиво палто, още колко ли души имаше с него?

Приближи пресечката на Тераза Верде и прекоси улицата по диагонал, по-далече от бялата къща. Доколкото можеше, оставаше извън светлината на лампите и продължаваше по паважа към улицата зад редицата къщи на Тераза Верде. Това беше пресечка с други къщи, с чара на нещо старинно, живописни тихи къщи Сполдинг погледна към вертикалния надпис „Teraza Amarilla“.

Той остана в далечния край на ъгъла под подрязаното дърво и погледна към тази част на улицата, където според него бе задната част на къщата на Лайънс. Едва забелязваше стръмния керемиден покрив, но доста добре определи разстоянието до сградата — 150 ярда.

Видя също автомобила на Ринеман, един от тези, които забеляза през дългото пътуване от Каза Росада. Беше паркиран срещу светлата тухлена градска къща с големи врати от двете страни. Дейвид предположи, че тези врати се отварят към каменни пътеки водещи до стена или ограда, която разделя задната тераса на Лайънс от задния вход на къщата. Навярно е нещо такова и сигурно охраната на Ринеман е поставена така, че всеки излизащ от тези врати да е в обсега на тяхната видимост. И тогава Сполдинг си спомни пукането на радиоапаратите в антрето и кухнята и безкрайното повтаряне на цифри от германеца. Тези, които имаха радио, имаха и оръжие. Той бръкна под сакото си до кобура и извади „Берета“-та си. Знаеше, че пълнителят е зареден, освободи предпазителя, мушна оръжието в колана и тръгна през улицата към автомобила. Преди да стигне отсрещния ъгъл, чу кола зад себе си. Нямаше време да избяга, нито миг, за да вземе решение — добро или лошо. Вдигна ръка на колана, опитвайки се да приеме поза на безразличие.

Когато чу гласа, той бе смаян.

— Влизай вътре, проклет щурчо!

Зад кормилото на малко „Рено“-купе беше Лесли Хаукууд. Тя протегна ръка и отвори вратата, която Дейвид хвана; вниманието му беше раздвоено между шока и тревогата, че охраната на Ринеман, един или повече от тях, на около сто ярда оттук, могат да чуят шума.

По-малко от половин дузина пешеходци се виждаха между двете пресечки. Хората на Ринеман трябваше да бъдат нащрек.

Той скочи в „Рено“-то и с лявата си ръка сграбчи десния крак на Лесли над коляното; хватката му бе умерено стегната, но натискаше по линията на нервите. Заговори меко, но с безпогрешна напрегнатост:

— Върни колата назад колкото е възможно по-тихо и обърни наляво в края на улицата.

— Пусии ме. Пусни…

— Прави каквото ти казвам или ще счупя капачката на коляното ти!

„Рено“-то бе късо, нямаше нужда да използва задната скорост Лесли завъртя кормилото и колата се обърна в остър завой.

— Бавно! — изкомандва Сполдинг с поглед, насочен към колата на Ринеман. Той можеше да види глава, която се обръща. Две глави. И после те изчезнаха.

Дейвид свали ръката си от крака на момичето. Тя издърпа крака си и сви рамене от болка. Сполдинг грабна кормилото и натисна спирачката. Колата спря на половината път между двете пресечки, до тротоара.

— Ти, копеле! Счупи ми крака! — Очите на Лесли бяха пълни със сълзи от болка, но не със съжаление. Беше близо до яростта, но не викаше. И това показа на Дейвид нещо за Лесли, което не е знаел преди.

— Ще счупя повече от крак, ако не започнеш да разказваш какво правиш тук! Други са тук, колко още! Видях един, още колко има?

Тя вдигна високо глава дългата й коса се отметна назад, очите й станаха предизвикателни.

— Мислеше, че не можем да го намерим ли?

— Кого?

— Вашия учен. Този Лайънс! Открихме го!

— Лесли, за Бога какво правиш?

— Спирам те!

— Мен?

— Тебе. Алтмюлер, Ринеман, „Коенинг“! Тези свине във Вашингтон… Пеенемюнде! Всичко това свърши. Те няма да ви вярват повече. „Тортюгас“ е свършен!

Име без лице… Алтмюлер, отново. Тортюгас… Коенинг? Думи, имена… значещи и незначещи. В тунелите няма светлина. Нямаше време!

Сполдинг протегна ръка и дръпна момичето към себе си. Хвана косата й и я издърпа силно, а с другата ръка стисна гърлото й точно под челюстната кост. Стискаше я силно и рязко… и все по-силно от преди.

Толкова силно, толкова отчуждено.

— Щом искаш да играеш тази игра играй я открито! Сега ми кажи какво става? Сега! Тя се опита да се извие, удряше го, но всеки път, щом мръднеше, пръстите му се забиваха все по-дълбоко във врата й. Очите й се разшириха, около тях се очертаха кръгли вдлъбнатини. Той заговори отново:

— Кажи го, Лесли! Ще трябва да те убия, ако не кажеш. Нямам никакъв избор! Никакъв, точно сега… За Бога не ме принуждавай!

Тя се смъкна, тялото й се отпусна почти безжизнено, но не беше в безсъзнание. Главата й се движеше нагоре и надолу, дълбоко от гърлото й излизаха стеналия. Той я освободи и внимателно подхвана главата й.

— Не ме докосвай! Ох, Господи, не ме докосвай! — Едва шептеше, не можеше да извика. — Вътре… Ние ще влезем вътре. Ще убием учения. Ще убием и хората на Ринеман…

Преди да свърши, Сполдинг стисна юмрук и я удари с къс, силен удар отстрани по брадата. Тя се смъкна долу в безсъзнание.

Беше чул достатъчно. Нямаше време за повече.

Сложи я легнала на предната седалка, като взе ключа от контакта. Докато правеше това, погледна за чантата й, но нямаше такава. Отвори вратата, затвори я здраво и погледна нагоре, надолу по улицата. Виждаха се две двойки някъде по средата, кола паркираше на ъгъла, отсреща, на втория етаж, имаше отворен прозорец, от който се чуваше музика.

Нищо повече. Сан Телмо бе спокоен.

Сполдинг изтича няколко ярда по „Тераза Амарила“. Спря и продължи пътя си покрай желязна ограда, която очертаваше ъгъла, заобикаляйки светлината на уличната лампа. Погледна през черната решетка към колата на Ринеман, която беше на около сто ярда. Опита се да се съсредоточи върху предната седалка, където само преди минути се движеха двете глави. Сега нямаше никакво движение, нито проблясъци от цигари, нито движение на рамене.

Нищо.

Но имаше нещо особено в силуета на левия прозорец, нещо препречваше долната част на стъклото.

Дейвид заобиколи острия ъгъл на желязната ограда и тръгна бавно към автомобила с ръка, стиснала неговия „Берета“, и с пръст неподвижно върху спусъка. Седемдесет ярда, шейсет, четирийсет и пет.

Обектът не мърдаше.

Трийсет и пет, трийсет, извади пистолета от колана си, готов да стреля.

Нищо.

Вече го виждаше ясно. Обектът беше глава, отметната към стъклото, не в почивка, а разкривена, извита във врата, неподвижна.

Мъртвец.

Той изтича през улицата до задната част на колата и приклекна с насочен пистолет. Нямаше шум, нито движение вътре.

Улицата беше пуста. Единствените приглушени неясни шумове идваха от стотиците осветени прозорци. Чуваше се отключване на врата, надолу по улицата джафкаше малко кученце, в далечината се долавяше плач на бебе.

Дейвид се изправи и погледна през задното стъкло на автомобила.

Видя фигурата на втория мъж, просната върху филцовата тапицерия на предната седалка. Светлината на уличната лампа осветяваше горната част на гърба и раменете на мъжа. Всичко наоколо бе бъркотия от кръв и разпокъсани парчета плат.

Сполдинг се промъкна отстрани на колата до предната дясна врата. Прозорецът бе отворен, гледката вътре — ужасяваща. Мъжът зад кормилото бе прострелян отстрани в главата, придружаващият го — наръган с нож неколкократно. Правоъгълният кожен калъф с радиото бе смачкан и лежеше на пода под таблото.

„Трябва да се е случило в последните пет или шест минути“, помисли Дейвид. Лесли Хаукууд бързаше по улицата с „Рено“-то, за да му попречи точно в този момент. Мъже със заглушители на пистолетите и ножове с дълги остриета бяха тръгнали към охраната на Ринеман.

След убийствата хората с ножове и пистолети трябва да са изтичали през улицата и вратите към къщата на Лайънс. Изтичали, дори без мисъл за прикритие или маскировка, макар и знаейки, че радиоапаратите са в непрекъсната връзка с тези вътре на Тераза Верде 15.

Сполдинг отвори вратата на колата, спусна прозореца и дръпна безжизненото тяло върху седалката. Телата се виждаха, но много по-малко от преди. Трябваше да се избегне паниката по улицата точно в този момент.

Той погледна към вратите от двете страни на къщата отсреща. Лявата бе леко открехната.

Изтича до нея и се промуши през пролуката, без да докосва нищо — с пистолет отстрани, насочен напред. Зад вратата имаше циментов проход по продължение на сградата към някакъв миниатюрен вътрешен двор, заобиколен от висока тухлена стена.

Вървеше бързо до края на откритата алея; вътрешният двор бе комбинация от пътеки, покрити с плочки, тревни площи и мажи цветни градинки. Алабастрова статуя светеше на лунната светлина, лози пълзяха нагоре по тухлената стена.

Прецени височината на стената — седем, може би седем и половина фута. Дебелина — осем-десет инча. Стандартна Конструкция нова, от няколко години, здрава. Това бе конструкция, от която той бе много заинтересуван. През 1942 година прескочи стена висока девет фута в Сан Себастиян, която се срути под него. Месец по-късно му изглеждаше забавно, но по онова време едва не го уби.

Прибра пистолета в кобура, закопчавайки го здраво. Наведе се и изтри ръцете си със суха пръст на края на цимента, като попи влагата по тях. Сполдинг се изправи и изтича към тухлената стена, скочи. Отгоре на стената се задържа — мълчалив, легнал по очи, ръцете му вкопчени встрани, тялото му неподвижно, като част от камъка. Остана неподвижен, с лице към терасата на Лайънс, и изчака няколко секунда. Задната врата към апартамента беше затворена, нямаше светлини в кухнята, щорите на прозорците бяха дръпнати по целия етаж. Никакви шумове отвътре.

Смъкна се надолу по стената, извади пистолета си и изтича към кухненската врата, притискайки гръб към гипсовата мазилка. За свое изумление той видя, че вратата не е затворена, и веднага разбра защо. В основата, почти невидима в тъмнината на стаята, имаше част от ръка. Тя се бе вкопчила в долната част на рамката на вратата, пръстите бяха на мъртъв човек.

Сполдинг се прехвърли и натисна вратата. Един инч, два инча. Дървото срещу мъртвата тежест. Лакътят го заболя от натискането.

Три, четири, пет инча. Един фут.

Едва се долавяха слаби, но възбудени гласове на мъже.

Пристъпи бързо пред вратата и я натисна силно, но колкото е възможно по-тихо; падналото тяло представляваше огромна, мека, отпусната преграда върху рамката. Той прескочи трупа на човека от охраната на Ринеман, като забеляза, че правоъгълното радио е откъснато от кожената си кутия и е на пода — смачкано. Затвори вратата тихо.

От дневната се чуха гласове. Продължи пътя си, притиснат до стената, с насочен пистолет, готов за стрелба.

На отсрещната стена на стаята забеляза отворен килер. Единичен прозорец, направен от цветно стъкло, се виждаше високо на западната стена. Той придаваше странни отблясъци на сноповете лунна светлина. Под него на пода лежеше вторият човек от охраната на Ринеман. Не можеше да определи причината за смъртта — тялото бе извито назад. Вероятно бе убит от куршум, изстрелян от малокалибрен пистолет. От пистолет със заглушител. Това ставаше много тихо. Дейвид почувства, че се стича пот по челото и врата му.

Колко ли души са там? Те биха обезвредили цял гарнизон.

Нямаше възможност сам да се справи с тази сила.

И въпреки това той имаше странно задължение към Лайънс. Имаше достатъчно задължение към него точно в този момент. Не можеше да мисли за нищо друго сега.

А Лайънс беше добър, той можеше, той трябваше никога да не забравя това. Той беше най-добрият в тази област.

Ако това разбира се, бе важно за някой.

Допря буза до корниза на арката и от това, което видя, му призля. Отвращението му навярно бе подсилено от особената обстановка добре разположен апартамент, с фотьойли, дивани и маси, предназначени за цивилизовани хора, които се срещат със също такива цивилизовани хора.

Не за смърт.

Двете мъжки „сестри“, враждебният Джони и приветливият пълен Хал, бяха проснати на пода е хванати ръце и с глави на инчове една от друга. Кръвта им се бе смесила и образувала локва върху паркета. Очите на Джони бяха широко отворени, ядосани мъртви; лицето на Хал бе сдържано, на него бе застинал въпрос.

Зад тях бяха другите двама мъже от охраната на Ринеман, телата им на дивана наподобяваха заклани животни.

Надявам се, че знаеш какво правиш!

Думите на Джони вибрираха болезнено, сякаш крещяха в мозъка на Дейвид.

В стаята имаше още трима мъже — прави, живи, със същите гротескни маски от чорапи, с каквито бяха и хората в „Дюсенберг“-а, прекъснали няколкото минути насаме с Лесли Хаукууд, високо в хълмовете на Луджан.

„Дюсенберг“-ът, който избухна в пламъци по хълмовете на Колинас Ройас.

Мъжете бяха прави, никой не държеше оръжие над изтощената фигура на Юджиин Лайънс, седнал грациозно, без страх на масата. Блясъкът в очите на учения показваше истината така, както Сполдинг я видя — той желаеше смъртта.

— Вижте какво е около вас! — каза мъжът в светлосивото палто. — Няма да се колебаем повече! Вие сте мъртъв!… Дайте ни плановете!

„Господи!“ — потели Дейвид. „Лайънс е скрил плановете.“

— Няма смисъл да продължавате така. Моля, повярвайте ми — продължи мъжът с палтото, мъжът с дълбоки бръчки под очите, който Сполдинг толкова добре си спомняше.

— Можете да бъдете спасен, но само ако ни кажете! Сега!

Лайънс не мръдна погледна към мъжа с палтото, без да отмести главата си, със спокойни очи.

— Напиши го! — каза мъжът в светлосивото палто.

Това бе моментът за действие.

Дейвид изскочи иззад корниза с насочен пистолет.

— Не пипайте оръжието! Вие! — изкрещя на мъжа, който бе най-близо до него.

— Обърнете се!

В шок, без да мисли, мъжът се подчини Сполдинг направи две крачки напред и удари с дулото на своя „Берета“ главата на мъжа. Той припадна веднага.

Дейвид извика на човека до разпитващия в сивото палто:

— Вдигни този стол! Сега! — Посочи с пистолета към високия стол на няколко фута от масата. — Казах, сега!

Мъжът протегна ръце и направи каквото му бе наредено; той бе обезвреден. Сполдинг продължи:

— Ако го пуснеш, ще те убия… Доктор Лайънс, вземете оръжията им. Ще намерите пистолети и ножове. Бързо, моля.

Всичко се случи много бързо. Дейвид знаеше, че единствената възможност да се избегне стрелбата е бързината на действието, бързото обезвреждане на един или двама мъже, една внезапна промяна на преимуществото.

Лайънс стана от стола и отиде първо при мъжа със светлосивото палто. Явно беше, че ученият е наблюдавал къде носи пистолета си. Извади го от джоба на горното палто. Отиде до мъжа, който държеше стола, и извади също такъв пистолет, след това го претърси и от сакото му взе широк нож и втори, къс револвер от кобур на рамото. Положи оръжията върху далечния край на масата и премина към третия човек в безсъзнание. Обърна го и извади два пистолета и сгъваем нож.

— Свалете палтата си! Веднага! — изкомандва Сполдинг към двамата мъже. Взе стола от този до него и го бутна към съмишленика му. Те започнаха да свалят палтата си, когато Сполдинг изведнъж проговори, преди да са довършили това.

— Спрете точно сега! Задръжте!… Докторе, моля ви, донесете два стола и ги сложете зад тях.

Лайънс го направи.

— Седнете — каза Сполдинг на пленниците си.

Седнаха с наполовина свалени от раменете палта. Дейвид се приближи до тях и смъкна дрехите по-надолу, до лактите.

Двамата мъже в гротескни маски от чорапи сега бяха седнали с ръце, стегнати от собствените им дрехи.

Застанал пред тях, Дейвид посегна и разкъса копринените маски от лицата им. Придвижи се назад и се облегна на масата, с пистолет в ръка.

— Добре — каза той — Смятам, че имаме около петнайсет минути преди адът да се развихри наоколо… Имам няколко въпроса. Ще трябва да ми отговорите.

36

Сполдинг слушаше и не вярваше… Чудовищността на престъплението бе толкова невероятна в точния смисъл на думата, че беше извън пределите на неговите разбирания.

Човекът с хлътналите очи беше Ашър Фелд, командир на Временното крило на Хаганах, действащо в Съединените щати. Той разказваше…

— Операцията… размяната на проектите на системата за водене на самолети в големите височини срещу индустриални диаманти, бе наречена с името „Тортюгас“ от американците, по-точно от един американец. Той бе решил трансферът да се извърши в Драй Тортюгас, но това явно е било отхвърлено от Берлин Въпреки това името било запазено като кодово название от този човек. Въвеждащата в заблуждение връзка съвпада точно с неговата собствена паника да не бъде въвлечен. Оказва се, че за него и за Феърфакс за тази операция най-подходящ е мъжът от Лисабон.

— Когато Министерството на войната изпраща разрешителните за товарене в офиса на компанията „Коенинг“ в Ню Йорк, един съюзнически снабдител, съшият този човек кодира разрешителното като „Тортюгас“. Ако някой провери, „Тортюгас“ е операция на Феърфакс. Значи — няма да бъдат задавани въпроси.

— Концепцията за договарянето най-напред е била сътворена от Nachrichtenchieitst. Сигурен съм, че сте чували за Nachrichtendienst, полковник…

Дейвид не отговори. Не можеше да говори. Фелд продължи:

— Ние от Хаганах научихме това в Женева Донесоха ни за една необикновена среща между американец, наречен Кендъл, финансов анализатор на важна самолетна компания, и един много презиран германски бизнесмен, хомосексуалист, изпратен в Швейцария от водещ администратор в Министерството на въоръженията, Unterstaatssecretar Франц Алтмюлер… Хаганах е навсякъде, полковник, включително в задграничните представителства на Министерството и на Луфтвафе.

Дейвид продължаваше да гледа втренчено евреина толкова точен в неговия необикновен… невероятен разказ.

— Мисля, ще се съгласите, че такава среща е необичайна. Не бе трудно да манипулираме тези двама пратеници в ситуация, която ни позволи да направим запис. Това бе в отдалечен ресторант; те бяха аматьори.

— Тогава ние разбрахме главното. Материалите и основното местоназначение. Но не точното място на размяната. А това бе най-важният фактор. Буенос Айрес е огромен, неговото пристанище — още повече. То се простира на мили… Къде ли в това огромно пространство от земя, планини и вода ще бъде извършена размяната?

— Тогава получихме вест от Феърфакс. Мъжът от Лисабон бе извикан. Най-необичайното действие. Но колко добре измислено! Най-добрият специалист по изграждане на шпионска мрежа в Европа, с перфектен немски и испански език, експерт по хелиографни проекти. Колко логично. Съгласни сте, нали?

Дейвид понечи да говори, но спря. Казаните неща пробудиха проблясъци от светлина в ума му. И невероятни асоциации… толкова невероятни, колкото и думите, които чуваше. Той можеше само да поклати глава. Безмълвно.

Фелд го гледаше внимателно. После отново проговори.

— В Ню Йорк аз ви обясних, макар и накратко, саботажа на летището в Терсейра. Фанатици Фактът, че мъжът от Лисабон може да се обърне и да бъде страна в размяната, бе твърде много за сприхавите испански евреи. Никой не бе по-облекчен от нас, хората от Временното крило, когато вие се спасихте. Предположихме, че вашият престой в Ню Йорк бе, за да се доизпипат детайлите по придвижването и размяната в Буенос Айрес.

— Тогава изведнъж се оказа, че няма повече време. Докладите от Йоханесбург, непростимо закъснели сочеха, че диамантите са пристигнали в Буенос Айрес. Ние взехме необходимите жестоки мерки включително направихме и опит да ви убием. Но той бе предотвратен, предполагаме от хората на Ринеман. — Ашър Фелд спря. След това добави уморено. — Останалото вие знаете.

Не! Той не знаете останалото! Нищо повече!

Безумие!

Лудост!

Всичко беше нищо! Нищо беше всичко! Годините! Човешкият живот!… Ужасните кошмари от страх… убийството! Ох, Господи, убийството!

И за какво?… О, Господи! За какво?

— Ти лъжеш! — Дейвид удари с ръка по масата. Стоманата на пистолета изплющя върху дървото с такава сила, че вибрациите изпълниха стаята. — Ти лъжеш! — изрева, а не изкрещя той. — Аз съм в Буенос Айрес, за да купя проектите! Автентичните! Потвърдени чрез код, така че да бъде платено в Швейцария на оня кучи син! Това е всичко. Нищо повече! Нищо повече въобще! Не и това!

— Да… — Ашър Фелд заговори меко. — Това е всичко.

Дейвид се завъртя в кръг. Опъна врата си, блъскащите удари в главата му не спираха ослепяващите проблясъци на светлина пред очите му причиняваха ужасна болка. Видя телата на пода кръвта, труповете на дивана кръвта. Жива картина на смъртта. Смърт.

Целият му таен свят бе изтръгнат от орбитата си. Хиляди рискове… болки, манипулации, смърт. И още смърт, всичко избледнява в безлична празнота. Измяната ако това бе измяна, бе толкова огромна, стотици хиляди бяха принесени в жертва за абсолютно нищо.

Трябваше да спре. Трябваше да мисли. Да се концентрира.

Погледна към болезнено слабия Юджиин Лайънс, лицето му беше бяло като платно.

Мъжът умира, помисли Сполдинг.

Смърт.

Трябваше да се концентрира.

О, Господи! Трябваше да помисли. Да започне отнякъде. Мисли!

Концентрирай се!

Или ще загуби ума си.

Обърна се към Фелд. Очите на евреина изразяваха съчувствие. Трябваше да има нещо друго в тях, но нямаше. Те му съчувстваха.

И въпреки това те бяха очи на човек, който убива спокойно, обмислено.

Както той, мъжът от Лисабон, бе убивал.

Екзекуция.

За какво?

Имаше въпроси. Концентрирай се върху въпросите! Слушай! Намери грешка Намери грешка, ако някога е била нужна грешка в този свят, тя бе нужна точно сега!

— Не ти вярвам — каза Дейвид, опитвайки се по-силно от всякога да бъде убедителен.

— Аз мисля, че вярваш — отговори Фелд тихо. — Момичето, Лесли Хаукууд, ни каза, че не си знаел. Оценка, която ми се струваше, че трудно мога да приема… А сега я приемам.

Дейвид трябваше да помисли за момент. Отначало името Лесли Хаукууд. Не му говореше нищо. И изведнъж, разбира се, се сети. Болезнено.

— Как е свързана тя с вас? — попита той вцепенено.

— Харълд Голдсмит е неин вуйчо — по майчина линия, разбира се, защото тя не е еврейка.

— Голдсмит? Името… не значи нищо за мен… — Съсредоточи се! Трябва да се съсредоточи и да говори разумно.

— То значи нещо за хиляди евреи. Той е човекът зад преговорите между Барух и Лемън. Той е направил повече от всеки мъж в Америка, за да освободи нашите хора от лагерите… Той отказваше да има нещо общо с нас, докато цивилизованите, състрадателни мъже от Вашингтон, Лондон и Ватикана не му обърнаха гръб. Тогава дойде при нас… с ярост. Той предизвика ураган и племенницата му бе пометена от него. Тя преиграва може би, но е отдадена, действена. Тя се движи в кръгове, недостъпни за евреите.

— Защо?… — Слушай! За Бога, слушай! Бъди разумен. Съсредоточи се!

Ашър Фелд спря за момент, тъмните му хлътнали очи бяха забулени от тиха омраза.

— Тя срещна дузина… стотици може би, от онези които Харълд Голдсмит освободи. Видя снимки чу разкази. Това бе достатъчно.

Беше готова.

Спокойствието бе започнало да се връща при Дейвид. Лесли бе трамплинът, от който се нуждаеше, за да се върне обратно от лудостта. Имаше въпроси…

— Не мога да отхвърля предварителното условие, заради което Ринеман купи проектите…

— О, хайде! — Прекъсна го Фелд. — Вие бяхте мъжът в Лисабон. Колко често вашите собствени агенти най-добрите ви мъже, преценяваха Пеенемюнде като неуязвим Германските нелегални не се ли отказаха сами от задачата за проникване там?

— Никой не се отказва. И от двете страни. Германските нелегални са част от това! — „Това бе грешката“, помисли Дейвид.

— Ако беше така — каза Фелд, показвайки с глава към мъртвите германци на дивана, — тогава тези мъже са били нелегални. Знаете Хаганах, Лисабон. Ние не убиваме такива хора.

Сполдинг гледаше към тихо говорещия евреин и знаеше, че той казва истината.

— Миналата вечер — каза бързо Сполдинг — на Параня аз бях следен, пребит… но видях документи за самоличност. Те бяха от Гестапо.

— Те бяха Хаганах — отговори Фелд. — Гестапо е най-доброто ни прикритие. Ако те бяха хора от Гестапо, това предполага, че са знаели за вашата дейност… Дали тогава щяха да ви оставят жив?

Сполдинг започна да възразява Гестапо не би рискувало да убива в неутрална страна; не, поне когато хората им имат документи за самоличност. След това разбра абсурда на своята логика Буенос Айрес не е Лисабон. Разбира се, че те биха го убили. И тогава си припомни думите на Хайнрих Щоли; „Ние проверихме на най-високо равнище… не е Гестапо… невъзможно…“

И неуместното извинение — расовите теории на Розенберг и Хитлер не се споделят… основно икономически…

Защита на незащитимото, предложена от човек, чиято лоялност видимо не бе към Третия райх, а към Ерих Ринеман, към евреин.

Накрая думите на Боби Балард.

„… той е вярващ, истински юнкер…“

— О, Господи — каза Дейвид под сурдинка.

— Вие имате преимущество, полковник. Какъв е вашият избор? Ние сме готови да умрем. Казвам това не от чувство за героизъм, а само като факт.

Сполдинг стоеше неподвижен. Той заговори меко, недоверчиво:

— Разбирате ли последиците от това?…

— Разбрахме ги — прекъсна го Фелд — от деня в Женева, когато вашият Уолтър Кендъл се срещна с Йохан Дитрих.

Дейвид реагира като ударен:

— Йохан… Дитрих?

— Знаменитият наследник на „Дитрих Фабрикен“.

— Й. Д. — прошепна Сполдинг, като си спомни смачканите жълти листове в Нюйоркската кантора на Уолтър Кендъл. Гърдите, тестисите, свастиките… неприличните нервни драсканици на един противен нервен мъж — Йохан Дитрих… Й. Д.

— Алтмюлер нареди да го убият. По начин, правещ невъзможно някакво…

— Защо? — попита Дейвид.

— За да отхвърли всякаква връзка с Министерството на въоръженията смятаме ние, всякаква връзка и с висшето командване. Дитрих постави началото на преговорите до точката, когато можеха да бъдат прехвърлени в Буенос Айрес. Към Ринеман Със смъртта на Дитрих висшето командване бе отдалечено с още една крачка.

Много неща препускаха през ума на Дейвид Кендъл бе отлетял от Буенос Айрес в паника нещо бе станало не както трябваше. Счетоводителят не би допуснал да бъде уловен в капан или да бъде убит. А той, Дейвид, щеше да убие Ерих Ринеман или да бъде убит от него. След проектите смъртта на Ринеман бе определена за най-важна. И с неговата смърт Вашингтон също ще бъде отдалечен с още една стъпка от размяната.

Но имаше и Едмънд Пейс.

Едмънд Пейс.

Никога.

— Бе убит човек — каза Дейвид. — Полковник Пейс.

— Във Феърфакс — довърши Ашър Фелд. — Това беше необходима смърт. Той бе използван, както и вие сте използван. Ние работим прагматично… Без да знае последствията или отказващ да ги приеме за себе си, полковник Пейс ръководеше „Тортюгас“.

— Можехте да му кажете. Да не го убивате! Можехте да спрете това! Вие, копелета!

Ашър Фелд въздъхна.

— Страхувам се, че не разбирате истерията сред вашите индустриалци. Или на тези от Райха. Той щеше да бъде отстранен… Като го отстранихме, ние неутрализирахме Феърфакс. И всичките негови значителни способности.

„Нямаше смисъл да се рови в необходимостта от смъртта на Пейс“, помисли Дейвид. Фелд, прагматикът, беше прав: Феърфакс бе отстранен от „Тортюгас“.

— Тогава Феърфакс не знае.

— Нашият човек знае. Но не достатъчно.

— Кой е той? Кой е вашият човек във Феърфакс?

Фелд махна към своя мълчалив съмишленик.

— Той не знае и аз няма да ви кажа. Може да ме убиете, но няма да ви кажа.

Сполдинг знаеше, че тъмноокият евреин говори истината.

— Ако Пейс е бил използван… и аз, кой ни използва?

— Не мога да ви отговоря на това.

— Вие знаете много. Вие трябва да имате… понятие. Кажете ми.

— Който ви дава заповедите, допускам аз.

— Един мъж…

— Знаем. Той не е много добър, нали? Има и други.

— Кои? Къде свършва това? Външното министерство? Министерството на войната? Белия дом? Къде, за Бога?

— Тези територии нямат значение при такива сделки. Те изчезват.

— Не и хората! Хората не изчезват!

— Тогава погледнете тези, които имаха работа с „Коенинг“. В Южна Африка Хората на Кендъл. Те създадоха „Тортюгас“.

— Гласът на Ашър Фелд стана по-силен. — Това е ваша работа, полковник Сполдинг. Ние само искаме да спрем това. С готовност ще умрем, за да спрем това.

Дейвид погледна към човека със слабото тъжно лице.

— Толкова голямо значение ли има за вас това? С всичко, което знаете, с това, в което вярвате? И от двете страни — заслужава ли си това?

— Всеки трябва да има приоритети. Дори класифицирани, отгоре надолу. Ако Пеенемюнде бъде спасен… и сложен отново в схемата… Райхът ще има спорна мощ, която е неприемлива за нас. Погледни Дахау, погледни Аушвиц Белзен. Неприемливо.

Дейвид заобиколи масата и застана пред евреите. Сложи пистолета в кобура и погледна към Ашър Фелд.

— Ако сте ме излъгали ще ви убия. След това ще се върна в Лисабон, в Северната провинция, и ще помета всеки фанатик от Хаганах по хълмовете. Онези, които не убия, ще предам… Облечете си палтата и марш оттук. Наеми стая в „Алвеар“ под името… Пейс. Е. Пейс. Ще ви потърся.

— Оръжията ни? — попита Фелд, издърпвайки светлосивото си палто на раменете.

— Ще ги задържа. Сигурен съм, че можете да си купите други… И не ни чакайте отвън. Има кола от военноморската база, която кръстосва наоколо.

— Какво ще стане с „Тортюгас“? — умоляващо попита Ашър Фелд.

— Казах, че ще се свържа с вас! — извика Сполдинг. — А сега, излизайте оттук!… Вземете момичето, Хаукууд, тя е зад ъгъла в „Рено“-то. Ето ключовете. — Дейвид бръкна в джоба и хвърли ключовете към придружителя на Ашър Фелд, който ги улови без усилие. — Изпрати я обратно в Калифорния. Ако можеш още тази вечер. Не по-късно от утре сутринта. Ясно ли е?

— Да… Ще се свържеше с мен, нали?

— Махайте се оттук — каза Сполдинг с изтощение.

Двамата агенти на Хаганах станаха от столовете си, по-младият отиде към третия в безсъзнание и го вдигна от пода на раменете си Ашър Фелд стоеше в предното антре, но се обърна и спря поглед за момент върху мъртвите тела, а след това върху Сполдинг.

— Вие и аз. Трябва да работим само с приоритети… Мъжът от Лисабон е изключителен човек. — Обърна се към вратата и я отвори за съмишленика си, който носеше третия мъж. Излезе навън, като затвори вратата след себе си.

Дейвид се обърна към Лайънс.

— Вземи проектите!

37

Когато започнало нападението на Тераза Верде 15 Юджиин Лайънс направил нещо забележително. „Толкова просто и толкова чисто“, помисли си Сполдинг. Взел металния контейнер с проектите, отворил прозореца на спалнята си и пуснал кутията на пет фута надолу в редицата тигрови лилии, които растат покрай къщата. След това затворил прозореца, изтичал в банята и заключил вратата.

Като се вземат предвид всички неща: шокът, паниката, собствените недостатъци — той останал с бистра глава и взел възможно най-неочакваното и оптимално решение. Изнесъл контейнера, а не се опитал да го скрие; прехвърлил го на достъпно място. Това не могли да допуснат фанатичните мъже, които се занимават със сложни тактики и спираловидни измами.

Дейвид последва Лайънс през кухненската врата навън от къщата, като заобиколиха и минаха от другата страна. Взе контейнера от треперещите ръце на физика и помогна на почти безпомощния мъж да се прехвърли през ниската ограда, разделяща съседните парцели. Те изтичаха заедно зад следващите две къщи и внимателно продължиха пътя си към улицата. Сполдинг с протегната ръка бе сграбчил рамото на Лайънс, държейки го до стената, готов да го събори на земята при първия признак за враждебни действия.

Всъщност Дейвид не очакваше в действителност враждебни действия; той беше уверен, че Хаганах са елиминирали охраната, поставена от Ринеман отпред; това бе и явната причина Ашър Фелд да напусне през предната врата. „Онова, което е възможно да се очаква, би бил един последен отчаян опит на Ашър Фелд да вземе проектите“, мислеше си той. Или внезапна среща с превозно средство на Ринеман от някое близко място, кола, чиито пасажери не са успели да получат радиосигнал от Тераза Верде 15.

Всяко от тези действия беше възможно, но нито едно от тях — реално очаквано.

Това щеше да е твърде късно или твърде рано.

Това, което Дейвид дълбоко се надяваше да намери, въпреки всичко, бе синьо-зелен седан, кръстосващ наоколо по улиците. Кола с малки оранжеви отличителни знаци на бронята, които ще сочат, че е собственост на Съединените щати. „Работниците“ от площадката на Балард, момчетата от военноморската база.

Не кръстосваше. Бе неподвижна, в далечния край на улицата, със запалени светлини. Трима мъже вътре пушеха цигари, проблясването им осветяваше вътрешността Дейвид се обърна към Лайънс.

— Хайде да вървим. Върви бавно, обикновено. Колата е там.

Шофьорът и мъжът до него излязоха от автомобила в момента, когато Сполдинг и Лайънс стигнаха тротоара. Те стояха непохватно до колата, облечени в цивилни дрехи. Дейвид пресече улицата и се обърна към тях.

— Влизайте в проклетата кола и ни изведете оттук. И докато правите това, отваряйте си очите. Не бива да сте по-добра мишена, отколкото сте сега.

— По-спокойно, другарче — отговори шофьорът, — ние току-що пристигнахме тук — Той отвори задната врата докато Дейвид помагаше на Лайънс да влезе вътре.

— Предполагаше се, че ще се движите, а не да паркирате като кучета пазачи! — Дейвид влезе при Лайънс. Мъжът при другия прозорец вдигна стъклото. Шофьорът седна зад кормилото, затвори вратата и запали мотора. Третият мъж остана навън.

— Приберете го вътре! — извика Сполдинг.

— Той ще остане, където е, полковник — каза мъжът на задната седалка до Лайънс. — Той остава тук.

— Кой, по дяволите, сте вие?

— Полковник Даниъл Миихан, Военноморски сили, Морско разузнаване. И искаме да знаем какво, по дяволите, става тук.

Колата тръгна.

— Вие нямате власт над тази операция — каза Дейвид бавно, предизвикателно. — А аз нямам време за обидени. Откарайте ни до посолството, моля.

— Обидени! Ние бихме искали най-просто обяснение! Вие знаете какво, по дяволите, става долу в нашата част на града. Това извънредно пътуване до Телмо е само едно неудобство. Нямаше да съм тук, ако проклетото ви име не бе споменато от този енергичен първокласен шифровчик!… Господи!

Сполдинг се наведе напред, гледайки в Миихан.

— По-добре ми кажете какво става във вашата част от града? И защо моето име ви доведе в Телмо?

Морският пехотинец отвърна на погледа му, а след това погледна косо и с явна антипатия към пребледнелия Лайънс.

— Защо не? Вашият приятел проверен ли е?

— Проверен е. Няма по-проверен.

— Имаме три крайцера, патрулиращи в крайбрежната зона на Буенос Айрес, плюс разрушител и самолетоносач някъде там… преди пет часа получихме заповед за „синя“ тревога да се подготвим за прекъсване на радиото и радарите, всички морски съдове и самолети да стоят намясто, никакво движение. Четирийсет и пет минути по-късно получихме грама от Феърфакс, източник 4–0: „Открийте полковник на име Дейвид Сполдинг с приоритет 4–0. Той ще направи бърза връзка.“

— С Феърфакс?

— Единствено с Феърфакс… Тогава изпратихме човек на вашия адрес в Кордоба. Той не намерил вас, а един странен кучи син, който преобръщал вашия дом. Опитал се да го хване, но бил повален… Върна се два часа по-късно с наранявания по главата и познайте кой се обади? Направо по свободната линия на телефона!

— Балард — отговори Дейвид тихо, — шифровчикът на посолството.

— Хитряга! Майтапи се и ни разиграва из Телмо! Да ви чакаме, докато решите да се покажете. — Полковникът от морската пехота поклати глава с отвращение.

— Казахте, че „синята“ тревога е подготовка за изключване на радарите… и радиото.

— И всички кораби и самолети неподвижни — прекъсна го Миихаа — Какво, по дяволите, пристига тук? Целият проклет генерален щаб ли? Рузвелт? Чърчил? Дрън-дрън? И какво сме ние? Неприятели, а?

— Не е важно какво идва тук, полковник — каза Дейвид меко, — а какво излиза оттук… Кога е времето за задействане?

— То е дяволски свободно. По всяко време в следващите четирийсет и осем часа. Що за строга схема е това?

— Кой е моята връзка във Вирджиния?

— Ох… Тук. — Миихан се намести и подаде залепен жълт плик, където бе бележката с надрасканото съобщение. Дейвид протегна ръка пред Лайънс и го взе.

Чу се пукане по радиото откъм предната седалка, последвано от една дума: „Червена птица“, изречена от говорителя. Шофьорът бързо вдигна микрофона от таблото.

— Червена птица слуша — каза морският пехотинец.

Пукането продължи, но думите бяха ясни:

— Посрещнете Сполдинг. Вземете го и го докарайте. Четири нула заповяда от Феърфакс. Да не се свързва с посолството.

— Чухте го — засмя се Миихан. — Няма посолство тази нощ, полковник.

Дейвид бе потресен. Започна да възразява — ядосано, яростно, после спря… Феърфакс. Не са нацисти, а Хаганах. Ашър Фелд го каза. Външното крило работи на практика. И най-силното практическо възражение бе, че през следващите четирийсет и осем часа задържат човека с кодовете. Вашингтон няма да задейства радиото и радарите, а без тях една вражеска подводница, излизайки на повърхността за среща с траулер, ще бъде засечена на екрана и взривена. Диамантите от „Коенинг“, инструментите за Пеенемюнде ще бъдат изпратени на дъното на Южния Атлантик.

Господи! Ирония — помисли Дейвид. Феърфакс — някой от Феърфакс — правеше точно, което трябваше да се направи, мотивиран от загрижеността на Вашингтон, а самолетните компании отказваха да разберат. Те имаха други интереси и три четвърти от тях зависеха от Сполдинг. Проекти на жироскопи за големите височини.

Дейвид натисна с ръка рамото на Лайънс. Изтощеният учен продължаваше да гледа точно напред, но отговори на допира на Сполдинг с колебливо побутване с левия си лакът.

Дейвид поклати глава и въздъхна едва доловимо. Вдигна високо жълтия плик и сви рамене, след което го сложи в джоба на сакото си.

Когато извади ръка, тя държеше пистолет.

— Съжалявам, но не мога да приема тези заповеди, полковник Миихан. — Сполдинг насочи пистолета към главата на морския пехотинец. Лайънс се облегна назад на мястото си.

— Какво, по дяволите, правите? — Миихан се дръпна напред, Дейвид щракна ударника на оръжието в тила му.

— Кажете на вашия човек да кара, където аз му кажа. Не искам да ви убивам, полковник, но ще го направя. Въпрос на предимство.

— Вие сте проклет двоен агент! Това е, което Феърфакс иска да разбере!

Дейвид въздъхна.

— Бих искал да е толкова просто.

Ръцете на Лайънс трепереха, докато затягаше възлите около китките на Миихан. Шофьорът беше на една миля надолу по черния път, завързан здраво, лежащ на банкета във високата трева. В този район рядко пътуваха през нощта. Бяха сред хълмовете на Колинас Ройас.

Лайънс се отдръпна и кимна на Сполдинг.

— Влизай в колата!

Лайънс кимна отново и тръгна към автомобила. Миихан се търкулна и погледна към Дейвид.

— Мъртъв си, Сполдинг! В досието си имаш записан наказателен взвод за смъртни присъди. А си и глупав. Твоите приятели — нацисти ще загубят тази война!

— И ще е добре да я загубят — отговори Сполдинг. — Колкото до екзекуциите, може би ще има няколко. Точно във Вашингтон. За това става въпрос, полковник… Някой ще ви намери утре и двамата. Ако искаш, можеш да тръгнеш на запад. Шофьорът ти е на около миля надолу по пътя… Съжалявам.

Сполдинг сви едва забележимо рамото си, нещо като извинение към Миихан, и изтича към автомобила на военноморската база. Лайънс стоеше на предната седалка и когато светлината от вратата освети лицето му, Дейвид видя очите му. Възможно ли бе в този поглед да има опит за израз на чувство на благодарност? Или одобрение? Нямаше време за размишления, затова Дейвид се усмихна меко и проговори тихо.

— Това бе ужасно за вас. Знам… Но не мога да измисля нищо друго. Не знам. Ако искате, ще ви отведа обратно в посолството. Там ще бъдете на сигурно място.

Дейвид запали колата и подкара нагоре по стръмния склон, един от многото, към Колинас Ройас. Щеше да завие по успоредния път и да стигне магистралата за десет-петнайсет минути. Ще отведе Лайънс до някое такси в предградията и ще даде указание на шофьора да закара физика до Американското посолство. Това няма да е точно каквото искаше да направи, но какъв друг избор имаше?

Изведнъж се чуха думи до него. Думи! Прошепнати, неясни, едва доловими, но разбираеми! От глъбините на измъченото гърло.

— Аз… оставам с… вас. Заедно…

Сполдинг трябваше да стисне здраво кормилото от страх да не загуби контрол. Шокът от измъчения говор, а за Юджиин Лайънс това бе говор, за малко не стана причина да изпусне кормилото. Обърна се и погледна към учения. В проблясващите сенки видя Лайънс да отговаря на погледа му, устните бяха стиснати, очите сигурни. Лайънс знаеше точно какво прави какво те двамата правеха, какво трябваше да направят.

— Добре — каза Дейвид, опитвайки се да остане спокоен и да бъде точен, — разбрах ви ясно. Бог знае — нужна ми е всяка възможна помощ. И двамата знаем това. Струва ми се, че имаме двама мощни противници: Берлин и Вашингтон.

— Не искам никакви прекъсвания, Щолц — извика Дейвид в слушалката на телефона в малката будка близо до Очо Кале.

Зад кормилото на колата от военноморската база сега бе Лайънс, на около десет ярда. Моторът работеше. Ученият не бе карал дванайсет години, но с думи, казани наполовина и с жестове той увери Сполдинг, че би се справил при спешен случай.

— Не може да се държиш по този начин! — беше уплашеният отговор.

— Аз съм Павлов, ти си кучето! А сега млъкни и слушай! Ако не си разбрал досега, на Тераза Верде има бъркотия. Вашите хора са мъртви, моите също. При мен са проектите и Лайънс… Вашите несъществуващи гестаповци са извършили няколко екзекуции.

— Невъзможно! — изкрещя Щолц.

— Кажи това на труповете, некомпетентен кучи сине! Докато оправяте бъркотията… Искам останалата част от проектите, Щолц. Чакай моето позвъняване! — Дейвид тръшна слушалката и хукна към колата.

Беше време за радиото. След това плика от Феърфакс. После Балард в посолството. Стъпка по стъпка.

Сполдинг отвори вратата и се плъзна на мястото си до Лайънс. Физикът посочи към таблото.

— Отново… — бе единствената, мъчително изречена дума.

— Добре — каза Сполдинг. — Те са неспокойни, слушат здраво. — Дейвид грабна превключвателя от таблото и вдигна микрофона от гнездото му. Стисна с пръсти мъничкия говорител с такъв натиск, че мрежата се огъна; после покри инструмента с ръката си и го сложи до сакото си, докато говореше, движейки го в кръг, за да се изопачава звукът и по-нататък.

— „Червена птица“ до базата… „Червена птица“ до базата. Пукането започна, гласът беше ядовит:

— Господи, „Червена птица“! Опитвам се да ви извикам вече цели два часа! Балард продължава да се обажда! Къде сте, по дяволите!?

— „Червена птица“… Не приехте ли последното ни предаване?

— Предаване! Тихо, човече! Аз едва сега чувам това. Задръж! Остави да взема командващия офицер.

— Забрави го! Без пресилване! Заглъхвате отново. Ние сме след Сполдинг. Следваме го, той е в превозно средство… двайсет и седем, двайсет и осем мили северно… — Дейвид рязко спря да говори.

— „Червена птица“! „Червена птица“!… Господа тази честота връща!… Двайсет и осем мили северно, къде?… Не ви разбирам, „Червена птица“, „Червена птица“, обадете се!

— Птица, обаждам се — каза Дейвид директно в микрофона. — Това радио се нуждае от поддръжка, приятелю. Повтори Няма проблеми. Ще се върна в базата приблизително…

Сполдинг протегна ръка и изключи превключвателя.

Излезе от колата и се върна обратно в телефонната будка.

Само стъпка по стъпка. Без неясноти, без препокриване — всяко действие ясно определено, извършвано прецизно.

Сега беше редът на грамата от Феърфакс. Дешифрираният код ще му даде името на мъжа, който пречеше, източника четири–нула, чието преимущество му позволяваше да изпраща такива заповеди от сърцето на разузнавателното съединение.

Агентът, който вървеше безнаказано из най-секретните коридори и уби човек на име Ед Пейс в навечерието на Нова година.

Инфилтрираният от Хаганах.

Изкушаваше се да разкъса жълтия плик още в момента, когато офицерът от военноморската база му го даде в Сан Телмо, но се съпротиви на почти непреодолимото изкушение. Знаеше, че ще бъде поразен, без значение кой е той, познат или непознат, и нямаше значение кой е — щеше да му лепне име, подходящо за убиеца на неговия приятел.

Такива мисли щяха да затормозят нещата. Нищо не би могло да спре тяхното бързо, но внимателно пътуване до Очо Кале, нищо не би могло да се намеси в неговия пресметнат контакт с Хайнрих Щолц.

Извади жълтия плик и промуши пръст да го отвори.

Отначало името не значеше нищо.

Полковник Айра Бардън.

Нищо.

В навечерието на Нова година!

О, Господи, дали си спомни! Говорещият тежко твърдоглав човек, който е втори в командването на Феърфакс. „Най-добрият“ приятел на Ед Пейс, който скърбеше за смъртта на своя „най-добър приятел“ с армейска ярост, който тайно бе организирал Дейвид да долети до базата във Вирджиния и да участва във възбуденото разследване, който бе използвал трагичното убийство, за да влезе в хранилищата за досието на „най-добрия си приятел“… за да намери… нищо.

Човекът, който настояваше, че шифровчикът в Лисабон, на име Маршал, е бил убит в Баската провинция; който каза, че ще направи проверка за Франц Алтмюлер.

Което, разбира се, никога не направи.

Човекът, който се опитваше да убеди Дейвид, че е в интерес на всички, ако Сполдинг заобиколи секретните разпоредби и обясни задачата си от Министерството на войната.

Което Дейвид почти бе сторил. А сега предпочиташе да го бе направил.

О, Господи! Защо Бардън не му вярваше? От друга страна, той не можеше да вярва, защото ако бе така, това би възбудило определени нежелани спекулации около убийството на Пейс.

Айра Бардън не беше луд. Фанатик — може би, но не луд. Знаеше, че мъжът от Лисабон ще го убие, ако бъде обвинен за смъртта на Пейс.

Поучи се от урока на Феърфакс…

Боже! — помисли Дейвид. Ние се борим един срещу друг, убиваме се един друг… не знаем вече неприятелите си. За какво?

Вече имаше и втора причина да се обади на Балард. Само името не беше достатъчно, имаше нужда от много повече освен от едно име. Той ще се изправи лице в лице с Ашър Фелд.

Взе телефонната слушалка, сложи монета и набра номера. Балард се обади веднага, не беше весел.

— Слушай, Дейвид — Балард никога досега не бе използвал първото му име в разговор. Явно беше, че потиска много гняв. — Няма да претендирам, че разбирам как вие си вършите работата, но ако искаш да ме използваш, дръж ме в течение!

— Няколко души бяха убити, аз не бях един от тях. Това бе щастлива случайност, но условията не ми позволяваха да се свържа с теб. Отговарям ли на обвиненията ти?

Балард замълча за няколко секунди. „Мълчанието не бе само реакция на новините“, помисли Дейвид. „Сигурно има някой при Боби“. Когато шифровчикът заговори отново, той вече не беше ядосан, а колебаещ се, уплашен.

— Добре ли си?

— Да. Лайънс е с мен.

— От военноморската база пристигнаха много късно ли… — Изглеждаше, че Балард съжалява за казаното. — Непрекъснато телефонирам, но те избягват отговор. Мисля, че колата им е изчезнала.

— В действителност не е. Аз я взех…

— О, Господи!

— Те оставиха един мъж в Телмо — за наблюдение. Имаше още двама. Не са ранени, просто са обезвредени.

— Какво, по дяволите, значи това?

— Нямам време да обяснявам… Има заловена заповед, отнасяща се за мен. От Феърфакс. Посолството не трябва да знае. Това е клопка, не мога да им позволя да ме заловят. Поне за известно време…

— Хей, ние не се бъркаме на Феърфакс — каза твърдо Балард.

— Този път може. Казах на Джиин. Има проникване във Феърфакс. Аз не съм това… повярвай ми… Трябва ми време. Около четирийсет и осем часа. Трябва да получа отговори на въпросите. Лайънс може да помогне. В името на Бога, вярвай ми!

— Мога да ти повярвам, но аз съм дребна риба тук… Почакай за минута. Джиин е при мене…

— Помислих си това — прекъсна го Сполдинг.

Дейвид имаше намерение да моли Балард за помощта, от която се нуждаеше. Внезапно се сети, че Джиин би могла да помогне повече.

— Говори с нея, преди да е издраскала ръката ми.

— Преди да свършим, Боби… Можеш ли да поискаш проверка с предимство за някой във Вашингтон? Във Феърфакс, поточно?

— Трябва да имам причина. Въпросът… разузнавателен въпрос… специално за Феърфакс… сигурно ще разберат.

— Пет пари не давам дали може. Кажи, че аз го искам. Категорията ми е 4–0, Г–2 го има в делата. Поемам отговорността.

— Кой е той?

— Подполковник на име Айра Бардън. Разбра ли?

— Да. Айра Бардън, Феърфакс.

— Правилно. Сега нека да говоря с…

Думите на Джиин сякаш се изливаха, една смесица от ярост и любов, безизходица и облекчение.

— Джиин — каза той, когато тя изстреля половин дузина въпроси, на които не би могъл да отговори — миналата нощ ти направи препоръка, която аз отказах да приема сериозно. Сега вече я приемам. Този митичен твой Дейвид има нужда от място, където да се скрие. Не бива да е в пампаса, но всяко място близо до него би свършило работа… Можеш ли да ми помогнеш? Да ни помогнеш? В името на Бога!

38

Ще се обади на Джиин по-късно, преди разсъмване. Той и Лайънс трябваше да се движат само в тъмнина, където и да отиваха. Можеше ли Джиин да им намери убежище?

Нямаше да бъдат изпратени кодове до Вашингтон, нямаше да бъде дадено разрешение за отвратителната размяна, нямаше да има спиране на радиото и радарите, което щеше да парализира флота. Дейвид разбра това, то беше най-простият и най-сигурен начин да провалят „Тортюгас“.

Но това не беше достатъчно.

Зад „Тортюгас“ имаше мъже. Те трябваше да бъдат извадени от тъмните ниши на тяхната мръсотия и показани на дневна светлина. Ако все още имаше някакво значение, ако годините на болка и страх… и смърт въобще могат да бъдат разбрани, те трябва да бъдат показани на света в цялата им гадост.

Светът заслужава това. Стотиците хиляди и от двете страни, които щяха да носят белезите от войната до края на живота си, заслужават това.

Те трябва да разберат отговора на: „За какво?“

Дейвид прие ролята си — трябваше да се срещне с мъжете на „Тортюгас“. Но не можеше да направи това само по свидетелските показания на фанатичен евреин. Думите на Ашър Фелд, лидер на Временното крило на Хаганах, въобще не са доказателство. Фанатиците са луди, светът е видял достатъчно и от двата вида, защото двата вида са всъщност едно и също. И те бяха отстранявани. Или убивани. Или и двете.

Дейвид знаеше, че няма избор.

Когато се изправеше в лице пред мъжете от „Тортюгас“, нямаше да е достатъчно да повтори думите на Ашър Фелд. Или да си послужи с лъжливи кодове и манипулации, които ще бъдат предмет на стотици интерпретации.

Измами, прикрития. Отстранявания.

Ще ги атакува с това, което е видял. Каквото знаеше, защото той самият бе свидетел. Ще им представи неопровержимото. И след това ще ги унищожи.

За да направи всичко това, трябва да се добере до траулера в Очо Кале. Траулерът, който ще бъде взривен, ако се опита да избяга от пристанището и да се срещне с германската подводница.

Това, че ще се опита да избяга, е неизбежно. Фанатичният ум ще поиска това. Тогава няма да има доказателства за видените неща. Нещата, в които са се клели.

Трябваше да се качи на този траулер сега. Даде последните си инструкции на Лайънс и се плъзна в топлите, мазни води на Рио де ла Плата. Лайънс трябваше да остане в колата — да я кара при необходимост… и ако Дейвид не се завърне, да изчака около деветдесет минути още и чак тогава да отиде във военноморската база и да каже на командващия офицер, че Дейвид е задържан като заложник на борда на траулера Американски агент, задържан като заложник.

Имаше логика в тази стратегия. Военноморската база имаше приоритетна заповед да заведат там Дейвид, заповед от Феърфакс. Щеше да бъде три и трийсет сутринта. Феърфакс изискваше бързи и смели действия. Особено пък в три и трийсет сутринта в неутрално пристанище.

Това беше мостът, който Дейвид винаги се опитваше да създаде за себе си в моменти на силно рисковано проникване. Това бе замяна — неговият живот срещу по-малка загуба. Урокът от Северната провинция.

Не искаше да стане по този начин. Имаше толкова много начини да го отстранят, толкова много паникьосани мъже във Вашингтон и Берлин, за да го оставят да оцелее. В най-добрия случай щеше да има компромис. В най-лошия… „срутването“ на „Тортюгас“ нямаше да е достатъчно, обвинителният акт щеше да бъде всичко за него.

Пистолетът бе пристегнат към главата му, вързан с лента от ризата, която стискаше със зъби. Той плуваше към корпуса на кораба, като държеше главата си над водата и пазеше сух, доколкото беше възможно, ударния механизъм на своето оръжие. Цената на това беше уста, пълна с гадна, замърсена с мазут вода и допир на голяма морска змиорка, привлечена, а после отблъсната от бялата плът, която се движеше. Всичко това беше ужасно противно.

Достигна корпуса. Вълните удряха меко и непрекъснато по твърдото тъмно туловище. Насочи се към кърмата на кораба наострил очи и уши за да открие доказателства за живот.

Нищо, освен непрекъснатото плискане на водата.

На палубата имаше светлина, но никакво движение, никакви сенки, никакви гласове. Само монотонна, безцветна светлина от верига голи крушки на черни жици, люлеещи се бавно в ленивия ритъм на корпуса. От страната на пристанището, откъм доковете бяха опънати две въжета, завързани за колове на кея, пуснати откъм кърмата и средата на кораба. Дискове за плъхове бяха сложени на всеки десет фута, дебелите кафяви въжета бяха почернели от грес и петролни мазнини. Като приближи, Дейвид видя само един пазач, седнал на стол до огромните товарни врати, които бяха затворени. Столът беше опрян до стената на склада, две мрежести лампи, покрити от метални сенници, бяха поставени от двете страни на широката врата. Пазачът беше облечен в маскировъчните дрехи от Habichtsnest. Той четеше книга. По някаква причина този факт се стори странен на Дейвид. Изведнъж, от западната част на складовия док се чуха стъпки. Бяха бавни, сигурни, без да се опитват да заглушат шума.

Пазачът вдигна глава от книгата. Между коловете Дейвид забеляза втора фигура. Това беше друг пазач в униформа на Ринеман Носеше кожена кутия, същата кутия, каквато имаха мъртвите мъже от Тераза Верде 15.

Пазачът на стола се усмихна и заговори на правия часовой. На немски език.

— Да си сменим местата ако искаш — каза мъжът на стола, — почини си за малко.

— Не, благодаря — отговори мъжът с радиото. — По-добре да ходя. Времето минава по-бързо.

— Нещо ново от Луджан?

— Нищо. Все още голяма възбуда. Чуват се още викове от време на време. Всеки дава заповеди.

— Чудя се какво ли се е случило в Телмо?

— Доколкото знам, работата е лоша. Блокират ни, изпратили са хора на изхода на Очо Кале.

— Чу ли това?

— Не. Говорих с Жералдо. Той и Луис са тук. На улицата, пред склада.

— Надявам се да не събудят курвите. — Мъжът с радиото се засмя. — Дори Жералдо може да е по-добър от тези кучета.

— Не се басирай за това — отговори пазачът на стола. Охраняващият, който се движеше, се засмя отново и продължи на изток в своето самотно патрулиране около сградата. Мъжът на стола отново започна да чете.

Дейвид се обърна към корпуса на траулера.

Ръцете му започнаха да се уморяват; отвратително миришещите боди на пристанището атакуваха ноздрите му. Имаше и нещо друго, с което той трябваше да се съобразява сега — Юджиин Лайънс.

Лайънс беше на четвърт миля оттук, диагонално по вода, на четири извиващи се пресечки от началото на Очо Кале. Ако патрулите на Ринеман започнат да кръстосват района, те ще намерят превозното средство на военноморската база с Лайънс в него. Това е обстоятелство, което той не беше предвидил. А трябваше да го предвиди.

Но сега не можеше да мисли за това.

Той достигна средата на дясната страна и се задържа на ръба на водата, давайки миг почивка на ръцете и раменете си. Траулерът бе в класификацията на средните кораби — не повече от седемдесет, осемдесет фута дължина и около трийсет фута напречна корабна греда. По нормалните стандарти и от това, което Дейвид можеше да види, като приближи кораба в тъмнината, кабините в средната и в кърмовата част бяха дълги около петнайсет-двайсет фута, с врати и илюминатори от двете страни. Ако диамантите от „Коенинг“ са на борда, изглежда логично да са в кабината на кърмата, най-отдалечена от нормалните места за работа на екипажа. Кабините на кърмата са по-широки и по-малко посещавани. И ако Ашър Фелд е прав, че двама или трима учени от Пеенемюнде изследват под микроскопи продуктите от „Коенинг“, те несъмнено имат напрегната програма, а това изисква изолация.

Дейвид установи, че диша по-лесно. Скоро щеше да разбере дали диамантите са на борда или не. След минути ще знае.

Развърза лентата от главата си, от която се стичаше вода, и хвана здраво пистолета. Парчето от ризата отплува встрани. Той се задържа на ръба и погледна нагоре. Перилото бе шест-седем фута над водата; щеше да се нуждае и от двете си ръце, за да се добере до палубата.

Изплю остатъците от мръсната вода в устата си и стисна дулото на пистолета между зъбите си. Единственото му облекло беше панталонът и той потопи ръце под водата, а след това ги затърка по плата с усилие, за да отстрани мазнините от естуарната вода.

Той стисна издатината на линията отново и с протегната дясна ръка изхвърли тялото си от водата и достигна следващия тънък ръб на корпуса. Пръстите му сграбчиха половининчовата издатина, той се изтегли нагоре, като сложи лявата си ръка до дясната и притисна тялото си до твърдото дърво за баланс. Босите му крака бяха близо до повърхността на водата, а перилата — на не повече от три фута над него.

Бавно повдигна колене, докато пръстите на двата му крака стъпиха на ръба до ватерлинията. Спря да си поеме въздух; знаеше, че няма да издържи дълго, подпрян така на тънкия ръб. Стегна мускулите на корема си, изтласка се силно, до болка, с пръстите на краката си от ръба, протегна се възможно най-високо и изви ръце навън; осъзнаваше, че ако не успее да се хване за перилата, ще падне обратно във водата. А плясъкът щеше да предизвика тревога.

Лявата му ръка достигна ръба, дясната се изплъзна, но това беше достатъчно.

Издигна се до перилата, ожули гърдите си в грапавия потъмнял корпус; кръв изби по кожата му. Прехвърли лявата си ръка от другата страна и извади пистолета от устата. Намираше се точно там, където искаше да бъде — в средата между кабините на носа и кърмата, стените им го скриваха от пазачите на товарния док.

Безшумно се прехвърли през перилата на тясната палуба и приведен направи необходимите крачки до стената на кабината. Притисна гръб към дървените летви и бавно се изправи. Стъпка по стъпка се придвижи към първия илюминатор на предната кабина. Светлината вътре бе частично закрита от примитивна завеска, отворена леко, за да влиза въздух. На втория илюминатор, малко по-нататък, нямаше такова препятствие, но той беше само на един фут от ъгъла на стената и беше възможно някой караул, който не се вижда откъм водата, да го наблюдава безпрепятствено. Можеше да види какво има вътре само през първото прозорче.

Погледна вътре, с буза, прилепена към захабената гума, опасваща илюминатора. „Завесата“ беше парче черна мушама, закрепено назад под ъгъл. Вътре светлината беше каквато си я представяше — единична крушка, спусната от тавана на дебела жица, която излиза навън през кръглия прозорец и е включена в мрежата на кея.

Генераторите на кораба не се използваха, когато е на док. Имаше парче метал с неопределена форма, което висеше от едната страна на крушката. Отначало Дейвид не разбра предназначението му, но после се досети, че парчето метал отклонява светлината на крушката от задната част на кабината, където под сгънатата мушама имаше две койки. На тях спяха мъже. Светлината беше включена, но те бяха в сянка. В далечния край на кабината до стената имаше дълга маса с необичаен вид — като болничен или лабораторен плот. Тя беше покрита с опъната бяла, безупречно чиста мушама, а върху нея на еднакво разстояние бяха подредени четири мощни микроскопа. До всеки инструмент имаше силна лампа — всички жици водеха до дванайсетволтова солидна батерия под масата. На пода пред микроскопите имаше четири стола с високи облегалки — четири бели, безупречно чисти стола, поставени в клиничен порядък.

„Ефектът е клиничен“, помисли Дейвид. Тази изолирана част от траулера беше в противоречие с останалата част на мръсния кораб. Тя беше нещо като малък клиничен остров, заобиколен от разлагащи се морски боклуци и дискове за плъхове.

И тогава той ги видя. В ъгъла.

Пет стоманени сандъка, всеки с метални ленти съединени в горния край и заключени с тежки трезорни секрети. Отпред на всеки сандък бе ясно написано: МИНИ КОЕНИНГ, ЛТД.

Видя ги. Неоспорими, неопровержими.

Тортюгас.

Отвратителната размяна, извършена чрез Ерих Ринеман.

И той бе близо, толкова близо до онова, което търсеше. Последното обвинение.

В своя страх, а той се страхуваше, се преплитаха ярост и силно изкушение. Те бяха достатъчни, за да прекратят безпокойството, да го накарат да се концентрира само в целта. Да повярва само за няколко минути в някаква мистична неуязвимост, въпреки ме убеждението му бе лъжливо и той знаеше това.

Това беше достатъчно.

Наведе се под първия илюминатор и приближи втория. Изправи се и погледна. Вратата на кабината беше точно срещу него. Това бе нова врата, а не оригиналната. Стоманена, с огромно резе, пуснато от вътрешната страна.

Учените от Пеенемюнде явно бяха не само клинично изолирани, но и като в самоналожен затвор.

Това резе, осъзна Дейвид, е неговият „алпийски проход“, който той трябва да премине без екипировка.

Отново коленичи и премина под илюминатора до края на стената на кабината. Остана на колене и милиметър по милиметър, с лице, прилепено до летвите, погледна зад ъгъла.

Караулът беше там, разбира се, и наблюдаваше пристанището, както беше прието за такъв вид караул. Палубата беше вътрешната линия на защита; с типичното отегчение, раздразнителност от досада, отпуснатост в бездействие и, отгоре на всичко, разочарование от безполезността.

Не беше в маскировъчните дрехи на Habichtsnest, а в широк костюм, който обаче не скриваше мощното воинско тяло. Косата му беше подстригана късо, в стил „Вермахт“.

Беше се облегнал върху голяма лебедка за рибарска мрежа и пушеше тънка цигара, духайки безцелно дима в нощния въздух. До него имаше автоматична пушка с калибър — .30. Ремъкът й беше свален и навит на масата. Пушката явно не бе докосвана от доста време, защото ремъкът беше влажен по повърхността.

Ремъкът… Дейвид издърпа колана от панталона си. Изправи се, пристъпи обратно към илюминатора, протегна ръка към парапета и извади две пречки от него, които бяха прикрепени към вътрешния корпус за рибарски мрежи. Тупна два пъти меко по парапета, после отново два пъти. Чу се пристъпване на пазача. Нямаше движение напред, само промяна в позата. Тупна отново. Два пъти. После още два пъти. Тихи, точни потупвания, преднамерени, през равни интервали — това беше достатъчно за да пробуди любопитство, но недостатъчно, за да предизвика тревога.

Вече чу стъпките на пазача. Все още отпуснат, движейки се напред спокойно, без да чувства опасност, а само любопитство. Може би плуващо дърво от пристанището удря по корпуса; попаднало в течението, то се спуска и издига.

Пазачът заобиколи ъгъла, коланът на Сполдинг се уви около врата му, моментално се опъна, задавяйки вика му. Дейвид усука колана, докато пазачът падна на колене, лицето му осезаемо потъмняваше в бледата светлина от илюминатора, устните му се свиха в сподавено страдание.

Дейвид не позволи на жертвата си да загуби съзнание — имаше да прекосява „алпийския проход“. Вместо това той пъхна пистолета си в панталона протегна ръка към ножницата на кръста на пазача и извади байонета на карабината. Това беше любимият нож на бойците, рядко използван на върха на някоя пушка. Задържа острието под очите на пазача и прошепна.

— Испански или немски?

Мъжът го гледаше втренчено, с ужас. Сполдинг затягаше все повече примката, пазачът се задави от кашлица и се опита да вдигне два пръста Дейвид прошепна отново, с натиснат нож към кожата под лявото око.

— Немски?

Мъжът кимна.

Той е германец разбира се, помисли Дейвид. И при това нацист. Дрехите, косата. Пеенемюнде олицетворяваше Третия райх. Учените бяха охранявани от свои хора. Той натисна острието на байонета така, че мъничко нараняване се появи под окото. Устата на пазача се отвори в уплаха.

— Ще правиш точно това, което ти кажа — прошепна Дейвид на немски в ухото му, — или ще ти извадя окото. Разбра ли?

Мъжът кимна почти безволево.

— Стани и извикай през илюминатора: „Имате важно съобщение от… Алтмюлер, Франц Алтмюлер.“ Те трябва да отворят вратата и да подпишат… Направи го! Сега! И помни — този нож ще е на инчове от лицето ти.

Пазачът се изправи шокиран. Сполдинг натисна лицето на мъжа към илюминатора, леко отпусна колана и смени позата си, минавайки отстрани на мъжа до прозореца. Лявата му ръка държеше колана, а дясната — ножа.

— Сега! — прошепна Дейвид, движещ острието в полукръгове.

Отначало гласът на пазача бе измъчен, изкуствен. Сполдинг се премести по-близо. Пазачът знаеше, че ще живее само секунди, ако не изпълнява.

Той изигра номера си.

Забеляза се раздвижване по койките в кабината. Започнаха с недоволни оплаквания, които обаче рязко затихнаха при споменаване името на Алтмюлер.

Нисък мъж на средна възраст стана от лявото по-ниско легло и тръгна, почти спящ, към стоманената врата. Той бе само по долно бельо. Дейвид придвижи пазача около ъгъла на стената и достигна вратата при звука на плъзгащото се резе, след това го блъсна срещу стоманената панела с увития колан. Вратата се отвори рязко. Дейвид сграбчи дръжката, хвърли ножа, издърпа пистолета и притисна дулото в черепа на дребния учен.

— Schweigen — прошепна рязко. — Wenn Ihnen ihr Leben lieb ist!

Тримата мъже в леглата бяха по-възрастни. Те се препъваха, ставайки от леглата, треперещи и безмълвна. Пазачът, давейки се още, започна да се съсредоточава около себе си и стана. Сполдинг направи две крачки и удари диагонално с пистолета мъжа по слепоочието, просвайки го на палубата.

Старият мъж, който се страхуваше по-малко, отколкото двамата му придружители, се вгледа в Дейвид. Той се почувства засрамен, без да може да си обясни причините. Насилието нямаше място в тази антисептична кабина.

— Няма какво да се разправям с вас — рязко прошепна Дейвид на немска — Вие изпълнявате заповеди. Но не се съмнявайте — ще ви убия, ако издадете звук. — Показа листове до микроскопа, те бяха изпълнени с числа в колони. — Вие! — той посочи с пистолета към стария човек. — Дайте ми онези листове! Бързо!

Старият мъж крачеше тежко и несигурно през кабината до клиничната работна територия. Вдигна листовете от масата и ги подаде на Сполдинг, който ги пъхна в мокрия джоб на панталона си.

— Благодаря… Сега! — Насочи оръжието към другите двама — Отворете един от тези сандъци! Направете го веднага!

— Не!… Не! В името на Бога! — каза с нисък глас, изпълнен със страх, по-високият от учените, който бе на средна възраст.

Дейвид сграбчи стария мъж, застанал до него. Стегна ръка около отпуснатата плът на старата шия и вдигна пистолета към главата му. Сложи палец на ударника и каза спокойно:

— Ще отворите сандъка или ще убия този човек. След това ще обърна пистолета към вас. Повярвайте ми, нямам друг изход.

По-ниският мъж обърна глава, умолявайки тихо по-високия. Възрастният човек, когото Дейвид държеше здраво, беше водачът Дейвид знаеше това. Един възрастен… alter-Anfuhrer винаги заема мястото на лидер при германците.

По-високият учен от Пеенемюнде тръгна, правеше всяка крачка със страх, към далечния край на клиничния работен плот, където имаше редица от ключове на стената. Взе един и колебливо отиде до най-близкия метален сандък. Наведе се надолу и сложи ключа в ключалката, секретът щракна и се отключи.

— Отвори капака! — изкомандва Сполдинг. Безпокойството му стана причина шепотът му да бъде по-висок, твърде висок, както сам осъзна.

Капакът на железния сандък бе тежък, германецът трябваше да го вдигне с две ръце, бръчките около очите и устата му издаваха усилие. Като достигна деветдесетградусов ъгъл, веригите от двете страни се опънаха, чу се щракане на закопчалка и капакът се застопори наместо.

Вътре имаше дузини еднакви отделения в нещо, наподобяващо плъзгащи се табли, нещо подобно на голяма сложна кутия за рибарски принадлежности. Чак сега Дейвид разбра, че предната част на стоманената кутия е на панти; тя също можеше да бъде отворена или свалена, още по-точно — позволяваше на таблите да се плъзгат навън.

Във всяко отделение имаше два малки тежки хартиени плика и бе постлано с пластове мека хартия. Само на горната табла имаше дузини от пликове.

Дейвид освободи възрастния човек, като го подбутваше обратно към моряшките легла. Размаха пистолета към високия германец, който отвори сандъка, и му заповяда да се присъедини към другите двама. Протегна ръка към стоманения сандък, извади малък плик и го приближи към устата си. Скъса ръба със зъби. Изтърси го на земята — мажи прозрачни късчета самороден диамант се разпиляха по пода на кабината.

Диамантите от „Коенинг“.

Наблюдаваше германските учени, докато смачкваше плика. Те се бяха втренчили в камъчетата на пода.

„Защо не?“ — помисли Дейвид. „В тази кабина бе решението за Пеенемюнде. В онези сандъци бяха инструментите, които ще сеят смърт върху стотици хиляди, тъй както и проектите за жироскопи, за които бяха разменени, щяха да направят възможна по-нататъшната смърт, по-нататъшното избиване.“

Бе готов да хвърли плика с отвращение и да напълни джобовете си с другите, когато очите му уловиха някакъв надпис. Той изпъна плика, с пистолет, насочен към германците, и погледна надолу. Единствената дума бе:

Истински. Естествени. Този плик, тази табла, този стоманен сандък бяха минали проверка.

Бръкна долу и грабна толкова пликове, колкото можа да вземе с лявата си ръка, и ги пъхна в джоба на панталона си.

Това беше всичко, от което имаше нужда за обвинението.

Това беше всичко. Това бе значението.

Имаше още едно нещо, което можеше да направи. От още по-актуално практическо естество. Прекоси до работния плот и отиде до редицата от четири микроскопа, удряйки с дулото на пистолета си поотделно всяко оптическо стъкло и всеки окуляр. Погледна за лабораторна кутия, от тези, в които се носи оптическо оборудване. Трябваше да има такава!

Тя беше на пода под дългата маса. Изрита я с босия си крак и се наведе да отвори закопчалката. Още процепи и табли, само че тези бяха пълни с оптически стъкла и мажи черни тръбички, в които да се слагат те.

Наведе се и преобърна кутията, дузини от кръглите оптически стъкла изпадаха от кутията на пода. Бързо, доколкото можеше, грабна най-близкия бял стол и го стовари върху купчината от стъкла.

Разрушението не бе пълно, но повредите бяха достатъчни може би за четирийсет и осем часа. Започна да се изправя, оръжието му, все още насочено към учените, очите и ушите му нащрек. Той го чу! Той го усети. И едновременно разбра, че ако не се отмести, ще бъде убит. Хвърли се на пода вдясно, ръката над и зад него се спусна надолу, ножът на карабината разряза въздуха и се отправи към мястото, където преди по-малко от секунда бе неговият врат.

Той бе забравил проклетия щик на пода. Беше го захвърлил. Пазачът, вече дошъл в съзнание го беше взел.

Нацистът успя да изкрещи преди Сполдинг да скочи върху коленичилата фигура, удряйки главата му върху дървения под с такава сила, че кръвта мигновено бликна на тънки струйки от нея. Но този единствен вик бе достатъчен.

— Има ли нещо лошо? — дойде глас отвън, двайсет ярда встрани, от товарния док. — Хайнрих! Извика ли?

Нямаше секунда, дори миг за колебание. Дейвид изтича до стоманената врата, издърпа я да се отвори и притича зад ъгъла на стената, до закритата част от перилата. Докато правеше това, се показа пазач, караулът от носа на траулера. Пушката му беше на височината на кръста и той стреля.

Сполдинг също стреля. Но чак когато разбра, че е ударен. Куршумът на нациста бе засегнал кръста в страничната част, чувстваше кръвта да просмуква в панталона му.

Хвърли се през перилата във водата и чу викове и крясъци от кабината и на кея.

Той се бореше с мръсната тиня на Рио и се опитваше да държи главата си отгоре. Къде беше? В каква посока? Накъде? За Бога, накъде?

Виковете вече бяха по-силни, прожектори бяха запалени из целия траулер, като кръстосваха и водите в пристанището. Чуваше крещящи по радиото мъже, както могат да крещят само паникьосани хора. Бяха обвиняващи, безпомощни.

Изведнъж Дейвид осъзна не тук нямаше лодки. От кея не идваха лодки с прожектори и мощни пушки, което би било гибел за него.

Нямаше лодки.

И той почти се засмя. Операцията в Очо Кале бе толкова секретна, че те не позволяваха на малки съдове да акостират в опустелия район.

Държеше страната си, доколкото бе възможно, плувайки под водата, и правеше това толкова бързо, колкото можеше. Траулерът и крещящите пазачи на Ринеман и Алтмюлер избледняваха в леката мъгла на пристанището. Сполдинг се опитваше да държи главата си отгоре, надявайки се на Бога, че плува в правилна посока.

Чувстваше, че е ужасно уморен, но не можеше да си позволи да се отпусне. Не можеше да си позволи това! Не и сега!

Той имаше обвинението срещу „Тортюгас“! Той погледна вехите на траулера. Може би на двеста, триста ярда. Бяха десните вехи, десните кейове! Те… те трябваше да бъдат!

Почувства, че водата около него се раздвижи и тогава видя морските змиорки да се удрят по тялото му. Кръвта от раната ги привличаше. Отвратителна маса от пляскащи, огромни червеи се бяха събрали около него.

Той удряше и риташе и се опитваше да сподави вика си. Удряше водите пред себе си, ръцете му бяха в непрекъснат допир с мазните змии на пристанището. Очите му бяха пълни със светещи точки и проблясъци от жълто и бяло, гърлото му бе сухо във водата, челото му пулсираше.

Когато вече изглеждаше, че викът ще се изтръгне, че не може да не се изтръгне, усети ръка в своята ръка. Почувства да повдигат раменете му, чу гърлените звуци на ужасения си глас, дълбок, уплашен, отвъд собствената му издръжливост. Успя да погледне надолу и да види, докато кракът му продължаваше да се влачи по стълбата, множеството змиорки под себе си.

Юджиин Лайънс го носеше, носеше го! Към автомобила на военноморската база. Той бе доловил, но още не осъзнаваше факта, че Лайънс го сложи внимателно на задната седалка.

След това Лайънс се качи след него и Дейвид разбра, въпреки че не можеше да проумее… Лайънс го удряше. Силно. Много силно.

Преднамерено. Без ритъм, но с голяма сила. Удрянето не спираше! Не можеше да го спре! Не можеше да спре полусъсипания, с разрушено гърло Лайънс, който го удряше.

Можеше само да плаче. Да плаче като дете. И изведнъж той можа да го накара да спре. Махна ръце от лицето си и хвана китките на Лайънс, готов при нужда да ги счупи. Той мигаше и гледаше втренчено физика. Лайънс се усмихна в тъмнината. Проговори със своя измъчен шепот:

— Съжалявам… Вие бяхте… във временен шок, приятелю мой.

39

В багажника на колата на. Военноморската база имаше добре оборудван комплект за първа помощ. Лайънс напълни раната на Дейвид със сулфамид на прах, постави отгоре парчета марля и я притисна към кожата с лейкопласт, широк три инча. Тъй като раната беше порезна, а не прободна, кръвотечението спря. Щеше да издържи, докато стигнат до лекар. Дори в случай, че се наложи да чакат ден или ден и половина, нямаше да има сериозни последици.

Караше Лайънс.

Дейвид наблюдаваше съсредоточено изтощения мъж зад волана. Явно се чувстваше несигурен, но усърден — това беше единственото точно описание, което можеше да му се направи. От време — навреме натискаше прекалено силно педала за газта, вълните на висока скорост явно го плашеха, след което изпитваше раздразнение. Все пак, само след няколко минути зад волана той изглежда започна да изпитва тиха наслада да управлява колата по завои.

Дейвид знаеше, че трябва да направи три неща: да се свърже с Хендерсън Гранвил, да говори с Джиин и да отиде в убежището, което, надяваше се на Бога, Джиин е успяла да открие. Ако има възможност да доведат лекар при него, щеше да е добре. Ако ли не, той ще поспи, защото усещаше, че ще премине точката на нормално функциониране, ако не успее да си почине.

Колко често бе търсил изолирани пещери в северните провинции? Колко пъти бе трупал клони пред малки пещери, за да може тялото и умът му да възвърнат баланса на обективността, която можеше да спаси живота му? Той трябваше да намери именно такова място за почивка и сега.

А утре ще направи последните спогодби с Ерих Ринеман.

Последните страници на обвинението.

— Трябва да намерим телефон — каза Дейвид. Лайънс кимна с глава и продължи да кара.

Дейвид насочи физика обратно към центъра на Буенос Айрес. По негови предположения все още имаше време, докато военноморската база изпрати патрул. Оранжевите отличителни белези върху калниците на колата щяха да разколебаят полицаите на Буенос Айрес да проявяват любопитство. Всички знаеха, че американците са нощни птици.

Той си спомни за телефонната кабина. В северната част на Каса Росада. Същата онази телефонна кабина, в която наетият от Юни Корсо убиец, изпратен от Рио де Жанейро, бе загубил живота си.

Петнайсет минути по-късно пристигнаха на Плаза де Майо, обиколиха колелото, за да се убедят, че не са били следени. Площадът не беше безлюден. Изгледът бе точно такъв, какъвто го обявяваше плакат отпреди войната — Париж на Западното полукълбо. Също както в Париж, и тук можеха да се забележат десетки хаймани в ранните часове, облечени главно в скъпи дрехи. Таксита спираха и тръгваха, проститутки правеха последни опити да хванат по-богати клиенти, уличните светлини се отразяваха във фонтаните, влюбени топяха ръцете си в тях.

Плаза де Майо в три и половина сутринта не беше мъртво, скучно място за работа. И Дейвид беше благодарен за това.

Лайънс спря колата пред телефонната кабина и Сполдинг слезе.

— Каквото и да е то, явно си попаднал на най-уязвимото място в Буенос Айрес. — Гласът на Гранвил звучеше твърд и точен.

— Трябва да се върнеш в посолството за собствената си безопасност, както и за добрите дипломатически отношения.

— Страхувам се, но ще трябва да си по-ясен — отговори Дейвид.

И ето, че Гранвил започна да обяснява.

Контактите, на които посланикът смяташе, че може да разчита, „един или два“, в хунтата, разбира се, бяха сведени само до един. Този човек бе направил запитване за траулера, акостирал в Очо Кале, и в последствие бе арестуван в дома му. Това беше информацията, която Гранвил бе успял да получи от изпадналата му в истерия жена.

Един час по-късно посланикът получил съобщение от връзката си в парламента. Той му съобщил, че „приятелят“ му е убит при автомобилна катастрофа и счел, че веднага трябва да му съобщи като изразил мнението си, че това е голямо нещастие.

След като Гранвил се опитал да се свърже повторно със съпругата, се намесил един телефонист и обяснил, че телефонът е изключен.

— Ти ни замеси, Сполдинг! Не можем да работим при положение, че разузнаването ни виси на врата. Обстановката в Буенос Айрес е ужасно деликатна.

— Вие сте замесени, сър. На няколко хиляди мили оттук хората стрелят един в друг.

— По дяволите! — Това беше най-неочакваното възклицание, което Дейвид очакваше да чуе от Гранвил. — Научи демаркационните си линии! Всички имаме работа за вършене в зависимост от, ако искаш наречи ги изкуствени параметри, които са ни поставена! Повтарям, сър! Върнете се обратно в посолството и ще уредя незабавното ви заминаване за Съединените щати. Или, ако откажете идете във военноморската база Тя е извън моята юрисдикция — няма да бъдеш част от посолството вече!

„Господи!“, помисли си Дейвид. „Изкуствени параметри. Юрисдикции. Дипломатическа деликатност. И то в момент, когато умират мъже, унищожават се армии, заличават се градове! Именно в този момент можеха да се намерят и такива мъже, които си играеха на думи и отношения!“

— Не мога да отида във военноморската база. Но мога да ви дам неща, по които бихте могли да помислите. През следващите четирийсет и осем часа всички американски кораби и самолети, намиращи се в крайбрежната зона ще навлязат в радио — и радарно затъмнение! Всичко ще остане на земята неподвижно. Това е свещено военно правило. Смятам, че ще бъде най-добре, ако разберете причината! И тъй като смятам, че аз я знам и ще се окажа прав, дипломатическата ви развалина е доста по-кирлива от всичко, което можете да си представите! Пробвайте се с човек на име Суонсън от Министерството на войната, с генерал Алан Суонсън! А, и още нещо — кажете му, че съм открил „Тортюгас“!

Дейвид тресна телефонната слушалка с такава сила, че от нея паднаха парчета бакелит. Имаше желание да избяга. Да отвори вратата на задушаващата го кабина и да побегне навън.

Но къде можеше да отиде? Нямаше къде да отиде.

Пое дълбоко няколко глътки въздух и още веднъж набра номера на посолството.

Гласът на Джиин беше нежен, пълен с безпокойство. Значи все пак бе успяла да открие място!

Той и Лайънс трябвало да карат право на запад по Ривадавиа до най-отдалечените предградия на Буенос Айрес. В края на Ривадавиа имало един път вдясно, той можел да се различи по огромна статуя на Мадоната поставена в началото му. Пътят водел към равен озеленен терен или с други думи, провинция. Трийсет и шест мили след Мадоната имало друг път, отляво, този път можеше да се отличи по телефонните кабелни свръзки, събрани в трансформаторна кутия на върха на двойнообезопасен телефонен стълб. Пътят водел до ферма, принадлежаща на Алфонзо Куезаро. Сеньор Куезаро нямало да бъде там… при тези обстоятелства. Нито жена му. Все пак щяло да има някакъв минимален персонал, помещенията на останалата част от персонала щели да са свободни за непознатия приятел на госпожа Камрън.

Джиин ще изпълни заповедите му, тя няма да напуска територията на посолството.

И, да — тя го обичаше. Ужасно много.

Зазоряваше се по пътя. Имаше топъл бриз, Дейвид трябваше да си припомня, че е януари месец. Аржентинското лято. Един от персонала на Естансио Куесаро ги посрещна на няколко мили след телефонния стълб, на входа на фермата, и ги придружи до renchena, група от едноетажни малки къщички, които се намираха в близост до голямата къща. Бяха отведени до една кирпичена къщичка, която се намираше най-далече в сравнение с останалите къщи. Тя беше непосредствено до оградено пасбище — поля, простиращи се докъдето стига погледа. Къщата беше на надзирателя на фермата.

Дейвид веднага отгатна този факт само като погледна покрива и видя единствената телефонна жица. Надзирател на ферма трябва да има възможност да ползва телефон.

Човекът, който ги придружаваше, отвори вратата и застана на прага, явно изпитващ желание да ги остави. Той докосна ръката на Дейвид и проговори на испански, примесен с пампаски индиански.

— Телефоните тук са с телефонист. Услугите са доста лоши, не като в града. Това трябва да ви предам, сеньор.

Това не беше информацията, която мъжът искаше да му предаде. По този начин той му съобщаваше да бъде внимателен.

— Ще запомня това — отговори Сполдинг. — Благодаря.

Мъжът напусна бързо и Дейвид затвори вратата. Лайънс стоеше в другия край на стаята, в центъра на малка арка, наподобяваща тази в манастирите, която водеше до някакво закътано, осветено от слънцето местенце. Металната кутия, в която бяха проектите на жироскопите, беше в дясната му ръка, с лявата той повика Дейвид.

Зад арката имаше кът, а в центъра под продълговатите прозорци, гледащи към полята, беше поставено легло.

Сполдинг разкопча панталона си и бавно го събу.

Той падна с цялата си тежест върху твърдия матрак и веднага заспа.

40

Струваше му се, че само преди минути е прекрачил малката арка на облетия от слънце кът.

Почувства търсещи пръсти около раната си, трепна от студено-топлата течност, която сложиха на кръста му, и от отлепването на лейкопласта.

Отвори очи и видя фигурата на някакъв мъж, надвесена над леглото му. До него стоеше Лайънс. На края на твърдия матрак се виждаше неизменната лекарска чанта. Мъжът, надвесен над него, явно бе лекар. Той проговори на невероятно чист английски език.

— Спали сте почти осем часа. Това е най-доброто лекарство, което човек би могъл да ви предпише… Ще зашия на три места, това трябва да свърши работа. Ще има известно неудобство, но с лентата ще бъдете доста подвижен.

— Колко е часът? — попита Дейвид.

Лайънс погледна часовника си. Той прошепна, но думите бяха съвсем ясни:

— Два… часа.

— Благодаря, че дойдохте тук — каза Сполдинг, обръщайки се настрани, за да позволи на доктора да върши работата си.

— Изчакайте, докато се върна обратно в кабинета си в Палермо. — Докторът се изсмя тихо, язвително. — Сигурен съм, че съм вписан в някой от техните списъци. — Направи първия шев, като окуражаваше Дейвид с усмивка. — Оставих съобщение, че съм на раждане в отдалечена ферма… Готово. — Той върза конеца и прокара ръка по кожата. — Още два шева и ще бъдем готови.

— Смятате ли, че ще ви задават въпроси?

— Не. Не смятам. Хунтата често затваря очи. Няма изобилие от лекари тук… Доста забавно е, че разпитващите неизменно търсят безплатни медицински съвети. Смятам, че отговаря на манталитета им.

— А аз мисля, че вие просто покривате нещата. Смятам, че е опасно.

Лекарят изведнъж прекъсна работата си и погледна Дейвид.

— Джиин Камрън е много специален човек. Ако започнат да пишат история на Буенос Айрес по време на войната, то нейното име ще бъде поставено на видно място.

Продължи работата си отново, без да дава допълнителни обяснения. Дейвид имаше чувството, че докторът не желае да говори повече. Явно бързаше.

Двайсет минути по-късно Сполдинг стана на крака, за да изпрати лекаря до вратата на кирпичената къщичка. Той стисна ръка на медика.

— Съжалявам, но не мога да ви платя — каза той.

— Вече сте го сторили, полковник. Аз съм евреин.

Сполдинг не пускаше ръката на доктора. Вместо това той я стисна още по-здраво, но не за поздрав.

— Моля, обяснете ми.

— Няма какво да обяснявам. Сред цялата еврейска общност се говори много за американския офицер, който се противопоставя на онази свиня… Ринеман свинята.

— Това ли е всичко?

— Достатъчно е — каза докторът, като изтегли ръката си от тази на Сполдинг и излезе навън Дейвид затвори вратата.

Ринеман свинята. Време беше да се справи с Ринеман.

Гърлен глас започна да крещи в телефонната слушалка. Дейвид си представяше изпъкналите синьо-черни вени по повърхността на подпухналото, загоряло от слънцето лице. Сякаш виждаше пред себе си малките, изпъкнали от ярост очички.

— Ти си бил! Ти си бил! — Повтаряше обвинението непрекъснато, сякаш се надяваше именно това повторение да предизвика отхвърлянето му.

— Аз бях — каза Дейвид, като умишлено подчертаваше думите.

— Мъртъв си! Мъртъв си!

Дейвид проговори тихо и бавно. Отмерено.

— Ако ме убиете, шифър до Вашингтон няма да има, нито пък радио — и радарно затъмнение. На екраните ще се забележи онзи траулер и в секундата, в която се появи подводница в близост до него, ще бъдат взривени наместо.

Ринеман замълча. Сполдинг долавяше ускореното дишане на немския евреин, но нищо не каза. Остави го да помисли върху нещата, за които бе загатнал. Най-накрая Ринеман проговори. Със същата точност.

— Значи, имаш какво да ми съобщиш? Иначе нямаше да се обадиш.

— Точно така — съгласи се Дейвид. — Имам какво да кажа. Предполагам, че ще вземеш комисионна. Не мога да повярвам, че би могъл да уредиш тази сделка без нищо.

Ринеман направи пауза още веднъж. Отговори внимателно, като тежкото му дишане се чуваше по телефона.

— Не… Това е сделка. Всички услуги трябва да се плащат.

— Но плащането идва по-късно, нали? — Дейвид се стремеше да говори спокойно, безпристрастно. — Ти не бързаш за никъде, всички са там, където искаш да бъдат… Няма да има радиосъобщения от Швейцария, че сметките са оправени. Единственото съобщение, което очакваш, е от една подводница, която ще ти съобщи, че диамантите от мините „Коенинг“ са прехвърлени от траулера. Само тогава ще мога да излетя оттук с плановете. Това ще бъде сигналът — Сполдинг се изсмя с къс, студен смях. — Много професионално, Ринеман. Поздравявам те.

Гласът на финансиста долетя до него много тих и предпазлив.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Много професионално… Аз съм единственият човек, който може да ти помогне да получиш съобщение от подводницата. И никой друг. Притежавам шифрите, които могат да изключат светлините, да накарат радарните екрани да загаснат… Но очаквам да ми се плати.

— Ясно… — Ринеман се поколеба.

— Доста самонадеяно изискване. Шефовете ти искат да получат плановете на жироскопите. Ако застрашиш по някакъв начин доставянето им, наказанието ти със сигурност ще бъде екзекуция. Разбира се, не официално афиширана, но резултатът ще бъде същият. Сигурно знаеш това.

Дейвид започна да се смее отново; смехът му и този път беше кратък, но добродушен.

— Много далеч си от нещата. Много далеч. Може да има екзекуции, но не и моята. До снощи знаех само половината от цялата история. Сега знам цялата… Не, не и моята екзекуция. От друга страна, ти действително имаш проблем. Знам това, все пак четирите години, прекарани в Лисабон, са ме научили на някои неща.

— И какъв ми е проблемът?

— Ако стоката от „Коенинг“, намираща се в Очо Кале, не бъде доставена, то Алтмюлер ще изпрати цял батальон тайни агенти в Буенос Айрес. Няма да можеш да се отървеш.

Отново тишина. А именно в тази тишина беше потвърждението, че Дейвид е прав.

— Значи сме съюзници — каза Ринеман. — За една нощ си напреднал много. Поел си опасен риск и си прескочил много препятствия. Възхищавам се от подобни агресивни амбиции. Сигурен съм, че може да се уреди нещо.

— И аз бях сигурен, че ти ще си сигурен.

— Ще обсъждаме ли някакви конкретни цифри?

Дейвид се изсмя тихо.

— Плащането от теб е като… преди снощи. Само половината. Нека твоята половина бъде щедра. В Швейцария. Втората половина ще бъде платена в Щатите. До края на живота си ще имам много щедри подчинени. — Дейвид изведнъж проговори отсечено. — Искам да знам имена.

— Не разбирам…

— Помисли си. На мъжете, които са в дъното на тази операция. От американска страна. Техните имена искам да знам. Не имената на счетоводител, нито пък на объркан бригаден генерал. Останалите… Без тези имена няма да има никаква сделка. Никакви шифри.

— Учудващо — мъжът от Лисабон няма никаква съвест — продължи Ринеман явно респектирай. — Ти си… както казвате вие, американците… доста отвратителен човек.

— Имах възможност да наблюдавам майсторите в действие. Помислих… и си казах — защо пък не?

Ринеман явно не бе слушал отговора на Дейвид. Изведнъж интонацията му започна да издава подозрение.

— Ако си стигнал до този извод снощи… за лично обогатяване, защо направи онова снощи? Трябва да ти кажа, че повредата не е непоправима, но защо я направи?

— По най-прости причини. Не бях мислил по този въпрос снощи. Не бях стигнал до този извод… снощи. — „Господ ми е свидетел, че това бе самата истина“, помисли си Дейвид.

— Да. Мисля, че разбирам — каза финансистът. — Една много хуманна реакция…

— Искам да получа и остатъка от плановете — прекъсна го Сполдинг. — А ти искаш да изпратя шифъра. За да спазим разписанието, ще разполагаме с трийсет и шест часа, с толеранс два — три часа. Ще ти се обадя в шест часа. Бъди готов да действаш.

Дейвид затвори телефона. Пое дълбоко въздух и осъзна, че се поти, а малката къщичка беше хладна. През отворения прозорец подухваше лек ветрец откъм полята, пердетата се люлееха. Той погледна Лайънс, който седеше и го наблюдаваше от един висок плетен стол.

— Как се справих? — попита той.

Физикът преглътна и проговори. На Сполдинг му дойде наум, че или вече свикваше с напрегнатия глас на Лайънс, или говорът на Лайънс се подобряваше.

— Много… убедително. Като изключим само… потта по лицето и израза… в очите ти. — Лайънс се усмихна, след което моментално зададе сериозен въпрос. — Има ли… шанс да получим остатъка от чертежите?

Дейвид запали клечка кибрит и я поднесе към цигарата си. Глътна дима, погледна към леко люлеещите се пердета на отворения прозорец и се обърна към физика.

— Мисля, че трябва да се разберем, докторе. Не ми пука въобще за тези чертежи. Може би трябва да ме интересуват, но всъщност въобще не ми пука за тях. И ако, за да се сдобием с тях, трябва да рискуваме онзи траулер да стигне до подводницата, е абсурдно. Що се отнася до мен, ние притежаваме три четвърти от всичко, което има. А това е дяволски много… Има едно-единствено нещо, което искам — имената… Имам доказателствата, сега ми трябват имената.

— Искаш отмъщение — каза тихо Лайънс.

— Да!… Исусе! Да, искам отмъщение! — Дейвид загаси току-що запалената си цигара, прекоси стаята, отиде до отворения прозорец и погледна навън към полята — Извинявай, не исках да ти викам. Или може би трябва. Ти чу какво каза Фелд, видя какво донесох от Очо Капе. Знаеш цялата гнила… отвратителна история.

— Знам, че… онези мъже, които управляват самолетите… не са отговорни… Знам, че вярвам, че… Германия трябва да изгуби тази война.

— За Бога! — почти изрева Дейвид, обръщайки се от прозореца. — Ти видя! Ти поне трябва да разбереш!

— Искаш да кажеш… че няма значение? Не вярвам на всичко това… а смятам, че и ти не го вярваш.

— Не знам в какво вярвам!… Не, всъщност знам. Знам на какво се съпротивлявам, защото именно то не оставя място за вяра… А това значи, че искам да знам тези имена.

— Трябва да ги получиш… Въпросите ти са страхотни… от морално естество. Смятам, че ще ти причиняват болка… дълги години. — Лайънс явно не можеше да прекъсне потока от думи. — Признавам… без значение какво точно се случи… че Ашър Фелд е прав. Тази война не трябва да бъде изтъргувана, а… трябва да бъде спечелена.

Лайънс спря да говори и потърка гърлото Дейвид прекоси стаята до масата, на която Лайънс държеше кана с вода и наля една чаша. Той я занесе на изморения физик и му я подаде. На Дейвид му дойде на ум, докато отговаряше на жеста на благодарност, че е странно… От всички мъже, които познаваше, този изтощен отшелник, който стоеше пред него, не би спечелил нищо от края на войната. Нито от нейното съкращаване. И все пак Юджиин Лайънс беше развълнуван от ангажимента на Ашър Фелд. Може би в личната болка, която изпитваше, Лайънс осъзнаваше по-простите въпроси, които собствената му ярост бе изопачила.

Ашър Фелд. Хотел „Алвер“.

— Слушай ме — каза Сполдинг. — Ако има някакъв шанс… а може да съществува такъв, ще се опитаме да получим и чертежите. Има възможност за сделка, доста опасна… не за нас, а за твоя приятел Ашър Фелд. Ще видим. Не обещавам нищо. Първо трябва да получа имената… Това е успореден маршрут, докато науча имената. Ринеман трябва да смята, че искам чертежите точно толкава, колкото и той иска диамантите… Ще видим.

Чу се слабият, странен звънец на провинциалния телефон. Сполдинг вдигна слушалката.

— Балард е — каза гласът загрижено.

— Да, Боби?

— Надявам се, че си чист. Разпространяват се доста глупости, които говорят за обратното. Продължавам под предположението, че разумен човек не би се озовал пред военния съд, за да бъде осъден на дълги години затвор само за няколко долара.

— Съвсем разумно предположение. Какво има? Получи ли информацията?

— Най-напред най-важното. А то е, че военноморската база те иска жив или мъртъв, състоянието не е от значение. Лично аз смятам, че биха предпочели да си мъртъв.

— Открили са Миихан и шофьора…

— Точно така! След като са били търкаляни и съблечени по гащи от някой странстващ разбойник. Полудели са! Те повдигнаха въпроса с тази глупост да не бъде алармирано посолството за това, че Феърфакс те издирва. Феърфакс е съвпадение, в действителност самите те те искат. За нападение, кражба и така нататък.

— Добре. Това можеше да се очаква.

— Да се очаква ли? Ох, много си забавен! Смятам, че не е необходимо да ти казвам за Гранвил. Номераторът ми прегря от него! Вашингтон подготвя някаква суперсекретна кодировка, така че съм вързан за бюрото, докато пристигне.

— Значи той нищо не знае! Те прикриват нещата — каза Сполдинг ядосано.

— По дяволите, не знае ли? Прикриват ги, казваш! Това мълчание по радиото… нахендрил си се право в неизпълнение на заповеди на висшето командване! Проект на Централното съюзническо… идващо направо от Министерството на войната.

— Обзалагам се, че е от Министерството на войната. Мога да ти кажа и точния отдел.

— Вярно е… Една подводница ще докара двама много важни берлинчани. Извън твоите правомощия е… това не е твоя работа Гранвил ще ти каже това.

— Лайнарщини! — провикна се Дейвид. — Пълни лайнарщини! Прозрачни са! Попитай, който и да е агент от Европа. Не може да изкараш Briefmarke от което и да е германско пристанище. Никой не знае това по-добре от мен!

— Интересно… от онтологична гледна точка. Прозрачността не е качество, което човек може да свърже с…

— Без шеги! Чувството ми за хумор се изчерпа! — Изведнъж Дейвид осъзна, че няма причина да крещи на криптографа. Нагласата за събитията, която имаше Балард, беше същата както преди осемнайсет часа… усложнени събития, може би, но той нямаше и понятие, че става въпрос за смърт или оцеляване. Той не знаеше за клането в Сан Телмо, нито за уредите, предназначени за Пеенемюнде, намиращи се в Очо Кале. Нямаше представа и за Хаганах, която бе проникнала в най-секретните служби на Военното разузнаване. Нито щеше да разбере тези неща точно сега — Съжалявам. Прекалено много неща се стовариха на главата ми.

— Сигурно, сигурно — отговори Балард, сякаш бе свикнал да изтърпява крясъците на други хора. „Още една черта, характерна за повечето криптографи“, помисли Дейвид. — Джиин каза, че си се ударил, че си паднал и си се порязал лошо. Някой бутна ли те?

— Всичко е наред. Докторът вече идва… Откри ли информацията? За Айра Бардън.

— Ъ-хъ… Използвах направо Г–2 във Вашингтон Молба за получаване на телетипно досие на твое име. Този Бардън ще узнае за всичко.

Няма значение. Какво има в него?

— Цялото проклето нещо.

— Какво ти се… струва необичайно. Сигурно определенията на Феърфакс.

— Не споменавай Феърфакс. Само уточняват гриф „Строго секретно“… Той е в запас, не е в редовната армия. Фамилна компания за внос. Прекарал няколко години в Европа и в Средния Изток, говори пет езика…

— Един от които е иврит — прекъсна го Дейвид тихо.

— Точно така. Откъде…? Няма значение. Прекарал е две години в Американския университет в Бейрут, докато баща му бил представител на фирмата в Средиземноморието. Компанията се занимавала много с текстил в Средния Изток. Бардън се прехвърлил в Харвард, след това — в малък университет в щата Ню Йорк… Не съм го чувал. Завършил е близкоизточни науки, се казва в досието. След завършването започнал работа в семейния бизнес и така до войната… Предполагам, че заради езиците са го взели там.

— Благодаря — каза Дейвид. — Изгори телетипа, Боби.

— С най-голямо удоволствие… Кога ще се появиш тук? Най-добре ела тук, преди Военноморската база да те е открила. Джиин може би ще успее да придума Хендерсън да успокои топката.

— До скоро. Как е Джиин?

— Ъ-хъ? Добре… Уплашена, нервна, предполагам. Ще видиш. Все пак тя е силно момиче.

— Кажи й да не се притеснява.

— Кажи й го ти.

— С теб ли е?

— Не… — Балард започна бавно да изрича думите. — Не, не е с мен. На път е към теб. Иска да те види…

— Какво?

— Сестрата. Сестрата на доктора. Тя се обади преди около час. Каза, че искаш да видиш Джиин. — Гласът на Балард изведнъж стана силен и твърд. — Какво, по дяволите, става, Сполдинг?

41

— Сигурно мъжът от Лисабон е очаквал контрамерки. Аз съм удивен, че той беше толкова небрежен — Хайнрих Щолц пренесе своята арогантност по телефона. — Мисис Камрън беше фланг, който вие приехте за сигурен, нали? На повикването от любимата е трудно да се противопоставите, нали така?

— Къде е тя?

— Тя е на път за Луджан. Ще бъде гостенка на Habichtsnest. Почетна гостенка, уверявам ви в това. Хер Ринеман ще бъде много доволен, точно щях да му телефонирам. Исках да изчакам, докато залавянето бъде осъществено.

— Това е вече повече от позволеното! — каза Дейвид, като се опитваше да запази гласа си спокоен. — Вие използвате репресии в неутрален район. Дипломатически заложници в неутрална…

— Гостенка — прекъсна го германецът с наслада. — Едва ли спада към тях: снаха починал съпруг. Без официален статус. Толкова сложно е с тези американски социални церемонии.

— Знаете какво искам да ви кажа! Няма нужда от обяснения.

— Казах ви, че е гостенка! На един прочут финансист, с когото вие самият, бяхте изпратен да се свържете… относно международни икономически въпроси мисля. Евреин, изгонен от собствената си страна, която е противник на вашата. Не виждам причина за непосредствена тревога… Въпреки че може би ще трябва да се тревожите.

Нямаше причина да отлага повече. Джиин не бе страна от сделката, нито страна от обвинението. По дяволите обвинението! По дяволите ангажимента, който не значи нищо! Нямаше значение!

Единствено Джиин имаше значение.

— Какви са условията?

— Сигурен бях, че ще сътрудничите. Какво значение има за вас? Или за мен, наистина, вие и аз, ние изпълняваме заповеди. Да оставим философията за хората, които вършат велики дела. Ние ще преживеем.

— Не звучи като от истински вярващ. Беше ми казано, че сте вярващ — Дейвид говореше безцелно, трябваше му време, само секунди макар. За да помисли.

— Странно е, но съм вярващ. Страхувам се, че вярвам в света, който отминава. И само частично в този, който идва… Останалите проекти са в Habichtsnest. Вие и вашият аерофизик ще отидете там веднага. Бих искал да приключа нашите договаряния тази вечер.

— Чакайте! — Умът на Дейвид препускаше в догадки за избора на своя противник. — Това не е най-чистото гнездо, в което съм бил, има какво още да се желае от обитателите.

— Същото се отнася и до гостите…

— Две условия. Първо, да видя мисис Камрън още щом пристигна, второ, няма да изпратя кодовете, ако въобще трябва да се изпращат, преди тя да се е върнала в посолството. Заедно с Лайънс.

— Тези неща ще разгледаме по-късно. Все пак има едно предварително условие — Щолц спря — Ако не бъдете в Habichtsnest днес следобед, никога повече няма да видите мисис Камрън Както видяхте последния път… Habichtsnest има толкова много развлечения, гостите се забавляват. За съжаление… в миналото имаше няколко страшни злополуки. На реката, в басейна… на кон…

Работникът им даде карта на пътищата, напълни резервоара на автомобила на военноморската база от помпата на ранчото. Сполдинг махна оранжевите отличителни знаци от броните и направи неясни номерата на колата, като издраска боята, докато седмиците започнаха да изглеждат като единици, а осмиците — като тройки. Сред това изби орнамента от покрива, шляпна черна боя по решетката и махна всичките четири капака на колелата. Най-после взе ковашки чук и, за изненада на мълчаливия гаучо, удари по панелите на вратите, каросерията и покрива на колата.

Когато свърши автомобилът от военноморската база изглеждаше като всяка една таратайка от дълбоката провинция.

Тръгнаха от пътя към примитивна автострада, където при телефонна кабина на кръстопътя обърнаха на изток, към Буенос Айрес. Сполдинг настъпи педала на газта, вибрациите причиниха тракане на раздрънкан метал из колата. Лайънс държеше на коленете си разтворената карта и ако беше вярно, можеха да стигнат в района на Луджан без да пътуват по главни магистрали. С това намаляваха опасността да бъдат разкрити от патрулите на военноморската база, които сигурно вече са по пътя.

Проклетата ирония! — помисли Дейвид. Безопасност… безопасност за Джиин, за него също… Действително… бе в контакт със същия враг, с който се бе борил толкова ожесточено повече от три година. Един враг, станал съдружник чрез невероятни събития, измами, извършени във Вашингтон и Берлин.

Какво каза Щолц? Оставеше философията на мъже с велики дела.

Значение и безсмислие?

Дейвид едва не подмина почти скрития вход на Habichtsnest. Приближаваше го от обратната страна по странична отсечка от пътя, по която бе пътувал само веднъж, и то през нощта. Причина за да намали и да погледне наляво, където забеляза редици черни следи от гуми върху светлата повърхност на входа. Те бяха скорошни и горещото слънце или непрекъснатият трафик не бяха успели да ги изтрият. Дейвид си спомни думите на пазача от кея в Очо Кале.

… Има голямо викаш.

Дейвид си представяше Ринеман, крещящ заповедите си, колона препускащи „Бентли“-та и „Пакард“-и, пищящи пронизително при излизането от скрития път на Habichtsnest в посока към тихата улица в Сан Телмо.

И без съмнение по-късно, в часовете преди изгрева — други автомобили с други, изпотени и уплашени верни хора да препускат към малкия изолиран полуостров, където бе Очо Кале.

С известна професионална гордост Сполдинг размишляваше, че той беше ги възпрял добре.

И двата лагера. Всички врагове.

Неясен план идваше на фокус, но само с контурите си. Зависеше от това, какво ги очаква в Habichtsnest.

И от тихите думи на омраза изречени от Ашър Фелд.

Патрулите, в техните маскировъчни униформи насочиха пушките си към приближаващия автомобил. Други държаха кучета, които се дърпаха на ремъци, оголили зъби, лаещи ожесточено. Мъжът зад електрическата врата издаваше заповеди на тези отпред. Четирима от охраната изтичаха до колата и дръпнаха смачканите врати за да се отворят Сполдинг и Лайънс излязоха те бяха притиснати към превозното средство на военноморската база и претърсени.

Дейвид обръщаше главата си, като оглеждаше продължението на оградата отвъд двете страни. Той прецени височината и здравината на свръзките, точките на електрически контакти на отсечките между дебелите стълбове. Ъглите на козирката.

Това беше част от неговия план.

Джиин изтича към него през терасата. Той я прегърна мълчаливо, за няколко секунди. Това беше кратък миг на здрав разсъдък и той бе благодарен за това.

Ринеман стоеше до парапета на около двайсет фута, а до него беше Щолц. Тесните очи на Ринеман гледаха Дейвид иззад торбичките на потъмнялата от слънцето плът. Погледът изразяваше враждебност, но и уважение. И Дейвид знаеше това.

Имаше и трети мъж. Висок блондин в бял костюм „Палм Бийч“, седнал до покритата със стъкло маса. Сполдинг не го познаваше.

— Дейвид, Дейвид. Какво направих? — Джиин не го пускаше. Той гледаше меката й кестенява коса, отговаряйки й тихо.

— Спаси живота ми, между другото…

— Третият райх има изключително задълбочено наблюдение, мисис Камрън — прекъсна го Щолц като се усмихна. — Ние наблюдаваме всички евреи, особено професионалистите. Знаем, че бяхте приятели с доктора в Палермо и още, че полковникът бе ранен. Всичко това беше доста просто.

— Включва ли вашето наблюдение над евреите и мъжа до вас? — попита Сполдинг монотонно.

Щолц пребледня леко, погледът му се премести директно от Ринеман към блондина на стола.

— Хер Ринеман разбра какво искам да кажа — каза Щолц. — Говоря прагматично за необходимото наблюдение на вражески елементи.

— Да, спомням си — каза Дейвид, освобождавайки се от Джиин, като я прегърна през раменете. — Бяхте много ясен вчера за необходимостта от някои практически стъпки. Съжалявам, че изпуснахте лекцията, Ринеман. Отнасяше се до концентрацията на еврейски пари… Ние сме тук. Хайде да започваме.

Ринеман отстъпи от парапета.

— Да, но най-напред така, че… кръгът да е затворен, искам да ви представя един познат, който долетя от Берлин. По неутрални пътища, разбира се. Искам да ви дам възможност да контактувате директно с него. Размяната е по-естествена по този начин.

Сполдинг погледна към блондина в белия „Палм Бийч“, костюм. Очите им се срещнаха.

— Франц Алтмюлер, Министерство на въоръженията, Берлин — каза Дейвид.

— Полковник Дейвид Сполдинг. Феърфакс. Бивш от Португалия — Мъжът от Лисабон — допълни Алтмюлер.

— Вие сте чакали — добави Ринеман, — които се бият като дяволи и безчестят домовете си. Казвам го и за двамата. И двамата да го чуете… А сега, полковник, да продължим.

Щолц отведе Лайънс долу до подстриганата тревна площ край басейна. Тук, до голяма кръгла маса, стоеше човек от охраната на Ринеман с метално дипломатическо куфарче в ръка. Лайънс седна с гръб към балкона, а пазачът вдигна куфарчето на масата.

— Отвори го — изкомандва Ерих Ринеман отгоре.

Пазачът изпълни заповедта, Лайънс извади плановете и ги разтвори на масата.

Алтмюлер проговори.

— Остани с него, Щолц.

Щолц погледна нагоре учуден, но не каза нищо. Той отиде до ръба на басейна и седна на стола с втренчени в Лайънс очи Алтмюлер се обърна към Джиин:

— Може ли да поговоря с полковника, моля?

Джиин погледна към Сполдинг. Тя пусна ръката си от неговата и отиде в далечния край на балкона. Ринеман остана в средата, гледайки надолу към Лайънс.

— Заради нас двамата — каза Алтмюлер — мисля, че ще трябва да ми разкажете какво стана в Сан Телмо.

Дейвид наблюдаваше внимателно германеца. Алтмюлер не лъжеше, не се опитваше да му устрои клопка. Той не знаеше за Хаганах. Не знаеше и за Ашър Фелд. Това беше единственият шанс на Сполдинг.

— Гестапо — каза Дейвид, обличайки лъжата в простотата на убеждението.

— Невъзможно! — Алтмюлер сякаш изстреля думата. — Знаете, че е невъзможно! Аз съм тук!

— Имах работа с Гестапо — в най-различни случаи, почти четири години. Познавам неприятеля, повярвайте ми.

— Грешите! Не е възможно такова нещо!

— Вие сте прекарали твърде много време в министерството, но недостатъчно в полето на действие. Искате ли да направя професионален анализ?

— Кажете.

Дейвид се облегна на перилата.

— Измамен сте.

— Какво?

— Така, както и аз съм измамен. От тези, които използват значителните ни таланти. В Берлин и Вашингтон. Има забележително съвпадение, също… И двамата имат еднакви инициали… А. С.

Алтмюлер втренчено гледаше Сполдинг, сините му очи пронизваха, устата му беше полуотворена — не можеше да повярва. Каза името през зъби:

— Алберт Шпеер…

— Алан Суонсън — противопостави му Дейвид меко.

— Не може да бъде — каза Алтмюлер, но вече не така убеден, както би искал да покаже. — Той не знае…

— Не отивайте в полето на действие без малко предварителна тренировка. Няма да просъществувате дълго… Защо, мислите, предложих да направя сделка с Ринеман?

Алтмюлер слушаше, но не чуваше. Свали очи от Сполдинг; изглеждаше погълнат от една невероятна загадка.

— Ако това, което казвате, е истина — а аз не съм съгласен по никакъв начин, — кодовете няма да бъдат изпратени, размяната ще бъде неуспешна. Няма да има замлъкване на радиото, вашата флота ще плува радарите и самолетите ще действат. Всичко е загубено!

Дейвид скръсти ръце отпред. Сега беше моментът, когато лъжата или щеше да бъде приета, или отхвърлена веднага. Знаеше това, чувстваше го, както го бе чувствал много често в Северната провинция, когато лъжата бе крайъгълен камък.

— Вашата страна играе по-грубо от моята. Това идва от „новия ред“. Моите хора няма да ме убият, те само искат да са сигурни, че не знам нищо. Всичко, което ги интересува са тези проекти… С вас е различно. Вашите хора пазят правото си на избор открито.

Дейвид спря и се усмихна на Ринеман, който се беше обърнал от позицията на наблюдател от балкона и гледаше към тях. Алтмюлер задържа поглед върху Сполдинг… „Неопитната «свръзка» се учи“, помисли Дейвид.

— И по ваша преценка, какъв е този избор?

— Досещам се за два — отговори Сполдинг. — Задържат ме, изпращат друг човек с кодовете в последната минута и заменят проектите с фалшиви; или изнасят диамантите от Очо Кале по друг начин, а не по вода; трудно е с тези сандъци, но не е невъзможно.

— Тогава защо да не оставя това да бъде направено? Изкушавате ме.

Сполдинг гледаше нагоре. В необятното. Внезапно се обърна и погледна Алтмюлер.

— Не отивайте никога в полето на действие; няма да просъществувате и един ден. Останете си във вашето министерство.

— Какво значи това?

— Ако се използва каквато и да е друга стратегия, вие ще сте мъртъв. Вие сте уязвим сега. Имали сте работа с врага. Шпеер го знае, Гестапо го знае също. Единственият ви шанс е да използвате това, което знаете. Точно като мен. Вие — за живота си, аз — за огромна сума пари Господ знае, че самолетните компании ще направят пари; аз заслужавам част от тях.

Алтмюлер направи две стъпки към парапета и застана до Дейвид, като гледаше надолу към далечната река.

— Всичко това е толкова безсмислено.

— Не и когато се замислите — каза Сполдинг.

— В тази работа никога не се прави нещо за нищо.

Макар че гледаше точно напред, Дейвид почувства остро очите на Алтмюлер върху себе си. Той усети, че нова мисъл се оформя в мозъка на Алтмюлер.

— Благородството ви може да бъде вашата гибел, полковник… Ние все още можем да имаме нещо за нищо. А аз — медал на герой от Райха Имаме вас, мисис Камрън Физикът е заменяем, сигурен съм… Ще изпратите кодовете. Бяхте готови да се договаряте за пари. Сигурно ще се договорите и за живота си.

Подобно на Алтмюлер, Дейвид гледаше точно напред, когато отговаряше. Ръцете му бяха още скръстени той беше дразнещо спокоен както знаеше, че трябва да бъде.

— Онези договорености бяха приключили Ако Лайънс потвърди проектите, аз ще изпратя кодовете, когато той и мисис Камрън са отново в посолството. Не и преди това.

— Ще ги изпратите, когато аз ви заповядам — Алтмюлер трудно сдържаше гласа си нисък.

Ринеман отново погледна, но не направи опит да се намеси Сполдинг разбра — Ринеман си играеше със своите чакали.

— Съжалявам, че ви разочаровах — каза Дейвид.

— Тогава ще се случат крайно неприятни неща. Първо на мисис Камрън.

— Откажете се от това — въздъхна Дейвид. — Играйте по оригиналните правила. Нямате никакъв шанс.

Говорите много уверено за сам мъж Сполдинг се отдръпна от перилата и се обърна с лице към германеца. Заговори малко по-силно от шептене:

— Вие наистина сте проклет глупак. Не бихте преживели и един час в Лисабон… Мислите ли, че аз съм пристигнал тук без никаква поддръжка? Мислите ли, че Ринеман очакваше такова нещо?… Мъжете в разузнаването са много предпазливи, много страхливи, ние съвсем не сме герои. Ние не взривяваме сгради, ако имаме и най-малкия шанс да бъдем още вътре. Не разрушаваме вражески мост, освен когато имаме друг път, по който да се върнем обратно при своите.

— Вие сте сам. Няма оставени мостове за вас!

Дейвид погледна към Алтмюлер, сякаш преценяваше парче лошо месо, след това погледна часовника си.

— Вашият Щолц беше луд. Ако не се обадя до петнайсет минути, ще има много позвънявания и Бог знае колко много служебни автомобили ще се отправят към Луджан. Това е достатъчно.

— Това е абсурдно! Неутрален град е. Ринеман щеше…

— Ринеман ще отвори вратата и ще пусне чакалите — прекъсна го Сполдинг тихо и спокойно. — Ние сме уязвими и двамата „Тортюгас“ може да избухне със следвоенното си лице. Той няма да позволи това. Какво той мисли за системите, вашата или моята, няма никакво значение. Едно единствено нещо има значение за него — каузата на Ерих Ринеман… Мислех, че знаете това. Вие го избрахте.

„Алтмюлер диша равномерно, може би само малко по-дълбоко“, помисли Дейвид. „Опитва се да покаже, че се контролира, но едва успява.“

— Вие… сте се разпоредили да изпратите кодовете? Оттук?

Лъжата бе „купена“. Крайъгълният камък сега беше ни мястото си.

— Правилата отново са в сила. Ще има затихване на радиото и радарите. Няма да има въздушни нападения върху изплуващи на повърхността подводници, няма да има залавяне на траулери… под парагвайски флаг, влизащи в крайбрежната зона. И двамата печелим… Кое искате, чакале?

Алтмюлер се обърна към парапета и сложи ръце върху мраморната повърхност. Пръстите му бяха неподвижни върху камъка. Гънките на неговия бял костюм бяха неподвижни, като колосани. Погледна надолу към реката и каза:

— Правилата на „Тортюгас“ са възстановени.

— Трябва да позвъня по телефона — каза Дейвид.

— Очаквах да направите това — отговори Ринеман, като гледаше презрително към Франц Алтмюлер. — Нямам вкус към отвличане на човек от посолството. Това не служи никому.

— Не бъдете толкова рязък — каза Сполдинг любезно. — Това ме докара тук за рекордно късо време.

— Обадете се — Ринеман показа телефона на масата до арката. — Разговорът ви ще бъде усилен, разбира се.

— Да, разбира се — отговори Дейвид, като отиваше към телефона.

— Радиостая… — чуха се думи от невидимите говорители.

— Подполковник Сполдинг, военен аташе — каза Дейвид, прекъсвайки думите на Балард.

Имаше едва забележима пауза, преди Балард да отговори:

— Да, сър, подполковник Сполдинг?

— Оставих нареждане — да бъде проучено преди моето съвещание днес следобед. Можете да го считате за невалидно.

— Да, сър… Много добре, сър.

— Може ли да говоря с главния шифровчик, моля? Мистър Балард, мисля!

— Аз съм… Балард, сър.

— Извинете — каза Дейвид кратко. — Не ви познах, Балард Бъдете готов да изпратите запечатания код по схемите, които ви приготвих. Зеления плик, отворете го и се запознайте с прогресията. Когато ви се обадя, искам незабавно да го изпратите. По приоритетната линия с черно флагче.

— Какво… сър?

— Потвърждението ми е с черно флагче. То е в кодовата книга, така че освободете всички шифрови канали. Няма да имате разправии заради този приоритет. Ще ви се обадя пак.

— Да, сър…

Дейвид остави слушалката, надявайки се на бога, че Балард е толкова добър в работата си, колкото Дейвид мислеше, че е. Или толкова добър в „игрите“, колкото Хендерсън Гранвил мислеше, че е.

— Вие сте много експедитивен — каза Ринеман.

— Опитвам се да бъда.

Балард гледаше втренчено телефона. Какво се опитваше да му каже Сполдинг? Явно, че Джиин е добре, че той и Лайънс също са добре. Макар и засега.

Бъди готов да изпратиш запечатания код по схемата, която подготвих…

Дейвид не е подготвял никакви кодове. Той самият ги подготви. Сполдинг бе научил наизуст прогресията — това бе истина, но само като евентуалност, при непредвиден случай.

И какъв е този проклет зелен плик?

Нямаше плик — червен, син или зелен!

Каква, по дяволите, беше тази безсмислица… черно флагче — приоритет?

Какво беше черно флагче? Нищо не се разбира!

Но това бе ключова дума.

Има го в Лексикона…

Леке… Лексикон. Лексикон по криптография!

Черно флагче… Припомняше му нещо… нещо много неясно, озадачаващо, начин, използван в миналото. Черно флагче бе много стар термин, излязъл от употреба. Но значеше нещо.

Балард стана от своя въртящ се стол и отиде до рафта с книги на другия край на малката радиостая. Той не бе поглеждал в Лексикона по криптография от години. Това бе ненужна академична книга… Остаряла.

Беше на най-високия рафт, с други непотребни указатели, и като тях събираше прах.

Намери термина на страница 71. Беше единичен параграф, сбутан между други еднакво непотребни параграфи. Но сега вече имаше значение.

„Черното флагче, иначе познато като Schwarztuchchiffre, използвано за първи път от Германската имперска армия в 1916 г., е способ за хващане в клопка. Рисковано е, защото не може да бъде повторено два пъти от един и същи сектор. То е сигнал за предаване на код, активизиращ схема за прекъсване и отмяна на уговорени споразумения. Факторът за прекъсване е изразен в минути, специфично разчетени. Като практика то бе изоставено през 1917 г., защото обезсилва…“

Продължение… с намерение да прекъсне.

Балард затвори книгата и се върна на стола си пред избирателния диск.

Лайънс продължаваше да обръща листовете на проектите назад и напред, като че ли проверяваше двойно изчисленията си. Ринеман извика два пъти от балкона, питайки дали има проблеми. И двата пъти Лайънс се обърна, както бе седнал, и поклати глава. Щолц остана на стола до басейна като пушеше цигари Алтмюлер поговори кратко с Ринеман, но разговорът явно беше незадоволителен и за двамата. Алтмюлер се завърна на стола до покритата със стъкло маса и прелисти вестник от Буенос Айрес.

Дейвид и Джиин останаха в далечния край на терасата говорейки си спокойно. От време — навреме Сполдинг оставяше гласа му да се чуе оттатък, ако Алтмюлер слушаше. Той чу обяснения за Ню Йорк, за архитектурни фирми и неясни следвоенни планове. Планове на влюбени.

Но тези обяснения не бяха продължителни.

— В хотел „Алвеар“ — каза Дейвид меко, държейки ръката на Джиин — има мъж, регистриран под името Е. Пейс. Е Пейс. Истинското му име е Ашър Фелд Представи му се като моя свръзка… и агент на Феърфакс, наречен Бардън. Айра Бардън. Нищо повече. Кажи му, че се обръщам към неговите… приоритети. Точно след два часа от, минутата, когато телефонираш от посолството. Това значи: точно от минутата, Джиин, той ще разбере…

Само веднъж Джиин Камрън изпусна въздишка, която накара Дейвид да се вгледа в нея и да стисне ръката й. Тя прикри своя шок с неестествен смях; Алтмюлер повдигна глава от вестника. В очите му имаше презрение, а зад презрението прозираше неговият гняв.

Лайънс стана от стола и изпъна изтощената си фигура. Прекара три часа и десет минути на масата, обърна се и погледна нагоре, към балкона. Към Сполдинг.

Той кимна.

— Добре — каза Ринеман, прекосявайки към Франц Алтмюлер. — Ще продължим. Скоро ще бъде тъмно, ще приключим всичко рано сутринта. Няма повече закъснение! Щолц! Kommen Sie her! Bringen Sie die Aktenmappe!

Щолц отиде до масата и започна да прибира листовете в куфарчето.

Дейвид хвана ръката на Джиин и я поведе към Ринеман и Алтмюлер. Нацистът проговори:

— Плановете съдържат повече от четиристотин и шейсет страници с казуални данни и прогресивни уравнения. Никой човек не може да запомни такава информация; липсата на една част прави проектите ненужни. Веднага щом се свържете с шифровчика и предадете кодовете, мисис Камрън и физикът са свободни да напуснат.

— Съжалявам — каза Сполдинг. — Моята уговорка бе да изпратя кодовете, когато двамата бъдат върнати в посолството. Това е начинът, по който трябва да стане.

— Сигурно — намеси се Ринеман ядосано — не мислите, че аз бих позволил…

— Не, не мисля — вметна Дейвид — Но не съм сигурен доколко можете да контролирате положението извън вратите на Habichtsnest. Така съм сигурен, че ще направите по-големи усилия.

42

Минаха един час и трийсет и една минути преди телефонът да позвъни. Точно в девет и петнайсет. Слънцето се беше скрило зад хълмовете на Луджан, светлината покрай далечните речни брегове блещукаше в настъпващата тъмнина.

Ринеман взе слушалката, изслуша и кимна към Дейвид.

Дейвид стана от стола и прекоси до финансиста, като взе телефона. Ринеман натисна копчето на стената. Говорителите бяха задействани.

— Тук сме, Дейвид — думите на Джиин бяха усилени на терасата.

— Отлично — отговори Дейвид. — Тогава няма проблеми?

— В действителност няма. След пътуване около пет мили помислих, че доктор Лайънс ще повръща. Те караха толкова бързо…

След… пет…

Ашър… Фелд…

Джиин бе свършила работата!

— Добре ли е той сега?

— Почива си. Ще мине малко време, докато дойде на себе си…

Време.

Джиин бе дала на Ашър Фелд точното време.

— Добре…

— Genug! Genug! — извика Алтмюлер, застанал на балкона. — Достатъчно. Имате вашето доказателство, те са там. А сега — кодовете!

Дейвид погледна към нациста. Имаше вид, че не бърза и това не бе никак разбираемо.

— Джиин?

— Да.

— В радиостаята ли си?

— Да.

— Нека да говоря с този младеж Балард.

— Ето го и него.

Гласът на Балард бе безличен, експедитивен.

— Полковник Сполдинг?

— Балард, освободихте ли всички шифрови канали?

— Да, сър. Заедно с вашия приоритет. Флагчето е потвърдено, сър.

— Много добре. Чакай моето позвъняване. Няма да бъде по-късно от пет минути. — Дейвид бързо остави телефона.

— Какво правите? — извика ядосано Алтмюлер. — Кодовете! Изпратете ги!

— Той ни мами? — изкрещя Щоли, като скочи от стола си.

— Мисля, че трябва да обясните действията си. — Ринеман говореше меко, гласът му подсказваше наказанието, което смяташе да наложи.

— Само някои детайли от последната минута — каза Сполдинг, като запали цигара — Само няколко минути… Може ли да говорим насаме, Ринеман?

— Това не е необходимо. Какво има? — попита финансистът.

— Начина на заминаването ви ли? То е уговорено. Ще бъдете откаран до летище „Мендарро“ с проектите. То е на около десет минути оттук. Няма да излетите, докато не получим потвърждение за трансфера от „Коенинг“.

— Колко дълго ще трае това?

— Какво значение има?

— Когато започне прекратяването на работата на радарите и радиото, аз вече няма да имам защита, в това е разликата.

— Ах! — Ринеман бе нетърпелив. — За четири часа вие ще имате най-добрата защита в света. Нямам желание да предизвиквам мъжете от Вашингтон.

— Виждате ли? — каза Дейвид на Франц Алтмюлер. — Казах ви, че сме уязвими. — Обърна се отново към Ринеман — Добре, приемам това. Имате много да загубите. Детайл номер едно е зачертан. Сега детайл номер две. Плащането от вас.

Ринеман премигна.

— Вие сте мъж на детайлите… Сумата от петстотин хиляди американски долара ще бъдат прехвърлени на „Banque Luis Quatorze“ в Цюрих. Сумата не подлежи на обсъждане и е достатъчно щедра.

— Изключително. Повече, отколкото аз бих поискат за… Каква е гаранцията ми?

— Хайде, полковник. Не сме търговци. Знаете къде живея, а вашите способности са доказани. Не желая призрака на мъжа от Лисабон на личния си хоризонт.

— Ласкаете ме.

— Парите ще бъдат депозирани, необходимите документи — пазени в Цюрих за вас. В банката както са нормалните процедури.

Дейвид загаси цигарата си.

— Добре. Цюрих… Сега последния детайл. Тази щедра сума ще получа направо у дома… Имената, моля. Напишете ги на лист.

— Сигурен ли сте, че аз знам тези имена?

— Това е единственото нещо, в което наистина съм сигурен. Това е възможност, която няма да пропуснете.

Ринеман извади от джоба на сакото си малко черно кожено тефтерче и бързо написа нещо на листа. Откъсна го и го подаде на Сполдинг.

Дейвид прочете имената:

— Благодаря — каза Сполдинг. Сложи листа в джоба си и посегна за телефона. — Дайте ми американското посолство, моля.

Балард прочете редуването на кодовете в прогресия. Дейвид му ги продиктува. Не бяха перфектни, но не бяха и далече от истинските, Сполдинг разбърка уеднаквяването на гласните, но съобщението беше ясно.

120 минути.

Черно флагче.

Оригиналният код позволяваше до трийсет шифрови знаци.

Кодът, който Сполдинг бе подал, имаше повече знаци.

Балард се беше втренчил в думите:

До два часа.

Дейвид имаше още един последен „детайл“, който никой не би могъл да сгреши професионално, но всички намират за нежелателен.

Щяха да минат около четири часа преди да бъде откаран на летището „Мендарро“, а имаше няколко причини през този период, по които той или Ринеман биха могли да не наблюдават проектите. Затова настоя те да бъдат сложени в единично метално куфарче и прикрепени към някоя част от сградата чрез верига с нов катинар, а ключовете да бъдат дадени на него. По-нататък той ще държи ключовете на куфарчето и ще смачка закопчалките. Ако проектите са пипани, ще разбере това.

— Вашите предпазни мерки са маниакални — каза Ринеман сърдито. — Изглежда трябва да не ви обръщам внимание. Кодовете бяха изпратени.

— Тогава отнесете се снизходително към мен. Аз съм 4–0 от Феърфакс. Може отново да работим заедно.

Ринеман се усмихна.

— Това винаги е начинът да спечелиш, нали? Нека да бъде така.

Ринеман изпрати за верига и катинар, които имаше удоволствието да покаже на Дейвид, че са в оригиналната си кутия. Ритуалът приключи след няколко минути, металното куфарче беше закрепено с верига към колона на стълбището в голямата зала. Четиримата мъже се настаниха в огромната всекидневна стая, отдясно на коридора; огромна арка позволяваше да се вижда стълбището… и металното куфарче.

Финансистът се превърна в мил домакин. Предложи бренди. Отначало само Сполдинг прие, а после и Хайнрих Щолц. Алтмюлер не пожела да пие.

Караул в изгладена, колосана защитна униформа влезе през арката.

— Нашите оператори потвърдиха радиотишината, сър. По цялата крайбрежна зона.

— Благодаря — каза Ринеман. — Следете всички честоти.

Караулът кимна. Обърна се и напусна бързо стаята.

— Вашите хора са експедитивни — отбеляза Дейвид.

— Плаща им се, за да бъдат — отговори Ринеман, поглеждайки часовника си. — Сега ще чакаме. Всичко върви и на нас ни остава само да чакаме. Ще поръчам лека вечеря. Сандвичите едва ли засищат, а имаме и много време.

— Гостоприемен сте — каза Сполдинг, докато носеше брендито към стол до Алтмюлер.

— И щедър. Не забравяйте това — вметна Ринеман.

— Ще бъде трудно да… Мислех си, въпреки всичко, дали мога да ви използвам още? — Дейвид постави чашата с бренди на страничната масичка и показа своите измачкани лошо стоящи дрехи. — Тези ги заех от работник в ранчо. Господ знае кога за последен път са прани. Или… аз бих оценил високо един душ, бръснене, може би един панталон и риза или пуловер.

— Сигурен съм, че военният ви персонал може да ви услужи — каза Алтмюлер, гледайки подозрително Дейвид.

— За Бога, Алтмюлер. Няма да отида никъде. Само за един душ. Проектите са тук! — Сполдинг показа ядосано през арката към металното куфарче, закрепено с верига към колона на стълбището. — Ако мислите, че ще напусна без това, вие сте бавноразвиващ се.

Предизвикателството разгневи нациста, той стисна облегалките на креслото, опитвайки да се контролира, Ринеман се засмя и заговори на Алтмюлер.

— Полковникът имаше няколко много уморителни дни. Молбата му е минимална и, уверявам ви, той ще отиде единствено на летище „Мендарро“… Бих искал да е там. Щеше да ми спести половин милион долара.

Дейвид отговори на усмивката на Ринеман с усмивка.

— Мъж с толкова пари в Цюрих би трябвало поне да се чувства чист. — Стана от стола. — Вие сте прав за последните няколко дни. Изтощен съм. И ме боли навсякъде. Ако има меко легло, ще заспя веднага — Погледна към Алтмюлер: — Ако ще мога да успокоя „малкото момче“, има цял батальон от въоръжена охрана пред вратата.

Алтмюлер скочи, гласа му бе рязък и силен:

— Стига!

— Ох, седнете — каза Дейвид. — Изглеждате глупаво.

Човек от охраната на Ринеман му донесе панталон, лек пуловер и светлокафяво велурено сако. Дейвид видя, че всяка вещ е скъпа и всяка ще му е по мярка. Прибори за бръснене имало в банята ако нещо друго му потрябвало, достатъчно било само да отвори вратата и да поиска. Ще има човек в коридора. В действителност щеше да има двама.

Дейвид разбра.

Той каза на охраната, че ще поспи един час, след това ще се изкъпе и избръсне за пътуването. Ще бъде ли така добър да го събуди в единайсет часа?

Патрулът обеща да го събуди.

Часовникът му показваше десет часа и пет минути. Джиин бе телефонирала точно в девет и петнайсет. Ашър Фелд имаше точно два часа от девет и петнайсет.

Дейвид имаше един час и шест минути.

Единайсет и петнайсет.

Ако Ашър Фелд наистина вярваше в своите приоритети.

Стаята беше голяма, с висок таван и два прозореца с двойни рамки, на третия етаж, в източното крило на къщата. Това беше всичко, което Сполдинг можеше да каже или искаше да проучи, докато беше светло.

Угаси и отиде обратно до прозорците. Отвори тихо левия прозорец, надничайки иззад завесите.

Покривът бе с плочки, което не беше добре. Имаше широка водосточна тръба, а това беше добре. Водосточната тръба водеше до канализационна тръба, на около двайсет фута разстояние. Това беше задоволително.

Точно отдолу, на втория етаж, имаше четири мажи балкона, които вероятно водеха към четири спални. Най-далечният балкон беше на около пет фута от канализационната тръба. Възможно е да е свързан с тръбата, но вероятно не е.

Долу се виждаше зелената площ, както и цялата територия на Habichtsnest, подстригана, зеленикавочерна на лунната светлина, осеяна с бели градински мебели от ковано желязо, разпръснати из нея. Покрити с плочи пътеки с редици цветя от двете им страни. От площта под прозорците започваше широка равна пътека, която извиваше настрани и изчезваше в тъмнината между дърветата. Спомни си, че бе видял тази пътека от далечния десен край на терасата, разположена над басейна; спомни си незагладените, грапави, неравномерни, прекъсващи следи от копита. Пътеката беше за коне и сигурно водеше до конюшни, някъде зад дърветата.

Това бе важно, но в този момент само относително.

Тогава Сполдинг видя закрита с ръка светлинка от цигара зад дървената решетка на около трийсет фута от периметъра на мебелите от ковано желязо. Ринеман изрази увереност, че той, Дейвид, ще бъде на път към „Мендарро“ след четири часа, но тази увереност беше подплатена с мъже, дебнещи в засада.

Нямаше изненада, изненада щеше да е липсата на такива патрули. Това бе една от причините, поради която се надяваше на приоритетите на Ашър Фелд.

Остави завесите да се върнат на мястото си, отстъпи от прозореца и отиде до леглото с балдахин. Дръпна одеялата и се съблече по шорти — грубо долно бельо, което бе намерил в кирпичената колиба, за да смени своите, изцапани с кръв. Легна и затвори очи, но с намерение да не заспива. Той си представи високата електрифицирана ограда долу при вратата на Habichtsnest. Както я беше видял, когато патрулите на Ринеман го претърсваха, притиснат към раздрънкания автомобил на военноморската база.

Отдясно на огромната врата. На изток.

Прожекторите хвърляха достатъчно светлина и той можа да види леко ъгловатата извивка на оградата, в която тя се отдалечаваше между дърветата. Не много, но точно.

Север, североизток.

Прехвърли мислите си към магистралата, две мили южно от мраморните стълби на Habichtsnest — магистралата, която се врязваше в предградията на Луджан към Буенос Айрес. Спомняше си пътя, минаващ високо над реката при кръстопътя за Habichtsnest, а после извиваше наляво и отиваше надолу в района Тигре. Опитваше да си припомни точно първите минути от кошмарното пътуване в „Бентли“-то, което завърши в дим, огън и смърт в Колинас Ройас. Колата беше извила от скрития вход и няколко мили летя на изток, надолу и леко на север. Накрая пътуваше успоредно на реката.

Север, североизток.

И тогава си представи реката под терасирания балкон, осеяна с платноходки и моторници. Тя течеше диагонално и се отдалечаваше… надясно.

Север, североизток.

Оттам именно можеше да избяга.

Надолу по пътеката за коне в защитеното прикритие на тъмните дървета и на североизток към ливадите, разделящи дърветата. През ливадите, като върви винаги надясно — на изток и надолу по хълма — на север. Обратно в гористия склон, следващ линията на реката, докато намери електрифицираната ограда опасваща огромната територия, наречена Habichtsnest.

Отвъд тази ограда беше магистралата за Буенос Айрес. И посолството.

И Джиин.

Дейвид отпусна тялото си, остави божата от раната да се разсее в кръгове по разкъсаната кожа. Дишаше равномерно, дълбоко. Трябваше да остане спокоен — това беше най-трудната част.

Погледна часовника си, подарък от Джиин Беше почти единайсет часа. Стана от леглото и облече панталона и пуловера. Обу си обувките и завърза връзките колкото може по-стегнато, докато кожата стегна крака му, после взе възглавницата и обви около нея изцапаната риза, която бе взел от ранчото. Сложи я отново на леглото и издърпа частично одеялото върху нея. Вдигна чаршафите, нави ги и ги напъха в панталоните на работника от ранчото и постави одеялата на мястото им. Изправи се. В тъмнината и на светлината, която ще дойде откъм коридора, леглото щеше да изглежда достатъчно пълно в първия момент.

Премина до вратата и притисна гръб към стената до нея.

Часовникът му показваше единайсет без една минута.

Чукането бе силно, патрулът не беше дискретен.

Вратата се отвори.

— Сеньор!… Сеньор!

Вратата се отвори повече.

— Сеньор, време е! Часът е единайсет.

Караулът застана в рамката, гледайки към леглото.

— El duerme — каза спокойно през рамото си.

— Сеньор Сполдинг! — Караулът влезе в тъмната стая.

В момента, в който мъжът освободи вратата, Дейвид направи само една крачка и с две ръце стисна врата на караула отзад. Впи пръсти в гърлото и дръпна мъжа по диагонал към себе си.

Не се чу никакъв вик — гърлото му беше запушено. Той падна безчувствен.

Сполдинг бавно затвори вратата и включи светлината.

— Благодаря — каза високо. — Помогни ми, моля те? Стомахът ме боли ужасно…

Не бе тайна в Habichtsnest, че американецът е ранен. Дейвид се наведе над припадналия караул. Масажира гърлото му, притисна ноздри, сложи уста върху устата на мъжа и издиша въздух.

Караулът мръдна, беше в съзнание, но не съвсем.

Сполдинг взе пистолета от кобура на колана му и голям ловен нож от ножницата до него. Сложи острието под брадата на мъжа и пусна кръв с острия връх. Той прошепна. На испански.

— Разбираш ли ме! Искам да се смееш! Започни да се смееш! Сега! Ако не, това ще си свърши работата. Направо през врата!… Още сега Смей се!

Уплашените очи на караула показваха пълно неразбиране. Изглежда смяташе, че има работа с маниак. Луд, който ще го убие.

Отначало слабо, а после с нарастваща сила и паника мъжът се смееше.

Сполдинг се смееше заедно с него.

Смехът се усилваше, Дейвид продължаваше да гледа към караула, ръкомахайки с ръка за по-високо, по-ентусиазирано веселие. Мъжът, объркан не без основание и напълно уплашен, се заливаше от смях истерично.

Сполдинг чу изщракването на дръжката на два фута от ухото си. Удари с дулото на „Люгер“-а главата на караула и се изправи, докато вторият мъж влизаше.

— Que pasa, Antonio? Ty re…

Дръжката на „Люгер“-а удари черепа на аржентинеца с такава сила, че изпуснатият от караула въздух се чу толкова високо, колкото и гласът му, докато падаше.

Дейвид погледна часовника си. Беше единайсет часа и осем минути. Още седем минути трябваше да минат.

Ако мъжът, наречен Ашър Фелд, вярваше в думите, които каза с такава ангажираност…

Сполдинг взе оръжието на втория караул, като сложи втория „Люгер“ в колана си. Претърси джобовете на двамата мъже, прибра всички банкноти, които можа да намери. И малко монети.

Той нямаше никакви пари. Може би ще са му необходима. Изтича в банята и пусна душа с най-гореща вода. Върна се до вратата към коридора и я заключи. След това загаси всички светлини и отиде до левия прозорец, като затвори очи, за да свикне с тъмнината навън. Отвори ги и мигна няколко пъти, опитвайки се да отстрани белите точки на безпокойството.

Беше единайсет и девет минути.

Изтри изпотените си ръце по скъпия пуловер, пое дълбоко въздух и зачака.

Чакането беше почти непоносимо.

Защото не знаеше със сигурност.

И тогава той чу! Вече знаеше.

Две експлозии! Толкова силни толкова внезапни, толкова изненадващи, че самият той потрепери, спрял дишането си.

Тогава последваха изстрели от автоматен огън, които разкъсаха тихата нощ.

Долу под него, на земята, мъже крещяха един на друг, като тичаха към звуците, изпълнили цялата територия с нарастващо ожесточение.

Дейвид гледаше истерията долу. Имаше пет караула под неговите прозорци, сега всички тичаха извън скритите си позиции. Можеше да види светлините на още прожектори, запалени отдясно, в елегантния преден двор на Habichtsnest. Чуваше рева на мощни автомобилни мотори и бързо множащите се заповеди на уплашени хора.

Оттласна се от касата на прозореца, като се държеше за долния край на рамката му, докато краката му докоснаха водосточната тръба.

И двата „Люгер“-а бяха в колана му, а ножът — между зъбите. Не понасяше острие до тялото си, а така можеше винаги да го изплюе, ако станеше необходимо. Пристъпваше странично по наклонения покрив. Канализационната тръба беше само на около фут.

Експлозиите и пушечният огън около вратата се увеличаваха. Дейвид се възхищаваше не само от обещаното и изпълнено от Ашър Фелд, но и от своята логика. Лидерът на Хаганах сигурно бе довел мажа, добре екипирана „армия“ в Habichtsnest.

Наведе предпазливо тялото си към наклонения покрив, протегна ръка и се вкопчи с дясната във водосточната тръба, която бе от другия край на канализационната, и бавно, внимателно, свит настрани, се премести, докато намери опора за краката си. Отблъсна се от външния ръб на водосточната тръба, като опитваше здравината й с бърз пружиниращ къс скок и се прехвърли отстрани, като държеше ръба с две ръце, с опрян на стената крак, и възседна канализационната тръба.

Започна да слиза, като местеше ръцете си една под друга по тръбата.

Между пушечните изстрели изведнъж чу силно блъскане над себе си. Викаха на немски и испански, чу и познатия звук от чупене на дърво.

Бяха проникнали в стаята, която току-що напусна. Най-далечният северен балкон на втория етаж сега беше успоредно с него. Протегна лявата си ръка, хвана се за ръба, прехвърли дясната напреко, за да се задържи, и се плъзна под него. Люлееше се на трийсет фута над земята, но без да се вижда.

По прозорците се виждаха мъже. Те натискаха металните рамки да се отворят, без да търсят дръжките, чупеха се стъкла, скърцаше метал. Изтрещя още една експлозия от мястото на боя, на около четвърт миля оттук, всред потъналата в тъмнина ливада, отделена от гората. Далекобойно оръжие предизвика избухване в предния двор, светлината на прожекторите внезапно изчезна. Ашър Фелд напредваше. Кръстосаният огън щеше да бъде убийствен. Самоубийствен.

Виковете над Сполдинг изчезнаха от прозореца, той ритна с крак два пъти за да се залюлее достатъчно и да прехвърли пак ръцете си около тръбата.

Направи това, но острието между зъбите му предизвикваше божа в челюстите.

Плъзна се към земята, като стържеше с ръце потъмнелия от времето метал и не усещаше порязванията по дланите и пръстите си.

Извади ножа от устата си и един „Люгер“ от колана и изтича по посока на заравнената конска пътека към тъмнината на дърветата. Навлезе в тъмния коридор с дървета от двете страни. Той беше готов да се шмугне между тях при първия звук на близки изстрели.

И те дойдоха, четири последователно; куршумите се удряха с ужасна сила в околните високи стъбла на дърветата.

Той се скри бързо зад дебел ствол и погледна към къщата. Стрелящият мъж беше сам, застанал до канализационната тръба. После към него се присъедини втори човек, изтичал от района на игрището за крикет, с огромен доберман, който се дърпаше от ремъка в ръката му. Мъжете крещяха един на друг, всеки от тях се опитваше да наложи заповедта си, а кучето лаеше ожесточено.

Докато те стояха, крещейки, два изстрела от автомат се чуха откъм предния двор и още два прожектора експлодираха.

Дейвид видя мъжете да замръзват, съсредоточени в това, което ставаше в предния двор. Караулът с кучето дръпна ремъка и насочи животното обратно, встрани от къщата. Вторият мъж се приведе, после стана и започна да се оттегля бързо покрай сградата към предния двор, заповядвайки на придружителя си да го следва.

И тогава Дейвид го видя. Горе. Вдясно. През листака. На терасата, обърната към зелената площ и басейна.

Ерих Ринеман излетя през вратата, крещейки заповеди с ярост, но не в паника. Той ръководеше своите сили, осъществявайки отбраната си… В сърцевината на атаката той беше спасителният Цезар, заповядващ на батальоните си да атакуват, атакуват, атакуват… Зад него се появиха трима мъже, той изръмжа нещо към тях и двамата изтичаха в Habichtsnest. Третият мъж нещо се препираше и Ринеман го застреля без ни най-малко колебание. Тялото се срина пред погледа на Дейвид. Тогава Ринеман изтича до стената, частично прикрит от парапета, но не напълно. Изглеждаше, че вика в стената.

Викаше пронизително в стената.

През експлозиите Дейвид чу приглушено бръмчене и мигновено осъзна какво прави Ринеман.

Изпращаха нагоре от брега кабинката специално за него.

Докато всички бяха ангажирани във водене на тази битка, този Цезар щеше да избяга от нея.

Ринеман свинята. Основният манипулатор. Човекът, способен да корумпира всичко около себе си, който нямаше почит към нищо.

Може да работим пак…

Нещата са такива, нали?

Дейвид изскочи от прикритието си и тичешком се отправи назад към пътеката, в точката, където градината и гората се съединяват с тревната площ, намираща се под балкона. Притича до бяла метална маса с крака от ковано желязо — същата, на която бе седял Лайънс с тяло, наведено над чертежите. Ринеман не беше наоколо.

Трябваше да бъде някъде тук!

Изведнъж… съвсем ясно Сполдинг осъзна, че единственото нещо, което можеше да оправдае отстраняването му от Лисабон, пътуването му през половин свят, огъня и божата… е мъжът над него, скрит на балкона.

— Ринеман!… Ринеман! Тук съм!

Огромната фигура на финансиста се появи на парапета. В ръцете си държеше „Стърнлихт“-автоматик. Могъщ и смъртоносен.

— Ти? Ти си мъртъв! — Той започна да стреля. Дейвид се хвърли на земята зад масата, като я обърна, използвайки я за прикритие. Куршуми се забиваха в земята и рикошираха в металната повърхност. Ринеман продължаваше да крещи.

— Фокусите ти са чисто самоубийство, Лисабон! Мъжете ми те обграждат отвсякъде! Стотици са! Само след броени минути ще бъдат тук!… Ела, Лисабон! Покажи се. Така само ускоряваш смъртта! Смяташ, че щях да ти позволя да живееш? Никога! Покажи се! Мъртъв си!

Дейвид вече разбираше. Манипулаторът нямаше да оскърби хората във Вашингтон, но нямаше и да позволи на мъжа от Лисабон да стои в полезрението му. Чертежите щяха да отидат в „Мендарро“. А не при мъжа от Лисабон.

Щели са да го убият на път към „Мендарро“.

Сега всичко стана толкова ясно.

Дейвид вдигна „Люгер“-а — разполагаше само с броени секунди. Отвличане на вниманието, а след това само броени секунди.

Щяха да му бъдат достатъчни…

Уроците от северната част на страната.

Наведе се надолу, изтръгна парчета пръст заедно с трева с лявата си ръка. След като напълни шепата си, подхвърли съдържанието във въздуха, вляво от металния парапет. Черна пръст и трева започнаха да се сипят от въздуха, които изглеждаха по-едри на леката светлина.

Чу се експлозия от стрелба от „Стърнлихт“. Сполдинг отскочи вдясно на масата и натисна спусъка на „Люгер“-а пет пъти в бърза последователност.

Лицето на Ерих Ринеман се обля в кръв. Револверът падна в момента, в който ръката му се надигна нагоре в смъртен спазъм. Огромното тяло се изви рязко назад, след това напред, а накрая се наклони и се стовари безжизнено върху парапета.

Ринеман се преобърна и падна от балкона.

Дейвид чу крясъците на охраната над себе си и тичешком се отправи към тъмнината на конската пътека. Тичаше с всичка сила надолу по криволичещия тъмен коридор, обувките му потъваха непрекъснато в мекия наклон.

Пътят изведнъж рязко зави. Наляво.

По дяволите!

И ето, изведнъж чу цвиленето на подплашени коне. Усети миризмата им, а вляво видя едноетажна постройка, в която имаше поставени ясли и която явно беше конюшнята. Чу обърканите викове на коняря някъде отвътре, опитващ се да успокои поверените му животни.

За секунда на Дейвид му дойде една идея, но веднага я отхвърли. Конят щеше да е по-бърз, но имаше голяма вероятност да е неуправляем.

Той изтича до най-отдалечения край на конюшните, зави покрай ъгъла и спря да си поеме въздух и да се ориентира. Смяташе, че знае къде се намира. Опита се да си представи разположението на имението от въздух.

Полетата! Полетата трябваше да са някъде наоколо.

Притича до обратната страна на едноетажната постройка и видя ливадите малко по-надолу. Точно както си бе представял нещата — следваше лек наклон надолу… на север… Той не бе толкова голям, че да затруднява пашата или бягането надолу. В далечината зад полята на лунната светлина, се очертаваше гора по хълмовете. Надясно… бе изток.

Пътят, който трябваше да следва явно беше някъде между наклона на полето и височините на хълмовете. Това бе най-правият и прикрит път до електрическата ограда.

Север, североизток.

Втурна се към оградата на ливадата мина през нея и продължи да тича с всички сили през полето. Залповете се чуваха зад него, но вече по-слабо в далечината. Той стигна до хребет, от който можа да види реката на половин миля надолу. Тя също бе оградена, за да предпазва животните от падане по стръмния склон. Можеше да види запалването на светлини по реката. Надолу към реката и елегантното общество се носеха звуците на смъртта.

Обърна се шокиран. Куршум профуча покрай него. Той беше предназначен за него! Бяха го забелязали!

Хвърли се на земята и започна да пълзи напред. Следваше лек наклон и реши да се претърколи надолу, докато тялото му най-накрая се удари в твърдото дърво на някакъв стълб. Бе стигнал до другия край на полето, по-нататък беше гората.

Чу свирепия лай на кучета и осъзна, че са предназначени за него.

Все още на колене, можа да различи очертанията на устремило се към него куче. Пистолетът му бе зареден, но осъзнаваше, че ако натисне спусъка, ще издаде местоположението са. Премести оръжието в лявата ръка и извади ловния нож от колана си.

Черното чудовище скочи във въздуха, надушило миризмата на човешка плът. Сполдинг замахна с лявата си ръка, с която държеше пистолета към мускулестия доберман, който бе скочил на гърдите му; видя как грозната глава на звяра се обърна настрани, оголените зъби раздраха пуловера и се забиха в ръката му.

Замахна с дясната си ръка, стиснал ножа с всичка сила, и го заби в мекия корем на животното. Топла кръв бликна от разкъсания корем на кучето. Сподавен свиреп рев се изтръгна от гърлото на умиращото животно.

Дейвид хвана ръката си. Зъбите на добермана се бяха забили под рамото му. А дърпането, търкалянето и извиването бяха скъсали поне един от шевовете на раната на корема му.

Той се придържаше за оградата на пасището и пропълзя на изток.

Север, североизток! Не изток, по дяволите!

В моментния шок осъзна, че стрелбата е намаляла. Колко ли време вече бе изминало? Експлозиите сякаш продължаваха, но огънят от огнестрелно оръжие намаляваше.

Значително намаляваше.

Виковете от другия край на полето, откъм конюшните, продължаваха. Той погледна иззад и над тревата. Мъже с прожектори бягаха наоколо, сноповете светлина сновяха диагонално по полето. Дейвид дочуваше команди на висок глас.

Онова, което видя, го накара да спре всякакво движение и да се втренчи с недоумение. Сноповете светлина от другата страна на полето бяха насочени върху фигура, излизаща от конюшните… на кон! Светлината от около дузина прожектори осветяваше ослепителното отражение на белия костюм.

Франц Алтмюлер!

Алтмюлер бе избрал лудостта, която Дейвид беше отхвърлил.

Но, разбира се, положението на двамата не беше еднакво.

Сполдинг осъзна, че сега е плячката, а Алтмюлер — ловецът.

И други щяха да го последват, но Алтмюлер не искаше да чака. Той риташе животното по хълбоците и мина бързо през отворената врата.

Сполдинг разбра още нещо — Франц Алтмюлер ще бъде мъртъв, ако Дейвид останеше жив. Единственият начин за спасението му бе да съумее да представи трупа на мъжа от Лисабон. Същия агент на Феърфакс, който бе осакатил „Тортюгас“. Тялото на мъжа, което можеше да се идентифицира от медици и охраната на Очо Кале. Мъжа, който бе открит и провокиран от Гестапо.

Толкова много, толкова чужд.

Конят и ездачът профучаха в галоп през полето. Дейвид остана проснат и почувства твърдата земя под себе си. Не можеше да се изправи — Алтмюлер държеше мощен прожектор. Ако се претърколеше под оградата, високите плевели и тревата можеха да го прикрият, но също така можеха да се огънат и да го издадат.

Ако… можете.

Осъзнаваше, че размишлява. Високата трева щеше да бъде най-добрият избор, щеше да бъде извън полезрението. Но същевременно тя бе прекалено отдалечена. Разбираше защо го тормози това.

Той самият имаше желание да бъде ловецът, а не плячката.

Искаше да види Алтмюлер мъртъв.

Франц Алтмюлер не беше от онези врагове, които човек може да остави живи. Той можеше да бъде точно толкова смъртоносно опасен в спокоен манастир по време на молитва, колкото и на някой фронт по време на война той олицетворяваше безусловния враг. Всичко това можеше да се прочете в погледа му. Нямаше нищо общо с германската кауза, по-скоро бе свързано с дълбоката му вътрешна арогантност. Алтмюлер бе свидетел на рухването на майсторското си творение, беше видял унищожаването на „Тортюгас“. И всичко това бе осъществено от друг мъж, който му бе съобщил, че той, Алтмюлер, е просто едно подчинено лице.

Именно това Алтмюлер не можеше да понесе.

Щеше да бъде презиран след войната.

Неприемливо!

Алтмюлер щеше да го дебне. В Буенос Айрес, Ню Йорк, Лондон — мястото нямаше значение. А първата му цел щеше да бъде Джиин. Щеше да пробва с пушка или с нож в тълпа от хора или прикрит пистолет през нощта. Алтмюлер щеше да го накара да си плати за всичко. По очите му личеше.

Сполдинг се притисна в земята в момента, в който Алтмюлер стигна до средата на полето; премести се напред, воден от светлините, които търсеха него, но на около половин миля от мястото, където се криеше. Те бяха насочили лъчите към мястото, където доберманът бе видян за последен път.

Алтмюлер обузда коня, като го накара за забави ход, но не спря. Започна да оглежда внимателно земята под силната светлина на прожектора, придвижваше се внимателно, с пистолет в ръка. Държеше ремъка, но бе готов за стрелба.

Внезапно се чу нова експлозия откъм конюшните. Вече ги нямаше насочените прожектори от другата страна на полето; мъжете, които бяха тръгнали пеш след Алтмюлер спряха и се обърнаха назад, към яростната паника, която се увеличаваше с минути. Започнаха да горят помещения.

Алтмюлер продължи. Даже и да осъзнаваше онова, което става зад него, той не го показваше. Ритна коня и го подкани да тръгне напред.

Конят спря, изпръхтя, изправи се на задните си крака и отстъпи назад въпреки командите на Алтмюлер. Нацистът беше обезумял; той започна да крещи на животното, но крясъците бяха напразни. Конят беше стигнал до убития доберман — явно миризмата на прясна кръв го отвращаваше.

Атмюлер видя кучето в тревата. Завъртя светлината най-напред вляво, след това надясно, лъчът прониза пространството точно над главата на Дейвид. Алтмюлер взе инстинктивно решение, или поне така се стори на Сполдинг. Той шибна с юзда надясно, към Дейвид. Започна бавно да се придвижва с коня, вече не го караше в галоп.

И ето, че Дейвид осъзна причината — Алтмюлер проследяваше петната от кръв, оставени от кучето по тревата.

Дейвид пълзеше възможно най-бързо пред лъча светлина на Алтмюлер, който се движеше бавно. В един момент, когато се озова на сравнително по-тъмно, се обърна рязко надясно и побягна, приведен ниско назад, към центъра на полето. Изчака, докато конят и ездачът бяха по средата между него и оградата, и започна леко да си проправя път към нациста. Изкушаваше се да се прицели с „Люгер“-а и само с един-единствен изстрел да го повали, но разбираше, че това може да направи само в краен случай. Трябваше да измине още няколко мили по непознат терен през тъмна гора, която другите познават по-добре. Силният звук на изстрела щеше само да принуди мъжете да напуснат отново имението, намиращо се на около половин миля.

Все пак можеше да се наложи.

Той вече беше на около десет фута, държеше „Люгер“-а в лявата си ръка, а дясната му беше свободна… Още малко, още малко по-близо. Прожекторът на Алтмюлер почти застина наместо. Той вече бе стигнал точката, в която той, Дейвид, бе легнал на земята неподвижно.

Тогава Сполдинг почувства лекия бриз откъм гърба си и разбра, че именно сега е моментът за действие.

Главата на коня се изви нагоре, големите му очи изпъкнаха. Миризмата на напоените с кръв дрехи на Дейвид беше стигнала до ноздрите на животното.

Сполдинг изскочи от тревата, дясната му ръка се устреми към китката на Алтмюлер. Той стисна пръсти върху цевта на пистолета… „Колт“! Специална изработка, предназначен за американската армия „Колт“, калибър .45. Алтмюлер се завъртя шокиран, абсолютно объркан от неочакваното нападение. Той дръпна ръката си назад и започна да рита с крака. Конят се изправи на задните си крака, Сполдинг държеше здраво, принуждавайки Алтмюлер да снижава надолу ръката си. Той замахна с цялата сила, която имаше, и буквално отлепи Алтмюлер от седлото на коня и го повали в тревата. Той започна да удря ръката на нациста в земята, докато плътта удари на камък и „Колт“-ът изскочи от ръката му. В същия миг той удари в лицето Алтмюлер със своя „Люгер“.

Германецът се съпротивляваше. Започна да дращи очите на Сполдинг със свободната си лява ръка, като през цялото време риташе с колена и крака Дейвид по тестисите и краката, яростно се извиваше със заклещени рамене и глава от тялото на Сполдинг. Започна да крещи.

— Ти! Ти и… Ринеман! Предателство!

Нацистът видя кръвта под рамото на Дейвид и започна да дърпа раната, разкъсвайки я, докато Сполдинг помисли, че не би издържал болката нито секунда повече.

Алтмюлер повдигна рамо и удари Дейвид в корема, издърпа кървящата му ръка и го накара да се просне встрани. Нацистът се изправи на крака и се хвърли отново в тревата — там, където „Колт“-ът бе изхвръкнал встрани. Започна да опипва яростно земята около себе си.

Намери оръжието.

Сполдинг издърпа ловния си нож от задната част на колана си и премина разстоянието, което го делеше от Алтмюлер. „Колт“-ът се прицелваше, малкото му черно дуло бе насочено точно към очите му.

В момента, в който острието прободе плътта, оглушителен изстрел от тежък револвер експлодира в страни от лицето на Дейвид, изгаряйки кожата, но все пак пропускайки целта.

Сполдинг заби дълбоко ножа в гърдите на Алтмюлер и го остави там.

Абсолютният враг бе мъртъв.

Дейвид знаеше, че няма и секунда за губене… Щяха да се появят мъже, други коне… много кучета.

Притича до оградата на ливадата, прескочи я и навлезе в тъмната гора. Започна да бяга насляпо, опитвайки се с всички сили да извие наляво. На север.

Север, североизток.

Там бе спасението!

Падаше върху камъни, спъваше се в клони; най-сетна навлезе в гъсталак, размаха ръце, за да открие пътека, някакво подобие на пътека. Лявото му рамо беше изтръпнало това бе едновременно и опасност, и благодат.

Вече нямаше изстрели в далечината, само тъмнина и шума на гората през нощта, и дивите ритмични удари на сърцето му. Стрелбата около конюшните бе спряла. Охраната на Ринеман вече бе свободна, за да тръгне да го издирва.

Бе изгубил много кръв, колко — не можеше да каже. Очите му бяха изморени — също както и тялото. Клоните му се струваха тежки, груби, с пипала, наклоните — като стръмни планини, сякаш бяха огромни дефилета, които трябваше да бъдат прекосявани без въжета. Краката му се подгъваха и той трябваше да се насилва за да ги движи стегнато.

Оградата! Ето я оградата!

В дъното на малко хълмче между дърветата.

Започна да тича, спъвайки се, драскайки земята, лазейки надолу към основата на хълма.

Вече беше тук. Ето я и нея.

Оградата.

Все пак не можеше да я докосне. Но може би…

Вдигна суха пръчка и я хвърли по мрежата.

Изскочиха искри и се чу пращене. Да докосне оградата означаваше сигурна смърт.

Погледна нагоре към дърветата. Потта, която се стичаше от главата и челото, пареше очите му, като замъгляваше още повече вече замъгления му поглед. Трябваше да има дърво.

Дърво. Дърво — такова, каквото му е необходимо.

Не беше сигурен. Тъмнината често пъти изменяше формите. В тъмнината се виждаха сенки на фигури там, където нямаше такива.

Нямаше клони! Нямаше клони, които да висят над оградата. Ринеман бе забранил… и от двете страни… растителност да докосва високите стоманени мрежи!

Започна да бяга, доколкото можеше, наляво — север. Реката бе може би на около миля оттук. Може би.

Може и по вода.

Но реката, ако съумееше да стигне до нея, да мине по стръмните склонове, преградени заради конете, щеше да го забави, да отнеме време, от което той се нуждаеше отчаяно. А Ринеман сигурно имаше поставена охрана по брега на реката.

И ето, че го видя.

Може би.

Подкастрен клон на няколко фута от високата опъната мрежа, стигащ почти до оградата! Клонът бе дебел, разширяващ се още повече към ствола. Някой работник бе използвал най-лесния начин и бе отрязал с трион клона точно преди най-широката му част. Явно е знаел, че няма да го критикуват, тъй като клонът бе прекалено високо и далеч за евентуални опити на неприятеля.

Но Сполдинг осъзна, че това е последният изход. Единственото му спасение. Ставаше все по-ясно, че това е единственият му шанс, особено при звуците от хора и кучета, които долитаха до него все още в далечината. Отново го търсеха.

Извади един от пистолетите си и го хвърли от другата страна на оградата. Един издут предмет в колана бе достатъчен.

Скочи два пъти, преди да успее да се хване за отрязан някога чворест клон, лявата ръка го болеше, изтръпването бе преминало, а с него и благодатта. Започна да мести крака нагоре по широкия ствол, докато с дясната си ръка сграбчи по-висок клон. Съпротивлявайки се на острите болки в рамото и корема, се изтегли нагоре.

Окастреният клон вече беше точно над него.

Заби страничната част на тока на обувките си в кората на дървото, като удряше непрекъснато, за да прави мажи вдлъбнатини. Напрегна врата си, така че брадичката му се драскаше в грубото дърво; прехвърли и двете си ръце над главата, обгръщайки клона с левия си лакът, като в същото време се изтегляше нагоре с дясната ръка. Прегърна окастрения клон, пружинирайки с крака по дървото, докато инерцията му позволи да прехвърли десния си крак на клона. Натисна ръце надолу и седна, намествайки се с гръб към ствола на дървото.

Беше успял.

Поне частично.

Пое няколко пъти дълбоко въздух и се опита да фокусира през стичащата се по очите му пот със смъдящи очи. Погледна надолу към бодливия тел, минаващ по върха на оградата, по който течеше ток. Намираше се на около четири фута по-ниско, но на около три фута напред. А от земята оградата се издигаше на около осем фута. Ако искаше да мине над оградата, трябваше да извие и изправи тялото си в страничен скок. А ако въобще успееше да стори това, никак не беше сигурен, че тялото му ще издържи изпитанието на това падане.

Но ето че вече съвсем отчетливо долавяше звуци от кучета и хора. Те бяха влезли в гората оттатък полето. Обърна глава и видя смътни лъчи светлина, пронизващи гъстата гора.

Другото наказание щеше да бъде смъртта.

Нямаше смисъл да мисли повече. Нямаше вече полза от мисли. Единственото нещо, което имаше значение в този момент, е движението.

Протегна се и с двете си ръце, пренебрегвайки силните болки в рамото, сграбчи тънките клони повдигна краката си докато стъпиха на дебелия клон, и скочи, изхвърляйки се направо над опънатата бодлива тел, до момента, в който вече можеше да види замъгления й силует. Точно в този момент изви рязко тялото си надясно и надолу, изпъвайки крака в холандски скок.

Бе странно моментно усещане, чувство на последно отчаяхте, чрез което в действителност можа да види „клиничната“ обективност. Беше направил всичко, което зависеше от него. Нищо повече не можеше да бъде сторено.

Падна на земята, поемайки удара с дясното си рамо, изтъркаля се напред с крака, подгънати под него… търкаляше се, търкаляше се, без да позволява търкалянето да спре, като разпределяше силата на удара по цялото си тяло.

Бе попаднал в преплетени остри корени и се блъсна в основата на дърво. Хвана се за корема, острата болка подсказваше, че раната вече е отворена. Ще трябва да я държи, да я притиска… да я попива. Полото му бе пропито цялото в пот и кръв… собствената му кръв и тази на добермана… цялото бе накъсано от многобройните падания и препъвания.

Но бе успял.

Или поне почти бе успял.

Бе успял да излезе извън базата. Бе свободен от Habichtsnest.

Огледа се наоколо и видя втория „Люгер“ на земята в лунната светлина… Този, който беше в колана му, щеше да му стигне. Ако ли не, то вторият нямаше да му бъде от полза — затова го остави.

Магистралата не беше на повече от половин миля. Пролази в храсталака, за да си поеме дъх, за да възстанови поне отчасти малкото сила, която му бе останала. Щеше да се нуждае от нея за остатъка от пътуването.

Кучешкият лай сега се чуваше все по силно, а охраната беше само на няколкостотин ярда от него. И изведнъж отново го обхвана паника. Какво, в името на Бога, бе мислил! Какво правеше?

Какво правеше?

Лежеше в храсталака, предполагайки, предполагайки, че е свободен!

А беше ли свободен наистина?

Въоръжени мъже и свирепи… яростно свирепи… животни бяха само на метри от него.

Изведнъж чу думи команди, викове… Крещеше се в очакване, с ярост.

— Freilassen! Die Hunde Freilassen!

Пускаха кучетата! Водачите смятаха, че плячката им е в ръцете! Кучетата пуснати, за да разкъсат плячката!

Видя лъчи светлина над хълма преди да види животните. И ето, че силуетите им се появиха рязко по хребета, а после и по наклона. Пет, осем, дузина надбягващи се чудовищни силуети, препускащи към омразната цел, идващи все по-близо, предусещащи дивия завършек на своята гонитба — зажаднели да забият зъби в плът.

Дейвид беше хипнотизиран, започна да му се повдига, от ужасната гледка, която го преследваше.

Цялата област беше осветена като проблясваща диадема, пращящ свистящ звук на електричество изпълни въздуха. Кучетата едно по едно се блъскаха във високата телена ограда. Късите козини се запалиха; ужасяващо, продължително скимтене на умиращи животни изпълни нощта.

В страх или ужас се чуха изстрели от хребета на хълма. Мъжете бягаха на всички посоки… някои към кучетата и оградата, други — встрани, но повечето побягнаха по пътя назад.

Дейвид пропълзя изпод храсталака и започна да тича към гората.

Беше наистина свободен!

Затворът, който представляваше Habichtsnest, ограничаваше преследвачите му… той бе свободен!

Притискайки корема си, той побягна в тъмнината.

Край магистралата имаше посипан пясък и чакъл. Препъвайки се, той излезе от гората и се строполи върху малките остри камъчета. Погледът му беше размазан, гърлото — сухо, устата му — гранясала от повръщането от страх. Осъзна, че не може да се изправи. Не можеше да стои прав.

Видя автомобил в далечината надясно. Идваше от запад. Движеше се с голяма скорост, фаровете му проблясваха непрекъснато. Ту бяха включени, ту се изключваха, включени, изключени. Включени, включени, включени… изключени, изключени, изключени, с промеждутъци.

Това бе сигнал!

Но той не можеше да се изправи! Не можеше да се изправи!

И ето че изведнъж чу името си. Викано едновременно от няколко гласа през отворените прозорци. Едновременно! Монотонно, също като монотонна песен!

… Сполдинг, Сполдинг, Сполдинг…

Колата точно щеше да го отмине! Не можеше да се изправи!

Протегна се към колана си и извади „Люгер“-а оттам. Стреля два пъти, едва успявайки да натисне спусъка.

След втория изстрел… всичко потъна в тъмнина.

Почувства нежните пръсти, опипващи раната, почувства вибрациите на автомобила.

Отвори очи.

Ашър Фелд го гледаше, главата му беше в скута на Фелд. Евреинът се усмихна.

— Всичко ще се изясни. Нека докторът да зашие раната. Трябва да те закърпи бързо.

Дейвид повдигна глава, докато Фелд придържаше врата му. Втори мъж, млад човек, седеше също на задната седалка наведен над корема му; краката на Сполдинг бяха протегнати върху краката на младия човек. Човекът държеше марля и пинсети в ръка.

— Ще почувствате минимална божа — каза той със същия необичаен британски акцент, който Дейвид бе чувал толкова често напоследък. — Смятам, че ви е достатъчно това. Локализирано е.

— Какво?

— Просто новокаин — отговори докторът — Ще завържа отново шевовете тук. Ръката ви е пълна с антибиотик… пречистен в йерусалимска лаборатория, между впрочем. — Младият човек се усмихна.

— Какво? Къде…

— Няма време — прекъсна го Фелд тихо, спокойно, но настойчиво. — На път сме към „Мендарро“. Самолетът чака. Няма да има никакво вмешателство.

— Чертежите във вас ли са?

— Завързани за стълбите, Лисабон. Не очаквахме чак такова удобство. Смятахме, че може да са на балкона или може би на горния етаж. Нашествието ни бе светкавично, слава богу. Охраната на Ринеман се движеше бързо. Но все пак недостатъчно бързо… Добра работа, тази стълба. Ти как успя да се справиш?

Дейвид се усмихна, въпреки „минималната“ болка. Трудно му беше да говори:

— Успях, защото… никой не искаше чертежите да стоят извън полезрението му. Не е ли смешно?

— Радвам се, че смяташ така. Това качество ще ти е необходимо.

— Какво?… Джиин? — Сполдинг започна да се изправя от неудобната поза. Фелд притисна раменете му, а докторът стори същото с кръста му.

— Не, полковник. Не се случило нищо с госпожа Камрън или с физика. Те ще бъдат изведени от Буенос Айрес със сигурност сутринта… А бреговото затъмнение ще бъде прекъснато всеки миг. Радарите ще открият веднага траулера…

Дейвид вдигна ръка и спря евреина. Пое въздух няколко пъти, за да може да проговори:

— Свържете се с военноморската база. Кажете им, че срещата е насрочена за след около… четири часа… от часа, в който траулерът напусне Очо Кале. Изчислете максималната скорост на траулера… полукръг в диаметър… и следете тези очертания.

— Браво — каза Ашър Фелд — Ще се свържем с тях.

Младият доктор бе приключил. Наведе се напред и започна да говори приятно.

— Като се вземе всичко предвид, тези шевове са толкова добри, колкото ако са правени в Батесда. По-добри от онези, които са ви били направени на дясното рамо; това е била ужасна работа. Можете да седнете вече. Само внимателно.

Дейвид беше забравил. Британският медик на Азорските острови… като че ли бе преди векове… та той бе получил хиляди упреци от професионалните си събратя. Неправилно. Той бе получил нареждания да осигури тръгването на американския офицер от летище „Лейджис“ в срок от един час.

Сполдинг се повдигна и седна, подпомаган от двамата мъже от Хаганах.

— Ринеман е мъртъв — каза той просто. — Ринеман свинята го няма вече. Няма да има повече преговори. Кажете на хората си.

— Благодаря — каза Ашър Фелд.

Те продължиха пътя си в пълно мълчание в следващите няколко минути. Вече можеха да се видят светлините на летището.

Фелд проговори:

— Чертежите са в самолета. Нашите хора ги охраняват… Съжалявам, че трябва да излетиш тази вечер. Щеше да е по-добре, ако пилотът е сам. Но това е невъзможно.

— Затова бях изпратен тук.

— Страхувам се, че всичко е малко по-сложно. Прекалено много ти се струпа, ранен си лошо. По всички правила трябва да влезеш в болница… Но това ще трябва да почака.

— О…? — Дейвид осъзна, че Фелд искаше да му каже нещо, което дори този прагматичен евреин намираше трудно за изразяване. — По-добре да ми кажеш…

— Ще трябва да се справяш с това по свой собствен начин, полковник — прекъсна го Фелд. — Виждаш ли, хората във Вашингтон не те очакват да бъдеш в този самолет. Те поръчаха да бъдеш очистен.

43

Бригаден генерал Алан Суонсън напоследък служещ в Министерството на войната, се беше самоубил. Онези, които го познаваха, казваха, че напрежението в работата, невероятните количества доставки, които трябваше да осигурява ежедневно, са станали причина за самоубийството на този отдаден на службата офицер патриот. Те също служеха, макар и далеч зад бойните линии, подновяваха военните машини с цялата си самоотвержена енергия, която притежаваха.

От Феърфакс, Вирджиния, огромната, чувствителна по отношение на сигурността база, която съхраняваше тайните на Централното съюзническо разузнаване, изчезна един подполковник на име Айра Бардън. Просто изчезна — единия ден бе там, а на другия вече беше изчезнал в пълна мъгла. С него бяха изчезнали и няколко досиета с гриф „Строго секретно“ от хранилището. Онова, което смущаваше хората, запознати с тях, бе информацията, която съдържаха. В основната си част това бяха лични досиета на нацисти от висшия ешелон, замесени в концентрационните лагери. Това не бе онзи тип разузнавателна информация, която един родоотстъпник би откраднал. Досието на самия Айра Бардън бе изтеглено и поставено в архивите. Бяха изпратени съболезнователни телеграми до семейството му. Подполковник Бардън бе от отдела за военни операции. Изчезнал при изпълнение на служебните си задачи. Странно, но семейството въобще не настоя за разследване. Което, разбира се, бе тяхно право… Странно.

Криптографът от Лисабон, на име Маршал, бе открит сред хълмовете на. Баската провинция. Оказа се, че бил ранен в погранична престрелка и излекуван от партизани. Докладите за смъртта му били преднамерено силно преувеличени. Немското разузнаване било по следите му. Все пак, въпреки всичко, той продължи да изпълнява задълженията си, но бе ограничен в пределите на посолството. Бе изпратил лично съобщение до стар негов приятел, за който смяташе, че ще се безпокои — до полковник Дейвид Сполдинг. Съобщението бе забавно, написано по странен начин. Той искаше да съобщи на Сполдинг, че не изпитва лоши чувства към него заради прекараната му ваканция в Южна Америка. Шифровчикът също бил във ваканция. Имаше кодове, които трябваше да бъдат разбити… ако можеха да бъдат открити. Трябва да се събират и да прекарват ваканциите заедно. Добрите приятели правят точно това.

Имаше още един криптограф. В Буенос Айрес. Робърт Балард. Държавният департамент го оценяваше високо, вече. Криптографът от Буенос Айрес бе открил огромна грешка в шифрограма и бе поел личната отговорност не само да я постави под въпрос, но и да откаже да я признае за автентична. Чрез серии от сериозни недоразумения и погрешни разузнавателни данни от Министерството на войната бе издадена заповед за моментална екзекуция на полковник Сполдинг. Шифърът гласеше — предателство. Родоотстъпничество при изпълнение на служебните задължения. Балард бе демонстрирал голяма доза смелост, като отказа да потвърди такава заповед с гриф от особена важност. А Държавния департамент не беше склонен да поставя в неудобно положение Министерството на войната.

Аерофизикът д-р Юджиин Лайънс бе откаран обратно в Пасадина. Някои неща… се бяха случили с доктора. Беше му предложен и той прие изгоден и значим договор с лабораториите на „Спери Ранд Пасифик“, най-добрите в страната. Бе настанен в болница в Лос Анджелис за операция на гърлото… Прогнозата бе шейсет и четири процента в негова полза, ако, разбира се, има желание. А такова имаше. Имаше още нещо около Лайънс. Благодарение на договора си той бе успял да получи банков заем и започна да строи странна по форма къща в средиземноморски стил в един от тихите участъци на Сан Фернандо Вали.

Госпожа Джиин Камрън се завърна на Източния бряг на Мериленд… Престоят й там трая два дни. Държавният департамент, по лична молба на посланик Хендерсън Гранвил от Буенос Айрес, изпрати благодарствено писмо на госпожа Камрън. Въпреки че статутът й не беше на официално лице, нейното присъствие в посолството се бе оказало твърде полезно. Тя бе успяла да поддържа отворени връзките между различните фракции в неутралния град, често излагани на опасност от дипломатическите нужди. Официалните лица от Държавния департамент решиха да връчат писмото на госпожа Камрън на малка церемония с председател — виден заместник-министър. Министерството бе изненадано, че не можа да открие госпожа Камрън в семейната й къща на източния бряг на Мериленд. Тя се намираше във Вашингтон.

В хотел „Шоръм“. В същия хотел бе регистриран и полковник Дейвид Сполдинг… Това беше нещо повече от съвпадение, може би, но то нямаше да попречи на връчването на благодарственото писмо. Не и в тези дни. Не и във Вашингтон.

Полковник Дейвид Сполдинг погледна нагоре към потъмнелия камък и квадратните колони на Министерството на войната. Придърпа шинела си, нагласявайки тежката дреха върху превръзката през рамото му. Това беше последният път, когато той обличаше униформа и влизаше в тази сграда. Започна да се изкачва по стълбите.

Любопитно, помисли си той. Вече три седмици, откакто се бе върнал обратно в страната, и всеки ден, всяка нощ бе премислял думите, които ще каже този следобед. Яростта, внезапната промяна… опустошението. Негодуванието, което щеше да продължи цял един живот. Но животът трябваше да продължи и по някакъв странен начин силните му емоции бяха отшумели. Сега чувстваше само умора, която му напомняше постоянно, че трябва да приключи най-после с този въпрос и да се захване с нещо значимо. Някъде.

С Джиин.

Той знаеше, че мъжете, които са измислили „Тортюгас“, не могат да бъдат достигнати с думи. Думите за съвест са изгубили всякакъв смисъл за хора като тях. Също както и за него често пъти бяха губили смисъл. Това също бе едно от техните престъпления; те бяха загърбили… благоприличието. От толкова много хора. За толкова малко.

Сполдинг остави шинела си във външната канцелария и влезе в малката стая за съвещания. Те вече бяха там, мъжете от операция „Тортюгас“.

Уолтър Кендъл.

Хауард Оливър.

Джонатан Крафт.

Никой от масата не стана на крака. Седяха мълчаливо. Всеки един от тях бе вперил поглед в него. В погледите им се четеше смесица от омраза и страх… които често не могат да се разграничат.

Бяха готови да се бият, да протестират… да се спасяват. Те вече бяха провели своите дискусии и бяха стигнали до стратегията.

„Толкова са ясни“, помисли Дейвид.

Застана до края на масата; бръкна в джоба си и извади диамантите. Хвърли ги върху твърдата повърхност на масата, малките топченца изтракаха и се търкулнаха.

Мъжете от „Тортюгас“ запазиха мълчание. Преместиха погледи към камъните, след което отново погледнаха Сполдинг.

— Сделката на „Коенинг“ — заяви Дейвид. — Инструментите за Пеенемюнде. Исках да ги видите.

Хауард Оливър въздъхна шумно, нетърпеливо и проговори с добре отработено снизхождение:

— Нямаме понятие какво…

— Знам — прекъсна го Сполдинг твърдо. — Вие сте много заети мъже. Така че нека не си губим времето с ненужни приказки, всъщност въобще не е необходимо вие да говорите. Само слушайте. Ще бъда кратък. А и вие винаги ще знаете къде мога да бъда намерен.

Дейвид бръкна в превръзката на ръката си и извади един плик. Това бе обикновен плик за делови контакти — запечатан, дебел. Постави го бавно на масата и продължи:

— Това е цялата история с „Тортюгас“. От Женева до Буенос Айрес. От Пеенемюнде до едно място на име Очо Кале… От Пасадина до една улица… Тераза Верде. Много грозна история. Поставя доста въпроси, които не съм сигурен, че трябва да бъдат повдигани в този момент. Или може би не трябва да се повдигат въобще. За запазване на разума… навсякъде.

— Но това зависи от вас, седналите зад тази маса… Има няколко копия от това… обвинение. Няма да ви кажа къде се намират, а вие никога не ще можете да разберете. Но те съществуват. И те ще излязат по такъв начин, че ще предизвикат едновременно заглавия по вестници в Ню Йорк, Лондон и Берлин. Освен ако сторите точно това, което ви казва…

— Не протестирайте, господин Кендъл. Безполезно е… Тази война е спечелена. Убийствата ще продължат още малко, но ние сме спечелили войната на практика. Пеенемюнде не е стояло без работа, претърсили са земята. Няколко хиляди ракети ще бъдат построени, няколко хиляди убити. Няма да има нищо общо с онова, което са си представяли. Нито с онова, от което са се нуждаели. А нашият самолет ще взриви половин Германия, ние ще сме победителите сега. Така трябва и да бъде. Онова, което трябва да дойде след убийствата, е изцелението. А вие, господа, ще посветите остатъка от живота си именно на това. Ще се разделите с компаниите си, ще продадете акциите си, с изключение на осигуряването на оскъдно съществувание… както е дефинирано по националните икономически стандарти… и ще дарим приходите за благотворителни цели… анонимно, но с доказателства. Вие ще предложите значителния си талант на благодарното правителство… в замяна на правителствени заплати.

— През останалата част от живота си ще бъдете квалифицирани правителствени чиновници. И това е всичко, което ще бъдете.

— Разполагате с шейсет дни, за да изпълните изискванията. Между впрочем, тъй като бяхте наредили да бъда екзекутиран, трябва да сте наясно с това, че в договора ни се включва и моето здравословно състояние. Същото се отнася и за близките ми.

— Последното, което искам да ви кажа, е: хрумна ми, че можете да наберете и други по този договор; обвинението заявява съвсем ясно, че вие самите не бихте могли да създадете „Тортюгас“… Назовете, когото си искате. Светът е в окаяно състояние и без това, господа. Той се нуждае от цялата помощ, която би могъл да получи.

Сполдинг посегна към плика, вдигна го и го хвърли обратно на масата, което привлече всички погледи върху мястото.

— Обмислете всичко — каза Сполдинг.

Мъжете от „Тортюгас“ мълчаливо втренчиха погледи в плика. Дейвид се обърна, тръгна към вратата и излезе.

Март във Вашингтон. Въздухът беше мразовит, вятърът напомняше зима, но сняг не валеше.

Подполковник Дейвид Сполдинг избягваше колите, като пресичаше „Уискънсън Авеню“, за да стигне до хотел „Шоръм“. Не забелязваше, че палтото му е разтворено, не усещаше студ.

Всичко свърши! За него всичко бе приключило! Щеше да има белези… дълбоки белези… но с течение на времето…

С Джиин…