Сделката на Ринеман

1

Райхминистърът по въоръженията Алберт Шпеер тичаше нагоре по стълбите на Министерството на военновъздушните сили, което се намираше на „Тиергартен“. Той не усещаше силния проливен дъжд, който се изливаше от сивото небе; не забеляза, че незакопчаният му шлифер се бе смъкнал и откриваше куртката и ризата му на напора на септемврийската буря. Ярост заличаваше всичко в мислите му, освен настоящата криза.

Лудост! Чиста, неудържима, непростима лудост!

Индустриалните резерви на цяла Германия бяха почти изчерпани, но той ще се справи с този огромен проблем. Ще се справи, като използва напълно производствения потенциал на окупираните страни. Ще се справи и с трудноуправляемия на практика внос на трудови сили. Трудови сили ли? Роби!

Катастрофална производителност, непрекъснати и нескончаеми саботажи.

На какво ли се надяват?

Време за жертвоприношение! Хитлер не можеше да продължава да бъде всичко за целия народ! Той не можеше да осигурява огромни мерцедеси, грандопери и посещавани ресторанти; вместо това трябваше да осигурява танкове, муниции, кораби, самолети! Това бяха приоритетите!

Фюрерът никога не можа да заличи спомена за революцията от 1918 година.

Колко непостоянен! Единственият мъж, чиято воля формира историята, който бе близо до лелеялата мечта за хилядолетен Райх, сега беше изпаднал в ужас, представяйки си отново неуправляемите тълпи от недоволни маси от осемнайсета година.

Шпеер мислеше дали бъдещите историци ще отбележат този факт. Дали ще разберат колко слаб беше Хитлер в действителност, когато се отнасяше до неговите сънародници. Как се отдръпна уплашен назад, когато жизнено необходимата продукция спадна под предвижданите равнища.

Лудост!

Добре, че все още той, райхминистърът по въоръженията, може да контролира тази рушителна непостоянност дотолкова, доколкото той сметнеше за нужно. Всичко бе въпрос на време. Няколко месеца, може би най-много шест.

Защото съществува Пеенемюнде.

Ракетите!

Всичко се свеждаше до Пеенемюнде!

Пеенемюнде е неотразима. Пеенемюнде може да предизвика падането на Лондон и Вашингтон. Двете правителства ще видят безсмислието на пълното унищожение.

Разумните мъже след това биха могли да седнат и да създадат разумни договори.

Дори това да означава отстраняването на неразумните. Отстраняването на Хитлер.

Шпеер знаеше, че има и други, които мислят така. Фюрерът беше започнал очебийно да показва болезнени признаци на напрежение и умора. Заобикаляше се с посредствени хора — едно лошо замаскирано желание да остане в уютната компания с интелект като неговия. Но това стигна твърде далеч, когато самият Райх бе засегнат. Търговец на вино — външен министър! Третокласен партиен пропагандатор — министър по източните въпроси! Бивш военен пилот — координатор на цялата икономика!

Дори самият той. Дори тихият, срамежлив архитект — сега министър по въоръженията.

Всичко това ще се промени с Пеенемюнде. Дори самият той. Благодарение на Господа!

Но най-напред трябва да го има Пеенемюнде. Няма съмнение за оперативния успех. Без Пеенемюнде войната ще бъде загубена.

А сега му казваха, че възниква един въпрос. Грешка, която може да бъде прелюдия към германското поражение.

Глуповат на вид старшина отвори вратата на кабинета. Шпеер влезе и видя, че около две трети от голямата конферентна маса бе запълнена, столовете бяха подредени така, сякаш групите се подозираха помежду си; така, както бе в онези времена на прогресивно изострящи се вражди вътре в Райха. Той отиде до централното място на масата, където отдясно седеше единственият мъж, на когото той можеше да има доверие — Франц Алтмюлер.

Алтмюлер беше четиридесет и две годишен циник. Висок, рус, аристократичен, символ на ариеца от Третия райх, който дори за момент не вярваше на расовите глупости, прокламирани от Третия райх. Въпреки всичко той изповядваше теорията за получаване на придобивки, като се преструваше на съгласен с всеки, щом има някаква изгода.

На публични места.

Само между своите много близки съмишленици той казваше истината. Когато тази истина би му донесла изгода.

Шпеер беше не само съмишленик на Алтмюлер, но и негов приятел. Техните семейства бяха повече от съседи; двамата бащи често търгуваха заедно, а майките им бяха приятелки от училище.

Алтмюлер приличаше на баща си. Той беше изключително способен бизнесмен, специалист в администриране на производството.

— Добро утро — каза Алтмюлер, изтърсвайки един несъществуващ конец от куртката си. Той обличаше парадната си униформа много по-често, отколкото е необходимо, предпочитайки да изглежда като архангел.

— Изглежда невероятно — отговори Шпеер, сядайки бързо.

Групите — а това бяха групи, застанали около масата, продължаваха да говорят помежду си, но със значително по-тихи гласове. Отправяха погледи по посока към Шпеер, после бързо ги отместваха встрани. Всеки беше готов да замълчи веднага, но никой не искаше да изглежда напрегнат или виновен.

Тишината щеше да настъпи, когато или Алтмюлер, или Шпеер станеше от стола, за да се обърне към събраните хора. Това щеше да бъде сигналът. Но не и преди това. Да се обърне внимание преди това би изглеждало като проява на страх. Страхът беше еквивалентен на признание за вина. Нито един от конферентната маса не можеше да си позволи това.

Алтмюлер отвори кафява папка и я сложи пред Шпеер. Това беше списък на поканените на събирането. Имаше обособени три различни групи, всяка от тях със свой говорител. Шпеер прочете имената, като ги поглеждаше незабележимо, за да установи присъствието и мястото на тримата лидери.

В далечния край на масата, блестящ в своята генералска униформа, в куртка, покрита с ордени, някои от които отпреди трийсет години, седеше Ернст Лееб, шеф на Армейското техническо снабдяване. Той беше средно висок, но изключително мускулест — форма, която подсказваше добро поддържане за неговите 60 години. Пушеше цигарата си през цигаре от слонова кост, което охотно използваше за прекъсване на разговорите на подчинените си. Приличаше на карикатура, но все още властна. Хитлер го харесваше заради неговите огромни военни знания и умения.

В средата на масата, отляво, седеше Алберт Фьоглер — остър, агресивен; той беше генерален мениджър на индустрията на Райха. Фьоглер беше солиден мъж, приличащ на бургмастер. Меката плът на лицето му непрекъснато се превръщаше във въпросителна гримаса. Смееше се много, но смехът му бе остър. Използваше го като средство, а не за удоволствие. Той отлично отговаряше на положението си. Фьоглер обичаше най-много да организира преговори между индустриални противници. Той бе превъзходен посредник, защото всички преговарящи страни се страхуваха от него.

Срещу Фьоглер и леко надясно към Алтмюлер и Шпеер беше Вилхелм Цанген — официален представител на Райха в германската индустриална асоциация. Цанген беше с тънки устни, болезнено слаб, без чувство за хумор. Приличаше на безплътен скелет, чувстващ се най-щастлив над своите таблици и графики. Прецизен мъж, който се изпотяваше по краищата на оредяващата си коса, под ноздрите и по брадата, когато беше нервен. Той бе изпотен и сега и непрекъснато вадеше носната си кърпа, за да попие смущаващата влага. Въпреки всичко това и някак си в противоречие с външния му вид Цанген беше убедителен в дебатите. Защото никога не спореше без факти.

„Те всички са убедителни“, помисли Шпеер. И ако не бе яростта му, той знаеше, че подобни мъже можеха и сигурно щяха да го изплашат. Алберт Шпеер беше честен в оценката за себе си. Той осъзнаваше, че няма достатъчно чувство за власт. Струваше му се трудно да изрази направо своите мисли между тези евентуално враждебно настроени мъже. Но сега именно те бяха в отбранителна позиция. Не можеше да си позволи неговата ярост да предизвика паника между тях, нито да търси само опрощение за тях.

Те се нуждаеха от оздравяване. Германия се нуждаеше от оздравяване.

Пеенемюнде трябваше да бъде спасен.

— Как ще ме посъветваш да започнем? — Шпеер попита Алтмюлер, като понижи гласа си така, че никой друг на масата да не чуе.

— Не мисля, че това ще има някакво значение! Ще отиде около един час за много високи, много скучни и много тъпи обяснения, преди да достигнем до нещо конкретно.

— Не ме интересуват обясненията…

— Извинения, тогава.

— Най-малко от всичко извинения. Аз искам решение.

— Ако то трябва да бъде намерено на тази маса… в което, казано честно, аз се съмнявам… вие ще трябва да изслушате цялата тази излишна словесност. Може пък нещо да излезе от това. Аз обаче отново се съмнявам.

— Би ли ми обяснил това?

Алтмюлер погледна Шпеер директно в очите…

— В края на краищата, не съм сигурен, че има решение. Но ако има, не мисля, че е на тази маса… Може би греша. Защо не ги изслушаме първо?

— Добре. Би ли започнал с резюмето, което си подготвил? Страхувам се, че ще загубя самообладание по средата.

— Може ли да те посъветвам — прошепна Алтмюлер. — Ще бъде необходимо да загубиш самообладание по някое време — не виждам друг вариант.

— Разбирам.

— Алтмюлер дръпна назад стола и се изправи. Малко по малко гласовете около масата утихнаха.

— Господа, това спешно събиране се наложи по причини, които, предполагам, са ви известни. Най-малко би трябвало да са ви известни. Явно само райхминистърът по въоръженията и неговият екип не бяха информирани — факт, който те намират за ужасен… Накратко, операциите Пеенемюнде се намират в несравнима по своята сериозност криза. Въпреки милионите, вложени в тази най-жизнено необходима оръжейна разработка, въпреки непрекъснатите уверения, предлагани от вашите уважавани министерства, сега научаваме, че продукцията може да бъде доведена до пълно замразяване след няколко седмици. Само няколко месеца преди предварително съгласуваната дата за първите действащи ракети. Тази дата никога не бе поставяна под съмнение. Тя беше крайъгълен камък за цялата военна стратегия, цели армии бяха прегрупирани, за да се координират с проекта. Германската победа се базираше върху него… Но сега Пеенемюнде е застрашен. Германия е застрашена… Ако проектите, съставени от екипа на райхминистъра… изобретени и съставени… са валидни, комплексът Пеенемюнде ще изразходва запасите от индустриални диаманти за по-малко от деветдесет дни. Без индустриални диаманти прецизното комплектуване на Пеенемюнде не може да продължи.

Шум от гласове… възбудени, гърлени, молещи за внимание… избухнаха веднага, щом Алтмюлер седна. Цигарето на генерал Лееб разряза въздуха пред него, сякаш беше сабя.

Алберт Фьоглер примигваше и свиваше подпухналите си очи, после сложи на масата пълните си ръце и заговори остро, високо и монотонно. Вилхелм Цанген бършеше яростно с кърпичката лицето и врата си и пискливият му глас контрастираше на по-мъжествените гласове около него.

Франц Алтмюлер се наведе към Шпеер.

— Виждал ли си клетки с възбудени оцелоти в зоологическата градина? Пазачите не могат да ги оставят да се наранят в железата на клетката. Съветвам те да загубиш своето добро самообладание много по-рано, отколкото говорихме. Може би точно сега.

— Това не е начинът.

— Не им позволявай да мислят, че си уплашен.

— Аз не се страхувам. — Шпеер прекъсна своя приятел с едва забележима усмивка и се изправи.

— Господа!

Гласовете затихнаха.

— Алтмюлер говори остро и съм сигурен, че направи това, защото аз говорих остро с него. Това беше сутринта, много рано тази сутрин. Сега има по-голяма перспектива и не е време за контраобвинения. Казвам това не за да намаля критичните аспекти на ситуацията, защото те са огромни. Но яростта няма да реши нищо. А ние се нуждаем от решение… Затова аз си позволявам да търся вашата помощ — помощта на най-видните индустриални и военни умове в Райха. Най-напред, разбира се, трябва да се запознаем с детайлите. Ще започна с хер Фьоглер. Като мениджър на индустрията на Райха бихте ли ни казали вашето мнение?

Фьоглер беше объркан — той не би искал да бъде първи.

— Не съм сигурен, че мога да ви осветля достатъчно, хер райхминистър. Аз също знам само това, което получавам в рапортите. Те бяха оптимистични до миналата седмица. Нямаше и следа за трудности.

— Какво значи оптимистични? — попита Шпеер.

— Казваха, че количествата диаманти и фрагменти са достатъчни. Освен това продължават опитите с литий, въглерод и парафин. Нашето разузнаване докладва, че английската колекция в Британския музей потвърждава теорията на Ханей-Мойсан. Вече са произвеждани диаманти по този начин.

— Кой е проверил англичаните? — Франц Алтмюлер не говореше любезно. — Не се ли досещате, че такива сведения могат да ни бъдат подхвърлени?

— Тези проверки са работа на разузнаването. Аз не съм от разузнаването, хер Алтмюлер.

— Продължавайте — каза бързо Шпеер. — Още какво?

— Има един англо-американски експеримент под наблюдението на екипа на Бриджман. Те поставят графит под налягане от шест милиона паунда на един квадратен инч. Досега няма данни за успех.

— А има ли данни за неуспех? — попита Алтмюлер учтиво, като вдигна аристократичните си вежди.

— Напомням ви отново, че не съм в разузнаването. Не съм получил сведения досега.

— Храна за мисълта, нали — каза Алтмюлер.

— Въпреки това — прекъсна го Шпеер, преди Фьоглер да може да отговори — имахте причина да приемате, че количествата диаманти и фрагменти са достатъчни. Така ли е?

— Да, достатъчни. Или най-малкото бе възможна доставка, хер райхминистър.

— Как да бъдат доставени?

— Мисля, че генерал Лееб би могъл да знае повече по този въпрос.

Лееб едва не изпусна цигарето си от слонова кост. Алтмюлер забеляза изненадата му и бързо го попита, преди Лееб да си отвори устата:

— Защо армейски офицер от техническото снабдяване да има тази информация, хер Фьоглер? Питам, за да задоволя любопитството си.

— Пак от рапортите. Считам, че техническото снабдяване отговаря за оценяване на индустриалните, земеделските и минералните ресурси на окупираните територии, или онези територии толкова и са изследвани?

Ернст Лееб не беше съвсем неподготвен. Той беше неподготвен за обвинението на Фьоглер, а не за предмета на разговора. Той се обърна към помощника си, който разместваше листовете отдолу нагоре, за да намери каквото искаше Шпеер.

— Техническото снабдяване е под огромно напрежение в тези дни, както е и вашето министерство, хер Фьоглер. Съмнявам се дали генерал Лееб е имал време…

— Ние правим времето — каза Лееб. Неговото силно изразено воинско поведение контрастираше на бургмастерската недодяланост на Фьоглер. — Когато получим съобщение от подчинените на хер Фьоглер, че кризата е близка… че ни грози… ние веднага проучваме възможностите за преодоляването й.

Франц Алтмюлер вдигна ръка към устата си, за да прикрие неволната си усмивка. Той погледна към Шпеер, който беше твърде разстроен, за да види хумор в създалата се ситуация.

— Успокоен съм, че техническото снабдяване е толкова сигурно, генерале — каза Шпеер. Райхминистърът на въоръженията имаше малко доверие във военните и трудно го прикриваше.

— Моля, вашите пояснения.

— Казах възможности, хер Шпеер. За да стигнем до практическо решение, ще ни е необходимо повече време от даденото.

— Добре. Вашите възможности?

— Има една възможност за едно бързо възстановяване на ресурсите с историческо значение. — Лееб спря, за да махне цигарата, смачка я, като чувстваше, че всеки един около масата го наблюдава внимателно. — Позволих си да препоръчам на Генералния щаб предварителни изследвания. Те включват експедиционни сили по-малко от четири батальона… Африка. Диамантените мини източно от Танганайка.

— Какво? — Алтмюлер се наведе напред и не се сдържа. — Не говорите сериозно, нали?

— Моля! — Шпеер не можеше да позволи на приятеля си да прекъсва. Ако Лееб дори само замисляше такава драстична акция, това би могло да бъде голяма заслуга. Но нито един военен, знаейки тънката накъсана бойна линия по Източния фронт и смъртоносните атаки на съюзниците в Италия, не би могъл да даде подобен абсурден съвет, освен ако няма някаква реална надежда за успех.

— Продължавайте, генерале!

— Мините Уилямсън в Мвадуи. Между областите Танганайка и Занзибар, в централния сектор. Мините в Мвадуи произвеждат годишно повече от един милион карата диаманти. Разузнаването, което редовно ни информира по мое настояване, съобщи, че има доставки от преди няколко месеца. Нашите агенти в Дар ес Салам са сигурни, че едно такова нападение ще бъде успешно.

Франц Алтмюлер плъзна лист хартия към Шпеер. На него беше написал: „Загубил е ума си!“

— Какъв е историческият прецедент, на който се позовавате? — попита Шпеер, държейки ръката си върху листа на Алтмюлер.

— Всички области източно от Дар ес Салам по право принадлежат на Третия Райх, Германска западна Африка.

Те бяха отнети от нашето отечество след Първата световна война. Самият Фюрер го напомни преди четири години.

Около масата настъпи тишина. Една засрамваща тишина. Дори очите на неговите помощници избягваха стария войн. Накрая Шпеер каза кротко:

— Това е оправдание, не прецедент, генерале. Светът малко се интересува от оправдания и въпреки че се питам къде е логиката да се придвижват батальони през половината глобус, вие може би поставихте въпрос за размишление. Къде другаде, по-близо… в Източна Африка, биха се намерили диаманти и фрагменти?

Лееб погледна помощниците си, Вилхелм Цанген сложи кърпата до носа си и наведе продълговатата си глава към генерала. Той заговори, сякаш издишаше. Пискливият му глас дразнеше:

— Ще ви отговоря, хер райхминистър. И тогава, вярвам, ще видите колко безпредметна е тази дискусия… Шейсет процента от чупещите се диаманти са в Белгийско Конго. Основните две находища са между Казаи и Бакуанга, между реките Канши и Бушимайе. Генерал-губернатор на областта е Пиер Рикман, той е верен на белгийското правителство в изгнание в Лондон. Мога да уверя Лееб, че връзките на Конго с Белгия са много по-големи, отколкото бяха нашите с Дар ес Салам.

Лееб запали гневно цигара. Шпеер се облегна назад в стола и се обърна към Цанген.

— Добре. Шейсет процента фрагменти, а какво ще кажете за диамантите и всичко останало?

— Френска екваториална Африка — изцяло свързана с Де Гол. Гана и Сиера Леоне — под най-строг британски контрол. Ангола — доминирана от Португалия, а нейният неутралитет е нарушен, знаем това без съмнение. Френска Западна Африка, не само под свободен Френски мандат, но със съюзнически сили по крайните постове… И така, имаше само една възможност и ние я загубихме преди година и половина. Виши изостави Брега на слоновата кост. Няма достъп до Африка, райхминистър. Никакъв от военно естество.

— Разбирам. — Шпеер пишеше завъртулки по листа, който му беше подал Алтмюлер. — Вие препоръчвате не военно решение.

— Няма друго. Въпросът е какво?

Шпеер се обърна към Франц Алтмюлер. Неговият висок, рус съмишленик гледаше втренчено към всички тях. Лицата им бяха безизразни. Разстроени.

2

Бригаден генерал Алан Суонсън слезе от таксито и погледна към огромната дъбова врата на резиденцията в Джорджтаун. Пътуването по павираните улици остави у него усещането за непрекъснато биене на барабани.

Прелюдия към екзекуцията.

Нагоре по тези стълби, през тази врата някъде в тази пететажна тухлена, аристократична къща имаше голяма стая. И в тази стая ще бъдат обявени хиляди екзекуции, несвързани с никого около масата.

Прелюдия към унищожението.

Ако сроковете бъдат спазени. Немислимо бе да ги променят.

Пълно убийство!

В съответствие със заповедта той погледна нагоре и надолу по улицата, за да се увери, че не е проследен. Глупаво! Държаха ги под непрекъснато наблюдение. Кой ли от пешеходците или от бавнодвижещите се автомобили сега го държеше под погледа си? Нямаше никакво значение. Изборът на мястото за срещата бе глупав. Вярват ли наистина, че могат да запазят кризата в тайна? Смятат ли, че конференциите, правени в усамотени Джорджтаунски къщи, ще помогнат?

Глупаци!

Не усещаше дъжда, а валеше като из ведро. Есенна дъждовна буря във Вашингтон Шлиферът му беше откопчан, сакото на униформата — влажно и измачкано. Не му пукаше за такива неща не можеше да мисли за тях.

Единственото нещо, за което можеше да мисли, бе поставено в метална кутия, широка не повече от седем инча, висока пет и дълга около един фут. Беше проектирано с тези размери, имаше вид на изделие със сложна технология, трябваше да работи прецизно.

А бе нефункционално, не работеше.

Пропадаше — тест след тест.

Бомбардировачът Б–17, предназначен за височина десет хиляди метра, вече излизаше от производствените линии в страната. Без висотомер и жироскопи, с които да ги направляват, по-добре да си стоят на земята.

Без тези самолети операцията „Овърлорд“ е под сериозно съмнение. Нахлуването в Европа щеше да има толкова висока цена, че да предизвика отвращение.

Още повече ако самолетът се изпрати на масирани, денонощни бомбени атаки над Германия без уред за големите височини, значи да го обречем на разрушаване, а екипажа му — на смърт. Примерите напомняха за това постоянно… винаги, когато големите самолети се издигаха много високо, не грешките на пилота, вражеският огън и износването на уредите бяха причината, а големите височини… Само преди едно денонощие ескадрила от бомбардировачи едва се измъкна след удара по Бременхавен, като направи максимално възможното със своите самолети и се прегрупира високо над кислородното равнище. От това, което можеше да се установи, системата за водене на самолетите бе излязла от строя и ескадрилата завърши в сектора на Дънбар близо до шотландската граница. Всички самолети, освен един-единствен се разбиха в морето. Само трима оживели са прибрани от крайбрежния патрул. Само трима от, Господ знае, колко спасили се над Бременхавен. Единственият самолет, опитал да се приземи, избухна в предградията на града… Нямаше живи.

Германия бе на ръба на неизбежното поражение, но тя нямаше да се предаде лесно. Готова бе за контраудар. Руският урок бе разбран, а хитлеровите генерали бяха подготвени. Те осъзнаха, че в края на краищата единствената им надежда за капитулация, която да не бъде безусловна, е тяхната способност да направят много висока цената на съюзническата победа, толкова висока, че да зашеметява въображението и да отвращава.

Тогава биха могли да се постигнат някакви договорености.

А това бе неприемливо за съюзниците Безусловната капитулация сега беше тристранна политика, а абсолютната — така втълпявана, че не биха посмели да я компрометират. Треската за тотална победа бе обхванала целия свят; лидерите даваха тон и в това безумие лидерите, вперили поглед в празното пространство казваха героично, че загубите могат да бъдат понесени.

Суонсън изкачи стълбите на къщата в Джорджтаун. Като по поръчка вратата се отвори, един майор го поздрави и Суонсън бе пропуснат бързо. В антрето четирима младши офицери в парашутни облекла бяха застанали в положение „свободно“. Суонсън разпозна по раменните знаци, че са от охранителните батальони Военното министерство беше подготвило ефектна сцена.

Сержант въведе Суонсън в малък асансьор с бронзова решетка. Два етажа нагоре асансьорът спря и Суонсън излезе в коридора. Той разпозна лицето на полковник, който стоеше до затворената врата в края на късия коридор. Не си спомняше обаче неговото име. Мъжът работеше в тайните операции и много, много не се показваше. Полковникът пристъпи напред и поздрави.

— Генерал Суонсън? Полковник Пейс.

Суонсън кимна за поздрав и подаде ръка.

— О, да. Ед Пейс, правилно!

— Да, сър!

— Значи те ви измъкнаха от бункерите. Не знаех, че това е ваша територия.

— Не сър. Само дето имах случай да срещна мъжете, които и вие ще видите. Проверка на сигурността.

— Щом вие сте тук, те са сигурни, че ние сме сериозни — усмихна се Суонсън.

— Аз съм сигурен, че ние сме сериозни, но не зная за какво.

— Щастлив сте. Кой е вътре?

— Хауърд Оливър от „Меридиан“, Джонатан Крафт от „Пакард“ и Спинели от лабораторията на АТКО.

— Ето моя „хубав“ ден, нямам търпение! Кой ще ръководи? Господи, трябва да има поне един човек на наша страна.

— Вандам.

Суонсън леко подсвирна, а полковникът кимна с глава Фредерик Вандам беше Държавен секретар и се говореше, че е най-близкия сътрудник на полковник Кордел Хал. Ако някой искаше да стигне до Рузвелт, най-пряко беше чрез Хал; ако този канал беше недостъпен, трябваше да се търси Вандам.

— Това е тежка артилерия — каза Суонсън.

— Когато го видяха Крафт и Оливър се смръзнаха Спинели го втресе треска. Той определи Патън за охрана.

— Не познавам Спинели, освен от рапортите. Предполага се, че е най-добрият в лабораториите. Оливър и Крафт познавам твърде добре. По дяволите, момчета, да ги бяхте махнали от пътя.

— Не можете да направите много, сър, когато те притежават пътя. — Полковникът вдигна рамене. Явно бе съгласен с оценката на Суонсън.

— Ще те осветля, Пейс. Крафт е общоизвестен лакей. Оливър се влияе лесно.

— Вярно е — отговори полковникът, смеейки се тихо.

Суонсън свали шлифера си.

— Ако чуете пукотевица, полковник, това ще бъда аз, шегувайки се. Не обръщайте внимание.

— Приемам това като заповед, генерале. Ще бъда глух — отговори Пейс, като натисна дръжката и отвори вратата на своя висшестоящ.

Суонсън влезе бързо в стаята. Това беше библиотека с мебели край стената и конферентна маса в центъра. На ръководното място на масата седеше белокосия аристократичен Фредерик Вандам Отляво беше охранения, оплешивяващ Хауърд Оливър с купчина листове пред себе си. Срещу Оливър седяха Крафт и нисък, тъмен мъж с очила Суонсън предположи, че това е Джайан Спинели.

Празният стол накрая на масата, срещу Вандам, очевидно беше за него. Това бе добра позиция от страна на Вандам.

— Съжалявам, че закъснях, господин помощник-секретар. Служебна кола можеше да предотврати това. Не беше лесно да намеря такси… Господа!

Тримата мъже кимнаха, Крафт и Оливър, всеки поотделно, казаха тихо „Генерале!“ Спинели само го погледна втренчено зад дебелите стъкла на очилата си.

— Извинете, генерал Суонсън — каза Вандам с прецизен английски акцент, който подсказваше богат произход. — По видими причини ние не искахме тази конференция да бъде в правителствен офис, нито искаме да се отделя някакво специално внимание на нея. Тези господа представляват Министерството на войната и предизвикват клюки, няма нужда да ви обяснявам това, нали? Желателно беше да не се прибързва. Служебните коли, карани бързо из Вашингтон, предизвикват любопитство и създават много грижи на проследяващите. Разбирате ли?

Суонсън отвърна на странния поглед на възрастния господин. „Вандам е умен“, помисли си той. Това с таксито беше един голям риск, но Вандам го разбра. Той се хвана за него и го използва добре, макар и не изцяло.

И тримата събрани мъже бяха под наблюдение. На тази среща те бяха врагове.

— Аз бях дискретен, господин подсекретар.

— Сигурен съм, че сте били. Може ли да започнем направо. Господин Оливър помоли да му бъде разрешено да започне с общ отчет за позицията на „Меридиан Еъркрафт“.

Суонсън видя едрочелюстния Оливър да подрежда бележките си. Той намрази Оливър от пръв поглед — излъчваше някаква страхотна ненаситност. Явно бе просто един манипулатор, а такива като него бяха много в тези времена. Имаше ги навсякъде във Вашингтон, трупащи огромни суми от войната, прокламиращи силата на сделката, цената на сделката и цената на властта, която притежаваха.

С груб глас Оливър изстреля през дебелите си устни:

— Благодаря. Ние от „Меридиан“ имаме чувството, че… сериозността, с която се приема настоящата ситуация, помрачава реалния напредък, който бе направен. Въпросният самолет доказа без съмнение своите превъзходни качества. Новият подобрен „Фортрес“ е готов за оперативна битка. Сега единственият въпрос е желаните височини.

Оливър изведнъж спря и сложи своите пълни ръце пред себе си върху листовете. Той завърши изложението си. Крафт кимна в съгласие. Двамата мъже гледаха неангажирано Вандам. Джайан Спинели втренчен гледаше Оливър с кафявите си очи, уголемени от очилата.

Алън Суонсън беше поразен — не толкова от краткостта на изложението, колкото от наивността на лъжата.

— Ако това е изложение-позиция, намирам го за изцяло неприемливо. Въпросният самолет не е доказал своите възможности, преди изпробване във височините, записани в държавните контракти.

— Изпробван е — изговори Оливър кратко.

— Изпробван, но не и функционално, господин Оливър. Не и функционално, докато не бъде ръководен от точка А до точка Б във височините, записани в спецификациите.

— Специфицирано като „желаният максимум“ генерал Суонсън — отвърна Оливър, усмихвайки се с раболепна усмивка, която показваше всичко друго освен вежливост.

— Какво, по дяволите, значи това? — Суонсън погледна към подсекретаря Вандам.

— Господин Оливър е загрижен от договорните интерпретации.

— Аз не съм.

— Аз трябва да бъда — отговори Оливър. — Военното министерство отказа да плати на Меридиан Еъркрафт Корпорейшън. Ние имаме договор…

— Направи си проклетия договор за някой друг!

— Гневът няма да реши нищо! — проговори остро Вандам.

— Съжалявам, господин подсекретар, но аз не съм тук да обсъждам договорни интерпретации.

— Страхувам се, че ще трябва, генерал Суонсън — Вандам отново говореше спокойно. — Разплащателният офис е оттеглил плащането на Меридиан заради вашето негативно заключение. Вие не сте го променили.

— А защо трябва. Самолетът не може да извършва работата, която очаквахме.

— Той може да извършва работата, за която сте се договорили — каза Оливър, движейки дебелия си врат от Вандам към бригадния генерал. — Успокойте се, генерале, усилията на най-добрите ни хора са насочени към проектираната система за водене. Използваме всичките си ресурси. Ще постигнем пробива, убедени сме в това. Но докато работим, очакваме договорите да бъдат платени. Ние ще осигурим гаранциите.

— Съветвате ни да вземем самолетите такива каквито са!

— Това е най-добрият бомбардировач във въздуха — проговори Джонатан Крафт Неговият мек, висок глас изплува като слабо възклицание и спря. Той притисна деликатните си пръсти един към друг като потвърждение. Суонсън пренебрегна Крафт и се вгледа в малкото лице и уголемените очи на учения от АТКО — Джайън Спинели.

— Какво ще кажете за жироуредите? Може ли да ми дадете някакъв отговор, господин Спинели?

Хауърд Оливър го прекъсна грубо:

— Използвайте съществуващите системи. Въведете самолета в битката!

— Не! — Суонсън не можеше да се възпре и възкликна с възмущение. Нека подсекретарят Вандам да мисли каквото си иска. — Нашата стратегия е за денонощни удари в най-отдалечените области на Германия. От всички точки, познати и непознати. Летища в Англия, Италия, Гърция… да, дори неизвестни бази в Турция и Югославия, самолетоносачи в Средиземно море и, по дяволите,… в Черно море! Хиляди и хиляди самолети гъмжат във въздушните коридори и търсят простор. Нуждаем се от по-големи височини! Нуждаем се от системи за водене, които да работят на тези височини! Всичко друго е немислимо!… Съжалявам, господин Вандам, смятам, че основателно съм разстроен.

— Разбирам — каза белокосият Държавен подсекретар. — Ето, затова сме тук този следобед. Да търсим решения… както и пари — Старият господин премести своя поглед върху Крафт. — Имате ли да добавите нещо още към забележките на господин Оливър от гледна точка на „Пакард“?

Крафт освободи своите тънки пръсти с маникюр, пое дълбоко въздух през ноздрите, сякаш щеше да споделя някаква върховна мъдрост „Самият извор на знания“, помисли си Алан Суонсън, търсейки одобрението на шефа.

— Разбира се, господин подсекретар. Като главен подизпълнител за „Меридиан“, ние бяхме толкова обезпокоени поради липсата на резултати от системата за водене, колкото и главният изпълнител. Ние не си спестихме труда, присъствието на Спинели доказва това. Най-после, ние сме тези, които включихме АТКО… — Тук Крафт се усмихна героично, но едва забележимо тъжно. — Както всички знаем, АТКО е най-доброто… най-скъпото. Не спестихме нищо.

— Вие привлякохте АТКО — каза уморено Суонсън, — защото вашите лаборатории не могат да извършат работата. Вие прехвърлихте допълнителните плащания на Меридиан, а те ги прехвърлиха на нас. Не виждам да сте спестили нещо чак толкова много!

— Господи, генерале! — възкликна Крафт неубедително — Времето, договарянията… времето е пари, сър, не правете грешка относно това. Мога да ви покажа…

— Генералът ми задава въпрос. Аз бих искал да му отговоря.

Думите, произнесени с лек диалект, дойдоха от дребния учен, който или оправдаваше глупостта на Крафт, или забравяше за нея, или някак си и двете.

— Ще ви бъда благодарен, господин Спинели.

— Нашият напредък беше непрекъснат, постоянен, ако ви харесва повече. Не е бърз. Проблемите са големи. Ние смятаме, че разстройването на радиосигналите над определени височини се променя от температурата и извивките на релефа. Решенията трябва да се търсят в компенсиране на промените. Нашите експерименти непрекъснато стесняват полето за работа… Темпът на нашия прогрес щеше да бъде по-бърз, ако не бяха непрестанните намеси. — Джайан Спинели спря и премести своите гротескно уголемени очи към Хауърд Оливър, чиито дебел врат и едрочелюстно лице изведнъж пламнаха в гняв.

— Не сме се намесвали! — почти извика той.

— Ние от Пакард също не сме! — вметна Крафт — Ние бяхме в ежедневен контакт. Нашата загриженост не е намалявала никога!

Спинели се обърна към Крафт:

— Вашата загриженост… както и тази на „Меридиан“… бяха изключително бюджетни, както виждам.

— Това са безсмислици! Каквито и финансови проучвания да са правени, те са правени по молба на… финансовата служба на изпълнителя…

— И напълно необходими — Оливър не можа да скрие яростта си към дребния италианец. — Вашата лаборатория… хората не се съгласуват! Вие сте като деца!

Следващите трийсет секунди тримата мъже бърбореха развълнувано. Суонсън погледна към Вандам. Техните очи се срещнаха с разбиране.

Оливър пръв разбра клопката. Той вдигна ръка… „Обща команда“, помисли си Суонсън.

— Господин подсекретар! — Оливър проговори, като едва сдържаше гнева си. — Не позволявайте нашите караници да формират у вас грешна представа. Ние произведохме продуктите.

— Вие не обръщайте въпроса — каза Суонсън. — Аз си спомням живо всеки детайл на проектите от договора. Вие обръщате всичко.

Когато Оливър го погледна, Алан Суонсън инстинктивно почувства потребност да посегне към оръжието си, за да се защита. Представителят на „Меридиан“ беше готов да избухне.

— Ние се опирахме на оценките на подчинените си — каза Оливър бавно с враждебност — Аз мисля, че военните имат своя дял в грешките на продукта.

— Подчинените не планират главната стратегия — вметна Суонсън.

Вандам повиши глас:

— Господин Оливър, представете си, че генерал Суонсън бъде убеден да не оттеглят парите си от фонда. Какъв лимит от време бихте могли да гарантирате сега!

Оливър погледна към Спинели и попита студено:

— Каква оценка ще дадете?

Големите очи на Спинели погледнаха към тавана.

— Откровено казано, не мога да ви дам отговор. Можем да разрешим проблема следващата седмица. Или следващата година.

Суонсън бързо бръкна в джоба на куртката си и извади сгънат лист хартия. Отвори го пред себе си и каза бързо:

— Съгласно този меморандум… нашите последни комуникации с АТКО… след като системата е усъвършенствана, вие заявявате, че имате нужда от шест седмици летателни експерименти. „Монтана Прувинг Граундс“

— Точно, генерале. Лично аз го диктувах — каза Спинели.

— Шест седмици от следващата седмица. Или от следващата година. И ако приемем, че експериментите в Монтана са положителни, още месец, за да комплектуваме групите.

— Да.

Суонсън погледна към Вандам.

— В светлината на това, господин подсекретар, няма друг изход освен да се променят сегашните приоритети. Или най-малко проектите. Не виждаме логиката.

— Неприемливо, генерал Суонсън. Трябва да ги изпълним.

Суонсън погледна към възрастния мъж. Всеки знаеше точно за какво става дума.

Овърлорд. Настъплението в Европа.

— Ще трябва да отложим, сър.

— Невъзможно. Това е моят отговор, генерале.

Суонсън погледна към тримата мъже около масата.

Враговете.

— Ще поддържаме връзка, господа — каза той.

3

Дейвид Сполдинг чакаше в сянката на гъстото криво дърво, растящо на каменистия склон над дефилето. Това беше страната на баските — въздухът бе влажен и студен. Късното следобедно слънце огряваше хълмовете. Той стоеше с гръб към тях. Предимствата да улавя отражението от слънцето върху стоманата на малките оръжия бе усвоил преди много години; сега му се струваше като че ли всичко се бе случило преди хилядолетие. За прикритие пушка му бе натрита с изгорял корк.

Четирима.

Странно, но числото четири непрекъснато изникваше в съзнанието му, докато се вглеждаше в далечината.

Четирима.

Точно преди четири години и четири дни. А срещата днес беше също насрочена точно за четири часа след обед.

Преди четири години и четири дни той бе видял за първи път измачканите кафяви униформи зад дебелото преградно стъкло на радиостудиото в Ню Йорк. Бяха изминали четири години и четири дни, откакто бе тръгнал към един стол, за да вземе шлифера си, и точно в онзи момент той осъзна, че по-възрастният офицер го наблюдава. Неподвижно. Студено. Младият отбягваше да го погледне, като че ли се страхуваше да не се натрапи, но не и неговият началник, не и подполковникът.

Подполковникът го изучаваше.

Това беше началото.

Сега, докато наблюдаваше дефилето за някакво движение, той се запита кога ли ще свърши всичко това. Ще доживее ли до края?

Имаше намерение да остане жив.

Беше нарекъл всичко това мелачка на времето. Спомни си за разговора на чаша питие в Мейфлауър, Вашингтон. Да, действително Феърфакс бе една мелачка. Но все пак не бе подозирал колко точна щеше да остане тази дума — една непрестанна мелачка.

От бреме навреме оборотите намаляваха. Физическото и умственото напрежение изискваха намаляването им в определено време — разбираемо само за него. Случаите, в които ставаше невнимателен… или прекалено уверен в себе си. Или прекалено сигурен при вземане на решения за отнемане на човешки живот.

Или можеха да отнемат неговия.

Често тези решения се вземаха лесно. Понякога това го плашеше. Дълбоко го плашеше.

В такива случаи той заминаваше. Пътуваше на юг към Португалското крайбрежие, в убежището на временно затруднените от войната богати, където отказваха да признаят, че съществува война. Друг път оставаше в Коста дел Сантяго — с обърканите си родители. Или оставаше в границите на посолството в Лисабон и се отдаваше на безсмислени задължения, свързани с неутралната дипломация. Незначителен военен аташе, който не бе дори униформен. Не се очакваше да носи униформа по улиците, но тук ставаше въпрос за собствена „територия“. Въпреки всичко той не носеше униформа, а и никой не се интересуваше. Не беше особено харесван. Контактуваше много активно, имаше и твърде много приятели от преди — преди войната. Общо взето бе пренебрегван… гледаха на него с известно презрение.

В такива случаи си почиваше. Налагаше си да не мисли за нищо, за да се възстанови.

Преди четири години и четири месеца подобни мисли щяха да са невъзможни.

Сега го измъчваха. Разбира се, когато намереше свободно време за подобни мисли.

Точно в този момент не разполагаше с такова.

Все още нямаше никакво движение по дефилето. Явно нещо не беше на ред. Провери часовника си. Хората от Сан Себастиан закъсняваха прекалено много. Не беше обичайно. Само преди шест часа Френската съпротива се бе обадила по радиото, че всичко е осигурено. Нямаше усложнения, отрядът беше тръгнал.

Пратениците от Сан Себастиан носеха снимки на германски инсталации от обектите на север от Монт-де-Марсан. Стратезите в Лондон надаваха вой за тях от месеци. Тези снимки струваха живота на четири… а — ето я отново тази проклета цифра… четири нелегални агенти.

Ако трябваше да се случи нещо, то пратениците трябваше да пристигнат по-рано и да чакат мъжа от Лисабон.

В този момент той забеляза проблясък в далечината, може би на около половин миля — трудно можеше да се каже. Оттатък дефилето, отвъд отсрещния склон, на едно от малките хълмчета.

Отмерени ритмични проблясъци. Отмереният им интервал показваше, че са умишлени, а не случайни.

Сигнализираха им. Сигнализираше му някой, които добре познаваше методите му на работа. Може би някой, когото бе обучавал. Това бе предупреждение.

Сполдинг прехвърли пушката през рамо, притегна ремъка здраво така, че той се застопори, но по гъвкав начин към горната част на тялото му. Докосна закопчалката на кобура си — тя беше на място, оръжието бе сигурно. Той се отблъсна от ствола на старото дърво и наведен започна да изкачва каменистия склон.

На хребета притича наляво, шмугна се във високата трева към останките от загиваща крушова градина. Двама мъже с дрехи целите в засъхнала кал, с пушки от страни седяха на земята и играеха мълчаливо с нож, за да прекарат по-бързо времето. Те вдигнаха рязко глави и посегнаха към пистолетите си.

Сполдинг им направи знак да стоят на земята. Той се приближи и заговори тихо на испански.

— Знае ли някой от вас кои са пратениците?

— Мисля, че Бержерон — каза мъжът отдясно. — И може би Шевие. Този старец се справя отлично с патрулите, вече четирийсет години снове през границата.

— Значи е Бержерон — възкликна Сполдинг.

— Какво е? — попита вторият мъж.

— Сигнализират ни. Те закъсняват и някой се мъчи да привлече вниманието ни с последните слънчеви лъчи.

— Може би искат да съобщят, че идват — каза първият мъж, докато поставяше ножа в ножницата си.

— Възможно е, но не е много вероятно. Ние няма да тръгнем. Поне още два часа няма да мръднем от тук. — Сполдинг се надигна леко и погледна на изток. — Хайде. Ще се спуснем надолу покрай градината. Ще имаме възможност да ги проследим от там.

Тримата мъже се разделиха, но бяха все пак достатъчно близко един до друг, че да могат да се чуват. Те пробягаха през низината около четиристотин ярда. Сполдинг се настани зад ниска скала, която стърчеше над ръба на дефилето. Той изчака другите двама, като прецени, че водите точно под него бяха на около сто фута. Пратениците от Сан Себастиан щяха да прекосят реката на около двеста ярда на запад през плиткия тесен проход, който винаги използваха.

Другите двама мъже пристигнаха на определеното място с минимална разлика един от друг.

— Старото дърво, при което чакаше, беше знакът, нали? — попита първият мъж.

— Да — отговори Сполдинг, изваждайки бинокъла от калъф, закачен от другата страна на кобура. Той беше мощен, с лещи „Цайс икон“ — най-доброто, което произвеждаше Германия. Бе го взел от мъртъв германец край река Техо.

— Защо слязохме тук тогава? Ако има някакъв проблем, там имаше най-добра видимост. По-направо е.

— Ако има някакъв проблем, те ще знаят това и ще се отправят на изток. Ще завият наляво. На запад дефилето се отдалечава от знака. Може би не се е случило нищо особено. Навярно си прав — искат да знаем, че идват.

Двама мъже изникнаха на малко повече от двеста ярда, на запад от плиткия проход. Испанецът, който беше клекнал отляво до Сполдинг, леко докосна рамото му.

— Това са Бержерон и Шевие — каза той тихо.

Сполдинг им направи знак да мълчат и започна да оглежда съсредоточено околността с бинокъла. Изведнъж той фиксира обекта, който търсеше, и с лявата си ръка насочи вниманието на подчинените си към определеното място.

Точно под тях на около петдесет ярда имаше четирима войници, облечени в униформи на Вермахта. Те се опитваха да си пробият път през гъстата растителност и се насочиха към водите в дефилето.

Сполдинг отново погледна двамата французи, минаващи през водата. Той закрепи бинокъла здраво на скалата, докато започна да вижда гората зад двамата мъже, и видя това, което знаеше, че ще види.

В гъстата растителност от бурени и ниски клони се криеше петият германец, офицер. Той държеше на мушка двамата французи, които се опитваха да прекосят реката.

Сполдинг бързо подаде бинокъла на първия испанец и прошепна:

— Виж зад Шевие.

Мъжът погледна, след което подаде бинокъла на своя сънародник.

Всеки от тях знаеше какво трябва да се направи, дори и методите бяха ясни. Бе само въпрос на време и прецизност. От ножницата на лявото си бедро Сполдинг извади къса карабина с щик, скъсена допълнително. Двамата му другари направиха същото. Един след друг погледнаха надолу към мъжете от Вермахта.

Четиримата германци бяха изправени пред води, дълбоки до кръста, и течение не прекалено силно, но все пак достатъчно силно. Те затегнаха пушките на раменете си и се разделиха в колона по течението. Водачът им тръгна пръв, като опипваше дълбочината през цялото време.

Сполдинг и двамата испанци се появиха бързо иззад скалата и се спуснаха по склона, прикривани от листака. Стъпките им бяха заглушени от течащата вода. След по-малко от половин минута се отзоваха на около десет метра от мъжете на Вермахта, прикривани от изпопадали трупи и гъста растителност. Дейвид влезе във водата, притискайки се към брега. С облекчение видя, че четвъртият мъж е само на около пет метра от него и балансира трудно върху плъзгавите скали. Останалите трима на около пет метра един от друг, се бяха съсредоточили върху двамата французи нагоре по течението. Бяха напълно концентрирали вниманието си.

Нацистът го видя. Страх и объркване можеха да се прочетат в очите на германеца. Именно тази секунда, която му беше необходима, за да овладее шока, бе достатъчна на Дейвид. Сполдинг се хвърли върху него. Шумът на водата приглушаваше действията му. Той прониза с ножа гърлото на германеца, натисна яростно главата му под водата и видя как кръвта на жертвата се смеси с бързото течението.

Нямаше време за губене, нито секунда. Дейвид пусна безжизненото тяло и видя двамата испанци успоредно до себе си на брега. Първият даде знак към водача, а вторият кимна към следващия мъж. Дейвид разбра, че третия войник от Вермахта беше негов.

Цялата операция не отне повече от бремето, необходимо на Бержерон и Шевие да достигнат до южния бряг. Тримата войници бяха ликвидирани, облените им с кръв тела се понесоха надолу по течението, преобръщаха се от скалите и оцветяваха водите с пурпурни струи.

Сполдинг даде знак на испанците да прекосят водата до северния бряг. Първият се изправи до Дейвид с кървяща, дълбока рана на дланта.

— Добре ли си? — прошепна Сполдинг.

— Острието се подхлъзна. Загубих ножа си — изпсува мъжът.

— Измъквай се от района. Превържи тази рана във фермата на Валдеро — каза Дейвид.

— Ще я стегна с бинт. Ще се оправя.

Вторият испанец се присъедини към тях. Той трепна при вида на раната — нещо, което Сполдинг считаше несъвместимо за партизанин, само преди минути забил острието на ножа си във врата на мъжа, почти отрязвайки главата му.

— Раната не изглежда добре — заяви той.

— Не можеш да действаш в това състояние — добави Сполдинг, — а и нямаме никакво време за разправии.

— Мога…

— Не можеш — каза Дейвид с тон, не допускащ възражение. — Върни се при Валдеро. Ще се видим до седмица-две. Тръгвай и не се показвай!

— Добре. — Испанецът беше разочарован, но бе ясно, че нито можеше, нито искаше да наруши заповедите на американеца. Започна да пълзи на изток между дърветата.

— Благодаря. Днес свършихме добра работа. — Сполдинг извика тихо, малко по-силно от шума на бързеите.

Испанецът се усмихна и притича в гората, като държеше китката си.

Също толкова бързо Дейвид докосна ръката на втория мъж, като го подкани да го последва. Тръгнаха по течението. Сполдинг спря до паднало дърво, чийто ствол бе потопен в буйните води. Обърна се и клекна, като заповяда на испанеца да направи същото. Говореше тихо.

— Искам го жив. Искам да го разпитам.

— Ще го доведа.

— Не, аз ще го заловя. Не искам да стреляш. Може да имат охрана. — Сполдинг забеляза, че мъжът се усмихва, докато той говореше, просто не можеше да се въздържи. Знаеше защо. Испанският му имаше мек акцент на кастилец и при това на чужденец кастилец. Не бе характерен за страната на баските.

Това всъщност беше самата истина.

— Както предпочиташ, скъпи приятелю — каза мъжът. — Да мина ли от другата страна, за да настигна Бержерон? Сигурно е много притеснен.

— Не, още не. Изчакай, докато оправим нещата тук. Той и старецът ще продължат да вървят. — Дейвид повдигна глава над падналия ствол, като изчисляваше разстоянието. Германският офицер беше на около шейсет ярда, скрит в гората. — Ще тръгна натам, ще мина зад него. Ще погледна дали няма и друг патрул. Ако открия, ще се върна и ще изчезваме. Ако не, ще се опитам да го заловя… Ако нещо се случи, ако ме чуе, той сигурно ще се устреми към водата. Хвани го ти тогава.

Испанецът кимна. Сполдинг провери здравината на ремъка на пушката, направи й последен оглед. Подари на подчинения си окуражаваща усмивка и видя, че дланите на мъжа — огромни и мазолести — бяха разтворени върху земята като клещи. „Ако офицерът от Вермахта тръгне към него, тези длани никога нямаше да го изпуснат“, помисли си Дейвид.

Той се промъкваше бързо и тихо между дърветата, помагаше си с ръце и крака като първобитен ловец, пазейки се от клоните, заобикаляйки скалите и преплетения листак.

За по-малко от три минути той премина около трийсет ярда в гръб на германеца откъм лявата му страна. Застана неподвижен и извади бинокъла. Огледа гората и пътеката. Нямаше други патрули. Наведе се внимателно, прикривайки всяко движение на тялото си в гъстите храсти.

На три метра от германеца, който бе клекнал, Дейвид тихо разкопча кобура си и извади пистолета. Обърна се остро, но не и грубо на немски.

— Не мърдайте или ще стрелям!

Нацистът се обърна рязко и посегна към оръжието си. Сполдинг пробяга бързо няколко крачки и изрита пистолета от ръцете му. Мъжът тръгна да става, но Дейвид стовари тежкия си кожен ботуш в главата му. Офицерската фуражка падна на земята, а от слепоочието на германеца рукна кръв. Тя се стичаше на струйки по косата и лицето му. Беше в безсъзнание.

Сполдинг се наведе и разкъса куртката на нациста. На гърдите на оберлейтенанта висеше пътна чанта. Дейвид дръпна металния цип на плика от непромокаем брезент и намери това, което беше сигурен, че ще открие вътре.

Снимките на тайните инсталации на Луфтвафе, намиращи се северно от Монт-де-Марсан. Заедно със снимките имаше и аматьорски рисунки, които по същество бяха основни планове, макар и схематични. Бяха взети от Бержерон, който доведе германците в капана.

Ако можеше да разбере нещо от тях и снимките, щеше да предупреди Лондон, че саботажните групи могат да нанесат необходимите разрушения, парализирайки комплекса на Луфтвафе. Самият той щеше да организира тези групи.

Стратезите от ВВС на съюзниците бяха маниаци на тема бомбардировки. Самолетите пикираха, превръщаха в отломки и кратери всичко, което беше и не беше цел, унищожавайки толкова невинни, колкото и врагове. Ако Сполдинг можеше по някакъв начин да предотврати бомбардировките северно от Монт-де-Марсан, би могъл някак си… по някакъв въображаем начин… да компенсира за решението, което трябваше да вземе сега.

Никакви военнопленници по галицийските хълмове, никакви лагери на смъртта на баска територия.

Лейтенантът от Вермахта, който беше толкова неубедителен в ролята си на ловец… който може би беше живял в тих германски град преди войната… трябваше да умре. И той, мъжът от Лисабон, ще бъде екзекуторът. Щеше да свести младия офицер, да го разпита под заплахата на ножа, за да научи доколко са проникнали нацистите в нелегалното движение в Сан Себастиян. После щеше да го убие.

Офицерът от Вермахта трябваше да умре, защото бе съзрял мъжа от Лисабон и би могъл да го идентифицира като Дейвид Сполдинг.

Фактът, че екзекуцията щеше да бъде бърза, не като смъртта от партизански ръце, въобще не го успокояваше. Осъзнаваше, че в момента, в който натисне спусъка, ужасно ще му се завие свят, но само за миг или два. Ще му прималее. Ще започне да му се повдига и цялото му същество ще изпадне в състояние на погнуса.

Но нямаше да покаже нито едно от тези чувства. Нямаше да каже нищо, нямаше да се издаде… щеше да запази пълно мълчание. Така легендата ще продължава да расте. Това е част от механизма.

Мъжът от Лисабон беше убиец.

4

Вилхелм Цанген прокара носната си кърпа по брадата, около ноздрите и покрай оредяващата си коса. Потта беше обилна, а в трапчинката под устните се беше образувал обрив, който се влошаваше от ежедневното бръснене и непрекъснатото напрежение.

Цялото му лице гореше и това се подсилваше от срама, предизвикан от последните думи на Франц Алтмюлер.

— Вилхелм, вие наистина трябва да отидете на лекар. Много е неприятно!

С тази обективна загриженост Алтмюлер стана от масата и излезе през вратата. Вървеше преднамерено бавно, с куфарче в ръка. Същото това куфарче, което съдържаше докладите. Държеше го ниско, сякаш бе ненужна добавка.

Те бяха сами Алтмюлер разпусна групата от учени, без да признава постигането на какъвто и да е прогрес. Той не позволи дори на него, официалния представител на Райха за германската индустрия, да им благодари за техния принос. Алтмюлер знаеше, че това са най-добрите мозъци на Германия, но не знаеше как да се държи с тях. Те бяха чувствителни, непостоянни по свой незабележим начин и се нуждаеха от непрекъснати похвали. Нямаше време за тактичност в поведението.

А прогрес имаше…

Лабораториите на Круп бяха убедени, че отговорът ще се намери в експериментите с графит. В Есен работеха денонощно вече почти месец, техните мениджъри прекарваха една след друга безсънни нощи. Те бяха създали въглеродни частици, затворени в железни тръбички, и бяха убедени, че този въглерод притежава всички качества, необходими за прецизните уреди. Беше въпрос на време — време, необходимо, за да създадат по-големи частици, достатъчно големи за поставяне в съществуващите механизми.

Франц Алтмюлер изслуша екипа на Круп без някакво видимо въодушевление, макар че при тези обстоятелства имаше причини за ентусиазъм. Вместо това, когато говорителят на Круп приключи резюмето си, Алтмюлер му зададе един въпрос. Зададе го с възможно най-скучното изражение!

— Тези… частици бяха ли подложени на натоварване от действащи уреди?

Разбира се, че не! Как биха могли? Те бяха подлагани на изкуствено налягане, само това беше възможно в момента.

Този отговор не беше приемлив. Алтмюлер остави най-изобретателните умове на Райха без нито едно изречение на благодарност, само със зле прикривана неприязън.

— Господа, вие донесохте само думи. Ние нямаме нужда от думи, трябват ни диаманти. Нуждаем се от тях. Трябва да ги имаме, и то до няколко седмици. Най-много до два месеца. Съветвам ви да се върнете в лабораториите си и още веднъж да разгледате нашия проблем. Довиждане, господа.

Алтмюлер беше невъзможен!

След като учените си отидоха, Алтмюлер стана още по-остър.

— Вилхелм, това ли беше невоенното решение, за което споменахте на Министъра на въоръженията — каза с глас, граничещ с презрение.

Защо не употреби името на Шпеер? Трябваше ли да го заплашват с титли?

— Разбира се. Много по-реалистично е, отколкото този безумен марш в Конго. Мините на река Бушимайе. Лудост!

— Сравнението е отвратително. Надцених те, дадох ти повече кредит, отколкото заслужаваш. Ти, разбира се, съзнаваш, че се провали. — Това вече не беше въпрос.

— Не съм съгласен. Резултатите не са дошли още. Нямаш право да даваш такава оценка.

— Мога и я давам — Алтмюлер удари с длан по масата, чу се изплющяване на мека плът върху твърдото дърво. Непоносимо предизвикателство. — Нямаме време. Не можем да пропиляваме седмици, докато вашата лаборатория работи лошо с бензиновите лампи, създавайки малки камъчета, които могат да се разпаднат при първия контакт с желязо. Ние се нуждаем от продукта!

— Ще го имате! — върху брадата на Цанген се появи мазна смесица от пот и набола четина. — Най-добрите мозъци от цяла Германия са…

— Експериментират… — Алтмюлер го прекъсна спокойно с презрително натъртване. — Дайте ни продукта. Това е моята заповед към теб. Нашите мощни компании имат дълга история. Все една от тях може да намери поне един стар приятел.

Цанген попиваше брадата си, но обривът беше мъчителен.

— Ние проверихме тези територии. Невъзможно е.

— Проверете ги отново. — Алтмюлер посочи с елегантния си пръст кърпичката. — Наистина, Вилхелм, ти трябва да отидеш на лекар. Ужасно неприятно е!

Джонатан Крафт вървеше по „Парк Авеню“. Той погледна своя часовник под светлината на уличната лампа. Дългите му тънки пръсти трепереха, а това бе резултат от прекалено многото мартинита, изпити преди двайсет и четири часа в Ан Арбър. За нещастие бе пиян последните три дни. Не беше ходил в службата си. Службата му напомняше за генерал Алан Суонсън, а той не можеше да понася този спомен. Но сега се налагаше. Беше девет без петнайсет, още петнайсет минути и щеше да стигне „Парк Авеню“ 800, да се усмихне на портиера и да влезе в асансьора. Не искаше да пристигне по-рано, а за по-късно и дума не можеше да става. Точно седем пъти бе влизал в тази сграда и винаги това бе болезнено за него. Винаги по една и съща причина — носеше лоши новини.

Но те се нуждаеха от него. Беше безпогрешен мъж. Фамилията му бе стара и с много пари, бе посещавал най-добрите училища и най-добрите фамилии. Имаше социален и служебен достъп навсякъде — какъвто търговците никога не биха могли да притежават. Няма значение, че бе принуден да живее в Ан Арбър — това бе временно, военновременно неудобство. Жертвоприношение.

Ще се върне обратно в Ню Йорк на борсата веднага щом проклетото нещо свърши.

Трябваше да запомни тези мисли, защото след няколко минути ще трябва да повтори думите, които Суонсън му изкрещя в офиса на Пакард. Бе написал секретен рапорт за този разговор… този невероятен разговор… и го изпрати на Хауърд Оливър в „Меридиан“.

Ако сте направили това, а аз мисля, че сте го направили, то граничи с предателство. А ние сме във война!

Суонсън.

Лудост.

Мислеше си колко души ще бъдат там, в апартамента. По-добре би било да са по-малко, най-много дузина. В такива случаи те спореха повече помежду си, а той оставаше почти забравен. Търсеха го само за информация, когато им бе нужна.

Той обиколи квартала, като дишаше дълбоко и се успокояваше… докато чакаше да изминат десетте минути.

Предателски акт!

А ние сме във война!

Часовникът му показваше девет без пет. Той влезе в сградата, усмихна се на портиера, каза етажа на момчето в асансьора и когато месинговата клетка се отвори, влезе във фоайето на мезонета.

Икономът пое палтото и го въведе през антрето в огромна, залята в слънце стая, разположена три стъпала по-ниско.

В стаята имаше само двама мъже. Крафт изведнъж почувства остра болка в стомаха. Това бе инстинктивна реакция, причинена частично от факта, че на тази изключително важна конференция присъстваха само още двама души, но основно от вида на Уолтър Кендъл.

Кендъл беше мъж „в сянка“, движещ невидими фигури. Бе около петдесетте, среден на ръст, с оредяваща мазна коса, дрезгав глас и безличен външен вид. Очите му играеха непрекъснато и почти никога не срещаха погледа на другия. Говореше се, че мисълта му непрестанно е концентрирана върху интриги и антиинтриги, а явно основната цел в живота му бе да манипулира други същества — приятели или врагове. За Кендъл това нямаше значение, защото той не ги категоризираше по тези признаци.

Всички бяха потенциални опоненти.

Но Уолтър Кендъл беше блестящ в работата си. Докато той беше скрит в сянка, манипулациите му служеха на неговите клиенти. И му носеха много пари, които той стискаше — доказваха го зле стоящите му костюми, разтегнати на коленете и увиснали отзад. Държаха го винаги извън полезрението, а внезапната му поява означаваше наличие на криза.

Джонатан Крафт ненавиждаше Кендъл, защото се страхуваше от него.

При тези обстоятелства можеше да се предположи кой е вторият мъж. Това бе Хауърд Оливър от „Меридиан Еъркрафт“, охраненият участник в договорите на Министерството на войната.

— Идвате точно навреме — каза кратко Уолтър Кендъл, сядайки на стола си, като протегна ръка да вземе листове от отвореното мръсно куфарче в краката му.

— Здравей, Джон — Оливър приближи и протегна ръка за кратко, неангажиращо ръкостискане.

— Къде са другите? — попита Крафт.

— Никой не искаше да бъде тук — отговори Кендъл и погледна скрито към Оливър. — Хауърд трябва да бъде, а на мен ми плащат за това. Имахте ужасна среща с този Суонсън.

— Прочетохте ли доклада ми? — запита Крафт.

— Той го прочете — отговори Оливър, пресичайки стаята напряко към ъгъла, където имаше количка за сервиране с медна повърхност, върху която се намираха чаши и бутилки. — Има въпроси.

— Аз казах всичко, което имах да кажа…

— Въпросите не са същите — прекъсна го Кендъл, докато мачкаше върха на цигарата, преди да я сложи в устата си. Когато запали кибрита, Крафт отиде до голям кадифен стол, разположен срещу счетоводителя, и седна. Оливър си наля уиски и остана прав.

— Ако искаш питие, Джон, ето там има — каза Оливър.

При споменаването на алкохола Кендъл вдигна поглед от листовете и погледна с малки зачервени очи.

— Не, благодаря — отговори Крафт — Аз бих искал да свършваме колкото е възможно по-бързо.

— Както желаеш — каза Оливър и погледна счетоводителя — Задайте въпросите си!

Кендъл проговори, обвит в дим, като смучеше цигарата.

— С този Спинели от АТКО… говорихте ли с него, след като видяхте Суонсън?

— Не. Нямаше какво да кажа. Нищо не бих могъл да кажа… без инструкции. Както знаете, говорих с Хауърд по телефона. Каза ми да чакам, да напиша рапорт и нищо повече.

— Крафт е връзката ни с АТКО — каза Оливър. — Не исках да тича уплашен, а след това да се мъчи да заглади нещата. Това би изглеждало като че ли крием нещо.

— Така е. — Кендъл махна цигарата от устата си, а пепелта падна върху панталоните му. Той продължи, докато разбъркваше листовете на скута си. — Да видим оплакванията на Спинели. Така както ги изложи Суонсън.

Счетоводителят засегна кратко и стегнато всеки повдигнат въпрос. Те разгледаха забележките на Спинели, отнасящи се до закъснели доставки, персонални смени, забавяне на проекти и още дузина други дребни оплаквания. Крафт отвърна със същата краткост, като отговаряше, където може, и отбелязваше онова, което не знаеше. Нямаше причина да крие нещо.

Само изпълняваше инструкции, не ги беше издавал.

— Може ли Спинели да докаже тези обвинения? И не се залъгвайте — това са обвинения, а не оплаквания.

— Какви обвинения? — попита сърдито Оливър. — Тая свиня обърка всичко! Кой е той, та да обвинява?

— Стига — каза Кендъл с дрезгав глас. — Не си играйте. Запазете игрите за комитетите в конгреса, освен ако не съм налучкал нещо.

При тези думи на Кендъл острата болка се върна в стомаха на Крафт. Перспективата за изпадане в немилост, дори далечна можеше да разруши живота му. Живот, който се очакваше да води някога в Ню Йорк. Финансовите дебелаци, търговците, не биха могли да го разберат.

— Това отива доста далече…

Кендъл огледа Крафт.

— Може би не сте чули Суонсън. Още не е отишло достатъчно далеч. Вие получихте договорите за „Фортрес“, защото вашите предвиждания показваха, че можете да свършите работата.

— Почакайте! — извика Оливър. — Ние…

— Изхвърли официалните бръщолевения! — отвърна му Кендъл, надвиквайки Оливър. — Моята фирма… аз… уредих тези проекти. Аз знам какво има в тях, какво се подразбира. Вие оставихте другите компании пред вратата. Те няма да кажат същото. Нито „Дъглас“, нито „Боинг“, нито „Локхийд“. Бяхте гладни, получихте месото, а сега не вършите работата… Е, и какво ново още? Но, да се върнем назад — може ли Спинели да докаже нещо?

— По дяволите — избухна Оливър и тръгна към бара.

— Какво искате да кажете… да докажете! — попита Джонатан Крафт, измъчван от болки в стомаха.

— Има ли някакви меморандуми, отнасящи се за нас, свързани с това? — Кендъл тупна с листовете в ръка.

— Добре… — Крафт се колебаеше, едва издържаше болката в стомаха. — Когато бяха направени персонални промени, хората бяха приведени във вътрешния офис.

— Значи отговорът е… да — прекъсна го Оливър с отвращение и си наля питие.

— Какво ще кажеш за финансовите орязвания?

Оливър отговори отново.

— Не са изяснени. Заявките на Спинели са загубени при разместване на документите.

— Той не се ли разкрещя? Не изпрати ли веднага меморандуми?

— Това е в стила на Крафт — отговори Оливър, изпивайки повечето от уискито си на една глътка. — Спинели бе неговото малко опитно зайче.

— Е…? — Кендъл погледна към Крафт.

— Да… той изпрати многобройни съобщения. — Крафт се наведе напред, за да намали болката, от една страна, а, от друга, да изглежда поверително. — Аз извадих всичко от папките! — каза тихо.

— Господи — избухна Кендъл, — пет пари не давам какво сте извадили. Той има копия. Датите.

— Добре. Не бих могъл да кажа…

— Той не е печатал сам всичките проклети неща, нали? Не сте изгонили всички секретарки също, нали?

— Няма причина за оскърбления…

— Оскърбления Вие сте смешен човек. Може би те имат някакви лични връзки в Левануорт. — Счетоводителят изсумтя и обърна внимание на Хауърд Оливър. — Суонсън ще спечели случая, той ще те обеси. Не е нужно да си адвокат, за да го разбереш. Ти се държа настрани. Ти разчиташе да използваш съществуващите навигационни системи.

— Само защото новите жироскопи не могат да бъдат разработени! Защото това копеле изостана толкова, че не може да навакса!

— А на всичко отгоре ви спести и двеста милиона… Трябваше да поддържате помпите, вместо да спирате водата. Вие сте като големи патици в малко езерце и дори слепец може да ви улучи.

Оливър остави чашата си и каза бавно:

— Не ви плащаме, за да ни оценявате по този начин, Уолтър. По-добре да имате нещо друго.

Кендъл смачка угасващата цигара, мръсните му нокти се покриха с пепел.

— Имам — отвърна той. — Имате нужда от компания, вие сте в центъра на емоционален конфликт. Ще ви струва пари, но нямате друг избор. Трябва да направите сделки, да затворите кръга. Хванете „Спери Ранд“, „Джи Ем“, „Крайслер“, „Локхийд“, „Дъглас“, „Ролс-ройс“ дори, ако трябва… привлечете всеки кучи син с инженерна лаборатория. Една патриотична програма. Повторно засечете данните, отворете всичко, което имате.

— Ще ни оберат! — изръмжа Оливър. — С милиони…

— Ще ви струва повече, ако не… Ще „подготвя“ необходимите финансови суми. Така ще обвържа документите, че ще са необходими десет години, за да разберат. Това ще ви струва пари — също. — Кендъл подсмръкна и оголи развалени зъби.

Хауърд Оливър гледаше втренчено към немарливия счетоводител и каза спокойно:

— Това е влудяващо! Ще хвърляме цели състояния за нещо, което не можем да купим, защото то не съществува.

— Но вие казахте, че съществува. Казахте на Суонсън, че съществували то по-уверено от всички. Продадохте великото индустриално ноу-хау и когато не можахте да го доставите, се скрихте. Суонсън е прав. Вие сте заплаха за военните усилия. Може би трябва да бъдете застрелян.

Джонатан Крафт гледаше мърлявия, мигащ счетоводител с лоши зъби и му се искаше да повърне. Но той беше единствената им надежда.

5

Вилхелм Цанген стоеше до прозореца, който гледаше към щутгартския „Райхзиг плац“, държейки кърпичка върху възпалената си и изпотена брадичка. Тази простряла се пред него част от града не бе бомбардирана, беше гъсто населена и дори спокойна. В далечината се виждаше река Нескар със спокойно течащи води, забравила за разрушенията, очертаващи се на другия край на града.

Цанген разбра, че се очакваше да говори, да отговори на фон Шницлер, който представлява всички от „И. Г. Фарбен“. Другите двама мъже бяха толкова нетърпеливи да го чуят, колкото и самият Фон Шницлер. Нямаше смисъл да се бави. Трябваше да изпълни заповедите на Алтмюлер.

— Лабораториите на Круп не успяха. Независимо какво казва Есен, няма време за нови експерименти. Министерството на въоръженията го каза ясно. Алтмюлер е непоколебим. Той говори от името на Шпеер. — Цанген се обърна и погледна тримата мъже. — Смята, че вие сте отговорни.

— Как така? — попита фон Шницлер с издадени напред пълни устни и сърдит глас. — Как можем да бъдем отговорни за нещо, което не ни е известно? Това е нелогично. Смешно!

— Бихте ли искали да предам тази оценка в министерството?

— Благодаря, ще я предам сам — отговори Шницлер. — Фарбен не е замесен.

— Ние всички сме вътре — каза Цанген тихо.

— Как може да бъде замесена и пашата компания — попита Хайнрих Креп, директор на „Швайбварен“, най-големият полиграфически комплекс в Германия. — Нашата работа с Пеенемюнде практически не беше нищо, а ако имаше нещо — то беше неясно до глупост. Секретност е едно нещо, а да се лъжем е нещо съвсем друго. Нас не ни включвайте, хер Цанген.

— Вие сте вътре.

— Отхвърлям вашето обвинение. Проучих нашите връзки с Пеенемюнде.

— Може би не сте си изяснили всички факти.

— Глупости!

— Възможно е. Въпреки това…

— Такова условие едва ли би се отнасяло до мен, господин представител на Райха — каза Йохан Дитрих, син на „империята“ „Дитрих фабрикен“, мекушав човек на средна възраст. Фамилията Дитрих направи извънредно много за хазната на националсоциалистите. Когато бащата и чичото умряха, Йохан Дитрих продължи да ръководи повече по име, отколкото на практика. — В „Дитрих“ не се е случило нищо, което аз да не знам. Нямаме нищо общо с Пеенемюнде!

Йохан Дитрих се усмихна, свивайки пълните си устни. Подпухналите му клепачи издаваха злоупотреба с алкохол и невъздържани сексуални наклонности. Цанген не можеше да го понася. Мъжът, който всъщност не бе никакъв мъж, бе позор, а начинът му на живот — предизвикателство към германската индустрия. Цанген отново почувства, че няма смисъл от бавене. Информацията няма да бъде изненада за Шницлер и Креп.

— Има много неща от „Дитрих фабрикен“, за които вие не знаете нищо. Вашите собствени лаборатории работеха съвместно с Пеенемюнде в областта на химическите взривове.

Дитрих пребледня, Креп го прекъсна.

— Каква е целта ви, господин представител на Райха? Вие ни повикахте тук само за да ни оскърбявате ли? Казвате ни на нас, директорите, че не сме господари на нашите компании? Аз не познавам Хер Дитрих много добре, но мога да ви кажа със сигурност, че фон Шницлер и аз не сме марионетки.

Фон Шницлер гледаше Цанген внимателно, наблюдавайки как представителят на Райха използва кърпичката си. Цанген продължаваше да попива нервно брадичката си. — Предполагам вие имате специална информация, като тази, която току-що предадохте на хер Дитрих, за да докаже вашите твърдения.

— Имам.

— Значи вие казахте, че отделни операции в нашите собствени фабрики са скрити от нас.

— Да. Точно така.

— Тогава как можем да сме отговорни? Това са налудничави обвинения.

— Те имат някакви практически основания.

— Сега вие говорите с увъртания — извика Дитрих едва съвзел се от обидата на Цанген.

— Съгласен съм с него — каза Креп, въпреки че съгласието с явния хомосексуалист беше неприятно, но задължително.

— Хайде, господа. Мога ли да ви нарисувам картината? Това са вашите компании. „Фарбен“ достави осемдесет и три процента от всички химикали за ракетите; „Швайбварен“ изработи един проект; „Дитрих“ — повечето от съставките за опакованите експлозиви. Ние сме в криза. Ако не я преодолеем, никакви протести, че не сте знаели, няма да ви помогнат. Бих могъл да отида и по-далече като кажа, че има хора от министерството и на други места, които ще отхвърлят, че има нещо скрито. Вие просто сте заровили заедно главите си в пясъка. Не съм сигурен дори, че тази оценка не е слаба.

— Лъжи! — извика Дитрих.

— Абсурд! — добави Креп.

— Но отвратително практично — заключи фон Шницлер бавно, гледайки в Цанген. — Значи това е, което искате да ни кажете, нали? Което Алтмюлер ни казва. Или да впрегнем всички наши ресурси, за да намерим решение — т.е. да помогнем на нашия индустриален Шваилинг или ще бъдем в еднаква немилост в очите на министерството.

— И в очите на Фюрера — присъда на самия Райх — каза Креп.

— Но как? — попита уплашеният Йохан Дитрих.

Цанген си спомняше точно думите на Алтмюлер.

— Вашите компании имат дълга, многогодишна история. Обединени и поотделно. От Балтийско до Средиземно море, от Ню Йорк до Рио де Жанейро, от Саудитска Арабия до Йоханесбург.

— И от Шанхай надолу до Малайзия, от пристанищата на Австралия до Тасманово море — каза тихо Шницлер.

— Те не ни засягат.

— Не мислех…

— Мислите ли, господин представител на Райха, че решението лежи в нашите минали връзки — фон Шницлер се наведе напред с ръце на масата и очи, вперени в нея.

— Това е криза. Никакви пътища не могат да бъдат пренебрегнати. Комуникациите могат да бъдат ускорени.

— Без съмнение. Кое ви кара да мислите, че те ще бъдат заменени? — продължи директорът на „Й. Г.Фарбен“.

— Печалбите — отговори Цанген.

— Трудни за харчене, когато срещу нас има наказателен взвод. — Фон Шницлер обърна своето голямо туловище и погледна към прозореца с тъжно изражение.

— Вие приемате поръчките от специфични сделки. Аз отдавам повече значение на пропуските.

— Изяснете това, моля — очите на Креп останаха върху повърхността на масата.

— Има около двайсет и пет приемливи източници за начупени диаманти. Приемливи в смисъл, че могат да бъдат добити и доставени необходимите количества в една поръчка. Африка и Южна Америка, едно-две находища в Централна Америка. Тези мини са ръководени от компании с твърди условия за сигурност: британски, американски, френски, белгийски… вие ги знаете. Доставките са под контрол, предназначенията — проверявани… Предлагаме доставките да бъдат докарани по странични пътища, а предназначенията — променени в неутрални територии от експедитора, като се заобиколят нормалните мерки за сигурност. Актове на неопитност, ако искате, човешка грешка, но не и предателство.

— Изключително печеливши грешки — допълни фон Шницлер.

— Точно — каза Вилхелм Цанген.

— Къде намирате тези мъже? — попита Йохан Дитрих със своя писклив глас.

— Навсякъде — отговори Хайнрих Креп.

Цанген попи брадичката си с кърпичка.

6

Сполдинг претича през подножието на хълма, докато съзря набедените клони на двете дървета. Те бяха знакът. Обърна се надясно и се заизкачва по стръмния склон, като броеше до приблизително сто двайсет и пет ярда — това бе вторият знак. Той се обърна наляво и тръгна бавно към западния склон, приведен ниско, с шарещи във всички посоки очи и здраво стиснат пистолет.

На западния скат той търсеше единична скала — една от многото, разхвърляни по Галисийския хълм, отчупена внимателно от долната страна, с три назъбвания. Това беше последният знак.

Намери го, забелязвайки първо наведените стръкове на твърдата трева по хълма. Коленичи и погледна часовника си — два и четирийсет и пет.

Бе пристигнал с петнайсет минути по-рано, точно както бе планирал. След петнайсет минути би могъл да слезе по западния скат, точно до отчупената скала. Там щеше да намери куп клони. Под клоните ще има плитка пещера, а в нея, ако всичко върви по план, ще бъдат трима мъже. Един от тях е член на внедрения екип. Другите двама бяха от Висеншафтлер — германски учени от лабораториите „Киндорф“ в Рюр Валей. Тяхното бягство бе планирано дълго време.

Препятствията бяха винаги едни и същи.

Гестапо.

Гестапо бе пречупило един агент от съпротивата и бе по дирите на Висеншафтлер. Но типично за елита на SS, те пазеха това, което знаеха, за себе си, очаквайки по-голям удар от двама избягали мъже от лабораториите. Агентите на Гестапо бяха дали на учените голяма свобода, без надзор, лабораторните патрули — разпуснати до точката на неефективност, дори рутинните проверки бяха пренебрегнати.

Противоположности.

Гестапо нито беше некадърно, нито безгрижно. Явно SS готвеше капан.

Инструкциите на Сполдинг към нелегалните бяха кратки и ясни оставете капана да щракне. Но без плячка в мрежата.

Чу се, че учените, получили два дни отпуска за Щутгарт, в действителност бяха тръгнали на север по нелегалните канали към Бремерхавен Беше установен контакт с висок по ранг германски морски офицер, командващ малък съд, с който да избягат при съюзниците. Обществена тайна бе, че в германската флота се шири неспокойствие. Това бе плодородна почва за антихитлеристки групи, никнещи из целия Райх.

Мълвата щеше да даде на всекиго нещо, за което да мисли, преценяваше Сполдинг. И Гестапо щеше да проследява двамата мъже, приемайки, че те са двамата Висеншафтлер от „Киндорф“, докато в действителност те двамата бяха охранителен патрул от Вермахта, изпратен по фалшива следа.

Игри и контраигри.

Толкова много, толкова чужди. Широкият диапазон от интереси на мъжа от Лисабон.

Този следобед беше отстъпление, поискано от германските нелегални. Той сам трябваше да направи последен контакт. Нелегалните обвиняваха мъжа от Лисабон, че бе създал условия за грешки и контраинфилтрация. „Няма такова нещо“, помисли Дейвид, но ако неговият личен контакт можеше да успокои нервите на антинацистите, това бе най-малкото, което им дължеше.

Той имаше свой собствен екип от Валдеро на половин миля нагоре по хълмовете. Два изстрела и ще му дойдат на помощ на най-бързите коне, купени в Кастилия. Време беше. Можеше да тръгне към пещерата за последен контакт.

Плъзна се по твърдата повърхност, токовете му разравяха земята и камъните по стръмния скат, докато стигна до купа от клони и листак, които бележеха скрития отвор. Той взе шепа пръст и я хвърли върху натрупаните вършини.

Отговорът според инструктажа беше бърз удар с прът по натрупаните клони. Чу се плясъкът на птичи крила, които отлетяха от храстите.

Сполдинг бързо отстъпи встрани, до основата на отвора и застана до прикритието.

— Alles in Ordnung. Kommen Sie — каза той тихо, но твърдо. — Няма много време за пътуване.

— Halt! — чу се неочакван вик от пещерата. Дейвид се завъртя, притисна гръб към хълма и вдигна своя колт. Гласът отвътре проговори отново на английски.

— Вие сте… Лисабон?

— За Бога да! Не правете това! Ще ви застрелят!

„Господи“, помисли Сполдинг, „внедреният екип би могъл да използва дете или някой малоумен, или и двете вместо куриер“.

— Излезте!

— Извинявайте… Лисабон — каза гласът, докато клоните бяха разместени и купът махнат — Неприятно беше!

Куриерът излезе. Не беше от тези, които Дейвид подготви. Беше нисък, много мускулест, не повече от двайсет и пет — двайсет и шест годишен, в очите му се четеше нервен страх.

— В бъдеще — каза Сполдинг — не отговаряй първо на сигнала, а после да разпитваш в последния момент. Освен ако имаш намерение да го убиваш Es ist Schwarztuch-chiffre!

— Was ist das? Черен…

— Черно флагче, приятел. В миналото това значеше… потвърди и ликвидирай. Нищо, но никога повече не го прави. Къде са другите?

— Вътре. Те са добре, много уморени и много уплашени, но не са ранени. — Куриерът се обърна и дръпна още клони. — Излезте. Това е мъжът от Лисабон.

Двамата уплашени учени на средна възраст изпълзяха внимателно от пещерата, примигвайки на топлото ярко слънце. Те погледнаха благодарно към Дейвид, по-високият заговори с колеблив английски.

— Това е… минутата, която очаквахме. Нашите големи благодарности.

Сполдинг се усмихна.

— Добре, не сме излезли от гората още. Frei! И двата начина са подходящи. Смели мъже сте. Ще направим всичко, каквото можем за вас.

— Имаше… nichts… остава — каза по-ниският мъж от лабораторията. — Моят приятел е социалист… Polilik… не беше популярен. Починалата ми жена беше… eine Judin.

— Нямате ли деца?

— Nein… — отговори мъжът. Gott seli dank.

— Аз имам един син — каза по-високият учен студено. Er ist… Gestapo.

„Няма какво повече да се каже“, помисли Сполдинг. Той се обърна към куриера, който разглеждаше хълма и горите под него.

— Поемам нещата. Върни се в четвърта база колкото можеш по-скоро. Очакваме голям контингент хора да пристигнат от Кобленц след няколко дни. Ще имаме нужда от всеки човек. Почини си малко.

Куриерът се поколеба Дейвид беше виждал това изражение и преди… и то много често. Този човек сега трябваше да пътува сам. Без компания, приятна или неприятна. Сам-самичък.

— Аз не мисля така, Лисабон. Ще остана с теб.

— Защо? — прекъсна го Сполдинг.

— Моите инструкции…

— От кого?

— От тези в Сан Себастиян От хер Бержерон и неговите хора. Не бяхте ли предупреден?

Дейвид погледна куриера: „Страхът прави мъжа лош лъжец“, помисли Сполдинг. Или той беше нещо друго. Нещо съвсем неочаквано, защото не беше логично точно в този момент да се съмнява. Освен…

Дейвид отдаде терзанията на куриера на младите му нерви и на съмненията. Полза, не оправдание. То щеше да дойде по-късно.

— Не. Не ми е казано — отговори той. — Хайде, ние тръгваме към лагера Бета. Ще останем там до сутринта — Сполдинг махна с ръка и те тръгнаха край самия склон.

— Не съм ходил толкова далече на юг — каза куриерът и застана зад Дейвид. — Не пътувате ли нощем, Лисабон?

— Понякога — отговори Сполдинг, като погледна назад към учените, които вървяха един до друг.

— Не, ако е възможно. Баските стрелят безогледно през нощта. Имат много кучета, които са развързани тогава.

— Разбирам.

— Нека да вървим в редица. Застанете отстрани на нашите гости — каза Дейвид на куриера.

Четиримата пътуваха няколко мили на изток Сполдинг вървеше бързо, по-възрастните учени не се оплакваха, но явно ходенето им бе трудно. Няколко пъти Дейвид казваше на другите да останат на място, докато той влизаше между дърветата в различните части на гората и се връщаше няколко минути по-късно. Всеки път, когато правеше това по-възрастните мъже си почиваха, благодарни за паузите. Куриерът не мислеше така. Изглеждаше уплашен, като че ли американецът би могъл да не се върне Сполдинг не окуражаваше разговорите, но след едно такова изчезване младият германец не можа да издържи.

— Какво правите? — попита той.

Дейвид погледна към младия куриер и се усмихна.

— „Вземам съобщения“.

— Съобщения?

— Те са оставени. По дължината на нашия път. Ние оставяме знаци за информация, която не искаме да се изпраща по радиото. Много е опасно, ако бъде прихваната.

Продължиха да вървят по тясна пътека покрай дърветата, докато стигнаха до открито място в Баската гора. Това беше пасище, по-ниско плато в центъра под заобикалящите го хълмове. Висеншафтлер бяха силно изпотени, дишаха тежко, боляха ги краката.

— Ще починем тук за малко — каза Сполдинг за видимо облекчение на по-възрастните мъже. — Време е да направя връзка, така или иначе.

— Was ist los? — попита младият куриер. — Контакт?

— Да сверим часовниците си — отговори Дейвид, изваждайки малко огледалце от своето яке. — Скаутите могат да се отпуснат, ако знаят къде сме… Ако се готвите да работите на север… това, което вие наричате юг… по-добре запомнете всичко това.

— Ще запомня, ще запомня.

— Дейвид улови отражението на слънцето в огледалцето и го отправи нагоре към северния хълм. Направи серия от движения с китката си и металната пластина се задвижи напред-назад с ритмична прецизност.

След секунди дойде отговор от средата на най-високия хълм на север. Проблясъци светлина водеха към една безкрайно малка точка в тъмната зелена далечина. Сполдинг се обърна към другите.

— Няма да отидем в Бета — каза той. — В района има фалангистки патрули. Ще стоим тук, докато ни кажат, че е чисто. Можете да си починете.

Тежкият баск свали огледалото от раницата. Неговият придружител още гледаше през бинокъла към ливадата, отдалечена на няколко мили надолу, където американецът и тримата му поверени бяха седнали сега на земята.

— Той каза, че са проследявани. Ние трябва да заемем контрапозиции и да се скрием — каза мъжът с металното огледало. — Ще отидем долу за учените утре през нощта. Той ще ни сигнализира.

— А той какво ще прави?

— Не знам. Каза да съобщим в Лисабон. Той ще остане сред хълмовете.

— Хладнокръвен е — каза баскът.

Алан Суонсън седна отзад във военната кола, като се опитваше да запази спокойствие. Погледна през прозореца — в късната сутрин трафикът бе слаб. Огромната трудова сила на Вашингтон бе по своите места машините бумтяха звъняха телефони, мъже викаха или шептяха на много, много места, а някои вече вземаха първото си питие за деня. Видимото оживление в първите часове на работния ден намаляваше с наближаването на обяда. Към единайсет и половина твърде много хора вече мислеха, че войната е отегчителна и им беше доскучало от механично извършваните дребни задължения, нескончаеми наглед — двойни, тройни, четворни. Те не разбираха необходимостта от старателно разпространение на информацията по безкрайните вериги на командването.

Не разбираха, защото нямаха пълна представа от повтарящите се статистики, а само частична. Разбира се, че им беше скучно.

Бяха изтощени. Също като него преди четиринайсет часа в Пасадена, Калифорния Всичко пропадна.

„Меридиан Еъркрафт“ започна — или по-точно бе принуден да започне — форсирана програма, но най-добрите научни умове в страната не можаха да елиминират грешките в малката кутия, представляваща системата за управление. Мъничките, въртящи се сфероидни дискове нямаше да могат да се завъртят в максималните височини. Те бяха непостоянни: абсолютно точни една секунда, отклоняващи се в следващата.

А най-малкото отклонение може да предизвика сблъскване във въздуха на гигантския самолет. С количеството самолети, предвидено за съкрушително бомбардиране преди „Овърлорд“, който ще започне да действа след по-малко от четири месеца, сблъсквания ще се случват неминуемо.

Но тази сутрин всичко беше различно.

Би могло да бъде различно, ако има съставката, за която му казаха. Не можа да заспи в самолета, а още по-малко — да яде. След кацането на „Андрюс“ той побърза към своя вашингтонски апартамент, изкъпа се, избръсна се, смени униформата си и се обади на жена си в Скардейл, където тя бе отседнала при сестра си. Не си спомняше разговора помежду им, липсваха обикновените нежности, въпросите бяха формални. Нямаше време за нея.

Военната кола се включи в магистралата към Вирджиния и увеличи скоростта си. Отиваха до Феърфакс и щяха да бъдат там след около двайсет минута. След по-малко от половин час ще разбере дали невъзможното беше се превърнало в напълно възможно. Новината дойде в последната минута на изпълнението, кавалерията беше на далечните хълмове — звуците на приглушени сигнални тръби свиреха почивка.

„Приглушени, разбира се“, помисли Суонсън, докато военната кола зави от магистралата по черен вирджински път. Във Феърфакс, заемащ територия от двеста акра, в центъра на ловни земи се намираше районът Куонсет, застроен с бараки покрай огромни радари и радиосигнални кули, изникващи от земята като гигантски чудовища. Това бе щабът на сухопътната дивизия за тайни операции, в близост до скривалищата на Белия дом и поради това — мястото с най-прецизни проверки от всички разузнавателни служби на съюзническите войски.

Вчера късно следобед Феърфакс получи потвърждение от разузнаването за едно проучване, изоставено като отрицателно преди много време. Дойде от Йоханесбург, Южна Африка. Не беше доказано още, но имаше достатъчно доказателства, за да се предполага, че би могло да е така.

Жироскопите за водене на големи височини бяха усъвършенствани. Техните проекти можеха да бъдат доставени.

Алтмюлер летеше в открития си „Дюсенберг“ по магистралата Шпандау към Фалкензее. Беше ранна утрин, въздухът все още бе студен и това му доставяше удоволствие.

Чувстваше се толкова ободрен, че прощаваше на театрално-секретния замисъл на Нахрихтендиинст — това беше кодово название на подбрана група от службите за шпионаж, известна само на няколко министри от висшия ешелон. Голяма част от висшето командване нямаше и понятие за тях. Това беше специалитет на Гехлен.

По тези причини конференциите на тази единица никога не се провеждаха в Берлин. Те се състояха винаги извън града, в някоя отдалечена и уединена местност или град. Въпреки това те се организираха в частни имоти, далеч от потенциално любопитните.

Тази сутрин мястото за среща беше Фалкензее, на около двайсет мили северозападно от Берлин. Срещата трябваше да се проведе в къщата, предназначена за гости, в имението на Грегор Щтрассер.

Алтмюлер би прелетял чак до Сталинград, ако това, което го бяха накарали да повярва, беше истина Нахрихтендиинст бяха открили разрешението за Пеенемюнде!

Разрешение имаше наистина, но от други зависеше да го ускорят.

Разрешението, което беше убягнало на различни „пълномощници“, изпратени из цял свят, за да проучат и изровят „връзките си“ отпреди войната Кейптаун, Дар ес Салам, Йоханесбург, Буенос Айрес… До този момент всичките им опити бяха пропаднали.

Нито една компания, нито един човек не се наемаха да водят преговори с немци. Германия се намираше в началото на смъртната битка. Всичко щеше да бъде провалено.

Това беше мнението на Цюрих. А онова, което Цюрих решеше, че е вярно, международният бизнес дори не си правеше труда да оспори. Но ето че Нахрихтендиинст бяха открили и друга истина.

Поне така му беше казано.

Мощният двигател на „Дюсенберг“-а боботеше, колата увеличи скорост и есенният листак доби неясни очертания.

Вляво на хоризонта се появи каменната врата на имението, на всяка от двете колони бяха поставени орлите на Вермахта. Той зави по дългия криволичещ път и спря пред вратата, която се пазеше от двама войници и ръмжащи овчарки. Алтмюлер тласна документите си в ръцете на първия пост, който явно го очакваше.

— Добро утро, хер поддържавен секретар. Моля продължете по пътя надясно след централната къща.

— Пристигнаха ли останалите?

— Чакат ви, сър.

Алтмюлер мина покрай централната къща, стигна до наклонения участък на пътя и намали скоростта. Зад залесения завой се виждаше виличката за гости. Тя напомняше по-скоро на ловна хижа, отколкото на къща. Имаше тежки тъмнокафяви греди навсякъде — те бяха отсечени от гората.

По настланата с чакъл пътека можеха да се видят четири лимузини. Той паркира и излезе от колата, като придърпа куртката си, провери дали по реверите си няма мъх. Изправи рамена и тръгна по пътеката към входната врата.

По време на подобни конференции не се използваха никакви имена. Ако се знаеше самоличността, а тя неминуемо се знаеше, никои не споменаваше това, което знаеше. Човек се обръщаше към по-висшестоящия като го гледаше, а към групата просто чрез жестове.

Нямаше голяма маса за конференции, както очакваше Алтмюлер, както и някакво формално протоколно разпределение на местата. Вместо това можеха да се забележат половин дузина не формално облечени петдесет-шейсет годишни мъже, които стояха пръснати из малката стая с висок баварски таван, говореха тихо и пиеха кафето си. Алтмюлер беше приветстван с „Хер поддържавен секретар“ и му беше съобщено, че утринната среща ще бъде кратка. Тя ще започне след пристигането и на последния участник Алтмюлер пое чашата кафе и се опита да се присъедини към небрежната атмосфера.

Не успяваше, искаше му се да извика от недоволство и да предизвика моментален и сериозен разговор. Не бяха ли способни да го разберат?

Но това беше Нахрихтендиинст Човек не можеше да си позволи да вика или да изисква.

Най-после след цяла вечност, както му се стори, чу да спира кола пред хижата. Няколко секунди след това вратата се отвори. Той почти изпусна чашата с кафе. Мъжът, които влезе вътре, му беше познат от няколкото пъти, в които бе придружавал Шпеер до Берхтесгаден. Това беше камериерът на Фюрера, но сега липсваше угодническият му маниер на слуга. Мъжете притихнаха. Някои от тях насядаха във фотьойли, други се облегнаха на стената или останаха прави до масата с кафе. Възрастен мъж, облечен в дебело спортно сако, застана пред камината и започна да говори. Той погледна Франц, който стоеше сам зад един кожен диван.

— Няма нужда от дълги дискусии. Считаме, че имаме информацията, която ви интересува. Употребявам думата „считаме“, защото ние само събираме информация, а не действаме според нея. Министерството може да не желае да я използва.

— Това ми изглежда немислимо — отговори Алтмюлер.

— Добре тогава. Имам няколко въпроса. Така че да няма конфликти или нещо недоразбрано. — Възрастният мъж направи пауза, докато палеше дебелата си лула — Изчерпихте ли всички нормални разузнавателни канали? През Цюрих и Лисабон?

— Да, всички. И на още доста места — окупирани, вражески и неутрални също.

— Имах предвид основно вече установените канали през Швейцария, Скандинавските страни и Португалия.

— Не направихме всичко възможно в Скандинавските страни. Хер Занген не считаше…

— Без имена, моля ви. Освен в области като разузнавателното противопоставяне или в области, станали обществено достояние. Използвайте правителствени описания ако предпочитате, а не лични.

— Представителят по индустрията, който има непрекъснати контакти в Балтийските области, беше сигурен, че нищо не може да направи там. Предполагам, че причините са географски. Просто няма диаманти в тази област.

— Или просто са горени прекалено често — каза безличен мъж, който трудно можеше да бъде описан, седящ на коженото канапе близо до Алтмюлер. — Ако искаш Лондон и Вашингтон да знаят какво правиш, преди да го направиш, се хвани със скандинавците.

— Доста точен анализ! — съгласи се друг член на Нахрихтендиинст, който стоеше до масата с кафе и продължаваше да държи чашата си в ръка. — Върнах се от Стокхолм миналата седмица. Не можем да се доверим дори на тези, които публично ни подкрепят.

— На тях най-малко можем да се доверим — каза възрастният мъж пред камината и се усмихна многозначително, а в същия момент погледът му се спря отново на Франц. — Доколкото разбрах, вие сте предложили доста големи оферти? В швейцарска валута, нали?

— Доста големи е израз, който нищо не значи в сравнение със сумите, за които ставаше въпрос — отговори Алтмюлер. — Ще бъда откровен. Никой не иска да ни докосне. Тези от тях, които имаха желание, решиха да се придържат към мнението на Цюрих, а именно, че ще бъдем победени. Страхуват се от някакво възмездие. Говорят даже за изземане на банкови депозити след войната.

— Ако подобни приказки стигнат по някакъв начин до висшето командване, ще настъпи пълна паника. — Изявлението беше направено на шега от камериера на Фюрера, които беше седнал в един фотьойл. Човекът, който ръководеше срещата и седеше близо до камината, продължи да говори.

— В такъв случай не може да се разчита на парите като стимул… дори огромни суми пари не биха помогнали.

— Екипите, упълномощени да водят преговори, не успяха. Вие знаете всичко това — заяви Алтмюлер, като едва удържаше раздразнението си: „Защо, по дяволите, не започнеха да говорят по същество?“

— А и не могат да бъдат открити родоотстъпници по идеологически причини. Поне такива, които имат достъп до индустриални диаманти.

— Точно така mein Herr.

— В такъв случай трябва да се търси друг мотив. Друг стимул.

— Не виждам смисъл във всичко това. Беше ми съобщено, че…

— Ще го видите смисъла — прекъсна старият мъж, докато изтръскваше лулата си. — Вижте, ние открихме почти същата като вашата паника… Паника у врага. Открихме най-логичния мотив за всички заинтересовани. Всяка от страните притежава решението, от което другата се нуждае.

Франц Алтмюлер изведнъж се изплаши. Не беше уверен, че разбира точно недомлъвките, с които се изразяваше говорителят.

— Какво искате да кажете? — запита той.

— В Пеенемюнде е разработена съвършена система на водещи системи за големи височини, нали така?

— Разбира се. Изкусни до последната операция за ракетите.

— Но няма да има ракети, или в най-добрия случай ще има много малко — ако няма доставка на индустриални диаманти.

— Точно така.

— Съществуват търговски интереси на Съединените щати, които са изправени пред непреодолими… — старият мъж направи пауза от секунда и продължи нататък, — непреодолими проблеми, които могат да бъдат разрешени само чрез набавяне на функционални жироскопи за големи височини.

— Да не би да искате да кажете, че…

— Нахрихтендиинст не си позволява да препоръчва, хер поддържавен секретар. Ние само казваме нещата такива, каквито са. — Говорителят извади лулата от устата си. — Когато обстановката налага, ние само предаваме конкретна информация на различни получатели. Боравим само с факти. Така постъпихме в Йоханесбург. Когато мъжът на име И. Г. Фарбен, изпратен в мините „Коенинг“ да закупи диаманти, се провали, ние се намесихме и потвърдихме един отдавнашен разузнавателен сондаж, за който сме убедени, че ще стигне до Вашингтон. Агентите ни в Калифорния ни бяха уведомили за кризата, царяща в самолетната индустрия. Вярваме, че моментът беше благоприятен.

— Не съм сигурен, че разбирам…

— Ако не грешим, считаме, че ще бъде направено всичко възможно, за да бъде установен отново контакт с един от хората на „Фарбен“. Приемаме, че са създадени достатъчно предпоставки за подобна възможност.

— Разбира се… Женева… Потвърдените канали.

— В такъв случай нашата работа с вас е приключена, сър. Може ли да ви пожелаем приятен път обратно към Берлин.

Вътрешността на хангара беше нещо съвсем различно от представата, която даваше скованият му външен вид. Преди всичко той беше пет пъти по-голям от обичайните хангари. Металната му обвивка беше изолирана с материал, който поглъщаше шума, резониращ във високия таван. Нямаше вид на хангар за самолети, а по-скоро приличаше на огромна черупка без прозорци, която все пак имаше доста солидни стени. Навсякъде из необятната стая бяха разположени сложни радиопанели за високи честоти, срещу всяка панела имаше дузини детайлни карти, поставени в огромни стъклени витрини. Можеха да бъдат сменяни съвсем лесно — само с едно натискане на бутон. Над картите висяха фини, от тънка стомана „стави“… маркери, приличащи на полиграфически игли, с които боравеха радиооператорите, наблюдавани от мъже, държащи готови за записване листове. Целият персонал бе военен, нямаше по-нисък чин от първи лейтенант.

На три четвърти навътре в сградата имаше издигната стена от земята до тавана, която явно не бе края на конструкцията. По средата имаше една-единствена врата, която беше затворена. Личеше, че е от дебела стомана.

Суонсън не беше влизал никога в тази сграда. Бе посещавал дивизията във Феърфакс много пъти, за да бъде запознат със строго секретна разузнавателна информация или да наблюдава тренировките на определени групи за шпионаж и внедряване. Но въпреки генералския си чин и всички секретни информации, до които имаше достъп, той нямаше разрешение да влиза в тази сграда. Хората, които бяха допускани до нея, оставаха в рамките на двестате акра земя в продължение на седмици или месеци. Отпуските бяха рядкост и се даваха само в изключителни случаи и дори тогава съответният служител трябваше да бъде придружаван.

„Невероятно“, помисли си Суонсън, който действително вярваше, че е изгуби всякакво чувство на страхопочитание. Нямаше асансьори, аварийни стълбища — дори прозорци. Видя врата за тоалетна и без да влиза вътре си представи, че има машинна вентилация. Имаше само един-единствен вход. Веднъж влязъл вътре, човек нямаше къде да се скрие за дълго, нито можеше да излезе без да бъде проверен и огледан под лупа. Личните предмети се оставяха на входа. От сградата не можеха да бъдат изнасяни дипломатически куфарчета, пликове, хартии или каквито и да е материали без подписа на полковник Едмънд Пейс, а при това и самият полковник трябваше да присъства на пропуска при напускането на съответната личност.

Ако въобще можеше да съществува пълна безопасност, то тя бе именно в тази сграда.

Суонсън се приближи към стоманената врата, лейтенантът, който го придружаваше, натисна някакъв бутон. Малка червена светлина мигна над вградения в стената домофон и лейтенантът каза:

— Полковник, генерал Суонсън.

— Благодаря ви, лейтенант — долетяха думите от надупчения кръг, намиращ се под светлината. Чу се щракане на врата и лейтенантът посегна към дръжката.

Влезе вътре. Кабинетът на Пейс изглеждаше като всички други кабинети на разузнавателните щабове с големи карти, закачени по стените и силно осветление, съсредоточено върху картите. И осветлението, и картите можеха да бъдат сменяни само с натискането на бутон, поставен на самото бюро. Телетипни машини на еднакво разстояние една от друга бяха разположен под напечатаните табелки, определящи съответните операции — имаше всички обичайни неща. Единствено мебелировката не отговаряше на нивото. Тя бе толкова семпла, че стигаше до примитивност. Нямаше фотьойли или канапета — нищо удобно, на което да може да се седне. Можеха да се видят само прости метални столове, бюро, което по-скоро наподобяваше маса и дървен под без килим. Личеше, че е стая, предназначена за концентрирана дейност. Човек не можеше да почива в подобна стая.

Едмънд Пейс, командир на дивизията във Феърфакс, стана от стола си, мина покрай масата и отдаде чест на Алан Суонсън.

Имаше още един мъж в стаята — цивилен. Фредерик Вандам, заместник държавен секретар.

— Генерале! Радвам се, че се срещаме отново. За последен път се видяхме, ако не се лъжа, в къщата на г-н Вандам.

— Да, точно така. Как вървят нещата тук?

— Малко сме изолирани.

— Сигурен съм, че е така — Суонсън се обърна към Вандам. — Господин заместник-секретар? Пристигнах по възможно най-бързия начин. Не е необходимо да казвам колко съм нетърпелив. Този месец беше доста труден.

— Осъзнавам всичко това — каза аристократичният Вандам, като се усмихна предпазливо, докато се ръкуваше със Суонсън.

— Направо ще минем към въпроса Полковник Пейс, ще информирате ли генерала както се разбрахме?

— Да, сър. След това ще ви оставя насаме — отговори Пейс с безразличие. Това беше армейският начин за телеграфиране на информация на колега офицер. В случаят той искаше да каже — внимавай.

Пейс прекоси стаята и застана до една карта на стената, на която имаше поставени някакви знаци. Това беше увеличен, детайлизиран сектор на Йоханесбург, Южна Африка Фредерик Вандам седна на стол пред бюрото, докато Суонсън последва Пейс и застана до него.

— Човек никога не знае кога едно проучване ще даде резултата. Нито пък къде точно ще стане това — Пейс взе дървена показалка от масата и посочи отбелязания в синьо участък на картата. — Човек не знае дори дали определено място има някакво значение. В този случай може би това ще има значение. Преди седмица с един адвокат и бивш директор на мините „Коенинг“ е бил установен контакт от двама мъже, които той счита, че са от Цюрих, от банка Щаатс. Искали са да им стане посредник при сделка с „Коенинг“ — една проста сделка — швейцарски франкове срещу диаманти; касае се за големи количества. Те очакват стандартите при диамантите да бъдат по-постоянни от колебанието при златото. — Пейс се обърна към Суонсън и продължи. — Дотук добре. В диамантения пазар има много спекулации поради трагичното състояние на всички парични системи. След войната може да има доста убийства. След като се е съгласил на среща, можете ли да си представите изненадата на нашия човек, когато пристига и вижда, че един от „швейцарците“ е негов стар, много стар приятел — от преди войната. Един германец, с когото са ходили в училище — африканер, с майка австрийка и баща боер. Двамата мъже поддържали близки връзки до трийсет и девета година. Германецът работел за „И. Г. Фарбен“.

— Каква е била целта на срещата? — запита Суонсън нетърпеливо.

— Ще стигна и до там. Всичко това е особено важен фон.

— Окей. Продължавай.

— Не е имало някакви спекулации на диамантения пазар, нито пък сделки с каквито и да е банки в Цюрих. Просто една покупка. Мъжът от Фарбен искал да купи голямо количество натрошени…

— Индустриални диаманти? — прекъсна го Суонсън Пейс кимна с глава.

— Той предложил цяло състояние на стария си приятел, ако успее да осъществи сделката Африканерът отказал, но поради дългогодишното им приятелство не докладвал случая. До преди три дни. — Пейс постави обратно на масата показалката и се върна на бюрото.

Суонсън се досети, че полковникът притежава допълнителна информация, писмена информация, на която трябваше да се позове. Генералът прекоси стаята и седна на стола до Вандам.

— Преди три дена — продължи Пейс прав зад бюрото си — с африканера е осъществен нов контакт. Този път не е направен опит за прикриване на самоличности. Свръзката е съобщила, че е германец и че притежава информация, от която се интересуват съюзниците и която издирват от дълго време.

— Сондаж, нали? — запита Суонсън, чието нетърпение личеше вече по гласа.

— Е, това не беше точно сондажът, който очаквахме… Германецът съобщил, че ще пристигне в кабинета на африканера, но явно решил да се подсигури, затова заявил на адвоката, че ако някой се опита да го задържи, старият му приятел от „И. Г. Фарбен“ ще бъде екзекутиран в Германия. — Пейс повдигна един лист от бюрото си. Докато го подаваше през масата на Суонсън, продължи да говори. — Това е информацията, донесена по куриер.

Суонсън прочете напечатаните думи под главата, гласяща „Военно разузнаване“. Отгоре беше сложен печат с гриф Строго секретно. Само за четене. Феърфакс 4–0.

Суонсън изчака да проумее цялата информация. Прочете я още няколко пъти и зададе въпрос на Едмънд Пейс:

— Женева?

— Канала. Неутралният канал. Неофициален, разбира се.

— Какво е това… Нахрихтендиинст?

— Разузнавателен отдел. Малък специализиран отдел. Толкова необикновен, че е секретен дори за хората от най-високо ниво. Понякога се чудим дали е безпристрастен и не взема страна. Много често изглежда като че ли предпочита да наблюдава, а не да участва. Повече се занимава с това, което ще бъде след войната, а не със състоянието на нещата сега. Подозираме, че е операция на Гехлен. Досега не е направил нито една погрешна стъпка. Не е подвеждал никого.

— Ясно — отсече Суонсън и подаде листа обратно на Пейс.

Полковникът не го взе. Вместо това той заобиколи бюрото и се насочи към стоманената врата.

— Ще ви оставя, господа. Като свършите, моля, уведомете ме, натиснете белия бутон на бюрото.

Той отвори вратата и излезе бързо. Тежката стоманена врата се затвори плътно. Чу се още едно допълнително щракване при самото заключване.

Фредерик Вандам погледна Суонсън.

— Ето решението на въпроса, генерале. Жироскопът. Намиращ се в Пеенемюнде. Всичко, което трябва да се направи, е да се изпрати човек в Женева. Има желаещи да го продават.

Алан Суонсън втренчи поглед в листа, който държеше.

7

Алтмюлер втренчено гледаше листа в ръката си. Беше след полунощ и целият град бе в тъмнина Берлин устоя още една нощ на смъртоносна бомбардировка — вече всичко отмина. Нямаше да има повече набези до късно сутринта, такава беше схемата. Черни завеси още закриваха прозорците. Цялото министерство бе в същото положение.

От бързината зависеше всичко сега. Въпреки бързината на планирането не трябваше да се забравят задължителните предпазни мерки. Тайната среща в Женева бе само първа стъпка, прелюдия, но трябваше да се действа внимателно. Не бе толкова важно какво се казва на нея, а кой го казва Същественото можеше да бъде предадено от някой с подходящи препоръки или с признат авторитет. Но в случай, че Германия падне, този някой не би могъл да представлява Третия Райх… Шпеер беше непреклонен.

Алтмюлер разбра, че ако войната бъде загубена, петното на предател няма да бъде лепнато на Райхминистерството. Или на тези лидери, от които Германия ще се нуждае в случай на поражение. През 1918 година след Версай имаше множество вътрешни контраобвинения. Настъпи дълбока, необуздана поляризация и национална параноя заради предателството и именно тогава бяха положени основите на фанатизма на двайсетте години Германия не успя да приеме поражението, не можеше да толерира разрушаването на идентичността си от предатели.

Разбира се, това бяха само оправдания.

На всяка цена трябваше да бъде избегнато повторението. По този въпрос самият Шпеер беше фанатик. Представителят в Женева трябваше да бъде фигура, несвързана с върховното командване. Някой от ранга на германската индустрия, който по никакъв начин да не е свързан с водачите на Третия Райх. Някой, който можеше да бъде пожертван.

Алтмюлер се опита да посочи непостоянството на манипулациите на Шпеер. Едва ли биха дали плановете на жироскоп за големите височини на един посредствен представител на германския бизнес. Пеенемюнде бе погребана, буквално погребана под земята с абсолютни военни мерки за охрана.

Но Шпеер не искаше и да чуе. Алтмюлер внезапно разбра логиката на райхминистъра. Той прехвърляше проблема точно където трябваше, към тези, които с лъжите и прикриванията си доведоха Пеенемюнде до ръба на катастрофата. А колкото до военните действия на Райха — трудови сили, лагери на смъртта, масови убийства — Алберт Шпеер удобно гледаше встрани. Той искаше положителни резултати, но без да цапа ръцете си.

Точно в този случай Шпеер беше прав, констатира Алтмюлер. Ако имаше рискове от голямо унижение, то нека германската индустрия да ги понесе. Нека германските бизнесмени поемат цялата отговорност.

Женева бе жизнено необходима само за създаване на връзка. Щяха да се изрекат предпазливи думи, които можеха да доведат… или… да провалят втория етап в тези невероятни преговори.

Втората стъпка бе географска — мястото на размяната, ако наистина се стигне дотам.

През изминалата седмица ден и нощ Алтмюлер не правеше нищо друго освен да се концентрира върху това. Той разглеждаше проблема не само от своя гледна точка, но и от тази на противника. Работната му маса бе покрита с карти, а бюрото — пълно с донесения, разглеждащи в детайли настоящия политически климат във всяка неутрална територия на земята.

Територията трябваше да е неутрална, за да може всяка от страните да има достатъчно гаранции, които да проучи и уважи. И може би най-важното от всичко бе да е далече на хиляди мили… от двата вражески коридора на властта.

Разстояние.

Изолирана.

Но също притежаваща възможности за бързи комуникации.

Южна Америка.

Буенос Айрес.

„Един окуражаващ избор“, помисли Франц Алтмюлер. Американците могат в действителност да приемат това като изгодно за тях. Сигурно няма да го отхвърлят. И двете страни смятаха Буенос Айрес за свой и имаха огромно влияние, но нито една не го контролираше реално.

Третата стъпка, както я виждаше той, бе свързана с човешкия фактор, дефиниран чрез думата арбитър Шипдсрихтер.

Арбитър.

Мъж, който трябваше да наблюдава размяната, същевременно да бъде достатъчно властен на неутралната територия, за да ръководи сделката. Някой, който има вид на безпристрастен… най-важно, приемлив за американците.

В Буенос Айрес имаше такъв мъж.

Една от огромните грешки на Хитлер.

Името му бе Ерих Ринеман. Евреин, принуден да отиде в изгнание поради униженията от налудничавата пропагандна машина на Гьобелс. Земите и компаниите му бяха конфискувани от Райха.

Само тези земи и компании, с които не бе успял да се справи преди погрешния ход на Райха. Това представляваше минимален процент от акциите му, задоволяващи само маниакалните крясъци на антисемитската преса, но едва ли засягаше огромното му богатство.

Ерих Ринеман живееше като изгнаник в Буенос Айрес в огромен разкош, богатствата му бяха осигурени в швейцарски банки, а интересите му се простираха из цяла Южна Америка. Много малко хора знаеха, че Ерих Ринеман беше по-всеотдаен фашист, отколкото ядрото около Хитлер. Той бе перфекционист във военните и във финансовите дела и с благороден поглед към човешкото състояние. Изграждаше империя, като оставаше странно, стоически мълчалив.

Имаше причина за това.

Щеше да се завърне в Германия, независимо от изхода на войната. Знаеше това.

Ако Третият Райх победи, глупавият указ на Хитлер ще бъде премахнат, както, разбира се, можеше да се случи и с властта му, ако тя продължи да се разпада. Ако Германия отиде към поражение, както предполага Цюрих, опитът и швейцарските сметки щяха да бъдат нужни за възстановяване на нацията.

Но това е в бъдещето. Настоящето има значение сега, а сега Ерих Ринеман е евреин, принуден да бъде в изгнание от сънародниците си, врагове на Вашингтон.

Той ще бъде приемлив за американците.

И би се ангажирал с интересите на Райха в Буенос Айрес.

Чак след втората и третата стъпки щеше да има яснота почувства Алтмюлер. Но те щяха да бъдат без значение, ако не се постигне споразумение в Женева Прелюдията трябва да бъде успешно изпълнена от малките инструменти.

Търсеше се човек за Женева. Мъж, когото никой не може да свърже с водачите на Райха — и все пак известен в търговските сделки.

Алтмюлер продължаваше да гледа в листовете под нощната лампа. Очите му бяха уморени, както и той самият, но знаеше, че не може да напусне кабинета си или да заспи, преди да е взел решението.

Неговото решение, то беше единствено негово. За да бъде одобрено от Шпеер сутринта и то само от един поглед. Едно име. Без да се дискутира. Някой, който ще бъде приет веднага.

Никога не ще узнае дали това бяха буквите в думата Йоханесбург или подсъзнателен процес на елиминиране, но очите му се втренчиха в едно име и той го загради. Веднага разпозна, че това беше още един втълпен избор.

Йохан Дитрих, меланхоличният наследник на „Дитрих Фабрикен“, непривлекателен хомосексуалист, отдаден на прекалено пиене и внезапна паника. Напълно заменим член на индустриалното общество, дори най-големият циник не би го свързал с върховното командване.

Излишна посредственост.

Куриер.

Тежките удари на стенния часовник отбелязаха мрачно часа. Бе шест сутринта и Алан Суонсън гледаше през прозореца тъмните силуетите на Вашингтон. Неговият апартамент на дванайсетия етаж имаше прекрасен изглед към очертанията на столицата, особено от хола, където той сега стоеше бос и по халат.

През последните три дни, повече от часовете на нощта прекарваше, съзерцавайки очертанията на Вашингтон в небето.

Бог знае какъв беше този сън, прекъсван от кошмари и събуждания. Възглавницата му бе непрекъснато влажна от потта, която се стичаше по врата му.

Ако жена му бе с него, сигурно щеше да настоява за изследвания при Уолтър Рийд. Щеше да повтаря това, докато той се подчини. Но тя не бе с него и той бе непреклонен. Тя трябваше да остане при сестра си в Скардейл. Естеството на настоящата му работа беше такова, че не се знаеше кога ще свърши. Това означаваше… военният няма време за съпругата си. Жената на военния винаги трябваше да разбира… имаше сурови кризи в отношенията им и той не можеше да отговори на най-дребните й желания или да се справи с кризите. Той не обичаше да бъде виждан в тези ситуации и тя знаеше това. Затова щеше да остане в Скардейл.

О, Господи! Не е за вярване!

Никой не си позволи да каже това, нито дори да си го помисли.

Това беше решението, разбира се… Много, наистина много малко бяха хората, които имаха достъп до фактите и те обърнаха очите и мисълта си встрани от крайното решение. Прекъснаха сделката по средата, отказвайки да узнаят последната част от пазарлъка. Това беше за да задоволят другите, но не и самите себе си. Не и тях.

Както направи хитрият стар аристократ Фредерик Вандам.

Ето и вашето решение, генерале. Вашата система за водене. За Пеенемюнде… Някой иска да я продаде.

Ето това е всичко.

Купи го.

Цената не ме интересува. Цената няма значение… нека други да се погрижат за детайлите. Под никакъв предлог, ама под никакъв предлог детайлите не трябва да се разискват. Те просто трябва да бъдат изпълнени.

Тоест… командването зависи от изпълнението на общите задачи. Не бе необходимо… да бъде повтаряно, нито пък… изискваше ненужно разпростиране, изясняване или оправдания. Детайлите са проклятие, те отнемат много време. И освен това имаше негласна военна заповед — висшите ешелони просто нямаха време. По дяволите, човече, във война сме! Ние трябва да разрешим големия военен въпрос на държавата!

Дреболиите ще бъдат разглеждани от по-нискостоящи мъже… чиито ръце понякога вонят от миризмите на техните дребни задължения, но затова пък е командването.

Да се купи!

Нямаме време. Очите ни са обърнати встрани. Умовете ни са заети с нещо друго.

Издай заповед по своя инициатива, както би направил добрият войн, който познава командването. Никой няма да е подозрителен, защото по-важни са резултатите. Всички знаем това, както и за връзките в командването, старче!

Безумие.

По странно съвпадение едно разузнавателно проучване е направено от човек в Йоханесбург, чрез който се стремят да доставят индустриални диаманти. Доставка, за която беше изпратено цяло състояние в швейцарска валута от германската фирма „И. Г. Фарбен“ — оръжейният гигант на Третия Райх. Пеенемюнде притежава система за водене, а тя би могла да бъде взета. На определена цена.

Не е необходим голям интелект, за да се стигне до тази цена.

Индустриални диаманти!

Чиста лудост!

Не е необходима справка, за да се разбере, че Германия отчаяно се нуждае от диаманти. По съвсем ясни причини, както и съюзниците отчаяно се нуждаят от система за водене в големите височини.

Една размяна между врагове в последната фаза на най-жестоката война в историята на човечеството.

Лудост!

Извън човешкото разбиране!

И затова генерал Алан Суонсън отхвърли този план в неговата непосредствена… цялост.

Единичен дълбок удар на часовника го прекъсна, отбелязвайки четвърт час. Тук-там в лабиринта от тъмен бетон започнаха да проблясват светлини, хвърляни от малките прозорчета. Сивкав пурпур бавно започна да се показва на черното небе, а над него се появиха неясните очертания на облаци…

В големите височини…

Суонсън се отдалечи от прозореца и седна на дивана, обърнат към камината. Дванайсет часа изминаха… по-точно единайсет часа и четиридесет и пет минути… откакто започна отстраняването.

Той насочи лудостта там, където й беше мястото — към човека, предизвикал кризата, чиито лъжи и манипулации доведоха „Овърлорд“ до бездната на сквернословието.

Той беше заповядал на Хауърд Оливър и Джонатан Крафт да бъдат в апартамента му в шест и трийсет. Преди дванайсет часа и петнайсет минути. Телефонира им предишния ден, като им даде да разберат, че няма да търпи никакви извинения. Ако имат проблем с транспорта, ще им го осигури, но те на всяка цена трябва да бъдат в неговия апартамент във Вашингтон точно в шест часа.

Демаскирането е недопустимо!

Пристигнаха точно в шест, когато прозвучаха мрачните удари на стенния часовник. В този момент Суонсън знаеше, че действа от позицията на силата. Хора като Оливър и Крафт, по-специално Оливър, се придържат към такава точност само ако се страхуват. Това, разбира се, не беше от вежливост.

Прехвърлянето бе осъществено с простота…

В Женева, Швейцария, има един телефонен номер… На него ще отговаря мъж, който при определена кодирана фраза ще срещне двете коренно различни групи и, ако е необходимо, ще работи като преводач. Разбира се, че втората група — с цел изясняване — има достъп до усъвършенстваната система за водене в големите височини. На свой ред първата група трябва да знае за… може би да има и достъп… до пратките на индустриални диаманти. Мините „Коенинг“ край Йоханесбург може би са мястото, откъдето ще започнем.

Това бе цялата информация, която имаха.

Препоръчано бе господин Оливър и господин Крафт да започнат работа веднага по тази информация.

Ако те не успеят да направят това, до Министерството на войната ще достигнат изключително сериозни обвинения за измами от отделни лица и групи, свързани с контрактите за въоръжения.

Настъпи дълъг период на мълчание. Заключенията от неговото изложение, с всички забележки, бяха възприети постепенно от двамата мъже.

Алан Суонсън допълни натъртено потвърждението си за техните най-лоши опасения и каза не който и да бъде избран да отиде в Женева той няма да бъде някой негов познат. Не трябва да бъде свързан и с Министерството на войната или някоя от неговите служби. Това беше най-важното.

Срещата в Женева беше проучвателна. Който отидеше в Швейцария, би трябвало да бъде знаещ и, ако е възможно, способен да забележи измама. Явно човек, който сам е използвал измамата.

Това не би било трудно за тях, не и в кръговете, където се движат. Те със сигурност познават такъв човек.

Наистина познаваха такъв. Счетоводител на име Уолтър Кендъл.

Суонсън погледна нагоре към часовника на стената — показваше шест и двайсет.

Защо времето върви толкова бавно? От друга страна, защо не спре? Защо не спре всичко, освен слънцето? Защо трябва да има нощ, която да прекарваш сам?

След един час ще бъде в своя кабинет и тихо ще прави приготовления за някакъв си Уолтър Кендъл, който да отлети по неутрални пътища за Женева, Швейцария. Той ще скрие заповедите в синята кесийка заедно с драсканиците на другите транспортни и митнически документи. Няма да има подписи върху ордерите, само печата на дивизията във Феърфакс. Стандартна процедура при тайни операции.

„О, Исусе, помисли Суонсън, ако можеше да има контрол… без участие!“

Но той знаеше, че това не беше възможно. Рано или късно щеше да се изправи лице в лице с реалността.

8

Беше прекарал осем дни в северната част на страната. Не допускаше, че ще се забави толкова дълго, но Сполдинг знаеше, че е необходимо… един неочакван дивидент. Акцията, която бе започнала като едно рутинно бягство на двама учени от Рур Валей, се превърна в нещо съвсем различно.

Учените бяха използвани само за примамка — примамка на Гестапо. Пратеникът, който съумя да ги измъкне от Рур, не беше член на немското нелегално движение. Той служеше в Гестапо.

Три дни бяха достатъчни на Сполдинг, за да го установи със сигурност. Мъжът от Гестапо бе един от най-добрите, с които се бе сблъсквал, но грешките му попадаха в една и съща схема, личеше, че не е опитна свръзка. След като Дейвид установи със сигурност този факт, той вече знаеше какво точно трябва да се направи.

Пет дни умишлено води „нелегалния“ си спътник по хълмове и планини, далече на изток чак до Сиера де Гуара, почти сто мили в обратна посока от нелегалния маршрут за бягства. Той влизаше в отдалечени села и се „съвещаваше“ с различни хора, за които знаеше, че са фалангисти, но които, от своя страна, не го познаваха, след което заявяваше пред гестаповеца, че са партизани. Пътуваха по първобитни пътища, слязоха до реката Гуайардо, като през цялото време той обясняваше, че това са пътеките на бягството… Обратно на това, което смяташе германецът, маршрутът беше на изток, към Средиземно море, а не към Атлантика. Цялото това объркване беше основната причина за успеха на Пиренейската мрежа. Два пъти изпращаше гестаповеца в градовете за продукти и двата пъти го наблюдаваше и установи: мъжът от Гестапо влизаше в сгради, които имаха дебели телефонни жици, прикрепени за покривите.

Натрупаната информация се предаваше обратно в Германия. Само това си струваше инвестирането в тези допълнителни пет дни. Германските прихващачи щяха да бъдат заети дълги месеци, докато изяснят „източните маршрути“. Същевременно мрежата на запад щеше да работи сравнително спокойно.

Ето, че вече играта идваше към своя край. „Толкова по-добре“, помисли си Дейвид. Имаше работа, която трябваше да свърши в Ортегал — на Бискайския бряг.

Малкият лагерен огън вече загасваше, а нощта бе студена. Сполдинг хвърли бегъл поглед на часовника си. Беше два часа сутринта. Беше наредил на „свръзката“ да стои на пост доста далече от лагера… извън светлината на огъня. Далече в тъмнината. Беше дал достатъчно възможност за усамотяване и за предприемане на някакъв ход на мъжа от Гестапо, но германецът не я беше използвал, стоеше на поста си.

„Нека бъде така“, помисли си Дейвид. Може би мъжът не беше чак толкова голям експерт, за какъвто го считаше. Или може би информацията, получена от неговите хора в планините, не беше точна. Може би няма взвод от германски войници, евентуално от алпийските сили, слизащ откъм планинските граници, за да изведат агента от Гестапо.

И него самия.

Той се приближи към скалата, на която седеше немецът.

— Почини си малко. Аз ще те сменя.

— Danke — поблагодари мъжът, ставайки на крака. — Но най-напред природата зове. Трябва да се облекча. Ще се изпикая в полето.

— Използвай гората. Животните пасат тук. Вятърът носи миризмата.

— Разбира се. Мислиш за всичко.

— Опитвам се поне — каза Дейвид.

Германецът се върна назад към огъня, до вързопа си. Той взе една лопата и тръгна към гората, граничеща с полето. Сполдинг го наблюдаваше, сега вече беше сигурен, че първото му впечатление не го е излъгало. Гестаповецът беше действително опитен. Нацистът не бе забравил, че двамата учени от Рур бяха изчезнали точно преди шест дни през нощта — в момент, когато беше задрямал. Дейвид бе забелязал гнева в очите му и разбра, че той си спомня точно този инцидент.

Ако правилно преценяваше ситуацията в момента, гестаповецът щеше да изчака поне час по часовник, за да е напълно сигурен, че Дейвид не осъществява контакт със скрити партизани. Само тогава германецът щеше да даде сигнала, който да накара алпийския взвод да излезе от гората. С насочени пушки.

Мъжът от Гестапо грешеше. Прекалено бързо възприе, при това без всякакъв коментар, изявлението, направено от Сполдинг, за полето, вятъра и препоръката за облекчение в гората.

Бяха стигнали полето късно следобед. То беше неплодородно, с кисела трева и със скалисти склонове. Никое животно не би пасло тук, дори и кози.

А нямаше и никакъв вятър. Нощта бе студена, но тиха.

Опитната свръзка би възразила, без съмнение шеговито, но щеше да каже, че ще пукне, но няма да иде да се изпикае в тъмната гора. Агентът от Гестапо не можеше да устои на подарената възможност, за да направи лична свръзка.

„Ако изобщо щеше да осъществява такъв контакт“, помисли си Сполдинг.

Щеше да е наясно след няколко минути.

Дейвид изчака трийсет секунди след като мъжът влезе в гората.

Тогава бързо и тихо се хвърли на земята и започна да се търкаля отново и отново, далеч от скалите, под остър ъгъл от точката, където германецът бе влязъл в гората. След като беше навлязъл около трийсет и пет четирийсет фута в тревата, той се изправи, клекна и притича бързо напред до началото на гората, преценявайки разстоянието между себе си и германеца на около 60 ярда.

Навлезе в гъстия листак и безшумно скъси дистанцията. Не виждаше мъжа, но знаеше, че скоро ще го открие.

В същия момент той видя това, което очакваше. Германецът даваше сигнал. Бе запалена клечка кибрит, обгърната с шепи, и бързо загасена.

Същото се повтори още веднъж. Този път клечката погоря няколко секунди преди да бъде загасена с леко духане.

От вътрешността на гората дойдоха два отделни кратки отговора: две клечки кибрит бяха запалени от различни посоки.

Дейвид изчисли разстоянието, беше около сто фута. Германецът, непознаващ баската гора, остана близо до границата й с полето. Мъжете, на които бе подал сигнал, приближаваха. Сполдинг безшумно пролази по-близо. Чу гласовете да шепнат. Можеше да различи само отделни думи. Но и те му бяха достатъчни, за да се ориентира.

Бързо започна да се придвижва през гъсталака назад към мястото, от което бе влязъл в гората. Изтича бързо до скалите, където преди това бе останал да пази. Извади малко фенерче от якето си, прикри го с пръсти и го насочи на югозапад. Натисна копчето му пет пъти последователно с резки движения. След което го пусна обратно в джоба си и зачака.

Нямаше да чака дълго.

Действително не беше дълго.

Германецът се измъкна от гората с лопата в ръка, пушеше цигара. Нощта бе тъмна, луната се показваше рядко иззад плътните облаци, тъмнината бе почти пълна. Дейвид се подаде иззад скалата и свирна кратко на германеца. Той се приближи към него.

— Какво има, Лисабон?

Сполдинг говореше тихо. Изрече само две думи:

— Хайл Хитлер.

Заби щика си в стомаха на германеца, като в същото време започна да го пори надолу — мъжът умря моментално.

Тялото падна на земята с разкривено лице. Единственият звук, които се чу, бе от поемане на въздух — началото на вик, блокиран от пъргави пръсти, затиснали устата на мъртвия, която се бе изкривила надолу, точно както ножът плъзна надолу и прекъсна дъха му.

Дейвид се спусна бързо през тревата към края на гората, вляво от мястото, през което бе влязъл преди. По-близо, но не съвсем до мястото, където нацистът бе разговарял шепнешком с двамата. Той внезапно се просна в папратта, тъй като луната изведнъж се подаде иззад облаците. Постоя неподвижен няколко секунди, като се вслушваше за шумове на тревога.

Нищо не чу. Луната отново се скри и отново настъпи тъмнина. Трупът в полето не бе забелязан в кратките моменти светлина. Именно този факт разкри пред Дейвид изключително важна информация.

Каквито и да са тези алпийски сили, те не бяха разположени по края на гората. Или пък ако бяха тук, те просто не наблюдаваха полето.

Те просто чакаха. Наблюдаваха явно други посоки.

Или пък просто чакаха.

Изправи се на колене и, приведен, се насочи на запад през гъстите шубраци, извивайки тялото и крайниците си в съответствие с формите на храсталака, като издаваше шумове, подобни на шумовете на гората. Той стигна до мястото, на което тримата мъже се бяха срещнали само преди минути, не чувстваше чуждо присъствие, не виждаше нищо.

Извади кутия неовлажняващ се кибрит от джоба си и измъкна две клечки. Запали първата и в момента, в който тя пламна, той я духна. След това запали втората, остави я да погори известно време и я загаси.

На около четирийсет фута навътре в гората се появи отговаряща светлинка. Точно на север.

Почти едновременно дойде и вторият отговор. Този беше от запад на около петдесет-шейсет фута от него.

Нищо повече.

Все пак беше достатъчно.

Сполдинг започна да лази бързо в североизточна посока. Не беше изминал повече от около петнайсет фута, когато се наведе до ствола на едно покрито с мравки дърво.

Изчака. Докато чакаше извади тънка, къса и гъвкава жица от джоба на якето си. На двата края на жицата имаше поставени дървени дръжки, удобни за човешка ръка.

„Немският войник вдига прекалено много шум за служещ в алпийските сили“, помисли си Дейвид. Той бързаше, за да задоволи неочакваната команда за среща. А това вече говореше нещо съвсем различно на Сполдинг. Явно гестаповецът, когото бе убил, беше взискателен човек. Това означаваше, че останалата част от подразделението ще остане по местата си, докато не получи конкретна заповед. Можеше да се очаква индивидуална самоинициатива само в минимална степен.

Нямаше време да мисли за тях. Германският войник мина покрай дървото.

Дейвид се надигна тихо, като държеше в двете си ръце жицата.

Примката мина точно над каската. Дейвид дръпна толкова силно и внезапно, че жицата преряза кожата на врата невъзвратимо.

Отново не чу нищо освен една въздишка.

Дейвид Сполдинг беше чувал толкова често този звук, че вече не му правеше впечатление. А някога, преди много време, същият звук едва ли не го хипнотизираше.

Настъпи пълна тишина.

И ето, че дочу чупене на клонки и стъпките на идващия по непозната пътека. Бяха бързи, нетърпеливи — също като на мъртвия мъж в краката му.

Сполдинг постави обратно в джоба си окървавената жица и извади скъсената карабина с щик от кобура, прикрепен за колана му. Знаеше, че няма смисъл да бърза, така или иначе третият мъж щеше да чака. Учуден, може би дори изплашен… но по-вероятно нямаше да бъде изплашен, ако действително беше алпиец. Те се славеха като по-сурови дори от Гестапо. Според слуховете, които се носеха, алпийците бяха избирани според склонностите им към садизъм. Роботи, които можеха да живеят в планинските проходи, да подхранват враждебността си във вледеняваща изолация до времето, в което получат заповеди за действие.

„Не подлежи на съмнение“, помисли си Дейвид. Човек изпитва някакво удоволствие при убийството на войник от тези взводове.

Ето я мелачката отново.

Проправи си път с насочен напред нож.

— Wer?… Wer ist dort? — попита шепнешком и развълнувано фигурата в тъмнината.

— Hier, mein Soldat — отговори Дейвид. Щикът на карабината му прободе гърдите на германеца.

Партизаните слязоха от близките хълмове. Бяха петима мъже — четирима баски и един каталонец. Водачът им бе от баските, набит и рязък.

— Направи едно налудничаво пътешествие, Лисабон. Често си казвахме, че си пълно ку-ку. Майко Божия! Та ние изминахме сто мили.

— Немците ще пропътуват много повече, уверявам ви. Какво има на север?

— Алпийци. Може би двайсет. На всеки шест километра, чак до границата. Да ги оставим ли така?

— Не, уточни Сполдинг замислено. — Убийте всички… Всички, с изключение на последните трима. Насилете ги да се върнат обратно. Те ще потвърдят това, което искаме Гестапо да повярва.

— Не разбирам.

— Няма нужда да разбираш. — Дейвид се запъти към угасващия огън и разрита въглените. Трябваше да стигне до Ортегал. Това беше всичко, за което можеше да мисли в този момент.

Изведнъж осъзна, че водачът вървеше след него. Мъжът стоеше от другата страна на загасващия лагерен огън, явно искаше да му каже нещо. Вгледа се съсредоточено в Дейвид и заговори над останките от жарта.

— Решихме, че трябва да ти кажем сега. Научихме как тези проклети свине са направили връзка. Преди осем дни.

— За какво говориш? — попита Сполдинг раздразнено. За северната част всичко това, и дори повече, влизаше в изчисления риск. Щеше да получи писмените доклади. Нямаше желание за никакви разговори. Искаше само да спи, след това да стане и да се промъкне до Ортегал. Но водачът явно се почувства засегнат, а не биваше да е така, затова Дейвид каза меко: — Продължавай, амиго.

— Не ти казахме по-рано, защото помислихме, че ядът ти ще те накара да действаш прибързано.

— Какво имаш предвид? Защо?

— Бил е Бержерон.

— Това не мога да повярвам…

— Така е. Прибрали са го в Сан Себастиян. Не е проговорил лесно, но те все пак са го принудили. Десет дни изтезания… жици в гениталиите — освен всички други средства, включително и подкожни инжекции с лекарства. Казаха ни, че, умирайки, ги е заплюл.

Дейвид погледна мъжа. Осъзна, че приема информацията без да влага чувства. Абсолютно без всякакви чувства Именно това го предупреждаваше… бъди нащрек. Той беше обучил този мъж, Бержерон, беше живял в планините с него, бяха говорили в продължение на дълги часове за неща, които само продължителната изолация може да подбуди между мъже. Бержерон се беше бил рамо до рамо с него, бе се жертвал заради него. Бержерон бе най-добрият му приятел в северната част на страната.

Само преди две години подобни новини биха предизвикали у него яростен гняв. Тогава би удрял земята и би искал да бъде извършено отмъщение от другата страна на границата за този човек.

Преди година би се отдалечил от човека, донесъл му такива новини, и би поискал няколко минути да остане сам със себе си. Би отделил няколко минути на тишината… сам… за да помисли за човека, който бе дал живота си. Би отделил поне малко време за спомените, свързани с него.

А ето, че сега не чувстваше нищо.

Абсолютно нищо.

А това беше ужасно чувство — да не изпитваш нищо.

— Не прави подобна грешка друг път — каза той на водача. — Следващия път ми кажи. Аз никога не действам прибързано.

9

Йохан Дитрих размърда огромното си разплуто тяло в кожения стол, поставен пред бюрото на Алтмюлер. Беше вече десет и половина, а той все още не бе вечерял, просто не бе имал време за това. Полетът от Женева с „Месершмит“-а се бе оказал неудобен, ужасяващ и като се вземеше всичко това предвид, той се чувстваше изключително изтощен. Факт, който беше успял да загатне на няколко пъти на Unterstaatssekretaer1.

— Оценяваме всички неудобства, които сте изпитали, хер Дитрих. И, разбира се, огромната услуга, която правите на страната — проговори загрижено Алтмюлер. — Това ще ни отнеме само още няколко минути, а след това ще наредя да ви закарат, където поискате.

— До някой свестен ресторант, ако, разбира се, има такъв отворен в този нощен час — отговори сприхаво Дитрих.

— Извиняваме се, че ви накарахме да изоставите всичко друго. Може би ви лишихме от една приятна вечер, с добра вечеря, шнапс, хубава компания. Господ знае — заслужили сте си го… Има една кръчмичка на няколко мили от града. Достъпът до нея е ограничен. Посещава се предимно от млади лейтенанти пилоти или от завършващи школата. Кухнята й е действително превъзходна.

Не беше необходимо Йохан Дитрих да отговаря на усмивката на Алтмюлер. Той приемаше определени неща като съвсем в реда на нещата. Грижеха се за него вече много години. Той беше много важен човек, а, разбира се, в такива случаи други мъже се мъчеха да му угаждат. Точно както хер Алтмюлер се стараеше да му се хареса в момента.

— Това може да бъде доста развличащо… Ужасен ден! Или, по-точно, няколко ужасни дни.

— Разбира се, ако имате нещо друго в предвид…

— Не, ще приема препоръката ви… Нека продължим.

— Добре. Да поговорим по част от въпросите така, че да няма място за никакви грешки… Американецът не реагира остро за Буенос Айрес, нали?

— Той се хвана за това. Отвратителен тип. Не гледа в очите, но говори това, което мисли. Просто отвратителен. Дрехите, ноктите… Нечистоплътен тип!

— Да, разбира се. Не е ли възможно да сте разбрали нещо погрешно?

— Английският ми е перфектен. Разбирам дори нюансите. Беше много доволен. Разбрах, че има двойнствена полза. Разбира се надалече, на хиляди мили, и при това в град, контролиран предимно от американски интереси.

— Да, ние очаквахме подобна реакция. Имаше ли правомощия да я потвърди?

— Разбира се, че да. Този въпрос въобще не подлежеше на обсъждане. Въпреки чудатото му държание явно е на висок пост и е много решителен. Личи си, че е доста хитър, но в същото време е нетърпелив да направи размяната.

— Обсъждахте ли… дори повърхностно… мотивите, на която и да е от страните?

— Този въпрос не можеше да бъде избегнат! Този тип Кендъл беше твърде прям. Според него всичко е просто финансов въпрос — прост и лесен. Нямало никакви други съображения. А аз действително му вярвам. Той говори само с езика на цифрите, свежда всичко до тях. Съмнявам се дали има въобще други възможности. Аз съм човек, който усеща нещата.

— Разчитахме на това. А Ринеман? И той беше приемлив, нали?

— Без значение. Посочих предвидения риск, който сме поели за уталожване на подозренията — че Ринеман е в насилствено изгнание. Единственото нещо, което направи впечатление на Кендъл, бяха богатствата на Ринеман.

— А времето…? — трябва да бъдем съвсем точни. Нека още веднъж поговорим за предвидените дати. Ще настъпи пълно бедствие, ако направя някаква грешка. Доколкото разбирам американецът е изчислил стойността на диамантите и фрагментите…

— Да, точно така — прекъсна го Дитрих, все едно че просвещаваше малко дете. — Въпреки всичко той няма понятие от нашите нужди. Споразумях се за максимума, разбира се. Нямаше особена разлика в датите. Те трябва да отклонят пратките от първоначалните им точки. Рискът е прекалено голям за реквизиране на съществуващите запаси.

— Не съм съвсем сигурен, че разбирам това. Може да е някаква клопка.

— Самите те са заложници на собствените си мерки за сигурност. От около месец насам за всеки склад с индустриални диаманти са взети изключителни мерки за сигурност, необходими са една дузина подписи за всеки килограм. За да изнесат от складовете количествата, които са ни необходими, неминуемо ще се разбере.

— Това са неудобствата на една демократична операция. На подчинените се дават пълномощия, а след това е много трудно да бъдат заобиколени. Невероятно, нали?

— Както се изрази Кендъл, ще има прекалено много въпроси, а и прекалено много хора ще се намесят. Деликатна област е. В органите на сигурността им е пълно с твърдоглави и инати.

— Трябва да приемем условието — заяви Алтмюлер примирено. — Очакваното отклонение във времето за тези пратки варира между четири и шест седмици. Не може ли да се извърши по-рано?

— Разбира се, ако можем да преработим рудата сами.

— Това е невъзможно. Може да приключим с тонове кал без да сме открили нищо. Ние трябва да получим крайния продукт.

— Точно така. Това го изясних.

— Струва ми се, че това забавяне е безпричинно. Трябва да внимавам за евентуална непоследователност, хер Дитрих. А и казахте, че този Кендъл е хитър.

— Но и нетърпелив. Казах също, че е нетърпелив. Той направи една аналогия, която доказва това. Каза, че техният проблем не е по-малък от проблема на човек, който е успял да влезе в националните трезори на Кентъки и иска да изнесе кюлчета злато от там… Приключихме ли?

— Почти. Тайният канал в Женева ще получи името на мъжа в Буенос Айрес, нали? Мъжа, с който сме в контакт.

— Да. След три или четири дни. Кендъл реши, че може да е учен на име Спинели. Експерт по жироскопите.

— Мисля, че титлата му може да бъде поставена под съмнение. Той е италианец, нали?

— Само поданик, все пак.

— Ясно. Това можеше да се очаква. Разбира се, чертежите ще бъдат обект на изследване. Това, което можем да направим, са проверки и двойни проверки до момента на размяната. С една дума — нещо като ритуален танц.

— Ach! Това засяга вашите хора. Аз бях до тук. Мой е първият и може би най-важният принос.

— Няма спор по този въпрос. Предполагам, че сте се съобразявали с доверието на Фюрера във вас, което ви беше предадено от канцеларията му. Не сте говорили с никого за пътуването си до Женева, нали?

— С никого. Ненапразно ми вярва Фюрерът. Той знае това. Лоялността и подчинението на фамилията Дитрих са непоколебими, също както у баща ми и неговия брат, чичо ми.

— Той често споменава това. Свършихме, mein Herr.

— Добре! Всичко беше прекалено изнервящо!… Ще приема препоръката ви за ресторанта. Ако можете да запазите маса, ще повикам колата си.

— Както желаете, но няма да ми коства нищо да накарам личния си шофьор да ви закара до там. Както вече споменах, достъпът е доста ограничен. Шофьорът ми е млад човек и може да се оправи. — Алтмюлер се вгледа в Дитрих. Очите им се срещнаха за секунда. — Фюрерът ще се разгневи, ако разбере, че съм ви притеснил по някакъв начин.

— О, добре. Предполагам, че така ще е по-лесно. А и не искаме да дразним Фюрера. — Дитрих се изправяше от стола с усилие, докато Алтмюлер стана и заобиколи бюрото.

— Благодаря ви, хер Дитрих — каза той, протягайки ръка. — Като му дойде времето ще направим публично достояние вашия принос. Вие сте герой на Райха, mein Herr. Чувствам се привилегирован, че ви познавам. Адютантът ще ви заведе до колата. Шофьорът чака.

— Такова облекчение! Всичко хубаво, хер Алтмюлер. — Йохан Дитрих се запъти към вратата, клатушкайки се, докато Алтмюлер се протегна и натисна едно копче на бюрото си.

На сутринта Дитрих щеше да бъде мъртъв, обстоятелствата щяха да бъдат толкова срамни, че никой нямаше да има желание да навлиза в подробности, освен шушукания.

Неудобният Дитрих щеше да бъде ликвидиран.

Всички връзки с Женева, които биха могли да свържат Райха с цялата далавера, щяха да изчезнат. Буенос Айрес беше вече в ръцете на Ерих Ринеман и неговите бивши братя в немската индустрия.

С изключение на него самия — Франц Алтмюлер.

Истинският манипулатор.

Суонсън ненавиждаше методите, които бе принуден да използва. Той предусещаше, че това е началото на една нескончаема верига от лъжи. А той не беше измамник. Може би повече умееше да забелязва измамниците, но това по-скоро се дължеше на непрекъснатия сблъсък с тях, а не на вродено качество.

Методите действително бяха отвратителни — наблюдение на хора, които не знаеха, че са наблюдавани и подслушвани, които говореха без задръжки, но които със сигурност нямаше да го допуснат, ако знаеха, че към тях са насочени очи и уши, подслушватели. Всичко това принадлежеше на онзи друг свят — света на Едмънд Пейс.

Беше достатъчно лесно, за да се манипулира. Армейското разузнаване имаше стаи за разпити из целия Вашингтон. На най-невероятни места. Пейс му бе дал списък на всички квартири, а той си беше избрал едно място в хотел „Шератън“, четвърти етаж, апартамент 4–М, състоящ се от две стаи и трета, която не се забелязваше. Тази незабележима стая се намираше зад стена с отвори, покрити с огледални стъкла, обърнати към останалите две стаи от апартамента. Тези отвори за наблюдение бяха прикрити от импресионистки картини, закачени в спалнята и хола. В прикритата стая бяха изведени кабелите на подслушватели с накрайници за включване, поставени на рафтовете под отворите. Говорители усилваха, с минимални смущения, разговорите, водени в съседните стаи. Единствените визуални пречки бяха бледите пастелни цветове на рисунките.

А това всъщност не беше никаква пречка.

Също не му бе трудно да накара тримата мъже да отседнат в тази стая в „Шератън“. Суонсън се беше обадил на Пакард и бе информирал Джонатан Крафт за пристигането на Уолтър Кендъл в ранния следобед с полет от Женева. Властният генерал бе казал на изплашения цивилен, че има вероятност военните да поискат да поддържат телефонна връзка. Затова той препоръча да наеме стая в оживен търговски хотел в центъра на града. Препоръча „Шератън“.

Крафт беше загрижен — спасяваше живота си. Ако Министерството на войната препоръчваше „Шератън“, значи щеше да бъде „Шератън“. Той нае стаята без да казва на Хауард Оливър от „Меридиан Еъркрафт“.

Рецепцията се погрижи за всичко останало.

След пристигането на Уолтър Кендъл, преди около час, Суонсън се изненада от раздърпания му външен вид. Това беше вродена нечистоплътност, а не резултат от дългия път. Немарливост, която засягаше и жестовете, и играещите му на всички страни очи. Беше нелепо мъже като Оливър и Крафт, особено Крафт, да имат отношения с Уолтър Кендъл. Което, предположи той, само по себе си говореше за стойността на Кендъл. Той притежаваше една нюйоркска ревизорска фирма. Беше финансов анализатор и различни компании го наемаха, за да нагажда проектите и статистиките им.

Счетоводителят не се ръкува с никой от двамата мъже. Той направо отиде до фотьойл срещу канапето, седна и отвори куфарчето си. Беше започнал доклада си делово.

— Кучият му син беше хомо, кълна се в Господ!

За един час Кендъл беше успял да опише и най-малките детайли, всичко, което се беше случило в Женева: количествата диаманти и трошляк, за които се беше споразумял, спецификации за качеството, за Буенос Айрес, Джан Спинели, проектите за жироскопи — тяхната сертификация и доставка, а също и за свръзката — Ерих Ринеман, един евреин в изгнание. Кендъл беше властен и не беше чужд на тъмните сделки. Явно се чувстваше в свои води.

— Как можем да сме сигурни, че ще работят честно? — попита Крафт.

— Честно ли? — Кендъл подсмръкна, изпъшка и направи гримаса на представителя на „Пакард“. — Дяволски забавно. Честно!

— Може да не предоставят проектите, за които сме се уговорили — продължи да обяснява Крафт. — Те могат да ни дадат нещо друго — нещо, което да няма никаква стойност!

— Има право — обади се Оливър с присвити устни.

— А ние можем да натоварим контейнери с натрошено стъкло. Мислиш ли, че това не им е минало през ум?… Но те ще спазят изискванията така, както ще направим и ние. По едни и същи идиотски причини. И двете страни са притиснати до стената. Имаме общ враг и той не е нито една от договарящите се страни.

Оливър, който седеше срещу него, се втренчи в счетоводителя и каза:

— Там — генералите на Хитлер, а тук — Министерството на войната.

— Точно така. И двете страни сме доставчици. Правим го за Бога, за Родината и за няколко долара. Затова сме в отвратително положение. Ние не даваме съвети на проклетите генерали как да печелят войни, а пък те не ни дават съвети как да поддържаме производството. Ако оплескат стратегията или изгубят някоя битка, ние не викаме, но ако ние сме затруднени или ако не доставим това, което искат те, тогава става лошо. Проклятие, това просто не е честно. Онзи хомо, Дитрих, виждаше нещата като мен. Ние трябва сами да се защитаваме.

Крафт стана от дивана, беше нервен и личеше, че се двоуми. Започна да говори тихо, колебливо.

— Това не може да се нарече защита, в нормалния смисъл на думата. Все пак се занимаваме с врага.

— Кой враг? — Кендъл започна да прехвърля листове, без да поглежда към Крафт. — Прав си отново. Това е по-добре от „нормално“. Без значение кой ще победи, накрая, след като приключи всичко, и двете страни ще имат нещо, на което да се опрат. За това също се споразумяхме.

За известно време настъпи гробна тишина. Оливър се наведе напред от стола си с приковани върху Кендъл очи.

— Това несъмнено е дивидент, Уолтър. Може би има доста здрав разум във всичко това.

— Много — отговори счетоводителят, като си позволи да погледне за кратко време Оливър. — Ние разрушаваме градовете им, бомбардираме фабриките им, изтриваме ги от картата. Да не говорим за железопътни линии, магистрали — всичко отива по дяволите. Ще става все по-лошо. Ще могат да се направят много пари за възстановяване. Пари за реконструкция.

— Представи си, че Германия спечели? — попита Крафт от прозореца.

— Невъзможно — отговори Кендъл. — Единственият въпрос е колко щети ще бъдат нанесени и на двете страни, а ние имаме железарията. Колкото повече щети, толкова повече ще струват ремонтите. Това включва и Англия. Ако сте умни, момчета, ще бъдете готови за промяна и ще задигнете част от следвоенните стотинки.

— Диамантите… — Крафт се обърна от прозореца и попита — за какво им са?

— Какво значение има това? — Кендъл отдели един лист от останалите и записа нещо на него. — Изчерпали са своите, натясно са. Също като вас с водещата система… Между другото, Хауард, говорил ли си предварително с мините?

Оливър се замисли. Той примигна и вдигна нагоре очи.

— Да. С „Коенинг“. В нюйоркските им офиси.

— Как го каза?

— Че е строго секретно, с потвърждение от Министерството на войната. Разрешението ще дойде от канцеларията на Суонсън, но дори той не е наясно с нещата.

— И те повярваха? — попита счетоводителят, продължавайки да пише.

— Казах, че парите са насреща, че ще могат да изкарат някой друг милион. Запознахме се в Клуба на банкерите.

— И те повярваха — това беше по-скоро изявление.

— Уолтър… — продължи Оливър, — спомена Спинели и по-рано. Не ми харесва. Това е лош избор.

Кендъл спря да пише и погледна нагоре към мъжа от „Меридиан“.

— Не смятам да му казвам каквото и да било. Само това, че ние купуваме. Той трябваше да изчисти всичко, преди да платим, така както и да каже дали проектите са автентични.

— Няма да ни свърши работа. Не би позволил да го изритат сега от този проект. Не и сега — ще възникнат прекалено много въпроси. Намери някой друг.

— Ясно — Кендъл остави молива. Почеса носа си, явно имаше този навик докато мисли. — Почакайте малко… Има един човек. В Пасадена. Странен кучи син, но може би ще е перфектен за тази цел. — Кендъл се засмя, дишайки през уста. — Той даже не говори. Искам да кажа не може да говори.

— Добър ли е? — запита Оливър.

— Има проблеми, но може да е по-добър от Спинели — отговори Кендъл, докато записваше нещо на отделен лист. — Ще се погрижа за това… Но имайте предвид, че ще ви струва пари.

Оливър вдигна рамене.

— Включи го в разходите, кучи сине. А какво следва?

— Контакт в Буенос Айрес. Някой, който може да изготви детайлите по трансфера с Ринеман.

— Кой? — попита Крафт притеснено, докато стискаше и двете си ръце отпред.

Счетоводителят направи гримаса, показвайки безцветните си зъби.

— Да не би да си доброволец? Изглеждаш като свещеник.

— Не, за Бога! Просто…

— Колко ще струва, Кендъл? — прекъсна Оливър.

— Повече, отколкото ще искаш да платиш, но ми се струва, че нямаш друг изход. Ще предам на Чичо Сам това, което мога. Ще ви спестя също това, което мога.

— Точно така! Постъпи така.

— Има много военни в Буенос Айрес. Суонсън ще трябва да окаже някакво влияние.

— Няма да го направи — каза Оливър бързо. — Беше съвсем ясен. Не иска да чува или да вижда името ти отново.

— Не ми пука дали иска или не. Но този Ринеман ще иска определени гаранции. Това мога да ти кажа още сега.

— Суонсън ще се разсърди — гласът на Крафт беше силен и напрегнат. — А не искаме да го безпокоим.

— Ядосан — по дяволите! Той иска да запази красивата си униформа хубава и чистичка… Ще ти кажа нещо — не го дразни прекалено много. Дай ми малко време. Имам доста неща, за които трябва да помисля. Може би все пак ще се сетя как да запазя униформата му чиста. Ако направя това, ще му изпратя сметката за химическото чистене.

Той иска да запази униформата си хубава и чистичка…

„Действително толкова искрени пожелания, г-н Кендъл“, помисли си Суонсън, докато приближаваше асансьорите.

Вече не беше възможно. Униформата трябваше да се омърси. Появата на мъж на име Ерих Ринеман бе направила това неизбежно.

Ринеман беше една от заблудите на Хитлер. Берлин го знаеше. Лондон и Вашингтон — също. Ерих Ринеман бе човек изцяло пристрастен към властта: финансова, политическа, военна. За него властта трябваше да произтича от едно-единствено място, а самият той никога не би се съгласил да бъде някъде другаде, освен в центъра на този източник.

Фактът, че е евреин, беше напълно случаен. Едно неудобство, което щеше да приключи с края на войната.

След края на войната Ерих Ринеман щеше да бъде повикан обратно. Онова, което ще е останало от немската индустрия, щеше да се нуждае от него; световните финансови лидери щяха да го изискат.

Ринеман щеше да стъпи отново на световния пазар с по-голяма власт от преди.

Без комбинациите от Буенос Айрес.

А с тях той просто щеше да бъде невероятен.

Неговата информация, участието му в самата размяна щяха да му предоставят едно невероятно оръжие, което можеше да се използва спрямо всички правителства.

И особено спрямо Вашингтон.

Ерих Ринеман трябва да бъде ликвидиран.

След самата операция.

И дори само по тази причина Вашингтон трябва да има още един човек там, наместо — в Буенос Айрес.

10

Беше необичайно офицер от висшите рангове във Феърфакс да напусне територията по някаква причина, но на полковник Едмънд Пейс му беше заповядано.

Пейс застана пред бюрото на генерал Суонсън и започна да осъзнава нещата. Инструкциите на Суонсън бяха кратки, но обхващаха голям обем информация. Щеше да се наложи да бъдат извадени разузнавателни досиета от двойно заключени каси, а голяма част от тях ще трябва да се проучат веднага.

От самото начало Суонсън знаеше, че Пейс не го одобрява. Командирът от Феърфакс не можа да скрие изненадата си. Въпросният агент трябваше да знае перфектно немски и испански. Трябваше да има и практически знания — не беше нужно да бъде експерт, но със сигурност знанията му трябваше да бъдат повече от теоретични… самолетно инженерство, включващо материалознание и навигационни системи. Трябваше да бъде човек с възможности за поддържане на прикритие, може би на равнище посолство. Това значи личност, притежаваща необходимите маниери, за да се движи с лекота в кръговете на богатите и на дипломатическата арена.

При това положение Пейс възрази. Това, че знаеше за проучванията в Йоханесбург и за тайния канал в Женева, бе една от причините за възраженията му. Прекъсна Суонсън, но той му каза да запази бележките си за след изложението му. Единственото несъвместимо с техническите квалификации качество на мъжа от Буенос Айрес бе, че трябваше да е опитен в „бързото ликвидиране“.

Той трябваше да убива. Не в огъня на битката с противника, изпаднал в ярост от гледките и звуците на боя, а да убива безшумно, лице в лице с мишената, Сам.

Това последно качество успокои Пейс. Изражението му показваше, че в каквото и да са замесени неговите началници, то не отговаряше напълно на неговите подозрения. Министерството на войната не би искало такъв човек, ако смяташе да прави повърхностни съглашения.

Най-висшият офицер от Феърфакс не направи никакъв коментар. От само себе си се разбираше, че самият той трябва да направи проверка по досието. Той попита за код и име, към което би могъл да се обърне при нужда.

Суонсън се наведе напред и впи очи в картата на бюрото. Картата, която бе там вече повече от три часа.

— Наречете го „Тортюгас“ — каза той.

Алтмюлер се вгледа в неразчупения печат на широкия кафяв плик. Огледа го на светлината на настолната лампа и извади лупа от най-горното чекмедже. Изследва печата под лупата и остана доволен. Не бе фалшифициран.

Куриерът на посолството долетя от Буенос Айрес през Сенегал и Лисабон и достави плика на ръка, както бе инструктиран. Тъй като куриерът се беше установил за постоянно в Аржентина, Алтмюлер не искаше да занесе обратно клюки, затова започна безличен разговор, връщайки се няколко пъти към комуникациите с един неангажиращ, пренебрежителен маниер. Той подхвърли, че е досадно — някакъв меморандум, отнасящ се до финансите на посолството, който по-скоро би трябвало да отиде във Финансовото министерство. Но какво да се прави? Знае се, че посланикът е стар приятел на Шпеер. Сега, след като куриерът си отиде и вратата беше затворена, Алтмюлер насочи вниманието си към плика. Писмото бе от Ерих Ринеман.

Сряза горния му ъгъл. Писмото бе написано на ръка с нечетливия почерк на Ринеман.

Колко деликатно непроницателен бе Ринеман!… привързаност към Райха, съдружници в Берн… забележими признаци на умора, трябваше да се очаква…

… по-голям паметник от човека…

Ринеман подробно уточнява своите възможности, финансовата си мощ, своята „основателна“ загриженост и недвусмислената си привързаност към Германия Чрез включването и съпоставянето на тези фактори той издига себе си над Фюрера. И като прави това, порицава Хитлер — за по-голяма слава на Райха. Без съмнение Ринеман имаше фотокопие на писмото си и щеше да започне да води досие на операцията в Буенос Айрес. И един ден ще го използва, за да се издигне до върха в следвоенна Германия Може би в цяла Европа. Защото ще има оръжие, което да гарантира приемането му.

В победа или поражение. Непоколебима привързаност или обратното — изнудване в такива мащаби, че съюзниците биха потреперили при мисълта за това.

„Нека да бъде така“, помисли Алтмюлер. Той нямаше указания за Ринеман. Ринеман бе експерт във всяко нещо, което започваше. Той беше прекалено методичен, консервативен в напредъка, но само по отношение усвояването на детайлите, преди да продължи напред. Освен всичко това той имаше и смело въображение.

Очите на Алтмюлер попаднаха върху думите на Ринеман: „Моля те да бъдеш по-точен при бъдещите ни връзки.“

Франц се усмихна Ринеман бе прав. Бе озадачаващ, но по много уважителна причина: не знаеше къде отива или накъде е воден. Знаеше само, че сандъците с диаманти трябваше да бъдат изцяло проверени и това щеше да отнеме време. Повече време, отколкото Ринеман си представяше, ако информацията, получена от Пеенемюнде, беше точна. Според Пеенемюнде ще бъде много просто за американците да опаковат хиляди диаманти от лошо качество, което ще е незабележимо за неопитно око. Камъни, които биха се начупили при първото докосване до стоманата.

Ако операцията беше в ръцете на британците, този маньовър можеше да се очаква.

Е, дори и американците имат свестни хора за заблуда на разузнавачи. Ако за разузнаването беше ясна истинската стойност на размяната. Но Алтмюлер се съмняваше все още в тяхното активно включване. Американците бяха двулични на правителствено ниво. Те отправяха искания към индустриалците си и очакваха да бъдат изпълнени. Въпреки това те биха си затворили очите за методите, защото във Вашингтон обръщаха все още изключително внимание на пуританския елемент.

Такива деца! А ядосаните, объркани деца, са опасни.

Сандъците трябва да се проверяват щателно.

В Буенос Айрес!

И когато предложението бъде прието, не трябва да има никакъв риск, че сандъците ще бъдат взривени в небето или във водата. Така че, напълно логично е Ринеман да пита за възможните пътища за избягването на риска. Защото някъде, някак сандъците ще трябва да бъдат прехвърлени по най-приемливия начин за транспортиране до Германия.

Подводница.

Ринеман би разбрал, дори може да приветства точността при бъдещите връзки.

Алтмюлер стана от бюрото и се протегна. Разходи се разсеяно из кабинета, като се помъчи да освободи гърба си от схващането, предизвикано от дългото седене. Приближи кожения стол, където бе седял Йохан Дитрих преди няколко дни.

Дитрих беше мъртъв. Излишният, неподходящ куриер бе намерен в напоено с кръв легло. Чуха се приказки за толкова уронващ достойнството нощен разврат, че бе решено да погребат тялото без отлагане.

Алтмюлер се чудеше дали американците имат кураж за такива решения.

Съмняваше се.

Суонсън застана тихо пред тежката стоманена врата в сградата „Куонсет“. Лейтенантът от охраната бързо каза името на генерала по вътрешния телефон. Той му кимна да влезе, остави телефона и му козирува за втори път. Тежката стоманена врата скръцна и Суонсън разбра, че може да влезе.

Командирът на Феърфакс беше сам, както Суонсън бе наредил. Застана прав отдясно на бюрото си с папка в ръка и поздрави по-старшия.

— Добро утро, генерале!

— Добро утро. Бързо го приготвихте, оценявам това.

— Може би това не е всичко, което искате, но е най-доброто, което имаме… Заповядайте, сър. Ще ви опиша качествата. Ако ги одобрите, ще ви дам делото, ако не — ще потърся друго в хранилищата.

Суонсън отиде до един от столовете с висока облегалка пред бюрото на полковника и седна. Направи го с леко раздразнение. Ед Пейс, както и много от неговите подчинени в „тайните операции“, действаха, като че ли бяха отговорни само пред Господ, но дори и той трябваше да бъде одобрен от Феърфакс. Помисли, че по-просто би било, ако Пейс му даде делото и той сам го прочете.

От друга страна, доктрината на Феърфакс поставяше в основата си възможността, че всеки може да бъде заловен от противника, колкото и невероятно да е това. Човек може да бъде във Вашингтон тази седмица, а в Анцио или Соломоновите острови — следващата. Имаше логика в методите на Пейс. Географската мрежа от нелегални агенти можеше да бъде разкрита с едно-единствено прекъсване във веригата за сигурност.

Все пак бе дяволски разочароващо. Изглежда, че Пейс се забавлява от ролята си. „Той не разбира от хумор“, помисли Суонсън.

— Субектът, когото разглеждаме, е доказан боец. Той работи независимо, както всеки в нашите задгранични резидентури. Езици — приемливо владеене. Поведение и прикритие — изключително съобразителен. В спектъра на цивилния живот — от приемите в посолствата до кръчмите… той е много подвижен и убедителен.

— Вие изброявате само положителни черти, полковник.

— Ако е така, съжалявам. Той е много ценен там, където е. Но не сте чули останалото. Може да промените мнението си.

— Продължавайте!

— Негативната страна — той не е военен. Не казвам, че е цивилен… факт е, че има чин капитан, но не мисля, че някога го е използвал. Това, което искам да кажа, е, че никога не е работил под команди. Създаде разузнавателна мрежа и самият той издава командите. Там е вече близо четири години.

— И какво е негативното тук?

— Не се знае как ще реагира, когато трябва да прояви дисциплина. При изпълнение на заповеди.

— Не ще има и голямо поле за действие. Всичко е напълно уточнено…

— Много добре… Второ отрицателно качество — той не е летец.

— Това е важно! — каза Суонсън рязко. Пейс му губеше времето.

Мъжът в Буенос Айрес трябваше да разбере какво, по дяволите, става.

— Той е специалист в близка област, сър. Такава, за която нашите хора казват, че е подготвен за евентуален спешен инструктаж.

— Каква е тя?

— Той е строителен инженер. Със значителен опит в проектирането на машини, електрически системи и метални конструкции. Професионално е поемал пълна отговорност за цялостен строеж от основите до окончателното завършване. Експерт е по чертежите.

Суонсън спря, после кимна уклончиво.

— Добре. Продължавайте.

— Най-трудната част от вашата молба беше да намеря някой… някой с тези технически квалификации… който има практически опит в „изпращането на оня свят“. Вие допускате дори това.

— Знам. — Суонсън почувства, че е време да покаже малко човечност Пейс изглеждаше изтощен, търсенето не беше лесно. — Дадох ви трудна задача. Има ли вашият невоенен, „подвижен“ инженер някакво истинско „изпращане на оня свят“?

— Ние се стараем да не записваме, защото…

— Разбирате какво искам да знам.

— Да. Той е изпратен там, където това не може да се избегне. Съжалявам, че трябва да го кажа. С изключение на тези в Бирма и Индия той е имал повече случаи да използва крайни решения от всеки друг в полето на нашата работа. Доколкото знаем, той никога не се колебае да ги изпълни.

Суонсън започна да говори, после се поколеба. Повдигна вежди въпросително.

— Не може да не се замислите за такива хора, нали?

— Те са обучавани. Както и всички останали, те вършат работа… с определена цел. Той не е убиец по природа. Много малко от нашите най-добри хора са такива.

— Никога не съм разбирал вашата работа, Ед. Не е ли странно.

— Никак дори. Аз никога не бих могъл да върша вашата работа в Министерството на войната. Тези таблици и графики, и цивилни, които говорят така, че нищо не се разбира, ме объркват… Как ви се струва субектът?

— Нямате ли други предложения?

— Няколко. Но всички имат едно и също отрицателно качество. Тези, които знаят езици и са обучавани за летене, нямат опит в ликвидирането. Не са отбелязани… крайни решения. Работех с предположението, че това условие е толкова важно, колкото и другите.

— Предположенията ви са били верни… Кажете ми познавате ли го?

— Много добре. Аз го вербувах, наблюдавах всяка фаза от подготовката му. Видях го в действие. Той е професионалист.

— Такъв ми трябва.

— Тогава той е вашият човек, може би. Но преди да кажа това, бих искал да ви задам въпрос. Трябва да ви попитам наистина, защото и на мен ще ми бъде зададен същият въпрос.

— Надявам се, че ще мога да ви отговоря.

— Той е в границите на допустимото. Нищо особено.

— Питайте!

Пейс пристъпи до края на бюрото срещу Суонсън Подпря се на него и скръсти ръце. Това бе поредният военен сигнал, с който искаше да каже: Аз съм ваш подчинен, но всичко това ни слага на равна нога сега… в този момент.

— Казах ви, че субектът е много ценен там, където е сега. Но това не е достатъчно силно. Той е неоценим, крайно необходим. Като го преместваме от мястото му, ние рискуваме много прецизна операция. Можем да се справим, но рисковете са значителни. Искам да знам дали задачата заслужава неговото преместване.

— Нека го кажа по този начин, полковник — каза Суонсън с мек, но силен глас. — Задачата няма равна на себе си, възможно е само проектът „Манхатън“. Смятам, че сте чули за „Манхатън“.

— Чух. — Пейс се отмести от бюрото.

— И Министерството на войната… чрез вашия офис… ще потвърди ли този приоритет?

— Да, ще бъде потвърдено.

— Тогава ето ви го, генерале. — Пейс подаде на Суонсън делото с папката — Той е един от най-добрите, които имаме. Той е нашият човек в Лисабон… Сполдинг. Капитан Дейвид Сполдинг.

11

Дейвид летеше с мотоциклета си на юг по черния път, успореден на река Минхо. Това беше възможно най-бързият маршрут до границата, минаващ точно под Ривадавиа. След като веднъж мине границата, щеше да се устреми на запад до летище извън Валенсиа. Полетът до Лисабон щеше да отнеме още два часа, ако времето се задържеше хубаво и ако, разбира се, имаше самолет на разположение. Във Валенсия не го очакваха през следващите два дни, така че всичките им самолети можеха да са заети.

Безпокойството му приличаше на напрежението на въртящите се гуми под него. Всичко бе толкова необикновено, че просто не можеше да го проумее. Нямаше такъв пълномощник, който би могъл да издаде подобни заповеди в Лисабон, каквито бе получил от Ортегал!

Какво се бе случило!

Изведнъж почувства, че жизненоважна част от живота му бе в опасност. След което се зачуди на реакцията си. Не изпитваше любов към света, в който временно бе влязъл. Не изпитваше никакво удоволствие от безбройните машинации и контрамашинации. В действителност ненавиждаше голяма част от ежедневните си дейности, беше му писнало от непрекъснатия страх, нескончаемите високорискови фактори, които трябваше да бъдат анализирани при всяко отделно решение.

Все пак успя да различи това, което го притеснява — въпреки всичко беше се сраснал с работата си. Той беше пристигнал в Лисабон като че преди цяла вечност, започна нов начин на живот и го овладя. Това олицетворяваше някак си всички онези сгради, които бе мечтал да построи, всички планове, които искаше да превърне в хоросан и стомана. Работата му бе прецизна и завършена, резултатите се виждаха всеки ден. А често, дори няколко пъти дневно, също както ставаше с хилядите строителни спецификации, информацията пристигаше при него, той я сглобяваше и така стигаше до реалността.

Точно на тази реалност разчитаха останалите.

И ето сега някой искаше да го отстрани от Лисабон! Да го изгони от Португалия и Испания! Дали е толкова просто? Дали докладите му бяха ядосали генералите? Или може би някоя разработена стратегия е била анулирана, защото той бе изпратил истината за предполагаема успешна операция? Може би Лондон и Вашингтон бяха раздразнени до такава степен, че да премахнат критичния „трън“? Възможно! Често му бе казвано, че хората от една стая под земята на Тауър Роуд в Лондон избутвали, докато чели оценките му. Знаеше със сигурност, че Управлението за стратегическо разузнаване във Вашингтон счита, че той навлиза в негова територия. Даже Г–2 чувстваха това, неговата собствена агенция критикуваше ангажираността му с групите за бягство.

Съществуваше една-единствена оценка, която надделяваше над всички останали — той беше добър. Беше създал най-добрата агентурна мрежа в Европа.

Ето оттук идваше цялото объркване. Чувстваше се малко притеснен по причина, която се опитваше да не си признае — имаше нужда от похвала.

И ето че сега не съществуваха значими сгради, нито невероятни планове, които да са доказателство за още по-изключителни бъдещи постройки. Може би никога нямаше и да има. След като свършеше всичко, щеше да бъде инженер на средна възраст. Инженер на средна възраст, който не бе практикувал професията си от дълги години — дори в огромната армия на Съединените щати, която притежаваше най-големия строителен екип в света.

Помъчи се да не мисли повече за това.

Пресече границата при Мендозо, където граничарите го познаваха като богат, безотговорен емигрант, бягащ от рисковете на войната. Те приеха благодарността му и му махнаха да мине.

Полетът от Валенсиа до малкото летище извън Лисабон беше затруднен от силен дъжд. Наложи се да кацат два пъти аварийно… в Агуеда и Помбал, преди да преодолеят последния участък. Посрещна го кола от посолството, шофирана от криптографа, който се казваше Маршал — единственият човек от цялото посолство, който беше запознат с истинската му дейност.

— Гадно време, нали? — каза шифровчикът, докато сядаше зад волана, а Дейвид хвърли вещите си на задната седалка — Не ти завиждам, че си бил в такава „щайга“. Не и в този дъжд.

— Тези пилоти карат толкова ниско, че аз се притеснявах повече да не улучим някое дърво.

— Аз просто бих се притеснявал от всичко. — Маршал запали колата и потегли към счупената врата за пасище, която служеше за входна врата към летището. Веднъж излязъл на пътя, той запали дългите фарове. Още не беше станало шест, но небето бе притъмняло, а това изискваше фарове. — Смятах, че ще ме поласкаеш и ще попиташ защо човек на толкова висок пост ти служи за шофьор. Тук съм от четири часа. Хайде де, попитай ме! Адски дълго чакане беше.

Сполдинг се изхили.

— Господи, Марш, току-що ми хрумна, че искаш да спечелиш благосклонността ми. Само и само да те взема със себе си следващия път на север. Сетих се — да не са ме направили Бригадир или нещо подобно?

— Нещо са те направили, Дейвид. — Маршал вече говореше сериозно. — Аз лично получих посланието от Вашингтон. От толкова високо място, че имаше указания за шифровчиците — само за прочит от старшия криптограф.

— Поласкан съм — каза тихо Дейвид, облекчен, че може да говори с някого за абсурдните вести по прехвърлянето му.

— За какво, по дяволите, става дума?

— Не знам за какво те искат, но мога смело да стигна до едно заключение — искат те да си там със срок вчера. Погрижили са се за всички възможни отсечки, които могат да предизвикат закъснение. Заповедите бяха да съставим лист с всичките ти контакти, като приложим към всеки пълно досие, което да съдържа мотиви, дати, повторни срещи, валута, пътища, кодове… всичко. Не бяха пропуснали нищо. Следваща заповед — да алармираме цялата мрежа, че ти си извън стратегията.

— Извън… — Дейвид не успя да се доизкаже от почуда. „Извън стратегията“ беше фраза, която се използваше толкова често за предатели, колкото и за прехвърляне от една служба в друга. Нюансът й звучеше: крайно, пълно откъсване. — Но това е лудост! Та това е моята агентурна мрежа!

— Вече не. Изпратиха един мъж от Лондон тази сутрин. Мисля, че е кубинец — също богат. Учил архитектура преди войната в Берлин. Заврял се е в една канцелария и проучва папките ти. Той ще те смени… Исках да знаеш.

Дейвид погледна към предното стъкло, цялото обляно от силния лисабонски дъжд. Те се движеха по пътя, който бодеше към областта Алфама — с нейните криволичещи и стръмни улици под катедралните кули на „Св. Георги“ и готическото „Се“. Американското посолство се намираше в Байкса, покрай Терейро, до Пасо. Пътуваше се още двайсет минути след това.

„Значи всичко действително свърши“, помисли си Сполдинг. Те го отзоваваха. „Мъжът в Лисабон“ ставаше един кубински архитект. Чувството, че е отхвърлен, го завладя отново. Отнемаха му толкова много и при толкова необикновени обстоятелства. Извън стратегия…

— Кой е подписал заповедите?

— Това е част от лудостта. Използването на високи кодове предполага върховна власт. Никой друг няма достъп до тях. Но и никой не ги е подписал. Нито едно друго име, освен твоето, не беше записано в шифрограмата.

— Какво трябва да правя?

— Качваш се на самолета утре. До довечера ще ни съобщят часа на полета. Самолетът каца само на едно място. На летище „Лайес“ в Терсейра, Азорите. Там ще ти предадат допълнителни заповеди.

12

Суонсън се протегна към малкия лост за вътрешния телефон, поставен на бюрото му, и каза:

— Изпратете г-н Кендъл.

Изправи се на мястото си и зачака вратата да се отвори. Той нямаше да обиколи бюрото, за да посрещне мъжа. Нямаше дори да протегне ръка в знак на гостоприемство. Спомни си, че Уолтър Кендъл беше избегнал ръкуването с Оливър и Крафт в „Шератън“. Ръкуването нямаше да бъде забелязано, но избягването му — непременно.

Кендъл влезе и затвори вратата Суонсън забеляза, че външният му вид почти не бе се променил от онази следобедна среща, която беше наблюдавал от скритата стая преди единайсет дни. Кендъл беше облечен в същия костюм и явно същата зацапана риза Само Господ знаеше на какво прилича бельото му — неприятна тема за размисъл. Долавяше се едва забележима усмивка на горната му устна. Тя не издаваше гняв или презрение. Човекът просто дишаше по този начин с уста и ноздри едновременно. Също като някое животно.

— Влезте, г-н Кендъл. Седнете.

Кендъл седна без коментар. Очите му срещнаха за момент очите на Суонсън, но само за кратко.

— Записан сте в тефтера ми за срещи като повикан, за да уточните специфично просрочване на договор с „Меридиан“ — каза генералът и седна на стола си. — Не за да оправдавате, а просто да пресмятате. Като… външна ревизорска фирма можете да направите това.

— Но не за това съм тук, нали? — Кендъл се протегна и извади от джоба си смачкан пакет цигари. Той смачка края на цигарата, преди да я запали Суонсън забеляза, че ноктите на счетоводителя бяха запуснати — груби и мръсни в краищата. Бригадирът започваше да осъзнава, но не искаше да се задълбочава — имаше нещо болно у Уолтър Кендъл, външният му вид беше просто израз на това.

— Не, не за това си тук — отговори рязко генералът — Искам да дам основните правила, за да няма оправдания, че някой от нас не е доразбрал нещо… И, най-вече, за да не би ти да не разбираш.

— Основните правила са при игрите. Каква игра ще играем, генерале?

— Може би… „Чисти Униформи“ — това ще е сполучливо име на игра. Или „Намеса в Буенос Айрес“ — това може да ти прозвучи по-добре.

Кендъл, който оглеждаше цигарата си, внезапно премести очи към генерала.

— Значи Оливър и Крафт не можаха да изтърпят? Те трябваше да доставят на учителя си пълна информация. Не смятах, че я искаш.

— Нито Крафт, нито Хауард Оливър са се свързвали с този кабинет или с мен отпреди една седмица. Откакто ти замина за Женева.

Кендъл направи пауза и продължи:

— Значи униформата ти е дяволски мръсна сега… „Шератън“! Мислех, че е доста необичаен избор за Крафт, той е по-скоро привърженик на хотел „Уолдорф“… Значи си поставил подслушватели в стаята. Вкарал си ги в капал. — Гласът на Кендъл беше дрезгав, не беше ядосан или повишен. — Само си спомни как стигнах до целта. Как стигнах до Женева. Това също ли го записа?

— Ние направихме услуга на Управлението за военно производство — нещо като търговски преговори с фирма в Женева Често се случва. Въпреки това често следим нещата, ако решим, че има някакви предубеждения…

— Глупости!

Суонсън въздъхна тежко.

— Тази реакция е безсмислена. Не искам да се разправям с теб. Това, което исках да ти кажа, ти казах. Имам една… редактирана лента, която може да те прати право на бесилото или на електрически стол. Оливър… — за него се отнася същото… Крафт може и да се измъкне само с доживотен затвор. Ти се присмиваше на съмненията му, не му позволи да говори… Всичко е по местата си, нали разбра?

Кендъл се облегна напред и загаси цигарата си в пепелника на бюрото на Суонсън. Страхът изведнъж го принуди да погледне генерала; започна да търси причината.

— Но вие се интересувате повече от Буенос Айрес, отколкото от електрическия стол — това е самата истина, нали?

— Принуден съм. Колкото и да ми е неприятно. Колкото и да ми е отвратително…

— Без будалкане — прекъсна го рязко Кендъл. Той не беше аматьор в подобни дискусии. Знаеше точно кога да изтъкне себе си и онова, с което беше помогнал. — Както вече каза, всичко е ясно. Мисля, че си вътре в свинарника заедно с всички нас… Така че не се прави на Христос. Ореолът ти смърди.

— Добре, но не забравяй, че имам достатъчно други кочини, в които да избягам. Едно огромно Министерство на войната, което може да ме изведе в Бирма или Сицилия за четирийсет и осем часа. Ти нямаш такъв покровител. Ти си просто там… в кочината. Всички да те оглеждат. А на всичко отгоре имам и една лента, която може да те направи много, много специален човек. Точно с това разбиране искам да си наясно и се надявам, че ти е ясно.

Кендъл смачка края на втора цигара и я запали от обратната страна. Димът се носеше около ноздрите му, той щеше да каже нещо, но спря и се втренчи в генерала. Погледът му бе смесица от страх и враждебност.

Суонсън откри, че умишлено отбягва погледа на Кендъл. Ако обърнеше внимание мъжът в момента трябваше да признае и договора. Изведнъж осъзна онова, което щеше да направи договора поносим. Точно това беше отговорът, неговият отговор — поне това беше повърхностният отговор. Учуди се, че не му беше хрумнал по-рано.

Уолтър Кендъл трябваше да се елиминира.

Също както Ерих Ринеман, който трябваше да бъде очистен.

След като приключеше в Буенос Айрес, Кендъл трябваше задължително да бъде убит.

Всички следи, водещи към правителството на Съединените щати, щяха да бъдат потулени.

Чудеше се дали хората в Берлин бяха толкова предвидливи, че да вземат толкова невероятни решения. Съмняваше се.

Повдигна поглед и видя мръсния, болен счетоводител и отвърна на погледа му със същата настойчивост Генерал Алан Суонсън вече не се страхуваше. Нито пък чувстваше някаква вина.

Той беше войник.

— Ще продължим ли, г-н Кендъл?

Проектите на счетоводителя за Буенос Айрес бяха добре обмислени. Суонсън откри, че е учуден от чувството за маневра и превантивни мерки от страна на Уолтър Кендъл. Този човек разсъждаваше като канален плъх — инстинктивно, като пробваше източниците на миризми и светлина. Неговата сила се състоеше в подозренията в постоянно променящите се оценки на противниците му. Той действително беше едно хищно животно, умеещо да избягва всички опасности.

Основните интереси на германците можеха да се сведат до три качеството на диамантите и фрагментите, количеството на пратката и, накрая, методите за безопасен транспорт до Германия. Ако всички тези обстоятелства не можеха да бъдат гарантирани, нямаше да има доставка на плановете на жироскопите — системата за водене.

Кендъл предполагаше, че пратките от диаманти ще бъдат проверявани от група експерти от три до пет човека, а не само от един или двама. Група! Необходимият срок от време можеше да бъде удължен в зависимост от съвършенството на инструментите, които щяха да бъдат използвани. Тази информация бе получил от представителите на „Коенинг“ в Ню Йорк. През същото това време щяха да направят общи усилия, за да се споразумеят един аерофизик да оцени плановете на жироскопа доставени от Пеенемюнде. Ако нацистите бяха толкова предпазливи, колкото допускаше Кендъл, плановете щяха да пристигат на партиди, в зависимост от разписанието, което бяха изчислили, за проверка на диамантите. Ученият щеше да има достъп до плановете в пълна изолация, за да се гарантира, че няма да има време и възможност за снимки или дубликати до момента, в който приключи работата групата за проверка на диамантите.

След като и двете страни по сделката получеха онова, което търсеха, Кендъл очакваше да настъпи най-големият риск по гарантиране на сигурен транспорт на пратките до съответните бази. Логично бе това „оръжие“ да бъде идентично и за двете страни — заплаха от изобличаване; предателство на кауза и отечество.

Наказанието за това щеше да бъде смърт.

Същото „оръжие“, с което го държеше генералът Държеше Уолтър Кендъл.

Какво ново имаше във всичко това?

Смята ли Уолтър Кендъл, че е възможно да се вземат плановете и впоследствие да се саботира или да се провали диамантената пратка?

Не! В никакъв случай, докато тази сделка оставаше в ръцете на цивилни хора. Опасността от изобличение бе прекалено голяма. Имаше прекалено много доказателства за осъществяваните контакти. Нито критичните ситуации можеха да бъдат отречени, а и имената на участващите бяха известни. Петното на сътрудничеството застрашаваше да съсипе хора и корпорации. Много лесно можеха да бъдат пуснати „автентични“ слухове.

Ако военните се намесеха, цивилните щяха веднага да се откажат. Те щяха да изоставят доставките.

Суонсън трябваше да е наясно с всичко това то беше негово творение.

Суонсън беше наясно с нещата.

Къде ще се проверяват диамантите? Къде е най-подходящото място за това?

Отговорът на Кендъл бе кратък — всяко място, което изглеждаше добро за едната страна, щеше да бъде отхвърлено от другата. Той смяташе, че германците са наясно с този проблем и по тази причина бяха предложили Буенос Айрес. И това беше записано на магнетофонната лента. Не е ли успял да я прослуша Суонсън?

Властни мъже в Аржентина безспорно бяха на страната на нацистите, но ежедневната им зависимост от съюзниците в икономическо отношение имаше предимство. Неутралитетът се контролира от икономическите фактори. Поради това всяка от страните имаше по нещо — германците щяха да намерят една обстановка, която им симпатизира, но и американците бяха способни да изтръгнат достатъчно силно влияние, което да противодейства на тази симпатия, без да я елиминира.

Кендъл уважаваше хората от Берлин, които се бяха спрели на Буенос Айрес. Те разбираха необходимостта от балансиране на психологическите елементи, необходимостта да се откажат от нещо, като все пак запазят сферата си на влияние. Бяха добри в преценките си.

Всяка от страните щеше да бъде изключително внимателна, обстановката го изискваше. Улучването на точно подходящото време щеше да е от съдбовно значение.

Суонсън знаеше как ще бъдат изнесени плановете — щеше да се направи канал от последователни самолети, които да долетят до крайбрежните бази под дипломатическо прикритие. Това прикритие щеше да важи и за военните. Само той — Суонсън — щеше да знае за операцията, никои друг от армията и от правителството нямаше да бъде уведомен за това. Щеше да направи необходимите приготовления и да ги съобщи на Кендъл в подходящо време.

— Какъв транспорт ще използват германците при пристигането си? — попита генералът.

— Техният проблем е по-голям, ще имат истински проблем. Отчитат тази трудност, така че сигурно ще искат стопроцентови гаранции. Може да поискат заложник, но все пак не ми се вярва да направят това.

— Защо?

— Кой всъщност замесен, но незаменим, имаме ние Господи. Ако бях аз, вие щяхте да сте първият, който да каже: „Застреляйте този кучи син!“ — Погледите им отново се срещнаха за кратко време. — Разбира се, не можете да знаете какви мерки за безопасност съм взел, много униформи ще се изцапат, ако стане нещо.

Суонсън разбра заканата на Кендъл. Той знаеше, че може да се справи. Щеше да му отнеме малко време за мислене, но това щеше да стане по-късно. Нямаше да бъде непреодолимо препятствие да се справи с Кендъл. Първо щеше да бъде изолиран, а чак след това щеше да се появи досието…

— Хайде да се съсредоточим върху техните намерения — как очакват да изпратят пратката от диаманти? Не е нужно да се преследваме един друг — каза Суонсън.

— Значи вече минахме този стадий?

— Смятам, че да.

— Добре. Само не го забравяй — отговори Кендъл.

— Диамантите ще бъдат донесени до Буенос Айрес. Направена ли е подготовка за това?

— Прави се в момента. Дата за доставка след около три, три и половина седмици. Освен ако не стане някой гаф в южния Атлантик. Ние поне не очакваме да стане нещо такова.

— Групата за инспекции свършва работата си в Буенос Айрес. Ние изпращаме физика… кой ще бъде? Спинели?

— Не. Заради двете страни го отхвърлихме. Но вие знаете всичко това…

— Да. Кой тогава?

— Мъж на име Лайънс. Юджиин Лайънс. Ще ви дам папка с информация за него. Ще се поизпотите, докато четете, но ако има някой по-добър от Спинели, то това е самият той. Няма да поемаме никакви рискове. Той е в Ню Йорк сега.

Суонсън записа нещо.

— Какво ще кажете за германския транспорт? Имате ли някаква идея?

— Няколко. Неутрален товарен самолет северно от Ресифи в Бразилия, на изток към Лас Палмас или някъде из Гвинея на Африканския бряг. След това направо към Лисабон и заминават. Това е най-бързият маршрут. Но те може да не искат да поемат този риск с въздушните коридори.

— Звучиш като военен.

— Когато върша някаква работа, я върша добре.

— Има ли още нещо?

— Смятам, че сигурно ще се спрат на подводница. Може би даже две — с цел заблуда. Това е по-бавен начин, но абсолютно сигурен.

— Подводници не се допускат в аржентинските пристанища. Нашите южни патрули ще ги взривят на секундата. Ако влязат, ще бъдат задържани. Ние няма да променим тези правила.

— Може да ви се наложи.

— Това е невъзможно. Трябва да има друг изход.

— Може би ще трябва вие да го измислите. Не забравяйте тези чисти униформи.

Суонсън погледна встрани.

— Какво ще кажете за Ринеман?

— Какво искате да знаете за него? Той е на път да се връща обратно. С неговите пари дори Хитлер не може да го отхвърли.

— Не му вярвам.

— Ще бъдете прекалено голям глупак, ако му повярвате. Но най-лошото, което може да направи, е да поиска концесии или пари и от двете страни. Какво от това. Той ще свърши работа. Защо да не свърши работа?

— Сигурен съм, че ще свърши работата, в това съм убеден… Това ме води до основната цел на тази среща. Искам мъж в Буенос Айрес. В посолството.

Кендъл осмисли онова, което чу от Суонсън, преди да отговори. Протегна се към пепелника и го постави на фотьойла.

— Един от вашите или един от нашите? Нуждаем се от някой, но сметнахме, че ще се съгласите ние да го намерим.

— Грешно сте пресмятали. Вече съм го избрал.

— Това може да е опасно. Казвам ви това без задоволство… понеже вече съм го казал.

— Ако ние се наместим, цивилният контингент ще излезе? — Това бе въпрос, а не констатация.

— Има смисъл във всичко това…

— Само ако човекът, когото изпратя, знае за диамантите. Вие трябва да направите всичко възможно той да не разбере за тях. — Това вече прозвуча като изявление. — Направи всичко възможно, Кендъл. Животът ти зависи от това.

— Какво искате да кажете? — попита счетоводителят, докато наблюдаваше отблизо Суонсън.

— Шест хиляди мили делят Буенос Айрес от заводите „Меридиан Еъркрафт“. Искам пътуването да мине без всякакви инциденти. Искам плановете да бъдат донесени от професионалист.

— Поемате голям риск, много униформи могат да бъдат изцапани, нали генерале?

— Да. На този мъж ще бъде казано, че Ринеман е направил сделката за плановете с Пеенемюнде. Ще кажем, че Ринеман е намесил и германското нелегално движение. С маршрути за бягство.

— Съмнително е дали ще повярва. От кога нелегалните движения работят за пари? Защо ще им е необходимо да излизат с цели три хиляди мили извън собствената си територия? Или например защо ще искат да работят с Ринеман?

— Защото те имат нужда от него и той има нужда от тях. Ринеман бе изпратен в заточение като евреин, а това беше грешка. Той конкурираше „Круп“. Все още има много хора, лоялни към него в немската индустрия, а и има офиси в Берн… Кризата ни в областта на жироскопите не е никаква тайна, наясно сме с всичко това. Ринеман използва тази информация и прави сделка в Берн.

— Защо е необходимо тогава въобще да бъде използвано нелегалното движение?

— Имам нещо предвид. Това не е твоя работа — Суонсън отговори рязко, с акцент на всяка отделна дума Мина му през ум, че се преуморяваше отново. Трябваше да се наблюдава, защото това изчерпваше силите му. А точно сега трябваше да бъде убедителен. Трябваше да накара Кендъл да се подчинява, без да задава въпроси. Най-важното бе да въведе Сполдинг в обсега на Ерих Ринеман. Самият Ринеман бе целта.

Бригадирът наблюдаваше мръсния мъж пред себе си. Прилошаваше му само при мисълта, че такава човешка отрепка като него бе необходима в настоящия момент. Или може би сам си беше виновен за тази ситуация? Използваш го, след което нареждаш да бъде екзекутирал. Всичко това приближаваше световете, в които живееха.

— Добре, г-н Кендъл. Ще говоря бавно… Човекът, който съм избрал за Буенос Айрес, е един от добрите агенти, които имаме в разузнаването. Но не искам да поемам и най-малък риск той да разбере за трансфера на диаманта. Ако излезе, че Ринеман работи сам, това ще бъде съмнително. Включването на нелегалното движение вече поставя нещата извън подозренията.

Суонсън беше направил домашната си работа. Всички говореха за нелегалните движения във Франция и на Балканите, но германското нелегално движение бе работило по-упорито и по-ефективно, с повече жертви от всички останали. Вече бившият мъж от Лисабон щеше да знае това. Именно на това разчиташе, за да легитимира задачата в Буенос Айрес.

— Чакай малко… Исусе Христе! Чакай малко. — Начумереният израз, изписан по лицето на Кендъл, изведнъж се промени. Сякаш изведнъж бе открил нещо, което го развеселяваше в думите на Суонсън. — Това може да е добро средство.

— Какво искаш да кажеш с израза средство?

— Точно това. Казваш, че ще го използваш заради този агент. Нелегалното движение е извън подозрения и всичко останало… Окей, да отидем по-нататък. Вие току-що посочихте гаранциите, които ще трябва да дадем.

— Каква гаранция?

— Това, че пратката от мините „Коенинг“ ще може да напусне Буенос Айрес. Това ще е и козът ни… Нека ви задам няколко въпроса. И, моля ви, дайте ми точни отговори.

„Плъх“, помисли си Суонсън, докато гледаше към развълнувания, небрежен мъж.

— Продължавай нататък.

— Това нелегално движение. Те са извели доста хора от Германия, извели са много известни хора. Искам да кажа… всеки знае това.

— Те са… това е… било много ефективно.

— Имат ли някакви връзки в германската флота?

— Предполагам. Централното съюзническо разузнаване ще има по-точна информация…

— Но вие не желаете да искате информация от тях?

— Изключено.

— Но все пак е възможно?

— Какво?

— Немската флота, по дяволите! Подводният флот!

Кендъл се бе облегнал напред с втренчени в Суонсън очи.

— Предполагам. Не съм… не съм от разузнаването. Германското нелегално движение има голяма мрежа. Предполагам, че имат контакти във военноморското командване.

— В такъв случай това е възможно.

— Да, точно така — всичко е възможно. — Суонсън понижи глас. — Възможно е.

Кендъл се облегна на стола и смачка цигарата си. Той се усмихна с непривлекателната си усмивка и махна с пръст на Суонсън.

— В такъв случай ето ви историята. Ще бъдете чист, а и няма да будите съмнения… Докато купуваме тези планове става така, че се появява немска подводница, която обикаля наоколо, готова да се появи на повърхността и да докара един, даже двама много важни бегълци. С помощта на нелегалното движение. Каква по-добра причина една подводница да изплува във вражески води? Пазени от патрули… Само, че никой не слиза. Вместо това се качва нов товар на борда.

Суонсън се опита да осъзнае разсъжденията на Кендъл.

— Ще има доста усложнения…

Грешка! Това ще е нещо изолираш. Едното няма нищо общо с другото! Това ще са само приказки, така или иначе.

Бригаден генерал Алан Суонсън можеше да разбере кога е срещнал мъж с повече възможности от неговите.

— Възможно е. Радиозатъмнение. Централни съюзнически… Заповеди…

Кендъл се изправи от стола и започна да говори тихо:

— Подробностите. Ще ги уточня… А вие ще ми платите. Господи, и то как ще платите!

13

Остров Терсейра, от Азорските острови, на 837 мили западно от Лисабон, бе позната спирка за трансатлантическите пилоти, летящи по южните маршрути до Съединените щати. Когато се снижаваха ги обхващаше топло чувство, че ще има малък трафик и ще бъдат обслужени от способни земни екипажи, което им позволяваше бързо да излетят отново. Летище „Лейджис“ бе добро за служба; хората, изпращани там, разбираха това и изпълняваха работата си добре.

Именно по тази причина майорът, командир на самолет Б–17 с единствен пасажер капитан Дейвид Сполдинг, не можеше да разбере закъснението. То започна при спускането от височина четиринайсет хиляди фута. От кулата на Лейджис прекъснаха инструкциите за приземяване и заповядаха на пилота да започне задържане във въздуха. Майорът се противопостави. От негова гледна точка нямаше нужда от това. Летището беше чисто. Диспечерът от кулата на Лейджис се съгласи с майора, но каза, че само повтаря телефонните инструкции на Американския щаб в Понта Делгада от съседния остров Сао Мигел. Аз — Ам — ХК даде заповедите, очевидно чакаха някой да посрещне самолета, но този някой не беше пристигнал. Кулата щеше да държи в течение майора и се поинтересува дали носи някакъв секретен товар. Чисто любопитство!

Разбира се, че не. Нямаше товар. Возеше само военния аташе от посолството в Лисабон, на име Сполдинг. Един от тези проклети дипломатически момчета, които тичат по приеми. Пътуването бе обичайно завръщане в Норфолк и защо тогава, по дяволите, да не могат да кацнат.

Кулата ще държи майора в течение.

Самолетът Б–17 кацна точно в 13 часа, задържането му продължи двайсет и седем минути.

Дейвид стана от подвижния стол, прикрепен към плота със скоби, и се опъна. Пилотът, един агресивен майор, който изглеждаше на Сполдинг около тринайсетгодишен, се измъкна от затворената кабина и му каза, че джипът е навън или скоро ще бъде, за да отведе капитана извън базата.

— Бих искал да поддържам нормално разписание — каза младият пилот, обръщайки се към по-възрастния, но с по-нисък ранг офицер, без чувство за хумор. — Разбирам, че вие, дипломатите, имате много приятели в тези социални кръгове, но ние имаме да летим големи разстояния. Запомнете това, моля.

— Ще се опитам да запазя поло мача до три кръга — отговори Дейвид уморено.

— Аха, направете го. — Майорът се обърна и тръгна назад към кабината, където един сержант от военновъздушните сили откри товарния отвор, който се използваше за изход на самолета Сполдинг го последва, като си мислеше кой ли би го посрещал навън.

— Името ми е Балантайн, капитане — каза цивилният мъж на средна възраст, който бе зад кормилото на джипа, подавайки ръка на Сполдинг. — Аз съм азорски американец. Скачайте вътре, ще бъдем там само за няколко минути. Ще пътуваме до сградата на военната полиция, която е на няколко стопиш метра зад оградата.

Дейвид забеляза, че постовете на вратата не се потрудиха да спрат Балантайн, само му махнаха с ръка да мине. Цивилният зави вдясно по пътя, успоредно на летището, и увеличи скоростта. За време, по-кратко от това за запалване на цигара, джипът влезе в алеята към едноетажна испанска хасиенда и продължи покрай къщата до навес, който изглеждаше съвсем не наместо.

— Пристигнахме, хайде капитане — каза Балантайн, излизайки, и посочи замрежена врата в заградения навес. — Моят колега Пол Холандър, ни очаква.

Холандър бе също цивилен, на средна възраст. Беше почти плешив и носеше очила с метални рамки, което го правеше да изглежда по-възрастен. Сравняван с Балантайн, имаше вид на интелигентен човек. Двамата приличаха на малко и голямо „Аз“. Холандър се усмихна естествено.

— Това е особено удоволствие, Сполдинг. Аз, както и много други, се възхищавам от работата на мъжа от Лисабон.

Главно „аз“ — помисли Дейвид.

— Благодаря Бих искал да зная защо не съм повече този мъж.

— Съжалявам! Нито аз, нито Балантайн можем да ви отговорим.

— Може би те мислят, че се нуждаете от почивка — предположи Балантайн — Господи, та вие бяхте там. Колко време? Три години без прекъсване.

— По-скоро четири — отговори Дейвид. — И имаше доста „прекъсвания“. Коста Брава превъзхожда стократно Палм Бийч Беше ми казано, че вие… разбрах, че вие… ще знаете заповедите за мен… Не искам да изглеждам нетърпелив, но има един противен хлапак пилот с чин майор. Той е нетърпелив.

— Кажи му да върви по дяволите — засмя се Холандър. — Ние имаме заповедите за вас и дори малък сюрприз. Вие сте подполковник вече. Кажете на майора да си изглади униформата.

— Изглежда съм „прескочил“ един чин.

— Не, всъщност. Вие станахте майор миналата година. Явно не са ви били нужни никакви титли в Лисабон.

— Или връзки с военните — допълни Балантайн.

— Нито едното, нито другото — каза Дейвид — Поне не бях разкрит. Имах предупреждение да съм нащрек дори в тоалетните.

— Едва ли — Холандър седна на един от столовете до бюрото и покани Дейвид да стори същото. Това беше негов начин да покаже, че разговорът няма да бъде толкова кратък, колкото мислеше Дейвид — Ако беше време за паради и разсекретяване, сигурен съм, че щяхте да имате честта да сте в първите редици.

— Благодаря — каза Дейвид, като сядаше. — Това ме успокоява. За какво се отнася всичко това?

— Отново ние нямаме отговор, само инструкции. Трябва да ви задам няколко въпроса. Дори само на един от тях да липсва отговор, ще ми попречи да ви предам заповедите. Първо да свършим с това. Сигурен съм, че бихте искали да знаете поне къде ще отидете. — Холандър отново се усмихна съвсем непринудено.

— Бих искал. Да започваме.

— След като бяхте освободен от задълженията си в Лисабон, имали ли сте контакти… умишлени или не… с който и да е извън посолството? Примерно да си вземете най-невинно довиждане? Или да платите сметка в ресторант или магазин, или случайно да срещнете някой познат на летището или по пътя към него?

— Не! И багажът ми бе изпратен в дипломатически кашони, нямаше куфари или пътнически чанти.

— Прецизен си — каза Балантайн, който все още стоеше прав.

— Имах причини. Естествено имах ангажименти за седмицата, след като се върнах от северния район…

— Откъде? — попита Холандър.

— Баската провинция и Навара, места за свръзка под границата. Винаги планирам следващи ангажименти. Това поддържа непрекъснатостта на връзките. Не много, но достатъчно, за да ме виждат. Част от прикритието. Имах два ангажимента тази седмица — обяд и коктейл.

— Разкажете ни за тях. — Балантайн седна до Дейвид.

— Инструктирах Маршал — шивровача, който изпълнява моите заповеди, — да се обади малко преди определеното време на пристигането ми и да каже, че ще закъснея. Това бе всичко.

— А не, че няма да бъдете там. — Холандър изглеждаше очарован.

— Не, само закъснял. Това подхожда на прикритието.

— Приемам думите би — засмя се Холандър. — Отговорихте перфектно и дори с повече подробности. Как ви се струва Ню Йорк?

— Както винаги, приятен за кратък период.

— Не знам за колко време, но това е назначението ви. И без униформа, подполковник.

— Живял съм в Ню Йорк. Познавам много хора там.

— Новото ви прикритие е много просто. Освободени сте с достойнство след служба в Италия. По медицински причини, след леко раняване. — Холандър извади от вътрешния джоб на сакото си плик и го подаде на Дейвид — Всичко е тук. Ужасно просто, документа… всичко.

— Окей — каза Дейвид, като пое плика. — Аз ще съм ранена патица в Ню Йорк. Дотук, много добре. Не можахте да го направите по-истинско, нали?

— Документите са обикновени. Не казвам автентични. Съжалявам.

— И аз също. Какво ще стане по-нататък?

— Някой е много загрижен за вас. Имате чудесна работа, а също и добро заплащане. В „Меридиан Еъркрафт“.

— „Меридиан“?

— Отдела за проектиране.

— Мислех, че „Меридиан“ беше в Средния запад. В Илинойс или Мичиган.

— Имат офис и в Ню Йорк. Или сега го създават.

— Проекти за самолет, както разбирам.

— Аз също мисля така.

— Контраразузнаване ли е?

— Не знаем — отговори Балантайн — Не знаем никакви факти, освен имената на двама мъже, на които ще докладвате.

— Те в плика ли са?

— Не — каза Холандър. — Устно ще ви бъдат казани и трябва да ги запомните. Нищо написано, докато не пристигнете на мястото.

— О, Господи, всичко това звучи като Ед Пейс! Той обича този вид глупости.

— Съжалявам отново! Това е по-високо от Пейс.

— Какво?… Не мислех, че нещо е по-високо от него, с изключение може би на Светото причастие… Тогава как ще докладвам? И на кого?

— Куриер с голям опит ще отиде направо на адрес във Вашингтон Няма нищо записано в отдела, но ще препращате с предимство и всичко ще минава през сухопътната дивизия във Феърфакс.

Сполдинг издаде меко, едва доловимо изсвирване.

— Кои са двете имена?

— Първото е Лайънс. Юджиин Лайънс. Той е аерофизик. Трябва да ви кажа, че е малко странен, но е гений, дявол да го вземе.

— С други думи, отхвърли мъжа, приеми гения.

— Нещо такова. Мисля, че сте свикнали на това — каза Балантайн.

— Да — отвърна Дейвид. — А другият?

— Мъж на име Кендъл. — Холандър кръстоса крака. — Нищо повече за него — само име. Уолтър Кендъл. Нямам представа с какво се занимава.

Дейвид прехвърли колана през кръста си на подвижния стол. Двигателите на Б–17 се въртяха с високи обороти, предизвиквайки вибрации по огромния корпус. Той гледаше наоколо по начин, който не беше използвал досега, като се опитваше да си представи всеки детайл под формата на чертеж. Ако описанието на Холандър за неговото назначение беше точно… а защо да не бъде… той ще трябва да изучава проекти на самолети само след няколко дни.

Изведнъж му хрумна колко странни бяха методите за предпазване. С една дума, те бяха неприемливи, отиваха дори над нормалната загриженост за сигурността. По-просто щеше да бъде да докладва във Вашингтон, разсъждаваше той, и да му бъде даден подробен инструктаж, но явно такъв нямаше да има.

Защо?

Трябваше ли да приема заповеди от двама мъже, които никога не е срещал преди? Без да ги познава, дори без да му ги представят от военното ръководство. Какво, по дяволите, прави Ед Пейс?

„Съжалявам… Над Пейс е.“ Това бяха думите, използвани от Холандър.

„… минало през сухопътната дивизия във Феърфакс.“ Отново негови думи.

Дейвид осъзна, че, с изключение на Белия дом, Феърфакс бе най-високото възможно ниво, но Феърфакс беше все още военен. А задачата му не бе поставена от Феърфакс, а само „минала през него“.

„Останалите въпроси“ на Холандър в действителност не бяха никакви въпроси. Те бяха представени с въпросителните думи правите ли, имате ли, можеше ли. Но не, не въпроси, просто по-нататъшни инструкции.

— Имате ли приятели в някоя от самолетните компании, на ръководно равнище.

За бога, та той не знаеше. Беше прекарал извън страната дяволски дълго, не беше сигурен има ли все още приятели.

Независимо от това, бе казал Холандър, той трябваше да избягва всякакви „такива“ приятели — ако те съществуват. Съобщете имената им на Уолтър Кендъл, ако ги срещнете.

— Имате ли някакви жени в Ню Йорк, които са известни.

Що за въпрос бе това? Най-глупавото нещо, което е чувал досега. Какво, по дяволите, искаше да каже Холандър?

Оплешивяващият, очилат азорско-американски агент се беше изразил кратко. В делото на Дейвид бе написано, че той изкарва прехраната си в цивилния живот, като работи в радиото. Това означаваше, че познава актриси.

И актьори, допълни Сполдинг. И какво от това?

Приятелството с известни актриси можеше да доведе до снимки във вестниците, присъедини се, Холандър. Или спекулации в някоя рубрика, с разгласяване на неговото име. Това също трябва да бъде избегнато.

Дейвид си спомни, че познава, познаваше, няколко момичета, които се представяха добре в киното, след като той бе напуснал. Имаше кратка афера с една актриса, която сега бе прочута звезда в „Уорнър Брадърс“. Той се съгласи неохотно с Холандър. Агентът имаше право. Такива контакти трябваше да се избягват.

— Можете ли бързо да разгадавате и запомняте проектни спецификации, които не са свързани с индустриалното проектиране?

При даден ключ за анализиране на корелативните символи и материалните фактори отговорът е може би „да“.

В такъв случай той трябваше да се подготви… по какъвто и да е начин… за самолетното проектиране.

„Това“, помисли Сполдинг, „е ясно“.

Това е всичко, което мога да ви кажа — бе допълнил Холандър.

„Б–17“ бе продължил до най-западния край на Лейджис и завил, готов за издигане във въздуха. Несговорчивият майор стоеше умишлено на товарния вход на самолета и погледна демонстративно часовника си, когато Сполдинг се завърна Дейвид се измъкна от джипа, стисна ръка на Балантайн и вдигна три пръста към майора.

— Загубихме представа за времето през последните кръгове — каза той на пилота — Знаете ги тези момчета с раирани панталони.

Майорът не приемаше шегата.

Самолетът набираше скорост, земята отдолу блъскаше по шасито с увеличаваща се сила. След секунди самолетът щеше да се издигне. Дейвид се наведе да вземе азорския вестник, който Холандър му даде. Беше го оставил в краката си, когато закопчаваше колана.

Внезапно нещо се случи. Експлозия с такава сила, че подвижният стол излетя от скобите и изхвърча към дясната стена на самолета, заедно с Дейвид, както беше наведен. Той никога нямаше да знае със сигурност, но често си мислеше дали азорският вестник спаси живота му.

Навсякъде се стелеше дим. Самолетът се килна на земята и се завъртя встрани… Звук от нагъващ се метал изпълни кабината с продължителен, неспиращ трясък. Железни ребра, извити от покрива и страните на фюзелажа, се чупеха…, разкривяваха и се измъкваха от подставките си.

Втора експлозия разтърси предната кабина. Пръски кръв и парчета плът се удариха в нагъващите се и извиващи се стени. Част от човешки скалп със следи от обгорена коса под ярката лепкава, червена течност удари Сполдинг по ръката. През дима Дейвид можеше да види ярката слънчева светлина, струяща през предната част на преобръщащия се самолет.

Самолетът беше разкъсан!

Дейвид внезапно разбра, че имаше само един шанс да оцелее. Резервоарите бяха пълни догоре за дълъг презатлантически полет и щяха да избухнат след броени секунди. Достигна катарамата на кръста си и я задърпа с все сила. Беше заключена. Изхвърлянето на стола бе причинило свиване на колана и разкъсване на плата. Той дърпаше и извиваше, докато закопчалката подскочи и се отвори.

След това, което се случи с останките на самолета, започнаха серии от гърмящи конвулсии, сякаш отбелязващи последна схватка, преди да спре на разровената, неравна земя оттатък пистата Дейвид се отблъсна в обратна посока и запълзя колкото можеше по-бързо към задната част. За момент бе принуден да спре и се притисна към една дъска, прикрил лице с ръцете си. Назъбено парче от метал пронизваше задната част на дясното му рамо.

Товарният отвор зееше. Сержантът от военновъздушните сили лежеше мъртъв, наполовина извън желязната рамка. Гърдите му бяха разрязани и отворени от гърлото до последните ребра на гръдния кош.

Дейвид прецени разстоянието до земята, доколкото му позволяваше обхваналата го паника, и се хвърли от самолета, като се сви, готов за падането и необходимото търкаляне по-далеч от продължаващата да се движи опашка.

Земята бе твърда и камениста, но той беше спасен, Продължи да се търкаля, да пълзи, разравяйки земята с окървавените си ръце, докато остана без въздух в дробовете си. Отпусна се на земята и чу в далечината свистящите сирени.

Чак тогава експлозия разтърси земята и изпълни въздуха.

По специалната честота летяха напред и назад радиограми между летище Лейджис и дивизията във Феърфакс.

Дейвид Сполдинг трябваше да бъде пренесен от Терсейра със следващия полет до Нюфаундленд не по-късно от един час. В Нюфаундленд ще бъде посрещнат от бомбардировач във военновъздушната база и откаран директно до летище „Минел“, Ню Йорк. При положение, че подполковник Сполдинг бе без големи физически наранявания, нямаше да се наложи промяна в дадените му разпореждания.

Причината за експлозията и убийствата в „Б–17“ без съмнение бе саботаж. Подготвен още в Лисабон или при зареждането с гориво в Лейджис. Веднага започна интензивно разследване.

Холандър и Балантайн бяха с Дейвид докато бе прегледан и превързан от английски военен лекар. Бинтове опасваха шевовете по дясното му рамо. Раните по дланите и ръката бяха почистени. Сполдинг се чувстваше разтърсен, но можеше да се справи. Докторът напусна, след като предписа венозно успокоително, така че Дейвид да почива напълно през последната част на палета до Ню Йорк.

— Сигурен съм, че ще бъде приемливо за вас да вземете една седмица отпуск — каза Холандър. — Боже мой, щастие е, че сте между нас.

— Жив е по-точната дума — добави Балантайн.

— Аз ли бях мишената? — потила Сполдинг. — Беше ли свързано с мен?

— Феърфакс не мисли така — отговори оплешивяващият Холандър. — Те мислят, че е случайно съвпадение.

Сполдинг гледаше азорско-американския агент, докато говореше. Видя му се, че Холандър се поколеба, като че ли искаше да прикрие нещо.

— Близко съвпадение, нали? Аз бях единственият пасажер.

— Ако врагът може да унищожи голям самолет заедно с пилота, в моите представи това вече е напредък. Охраната в Лисабон е отвратителна, негодна!

— Не и там, където бях аз. По принцип, не.

— Добре. Може би тук в Терсейра тогава… Аз само ви казвам какво мисли Феърфакс.

Почука се на вратата на превързочната и Балантайн отвори. На нея застана строен лейтенант и проговори внимателно, обръщайки се към Дейвид видимо знаещ, че едва е избягнал смъртта.

— Време е, сър. Ще трябва да излетим след двайсет минути. Мога ли да ви помогна с нещо?

— Нямам нищо, лейтенант. Каквото имах е в онази грамада от изгорели отломки на юг.

— Да, разбира се. Съжалявам.

— Не съжалявайте. По-добре вещите, отколкото аз… Веднага идвам.

Дейвид се обърна и стисна ръцете на Балантайн и Холандър.

Когато казваше „довиждане“ на Холандър, той видя нещо в очите на агента.

Холандър криете нещо.

Британският морски офицер отвори замрежената врата на навеса и влезе вътре. Пол Холандър стана от стола.

— Вие ли донесохте това? — попита той.

— Да — офицерът постави куфарчето си на единичната метална масичка и отвори ключалките му. Извади плик и го подаде на американеца. — Фотолабораторията свърши чудесна работа. Добре осветени заден и преден изглед. Почти толкова добър, колкото и истинският предмет.

Холандър разтвори плика и извади снимка. Това беше увеличение на малък медальон.

Звезда с шест върха.

Звездата на Давид.

В центъра на лицевата страна беше гравирано на иврит. На обратната страна имаше барелеф на нож и светкавица, разделяща ножа.

— На еврейски е написано името на пророка Хаггай — това е символ на организация на еврейски фанатици, действаща извън Палестина. Те наричат себе си Хаганах. Според тях работата им е отмъщението… отмъщението от преди две хиляди години. Ще имаме доста тревоги с тях в следващите години, защото за съжаление, те го изразяват ясно.

— Но вие казахте, че е било заварено на дъното на главната подпора на задната кабина.

— По такъв начин, че да не се поврежда, с изключение на пряка експлозия. Вашият самолет бе взривен от Хаганах.

Холандър седна като гледаше снимката. Погледна нагоре към британския офицер.

— Защо, Господи, защо?

— Не мога да ви отговоря на това.

— Нито пък Феърфакс. Те дори не искат да знаят за това. Искат да го потулим.

14

Когато по вътрешния телефон прозвуча мекият, успокояващ глас на лейтенанта от женския корпус към Сухопътните войски, която беше негова секретарка, Суонсън разбра, че това не е рутинна връзка.

— Феърфакс е на линията, сър. Полковник Пейс каза да ви прекъсна.

Откакто предаде делото на Дейвид Сполдинг, командирът на Феърфакс изпитваше неохота да телефонира сам. Не говореше за своята неохота, просто изпращаше съобщения на подчинените си. Всички те се отнасяха до напредъка в извеждането на Сполдинг от Португалия. Неговото мнение бе ясно, той щеше да съобщи, но не лично, защото не искаше да се знае за участието му.

Едмънд Пейс още не беше доволен от съмнителното „най-висш приоритет“ — обяснение, отнасящо се до неговия човек в Лисабон. Ще изпълнява заповеди, когато бъде изведен.

— Генерале, има извънредна радиовръзка от летище Лейджис в Терсейра — каза Пейс натъртено.

— Какво, по дяволите, значи това? Къде?

— Азорите. В самолет „Б–17“ със Сполдинг на борда бе извършен саботаж. Взривен бе при излитане.

— Господи!

— Може ли да дойдете тук, сър?

— Мъртъв ли е Сполдинг?

— Предварителните сведения са отрицателни, но не поемам гаранции за нищо. Не всичко е изяснено. Исках да чакам по-нататъшни потвърждения, но не мога повече. Има неочаквано развитие. Моля, елате, генерале.

— Тръгвам веднага. Търсете информация за Сполдинг!

Суонсън събра документите от бюрото… информацията от Кендъл…, която трябваше да бъде прибрана, затворена в тънка метална кутия и заключена в шкаф с дела с помощта на две комбинации и ключ.

Ако някога е имало причина за тотална сигурност, тя се символизира от тези документи. Той завъртя двете комбинации, заключи и после помисли за секунда, че би могъл да промени нещо, като вземе документите със себе си… Но това е рисковано. Те са по-защитени в шкафа, който е закрит до долу и е много по-добре там, отколкото в джоба на човек, който върви по улицата или се вози в автомобил. Шкафът за делата не може да катастрофира, не е изложен на уязвимостта на уморения петдесет и три годишен генерал.

Той поздрави войника на пост пред входа и слезе бързо по стълбите надолу до тротоара. Шофьорът го очакваше нащрек, извикан от неговата секретарка, чиято експедитивност надхвърляше непрекъснатите й опити да бъде нещо повече от секретарка за него. Знаеше, че един ден, когато натискът стане прекалено голям, той ще я повика вътре, ще заключи вратата и ще я скъса от любов върху кафявия кожен диван.

Защо ли мисли за своята секретарка? Не дава пет пари за лейтенанта от женския корпус към Сухопътните войски, която седи защитена зад вратата на неговия кабинет.

Седна в колата, облегна се и свали шапката си. Разбра защо мислеше за секретарката си — това му даваше моментно успокоение. То забавяше мислите около усложненията, които могат да избухнат или да не избухнат на пистата в Азорите.

О, Господи! Мисълта да започне отново с това, което вече бе успял да сглоби, беше непоносима. Да започне отначало, да реконструира, да търси подходящия човек — бе невъзможно. Трудно беше дори да премисли детайлите — такива, каквито са сега.

Детайлите, доставени от една отрепка.

Кендъл.

Една загадъчна личност. Една непривлекателна главоблъсканица, която дори Г–2 не би могъл да разгадае. Суонсън направи рутинна проверка, базирана на факта, че счетоводителят бе посветен в контрактите на „Меридиан Еъркрафт“. Момчетата от разузнаването и мълчаливите маниаци на Хувър не донесоха нищо на практика — освен имена и данни. Бяха инструктирани да не интервюират персонала на „Меридиан“ и никой, свързан с АТКО или „Пакард“, което направи задачата почти невъзможна.

Кендъл беше на четирийсет и шест, с остра астма. Не бе женен, имаше малко или почти никакви приятели и живееше през два блока от собствената си фирма, в средата на Манхатън.

Персоналните оценки бяха почти еднакви Кендъл е несговорчив, необщителен самотник, който обаче е брилянтен статистик.

Досието му би могло да разкаже тъжна история… изоставен от баща си, липса на привилегии, обикновените неща… но, всъщност, нямаше нищо такова. Нямаше следа от бедност, нищо, което да показва, че е бил онеправдан или е имал трудности, близки до тези, от които страдаха милиони хора, особено в годините на депресията.

Няма отбелязани дългове или нещо от този род.

Една загадъчна личност.

Нямаше нищо загадъчно в „детайлите“ на Уолтър Кендъл за Буенос Айрес. Те бяха ясни сами по себе си. Чувството на Кендъл за манипулация бе налучкано, предизвикателството стимулираше неговите първични инстинкти за влияние над другите. Като че ли той беше намерил решаващата „карта“… разбира се така беше, помисли Суонсън.

Операцията бе разделена на три самостоятелни части: пристигането и проверката на товара от диаманти; едновременен анализ на проектите на жироскопа, които също ще пристигнат; прехвърлянето им в подводницата. Сандъците с диаманти и фрагменти от мините в Коенинг ще бъдат тайно превозени в склад в предградието Дарсана Норт в Пуерто Нуево. Германците, определени за склада, ще докладват единствено на Ерих Ринеман.

Аерофизикът Юджиин Лайънс ще бъде настанен в охраняван апартамент в предградието Сан Телмо, приблизително еквивалентно на Грамърси парк в Ню Йорк — богато, уединено, удобно за наблюдение. Когато бъде доставена първата партида от проектите, той ще докладва на Сполдинг.

Сполдинг ще предшества Лайънс в Буенос Айрес и ще бъде аташиран към посолството под претекст, който Суонсън намери като приемлив. Неговата задача…, както Сполдинг ще бъде информиран е да координира доставката на жироскопските проекти и ако бъде потвърдена автентичността им, да узакони заплащането. Това узаконяване ще бъде направено чрез код, съобщен по радиото във Вашингтон, и това, предполага се, ще открие пътя за трансфер на сумите за Ринеман в Швейцария. Тогава Сполдинг ще стои на предварително взаимно уговорено летище, готов да отлети от Аржентина. Ще получи разрешение да излети, когато Ринеман има съобщение, че „плащането“ е осъществено.

В действителност кодът, изпратен от Сполдинг, ще бъде сигнал за германската подводница да отплува в предварително уговорено направление в морето, където ще се срещне с малък морски съд носещ товара от диаманти. Океанските и въздушните патрули ще бъдат държани извън този район. Ако бъдат задавани някакви въпроси… ще се използва прикритието, че се преследват нелегални бегълци.

Когато трансферът в морето бъде направен, подводницата ще потвърди чрез радиото „плащането“ на Ринеман. Тогава тя ще се потопи и ще отплува за Германия. Сполдинг ще бъде свободен да отлети за Съединените щати.

Тези гаранции бяха най-добрите, които можеха да бъдат очаквани и от двете страни. Той и Ринеман притежаваха известна обективност, липсваща у другите.

Суонсън не дискутира сходството, това беше друга жизненонеобходима причина за отстраняването на Кендъл.

Счетоводителят ще отлети за Буенос Айрес след седмица, за да направи последните уговорки с германския изгнаник. На Ринеман трябва да бъде внушено, че Сполдинг действа като един куриер с опит, опекун на ексцентричния Юджиин Лайънс — позиция, която според Кендъл бе желана. Но Сполдинг не беше и нищо повече. Той не участваше в трансфера на диаманти, не знаеше нищо за подводницата. Щеше да достави кодовете, необходими за трансфера, но нямаше да узнае никога за това. Нямаше начин да го научи.

Непроницаемо, иронично, приемливо.

Суонсън чете и препрочита „детайлите“ на Кендъл и не откри грешки в тях. „Железният“ счетоводител сведе изключително сложните преговори до серия от семпли процедури и отделни мотиви. Кендъл осъществи по свой начин една необикновена измама. Всяка стъпка се проверяваше, всяко движение имаше контрадвижение.

И Суонсън ще добави последната измама: Дейвид Сполдинг ще убие Ерих Ринеман.

Източник на командата — инструкции, получени от Централното съюзническо разузнаване. Естеството на участието на Ринеман бе прекалено голяма отговорност за германското нелегално движение. Бившият човек от Лисабон може да използва методи, които намери за най-подходящи. Да наеме убийци, да го направи сам — както се стекат обстоятелствата. Само да е сигурен, че е направено.

Сполдинг ще го разбере. Тъмният свят на агенти и двойни агенти беше неговият живот през последните няколко години. Дейвид Сполдинг… ако може да се вярва на досието му… Щеше да приеме заповедта, каквато и да е тя, и да намери разумно професионално решение.

Ако, разбира се, Сполдинг е жив!

О, Господи! Какво се бе случило? Къде бе това? Лейпис, Лейджис? Някакво проклето летище в Азорите! Саботаж. Взривен при излитане!

Шофьорът зави от автострадата по черен вирджински път. Бяха на петнайсет минути от базата Феърфакс. Суонсън се улови, че смуче долната си устна между зъбите. Явно бе прехапал меката тъкан, защото усети вкус на кръв в устата си.

— Имаме нова информация — каза полковник Едмънд Пейс, застанал пред фотокарта в рамка. Картата бе на остров Терсейра от Азорите. — Сполдинг е добре. Разтърсен е, разбира се. Няколко шева, охлузвания, но нищо счупено, въпреки това. Оживял е по чудо. Пилотът, помощникът и другият член на екипажа са мъртви. Единствените живи са Сполдинг и задният картечар, но той може би няма да оживее.

— Може ли да се движи Сполдинг?

— Да. Холандър и Балантайн са с него сега. Разбрах, че искате да бъде отведен…

— Исусе, разбира се — прекъсна го Суонсън.

— Изпратих го към Нюфаундленд за прехвърляне. Освен ако измените заповедите. Крайбрежният патрулен полет ще го вземе и отведе на юг. Летище „Мичел“.

— Кога ще пристигне?

— Довечера късно, ако позволява времето. В противен случай рано сутринта. Трябва ли да го доведем тук?

Суонсън се поколеба:

— Не… Нека някой доктор още на летище „Мичел“ да го прегледа основно. Задръжте го в Ню Йорк. Ако има нужда от няколко дни почивка, настанете го в хотел. Иначе… всичко остава.

— Добре… — Пейс изглеждаше леко разочарован от своя висшестоящ — Някой трябва да се срещне с него.

— Защо?

— Неговите документи, всичко, което приготвихме, отиде заедно със самолета. Те са купчина пепел.

— О, да, разбира се. Не се сетих за това. — Суонсън се отдалечи от Пейс и отиде до стола пред празното обикновено бюро. Седна.

Полковникът гледаше генерала. Той бе загрижен от липсата на съсредоточеност у Суонсън и неадекватната концентрация.

— Ние можем да приготвим нови много лесно, това не представлява проблем.

— Добре, направете го. След това изпратете някой да го посрещне на „Мичел“ и да му ги даде.

— Окей… Но възможно е да промените мнението си. — Пейс прекоси разстоянието до стола си, но остана прав.

— Защо? За какво става дума?

— Каквото и да е… Взривяването на самолета бе саботаж, както ви казах. Ако си спомняте, помолих ви да дойдете тук поради неочакваното развитие.

Суонсън погледна нагоре към своя подчинен.

— Имах трудна седмица. Аз ви казах важността на този проект. Не играйте с мене игрите на Феърфакс. Не съм експерт във вашата работа. Помолих ви само за сътрудничество, заповядах ви, ако това ви харесва повече. Кажете какво мислите, само без предисловия, моля.

— Помъчих се да ви помогна — тонът на Пейс бе строго учтив. — Не е лесно, сър. Оставих ви дванайсет часа да размислите върху алтернативите. Този самолет бе взривен от Хаганах.

— Какво?

Пейс му обясни за еврейската организация, действаща извън Палестина. Наблюдаваше Суонсън внимателно през цялото време.

— Това е безумие! Нищо не разбирам! Откъде го знаеш?

— Първото нещо, което екипът за проверка прави на мястото на саботаж, е бързо да го огледа, да вземе от отломките, да търси доказателства, които биха могли да се стопят от топлината, или да изгорят, ако са използвани експлозиви. Това е предварителна проверка и се прави бързо… Медальон на Хаганах е намерен, занитен към опашката. Искат да ги разпознаят добре.

— Господи! Какво казахте на хората в Азорите?

— Осигурих ви цял ден, генерале. Инструктирах Холандър да омаловажи всяка връзка, да не говори нищо на Сполдинг. Ако се постави този въпрос, чистосърдечно да го обясни със съвпадение. Организацията Хаганах е независима и фанатична. Повечето ционистки организации се пазят от нея. Наричат я група от диваци.

— Как допуснахме това? — Суонсън бе разтревожен на друго ниво.

— Знаете, сигурен съм, че Азорските острови са под британски контрол. Стар португалски договор им дава право да имат военни инсталации.

— Знам това — каза Суонсън предпазливо.

— Британците намериха медальона.

— Какво ще правят по-нататък?

— Да помислим. Евентуално ще направят рапорт до Централното съюзническо разузнаване.

— Но вие знаете вече.

— Холандър е добър човек. Прави услуги, но и приема услуги.

Суонсън стана от стола и се заразхожда безпомощно.

— Какво мислиш, Ед? Заради Сполдинг ли е направено? — Той гледаше към полковника.

Изражението на лицето на Пейс показваше на Суонсън, че той почва да разбира безпокойството му. Не се отнасяше толкова до проекта — той беше извън полезрението му, приемаше го, но не и това, че един колега офицер бе принуден да се справя в област, с която той не е запознат и не е обучаван за нея. В такива моменти всеки почтен военен изпитва съчувствие.

— Всичко, което мога да кажа, са предположения — много свободни, дори не са добре премислени… Би могло да е заради Сполдинг. Но дори и да е така, не е задължително да е свързано с вашия проект.

— Какво?

— Не зная какво е полето на дейност на Сполдинг. Не съвсем точно. А Хаганах са пълни с психопати от всякакъв вид. Те са толкова разумни, колкото частите на Юлиус Стрейшър. Сполдинг може би е трябвало да убие португалски или испански евреин. Или да използва някого като капан за прикритие. В католическа страна само това е достатъчно за бойните групи на Хаганах… Или може да е имало някой друг в самолета? Някой офицер или човек от екипажа, който има близък антиционист и по-специално — близък евреин-антиционист. Ще трябва да проверя… Докато не прочетеш книгата, не би могъл да разбереш тези евреи.

Суонсън остана мълчалив за няколко минути. Когато проговори, направи го като човек, разбиращ позицията на Пейс…

— Благодаря. Но това едва ли е нещо такова, нали? По отношение на испанските евреи, „капан за прикритие“ или някой вуйчо на пилота… Това е Сполдинг.

— Не знаете това. Да, може да се спекулира, но не можем да бъдем сигурни.

— Не мога да разбера как? — Суонсън седна отново, като мислеше на глас. — Като се вземат предвид всички неща… — Мислите му отлетяха в тишината.

— Може ли да би посъветвам? — Пейс отиде до стола си. Не беше време да спори с озадачения по-старши.

— С удоволствие — каза Суонсън, като погледна полковника, изразявайки с очи благодарност към този суров и уверен мъж от разузнаването.

— Аз не съм наясно с проекта и ако искате да знаете, така е по-добре. Това е работа на Отдела за диверсии и мястото му е там. Казах ви преди няколко минути, че би трябвало да имате алтернатива… може би трябва. Но само ако откриете пряка връзка. Наблюдавах ви и вие не открихте.

— Защото няма никаква…

— Вие не участвате — аз дори не виждам как? Като размисля какво знам за проучването и Йоханесбург… каква връзка има с концентрационните лагери? Аушвиц? Белзен?

— Никаква, дори далечна.

Пейс се наведе напред, с лакти на бюрото.

— Това са грижи на Хаганах. Заедно с испанските евреи и „капаните за прикритие“… Не вземайте никакви решения сега, генерале. Бихте ги взели прибързано, без доказателства.

— Доказателства… — Суонсън изглеждаше озадачен. — Бе взривен самолет. Убити са хора!

— А медальона е можело да бъде поставен от всеки на опашката. Възможно е да ви проверяват.

— От кого?

— Не мога да ви отговоря. Предупредете Сполдинг. Ще му се стори смешно, та той бе в този самолет. Но предупредете моя човек на летище „Мичел“, че може да има повторение, да бъде внимателен… Той беше там, генерале. Той ще се справи, както трябва… Междувременно, мога ли да ви предложа да помислите за заместник.

— Заместник?

— За Сполдинг. Ако има повторение, този път може да успеят. И той да бъде вън…

— Мислите, че може да бъде убит?

— Да.

— В какъв свят живеете, хора! — попита тихо Суонсън.

— Много е сложно! — каза Пейс.

15

Сполдинг гледаше трафика по Пето авеню и Сентрал парк през хотелския прозорец. „Монтгомери“ бе един от онези малки, елегантни хотели, които неговите родители използваха, когато бяха в Ню Йорк, и изпитваше приятна носталгия от пребиваването си отново тук. Старият служител на регистрацията избърса тайно сълзите си, докато записваше името му. Сполдинг бе забравил, но за щастие си спомни, докато съхнеше подписът му, че старият човек го беше водил на разходки в парка преди много години. Преди повече от четвърт век!

Разходки в парка. Гувернантки. Шофьори, чакащи във фоайетата, готови да отведат неговите родители до влака, на концерт или на репетиция. Музикални критици. Директори на музикални компании. Безкрайни вечери, където той трябваше обикновено да се „яви“ преди лягане. Тогава баща му го караше да каже пред някой гост на каква възраст Моцарт е композирал своята „четиридесета“; дати и факти, които трябваше да помни и за които не даваше пет пари. Аргументи. Истерии заради недобър диригент, лошо представление или лоша критика.

Лудост!

И винаги фигурата на Арон Мандел, спокойна, предразполагаща, толкова често бащинска към неговия арогантен баща, докато майка му оставаше в сянка, на втори план, което противоречеше на естествената й сила.

И спокойни времена… Неделите… освен когато имаше концерти. Тогава внезапно родителите му се сещаха за неговото съществуване и се опитваха да компенсират с еднодневно внимание, което те мислеха, че неправилно са поверили на гувернантки, шофьори и учтиви хотелски служители. В тези времена, спокойните времена, той чувстваше честните, но изкуствени опити на своя баща, който искаше да каже, че всичко е наред, че не е онеправдан. Не беше нужно да прекарва есенните дни, разхождайки се по зоопаркове и музеи, освен това зоологическите градини и музеите в Европа бяха по-добри. Не се нуждаеше и от почивките на Кони Айланд или от плажовете на Ню Джърси през лятото. Какво бяха те в сравнение с Лидо или Коста дел Сантяго? Но те бяха в Америка и тук се проявяваше този родителски импулс да влязат в калъп, наречен „американски майка и баща“.

Тъжен, смешен, недостатъчен — невъзможен в действителност.

И по някаква неясна причина той никога не се върна в този малък елегантен хотел в по-късните си години. Рядко е имало нужда, разбира се, но би могъл да направи усилие — служителите обичаха семейство Сполдинг. Сега това му се струваше някак си правилно. След години далече оттук той искаше сигурно място в сякаш чуждата земя, сигурно, макар и в спомените.

Сполдинг отиде от прозореца към леглото, където пиколото бе оставил новия му куфар с цивилни дрехи, купени от „Роджърс Пиит“. Всичко, включително и куфара. Пейс бе предвидил и изпратил пари по майора, който му донесе дубликатите на изгорелите в Терсейра документи. Забавляваше го това, че се радваше повече на парите, а не на документите.

Майорът, който го посрещна на летище „Мичел“ го придружи до лазарета на базата, където скучаещ военен лекар го обяви за здрав, но изтощен, изкритикува превръзките, направени от британския лекар в Азорите, но не ги смени и посъветва Дейвид да взема по две таблетки антибиотик на всеки четири часа и да почива.

Риск на пациента!

Майорът куриер „изсвири“ мелодия на пианото на Феърфакс и му каза, че в дивизията все още анализират саботажа в Лейджис. Престъплението може би е подготвено за него още в Лисабон. Трябва да бъде много внимателен и оттук нататък да докладва всеки необичаен инцидент директно до полковник Пейс във Феърфакс. По-нататък Сполдинг трябва да се свързва с бригаден генерал Алан Суонсън от Отдела за диверсии. Суонсън ще бъде неговият шеф и ще се свърже с него до няколко дни, най-много десет.

Защо да се обажда на Пейс тогава? По отношение на всеки „инцидент“. Защо да не се свързва директно с този Суонсън? След като той е шефът.

— Инструкциите на Пейс — отговори майорът, — докато генералът поеме, по-просто е по този начин.

„Или по-нататъшно прикриване“, помисли Дейвид, като си припомни замъглените очи на Пол Холандър, азорско-американския агент в Терсейра.

Нещо беше се случило. Прехвърлянето му към новия бе извършено по много необичаен начин. Никаква стратегия… от неподписаните приоритетни кодове, получени в Лисабон, до необикновената заповед. От средокеанската доставка на документите от азорско-американските агенти, които казаха, че ще го разпитат най-напред до странните заповеди, които му налагаха да докладва на двама цивилни в Ню Йорк, без никакви предварителни указания.

Всичко бе като въртящ се валс. Или бе много професионален, или ужасно аматьорски, а в действителност той се съмняваше, че е комбинация от двете. Ще бъде интересно да срещне този генерал Суонсън Никога не е чувал за него.

Легна на хотелското легло. Ще отдъхне за час, ще вземе един душ, ще се избръсне и ще види Ню Йорк през нощта след повече от три години. Ще види как се е отразила войната на Манхатънската вечер, защото почти нищо не личеше през деня — освен плакатите. Хубаво ще бъде да има жена тази вечер. Но ако това се случи, той би искал да прекара удобно, без схватки или бързане. Някоя щастлива случайност щеше да бъде най-добре. Приятна, наистина приятна пауза. От друга страна, той не искаше да се рови в телефонния указател, за да подготви това. Три години и девет месеца минаха, откакто за последен път е говорил по телефона в Ню Йорк Сити. През това време се научи да бъде внимателен с промените, които настъпват само за дни, да не казва нищо за изминалите три години и девет месеца.

И той с удоволствие си припомни как честите смени в посолството на САЩ в Лисабон говореха за лесната достъпност на жените. Специално във Вашингтон и в Ню Йорк, където броят им и липсата на постоянни контакти работеха в полза на връзките за една нощ. После той си спомни с нотка на забавно смирете, че същите тези доклади обикновено говореха за неотразимия магнетизъм на офицерската униформа — специално капитанска и нагоре.

Той бе обличал униформата точно три пъти през изминалите четири години: в салона на хотел „Мейфлауър“ с Ед Пейс, в деня на пристигането му в Португалия, и в деня, когато напусна Португалия.

Сега дори не притежаваше униформа.

Телефонът му иззвъня и това го стресна Само Феърфакс и този генерал Суонсън, предполагаше той, знаеха къде се намира. Беше се обадил в „Монтгомери“ от лазарета на летище „Мичел“, за да направи резервация за седемдесет и два часа, както му бе казал майорът. Нуждаеше се от почивка, а там никой няма да го безпокои. Сега обаче някой го безпокоеше.

— Ало?

— Дейвид! — беше глас на момиче — тих, учтив. — Дейвид Сполдинг!

— Кой е? — Помисли за секунда — дали току-що освободената му фантазия му правеше номера в действителност.

— Лесли, скъпи! Лесли Дженър! Господи, минаха цели пет години!

Мисълта на Сполдинг препускаше. Лесли Дженър беше част от нюйоркската сцена, но не от света на радиото, тя беше от колежанската тълпа. Среща под часовника в Балтимор, късни нощи в Ла Рю, купоните, на които бе канен не толкова заради социалния си произход, колкото заради концертиращите Сполдинг. Лесли беше мис Портър, Финч и от Младежката лига.

Само че името й беше сменено с някакво друго. Тя се омъжи за момче от Йейл. Не си спомняше името.

— Лесли, това е… Исусе Христе, изненада! Как разбра, че съм тук? — Сполдинг не се ангажираше в незначителен разговор.

— Нищо в Ню Йорк не се случва, без аз да разбера! Имам уши и очи навсякъде, скъпи. Истинска шпионска мрежа.

Дейвид Сполдинг почувства как кръвта се оттегли от лицето му. Не му хареса шегата на момичето.

— Говоря сериозно, Лесли… И то, защото не съм се обаждал на никого. Дори на Арон. Как ме откри?

— Ако трябва да знаеш, Синди Бонър… някога се казваше Синди Тотъл и се омъжи за Пол Бонър… та, Синди сменяла някакви грозни коледни подаръци за Пол в „Роджърс Пиит“ и се закле, че те е видяла да пробваш костюми. Така че… ти знаеш Синди! Прекалено срамежлива, за да те заговори…

Дейвид не познаваше Синди. Дори не си спомняше името, още по-малко лицето. Лесли Дженър продължи, докато той мислеше за това.

— … И тогава тя изтичала до най-близкия телефон и ми се обади. В крайна сметка, скъпи, ние бяхме истинска двойка!

Ако такава „истинска двойка“ означаваше прекарването на почивните дни от двата летни месеца в Източен Хамптън, през които спеше с дъщерята на собственика на къщата, то Дейвид бе съгласен. Но Дейвид не го разбираше така, историята бе мимолетна, дискретна и много преди сполучливата женитба на момичето.

— По-добре не казвай това на съпруга си…

— О, Господи, бедното агънце! Аз съм Дженър, скъпи, не Хаукууд! Дори не запазих името. Проклето да е!

Значи това било, помисли Дейвид. Тя бе омъжена за човек на име Хаукууд — Роджър или Ралф, нещо такова. Футболист или тенисист?

— Съжалявам. Не знаех…

— Ричард и аз се разделихме отдавна. Беше катастрофа. Кучият му син не можеше да не задиря дори най-добрите ми приятелки. Сега е в Лондон, във въздушните сили, в секретно поделение. Мисля, че на английските момичета им е дошло до гуша от него… и наистина е така! Зная това!

Имаше леко потрепване във въздишката на Дейвид. Лесли Дженър му правеше предложение.

— Добре, те са съюзници — каза Сполдинг с хумор, — но ти не ми каза как ме намери тук?

— Само след четири телефона, агънце! Опитах най-обикновеното: „Комодор“, „Балтимор“ и „Уолдорф“ и тогава си спомних, че майка ти и баща ти винаги отсядаха в „Монтгомери“. Много е стар светът, скъпи… Аз мислех, с резерви, разбира се, че може би ще помислиш за това.

— От тебе ще стане добър детектив, Лесли.

— Само когато обектът на моето преследване си заслужава, агънце… Ние се забавлявахме.

— Да, разбира се — каза Сполдинг, но мислите му изцяло бяха насочени другаде. — И не можем да оставим твоите доблестни спомени да се прахосат. Вечеря?

— Ако не беше ме поканил, бих изкрещяла.

— Да те взема ли от твоя апартамент? Какъв е адресът ти?

Лесли се поколеба за част от секундата.

— Нека се срещнем в ресторанта. Иначе никога няма да излезем оттук.

Разбира се покана.

Дейвид посочи малко кафене, за което си спомни, на „Петдесет и първа“ улица. Беше на Парк авеню.

— В седем и половина, в осем?

— Чудесно, в седем и половина, но не там, скъпи! То е затворено вече от години. Защо не в „Галери“? То е на „Четирийсет и шеста“. Ще направя резервации, те ме познават.

— Прекрасно.

— Ти, бедно агънце, ти не знаеш нищо, нямаше те тук твърде дълго. Аз ще те влача.

— Харесва ми това. Тогава до седем и половина.

— Нямам търпение. И обещавам да не плача.

Сполдинг остави телефона учуден, по няколко причини. Като начало, момиче не се обажда на бивш любовник след почти четири военни години, без да го пита как е, къде е бил, колко ще остане в града. Не е естествено… специално в тези времена, да се отказва любопитството в тези наситени с любопитство дни.

Другата причина бе дълбоко тревожна.

За последен път неговите родители бяха в „Монтгомери“ през 1934 година. И той не е идвал оттогава. Запозна се с момичето през 1936 година октомври, в Ню Хевън на кегли в Йейл. Той си спомняше точно.

Лесли Дженър не би могла да знае за хотел „Монтгомери“ и да го свързва с неговите родители.

Тя лъжеше.

16

Оказа се, че „Галерията“ изглежда точно така, както Дейвид си я представяше — обзаведена в тъмночервено кадифе, с разпръснати палми в различни форми и големини, отразяващи меката жълта светлина, излъчвана от многобройни стенни свещници, поставени толкова високо, че не можеше да се прочете менюто. Клиентелата бе предвидима — млади, богати, съзнателно небрежни. Изобилие от набръчкани вежди, изкривени усмивки и много бели зъби. Гласовете ту се извисяваха, ту затихваха, думите се сливаха в блестяща дикция.

Лесли Дженър чакаше, когато той пристигна. Тя се устреми в ръцете му за прегръдка пред гардероба. Прегърна го силно, мълчаливо, за няколко минути… или поне така му се стори, във всеки случай според него продължи прекалено дълго. Когато най-после вдигна глава назад, сълзи се стичаха на струйки по бузите й. Сълзите бяха истински, но имаше нещо… може би присвитите й устни? Очите й?… Имаше нещо изкуствено в нея. Или може би на него самия му ставаше нещо? Може би всичко се дължеше на годините, които бе прекарал далеч от момичета като Лесли Дженър и заведения като „Галерията“.

Във всичко останало тя си беше същата, каквато я помнеше. Малко по-възрастна, със сигурност по-чувствена… придобитият опит личеше. Тъмнорусата й коса сега бе по-скоро светлокестенява, големите й кафяви очи бяха придобили и хитрина в допълнение към вродената провокативност. По лицето й можеха да се забележат леки бръчки, но то все още изглеждаше изваяно и аристократично. А чувстваше и тялото й, спомените още по-ясно изплуваха на повърхността: гъвкаво, силно, с добре оформени гърди; едно тяло, което зависеше от секса. То бе оформено от него и предназначено за него.

— Господи, Господи, Господи! О, Дейвид! — тя притисна устни до ухото му.

Отидоха до масата. Тя държеше непрекъснато ръката му, като я пусна само за да запали цигара. Говореха бързо. Не беше сигурен, че го слуша, но тя непрестанно кимаше с глава и не сваляше поглед от него. Той повтаряше постановките от легендата, която му бе подготвена: в Италия получил леки рани; пуснали го, за да се влее отново в индустрията, където ще бъде по-полезен, отколкото с пушка в ръка. Не, не беше сигурен колко време ще остане в Ню Йорк. (Поне тук съм искрен, помисли си той. Нямаше понятие колко време ще прекара в града, а предпочиташе да знае.) Да, радваше се, че я вижда отново.

Вечерята бе една прелюдия към леглото. И двамата го знаеха, никой от тях не се опитваше да прикрива вълнението, което изпитваше от подновяване на най-приятното преживяване, а именно секса между млади хора, правен скришом, въпреки порицанието на възрастните, предизвикващ по-силни усещания точно защото се смяташе за нещо забранено и опасно.

— Към твоя апартамент ли? — попита той.

— Не, агънце. Аз живея с една леля, по-младата сестра на мама. В това време е много шик да живееш в един апартамент с други хора. Много е патриотично.

Нейните разсъждения му убягваха.

— Тогава отиваме в моя — заяви той.

— Дейвид? — Лесли стисна ръката му и направи кратка пауза, преди да продължи. — Онези стари познати, които са собственици на хотел „Монтгомери“, познават цялата ни компания. Например семейство Алкот държат там апартамент — така, както и семейство Дюхърст… Имам ключ от апартамента на Пеги Уебстър, който се намира във „Вилидж“2. Нали си спомняш Пеги? Беше на сватбата им. Спомняш ли си Джак Уебстър? Познаваш го. Той е във флота и тя замина да го види в Сан Диего. Хайде да отидем там.

Сполдинг наблюдаваше внимателно момичето. Не беше забравил странното й държание по телефона, лъжите й за стария хотел и за родителите му. Все пак може би въображението му работеше прекалено силно. Годините, прекарани в Лисабон, го караха да бъде внимателен. Може би имаше някакво обяснение или той просто бе позабравил някои неща, но в момента бе точно толкова любопитен, колкото и стимулиран.

Много любопитен. Много стимулиран.

— Добре, да идем у Пеги — каза той.

Ако имаше нещо друго зад сексуалните цели, то той не можеше да го долови.

Свалиха палтата си. Докато Лесли правеше питиета в кухнята, Дейвид постави стари вестници под скарата на камината и се вгледа в разпалването на огъня.

Лесли застана на кухненската врата и започна да го наблюдава, докато той разравяше огъня, за да се разгори. Тя държеше чашите с питиетата и се усмихна.

— След два дни е Нова година. Ще приемем, че тази е наша. Нашата Нова година. Началото на много други, надявам се.

— На много други — отговори той, като се изправи и тръгна към нея. Той пое и двете чаши, а не само тази, която му подаваше.

— Ще ги оставя тук.

Занесе ги до масичката пред малкия диван, обърнат към камината. Обърна се бързо, любезно, за да види очите й. Тя не наблюдаваше чашите, нито пък неговите движения при поставянето им.

Вместо това тя се приближи по-близо до огъня и започна да сваля блузата са. Пусна я да падне на пода и се обърна отново към него; големите й гърди бяха подчертани от опънат, прозрачен сутиен, който имаше леки бримки по краищата.

— Свали ризата си, Дейвид.

Той я свали и се приближи към нея. Тя трепна при вида на бинтовете и нежно ги докосна с пръсти. Тя се вкопчи в него, тазът й настойчиво се притисна в бедрата му, като изкусно се извиваше странично. Той се протегна и разкопча сутиена й, тя леко се отдръпна, докато той го свали. След това се обърна и допря гърдите си в него. Той обхвана лявата й гърда с дясната си ръка, а тя се протегна надолу, като се отмести леко и разкопча панталона му.

— Питиетата могат да почакат, Дейвид. Нова година е! Поне за нас.

Продължи да гали гърдата й, целувайки очите и ушите й. Тя го почувства и изстена.

— Ето, Дейвид — каза тя, — ето тук, на пода. — Коленичи, с високо вдигната до бедрата пола, под която се виждаха краищата на чорапите й.

Той легна до нея и започнаха да се целуват.

— Спомням си — прошепна й той с нежна усмивка. — Спомням си първия път. Онази къщичка до склада с лодки. Пода. Всичко си спомням.

— Чудех се дали ще си спомниш. Аз никога не съм го забравяла.

В един и четирийсет и пет сутринта той я заведе до тях. Бяха правили любов два пъти, изпили бяха голямо количество от доброто уиски на Джак и Пеги Уебстър и бяха говорили предимно за „старите времена“.

Лесли не изпитваше никакви задръжки по отношение на брака си Ричард Хаукууд бившият й съпруг, се оказал мъж, който не можел да поддържа трайна връзка. Бил сексуално лаком само при наличие на много и различни връзки, а иначе не бил нищо особено. Човек — доста пропаднал в бизнеса… доколкото му позволявало семейството. Хаукууд бил възпитан да харчи петдесет хиляди на година, а имал способността да спечели най-много шест.

Тя чувствала, че войната е създадена за мъже като Ричард. Този тип мъже преуспявали на война, също като нейният бивш съпруг. Той би предпочел „да бъде свален“ някъде, като завърши достойно живота си, отколкото да се върне към разочарованията на цивилната неадекватност. Сполдинг мислеше, че това определение е доста жестоко, докато тя твърдеше, че е съвсем точна. След това започнаха да се смеят и отново правиха любов.

През цялата вечер Дейвид беше нащрек, в очакване тя да каже нещо, да разкрие или да попита за нещо необикновено. Каквото и да е… — нещо, което да обясни ако не друго, то поне причините за лъжите й. Не получи никакво обяснение.

Още веднъж я попита, под предлог, че е учуден как след толкова години помни родителите му и хотел „Монтгомери“. Тя продължи да твърди, че има много добра памет, като добави само, че любовта кара хората да търсят по-упорито.

Ето, отново лъжеше, той просто знаеше това. Това, което съществуваше между тях, не бе любов.

Тя го остави още в таксито — не искаше той да се качва горе. Леля й ще е заспала, така било по-добре.

Ще се срещнат отново утре. В апартамента на Уебстър. В десет вечерта. Имала среща за вечеря, но щяла да се отърве по-рано. А и щяла да промени плановете си за самата Нова година. Целият ден ще бъде техен.

Докато портиерът й отваряше вратата и таксито потегли към „Пето авеню“, той за първи път си спомни, че задачата, поставена от Феърфакс с „Меридиан Еъркрафт“, щеше да започне вдругиден. Точно на Нова година. Предполагаше, че ще се работи половин ден.

Странно. Нова година. Коледа.

Той дори не беше помислил за Коледа. Беше се сетил да изпрати подаръците, предназначени за родителите му в Сантяго, но бе сторил това преди пътуването в северната част на страната — до Баските провинции и Навар.

Коледните празници нямаха никакво значение за него.

Всички онези Дядо Коледи, които звъняха със звънците си по улиците на Ню Йорк, украсите по витрините на магазините… нищо от това вече нямаше значение за него.

Тъжно му беше за това. Винаги бе изпитвал удоволствие от празници.

Дейвид плати на шофьора, каза „Здрасти“ на нощния пазач на хотел „Монтгомери“ и се качи на асансьора до своя етаж. Слезе и тръгна към стаята си. Механично прокара пръст над табелата с надпис „не безпокойте“, която висеше под ключалката, тъй като очите му бяха изморени.

Опипа дървото и погледна надолу, като щракна запалката, за да разгледа по-добре.

Нишката, която бе поставил, я нямаше.

Предчувствието и инструкциите, получени от Феърфакс, го караха да бъде нащрек и да постави знаци на вратата на хотелската си стая. Бе поставил невидими нишки от бежова и черна коприна на различни места по вратата. Липсата или скъсването им означаваше, че някой е влизал в стаята.

Не бе въоръжен и не знаеше дали все още няма някой вътре.

Върна се обратно до асансьора и натисна копчето. Попита пиколото, обслужващ асансьора, дали има шперц, защото не може да си отключи вратата. Човекът нямал шперц, затова го свали до фоайето.

Нощният пазач направи тази услуга, като заповяда на пиколото да стои на рецепцията, докато той услужи на г-н Сполдинг и се справи със заялата ключалка.

Докато двамата мъже слизаха от асансьора и тръгнаха надолу по коридора, Сполдинг чу далечен звук на пускане на секрет, врата се затвори тихо. Той бързо обърна глава и в двете посоки, нагоре-надолу по коридора, като се опитваше да локализира шума.

Нищо, освен затворени хотелски врати.

Човекът от рецепцията нямаше никакви проблеми при отварянето на вратата. Той се затрудни най-вече да разбере причината защо г-н Сполдинг прехвърли ръка през рамото му и го пробута в стаята пред себе си.

Дейвид бързо огледа наоколо. Вратите на банята и на стенния гардероб бяха отворени — така, както ги бе оставил. Нямаше друго място, където човек можеше да се скрие. Той пусна рамото на пазача и му подаде бакшиш — петдоларова банкнота.

— Благодаря ти много. Много се извинявам. Страхувам се, че си пийнах повечко.

— Няма нищо, сър. Благодаря ви, сър. — Мъжът напусна, като затвори вратата зад себе си.

Дейвид бързо започна да проверява нишките, които бе поставил. В стенния гардероб… във вътрешния джоб на сакото… изпъната нишка по средата на джоба.

Липсваше.

В бюрото… първото и третото чекмедже, вмъкнати.

И двете нишки не бяха на мястото, където ги бе поставил. Първата бе паднала вътре върху една носна кърпа, а втората бе паднала между две ризи.

Леглото… странично поставена нишка по линия на десена върху завивката.

Не се виждаше. Нямаше я.

Той приближи към куфара си, който бе поставен на рафта за багаж близо до прозореца. Клекна и започна да оглежда дясната ключалка. Нишката бе закрепена за ключалката, като влизаше вътре и обхващаше малката пантичка. Ако куфарът е отварян, тя щеше да бъде скъсана.

Наистина беше скъсана, бе останала само половинката.

Вътре в куфара имаше поставена една-единствена нишка, в задната му част. Тя бе поставена напречно на еластичния капак, точно на три пръста от лявата страна.

Тя също липсваше.

Дейвид се изправи. Пресече стаята и отиде до нощната масичка, протегна се под нея за телефонния указател. Нямаше смисъл да се бави — предимството, което имаше, се състоеше в изненадата. Стаята бе претърсена професионално и не се очакваше той да е разбрал за това.

Той щеше да намери телефона на Лесли Дженър, щеше да се върне до блока, в който живееше, и щеше да намери телефон близко до входа; ако имаше късмет — с изглед към него. След това щеше да й се обади, да й разкаже някаква невероятна история, за каквото му паднеше и щеше да поиска да я види. Нямаше да споменава нищо за претърсването на стаята, нито за подозренията си. Изненадата щеше да е пълна; така щеше да има възможност да чуе нейната реакция. Ако тя се съгласеше да се видят, всичко щеше да е наред. В противен случай той щеше да държи под наблюдение апартамента — ако се наложеше и цяла нощ.

Лесли Дженър знаеше нещо, а той искаше да разбере точно какво знае. Мъжът от Лисабон бе придобил опит през трите години, прекарани в северните провинции.

Нямаше Дженър, записана на този адрес.

В Манхатън имаше записани шест души с име Дженър.

Една по една той продиктува цифрите на телефонистката в хотела и един по един, в различни стадии на сънливост и гняв, отговорите бяха еднакви.

Не, тук няма Лесли Дженър. Не познават такава.

Сполдинг затвори телефона. Беше седнал на леглото, стана и започна да се разхожда из стаята.

Щеше да отиде до блока и да попита портиера. Имаше вероятност, не особено голяма, апартаментът да е на името на лелята. Лесли Дженър би записала името си и телефонния си номер при всички случаи в Йелоу Пейджис3. За нея телефонът бе начин за съществуване, а не просто едно удобство. В случай, че отидеше направо в апартамента и започнеше да задава въпроси, той щеше да покаже безпокойство. Не трябваше да допусне това.

Кое бе онова момиче в „Роджърс Пиит“? Момичето, което сменяло коледни подаръци. Синтия? Синди?… Синди, Синди Татъл… Тотъл. Не, не и Тотъл. Бонър. Женена за Пол Бонър, разменяща „ужасни подаръци за Пол“. Той прекоси стаята, отиде до леглото и вдигна телефонния указател. Имаше телефон на Пол Бонър и адрес: 480 Парк авеню. Адресът изглеждаше на подходящо за тях място. Даде номера на телефонистката. Чу се глас на момиче — по-скоро заспало, отколкото будно.

— Да?… Ало?

— Госпожа Бонър?

— Да Какво има? Тук е госпожа Бонър.

— Аз съм Дейвид Сполдинг. Видели сте ме днес в „Роджърс Пиит“, докато сте разменяли подаръци за съпруга си, а аз си купувах костюм… Извинете, че ви безпокоя, но много е важно. Вечерях с Лесли… Лесли Дженър, вие сте й се обадили. Току-що я оставих пред апартамента й. Трябваше да се срещнем утре, но сега разбрах, че може би няма да имам възможност. Много глупаво от моя страна, но забравих да поискам телефонния й номер, а не мога да го открия в указателя. Помислих си…

— Господин Сполдинг — прекъсна го момичето с остър тон, вече не звучеше сънен, — ако това е някаква шега, смятам, че е лош вкус. Спомням си името ви… Не съм ходила в „Роджърс Пиит“. Мъжът ми бе убит преди четири месеца. В Сицилия… Не съм разговаряла с Лесли Дженър… Хаукууд, мисля, от около година. Тя се премести в Калифорния. Пасадина, мисля… Не поддържаме връзка. Нито има вероятност да поддържаме такава.

Дейвид чу рязкото изключване на телефонната връзка.

17

Бе сутринта на Нова година.

Първият му „работен ден“ в „Меридиан Еъркрафт“, в отдела за планиране.

По-голямата част от предишния ден бе прекарал в хотелската стая, излизайки за малко да обядва и да си купи списания. Вечеря в стаята и накрая взе едно такси до „Гринич Вилидж“, където предварително знаеше, че няма да намери Лесли Дженър в десет часа.

Бе стоял затворен по две причини. Първата бе заради потвърждението на диагнозата, поставена от доктора в базата „Мичел“, че е изтощен. Втората причина бе еднакво важна Феърфакс правеше проверка на Лесли Дженър-Хаукууд, на Синтия Тотъл-Бонър и на морски офицер на име Джак или Джон Уебстър, чиято жена бе отишла в най-подходящия момент в Калифорния. Дейвид искаше тези данни за всички тях преди да предприеме нещо друго, на Ед Пейс бе обещал да даде възможно най-пълна информация за времето, с което разполагаше — четирийсет и осем часа.

Сполдинг бе зашеметен от думите, които чу от Синди Бонър, думите, отнасящи се до Лесли Дженър.

Тя се премести в Калифорния Пасадина, струва ми се…

Обикновено телефонно обаждане до портиера на блока в „Гринич Вилидж“ бе потвърдило, че там действително живееше семейство Уебстър — мъжът бил във военноморския флот, а съпругата била на гости при него някъде в Калифорния. Портиерът прибирал цялата им поща.

Някъде в Калифорния.

Тя се премести в Калифорния…

Съществуваше ли някаква връзка? Или може би бе просто съвпадение.

Сполдинг погледна часовника си — беше осем часът. Сутринта в навечерието на Нова година. Утре щеше да бъде вече 1944.

Тази сутрин обаче той трябваше да докладва на някакъв Уолтър Кендъл и Юджиин Лайънс във временния офис на „Меридиан“, който се намираше на „Трийсет и осма“ улица.

Защо й трябваше на една от най-големите авиокомпании в Съединените щати да държи „временен“ офис?

Телефонът иззвъня Дейвид се протегна и вдигна слушалката.

— Сполдинг?

— Здравей, Ед.

— Направих, каквото можах. Информацията не е много смислена. Като начало, няма регистриран развод между семейство Хаукууд. Да, той е в Англия. Осма военновъздушна сила — няма нищо секретно. Той е пилот в Десети бомбардировъчен щаб долу в Съри.

— Какво ще кажеш за нея, живее ли в Калифорния?

— Преди около осемнайсет месеца напуснала Ню Йорк и се преместила при нейна леля в Пасадина. Много богата, женена за човек на име Голдсмит. Той е банкер. В социалния регистър се числи към любителите на поло. От информацията, която успяхме да получим, а тя е доста рехава, тя просто обича Калифорния.

— Окей. Какво разбрахте за Уебстър?

— Това, което каза, е точно. Той е офицер от артилерията на Саратога. Корабът е влязъл в Сан Диего за ремонт след сражение. По план след две седмици трябва да е пуснат на вода и определената дата е все още в сила. Дотогава са дадени много отпуски по четирийсет и осем и седемдесет и два часа. Въпреки това продължителни отпуски няма. Съпругата Маргарет е отишла при своя лейтенант преди два дни. Настанила се е в хотел „Гринбриър“.

— Научи ли нещо за семейство Бонър?

— Само това, което и ти знаеш. И още нещо — той е истински герой. Посмъртно е награден със Сребърна звезда, пехотинец. Убит е при разузнавателен патрул, докато прикривали евакуация при засада. Завладяването на Сицилия.

— И това е всичко?

— Да. Разбира се, всички се познават помежду си, но не мога да открия нищо, което да ги свързва със задачата ти от Министерството на войната.

— Но ти не контролираш тази задача, Ед. Ти каза, че не знаеш каква е тя.

— Вярно. От фрагментите, които знам, не мога да открия връзка.

— Стаята ми е била претърсена. Не греша за това.

— Може би с цел кражба. Богат войник в богаташки хотел, върнал се след дълго отсъствие. Може би е бил някой, който е предполагал, че си получил много пари наведнъж със задна дата — пари при уволнението.

— Съмнявам се. Всичко е извършено прекалено професионално.

— Много професионалисти шетат из хотелите. Те чакат хората да тръгнат към запивки и…

— Искам да проследя нещо — прекъсна го Сполдинг.

— Какво?

— Онова момиче, Бонър, каза, че не е много вероятно да се свърже някога с Лесли Дженър — и не се шегуваше. Странно нещо, нали? Искам да знам защо го каза.

— Продължавай. Била е твоята хотелска стая, а не моята… Знаеш ли какво мисля? Мислих доста по този въпрос, наложи ми се.

— Какво?

— Онази нюйоркска тайфа води доста бърз начин на живот по отношение на „музикалните“ легла. Сега ти не спомена подробности, но няма ли логика в това, че тази жена е дошла до Ню Йорк за няколко дни — може би самата тя те е видяла или пък някой друг и си е помислила — защо пък не?… Искам да кажа, какво, по дяволите — връщала се е обратно в Калифорния, сигурно няма да те види никога повече…

— Не, не е логично. Направи всичко прекалено комплицирано, а не бе необходимо. Тя се е погрижила да не се върна навреме в хотела.

— Е, ти си присъствал…

— Точно така. Знаеш ли, смешно е. Според твоя майор на Азорите, в базата „Мичел“, ти считаш, че онази акция е била предназначена срещу мен…

— Казах само може да е — прекъсна го Пейс.

— А аз не смятам така. И ето ме тук убеден, че нещата от предишната вечер стоят по този начин, а ти смяташ, че не е така. Може би и двамата сме преуморени.

— Може аз пък да съм загрижен за твоя извор на овладяване на нещата Този Суонсън е много нервен, не е свикнал с тези неща. Не считам, че може да поеме още усложнения.

— Тогава да не му създаваме такива. Поне не в момента. Ще разбера, ако се налага да му ги създавам.

Сполдинг наблюдаваше раздърпания счетоводител, докато той скицираше операцията в Буенос Айрес. Никога не бе срещал човек като Уолтър Кендъл. Човекът със сигурност бе нечистоплътен. Миризмата на тялото само частично бе прикрита от щедра доза ром. Яката на ризата му бе мръсна, костюмът — измачкан и Дейвид бе заинтригуван да наблюдава как мъжът диша едновременно през устата и носа си. Агентът от Терсейра бе казал, че Юджиин Лайънс е „странен“.

Ако този тип Кендъл бе „нормален“, то той чакаше с нетърпение да се запознае с учения.

Операцията в Буенос Айрес изглеждаше достатъчно проста, много по-проста в сравнение с голямата част от работата в Лисабон. Толкова лесна, че се ядосваше само при мисълта, че са го прехвърлили от Лисабон заради нея. Ако някой се бе помъчил да го информира преди няколко седмици, той би спестил на Вашингтон доста планове и може би дори пари. Беше работил с немското нелегално движение, откакто тази организация бе консолидирала разнообразните си фракции и бе станала една действително ефективна сила. Ако този Ерих Ринеман бе способен да купи плановете, да ги изнесе от комплекса Пеенемюнде, то той, мъжът от Лисабон, би могъл да ги изнесе от страната. Вероятно по-безопасно, отколкото да се мъчи да ги прехвърля през Северно море или по каналните пристанища, които бяха строго охранявани и патрулирани. Голяма част от работата му щеше да е излишна, ако ситуацията не бе такава. Единствената действително забележителна част от цялата операция бе, че Ринеман е успял да изнесе планове — каквито и да са те — от Пеенемюнде. Това бе действително изключително. Пеенемюнде бе една бетонна и стоманена гробница заровена в земята. Тя притежаваше може би най-сложните системи за проверки и потвърждения, измислени до този момент. Много по-лесно би било да бъде изведен човек оттам, по различни измислени причини, отколкото да бъде измъкната дори една-единствена страница.

Нещо повече, в Пеенемюнде лабораториите се държаха настрана, като най-важните етапи се координираха от шепа елитни учени, които бяха под наблюдение на Гестапо. Според информацията от Буенос Айрес това значеше, че Ерих Ринеман: първо, е способен да достигне и подкупи различни шефове на лаборатории в систематична последователност; второ, че е изиграл или подкупил самото Гестапо (невъзможно); трето, по някакъв начин си е осигурил сътрудничеството на онези шепа учени, които бяха допускани да преминават вратите на лабораториите.

Опитът, който бе придобил през тези години, подсказваше на Дейвид, че последните две възможности трябваше да бъдат изключени; съществуваше прекалено голяма опасност от предателство. Ринеман сигурно бе обърнал достатъчно внимание на шефовете на лаборатории; това само по себе си бе достатъчно опасно, но все пак по-вероятно.

Докато Кендъл продължаваше да говори, Дейвид стигна до едно решение — да запази за себе си заключенията, до които бе стигнал. Той щеше да зададе няколко въпроса, на един или два от тях действително искаше да разбере отговора, но нямаше да става партньор с Уолтър Кендъл засега. Това бе достатъчно лесно решение, тъй като той бе един от най-неприятните мъже, които бе срещал някога.

— Съществува ли някаква особена причина плановете да пристигат на етапи? — попита Сполдинг.

— Не е необходимо, но Ринеман ги е измъкнал на части. Всеки си има разписание. Той казва, че така е по-безопасно. По негови разчети ние смятаме, че това ще стане в срок от една седмица.

— Добре, това е разумно… И този тип Лайънс може да прецени дали са оригинални?

— Няма по-добър от него. След малко ще стигнем до него. Има две неща, които трябва да знаеш. След като пристигнем в Аржентина, той е твоя собственост.

— Звучи злокобно.

— Можеш да се справиш с него. Ще имаш помощници… Въпросът е в това щом той потвърди автентичността на плановете, ти трябва да изпратиш кодовете и Ринеман ще получи парите си — не и по-рано. Кодове се изпращат чак след потвърждението.

— Не разбирам. Защо трябва всичко да бъде толкова сложно? Ако са автентични, защо не му платите още в Буенос Айрес?

— Той не желае парите да бъдат внасяни в аржентинска банка.

— Сумата сигурно е доста голяма.

— Голяма е.

— От малкото, което знам за Ринеман, не е необичайно той да работи с немското нелегално движение?

— Той е евреин.

— Не го споменавай пред оцелелите от Освиенцим, няма да ти повярват.

— Войната принуждава различни страни да си сътрудничат. Погледни ни нас. Ние работим съвместно с червените. Едно и също е — имаме еднакви цели. Различията се забравят.

— В този случай специално това е доста хладнокръвно.

— Това е техен проблем, а не наш.

— Няма да продължавам… Само един налагащ се въпрос. След като съм на път за Буенос Айрес, към посолството по-точно, защо бе необходимо да оставам в Ню Йорк? Нямаше ли да е значително по-лесно да променя просто Лисабон с Аржентина?

— Страхувам се, че това решение бе взето в последния момент. Непохватно, нали?

— Не добре обмислено. Фигурирам ли в списъка за прехвърляне?

— В какво?

— В списъка за прехвърляне към Външното министерство. От Държавния департамент. За военен аташе.

— Не знам. Защо?

— Бих искал да разбера дали е разгласено, че съм напуснал Лисабон. Дали това може да е обществено достояние. Смятах, че никой не трябва да знае.

— Значи никой не знае. Защо?

— За да знам как да се държа, това е всичко.

— Решихме, че трябва да отделим няколко дни, за да се запознаеш с всичко. Да се срещнеш с Лайънс, с мен; да се запознаеш с плана; с това какво целим — неща от този род.

— Много мило. — Дейвид забеляза въпросителния поглед на Кендъл. — Не, точно това искам да кажа. Толкова често ни подхвърлят разни проблеми без да знаем нещо за общия фон. Самият аз съм постъпвал по същият начин с различни хора… Изведнъж това уволнение, битката в Италия — те са легенда за дейността ми в Лисабон, така ли? И важат само на територията на Ню Йорк ли?

— Ъ-хъ, предполагам, че е така. — Кендъл, който до този момент седеше на крайчеца на стола, стана и заобиколи, като отиде до стола на Дейвид.

— Докъде трябва да стигна? — попита Сполдинг.

— Да стигнеш какво? — Кендъл избягваше да погледне в очи Дейвид, който седеше наведен напред на дивана.

— Легендата. В документите бе спомената Пета армия — това е Кларк; Трийсет и четвърта дивизия, Сто и двайсети батальон и т.н. Трябва ли да навлизам в нещата? Не знам особено много за италианския театър. Изглежда са ме ранили отвъд Салерно. Има ли някакви особености?

— Това е армейска работа. Що се отнася до мен, ти ще бъдеш тук пет-шест дни, след което ще се срещнеш със Суонсън и ще бъдеш изпратен в Буенос Айрес.

— Добре, ще изчакам генерал Суонсън.

Дейвид осъзна, че е безсмислено да се мъчи да прилага похвати в стила на Г–2 върху Кендъл… Частично професионални, частично аматьорски. Колебливият валс.

— Докато стане време за заминаване, ще можеш да прекарваш колкото време счетеш за необходимо с Лайънс. В неговата кантора.

— Добре. Бих искал да се срещнем. — Дейвид се изправи.

— Седни, той не е тук днес. Няма никой тук днес, освен портиера. До един часа. Нова година е все пак — Кендъл се отпусна в стола си, извади цигара и я стисна. — Трябва да ти разкажа за Лайънс.

— Добре. — Дейвид се върна на канапето.

— Той е пияница. Прекарал е четири години в затвора, в изправителен дом. Почти не може да говори, защото е изгорил гърлото си с чист алкохол… Същият той обаче е и най-умният кучи син в областта на аерофизиката.

Сполдинг се втренчи в Кендъл, без да отговори няколко секунди. Когато най-сетне проговори, дори не направи опит да прикрие шока от получената информация:

— Това е доста противоречива препоръка, нали?

— Вече казах, че е умен.

— Такива са и половината от лудите в Бел вю. Може ли да функционира! След като ще става моя „собственост“, както се изразяваш бих искал да съм наясно какво, по дяволите, сте ми дали и защо. Не е случайност.

— Той е най-добрият.

— Това не отговаря на въпроса ми. Въпросите.

— Ти си войник. Дават ти се заповеди.

— Аз също давам заповеди. Не започвайте така.

— Добре… Окей. Имаш право, предполагам.

— Така и смятам.

— Юджиин Лайънс е написал учебника по физическа аеродинамика. Той беше най-младият професор в Техническия институт на Масачузетс, може би е бил прекалено млад и затова много бързо започна да пада надолу. Отвратителен брак, много пиене, много задлъжнял. Именно тия неща свършили своята работа, както обикновено. Всичко това и прекалено многото ум, за който никой не иска да плаща.

— Какво са направили?

— Побъркал се, след запой, който продължил цяла седмица. След като се събудил, в крайна сметка, в една стая в южната част на Бостън, жената, с която преспал, била мъртва. Пребил я от бой… Била курва, така че на никого не му пукало особено; и все пак той бил виновен. Нарекли случая непреднамерено убийство и му намерили добър адвокат. Прекарал четири години в затвора, след което излязъл. Никой нямал желание да го наеме на работа, нито да се докосне до него… Това е 1936-та. Отказал се от всички свои опити и се присъединил към цялата тази измет от скитници и престъпници. И, действително, искам да подчертая, се присъединил към тях. — Кендъл прекъсна за момент и се усмихна.

Дейвид бе смутен от усмивката на счетоводителя; нямаше нищо смешно в цялата тази история.

— Очевидно не е останал там. — Това бе всичко, което можа да измисли в отговор.

— Прекарал е три години при тази измет. Изгорил си гърлото на улица Хюстън.

— Това е жалко.

— Най-доброто нещо, което можеше да му се случи. Поинтересували се от историята му и един от лекарите се заангажирал с него. Откарали го в проклетия Секретен отдел за проверка, където получил сравнително добра рехабилитация, а със започването на войната го повикали на работа в отбраната.

— Значи вече е добре. — Сполдинг заяви уверено, ето отново му се случваше… Това бе единственото нещо, което му идваше наум.

— Не е възможно да изчистиш такъв човек за нула време. Нито пък за две години… Той има рецидиви, от време на време започва да се налива отново. Откакто работи със секретни неща, има прикачени лични надзиратели. Например тук, в Ню Йорк, държи стая в болницата „Сейнт Люк“. Развеждат го насам-натам, точно като пияниците от висшето общество… В Калифорния Локхийд му е намерил апартамент с градина. Обслужват го денонощно мъже-медицински сестри. Впрочем доста добре се е уредил.

— Трябва да е страшно ценен. Това е прекалено голямо безпокойство…

— Казах ти — прекъсна го Кендъл, — той е най-добрият. Само трябва да бъде под наблюдение.

— Какво става, като остане сам? Искам да кажа, познавал съм доста алкохолици — те имат способността да се измъкват по много оригинален начин.

— Това не е проблем. Дават му алкохол — като поиска. Но никога не излиза сам навън. Той не би отишъл там, където има много хора, ако разбираш какво искам да кажа.

— Не съм съвсем сигурен, че разбирам.

— Не говори Най-доброто, което може да направи, е да говори с дрезгав шепот, нали ти казах, че гърлото му е изгоряло. Избягва хора… Което пък е добре. Когато не пие, което е в по-голямата част от времето, той чете и работи. Прекарва дни наред в лабораторията напълно трезв и не излиза навън. Добре е.

— Как общува? В лабораторията, на съвещания?

— С лист и молив, с по няколко прошепвания, с ръце. Най-вече с лист и молив. Всичко е свързано предимно с цифри, формули, диаграми. Това е езикът му.

— Целият му език?

— Точно така… Ако смяташ да говориш с него, просто се откажи още сега. Не е водил разговор с никого от десет години.

18

Сполдинг бързаше надолу по „Медисън авеню“ към североизточния ъгъл на „Б. Алтман“. Прехвърчаше сняг, такситата преминаваха бързо покрай малкото пешеходци, които се мъчеха да ги спрат по средата на улицата. Но по-добри пари можеха да се получат около входовете на магазините от пазаруващите в последния момент за новогодишния празник. Хората, които пазаруваха в „Алтман“ в самия следобед срещу Нова година, бяха първокласни клиенти. Защо трябваше човек да си хаби горивото за някой с по-малко пари?

Дейвид откри, че върви доста по-бързо, отколкото бе необходимо. Не отиваше никъде, нямаше място, където да се изисква неговото присъствие, нито определен час. Той просто искаше да избяга колкото се може по-бързо от Уолтър Кендъл.

Кендъл бе завършил инструктажа си за Юджиин Лайънс с едно изказване, че „две горили“ ще придружават учения до Буенос Айрес. Немият отшелник с изгореното гърло нямаше да получава алкохол, мъжете, в ролята на медицински сестри, носеха със себе си през цялото време „конски хапчета“. Юджиин Лайънс щеше да прекара часове наред над поставената му задача без да има достъп до алкохол. И защо не? Той така или иначе не правеше нищо друго. Не разговаряше, помисли си Дейвид.

Дейвид отказа поканата на Кендъл за обяд под претекст, че трябва да намине да се види със стари семейни приятели. Все пак бяха минали повече от три години… Ще бъде в кантората на 2 януари.

Истината бе, че Сполдинг искаше да се измъкне колкото се може по-бързо от този човек. А имаше и още една причина — Лесли Дженър-Хаукууд.

Нямаше представа откъде ще започне, но това трябваше да стане по възможно най-бързия начин. Имаше на разположение приблизително около седмица, за да научи историята зад онази забележителна нощ преди два дена. Единственото нещо, което знаеше със сигурност, бе, че началото щеше да включва една вдовица на име Бонър.

Може би Арон Мандел можеше да му помогне.

Той извади доларова банкнота от джоба си и приближи към портиера на магазин Алтман. Беше му наето такси след по-малко от минута.

Пътят до центъра бе съпроводен от бъбривостта на шофьора, който явно имаше собствено мнение по всички въпроси. Дейвид откри, че човекът го дразни; той имаше желание да помисли, а в тази обстановка бе доста трудно. След това изведнъж изпита чувство на благодарност към него.

— Щях да се присъединя към новогодишната тълпа, например към онази, дето се събира на Плаза4, нали знаеш кво искам да кажа? Въртят се доста големи бакшиши на тия благотворителни инициативи за войната. Но жената каза „не“. Каза ми: „Върни се, пийни си малко вино и се помоли на Бога нашите момчета да бъдат добре през тая година.“ Сега шъ трябва да направя така. Искам да кажа, че ако нещо стане през годината, цял живот шъ си мисля, че е заради бакшишите, получени на Нова година. Суеверия! Кво, по дяволите, момчето е машинописец във Форт Дикс.

Дейвид бе забравил очевидното. Не, не бе забравил, той просто не бе взел под внимание възможностите, защото не бяха свързани с него. Нито пък той с тях. Намираше се в Ню Йорк. В навечерието на Нова година. А това означаваше забави, танци, благотворителни балове и безкрайни празненства, предизвикани от войната в дузина зали, предназначени за балове, и безброй домове.

Госпожа Пол Бонър щеше да присъства на някои от тези места, на една от тези забави. Бяха изминали вече четири месеца, откакто мъжът й бе убит. При тези условия, за тези времена това бе достатъчно дълго време за траур. Приятелки, като Лесли Дженър, но не самата Лесли, щяха да й обяснят, че нещата стоят точно така. Това бе начинът, по който се държеше обществото в Манхатън. И при това доста разумно, като се имаха предвид всички неща.

Нямаше да представлява особена трудност да открие къде ще ходи Синди Бонър. А ако успееше да я намери, щеше да открие и други хора… ето точно това бе мястото, откъдето трябва да започне.

Подаде бакшиш на шофьора и влезе забързано във фоайето на хотел „Монтгомери“.

— О, Господин Сполдинг! — Гласът на стария чиновник проехтя в мраморното фоайе. — Имам съобщение за вас.

Той премина разстоянието до плота на рецепцията.

— Благодаря. — Разгърна листа и започна да чете:

Ед Пейс искаше да се свърже с него.

Нишката под ключалката бе непокътната. Влезе в стаята и се запъти направо към телефона.

— Имаме нещо за онова момиче Хаукууд — каза Пейс. — Реших, че ще искаш да разбереш.

— Какво? — Защо, ох, защо му беше необходимо на Пейс винаги да започва разговор по този начин? Какво, може би очакваше да му се каже „не, не желая да знам нищо“ и да изключи телефона?

— Страхувам се, че нещата започват да се изясняват и да потвърждават версията ми от миналата вечер. Твоето въображение работи прекалено много.

— За Бога, Ед, ще те закича с медал, когато пожелаеш. Какво имаш?

— Тя е доста освободена. Има доста разширен състав от сексуални партньори в Лос Анджелис. Води дискретен, но оживен сексуален живот. Курва от висшето общество, ако това не би те обидило.

— Не ме обижда. Какъв е източникът?

— Няколко братя офицери като начало — от военноморските и военновъздушните сили. След тях идва ред на хората от киното — актьори и двама изпълнителни директори на студио. После се нарежда индустриалната компания — „Локхиит“, „Спеери Ранд“. Тя не е добре дошла като гост в яхтклуба „Санта Моника“.

— Съществува ли някаква връзка с Г–2?

— Първото нещо, на което обръщаме внимание. Отрицателно. В леглото й няма хора от секретните служби. Има такива с ранг — военни и цивилни. А тя действително е в Ню Йорк. Внимателните ни проучвания установиха, че се е върнала в Ню Йорк на гости на родителите си за Коледа.

— Няма записано семейство Дженър в телефонния указател, което да познава такава личност.

— В Барнардсвил, Ню Джърси?

— Не — отговори Дейвид уморено. — Манхатън. Нали каза Ню Йорк.

— Опитай в Барнардсвил, ако искаш да я откриеш. Но не ми давай фактури за осребряване. Вече не си в северните части.

— Не. Барнардсвил е ловна област.

— Какво?

— Много общителна територия. Конюшни и попийващи си веселяци… Благодаря, Ед. Спести ми доста работа.

— Няма нищо. Всичко, което поиска от Центъра на съюзническото разузнаване, е да реши проблемите на сексуалния ти живот. Стремим се да задоволим нашите служещи.

— Обещавам ти, че ще се презапиша в армията като свърши всичко. Благодаря ти.

— Дейв?

— Да?

— Не съм наясно с тази работа на Суонсън, но как ти изглежда все пак?

— Проклет да съм, ако знам защо не са те уведомили. Обикновена покупка, ръководена от чудаци — поне един от тях… не двама, за които вече знам. Онзи, с който се запознах, е победител. Струва ми се, че са усложнили сделката, но това е по-скоро защото са нови в тези неща… Ние можехме да я свършим по-добре.

— Запозна ли се със Суонсън?

— Все още не съм. След празниците, поне така ми казаха. Какво, по дяволите, не бихме искали да пречим на коледната му ваканция. Училищата не започват занятие през първата седмица на януари.

— Честита Нова година, Дейв — засмя се Пейс от другата страна на линията.

— И на тебе също, Ед. Благодаря ти.

Сполдинг постави слушалката обратно. Погледна часовника си — беше вече един и петнайсет. Можеше да използва някоя военна кола отнякъде, предположи той, а можеше и да вземе назаем колата на Арон Мандел. Барнардсвил бе на около час от Ню Йорк, на запад от Оранджес, ако си спомняше точно. Може би най-добре би било да изненада Лесли Дженър, като не й даде шанс да избяга. От друга страна, както бе предположил още преди да се свърже с Пейс, Лесли сигурно се намираше в Ню Йорк, подготвяйки се за Новата година, както му бе обещала. Някъде, на някое място. В някой апартамент, къща или хотел, подобен на неговия.

Сполдинг се почуди за момент дали Пейс няма право. Дали пък не се опитваше да открие Лесли по причини, доста по-различни от собствените му подозрения? Лъжите, търсенето… Беше възможно. Защо пък не? Установи, че два-три часовият път до западно Джърси няма да го приближи до целта на разследването, нито до Фройдисткото тълкувание на нещата. Особено ако я нямаше там.

Той поиска централата на хотела да намери номера на семейство Дженър в Барнардсвил, Ню Джърси. Не желаеше да го свързват, а само да наберат телефонния номер. Адреса също. След което се обади на Арон Мандел.

Бе отлагал достатъчно дълго — толкова, колкото бе възможно. Арон щеше да бъде целият в сълзи, да задава въпроси и да предлага всичко, намиращо се под небето и луната на Манхатън Ед Пейс му каза, че е имал разговор със стария концертен импресарио преди четири години, точно преди да се свърже с Дейвид за Лисабон. Това значеше, че може по разумен начин да избегне всички дълги дискусии за работата си.

А Арон можеше да му помогне, ако се наложеше специалната помощ на възрастния човек. Контактите на Мандел за новогодишния празник бяха почти неизчерпаеми. Дейвид щеше да е по-наясно чак след като пристигнеше в Барнардсвил. Щеше да бъде значително по-удобно първо да набере телефона, както е прието, и да поговори с Арон преди да иска някакви услуги.

В началото Сполдинг реши, че възрастният мъж ще получи сърдечен удар по телефона. Арон се задави, което показваше шока, загрижеността… и обичта му. Въпросите започнаха да валят по-бързо, отколкото Дейвид можеше да им отговаря. Интересуваше се за майка му, за баща му и за неговото собствено здраве.

Мандел не зададе нито един въпрос, свързан с работата му, но не бе удовлетворен и от уверенията на Дейвид, че е толкова здрав, колкото му обясняваше. Арон настоя да се срещнат ако не тази вечер, то най-късно утре.

Дейвид се съгласи. За сутринта, късната сутрин. Щяха да пийнат нещо заедно, може би да хапнат нещо леко и да прекарат Нова година заедно.

— Слава на Бога. Ти си добре. Ще дойдеш утре, нали?

— Обещавам — отговори Дейвид.

— А ти никога не си нарушавал дадено обещание към мен.

— Няма да го наруша. До утре. И Арон…

— Да?

— Възможно е да ми се наложи да открия един човек тази вечер. Не съм сигурен къде да го търся, но може би сред компанията на подбраното общество. Как си с връзките на Парк Авеню?

Възрастният мъж се засмя тихо, добродушно, леко арогантният начин бе толкова познат на Дейвид.

— Аз съм единственият евреин, приеман добре в „Сейнт Джон-Божественият“. Всички искат да се навърта наоколо художник, безплатно, разбира се. Червеният кръст, Зеленият кръст, доброволци за рани от войната, танцови забави за някакви войници, получили медали, със странни френски имена. За каквото и да си помислиш — Мандел е насреща. Имам двама пианисти и пет баритони на Бродуей, които участват в програми за „наши момчета“ тази вечер. Всички са на „Апър Ийст Сайд“.

— Може да ти се обадя след известно време. Ще бъдеш ли още там?

— Къде другаде? За войниците и импресариата няма празнични дни, какво ще кажеш?

— Не си се променил.

— Най-важното е, че си добре…

Дейвид тъкмо затвори телефона и той звънна.

— Намерих телефонния номер и адреса на хората, които издирвахте в Барнардсвил, господин Сполдинг.

— Бихте ли ми ги дали?

Телефонистката даде необходимата информация. Той я записа на поставени в близост до телефона листове, каквито можеха да се намерят във всеки хотел.

— Да ви свържа ли, сър?

Дейвид се поколеба за миг, след което каза:

— Да, моля ви. Ще изчакам на линия. Търсете госпожа Хаукууд.

— Госпожа Хаукууд. Добре, сър, но мога да ви звънна, след като се свържа.

— Не, предпочитам да изчакам… — Той изведнъж осъзна какво е направил, все пак навреме. Гафът бе незначителен, но потвърден от телефонистката. Тя отговори с разбиране.

— Разбира се, господин Сполдинг. Предполагам, че ако някой друг се обади, ще искате да прекъсна разговора?

— Ще ви кажа.

Телефонистката, вече част от една сексуална конспирация започна да играе ролята си с целия си професионализъм. Тя набра номера на външния оператор и само след няколко секунди се чу звъненето в Барнардсвил, Ню Джърси. Обади се женски глас, но това не бе Лесли.

— Госпожа Хаукууд, моля.

— Госпожа… — гласът долитащ от Барнардсвил му се стори колеблив.

— Моля ви, може ли госпожа Хаукууд. Извънградски разговор — продължи телефонистката на „Монтгомери“, сякаш бе служител в телефонната компания и правеше междуградска връзка.

— Госпожа Хаукууд не е тук.

— Бихте ли ми казали по кое бреме я очаквате?

— По кое време? За Бога, не я очакваме. Поне не знаем, че трябва да я очакваме…

Без всякакво смущение служителката в Монтгомери я прекъсна учтиво:

— Случайно да знаете друг телефон, на който да можем да се свържем с нея?

— Е… — Гласът от Барнардсвил вече бе напълно объркан. — Предполагам, че ще успеете в Калифорния…

— Ще говоря с госпожата. — Дейвид реши, че е време да се намеси.

— Добре, сър — чу се леко щракване, което означаваше, че телефонистката е освободила линията.

— Госпожо Дженър?

— Да, тук е госпожа Дженър — явно облекчена от познатото име.

— Казвам се Дейвид Сполдинг, приятел съм на Лесли и капитан Хаукууд… — Господи, бе забравил първото име на съпруга. — Дадоха ми този телефон…

— Е, Дейвид Сполдинг! Как си, скъпи? Тук е Мадж Дженър, глупчо такъв! Господи, сигурно са минали вече осем, десет години. Как са майка ти и баща ти? Чух, че живеят в Лондон. Толкова са смели!

Исусе, помисли си Сполдинг, не му и хрумна, че майката на Лесли би си спомнила двата месеца в Ийст Хамптън, десетилетие назад във времето.

— Ох, госпожа Дженър… Добре са. Извинявайте, че ви притеснявам…

— Никога не би могъл да ни притесняваш, скъпо момче. Ние сме двама стари коневъди тук. Джеймс удвои титлите, вече никои не иска да гледа коне… Помислил си, че Лесли е тук?

— Да, така ми казаха.

— И аз съжалявам, но я няма. Ще бъда съвсем откровена, много рядко ни се обажда. Знаеш ли, премести се в Калифорния.

— Да, разбрах. С леля си.

— Тя й е само частично леля. С доведената ми сестра. Страхувам се, че не се разбираме много помежду си. Омъжи се за един евреин. Нарича се Голдсмит, но това не може да прикрие имената Голдбърг или Голдстейн, нали? Убедени сме, че е замесен в черния пазар.

— О? Разбирам… Значи Лесли не е идвала на гости да ви види за Коледа?

— Добри ми Боже, не! Едвам е успяла да ни изпрати картичка…

Изкушаваше се да се обади на Ед Пейс във Феърфакс. Да информира шефа на разузнаването, че Г–2 в Калифорния не е успяло да издири нищо. Нямаше смисъл. Лесли Дженър Хаукууд се намираше в Ню Йорк.

Трябваше да открие защо.

Обади се отново на Мандел и му даде две имена: това на Лесли и на Синди Тотъл Бонър, вдовица на Пол Бонър, герой. Без да дава обяснения той успя да покаже, че любопитството му е по-скоро професионално, отколкото лично. Мандел не зададе въпроси, а започна да действа.

Сполдинг осъзна, че може да се обади на Синди Бонър, да се извини и да я помоли да се срещнат. Но не можеше да поема риска тя да му откаже, което сигурно би направила с оглед на грубото телефонно обаждане преди два дни. Нямаше време. Трябваше да се види с нея и да прецени нещата от личен контакт.

Дори в този случай може би тя не би могла да му каже нищо съществено. Все пак съществуваха определени инстинкти, които човек развиваше и започваше да разбира с времето. Вътрешни, странни, нелогични… Атавистични.

Бяха изминали вече двайсет минути, часът сочеше три без петнайсет. Телефонът иззвъня.

— Дейвид? Арон е. Тази ясена Хаукууд, няма нищо за нея. Всички казват, че се е преместила в Калифорния и никои не е чувал нищо за нея след това… Госпожа Пол Бонър има едно частно тържество, на „Шейсет и втора“ улица, у семейство Уорфийлд. Номер 212.

— Благодаря. Ще изчакам навън и ще се натрапя, ще се покажа в най-добрата си светлина.

— Не е необходимо. Имаш покана. Лична, при това от господарката на къщата. Казва се Андреа и е във възторг, че ще може да забавлява войник, при това син на известни родители, нали знаеш кои са те? Тя също иска едно сопрано за февруари, но това е мой проблем.

19

Обстановката му изглеждаше така, сякаш цялата клиентела от „Галерията“ се бе прехвърлила в къщата на семейство Уорфилд, намираща се на „Шейсет и втора“ улица. Дейвид общуваше с лекота. Малката златна емблема върху ревера му вършеше работа по предназначение. Възприемаха го много по-лесно. Питиетата и бюфетът бяха щедри, а малкият негърски джазов оркестър бе великолепен.

Успя да открие Синди Бонър в ъгъла, докато тя чакаше кавалера си, един лейтенант от армията, който бе отишъл до бара. Тя бе мъничка, с червеникава коса и много светла, почти бледа кожа на лицето. Позата й бе в тон с модата, тялото — стройно, облечено в много скъпи, много покоряващи дрехи. Имаше замислен, но не и тъжен вид. Нямаше вид на вдовица на герой, самата тя не приличаше на човек, способен на героични постъпки. Приличаше по-скоро на едно богато малко момиче.

— Бих искал да ви се извиня от сърце — каза той. — Надявам се, че ще приемете моите извинения.

— Не мога да си представя за какво се извинявате. Не си спомням да се познаваме. — Тя се усмихна леко, сякаш присъствието му пробуждаше някакъв спомен, който тя не можеше съвсем да определи. Сполдинг забеляза именно това състояние и го разбра. Беше гласът му. Гласът, който някога преди много време му позволяваше да печели добри пари.

— Казвам се Сполдинг. Дейвид…

— Вие звъняхте преди две вечери — прекъсна го момичето с ядосани очи. — Коледните подаръци за Пол. Лесли…

— Точно затова ви се извинявам. Това бе ужасно недоразумение. Моля, простете ми. Това не е нещо, с което бих се пошегувал, ако знаех. Бях толкова ядосан, колкото сте и вие.

Той говореше спокойно, докато я гледаше право в очите. Достатъчно беше — тя мигна, опита се да разбере, гневът започна да утихва. Хвърли поглед за секунда на малкото месингово орелче, закрепено на ревера му, малкия отличителен белег, който можеше да значи всичко.

— Мисля, че би вярвам.

— Трябва. Това бе нещо налудничаво, а аз не съм болен.

Лейтенантът се върна с две чаши в ръка. Той бе пиян и враждебно настроен. Синди ги запозна набързо, лейтенантът едва кимна в знак на потвърждение към цивилния, който стоеше пред него. Той искаше да танцува, докато Синди нямаше такова желание. Внезапното развитие на нещата можеше да бъде прекратено.

— Служех със съпруга на госпожа Бонър. Бих искал да поговоря с нея за няколко минути. Ще трябва да напусна скоро, жена ми ме чака в центъра — каза Дейвид меланхолично.

Комбинацията от факти… и окуражаване обърка напълно пияния лейтенант, като го успокои същевременно. Почувства, че се налага да прояви галантност. Той се поклони, залитайки леко, и тръгна обратно към бара.

— Добре направено — заяви Синди. — Ако има някъде скрита някоя госпожа Сполдинг, не бих се учудила. Казахте, че сте излизали с Лесли, това е част от играта й.

Дейвид погледна момичето. Вярвай на развитите си инстинкти, помисли си той.

— Няма госпожа Сполдинг. Но за сметка на това преди няколко вечери имаше госпожа Хаукууд. Доколкото разбирам, не сте особено очарована от нея.

— Тя и съпругът ми бяха онова, на което учтиво му викат „приятели“. При това дългосрочни. Има някои хора, които считат, че аз съм я насилила да се премести в Калифорния.

— В такъв случай ще ви задам натрапващия се въпрос. При тези обстоятелства се питам защо е използвала вашето име? След което изчезва. Тя би предположила, че ще се свържа с вас.

— Струва ми се, че използвахте термина болен, тя просто е един болен човек.

— Или пък се опитва да ми каже нещо.

Дейвид напусна дома на семейство Уорфилд малко преди настъпването на Новата година. Стигна до ъгъла на „Лексингтън авеню“ и зави на юг. Нямаше повече какво да прави, освен да върви, да мисли и да се помъчи да сглоби нещо от отделните фрагменти, да открие някакъв разумен модел.

Не успя. Синди Бонър бе озлобена вдовица. Убийството на мъжа й на бойното поле я лишаваше от възможността да си отмъсти на самата Лесли. Тя искаше, според собствените й думи, просто да забрави. Но болката бе голяма. Лесли и Пол Бонър бяха нещо повече от приятели. Бяха стигнали, отново по думите на Синди, до този етап, в който и двамата Бонър взаимно се съдеха и искаха развод. Една среща между двете жени не бе потвърдила възгледите на Пол Бонър. Лесли Дженър-Хаукууд нямаше никакво намерение да се развежда със собствения си съпруг.

Това бе една неприятна бъркотия. Версията на Ед Пейс за „музикалните легла“ се потвърждаваше.

Защо в такъв случай Лесли бе използвала името на Синди? Тази постъпка не бе само провокативна и с лош вкус, но и безумна.

Полунощ удари, докато пресичаше „Петдесет и втора“ улица. Няколко минаващи автомобила надуха клаксони. В далечината можеха да се чуят ударите на камбани, свирки, от вътрешността на баровете се чуваше врява и викове. Трима моряци с мръсни униформи пееха силно и фалшиво, като забавляваха пешеходците.

Зави на запад към веригата от кафенета между „Медисън“ и „Пета“. Мина му през ум дали да се отбие в „Шорс“ или „Клуб 21“… след около десет минути. Достатъчно време, за да са се поуталожили празничните настроения.

— Честита Нова година, подполковник Сполдинг.

Гласът бе рязък и идваше от тъмен вход.

— Какво? — Дейвид спря и погледна към сянката. Висок мъж, облечен в светлосиво палто, със скрито лице от периферията на шапката, стоеше неподвижно. — Какво казахте?

— Честитих ви Новата година — каза мъжът. — Не е нужно да ви казвам, че ви следя. Преди няколко минути ви изпреварих.

Гласът издаваше акцент, но Дейвид не бе в състояние да го определи. Английският бе изучаван в Англия, а човекът сигурно произхождаше някъде от Средна Европа. Може би Балканите.

— Намирам това за много необичайно… не е нужно да казвам… и доста смущаващо. — Сполдинг не мръдна от мястото си, той нямаше оръжие; изведнъж се запита дали мъжът, скрит във входната врата, е подобаващо въоръжен. Не можеше да прецени. — Какво искате?

— Да ви поздравя с добре дошли у дома, като начало. Нямаше ви много дълго време.

— Благодаря… Сега, ако нямате нищо против…

— Имам! Не мърдайте, подполковник! Стойте, сякаш говорите със стар приятел. Не мърдайте назад. В гърдите ви съм насочил един пистолет с калибър .45.

Няколко минувачи заобиколиха Дейвид по края на тротоара. Една двойка излезе от вход на блок на няколко метра, вдясно от тъмния вход; явно бързаха, защото минаха бързо между Сполдинг и високия мъж, държащ прикрит пистолета си. В началото Дейвид се поблазни от мисълта да се възползва от тази двойка, но впоследствие две обстоятелства го възпряха. Първото бе голямата опасност, която щеше да навлече на хората, и второто — фактът, че този мъж имаше нещо да му каже. Ако искаше да го убие, щеше да е приключил досега.

— Няма да мърдам… Какво има?

— Ела две крачки напред. Само две. Нито крачка повече.

Дейвид направи каквото искаше човекът. Вече можеше да види лицето на мъжа, но не съвсем ясно. Лицето му бе слабо, източено и набръчкано. Очите бяха дълбоки, с вдлъбнатини под тях — изморени очи. Мъжът неспокойно местеше очите си наляво, зад Сполдинг. Явно търсеше или чакаше някой.

— Добре. Две крачки. Сега никой не би могъл да мине помежду нас… Чакате ли някого?

— Бях чувал, че резидентът в Лисабон е много хладнокръвен. Отговаряте на това описание. Да, чакам. След малко ще дойдат да ме вземат.

— Ще трябва ли да ви придружа?

— Няма да е необходимо. Само ще ви предам едно съобщение… Онзи инцидент в Лейджис. За съжаление това е работа на фанатици. Въпреки това може да го приемете като едно предупреждение. Невинаги сме в състояние да предотвратяваме дълбокия гняв, сигурно сте наясно с това. Феърфакс трябва да е наясно с това Феърфакс ще го разбере преди края на този първи ден от Новата година. Може би вече е наясно… А ето я и моята кола. Мини от дясната ми страна или твоята лява. — Дейвид направи всичко, което искаше от него мъжът, докато той се придвижваше леко към бордюра, като прикриваше пистолета под палтото си. — Обърнете ни внимание, полковник. Не трябва да има никакви преговори с Франц Алтмюлер. Приключвате!

— Чакайте малко! Не знам за какво говорите. Не познавам човек на име Алтмюлер!

— Приключено е! Поучете се от урока на Феърфакс!

Тъмнокафяв седан със силни светлини спря до бордюра.

Задната врата се отвори и високият мъж побягна по тротоара между пешеходците, качи се в колата и тя потегли бързо.

Дейвид се втурна напред към бордюра. Най-малкото, което можеше да направи, е да вземе номера на колата.

Нямаше номер. Задният номер на колата липсваше.

Вместо това от задния прозорец го наблюдаваше човек. Шокът секна дъха му. За миг се почуди дали може да вярва на очите си, дали въображението му не го връща назад към Лисабон.

Втренчи се в колата, като тичаше по улицата, избягвайки автомобилите и проклетите гуляйджии.

Кафявият седан зави на север по „Медисън авеню“. Той спря на улицата изморен.

Лицето, което го наблюдаваше от задното стъкло, бе на мъж, с когото той бе работил по най-секретните операции в Португалия и Испания.

Маршал. Най-добрият шифровчик в Лисабон.

Шофьор на такси прие предизвикателството на Дейвид да го закара до хотел „Монтгомери“ за пет минути. Успя да го закара за седем, но трябваше да се вземе предвид движението по „Пето авеню“. Сполдинг му даде петдоларова банкнота и хукна във фоайето.

Нямаше съобщения за него.

Този път не бе оставил знаци по вратата, съвсем съзнателно бе пропуснал да стори това. Би направил всичко възможно, за да влязат в стаята му, освен чистачките, и тези, които я бяха претърсили преди две нощи. Едно повторение можеше да доведе до небрежност и да бъдат оставени следи, които да водят до някаква самоличност.

Свали палтото си и тръгна към шкафа, където държеше бутилка уиски. Две чисти чаши бяха поставени до бутилката. Щеше да отдели няколко секунди, за да си налее чаша уиски, преди да се обади на Феърфакс.

— Щастлива Нова година — каза бавно, докато вдигаше чашата към устните си.

Прекоси стаята и отиде до леглото, вдигна телефона и продиктува на телефонистката номера във Вирджиния. Линиите с Вашингтон бяха претоварени, щеше да му отнеме няколко минути, докато успее да се свърже.

Какво, за Бога, искаше да му каже онзи човек? Поучи се от опита на Феърфакс. Какво, по дяволите, говореше той? Кой е този Алтмюлер?… Как му беше първото име?… Франц. Франц Алтмюлер.

Кой беше той?

Значи „инцидентът“ на летището Лейджис бе действително предназначен за него самия. Но защо, за Бога?

А, Маршал. На задното стъкло действително бе Маршал! Не се лъжеше, беше го видял!

— Щабът на полева дивизия — това бяха монотонните думи, долитащи от щата Вирджиния, околия Феърфакс.

— Полковник Едмънд Пейс, моля ви.

Настъпи кратка пауза от другата страна на телефонната линия. Дейвид долови леко поемане на въздух, което му беше до болка познато.

Това бе телефонна засечка, обикновено включена към магнетофон.

— Кой търси полковник Пейс?

Сега бе ред на Дейвид да се поколебае, като мислеше, че е пропуснал звука за засичане. Съвсем възможно бе, а Феърфакс бе, въпреки всичко,… Феърфакс.

— Сполдинг. Подполковник Дейвид Сполдинг.

— Мога ли да предам нещо на полковника, сър? Той е на заседание.

— Не, не можете. Можете и е необходимо да ме свържете с полковника.

— Съжалявам, сър. — Колебанието, долитащо от Феърфакс, бе вече несръчно. — Оставете ми някакъв телефонен номер…

— Вижте, войнико, казвам се Сполдинг. Имам разрешително четири–нула, а и това е именно приоритет четири–нула. Ако тези цифри не ви говорят нищо, попитайте онзи кучи син, които седи на линията за засичане. А сега, спешно е. Свържете ме с полковник Едмънд Пейс!

Чу се силно двойно изщракване по линията. Дълбок, суров глас се обади.

— Тук е полковник Бардън, подполковник Сполдинг. Аз също съм с приоритет четири–нула и всички такива приоритети ще бъдат уточнявани с този кучи син. А сега нямам настроение да си играем с рангове. Какво искаш?

— Харесва ми прямотата ви, полковник — каза Дейвид, като се усмихваше въпреки неотложността. — Свържете ме с Ед. Много е спешно. Засяга Феърфакс.

— Не мога да ви свържа, подполковник. Нямаме никакви линии — и с това не се стремя да бъда интересен. Ед Пейс е мъртъв. Бе прострелян в главата преди около час. Някакъв проклет кучи син го уби тук, на наша територия.

20

Беше четири и трийсет сутринта, когато военната кола, возеща Сполдинг, пристигна пред вратата на Феърфакс.

Охраната беше нащрек. Сполдинг в цивилни дрехи, без никакви документи, бе разпознат по снимката от делото и пропуснат да мине. Дейвид се изкушаваше да поиска да види снимката, правена, доколкото си спомняше, преди четири години. След като влезе вътре, автомобилът зави наляво и потегли към южната част на огромната база. На около половин миля по песъчливия път, като премина покрай редовете от метални бараки на Куонсет, колата спря пред казармена постройка. Това бе административната сграда на Феърфакс.

Двама старшини стояха от двете страни на вратата. Сержантът шофьор слезе от колата и даде знак на старшините да пропуснат Сполдинг. Той вече беше пред тях.

Дейвид бе въведен в кабинет на втория етаж. Вътре имаше двама мъже — полковник Айра Бардън и доктор на име Макклеод, капитан Бардън бе дебел, нисък мъж със структура на футболна топка и къса остригана черна коса Макклеод бе приведен, слаб и очилат… олицетворение на замислен академик.

Бардън отдели съвсем малко време за представяне и веднага премина към подготвените въпроси.

— Ние удвоихме патрулите навсякъде, поставихме хора с К–98 покрай всички огради. Иска ми се да мисля, че никой не би могъл да излезе. Това, което ни безпокой, е дали някой е излязъл по-рано.

— Как се случи това?

— Пейс бе поканил няколко човека за Нова година. Да бъда по-точен — дванайсет. Четирима бяха от неговия собствен „Куонсет“, трима от „Архиви“, останалите от „Администрацията“. Много разстройващо… как, по дяволите, та това е Феърфакс. Доколкото успяхме да установим, той е излязъл през задната врата около полунощ — в дванайсет и двайсет минути. Изнасял е отпадъци, така предполагаме, или може би е искал да глътне малко чист въздух. Не се е върнал обратно… Караулът по пътя надолу дойде на вратата и каза, че е чул изстрел. Никой друг не го е чул. Поне никой от присъстващите вътре.

— Това е необичайно. Тези постройки едва ли са звуконепроницаеми.

— Някой е усилил грамофона.

— Мислех, че е било спокойно парти.

Бардън погледна строго към Сполдинг. Погледът му не бе ядосан, това бе неговият начин да изрази загрижеността си.

— Този грамофон бе пуснат за не повече от трийсет секунди. Използваното оръжие е тренировъчно — 22-калиброво — балистиците потвърдиха това.

— Остро изпукване, не много силно — каза Дейвид.

— Точно. Грамофонът беше знак.

— Вътре. В групата — добави Сполдинг.

— Да… Макклеод е психиатър в базата. Ние проверихме всички присъствали.

— Психиатър? — Дейвид бе объркан. Това бе проблем на сигурността, а не на медицината.

— Ед бе твърдоглав, вие го знаете толкова добре, колкото и аз. Той ви обуча… Аз направих справката ви, Лисабон. Това е само една гледна точка. Разглеждаме и другите.

— Виж — прекъсна го докторът, — вие двамата имате да си говорите, а аз имам да преглеждам дела. Ще се обадя сутринта, по-късно тази сутрин, Айра Приятно ми е, че се запознахме, Сполдинг. Бих желал да не беше по този повод.

— Съгласен съм — каза Сполдинг, като се ръкува с него. Психиатърът събра дванайсетте дела в папките върху бюрото на полковника и излезе.

Вратата се затвора Бардън посочи стол на Сполдинг. Дейвид седна, търкайки очите си.

— Нова година, а като ад, нали? — каза Бардън.

— Виждал съм и по-добри — отговори Сполдинг.

— Ще ми разкажете ли какво се случи с вас?

— Не мисля, че има някакъв смисъл. Бях спрян, казах ви какво ми бе казано. Ед Пейс явно бе „урокът на Феърфакс“. Свързано е с генерал на име Суонсън от Министерството на войната.

— Страхувам се, че не е така.

— Трябва да бъде.

— Не може. Пейс не е свързан с Министерството на войната. Единствената му връзка бе да ви прехвърли. Обикновена размяна.

Дейвид си спомни думите на Ед Пейс. Аз не съм изчистен, как ви се струва това? Срещнахте ли Суонсън? Той погледна Бардън.

— Тогава някой мисли, че е той! Същият мотив. Свързан със саботажа на Лейджис. На Азорските острови.

— Как?

— Кучият син каза това на „Петдесет и втора“ улица. Преди пет часа… Виж, Пейс е мъртъв, това дава известна яснота при тези обстоятелства. Искам да проверя делата на Пейс с 4–0. Всичко, свързано с моето прехвърляне.

— Вече направих това. След като се обадихте, нямаше смисъл да чакаме главния инспектор. Ед беше моят най-близък приятел…

— И?

— Няма дела. Никакви.

— Трябва да има Трябва да има сведения за Лисабон. За мене.

— Има. Те посочват обикновен трансфер към Министерството на войната. Без имена. Само една дума. Една единствена дума — „Тортюгас“.

— Какво ще кажете за документите, които вие подготвихте? Освобождаването, медицинско освидетелстване, Пета армия, Сто и двайсети батальон, Италия?… Тези документи не са изготвени без дело, получено от Феърфакс!

— За пръв път чувам за тях. Няма нищо за тях в хранилищата на Ед.

— Майор… Уинстън, мисля, че беше името му…, ме посрещна на летище „Мичел“. Долетях от Нюфаундленд със самолет на бреговия патрул. Той ми донесе документите.

— Той ви донесе запечатан плик и ви даде устни инструкции. Той знае само това.

— Исусе! Какво, по дяволите, се случи с така наречената ефективност на Феърфакс?

— Кажете ми вие? И докато мислите по това — кой уби Ед Пейс?

Дейвид погледна към Бардън. Думата убит не му беше дошла на ум. Човек не извършва убийство, човек убива, да, това е част от тази работа. Но убийство? Да, това бе убийство.

— Не мога да ви кажа това. Но мога да ви кажа къде да започнете да задавате въпроси.

— Моля, кажете.

— Започни от Лисабон. Разбери какво се случи с радиста, наречен Маршал.

Новината за убийството на Пейс стигна до Алан Суонсън индиректно и ефектът бе вцепеняващ.

Той бе в Арлингтън, на малка новогодишна вечеря, давана от висш генерал от Артилерийското снабдяване, когато телефонираха. Това бе спешна връзка за друг гост, генерал-лейтенант от Комитета на началник-щабовете. Суонсън беше близо до вратата на библиотеката, когато генералът излезе пребледнял и с неестествен глас.

— Господи! — каза без да се обръща към някого специално. — Някой е застрелял Пейс във Феърфакс. Той е мъртъв!

Тази малка група, събрана в Арлингтън, се състоеше от хора от най-високия военен ешелон, нямаше нужда да крият новини от тях. Рано или късно на всеки един от тях щеше да бъде съобщено.

Първите истерични мисли на Суонсън бяха за Буенос Айрес. Беше ли възможна някаква връзка?

Слушаше, докато бригадни генерали и генерали с две и три звезди се присъединиха към контролирани, но възбудени разговори. Чу думи като… внедрени, наемни убийци, двойни агенти. Той бе зашеметен от невероятните теории, развихрили се преждевременно…, че един от агентите на Пейс под прикритие бе извършил убийството. Някъде имаше платен предател, чиято задача бе да се върне обратно във Феърфакс. Някъде във веригата на разузнаването имаше слаба брънка, която е била купена.

Пейс бе не само превъзходен разузнавач, но и един от най-добрите в Съюзническата централа. Дотолкова, че на два пъти бе поискал неговата генералска звезда да бъде регистрирана, но не и връчена, за да остане в сянка.

Но тази сянка не бе достатъчна. За главата на изключителен мъж като Пейс бе получена невероятна цена От Шанхай до Берн Убийството сигурно е било планирано с месеци наред, дори при строгите мерки за безопасност във Феърфакс. Замислено като дългосрочен проект, който да бъде изпълнен от вътрешни хора. Нямаше друг начин, по който да бъде извършено. А в момента в базата имаше повече от петстотин души персонал, включително сменящите се шпионски отделения на обучение. Там имаше хора от много националности и от различни страни.

Нито една система за безопасност не е абсолютно сигурна при дадени обстоятелства. Достатъчно бе един-единствен човек да се промъкне.

Планирано с месеци напред… предател, който се е върнал обратно във Феърфакс…, двоен агент…, слаба брънка във веригата на разузнаването…, комуто е платено цяло състояние. От Берн до Шанхай.

Дългосрочен проект!

Имаше специфични думи, срокове и оценки, които Суонсън чу ясно, защото искаше да ги чуе.

Те отхвърлиха мотива за Буенос Айрес. Смъртта на Пейс нямаше нищо общо с Буенос Айрес, защото елементът време не допускаше това.

Размяната на Ринеман бе замислена едва преди три седмици, невъзможно бе убийството на Пейс да е свързано с нея. За да бъде така, значи, че той самият е нарушил мълчанието.

Никой друг на Земята не знаеше за приноса на Пейс. И дори самият Пейс знаеше много малко.

Отделни фрагменти.

И всички подготвителни документи, свързани с мъжа от Лисабон, бяха извадени от хранилищата на Пейс. Само трансферът на Министерството на войната остана.

Частица…

Тогава Алан Суонсън помисли за нещо и се смая, че неговото собствено хладнокръвие му изневери. Смразяващо бе, че това избягна глъбините на неговия разсъдък. Със смъртта на Едмънд Пейс дори Феърфакс не би могъл да съпостави събитията, водещи до Буенос Айрес. Правителството на Съединените щати бе отдалечено с още една стъпка.

Като че ли търсейки поддръжка, той рискува, като произнесе високо пред малката група, че скоро е бил във връзка с Феърфакс, по-точно с Пейс, заради малко проучване. Това бе незначително, но се надяваше на Бога…

Намери поддръжка веднага. Генерал-лейтенант от щаба, двама бригадири и един генерал с три звезди се обадиха, че те също са използвали Пейс.

Често. Явно повече от него.

— Бихте могли да спестите много време, работейки директно с Ед — каза генералът от щаба. — Той заобикаляше някои от изискванията и ви даваше информация веднага.

Една стъпка отдалечаване.

Обратно във вашингтонския апартамент Суонсън премисли отново съмненията си. Съмнения и възможности, колко сходни! Убийството на Пейс бе потенциален проблем, защото би могло да предизвика вълни от шок. Ще има основно разследване, всички пътища ще бъдат проучени. От друга страна, всичко ще се концентрира върху Феърфакс. Това ще заинтересува Централното съюзническо разузнаване. Поне засега. Беше време да се предприеме нещо. Уолтър Кендъл трябваше да се добере до Буенос Айрес и да завърши подготовката с Ринеман.

Проектите на системата за водене от Пеенемюнде. Само проектите бяха важни.

Но най-напред тази нощ, тази сутрин. Дейвид Сполдинг. Време бе да даде задачата на бившия мъж от Лисабон.

Суонсън вдигна телефона. Ръката му трепереше.

Вината ставаше нетърпима.

— Маршал бе убит на няколко мили от мястото, наречено Валдеро. В Баската провинция имало засада.

— Това са глупости! Марш никога не бе ходил в северната част. Той не бе подготвен, не би могъл да се оправи! — Дейвид стана от стола и застана срещу Бардън.

— Правилата се смениха. Вие вече не сте мъжът от Лисабон… Той отиде и бе убит.

— Източник?

— Самият посланик.

— Неговият източник?

— Вашите нормални канали, смятам. Каза, че е потвърдено. Направена е идентификация.

— Безсмислено!

— Какво искате? Тялото?

— Може да се учудите, Бардън, но ръка или дори пръст не са без значение. Това е идентификация… Някои снимки? Близки изстрели, рани, очите? Дори те могат да бъдат прегледани.

— Той не посочва никаква. Какво, по дяволите, ви гризе? Това е потвърдено.

— Наистина? — Дейвид погледна Бардън.

— За Бога, Сполдинг! Какво, по дяволите… „Тортюгас“? Ако той е убил Ед Пейс, бих искал да знам! И аз ще разбера това! Не давам пет пари за лисабонския шифровач!

Телефонът на бюрото на Бардън иззвъня, полковникът бегло го погледна и обърна очи обратно към Сполдинг.

— Отговори — каза Сполдинг. — Един от тези разговори ще бъде нещастен случай. Пейс има семейство… имаше.

— Не усложнявай живота ми повече от това, което направи. — Бардън прекоси до бюрото са — Ед трябваше да излезе в отпуск с охрана този петък. До сутринта… никакви телефонни разговори… Така? — Бардън се заслуша в телефона за няколко секунда след това погледна към Сполдинг. — Това е операторът от Ню Йорк. Този, който ще ви прикрива. Този генерал Суонсън се опитва да се свърже с вас. Той е на телефона сега. Искате ли да говорите със стария?

Дейвид си спомни преценката на Пейс за неврозния бригаден генерал.

— Трябва ли да знае, че съм тук?

— По дяволите, не.

— Тогава, свържете ме. — Бардън излезе зад бюрото, когато Дейвид вдигна телефона и повтори фразата „Да, сър“ няколко пъти. Най-после остави слушалката. — Суонсън ме иска в кабинета си тази сутрин.

— Иска ми се да зная защо ви измъкнаха от Лисабон — каза Бардън.

Дейвид седна на стола без да отговори веднага. Когато заговори, се постара да не звучи по военному или официално.

— Не съм сигурен, че има нещо общо с… каквото и да било. Не искам да гадая, но, от друга страна, трябва. Но бих искал да имам право на свободен избор. Наречете го инстинкт, не зная дори… Има човек на име Алтмюлер. Франц Алтмюлер… Кой е, къде е… нямам представа. Германец, швейцарец — не знам… Открий, каквото можеш, на базата на 4–0. Обади ми се в хотел „Монтгомери“ в Ню Йорк. Ще бъда там най-малко до края на седмицата. След това отивам в Буенос Айрес.

— Ще го направя, ако ми поясниш… кажи ми, какво, по дяволите, става?

— Няма да ти хареса. Защото ако ти кажа и ако то е свързано с това, значи, че Феърфакс е открил кодовете си в Берлин.

Пътническият самолет започна да се снижава към летище „Ла Гардия“. Дейвид погледна часовника си. Беше малко след пладне. Всичко се бе случило за дванайсет часа. Синди Бонър, непознатият на „Петдесет и втора“ улица, Маршал, убийството на Пейс, Бардън, новините от Валдеро… и, накрая, мъчителното съвещание с шефа аматьор, бригаден генерал Алан Суонсън от Министерството на войната.

Дванайсет часа.

Не бе спал почти четирийсет и осем часа. Имаше нужда от сън, за да открие причините и да сглоби липсващите елементи от мозайката. Не мозайката, която му бе ясна.

Ерих Ринеман трябваше да бъде убит.

Разбира се, че трябваше да бъде убит. Единствената изненада за Дейвид бе жужащият начин, по който бригадният генерал даде заповедта. Не се изискваше съгласие или извинение. И това… най-после… обясняваше неговия трансфер от Лисабон. Това запълваше зеещото като дупка защо. Той не беше специалист по жироскопи и не разбираше защо. Но сега разбра.

Той бе добре преценен. Пейс бе направил напълно професионален избор. За тази работа той бе подходящ, освен това бе двуезичната връзка между мълчаливия учен Юджиин Лайънс и човека на Ринеман с проектите.

Тази картина бе ясна. Почувства се облекчен като видя, че нещата се изясняват.

Онова, което го безпокоеше, бе нефокусираната картина.

Маршал, шифровачът от посолството, който само преди пет дни го бе посрещнал на прогизналото от дъжд летище край Лисабон. Човекът, когото видя да го гледа през автомобилното стъкло на „Петдесет и втора“ улица. Мъжът, убит при засада в Северната провинция, в която той никога не бе рискувал да ходи. Нито пък щеше да рискува.

Лесли Дженър-Хаукууд. Изобретателната бивша любовница, която го излъга и го задържа извън хотелската стая. Тя глупаво използва „номера“ със Синди Бонър и замяната на подаръци за мъртвия й съпруг, който самата тя бе отнела. Лесли не беше идиот. Тя искаше да му каже нещо.

Но какво?

И Пейс. Бедният, сериозен Пейс, убит вътре, в най-силно охраняваната база в Съединените щати.

Урокът на Феърфакс, предвиден с изненадваща точност, почти до секунда, от високия, с тъжни очи мъж в сенките на „Петдесет и втора“ улица.

Това… те бяха фигурите в нефокусираната картина.

Дейвид беше груб с бригадния генерал. Той изиска, от професионална гледна точка, разбира се…, точната дата, когато е взето решението да бъде елиминиран Ерих Ринеман Кой е бил там? Как е била предадена заповедта? Дали генералът познава шивровач на име Маршал? Споменавал ли е за него някога Пейс? Има ли някой въобще да го е споменавал? И за човека на име Алтмюлер. Франц Алтмюлер. Познато ли му е това име?

Отговорите не помогнаха. Господ виждаше, че Суонсън не лъже. Той не бе достатъчно професионалист, за да го направи.

Имената Маршал и Алтмюлер му бяха непозната. Решението да бъде убит Ринеман бе взето само за часове. Нямаше абсолютно никакъв начин Ед Пейс да е знаел, с него не са се консултирали, нито с когото и да било във Феърфакс. Това бе решение, излизащо от тайните служби на Белия дом, нито един от Феърфакс или Лисабон не би могъл да участва За Дейвид липсата на участие бе важен фактор. Това просто означаваше, че цялата нефокусирана картина няма нищо общо с Ерих Ринеман. И това, доколкото можеше да се проследи, не беше свързано с Буенос Айрес. Дейвид бързо реши да не се доверява на неврозния бригаден генерал. Пейс беше прав — човек не може да издържа повече усложнения. Той ще използва Феърфакс… Проклет да бъде шефът.

Самолетът се приземи. Сполдинг мина в терминала за пътници и погледна за такси. Излезе през двойната врата на платформата и чу носачите да викат в най-различни посоки за празните таксита. Смешно бе, но единствено такситата, наемани заедно с други хора, напомняха на летище „Ла Гардия“, че някъде има война.

Едновременно той разбра и безсмислието, и претенциозността на своите мисли.

На войник без крака бе помогнато да влезе в такси. Носачи и цивилни бяха трогнати и помагаха.

Войникът бе пиян. Онова, което бе останало от него, бе нестабилно.

Сполдинг се качи в таксито с други трима мъже, които говореха малко — и то само за последните новини от Италия. Дейвид реши да забрави своето прикритие в случай, че възникнат неизменните въпроси. Той не би искал да дискутира някаква митична битка при Салерно. Но въпроси не възникнаха. И после разбра защо.

Мъжът до него бе сляп. Той се подмести и следобедното слънце рефлектира върху ревера му. Това бе малка метална лентичка с надпис „Южен Пасифик“.

Дейвид разбра отново, че е ужасно изморен. Той бе най-малко наблюдаваният от всички агенти, на когото е поверена операция.

Слезе от таксито на „Пето авеню“ — през три улици северно от „Монтгомери“. Плати много повече, отколкото бе неговата част, и се надяваше, че другите двама мъже ще постъпят по същия начин — ще поемат разходите на ветерана, чиито дрехи бяха много далече от „Роджърс Пиит“ — магазина, за който говореше Лесли Дженър.

Лесли Дженър… Хаукууд.

Шифровач на име Маршал.

Нефокусирана картина.

Трябва да забрави всичко това. Трябва да заспи, да забрави, нека всичко да улегне, преди да го премисли отново. Утре сутринта ще се срещне с Лайънс и започва… отново. Трябваше да бъде готов за мъжа, който е изгорил гърлото си с чист спирт и не е разговарял от десет години.

Асансьорът спря на шестия етаж. Той бе за седми. Бе готов да каже това на оператора, когато видя, че вратите не се отварят.

Вместо това операторът се обърна наместо. В ръката си държеше револвер „Смит и Уесън“ е късо дуло. Той се протегна зад него, хвана и завъртя контролната ръчка наляво, затворената кабина скръцна и спря между етажите.

— Светлините във фоайето угасват по този начин, полковник Сполдинг. Може да чуем звънене, но има втори асансьор, който се използва в такива случаи. Няма да ни безпокоят.

„Акцентът е същият“, помисли Дейвид. „Британска школовка, средна Европа.“

— Щастлив съм от това. Искам да кажа, Исусе, толкова много време мина.

— Не си забавен.

— Нито пък ти…, явно.

— Беше във Феърфакс, Вирджиния, нали? Приятно ли пътува?

— Имате изключителен канал за информация. — Сполдинг не само печелеше време с разговора. Той и Айра Бардън бяха взели изискваните предпазни мерки. Дори ако телефонистката на „Монтгомери“ бе докладвала всичко, каквото е говорил, нямаше доказателства, че е летял до Вирджиния. Подготовката бе направена от телефонни кабини, в полета от „Мичел“ до „Андрюс“ бе записан под чуждо име. Дори манхатънският номер, оставен на рецепцията на „Монтгомери“, имаше нюйоркски адрес под постоянно наблюдение. Дори и в базата само охраната на входа имаше неговото име; бяха го видели само четири-пет души.

— Ние имаме сигурни източници на информация… Сега научихте от първа ръка „урока на Феърфакс“, нали?

— Научих, че е убит добър човек. Мисля, че вече е съобщено на жена му и децата му.

— Няма убийство през война, полковник. Неправилно използване на думата. И не ни говорете точно на нас… — Звънене прекъсна мъжа. Бе късо, внимателно позвъняване.

— Кои сте „ние“ — попита Дейвид.

— Ще узнаете, когато му дойде времето, ако ни помогнете. Ако не се съгласите, няма значение, ще бъдете убит… Не заплашваме напразно. Свидетел Феърфакс. — Звънецът прозвуча отново. Този път по-продължително и вече не съвсем възпитано.

— Как мислите да ви сътруднича? С какво?

— Трябва да знаем точното разположение на „Тортюгас“. — Мисълта на Сполдинг препускаше обратно към пет часа тази сутрин. Във Феърфакс. Айра Бардън каза, че името „Тортюгас“ беше единствената дума срещу спецификацията за неговия трансфер. Никакви други данни — нищо, освен думата „Тортюгас“. И това бе погребано в „хранилищата“ на Пейс. Шкафове, пазени зад стоманени врати, достъпни само за персонала от най-висшия ешелон на разузнаването.

— „Тортюгас“ е част от островен комплекс край бреговете на Флорида. За него се говори като за „Сухият Тортюгас“. Има го на всяка карта.

Отново звънецът… Сега повтарящи се къси, ядовити изблици.

— Не бъди глупак, подполковник.

— Аз не съм никакъв. Не знам за какво става дума. — Мъжът се втренчи в Сполдинг. Дейвид видя, че беше несигурен, но сдържаше яда си. Звънецът на асансьора сега бе настоятелен, чуваха се гласове отгоре и отдолу.

— Предпочитах да не те убивам, но ще го направя Къде е „Тортюгас“?

Изведнъж силен мъжки глас на не повече от десет стъпки от затвореното пространство, от шестия етаж, извика:

— Тук горе е! Блокирал е! Добре ли сте вие вътре?

Мъжът примига, викането го изнервяше. Това бе моментът, който Дейвид очакваше. Той внезапно удари мъжа по диагонал с дясната си ръка, сграбчи го за рамото и го блъсна в металната врата. Притисна тялото си в гърдите на мъжа и го удари по гръкляна с един съкрушаващ удар на коляното си. Мъжът изкрещя в агония Сполдинг сграбчи извития врат с лявата си ръка и разкъса вените около ларинкса. Удари още два пъти мъжа по гръкляна, докато божата стана толкова мъчителна, че не можеха да излязат никакви викове, само слаби проточени стонове. Тялото се отпусна безжизнено, пистолетът падна на пода и мъжът се смъкна покрай стената.

Сполдинг ритна пистолета настрани и сграбчи врата на мъжа с двете си ръце, клатейки главата напред-назад за да го държи в съзнание.

— Сега ти ми кажи, кучи сине! Какво е „Тортюгас“? — Викането извън асансьора сега бе оглушаващо. Виковете на пребития „оператор“ предизвикаха какофония от истерия. Чуха се викове към хотелската администрация. Към полицията също.

Мъжът погледна нагоре към Дейвид със сълзи в очите, бликащи от ужасната болка.

— Защо не ме уби, свиня — каза той между агонизиращите глътки от въздух…, ти опитва това вече.

Дейвид бе озадачен. Той никога не бе виждал този мъж. Северната провинция? Баския регион? Навара? Нямаше време за мислене.

— Какво е „Тортюгас“?

— Алтмюлер, свиня. Свинята Алтмюлер… — Мъжът изпадна в безсъзнание.

Отново същото име.

Алтмюлер.

Сполдинг се изправи над безчувственото тяло и сграбчи контролната ръчка на асансьора. Завъртя я докрай наляво, набирайки скорост, колкото може по-бързо. „Монтгомери“ имаше десет етажа, светлините на таблото показваха, че са натиснати първи, трети и шести етаж. Ако успее да стигне десети етаж преди истеричните гласове да го последват нагоре по стълбите, възможно бе да излезе от асансьора, да изтича надолу по коридора до един от ъглите, след това да се върне и да се присъедини към тълпата, която сигурно ще се струпа около отворените врати на асансьора.

Около безчувствения мъж на пода.

Трябваше да е възможно! Не беше време да го свързват с нюйоркската полиция.

Мъжът бе изнесен на носилка, въпросите бяха кратки.

Не, той не познава оператора на асансьора. Мъжът го е свалил на неговия етаж преди десет-дванайсет минути. Беше в стаята си и излезе, когато чу виковете.

Същото, каквото направи и всеки друг.

Какво ставаше в Ню Йорк?

Дейвид стигна стаята си в седем, затвори вратата и погледна към леглото. Господи, колко бе изморен! Но мисълта му не искаше да спре да препуска.

Ще отложи всичко, докато си почине, с изключение на две неща. Трябваше да ги обсъди сега. Не можеха да чакат след съня, защото може да позвъни телефонът или някой да дойде в хотелската стая. Трябва да вземе решения предварително. Да бъде подготвен. Първото нещо бе, че Феърфакс не може повече да бъде използван от него. Той бе съсипан, проникнат отвътре. Трябва да функционира без Феърфакс, в случая е все едно да кажеш на инвалид, че трябва да ходи без патерици.

От друга страна, той не беше инвалид.

Второто нещо е мъжът на име Алтмюлер. Трябва да открие мъж, наречен Франц Алтмюлер, да разбере кой е той, какво значение има за нефокусираната картина.

Дейвид легна на леглото, нямаше сила да свали дрехите си, дори обувките. Вдигна ръка, за да засенчи очите си от следобедното слънце, струящо през хотелските прозорци. Следобедното слънце на първия ден на Новата 1944 година.

Внезапно той отвори очи в тъмнината. Имаше и трето нещо. Неразделимо свързано с мъжа на име Алтмюлер.

Какво, по дяволите, значеше „Тортюгас“?

21

Юджиин Лайънс седна зад чертожната дъска в празнил кабинет. Той бе с ръкавели. По масите имаше разхвърляни проекти. Яркото утринно слънце се отразяваше в белите стени и придаваше на стаята вид на болница.

Лицето и тялото на Юджиин Лайънс не опровергаваха тези мисли.

Дейвид последва Кендъл през вратата, напрегнат пред предстоящото запознанство. Предпочиташе да не знае нищо за Лайънс.

Ученият се обърна на стола. Той бе най-хилавият мъж, когото бе срещал някога. Костите бяха заобиколени от плът, но не покрити от нея. Светлосини вени се виждаха по дланите, ръцете, врата и слепоочията. Кожата не бе застаряла, а изтощена. Очите бяха дълбоко разположени, но в никакъв случай без блясък или безлични, те бяха живи и по свой начин проникващи. Неговата права сива коса бе оредяла рано. Можеше да бъде на всякаква възраст в диапазон от двайсет години.

Имаше обаче едно качество, изглеждащо специфично за него, и то бе незаинтересованост. Прие представянето, като явно знаеше кой е Дейвид, но не се опита да прекъсне концентрацията си.

Кендъл се опита да направи това.

— Юджиин, това е Сполдинг. Покажи му откъде да започне.

С тези думи Кендъл се обърна на пети, излезе през вратата и я затвори зад себе си.

Дейвид стоеше в стаята срещу Лайънс. Направи няколко крачки и протегна ръка. Знаеше предварително какво точно щеше да каже.

— За мен е чест да се запозная с вас, доктор Лайънс. Не съм експерт във вашата област, но чух за работата ви. Щастлив съм, че ще работя с вас, макар и за кратко време.

В очите му за миг проблесна искрица интерес. Дейвид залагаше на обикновения поздрав, чрез който казваше на съсухрения учен няколко неща, между които прозираше и фактът, че му е известна трагедията в Бостън и без съмнение останалата част от историята, но това не му пречи да го уважава. Ръкостискането на Лайънс беше слабо, незаинтересоваността му се бърна бързо. Незаинтересованост, но в никакъв случай грубост. Точно на границата между двете.

— Знам, че нямаме много време, а съм и новак в жироскопите — каза Сполдинг, освобождавайки ръката му, с гръб към чертожната дъска. — Но ми казаха, че трябва да разпознавам само основните неща, за да мога да предам устно на немски условията и формулите, които вие ще ми напишете.

Дейвид натърти със слабо повишаване на гласа думите устно…, които ще напишете за мен. Наблюдаваше Лайънс, за да види ще има ли някаква реакция на явното признание, че знае за говорните му проблема. Стори му се, че забеляза слаб намек на облекчение.

Лайънс погледна към него. Тънките му устни леко се притиснаха към зъбите, разтеглиха се към ъглите на устата и ученият кимна. Имаше дори съвсем малък проблясък на признание в дълбоките му очи. Той стана от стола си и отиде до най-близката маса, където няколко книги лежаха върху проекта. Взе в ръце първата книга и я подаде на Сполдинг. Заглавието върху корицата бе Диаграми: Инерция и процеси.

Дейвид разбра, че ще му послужи.

Минаваше шест часът.

Кендъл си беше отишъл. Администраторът си тръгна точно в пет, като помоли Дейвид да затвори вратите, ако си отива последен. Ако не, да каже на другите.

„Другите“ бяха Юджиин Лайънс и неговите двама мъже — „медицински сестри“.

Сполдинг срещна, „медицинските сестри“ за кратко в приемната. Имената им бяха Хал и Джони. И двамата бяха едри мъже — приказливият бе Хал, водачът бе Джони, бивш моряк.

— Старецът е в добро настроение — каза Хал, — няма защо да се безпокоим.

— Време е да го върнем в „Сейнт Люк“ — каза Джона — Те ще се разгневят, ако закъснее много за вечерята.

Двамата мъже влязоха заедно в кабинета на Лайънс и го изведоха. Бяха учтиви, но твърди с мъртвешки слабия физик Юджиин Лайънс погледна незаинтересовано към Сполдинг, сви рамене и излезе мълчаливо през вратата с двамата си пазачи.

Дейвид изчака, докато чу шума от асансьора в коридора. След това постави книгата с диаграмите, която физикът му даде, върху бюрото на администратора и прекоси до кабинета на Уолтър Кендъл.

Вратата бе заключена, което му се стори странно. Кендъл бе на път за Буенос Айрес и може би няма да се върне до няколко седмици. Сполдинг извади малък предмет от джоба си и коленича. На пръв поглед инструментът в ръката на Дейвид приличаше на скъпо сребърно джобно ножче, което обикновено слагат на края на скъпи ключодържатели, предимно в много луксозните мъжки клубове. Но не беше. Това бе ключарска кука, изработена да изглежда като ножче. Направена бе в „Лондонските сребърни хранилища“, подарък от един сътрудник на Ми–5 в Лисабон.

Дейвид извади малък цилиндър с плосък връх и го сложи в ключалката. За по-малко от трийсет секунди се чуха обикновените щракания и Сполдинг отвори вратата. Влезе вътре, като я остави полуотворена.

В кабинета на Кендъл нямаше шкафове, стенни гардероби, рафтове или някакви ниши, освен чекмеджетата на бюрото. Дейвид светна неоновата настолна лампа в дъното на бюрото и отвори горното средно чекмедже.

Той трябваше да потисне напиращата му усмивка. Сред бъркотия от кламери, зъбни клечки, успокоителни таблетки и листове имаше две порнографски списания. Въпреки че бяха изцапани от замърсени пръсти, и двете бяха доста нови.

Честита Коледа, Уолтър Кендъл, помисли Дейвид малко тъжно.

Страничните чекмеджета бяха празни, в най-малкото нямаше нищо интересно. В най-долното чекмедже имаше смачкани жълти листове с неразбираеми драсканици, нарисувани с твърд молив, пробиващ страниците.

Беше готов да стане и да си тръгне, когато реши още веднъж да погледне в неразбираемите рисунки върху смачканите листове. Нямаше нищо друго, Кендъл бе заключил вратата по навик, а не по необходимост. И отново, може би пак по навик, той бе сложил жълтите листове не в кошчето за смет, където имаше само отпадъци от пепелниците, а, в чекмедже. Далеч от погледите.

Дейвид знаеше, че ще ги погледне. Нямаше избор, макар че не знаеше точно какво търси.

Той разгъна два от листовете върху плота, изглаждайки с ръка повърхността им.

Нищо.

Като че ли има нещо. Очертанията на женски гърди и гениталии. Различни кръгове и стрели, диаграми… рай за психоаналитика.

Той извади друг единичен лист и го огледа. Още кръгове, стрели, гърда. Още на едната страна — наподобяващи детски очертания на облаци… вълнисти, засенчени, диагонални знаци, които биха могли да бъдат дъжд или многобройни тънки светкавици.

Нищо.

Друг лист.

Тя се появи пред очите на Дейвид. На края на замърсен жълт лист, едва забележимо между драсканиците с молив, се очертаваха контурите на голяма свастика. Той я погледна отблизо. Свастиката имаше кръгове от дясната страна на знаците, кръговете се въртяха, като че ли художникът бе копирал овалите от писменото упражнение на Палмър. И изплувайки от тези овали, се забелязваха безпогрешни инициали. Джей Ди. После Джон Д., Дж. Дайет… Буквите се появяват накрая на всяка овална линия. И под последните букви във всяка област бяха обстойно написани ???????

Дейвид внимателно сгъна листа и го сложи в джоба на сакото си.

Останали бяха само два листа и той ги извади едновременно. Листът отляво имаше само голяма, неразгадаема драсканица — още веднъж кръгова, сега ядовита и безсмислена. На втория лист, отново долу на страницата, имаше серия от криволичещи знаци, които можеха да бъдат интерпретирани като Джи и Дий, близки по писане с буквите след знаците на свастиката и другата страница. Срещу последното „Д“ имаше странен хоризонтален обелиск, заострен надясно. Отстрани имаше линии, като че ли те бяха краища… Куршум може би, с издълбани знаци. Под тях, на следващата линия на листа, отляво, бяха съединени овални движения, които напомняха упражнението на Палмър. Само че тук те бяха по-твърди, натискано бе по-силно върху жълтия лист.

Изведнъж Дейвид разбра в какво се бе втренчил.

Уолтър Кендъл несъзнателно бе очертал една отвратителна карикатура на един вирнат пенис и тестиси.

Щастлива Нова годиш, мистър Кендъл, помисли Сполдинг.

Той сложи листа в джоба до другия много внимателно, върна останалите и затвори чекмеджето. Изгаси лампата, отиде до отворената врата и се обърна да види дали е оставил всичко както е било и мина в приемната. Дръпна и затвори вратата на Кендъл, размисли за кратко дали да заключи.

Безполезно ще бъде да губи време. Ключалката бе стара, проста, пазачите от почти всяка сграда в Ню Йорк биха имали ключ и бе много по-мъчно да се заключи, отколкото да се отключи. По дяволите.

Половин час по-късно се досети, с внезапно просветление… че сигурно това решение спаси живота му. Някакви си шейсет, деветдесет или може би сто секунди, с които ускори тръгването си, го поставиха в позицията на наблюдател, а не на цел.

Той облече палтото си от „Роджърс Пиит“, угаси светлините, излезе в коридора и се отправи към асансьора. Беше почти седем часът в деня след Нова година и сградата бе пуста. Само един асансьор работеше, който мина край неговия етаж, издигайки се към горните етажи, където се задържа. Дейвид помисли да използва стълбите… канторите бяха на третия етаж и можеше да стигне по-бързо. Тогава чу бързи, многобройни стъпки, идващи по стълбите. Шумът бе необичаен. Само преди минути асансьорът бе във фоайето, защо тогава двама или трима души ще тичат нагоре по стълбите в седем часа вечерта? Би могло да има дузина логични обяснения, но неговият инстинкт го накара да помисли за нелогичните.

Той изтича тихо до обратния край на етажа, където един страничен коридор водеше до фугите кантори в южната част на сградата. Заобиколи ъгъла и се притисна към стената. След опита за убийство в асансьора на „Монтгомери“ той носеше оръжие под дрехите, препасано през гърдите. Това бе малък револвер „Берета“. Разгърна палтото си и разкопча сакото и ризата. Ако е необходимо, достъпът до пистолета ще е бърз и удобен.

„Няма да се наложи сигурно“, помисли си той, като чу, че стъпките изчезнаха.

Изведнъж разбра, че те не са изчезнали, а утихнали, забавени до тихо, внимателно ходене. И чак тогава чу гласовете, шептящи, неразбираеми. Идваха откъм ръба на стената, в близост до необозначената кантора на „Меридиан“, на не повече от трийсет стъпки.

Приближи лицето си до острия бетонен ъгъл и едновременно хвана с дясната ръка дръжката на пистолета, под ризата.

Бяха двама мъже с гръб към него, обърнати към тъмното стъкло на вратата на необозначената кантора По-ниският от двамата притисна лице до стъклото, като сложи двете си ръце отстрани, за да не му пречи светлината от коридора. Дръпна се назад и погледна партньора си, клатейки глава отрицателно.

По-високият мъж се обърна леко, но това бе достатъчно за Сполдинг, за да го познае.

Беше странникът от тъмната ниша на входа на „Петдесет и втора“ улица. Високият мъж с тъжни очи, който говореше меко на развален английски с балкански диалект, и беше го държал под дебелото дуло на мощно оръжие. Мъжът бръкна в левия джоб на палтото си и подаде ключ на другия. С дясната ръка извади пистолет от колана си. Това бе тежък .45 — армейско изпълнение Дейвид знаеше, че той би взривил човек, ако се стреля отблизо. Мъжът кимна и проговори меко, но ясно.

— Трябва да е тук. Не е напускал. Искам го.

С тези думи по-ниският мъж пъхна ключа и внимателно отключи. Вратата се отвори бавно. Двамата мъже влязоха заедно вътре.

Точно в този момент се чу отварянето на решетката на асансьора. Металните рамки иззвъняха в коридора. Дейвид видя как двамата мъже се смразиха в тъмната стая, той се обърна към отворената врата и я затвори.

— Велики Боже! — бе раздразненият вик на ядосания асансьорен оператор, когато решетката се затвори с трясък.

Дейвид знаеше, че това бе моментът да изчезне. Само след секунди един от двамата мъже в пустия офис на „Меридиан“ щеше да осъзнае, че асансьорът бе спрял на третия етаж, защото някой бе натиснал бутона. Някой, който не се виждаше и когото не са срещнали по стълбите. Някой, който бе все още на етажа. Той изскочи зад стената и изтича по коридора към стълбите. Не погледна назад, не се постара да заглуши стъпките си, защото това би намалило скоростта. Единствената му грижа бе да слезе по стълбите и да напусне сградата. Хвърли се надолу по извиващите надясно стълби към междинната площадка и зави към ъгъла.

Изведнъж спря.

Под него, наведен над парапета, стоеше третият мъж Осъзна, че чу повече от два чифта крака, тичащи нагоре по стълбите само преди няколко минути. Мъжът се стресна, очите му се разшириха, шокирани от това, че са го познали. Дясната му ръка мигновено бръкна в джоба на палтото. Сполдинг нямаше нужда да му казват какво търси.

Сполдинг скочи от площадката право върху мъжа, като го сграбчи още във въздуха. Ръцете му стегнаха врата и дясната му ръка. Сграбчи кожата на врата зад лявото ухо и я разкъса, удряйки главата му в бетонната стена По-тежкото тяло на Дейвид се блъсна в гърдите на „часовия“. Изви дясната му ръка така, че почти я измъкна от раменната става. Мъжът изкрещя и припадна. Главата му бе наранена, кръв струеше от тази част на черепа, която бе ударена в стената.

Дейвид чу отварянето на вратата с трясък и тичащите мъже. Над него, разбира се — само един етаж над него.

Освободи преплетените си крака от безжизненото тяло и изтича по останалите стъпала до фоайето. Асансьорът само преди секунда бе оставил пасажерите си, последните още излизаха през предната врата. Дори и да бяха чули продължителния вик на пребития мъж нагоре по стълбите, никой не показваше това.

Дейвид разбута излизащите с лакти и си отвори път през широката двойна врата към страничната алея. Обърна се на изток и затича с всичка сила. Измина повече от четирийсет улици, което се равняваше на около две мили в Баския регион…, но тук беше много по-неприятно.

Трябваше да вземе няколко решения. Проблемът беше в това как да ги осъществи.

Не може да остане в Ню Йорк, без да срещне рискове, очевидно неприемливи. И трябва да стигне до Буенос Айрес веднага, преди някой от тези, които го преследват в Ню Йорк, да е разбрал това. Защото вече беше ясно, че преследват него. Ще бъде самоубийство да се върне в хотел „Монтгомери“. По същата причина — и в канторите на „Меридиан“, сутринта. Ще се оправи и на двете места по телефона. Ще каже в хотела, че внезапно е прехвърлен в Пенсилвания и ще пита дали биха могли да опаковат и изпратят багажа му. Ще се обади по-късно за сметката.

Кендъл бе на път за Аржентина. Няма никакво значение какво Дейвид ще каже на „Меридиан“.

Внезапно помисли за Юджиин Лайънс. Беше му малко мъчно за Лайънс. Не за човека, но после размисли, разбира се, че и за човека, но не за нещастието му, а за това, че не можа да научи нещо повече от него, преди да замине за Буенос Айрес. Лайънс би могъл да изтълкува внезапното му изчезване като поредно отблъскване. А ученият можеше наистина да се нуждае от неговата помощ в Буенос Айрес, най-малкото за превода на немски. Дейвид реши, че трябва да притежава избраните от Лайънс книги, трябваше да има колкото се може по-солидни знания от езика на Лайънс.

И изведнъж разбра накъде го водят мислите му.

За следващите няколко часа най-сигурните места за него в Ню Йорк бяха канторите на „Меридиан“ и болницата „Сейнт Люк“.

След посещение и на двете места ще отиде на летище „Мичел“ и ще телефонира на бригадния генерал Суонсън. Отговорът на жестоката загадка от последните седем дни… от Азорските острови до стълбището на „Трийсет и осма“ улица и всичко друго междувременно… е в Буенос Айрес.

Суонсън не знаеше това и не можеше да помогне; във Феърфакс беше проникнато и той също не можеше да им каже. А всичко това му показваше нещо.

Той беше сам. А при такава дилема човек има два избора — да излезе сам от играта или да рови за самоличности, като по този начин унищожи прикритията.

Първият избор ще му бъде отказан. Генерал Суонсън бе маниак по въпроса за жироскопските проекти. И Ринеман… Той не можеше да бъде извън играта.

Оставаше вторият… самоличността на тези в загадката.

Обзе го чувство, каквото не беше изпитвал вече няколко година, страх от внезапна неадекватност. Срещаше се с необикновен проблем, към който нямаше пътека, или, още по-сложно… нямаше решение като в северната провинция. Никакво разрешение не дадоха мерките и контрамерките, които бе усвоил в Баския регион и Навара.

Внезапно се оказа в друга война, война, непозната, която пораждаше съмнения за самия него.

Видя свободно такси със слабо осветен покрив, като че ли срамуващо се да покаже празнотата са. Погледна към табелата на улицата — беше „Шеридън скуер“, чуваха се глухите звуци на джаз, които сякаш изплуваха от кръчмите и се разливаха надолу към оживените странични улици. „Вилидж“ се разпалваше за нова вечер.

Вдигна ръка за таксито, но шофьорът не го видя. Започна да тича, когато таксито потегли към светофара на ъгъла. Изведнъж видя, че някой от другата страна на площада бързаше към празното такси. Той бе по-близо от Сполдинг и махаше с дясната си ръка.

За Дейвид бе ужасно важно да стигне пръв до таксито. Набра скорост и изтича на улицата, заобикаляйки пешеходците, но моментално бе блокиран от два автомобила — броня в броня. Той разпери широко ръце, прескочи в средата на улицата и продължи да тича към своята цел.

Цел.

Достигна таксито половин секунда след другия мъж. Проклятие! Това бе заради препятствието от двата автомобила.

Препятствие.

Той хлопна с ръка върху вратата попречвайки на другия мъж да я отвора. Човекът погледна към лицето на Сполдинг, към очите му.

— Господи, човече! Ще чакам за друго — каза мъжът бързо.

Дейвид се засрами. Какво, по дяволите, правеше?

Съмненията? Проклетите съмнения!?

— Не, наистина, ужасно съжалявам — Сдъвка думите, като се усмихваше извинително. — Вземете го. Аз не бързам… Извинете ме отново. — Обърна се бързо, прекоси улицата и се смеси с тълпата по „Шеридън скуер“.

Можеше да вземе таксито. Това бе най-важното нещо.

Господи! Мелачката никога не те оставя.