Седем ключа на вода

Тогава не се досещах, че един ден и кораб „Христо Ботев“ ще стане спомен… След като в скучната гетинаксова приемна приех длъжността първи помощник-капитан, поиска ми се да остана сам. Всред служебния лукс на моята каюта разбрах, че ще се прощавам с морето. А тръгвах на далечно плаване…

Отдавна не мисля какво ми е дало то, какво ми е взело. Зная само, че на море съм изпитал по особен начин почти всички чувства, които може да изпита човек.

Проплавах стотици хиляди мили: от Бахамските острови и Антилите, до нос Добра надежда, Малайския архипелаг и Япония; от Южна Бразилия до Норкап, че и отвъд него — седемдесет и петия паралел в Баренцево море.

С всяко плаване е започвал и е завършвал по един отрязък от моя живот. Тези отрязъци се спояват в мене, обаждат се и в напрегнати, и в тихи дни. Понякога нощем ме буди тропически щорм, който кърши мачти; гласове на моряци, с които съм плавал, ме викат или ме сепва тревожното безмълвие на солената синева … Това са сънища, които сънувам с отворени очи. Навярно и спешеният завинаги конник така възсяда отново ездитен жребец; застарелият летец потърсва по навик ципа, който отдавна е ръждясал; останалият на брега моряк се вижда разкрачен върху разлюляна палуба…

Моят първи кораб е „Люлин“. Десет годиш по-рано служих във военния флот, пък и после съм плавал, но като творчески командирован от редакция.

На „Люлин“ се качих със записка от отдел „Кадри“ на Параходство „Български морски флот“. Подир матроската барета за първи път слагах униформа. Сърмата на новите галуни, които ме вреждаха при старшия команден състав, като всяко лъскаво нещо ме ласкаеше и притесняваше.

Познах кораба отдалече, още като навлязох нз сандъченото, накамарено и грохотно пристанище. Жълтата надстройка и черният му корпус напомняха полегнал мулат. Тази прилика, открита неочаквано от мене, подсказваше, че вече съм се вживял в своето мореплавателско битие отвъд тропика…

Както го изисква редът, изкачих се по парадния трап. Вацманът бе уловил за единия край никелирана верижка и ловко я намотаваше и размотаваше на показалеца си. Корабна скука!… Попитах го за капитана — капитана го нямало, но старши помощникът бил на кораба. Старши помощникът затътри нозе насреща ми, отвори уста и понечи да се представи, но се прозя и сдъвка думите. Казах му че съм „новият“, и той се разшава. Намери ключа от моята каюта, заведе ме на горния етаж и отключи вратата:

— Заповядайте.

Огледах приемната, надникнах в спалнята и банята, включих радиото. Тогава и не помислих, че между тези излъскани сиви стени ще ме гложди самота, носталгията ще размеква волята; ще правя опити да разхлабя навързаните възли през младостта на моя живот, а те ще се затягт още повече…

През нощта не спах. На първи и трети хамбар работеха два крана, тежките удари на челюстите им разтърсваха корабния корпус и ме сепваха. Скачах в леглото и пак задрямвах. Присънваха ми се уродливи брегове, подводните им скали, като зъби на огромни морски чудовища, напираха към корпуса, разпаряха го…

Сутринта влязох в каюткомпанията, подпухнал от безсъние. Двама моряци играеха табла. Заровете престанаха да къкрят — с гърба си усетих, че моряците ме оглеждат. Моето вътрешно сетиво се разсънваше бавно. По разменените думи, по изчакванията и паузите между две изчатквания на пул долавях как косо поглеждат към мен и ме одум-ват с очи. Тогава открих, че и тилът на човека стаза зрящ, когато на непознато място го оглеждат непознати … Но открих и друго: нас вече взаимно ни свързва корабът и онова, което ни предстои в морето.

По ходниците на надстройката прогърмя властен глас и капитан Йотов запълни с тяло рамката на вратата, приглади прошарената си грива и каза, че след шест часа ще отплаваме.

Вечерта отблъснахме — маневрата беше величествена. „Люлин“ се завъртя и мазно се изхлузи от пристанището. Като се изравнихме с Галата, капитан Йотов включи щамбайна на „пълен напред“.

Щамбайнът прозвънна, обади се — от машината бяха поели хода.

Беше ноември — време за море, тъга и любов. Студът ме ободряваше и стягаше. Далечното плаване, движението към непознати светове, смътното усещане, че ще ми се случи нещо изключително, тогава ми стигаха, за да бъда щастлив.

Капитан Йотов малко тържествено, малко театрално ми протегна десница:

— Щастливо плаване!

През нощта ме събуди трясък. Скочих от леглото, но подът се изплъзна изпод нозете ми. Изкриви ме болка от удар в плешката. Допълзях до вратата, напипах електрическия ключ. По пода бяха изпопадали вестници и книги от библиотеката. Тръгнах към бюрото, но рязкото наклоняване на кораба ме залепи в стената. Нощната лампа падна и се разби със звън. Креслата с откачени прикрепващи пружини се пързаляха от стена до стена. След жалки опити да ги укротя някак на едно място, се сетих — обърнах ги с краката нагоре и те мирясаха…

Капитанът и вторият помощник Орешков бяха на мостика. Мълчаха и се взираха в морето. Постепенно и аз свикнах с тъмнината. От време на време се чуваше плътен удар на вълна и след няколко секунди палубата побеляваше от разбитата вода. Подир време щях да преживея урагани, щяхме дни наред да щурмуваме в океана, но в оная нощ стоях стъписан и смътно усещах нещо неприятно — навярно страх … На края се почувствувах излишен и се върнах в каютата си. Празен и олекнал, корабът се люлееше над бушуващото море като „оловно човече“. На моменти се наклоняваше до четиридесет градуса.

Тъй бе и през деня, и през следващата нощ. На седемдесет мили срещу Батуми гръцки кораб излъчи сигнали за бедствие. От брега тръгнаха да му помогнат влекачи и торпедни катери. След половин час корабът потъна. От екипажа не се спаси никой. Капитан Йотов, който не бе мигвал трета нощ, ме огледа бавно с кръвясали очи:

В морето са тези, които най-много обичат брега…

Нещо друго щях да чуя подир половин година. Тогава плавахме в Южнокитайско море. Беше март — температурата на сянка: тридесет и девет градуса. Каютите и ходниците на кораб „Васил Друмев“ — нажежени като потилня в турска баня.

На няколко пъти ни пресрещаха кораби от Седми американски флот. Питат: „Откъде идете, къде отивате?“ Отговаряме на единия — той се отдалечава, подир него идва следващият. И той пита, и на него отговаряме. Цевите на оръдията им ни оглеждат. От такова оглеждане в жега те побива хлад … Питам се: тия да не се чудят защо сме тръгнали в жегата? И докато се питам — на хоризонта вдясно блесва нефтена кула като коледна елха. Треската за гориво е залюляла света! Встрани от кулата дрейфува огромен военен кораб. Казват, че това нефтено находище било открито от спътник — затова край нефта дреме военен кораб.

Свечерява. Луната лежи по гръб с рогцата нагоре. Тези навирени рогца не са на добро. Нейде наблизо „работи“ времето. Моряците казват: „Щом луната спи по гръб, ние сме будни.“ Небето е ясно, скоро ще се отрупа със звезди. Червенината на хоризонта се сгъстява — какъв покой! Като че ли и ние не се движим. Ако не са вибрациите и буботенето на главния двигател, илюзията ще е истинска. Хоризонтът бавно потъмнява — червенината му се изцежда в морето. На лодъчна палуба механикът Георгиев гледа залеза.

— Преди години — говоря той и с малка ръка глади четината по лицето си — плавах на „Топаз“. Капитан беше Веселин Георгиев — Фоса. Подхождаме към Равена, на кораба се качи пилот. От дума на дума каза, че и той е комендант далечно плаване. Фоса го пита: „Тогава защо не плавате?“ Италианецът го огледа: „О, господин капитан, морето е за рибите, а животът на хората е на брега, господин капитан! …“

Първото пристанище, в което акостира „Христо Ботев“, беше Измир. Като започна разтоварването, тръгнах да разгледам града.

В душния следобед минах през площад „Ататюрк“ и стигнах пазара. Пазарът — ориенталска работа: струпана на колички шарена стока; гъмжило от пазарджии; викове; миризми на фенеркепаб, козя пастърма и сирене в тулуп; на силни подправки и запържен лук, на тахан, ванилия, кафе и канела. Този шумен алъш-вериш е единствената припряна деятелност на философствуващия източен рахат-адам. В гонитбата на мющерия той е стигнал до платформата на две колела и на нея — камари галантерия и кинкалерия; локум, ореховки, шам-фъстък и леблебия. И пресни краставици в трошен лед — показващ една, комшията я грабва, обелва я ловко с ножче, поръсва я със сол — и на, бйите, вземи, дръж, заповядай, буюрун, яж вместо вода.

Спря ме македонец — семкаджия. Човечец, подяден от сиромашия. Панталонът му — посвлечен, токовете на кундурите — изядени. Купих си семки и отминах с тягостни мисли: как с моите две-три лири нашенецът ще свърже скъсания канап на своя поминък!…

Дъх на коне и фъшкии ме кара да се огледам. Стигнал съм файтонджийска пиаца. Файтонджиите дремят на каприте, а тези, които не дремят, са усетили, че съм чужденец и ме канят: отур бакалъм! Меко возим, кеф работа…

И кафенета, кафенета! Из прохладния им сумрак светка излъскан месингов поднос — с подноса чираците разнасят кафе. Навън измирски дембели са захапали кехлибарените мундщуци на взети под наем наргелета и си разправят масали — кога какво е станало на Тепе баши и как станало: защо и от какво полудяло момчето на Иляз бей, та лудият станал син не на бея, а на бога… Време икиндия! Гюн гечти — денят си отива … Аллах верди, аллах алдъ — аллах дава, аллах взема… Всичко е от аллаха! … Тоя живот е кратък, отвъд него няма нищо. Изживей го в рахатлък: каквото е писано да става, ще стане. Затуй стори си кефа, подслади душа с филджан шекерлия кафе, със стиска ароматен „джебел“…

Крайбрежният булевард „Кемал Ататюрк“ е чиста европейска улица — не като за този град. Пред щаба на НАТО на тринадесет пилона са вдигнали знамената на държавите от военния блок. Четиримата часови с бели каски и бели гети стоят като истукани по ъглите, въоръжени са с малки, като детски играчки, автомати…

Гостилничките по света са тъкмо за посядане на скитосващитс в един непознат град. Едно „ахчийско“ щърбо чираче с гъстеещ мъх по горната устна, дошло в Измир преди година-две от селата край Мендерес на градски гичинмек, се изправя до мене. Чирачето чака какво ще му поръчам, за да го до-несе — в очите му пропълзява боязън да не ме изтърве като мющерия и да ида в друга гостилничка. Заръчах си агнешка главичка, плетени чревца на тава и го ударих на живот…

На следващата вечер влязох в барчето „Гондол“ край пристанището. Посетители нямаше. В ъгъла седяха няколко кокони — от онези, дето не пестят червилото, усмивките, дръзките погледи, че и себе си … Придрънча палец върху дайре, запяха. Патронът им кимна одобрително и докара при мене количка с пет-шест вида риба. Избрах си една — за скара, поръчах и гамбари, донесоха салати, в които лъщяха бистри капки зехтин…

Сиромах човек, колко му трябва? … Една риба на корема, халба бира, за да плува рибата, две песни за поболяна от мерак душа … Тръгнах си с добри намерения, сит, но през две къщи пееха. Че по песента, та на втория етаж. Натам ме водеше вито кърпено стълбище.

Българинът е човек, който все гледа да не стане нещо без него, да не изтърве нещо. Що народ си е хващал беля от такова надзъртане в работи, дето не му са работа. И аз вървя към песента — нещо ме тегли нагоре, нещо ме възпира: да не затъна в някоя скандална история, че сетне от мене да останат само едни златни капитански копчета…

Прекрачих прага и през дима от цигарите видях няколко маси и край тях — мрачни бараби, впили мътни погледи в ханъмата, която пееше и танцуваше между масите. По алената й атлазена рокля трептяха сребърни пайети. Когато един пийнал мъж се загледа в тези трептящи пайети, те оживяват и го затоплят отвътре. Тогава жената става нещо повече от жена, а на мъжа друго и не трябва.

Приближи келнер, придърпа стол, настани ме, тури пред мене бутилка бира и порция варени миди. Докато накусвах мидите, ханъмата застана отпреде ми — смугла и разгорещена, направи плавно движение, тялото й се изви и изопна като струна, закръгленото коремче хлътна, завъртя се и подскочи: жената хвърляше гюбек!… Усетих как се изчервявам, паетите вече трептяха в самия мене, знаех какво ми трябва и какво не ми трябва… И друго знаех: нищо на този свят не остава безнаказано и човек, тъй или иначе, заплаща кратките мигове на щастие. Извадих десет лири и и ги подадох. Но човекът, който седеше на масата срещу мене, се протегна и аз едва сега го видях — беше нейде на моя възраст, червендалест хубавец с буйна коса и буйни мустаци; от разхлабената яка на ризата му напираше бичи врат — той се протегна, сграбчи парите от ръката й, придърпа жената към себе си и пъхна банкнотата дълбоко в пазвата й. Докато я пъхаше, аленият атлас се изопна надолу и над него за миг изгряха две малки бледи луни … Ханъмката му се поклони ниско, аз го гледах — едрото му, черно и алчно око излъчваше възхищение; окото се завъртя; към мен, стрелна ме строго и аз разбрах: човек-будала и вързаното куче го хапе…

На кораба се качи пилотът — възрастен арабин с уморени очи и горчива уста, камериерът му донесе цигари и кафе и докато посръбваше шумно, той подаде команда, започна маневрата за влизане в Порт Саид.

Лека-полека се занареждахме в кервана. Срещу нас излезе китайският кораб „Да ли“ — чистичък и спретнат като средновековен католик-мисионер. Разминахме се с мълчаливо любопитство. Невъзмутимо, слънцето стоеше над хоризонта като уличен „стоп“.

Взех бинокъла: вдясно, върху недостроената вълноломна стена, бе възкачен кораб — над стената стърчаха носът и мачтата му.

— Скъсал е котва и му е отказала машината — каза някой. — При лошо време… Да не ти се случва!

Вътре в бухтата чакаха другите двадесет кораба от кервана, с които трябваше да тръгнем на разсъмване през канала.

Всичко вървеше добре, пилотът заповяда да приспуснат лявата котва — ще се вържем на бочки. Старпомът дублира командата, но лодките на арабите, които трябваше да поемат въжетата, закъсняха и оттук нататък всичко тръгна наопаки. Арабите се туткаха и надаваха викове като всички паникьосани араби, инерцията ни снасяше към съседния кораб, капитанът през зъби извика: „Пълен назад!“ и четвъртият помощник Пелов се хвърли към щамбайна.

Духна вятър, ония от лодките най-после поеха и закачиха едно въже. Почнахме да се обираме по него, поеха и „край“ от кърмата, но в миг натегнатото на бака въже се скъса и изпищя — слава богу, мина без жертва. Но корабът, въпреки че веригата го укротяваше, се завъртя — подпря ни влекач.

От кърмата обираха въжетата бавно и старши помощникът Сашо Данаилов, стиснал микрофона в шепата си, настойчиво подканяше:

— Кърмата! Вира по-весело! По-весело, кърмата! В края на вълноломната стена запалиха фара — светлината му се развя като златна кърпа.

Мина още време.

На края капитанът, накипял от гняв, докрай развалил настроението на всички от мостика, включително и на пилота, заповяда:

— Край на маневрата. Така оставаме. С по три края и шпринг. Постоянна готовност па машината.

В пет сутринта потеглихме. Небето бе светло и прозрачно, Порт Саид — струпан отдясно. Сякаш докато сме спали през нощта, сградите са се приближили до нас — да ни видят и подушат.

В началото на вълноломната стена, като корен на избит кътник, стърчеше фундаментът на паметника на Фердинанд дьо Лесепс. Паметникът липсваше — унищожен е в 1956 година, след отхвърлянето на английското владичество.

Години наред Фердинанд дьо Лесепс е живял с идеята за прокопаването на Суецкия канал. Но гласът му — глас в пустиня. Търсил изход — вратите зазидани. Търсил вратички — нямало. На края се открехнала една — престолонаследникът Саид.

Двамата се сприятелили. Саид обикнал Лесепс за това, че майсторски варял макарони … След смъртта на Мохамед Али в 1858 година цъфват бадемите и в двора на Лесепс — започва прокопаването. Тогава французинът е на петдесет и три години, беловлас здравеняк със златни очила и златен ланец на жилетката…

Корабът набираше скорост, крайбрежният булевард се проточи — тук-там върху асфалта — сянка, хвърлена от самотна кралска палма. Вляво ръждавеят останките от египетския пасажер „Ел Мекка“, изтеглени при почистването на канала. Пасажерът е потопен в началото на израелската агресия. Нарочно, за да затвори канала.

Докато се озърна, докато мина от единия до другия борд, докато наглася метража на бинокъла, градът се изниза. Пред кораба се опъна синият мокет на канала. Зеленина зарадва окото ми: спретната зеленчукова градинка. В окуляра на бинокъла нахлу жена с жакет от алено кадифе. Тя се бе навела — силното й бедро изопваше басмата на шалварите. Мъжът до нея — поохлузен. Ако не е аллах и фереджето, помислих си, трудно се задържа такава жена…

Зеленчуковата градинка остана назад, вляво бе придърпан изваденият от канала танкер „Насър“, целият в ръжда, до него — американският танкер „Обсервър“. Той бил осмият поред в конвоя север—юг. На кърмата му все още се вее флагът, парцалив и изцапан.

Когато го потапят, „Обсервър“ е пълен с жито. Между двата кораба в далечината жълтеят развалините на бомбардирана казарма.

От тук надолу, през всичките сто и шестдесет километра на канала, са водени жестоки боеве. Още стоят укрепленията, бодливите мрежи, противотанковите заграждения. Но оръдията, минометите и войниците ги няма. Пустинният вятър хамсин е почнал да навява и заобля бомбените ями. За първи път не на кино виждах окопи, укрепени с торби пясък — куршумът заорава в пясъка и войникът продължава да живее и да стреля с автомата, ако не го прихлупят отгоре с бомби и снаряди…

Корабът се движеше със седем мили в час, наоколо бе пустиня, тук-там като мираж се появяваше оазисче и край него — форт — спомен от англичаните. Растителност комай имаше само по африканския бряг на канала — крастав трънак и баби зъби в пясъка.

Малко преди Исмаилия стърчат заринати в пясъка останки от самолети, танкове и зенитни оръдия, разкрачени с колелета нагоре. От низината Тина вееше пустота и аз си помислих, че трудно достигат силите на човека, за да съхрани илюзиите си, когато наоколо витае смърт.

Ето я и съсипаната, изтърбушена от взривове Исмаилия. Но джамията дори не е одраскана — бяла, с палми наоколо, досущ като сувенир от слонова кост. Подхождахме седемдесет и шестия километър — там бе разрушен нов дворец, персийски стил. Отдалече приличаше на нагризана вафла, хвърлена в пясъка от разглезено сито дете.

В края на езерото Тимсах се заредиха едноетажни вили — еднакви, скучни, правени без замах и свобода, сякаш някой е колекционирал кибритени кутии. Пред палмите — плажова ивица, извита като парче кора от банан. Отвъд езерото — голо поле и сред него — горяла бойна техника, разбита и зловеща. Тук е ечала канонадата на боеве, млада гъста кръв е изтичала в пясъка и пясъкът под гърчещите се тела е набъбвал в червена лепкава топка…

В Горчивото езеро стояхме няколко часа, изчаквахме кервана, който идва от юг. Вдясно над водата стърчаха мачтите на потопения американски кораб „Африкън глен“. Отдалече предната мачта — във формата на буквата „п“ — стърчеше като бесилка.

Отвъд „американеца“, на западния бряг на езерото, е скътано селцето Фанара. В подножието на планинския масив, сред прашните палми, то едва се забелязваше. Къщите му сякаш не бяха къщи, а огромни недопечени делви, извъртени от бежова глина и наредени по брега да съхнат. Но някой пийнал пришелец е минал оттука и забавлявайки се, ги е чупил една по една…

Насреща Синайските възвишения подозрително се спотайваха. И досега не мога да проумея: как може на толкова неудобен терен да се води война!

Другарят ми от военния флот Михаил Ташев, преживя последната война в Горчивото езеро. Тя започна на 6 октомври и завърши на 22 октомври 1973 година в деветнадесет часа.

След като Суецкият канал бе затворен, кораб „Васил Левски“ остана на котва в Горчивото езеро. Всеки шест месеца екипажът му — в намален състав — се сменяше.

Изпращах Мишо, когато отлиташе от София за Кайро. Групата, с която заминаваше, бе следната: Илия Дечков — шестдесет и осем годишен, стар боцман. Той щеше да бъде комендант на кораба. Главен механик — Начо Колев, шестдесет и осем годишен — Апаш Начо. Георги Стойков — Чичото, шестдесет и четири годишен, бивш началник на пожарна команда. Бай Илия Ермелика — седемдесет и пет годишен, майстор готвач и хлебар. Деля Паруш Вангелов — седемдесет и пет годишен, Паруш Георгиев — шестдесет и пет. И сред тая беловласа младеж — моят Мишо, двадесет и девет годишен, началник на радиостанцията.

Този екипаж остана седем месеца на кораба.

„Васил Левски“ е бил в югоизточната част на Горчивото езеро, срещу Синайските възвишения. Пред него, на два кабелта, имало четири кораба. Вляво от тях — още пет от обратния керван север—юг: френски, немски, норвежки, шведски и един датчанин. Зад тях е „Африкън глен“. На двадесет и първи октомври в единадесет и половина го потапят.

Срещу Фанара на времето била закотвена египетска дълбачка — запалват я още в първия ден на войната. Малко по на юг от нея — още три кораба. В езерото имало четиринадесет кораба с общо — двадесет и осем души екипаж.

Когато започва войната, Мишо държал книга. От съветски автор. Точно се зачел: някакъв луничав малчуган отишъл с дядо си в гората за дърва. Поч-дали да режат, но джагата заяла в дървото. По-гледнали, а — куршум! Старецът снел ушанката си, избърсал потта от челото, взел срязаното олово, подържал го в старческата грапава шепа и почнал да разказва…

В този момент Мишо чул канонадата. Да се е вживял чак толкова в разказа — хайде, де! Изхвръкнал навън, гледа — небето замрежено от самолети. Преброил двадесет и девет тройки, поколебал се и решил: тридесет са. Когато самолетите се наредят по тройки, все едно е дали са двадесетт и девет или тридесет…

Часът — два след обед.

Вечерта шестнадесет въртолета стоварват десант на източния бряг на езерото. До сутринта не се върнал никой. Спасява се само един, който по по-грешка пада в езерото. Бил ранен, но успял да се задържи над водата. Полският кораб бил най-близко, оттам пускат лодка, прибират го…

На седемнадесети октомври пада бомба до кораб „Васил Левски“ — от взрива стъклата на филистрините стават на сол. Два самолета се забиват пред кораба.

Поляците подарили на Мишо няколко каси бира и това все пак било утеха… Но бирата свършила, а боевете около моста в северния край на езерото и укрепения бункер вдясно нямали край. С бясна скорост танковете преминавали понтонния мост, а срещу тях пълзели огнените езици на напалма. На два пъти корабните екипажи попадат в „плен“ — ту едната страна завзема източния бряг, ту другата. Провизиите на кораба свършили и войната започнала да дотяга на Мишо…

Дълго ще помня как слушахме по радиото комюникетата за военните действия на този фронт, как коментирахме, загадъчните фрази на телеграфните съобщения. Ефирът гъмжеше, милиони тревожни хора от планетата чакаха пред радиоапаратите. Помня от тези дни и капитан Петко Ташев, бащата на Мишо — преживял живота си на море, общувал най-вече с морето. Човек със суров и тежък нрав, той всяка сутрин идваше в Параходството. Тогава аз чаках кораб „Васил Друмев“, за да тръгна с него за Куба и ние се срещахме по коридорите. Виждах го как влиза от стая в стая с надежда да узнае нещо повече за кораба, около който се води война — и аз се боях да надникна в очите му…

Мишо има морето от баща си. Освен трите години служба във военния фронт, вече петнадесет години плава по океаните. Обиколи света, преживя стачки, военни конфликти, контрареволюции; преживя жестоки урагани и още по-жестока самота. Но Мишо си остана Мишо — не се озлоби, не загрубя душата му. Върна се от Горчивото езеро, постоя две седмици в къщи и пак се качи на кораб, пак нагази голямата вода — този път към Далечния Изток, където бушуваше друга война…

И аз имам морето от баща си. Бях дванадесетгодишен, бяха гладни години и баща ми, видял се в чудо с пет гърла около себе си, тръгна да прави бизнес във Варна с една каруца прясно накосена люцерна. След много рев от моя страна той се съгласи да ме вземе със себе си.

Тръгнахме в полунощ от родното село Левски и сутринта бяхме на варненския понеделничен пазар. Тогава още нямаше товарни таксита и тяхната работа прилежно вършеха частните каруци на задругата „Пренос-превоз“. Люцерната, млада и сочна, се харчеше бързо.

След като баща ми продаде стоката и върза голямата пара, с която щеше да купи две чувалчета ечемичен хляб, реши да се покаже щедър. Впрочем тази нескопосана и сиромашка черта на характера му съм наследил и аз. Той изчезна за малко в навалицата, а като се върна, носеше в груба амбалажна хартия кило кървавица и една бяла франзела. След като хапнахме на бюфета на стария „македонски“ дом, той почерпи себе си с бира, а мене — с квас.

Баща ми се разнежи: люцерната — продадена, детето — сито, и той реши да отиде по-далече:

— Сига шъ ти покажъ мурету!

Представял съм си морето като огромен-огромен вир, обграден с висок бетонен зид. Това, което видях, бе необяснимо: морето лежи на пясъка и не се разлива! … Смайването ми ще да е било огромно, но тогава не се сетих да изразя възторга си. Правя това едва сега, след двадесет и пет години … Първата среща с морето ме порази — и досега изпитвам неясен смут пред него…

На лодъчна палуба, облечен с италианска моряшка фланелка — скъп спомен! — се качва капитан Джери, вторият щурман.

— Величков — викам го аз. — Все се каня да те питам нещо, ама знам ли как ще реагираш?

— Питай — казва примирително той. — Питай.

— Разни завистчии подхвърлят, че като си бил в Етиопия, бил си въртял история с италианка… Не ми е работа, ама разправят, че веднъж с автоматична карабина си изгърмял цял пълнител в някаква стена и си написал с куршумите името си … Италианката се разнежила, краката й омекнали, но успяла да прошепне: „Синьор Джери, вие сте прекрасен!“ И те целунала … В уста…

— Зевзеци — обяснява капитан Джери. — Вегетарианци! Аз и като се напия, не залитам! Аз съм от ония юрдечки, които, щом си наквасят човката, не може да не се окъпят, но се държа! Иначе може да говоря много и да ползвам метафори, но тая история не е тъй … Не е! И ако искаш да знаеш, имам приятел там, в Масауа. Доктор Делмасо, италианец, специалист вътрешни болести. Някои българи го познават. Беше три-четири години по-млад от мене… Един ден, това е преди петнайсетина години, в Лидото — италианския клуб — стана дума, че ще мръднем навътре в Африка за газели. Нарочихме деня и като дойде, тръгнахме с колата на въпросната италианка, учителка в град Асмара, в планината. Синьорина Джулия, болна на тема лов. Колата й — английски „Лендровер“.

Никакво оръжие нямам. Дадоха ми карабина „Беретта“ — като пистолет си хвърля гилзите. Имаше още две хубави карабини. Въобще — ловът заспа!

Синьорина Джулия беше на двайсет и шест-седем години и за разлика от повечето италианки — руса. Убивала тигри и леопарди, тя имаше трофеи за милиони, но тогава не стреля — гърбът й бе наранен, няколко дни преди това се беше обърнала с фиата си.

Пътувахме тримата и спряхме в някакво селце. Негрите познаваха доктора, задържаха го и ни настаниха за нощувки в училпщето. Училището — килийна работа, само една стая. Делмасо тръгна по безплатни визити — три часа го нямаше. Ние със синьорина Джулия си правехме впечатление…

Мръкна, туземците сготвиха за доктора един петел. Донесоха го подлютен от силни подправки. Донесоха и червено вино „Албунети“. Хапнахме като хора, дойде време за лягане…

Адска горещина. Излизам навън, те ме спират. Едно небе, едни звезди — тука ще става нещо!… Легнах в джипа на леглото на Джулия — уж меко и удобно, пък не те унася, за жена напомня…

След малко идва докторът, вика ме. Аз: „Абе италианци хора сте, пък и знам що за птица си, сигурно ти е приятелка.“ „Кой, тя ли?… Ха!“ „Що, да не е дефектна?“ „Не е!“ „Тогава?“ „На мене ми се живее, синьор Джери, а тя след една любовна нощ ще ме застреля, ако не се оженя за нея.“

Върнах се извиних й се: „Синьорина Джулия тъй и тъй …“ Осъмнахме.

В ранни зори потеглихме. Тук лов, там лов — видях как в пещери живеят хора. Получовешки същества. Италианката слезе да снема с фотокамера, направи няколко крачки към най-близката пещера — Делмасо отвори вратата на джипа и пребара карабината…

Тръгнахме за газели, а се върнахме с два заека. На края стреляхме с доктора по един камък. Първо той — добре! След него — моя милост. Подбрах камъка, търкалях го надолу. Очите на Джулия блестяха — тя уважаваше оръжието!…

На лодъчна палуба се качва още един — морякът Владо Ломски, подрежда пейките на лятното кино. Тази вечер ще въртим „Фанфан Лалето“ с Жерар Филип. За девети път през рейса. Знаем го наизуст. В началото по време на прожекциите го коментирахме, сега суфлираме на героите. Джина Ло-лобриджида е млада, сочна. Хем предизвикателна, хем невинна… На началство и сега трудно се отказва, а тя удря шамар на краля! … Уж е кино, но впечатлението е потресаващо.

— Владо — подпитва с наслаждение капитан Джери. Подпитва, за да чуя аз. — Я кажи, защо се изсели учителката от вашето село?

— Казвал съм ти защо.

— Пак кажи.

— До четвърто отделение — признава си Владо — не можех да пиша цифрата осем.

— Как я пишеше?

— Никак. Карах другарчето ми да я пише, като правехме контролно. Въобще бях голяма дупка по аритметика.

Владо решава, че е ликвидирал въпроса, но ние се двоумим — как може да се оправи човек в живота без аритметиката, комай стана все обратното. Той разбира, че изпадаме в неудобство и преди да си тръгне, отегчен от примитивното ни мислене, дообяснява:

— Аритметиката е едно, достойнството друго. Когато ме биеше другарката с големия пергел или линеала, не ме беше яд, тьрпях. Но ме хващаше за лявото ухо, почваше да ми обяснява задачата и пишеше с тебешир по стриганата ми глава! Обидно е, ще знаеш… След такъв урок вечер ми се отваряше работа. Я оградата й ще съборя, я прозорците ще изпочупя…

— Че как изкара седми клас?

— Как!… По всеки предмет научавах един урок. Например по естествознание знаех урока за австралийската птица киви. Учителят ме дига: „Знаеш ли си урока?“ „Тц“. „Кво знаеш?“ „За австралийската птица киви“. „Сядай, три!“ Златен учител.

— Що ли му се чудя — бута ме с пръст капитан Джери. — Някои със същия номер по два университета завършват… Ааах, романтика! Когато трябваше да уча, тръгнах моряк да ставам. Нямаше ли за мене голям пергел, нямаше ли?…

Йорданският град Акаба е на половин миля от котвеното ни място. Отляво, на миля е израелският град Елат. Границата между двете държави е пред нас — гранична бразда лъкатуши в падината като змия.

От два месеца чакаме ред за разтоварване и на всички дотежа. Когато гребният винт не се върти, животът на кораба дотежава. Залисваме се с риболов. Често около кораба се навъртат акули — видът им буди злобен страх и отвращение. Боцманът Янко направи специална кука, вързахме я със стоманена проволка, набучихме на нея парче месо, но акулите не и обръщат внимание, те търсят жива мръвка…

Често на чепаре излиза риба-сабя, нещо подобно на черноморския зарган, само че много по-едра и много по-хищна. Излиза и едър паламуд. Той налита като торпедо, захапва куката със стръвта и се стрелва към дълбините — тук е много дълбоко, котвата едва задържа кораба, а са хвърлени седем ключа на вода, т.e. сто седемдесет и пет метра корабна верига, — къса месината, съпротивява се отчаяно. Вчера едно такова парче ме измъчи. Десет минути се борихме, докато го изкарам на повърхността. Кордата наряза пръстите ми, но след като и двамата се измокрихме, го довлякох до парадния трап — през борда бе невъзможно да го прехвърля. На трапа чакаше третият помощник-капитан Кольо Дързев, той го извади с ръце — тежко, хищно, красиво добиче. Веднага се фотографирахме — за внуците!

Надвечер внезапно духна кафявият африкански вятър хамсин. Видимостта падна, слънцето се скри, водата стана черна и неспокойна около бордовете. В нея, като огромни теменуги, се люлееха виолетови медузи.

В енциклопедията за хамсина е отбелязано: „Пустинен вятър, който духа край бреговете на Африка при атмосферни депресии над Средиземно море, особено през пролетта. Той носи много пясък и прах, който силно понижава видимостта и затруднява дишането. Хамсин духа непрекъснато около петдесет дни.“

Когато дойдохме в началото на май, заварихме кораби, които чакаха от първите дни на март. Пристанището изнемогва, освен от малкото кейови места, и от липса на докери. Тази професия от ден на ден става все по-дефицитна, и изглежда, че трябва да се преориентираме... Мина май, стана юни, почнаха горещините. Температурата през деня надхвърля четиридесет градуса.

Няколко пъти излизах в града. Лодката, която ме отвеждаше, пърпори като чайник, моторът й почва да кашля, задъхва се, на края спира от изнемога. Наоколо обикаляше мощният катер на граничната служба със зачохлена картечница. Оглеждаше ни мълчаливо и безучастно, но и аз не му оставах длъжен — пържех се под жестокото слънце и не му обръщах внимание. Все пак стигахме някак до брега, макар и за час и половина.

Акаба — типичен арабски град, ме посрещаше с безразличие. Слънчасал, озъртах се за сянка. Каква ти сянка! … Тук-там се мерне тънкоствола проскубана ива, уродлив кипарис, палма или хининово дърво. Спирах обикновено под навеса на родилното отделение. Пред вратата му дни наред чакаше възрастна йорданка в напреднала бременност. Мъжът й, оклюмал арабин по потник, но с бомбе, седеше в краката й, съчувствуваше й. По алеята минаваше момиче без мандил — младите вече не крият лицата си. Походката му бе флегматична и мамеща — проследявах я с достойнство.

Отивах на пазара. Стоката там — зеленчук, стар нахут, портокали, овнешки бутове. Направо на земята, струпали накуп, овчи глави. По тях се лепят мухи, чернеят се отдалече, сякаш главите са отъркаляни в печен сусам. До главите седи продавачът — старец, наметнат с хата икал, националното наметало за мъже: бял ръченик и черен дебел шнур отгоре върху темето. Мухите кацаха по лицето на стареца, но той дори не си правеше труда да ги пъди…

По радиоуредбата ревваше ходжата, ехото от гласа му се удряше в нажежените кафявосиви скали, опарваше се в тях и като мъртва пеперуда плавно падаше на площада, точно в нозете ми. Поглеждах часовника си и влизах в близката бакалия да пия лимонада „Севънъп“. Пепел и прах се носеше във въздуха. В два часа се връщах на пристанището, седях в лодката, но лодкарят все не идваше навреме. Чаках до посиняване. На няколко метра се приближаваше огромна пепелявосива акула — водеха я три рибки-лоцмани. Отвратителните и очи се впиваха в сърцето ми. Връщах се на кораба смазан и омерзан.

Съгласно план-графика трябваше да сме посетили още пет пристанища, да сме оставили стоката за тях и вече да разтоварваме в Сайгон. Сайгон се отдалечи с два месеца.

Почна да омръзва и риболовът през свободното време. А около кораба, в прозрачната вода, все така се стрелкаха риби с мощни тела, захапваха стоманените куки. Сред този нажежен ад, техните гърчове за живот още повече ни настървяваха, но не разпалваха в нас философската страст на рибаря…

Залисвал съм се с риболов в залива Бакбо и в Червената река по време на офанзивата; във водите на Караибско море и лагуната Патус в Южна Америка; във фиордите на Шанхай, в Жълто море срещу Нампо; чепарувал съм пред Аден, по бреговете на североизточна Кения, в Северно море. Хващал съм странни риби с отровни шипове и перки, с различна големина и окраска — уникални създания, непознати в нашите морета и това е било отдих и забрава. Но ожесточението, с което ловяхме риба в Акабския залив, няма да забравя никога. Привечер палубата димеше от кръвта на изтърбушените биещи се риби и ние още повече освирепявахме…

Играем табла с боцмана Кольо Добрев. Зар не ми иде, а той хвърля, каквото му трябва. Съпротивявам се на яда и завистта — ям се отвътре. Пред каютата минава четвъртият помощник Милчо Вазов, фамилиарничи:

— Кой бие?

— Що питаш — смее се Добрев. — То се знае.

— На тия, дето не им върви на зар, в любовта не им върви — извиквам аз.

Вазов се връща, застава на вратата и казва:

— Тези, на които им върви в любовта, са на брега…

Добрев е деликатен човек, опира лакти на масата, разказва:

— Преди двайсет и седем години получаваме кораба „Вапцаров“ от едно градче Темис, на петнайсет мили от Анверс, по реката Шелда. Един месец се мотахме по получаването, след това отидохме да товарим в Анверс. Товарехме катанка — арматурно желязо. Капитанът каза, че с нас ще пътува и една българка, учителка там — прибира се в полога… Бяхме ергени тогаз и трябва да ти кажа, че се върнахме с по едно тесте цветни картички — сам разбираш…

Качи се пасажерката на кораба, гледаме — не важи. Мръкне ли, всеки се пуска в живота. Даскалицата насам-натам — соло!

Тръгнахме на първи август. Един ден, два дена — никой не й обръща внимание. Ние сме под впечатлението на Анверс. Белгийките общо взето са грозни, но тук-там за беда ще се мерне някое рижо северно зверче, после години наред припламва като светулка пред очите ти … Нейсе, в този живот не може да се мине метър с гола девятка!

Обаче на шестия-седмия ден … А, тя била хубава, бе! Охо, тя е даже красива!… Апапите като екскурзоводи почнаха да я посвещават в корабоплаването… Скочиха всички — по два пъти на ден се бръснат, с вратовръзки тръгнаха по палубата! Въобще екипажът се развали. Това, жената, е дяволска работа.

Някъде в Средиземно море почнахме да потягаме кораба. Боцманът Паруш ми вика: „Кольо, ти си по-лекичък, я се качи на мачтата да смениш фалината!“ Качвам се аз, той отдолу — чака. Аз държа единия край на въжето, той — другия. А едно хубаво време, един лазур — свят да ти се завие! Също като на цветен телевизор … Прекарах фалината и поглеждам към летния мостик, я има десет метра, я няма. И какво виждам?!… Пасажерката се опънала, евин плаж прави…

Тогава светът не беше разголен като сега и жената правеше впечатление. Замръзнах, ти казвам, на камък станах… Де гиди пушка бойлия, де гиди сабя френгия!… По едно време Паруш стоя, стоя, пък почна: „Кольо! …“ Мълча, защото ако се обадя — оная ще се сепне — гола жена, колко й е! „Кольо! …“ — вика пак Паруш, реве и блъска с крак по мачтата. Псува на турски. Слизам долу, той налита с юмруци… „Абе, боцмане, как да се обадя! Пасажерката се пече на летния мостик!“ Ръката му увисна във въздуха: „Не думай, бе!…“ Докато стигнем Варна — грозна ли?! — мале мила, прекрасна жена и всичко си й беше на място. И при това учителка…

Усетих насън, че ходът на кораба намаля и се събудих. Плиснах две шепи вода на лицето си и се качих на мостика — от морето, обвито в пара, изскочи Аден, пръснат в подножието на няколко хълма.

Като крило на чайка се бялна входният фар върху ниската вълноломна стена, а зад нея — закотвените кораби и влекачи сякаш се размърдаха. Белнаха се и пристанищните сгради и между тях — зеленина, необичайно рязка като на гоблен. Корабите разтоварваха на шалани, стояха чинно, сякаш крави, които в момента доят.

Аден, както и повечето пристанищни градове по света, впечатлява с крайбрежната си улица. На нея са наредени по-хубавите сгради, зад тях са скрити по-бедните, и най на края — нищетата, плъзнала като нелечима екзема по баирите.

Отвсякъде прелитаха гарвани, едри и кресливи. Горе на хълма стърчеше древна часовникова кула. Циферблатите бяха отдавна избити — отдалече тъмните кръгове приличаха на изкълвани от същите тези гарвани очи…

Казват, че Йемен има две годишни времена — горещо и отвратително горещо. Ние попаднахме тук през последните дни на юни, в разгара на втория сезон. Въпреки това метнах фотоапарата на рамо и тръгнах за града…

Лодката, която ни отвеждаше към пасажерския кей, бе стара, прогнила — под дъските на подовата й обшивка шльокаше мазна миризлива вода. Дъх на нафта, риба и тиня мъчеше обонянието ми. Рулевият — възрастен арабин с шапчица като калпаче на желъд, сух и черен. Предложих му цигара, отказа.

Докато прекося кея, после пристанищния двор, докато полицаят огледа паспорта ми, а след туй — мене, възврях. Някой казваше, че арабите любез-ничат така: „Потиш ли се добре?“, което значи: „Добре ли си?“ Бях вир вода, значи — отлично и за завиждане…

Хлътнах в първото прохладно място, бара на хотел „Амбасадор“. След като пресуших бутилка ледена бира и дойдох малко на себе си, огледах се. На съседните маси седяха араби с каносани коси и лениво ме наблюдаваха. Едва сега забелязах, че и на моята маса седи човек. Беше на средна възраст, под прошареното му мустаче се показваше златно зъбче, поставено повече за красота… Върху пъстрата му пола лежеше лакиран бастун, което подсказваше, че човекът надвива на масрафа си…

По терасата на бара в лъскав фрак и с банкерска походка се разхождаше огромен гарван. Навремени спираше, размишляваше, сякаш се вслушваше в гласа на спокойната си съвест, после извиваше мощна шия, поглеждаше ме уж случайно и кимваше: „Излез де, излез да се разберем!“ Аз съм кротък човек, но едва издържах такова предизвикателство. И за да не гледам натам, зазяпах рафтовете за напитки. На лавиците бяха наредени няколко бутилки истинско шампанско. До тях — рекламна статуетка на фирмата на прочутия коняк „Курвоазие“: корсиканецът Наполеон Бонапарт на бял кои, попрегърбен под тежестта на мрачната си императорска шапка. Конят беше зъл и умислен.

Погледът ми спря на неочаквана графика, единствената в заведението. Графиката — смесена техника, изобразяваше мулатка. Печал и ласка тлееше в очите на момичето. От лицето лъхаше красота, която бързо, за няколко години ще се стопи в тази вечна жега. Затова очите търсеха алчната усмивка на някой строен мулат, в краен случай може и бял мъж — поне да се размени красотата за хляб…

Отидох да си наплискам лицето с вода. Стените на тоалетната бяха нашарени от надписи, както понякога става и у нас. Но тъй като не зная арабски, пропуснах да науча няколко сентенции за живота … И за кой ли път се убедих, че незнаенето на езици не носи нищо хубаво на човека.

Когато се върнах на масата, арабинът ми довери, че е собственик на зеленчукова градина, че вади от нея няколко реколти през годината и си гледа рахатлъка. Неочаквано, след като разбра, че съм моряк, ми предложи момичета и аз се надигнах — извиних му се, че нямам време … Арабинът ми се усмихна съжалително.

Прекосих улицата и се качих на последния етаж на хотел „26-ти септември“. От закритата прохладна тераса пред мен се разкри панорамата на залива. Долу, до самото море, върху покрива на една сграда се вееше флагът на „Бритиш петролиън къмпани“ — бяло знаме със зелен кръг за фон на буквите „БП“.

Сградата бе типично мисионерска — десетки такива сгради съм виждал в Латинска Америка, Африка и Азия, навсякъде, където белият господар е имал освен другото, и амбицията да изяви себе си. Тя беше бяла, с небесносини прозорци и стълби, чиста и спретната като медицинска сестра. Независимо че бе стара, тя респектираше: навън е адска горещина, а вътре в нея — прохладно от климатичната инсталация и вентилаторите с програмни устройства. Навън е глад и нищета, а вътре блести махагон и колосана белота и единствената влага тук е потта по чашите, пълни с леден ананасов сок. Отляво е сградата на някакво посолство. Над ламаринения покрив е направен чардак от тръстика, за да поема слънчевите лъчи и да държи прохлада. Докато зяпах покрива, от трънката изскочи заек: в сянката се мярна млада жена в бикини. Бронзовото и тяло проблясна за миг и аз се ококорих. Предположих, че е посланичката, но веднага се отказах от предположението и реших че трябва да имам по-широк поглед върху нещата: така обобщих — секретарката е. И си отдъхнах. Обобщенията се правят за това, да си отдъхваме…

Вляво, под мене се белееше училищно игрище. Вресливи деца с бели фланелки и жълти гащета играеха футбол. В непоносимата жега те играеха с истинска спортна страст, на която може да завиди всеки наш отбор, и на терена нозете, ръцете, главите им, омесени в играта, приличаха на движещи се точки и тирета.

Когато излязох, пред входа чакаше микробусът на съветските специалисти, които живеят в хотела.

През стъклото се мярна лицето на северна красавица. В скута и — прощъпулниче, синеоко и пухкаво като ангелче от барокова картина. Нещо стегна гърлото ми: и аз имам деца, които растат без мене и които не познавам добре…

Свечеряваше, аз вървях към пристанището по крайбрежния булевард. Сградата на Бритиш къмпани се смали и потули отдире ми, гледах към кораб „Христо Ботев“ — най-хубавия в залива, и мечтаех да вляза в каютата си, където климатичната инсталация поддържа само двадесет и два градуса, да взема студен душ и да легна. Но знае ли човек какво го очаква? Насреща се зададе млада жена, типична арабкиня с млечна кожа и гарванови очи, с гъвкаво и силно тяло. Мандилът и бе вдигнат — не само заради жегата. В погледа и имаше нещо дръзко и непокорно. Срещнахме очи, между нас оставаха седем-осем метра. Вървяхме едни срещу друг и на мен ми се стори, че в крайчеца на тъмните и черничеви устни трепна усмивка, предназначена за мен!… Но лицето на жената отведнъж се промени, по него сякаш премина сянка, закачката изчезна от устните, очите станаха строги и нещастни. С плавно движение жената свали мандила, забули се, ние се разминахме и аз усетих топлия шум на кръвта в ушите си; драскането в пресъхналото гърло.

Когато слязох на пристанището, бе вече тъмно, аз мислех за жената и се присмях горчиво на себе си: ето, тя ме призна за истински мъж и скри лицето си!… И докато стоях загледан в морето, докато чаках лодката, аз се усещах нещастен не за друго, а за това, че в мен напираха ласки, които нямаше на кого да дам… Долових на метър от себе си шепот и тогава видях човека върху зида. Беше сравнително млад, с очила и тясно лице, с бяла роба и бяла шапчица. Човекът общуваше с бога в този вечерен час, но в начина, по който го правеше, имаше нещо фамилиарно и нахално. Навремени той с рязък замах бършеше потта от челото си и наоколо хвърчаха пръски…

След седем месеца, когато се върнахме отново в Аден, аз все се надявах, че ще срещна онази дръзка и хубава жена — може би защото още помнех лицето и. Беше средата на ноември, беше горещина и аз едва се дотътрих до плажа. Малък плаж, почти занемарен, съблекалните — полусрутени. Разкъсани бяха и мрежите срещу акулите — само тук-там стърчеше по някоя стоманена релса, обрасла в миди и водорасли. Плувах и все се озъртах, все ми се привиждаха тъмни сенки под водата… На края се замъкнах в моряшкия клуб.

В моряшкия клуб имаше студена китайска бира, поръчах си и пържени картофки — в краката ми се мотаеха десетина шарени котета. Беше петък, неделята на арабите, градът — опустял и след като имах пълна чиния с топли пържени картофки, а котетата — добър апетит, можехме да поддържаме компания…

В ранното утро пустинята все пак се понасяше. След половин час всичко наколо щеше да се нажежи и делтата на Абиджан, в която навлизахме, да се превърне в паст на чудовище. Отдясно синееше океанът, а отляво се поклащаха стръкчета суха трева, оцелели сред белите брашнени пясъци. По пътя срещахме измършавели жени и деца: жените — омотани в черни фереджета, децата — голи и ококорени. Те водеха проскубани дребни магарета, върху магаретата — вързани с връв ръждясали газени тенекии, в които клокаше мътна кафява вода, гребана направо от реката. Жените идеха за водата отдалече и отиваха с нея надалече — там, където стануваха все още неукротените бедуински племена. Тази вода щеше да поддържа живота в изсушените човешки тела, с нея щяха да забъркват тесто и да залъгват стомах…

През шестнадесети век тази пустиня е била завладяна от Османската империя и скоро след това се превръща в зловеща каторга, по-зловеща и от Диарбекир. И ето, до наши дни тук е останало едно име на малка пресъхваща рекичка — Вади Булгар. И една легенда за българин, заточен тук.

Голямо сърце ще е имал този наш балканджия-знахар, за да съхрани човешкото у себе си сред тази безпощадна пустиня, за да тръгне да лекува децата и камилите на бедуините.

Жестока природа — ако на няколко години през юли или август капне за секунди дъжд, пак е добре. Дори единствените реки тук — Вади Бана и Вади Хасан, текат само няколко месеца. Йемен е държава без железници и без петрол. Арабска държава без петрол е нищо. Нажежени пясъци, змии и скорпиони. Преди да затворят Суецкия канал, Аден е зареждал с вода и гориво над седем хиляди кораба годишно. Сега, след отварянето на канала, едва петстотин. Преди тук се е въртяла търговия на дребно и на едро, текло е злато, сега и не капе.

Когато пътувах през пустинята от Аден за Джаар, аз вече знаех, че в делтата на Абиджан работят над триста българи, които ще прекарат вода в пустинята и дори ще напояват на първо време сто и осемдесет хиляди декара земя!

Срещнах се с тези българи. Те ставаха след полунощ и булдозерите им ревваха. Истински мъченици, те работеха с маски, защото скоро след съмването почваше пясъчна буря и въздухът побеляваше като мляко. Този прах, който разяждаше очите и дробовете, се набиваше в маслените филтри на бул-дозерите, мъчеше и хората, и машините.

През деня, когато разглеждах Кампата, където живеят нашите българи, се натъкнах на нещо, което виждах за първи път: лястовичите гнезда в банановите храсти не бяха прикрепени към клончетата, а висяха па много нежни, но здрави връвчици. Пазачът на лагера, добродушният Наги, бе препасал ръждясала манлихера. Той се гордееше с оръжието си и след като се фотографирахме, веднага станахме приятели. Наги се подхилваше с беззъба уста и ми обясняваше, че лястовицата е птица умна и прави гнездото си на връвчица и с вход отдолу, за да не могат змиите да влизат вътре. Мимоходом той ме запозна с една осемнадесетгодишна старица, която имаше вече седем деца — да и са живи и здрави! Докато тя прекосяваше двора, аз си помислих с тъга и за нашите българи, за физическите и морални страдания, които понасят — тук дори получаването на писма е проблем!… Зная, че не е справедливо да ги съдя, но мнозина от тях говореха само за спестяване на долари, с които ще си купят „Лада“, и аз се питах: струва ли такава цена една кола, на която, освен другото, ще бъдеш и роб!… В събота съпругата ще излезе с кофа сапунада пред жилищния блок, съседите ще гледат завистливо от балконите на кухните, а в неделя собствениците ще се качат в измитата кола и ще отидат до близкия язовир…

А ние защо плаваме? Защо загърбваме дом и поемаме в морето, а там вибрациите и буботенето на главния двигател на кораба отнемат съня ни, утечният ток разсипва нервите — една котка полудява и умира на кораба за седмица, но човекът държи… Защо наистина плаваме? Времето на конквистадорите и откривателите на нови земи отдавна е минало. Както се казва: някога е имало дървени кораби и железни моряци, а сега корабите са железни — моряците дървени … За какво се давим месеци наред? Само, защото хлябът на сушата не ни се услажда ли, или търсим онова възрождение на душата, което само морето дава?…

Веднъж отивахме за Канарските острови. Третият помощник капитан на кораб „Вежен“ Сашо Андреев ни покани на рожден ден. В полунощ, след като се освободи от вахта, се събрахме в неговата каюта. На масата — бутилка уиски, купичка лед, кутия с кешу. Забелязал съм, че в подобни случаи винаги забравяме за какво сме се събрали и ако е за веселба, завършваше тъжно, ако е по тъжен повод, на края се развеселяваме … Национална черта ни е, когато се съберем на маса, да говорим за работа и неуправии…

От дума на дума, сме нагазили в дълбока вода: кой как си харчи парите, които получава зад граница? … Един, истински „куку“, обикалял музеите; втори се запива, где му падне; трети търчи по магазините с „домашния“ списък на жена си; четвърти пести за лека кола — сега върви пеш и не дава стотинка за такси, та след туй да се вози…

— Аз съм от дълги години домакин на кораб — казва Минчо Бичинов и хвърля зърно кешу в устата си. — Аз давам парите, като стигнем пристанище. На края оформям валутното сведение за пред митницата, вписвам в него закупената стока. И какво излиза, моля ви се, като хвърлиш едно око на листа? От горе до долу: дамско палто велурено, дамски ботуши лачени, дамски обувки — два чифта, дамски блузи и т.н. След това следва — детски роклички, детски блузки, обувчици. И най-накрай — един чифт мъжки джапанки. И каква стана тя! Дам, дам, дам, дам; дец, дец, дец, дец и… на татко — джапанки…

— Валутата се дава на моряка — казва старпомът Вълков, — за да се усети човек зад граница. Един филм да гледа, една бира да пие…

— Баща ми, капитан Андрей Жеков — обажда се Сашо, — казваше тъй: „Морякът не пътува, за да купува, а купува, защото пътува!“

— Аз съм изчислявал — намесва се главният механик Такев. — За един долар, който получаваме, всеки от нас изтърпява от три хиляди и осемстотин до четири хиляди заклащания на кораба при нищо и никакво вълнение от пет бала…

— Не може да бъде — сопвам се аз.

— Толкова. Едно пълно заклащане на кораба от ляво на дясно и пак наляво трае шест и половина секунди-седем. Сам смятай! А ако корабът е натоварен с руда?…

— Така е — казва Бичннов, — но да си довърша приказката. Жребият на моряшката жена е тежък. Тя върти къщата, отглежда децата, понякога се усеща вдовица при жив мъж … Моряшката жена е героиня. Но има едни „панделки“, които си мислят, че като се омъжат за моряк, само вносно, бельо за пред хора, ще носят… Един моряк се върнал веднъж без куфарите в къщи и там, нали са свикнали да го гледат все в ръцете, се объркали. Жена му се взряла в него: „Яаа, те очите ти били сини бе!…“

Смеем се. Огънят, лизнал плевника на съседа, надува на смях…